К.ГЕРБОВ

Във Фейсбук организират конкурс за най-добро „селфи с приятел”. Тук няма показани такива снимки. Сетих се, че имам нещо снимано в градинката на последната спирка на трамвай 1 при пазара „Иван Вазов”. Там като си пия кафето на обяд, нося и филийка хляб и храня гълъбите и врабчетата. Показвам две снимки „селфи с приятел”, които могат да онагледят максимата: „Пуснеш ли гълъба на коляното си, ще ти се качи на главата.”

„По захода течу есмъ са Тудора пятъ человиека стигле смо Рупчоса нахия. Стали на една кардашлар мешелика, гудили тамо харбига коя сочи чанак са алтание ка дара а дарена. А де е Рескифъ кюпрю, тамо Дикили ташъ, коие тахтъ лишана каната са кетапа тъде са ие яйлака, во ие го яма ча гудили, тамо шепчеци хепси алтъние и цъкла са бела рада. Ту де са чактисале пишолъ Ченгене уста, коие турил лишане гудили иегоуво перфила. Уфатиле друм Геджеа стигле Аврова махлеси. Иже место каразуфа Каманъ дерво рамо ие кайнака лишан Чертени. У во земля по аршиие два гудили медниче лире турки. Исто у Стоянъ писале кетапа за … Тудора воиевода на лето 1825-то” Текстът не е прецизен. Ако се познават по-добре турцизмите и остарелите български думи, може да стане по.ясен. Става дума за пари: алтъни, лири турски, май и „бяла рада” са някакви сребърни пари. „Хепси алтъни” трябва да е „всички алтъни”. „Чанак са алтание” е „гърне с алтъни”. „У во земля по аршине два гудили медниче лире турске” – заровили в земята менче с турски лири. Сочат се и някакви географски места, явно там са заровени парите. „Лишан” е „нишан”: В едно изследване се твърди: „нишан//лишан//лишен е сборен термин за накит в Родопите”. Но в една легенда се казва по-точното: „Когато разкъсали ризата и видели, че това е жена, всички турци ахнали и побягнали, крещейки че това е лишан /белег,знак/.” „Мешелика” трябва да е дъбова гора – има такъв горски резерват. Който успее да разбере къде са посочените места, може да открие заровеното там имане.

Откога Русия сече долари? Това са монети на държавата Остров Ниуе. А информацията е на продавача им в Москва. http://coinsmoscow.ru/ru__product__1-dollar-2013-niue-russian-alphabet-az/ Не става дума за "пуснали", а за "продават".

Не съм запознат с античната история, пък и английският го чета с ел.преводач, но в A mosaic of Alexander the Great in an Israeli 5th C synagogue? сцената се свързва с Макавеите, които са от Hasmonean dynasty. The scene includes elephants outfitted for battle—a detail that immediately suggests the story of the Maccabees, Judean leaders who mounted a revolt against the Seleucid Empire in the mid-second century B.C. The Seleucids, who were descendants of one of Alexander the Great’s generals, are famed for including elephants in their armies. But excavation director Jodi Magness, an archaeologist at the University of North Carolina, Chapel Hill, has a different interpretation. She believes the leader of the army is none other than Alexander the Great himself. His meeting with the high priest of Jerusalem never happened, but it was a piece of historical fiction that would have been very familiar to the residents of ancient Huqoq. (Learn more about the excavation at Huqoq here and here.)

Животното по-скоро е свиня. И тогава горната част на изображението кореспондира с писаното в Житие на св. Седем мъченици Макавеи, майка им Соломония и учителят им Елеазар: „В това време живеел в Йерусалим един старец на име Елеазар. Той бил уважаван от всички за своите добродетели и ученост. Смятали го за един от най-главните законоучители. Началниците, поставяни от Антиох в Йерусалим, го принуждавали да яде свинско месо от жертвоприношението. Елеазар решително отказвал да изпълни заповедта, понеже това месо било забранено от Мойсей, а да се съгласи някой да яде от него, се смятало като доказателство за отричане от юдейския закон. Някои от приятелите му, жалейки за него, му казвали: “Ние скришом ще заменим месото от жертвоприношението с друго, което можеш да ядеш, без да нарушиш закона. Ти се престори само, че уж ядеш от жертвоприношението и чрез това ще се избавиш от смърт.” - Това ще бъде измама и лицемерие, недостойно за моята старост – отговорил Елеазар. – Не ще ли дам аз чрез това гибелен пример на младите? Те ще помислят, че щом 90-годишният старец се отклонява в езичество, за да спаси малкото останали свои дни, защо и те да не могат по също такъв начин да спасят своя живот. Моята измама ще ги съблазни и това ще опозори моята старост. Освен това, ако аз избягна смъртното наказание от човеците, то няма да се спася от ръката на Всевишния. Не, аз по-добре ще ида на смърт и ще дам на младите пример за твърдост, умирайки радостно за нашите свети закони. Приятелите тогава оставили Елеазар. Те наричали гордост и безумие неговата чистосърдечност и благородна твърдост. Дори му се разсърдили. А старецът бил предаден на жестоки мъчения. Пред смъртта си той извикал с висок глас: “На Господа Бога е известно, че аз имам възможност да се спася от смърт, но търпя жестоки страдания с тялото си, а в душата си се радвам, загдето страдам за Него.” Тъй умрял светият старец, като оставил на своя народ пример на непоколебима твърдост. Тоя доблестен пример скоро последвали седем момци, които били ученици на Елеазар. Те произлизали от рода на Макавеите. Понеже отказвали да ядат от езическите жертвоприношения, тези момци били доведени заедно с майка им при цар Антиох. Царят заповядал да ги бият жестоко, като мислил чрез това да ги застави да изпълнят волята му. “Какво искаш от нас? – му казал най-големият брат. – Ние сме готови да умрем, но не и да отстъпим от нашия закон…” Буквата „H” по дрехите би следвало да означава принадлежността към династията на Хасмонеите. Макавеите са били от нея (виж Маккавеи).

Ама разбира се! Затова трябва да се отхвърлят категорично всички днешни изследвания, които показват, че кокалите ни са по-близо до тези на римляните и гърците, отколкото на северните народи.

Днес на Гергьовден масово се колят агнета, а на Коледа – прасета. По гръцко и римско време агнета са принасяни в жертва на героят Херкулес, който е произведен посмъртно в бог. А свине са принасяни в жертва на Деметра. Принасянето в жертва е ставало чрез опичане на убитото животно и изяждането му. Така правим и ние днес, но сме забравили произхода на този обичай. И името Коледа също е дошло до нас от римско време. Жертвоприношение на агне в чест на Херкулес Жертвеното месо се обработва на жертвеника На каква култура сме тогава наследници: хунска, тюркска, славянска, българска, гръцка, римска? И не е ли този въпрос по-важен от търсенето на биологичния ни родител? Масовото възприемане на чуждата култура не е ли ставало чрез смесените бракове? В Европа е също като в Америка, но това не личи толкова. Ако черната раса се беше установила по трайно на стария континент, и тук щеше да бъде пълно с мулати. И от далеч щеше да се разбира кой кой е. Нямаше да има нужда да се правят генетични изследвания. Случилото се в Америка се е случило в Европа по време на робовладелския строй, когато се появяват и големите империи. А в тези империи са се установявали най-различни народи, които не са живеели изолирано. Мислите ли, че основателите на Османската империя са изглеждали така, както главните герои от турските сериали? Турците са закарвали в харемите си най-красивите представителки от подчинените народи. За еничари пък са избирали най-добрите мъжки екземпляри.

VII.2. (1) ...Оставив Одисс, [Петр] перешел в области, расположенные левее, и, прибыв в Маркиануполь, приказал тысяче [воинов] двинуться впереди войска. (2) И вот они натолкнулись на шестьсот славян, везших большую добычу от ромеев: они, [славяне), разорив Залдапу, Акис и Скопис, гнали теперь несчастных назад в качестве добычи. Все трофеи были у них собраны на огромном множестве повозок. (3) Как только варвары увидели приближающихся ромеев, а затем были ими замечены, они принялись убивать пленных. Из пленников-мужчин были убиты все, способные носить оружие. (4) Поскольку варвары не могли избежать столкновения, они устроили крепость из составленных повозок, в середине обвода поместив детей и женщин. (5) Ромеи, приблизившись к готам — таково древнее имя этих варваров, — не решались сойтись с ними врукопашную: они боялись дротиков, которые варвары со своего укрепления метали в коней. (6) Разказът върви така: ромеите се натъкнали на склавини, които са окачествени като варвари - впоследствие се уточнява, че преди на тези варвари им казвали гети. Във Востлит е допусната грешка: става дума за гети, а не за готи. В оригиналният текст няма Гетите, сиреч Склавените (това им беше старото име на тия варвари). Но логически предаването на смисъла на текста е вярно. „Сиреч Склавените” е пояснение, дадено от цитиращият текста и той е трябвало да укаже това по някакъв начин. Няма фалшификация в предаването на текста на Симоката. Но преводът на тези текстове не е лесен. Изглежда авторът на историята не е знаел какви са варварите-склавини, и за това е посочил, че на тях преди време им викали гети.

В това съобщение става дума за „християни”, които, за да бъдат унизени, били изпратени в „склавинии”. Т. е. били заточени. След като продали и имотите им, те по нищо не се различавали от пленниците (?). Какъв е бил тогава статута на склавините, щом императорът е заточавал провинилите се ромеи-християни при тях? Не са ли това вид федерати, населяващи границите на империята. Нали за седемте склавински рода се твърди, че били федерати. При Кедрин-Скилица Крум черпи с черепа на Никифор не склавински, а български архонти.

Да налеем малко вода в мелницата и на другите участници в спора, които много държат на буквата. В Началната летопис става дума за „словени”, а не за „славяни”. На старославянски език текстът гласи: „По мнозѣхъ же временѣхъ сѣлѣ суть словени по Дунаеви, кде есть нынѣ Угорьская земля и Болгарьская. От тѣхъ словенъ разидошася по земьли и прозвашася имены своими, кде сѣдше на которомъ мѣстѣ. Яко пришедше сѣдоша на рѣцѣ именемъ Моравѣ, и прозвашася морава, а друзии чесѣ нарекошася. А се ти же словѣне: хорвати бѣлии, серпь и хорутане [19] Волохомъ бо нашедшим на словены на дунайскые, и сѣдшимъ в нихъ и насиляющимъ имъ.[20] Словѣне же ови пришедше и сѣдоша на Вислѣ, и прозвашася ляховѣ, а от тѣхъ ляховъ прозвашася поляне, ляховѣ друзии — лютицѣ, инии мазовшане, а инии поморяне.[21] Такоже и тѣ же словѣне, пришедше, сѣдоша по Днепру и наркошася поляне, а друзии деревляне, зане сѣдоша в лѣсѣхъ, а друзии сѣдоша межи Припѣтью и Двиною и наркошася дреговичи, и инии сѣдоша на Двинѣ и нарекошася полочане, рѣчькы ради, яже втечеть въ Двину, именемь Полота,[22] от сея прозвашася полочанѣ. Словѣне же сѣдоша около озера Илмера, и прозвашася своимъ именемъ, и сдѣлаша городъ и нарекоша и́ Новъгородъ. А друзии же сѣдоша на Деснѣ, и по Семи,[23] и по Сулѣ[24] и наркошася сѣверо.[25] И тако разидеся словенескъ языкъ, тѣмьже и прозвася словеньская грамота.” На съвременен руски език е: „Спустя много времени сели славяне по Дунаю, где теперь земля Венгерская и Болгарская. И те славяне разошлись по земле и назвались именами своими от мест, на которых сели. Как придя, сели на реке именем Морава, так назвались морава, а другие назвались чехи. А вот те же славяне: белые хорваты, и сербы, и хорутане. Когда волохи напали на славян дунайских, то поселились среди них, и стали притеснять их. Славяне же другие пришли и сели на Висле и прозвались поляками, а от тех поляков пошли поляне, другие поляки — лютичи, иные — мазовшане, а иные — поморяне. Также эти же славяне, придя, сели по Днепру и назвались полянами, а другие — древлянами, потому что сели в лесах, а другие сели между Припятью и Двиною и назвались дреговичами, иные сели по Двине и назвались полочанами, по речке, впадающей в Двину, именуемой Полота, от нее и прозвались полочане. Те же славяне, которые сели около озера Ильмень, назывались своим именем и построили город, и назвали его Новгородом. А другие сели по Десне, и по Сейму, и по Суле и назвались северянами. И так распространился славянский народ, а по его имени и грамота назвалась славянской.”

VIII съюзен юнашки събор 1935 г. Съюзът на гимнастическите дружества „Юнак” е основан през 1898 г. Той е демократична организация за физическа подготовка на населението, обединяваща гимнастическите дружества, създадени в някои от българските градове. Възпитава членовете си в духа на предосвобожденските прогресивни традиции и възприема за парадно облекло униформата на Ботевите четници. Униформа и значка на Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак” Съюзът „Юнак” полага основите на модерната българска национална система за физическо възпитание. Участващите в организацията дружества устройват гимнастически игри, увеселения и вечеринки, организират екскурзии в страната и в чужбина, провеждат публични беседи. Към дружествата има създадени певчески хорове, оркестри, библиотеки. Периодично се устройват национални юнашки събори, на които се изнасят масови гимнастически игри и състезания. От IV-ти събор, състоял се в Русе през 1907 г., на тях присъстват представителни групи на сродните организации „Сокол“ от славянските страни. Парад на участниците в III-ти Юнашки събор в София На 12-14 юли 1935 г. в София трябвало да се състои VIII-я Съюзен юнашки събор. В писмо до Министерството на финансите от 21 април 1935 г. ръководството на Съюза на българските гимнастически дружества обяснява, че по време на събора, на стадион „Юнак” в София ще се проведат игри, с които ще се манифестира системата на физическото възпитание в България, както и постиженията на юнашката организация в отделните дисциплини. „На този събор – пише в писмото – ще се стекат от цялата страна юнаците, юнакините, юношите и юношките, както и над 30 000 гости чужденци, от които повечето славяни, защото Съюзът е член, както на Международната гимнастическа федерация, така и на Всеславянския соколски съюз.” По този повод се предлагало да се издадат пощенски марки на стойност 3 000 000 лева, от които 50% да бъдат дадени в помощ на Съюза за ремонт и обзавеждане на игрището и за посрещането на чужденците. С III-то постановление на Министерския съвет, взето на заседанието му от 21 май 1935 г. (протокол № 91), е приета „Наредба-закон за отпечатване юбилейни пощенски марки по случай VIII Юнашки събор", в която се казва: „Член 1. Разрешава се на министъра на финансите да отпечати юбилейни пощенски марки по 36 000 къса от по 1, 2, 4, 7 и 14 лева и 10 000 къса по 50 лева, по случай VIII Юнашки събор на 12-14 юли 1935 година. Прихода от продажбата на 35 000 серии и 9 000 серии да се отстъпи на Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“, за поправка на съюзното игрище и покриване разходите по този събор. Член 2. Пускането в обръщение на горните марки и срока за продажбата им да се определят от Министерството на финансите в съгласие с Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните“. С указ № 166 на цар Борис III наредбата е обнародвана в „Държавен вестник“ бр. 121 от 1 юни 1935 г. В текста ѝ има допусната неточност: 35 000 са сериите с марките с по-ниски стойности 1 до 14 лв., а 9 000 е броят на марките от 50 лв. В началото на юни проектите за марките били готови и Отделението за държавни ценни книжа към Министерството на финансите поръчва в Държавната печатница с писмо № 12203 от 10.VI.1935 г.: „... да се отпечатат юбилейни пощенски марки по случай VIII юнашки събор, както следва: 36 000 къса от по 1 лв. с фигура „Юнак на паралелка“ в зелен цвят; 36 000 къса от по 2 лв. с фигура „Юнак в парадна униформа“ в светлосин цвят; 36 000 къса от по 4 лв. с фигура „Юнакиня в парадна униформа“ в червен цвят; 36 000 къса от по 7 лв. с фигура „Овчарски скок“ в тъмно син цвят; 36 000 къса от по 14 лв. с фигура „Игрището „Юнак“ в сепия; 10 000 къса от по 50 лв. с фигура „Юнашка значка“ в оранжев цвят.“ По-нататък Отделението за държавни ценни книжа добавя, че марките ще се изработят по проектите-скици на професор Стефан Баджов и трябва да бъдат готови най-късно на 8 юли. В писмото се прилагат и шест „проекто-скици“. В друг документ някои от сюжетите са уточнени така: 7 лв. — Юнак в игрална форма в момент на овчарски скок, в положение над летвата; 14 лв. — Главната трибуна на игрище „Юнак” в София. Художникът е добавил някои символични и декоративни елементи, сложил е и инициалите си. Пощенските марки за VIII съюзен юнашки събор: 1 лв. - упражнение на паралелка (успоредка) на игрище „Юнак”, София; 2 лв. - юнак в парадна униформа, житен клас; 4 лв. - юнакиня в парадна униформа, рози; 5 лв. - овчарски скок; 14 лв. - игрище „Юнак” в София с главната трибуна; 50 лв. - значката с емблемата на Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак” (юнак в игрална форма (спортен екип) с гира, българският лъв, рапири, името на организацията и годината на учредяването ѝ), около значката са изобразени лозови израстъци с листа и плодове. На марките фигурират инициалите на художника - „СБ”; на 50 лв. те са върху значката, което подсказва, че Стефан Баджов вероятно е художник и на емблемата на организацията. На 4 юли 1935 г. с писмо 13928 Централното управление на БНБ и Главната дирекция на ПТТ са известени, че „са отпечатани и от 11 юли н. г. се пускат в продажба в София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас и Търново юбилейните марки за VIII юнашки събор.“ Срокът за продажбата се определял до окончателното изчерпване на марките. Разпращането им не било равномерно по количество: най-голямо било това за София - по 24 000 къса от ниските стойности и 6 300 къса по 50 лева, тъй като на сборното игрище се откривала временна пощенска станция. И тези марки не са били изработени качествено. Особено стойностите от 2 и 4 лв., при които гравьорът е предал портретите от проектните рисунки с много едър линеен щрих. До голяма степен това решение е било продиктувано от ниското качество на съществуващата техника в Държавната печатница, но определено може да се каже, че качеството на марките за VIII-ми юнашки турнир е по-ниско от това на предишните две спортни поредици. Филателен сувенир: пощенски марки за събора, подпечатани с печата на пощенската станция на стадион „Юнак” с трите дати, когато се е провеждало мероприятието Към края на август основното количество марки е изчерпано с изключение на една част от 14 лева на стойност около 150 000 лева. Тъй като и тази сума била необходима на Съюза „Юнак“, за да изплати дълговете си по „станалия грандиозен събор, чийто благоприятен отзвук не е стихнал и няма да стихне още за дълго време“, се наложило срочно половината от изостаналите марки да бъдат изпратени за пласмент в Бургас, Варна, Пловдив и Русе, а за другата половина било наредено на Централната софийска пощенска станция да ги закупи от БНБ и ги употреби за заплащане на кореспонденцията с намалена тарифа в експедицията на вестниците и списанията при гара София. Вляво: стадион „Юнак”след ремонта и обновлението. Вдясно: отличителен знак на участниците в събора (Цитираните документи са от Държавен архив, ф. 159, оп. 7, а. е. 9)

В Търновския пътеводител представят нещата така:

В Пространното житие на Йоан Рилски, Патриарх Евтимий пише за Йоан Асен: „Изпълнен със силна радост и духовно веселие, той замисли добър замисъл - за по-голяма чест и утвърждение на царството си да пренесе мощите на преподобния отец в своя преславен град Търнов”. И по-нататък казва: „Сам той се устреми, та дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица”.

Хайде, пак, малко от Николай Генчев. Отношението на Левски към Русия: „За разлика от консервативните среди в националното движение Левски поставя отношенията с официална царска Русия на принципни основи. Той вижда дълбокото различие между политиката на Русия и тежненията на българската революция, различията в крайните цели, към които се домогват двете страни. И в същото време, теглейки разделителната линия, той схваща обективната възможност за единодействие в общата борба срещу Турция. Именно поради това той пише до одеските търговци: «не отказваме помощта и от гявола, но имаме си предначертание», т. е. ще приеме всякаква помощ, но само тогава и дотолкова, доколкото тя би съдействувала да се осъществят историческите цели на българската революция. Левски преценява, че моментът, който одесчани са избрали за акция при руския император, е неподходящ и в духа на своята теза за самостоятелност и неангажираност на националното движение категорично се обявява против обвързването с руския царизъм. Поради това той нарежда на Данаил Попов да отговори отрицателно на Н. М. Тошков, в смисъл, че само след като се нареди добре работата в България, тогава «ще ходят при едно или друго правителство». Отношението на Левски към Сърбия: „Първоначално, когато движението е още слабо и неукрепнало, Левски отхвърля всякакви проекти за политически контакти със Сърбия. «Чак тогава, когато съберем и четертях краища на Българско в едно и направим прописът си (сметката си), та да видим какво имаме пред нази, че тогава за хора да пратим в Сърбия е лесно. И тяхната работа е с две думи да се извърши, ако сръбското правителство отговори истинно. Ако ли мисли то с комедии да постигне целта си, т. е. с лъжи и предателства... па тогава ще отсвирюваме.» (Това е цитат на Левски от писмото му до Д. Попов от април 1871 г.) Ще мислим по-нататък по въпроса, дали някой ще ни помага отвън, срещаме в писмата на Левски. Дали обаче той не е казвал това, за да отбие номера, не е ясно. „Не отказваме помощта на дявола” и многото „ако”, които ползва, показва, че не е вземал много насериозно този въпрос.

Ами аз отговорих на един друго мнение, не на Киров. Прочети ти внимателно какво пише по-горе: „Левски не е бил против участието на чужди сили в българското освобождение, напротив, той даже търси сътрудничество отвън, но на принципа инициативата да идва от вътре, от България.” Такава инициатива на практика няма и аз обясних едно свое виждане по въпроса. А на Киров цитирах с какво не съм съгласен и обясних защо. Аз относно Левски пиша какво е свършил, а не какво е възнамерявал да прави.

Викаш международното положение било кофти? Ами той и Николай Генчев,след като анализира отношението на Левски към Сърбия, Русия и европейските страни завършва: „Резюмирани, тези схващания [на Левски] биха могли да бъдат изразени така: самостоятелност и неангажираност на българската революция с чужди сили и държави с оглед еманципацията на освободителното движение, координиране на усилията с балканските народи, но само на гарантирани равноправни основи, само тогава, когато българската революция разполага с достатъчно военна сила, която може да противостои срещу политическите шмекерии на балканския национализъм; независимост на освободителното движение от великите сили, конкуренти в Изтока; отхвърляне на политиката на Запада, който поддържа в името на своите интереси статуквото в Ориента и обективно се противопоставя на националноосвободителните тежнения; пълна независимост от руския царизъм, който се домогва към турското наследство; използуване на руската политика за ликвидиране на Турция, но само тогава и само дотолкова, и само при такива обстоятелства, които ще гарантират интересите на българската освободителна борба.” Значи Левски не е разчитал на външна помощ.

Написал съм: „Трябвало е [Левски] да запита конкретно княза на Княжество Сърбия, дали ще подаде ръка на общия враг. И коректно да му обясни, че те - от БРЦК, се борят за Балканска република”. Не го е направил, защото е знаел, че сръбското правителство няма да приеме. Ерго, каквото и да е пишел и казвал Левски по адрес на Сърбия, на практика не е разчитал на нейната помощ.

По принцип работя преди всичко с документални факти и избягвам да коментирам написаното преди време от други. А книгата на Николай Генчев считам за образец на стила „апологетика”. Генчев не казва какво са отговорили „братята ни сърби” на питането на Левски, който е адресирал въпроса си демагогски. Кои са били тези „братя сърби”? Трябвало е да запита конкретно княза на Княжество Сърбия, дали ще подаде ръка на общия враг. И коректно да му обясни, че те - от БРЦК, се борят за Балканска република. Левски е трябвало да работи за създаване на връзки между своята организация и сръбското правителство, а не да задава хвърчащи, неадресирани въпроси. Раковски е имал лични връзки със сръбския княз, даже изпълнил негова политическа мисия в Гърция. Първата Българска легия е действала официално в Белград със съдействието на сръбското правителство. Левски обаче, е имал неприязнено отношение към монарсите и това е определяло отношението му към помощта от Сърбия и Русия. Монарсите на тези държави пък, не са чували нито за Левски, нито за неговия комитет. Камо ли, че имало някакви структури в България, откъдето уж, според Генчев, трябвало да дойде инициативата. За „делото на Левски” руският посланик в Цариград Н. Игнатиев написал на 24 ноември 1872 г. до руските консули в Русе, Пловдив и Одрин: „Вероятно вече Ви е известно от различни частни източници, че преди няколко дни на Портата беше съобщено за разкриването на някакъв заговор в София. В този заговор са замесени българи, действащи изглежда под влиянието на мнимия революционен комитет, намиращ се в Румъния.” На 2 декември 1872 г. руският консул в Пловдив, Найден Геров, споделя със своя приятел Евлоги Георгиев в Букурещ: „Знаете, че преди два месеца се разби пощата при град Орхание в Софийско. Местните началства най-после издирили хайдутите, които са българе... Сега се изпращат от Цариград министърът на полицията, бивший муавин на Митхат паша и хаджи Йованчо Пенчевич да изпитат работата. За комитета е казано, че е във Влашко. Всичко това е работа на бивший дякон Василий Лъвский, карловец, който 3-4 годин ходи из България да проповядува, че уж има някакъв комитет, който приготовлява освобождението на българите, и е излъгал мнозина да му се повярват...”

Това, според мен, трябва да се разглежда в раздела „Историческо моделиране”. Аз в такива теми не вземам участие. Включих се по повод на неверните твърдения, които цитирах.

И какъв е бил Левски, че ще забранява на Хитов да влезе с чета в България? Написал е някакъв устав, в който пише, че това било забранено. Войводите, пак според устава, щели да бъдат наказвани, ако извършват „неразрешени” действия. Чудно ли е тогава, че на общото събрание в Букурещ не е присъствал нито един войвода? БРЦК е било една партия, не е било истинско „Привременно правителство”. Никой от членовете на тази партия не е бил избиран от „народа”. Да не би днес някой да бъде наказван за това, че не изпълнява устава на някоя партия на която не е член? И друг път съм казвал: при конфликтите има две страни, не може да се отчита действието само на едната. Поне историкът не трябва да си позволява това, независимо от пристрастията си. Също съм писал тук, че Левски е очертан като герой, за сметка на съратниците му, които са изкарвани мръсници. Досега основно като такива бяха споменавани Димитър Общи и Анастас Хинов, сега вече тук, към тях бяха причислени Филип Тотю и Панайот Хитов.

Няколко пъти вече обяснявам, че войводите не са приемали идеята, че българите могат да се освободят без чужда помощ. Пишеш тук, че искал Левски българските офицери и войводи да бъдат в България. Да, ама те отишли в Сърбия. Отговори си сам на въпроса, защо са направили така, а не са искали да работят с „великите” Левски и Бенковски. Ти предпоставяш Левски, като родил някаква велика идея и считаш всеки, който не бил съгласен с нея, че не е прав. Ами през Възраждането е имало различни виждания по въпроса. Само Левски си е представял, че всички мислят като него. И като е видял, че българите не щат да влизат доброволно в комитетите му, написал: „Народе????” После е почнал със заплахи да съставя комитети, ама не е можал да накара войводите и офицерите да мислят като него. През януари 1873 г. Панайот Хитов пише до Централния комитет: „Жалко е братя за страдающите, но погрешката никой [друг] не я направи, освен нашата неопитност – неспоразумяването един с друг. Ах, братя! Аз съм много пъти говорил, че трябва работите строго да се държат, но никой не обръщаше внимание на моите съвети. Когато проводих покойния Ангел [Кънчев] при вас, поръчах му пак да дохожда при мене да се договаряме, но очите ми го вече не видяха. Така също се надявах и на Дякона, че не ще да ма забрави, но негова милост не щеше нито да чуе за мене и моите съвети. Аз са осъдих и писах няколко пътя да зема участие в работите без дозволението от Ц. Б. К., защото мислех в себе [си], че 15 годишната ми практика не щеше да бъде безполезна за премилото ни отечество. Но на жалост, че моите съвети строго се отбиха от Ц. Б. К. Но мене ма пак жежаше сърцето, че неопитността ще докара препятствие на светата бъдущност, но нямаше какво да правя.” Хайде сега ти обясни, защо Левски не е искал да взема мнението на Филип Тотю и Панайот Хитов. Непрекъснато се цитират думите му, как трябва да се критикуваме и да си вземем поука от критиките. Не само не се е съобразявал с чуждото мнение, ами е предлагал щури идеи, като тази – да вдигат въстание през зимата! Има ли някаква логика да се опитваш да изгониш турците, като се скриеш зад „фортификационните укрепления”?

Не отклонявай вниманието! Цитатът, който приведох е твоя измислица, нямаща нищо общо с историческите факти. След това пак се опитваш да изкараш, че Левски е бил някакъв стратег. Тъй като имам написани вече някои неща по тоя въпрос, ще продължа. Михаил Арнаудов оправдава поведението на Левски, като счита, че така той искал „да пречупи надменността и самонадеяността на старите войводи”. Не е известно обаче, в България да са правени опити за въстание през зимата и прочел отговора, Филип Тотю се е обидил от поведението на Апостола, което е било в стил: „продава краставици на краставичаря”. Левски се увлякъл в идеята си и успял да убеди силистренци, че именно през зимата е най-благоприятното време за въстание, та те се обърнали към Филип Тотю и му предложили план: при евентуалното въстание да поведе чета именно през зимата. Естествено войводата не се съгласил с това и в писмо до Левски от 20 февруари 1872 г. написал: „Вий сте изпроводили вашите планове, решени от вас със силистренчени, да реша да ида с тях в Силистренско за заема Силистренско, Добруджанско под команда, когато ги аз поканя по вашите думи в месец декември, когато има най-голяма фъртуна и дебел сняг, че не можела тогава да ходи турска [войска], тогаз да сме били възстанели по вашето и да сме заградели селата и да се пазим, за да не могат турците да влязат. Аз предвиждам между вашето решение, като че не е вземал никой участие в бой. То е вярно, което казвате вий, пък царската [турска] войска не щяла да дойде отгоре ни. Аз ви уверявам, че вярно няма да дойде да се изложи там, гдето сме ний заложени, но тя ще ви [за]обиколи от ½ сахат надалеч и като хвърли няколко гранати с топовете, тогаз ще се запали селото без да убийте 1 турчин от тях. Тогиз какво направяте по този план? Сал без да убийте някой турчин ще пострада цял народ. За това, аз имам докачение гдето ми казвате, че съм развалил, а не поправял. По моему, аз никой път не съм съгласен да направим въстание в България зимно време...” „Докачил се”, т. е. обидил се е войводата от акъла, който му е дал „вожда” на бъдещото въстание. По същия начин Апостолът се противопоставил и на Панайот Хитов, който също писал в 1871 г., че иска да дойде с чета в Стара планина. И на двамата отговорът бил, че нямали право да решават сами, без да се съобразяват с „вишегласието в Българско”. В тези си писма до войводите Левски говори от позицията на „ние, в Българско”. Няма обаче спомен от неговите сподвижници той да се е допитал по тези въпроси до тях. Няма и протокол от някакво заседание на „Привременното правителство”. И двамата войводи след тези „контакти” с Левски прекратяват на практика сътрудничеството си с него. Левски дотолкова се е чувствал прав и безгрешен, че се е опитвал да наложи мораториум за всякакви действия, свързани с освобождението на България, извършвани извън компетенцията на „Централния комитет” и „Привременното правителство”. Затова нарежда на Данаил Попов в Турну Мъгурели и на Ловешкия комитет: „Да бдите да не би се случило някои хъшове да съставят някоя чета, че да преминат за в Българско. Това да ви е за първа длъжност.” Нямам никакво намерение да споря за тактиката на Левски. Приведох тези примери, за да се види колко компетентен е бил вождът на българската революция по някои въпроси. И „демократ”.

Това откъде го изрови. Вероятно е писано за тактиката на Бенковски. Приказките, че Левски уж разчитал на помощ от вън, са измислица. И „вижданията” му за подходящото време за въстанието са супер „оригинални”. В писмото си до Филип Тотю от 1 март 1871 г. Левски пише това: Никъде не се споменава, че ще чакат някакво международно признание. И какво става, като се стопи снегът? Не е ясно. Може би отчаяни, турците вече ще са били напуснали България и тя ще бъде свободна благодарение на гениалния план на Левски?

Преди бях написал едно предположение, че споменавания в житията „град Трапезица” е бил не само хълма, но и цялата местност в подножието му до Царевец. Сега като прегледах някои нови материали, които съм изтеглил от интернет, в „Пътеводител на гр. В. Търново и околността му” от 1907 г., открих следното: Възможно е действително левият бряг на река Янтра под Царевец да е бил пуст, но там не са строени къщи, а манастири: Свети 40 мъченици, Свети първоапостоли Петър и Павел, Света Богородица Темнишка. Те са били не по-малки от Преображенския манастир и Света Троица. И са заемали цялото пространство под Царевец. Това е било Търновската Света гора. Както се вижда от житията, църквите „Иван Рилски” и „Свети апостоли Петър и Павел” се сочат като намиращи се в „град Трапезица”. А в разказа за пренасяне на мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир се посочва, че „чудотворния ковчег на преподобния още лежал в Търновската архиепископия”. Това е било днешната църква „Петър и Павел”, до нея пък е църквата „Иван Рилски”. Значи Асенова махала също е била част от „град Трапезица”, а не както пишат в пътеводителя, че тя била само на десния бряг на Янтра. Всички тези манастири са строени от Асеневци, църквата „Свети Димитър” също. Вероятно тези места са били собственост на Асеневци и там би следвало да се намират техните имения. Хълмът Трапезица трябва е бил доста добре населен още от византийско време. Под Царевец манастирите са продължили да съществуват и турски къщи не са строени. Свети 40 мъченици е превърната в джамия, а около нея е имало теке, но това пак е било вид манастир. На този детайл от гравюра на Феликс Каниц се вижда, че през 19 в. под Царевец е почти пусто. Личат само сградите на споменатите манастири. Те може и да не са били вече манастири, а само църквите и джамията да са продължили да действат. При Петър и Павел е била митрополията.

Манасиевата хроника е съставена през 1335-1345 г., а вторият събор на Йоан Александър е бил през 1360 г. Друг е смисълът на сцената. Давид не благославя двореца. Той държи свитък с началото на Псалм XX за възхвала на царската власт. Пропуснал си фигурата на ангела, който възлага на главата на цар Александър втора корона. Вероятно по това време той се е обявил и за цар на гърците.