К.ГЕРБОВ

Литература: 1. Аполлодор. Мифологическая библиотека. Л., 1972, книга первая: IX.15; книга вторая: IV.8, IV.11, IV.12, V.4, V.6, V.12, VI.4, VII.6-7. (http://ancientrome.ru/antlitr/apollodor/index.htm) 2. Диодор Сицилийский. Греческая мифология (Историческая библиотека). М., 2000, книга четвертая: IX.1, X.1, X.2, XII.3, XIII.2, XXXVI.3, XXXVIII.1, XXXIX.2, LIII.4. (http://www.ancientrome.ru/antlitr/diodoros/index.htm) 3. Омир, Одисея. С, 1971, единадесета песен ст. 601-627. (https://chitanka.info/text/30732) 4. Еврипид. Алькеста (ст. 747-860, 1135-1143). В: Еврипид. Трагедии. В 2 томах. Т. 1. Литературные памятники. М., 1999, . (http://lib.ru/POEEAST/EVRIPID/evripid1_1.txt) 5. Николай Кун. Старогръцки легенди и митове. Първа част. Герои: Херакъл. (http://chitanka.info/person/nikolaj-kun) 6. Костадин Рабаджиев. Херакловият образ върху златните съдове от Панагюрското съкровище. В: Проблеми на изкуството 1997, № 3-4. (http://lib.sudigital.org/record/19272?ln=bg) 7. Костадин Рабаджиев. Херакъл симпозиаст. – Sem.Th. 3 (1998): Първи академични четения в памет на акад. Гаврил Кацаров, 139–145. 8. Костадин Рабаджиев. Херкулес в сцена на жертвоприношение (към обосновката на иконографския тип): В: Studia Archaeologica Universitatis Serdicensis. Supplementum IV (2005). Stephanos Archaeologicos in honorem Professoris Ludmili Getov, с. 636-645. (http://www.academia.edu/3156212/Hercules_in_Act_of_Sacrifice_in_Bulgarian_) 9. Daniela Agre. A New Interpretation of Scenes Decorating the Amphora-Rhyton from the Panagyurishte Treasure. В: Thracia XV – In Honour of Alexander Fol’s 70th Anniversary, Sofia, Institute of Thracology, 2003. (http://www.academia.edu/5905701/A_New_Interpretation_of_Scenes_Decorating_the_Amphora-Rhyton_from_the_Panagyurishte_Treasure) 10. Roberta Casagrande-Kim. The Journey to the Underworld: Topography, Landscape, and Divine Inhabitants of the Roman Hades (dissertation, Columbia University). 2012. (http://academiccommons.columbia.edu/catalog/ac%3A178465) Интернет: Амфора-ритон (http://bulgarianheritage.bulgariana.eu/jspui/handle/pub/74) Gates of Hell found at Hierapolis, ancient site in Pamukkale, Turkey ... (http://metro.co.uk/2013/04/04/ancient-gates-of-hell-found-in-pamukkale-turkey-3582937/) Lessingimages.com - Door to Hades (underworld), 3rd CE (http://www.lessingimages.com/viewimage.asp?i=11010531+&cr=14&cl=1) Relief of Hades and Persephone with a table of pomegranates from ... (https://www.pinterest.com/pin/343610646546852137/) Heracles sarcophagi (https://tr.wikipedia.org/wiki/Herakles_Lahitleri) Antalya Museum - Sarkophag 3 Fronttür.jpg (https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Antalya_Museum_-_Sarkophag_3_Frontt%C3%BCr.jpg) Sidamara Lahdi | Sidamara Lahiti | İstanbul'daki Lahitler - Gelarabul ... (http://www.gelarabul.com/sidamara-lahdi) Sarcofago di Velletri - Lato A e B - Università del Carnevale by Velletri (www.velletri-univercarnevale.it/Sarcofago.html) Entrance of the Underworld (https://en.wikipedia.org/wiki/Greek_underworld#Entrance_of_the_Underworld) München 2301 im Perseus-Projekt (http://www.perseus.tufts.edu/hopper/artifact?name=Munich+2301&object=Vase) Сандалии

Смъртта на Херакъл и приемането му в кръга на олимпийските богове Разказите на Аполодор и Диодор за смъртта на Херакъл са сходни. Те се базират на по-стар мит на анонимен автор за Деянира и кентавъра Нес. Когато Херакъл и втората му съпруга Деянира пристигнали при река Евен, той я преминал сам, а съпругата му трябвало да бъде пренесена на другия бряг от кентавъра Нес, който извършвал тази дейност срещу заплащане. Завладян от красотата на жената, кентавърът я пожелал. Тя започнала да вика и Херакъл поразил кентавъра с една от стрелите си, които били намазани с отровата на Лернейската хидра. Умиращият кентавър измамил Деянира, като ѝ казал, че ако иска да има средство, което да ѝ помага да задържи Херакъл при себе си, нека да събере семето, което изхвърлил в любовта си и го смеси с кръвта, която изтичала от раната му, прободена от отровната стрела. Когато разбере, че Херакъл се е влюбил в друга жена, трябвало със сместа да намаже дрехата му и той щял да забрави за любовта си към другата. По-късно Херакъл превзел град Ехалия, убил владетелят му Еврит и взел за пленница дъщеря му Иола. В чест на успеха издигнал олтар на Зевс и изпратил прислужника си Лех да вземе и донесе от дома му хитона и химатия, с които се обличал, когато извършвал жертвоприношения. От пратеника Деянира разбрала, че Херакъл бил влюбен в Иола. Вярвайки на думите на Нес, тя намазала дрехата на мъжа си със събраната отровна смес, за да запази любовта му към нея. Когато Херакъл се облякъл и започнал да пренася жертва върху огъня, от топлината отровата се загряла, дрехата започнала да стяга и разяжда тялото му. Фиг. 14. Последното жертвоприношение на Херакъл – детайли от изображението върху амфората-ритон Страдалческият вид на възрастния мъж с тояга, облечен в плътно прилепналата по тялото му облекло и държащ в ръката си патера, определено говорят, че е изобразен Херакъл, извършващ жертвоприношение с дрехата, намазана с кръвта на улученият от стрелата Нес. Отровата вече е започнала да действа. Аполон заповядал тялото на умиращия Херакъл да бъде поставено върху клада и изгорено заедно с бойното му снаряжение. До кладата със златна колесница долетяла Атина и отнесла героя на светлия Олимп. Там Зевс го дарил с безсмъртие и го ощастливил с нова съпруга - дъщеря си Хеба, а Хера престанала да враждува с него. Фиг. 15. Статуя на Аполон Белведерски, 330—320 пр.н.е. от Музей на Ватикана в Рим, Италия (вляво); обожествения Херакъл от амфората-ритон (в средата); Атина отвежда Херакъл при Зевс на Олимп - детайл от рисунка на ваза, 400 г. пр. н. е., Национален музей в Рим (вдясно) В аспекта на станалото би следвало да потърсим обяснение за присъствието на младият мъж до страдащият Херакъл, който извършва последното си жертвоприношение (фиг. 14 вляво и 15 в средата). Той би могъл да е Лех, донесъл дрехата на господаря си. Би могъл и да е самият Аполон, защото е със сандали (фиг. 15 вляво). Но стиснатата в ръката чепата тояга го идентифицира като Херакъл. Разбира се трябва да се уточни, че героят е вече в битието си на бог и така да се обясни наличието на сандали на краката му. Които още от времето на Омир били известни като обувки на боговете. Съществуват изображения, наречени „апотеоз на Херакъл”. В тях се представя обожествяването на героя след смъртта му. Популярен сюжет е отвеждането на Херакъл на Олимп с колесницата на Атина. На друго изображение, вече от Олимп, Атина представя доведения Херакъл на Зевс (фиг. 15 вдясно). Мъжът до умиращият Херакъл прилича на обожествения Херакъл, който освен безсмъртие, е получил и младежкия си образ. В такъв вид той е изобразяван от гръцките майстори, претворяващи сюжета „Херкулес на Олимп”. Възможно е създателите на амфората-ритон да са заимствали идеята с представянето на умиращия и обожествения Херакъл от Омир. Който в песен 11 на „Одисея” разказва чрез думите на главния герой, който също е бил в царството на Аид: „… съгледах свещената мощ на Херакъл — сянката само, че той на Олимпа сред всички безсмъртни пие наслада на пира до гиздавоногата Хеба, златносандалната щерка на Зевса велики и Хера. Може да се предполага, че сцената върху саркофага от Велетри, с двамата мъже пред входа на Аид, е своеобразен вариант на това двуизмерно битие на Херакъл, което той придобива след последното си жертвоприношение: в царството на мъртвите влиза неговата сянка, а на Олимп той заема място като млад бог. Херакъл симпосиаст Върху дъното на амфората-ритон, освен детето Херакъл с двете змии, е представена и фигура, описвана като „Силен с бръшлянов венец, държащ двойна флейта и кантарос” (фиг. 16 вляво). Даниела Агре правилно отбелязва, че това определение не е точно, защото фигурата от амфората няма пълна прилика с изобразеният върху античните паметници „Силен”. Който отначало е възпитател на бог Дионис-Бакхус, а по-късно става неразделен негов спътник. Изобразяван е като добродушен плешив старец с конски уши и опашка, постоянно пиян, което се подчертава с чашата, която държи в ръка. Фиг. 16. Херакъл симпосиаст – детайл от амфората-ритон (вляво); Симпозиум (пиршество) на Херакъл – изображение върху червенофигурен камбановиден кратер от 500-490 г. пр.н.е. в Лувър, Париж, Франция (в средата); Симпозиум с музика – детайл от изображение върху камбановиден кратер от 4 в. пр.н.е. в Музей за история на изкуствата във Виена, Австрия (вдясно). Въпросната фигура на дъното е пак Херакъл, представян няколко пъти върху амфората с големи къдрави коса и брада. Според Д. Агре изобразената сцена представя „Херакъл в блаженство”. Точното наименование на сюжета, рисуван и на няколко керамични съда, е „Симпозиум на Херакъл” или „Ритуално пируване на Херакъл”. На фиг. 16 в средата, е показано подобно изображение върху червенофигурен кратер от Лувъра. Любопитно тук е също представянето на целия оръжеен арсенал на героя: тояга, лък и колчан, използваната като ризница и шлем лъвска кожа, меч. Други две изображения, на които присъстват още Атина и Хермес, има върху амфора от 530-510 г. пр.н.е. от Държавната антична сбирка в Мюнхен. Агре показва репродукция на едното от тях. На другото също има нарисувани лък, колчан и меч. Симпозиум (симпосий) в древна Гърция е било ритуално пиршество, посветено на бог Дионисий. В негова чест се е пиело вино, което се считало за сакрална напитка. Кантаросът е съд, използван изключително за култови ритуали, затова и Херакъл тук не е гол, а отново е облечен. Участниците в симпозиума украсявали главите си с венци от бръшлян или мирта. Те пеели песни, посветени на Аполон, които били придружавани с музикален съпровод на двуделна флейта авлос (фиг. 16, вдясно). Когато участникът в пиршеството е един, той е наричан монопосиаст. В Британския музей в Лондон показват хидрия, чиято рисунка е определена точно така: „Херакъл като монопосиаст в компанията на Алкмена, Атина и Хермес (Herakles as monoposiast accompanied by Hermes, Athena and Alkmene)”. В изображенията с присъствие на богове, което става на Олимп, Херакъл е представян прероден, млад. А върху амфората-ритон симпосиастът изглежда стар. Торевтът или поръчителят на съда очевидно са проявили вкус към житейската философия, като са подбрали изображения на великия гръцки герой в началото и в края на жизнения му път. Възможно е „пируващият Херакъл” да има връзка с историята за Алкестида. В едноименната трагедия на Еврипид е представено поведението на героя по време на пиршеството, устроено му от Адмет в неговия дворец, когато съпругата му Алкестида се съгласила да изпълни орисаното от богините на съдбата - да умре, вместо съпруга си. Херакъл пристигнал именно в този момент. Накратко действието е преразказано от Николай Кун в „Старогръцки легенди и митове”: За да не натъжи госта си, домакинът скрил от него нещастието си и обяснил, че погребват чужд човек. Заповядал на слугите да уредят богато пиршество за госта. Без да подозира какво нещастие е сполетяло приятеля му, Херакъл весело пирувал. Непрекъснато искал слугите да му носят ядене, а когато се нахранил, напълнил голяма купа с вино, сложил си бръшлянов венец на главата, отпил от виното и започнал да пее – пеенето приличало на кучешки лай. Колкото и присъстващите наоколо да се стараели да скрият скръбта си, все пак пируващият забелязал сълзите в техните очи и тъгата по лицата им. Разбрал за смъртта на Алкестида, Херакъл се натъжил. Домъчняло му, че с венец от бръшлян на главата той пирувал и пеел в дома на приятеля си, когото е постигнало такова голямо нещастие. Тогава взел решение да отнеме Алкестида от господаря на подземния свят на мъртвите Аид. Херакъл от дъното на амфората няма вид, че се забавлява. Изражението на лицето му може да се възприеме като на човек, осъзнал конфузността на ситуацията, в която е попаднал и е взел вече решението да върне на приятеля си неговата съпруга. „Докато аз пирувам, приятелят ми е стенел от мъка. А аз съм още с венец… Аз ще се спусна под земята в мрачния дом на царя на дълбините и Кора… Ще моля боговете, ще ги уговарям, и те ще ми дадат Алкестида, за да я върна в обятията на Адмет” – тези думи произнася Херакъл в трагедията на Еврипид, след като разбира, какво е ставало, докато пирува. Разбира се, античният творец може и да не е имал предвид написаното от Еврипид, но изображението на „симпосиаста” върху амфората-ритон може да бъде разчетено и по този начин. Създателят на съда или неговият художествен консултант са били творци, добре познаващи гръцката митология. Такъв трябва да е бил и поръчителят на съкровището. Изказвани са мнения, че в състава на ритуалния сервиз, намерен край Панагюрище, е имало и други съдове. Това, че на два от достигналите до нас днес, има сцени с Херакъл, означава, че е възможно на липсващите съдове да са изобразени останалите негови подвизи. Темата за този герой може да е била една от водещите при определяне на изображенията върху отделните съдове от съкровището.

Младенецът Херакъл удушава две змии В гръцката митология Херакъл е най-великият национален герой. Неговият произход е божествен: син е на върховния древногръцки бог Зевс и простосмъртната Алкмена, която той прелъстил с измама, като приел образа на съпруга ѝ Амфитрион. В деня, когато предстояло бъдещият герой да се появи на бял свят, Зевс дал тържествен обет пред останалите богове, че потомъкът от рода на Персей, който щял да се роди него ден, ще стане владетел на народа на Микена и на околните народи. Херакъл бил от Персеидите, тъй като Амфитрион по майчина линия принадлежал към тях. Ревнивата съпругата на Зевс, обаче, чрез покровителката на родилките богинята Илития успяла да задържи раждането на сина на Алкмена и ускорила раждането на друг потомък на Персей - Евристей. Той бил син на микенския цар Стенел, който пък бил внук на Персей и правнук на Зевс. Така Евристей се родил пръв и в съгласие с клетвата на Зевс получил властта над Пелопонес. И след раждането му Хера продължила да се отнася към сина на Зевс и Алкмена с неприязън. Желаейки да го погуби, тя пуснала в стаята с люлката на Херакъл две големи змии. Той, обаче, хванал по една във всяка ръка и ги удушил. Фиг. 10. Детето Херакъл удушава двете змии: детайли от дъното на амфората-ритон (вляво и в средата) и римска статуя от 1 в. в Държавен музей Ермитаж, Санкт Петербург, Русия (вдясно) Сцената, представяща това действие е изобразена на дъното на амфората-ритон. За това изображение има единодушно мнение, че се отнася за Херакъл. Като пораснал, Херакъл се оженил за Мегара, но враждебната Хера затъмнила разсъдъка му и в пристъп на безумие той убил децата си, родени от първата му съпруга. Осъдил се сам на изгнание, потърсил съвет от Пития, пророчицата на Аполон в Делфи, която му казала да стане слуга на Евристей. По негова заповед трябвало да извърши десет подвига и тогава ще стане безсмъртен. Херакъл извършил дванадесет подвига, защото Евристей не признал два. Някои от тези подвизи и други моменти от неговата митологична биография са намерили отражение в изображенията върху съдовете от Панагюрското златно съкровище. Досега бяха разпознати само този, върху единият от ритоните с глава на елен и детето Херакъл с двете змии от амфората-ритон. След детайлно проучване се установява, че и останалите изображения върху нея са свързани с митологичните разкази за Херакъл. Не се знае какви техни варианти е познавал торевта, изработил амфората. И днес в преразказването им съществуват нюанси, даже коренни различия. Доста от изобразеното, обаче, може да бъде разпознато и идентифицирано. Битката на Херакъл с кентаврите Кентаврите по дръжките на амфората-ритон не са декоративна украса. Тяхното присъствие е свързано с подвига на Херакъл, извършен след заповедта на Евристей да донесе жив свирепият глиган, който живеел в планината Еримант в Аркадия и опустошавал околностите на близкия град Псофис. При изпълнението на тази заповед, на Херакъл се наложило да воюва с кентаврите, които той победил. Фиг. 11. Биещ се кентавър - детайл от дръжка на амфората-ритон (вляво); Борба между Херакъл и кентавър – детайл от бронзова настолна петролна лампа от втората половина на 2 в. пр. н. е. от Ефес, Турция в Музей за история на изкуствата, Виена, Австрия (вдясно). По пътя към планината Еримант Херакъл посетил кентавъра Фол, който го посрещнал радушно. Устроил му пиршество и отворил питос (голяма делва) със старо вино. Благоуханието на напитката се разнесло надалеч и било усетено от другите кентаври. Тъй като виното било общо, недоволни, те нападнали пируващите с камъни и дървета. Херакъл успял да ги отблъсне и даже убил някои от тях. Двата кентавъра върху амфората са представени в момент на битка. Аполодор отбелязва, че първите, които нападнали Херакъл, били Анхий и Ангий. Възможно е те да са изобразени на дръжките на амфората. Херакъл изгонва стимфалийските птици Този подвиг е шести според Аполодор и пети - според Диодор. Разказът за него е придобил през годините различни интерпретации. В езерото, намиращо се близо до град Стимфал в Аркадия, се нароили неимоверно много птици, които унищожавали реколтата в околността. Евристей възложил на Херакъл да ги изгони. С помощта на „пищялка”, издаваща силен звук, той вдигнал ужасен шум, който уплашил птиците и те излетели от скривалището си в блатото. Според Аполодор след това те били избити, а според Диодор – просто отлетели и не се върнали повече. В съвременните преводи на гръцкия разказ въпросната пищялка се описва противоречиво. На едно място се казва, че това бил „бронзов тимпан”, на друго „бронзово кречетало” или „бронзови кастанети”. Последните съчетания изглеждат по-скоро нелепи, тъй като кречеталата и кастанетите са дървени, а не бронзови. В сравнително малкото антични изображения на този подвиг на Херакъл се набляга на втория момент от действието - избиването на птиците. В сцените не се вижда с какво те са предизвикани да напуснат местообитанията си и да се вдигнат във въздуха. Любопитно е, че в едни сцени Херакъл убива птиците с лък, в други – с прашка. И в двата случая обаче, изглежда невероятно с тези примитивни оръжия сам човек, пък бил той надарен с голяма сила, да избие огромното количество птици, каквото трябва да е било то, за да се превърне в напаст за хората. Фиг. 12. Херакъл изгонва стимфалийските птици – детайли от фриза на амфората-ритон Върху амфората-ритон се вижда заелият се с изгонването на птиците да надува инструмент, имащ вид на вувузела. Героят няма нито лък, нито прашка – вероятно авторът на изображението е визирал записаното от Диодор, че птиците избягали от оглушителния дразнещ звук. „Не било възможно тези твари да бъдат победени със сила, поради невероятния им брой – пише в „Митологична библиотека”. – Изработвайки медна пищялка и вдигайки непрекъснат ужасен шум, Херакъл наплашил тварите и ги прогонил надалеч, очиствайки езерото от тях.” На амфората-ритон не личи добре, дали Херакъл е успял да хване една от уплашените летящи твари. Но до ръката му се вижда силует на птица. Чрез него създателят на изображението е дал на зрителя знак, който да го подсети с кой подвиг е свързана тази сцена. Херакъл слиза в подземното царство на Аид (Хадес) Херакъл слязъл в подземния свят на мъртвите, за да доведе пазача му – триглавото куче Цербер. Този подвиг, извършен по заповед на Евристей, е описан подробно от Аполодор. Върху амфората е представено началото на този разказ. В „Митологична библиотека” се казва, че когато героят се спуснал под земята при входа на Аид, душите на умрелите в ужас се разбягали, като го видели. Изключение направили Мелеагър и страховитата Медуза от Горгоните. Херакъл извадил меча си и замахнал към нея, мислейки, че е жива, но придружаващият го Хермес му казал, че това е само безплътна сянка-призрак и не представлява заплаха. Фиг. 13. Херакъл пред вратата на подземното царство – детайли от фриза на амфората-ритон Върху амфората-ритон позата на античният герой пред вратата на подземното царство, замахващ с високо вдигнат меч, съответства на митологичния разказ. Срещу Херакъл не са нито Мелеагър, нито Медуза. Подаващият се от вратата мъж, всъщност е пак призрак, изглеждащ като жив човек. Той е представен плешив, вероятно за да се създаде впечатлението, че е вече на възраст, от която най-непосредствено става преминаването в „царството на мъртвите”. Разперените ръце и отворените уста на фигурата изразяват изненада и уплаха и така илюстрират сведението в митологичния разказ : „душите на умрелите в ужас се разбягали”. Следващите три фигури вляво от вратата би следвало да са пак на Херакъл. Те илюстрират не подвизите му, извършени при изпълнение на задачите, поставени от Евристей, а участието му в няколко битки и в експедицията на аргонавтите. Използвана е възможността да бъде разнообразено представянето на външния вид на героя, тъй като тези събития са станали в различно време. За четирите фигури, въоръжени с меч, може да се изкаже съмнение, че те не са на Херакъл, тъй като има отстъпление спрямо познатия негов класически образ с тояга и лъвска кожа. Но създателят на тези изображения е бил добре запознат с литературните източници. В „Митологична библиотека”, например, в разказа за похода срещу Лаомедонт, цар на Троя, се описва атаката на войните, предвождани от Херакъл и конкретно е отбелязано, че той бил с изваден меч. Неслучайно меч присъства в екипировката на двете фигури от фриза, които са изобразени с характерната за Херакъл тояга. Тя служи за неговото разпознаване, а мечът прави връзката с другите изображения. По-нататък е представена илюстрация, на която се вижда състава на пълното въоръжение на Херакъл.

Амфората-ритон е най-представителния съд от съкровището. По-нея има и най-много различни по вид изображения. И до днес съдържанието им не е разчетено еднозначно и убедително. Фиг.1. Изображенията върху амфората-ритон (скицата е на Димитър Цончев, Археологически музей Пловдив) Анализ на основното изображение По обиколката на овоидното (яйцевидното) тяло на амфората е разположен релефен фриз, изобразяващ седем мъжки фигури и двукрила врата, от която наднича също мъжко лице. Непосредствено до вратата се разиграва сцена с участието поне на двама души: невзрачната фигура, която се подава от открехнатото крило и внушителният античен герой, застанал пред вратата и вдигнал заплашително меч в дясната си ръка. Подчертано атлетични и въоръжени с меч са и следващите трима мъже вляво от вратата, петият надува фанфара. Останалите две фигури могат да бъдат разгледани по два начина: като последни – шеста и седма в реда вляво от вратата или като самостоятелно позиционирани вдясно от нея (фиг. 1). Съществуват две основни трактовки на съдържанието на фриза. Едната приема, че той представя момент от древногръцкия митологичен разказ „Седемте срещу Тива”, когато седмината герои осъществяват атака срещу врата на крепостта. Според другата теза става дума за погребален ритуал с боен танц, извършван пред входа на тракийска гробница. Внимателното проучване на съставните елементи и анализирането на характерните детайли води до извода, че изображенията от фриза третират някои от разказите за най-великия древногръцки митологичен герой. Изобразени са по-малко популярни моменти от тези разкази, но има антични артефакти, които кореспондират с конкретни изображения върху амфората и осветляват тяхното съдържание. Фигурите на дъното и по дръжките (последните не са изобразени на скицата) също намират своето обяснение в историите за героя и потвърждават, че той е основната фигура в изображенията. Фиг. 2. Фризът върху амфората-ритон От съществено значение за анализа е констатацията, че първата и четвъртата фигури вляво от вратата, и първата фигура вдясно от нея, имат еднакви анатомични и физиономични черти (фиг. 2). Това означава, че изображенията са на едно и също лице. Следователно фризът върху амфората не показва група от различни хора, участващи в извършването на някакво общо действие - например, нападението на град Тива, както се предполага в едно от предложените разчитания на сюжета. А представя няколко отделни действия, извършени в различно време от едно и също лице. Това разсъждение е валидно и при хипотезата, че изображението представя ритуален обред и я прави също несъстоятелна. Освен ако не се приеме, че в церемонията участват братя-близнаци. Съществуващите различия във физиономиите на фигурите идват да създадат впечатлението, че главният герой е извършил отделните действия през различни години, на различна възраст. Всъщност тези различия се свеждат главно до големината на косата и наличието или липсата на брада. Вратата е следващото ключово изображение, което спомага за изясняване на сюжета. Тя има пропорции близки до човешкия ръст. Това не е висока и широка порта, през която е трябвало да минава конна войска. Седемте врати на Тива би следвало да бъдат от този вид. Върху амфората-ритон е изобразена не врата на крепост или дворец, а митичната врата, водеща към подземния свят на мъртвите - царството на гръцкия бог Аид (Áïdēs), изписван също Хадес (Háidēs) и на римския Плутон (Ploútōn). Самият подземен свят също е наричан Аид, а при възникване на християнството става Ад. (Б. а.: по-нататък името ще бъде привеждено, както то е посочено в използвания извор). Такава врата е представена върху редица антични артефакти, свързани с погребалните обичаи на древните гърци и римляни – надгробни паметници, урни, саркофази. Фиг. 3. Врати на подземния свят на мъртвите: върху надгробна стела от Музея за история на изкуствата във Виена, Австрия (вляво); върху стена на саркофаг от Държавния музей Ермитаж в Санкт Петербург, Русия (в средата); върху саркофаг от Капитолийския музей в Рим, Италия (вдясно) Вратата от амфората-ритон показва голяма прилика с „Врата към подземния свят на Хадес (Door to Hades, underworld)” от надгробна стела от 3 в. в Музея за история на изкуствата във Виена, Австрия (фиг. 3). Близка с конструкцията си е вратата, представена върху стена на саркофаг, също от 3 в., в Държавния музей Ермитаж в Санкт Петербург, Русия. За да няма съмнение за какво иде реч, зад открехнатото крило на вратата е изобразен бог Хермес, който е призван да посреща душите на мъртвите, за да ги приведе в подземният свят на Хадес. На саркофаг от 180 г. в Капитолийския музей в Рим, също е изобразена „врата на царството на Хадес”. От нея Херакъл извежда уловения „пазач” на подземния свят - триглавото куче Цербер. По съвременната подредба, това е последния подвиг на героя. Фиг. 4. Гробница в некропола (вляво) и надгробна стела с Хадес, Персефона и вратата към подземния свят (вдясно) от античния Хиераполис край Памуккале, Турция Второто, поддържано от доста автори предположение за вероятния сюжет на фриза върху амфората-ритон, визира вратата като вход на тракийски храм-гробница. И в резултат се предполага, че мъжете пред него изпълняват религиозен тракийски ритуал. Наблюдението за вратата е вярно, но трябва да се уточни, че входът на тракийската гробница е като вход на римска гробница. А последният представлява символична врата към света на мъртвите. В некропола на античния град Хиераполис, намиращ се в Мала Азия (днес там е разположен турският град Памуккале), са запазени гробници, имащи такива врати (фиг. 4). Там е намерена и надгробна стела с бог Хадес и съпругата му Персефона, застанали пред вратата на тяхното подземно царство. До тях има масичка, отрупана с нарове, символи на трайния брак между двамата. Почти същото изображение заема една от страните на т. н. „Сидамара саркофаг” от 2 в., изложен в Археологическия музей в Истанбул, Турция. Фиг. 5. Фигура от фриза на амфората-ритон (вляво) и статуя на Херкулес от 2 в. пр. н. е. в Капитолийския музей в Рим, Италия (вдясно) Кой герой е представен върху амфората-ритон, също може да се уточни. Още през 1958 г. H. Hoffman е обърнал внимание на чепатите тояги, фигуриращи като част от въоръжението на две от фигурите от фриза. От античните изображения е известно, че лицето, което използва такава тояга, определяна като бухалка, кривак или боздуган, е древногръцкият герой Херакъл, наричан от римляните Херкулес. В митологичните разкази се обяснява, че когато бил в Немейската гора, той изтръгнал едно дърво ясен, заедно с корените. И от стъблото, което било твърдо като желязо, си направил страховитото оръжие Лъвската кожа е друг съществен атрибут, придружаващ образите на Херакъл. Липсата ѝ е причина някои да не приемат фигурите с тоягите върху амфората като негово олицетворение. Но едновременното изобразяване на тоягата и лъвския трофей не е задължително. На фиг. 5 е представена антична статуя от Капитолийския музей в Рим, на която героят е без кожата. Видно е, че различие между фигурите от амфората и статуята има само в някои детайли. Изображението само с тояга, не е толкова рядко, то е било популярно в античния свят и се среща сред по-ранните изображения с подвизите на Херакъл. Фиг. 6. Херакъл и една от лъвските глави над вратата от амфората-ритон Лъвът като знак, не е пропуснат да бъде изобразен върху амфората-ритон: лъвски глави има над вратата, която героят атакува. Такива глави, като пазачи, фигурират на много „врати към подземния свят”. Тук са поставени над вратата. Вероятно това е направено не случайно. Майсторът на съда е изобразил главата на Херакъл близо до една от лъвските глави и така сякаш е искал да посочи за наличието на връзка между тях (фиг. 6). Диодор Сицилийски в „Гръцка митология” е отбелязал: „поетите са създали мита, че Херакъл бил извършил легендарните си подвизи сам и гол”. Това сведение също насочва към правилното идентифициране на фигурите от фриза. Имаме основание да считаме, че всички голи фигури от изображението са на Херакъл. Както ще стане дума по-нататък, възрастният мъж с хитон също е той. Ще бъде обяснено защо не е гол. Има такъв момент, посочен в неговата митична биография. След направените уточнявания може да се направи заключението, че фризът върху амфората-ритон представя сцени от живота и делата на древногръцкия герой Херакъл. Сцената пред вратата, разбира се, е свързана със слизането му в подземният свят на мъртвите - царството на Аид (Хадес). Древногръцките разкази сочат, че Херакъл е бил там поне два пъти. Фиг. 7. Стена на саркофаг от 240-250 г. в Национален римски музей в Рим, Италия. Изображенията на подвизите на Херакъл са популярен мотив в скулптурната украса на античните саркофази от 2 и 3 век. Заради сцените те се наричат „Саркофази на Херакъл”. Върху челната стена на саркофаг от Националния римски музей в Рим са изобразени девет от подвизите (фиг. 7). Стилистиката на многофигурната композиция е като на амфората-ритон: няколко различни действия са предадени като една обща картина; героят е гол, някъде носи тояга и/или лъвска кожа; лицето е портретирано да изглежда в различни възрасти – с брада или без брада; характерни допълнителни атрибути подсещат кое изображение към кой подвиг се отнася. Фиг. 8. Саркофаг на Херкулес от 2-3 в. в Археологически музей в Кайсери, Турция Няколко от античните саркофази, открити в Анадола, Мала Азия, съдържат релефна украса с изображения на подвизите на Херакъл в съчетание с врата към света на мъртвите. На фиг. 8 е показан саркофаг, намерен в турския град Кайсери. На всяка от двете широки страни са представени по пет от подвизите на Херакъл. На едната тясна страни има още два подвига, а другата е заета от „врата към подземното царство”, край която стоят пазачите - братята Диоскури. В музея в Анталия също са изложени два подобни саркофага. Вероятно изображението на „врата към царството на Аид” върху амфората-ритон не е случайно, защото Панагюрското съкровище е изработено в ателие, намиращо се също в Мала Азия. Фиг. 9. Саркофаг от 150-175 г. в Градски музей във Велетри, Италия: общ вид (вляво) и сцени с „врата на подземния свят на Хадес” (вдясно). Най-изразителни по темата са няколко изображения от внушителния саркофаг от Велетри, Италия (фиг. 9). В горния регистър са представени сцени с подвизите на Херакъл. В три от тях фигурира „врата на подземния свят на Хадес”. На едната тясна страна е представена сцената с излизането на героя през вратата, водещ със себе си кучето Цербер. На вратата има изобразени лъвски глави, както над вратата върху амфората-ритон. По най-ранната подредба, направена от Писандър Родоски в поемата „Хераклея”, това е единадесетият подвиг на Херакъл. На съседните изобразителни полета са представени десетият подвиг - победата му над триглавия великан Херион и дванадесетият подвиг - открадването на златните ябълки от градината на Хесперидите (фиг. 9, вдясно горе). Пред вратата на другата тясна стена на саркофага е застанала двойка, подобна на тази от амфората-ритон: възрастен мъж, облечен с хитон, и млад гол мъж, държащ патера и жезъл. Изображението трябва да е свързано с Херакъл, тъй като на съседните изобразителни полета са показани неговите първи и втори подвиг: удушаването на Немейския лъв и убиването на многоглавата Лернейска хидра. Според преданието тя живеела в блата, близо до входа към подземното царство (фиг. 9, вдясно, в средата). На задната страна на саркофага е представено още едно слизане на Херакъл в подземния свят, при което той успява да отнеме от Аид току що починалата Алкестида, съпруга на приятеля му Адмет (фиг. 9, вдясно долу).

Киров, обърна му внимание на този човек и той веднага се качи на одъра. Хайде поемай си го, че пак почна да спами.

Ей, така и не ти стана ясно, че русофилите са си създадени много отдавна. Цели 45 години не само руския народ, но и останалите народи от СССР се приемаха за братски. И Русия го знае това – за това е написана и втората статия. Знае и изобщо не си прави труда да води някаква „хибридна” война. Хибридната война я водят някои политици с българския народ. Като гледам начина ти на разсъждение, виждам, че има риби, които кълват на тяхната стръв.

Пак не си прочел добре какво пише. Написано е: „Болгария является важнейшим балканским государством, стратегическое положение которого дает нашей стране исключительную возможность осуществлять свои геополитические и экономические интересы в этом регионе. Ни Сербия, ни Румыния, ни Греция такого положения не имеют. Если у России не будет хороших отношений с Болгарией, не видать ей ни «Южного потока», ни военного союза с той же Сербией, кратчайший путь к которой по морю лежит именно через Болгарию. Исключительное значение Болгарии для России с точки зрения геополитики хорошо понимал великий русский имперец граф Н. П. Игнатьев. Он был убеждён, что создание «Большой Болгарии», которая была бы во главе союза славянских балканских государств, стало бы надежной опорой России в этом регионе. Об этом же писал и автор плана войны 1877-1878 гг. генерал Н. Н. Обручев: «Вырвать из власти турок христианскуюстрану (Болгарию), в которой они совершили столько злодейств. Эта страна заключает в себе три части: Придунайскую Болгарию с Рущуком и Трновом, Забалканскую – с Софиею и Македонскую – с Монастырем (или Битолем)». Този въпрос е засегнат в статията на Севастиянов: „…когда халява закончилась, мы получили то, что имеем сегодня — добровольный переход в статус еще одной западной колонии под управлением местечковой закомплексованной «элиты». Понятно, что «мандат» на пребывание в рядах этой «элиты» у Запада нужно не только заслужить, но своевременно проплачивать. Не деньгам, но тем, что намного дороже — своей совестью и рычагами, направленными на промывание мозгов населению. Поэтому основная задача та же, что и при Гитлере — тотальная русофобия, информационные провокации и упорная «долбёжка» проверенных временем штампов. Главная движущая сила, и по совместительству «смотрящий» за всем проектом — нынешний президент, Росен Плевнелиев. Свой срок он начал с того, что призвал понизить уровень отношений между нашими странами, сделав их менее тесными. На практике это немедленно привело к ускоренному выдавливанию русского языка и дальнейшей «фаршировке» Болгарии американскими НКО, контролирующими весь процесс. Но звёздный час Плевнелиева настал лишь через два года после избрания, в 2014-м, когда по прямому указанию из Брюсселя он торпедировал строительство «Южного Потока», включившись в масштабную схему по энергетическому шантажу нашей страны. Тогда же он перешел и на соответствующую риторику, даже более воинственную и русофобскую, чем формальная позиция Вашингтона. Неустанно спекулируя вокруг Крыма, Плевнелиев окончательно сжег все мосты, назвав Россию ни много ни мало «националистическим агрессивным государством». С тех пор ничего не изменилось, кроме того, что Болгария всё глубже втягивается в проекты, чуждые и вредные для самого народа, для его интересов и того будущего, которое могло быть возможным. Именно на болгарских пляжах отдыхают убийцы из АТО, и именно через болгарские порты, по некоторым данным, идёт колоссальный трафик наркотиков для сирийских исламистов. И это после того, как списанное советское оружие со складов под Софией отправилось прямиком в Ливию, в руки к местному филиалу «Аль-Каиды», в те самые дни, когда Каддафи еще мог выстоять. Иными словами, мы имеем превосходный локальный центр для реализации самых гнусных американских идей. Что же касается той адекватной и пассионарной части населения, которая не принимает сложившийся порядок вещей, то здесь работает стандартная методика — их выставляют ретроградами, нацистами и просто идиотами. Остальные послушно терпят то, что им подсовывают и даже не пытаются спорить с тем, что у их страны украли будущее. А это действительно так. За 25 лет евробюрократам удалось погрузить Болгарию на такое дно, где она еще никогда не бывала. Промышленность, наука, сельское хозяйство — всё подверглось равному уничтожению. Итог закономерен — молодежь массово бежит из страны, а заброшенные деревни заселяются цыганами, которых становится всё больше. И это не говоря о чудовищных планах по использованию Болгарии в орбите миграционной катастрофы. Это, действительно, трагедия, прежде всего потому, что подобные процессы фатальны. Обратить их вспять уже невозможно, остаётся лишь констатировать скорость, по которой страна движется к своей гибели. Как и тот факт, что болгары действительно всё это заслужили — своим предательством, своей подлостью и своим безразличием, которое пришло следом. А Запад это прекрасно понимает, и не испытывает никаких иллюзий касательно устремлений болгарского народа, ведь на западном ценностном уровне болгар просто не существует, а вместо них есть лишь желание получить как можно больше и подешевле. Страну, элита которой предает самое дорогое — Православную веру и славянскую кровь, — никто и никогда не будет воспринимать как своего союзника, только как инструмент, в который Болгария и превратилась.” Написаното с червени букви точно представя поведението на Върбанов.

Става дума за една и съща грамота, в която за Владислав се казва, че бил „рекс”, а за Шишман – че бил „цесар”. Значи не е било едно и също! Ето по-нататък какво пише в продължението на грамотата.

Поговорката гласи: „Вижда сламката в окото на другия, а не вижда гредата в своето”. Ето ви гредата: СЕГА - За шести път Страсбург осъди България заради акциите на ... В този случай става дума за насилие: „ЕСПЧ приема, че при ареста на Попов е проявено нечовешко и унизително отношение”. Тук обаче, става дума за смърт: Страсбург осъди България за смъртта на Чората | Правен свят „От практиката на съда излиза, че държавата ни осигурява бавно или никакво правосъдие, полицейско насилие, нечовешки условия в арестите, липса на ефективна защита при подслушване, безхаберна администрация, нарушава религиозни права и правото на собственост на своите граждани.” Това е от 2011 г. Над 100 млн. лв. е сметката, която ще плащаме по дела пред ... Защо, млади хора, не реагирате на днешните насилия, ами се ровите в историята, която не познавате? При това четете за нея и отбирате само това, което ви се струва като най-характерно, без да имате как да проверите дали е вярно. Вярвате на лошите неща, които са се случили, а считате за лъжа и измислица приказките за хубавите неща на живелите по онова време. Плачете за репресираните „врагове на народа”. Ама по време на социализма беше ясно кои са те, гонеха ги, но останалите никой не ги закачаше. А сега крадците и насилниците влизат във всеки дом, дебнат по тъмните кюшета и въобще не питат от коя партия си, ляв ли си – десен ли си… Какво да кажем за грабителството на държавата чрез разни дедесета, акцизи, налози, трамвайни билети. Ами таксите на банките, които непрекъснато нарастват. Държавата пак е майка хранителка, а партиите признават за съвсем законно, след като вземат властта, да назначат в нея свои хора. Последните са на път въобще да не пуснат тази власт, докато не опапат всичко, що има в държавата. Те разпределят и парите от Европа, вий се занимавате с миналото. Мен не ми е жал за социализма. Страх ме е от капитализма и от демокрацията на неговите почитатели, като Върбанов.

Колко умилително! А това четохте ли го? Прословутият затвор в Белене, но вече по време на демокрация. Шокиращи кадри от затвора в Белене: бой и извращения.

Заекът, който е изскочил се нарича Георги Бенковски. Априлското въстание е трябвало да избухне, след като Сърбия обяви война на Турция. Както ви е известно, това става през юни 1876 г. Така нареченият „Гюргевски комитет” не се съобразява с международната обстановка и дейността на другите революционни дейци в Румъния и Сърбия и обявява въстанието за 1 май. По това време става ясно, че генерал Черняев заминава за Сърбия, за да стане главнокомандващ на сръбската армия. В Букурещ се среща с Филип Тотю и го кани да се присъедини с чета. Повикани са и другите войводи. В Сърбия се събират всичките те и 2000-3000 момчета. Кишелски също е действал по този въпрос. Въстанието в България се оказва неподготвено, а в него не се включили масово българите. Докато това в Босна и Херцеговина е траяло вече цяла година, Панагюрското въстание е потушено за дни. И когато Черняев влиза със сръбско-българската войска в България, никой не го посреща и никакъв българин не въстава. Те българите не въстават и когато руснаците минават Дунав и това показва, защо възхваляваната тактика на Левски е била погрешна. Войводите са знаели настроенията на българите и не са искали да вдигат въстание, без да имат някаква международна подкрепа предварително. А това, че въпросът за смъртта на Ботев непрекъснато се повдига, е въпрос на начин на мислене. Например Боян Пенев си е обяснил нещата много просто: „От кого е бил убит Ботев? Мерен ли е от някого нарочно или заблуден куршум го е ударил? Най-вероятно е, че някой смел черкезин го е дебнал отблизо. Местността позволява това. От другата страна на ръба, между храсталаците и камъните лесно би могъл да пропълзи някой черкезин, да спре горе сред скалите и храстите, без да бъде забелязан. Ботев се е отделял рязко от четниците със своята външност, с облеклото си, с войводските си знаци. Врагът ще го е дебнал и ще го е мерил отблизо: когато войводата се изправя ненадейно, черкезинът гръмва върху него. „Ботев е бил мерен нарочно – пише З. Стоянов – дали от ближния ръб или насреща от усоито, неизвестно. Кой го е ударил – също. Предполагаме, че желающи някои по своя воля са се приближили до мястото, където е почивала четата, и щом Ботев се е изправил, гръмнали са, а после избягали.” (Б. Пенев. Де и как е загинал Ботев? В: Златорог, 1926 г., бр.5-6, с. 280-281) По въпроса защо войводите не минават в България, а отиват в Сърбия съм разбрал само това, което посочих. Филип Тотю го е казал на Филип Симидов. Събирам сведения в тази посока и може би ще напиша нещо. Факт е, че въпросът е нелицеприятен, защото с „героичното” Априлско въстание се вижда на какво ниско ниво се е провеждала така наречената „революционна освободителна борба”. А въпросът за Сръбско-турската война от 1876 г. доскоро беше табу за българските историци. Напоследък се появиха някои неща, но в познатото патриотично русло за българското участие в нея.

Камъка, действително само Обретенов го е посочил. Така че има основания за съмнения, дали точно там е било лобното място на Ботев. В акта на комисията от 1901 г. е записано: “Днес, на 20-ий май хиляда деветстотин и първа година - ден на 25-летието от последното сражение на Ботевата чета с турците и паданието на войводата Христо Ботйов, установява се след внимателно проучване на местността от живите Ботйови другари: Ст. Хр. Савов, Спас Соколов, Прокопия Дянков, Тодорин Томов, Юрдан Н. Юрданов-Инджето, Ради Бельов-Бошняк, Иваница Данчев, Марко Василов, Мико Стоянов от Скравена и някои селяни от селата Паволче и Челопек, че главното сражение е станало не на местността Воло, както се твърдеше досега, а на върховете Околчица, Камара, Клена и Голата могила. Там в сражението на Камарата на не точно определено място е паднал Христо Ботйов.” Разбира се, може и в този протокол да има съмнение, защото при съставянето му не е присъствал нито един от очевидците на смъртта на Ботев. Но едно е да се съмняваш в нещо, друго да си измисляш.

Киров, Ресавски има спомените на Обретенов, но пуска информацията от тях „на час по лъжичка”. Привеждам спомените на Димитър Тодоров – Димитрото и Никола Обретенов. Това са единствените свидетелства по случая. Всичко останало е един овчар видял, друг пък чул. Има и псевдоочевидци, които подвели Захари Стоянов, че Ботев бил ударен в челото. Когато Обретенов запитал Захари, защо е написал така, той му отговорил: „За по-голям ефект”. Разбира се доста нещо е изписано на тема „как Обретенов лъже” и се правят засечки на негови противоречиви изказвания. Но истинското „дирене” на лобното място на Ботев започва едва 50 години след смъртта му. А тогава, разбира се, спомените не са били пресни. Пък и кой да ти запомни подробностите, когато на 20 май в един момент четата е била атакувана от три страни и е имало опасност да бъде обкръжена и от четвъртата. Когато няма достатъчно факти за нещо, е хубаво човек да си замълчи, а не да започва дълбокомислен анализ, как нещо видите ли не се стиковало. Разбира се, че като не знаеш как е било, ще го стиковаш по своя си акъл. Но това не значи, че си намерил истината. Спомен на Димитър Тодоров – Димитрото (съставени от Г. Караиванов по записките му) Както на Милин камък, така и тук денят бил горещ, слънцето печело силно. Мястото било каменисто, безводно, канарите били напечени като пещ. Гладът и жаждата измъчвали и сега момчетата. Противникът обаче разполагал с всичко. При това неговият брой се увеличил. Сражението било отчаяно. Турците нападали на групи, ожесточено, но напразно — позициите на четата били непристъпни. След пладне едно отделение черкези заобиколили и се опитали да завземат една съседна височина, ала Войновски ги нападнал със своите момчета, разбил ги и гонил до известно разстояние. Обаче турската войска го издебнала и му отсякла пътя. Той не можел да се върне и продължил нататък. Минал долината и се укрепил в отсрещното усое. Ботев и другите момчета, между които бил и Дим. Тодоров, останали на Грамадата. Така, разделена на две, четата продължила сражението чак до мръкване. Със скриване на слънцето боят престанал. Тръбата на турците изсвирила и те започнали да се оттеглят. Понеже четата била разпръсната на едно голямо пространство, не се знаело дали имало убити. Решено било и четата да се оттегли. По дадения знак момчетата се събрали. Историята с предишните ранени се повторила. Ония от ранените, които можели да вървят, тръгнали с другарите си, а тежко ранените останали по местата си. Знаейки какво ги чака, те молели с плач да ги приберат или да ги доубият, но да не ги оставят в ръцете на турците. Но чие българско сърце е можело да постъпи така в тягостните и мъчителни минути на една такава раздяла? Започнали да слизат надолу по посока на заетата от Войновски позиция, та да се съединят с него. Първата им мисъл била да намерят хляб и вода. Като слезли надолу, спрели на една поляна, засадена тук-таме с дръвчета. По това време около Ботев били Обретенов, Апостолов и Перо, а Дим. Тодоров и Сава Пенев били на двайсетина крачки. Друг никой нямало наоколо; останалите били пръснати на групи. По едно време Ботев станал за нещо. Но тъкмо що се изправил, откъм западната му страна изгърмяла пушка. Ботев паднал мигновено на земята, без да извика или продума нещо. Всички ония, които били наоколо, потресени от станалото, се събрали около агонизиращия войвода. Обадили му се на няколко пъти, но той не отговорил. Дали си знак да мълчат пред другите момчета за скъпата загуба. И така гласът на славния поет революционер и войвода, на най-великия българин, чието пламенно слово няма равно на себе си, замлъкнал завинаги. Мръкнало напълно. Те трябвало да продължат пътя си. Преди да тръгнат, съблекли куртката на войводата, взели му сабята, бинокъла, калпака, револвера и портмонето, които неща били прибрани от Обретенов и Апостолов. Казали „вечно прости” на своя войвода, целунали го за последен път, посипали трупа му с цвят от шипки и продължили надолу да се съединят с Войновски. Когато останалите момчета от четата запитали за войводата, казали им, че той е или избързал напред, или е изостанал. Обаче тая заблуда траяла кратко време — истината скоро била открита. Узнали я всички. Усилията им да се съединят с Войновски отишли напразно. Въпреки че цяла нощ скитали из планината, не могли да го намерят. На 21 май осъмнали в Челопешката кория. При изгряването на слънцето черкезите наново ги нападнали. При първото им изгърмяване паднал убит Перо. Открили огън и четниците. Апостолов успял да повали предводителя на черкезите, наречен Джембулет. С неговото убиване черкезите се разбягали. (Ботевите четници разказват. 1975, с. 314-315) Спомени на Никола Обретенов Ботйов не можеше да ходи с цървулите, защото краката му бяха утрепани, та поизостана от нас. Черкезите не закъсняха да се покатерят на скалата и почнаха да стрелят към Ботйова. Той с няколко момчета се облегна на скалата, а ние с Войновски и други четници стреляхме срещу черкезите и ги прогонихме. Тогава Ботйов дойде при нас и всички отидохме на възвишението („Камарата”), което Войновски беше заел насреща. Момчетата се покатериха из гористата местност и взеха позиция зад големи камънаци. Ботйов със знамето беше също тук и цял ден неустрашимо командуваше сражението. Към 8—9 часа се явиха много черкези и башибозуци и сражението почна. Момчетата храбро отблъскваха нападенията. Къде пладне престрелката малко поутихна, та черкезите спряха да си съберат ранените и убитите, а ние да починем малко и хапнем от галетите. Към 2 часа следобед чуха се гърмежи от топове. Ботйов разгледа с бинокъла си и съобщи, че е дошла войска с две топчета. Гранатите профучаха и над нас, но нищо не ни направиха, защото позициите ни бяха добре. Сражението се почна отново. Черкезите и башибозуците, подкрепени от войници, почнаха да нападат по-усилено, но ние не им оставахме длъжни. До залез на слънцето боят беше ужасен, на няколко пъти неприятелят настъпваше, но биваше отблъснат с големи загуби. Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се чуват по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в казашкия алай при Чайковски, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботйова изсвири и нашата тръба, също за спиране. Ботйов поръча да се откове знамето и знаменосецът го запаса на кръста си. Момчетата, които заемаха върха на „Камарата”, слязоха и съобщиха, че неприятелят се оттеглил надолу към мястото, откъдето се бяхме качили. Слязохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Денят беше ужасно горещ, момчетата бяха изгорели за вода, на много се бяха напукали от жажда устните. Ботйов разреши на четниците да отидат на извора, който бил наблизо, да пият вода. Когато цялата чета слезе от „Камарата” и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега. Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяха останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим за Сърбия?” Докато ние да отговорим, Перо каза: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш.” Ботйов нищо не каза, но се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложиме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелския куршум, без да каже нито дума, само изхърка… Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Повикахме и Сава Пенев и Димитрото, които също го целунаха по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: „В редовете на борбата да си найда и аз гроба.” (Ботевите четници разказват. 1975, с. 404-405) Ресавски, все чаках някой да спомене за сгрешената дата за гибелта на Ботев, посочена още на първия ред. Може би, ако снимката с канарата бе по-ясна, нямаше да я допуснеш.

През 30-те години на миналия век различни обществени организации и юбилейни комитети предлагат на Министерството на финансите на Царство България да издаде възпоменателни поредици пощенски марки с подчертан благотворителен характер. Целта е едновременно с популяризирането на начинанието, с което са се заели организаторите му, да се съберат средства и за неговото осъществяване. Балкански игри 1931 г. Пионер с идеята за издаване на пощенски марки с благотворителна цел бил Българският олимпийски комитет (БОК). По негово предложение през 1931 г. Министерският съвет разрешил да се отпечатат и пуснат в употреба юбилейни пощенски марки за Балканските игри, които предстояло да се проведат същата година в България. Част от прихода при продажбата на марките трябвало да се даде като помощ на организаторите на игрите. След Първата световна война отношенията между балканските страни били натегнати и това препятствало организирането на масови международни спортни прояви. Начало на „размразяването” започнало през 1927 г. Тогава в средата на октомври в Истанбул се провела Турско-българска спортна седмица със състезания по футбол, атлетика, фехтовка и колоездене. Участие взели националните отбори на двете страни по съответните спортове. Непосредствено след това на 29 и 30 октомври в гръцката столица се състоял Атлетически мач Атина-София, в който взели участие най-изтъкнатите спортисти на двете балкански столици. 22 септември 1929 г., Олимпийският лекоатлетически стадион в Атина. Вестник „Спортен преглед”, брой 10 от 16 октомври 1929 г. На 22-28 септември 1929 г. Гръцката атлетическа федерация организира първите Балкански атлетически игри. В тях не вземат участие състезатели от Турция и Албания. Все пак било решено всяка година да се уреждат състезания на балканските страни по лека атлетика. През октомври 1930 и 1931 г. в Атина отново се състояли лекоатлетически срещи, с участието на спортисти от България, Гърция, Турция, Румъния и Югославия. Амбициран от активната дейност на спортните организации на съседните страни, Българският олимпийски комитет предложил през 1931 г. в София да се проведат „комплексни” спортни игри „балканиада”, в по-широк мащаб на състезателните дисциплини – футбол, колоездене, плуване, фехтовка, конен спорт, гимнастика и мотоциклетизъм. Международният олимпийски комитет одобрил тази инициатива, но се противопоставил на наименованието „балканиада”, за да не се идентифицира то с „олимпиада”. Уредил статута на мероприятието, БОК се изправил пред задачата де осигури и необходимите средства за провеждане на игрите: освен издържането на гостуващите отбори, трябвало да се пригодят съществуващите игрища към международните стандарти. Молбата на комитета да бъде директно подпомогнат със средства от държавата не била удовлетворена. Но по настояване на членовете на олимпийския комитет, в чийто състав имало и филателисти, администрацията се съгласила да бъде издадена поредица пощенски марки за игрите, като част от прихода при продажбата им бъде даден на организатора, за да посрещне разходите за провеждането им. ХХVII-мо постановление на Министерския съвет от 4 май 1931 г., записано в протокол № 28, засяга „Общобалканските спортни игри, които ще станат в София между 26 септември и 4 октомври 1931 г.“. С точка 3 на постановлението се предоставяло на Министерството на финансите да определи общата номинална стойност, както и броя и стойностите на отделните видове юбилейни пощенски марки, които да се издадат по случай игрите. От сумите, които следвало да постъпят при продажбата на тези юбилейни марки, 10% се отстъпвали на Българския олимпийски комитет. Нееднозначно определените в постановлението технически и финансови данни за отпечатването на възпоменателната поредица за Балканските игри и изразходването на значителни парични средства от БОК по организиране и провеждането им, създали предпоставка за неколкократно отпечатване на марките през 1931 и 1933 г., включително и с променени цветове. Така се появили популярните сред филателистите поредици пощенски марки, наречени „Първа” и „Втора Балканиада”. Марки „Първа Балканиада” На 12 май 1931 г. Комисията по одобрение на пощенските марки в присъствието на представител на Олимпийския комитет, определя номиналните стойности, тиражите и сюжетите на марките за Балканските игри. Сюжетите на брой 8, включват предвидени в Балканиадата спортове, а номиналите и тиражите са така подбрани, че при продажбата на марките да се получат приходи от около 5 000 000 лв. Проектите за марките трябвало да се изработят в Държавната печатница направо по представените от организационния комитет скици, като само се добави текст „България” и „лева...“ Това решение било предопределено от липсата на средства за поръчване на проекти на частни художници. В старите филателни каталози е изнесена информацията, че проектите на марките са правени от художниците на печатницата Никола Бисеров и Георги Николов. Инициалите на първия „Н” и „Б” личат върху марките от 1 и 12 лв. Поръчката за отпечатването на „Балканиадата” е направена в Държавната печатница едва на 13.VIII. с писмо № 16026. Тиражите, стойностите и сюжетите са като одобрените от комисията. По неизвестни причини само две седмици по-късно с № 16799 от 26.VIII. предишната поръчка е отменена и е направена нова, с известни корекции в сюжетите и тиражите. Заявката, по която е извършено отпечатването на марките от поредицата, съдържа следните данни за тиража, номиналната стойност и сюжета на отделните марки: 150 000 къса по 1 лев зелена – гимнастика (игра на лост, лавров венец на победителя, лаврови клонки); 150 000 къса по 2 лв. кафявочервена - футбол; 130 000 къса по 4 лв. червена - конен спорт; 90 000 къса по 6 лв. морско синя – фехтовка; 90 000 къса по 10 лв. оранжева – колоездене; 70 000 къса по 12 лв. синя - воден спорт (плуване, лаврови клонки); 35 000 къса по 50 лв. кафява - сюжет общ за Балканиадата (фигура на античен вестител с фанфара и лавров венец, стъпил на почетната стълбичка на фона на София и Витоша). Всъщност това е плакатът за игрите (вижда се на една от илюстрациите по-долу). Междувременно ходът на работите по организирането на Балканските игри показал, че полагаемият се на Българския олимпийски комитет процент от сумата е малък. Затова на заседанието си от 12 август 1931 г. с протокол № 60 Министерският съвет издал IX-то постановление, с което се одобрявало завишение на този процент от 10 на 25%. „Първа Балканиада”, 1931 г. В началото на септември марките били готови и на 7.IX. Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните (ПТТ) изпраща до всички телеграфопощенски станции в България окръжно № 218/38691, в което указва: „...По случай балканските спортни игри, които ще се състоят от 26 септември до 4 октомври тек. г. в София, пущат се в обръщение седем вида. юбилейни пощенски марки... ... Тези марки се пущат в обръщение на 15 септември тек. г. и ще траят точно два месеца — до 15 ноември тек. г. включително. Районните станции да си купят от обикновения аванс едно количество от банката по тяхна преценка и със сметка да могат да разпратят от тях на всички подрайонни станции, с оглед едните и другите да могат да ги разпродадат. Ако преждевременно се изчерпят, ще си купите ново количество пак с оглед да могат да се разпродадат. След изтичането на двумесечния срок - до 20 ноември, ще повърнете на Банката всички останали непродадени марки, след като предварително се споразумеете е подрайонните станции, за да приберете своевременно и техните непродадени юбилейни марки. На 16 ноември и нататък тези юбилейни марки излизат от употребление и повече не са валидни. Ако се срещат писма облепени с такива марки, последните ще се заграждат с червен молив без да се унищожават с клеймо и писмата ще се третират като неплатени“. Като се позовава на горното окръжно, Отделението за държавни ценни книжа и гаранции на чиновниците към Министерството на финансите уведомява Българска народна банка за пускането в употреба на новите марки и нарежда на 1 декември 1931 г. всички клонове и агентури да върнат в отделението непродадените възпоменателни пощенски марки — здрави и чисти, като предварително се предупредят т. п. станциите, да не разкъсват без нужда листовете на отделни късове. Поредицата „Балкански игри 1931 г.” е издадена в сравнително малък тираж, определен от олимпийския комитет. Мотивите са били, в краткия срок от два месеца да бъде реализиран колкото е възможно по-голям приход за комитета в рамките на определения процент. По-големият тираж увеличавал производствените разходи и намалявал доходите. Пет дни преди началото на Балканските игри, на 21 септември 1931 г. Българският олимпийски комитет отново потърсил помощта на министъра на финансите, който междувременно бил избран за почетен член на БОК. Посочвайки извършеното голямо спортно строителство — колодрума, игрището АС-23, кортовете, стадион „Юнак“, игрищата на „Левски“ и „Славия“, хиподрума, мотоциклетната писта и др. — БОК молел отново за увеличаване на процента, който трябвало да получи от продажбата на юбилейните марки за Балканиадата — този път от 25 на 50%. Разглеждайки това предложение, специалистите от Отделението за държавни ценни книжа заявили, че то няма да доведе до искания ефект, тъй като от една страна банковите клонове съобщавали, че по-големите стойности не са им нужни, а малките вече били почти продадени и сумата предадена на държавното съкровище. Ето защо началникът на отделението, позовавайки се на монополното право на Министерството на финансите по т. 3 от XXVII-мо постановление, предложил да се отпечатат допълнителни количества от по-малките стойности. Предложението било одобрено и на същият ден 9.Х.1931 г. с писмо № 20113 в Държавната печатница била направена заявка за допълнително отпечатване на 150 000 къса по 1 лев, 150 000 къса по 2 лева, 100 000 къса по 4 лева и 25 000 къса по 6 лева от марките за Балканските игри. Цветовете трябвало да са същите като на първото отпечатване, но при изготвянето на боите в печатницата се получили известни нюанси. Непосредствено преди откриване на Балканиадата, била предприета политическа акция за нейното дискредитиране. Акционен комитет на младежките емигранти от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, подкрепени от младежката група на Всебългарския съюз „Отец Паисий” призовали да се бойкотира Балканиадата. Призиви във в. „Македония” от 22 и 25 септември 1931 г. „Акционният комитет” разпространил из София хиляди хвърчащи листа със следния позив: „Българи, тези, които разпънаха на кръст България, които заграбиха кървави късове от нейното тяло, подложиха я на поругание и я обрекоха на икономическа и политическа гибел – идат тук за да манифестират своята национална и спортна култура и балканското си „сърдечно” приятелство. Нека целия български народ и гостите на нашите спортисти знаят: че не ние прокудените чеда на Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини сме против културата, ненавиждаме постиженията и напредъка на човечеството; не ние сме против спорта; не ние сме против разбирателството на балканските народи и културния им напредък. Но заедно с това ние сме най-първо за свободата, правдата и мира, защото те са най-здравите основи за истинския прогрес на народите. Но… за съжаление в страните на нашите хищни съседи свободата е заменена с изтреблението и денационализацията, правдата – с подлост и лицемерие, мирът и спокойствието – със свистенето на куршуми и дрънченето на окови.” Бил отправен и апел към спортната младеж, да не забравя тежката участ и жестокото тегло на поробените българи, подложени от сърби, гърци и ромъни на свирепа и нечувана инквизиция. Накрая на този апел се призовава: „Спортисти, чуйте тъжния стон на поробените ни братя и поставете над всичко: Чрез спорта – за свободата на целокупното племе!” Из улиците били разлепени афиши с около петнадесет снимки на сръбски и гръцки жестокости, извършени в Македония. На тях пишело: „Що става в Македония, Добруджа, Западните покрайнини и Тракия, когато в София се устройва „Балканиада”. Афишите направили силно впечатление на гражданите, но час след разлепването им те били изпокъсани по нареждане на комендантството от специална колоездачна полицейска команда. Отпечатани и разпространявани са също така специални марки с надпис „Не забравяйте Македония”. Други пък били с картата на Целокупна Македония. Младежката група на „Отец Паисий” издала картички с географско обозначение на поробените български зони. На български и френски език било написано „Уреждат се балкански игри в сърцето на България – София – когато в Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини българската книга е забранена и българите подложени на системни избивания”. Призивите за бойкот са публикувани по страниците на вестник „Македония”, който впоследствие изобщо не отразява игрите. Вестник „Пряпорец” помества само информацията, че към спортните игрища в София са пуснати допълнителни трамваи. „Вестник на вестниците”, който е месечен печатен орган, отпечатва снимки и дава подробности за постигнатите резултати в отделните дисциплини под заглавие: „Грамаден интерес към игрите”. В два броя на първата и последната си страница списание „Илюстрована седмица” им отделя специално внимание, представяйки тонирани фотоси от церемониите и състезанията. „Илюстрована седмица” бр. 459 от 11 октомври 1931 г. През времето, когато поредицата е била в употреба, БОК положил големи усилия за подпомагане на тяхното пласиране. Била провеждана агитация да се облепва кореспонденцията именно с тези марки - в този смисъл са изпращани окръжни предписания до низходящите организации. На стадионите били открити специални гишета за продажба на марките по време на състезанията. В пощенските станции са отправяни молби до колетните служби да облепват по-големите пратки с марки от най-голямата стойност 50 лв., тъй като тя можело да бъде използвана единствено за тази цел. Докато бъде отпечатано допълнителното количество марки и те се разпратят по клоновете, определеният последен ден за употребата им дошъл и в крайна сметка от двете отпечатвания общо не били продадени: 114 750 къса по 1 лв., 135 205 къса по 2 лв., 120 120 къса по 4 лв., 35 609 къса по 6 лв., 48 131 къса по 10 лв., 34 808 къса по 12 лв. и 15 529 къса по 50 лв. След направената рекапитулация било установено, че БОК не може с получените до него момент средства да покрие извършените разходи и изплати задълженията си към своите кредитори — доставчици, търговци и особено да изплати работническите надници. Наложило се комитетът да използва всичките си връзки и на всяка цена да получи, колкото може повече средства от юбилейните марки, които изглежда са били единствен източник за финансиране на международната спортна проява. Отличителен знак на състезател в Балкански игри 1931 г. За реализиране на допълнителен приход със заповед № 2026 от 4.XII.1931 г. Министерството на железниците, пощите и телефоните наредило на Главната дирекция на ПТТ да използва непродаденото количество от марките за Балканските игри - до окончателното им изчерпване, в пощенските станции София Ц, София 1 и 2, гара София, Пловдив, Русе, Варна, Бургас и Плевен, но само за таксуване на вътрешна препоръчана кореспонденция и за облепване на декларациите при подаване на печатни произведения, вестници и списания. А на 29 декември 1931 г. (протокол № 99) Министерският съвет с XI-то постановление одобрил да се отстъпят на Българския олимпийски комитет 50% от сумите, които ще се получат вследствие продажбата на останалите непродадени юбилейни марки, издадени по случай „Олимпийските игри“. Повторната употреба на марките от „Първа Балканиада” започва на 16 януари 1932 г. Според разясненията дадени на началниците на станциите, където били изпратени марките, те се пускали в употреба „във вътрешността на Царството, изключително във вътрешната пощенска служба, до окончателно изчерпване“. „Понеже олимпийските марки няма да се продават на публиката при никакъв случай - се казва по-нататък в разясненията - последните ще се употребяват само при таксуване от страна на персонала, на подаваната вътрешна препоръчана кореспонденция и заплащане, вместо в брой - с олимпийски марки, залепени върху декларациите на подадените печатни произведения вестници и списания, записвани на приход в книга 12-а. Началниците на станциите ще наредят да се отпускат ежедневно по установения ред, необходимото количество олимпийски марки на чиновниците, натоварени да водят книга № 2 за вътрешната препоръчана кореспонденция, които ще залепват лично върху писмата, срещу събиране на равностойността им от подателите. На последните в никой случай не се позволява да купуват марки за филателистически или други цели. Също така, не се позволява облепването с тези марки на никаква друга кореспонденция, освен върху вътрешните препоръчани пратки, понеже същите са невалидни и кореспонденцията, облепена с тях, ще се счита като нетаксувана и впоследствие остане недоставена. На чиновниците, натоварени да водят кн. 12-а за таксуване в брой подадените масово вестници, списания и печатни произведения ще се отпускат съответно количество олимпийски марки от по-големите купюри (стойности, б. а.) съобразно ежедневните нужди. С тези марки ще се облепват декларациите на подадените вестници, като унищожаването се извършва с клеймо с дата на станцията.“ По-нататък се указва, че излезлите от употреба марки ще се получават не от банките и агентствата, а от Софийската пощенска станция, на която се предоставял целия щок от непродадени марки. От прихода от продажбата им тя трябва да внася 50% на сметката на БОК в БНБ, 45 % в полза на държавното съкровище и 5% в полза на пощенската взаимоспомагателна каса. Марките на Централна поща София са изпратени на 16 януари 1932 г. Същият ден може да се счита като първи за новата им употреба. Както се вижда от заповедта на пощенското началство, макар Международният олимпийски комитет да се противопоставил на организаторите на „Балканиада” тя да се нарича „Олимпиада”, сред публиката и пощенските чиновници марките за Балкански игри 1931 г. придобили известност и като „олимпийски”. Изданието „Първа балканиада“ не изпълнило докрай своето предназначение — да осигури на Българския олимпийски комитет необходимите средства за покриване на разходите, направени по организацията и провеждането на Балканските игри през 1931 г. Въпреки че с министерски постановления неколкократно е увеличаван процентът, заделян за БОК от сумите, получени от продажбата на марките, направено е допълнително отпечатване на малките стойности и окончателният тираж е доведен до: 300 000 къса от 1 лв., 300 000 къса от 2 лв., 230 000 къса от 4 лв., 115 000 къса от 6 лв., 90 000 къса от 10 лв., 70 000 къса от 12 лв., 35 000 къса от 50 лв. В случая Министерството на финансите е действало „на своя глава“, без да се допитва за мнението на Главната дирекция на ПТТ. Нещо повече: трите постановления на Министерския съвет от 4 май, 12 август и 29 декември 1931 г. са одобрени от Народното събрание едва на 18 май 1932 г. и след това са публикувани в Държавен вестник бр. 59 от 16 юни. Дълго време допечатването на ниските стойности останало неизвестно на пощенската администрация, от там — и на филателистите. За него не се споменава нито в каталозите, нито във филателния печат. Едва през 1987 г. са открити и публикувани документите, които откриват тайната. Марки „Втора Балканиада” В средата на 1932 г. Българският олимпийски комитет отново поискал повече приходи от марките за Балканските игри, с които да се разплати с кредиторите си. Позовавайки се пак на т. 3 от ХХVII-мо постановление на Министерския съвет от 4 май 1931 г., че „...предоставя на Министерството на финансите да определи общата номинална стойност, както и броя и стойността на отделните видове юбилейни пощенски марки за игрите“, последното с писмо № 18052 от 27.VШ.1932 г. прави в Държавната печатница нова поръчка за отпечатване на пощенски марки „Балкански игри“ на стойност 3 200 000 лева, със старите клишета, но в променени цветове: 5 000 къса по 50 лева бордо; 50 000 к. по 12 лв. оранж; 50 000 к. по 10 лв. кафява; 150 000 к. по 6 лв. червена; 150 000 к. по 4 лв. морава; 100 000 к. по 2 лв. синя; 150 000 к. по 1 лв. тъмнозелена. „Втора Балканиада”, 1933 г. (с променени цветове) Нещо не е ортодоксално в тази поръчка и за това свидетелства фактът, че тя е подписана не както останалите — само от началника на Отделението за държавни ценни книжа, а и от самия министър на финансите. Едва когато марките са отпечатани, на 15.IX.1932 г. Главната дирекция на ПТТ разбира за това, и то след като е запитана как смята да ги пласира. На логичния й въпрос: въз основа на какво и по какъв повод е било наредено да се отпечатат нови марки „Балкански игри“, главният секретар на Министерството на финансите отговаря с № 22112 от 23.IX.1932 г.: „Предметните пощенски марки „Балкански игри“ са отпечатани съгласно решението на Народното събрание от 18 май н. г. (Държавен вестник бр. 59 от 16.VII. н. г.) точка „а“, пункт 3. Днес изпратихме на Българска народна банка - Софийски клон, новата партида марки, за да се предадат на Централната пощенска станция срещу кредитна разписка съгласно заповедта на Господина министра на железниците, пощите и телеграфите под № 2026 от 4 декември 1931 г.“ (т. е. марките да се пласират пак само за вътрешната пощенска служба и не се продават по гишетата — б. а.). Такъв ход в шахмата се нарича „мат“, а пощенци едва ли са знаели, че БОК дълго след завършване на Балканските игри е използвал „маркаджийските“ пари, например, за да платят превоза на конете от Париж до София след участието в VIII олимпиада или за получаване на цесия от Интернационалната банка на България, а дори и служителите на БОК са получавали заплатите си в марки за балканиадите. Отговорът на Министерството на финансите не задоволява Главната дирекция на ПТТ и последната е принудена да обясни подробно проблемите, пред които била изправена. „Издадените постановления третират всичките останали пощенски марки от олимпиадата — заявява тя. —- Дирекцията на пощите не може да дава нареждане за пускане в циркулация напечатаната в Държавната печатница съвършено нова емисия пощенски марки от олимпиадата, на сума 3 200 000 лева, тъй като за тях липсва както министерско постановление, така и решение на Народното събрание. Независимо от това, по силата на международни задължения, Главната дирекция трябва предварително да уведоми, поне един месец по-рано, международното бюро за пускане в продажба на новите пощенски марки. Предвид на горното, Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните, чест има да помоли Министерството на финансите да разпореди да се изпълнят законоустановените формалности, като за целта се издаде министерско постановление и прокара през Народното събрание, преди да се пуснат новите марки в циркулация, толкова повече, че още старите марки от олимпиадата не са изчерпани“. Налага се да бъде издадено ХХIII-то постановление на Министерския съвет, взето в заседанието му от 13 декември 1932 г. То допълва ХI-то от 1931 г. : „одобрява се да се отстъпят на Българския олимпийски комитет 50% от сумите, които ще се получат вследствие продажбата на новоотпечатаните юбилейни пощенски марки, издадени по случай олимпийските игри (септември 1931 г.)“. В началото на следващата година марките от „Втора Балканиада” са били пуснати само за вътрешна пощенска употреба, както непродадените марки от „Първа Балканиада”. БОК получил известни количества цели поредици, които впоследствие продал на филателистите. „Втора Балканиада“ не е посрещната радушно от българските филателисти, защото са я считали за спекулативна. Макар и не разграбена веднага, 50-левовата марка поради малкия си тираж се изчерпала. На търг през февруари 1934 г. един софийски търговец купил 200 серии от „Първа Балканиада“ за 85 лева (по номинал) и 200 серии от „Втора Балканиада“ по 200 лева. Шест години по-късно борсовата цена на пълна серия „Втора Балканиада“ вече е към 7000 лева! Спекулата с марките и бързото повишаване на цената им предизвиква недоволство сред филателистите. Един от тях — Никола Терзиянов, публикува в сп. „Българска марка” статията-памфлет „Житието на 2-а Балканиада“, в която с горчив сарказъм пише: „Битието й е налице: седем назъбени правоъгълни „шарени“ хартийки, държавно производство, измакиносано по специален случай и още по-специални мотиви... Пред зиналия гроб попът пръв хвърля лопата пръст върху мъртвешкия ковчег, казвайки: „земя е си — земя будеши“. По подобие на единствената велика истина в битието на човека — смъртта, филателистът може да напише в житието на 2-а Б. следния тропар: „Хартия си и хартия си оставаш. От грях се роди, в грях живееш и грях е изкушението по тебе“. Спонсорирането на Българския олимпийски комитет със средства, получени от издаването на пощенски марки, на практика е било едно преразпределение на държавния бюджет за сметка на пощенското ведомство, като се е разчитало и на страстта на филателистите към притежаването на редки марки, печатани в ограничен тираж. Затова и реакцията на Терзиянов е така рязка. Когато една марка бъде закупена от филателист, той я поставя в класьора си. Дори в един момент да бъде принуден да я използва за таксуване на пощенска пратка, това може да стане само в срока на употреба, който е определен за тази марка. След това писмо, облепено с такава марка, се счита за недействително. То или се връща на подателя, ако му е известен адреса, или се изпраща на получателя, който трябва да заплати съответната такса. Стойността на продадените и неизползваните в кратките срокове марки е чиста печалба за пощата или държавата – зависи как се осчетоводява. За облепените марки е трябвало да бъде извършена съответната услуга от пощата. Некоректно спрямо пощенското ведомство е било да бъдат карани служителите им да извършват напълно услугата за пренасяне на пратка, облепена със съответната марка и после 50% от стойността да привеждат в държавния бюджет. Излиза, че пощите са извършвали услугите на половин цена. Източници: 1. Държавен архив, ф. 159, оп. 7, а. е. 1 2. Списание „Филателен преглед” бр. 12 от 1960 г., бр. 8 от 1987 г., бр. 8 от 1989 г., бр. 12 от 2003 г. 3. Списание „Българска марка“, бр. 32 от 1940 г. 4. Вестник „Спорт” бр. 179, 180, 181 от 1927 г.; 5. Вестник „Спортен преглед”, бр. 5 и 10 от 1929 г. 6. Вестник „Македония” от 18, 22, 25, 26 и 30 септември 1931 г. 7. Списание „Илюстрована седмица” бр. 458 и 459 от 1931 г.

Заглавието май трябва да бъде „Българската военна авиация”?

В кн. VI от м. юни 1896 г. на списание „Светлина” е отпечатана литография, озаглавена „Един панагюрски черешев топ в Одринския затвор”. Към нея е дадено следното пояснение: „През 1876 г. след като потушиха въстанието, имперските турски войски заедно с другите си трофеи, закараха в Одрин и от там в Цариград, един от същинските черешови топове, които въстаналите бяха отправили срещу султановата власт. Дали по заповед от високо място или от просто любопитство, тоя топ е фотографиран в двора на Одринския затвор, заобиколен от четворица затворници-въстаници, от които двоица държат знамена. Дали има жив някой от тия лица – нищо положително не можахме да узнаем. От заптиетата, оня, означен с цифрата 1 се наричал Чауш Ханъмооглу и неговите тирански постъпки със затворниците са били връх на безобразието. При сегашните ни добри отношения с императорското правителство твърде уместно би било, ако се поиска тоя исторически топ и заедно с придружаващите го трофеи се запазеше в Софийския музей.” В българските архиви е запазена и снимката, по която е правена литографията. В „България--френска хроника 1876-1878 - кореспонденции и гравюри от „Илюстрасион” (1988) е публикувана кореспонденция на Н. Делонги, изпратена от Русе на 10 ноември 1876 г. и озаглавена „Българската артилерия по време на въстанието”. Текстът в оригиналното издание на френското илюстровано списание със сигурност е бил придружен със съответна илюстрация, която обаче не е отпечатана в българския сборник. От текста се разбира, че тази илюстрация е някаква гравюра, направена изглежда по снимката от Одринския затвор. Подобна гравюра се появява тогава и в други илюстровани периодични издания. Делонги съобщава: „Въпреки че събитията в България се разиграха не през последните дни, мисля, че ще е интересно за читателите да погледнат едно от оръдията на българската артилерия, пленено от турската армия по време на боевете във вилаетите на Одрин и на Дунав. Това оръдие, което изглежда много примитивно, е било пленено от турците край Отлук-кьой, наричан от българите Панагюрище. Действието му, както можете да си представите, е нищожно. Снарядите могат да нанасят смъртоносни удари на стотина метра. Десет оръдия, направени по същия начин, образуват цялата артилерия на българските въстаници. Пленени от турците, тези оръдия сега са изложени в музея в Константинопол, където предизвикват учудването на чужденците. Моделът, който Ви представям, е направен от въстаниците. Той е от твърдо дърво, обкован е с железа и е свързан с насмолени конци и въжета. Колелата, по-малко здрави, напомнят старите каруци, които още се срещат във Франция - в Брес или Вал ромей. Хората, показани вляво от оръдието, са четирима български въстаници: командир, знаменосец и двама подофицери. Те са пазени от четирима заптии (турски стражари). Върху българското въстаническо знаме има лъв, който тъпче в краката си турския полумесец. В едната си лапа той държи кръст, а в другата - меч. На шапката на въстаниците има същия символ. Но на нея се четат и следните думи: СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ. Въстаниците удържаха клетвата си. Те не можаха да победят и... загинаха.” За пристигането не на един, а на два пленени черешови топа в Цариград, съобщава в спомените си Стефан Генков Кисьов, публикувани в „Сборник на Калоферска дружба” в 1924 г.”: „Помня, беше май. Бях отишъл да купя нещо в един магазин до подземната железница на Каракьой (Галата). Изведнъж чух, че се говори нещо за българите. Напрегнах слух. Гърци оживено разправяха, че въстаници българи били изклали много турци и гърци и след десетдневен бой били разбити и селата им изгорени, а от останалите живи и изловени по-главните виновници били избесени, а другите, затворени. „Ами тези, които отзарана обесиха на моста, какви са?”, попита един. „И те са от тях, отвърна друг, който дотогаз само слухтеше, я прочети снощния брой на в. „Неологос”, та да се чудиш и да не повярваш, какво са извършили над турци и турци тези афоресани българи!”… Аз веднага припнах към моста, за да видя обесените българи. Там се беше събрал много народ, но най-много бяха туркини и турчета, които замеряха с камъни обесените и ги плюеха отдалеч. Туркините още разправяха, че тези кератии гяури искали бейове да стават и избили много туркини и турчета и че на срещната страна на моста имало обесени и други двама българи. Обесените бяха селяни 40 - 45-годишни, с увиснала настрана глава, посиняло лице и прехапан език. Докле още уплашен ги гледах, от срещната страна на моста се зачуха зурли и тъпани. Веднага всички впериха очи към тази страна - за миг оставиха обесените на покой. След малко, зададе се шествие. Начело му вървяха двама турци зурладжии и един тъпанар, след тях — друг турчин, носещ прикачено на прът турско червено знаме (в средата му полумесец и звезда — от бяло платно), след него четворица заптии с извадени с жълти медни дръжки касатури в ръце и облечени в потури и аба от тъмнозелен плат и украсени с червен ширит по ръкавите, пешовете и гърба, а на главите им стояха големи и накривени назад фесове с дълги пискюли, които падаха до рамената им. Сега вече след тях идеха два взети от българските въстаници дървени топа, качени всеки един на предница от волска кола и които теглеха по две магарета. След всичко изброено вървеше голяма шумяща навалица. При това и на моста се бе струпал толкоз много народ, че заптиите с мъка отваряха път на шествието. Когато стигна до обесените българи, един от навалицата турчин извика: „От небето падна дъска, царството на българите не трая нито седмица! ...” При вида на кротките и с наведена глава магарета, които бяха издигнати на такава голяма чест - избухна голям смях и весел шумен разговор. После пак по адрес на обесените, и изобщо на българите, турци и гърци сипеха безспирно най-мръсни ругатни. И аз тръгнах, смесен с навалицата. От всички дюкяни и магазин в Каракьой наизскачаха стопаните да видят каква е тая шумна навалица, какво е това чудо. Из пътя се приближи и друга навалица, като че ли из земята извираше и се притискаше да види дървените топове, изобретение на дебелоглавите българи. Едни турци пък се смееха, а други ругаеха властта, задето излагала сама себе си на подигравка пред чуждия свят. Един грък говореше на съседа си турчин юрганджия: „Мехмед ага, виж, за бога, този афоресан български миллет, иска с дървени топове да съсипе великата османска държава!” До баничарницата на Каракьой шествието се спря да стори път на конния трамвай. Изведнъж се изпречиха двама чужденци — приличаха на англичани. Те пуснаха по нещо (сигурно пари) в ръце на заптиите и изрисуваха набързо топовете, па след като ги разгледаха внимателно, единият от тях потупа по рамо едното заптие и на развален турски език каза: „Буну япан, чок зор вар!”, сиреч искаше да каже, че който бил направил тези топове, се бил намирал в голяма неволя — па бързо и двамата си отминаха. За да стане шествието по-интересно, към него се присъедини и известният тогаз на цариградчани турчин Чиплак Мустафа (Гол Мустафа), който и лете, и зиме все гол ходеше. Турците го считаха за светия и ханъмките се считаха щастливи, когато той се приближаваше до тях и слагаше ръката си върху рамото им. Затова към тях негово високо благоволение те пък му поднасяха със своите меки, бели и с къносани нокти ръце хубавите си кесийки и той взимаше колко пари си искаше. Дървените топове откараха в двора на Топхането, до самия часовник, а голямата навалица остана вън покрай оградата да гледа още и продължаваше да бъбре всичко. Една стара туркиня, случайно минавайки оттам, се спря въздивена и попита защо се е бил събрал толкоз много народ. Няколко турци подигравателно й посочиха двата топа с четирите магарета. Туркинята отначало се позасмя, но после тя навъсено избъбра: „Знаете ли вие, че ние сами сме вкарали вълка в кошарата при овците и че тези дървени топове скоро ще станат стоманени и ще съсипят нашето царство?” На турците не стана яко добре, но аз си отминах доволен от думите на туркинята. Наистина нейните думи били пророчески!” В „Градили майстори болгаре” (1980) Георги Тахов публикува тази снимка и дава следното обяснение за нея: „Оказа се, че в „Аскери музей“ в Цариград могат да се открият някои от въстаническите знамена, считани отдавна за погинали. Пряпорци, върху които единствената художествена творба е златовезаното лъвче, достатъчно за идеята на една свобода. Ето какво ми разказаха: „Беше неделя. Музеят бе сравнително празен. Експонатите се охраняват от войници. Попитах: „Булгар байрак?“ И се досетиха. Един служител извади от един ъгъл малко зелено знаме. Развихме го с треперещи пръсти. Имаше дървена дръжка, завършваща с голям бял чирен (раздвоена овнешка кост), каквито имат дръжките на сабите. Дървото не бе голямо и явно знамето бе предназначено за носене от човек на кон... Може би от въстаниците на Бенковски? От едната страна имаше извезан лъв с надпис „Свобода или смърт“. Лъвът е изработен със златен конец, примитивен, но вълнуващ. Не бях изпитвал такива чувства.“ Доколкото зная, досега никой не е успял да снима някое от знамената в „Аскери музей“. Тахов не е обяснил кой и кога е направил фотографията. Като подминем ироничния въпрос „кое поред знаме на Бенковски може да е това?”, се вижда приликата на знамето от Истанбулския музей с по-малкото знаме на снимката от Одринския затвор. Делонги описва само голямото знаме. Може би защото на гравюрата от второто знаме действително се вижда само дръжката. Но не сме сигурни каква точно гравюра е публикувал и коментирал дописника на „Илюстрасион”. Нямаше да се налага да се правят тези предположения, ако днес бяха налице качествени снимки на знамето и на топовете, защото последните вероятно също се съхраняват във военния музей в Турция. Като изключим снимката на знамето, има ли публикувани у нас други снимки на български реликви в турските музеи? Въстаниците от Крушовската република през 1903 г. също са имали черешови топчета. Едно от тях е пленено и през 1997 г. е открито в депото на „Аскери музей”. През 2003 г., по повод 100-годишнината на Илинденското въстание то е изложено в Скопие, а през 2013 г. в Музея на македонската революционна борба е поставено негово копие. Може би за нашите научни и музейни работници ще бъде интересно да разберат как е „открито” Илинденското черешово топче (на македонски „Црешово топче”)? Написано е в интернет: „Първият македонец, видял Црешовото топче, който в същност е успял да открие къде се пази то, е полковник Ванче Стойчев, професор от Военната академия в Скопие. Заедно с военна делегация, той на 2 юни 1997 г. е бил в Истанбул. Отишъл във Военния музей и потърсил да му покажат Црешовото топче. Понеже не било изложбен експонат на музея, кураторите намерили топчето и позволили на полковника да го фотографира.” Откривателят Ванче Стойчев съобщава следната подробност, която е интересна, ако има желаещи да потърсят българските топчета: „В Музеят първо ми казаха че нямат такова нещо, защото сред изложените експонати няма топче. След това ми казаха „елате утре”. Отидохме на следващият ден, директорът на музея ни каза да почакаме. Изпрати екипа в депото и след 15-тина минути видяхме как четирима войника носят с особена почит топчето, а зад тях идва кураторът. Аз се развълнувах, застанах мирно и по военному поздравих, докато те носеха и положиха топчето пред нас.” По-нататък В. Стойчев обяснява, че два часа разглеждали и измервали топчето, накрая им разрешили да се снимат с него и затова го изнесли навън.

Хайде сега да видим, как самият Георги С. Раковски е пишел името си, как се е подписвал и какъв всъщност е бил неговият почерк! Снимката на картината на Сако е от тези, които Димитър Ценович е поръчал и продавал в читалището в Букурещ през 1870 г., след като е спечелил картината на лотария. Затова снимката е на фотограф от Букурещ, а не от Браила. До 1869 г. картината е била там.

Казах вече, че картината е рисувана след смъртта на Раковски - през 1869 г.! Иван Стоянов много подробно разглежда картината на Сако. Не е знаел за съобщението в "Свобода", аз сега го пускам за първи път, но прави анализ и стига до извода, че тази картина не е рисувана, докато Раковски е бил жив. Не само че не знаеш, ами и лъжеш че си чел това-онова!

Слаби са ти познанията по въпросите за българските герб и знаме, затова и нямам никакво намерение да споря с теб. Написал съм каква е истината за Раковски и българския трикольор. Все пак, ако имаш желание да се ограмотиш, потърси статията на проф. Иван Стоянов „Българското национално знаме”. Там най-пълно е изложено какво е изяснено по въпроса за българския трикольор към днешна дата. Пише и за Планински.

Нищо не излиза, дори и да бях уточнил за кои кораби става дума. Статията е за българското знаме, покрай което става дума за панславянското знаме, което пък се предполага, че е свързано с руското. Да, ама и това е несигурно: що пък са избрали точно флага на търговските кораби, а не царския? Затова съм написал „счита се”.

Глупости на търкалета! Като пускаш този пасквил, значи изобщо не си чел статията. Там за Цариградската конференция е написано: „Следващите заседания били посветени на реформите, които трябвало да бъдат прокарани в Босна, Херцеговина и България. Общото становище било тези провинции да бъдат преобразувани в три области (вилаети) с местна административна автономия (местно самоуправление). Областите трябвало да се управляват от главни управители - валии, и изборно областно събрание… Планът за България предвиждал разделянето й на две самоуправляеми области: източен вилает - с главен град Търново и западен вилает - с главен град София… Особен момент в административното устройство и управлението на самоуправляемите области бил прокарването на принципа за пропорционалност в управлението според вярата на населението. На съвещанието в Ливадия, състояло се през октомври, било отчетено, че изборното начало в част от България ще бъде съпроводено със затруднения, тъй като в местата, където преобладавал мюсюлманският елемент, след избора щяло да се получи господство на бейовете в съветите. Затова и дошла идеята за обособяването на кантони на етнически принцип. В проекта за органически правилник на вилаетите в България било отбелязано, че „като се запазва, доколкото е възможно, съществуващото административно деление, ще се положат усилия да се групират християните и мюсюлманите в отделни кантони... Съставът на двата вилаета в България, т. е. определянето кои санджаци в кой вилает да влязат, бил предложен от английския представител също с отчитане на по-масовото присъствие на турско и гръцко население в Източния вилает…” Изобщо не става дума за „българска държава”, а за османски вилаети с местно „управление според вярата на населението”. И ако българите успеят да прокарат повече хора в него се очаквало да имат и повече влияние върху решенията. Това обаче се отнася за кантоните - няколко обединени според вярата на населението общини. И където турците са по-много, управлението ще бъде турско. Иначе всичко си остава под управлението на султана и Високата порта. Ако нямаше договора на Русия с Австро-Унгария от 15 януари 1877 г., Русия нямаше да започне Руско-турската война. Тогава един бог знае как щяха да изглеждат турските вилаети на територията на Българската екзархия, която се е разпростирала и по места, където българите нямали мнозинство, както признава въпросния Георгиев.

В царской России Государственное знамя было наглядным воплощением царского титула; для каждого Царя создавалось новое Государственное знамя с новыми гербами присоединяемых царств, княжеств и областей соответственно расширению нашего государства. Национального флага из упрощенных цветов Россия долгое время не имела. Петр I, заимствуя из Европы бело-сине-красные цвета флага, также утвердил еще один флаг – желтое полотнище с двуглавым черным орлом, держащим морские карты с изображением Белого, Каспийского и Азовского морей. Впервые черно-желто-белые гербовые цвета были обозначены в России во время правления Анны Иоанновны. В Высочайше утвержденном мнении Сената от 17 августа 1731 г. белая кокарда была названа «российским полевым знаком», а в драгунских и пехотных полках шарфы приказано было делать «по Российскому гербу» из черного шелка с золотом, «шляпы всем иметь с голуном золотым и с кисточками золотыми с черным полем и с белым бантом волосяным». В 1742 г. в связи с церемонией коронации Императрицы Елизаветы Петровны было создано Государственное знамя Российской империи. Оно состояло из желтого полотнища с изображением на обеих его сторонах черного двуглавого орла в окружении овальных щитков с 31 гербом, символизирующих упомянутые в императорском титуле царства, княжества и земли. Рисунок государственного знамени выполнил живописец Иван Яковлевич Вишняков. На друго място пък се уточнява. 20 января 1705 года Пётр I издал указ, согласно которому «на торговых всяких судах» должен подниматься бело-сине-красный флаг. Трёхполосный флаг использовался и на военных кораблях до 1712 года, когда в качестве военно-морского флага был утверждён Андреевский флаг. Бело-сине-красный флаг становится коммерческим флагом (то есть флагом гражданских судов). През 1848 г. знамето на Русия е било жълто-черно, а корабите още са плавали под бяло-синьо-червен флаг.

Ще изчакам да изредиш всичко против и тогава ще взема отношение по въпроса. При условие, че е подкрепено с някакви факти и доказателства.

В този форум всеки читател има право на мнение.

Знамето на Първата българска легия Освен печат, Първата българска легия е имала и знаме. Неговата най-ранна поява е фиксирана от Иван Кършовски. Въпросният ден на появата, неотбелязан като дата, е този, когато станало разделянето на легията. Тогава била издадена заповед да се съберат всички „самоволци”, защото щяло да се чете разпоредба. Предварителните очаквания на доброволците били, че ще се издаде заповед легията да замине зад граница. Всички се събрали и тръгнали с оръжието си и със знамето, и излезли на север от Белград в равнината покрай Дунав. Там, според спомените на Кършовски, легията се построила и се побило знамето с българския лъв. (Вероятно мястото ще да е било това, за което пише Христо Иванов - „на ливадето”.) В допълненията към записките си Христо Македонски пише за „Знамето на Раковски от 1862 г.” като отбелязва.: „Знамето на Раковски, под което устроената в Белград първа българска легия воюва против турците и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на дяда Ивана от Зайчар. В 1876 г. Дядо Иван дойде с особена своя българска чета, съставена от българи на Крайна (Зайчарско и Неготинско), начело на която се развяваше това историческо българско знаме.” „Дядо Иван” е войводата Иван Кулин. По време на сраженията в Белград, той не се намирал там, а в Крагуевац. С него имало и доброволци, чакащи да тръгнат за България. В Крагуевац Ильо Марков и Иван Кулин се събрали заедно. Не е известно дали с тях е било и знамето на легията или дядо Иван го е получил по-късно лично от Раковски. Следващият път, когато се развява станалото вече историческо българско знаме на Раковски, е както отбелязва Македонски, по времето на сформирането на четата на дядо Иван Кулин. Вероятно посочената от Македонски година, 1876-та, е правописна грешка. Точната година е 1867-ма. Тогава войводата Иван Кулин и военният му помощник Еремия Българов организират в Сърбия така наречената Зайчарска чета. До тогава знамето на Първата българска легия било съхранявано от ученическото дружество в Белград в квартирата на българската патриотка Магдалена Станкова. Било ѝ дадено от Иван Кулин. Взето било от Станкова и е занесено в Зайчар от Еремия Българов. Там българската светиня, възприемана като символ на свобода и държавна самостоятелност, станала притегателен център за емиграцията в Сърбия и съседните страни. Въстаниците от Зайчарската чета били групирани в 4 роти, всяка със свое знаме. На 20 юли 1867 г. на сборното място в подножието на Шашка планина от приготвените български знамена били донесени три: две трицветни и светинята на българите - знамето на Първа българска легия. Пред строените доброволци от сформираната чета дядо Иван Кулин поверява знамето, завещано от „патриарха на революцията” - на Цеко Спасов от с. Старопатица, с пожелание да го носи с чест. С просълзени от радост очи Спасов приел светинята и като дал тържествен обет, я целунал. Възторжено „ура” се разнесло над смълчаната Шашка планина. Пред трогнатите и насълзени четници застанал поп Петко Добриновски. С кръст в ръка и с пушка до нозе той заклел цялата чета. Един по един въстаниците целували кръста и знамето и с вдигнато нагоре оръжие извиквали: „Свобода или смърт”. Сигурни в дружелюбното отношение на сръбските власти, четниците преминали на 21 юли границата, но били посрещнати и обстрелвани от многолюдни турски сили. Положението се усложнило от предателското поведение на сръбските погранични части, които водени от сръбския шовинист, началника на Черноречки окръг Йоцо Наумович, обстрелвали четниците в гръб. Притиснати между два огъня четниците били разбити и пръснати. Преминалите на сръбска територия четници били арестувани и отправени към полицейските затвори, за да бъдат съдени. По пътя сръбските шовинисти начело с Йоцо Наумович плюели (разбирай псували) по българите и се гаврили със знамената им. В един сръбски служебен доклад от това време било записано: „Той (Йоцо Наумович) публично наричал това свещено знаме „кучешки парцал”, защото имало на него българския герб, лъвът, който уж бил приличал на куче.” В сръбските архиви е запазен и още един документ, доклад до министъра на вътрешните работи за разпита на арестуваните българи, в който е описан напълно вида на знамето на Раковски. В доклада относно знамената на Зайчарската чета е записано: „Еремия [Българов] нарежда двете трицветни знамена да се развяват, а третото било някаква българска светиня. То било малък формат като някаква икона, боядисана с блажна зелена боя и представлява поле, а на полето малък лъв, изправен на задните си крака, с корона на главата, и както е изправен, стъпил на полумесеца и турското знаме. На това знаме е написано: „СВОБОДА или СМЪРТ”. На другата страна на знамето имало същото изображение, било отбелязано в доклада. Като се има пред вид обаче, че знамето е било боядисано, то най-вероятно на другата страна е прозирал образът от предната. Така е на показаното по-горе знаме на българските доброволци: гербът и лавровите клонки личат зад кръста. При разпита Еремия Българов скрил от къде са взети знамената. За предаденото от Раковски на Кулин знаме той казал, че го бил получил преди една година от Габрово. Йоцо Наумович пък се измъкнал и оправдал вероломството си спрямо българите също със знамената. Постъпил така, казал той, защото със себе си четниците носели три български знамена, на които пишело „Свобода или смърт” и се плашел да не ги захвърлят и попаднат в турците, които можело да ги помислят за сръбски. В края на 1867 г., когато в Зайчар се водел съдебният процес срещу Иван Кулин, откритата през пролетта същата година в Белград Българска военна академия била преименувана на Българска легия. Сръбските управници опитали да накарат българските легисти да положат клетва за вярност на сръбското знаме. Младежите обаче заявили единодушно, че те уважавали сръбското знаме, като знаме на един братски народ, но за българите то било все пак чуждо и не е българско. Клетва за вярност можели и щели да положат само пред знамето на Раковски, върху което бил изобразен българският лъв да тъпче в краката си турския полумесец - знамето, на което било написано „Свобода или смърт”. Изглежда по това време знамето на Първата българска легия е било в Зайчар, където се е водил процеса. Последното известно сведение за това знаме е, че то било съхранявано до 1894 г в Окръжното управление на гр. Зайчар. Впоследствие било унищожено от сръбските шовинисти. Знамената на априлските въстаници от 1876 г. като че ли дават най-точна представа как е изглеждало знамето на Георги Раковски, развявано от участниците в Първата българска легия. Символът, който издига Раковски - лъвът, тъпчещ турското знаме, трайно заема своето място в печатите и знамената на организациите и формированията, които поемат революционната щафета за освобождението на България от нейния първи стратег. За да се сбъдне писаното от него в позива, писан в горещият на очакване 1 август 1862 г.: „Нека всеки запише дълбоко в сърцето си за свята възторгна реч - свобода или смърт - и с пламен меч да върви в бойното поле под знамена на непобедимия български лъв; а божа всесилна десница нам ще помогне!” *Сведенията са взети от: Петър Кузманов. Кнез Иван Кулин. С., 1971