К.ГЕРБОВ

Коя е била реката Куфис? Отговорът е даден в Равенска космография Книга IV 1. В доле Яфета, сына Ноя, которую философы назвали Европой, располагаются следующие страны: страна, которая называется Скифией и представляет собой в основном пустыню. Ее называют также Великой Скифией (SCYTHIA MAIOR). Космограф Иордан сказал, что она имеет форму гриба. Эта страна расположена [на] побережье Северного океана рядом с вышеупомянутыми Римфейскими горами (Rimphei). Передают, что эта страна широко раскинулась в длину и ширину. Далее, в равнинной местности расположена чрезвычайно обширная как в длину, так и в ширину [страна], которая называется Хазарией (CHAZARIA); этих хазаров вышеупомянутый Иордан называет агацирами (AGAZIRI). Через эту страну хазаров протекает множество рек и среди прочих большая река, которую называют Куфис (Cuphis). Далее, рядом с Великим морем Понтийским к вышеназванной стране лазов — эту Лазию (LAZI) мы называли в Азии — примыкает страна Абсилия (Absilia), которую пересекает река, которая называется Абсилис. 2. Далее, рядом с этой страной разположена страна, которая называется Абасгия (Abasgia). https://www.vostlit.info/Texts/rus14/Ravenn_geogr/text.phtml?id=1167 Картата е била съставена от Конрад Мюлер на основа на данните от Равенския аноним.

Границите на България 1876-1919. С. Попов_1940

В том първи, част първа на „История на Първото българско царство“, проф. Васил Златарски в търсене на „местоживелището на Испериховата орда до заминаването ѝ на запад“, анализира сведението от Арменската география от VII в. „Ашхарацуйц“, според което „Исперих (Аспарух) побягнал от Хипийската планина, която на друго място в същата география е наречена Българска планина“. Професорът разсъждава така: „Под Хипийска планина (Ἱππικὰ ὅρη) по-рано се разбирала планинската верига, която образува вододела между Черно море и Каспийско и се простира от най-високия връх на Кавказ, Елбрус, между реките Кума и Кубан към север. Напоследък, обаче, Кислинг даде ново определение. Той посочи, че макар на Птолемеевата карта Ἱππικὰ ὅρη и да са означени паралелно на р. Волга и се почват там, дето тая река се най-вече доближава до р. Танаис (Дон), и след това се чупи към Каспийско море: следователно в такъв случай тая планина напълно би съвпадала с днеш. бърдо Ергени, което се простира от чупката на Волга при гр. Сарепт на юг близо до Източни Манич, все пак местностите и племената, които се отбелязват у старите писатели около тая планина, показват, че Хипийската планина е съставяла част от Кавказ, именно най-високата и най-широката му част от Елбрус до Казбек, дето Кераунските планини (Дагестан) се скопчват, и между Ставрополската равнина и дълбокото поле при г. Фазис (близо до сег. Поти), дето се излива р. Хипос, сег. геогр. Ченискали (С'сhеnіsqali), т. е. Конска река, името на която очевидно се намира е известна връзка със самата планина. Макварт напълно усвоява определението на Кислинг, като посочи на областта при изворите на реките Терек, Чегем и Баксан. Без да отричаме точността на Кислинговото определение, което се подтвърждава оше и с това, че тъкмо в споменатата част на Средни Кавказ се намирали местоживелищата на Испериховата орда — уногундур-българ, ние все пак мислим, че когато арменският географ е определял местоживелището на Исперих, той едва ли се е ръководил според имената на кавказките народи; несъмнено той е имал пред вид по-скоро очертанието на Птолемей, от когото той се е главно ползувал. Затова под Хипийска планина той ше да е разбирал, ако не тъкмо означената част на Средни Кавказ, то поне южната част на бърдото Ергени, именно там, дето тя се скопчва с предгорията на Средни Кавказ. Както и да било, но безспорно се установява, че Исперих и ордата му са заемали територия отвъд Азовско море и при това една от най-източните области на Кубратовата държава, което не само напълно се съгласява с известията на византийските хронисти, но и обяснява зашо именно Исперих пръв е бил принуден да напусне отечеството си.“ (1) В. Златарски отбелязва „Хипийска планина“, но е написал, че „Ἱππικὰ ὅρη са означени“, т. е. става дума за планини. Поради неяснотота какво реално представлява въпросния топоним, в изворите се срещат и двете названия. Вижда се, че преди време вече е било изяснено, че под Хипийска планина (или планини) се разбирала планинската верига, вододел между Черно и Каспийско море, съставна част от Кавказ, свързана с неговата средна, най-висока и най-широка част, простираща се между върховете Елбрус и Казбек. Йозеф Маркварт, както е точното име на немския историк и ориенталист, дори конкретно посочил областта при изворите на реките Терек (всъщност става дума за Черек), Чегем и Баксан. Златарски, обаче, се е доверил на картите, изготвени по сведенията на Птолемей, в които карти са допуснати значителни несъответствия с реалната физикогеографска обстановка на областта, където се е намирала Хипийската планина и това е довело до неверни заключения относно нейното действително местонахождение. Картите на Азиатска Сарматия Съществена неточност на картите на Азиатска Сарматия, съставени по описанието в книгата „География“ на Птолемей, е ситуирането на Хипийските планини (Hippici Montes 1) и Кераунските планини (Cerrauny Montes 2) изцяло източно от Азовско море, докато от физикогеографската карта на същата област се вижда, че там местността е предимно равнинна - няма планини, няма и очертани по-високи възвишения. Такива има на юг, при Кавказките планини, които на картата по Птолемей са дадени по продължение на линията, разделяща Азовско от Черно море и достигат Каспийско море почти при делтата на река Волга. На физикогеографската карта планините са изцяло източно от Черно море и Волга е далече от тях. На картата по Птолемей географските елементи на Азиатска Сарматия на практика са представени „сбито“, при което Хипийските планини са посочени близо до река Волга, откъдето се е родило предположението, че в тях античният географ е визирал платото Ергени (обозначено на физикогеографската карта с 3), което се намира на територията на днешните Волгоградска и Ростовска области и Република Калмикия, които са част от Руската федерация. Изказани са мнения, че Хипийските (Конските) и Кераунските планини са част от Ставрополското възвишение, намиращо се днес също в Русия. В руския превод с коментар на „Азиатска Сарматия“ от „География“ на Птолемей, като т. 14 е отбелязано: „Сарматия се пресича също от други планини, наречени Хипийски и Кераунски, и планината Корак, с които завършват планините, минаващи през Колхида и Иберия, които се наричат Кавказки, а също и разклонението им, отиващо към Хирканско море, наричано също Кавказ“ (разклонението). След което е добавено като коментар: „В действителност тези имена могат да съответстват на възвишенията, простиращи се от северното подножие на Кавказ на изток до Волга (Ставрополското плато, което има продължение в Надманичкия хребет) и планината Корак (подножието на Северен Кавказ)“. (2). Като се вникне внимателно в указанието на Птолемей, се вижда, че той сам е посочил, че с Хипийските и Кераунските планини и планината Корак, завършват планините, които се наричат Кавказки. Тоест, Хипийските планини, определяни и като възвишения, са част от Кавказките планини. Българите са обитавали Ставрополското възвишение и Приазовско-Донския район След археологическите проучвания, проведени от Александър В. Гадло през 1972, 1973 и 1979 г., се изяснило, че цялото Ставрополско възвишение (на юг до планината Бештау) от края на VII до края на IX в. е било покрито с мрежа от неголеми неукрепени селища, произвеждащи керамика, типична за южно-степния вариант на салтово-маяцата култура от долното течение на Дон, Приазовието, Източен Крим и Таманския полуостров. Гадло свързвал тези селища с българското население в Хазарския хаганат. Интересно било да се отбележи, че в долината на р. Кума не била идентифицирана салтово-маяцка керамика, а преобладавала керамика в алански стил. Това дало възможност на Гадло да предположи, че там е минавала границата между хазари и алани. (3) Участвалият в откриването и проучването на археологическите паметници в Ставрополския край на Русия Анатолий В. Найденко, обобщава накратко резултатите в доклада „Некоторые вопросы истории населения Ставропольской возвышенности ѴII-Х вв.”, публикуван в сборника „Северный Кавказ и кочевой мир степей Евразии: V. „Минаевские чтения“ по археологии, этнографии и краеведению Северного Кавказа. Тезисы докладов межрегиональной научной конференции 12-15 апреля 2001 г.“ В доклада си Найденко отбелязва: „Известно е, че дългото господство на ираноезичните сармато-алани в степите на Югоизточна Европа, включително степите на Северен Кавказ, е прекъснато в началото на ранното средновековие от появата на историческата арена на тюркските племена, които влизат в дълбоки контакти с местното ираноезично население. Ако става дума за централната част на Северен Кавказ, то последствията от взаимодействието - етнополитическите, а също в икономиката и културата, - стават забележими през VII век и още повече през VІІІ-Х век. Целта на това съобщение е още веднъж да обърне внимание на характера на етнокултурните процеси на Ставрополското възвишение, което е географски център на Предкавказието, тоест това е регионът, където миграционните вълни и културното взаимодействие на средновековните етноси са били особено изразени. Археологическият материал помага да се представят по-реалистично процесите, имащи тук място още преди времето на Хазарския хаганат, както и през периода на интеграция на племената, живели тук в състава на тази държава. Откритите в последно време паметници, е прието от археолозите да се отнасят към салтово-маяцката култура, макар да не е изживяно и отнасянето им към аланската. Те представляват повече или по-малко дълговременни селища, свързани с различни стадии на номадско или полуномадско стопанство. Според обоснованото мнение на Александър В. Гадло от 1979 г., Приазовската низина и Ставрополското възвишение в този период са представлявали единен в икономическо отношение регион, свързан с цикличноста на животновъдното стопанство. Наличието през тези векове на земеделие на Ставрополското възвишение трябва да бъде допълнително обосновано. На територията на големите паметници на Ставрополското възвишение (от типа на Татарското градище) има следи от бронзолеярски, ковашки и грънчарски занаяти. Лесно се идентифицира керамиката: формовани съдове, гърнета с непрекъснати или зонални хоризонтални нарези, кани от червена глина, питоси от сива глина, фрагменти от амфорни съдове за вносни стоки - така наречените амфори салтовски тип със заоблено дъно и др. По данни на Николай A. Oхонко от 1988 г. в Ставрополското възвишение са проучени 33 селища от този период. Както показват резултатите от проучванията на А. В. Гадло в 1972 г., А. В. Найденко и А. В. Гадло в 1973 г., А. В. Гадло в 1979 г., по-голямата част от селищата са възникнали в края на VII в. и са просъществували до втората половина на X в. Амфорният материал показва, че както Приазовския регион, така и степната част на централното Предкавказие са били ориентирани във връзките си на запад Населението, което живее на изток от Кума, все още не е имало такива връзки. Но именно тук, по десния бряг на река Кума, чак до нейния завой на изток в сухите Прикаспийски степи, са открити северните паметници на автентичната аланска култура (географски това е източният край на Ставрополското възвишение). Ставрополското възвишение основно е било обитавано от оногуро-български етнически групи, влезли през 70-те години в състава на Хазарския хаганат. За появата им тук трябва да се съди от няколкото неясни сведения на средновековните византийски автори, както и от Арменската география на Анания Ширакаци от VIII век (sic!). В последната се разказва за историята на Велика (Азовска) България, последвалото ѝ разпадане след смъртта на хан Кубрат и разселването на хуно-българските племенни групи, начело със синовете на хана. За времето си И. С. Чичуров, 1980 г., смислено интерпретира информацията по проблема, който ни интересува в „Хронографията“ на Теофан Изповедник и „Бревиария“ на патриарх Никифор, написани през VIII – началото на IX век Тук основният историко-географски фактор на проблема е локализацията на Хипийските планини, която е занимавала много учени, преди всичко М. И. Артамонов 1960 г., А. В. Гадло 1979. А. В. Гадло успя убедително да покаже, че Ананий Ширакаци счита Хипийските планини за вододел, от който реки, които не са свързани с Кавказките планини и текат на север от Кубан, текат на запад към Меотида. В същото време авторът на Арменската география разбира системата на Манич като „ръкав“, простиращ се от двата извора на Волга към Дон и ограничаващ Хипийските планини от север. По този начин като Хипийски планини може да бъде определено само Ставрополското възвишение. Изглежда, че Ставрополското възвишение, заедно с Азово-Прикубанската равнина, е тази част от севернокавказката степ, над която хановете от рода Дуло завземат властта не по-късно от 620 г. (Те се отцепват от Западнотюркския хаганат и политически свързват народа си с Византийската империя). За тези събития пишат двамата високопоставени византийски писатели Теофан и Никифор. Кратката история на древнобългарската формация, както е известно, завършва с разселването на петте племенни групи, най-силната от които под предводителството на Аспарух достига Дунав и нахлува в Тракия. За нашата тема е важно, че това се е случило според Арменската география от местност, наречена Хипийски или Български планини (Ставрополско възвишение). Обаче А. В. Гадло, извършвайки безупречно текстологично изследване на т. нар. „Именник на българските ханове“, представляващ собствена етногенетична оногуро-българска легенда, стига до извода, че родът Дуло е свързан по произход с едно от подразделенията на аланите, съседни на оногуро-българите. За това говори и името на първия хан на Дунавска България – Аспарух, което има несъмнено древни ираноезични корени. През следващите три века районът на Ставрополското възвишение е бил във владение на хазарите. Оттук произлиза и наименованието му Хазарски планини, употребявано в източните източници. Оногуро-българското население на Предкавказието е под властта на хаганата, а неговите групи са преместени за военни цели по волята на хазарските владетели в изконните земи на аланите - в района на съвременните Кавказки минерални води (курсив К. Г.). Тези събития отново са исторически свързани със Ставрополското възвишение. Тяхната същност е подробно разкрита в изследванията на В. А. Кузнецов. Връзките на аланите с хазарите и предкавказките българи са особено ярко проследени в неговите „Очерки истории алан”, 1992 г. Той показва нестабилността на цялата северна граница на Алания с територията на Хазарския каганат, на неговата периферия, населена с тюркоезични българи. Така е било и в епохата на арабско-хазарските войни (по време на краткотрайното подчинение на Алания от Хазария, установено през 721/22 г.) и по-късно. Привлекателните географски и климатични особености на Ставрополското възвишение едва ли биха могли да не заинтересуват арабите, тъй като военните операции по време на някои кампании на арабски командири в Северен Кавказ се провеждат в непосредствена близост до него. Такава е била кампанията на Ал-Джарах през 723/24 г., според Ибн-ал-Асир, която засяга не само планинската, но и степната част на Алания. Тези изключително интересни епизоди от историята все още чакат да бъдат разкрити в пластовете на археологическите паметници в Ставропол. Не може да се изключи, че източната част на Ставрополската степ, ако не и самото възвишение, е исторически свързана с Б-л-нг-р (Баланжар), който остава загадъчен за учените. Топоним или омоним, или дори етноним, се разбира съвсем различно. Звучи много пъти, когато описва събитията от епохата на сасанидския шах Хосров Ануширван и времето на арабско-хазарските войни. Може да се разбира като име на държава, град, укрепена граница, а също и народ. Хазарските планини (Ставрополското възвишение) според персийската анонимна творба от 10 век „Худуд-ал-алем“ (Границите на света) вече са твърдо свързани с печенегите. Тук са техните номадски поселения, тук „пасат добитъка си“. Печенегите от Закавказието са разделени по своя произход в специална група - хазарските печенеги.“ (4) За района северозападно от Ставрополското възвишение, край Азовско море и река Дон, археологът Евгения Алексеева в „Карачаевцы и балкарцы - древний народ Кавказа” отбелязва, че в Приазовско-Донския район са известни огромен брой български селища и некрополи. Тук през VIII-IX в. е съществувала така наречената салтово-маяцка култура. Нейните паметници се разделят на два типа. Към първата група се отнасят градовете със земни и каменни укрепления и правоъгълни постройки. Погребенията са в катакомби, черепите са долихокранни (удължени). Тези паметници принадлежат на аланите, които в този период са живели не само на Северен Кавказ, но и в степите на Предкавказието, Дон и Украйна. Втората група се състои от открити селища с остатъци от леки кръгли юртообразни наземни домове с огнище в центъра. Има и открити огнища. Горната част на сградата, очевидно е била конична. Такива жилища са открити, например, на десния бряг на Цимлянското градище. Впрочем, там вече се срещат и по-монументални постройки с правоъгълен план, от камък. В глинената обмазка на стените е открита слама от пшеница и ечемик. Известни са находки от ръчни воденични камъни (хромели) и сърп. Има много кости от домашни любимци. Срещат се рибени кости. Всички характеристики на тези селища показват, че те принадлежат на население, преминаващо към уседнал начин на живот. Преходът към уседналост се забелязва навсякъде, където са известни паметниците на българите - в Украйна и Дон, в източната част на Крим, в Таман и в Приазовието, на средна Волга и на Дунав. В тези селища сред другата керамика са открити в големи количества фрагменти от котли с вътрешни уши. Със селищата от тази група се свързва особен тип погребение. Тук покойниците са погребвани не в катакомби, като аланите, а в тесни правоъгълни ями, понякога с дървено покритие. Погребенията са единични, костите на гръбнака са опънати; ориентацията е различна, но преобладава западната. Има конски кости, човешките черепи са от типа кръглоглави, има лек примес на монголоидност. Българите са съжителствали мирно с аланите. Те даже са погребвали своите покойници в едии и същи гробища. Инвентарът в българските погребения не се различавал от аланския.“ (5) Сведенията за Конските планини Изводът на А. В. Найденко, че като Хипийски планини може да бъде определено само Ставрополското възвишение и неговото продължение в хребета над река Манич, не е точен. Излагайки резултатите от по-новите проучвания, той не споменава резултатите от по-старите такива, на основа на които през 1987 г. е съставена карта на прабългарските некрополи в Източна Европа през VII-IX в. Ставропо̀лското възвишение заема най-южната част на Източноевропейската равнина, която е в централната част на Предкавказието. Разположено е на територията на Ставрополския край в Русия. На запад се простира до долината на река Кубан, на северозапад, север и изток плавно се снижава към Кубано-Приазовската низина, Кумо-Маничката падина и Прикаспийската низина, а на юг се свързва с крайните северни разклонения на Голям Кавказ. (6). Както се вижда на горната карта, археологически следи от българите са открити и на юг от Ставрополското възвишешение, в поречията на реките Кубан, Терек и Сулак, които водят началото си от северните склонове на Главния кавказки хребет. Кераунските планини са споменати като Керавнийски планини в книга XI, глави IV и V на „География“ от Страбон. Така били наричани частите на Кавказ, спускащи се непосредствено до Каспийско море (7), включително и североизточните разклонения на планината там. Хипийските планини не се споменават преди Птолемей, вероятно защото според едно сведение те се появяват в географската и историческата литература благодарение на него. Античните географи са наричали река Кубан Хипанис (Hypanis), т. е. Конска река. (8), (9). Така я споменава и Страбон в своята „География“, книга XI, част 2, п. 9. (10). Логично е да се очаква планинската верига, покрай която тече тази река, също да има (или да е имала) име, свързано с „кон“. Кубан в по-голямата част от своето протежение тече северно на Скалистия хребет на Кавказките планини, като води началото си от сливането на двете съставящи я реки Учкулан и Улукам, извиращи от подножието на планината Елбрус, намираща се в централната част на Кавказ. За самия Скалист хребет казват, че се състои от 10 отделни планински масива, разделени от горните течения на реките по северния склон на Голям Кавказ. Така че този хребет може да бъде определян и като „планини“. (11) Професор Златарски изглежда не е обърнал достатъчно внимание, че река Кубан в античността се е казвала Хипанис (Конска река), но посочва, че в полето при град Фазис, който се намирал близо до съвременния черноморски град Поти, в морето се вливала pека Хипос, наричана в модерните времена Ченискали (C'chenisqali), т. е. Конска река, името на която имало очевидна връзка с Хипийската планина. На показаната по-горе карта на Азиатска Сарматия има посочени две реки Хипус. И двете се вливат в Черно море (Euxine sea) - едната именно при град Фазис. На съвременните карти Хипанис е Кубан, а Хипос при Поти – Цхенисцкали. Изворите и на двете реки са в централната част на Кавказките планини, простираща се между върховете Елбрус и Казбек. Карл Мюлер пръв оформя мнението, че Хипийските планини са планинската верига, която образува водораздела между Черно и Каспийско море и се простира от най-високото възвишение в Кавказ - Елбрус, между реките Кума и Кубан на север. Йозеф Маркварт добавя, че тъй като името Ippica orn е свързано и с това на реката Хипос (Цхенисцкали), следва към Хипийските планини да се включат и склоновете на върховете Шхара и Дих Тау, където са изворите на тази река и на северната река Черек Балкарски. „Балкарите“ или „Болкарите“, племе от така наречените планински татари, живеели и тогава при изворите на Черек и ако те са запазили името на старите кавказки българи, тогава българските планини, а с това и Хипийските планини ще трябва да се търсят при изворите на реките Черек, Чегем и Баксан“, заключава Маркварт. И добавя, че през лятото, когато степите изсъхват, номадите отиват при изворите на реките. (12) (В цитирания по-горе откъс от „История на Първото българско царство“ В. Златарски погрешно е посочил Терек вместо Черек - бел. К. Г.) Към споменатите сведения, сочещи, че в централната част на Кавказките планини има топоними, свързани с коне, можем да добавим още едно. За него става дума в книгата „Пътуване до Астраханските и Кавказките степи“, труд на полския историк, географ, етнограф, археолог и естествоизпитател академик Ян Потоцки. Той бил на служба в руското външно министерство по време на Александър I и през 1797-1798 г. е командирован до посочените места. По същество съдържанието на споменатата книга представлява изложение на дневника, воден от Потоцки по време на пътуването му, като към описанието на видяното са добавени негови коментари, разкриващи научните му интереси и възгледи. Произведението е отпечатано за първи път на френски език от академик Хенрик Юлиус Клапрот през 1829 г. Описвайки Кавказката си експедиция, Потоцки споменава за историческата област Петогорие и планината Бештау, като погрешно я свързва с Кераунските планини. На 7 април 1797 г. отбелязва, че на път за Екатеринодар спрял в Георгиевск, за да смени конете, а след това се отправил към „планината Бештау, където се намират Кераунските планини на гръцките географи и Петогорието от нашите хроники“. Пейзажът бил причудлив. Представлявал равнина, осеяна със заострени върхове, планини с конична форма и други странности на природата. Планината Бештау (беш - пет, тау - планина), дала наименованието на цялата местност, представлявала пирамида с правилна форма, като нейниите стръмни склонове полягали върху прекрасната равнина. (13) Издателят на съчинението на Ян Потоцки - Юлиус фон Клапрот, руски академик от немски произход, знаменит ориенталист и пътешественик - в коментарите си към изданието поправя автора му, като отбелязва: „Планината Бештау е наречена от черкезите Ошхитху, което също означава „пет планини“. Тези планини се намират в северната част на Кавказ и са продължение на веригата от варовикови образувания, простираща се на юг и разположена в основите на Елбрус. Изглежда Птолемей, добре е познавал тези планини и ги нарича хипийски – конски планини. Действително в района на планината Бештау и до сега се отглеждат най-добрите черкезки коне“. (14) Клапрот също осъществява пътешествие до Кавказ, за което разказва в книгата „Описание поездок по Кавказу и Грузии в 1807 и 1808 годах“, издадена първо на немски и френски език. В глава VII Клапрот отбелязва, че река Кубан съответства на Хипанис при Страбон и на Варданeс при Птолемей. Но нейните извори, не били определени от него, а на картите на Герард Меркатор, съставени през XVI в. по описанията на Птолемей, били посочени много по на запад, около тесните клисури на Кавказка Албания. За което текстът на Птолемей не давал основание. (15). Клапрот предполага, че в по-късно време изглежда са наричали река Кубан също Меотис. Късноантичният географ Юлий Хонорий (краят на IV-V век) и „Космография“, погрешно приписвана на Ефик (?), еднакво добре познаващи река Танаис (Дон), споменавали също и за Кубан, като вероятно са черпели своите сведения от един и същ източник. Хонорий казвал: „Река Мата, извираща от планината Хипанис, се влива в морето Меотис“, а в „Космография“ било записано: „Река Меотис, извираща от планината Спано, се влива в морето Меотис“. „Написаното не може да се отнася за коя да е река, носеща водите си в Азовско море между устията на Дон и Кубан, тъй като останалите реки водят своето начало от Ставрополската равнина и нямат извори в които и да е планини. Изглежда наименованието на планината Хипанис или Спан - заключава Клапрот - също е било свързано с наименованието на реката Хипанис“. (16) В глава VII на „Описание поездок по Кавказу и Грузии“ Клапрот отбелязва: „В средата на септември 1807 г. напуснах Петербург и се отправих по пътя от Москва и Харков към Стария Черкаск, столицата на донските казаци, където известно време чрез наблюдения събирах информация за съседните калмики… Тъй като приготовленията за моето пътуване ме забавиха в Георгиевск за по-дълго време, отколкото очаквах, но все пак не бяха такива, че да изискват постоянното ми присъствие, оставих тяхното изпълнение на уменията на студента Бобринцов и отидох на кратка екскурзия до съседните Пет планини, наречени Beshtau на татарски и Osh'hi-ch'u на черкезки, име със същото значение. Те образуват най-северната верига на Кавказките планини и са свързани с варовиковия планински хребет, който минава на юг, с шистовите хълмове в подножието на величествения Елбрус, чиято височина от основата му е 15 германски мили. Птолемей, който изглежда е имал доста точна представа за тези региони, нарича Бештау Хипик или Конски планини. Всъщност той не би могъл да намери по-подходящо име, ако не знае как са ги нарекли варварите, тъй като тук, наред с други неща, има най-добрата порода черкезки и абасински коне, които принадлежат на семейство Трамкт и имаха SS знак, изгорен на бедрото. Тези коне са на второ място след тези, които принадлежат към семейство Шалох. В планините Бештау живеят известните в руската история петогорски черкези, които се подчиняват на цар Иван Василиевич [Грозни] през 1553 г. Оттогава тази територия се нарича Петогорие...“ (17) За мястото, наричано Биш Таг (Пет планини) споменава и Ибн Батута в „Пътуване до Златната Орда в половината на XIV век“. Пристигайки след „много дни път“ в златоординския град Азака (днес Азов в Ростовска област на Русия), арабският пътешественик минал през големия и богат град Маджар (днес в развалини, близо до град Будьоновск) и стигнал до табора на султан Мухамед, който тогава се намирал на място, наречено Биш Таг. В пътеписа си Ибн Батута отбелязва, че в местата, по които минал, имало много стада, тъй като тревата там служела за храна на животните. Руският изтоковед Владимир Минорски е предложил версия, отъждествяваща античните Хипийски (Конски) планини с магматичните планини на областта Петогорие (рус. Пятигорье) в Северен Кавказ. Тя е разположена на територията на Кавказките минерални води, намиращи се в ниската част на Скалистия хребет на Кавказ. Част от този хребет е връх Елбрус, от където тръгва един от двата извора на река Кубан. В сайта на Кавказките минерални води се посочва, че според историческите сведения в Петогорието е имало добри пасища, отглеждали се породисти коне и било място за продължителни лагери на Златната орда. Затова е наричано Конски планини. Наименованието се е съхранило в арменските извори до VII век. (19) Северен Кавказ е географска област, включваща района на северния склон на Големия кавказски хребет и Предкавказието (полупланинската и хълмистата част северно от него). Регионът е най-южната част на Европейска Русия и неговата централна част адмистративно включва Ставрополския край и републиките Карачаево-Черкезия и Кабардино-Балкария. Коневъдите обясняват, че природните условия в региона - бурните реки Кубан, Теберда, Зеленчук, Лаба, които преливат през лятото, богатите алпийски пасища - осигуряват възможност за целогодишно стадно отглеждане на животни. Това е допринесло още в древността за създаването на уникална порода планински коне: изключително издръжливи, с развита сърдечно-съдова и дихателна система, здрави копита и силни сухожилия. Прокопий Кесарийски е написал: „Зад Каспийските врати се простират равни и гладки полета, напоявани с обилни води, удобни за отглеждане на коне.“ (20) Гербовете на Малокарачаевския общински район в Карачаево-Черкезия и на Краснокурганската селска община в същия район идват в потвърждение на констатацията, че Скалистият хребет е приеман за Конските планини (или за съставна част от тях). Така виждат историческите събития жителите на двете административни единици и го изразяват чрез гербовете им. Малокарачаевският район обхваща четиринадесет села с административен център село Учкекен. То се намира в подножието на Скалистия хребет, на 14 км югозападно от Кисловодск и на 59 км от Петогорск. В съседство с Учкекен се намира село Красни Курган. То, заедно със селата Аксу и Комунстрой, образуват Краснокурганската селска община, която е притежател на втория показан тук герб. На първия герб е изобразен кон от карачаевската порода, скачащ от скала, на фона на зелени поля и планината Елбрус. Художникът, визирайки на преден план възвишението Рим гора, подсказва, че Мали Карачай е в района на Конските планини. (21) На втория герб отново присъстват зелените поля, Елбрус и карачаевският кон. Добавени са Медените водопади, природен феномен в района на Красни курган, известен с легендата, че в скалите са живели диви пчели и по време на пролетното пълноводие от попадналия във водата мед тя ставала сладка. В описанието на герба се казва „Черният кон в герба символизира коневъдството и Карачаевския племенен конезавод, разположен в селото, известен с конете от карачаевската порода. Това е една от най-старите породи коне, която се е развила още през Средновековието.” Интересен елемент във втория герб е символичният знак горе вляво. Създателите на герба обясняват, че това е „традиционен космологичен символ (текмет), отразяващ древната история на територията, където през VIII-XII век имало крепост със селище от времето на средневековното Аланско царство, в чието изкуство този знак е бил особено популярен”. (22) На други места се твърди, че знакът бил кимерийски. По-всичко изглежда обаче, че става дума за декоративен елемент-украса на конска амуниция. (23) В „История на Армения“ под заглавие „Как Валаршак въведе ред на запад и на север в нашата страна“, Мовсес Хоренаци разказва, имайки предвид българите, че царят на Армения Валаршак, посещавайки северната провинция Тайк, повикал „дошлите диви племена“, които живеели в равнината на север и в подножието на великата Кавказка планина, в долините или в дългите дълбоки клисури, простиращи се от южната планина до обширното устие на равнината, и ги насърчил да изоставят грабежите и покушенията над хората, да се подчинят на царските закони и да плащат данък, така че при следващото си посещение да може да им назначи предводители и началници и да въведе подобаващ ред. Той ги изпратил, като им дал мъдри мъже и надзиратели. След като отпратил хората от западните страни, той се спуснал към зелените поляни близо до областта Шарая (Ширак), които древните наричали Безлесен или Горен Басеан. Впоследствие, заради заселилите се там български колонисти Вхндур на Вунд, местността била кръстена на неговото име Вананд. И селата там носели имена, произлизащи от имената на неговите братя и потомци. (24) А под заглавието „За нашия Аршак Първи и неговите действия“ Хоренаци е записал, че по време на Аршак, син на Валаршак, възникнали големи размирици във веригата на великата Кавказка планина, в Страната на българите. Много от тях, след като се отделили, пристигнали в Армения и се заселили за дълго време под областта Кол, на плодородна и хлебородна земя. (25) Захарий Ритор около 555 г. също съвсем ясно посочва, че българите са обитавали Северен Кавказ: „Базгун (Абазгия, днес Абхазия) е земя със (свой) език, която граничи и се простира до Каспийските врати и морето, които се (намират) в хунските предели. Зад вратите живеят бургари, със (свой) език, народ езически и варварски, те имат градове...“ (26) Известията за прабългарите в съчинението на М. Хоренаци са предмет на спорове кога са станали посочените събития – през II в. пр. н. е. или през IV в. Преобладава мнението, че размириците, които са станали причина прабългарите да се изселят на юг, трябва да се свържат с хунската експанзия и са произтекли през втората половина на IV в. (27) По протежение на 755 км, северно и успоредно на Скалистия хребет, се простира т. н. Пасищен хребет (показан и по-горе на картата със Скалистия хребет). Височината му варира между 1200 – 1500 м. Както показва името и снимките на Пасищния хребет, той е бил покрит със зелени поляни, където са били свободно отглеждани и коне. В Петогорието има всъщност 17 планини. Името на областа идва от най-високата „петглава“ планина Бештау (от тюрк. „беш“ – пет и „тау“ – планина), разположена в централната част на областта. До Бештау се намира град Петогорск (рус. Пятигорск). Петте планини са: Бештау ишгва (Голям Бештау), Змеиная, Машук, Бештау дикока (Бештау верблюд) и Развал. Бележки 1. В. Златарски. История на българската държава през средните векове. Том I. Част I. 1970, с. 177-178. 2. Сарматия Азиатская. https://proza.ru/2010/10/11/245. 3. В. А. Кузнецов. Очерки истории алан, 1984, с. 102. 4. А. В. Найденко. Некоторые вопросы истории населения Ставропольской возвышенности VII—X вв. В: Северный Кавказ и кочевой мир степей Евразии. Ставрополь, с. 104-106. http://annales.info/life/5minaev/5minaev.htm#37. 5. Евгения П. Алексеева. Карачаевцы и балкарцы - древний народ Кавказа. 1993, с. 16. http://www.elbrusoid.org/upload/iblock/8fc/karacay-balkar-drev-narod_turklib.pdf. 6. Ставрополско възвишение. Уикипедия. https://bg.wikipedia.org/wiki/Ставрополско_възвишение. 7. Страбон. География. Книга 11. Глава 4. https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/14/sgk11c4/. 8. Кубан – Уикипедия (wikipedia.org) 9. Wikimedia Commons. Map ancient Greek colonies in northern Black Sea-fr.svg. 10. Страбон. География. Книга 11. Глава 2. Страбон, География – кн. 11 – 2 | Антични автори (wordpress.com). 11. Скалист хребет (Кавказ). Уикипедия. https://bg.wikipedia.org/wiki/Скалист_хребет_(Кавказ). 12. J. Marquart. Die altbulgariscen Ausdrücke in der Inscrift von Catalar und der altbulgariscen Fürstenliste. L. 1910, с. 16 13. Е.Л. Соснина. Ян Потоцкий и его путешествие в Астраханские и Кавказкие степи. 2003, с. 90 14. Пак там, с. 140. 15. Описание поездок по Кавказу и Грузии в 1807 и 1808 годах по приказанию русского правительства Юлиусом фон Клапротом, Придворным советником Его Величества императора России, членом Академии Санкт-Петербурга. http://apsnyteka.org/file/Klaprot_Opisanie_poezdok_po_Kavkazu_i_Gruzii.pdf. 16. Пак там, с. 73-74. 17. Пак там, с. 103. 18. Путешествие шейха Ибн-Батуты в Золотую Орду, в половине XIV века. В: Русский вестник, Том 2. 1841. https://www.vostlit.info/Texts/rus5/Battuta/text4.phtml?id=6756. 19. Золотая орда, „франки“, „кабардинцы“. http://kmvline.ru/lib/kraeved/6.php. 20. Этническая история Северного Кавказа IV-X вв. А. В. Гадло. 1979, с. 73. 21. Герб Малого Карачай. https://en.m.wikipedia.org/wiki/File:Герб_Малого_Карачай.gif. 22. Краснокурганское сельское поселение. http://www.heraldicum.ru/russia/subjects/towns/kraskurgan.htm. 23. Единая символика алан. https://karachai.ucoz.ru/publ/ist/prochee/edinaja_simvolika_alan/17-1-0-482. 24. Мовсес Хоренаци. История Армении. 1990, с. 56 и 103. https://web.archive.org/web/20130120225400/http://www.vostlit.info/Texts/rus5/Horen/frametext21.htm. 25. Пак там, с. 61. 26. Захария Метиленский. История. Сирийский источник VI в. о народах Кавказа. В: Вестник древней истории. № 1 (5). 1939. https://www.vostlit.info/Texts/rus7/Zacharia/text1.phtml 27. Димитър Димитров. Прабългарите по северното и западното Черноморие. В. 1987, с. 31. 28. Балкарцы. Уикипедия. https://ru.wikipedia.org/wiki/Балкарцы. 29. Балкария. Уикипедия. https://ru.wikipedia.org/wiki/Балкария. 30. Карачаевцы. Уикипедия. https://ru.wikipedia.org/wiki/Карачаевцы. 31. Е. П. Алексеева. Карачаевцы и балкарцы - древний народ Кавказа. 1993, Въведение. http://www.elbrusoid.org/upload/iblock/8fc/karacay-balkar-drev-narod_turklib.pdf. 32. Историческая этнография Северного Кавказа. Я. А. Федоров. 1883,с. 101. 33. Султан К. Бабаев. О произхождение балкарцев и карачаевцев. В: Материалы научной сесии по проблеме произхождение балкарского и карачаевскогчао народов. Нальчик 1960, с. 62. 34. Этногенез балкарцев. Уикипедия. https://ru.wikipedia.org/wiki/Этногенез_балкарцев. 35. Е. П.Алексеева. Некоторые замечания по вопросу происхождения балкарцев и карачаевцев по данным археологии. В: О произхождении балкарцев и карачаевцев, с. 106. 36. Кабардино-русские отношения в XVI-XVIII вв. Документы и материалы. Том I. 1957, с. 114, 120-121, 125. 37. Пак там, с. 125. 38. Н. А. Караулов. Болкары на Кавказе. Етнографический очерк. В: Сборник материалов для описания местностей и племен Кавказа, Т. 1908, вып. 38, с. 131-134. 40. Тук има грешка. От фиг. 21 се вижда, че Балкария се намира на запад от Дигория, изписана като Дугорци. 41. Има се предвид статията на В. Милер „В горских обществах Кабарды“, отпечатана във „Вестник Европы“, № 4, 1884, с. 540. Lib.ru/Классика: Миллер Всеволод Федорович. В горских обществах Кабарды. 42. Всеволод Миллер. Осетинские этюды. Част третья. Изследования. М, 1887. В: Ученые записки Императорскаго Московскаго университета. Отдел историко-филологический. Выпуск восьмой. М. 1887, с. 103-104. 43. Посольство стольника (иконома) Толочанова и дьяка (чиновника) Иевлева в Имеретию, 1650 – 1652. 1926, с. 32-36. 44. В горских обществах Кабарды. „Вестник Европы“, № 4, 1884, с. 540. 45. Осетинские этюды, Част третья, с. 7. 46. В горских обществах Кабарды. С. 540-541. 47. Пак там, с. 548-549.

fakti.bg Войната се разраства: Голям шеф скочи на МОК заради джендърите в бокса Павел Ковачев 3–4 minutes Вицепрезидентът на Световната боксова организация (WBA) и бивш генерален секретар на Международната боксова асоциация (IBA) Ищван Ковач обяви, че лично МОК е предупредил за мъжкия пол на алжирката Иман Калиф. Унгарецът призна, че е изпратил мейл с резултатите от биологичния тест, направен през 2022 г., но все още няма отговор. „Най-тъжното в историята е, че проблемът не беше с нивото на тестостерона на Калиф, защото това може да се коригира в днешно време, а в резултата от теста за пола. Той ясно показа, че това е биологичен мъж. Освен това на Олимпиадата в Токио и последвалото световно първенство заедно с алжирците бяха прегледани общо петима боксьори. Всички излязоха с еднакъв резултат, наистина бяха мъже. Разбира се, веднага съобщих писмено на властите на МОК, но колкото и да е невероятно, те не са отговорили на това до днес“, обяви Ковач, който е олимпийски, световен и европейски шампион за аматьори при аматьорите. В същото време говорителят на Международния олимпийски комитет Марк Адамс почти призна, че личен мотив е в основата на ината на организацията относно допускането до участие в Париж 2024 на алжирката Иман Калиф и тайванката Лин Ю-Тин до боксовия женски турнир. Причината за всичко е войната, която МОК води с президента на IBA Умар Кремльов. „Ние нямаме доверие на нищо, което произлиза от IBA. За нас тази организация няма никакъв авторитет. Думите на Кремльов, че ще премира като шампионки всички боксьорки, загубили на Олимпиадата от Иман Калиф и Лин Ю-Тин, са шокиращи и още повече свалят минималното ни доверие към него“, заяви Адамс. Както е известно, МОК пое администрирането на боксовия турнир в Париж чрез собствен съдийски панел, след като преди това отне лиценза Международната боксова асоциация. Като мотив за решението бяха посочени корупция, съмнения за манипулиране на съдийски решения и дори на изборите за президент на организацията.

sportmk.ru "Это мужское ДНК": западные СМИ разоблачили обман МОК Авторы: 11–16 minutes «Спортсменка», вызвавшая всемирный скандал в женском боксе на Олимпийских играх в Париже летом 2024 года, была дисквалифицирована с чемпионата мира Международной боксерской ассоциацией в 2023 году в Нью-Дели после двух тестов, одного в Индии во время этого турнира и предыдущего теста в Турции в мае 2022 года. По итогам которых «пришли к выводу, что ДНК боксера принадлежит мужчине и состоит из хромосом XY». Именно такое заявление содержалось в переписке, которую Международная боксерская ассоциация (IBA) вела в июне 2023 года, то есть более года назад, с Международным олимпийским комитетом. Тема участия в женских соревнованиях по боксу на Олимпийских играх в Париже оказалась такой резонансной, что за ее расследование взялся американский спортивный обозреватель, телевизионный аналитик и писатель Алан Абрахамсон. Владелец и главный редактор интернет-сайта 3 Wire Sports, который еще в 2012 году в бестселлере Джеймса Паттерсона и Марка Салливана 2012 года Private Games был назван «лучшим в мире источником информации об Олимпийских играх и культуре, которая их окружает». В письме от 5 июня 2023 года, посвященном Имане Хелиф из Алжира, говорится: «Эта ситуация олицетворяет важность защиты безопасного спорта и целостности спорта, которым олимпийское движение привержено». Абрахамсон ознакомился с перепиской между МОК и IBA и пришел к выводу, что эти документы проливают новый свет на скандал, разгоревшийся на Играх 2024 года в Париже вокруг Хелифа и ЮйТин Линя из Тайваня. Хелиф 3 августа победила венгерку Анну Луку Хамори в четвертьфинале весовой категории до 66 кг и обеспечила себе как минимум бронзовую медаль Олимпиады. В воскресенье, 4 августа, Юйтин Линь победила в четвертьфинале весовой категории до 57 кг болгарку Светлану Каменову и тоже обеспечила себе медаль игр, выйдя в полуфинал. На скандальное участие этих спортсменов в женском боксерском турнире отреагировали Дональд Трамп, Джоан Роулинг, Илон Маск, премьер-министр Италии Джорджия Мелони и бесчисленное количество других людей, оставлявших гневные сообщения в социальных сетях. Эта ситуация высветила одну из самых сложных проблем, по мнению Абрахамсона, с которыми сталкивается международный спорт: Чьи права важнее? Отдельного спортсмена или западного сообщества с его ценностями? В боксе все еще сложнее, поскольку, в отличие, скажем, от легкой атлетики, вероятность получения спортсменом серьезной травмы на соревнованиях более реальна. С 2009 года, когда на сцене появилась легкоатлетка Кастер Семеня, этот вопрос стал причиной бурных споров с обеих сторон. Некоторые говорят, что права каждого спортсмена важнее всего. Другие настаивают на том, что существует более важное коллективное право — право женщин-спортсменок заниматься исключительно женским видом спорта и быть свободными от дискриминации. В последние годы, в первую очередь на Всемирном чемпионате по водным видам спорта, среди ряда международных спортивных федераций появились рекомендации, в которых говорится, что спортсмены с нарушениями развития, которые переживают период полового созревания у мужчин, должны быть отстранены от участия в женских соревнованиях высокого уровня. В боксе этот вопрос становится еще более острым из-за сложного политического спора между МОК и IBA. «В общем, МОК решил, что ему просто не нравится глава IBA России Умар Кремлев, близкий к высшему российскому руководству. МОК может говорить много чего другого. Но суть ситуации такова, и 22 июня 2023 года МОК отозвал признание IBA, изгнав ее в олимпийскую пустыню», - выражает свое мнение Абрахамсон. И напоминает, что, письмо IBA в МОК, в котором упоминается Хелиф, датировано 5 июня 2023 года, то есть за 17 дней до этого события. Конкурирующая федерация, World Boxing, добивается признания и надеется взять под контроль олимпийский бокс к Играм в Лос-Анджелесе в 2028 году. Тем временем МОК, как и три года назад в Токио, курирует соревнования по боксу здесь, в Париже. *** IBA объявила в пятницу, 2 августа, что даст Карини призовые деньги, как если бы она была олимпийской чемпионкой — $100 000 в общей сложности, $50 000 ей, $25 000 итальянской федерации, $25 000 ее тренеру — и также «поддержит» Турдибекову. Говоря о Карини, Кремлев сказал: «Я не мог смотреть на ее слезы». Также в пятницу, 2 августа на ежедневной пресс-конференции пресс-секретарь МОК Марк Адамс сказал следующее, имея в виду тестирование IBA на турнире в Нью-Дели в 2023 году: «Мы не знаем, что это были за тесты. Насколько я понимаю, их сколотили за одну ночь. Результаты изменились, поэтому мы не хотим туда идти. Я думаю, если вы начнете работать над подозрениями, то у нас будут проблемы». В субботу утром, 3 августа, президент МОК Томас Бах появился на ежедневном брифинге. Первый вопрос, а также несколько последующих запросов, касались Хелиф. «Давайте будем предельно ясны, — сказал Бах. - Мы говорим о женском боксе. И у нас есть две боксерши, которые родились женщинами. Которые были воспитаны как женщины. У которых есть паспорт как женщины. И которые соревновались много лет как женщины. И это четкое определение женщины. Никогда не было никаких сомнений в том, что они женщины. Сейчас мы видим, что некоторые хотят владеть определением того, кто является женщиной, и здесь я могу только предложить им придумать новое научно обоснованное определение того, кто является женщиной, и как кто-то, родившийся, выросший, участвовавший в соревнованиях и имеющий паспорт как женщина, не может считаться женщиной? Если они что-то придумают, мы готовы выслушать. Мы готовы это изучить. Но мы не будем принимать участие в политически мотивированной — иногда политически мотивированной — культурной войне. И позвольте мне сказать, что то, что происходит в этом контексте в социальных сетях, со всей этой риторикой ненависти, с этой агрессией и оскорблениями и подпитывается этой повесткой дня, — совершенно неприемлемо». Таков был длинный и немного путанный ответ президента МОК Томаса Баха на все вопросы о скандале в женском боксе. *** Когда Бах говорит, пишет Абрахамсон, что МОК «готов слушать» и «готов рассмотреть этот вопрос», возникает очевидный вопрос: а как же письмо IBA, отправленное в июне 2023 года? Позиция МОК заключается в том, что «пол и возраст спортсменов определяются на основании их паспорта». В заявлении, опубликованном в четверг, 1 августа, говорится, что оба спортсмена стали «жертвами внезапного и произвольного решения IBA», и утверждается, что «к концу чемпионата мира IBA в 2023 году они были внезапно дисквалифицированы без какой-либо надлежащей правовой процедуры». В нем добавлено: «… Нынешняя агрессия против этих двух спортсменов полностью основана на этом произвольном решении, которое было принято без какой-либо надлежащей процедуры, особенно учитывая, что эти спортсмены на протяжении многих лет принимали участие в соревнованиях высшего уровня. «Такой подход, — утверждается в нем, — противоречит принципам хорошего управления». В техническом документе IBA, вступающем в силу 13 мая 2023 года, напоминает Абрахамсон, говорится следующее: ««Женщины/девушки» означают человека с хромосомой XX. Для этой цели боксеры могут быть подвергнуты случайному и/или целевому гендерному тесту для подтверждения вышеизложенного, что будет служить критерием допуска по гендерному признаку к соревнованиям IBA». В разделе 4.2 также говорится: «Для определения пола боксеры могут быть подвергнуты случайному и/или целевому гендерному тесту, который будет проводиться IBA совместно с выбранным персоналом лаборатории». Чемпионат мира среди женщин 2023 года прошёл в марте в Индии. В мае 2022 года во время женского чемпионата мира IBA в Стамбуле Линь и Хелиф прошли хромосомные тесты, результаты которых были обработаны на месте в лаборатории. В протоколе IBA от 25 марта 2023 года, за день до закрытия турнира, указано, что результаты тестов на чемпионате мира 2022 года «были получены только по завершении мероприятия, поэтому спортсмены тогда не были дисквалифицированы». Опять же, следующий чемпионат мира будет в марте 2023 года в Нью-Дели. Почему обоим спортсменам разрешили принять участие, задается справедливым вопросом уважаемый спортивный журналист И сам же на него отвечает. «Проведение еще одного теста было невозможным, поскольку спортсмены находились вне контроля IBA до их прибытия в Нью-Дели», — говорится в протоколе. В Нью-Дели будет проведено еще одно тестирование для каждого из них, «чтобы подтвердить результаты первоначального теста, который был проведен», согласно письму, которое IBA направила в МОК в июне 2023 года. Отчеты лаборатории в Нью-Дели по Хелифу и Лину говорят об одном и том же: «Сводка результатов: «Ненормально» Интерпретация: «Хромосомный анализ выявляет мужской кариотип» ... Кариотип означает полный набор хромосом индивидуума. У женщин — XX хромосомы, у мужчин — XY. Результаты лабораторных исследований каждого спортсмена отображают хромосомы XY в фотографическом виде. *** Теперь Абрахамсон, собственно, переходит к разоблачению того, как МОК врет всему миру. Поскольку эта организация утверждает, что оба спортсмена были дисквалифицированы без надлежащей правовой процедуры. В протоколе IBA, как и в заявлении МОК, говорится, что решение о дисквалификации было принято генеральным секретарем IBA в то время и что правлению было предложено ратифицировать это решение. В то же время в протоколе также четко указано, что в случае с Хелиф исполняющий обязанности посла Алжира присутствовал на встрече 25 марта 2023 года и «был приглашен представить позицию Алжира и запросил второе мнение по этому вопросу». Большинство членов совета проголосовало за одобрение дисквалификаций, один воздержался, а один высказался против, Хосе Лауреано из Пуэрто-Рико. Затем Лауреано предложил IBA установить «четкую процедуру гендерного тестирования». Новые правила были введены в действие к маю. В заявлении IBA говорится , что Линь не обжаловал дисквалификацию IBA в Спортивном арбитражном суде Швейцарии, «тем самым сделав решение юридически обязательным». По словам IBA, Хелиф изначально подал апелляцию в CAS, но затем отклонил дело, «также сделав решение IBA юридически обязательным». Между тем в письме IBA, которое было направлено в МОК в июне 2023 года, говорится: «Мы любезно предлагаем нашу поддержку и сотрудничество по этому вопросу, поскольку это напрямую влияет на безопасность наших боксеров и честность результатов соревнований. По секрету IBA может сообщить, что Имане Хелиф была дисквалифицирована с женского чемпионата мира по боксу IBA 2023 года в Нью-Дели за нарушение технических и соревновательных правил IBA и не имела медицинских показаний для участия в мероприятии в качестве женщины-боксера». Абрахамсон напоминает, что это письмо касается исключительно Хелифа. Оно отсылает МОК к приложенным лабораторным отчетам. В нем также прямо указывается МОК на определение термина «женщина/девушка», данное IBA, который определяется как человек с хромосомами XX. В письме также четко и недвусмысленно говорится о том, что IBA после чемпионата мира в Нью-Дели еще более усилила проверку в соответствии с новым правилом, а именно : «С этой целью боксеры могут быть подвергнуты случайному и/или целевому гендерному тесту для подтверждения вышеизложенного, что будет служить критерием допуска по признаку пола для соревнований IBA». В письме также говорится: «Что касается этих основных принципов спорта, мы должны разделить обеспокоенность IBA и профессора Ричарда Макларена», имея в виду канадского эксперта по правовым вопросам, нанятого IBA для проверки управления, но также хорошо известного в МОК и более широком олимпийском движении за его расследование случаев с «»российским допингом», «поскольку некоторые из приглашенных технических экспертов ранее были признаны высокорискованными, и их участие впоследствии поставит под угрозу безопасность спортсменов». В письме, отправленном за несколько недель до начала Европейских игр 2023 года в Польше, содержится просьба о проведении официальной «технической встречи» для «обсуждения необходимых шагов». Такая встреча так и не состоялась, констатирует Абрахамсон. Причем не состоялась по вине МОК. В заключении письма говорится: «Мы надеемся, что вы уделите этому вопросу самое пристальное внимание, которого он заслуживает, и вы можете рассчитывать на нашу полную поддержку в принятии всех необходимых мер для обеспечения безопасности соревнующихся спортсменов». Какое именно внимание МОК уделила защите прав женщин-боксеров на Олимпийских играх в Париже летом 2024 года нам с вами уже хорошо известно и без уважаемого и авторитетного американского спортивного обозревателя и аналитика, писателя Алана Абрахамосна. https://www.sportmk.ru/sports/2024/08/04/eto-muzhskoe-dnk-zapadnye-smi-razoblachili-obman-mok.html

https://glasove.com/svyat/khudozhestvena-gimnastika-za-mzhe-vse-po-populyarna

Йорданка Благоева пред ФАКТИ: Да видим какво ще постигне Магучих на Олимпиадата в Париж Какво трябва да притежаваш, за да поставяш рекорди? - Малко е изненадващо това, което направи украинката. Знаете, че Стефка направи 209 см , след като много пъти беше скачала 207, 208 см . Може би е ден, може би е шанс, може да е стечение на обстоятелства. - Това винаги го има в спорта. Нещо да се случи в правилния момент на правилното място… - Не ме разбирайте погрешно. Не коментирам, че този рекорд е случаен. Но изведнъж от 204 см , от 205 см скочи на 210 см . Самият факт си е факт и ние нямаме право да го коментираме. Предполагам, че е направена допинг проба, защото състезанието е от висок клас. Едно време идваха и мериха летвата. Сигурно и сега е така. Виждам, че и други неща се опитат да се лансират в публичното пространство. Преди дни написах, че още през 1968 година на всички жени спортистки Международният олимпийски комитет им правеше проби за пол. Тогава взимаха секрет от бузата, за да изследват дали сме 100% жени. Този сертификат си го пазя и до днес. Тогава даже си мислех, докато излезe този сертификат: „Боже, дано няма нещо сбъркано в мен“ Така че тези проби предполагам, че се правят и сега и се издава документ. Нали си спомняме южноафриканката на 800 м, която постави рекорд, че се доказва, че има сбъркани хормони. (б.р.- става въпрос за южноафриканската тийнейджърка Кастер Семеня , която спечели с лекота златния медал на 800 м. на световното първенство в Берлин през 2009 година. След това ИААФ обяви, че тя ще бъде подложена на тест за определяна на пола, тъй като има подозрения, че тя не покрива изискванията да се състезава като жена. Семеня пое водачеството в средата на дистанцията и взе комфортна преднина след 400-ния метър, за да финишира с аванс от 2,45 секунди, а времето ѝ беше най-доброто в света за сезона – 1:55,45 минути. Семеня се оказа интерсексуална , с XY хромозоми и естествено високо ниво на тестостерон , което предизвиква спорове за участието ѝ в състезания за жени. През 2019 година Международната асоциация на лекоатлетическите федерации променя правилата си, като позволява на хора с нейното състояние да се състезават в бягането на 400, 800 и 1500 метра само с медикаментозно понижаване на нивата на тестостерон , решение, което Семеня обжалва неуспешно в редица съдилища) Да, при определени хора това е нещо нормално. - Магучих е на 22 години. Какво да очакваме от нея. Още рекорди или както много спортисти - прави някакво уникално постижение и след това се губи? - Аз бих повярвала в този рекорд на 100%, когато я видя как ще се представи на Олимпиадата във Франция. Защото дамата, която подобри световния рекорд на Данчето Донкова, изчезна. Тя не направи никакъв резултат, нищо не постигна след това. Така че за мен е много важно какво ще постигне тя. Много е млада, много голям талант е – висока, слаба има всички данни, за да постигне още добри резултати. Когато повториш добро постижение няколко пъти - дори да не е 210, а да е близко до него, пък дай Боже и повече, тогава вече никой няма право да коментира дали е истински рекордът. Така че с нетърпение чакаме Олимпиадата в Париж да видим какво ще постигне Магучих. https://fakti.bg/mnenia/895626-iordanka-blagoeva-pred-fakti-da-vidim-kakvo-shte-postigne-maguchih-na-olimpiadata-v-parij

https://www.forumnauka.bg/topic/18667-%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5/page/12/#comment-384535 Публикува Юни 21, 2017

Зориотар — село в Новолакском районе Дагестана, Россия. До 2013 года носило наименование Дучи. https://ru.wikipedia.org/wiki/ Дучи — упразднённое село в Лакском районе Дагестана. На момент упразднения являлось центром Дучинского сельсовета. В 1944 году все население села переселено в село Зориотар Новолакского района. https://ru.wikipedia.org/wiki/Дучи_(Лакский_район)

При византийското изкуство има период, наричан „Палеологов Ренесанс“.Русский Макар да датират началото на този период от 1261 г., фреските в Бояна, които са от 1259 г., също са включени към този период. Български Годината на началото на Палеологовия ренесанс,трябва да се свърже не с възцаряването на Палеолозите, а с настаняването на кръстоносците в Цариград. Интересен прочит на изображението на Десислава в Боянската църква е направил изкуствоведът-византолог Андрей Грабар. Според него стенописите в Бояна са дело на византийски майстор от Цариград, който е познавал и готическото, т. е. латинското, изкуство, привнесено там от кръстоносците. Ето какво пише той за стенописа на Десислава: „Когато кръстоносните походи поставили в тесен и непосредствен досег двата християнски свята, от тази среща се възползували не само латинците. Православният свят и преди всичко византийците от Цариград от своя страна също се поддали значително на влиянието на онези франки, които те виждали от много години вече да живеят между тях. Предимно византийското висше общество и цариградският двор изпитали влиянието на донесените от Запад нрави. Както е известно, турнирите, на които самите „василевси“ идвали да се борят с френските барони, заместили традиционните игри на Хиподрома; навиците в живота на замъците нарушили строгия и изтънчен етикет на императорския двор; византийската войска усвоила въоръжението на западните воини; висшите слоеве на цариградското общество възприели рицарския роман и култа към дамата. И изкуството не е могло да не се поддаде на всевъзможните прояви на това общо движение. Но за съжаление загубата на цариградските паметници ни е лишила от онези произведения, излезли из ателиетата на имперската столица, в които би могло повече или по-малко доловимо да се види влиянието от живота на хората от Запада или от „латинската“ естетика. Няколкото редки творби, произхождащи от други места на православния свят, ни дават известна представа за това, което са могли да бъдат паметниците от този вид. Изображенията, които поместваме…., представляват едни от най-важните доказателства измежду малкото, запазили се до наше време. Може би дори нашият паметник да е единствен от този вид, в смисъл че осъществен от православни художници за православни владетели в среда, която като че ли е съвсем чужда на латинската култура, той запазва особености, дължащи се без съмнение на Запада... Става дума за един стенопис в Бояна, близо до София, в България. Датиращ от 1259 г., той бил поръчан от севастократор Калоян, местен владетел, който признавал суверенитета на българския цар от Търново, Константин Асен Тих (1257—1277г.). Боянският стенопис принадлежи на произведенията от най-чисто византийско изкуство, създадено в ателиетата на цариградските дворци и пренесено през XIII в. в двора на българските царе и при князете, техни васали. Много признаци свързват Бояна тъй тясно с византийските паметници, че тези изображения могат да се смятат за репродукции от модели, създадени в града на Константин Велики. Но някои елементи и особено образите на владетелите са замислени на самото място. Ето защо онова, което свързва Бояна със Запада, представлява двоен интерес, тъй като то характеризира византийското изкуство не по-малко, отколкото българското изкуство. Едно от най-забележителните творения в Бояна е портретът на Десислава, жената на севастократора, ктитор на черквата. Тя стои обърната в три-четвърти надясно и вдига ръцете си в молитвен жест, леко наклонила глава . Великолепната й одежда, чийто византийски произход е неоспорим, засега не ни интересува. Напротив, насочваме вниманието си върху грациозната осанка на Десислава, върху изящните й пропорции и хубавото движение на дясната ръка, която обтяга с един пръст шнура, придържащ края на дрехата й. Много ясно се чувствува, че замисълът на този образ се различава напълно от византийския шаблон при иконното представяне на някоя императрица или благородничка в парадно облекло. В Бояна портретът на Ирина, жената на цар Константин Асен Тих и дъщеря на никейския император Теодор Ласкарис, също ни дава пример от този вид на стереотипен портрет; Ирина стои съвсем изправена, тялото — сковано, главата във фас — неподвижна; в едната си ръка държи скиптър, другата е вдигната в молитвен жест. Портрети от този тип срещаме в миниатюри и византийски релефи от X, XI и XII век. Но тъй женствената грация на Десислава, леката й усмивка, дългите и тесни очи, крехките и полегати рамене, тънките пръсти и най-сетне тази гъвкава линия на силуета — откъде идват те, тези черти, толкова хубави и изящни, а същевременно толкова чужди на портретната традиция на Византия? Смятаме, че движението на провиращия се в шнура пръст издава родината на моделите, които може би са служили на художника, но по-вероятно е да идва от родината на самата грациозна севастократорка на Бояна. Защото дарбата на художника ни дава възможност да доловим в това изображение една много подчертана индивидуалност. Ако — след като е нарисувал другите три портрета, които също се намират в черквата и които са от същото време, в съвсем византийски стил — той е представил Десислава в друг вид, то това трябва да отдадем на самата личност (която ние познаваме само от този портрет), на стойката на нейното тяло и на жеста на ръката й — сиреч на онези черти — които отличават нейния образ от този на Ирина и на останалите. Но тази стойка и този жест, възприети от Десислава, когато е позирала пред художника, тя не ги е измислила, научила ги е навярно в обществото на дамите от Запад, нейни съвременнички. Впрочем да разгледаме женските образи от епохата на готиката. Старинните печати именно ни дават най-многобройната група. А в тази поредица едва забелязваме няколко дами, които да не са представени в стойката на Десислава; почти всички пресъздават най-характерните черти на този лик от Бояна: както пръста, проврян в шнура на мантията, тъй и удължените пропорции, приведената глава и онази лека извивка на тялото, която се получава, когато раменете са отхвърлени назад, а коремът се поизпъчва. Всички тези портрети се отнасят към XIII и първите години на XIV век. Следователно те са от същото време, както и изображението в Бояна. Най-изисканите личности в латинското общество от онова време ни се представят под тези черти. Да посочим между многото други: Жана дьо Франс, кралица на Навара и графиня д’Еврьо; Бланш дьо Кастил, майка на Людовик Свети; Йоланда дьо Бретан; Жана, кралица на Кастилия и Леон; Сибила, графиня дьо Савоа; Мао, графиня дьо Болон; Мари, графиня дьо Понтйо; и т.-н. Използуването на тази стойка се разпространила в латинските владения на Изтока, в Ерусалим и Цариград, тъй като виждаме Маргарита, кралица на Ерусалим и Сирия; Маргарита от Цариград, графиня на Фландрия и най-сетне цариградската императрица Катерина, представени по същия начин. Това са именно онези дами от латинския двор във Византия (1204—1261 г.), които може би са послужили като непосредствени образци за боянската севастократорка… Жестът на ръката, обтягащ леко шнура на мантията — ако се вземе под внимание прекомерното му използуване при портретите на най-елегантните жени на онова време,—-е бил практикуван през XIII в. от френските благороднички като едно от онези движения на сдържаност — изящно и същевременно удобно — и не само възприето, но и „препоръчвано“ от модата… Впрочем трябва да отбележим, че когато някой художник от епохата на готиката в XIII в. е искал да изобрази хубава и изящна жена или пък леконравна красавица, представя я с интересуващия ни жест: виждаме го у много савски царици и безумни девици (напротив, разумните деви никога не слагат ръката си върху шнура!). Но този жест се използува и при изобразяването на други жени. Такива са например благородничките, стоящи между избраниците в Страшния съд, като светата патрицианка; и други. Всички тези готически паметници — дългата поредица от портрети, като например тези на савските царици и на безумните деви — не будят никакво съмнение за мястото, откъдето произхождат тъй изящната стойка и жестът на ръката у Десислава в изображението от Бояна. Също както и понастоящем и може би със същата скорост женската мода идвала от Франция и дошла чак до околностите на София в замъка на един български владетел.” Вероятно преводът не е съвсем точен, тъй като на едно място пише, че моделът, т. е. Десислава е заучила маниера с дясната ръка „навярно в обществото на дамите от Запад, нейни съвременнички”. По-вероятно е обаче този жест да е добавен от художника. В крайна сметка цялата „екипировка” на знатните особи от четирите портрета също може да са предадени от него „по памет” от Константинопол. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Андрей Грабар е открил латински елементи и в стенописа, представящ св. Никола в бурното море. Пише: „В същата тази стенна украса на Бояна друг един стенопис привлича нашето внимание. Това е една сцена из живота на свети Никола — прочутото Чудо на морето, любима тема на легендите и на средновековното изкуство. Мостът при кърмата на кораба на свети Никола води началото си от дълбоката древност (за търговските кораби по Средиземноморието). Боянският майстор обаче — и това наистина е един интересен мо­мент — е имал идеята да подсили уточняването на типа на кораба, който ни показва. По външната страна на моста той изобразява два щита (без да продължи поредицата им отвъд кърмата) с umbo върху единия от тях и с полумесец върху другия. Разположението на тези щитове показва много ясно, че те не са могли да служат за защита на кораба, както щитовете, покриващи бордовете на галерите. Те са служили само за украса на кораба. И тъй в този начин на украса на кърмата ние откриваме похват, който е бил разпространен в западните флоти през XIII и XIV век: „и когато тръгвали по море, рицарите имали обичай да окачват щитовете си по продължение на външната стена на задната кула“. Жофроа дьо Вилардуен споменава за подобен похват: „И когато корабите бяха натоварени с оръжия и храни, с рицари и оръженосци и щитовете им бяха окачени по бордовете и куличките на кораба и знамената, които бяха толкова хубави…“ Тук трябва да поправим Грабар, защото щитовете са с гербовете на лицата, които ги носят. Те не служат за украса, а за разпознаването на тези лица. Конкретно, например, в миниатюрата "Водачите на Четвъртия кръстоносен поход" от хрониката на Жофроа дьо Вилардуен, щитът с черния лъв на жълт фон е на граф Балдуин Фландърски.

Правилно ли разчитаме старобългарските титли? Нюансът не е дали разбираме какво означава една титла, а дали правилно я разчитаме. Т. е., първо, точно ли я идентифицираме в оригиналния текст, когато той е на гръцки език. Тук трябва да се има предвид, че е възможно съставителят на текста, ако той не е българин, да не е знал как точно българите са произнасяли дадена титла. И второ: отчитаме ли ограничените възможности на гръцката азбука да възпроизведе правилно старобългарската фонетика на оригиналната титла. Прави впечатление, че много от титлите в Първата българска държава са познати само от текстове, написани на гръцки език. Това са текстовете във византийските хроники и тези, от българските каменни надписи от предхристиянската епоха. Повечето от „разчетените” досега от тези източници „титли” не ги срещаме изписани в текстове на старославянски език. При разчитането са възможни и грешки главно в две посоки. Първата е: да не бъде правилно идентифицирана думата за титлата, така, както тя е ситуирана в оригиналния текст. Тук възможността за грешка идва от често срещаните случаи с титлата да върви и името на нейния носител. Когато имаме съчетание на познати имена и познати титли, лесно разчитаме. Например: „Крум архонта” или „архонта на българите”. Но когато става дума за съчетание на непознато име с непозната, по-скоро неточно идентифицирана титла, можем ли да считаме за правилно първото, което ни идва на акъла от буквалния прочит? Естествено, че резултатите не са убедителни, ако и авторите на „разчетените” титли да имат друго мнение за работата си. Повечето от твърденията на „разчелите” титлата са голословни, посочват се някакви произволни „дадености” и съвсем свободни, уж фонетично възможни превращения на изначалната дума. Пример с текста на Константин Багренородни. Преводачът обяснява, че „канартикеинос“ се състояло от „канар“ и „тикеинос“. В оригиналния гръцки текст, обаче, няма „канартикеинос“, а става дума за „Канàра кеинос“. „Канàра“ може да е име: да идва от птицата „канàр“. На ръководителя на оркестъра за народна музика „Канàрите“, Атанас Стоев, му викат Канàра. При „вулиятаркан“ става дума за „бъйля“, която дума в старославянския речник е определана като „господар“, „болярин“. Така че тук титлата е само „таркан“.

Цитатът не е точен, има манипулация в наименованието. Не е Онгъл, а Оглос. Така че търси латинска дума сходна на Оглос или Оглон.

http://histpol.pl.ua/ru/ivan-petrovich-kotlyarevskij-i-ego-eneida/eneida-ivana-kotlyarevskogo/slovar-i-kommentarii-k-eneide-ivana-kotlyarevskogo?id=12652

Византийският придворен хронист Йоан Скилица не се стеснява да нарича Омуртаг василевс. Приема се, че думата "княз" е свързана с английското king, немското König и скандинавското konung. Смята се, че в праславянски kъnędzь е много ранна заемка от вече съществуващото прагерманско Kuningaz. https://bg.wikipedia.org/wiki/Княз

Решение за снабдяване на българската армия с аероплани На 25 юли 1909 г. Луи Блерио пресича със своя аероплан Ламанша и доказва, че летателните машини са вече не само средство за спорт и атракции, а са придобили качествата на бързо транспортно средство. Този резултат дава тласък на авиационното дело. В пресата започват редовно да се появяват съобщения за проявите на пионерите на авиацията в Европа и Америка. Съобщава се и за правителствата на държавите, заели се със задачата да осигурят на своите армии сигурни летателни апарати в необходимите количества. Докато цивилните виждали в аероплана възможност за бърз транспорт, военните възприели летящата машина за ефикасно оръжие. У нас също започват да се публикуват материали, изясняващи въпроси от областта на аваиацията. Повдига се и темата за снабдявяне на българската армия с аероплани. Така във в-к „Софийски новини“ от 23 май 1910 г. се отбелязва, че въздухоплаването във Франция стои на първо място и затова немците обръщат сериозен поглед към него, като искат да надминат Франция в това отношение. Те искат да употребят за военни цели балоните, но немският генерал Брен заявил, че „въздушните кораби“ не са показали успехът, който се очаквал от тях. Във военно време въздушният кораб бил отлично средство за опериране, само ако се вдигне на височина до 1500 метра. Но и в този случай, ако се изпречи някой облак, от балона не може свободно да се наблюдава. Балонът, който добил широко разпространение в Германия, вече имал за голям свой конкурент аероплана. „Аеропланът върви твърде бързо, твърде годен е и за управление и е смел за нападение; аеропланът може да бъде отличен активен елемент във време на война, те ще бъдат един вид „въздушни торпильози“, се заключава в кратката статия във вестника, озаглавена с печатна грешка: „Еропланите“. Във в-к „Воля“ от 10 септември 1911 г. се съобщават подробности за участието на аеропланите в големите френски военни маневри, проведени в Белфор от 5 до 15 септември (23 август – 2 септември ст. ст.) (виж илюстрацията от в. Le Petit Parisien от 24 септември 1911 г.) Преведена е и статия, озаглавена „Аеропланът като военно оръжие. Една поука от последните френски маневри“, отпечатана във френския вестник „Матен“. В нея, присъствалият на маневрите директор на вестника Стефан Лозан прави равносметка на участието на аеропланите в проведените маневри и обръща внимание на предимствата, които могат да се извлекат от тях при водене на военни действия. Лозан пише, че по време на война аеропланът ще бъде „най-бързият преносвач на съобщения“. При последните маневри с аероплани били пренасяни съобщения за 25 мин. на разстояние от 50 км. Аеропланът щял да бъде и „най-чудесен разузнавач“. Нито разузнавателен патрул, нито кавалерия, нито шпиони могат да осведомят по-добре за мероприятията на противника, за характера на неговите сили, за разположението на неговите батареи, отколкото аероплана, отбелязва френският журналист. Аеропланът ще бъде във време на война „най-страшният прицелвач на топовете“, продължава да изрежда Лозан възможностите на аероплана и обяснява, че „за да може да стреля най-разрушително, артилерията трябва точно да забелязва целта си“. Състоянието на природата, почвата, мъглата често пъти слагат завеса пред нея. Аеропланът виждал всичко и затова той можел да бъде „окото на батареята, което гледа от 700 м високо във въздуха“. По-нататък Лозан отбелязва, че аеропланът ще бъде във време на война „най-страшният уред на разрушението“. Френският капитан Ешмол много съжалявал, че когато се връщали от своите въздушни разузнавания, неговите авиатори нямали под ръка бомбички с 500 гр мелинит (пикринова киселина), която да хвърлят при прелитане над неприятеля. Не само войските можели да се разбиват от висотата на атмосферата. Имало и мостове, железници, водопроводи, лагери, които щели да бъдат разрушени моментално. Имало и групи от генерални щабове, от генерали, от маршали, които се подлагали на известен риск, когато военната птица минава над техните глави. Накрая авторът на статията обръща внимание на „леката преносимост на аеропланите“, всеки от които можел да бъде разглобен и сглобен за един час време. И препоръчва всеки армейски корпус да се снабди със специална въздухоплавателна рота и с 200 аероплана. Пак във „Воля“, в броя от 6 октомври 1911 г. коментират, че „аеропланът вече окончателно става четвъртото оръжие на модерните армии“ (другите са пехота, артилерия и кавалерия – бел. К. Г.). В това се убедили при последните маневри не само французите, но и германците. Последните, подкрепяни от брата на императора, принц Хайнрих, който застанал начело на движението, на практика започнали да реализират идеята за снабдяване на армията с „голяма флота от аероплани“. Германското военно министерство предвиждало да набави аероплани за всички дивизии, за крепостите и за военните пристанища. Французите, които имали преднина в организацията на военната авиатика, следващата година пак щели да отпуснат нови кредити за тази цел. Информацията завършва с въпроса: „А нашето военно министерство?“. Въпросът не трябва да се разбира като „кога българското военно министерство ще започне да се занимава с въпроса за придобиването на български аероплани“, а се пита конкретно за кредитите, които министерството трябва да отпусне за закупуване на тези аероплани. По това време работата по организиране на авиационна част в българската армия вече е била започната, като със задачата се заел назначеният на 19 март 1911 г. за военен министър генерал-майор Никифор Никифоров. „Софийски новини“ от 20 март, след като представя неговата биография, обобщава: „Генерал Никифоров е един от способните български висши офицери. Това го показват извършените дела от него през дългогодишната му военна служба. Неговото назначаване за военен министър е не само като награда за заслугите му към отечеството, но той е призован като министър на войната и по дълг, защото ще трябва да поправи много грешки на предшественика си генерал [Данаил] Николаев, който внесе значителен разстрой в армията и нейната дисциплина. И когато този злобен генерал искаше уволнението на Никифоров от военната му служба, Негово Величество Царят даде хубава плесница на Николаев: назначи за негов заместник тогова, когото той искаше да уволни. Сега Николаев е подчинен на Никифоров. Назначението на последния за военен министър се посрещна с голяма радост от офицерството. Симпатиите си Никифоров дължи на своите способности и интелигентност, доблест и храброст. Той владее езиците: френски, немски, руски и турски. Това показва колко интелигентен е той.“ Една от задачите, които си поставил военният министър Никифоров била „да снабди българската армия с аероплани“. За това към военното министерство била създадена специална комисия с участието на експерта по въздухоплаване, капитанът от инженерни войски Васил Златаров, която да изготви конкретно предложение за закупуване на самолети от чужбина. Първоначално се предвиждало да се поканят известни фирми за аероплани да пристигнат в България и да направят опити в околността на София, като от одобрените модели бъдат закупени за армията четири самолета. Впоследствие министерството се отказало от тази идея, тъй като през юли 1911 г. в Париж предстояло да бъдат проведени демонстрации и състезания „в голям размер и при участието на множество фирми“. Тогава българското правителство щяло да купи от аеропланите, които се окажат най-добри и отговарящи на целта. В първото полугодие на 1911 г. началникът на фортификационното отделение на инженерните войски инженер майор Васил Ранков бил изпратен във Франция да проучи състоянието на аеропланното дело там и да подготви предложения за развитие на българската военна авиация, а в края на годината военното министерство се заело с въпросите по подготовката на необходимите специалисти – пилоти и механици, и закупуването на аеропланите. Поради липса на финансови средства през 1911 г. аероплани не били закупени, но използването на авиация от италианците в Триполитанската войне в Либия дало повод със заповед на военния министър от 17 октомври 1911 г. в щаба на италианската армия да бъдат командировани двама български офицери – капитанът от Генералния щаб Александър Ганчев и лейтенантът от флотата Неделчо Недев. Двамата заминали на 20 октомври. Отбелязва се, че те са развили бурна дейност. Само Ганчев бил изпратил над 50 донесения, съдържащи различни сведения за бойната дейност на аеропланите, привързаните аеростати и дирижабли в италианската армия. „Софийски новини“ от 25 февруари 1912 г. разкрива бъдещите намерения на военния министър, по които вече се работело: той решил да създаде в българската армия въздухоплавателен отдел. В статията „Промените в армията. Въздухоплавателният отдел“ се казва: „Големите промени, които направи вооенният министър г. генерал Никифоров в армията заслужават не само нашето внимание, но и това на всички български граждани, които милеят за преуспяването на българската военна мощ. Една веща ръка е нагласила и извършила тия промени, защото те се налагаха, бяха необходими... Промените се изискваха не в името на личните интереси на този или онзи офицер, а в името на възвишените интереси на армията. Единствено от тоя мотив се е ръководил военният министър генерал Никифоров, когато е посегнал да ги направи. По повод на тия промени във висшия и нисш офицерски персонал ние чухме ред мнения от офицери и граждани, които ги намират напълно уместни и справедливи. От раздвижването в офицерския корпус се чувстваше отдавна нужда. Но трябваше една желязна енергичност, която да ги направи и приложи на практика. Генерал Никифоров извърши достойно това и предизвика истинските похвали на всички, които ценят значенито на постъпката му. С тези промени се премахнаха много фаворизации, останали в наследство на сегашния военен министър от предшественика му, които дразнеха офицерското тяло, даде се заслуженото място на много способни офицери, които бяхя онеправдани... Но тук му е мястото да се спрем върху още едно хубаво дело на сегашния военен министър. Той е решил да снабди българската армия с аероплани, т . е. да създаде въздухоплавателен отдел в нашата войска. В това направление генерал Никифоров заслужава истинските и искрените благодарности на целия народ. Нашата армия, която се ползва в целия свят с такова хубаво име, не бива да остане назад от другите армии в това отношение. Аеропланите за съвременната войска станаха необходимост. Тях ги притежават войските на Англия, Франция, Германия, Русия, Турция, Румъния и др. Турско-италианската война даде бляскави доказателства, какво може да се направи с военните аероплани във време на война. Италианските военни аероплани пущаха бомби от въздуха над турците и арабите в Триполитания и всяха ужяс и трепет между редовете им. Те не само разкриваха за италианците, где се намира неприятеля, но и го разбиваха с бомби. Всичко това стресна всички държави, за това виждаме в това отношение трескавите им приготовления да се сдобият час по-скоро с военни аероплани. При това положение, особено когато и нашите съседи се проготовляват с аеропланите, може ли българската войска да остане назад в това отношение и не трябва ли да побърза тя с набавянето на аероплани, които играят толкова голяма роля в съществуването и бойната подготовка на армията? Решението на военния министър да се създаде въздухоплавателен отдел в нашата войска се посрещна от всички с пълно задоволсто. То ще внесе нови сили в боеспособността на нашата войска. Към решението на военния министър да се създаде въздухоплавателен отдел за нашата войска се присъединява целият български народ. И нека знае генерал Никифоров, че по тоя път на възраждане на българската армия, той ще носи най-хубавите награди от името на народа, награди, които се изразяват в истинските народни благодарности.“ Веста, че българското правителство ще закупува аероплани, породила идеята парите за тях да бъдат събрани чрез парични дарения от българите. Вестник „Камбана“ от 24 февруари 1912 г. информира, че предния ден на събранието на повечето столични ежедневни вестници била възприета идеята да се открие подписка във вестниците за купуване на два аероплана за армията. „Макар и да има много други належащи народни нужди, посочването на които от печата може да се манифестира по същия начин, идеята да се изнесе въпросът за усъвършенстването на военната разузнавателна служба чрез публична подписка за два военни аероплана, може да се подкрепи от всички добри българи“, считат журналистите от вестника. На 27 февруари „Утро“, съобщавайки, че столичната преса е обявила инициатива за откриване на всенародна подписка „народът да подари на армията няколко аероплана“, добавя, че болшинството от народните представители обещали да се включат във високо патриотичната инициатива и да принесат и те своятя лепта пред народното дело, като пожертват по един ден от своите дневни. На следващия ден вестникът продължава: „Инициативата на столичната преса за откриване всенародна подписка, от получените суми на която да се купят няколко аероплани за армията се посреща с всеобщо въодушевление, както в столицата, така и в провинцията. В редакцията ни са получени множество поздравителни телеграми, които ще почнем да печатаме тия дни. Начинът, по който ще се организира тая подписка, ще бъде съобщен идната седмица, когато и ще се открие самата подписка.“ Такава подписка, обаче, не се открива, тъй като държавата решава, че тя трябва да финансира мероприятието. Министърът на финансите щял да иска кредит от камарата (народното събрание) от 100 000 лева за доставката на аероплани за армията. Изплащането на двата аероплана, за закупуването на които било взето решение още миналата година, военното министерство щяло да направи със суми от редовния си бюджет, по съответния параграф. Поръчването на трети и повече аероплани вече щяло да зависи от кредита, който Министерският съвет, или Народното събрание ще отпусне, както и от еденичната цена на аероплана, която във всеки случай нямало да бъде по-голяма от 20-25 хиляди лева.“ („Утро“, 29 февруари 1912 г.) На 17 март 1912 г. „Утро“ обявява, че описанията и условията за доставка на аеропланите в армията са вече привършени и след няколко дни те ще ще бъдат поръчани. Вестник „Камбана“ от 20 март, пък, в статията „Аероплани за войската“ изнася информацията, че Военното министерство щяло да поръча от Франция три аероплана, от които един моноплан на Блерио, един биплан на Фарман и един биплан на Вуазен, като е направило следното зааключение: „Монопланът на Блерио е деликатен, има голяма бързина, много е чувствителен и по-опасен, а биплана на Фарман е дал най-добри резултати за висота на полета, стабилност, по-малко чувствителен е, леко се спуща на земята – с него може да полети и по-неопитен пилот. Действително Блерио със своя моноплан е префъркнал Ламанша, но това е можел да направи само той, като най-изкусен въздухоплавател, па и още сам изобретател, но нашите бъдещи авиатори с 3-4 месечна практика и то не самостоятелно, едва ли биха могли да действат с този моноплан, без да не им бъде живота в опасност. Столичаните са имали случай да видят както моноплана на Чермак, тъй и биплана на Маслеников, и да си съставят понятие кой е по-практичен и по-сигурен за нас. Както се види този въпрос не е бил изучен добре, затова именно искат да купят три разни системи аероплани и да ги изпитат. Обаче, неуместно е да се харчат пари за опити, когато на Запад въпросът е изучен вече, изпитани са всички системи и най-добри резултати са дали бипланите.“ Това становище обяснява защо повечето от първите аероплани, закупени от България, са биплани: „Албатрос“, „Сомер“, „Воазен“, „Фарман“. На 21 март 1912 г. бил проведен първия търг за доставка на три самолета. Постигнати са следните резултати за цените: за доставка на моноплан „Блерио“ от Франция – 29 000 лева и за биплан „Райт“ от Германия – 24 000 лева. За доставката на биплан „Воазен“ от Франция единият представител С. Г. Ноев представил цена 23 500 лева, а другият, Блюменфелд – 28 000 лв. („Воля“, „Утро“, 29 март 1912 г.) За доставката на биплан „Воазен“ възникнал спор между военното министерство и къщата Воазен кой да я осъществи. Постигнато било споразумение аеропланът да бъде доставен на армията за цена 23 500 лева, т. е. такава, каквато бил оферирал първият представител на фабриката С. Г. Ноев, но доставката да се извърши от Блюменфелд. (в-к „Утро“, 6 май 1912 г.) Пак в „Утро“ от 23 април съобщават, че за армията били одобрени още два аероплана: моноплан „Бристол“, английски тип, който ще струва 27 000 лева, и биплан „Сомер“, френски тип, с цена 23 500 лева. Министерският съвет бил вече издал постановления за закупуването на двата аероплана по обявените цени. От съобщение в „Утро“, отпечатано на 24 юни 1912 г., става ясно, че германската фирма „Райт“ е нарушила условията на договора, като е предложила да приготви поръчания аероплан с две витла, докато според поемните условия той трябвало да бъде направен с едно витло. Затова военното министерство се счело за освободено от своите задължения и се отказало от аероплана „Райт“, като е конфискувало залога, даден от същата къща. Впоследствие се водели разговори за закупуване на още един аероплан „Вуазен“ вместо „Райт“. В “Утро“ от 24 юли е публикувана новината за голямото събитие, което предстояло в София. Под заглавието „Първите български авиатици“ вестникът информира, че изпратените да се подготвят за пилоти механици в къщата на Блерио (Франция) поручиците С. Петров, Топракчиев и Богданов, вече са завършили курсът на своята подготовка и им е предписано да се завърнат в България. След няколко дена те щели да бъдат в София, заедно с приетия от тях един аероплан – моноплан „Блерио“ за българската армия и софиянци ще можели да видят как българските офицери летят с аероплан. Аеропланът „Блерио XXI“ Първият самолет, предназначен за българската армия, е докаран в София на 11 август 1912 г. Това е поръчаният във фирмата на Луи Блерио аероплан-моноплан (едноплощник) „Блерио XXI“, изработен във фабриката в Етамп, Франция. На следващия ден в. „Утро“ съобщава: „Вчера в хангара на железопътната дружина бе докаран от Франция поръчания за армията аероплан система моноплан „Блерио“. Той е добре опакован в специален сандък с размери 7 м дължина, 3 м широчина, 2 м 50 см височина. При разтоварването му на тукашната гара бяха се стекли маса любопитни. Веднага с пристигането на аероплана, особна комисия прегледа състоянието му, за да не би да е получил повреди през време на пътуването. Комисията констатира неговото отлично състояние. Този е първи от поръчаните за армията аероплани. След няколко дена упражнявалите се с този аероплан офицери, поручиците С. Петров, Топракчиев и Богданов ще почнат своите упражнения с този аероплан, а през време на крепостните маневри ще вземат участие с него.“ Българският „Блерио XXI“ бил готов в Етамп на 10 юли (27 юни) 1912 г., след което с него били извършени полагащите се изпитания. Вестник „L’Aero“ от 11 юли (28 юни) 1912 г. съобщава, че българското правителство, получило предния ден първия аероплан от марката „Блерио“, предназначен за неговата армия. Това било двуместен аероплан, тип XXI, с двигател Gnome 70 HP. Пилотът Перейон, от школата на Блерио в Етамп, вземайки обучаващият се в школата лейтенант Топракчиев като пасажер, извършил успешен тричасов полет с него по маршрута Етамп-Блуа и обратно. Разстоянието от 230 километра е изминато за 2 ч. 55 м., като авиаторите достигнали височина 2 000 метра. След това те се приземили с планиращ полет от височина 900 метра. На практика с облитането на самолета, той е тестван за продължителност и височина на полета, както и за възможността да се приземи плавно с изключен двигател (планиране). На 21 (8) юли Перейон тествал „машината Блерио тип XXI на българското правителство“ при порив на вятъра 12-15 м. Вземайки за пасажер лейтенант Н. Богданов, който също се обучавал в школата на Блерио в Етамп, и натоварен с пълни резервоари с бензин и масло, той се спуснал с планиращ полет от 300 м височина. На 23 (10) юли е проведен тест по сглобяване и разглобяване на българския аероплан. В „L'Aéro“ от 24 (11) юли под заглавие „Един Блерио за България“ се отбелязва: „Последният приемен тест за двуместния аероплан тип XXI, който фирма Блерио достави на българското правителство, се проведе вчера в Етамп с изключителен успех. Аеропланът беше разглобeн и повторно сглобен. Демонтажът, опаковането и товаренето му на ремарке бяха извършени за 22 минути. Разтоварването на повторно сглобената машина и подготовката ѝ за полет отне само 15 минути. Г-н лейтенант Петров, председател на приемната комисия, който пилотира отлично този аероплан, бе във възторг от скоростта на действията, които бяха извършени пред очите му.“ От 23 (10) юли до 3 август (21 юли) с българския аероплан в Етамп летят обучените там и получили лиценз за пилот-авиатори поручици: Христо Топракчиев, Симеон Петров и Никифор Богданов. Българският аероплан е бил превозен до София с товарен влак в открит вагон, придружаван и охраняван от подофицера Иван Платников и двама цивилно облечени подофицери. Платников бил също на обучение в Етамп, но за авиомеханик. На 11 август 1912 г. българският аероплан и придружителите му са посрещнати на гара София от тримата български пилоти, които вече се били прибрали в България на 1 август с конвенционален влак. Заедно с тях при посрещането на аероплана имало и група войници от 4-ти артилерийски полк и от Първа инженерна дружина, които трябвало да обслужват и пазят аероплана. За първото българско летище, звучно назовавано „аеродрум“, била избрана ливадата зад гара София – мястото, където днес са разположени ТЕЦ „София“и Котлостроителния завод „Георги Кирков“. Наблизо до това място се намирало „селището на софийските бездомници“. Там през август 1912 г. била образувана първата военно-самолетна част в България, наречена Аеропланно отделение при Железопътната дружина. Материалната част на формированието представлявала един самолет „Блерио XXI“ и един брезентан хангар. Авиаторите били трима: Топракчиев, Петров и Богданов. „Блерио XXI“ е създаден от Луи Блерио през февруари 1911 г. и представлява модернизирана версия на разузнавателния аероплан „Блерио XI“, близка до модела „Блерио XI-2 бис“. Седем цилиндровият ротационен двигател Gnome Gamma 7 с мощност 70 конски сили задвижва витло с две лопатки. Дължината на аероплана е 8,31 м, а площа на крилата - 29 кв. м. Максималната скорост е 95 км/ч, а нормативната височина на полета 1500 м. „Блерио XXI“ е с напълно облечено тяло и има „рибешка“ опашка. Пилотът и наблюдателят седят в открита кабина в тандемна конфигурация „един до друг“ („côte à côte“ на френски език). Контролната колона (кормилото) е монтирана в средата, два комплекта педали към кормилото позволяват управление от всяка седалка. Първите полети в България с военния аероплан „Утро“ в броя си от 15 август 1912 г. под заглавието „Над София. Първите полети с военния аероплан“ съобщава: „Вчера след обяд в селището на бездомницте – зад лагера, се направи опита за хвъркане с новопристигналия военен аероплан система „Блерио“. Към 5 часа след обяд на определеното място, около палатката на аероплана, се сбраха повечето от офицерите-пионери, начело с командирите на железопътната и пионерната дружини. Към 5 и половина часа пристигат един по един авиаторите поручици Никифоров, Богданов, Симеон Петров и Топракчиев (бел. К. Г. - допусната е грешка, да се чете Никифор Богданов). Погледите на всички офицери са насочени към младите им другари-авиатори, които изглеждаха бодри. Команда войници извадиха на открито аероплана. Монтьорът-подофицер прегледа изправността на апарата. Дохождат авиаторите в униформа на пилоти и се залавят за работа около аероплана. Последният има форма на птица с две разперени крила, дълга опашка и отдолу две колела, подобни на велосипедните, я крепят на повърхността. Между крилете е закрепен моторът от 70 конски сили и зад него личи мястото на авиаторите. След като съобщиха, че всичко е готово, пристъпи се към проверка действията на мотора. Поручик Петров се качи на аероплана, а подофицерът постави в движение мотора чрез завъртване на витлото. Едно заглушително бучене обхвана околността. Апаратът силно затрепера и от образувания от въртенето на витлото вятър се разхвърчаха шапките на всички стоящи около него. Около 10 души войници държаха здраво крилата и опашката на аероплана. След няколко минути пилотът спря движението на мотора и съобщи, че в кондака (?) на мотора има някаква повреда. Направи се проверка на целия механизъм на апарата и се оказа действително една нередовност. След това се направиха още няколко опити за изправността на апарата, които излязоха напълно сполучливи. В 6 и половина часа апаратът бе готов за летене. Дружинният командир (генерал Симеон Янков) на няколко пъти запитва авиатора готов ли е за летене и след утвърдителен отговор, разреши да се почне летенето. Авиаторът нареди щото апарата да се постави срещу вятъра. Войниците изтласкаха на около 100 метра апарата и след това го обърнаха срещу вятъра – на югозапад. Силата на вятъра бе 50 километра в час. Авиаторът постави в движение мотора. Отдалече вече по-внушително се чувстваше силата на бучащото чудовище. Командата бе дадена. Аеропланът запълзя по полето и след 50 метра се отдели от повърхността. Още няколко секунди и той бързо се издигна над гарата. Би повярвял човек, че гигантска птица красиво бе разперила криле и величествено навлизаше във въздушното пространство. След минута аеропланът бе издигнат на стотина метра на изток. Със скоростта на стрела той отхвъркваше все по-високо и по-високо и след 10 километра път достигна на 500 метра височина. Сега вече той се забелязваше във величината на една чучулига. Авиаторът дава направление към аеродрума. Аеропланът се изви срещу зрителите. Когато той бе вече срещу аеродрума, забеляза се бързото му слизане към земята. Скоростта, с която ставаше това, учуди всички. Докато летящият аероплан се забелязвяше далеч колкото една птица, след няколко минути само той забуча на 100-200 метра разстояние от зрителите. Няколко пъти прекъснати спирания на мотора бяха досттатъчни да отпуснат апарата над повърхността на земята, а след няколко секунди колелетата го задвижиха по меката трева. В 6 часа и 40 минути аеропланът спря движението си. Зрителите бурно акламираха облечения в кожен костюм авиатор, който току що слезе от аероплана. Другарите му го радостно поздравяваха с щастливото пътешествие и изказваха възхищението си от сполучливия полет. На една страна стояха другите двама авиатори – Богданов и Топракчиев и очакваха заповед за качване на аероплана. Дружинният командир, обаче, ги повика при себе си и им съобщи, че летенето ще продължи днес след обяд (т. е. на другия ден, 15 август, когато излиза вестника – бел. К. Г.). Макар авиаторите да бяха особено разположени за полети, пред заповедта на началника си се подчиниха и съблякоха кожените си костюми. След няколко минути войниците откараха аероплана до палатката му, а офицерите зрители заедно с авиаторите се зъвърнаха в града. Дружинните командири с автомобил тоже отпътуваха от аеродрума. Сега вече се забеляза усилено прииждане на любопитни. Види се хвърчащият аероплан бе забелязан във висините и интересът към новия спорт пращаше стотици зрители към аеродрума. Скоро, обаче, всички се завърнаха в града.“ Репортажи за първия полет с българския „Блерио XXI“ над София публикуват и други столични вестници: „Дневник“, „Реч“, „Воля“, „Камбана“. Всички те посочват, че полетът е проведен на 14 август, а не на 13 август, както се твърди в съвременните публикации по темата. Демонстрационни полети в София с „Блерио XXI“ авиаторите Богданов, Петров и Топракчиев провеждат през целия август. Столичната преса ги следи и отразява по-интересните от тях. Както се вижда от репортажа на „Утро“ за първия полет, снижаването на аероплана при кацане е ставало чрез спирания на мотора по време на полета и последващо планиране. Тримата пилоти са били обучавани във Франция на такова снижаване и кацане. Симеон Петров го демонстрирал в София на 17 август. „Реч“ описва този полет така: „Още на заранта авиаторът поручик Симеон Петров е извършил един полет, колкото смел толкова и любопитен. В 7 часа монопланът „Блерио“ управляван от поручик Петров се е издигнал от аеродрума зад гарата, полетял е по направление към село Враждебна; от там на една височина от 800 до 1000 метра смелият авиатор е отправил моноплана над Горубляне като е летял на река Искър по течението ѝ. От там красивата въздушна птица се е отправила към София над която симпатичният пилот е направил няколко кръга при състояне „vol plané“ (движение на аероплана без действието на мотора) след което слизайки спираловидно, се е отправил за аеродрума и слязъл. Полетът е бил извършен при бързина 120 километра в час и е достигната височина 1000 метра. Мнозина софиянци разбудени от силния щум на апарата са наскачали от леглата и са се любували на хубавата гледка.“ Пак „Утро“ за един от полетите отбелязва, че поручик С. Петров в 7 часа сутринта, след като летял над София и околностите, направил по един кръг над черквата и площада пред двореца, след което отишъл с бързина 120 кил. на час към двореца „Враня“, където царят го е наблюдавал и го е поздравявал с махане на кърпичката си. „Научаваме се – отбелязва вестникът – че свършилите курса авиатори тия дни щели да бъдат приети от царя на аудиенция“. Че царят е поздравил Петров, когато минавал над Враня, отбелязва и в-к „Камбана". 21 август бил обявен за Ден на генералните полети с военния аероплан. Сутринта тримата авиатори се явили на аеродрума и подред направили полетите си. Най-напред Богданов и Топракчиев направили „малък полет“ и после полетели на височина 1000 метра, като обиколили цялата столица и околността. След тях поручик Петров направил „първото въздушно пътуване“, според в-к „Дневник“, което било и „най големият полет с аероплан“, според в-к „Пряпорец“. Направлението което взел отначало Петров след излитането си било София-Враня, оттам той се изгубил към Новоселци. От височина 800 метра над Враня, близо до Новоселци аеропланът се издигнал на 1000 метра височина и през дефилето достигнал над Вакарел, като след няколко минути бил над Ихтиман. За да възбуди любопитството на ихтиманци, които при голямата височина на която лети може да възприемат аероплана за орел, авиаторът бързо спуснал машината ниско над града и изпълнил два виража около него. Това се извършило в разстояние на броени минути, през което време жителите на целия град наискачали от жилищата си и приковали очи в летящия аероплан. От височините авиаторът дочул възторжените овации отправяни към него: продължително „ура“ се носело от всички краища на учудения град. Виковете се усилили още повече, когато аеропланът бързо се спуснал над града на височина 500 метра. След още няколко минути крилатото чудовише взело посока на запад. Пред авиатора се открила гледката на широкото софийско поле и той полетял отново към висините. Над Вакарел бил вече на 1500 метра, а над Новоселци – на 2100 метра. Тук, обаче, въздушните течения оказвали опасни влияния върху аероплана и авиаторът бил принуден изведнъж да слезе 400 метра по-надолу. Петров достигнал в София на височина 1800 метра. След като направил един кръг, бързо се „забил“ като стрела почти вертикално към земята над града. Този начин на слизане бил най-опасният, понеже само в една минута аеропланът достигнал само на 200 метра над земята. В това положение авиаторът долетял откъм юг. И след още няколко секунди той насочил машината към аеродрума, приближил се до земята, нежно я опрял, подскочил два пъти и спрял. За 1 час и 22 минути Петров бил изминал разстояни 150 км при височина до 2100 метра. Поручикът слязъл от аероплана почти напълно замръзнал, макар да бил облечен в специално кожено авиаторско облекло. Подобно дълго пътешествие той не бил практикувал дотогава. „Как беше Монка? Май доста си измръзнал?“ – попитал го Христо Топракчиев. А Никифор Богданов забелязъл безгрижно: „Ще трябва да се навличаме още повече.“ В 6 часа и 15 минути след обяд в Деня на генералните полети Топракчиев и Богданов отново се качили на аероплана и със светкавична бързина полетели във въздушното пространство в западно направление. Те бързо се издигнали на височина около 900 метра и се изгубили от очите на зрителите. С невъобразима скорост достигнали над Сливница и обиколили военните паметници „Три уши“ и „Мечката“. След което се любували на възторжените овации на сливничани. След като направили още един кръг те се отправили обратно към аеродрума. Авиаторите не са знаели точното местоположение на Сливница и до там са стигнали, летейки над железопътната линия. На връщане точно в 7 часа аеропланът се приближил към Божурище. В този момент авиаторите били в голяма опасност. Над устието на владайското дефиле, при борба на две ветровити течения, аеропланът е бил безсилен да се бори и започнал силно да се колебае. „Сърцатите“ авиатори, обаче, запазили спокойствие и бързо обърнали аероплана срещу силния вятър. В 7 часа и 5 минути аеропланът бил на аеродрума. Полетът на авиаторите траял 45 минути. В 7 часа и 15 минути аеропланът полетял с поручик Петров. Той летял над столицата на височина около 60-70 метра. Когато стигнал до Борисовата градина, се отправил по посока на булевард „Цар Освободител“ и продължил до военния клуб. Гражданите аплодирали нисколетящия авиатор. От военния клуб той издигнал аероплана и се отправил за аеродрума. Полетът се прекратил в 7 ч. и 30 мин. („Утро“, Камбана, 22 август 1912 г.) На 1 септември Симеон Петров направил нощен полет над София. На следващия ден в-к „Утро“ под заглавие „Нощният полет. Фееричният изглед на столицата. На 1000 метра в нощната тъмнина“, помества репортаж за събитието, в който се казва: „Вчера към 8 часа вечерта, когато в столицата имаше най-оживеното движение, смелият български авиатор С. Петров, направи нощен полет с аероплана си „Блерио“. Още преди обед аеропланът бе изкаран на аеродрума, дето монтьорите под надзора на авиатора прегледаха дали всички части на аероплана са в изправност. За да може аеропланът да се вижда от долу, към него бяха здраво прикачени 2 солидни лампиони с матови червени стъкла. В 7 и половина часа вечерта моторът беше пуснат в движение и смелият авиатор зае мястото си. Само за един миг и от аероплана се виждаше само светлината от червените лампи и се чуваше бухтенето на мотора. След направените няколко кръга над аеродрума, нужни за да се изкачи на по-голяма височина, авиаторът се отправи за града на една височина от 1200 метра. Тук авиаторът с един рефлектор освети на няколко пъти града. Предвид голямата опасност, която представляват нощните полети, той се е ограничил да отиде само до „Търговска улица“. Грамадната навалица граждани, която се движеше из улиците, в миг дигна очите си нагоре и наблюдаваше движещото се червено тяло. Предположенията бяха най-различни. Едни твърдяха, че това е балон, други че хвърчи труп и че е метеор, а по внимателните, че това не е нищо друго освен аероплан. След слизането си авиаторът ни разправи следното: „Никога хвъркането не ми е направило такова красиво впечатление. При всичко, че при тоя полет опасността е най-голяма, аз почти се бях захласнал без да обръщам внимание на действието на мотора, в красивите, величествени и дивни картини, които представляваше столицата. Електрическите ламби като нанизани блещяха като същински брилянти. Тук-таме високи къщи, осветени по-силно, се забелязваха. „Но най-много на „Търговска улица“ се любувах, която най-добре беше осветена. Градът в моите очи се представяше само от светулки.“ За да може авиаторът да намери аеродрума и да се избегнат възможни нещастия, на аеродрума бяха поставени няколко прожектора и бяха запалени на 4 места големи огньове, които трябваше да осветяват мястото на слизане.“ Във в-к „Реч“ от 4 септември под заглавието „1000 метра над земята“ Христо Топракчиев също споделя своите впечатления от полета над София. „Летенията на нашите военни авиатори с красивия моноплан „Блерио“ обърнаха вниманието на софиянци – пишат във вестника. – Когато авиаторите ни цепеха въздуха и летяха с неописуема смелост над София и отиваха от Сливница до Ихтиман и от Люлин до Араба Конак, ние всички чувствахме народната гордост, че наши неустрашими военни, покориха въздуха и в 3 месеци придобиха нужната опитност, за да принесат всичката полза, която се очаква от четвъртото оръжие – аероплана. Хиляда метра над София! Това е нещо ново и необикновено. Какво нещо представлява София, гледана от хиляда метра? Ето един въпрос, на който само трима щастливци могат да отговорят: Петров, Богданов, Топракчиев са тези трима щастливци. Помолихме г-н пор. Топракчиев да сподели с читателите на „Реч“ своите впечатления и чувства от летенията му над столицата на България, дето сега се решава може би съдбата на един велик народ, на едно велико дело! Г-н Топракчиев бе любезен да ни изпрати следните редове: „София е неузнаваема гледана от една височина над 1000 метра. Картината се съвършено променя от представата, която сме свикнали да имаме за столицата. Под вас се разстила едно грамадно селище с тук-там масивни здания. Нещо, което привлича на пръв поглед вниманието, това са куполите на църквата „Ал. Невски“, които лъщят като два грамадни лоба. Най-гиздава част от града, като ирония за обитателите от „Три кладенци“ е техният квартал (днес „Възраждане“ – бел. К. Г.). Той е правилно нарязан на красиви геометрични форми, които гледани от птичи полет биха задоволили най-взискателния вкус. Напротив, Подуене е най-разхвърлената и разръфана част, като че се е противила да влезе в рамките на столицата. Много красива е „Борисовата градина“ със залесената ѝ околност, в която зелена маса тихо се гушат семинарията и военното училище. Панорамата е величествена, когато обхванете с поглед цялата околност и надникнете в необитаемите пазви на Витоша и Балкана. Неуържимо желание ви обхваща да ги прелетите и пресечете тясната верига от планини, които грижливо опасват Софийското поле.“ Военният аероплан участва в Шуменските крепостни маневри през 1912 г. Ръководството на Военното министерство отчело, че в предстоящата война срещу Турция основни препятствия за българската армия ще бъдат крепостите Лозенград и Одрин. Шуменската крепост имала много общи черти с тях. Във военно отношение Шумен представлявал добре укрепен град – бивша османска военна крепост, развивана и усъвършенствана през вековете, включително с помощта на немски военни инженери. Тези особености, както и теренните условия били определящи за избора на Шумен като място на големите армейски маневри през 1912 г., които били генерална репетиция за Балканската война По своя размах и привлечени сили (три пехотни дивизии, две кавалерийски бригади, артилерия и допълващи части) Шуменските маневри са нов етап в подготовката на българската армия. На практика се проверяват основни елементи от оперативния план за водене на военни действия срещу турската армия, разработен от генерал-майор Иван Фичев. А замисълът на генерал-лейтенант Радко Димитриев за построяване на армията, за приближаване, обход и атака на Шуменската крепост, бил повторен при превземане на Лозенград. При Шуменските маневри нападащата и отбраняващата страна били комплектувани с пехота, артилерия, кавалерия, инженерни и спомагателни войски. Нов момент е използването на балони и авиация в полза на артилерията и пехотата. В предварителния замисъл на маневрите е било предвидено всяка от страните да има самолет и балон, но поради забавяне на доставянето им, същите се редуцират и щатовете се променят. В маневрите участват Втора и Трета армия. Трета армия, която е нападаща, е с командир генерал-лейтенант Радко Димитриев. Към армията е включено новосформираното Аеропланно отделение с единствения за момента военен аероплан „Блерио ХXI”. Отделението се базира на летище Ески Джумая (Търговище). Армията на генерал Радко Димитриев заема изходно положение на линията Разград – Ески Джумая със задачата да проведе настъпателно движение към крепостта Шумен, да открие и атакува противника извън крепостта, като с това го отслаби, след което да обсади и впоследствие да щурмува и превземе самата крепост. Защитата на крепостта е поверена на Втора армия с командир генерал-майор Стилиян Ковачев. В разпореждане на армията е предадено съществуващото още от 1906 г. Балонно отделение, което е снабдено с газодобивна станция и балон. Отделението се разполага в околностите на Шумен, откъдето издига балона за наблюдение на противника. Чрез разузнавателната си дейност балонистите трябва за помогнат на Втора армия да провежда контраатаки и да корегират артилерийския огън на обкръжените. Армията трябва да разкъса обръча и да се освободи от обкръжението. Аеропланът е пребазиран в Ески Джумая (Търговище), а газодобивната станция и балонът на Балонното отделение – в Шумен. Резултатите от въздушното разузнаване при издиганията на балона и полетите на аероплана се докладват в щабовете на съответната страна. Информация за Шуменските маневри публикуват вестниците „Утро“ и „Ден“, като първият се хвали, че редакцията на вестника, която никога не се е спирала пред никакви жертви, в желанието си да държи своите читатели в течение на работи, които ангажират вниманието на всички българи, и този път, въпреки, че изрично било забранено участието на кореспонденти в крепостните маневри, изпратила от София специален такъв, който щял да съобщава „ония работи, които не са от естество да увредят на националните ни интереси и да открият някои военни данни“. Става ясно, че на 1 септември в Ески Джумая започнали да пристигат разните войскови части, от които щяла да се комплектова настъпващата армия. Аеропланът бил разглобен и ескортиран от Иван Платников бил превозен с влак до Ески Джумая. Там бил пренесен от гарата на полето край турските гробища, където мястото представлявало „идеален аеродрум“. Отделните части на машината били сглобени и приготвени за летене. Авиаторите Топракчиев, Петров и Богданов също пристигнали там. След вестта за пристигането и пренасянето на аероплана на импровизирания аеродрум, целият град се запътил към това място. Дълго време тълпите се сменяли една след друга и всеки бързал да изкаже впечатленията си, придобити от гледката на грамадната, готова за летене птица, кацнала гордо и величествено зад построените пред нея крепостни оръдия. Офицерите авиатори с помощта на войници за кратко време поставили в изправност аероплана и един от тях заявил, че на 3 септември, жителите на Ески Джумая ще имат случай да видят грамадната птица да се извие високо към небето над града и околността. По причина на извънредно лошото време и поради силния проливен дъжд, който валял непрекъснато от сутринта, излитането обаче, било отложено. На 3 септември цялата околност на Шумен вече била изпълнена с войски и превърната във военен лагер. Търновски и части от русенските войски заели място между Попово и Разград. Те щели да атакуват Шумен и укрепленията, които ще се защитават от шуменските и разградските полкове. Главната квартира се намирала на изток от гарата. Целият генерален щаб бил там. Правели се трескави приготовления за посрещането на царя. На 4 септември бил направен първият пробен полет с аероплана над град Ески Джумая. В 8 часа сутринта своеобразното бръмчене на мотора на аероплана изкарало всички жители на града по улиците. В миг погледите им били обърнати към въздушното пространство, където грамадната бездушна птица, гордо и величествено се виела над града. Тя била приковала към себе си погледите на мало и голямо и била следена с най-голям интерес, докато се изгубила от взора на гражданите. Дълго след нейното изчезване ескиджумайци не снемали погледите си от необятното пространство и чакали повторното ѝ появяване. В това време обаче, аеропланът, въпреки силния вятър благополучно бил кацнал на своя аеродрум, край лагера на крепостния баталион срещу гарата. На 5 септември в 7 часа сутринта, след стичането на грамадна тълпа народ, аеропланът, управляван от поручиците Петров и Топракчиев се вдигнал от аеродрума и отлетял към Шумен. Постепенно той се издигнал доста високо във въздушното пространство и на една грамадна височина над върха Фисек преминал Шуменските планини и се изгубил от взора на наблюдателите в небесните висини. Задачата му била да отиде до Шумен и Разград и от там да се върне в Ески Джумая. „Реч“ предава и какво казвали турците за аероплана: „Вай Аллах! Бу шейтан иши дьр (Ей, Господи това е дяволска творение)“, коментирали те и мнозина от тях се обръщали към ходжите да чуят тяхното мнение за аероплана. Последните не можели да дадат друг отговор, освен и те да кажат, че аеропланът е творение на дявола. Други турци пък разправяли по кафенетата, че тая „учан машина“(?) – аероплана, била изнамерена от някой си Кьор ходжа и понеже бил счетен като творение на дявола, по заповед на везира бил турнат и затворен в една пещера, където бил намерен от един англичани. Последният се качил на аероплана и отлетял, като по този начин занесъл в отчеството си гениалното откритие на Кьор ходжа. Началото на маневрите било дадено на 6 септември 1912 г. в 7 часа. На Аеропланното отделение в нападателната армия била поставена задача „да разузнае местоположението на противника“. Аеропланът управляван от Симеон Петров се издигнал във въздуха и започнал старателно да кръжи над „неприятелската територия“ и град Шумен, за да се узнае разположението на войските, които са в крепостта. В това време наблюдателят на този полет, поручик Топракчиев, изготвя внимателно и точно моментното разположение на отбранителните войски. Обозначава също посоката на придвижване на частите, както и защитните съоръжения, които се изграждали или били вече изградени. С аероплана била направена рекогносцировка (разузнаване) по цялото поле и се наблюдавало движението на войските. След като направил обиколка из околността, аеропланът направил няколко обиколки и над град Шумен. Това било посрещнато с голям възторг от шуменци. След като завършил своята мисия, аеропланът се завърнал назад и към 10 часа сутринта слязъл в Разград. Полетът завършил с инцидент. Тежестта на аероплана била „доста чувствителна“, понеже той летял с двама пилоти - поручиците Симеон Петров и Топракчиев, което ускорило бързината при слизането. След извършване на обиколките пилотът поставил апарата в положение за слизане и той „като сокол се спуща направо към земята и се забива в нея“. При този сблъсък машината се повредила. Благодарение на щастливата случайност и умелото ръководене на аероплана, управляван от поручик Петров, пилотите не пострадали. Обаче витлото на аероплана било повредено. Пилотите бързо слезли от машината и съобщили за резултатите от направената рекогносцировка за разположението на войските. Веднага телеграфирали за повредата на поручик Богданов, който се намирал в главната квартира на нападателната армия в Ески Джумая. Богданов с един военен автомобил пристигнал при аероплана като донесъл със себе си необходимите материали за поправката на повредения аероплан. Авиомеханикът поручик Иван Платников отстранил за кратко време повредата и аеропланът влязъл отново в строя за изпълнение на нови задачи. „Може да се каже, че за сега отбранителната войска, която се намира в Шумен и околността, е открита от неприятеля“, констатира в-к „Утро“ от 7 септември 1912 г. Това се дължало на аероплана, който направил рекогносцировка на околността на Шумен и на самия град. Разположението на войските в града, състоянието на крепостта, всичко това станало известно на щаба на нападателните войски. Отбранителните войски в Шумен също направили въздушно наблюдение. Балонът на Балонното отделение, който се намирал от дясната страна на гарата, бил напълнен и готов за поход. На 6 септември в 10 ½ ч. преди обяд пред стеклите се граждани и ученици капитан Йордан Казанджиев направил излет на 150 м височина. Балонът се понесъл над източната част на града към мястото, където щяла да стане срещата на войските. Кореспондентът на „Утро“, изпратил това сведение, предполага, че вероятно с балона ще бъде разгледан целия неприятелски лагер, като се открият и пътищата на придвижване на нападателните войски. Точно в 3 часа неприятелските стрелкови полкове взели да настъпват към главните сили на окопите около Йъдъз табия, но били обстрелвани силно от артилерийски огън. Другите колони се явили на малки отряди и настъпили да атакуват Москов табия. Царят със свитата си, която стояла близо до село Белокопитово, възседнал на кон се движел по всички страни и наблюдавал със спокойствие вървежът на маневрите и от двете страни. Към обяд кавалерийските части на двете войски се срещнали и неприятелите се открили един за друг. Взема участие и артилерията, която открива огън близо до с. Мордалар. Включват се също пионерите и пехотата. Според плана на маневрите настъпващите войски, заедно кавалерия, артилерия и пионери трябвало да почнат да се приближават към Шумен, като окупират най-напред околността, а после и самата крепост. Борбата около превземането на шуменската крепост щяла да продължи вероятно 3 дни и след това войските щели да се скрият в крепостта, от където ще се защитават. Тогава следвало да започне генералната обсада на крепостта. Три дена трябвало да има сражения в околността на Шумен и след това предстояло генерално сражение за крепостта. Войските в Шумен трескаво се приготовлявали за предстоящата обсада на града и чакали настъпващия неприятел, с когото ще се сражават. На 7 септември, продължили действията за завземане на Шуменската крепост. Кореспондентът на „Утро“ намеква, че все пак това са маневри, а не истински сражения, като подхвърля шеговито: „Като куриоз съобщавам заявлението на един съвременник на турския терор преди освобождението и ратник за свободата на България, който заяви, че когато загърмят топовете, полето трябва да се изпълни с лешове (трупове – бел. К.Г.)" „Сражението“ продължава цялия ден и цялата нощ. Вечерта през гъстия дим шуменци забелязали аероплана. След като обиколил няколко пъти крепостта, той напуснал града и се отправил към лагера. На 7 септември точно в 3 часа неприятелските полкове започнали да настъпват към главните сили на окопите около Йълдъз табия. Другите колони се явили на малки отряди и настъпили да атакуват Москов табия. Неприятелските войски се движели по всички линии с голяма бързина. Царят със свитата си, която стояла близо до с. Белокопитово, възседнал на кон се движел по всички линии и наблюдавал със спокойствие вървежа на маневрите и от двете страни. От Йълдъз табия, точно в 3 ч. и 10 мин. се издигнал на голяма височина балонът, за да наблюдава движението на неприятелските войски. След огледа той успешно слязъл в укреплението. В 3 и 15 ч. царят, придружен от генералите Драганов и Марков, заедно с цялата си свита се отправил с автомобил към лагера, откъдето след това заминал към Шумен. В 6 часа аеропланът се изкачил на височина 600-800 метра и се движел между неприятелските колони, точно в 6 и 15 минути се издигнал над табиите Йълдъз и Москов и слязъл ниско, за да наблюдава разположението в крепостите, а в 6 и половина часа се появил, идващ от Шейтанджик и взел направление към Каспичан. В 9 часа маневрите още продължавали. Неприятелските войски настъпили на три фронта. Аеропланът бил пуснат на малка височина да разузнае последното положение на войските. Прожекторите и на двете страни ярко осветявали околността и особено височините и табиите. Нощната отбрана на крепостта завършила в полза на нападателя. Той в гъсти колони наближавал към крепостта, защитавана най-упорито от войските вътре. Рано сутринта на 8 септември нападателят открил чест артилерийски огън. Точно в 10 часа той с всички сили се устремил към крепостта. Гръмогласно „ура“ процепило въздуха и войниците стремително завзели главната крепост Йълдъз табия. В 11 и половина часа по всички военни части се разнесла заповедта на царя, главнокомандващ на маневрите, за прекратяването им. Всички по-нататъшни военни операции били спрени и войниците се изтеглили от крепостта. Всички войскови части, участвали в маневрите се прибрали в Шумен, за да участват следващия ден в парада. В статията „Последният ден на шуменските маневри“ в-к „Утро“ от 11 септември окачествява в подзаглавията военният парад в Шумен като „величествен“ и „грандиозен“. Той започнал на 9 септември в 10 часа и в него участвали 45 хиляди войници, количество, каквото Шумен не бил виждал никога. В 9 часа, след пристигането на царя, който нощувал във Варна, се започнало представянето на войските, а после и дефилирането им. Царят, царицата и князете били облечени в униформите на шефските си полкове. На коне те направили преглед на войските. Царят останал много доволен от дефилирането на войниците и поздравил с „отлично“. Парадът свършил около 11 и половина часа. В информациите на двата вестника, отразяващи маневрите не се споменава за участието на аероплана на парада, но в „Реч“ от 12 септември е отпечана голяма илюстрация, където аеропланът е изобразен летящ над маршируващите войски. Първият български военен аероплан не взема участие в Балканската война На 17 (30) септември в България е обявена обща мобилизация. Към Железопътната дружина на Инженерните войски се сформира Въздухоплавателен парк, съставляващ Балонното отделение с командир капитан Йордан Казанджиев и Аеропланното отделение с командир поручик Симеон Петров. Ръководят се от щаб с началник майор Васил Златаров. Балонното отделение разполага с два сферични балона – „Годар“ и „София 1“, непригодни за маневрени бойни действия. Аеропланното отделение има в бойна готовност само един самолет „Блерио XXI“. Освен командира в състава на отделението са още летците Христо Топракчиев и Никифор Богданов. Във „Войната между България и Турция 1912-1913. Том 1. Подготовка на войната, изд. 1937 г.“ е отбелязано, че на 2 октомври 1912 г. Аеропланното отделение заминава от София по железницата и вечерта стига в Търново Сеймен (Симеоновград). На следващия ден поручик Никифор Богданов прави пробен излет, при който апаратът се поврежда. На 4 октомври апаратът бил пренесен на бивака и се започнало поправянето му, което завършило на 9-и октомври. Него ден пристигнали три биплана „Албатрос“, които на 10 октомври били превозени по железницата в Свиленград, където се пребазирало Аеропланното отделение. За повреда на „Блерио XXI“ още преди започване на войната става дума и в биографичната книга за Симеон Петров. Там се посочва, че на 3 октомври 1912 г. „все още единственият ни боеготов аероплан“ бил изпробван за бойни условия от поручик Никифор Богданов над аеродрума при Търново Сеймен. Облетян бил и бъдещия район на войната. Последват още един-два полета, при един от които при кацането на неравния терен аеропланът е повреден от Богданов. Затова всички чакали с нетърпение завръщането на поручик Симеон Петров от Русия, който заминал там, за да закупи достатъчно аероплани и резервни части за тях. Въпреки твърдението, че повреденият „Блерио XXI“ бил поправен, изглежда повредата е била сериозна, защото за този аероплан не се споменава повече. А в статията „Първи самолети, първа война“ в aero-bg.com е отбелязано, че при започване на Балканската война авиационният парк на Аеропланното отделение се състоял от един повреден при облитане „Bleriot XXI“ и три новопристигнали самолета „Албатрос F 2“. Как е изглеждал българският „Блерио XXI”? За горната фотография в „Симеон Петров. Първият сред орлите“ се сочи, че е единствената запазена снимка на първия български самолет „Блерио XXI“. В кабината е поручик Никифор Богданов, а пред аероплана вторият от ляво е наблюдаващ сръбски офицер. Снимката трябва да е направена на летището в Търново Сеймен преди 2-ри или 3-ти октомври 1912 г., когато българския „Блерио XXI“ е бил повреден. Същата снимка с уточнението „Bleriot XXI ВВС Болгарии“ е поместена и в таблицата към авиационната енциклопедия „Уголок неба“ http://www.airwar.ru/enc/other1/bleriot21.html. В тази таблица има и още една снимка, посочена като „Bleriot XXI ВВС Болгарии“, но информацията е неточна: аеропланът е „Блерио XI“. Вижда се, че тялото на машината не е напълно облечено. В интернет на няколко места е показана снимка на поручик Продан Таракчиев пред аероплан, който в биографичната книга за Симеон Петров е уточнен, че е „двуместен „Блерио“, френска направа“. Такива, обаче са „Блерио XI-2“, „Блерио XI-2 bis“ и „Блерио XXI“. Кой от тях е на снимката? Да намерим отговора помага снимката на Таракчиев пред аероплан, залепена върху художествен картон. Отзад тя е надписана: „Подарявам за спомен на семейство Табакови, родители на моя незабравим другар Коста. Пор. Таракчиев, 5.X.1912, гр. Сливен“. Снимката е подарена три дена след повредата на „Блерио XXI“. По това време друг аероплан в България няма. Значи Таракчиев се е снимал с „Блерио XXI“ в Търново Сеймен, и тъй като след повредата му е нямало какво да прави там, е решил да навести родниа си град Сливен, където е подарил снимката.

Прочети докрай информацията в "24 часа". "Намерените монети, макар да са заприходени в музея, се пазят в БНБ и едва ли някога са били разглеждани от неговия шеф. Той би видял, че само около 1/3 от тях са турски. Другите са сечени от Древния Рим или във Венеция по времето на дожите. Има и австрийски минцове и френски монети отпреди революцията. Така че тази торба с пари е по-скоро нумизматична колекция, но в никакъв случай касова наличност от членски внос на бедните революционни комитети на Левски." "Комитетското съкровище" не е комитетско, още по-малко Левски е имал някакво отношение към него.

Тука е на руски, има коментари и поясняващи линкове, но не всички са активни. https://proza.ru/2010/10/10/1330

Небето над България бе озарено от полярно сияние в неделя. Необичайната гледка на оцветения в червено небосклон предизвика интереса и множество въпроси, както и множество публикации в социалните мрежи. „От България такова явление може да се види само в редки случаи, след мощно изхвърляне на коронарна маса от Слънцето и то ако изригването е било в посоката, в която се намира Земята в момента“, каза пред БТА физикът Пенчо Маркишки от Института по астрономия с НАО при Българската академия на науките и от катедра „Астрономия“ във Физическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. След като потокът от заредени частици пропътува разстоянието между Слънцето и Земята, той бомбардира земната магнитосфера и дори я огъва откъм нейната дневна страна. Поражда се геомагнитна буря, която може да доведе до смущения в радиовръзките, добави Маркишки. Частиците слънчева плазма, които навлизат във високите слоеве на земната атмосфера, пораждат полярните сияния. В редки случаи, когато процесът е много интензивен, полярните сияния могат да се наблюдават и от по-ниски географски ширини, каза физикът. Той обясни, че интензивността на потока от заредени частици, т.е. на корпускулярната радиация от Слънцето, се оценява по геомагнитния ефект, който тя предизвиква, чрез т.нар планетарен Kp индекс. Това е балометрична (логаритмична) величина, която може да има стойности от 0 до 9 и се определя от множество наземни геомагнитни станции, намиращи се в северното и в южното полукълбо на Земята. https://mirogled.com/news-view/silna-geomagnitna-buria-ozarila-nebeto-v-cerveno-atakuva-zemiata-dnes Още https://www.google.com/search?q=червеният+цвят++на+небето+при+силна+магнитна+буря%3F&client=opera&hs=z7K&sca_esv=580054589&sxsrf=AM9HkKngecxJ7EDMBF21z7OZALuQLANyWQ%3A1699343188338&ei=VOtJZazUE_6Nxc8P9cu8oA0&ved=0ahUKEwiszt3YsrGCAxX-RvEDHfUlD9QQ4dUDCA8&oq=червеният+цвят++на+небето+при+силна+магнитна+буря%3F&gs_lp=Egxnd3Mtd2l6LXNlcnAiW9GH0LXRgNCy0LXQvdC40Y_RgiDRhtCy0Y_RgiAg0L3QsCDQvdC10LHQtdGC0L4g0L_RgNC4INGB0LjQu9C90LAg0LzQsNCz0L3QuNGC0L3QsCDQsdGD0YDRjz8yBRAAGKIESPOAAVAAWNdpcAB4AJABAJgBogegAc0dqgEMMi4xMi40LTEuMC4yuAEMyAEA-AEBwgIEECEYCuIDBBgAIEGIBgE&sclient=gws-wiz-serp#ip=1

Камберов (от астраган): в „Българските фамилни имена – извор на минало и родолюбие“ http://authors.ometeo.net/101kb/05.pdf, раздел „Фамилни имена, свързани с професии и занаяти“, с. 8. Астраган е вид скъпа обработена агнешка кожа с къдрав черен или сив косъм от току-що родени каракулски агнета. Намира приложение най-вече при изработката на облекла. Възможни професии на основателя на фамилията: Шивач https://dve.bg/Палто-от-астраган-view16029.html Доставчик https://www.olx.bg/d/ad/estestveni-agneshki-kozhi-CID262-ID7DUAp.html?

Плетнева С.А. Проблема «протоболгар» в работах советских археологов Советская болгаристика. Итоги и перспективы. Материалы конференции, посвященной 1300-летию Болгарского государства. Москва. 1983. В данном кратком обзоре я остановлюсь только на тех выводах наших археологов, которые основаны на археологических материалах. Работы, в которых археологи опираются на письменные источники, привлекая данные археологии в качестве иллюстраций, являются историческими исследованиями, отличаясь от последних нередко только менее профессиональной интерпретацией письменных памятников. Проблема протоболгар в археологической литературе возникла с открытием памятников, которые можно было связывать с протоболгарами. Первым таким открытием был знаменитый могильник у хутора Зливки на среднем Донце, где археолог В.А. Городцов в начале XX в. раскопал 35 погребений, совершенных в простых ямках и ориентированных головой на запад, с сосудами и костями жертвенных животных в головах или ногах погребенных.1) По керамике и другим находкам (преимущественно украшениям) погребения хорошо датировались VIII—IX вв., т.е. были синхронны с ранее открытым и не менее знаменитым в археологии катакомбным могильником Верхний Салтов, находящемся на верхнем Донце.2) Так Зливкинский могильник сразу же был включен в обширный круг вопросов, связанных с выявленной в первые десятилетия XX в. археологической культурой, получившей название салтово-маяцкой.3) Катакомбные погребения салтово-маяцкой культуры исследователи сразу связали с аланами, поскольку аналогии были в большом количестве обнаружены на Северном Кавказе и вполне убедительно отождествлялись с аланами.4) Антропологически все погребенные в северокавказских и донецких катакомбах были долихокранами.5) Зливкинские же погребения характеризуются резкой брахикранностью. Все они европеоиды, но с небольшой примесью монголоидности, сказывающейся в некоторой уплощенности лицевых костей, в высоте скул и пр.6) Несмотря на то, что все эти археологические и антропологические наблюдения были сделаны в первые десятилетия XX в., никаких этнических определений зливкинским захоронениям не давалось. Считали, что они принадлежали кочевому населению донских степей VIII—IX вв. Серьезное исследование памятников было начато М.И. Артамоновым (9/10) в начале 30-х годов. Он обнаружил и обследовал ряд поселений на нижнем Дону, которые датировал VIII—IX вв. и, главное, начал стационарные работы на одном из самых крупных поселений — на развалинах хазарского города Саркела.7) Работы здесь продолжались и после войны, когда этот город был почти полностью раскопан экспедицией во главе с М.И. Артамоновым.8) Саркел в свете протоболгарской проблемы интересен по двум причинам. Во-первых, по керамике и вещам совершенно очевидна связь этого города с салтово-маяцкими (особенно зливкинскими) древностями. Во-вторых, на древних кладбищах Саркела захоронены люди, антропологически идентичные «зливкинцам»,9) т.е. Саркел заселяли те же этнические группы, которые кочевали в степях. Открытиями, позволившими считать погребения брахикранов, совершенные в простых ямах почти без вещей, протоболгарскими, были исследования в середине 50-х годов Кайбельского и Больше-Тарханского могильников в Волжской Болгарии (в совр. Тат. АССР) и Ново-Пазарского могильника в Дунайской Болгарии близ Плиски.10) Оказалось, что погребения во всех этих могильниках в целом синхронны, однообрядны и идентичны антропологически зливкинским погребениям и погребениям у Саркела. Новые могильники были определены как ранне- или протоболгарские, поскольку найдены они на территории, занятой в те столетия протоболгарами. Раскопки поселений и в частности Фанагорийского городища, представляющего развалины города, который письменными источниками связывается с протоболгарами,11) дали, помимо характерного погребального обряда, комплекс типичной для протоболгар керамики.12) Этот комплекс, как и погребения «зливкинского» типа, распространен всюду, где письменные источники фиксируют протоболгар. Все выводы археологов как будто бы хорошо укладываются в давно созданную схему расселения древних болгар в Европе после гибели так называемой Великой Болгарии: на Дунай, на Дон, в Северное Причерноморье и Крым. Расселение произошло, как мы знаем, в VII в. и вот в этой-то дате и заключено основное противоречие между письменными сведениями о протоболгарах и археологическими материалами, которые четко датируются не ранее середины VIII в. Интересно, что и в современной Болгарии, куда Аспарух с ордой пришел в VII в., также нет ни одного памятника, который можно бы было отнести к этому времени. Там также временем ранее VIII в. ни один протоболгарский (10/11) памятник не датируется. Объяснить это противоречие пытались по-разному. Прежде всего была подвергнута сомнению археологическая датировка салтово-маяцкой культуры. Однако в настоящее время хронологическая шкала степных средневековых древностей Евразии настолько разработана,13) что допустить возможность ошибки невероятно. Второе объяснение заключается в том, что ранние памятники будто бы еще не найдены. Это также маловероятно, поскольку территория салтово-маяцкой культуры пересечена сотнями маршрутов разведок и ни в одном из них пока не встретилось памятников VII в. Иногда археологи пытаются связать тот или иной этнос с малоисследованной, только недавно обнаруженной культурой. М.И. Артамонов считал, например, что открытая в 60-х годах так называемая пеньковская (или пастырская) культура принадлежала кутригурам, т.е. одному из древнеболгарских племенных объединений.14) Он говорил о примерном совпадении территории расселения кутригуров и памятников пеньковской культуры. Однако по мере накопления материала представления об ареале этой культуры и о ее датировке меняются. Сейчас можно говорить только о том что в этой культуре была какая-то кочевническая примесь. Но кто были эти кочевники, говорить еще рано. Я предлагаю еще одно объяснение противоречия датировки протоболгарских древностей с источниками, упоминающими их в VII в. Объяснение это принимается большинством археологов-кочевниковедов. Объяснение основано на давно известном этнографам факте существования в степях трех форм кочевания: круглогодичного («таборного»), полукочевого (с постоянными зимниками), и полуоседлого, почти пастушеского. В средневековье первая форма кочевания была характерна для кочевников, ведущих завоевание, находящихся в состоянии «нашествия», вторая — для начавших «обживание» степи, третья стадия экономического развития типична для степных государств.15) Сопоставив эти наблюдения с археологическим материалом, мы приходим к выводу о практическом отсутствии археологических памятников населения, находившегося на первой стадии кочевания. Представляется очевидным, что до середины VIII в. протоболгары оставались кочевниками стадии «нашествия» занятыми борьбой за захват пастбищ. Именно поэтому никаких стационарных памятников они не оставили. Только в середине VIII в. протоболгары начинают оседать. Естественно, что где бы они ни были в степях Причерноморья, они создают в общем единую культуру. Это было обусловлено единством этноса, его исторических судеб, влиянием (11/12) Византии и Ирана и — главное — постоянным взаимодействием между кочевым и полукочевым населением степей. Теория о взаимодействиях и передвижениях протоболгар в эпоху раннего средневековья утвердилась среди археологов в последнее десятилетие. Суть ее в том, что протоболгары рассеялись по Европе не только в гуннское время и в VII в. В начале IX в., когда хазарский каган принял иудаизм,16) часть населения каганата, до того подчинявшаяся центральной власти, откочевала в отдаленные от столицы (Итиля) районы. Судя по датировкам археологического материала, какая-то часть болгар тогда отошла на среднюю Волгу, образовав там государство Волжскую Болгарию. Тогда же протоболгары в значительном количестве откочевали в лесостепные районы Подонья, а также в Дунайскую Болгарию.17) Видимо, в то же время протоболгары заселили и молдавские степные районы (Балкано–Дунайская культура, выявленная молдавскими археологами; датируется не ранее IX в.).18) Вторая археологически прослеживаемая волна переселений относится к началу X в. и связывается с нашествием печенегов. Степное население вновь было вынуждено оставить обжитые места и двинуться на север и запад — подальше от путей передвижения печенегов.19) Итак, в настоящее время археологи могут уверенно говорить о выделенной ими степной культуре, которую можно связать с этносом протоболгар. В восточноевропейских степях протоболгары были основным этническим компонентом населения Хазарского каганата, в значительной степени создателями его культуры, которая в археологической литературе получила наименование салтово-маяцкой.20) Исследование древностей, объединенных понятием «салтово-маяцкая культура», продолжается. Встают новые общие и частные проблемы. Так, уже выявлены памятники протоболгар на Северном Кавказе, что согласуется со сведениями письменных источников о пребывании там древних болгар с V—VI вв.21) На материалах протоболгарских памятников среднего Донца изучаются процессы оседания кочевников в раннее средневековье. Изучается экономика, процесс сложения культуры, появление и развитие ремесела.22) Интереснейшая проблема слияния двух этнических общностей начинает выявляться при раскопках алано-болгарских памятников в верхнем Подонье.23) Археологические источники практически неисчерпаемы. Чем серьезнее и глубже ведется их изучение, тем большую информацию они дают. Чрезвычайно плодотворно при этом международное сотрудничество, т.е. совместная разработка (12/13) общих проблем советскими и болгарскими археологами, которое вот уже второе пятилетие осуществляется путем организации симпозиумов и общих экспедиций, проводимых на территории СССР и Болгарии. Дальнейшее сотрудничество, несомненно, даст нам в руки громадный материал, с помощью которого будут заполнены многие пустые сейчас страницы истории древних болгар. 1) Городцов В.А. Результаты археологических исследований в Изюмском уезде Харьковской губернии 1901 г. — Тр. XII АС, М., 1905, T. 1. 2) Покровский А.М. Верхне-Салтовский могильник. — Там же. 3) Ляпушкин И.И. Памятники салтово-маяцкой культуры в бассейне р. Дона. — МИА, 1958, № 62. http://annales.info/blacksea/small/prabolg.htm

Аз съм посочил това, което зная. Това не пречи да си дискутирате въпроса за арменските хроники. Но доколкото разбирам, докато не се подобри състоянието на археологическите проучвания, дискусията по изворите едва ли ще донесе нещо ново. Трябва де се докаже все пак, дали българите са живели на Хипийската планина, както пише в арменските хроники.

Това е на база археология. В района на Ергени няма открити български некрополи, но по реките Кубан (Варданис, Куфис) и Терек, реки в Северен Кавказ, има. Значи сведението за Хипийската планина не е съвсем точно, по точно е това за Куфис. Прави впечатление, че българските поселения са край реки.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Ергени Карта, поясняваща арменските хроники и картата по Птолемей.