К.ГЕРБОВ

Не ми се е налагало да се занимавам с индиктиони, затова и не съм се интересувал от подробностите около тяхното изчисляване. После се сетих за Златарски, но аз от неговото обяснение съм запомнил само колко много усилия влага, за да докаже, че в иначе „автентичната” според него приписка, имало и някои неточности. Моята логика беше, че за Чаталарския надпис се казва, че бил отбелязан индиктион 15, което отговаряло на 822 г. Тогава все още не сме покръстени, няма и сведение да е била известна и славянската азбука. В приписката са отбелязани индиктиони 10 и 14, което би следвало да означава, че става дума за дата по-ранна от тази на Чаталарския надпис. Естествено, че нещо може и да съм объркал, но това ми беше логиката „ад хок”. Доколкото виждам, успешно вървиш по пътя на Златарски. За всяко нещо имаш обяснение. Аз пък се интересувам от истината, а не от обяснението на нещо, което се приема за истина. От някои, разбира се. Дори и с това обяснение, ти все пак признаваш, че в приписката освен индиктионите има и други грешки и неточности. Да, някои сме видели. А останалото, което няма как да определим истина ли е или не, какво – приемаме го за истина ли? Христо Николов е открил следните факти, които фигурират само в приписката на Тудор: Всичко това днес е набутано в българската история като достоверни факти.

Според текста става дума за „Тудор (у е с голяма носовка), който е монах при Дохьс”. Дохс или Дохъс трябва да е името на манастира, където е пребивавал Тудор. Тудор Дохсов е подобно на Паисий Хилендарски. Дохс според „древнобългарския календар” е свиня. Изглежда почитателите на този календар са подменили Дохс с Докс. Нищо чудно Златарски някъде да е уточнил, че Дохс е грешка, защото не се връзва с името на брата на Борис. Интересно, че името е прието като Тудор, макар че според правилата на нашите славяноведи би трябвало да се чете „Тондор”. Всъщност по това време едва ли е имало Тодор. Кръщавали са на Теодор.

Тези, които се придържат към схващането, че спорните документи от 15 в. са преписи на стари български оригинали, трябва да отчитат мнението на специалистите, че всички те са в руска редакция. Значи най-малкото в техния окончателен вид е имало някаква редакторска намеса. А кой може да каже в какъв обхват е била тази намеса? Конкретно за неточните датировки в приписката на Доксов Златарски е написал следното: "В приписката на Тудор Доксов за смъртта на княз Борис е дадена дата в събота вечер на 2 май 6415 г., индиктион 14-и. [За невероятността както на тоя индиктион, тъй и на другия към 6414 г. в същата приписка вж. „Имали ли са българите свое летоброение”, стр. 79—80.] Тая година обаче дава не 14-и, а 10-и индиктион, следователно трябва да се предполага, че една от тия хронологически данни е погрешна. Де е грешката? Ние мислим, че поставеният тук 14-и индиктион не е нещо случайно; очевидно е, че първоначално в текста е стояла година, която наистина е давала 14-и индиктион, а тая година е 6419, която впрочем по византийското летоброение не дава съответната година за смъртта на кн. Борис 2 май 907 г. в събота; обаче ако я изчислим по българското летоброение, то ще получим точно годината. И така е: 6419 — 6185 = 234 лунна година от Б. Е., която е продължавала от 226,01 слънчева година до 226,98 слънчева година от Б. Е., или от 906,01 до 906,98 слънчева година, или от 4 януари, до 27 декември 907 г. от Р. Хр., в което време се пада тъкмо 2 май 907 г., и то в събота. Тоя резултат ни дава възможност да поясним как е произлязла грешката: в първоначалния текст е стояла 6419 г. без означение на индиктиона; по-сетне някой преписвач, който е мислил, че тая година е изчислена по византийската ера, прибавил съответния индиктион — 14-и, без да си даде отчет дали той дава съответната година. Друг обаче преписвач, комуто може би принадлежи достигналият до нас ръкопис, като забелязал, че в 6419 г. 2 май не се пада в събота, изменил я на 6415 според византийското летоброение (с 5508), без да измени и индиктиона от 14-и на 10-и. По тоя начин се получило това несьгласие на годината с индиктиона. По същия начин е било постъпено и с годината 6414 индиктион 10-и (вм. 13-и, грешка вероятно при преписването), дадени в същата приписка на Тудор Доксов за превода на „словата” на Атанасий Александрийски против арианите от еп. Константин: първоначално в текста е стояла годината 6418, която е била изменена в 6414 заедно с изменението на 6419 в 6415, без да се поправи и индиктионът от 13-и на 9-и. И тъй и в тая дата за смъртта на княз Борис е бил употребен същият способ на еп. Константин, какъвто и в неговите „Историкии”, както би трябвало и да се очаква." (Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). С., с. 476-477) По този начин с грешка, добавка, неясно летоброене и пр. се обясняват всички противоречия в ръкописите руска редакция. Само че това си е чисто нагласяване, за да се вместят противоречията в някакви приемливи граници. И какво излиза: каквото ни хареса и за него няма сведения, го обявяваме за истина и веднага го добавяме в българската история. Останалото го натамъняваме, за да добие благоприличие. Къде е истината в края на краищата, след като Златарски допуска вероятността от препис в препис да има преправяне на текстовете? Че те преписвачите може и да са добавяли или махали съществени неща, които не са им харесвали.

Бе какъв съвременник ти се привижда. Доксов не е знаел що е то индиктион. И двата му индиктиона са от преди създаването на славянската азбука, дори и от преди покръстването!

Ако пък „етх бехти” не е към „во има отца и светаго духа”, значи е нещо от рода „ала-бала”. Просто „начетения” Тудор не е знаел кога са покръстени българите и избягнал да посочи определена година, както е направил преди това на два пъти.

Само Тудор Доксов може да ти отговори на въпроса. Аз и друг път съм казвал, че правя анализ в стил „написаното или показаното не е това, което е”. Обръщам внимание върху неща, които се подценяват, а вземането им предвид може да доведе някога до установяване на истинската история кога и къде е създадена тази приписка. Не съм се интересувал на какъв език е етх бехти. Приех тезата, че може би е някакво заклинание. Но и да не е, включването му към последните слова го причислява не към стореното от Борис, а към стореното от бога. Наличието на надредни знаци ми дава основание да мисля, че може би изразът се чете по друг начин.

Това е единственото предаване на оригиналния текст на приписката на черноризеца Доксов, което съм успял да намеря отделно от факсимилето. Взех го от статия на Христо Трендафилов. Това пък е оригиналът на приписката. Вижда се, че в нея при „етх бехти” няма ер малък. Над израза има някакви надредни знаци и може би той трябва да се чете по друг начин. Няма „лето” пред него, както се спомена тук - има „лет”. „Етх бехти” е в заключителната част на надписа. Основният текст свършва така: „Сей же Борис болгары кръстил ест”. След което има интервал с точка и следва: „В лет етх бехти, в имя отца и сина и светаго духа, амин.” „Етх бехти” е нещо като „во веки веков”. Молитвата „отче наш” завършва с „нине и присно и во веки веков”. Ако се вярва на писаното от Тудор Доксов, въпросният превод на „Словата Атанасиеви” е направен преди да бъде изсечен надписа на Омуртаг. Последният е датиран с индиктион 15, а преводът е направен при индиктион 10. В горния фрагмент се вижда изписано въпросното „лето”, което си е вече съвсем на мястото: „В годината от началото на сътворението на света…” Тудор Доксов не е бил патриот. Според днешните патриоти Кирил и Методий превеждали от гръцки на български език. А черноризец Тудор твърди, че ученика на Методий бил направил превод от гръцки на славянски.

В Чаталарския надпис се казва: „Времето пък, когато се съгради това, беше при българския сигорелем, а по гръцки индиктион 15.” „Сигорелем” е предадено като транскрипция по същия начин като „канас”: понеже в гръцкия език няма „ъ”, е написано „и”. Става дума за "съгорелем", което идва от старославянския глагол „съгорети”, който означава „изгарям”. В Чаталарския надпис се визира „българското опожаряване”. Става дума за опожаряването на Плиска. Тогава е започнало и изграждането на въпросната крепост при Чаталар, за да не се допуснат повече нападения на византийците над българската столица през старопланинските проходи. Именника е свързан с „Летописец Елински и Римски”. Изложението в Именника е като изложението в началото на „Летописеца”. В „Летописеца”, който е от XV в., има фрагменти и от „Временника”. Неизвестният съставител на Именника (монах от руските манастири, може и да е българин-емигрант), след като си е свършил работата, е забравил листчето с написаното между страниците на „Летописеца” и преписвачът на последния по инерция е преписал към основния текст и този с българската история. Отчето може и да е умряло, преди да си завърши работата и така Именника е останал сред листите на „Летописеца”.

Твърдението, че в Именника се визира някакъв календар е спекулация, базираща се на неправилен превод на текста. „Авитохолъ житъ лѣтъ. ҃т. рѡд ему Дуло. а лѣтъ ему дилѡмъ твирем” е преведно „Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.” Същото е и при другите владетели. Думата „лѣтъ” веднъж е преведена като „години”, и веднага след това като „година”. На старославянски „година” е „лѣто”. Тази дума фигурира в Московския препис на Именника. „Лѣтъ ему” трябва да се чете „годините му”. Тъй като не знаем какво е написано след това, можем да предполагаме, че става дума за характеристика на годините на управлението на съответния владетел. Например „кърваво управление”, или „слаба реколта”, каквито примери дава Карасик, заменяйки „по време на управлението му” с „при него”. Във „Временника” на Георги Монах има такъв запис: „Александр царствовал 13 лет и 8 месяцев. При нем был голод великий в Риме.” Карасик е извел следното заключение: „Не имея своего летосчисления, болгары характеризовали отдельные периоды своей истории кратко, по какому-либо признаку, событию или форме хозяйственного быта.” В руския старославянски речник при „лѣто” в значението му на „2. период” е посочен примера „коликоу лѣтъ естъ” и е дадено значението на израза на руски език - „сколько лет ему”, и на чешки език -„je star kolik let”. На български език е: „на колко е години”.

Понеже от областта на историята темата мина в дебрите на филологията, е хубаво да се припомнят и другите опити за разчитане на Именника. Ето какво е написал А. Карасик в статията Древнейшая Болгарская летопись, публикувана през 1950 г. в бр. 5 на сп. Вопросы истории: „Попытки прочтения "Именника" делались неоднократно, но были безуспешны. Большинство западноевропейских исследователей считало болгар тюркским племенем и искало ключ для расшифровки "Именника" в тюркских языках. Такая позиция особенно упорно отстаивалась немецкими историками и лингвистами. Русский учёный-славист А. Ф. Гильфердинг, пытаясь прочитать "Именник", впервые решил прибегнуть к помощи венгерского языка. В 1868 г., через два года после опубликования А. Н. Поповым текста "Именника", А. Ф. Гильфардинг писал о словах этого текста, смысл которых был непонятен: "Они имеют явное сходство со словами языка мадьярского и сродных ему языков уральской ветви финского племени, вотяцкого и зырянского, и мы уверены, что знаток этих языков истолковал бы вполне удовлетворительно загадочные для нас "болгарские прозвища". А. Ф. Гильфердинг, несомненно, указал правильный путь к изучению текста "Именника", но, к сожалению, его работа, содержащая истолкование отдельных тёмных мест "Именника", не была продолжена. В 1946 г. проф. М. Н. Тихомиров опубликовал полные тексты и фотоснимки "Именника" по Синодальному списку Еллинского летописца и по "Хронографу" бывшего Уваровского собрания. Публикация М. Н. Тихомирова значительно облегчила изучение этого исторического памятника. Текст "Именника" в транскрипции М. Н. Тихомирова имеет следующее содержание: "Авитохолъ жытъ лѣтъ 300, родъ емоу Дуло, а лѣтъ ем(у) диломъ твиремъ. Ирник житъ лѣтъ 100 и 8 лѣть, род ему Дуло, а лѣть ему диломъ твиремъ. Гостунъ намѣстникъ сый 2 лѣт(а), родъ ему Ерми, а лѣтъ ему дохсъ твиремъ. Куртъ 60 лѣть, дръжа, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему шегоръ вѣчемъ. Безмѣръ 3 лѣт(а), а родъ сему Дуло, а лѣтъ ему шегоръ вѣчемъ. Сии 5 кънязь дръжаше княжение обону страну Дуная лѣтъ 500 и 15 остриженами главами. И потомъ приде на страну Дуная Исперих князь, тожде я доселѣ. Есперерихъ князь 60 и одино лѣто, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему верени алемъ. Тервель 20 и 1 лѣт(о), родъ ему Дуло, а лѣтъ ему текучитемь. Твиремъ 20 и 8 Лѣтъ, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему дваншехтемь. Севар 15 лѣтъ, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему тахалтомъ. Кормисошь 17 лѣтъ, родъ ему Вокиль, а лѣтъ ему шегоръ твиримь. Сии же князь измени родъ Дулов, рекше Вихтунь. Винехъ 7 лѣтъ, а родъ ему Укиль, а лѣтъ ему имяше горалемь. Телецъ 3 лѣт (а), родъ ему Угаинъ, а лѣтъ ему соморъ алтемь. И сий иного рода (?). Умор 40 дний, родъ ему Укиль, а ему диломъ тутомъ". Нужно отметить что Уваровский список имеет чтения: "Есперих", а не «Есперерих", "Тервень", а не "Тервель". Ниже мы помещаем перевод текста и его обоснование. Перевод сделан с помощью венгерского языка. Текст гласит: "Авитохол жил лет 300, род его – Дуло, при нём путь водителей верблюдов. Ирник жил лет 108, род его – Дуло, при нём путь водителей верблюдов. Гостун наместник 2 года, род его Ерми, при нём тлен водителей верблюдов. Курт – 60 лет княжил, род его Дуло, при нём – скудный посев. Безмер – 3 года, а род его – Дуло, при нём – скудный посев. Эти пять князей держали княжение по эту сторону Дуная 515 лет остриженными главами. И потом пришёл на другую сторону Дуная князь Есперих, где и доселе. Есперих князь – 61 год, род его – Дуло, при нём – кровавое правление. Тервень – 21 год, род его Дуло, при нём – богатство. Твирем – 28 лет, род его – Дуло, при нём – величие. Севар –15 лет, род его – Дуло, при нём – озерная рыба. Кормисошь – 17 лет, род его Укиль, а при нём – мало водителей верблюдов; этот же князь сменил род Дулов, названный нерадивым правителем, принесший голод 7 лет, а род его – Укиль, а при нём –жестокое правление. Телець – 3 года, род его Угаин, а при нём – печальное время. И этот другого рода. Умор – 40 дней, род его – Укиль, при нём – путь плотов". Приводим словарь, легший в основу нашего перевода. Дилом от gyalo – ход, шаг; gyalog –пешком, пешеходный. Твиремь, или Твирем, или Твиримь от teve – верблюд, iram – направление, движение; irany – направление, курс. Твирем –собственное имя, водитель, верблюдов. Дохс – doh – тлен, отмирание, dohos –затхлый, гниющий. Шегор – от zsugori – скупой; zsugorodni – уменьшаться. Мягкие "джь" переданы буквой "ш". Вечем от vetes – сев, посев; мягкое "т" передано звуком "ч". Верени от ver – кровь, verekedni – сражаться, veres – кровавый, verezni – истекать кровью. Алем от allam – государство, all-ni –стоять, становиться, состоять. Текучитемь – от tehetös – богатый, зажиточный, tehetseg – мощь, способность. Дваншехтем – от fenseg – величие. Звук "f" передан сочетанием "дв". Тохалтом – от to – озеро (море), hal –рыба. Окончание "темь" в словах текучитемь, дваншехтемь, тохалтом указывает на массовость явления: tömeg – толпа, масса, tömeges – массовый, temeny – множество. Вихтунь – от vih (vihet), от глагола vinni – нести, вести, водить; tunya – ленивый, нерадивый. Винех – от vin-ni – нести, éhen – голодно, ehseg – голод. Горалем – от gor – грубый, жёсткий, göres – напряжённый, сдавленный. Сомор – от szompru – печальный, скорбный. Алтемь – от öltö – отрезок времени, период. Тутом – от tutaj – плот, лодка рубленая….” Статията продължава по-нататък с още обяснения, от които аз отделям като съдържателно това: „Наконец, летопись создана с помощью двух языков: славянского и угрского. Естественно предположить, что она возникла в Болгарии, когда угрский язык ещё бытовал среди болгар. Какими буквами писалась эта летопись? Угрской письменности не было. Греческим алфавитом нельзя было передать "шегор вечем". Но была ли тогда азбука Кирилла? Во всяком случае, летопись могла быть написана только славянскими письменами.” Ще добавя също, че с гръцки букви не може да се напише и „кънязъ”.Т. е. Именника е произведение, създадено не по-ранно от X-XI в.! Само авторът му знае какво в него е вярно и какво измислица.

През месец ноември 1936 г. към Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните (ГД на ПТТ) в Царство България е създаден Комитет за пощенски марки и карти. Той се председателства от главния директор, а в работата му вземат участие представители на министерствата на финансите, войната, търговията, земеделието, народното просвещение, вътрешните и външните работи, на Художествената академия, на Съюза на дружествата на художниците, на Браншовото сдружение на търговците филателисти, на Българското филателистическо дружество, на Държавната печатница. В статия отпечатана в сп. „Българска марка” от 15 март 1937 г., секретарят на новосъздадения комитет Янко Русинов, който е началник на службата за пощенски марки и карти към ГД на ПТТ и инициатор за създаване на комитета, обяснява целите и задачите му. „Пощенските марки и карти са не само един държавен паричен знак, удостоверяващ, че са заплатени таксите за пренасянето на кореспонденциите – пише Русинов в началото на статията. – Те са визитната карта на държавата, която ги издава. Те са едно мощно средство за пропаганда. Чрез тях най-лесно се популяризират националните идеали и стремежи, делата на заслужилите люде, исторически дати и събития; курорти и природни хубости; обектите на износа и пр. Изработени художествено и качествено, те са и едно сигурно приходоносно средство.” По-нататък се посочват за пример Черна гора, Съветска Русия, Германия, Италия, Ватикана и др., издаващи ежегодно „коя от коя по-хубави и по-красиви пощенски марки”, които носят съществени приходи в държавните им бюджети. На този фон „пощенските ни марки са едно техническо недоразумение”, констатира Русинов. В качествено отношение те били „по-долу от шарените щампили на първобитните печатници на миналото столетие”. А сюжетите на издадените през последните години възпоменателни марки предизвиквали упрек към средите и държавните ведомства, които трябвало да се грижат за името на България като културна страна. Българските марки не се търсели вече в чужбина. Колекционерите не търсели вече рядкото (намеква се за малотиражните български пощенски издания на тема „спорт”), а искали „хубавото, красивото, естественото, това, което носи наслада на окото”. За такива марки те плащали със своята валута. При „едно осмислено производство, при една планирана дейност, приходите от пощенски марки можели да се увеличат от 75 млн. лева годишно, на 100-120 млн.” И с това трябвало да се заеме новосъздадения Комитет за пощенски марки и карти. Архивните документи разкриват, че още на 5 март 1937 г. новосъздадения комитет е решил „да се издаде серия от пощенски марки от всички стойности със сюжети от областта на народното стопанство, за облепване на кореспонденцията за вътрешността и чужбина и да служат за пропаганда на нашето земеделие и износ.” Във филателната преса се уточнява: „да се направи пропаганда, особено в чужбина, на плодовете на богатата и щедра българска земя, на трудолюбието на нейния стопанин – селянина”. На марките трябвало да бъдат показани традиционните за българския износ зърнени храни, тютюн, розово масло, плодове, продукти на животновъдството. Поредицата нямало да се ограничи само с първите марки, заявяват от комитета. Тя трябвало да има продължение, като „се изнесат на показ всички постижения и плодове на българското полевъдство и животновъдство”. Предложено било сюжетите да бъдат комбинирани с изгледи от природните хубости на България. Например, розата да бъде в съчетание с изглед от Розовата долина. Гроздето - с образа на селянка в народна носия. Тютюнът - с изглед от долината на Струма. Ягодите - с изглед от Пловдивско. Плодовете - ябълки и сливи - с изглед от Кюстендилско. Зеленчуците домати, чушки и др. - с изглед от Търновско или Кричим. Добитъкът - говеда, свини и др. - с изглед от държавните стопанства. Предлагало се да има и „общи идеи“ - нива с орач, стадо в Балкана (из Белоградчишко) и пр. С оглед, че сезонът за беритбата и износа на плодовете и зеленчуците наближавал, Комитетът за пощенски марки предложил да не се губи време по изработване на проектите чрез конкурс, а те да бъдат „фотографически“. Така марките можели да бъдат сравнително бързо изработени чрез дълбок печат, с което да се постигнат и добри художествени резултати. За целта трябвало да се потърсят подходящи готови снимки от частни фотографи, Дирекцията на железниците, Туринг-клуба, Б. 3. К. Банка, Министерството на земеделието. Сдружението на износителите и др. За в бъдеще се предвиждало да се пускат в употреба ежегодно марки с различни мотиви, като за увеличаване на интереса към тях и за да не се затруднява издаването им технически, едни и същи стойности да се отпечатват с няколко сюжета. В резултат на това решение в следващите години се появяват поредици български пощенски марки, които получават наименованието „Стопанска пропаганда”. Първото издание, въпреки призивите „да не се губи време, закъснява с една година. И не е с фотоси. Една от причините за забавянето е провеждането на конкурс за художествени проекти за марките. Дотогава те се изготвяли от щатните художници при Държавната печатница. В конкурса взели участие най-изявените за времето си български художници, работещи в областта на приложната графика. Била уредена изложба с проектите за „стопанските” марки, от които били премирани по два проекта за всяка стойност. Резултатите от конкурса се изясняват от едно писмо на Отделението за пощенски съобщения към ГД на ПТТ, носещо дата 23 юли 1937 г. С писмото се изпращат на Отделението за държавни ценни книжа към Министерството на финансите десетте проекта за редовни пощенски марки за стопанска пропаганда, получили първа премия на конкурса. Проектите са за следните марки: 10 ст. жътвари, 15 ст. стрък слънчоглед, 30 ст. стилизирани житни класове, 50 ст. кокошки и яйца, 1 лв. искърско говедо (бик), 2 лв. свине, 3 лв. ягоди, 4 лв. гроздоберачка (алегория на плодородието), 7 лв. маслодайна роза, 14 лв. тютюневи листа. Автори на проектите за марките са: 10 ст., 15 ст., 50 ст., 2 лв., 7 лв. – Борис Ангелушев; 30 ст. – Атанас Апостолов; 1 лв. – Иван Манев и Веселин Томов; 3 и 4 лв. – Александър Жендов; 14 лв. – Веселин Стайков и Стефан Петров. С писмото се иска да бъде дадена поръчка на Държавната печатница за отпечатване на въпросните марки и се посочват необходимите технически данни. Форматът трябвало да бъде 2,3 см на 3 см. Предлагат се следните цветове: 10 ст. - розова, 15 ст. - вермион, 30 ст. - жьлтокафява, 50 ст. - стоманеносива, 1 лв. - тъмнозелена, 2 лв. - червена, 3 лв. - карминена, 4 лв. - златистожълта, 7 лв. - тъмносиня, 14 лв. - тъмнокафява. Техниката на отпечатването трябвало да бъде дълбок меден печат. От пощенското ведомство конкретно указват: „назъбването да се извърши чрез подлагането под гребените на машините най-много до три листа“. С това се цели да се постигне добро продупчване, без да има запушени дупки. Тогава, след разкъсването на марките от печатните листа, краищата им получават добре очертан зъбовиден контур. Предлаганите тиражи са: за марките от 10, 15, 30 и 50 ст. - максималното производство на действащата машина 1,5 до 2 млн. къса; за марките от 1, 2 и 4 лв. – до 1,5 млн. къса; за марките от 3 и 7 лв. - по 1 млн. къса; и за марките от 14 лв. - до 300 000 къса. Предвиждало се след изчерпването на първото издание марки, да се пуснат втори и трети издания с променени цветове, като за марките от 1, 2 и 7 лв., на които цветовете съгласно изискванията на Всемирния пощенски съюз задължително трябвало да бъдат зелен, червен и син, се употребяват „по-слаби или по-силни тонове“. От ГД на ПТТ подчертават, че целта на издаването на марките е „да се направи възможно най-широка пропаганда на стопанските продукти на нашата земя”. Затова те, марките, трябвало да бъдат художествено изработени, отпечатани в големи тиражи (особено малките стойности 10, 15, 30 и 50 ст. и широко употребяваните 1, 2 и 4 лв.) и широко пласирани, предимно в чужбина. А това най-лесно можело да се постигне, като чуждите колекционери и търговци бъдат заинтригувани от доброкачествеността, художествената изработка и достъпната цена на марките. Комитетът за пощенски марки помислил отрано и за пускането в употреба на различните стойности на „Стопанска пропаганда“. Отчетено било, че като сюжети марките били много, а тиражите големи. Това щяло да затрудни печатницата да ги изработи и ги пусне в употреба едновременно. Затова била предложена процедура за постепенно пускане на марките веднага след изготвянето им, каквато често била използвана от чуждите пощенски администрации. В тази насока било изказано желание марките да бъдат пускани в сезоните, които се третират от сюжетите им. Например: 4 лв. грозде - през септември, 15 ст. слънчоглед - през август, 2 лв. свине - през ноември, 14 лв. тютюн - през октомври и т.н. Допускало се и валидиране след отминал сезон, но като резултатно за държавното съкровище се считало, всички марки да излязат до края на годината. „Ако за художествената изработка на въпросните марки се налага да бъдат употребени по-доброкачествени материали, като книги и мастила, моля да се дадат необходимите улеснения на Държавната печатница за снабдяването ѝ с такива”, предложила пощенската администрация на финансовата, тъй като последната пряко отговаряла за отпечатването на марките. Само седмица след така детайлното уточняване на подробностите по издаването, в сюжетите на „Стопанска пропаганда“ настъпват промени, за които ГД на ПТТ известява Министерството на финансите на 4 август. Стойностите от 1 и 2 лв. нямало да се печатат по изпратените проекти: рисунката на И. Манев и В. Томов, упомената като „Искърски бик“ (посочения в поръчката сюжет „искърско говедо – бик”) и рисунката на Борис Ангелушев, назована „Бекон“ (сюжета „свине”). Вместо тях за отпечатване били изпратени проектите, получили втора премия: 1 лв. – проект на художника Александър Жендов под мото „Лозе“, представляващ грозд (цвят на марката - зелен); 2 лв. - проект на художниците Веселин Стайков и Стефан Петров под мото „Експорт“, представляващ роза с малък стандартен бидон с розово масло (цвят на марката - червен). Очевидно на оригиналните проекти стойностите на марките са били други, затова се указва те да бъдат преработени от гравьорите и художниците в печатницата, и ако последните не са в състояние да извършат сполучливо поправките, на основание на уговорката в програмата на конкурса да се поканят авторите на проектите, сами да извършат промяната. Предлага се също замяна на сюжета на стойността на марката от 14 лв. „Тютюн“ с някоя от дребните стойности - стотинковите, които трябвало да бъдат масово изнесени в чужбина, или пък със стойностите 1, 2 или 4 лв. Обяснението за промяната е: „за да се даде по-голямо разпространение на сюжета, представляващ едно от най-чувствителните пера на нашия износ“. Тази бележка подсказва, че на поредицата „Стопанска пропаганда” трябва да се гледа като на своеобразен илюстрован каталог на най-престижните стоки, изнасяни от Царство България. Всяка марка се явява „визитка” на стока, произведена в България и ценена не само у нас, но и в чужбина. На 6 август от ГД на ПТТ правят последното уточняване преди „Стопанска пропаганда“ да бъде поръчана за отпечатване. Те информират Министерството на финансите, че проектите на марките не са изцяло издържани, тъй като на някои от тях, художниците, които са ги изготвили, допуснали грешки в латинския текст. Вместо приетото по международните стандарти Вulgaria, написали Bulgarie или Bulgarien. На основание на протоколното решение на комисията, която прегледала и премирала проектите, пощенското ведомство молело финансовото при даване на поръчката за отпечатване на марките в Държавната печатница, да нареди на нейните художници и гравьори да коригират допуснатите грешки, като във всички проекти надписът да стане еднакъв – Bulgaria. Поръчката на Отделението за държавни ценни книжа до Държавната печатница за отпечатване на „Стопанска пропаганда” е от съшия 6 август 1937 г. В нея са описани изискванията за отпечатването, а тиражите са уточнени на: 10 ст., 15 ст., 30 ст., 50 ст. - по 2 000 000 къса, 1 лв. - 1 500 000 къса, 2 лв. - 2 000 000 къса, 3 лв. - 500 000 къса, 4 лв. - 1 000 000 къса, 7 лв. - 500 000 къса, 14 лв. - 100 000 къса. По невнимание обаче, съставителят на заявката записал: „Също в текста „Вulgaria“ последната буква „а“ да се замени с буквата е“. С което решава съдбата на тази българска поредица пощенски марки да бъде единствената, носеща името на държавата ни на френски език, а не чрез транскрипция с латински букви, както е при всички останали издания. Към края на годината от ГД на ПТТ са притеснени, че „стопанските“ марки не само че не са готови, но дори не е започнало отпечатването им. Затова на 6 декември. се обръщат за съдействие към Отделението за държавни ценни книжа. А то от своя страна на другия ден изпраща молба до Държавната печатница: „да се сложи под печат и отпечатат до края на годината поне две пощенски марки от серията за стопанска пропаганда, а именно марките от 1 и 2 лева, като тиражът на тия две марки бъде максималното производство на машината за дълбок меден печат“. От Държавната печатница отговарят, че ще се стремят да изпълнят нареждането за отпечатване на марките от 1 и 2 лева, но последователно и с разчет то да бъде приключено най-рано през януари 1938 г. Относно тиража на марките печатницата изказва особено мнение. Тя счита, че максималният тираж не може да надхвърля един милион къса от всеки вид, както „поради филателистичен интерес”, така и .поради невъзможност да се печати повече от един милион марки на обикновен дълбок печат от един цилиндър“. Обяснява се, че втори наново изготвен цилиндър, не може да даде „същата сила на нюанса“ и щяло да се яви видима разлика в очертанията на рисунката. Дотогава в машината на печатницата не били отпечатвани дори един милион къса от един вид, но се надявали да го осъществят. Накрая печатницата прави конструктивното предложение: „Ако, обаче, добрият тираж (на качествените марки - б.а.) стигне под един милион, ще трябва да се печати втория милион от втори цилиндър и с друг цвят като отделен тираж, което ще увеличи и тимброфилната стойност на общия тираж. Молим да проучите въпроса спешно и ни дадете писмени последни указания за работа“. В Централния държавен исторически архив, ф. 159, оп. 7, а. е. 12, където се намират документите по издаването на „Стопанска пропаганда 1938“, такива указания липсват, но те очевидно са дадени, защото в началото на февруари 1938 г. марката от 2 лева е вече отпечатана. Този, както и някои други интересни факти, се съдържат в поредното писмо на ГД на ПТТ до Министерството на финансите от 7 февруари 1938 г. С него се отправя молба, тъй като с отпечатването в два цвята марката от 2 лева от серията за стопанска пропаганда бил създаден вече повод и за да се разшири обема на пропагандата чрез повече пощенски марки, които щели да бъдат третирани от филателистите като отделни обекти за колекциониране, да се нареди всички видове марки за стопанска пропаганда да се отпечатат в определените тиражи, като последните се разделят по наполовина и всяка половина се отпечати в отделен цвят. Филателистите считат марките с разлики в цветовете като отделни марки и затова колекционират всички цветови разновидности. Затова е изказано мнението, че отпечатването на еднакви по сюжет и стойност марки в различни цветове „ще увеличи и тимброфилната стойност на общия тираж”. Филателистите вместо една серия, трябвало да закупят и втора „Стопанска пропаганда” с променените цветове. Марките с първия вариант на цветовете Посочено е конкретно: 10 ст. 1 млн. къса в червенооранжев цвят и 1 млн. къса в оранжев цвят; 15 ст. 1 млн. къса във виненочервен цвят и 1 млн. къса в червено-синеещ цвят; 30 ст. 1 млн. къса в жълтокафяв цвят и 1 млн. къса в медночервен цвят; 50 ст. 1 млн. къса в синьочер цвят и 1 млн. къса в тъмносин цвят; 1 лв. 1,5 млн. къса в синеещ яснозелен цвят и 1,5 млн. къса в жълтеникаво яснозелен цвят; 2 лв. била вече отпечатана в боите тъмночервена 1 млн. къса и червена 1 млн. къса; 3 лв. 250 000 къса в тъмновишнев цвят и 250 000 къса във виолетовочервен цвят; 4 лв. 500 000 къса в оранжевокафяв цвят и 500 000 къса в червеновиолетов цвят; 7 лв. 250 000 къса в морсковиолетов цвят и 250 000 къса в син цвят; 14 лв. 100 къса в тъмнокафяв цвят и 100 къса в кафявочервен цвят. В новата заявка са били указани номенклатурните номера на всеки цвят боя по каталога на фирмата Зигверк. Вижда се от крайния резултат, че при някои от марките нюансите в двата цвята са видими. При други, обаче, тези нюанси почти не се долавят. Все пак при съпоставяне на реалните марки, различията са по-осезателни, отколкото изглеждат на репродукциите. На 25 февруари 1938 г. са пуснати в употреба първите марки „Стопанска пропаганда”. Това са двата цвята на стойността 2 лева, със сюжет „роза с малък стандартен бидон с розово масло”. Марките трябвало да се продават по общия ред, като обикновени пощенски марки. Такива нямало да се изпращат на станциите до изчерпването на стопан­ската марка от 2 лева. Срок за „обръщение“ на споменатите марки нямало и те ще се продават до изчерпването им. От 16 май поетапно се пускат в продажба и останалите стойности по реда на отпечатването им. Филателистите са регистрирали следните дати за поява на останалите видове марки по пощенските гишета: 30 и 50 ст. – 17 май; 4 лв. – 30 май; 14 лв. – 18 юни; 10 и 15 ст., 1, 3 и 7 лв. – 25 октомври. Историята за издаването на „Стопанска пропаганда 1938“ накрая завършва почти криминално. На 13 юли 1938 г. в ГД на ПТТ настъпва паника, която кара пощенското ведомство да изпрати до финансовото рядко използваното в неговата практика писмо с гриф „Много бързо. Строго поверително“. В писмото се казва: „По сведения, организирано е от търговците на марки закупуването изцяло на предстоящите да бъдат пуснати в обръщение пощенски марки за стопанска пропаганда от 10 и 15 стотинки, с цел да се спекулира с тях. За да бъде изключена тая възможност и за да се даде възможност въпросните марки да отидат в повече ръце, моля наредете тиражите им да бъдат увеличени до максималното производство на машината за дълбок печат - не по-малко от 5 милиона къса от двата цвята на двата вида марки - 10 и 15-стотинкови. По тоя начин опита за спекулиране ще бъде пресечен и най-важното, Главната дирекция на пощите, както и почитаемото Министерство, ще бъдат предпазени от евентуални обвинения в недостатъчна предвидливост.“ На другия ден до директора на Държавната печатница е изпратено указание, поръчката за отпечатване на пощенски марки за стопанска пропаганда от 10 и 15 стотинки да бъде увеличена на 5 милиона къса от двата цвята. Писмото също е „много бързо“ и „строго поверително“. И до днес обаче, не са открити сведения, че печатницата е изпълнила това изискване, за което вече е заявила, че техническото му осъществяване е невъзможно. Марките с втория вариант на цветовете В брой 1 на сп. „Филателен преглед” от 1960 г. Янко Русинов публикува любопитни спомени от времето, когато е ръководил службата за българските пощенски марки и карти. От тези спомени разбираме, защо не са били отпечатани марките, пропагандиращи искърското говедо и свинете. „Одобрените на конкурса проекти бяха предадени на Държавната печатница за изработване – четем в списанието. - Реши се първи да бъдат пуснати в обръщение марките от 1 лв. - грозде, 2 лв. - свине, 7 лв. - роза и 14 лв. - тютюн. От стотинковите марки първа трябваше да се пусне марката от 50 ст. - кокошки и яйца. Въобще предимство трябваше да имат марките, които застъпваха най-важните обекти на нашето производство и търсените на външния пазар наши продукти. Голямо бе обаче моето изумление, когато ми бе поднесен за одобрение неперфорирания лист на първата марка от поредицата - двулевовата. Вместо проекта със свинете в печатницата бяха изработили марка по един от премираните с втора премия проекти, изобразяващ стандартната опаковка на розовото масло. Веднага влязох във връзка с финансовото министерство и Държавната печатница, за да искам обяснения. И от двете места ми отговориха почти в един смисъл: - Късно живееш, началство. Немците не позволяват да се пропагандира нашето свиневъдство. Дойчо ще яде прасенцата ни.” „Хитлеристите превръщаха нашата страна в суровинен придатък на германската икономика и не намираха за необходимо България да показва на света своите стопански постижения”, завършва спомените си Янко Русинов, визирайки факта, че в годините, когато се подготвя „Стопанска пропаганда“, голяма част от българския износ на селскостопански животновъдни продукти отиват за Германия. Може да се предполага, че те са задоволявали и нуждите на германската армия, която тогава се е стягала за предстоящата война и е имала нужда от всякакви суровини продукти. От месото са се приготвяли консерви, а кожата на искърския бик е отивала вероятно за ботуши на войниците. Източници: 1. Българска марка, 15.III.1937 г. 2. Янко Русинов. Странички от миналото. В: Филателен преглед, бр. 1, 1960 г. 3. Държавен архив, ф. 159, а. е. 10 и 12

Написал съм, че руснаците са достигнали до извода, че „цар” е руска титла. Което е вярно, нали? Друг коментар не съм правил . Този откъс го пускам за втори път. Заграденото е останало от предишния ми пост. Тогава направих следния коментар: „В 1847 г. Александър Лакиер публикува труда си „История титула государей России”. Там, където обяснява как Иван ІV Грозни решил да стане „цар”, Лакиер изпада в пълна безпомощност, защото не може да установи със сигурност от къде е дошла тази дума. Ето какви нелепости е писал той:" (следва сканинга) Ти сам стигна до извода, че са написани нелепици, но аз не съм казал, че това са верни неща. Не съм правил и коментар какво е писал в историята си Паисий. Посочвам един факт. Загубил си си времето в безполезно съчинителство.

Това е превод от глаголица на евагелие, открито от Виктор Григорович в един от атонските манастири. В книгата си „Древние глаголические памятники, сравнительно с памятниками кирилицы” И. И. Срезневски го дава в препис на кирилица, но по новия руски правопис – без титли и надстроечни букви. Става дума за „Съдът на Пилат над Исус Христос”, предаден според Евангелие от Йоан. (Думите в скоби са взети за сравнение от други ръкописи. „О” е Остромирово четвероевангелие.) Както се вижда от официалния руски превод след езиковата реформа, "цесар" е станало на "цар". Първо в Русия, после и у нас.

Съвременният руски текст на евангелието от Йоан е: С этого времени Пилат искал отпустить Его. Иудеи же кричали: если отпустишь Его, ты не друг кесарю; всякий, делающий себя царем, противник кесарю. Пилат, услышав это слово, вывел вон Иисуса и сел на судилище, на месте, называемом Лифо́стротон*, а по-еврейски Гаввафа. Тогда была пятница перед Пасхою, и час шестый. И сказал Пилат Иудеям: се, Царь ваш! Но они закричали: возьми, возьми, распни Его! Пилат говорит им: Царя ли вашего распну? Первосвященники отвечали: нет у нас царя, кроме кесаря. Тогда наконец он предал Его им на распятие. И взяли Иисуса и повели. И, неся крест Свой, Он вышел на место, называемое Лобное, по-еврейски Голгофа; там распяли Его и с Ним двух других, по ту и по другую сторону, а посреди Иисуса. Пилат же написал и надпись, и поставил на кресте. Написано было: Иисус Назорей, Царь Иудейский. Съвременният български е: От това време Пилат търсеше случай да Го пусне. Иудеите обаче викаха и казваха: ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря. Пилат, като чу тая дума, изведе вън Иисуса и седна на съдището, на мястото, наречено Литостротон *, а по еврейски Гавата. Тогава беше петък пред Пасха, около шестия час. И рече Пилат на иудеите: ето вашия Цар! Ала те завикаха: премахни Го, премахни, разпни Го! Пилат им казва: вашия Цар ли да разпна? Първосвещениците отговориха: ние нямаме друг цар, освен кесаря. И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат. И взеха Иисуса и Го поведоха. И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота; там Го разпнаха, и с Него други двама, от едната и от другата страна, а посред - Иисуса. А Пилат написа и надпис, и го постави на кръста. Написано беше: Иисус Назорей, Цар Иудейски. Кой от кого е преписал? "Цар" е дошло в България доста късно, щом и Паисий си пише на църковнославянски "цесар".

Нямам завършена теза, защото не съм работил по този въпрос. Аз се опитвам повече да пиша за това, което не е, или най-малкото е съмнително. И изказвам някои предположения, които разбира се може и да не са верни. Трябва да отделя време, за да се занимая по-подробно с въпроса, а той не ме интересува. Няма обаче, как да се докаже, че в България „цар” се е появило през Втората българска държава. Пайсий Хилендарски е писал царство ли, цесарство ли, с титла. Руснаците стигат до извода, че цар е руска титла.

Я дай текста на някаква средновековна българска песен да видим как е строежа ѝ. Трябва да е от преди края на 14 в. От тогава до Освобождението български цар няма.

Нали в темата за цар ги изяснихме тези неща. В църковнославянския език има приети начини за изписване на някои думи. Който е грамотен като види ц҃рь, чете цесар. Има грешки при изписването, даже има цели ръкописи без титли, но това се счита за граматически неправилно. Думата цар при средновековието не е съществувала и грамотните хора като видят написано цар, произнасят цесар. „Цар” се появява при руснаците, вероятно когато правят езиковата реформа и премахват титлите. Там трябва да се търси. И Цесарград го пусках, ама няма кой да чете!

А защо чехите да са я заимствали? Нали именно там се появяват първите славяни. Чехите обясняват, че думата произлиза от името на Цезар, а те са имали по-близък и по-ранен контакт с римляните, отколкото славяните в Мизия и Солун. "Цисар" е дума, която сочи, че Кирил и Методий са ползвали при преводите си и думи, взети от моравците. Впрочем в по-непредубедените изследвания по-въпроса се сочи, че при преводите на първите славянски книги, на Кирил и Методий са помагали и учениците им.

Пак се правиш на неразбрал. Чехите пишат, че „цар”, използвано в Русия, България и Сърбия, имало значение като „цисар”. Císař je nejvyšší panovnická hodnost. Pochází z latinského titulu caesar, odvozeného od jména Gaia Julia Caesara. Jeho obdobou je hodnost car, jež byla používána v některých slovanských zemích (Rusko, Bulharsko či Srbsko). V Evropěpopisuje panovníka nejvyššího řádu. Все пак става дума за Уикипедия и не на всичко писано там може да се вярва. От край време чехите си употребяват „цисар”. Дори Кирил и Методий, които според големите специалисти уж им преподавали македоно-славянски, който пък бил български, не са успели да ги накарат да пишат цар, а не цисар. Как „цесар” е станало на „цар”? По-същия начин както бащата на Анастасия Мозер Г.М. Димитров е станал Гемето. ц ҃рь е подобно на Г.М.

Днес продължава да се използва от чехите. Císař – Wikipedie

Какво е било виждането на императорския двор в Цариград към титлата на българския владетел, може да се разбере от този цитат от „За церемониите” на Константин Багренородни. Отнася се до посрещането на пратениците от България. Византийският император е „василевс”, а българският владетел „архонт на България”. Самият Михаил също се е определял като „архонт на България”. Писанието на Багренородни обаче, е от по-късно време – при Симеон или Петър. Независимо от това какво признава Византия, трябва да имаме предвид, че Симеон действително се е обявил за цар. Така излиза от писмото на Роман Лакапин до Симеон. Лакапин е приемал Симеон да се титулова „цар на българите”, но не и „цар на ромеите”.

Тъй като не съм посещавал темата си от времето на последното ми съобщение, едва сега обърнах внимание, че текстът „абсолютен рекорд за това място” може да не се разбере правилно. Става дума за рекорд за най-ранно време на излюпване на патенцата. Тази година те се появиха по-късно – през втората половина на април. Имаме обаче нов рекорд: патица с 22 патенца! Няколко седмици вече се мъча да им направя по-атрактивна снимка, но все не успявам. Не всеки ден ги срещам, времето е мрачно, и най-важното: патиците са много и се пръскат на голям периметър, докато търсят нещо за папане. На тази снимка се вижда, че патицата трудно ги контролира визуално - едни са пред нея, други са зад нея. Петнадесет патета са на брега, четири плуват в езерото вляво от патицата и три са също в езерото – вдясно от патицата, близо до тръстиките. Тук пък всички патета са заедно, но понеже мястото е тъмно, скоростта на снимане е малка и снимката ми се е получила размазана.

За мен реакцията е неадекватна. Шльоковицата е софтуерен продукт, а се атакува с печатна книга. Ами издателят да оформи книгата във формат PDF например, и да си я рекламира и разпространява в интернет. Трябва да си чалнат, за да си купиш „Pod igoto”, след като по книжарниците тя може да се намери отпечатана с нормален текст. Мисля, че по-оригинално щеше да бъде, ако „Под игото” беше отпечатано на оригиналната кирилица. Тази, която е била употребявана в България през Средновековието. Тогава всички, които празнуват днес „Ден на българската азбука” щяха да се поразмислят малко по въпроса за азбуката и езика, който са говорили българите преди векове. С тази азбука и този език ние се гордеем, но днес не ги ползваме! Впрочем достатъчно е някой да се заеме да прочете оригиналната „История славяноболгарска” и ще види, че трудно ще разбере за какво се говори в нея. Тя и кирилицата, която ползваме днес, е била в началото вид шльокавица. „Гражданският шрифт (на руски: Гражда́нский шрифт), или както е по-популярен като Руска азбука или Руска кирилица, е модификация на кирилицата, въведена от руския цар Петър I в периода 1708-1710 г. Целта на реформата е била да се доближи външният облик на руските книги до западноевропейските книги, тоест до римолатинския шрифт и до шрифта, въведен от Карл Велики. Двете огромни причини за възникването на гражданския шрифт били т.нар. разкол с кодификацията на църковнославянския език, който бил непонятен за необразования народ, и провежданите всеобхватни по европейски образец реформи на Петър I. През януари 1707 г. по чернова, съставена вероятно от самия Петър I, армейският щабен художник Куленбах съставя чертежи на тридесет и две малки и четири главни (А, Д, Е, Т) букви. Пълният комплет на шрифта по рисунките на Куленбах е поръчан в Амстердам в печатницата на беларуския майстор Иля Копиевич. На 1 януари 1708 г. Петър подписва следния указ: "(...)с изпратената от холандската земя, от града Амстердам азбука, съставена от изкусни в печатното дело люде, да се напечати книгата Геометрия на руски език… и другите граждански книги също да се печатат със същата азбука." По същество новият шрифт е типографско адаптиране на използваната дотогава славянска писменост към латинското писмо използвано тогава (антиква). Премахнати са писането на ударения и титли, както и различните изписвания на букви в началото и средата на думите. Въведени са несъществуващите дотогава малки букви. Главните букви са уеднаквени с подобните по външен вид латински букви. Буквата Ѧ е заменена с Я, произлизаща от ръкописната форма на Ѧ, но и съвпадаща огледално с латинско R. Буквите Д и Л също получават нова форма, въведени са буквите Й и Э. Освен това са въведени и арабските цифри за означаване на числа, които заменят използвания дотогава кирилски цифри. Ръкописният вариант на гражданския шрифт се развива към втората половина на 18 век. През първата четвърт на 19 век гражданската азбука е възприета в Сърбия и България и постепенно измества църковнославянската такава.” Граждански шрифт – Уикипедия Разбира се, че след като вече има достатъчно технически възможности в интернет да се пише и на кирилица, използването на шльокавица не трябва да се поощрява. Но това не трябва да става чрез обезобразяването на текстовете на българските писатели класици. Впрочем в съвременните компютри на каква кирилица пишем? Гледам, че има букви ы, э, които ги няма в съвременната българска азбука.

Не се споменава обаче, титлата архонт. А Омуртаг сам се е определил като „от Бога архонт”. До конца X века архонты, в византийском понимании, — это правитель государства (архонтии), в той или иной степени признававший сюзеренитет императора. (Архонт — Википедия)

Благодаря на автора на цитираната статия, че е отбелязал писаното от мен. Е, Гербов не е Красимир, а Кольо, но не това е важното. Повече ме интересува обаче, защо от споменатото второ издание на „Първобългарски надписи” на В. Бешевлиев е взета погрешната прерисовка на медальона, а не факсимилето на оригиналния медальон, отпечатано вляво. Там ясно се вижда, че буквата е „е”. Така е и в първото издание на „Първобългарски надписи”.