К.ГЕРБОВ

Посочил съм, че тези писмени описания са в статията ми „Легията на Раковски”.

По какъв начин анкетата може да допринесе за промяна на мнението на „началниците” от Брюксел? От там казват, че били необходими нови данни и някакъв "по-систематичен подход". 29 октомври 2015 г. Европа няма да отмени лятното часово време, въпреки че повечето евродепутати настояват за преразглеждане на директивата заради негативните последици върху здравето на хората, транспорта и туризма. Това стана ясно след дебат в ЕП в Страсбург днес. Еврокомисарят по транспорта Виолета Булц е категорична, че за момента няма достатъчно основания ЕК да отмени лятното часово време. Евродепутати от различни политически сили обявиха отношението на комисията към проблема за скандално, абсурдно и дори - иронично. Според тях Европейската комисия пренебрегва здравето на хората, което е недопустимо. От името на парламентарната комисия по правни въпроси, председателят й Павел Свобода попита защо Европейската комисия умишлено пренебрегва множество научни изследвания от ЕС и други страни, в които се посочва отрицателното въздействие на лятното часово време. „Проучвания на 9 европейски университета показват, че промяната към лятно часово време води до здравни проблеми. Много европейци са на мнение, че въздействието е лошо - те не могат да спят, имат храносмилателни проблеми, страдат от депресия. Всичко това може да доведе до диабет и затлъстяване. Лятното часово време освен това се отразява много зле на хората, които страдат от аутизъм. Освен това 131 милиарда евро се изразходват за медикаменти и други средства за справяне с промяната. Комисията заявява, че държавите - членки досега не са се оплаквали, следователно няма защо да се обръща внимание на такъв незначителен проблем. Очевидно, за комисията здравните проблеми на 20% от гражданите нямат никакво значение. Комисията също така не обръща внимание на огромните разходи, които се правят. Това е скандално", добави той. За преосмисляне на директивата призова и германският евродепутат Михаел Крамер. „Експертите са единодушни. Доводите в полза на смяната на времето са поставени под въпрос от учените. Няма никакви научни факти, които да доказват ползите от преминаването към лятно часово време. Първоначалните доводи бяха свързани с пестенето на енергия. Проучванията обаче сочат, че този ефект вече не е налице. Вместо да получим положителен ефект, ние по скоро я пилеем. Трябва да се сложи край и да се запитаме тази система на промяна на времето има ли още смисъл", обясни Крамер. В хода на дебата бяха представени и други аргументи за отмяна на лятното часово време. Проучвания сочат, че при смяната на часовото време броят на катастрофите се увеличава с 48%. Смяна на часовото време се отразява негативно върху децата, образователния процес в училище, на туризма и икономиката като цяло. Всички евродепутати в изказванията си призоваха комисията да преосмисли директивата, която по думите им е остаряла и да се прояви загриженост към здравето на хората и икономиката. В отговор еврокомисарят по транспорта Виолета Булц отговори, че е разговаряла поотделно с държавите - членки, за да разбере какво е тяхното мнение и има аргументи „за" и „против" лятното часово време. „Наистина доста от проучванията се съсредоточават върху потенциалните отрицателни последици за здравето, но все още няма нищо убедително. Аз се вслушвам в думите ви, уверявам ви в това, но основната ми цел е да се запази единният пазар, което означава решението по този въпрос да бъде единодушно и да се вземе на европейско ниво от всички, затова на този етап комисията не обмисля промени по действащата директива", добави тя. Еврокомисарят допълни, че ако се получат нови данни като част от един по - систематичен подход, ЕК е готова да преразгледа позицията си. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1523785

Форумът вече да не е на автопилот? Нали имаше правило в исторически теми да не се коментира съвременната политика? Нови правила ли има, що ли, обяснете! Къде изчезна чисто политическата тема за оснобождението и отношението ни към Русия. Там имаше възможност всеки да си пише каквото си иска. Явно на някого не се хареса нещо поместено там и вместо да се тури катинар, цялата тема изчезна. Оставете накрая една тема, в която всеки да си псува, защото така се омърсиха всички останали теми, в които все пак имаше желание да се работи с факти и документи. Затворете ги и който иска да каже нещо съществено по въпроса да си отваря нова тема. Мисля че форумът трябваше да отстоява първоначалното си заглавие „Наука” и да не се превръща в място за "бля-бля" и изява на долнопробни политически схватки между „читателите”.

Интересно откъде се появи тук тази информация? За кой Паисий става дума, защото в показалеца на „История славянобългарска” не е отбелязано име „Слав”.

Алексия севаст не е ли Алексий деспот Слав?

Да добавим нещо и от историята. За поука. Подобни чувства, като Иван Вазов, но в обратна посока, е изпитал и руският поет Аполон Коринтски, веднага след като разбира, че България се е включила в Първата световна война на страната на Централните сили и е започнала военни действия срещу Сърбия. Стихотворението му „Погребален помен (тризна) за България” е публикувано на 7 ноември 1915 г. в списание „Нива”. Това стихотворение е писано преди Вазовото, но то се явява своеобразна предварваща критика към мислите, изложени по-късно в „На руските войни” (Вазовото стихотворение). Вазов се обръща още в началото с: „О, руси, о, братя славянски”. Аполон отправя критика към българите, именно защото те са започнали война срещу сърбите, които също са славяни. И са се съюзили с Турция и Австрия - страни, срещу които Русия се бори във война и чрез дипломация, за да се появи на политическата карта отново държавата България. Своеобразен коментар на стихотворението на Вазов, прави политикът от Демократическата партия Александър Гиргинов, когато на 3 март 1916 г. в Народното събрание се дискутира въпроса за смяната на календара.

Във второто издание на „Миналото” Заимов пренарежда книжките. Първа книжка от първото издание става трета при второто. При това разместване, доработване, писане на нови текстове, авторът е пропуснал нещо да коригира. Историята за Каравелов е вярна до момента, в който се обявява, че архивът е изчезнал. Да, ама се оказва, че не е така. Писмата на Левски са били у Кириак Цанков, а не у Каравелов. То и за начина, по който уж изчезнали тези писма се предава по пет шест начина: има версии, че Каравелов ги продал, че жена му ги предала. Версията на Заимов е „най-мека”, но трябва да се знае, че той често си е добавял от себе си някои неща. И когато го цитирам, винаги добавям нещо „за” или „против” цитираното. В биографията на Левски, която излиза след първото издание на „Миналото”, Заимов подробно изброява документите, които е имала на разположение следствената комисия. Изрично е упоменато: документи заловени у участниците в комитета. Никакъв Каравелов не се споменава там. Това потвърждава и Левски: „У вас са писмата, подписани от мен и изпратени до комитетите в България. Други няма у вас, защото другите ги изпращах отвъд.” Ами че, ако комисията имаше на разположение писмото на Левски, в което той описва обира и убийството, щеше да му го прочете. Нямаше да го занимава с тезкерето на Дидьо, дето уж било сред книжата на Каравелов. И в окончателния протокол ще се спомене това писмо. Там обаче се отбелязват само обвиненията на Вутьо - не се говори за писмо, в което Левски да си признава убийството. Отричал – пише в протокола, и толкова. Това писмо е най-важното. Дори да предположим, че някакви документи на Каравелов са предадени на турците, те явно не са били на Левски. Затова не са използвани като свидетелства при разпитите му. Да знаете, омръзна ми се да се обяснявам какво съм написал. Може и аз да не се изразявам ясно. Иван Д. Стоянов ви го каза: не е редно да се коментират отделни изречения от една статия, в която едни факти или се подкрепят или отхвърлят с други факти. Вие сте се хванали за нещо и не признавате другото. Дипломатите ясно са написали: „Отначало Диаколевски отричаше и само при наличие на намерените у него писма, както и на няколко други, попаднали преди това в ръцете на властите, започва да признава”. И: „У Диаколевски било намерено писмо (вероятно от Букурещ) след аферата от Орхание, което гласи: той трябва да се постарае на всяка цена да освободи от затворите компрометираните при обира комитетски хора.” Това са факти, срещу които вие ми противопоставяте логики. Можете да не приемате това, което съм написал, но трябва убедително да опровергаете тези документи. А не да излизате със заявления, че дипломатите не са разбрали добре, пък наш Никола казва истината и дядо Петър си измисля.

Не можем да бъдем сигурни, че Николчо е знаел всичко, което Левски е носел със себе си: в дисагите, в джобовете. Може Левски да не му е казал. За това, че „си изял тескерето”, Николчо научил от стражарите, а не лично от Левски. Не е много ясно и какво точно е станало с дисагите му. Явно не са ги носили заедно със заловените, защото в тях е имало обувки. А през цялото време Левски е бил по чорапи. Можели са да му дадат обувките, ако са били под ръка на стражарите. Конят го прибрали едва три дена след залавянето, но не е ясно документите кога са открити и как са попаднали в ръцете на комисията в София. Показанията на Николчо и Христо не са много за вярване. Дядо Петър Попов твърди: „Както научих от Н. Цвятков и от Хр. Цонев, Левски след потропването, гръмнал един път, изгорил книгите които били в него и през вратата с револвери в ръце отишъл в яхъра.” За парите също няма документ колко са били. На едно място се казва, че заптиетата си ги били раздали помежду си. Николчо обаче твърди, че ги бил видял в затвора в София – били жълтици. Киров, хайде стига с фантазиите и свободните съчинения! Пък и ехидничиш: Гербов сам се компрометирал. Вече казах, че се занимавам с документални сведения, а не с предположения. В протоколите, макар и косвено, е отбелязан фактът, че съдебната комисия не е притежавала писма на Левски, изпратени до Каравелов. Написал съм: „В намерените и публикувани през 1952 г. протоколи от следствието срещу Васил Левски и неговите сподвижници има едно много категорично свидетелство в подкрепа на този извод . По време на разпита на Левски, проведен на 9 януари 1873 г., се е развил следния диалог: „- Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има - къде са? (питат Левски). - Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение (отговоря той).”

Идеите на Раковски са копирани от априлските въстаници: нямали са оригинална артилерия, но са направили черешови топчета, имали са обаче кавалерия – Хвърковатата чета. Конните сотни са били необходими, докато основната войска се движи по хребета, те да слизат по селата и бунят населението. Това е била целта и на Хвърковатата чета.

В оригиналния текст се чете „по сто конници”. Не става ясно обаче, това към къде трябва да се отнесе. Някак не се връзва: „с два хирурга по сто конници”. Може би е „с 4 тобуши по сто конници”. За полк става дума - полк с конни сотни. В Българското опълчение също е трябвало да имат сотни, но са отпаднали. Иначе под „хирург” би трябвало да се разбира не човек, който ще прави операции, а такъв, който да може да извади куршум, да отреже ръка или крак, когато раната гангреняса…

При социализма нямаше пенсионни фондове! „В България пенсионерите се увеличават по-бързо от броя на започващите да се осигуряват, а на практика истинските фондове за социално осигуряване се формираха преди 7 години. Причина за високите пенсионни осигуровки е комбинацията от големия брой пенсионери и липсата на натрупани в миналото пенсионни фондове. През социализма тези спестявания са отивали директно в държавата и с тях се е инвестирало в икономиката. Така да се каже нямало ги е елементите натрупване, инвестиране и индивидуални сметки. Предишният пенсионен фонд е бил използван за индустриализацията на страната. Парите са вложени за благоустройство и индустриализация, т.е. в обекти като язовири, АЕЦ „Козлудуй“, началото на АЕЦ „Белене“, Химическият комплекс в Девня, „Химко“-Враца, „Свилоза“, „Вида“, АТЗ -Димитровград, за военно-промишленият комплекс, БТК, Булгартабак, Фармахим, Нефтохим , леката и хранителната промишленост, цветната металургия, електрониката, роботиката, Балкантурист, почивни станции, магистрали, енергетика, култура и т.н. Всичко това е означавало достатъчно работни места, които означават съответно доходи и отчисления от доходите към пенсии. Следователно би трябвало голяма част от постъпленията от приватизацията на такива обекти да отиват за попълване на пенсионен фонд за пенсиите на сегашните пенсионери. Имало е и изискване на закона за приватизацията да се заделят 20% от постъпилите в нея средства в специален фонд, в това число 7% за фонд „Пенсии”.” Пенсионната система | Hugging Bearr Откраднаха ни не парите, а построеното от нас. По-голямата част направо го оставиха да се саморазруши.

Стоян Заимов обяснява, че уж ръководителите на Априлското въстание са искали чрез „резнята”, която ще настъпи между турци и българи след започването му, да обърнат внимание на западните правителства върху положението на българите. Но въстаниците са разчитали това да стане, докато те още воюват. Явно обаче, че не са били оценени добре собствените сили: въстанието е потушено за дни, а западните държави научават за него едва, когато се разчува за Баташкото клане някъде през август. Но дори и тогава те не симпатизират на каузата на българите да получат независимост. Искали са султанът да направи реформи и осигури някакъв поносим съвместен живот между българите и турците. Затова и симпатиите на западняците към българите намаляват, когато разбират, че Русия е започнала война с Турция. Английската кралица е натискала Дизраели да започне война срещу Русия. „И българите са варвари като турците”, написала му тя. Но Англия не е била подготвена да започне военни действия същата година. Там даже не са вярвали, че Русия ще се реши да воюва с Турция. Австро-Унгария пък си опекла работата по дипломатичен път. На Германия ѝ било все тая, но Бисмарк считал, че една война срещу Турция ще отслаби Русия и дал едно рамо. Би било редно, тези които оправдават Априлското въстание като повод турците да започнат насилие над българите, което да предизвика война за националното им освобождение, да се сетят, че всъщност трябва да се отбелязва не датата на избухване на въстанието, а датата на Баташкото клане. В книгата на А. Х. Бихман „Стамболов, биография”, като бележка към текста се казва: „Зверствата в Батак надали са били по-лоши от ония, които се случиха в Панагюрище, Татар-Пазарджик и другаде, но понеже селото стои малко настрана, турците малко внимание обърнали да укрият лешовете на убитите и другите признаци на зверствата си. В Батак въстаниците били подлъгани с обещанието за прошка и като излизат от скривалищата си, турците ги нападат и избиват. Когато турският главен комисар по разследването пристигнал и видял всичко това, обърнал се та попитал Тосун бея: „Колко ви е заплатила Русия за тая работа? Знаеш ли че това е началото на съсипването на Турската империя?”

Стаски, разбрал ли си какво е станало с ония 34 000 гроша, които Христо Иванов е дал на Левски, някъде август-септември 1872 г.? Три месеца по-късно Апостола на път за Влашко е носел само 4500 гроша.

Отдавна проумях, че плюсовете, които ти поставят твоите почитатели, не са заради познанията ти, а защото изразяваш „правилната” идеология. Въпреки това от време на време влизам в спор с тебе, но както виждаш привеждам исторически аргументи. Какво е писал Манчев и какво Редкин е история, а не идеология. Историята е наука, когато се позовава на историческите факти.

Направил съм грешка. Това за псувните го бях добавил в последното изречение – типично е за нашего брата българина. Но реших да не издребнявам и в последния момент го изтрих. Все пак правилно разсъждавам: хвърляли са камъни отгоре и са псували турците. Нещо подобно съм написал и в статията. Но да е споменавал Редкин за „грабвайте телата”? Точно защото Кисов е бил в трета дружина, писаното от него за четвърта дружина е най-малкото съмнително. Написал е "там", а не "тук", гледайки отдалеч. Анадънму?

Пак минахте на „Гербов бие негрите”. След като не можете да определите статията какъв жанр е, не се хабете да й измисляте кусури. Разбира се, че нямам претенции да правя литературен анализ на произведението на Вазов. Посочил съм пример, как това произведение се възприема от читателите. За това, че читателите не възприемат Вазов „правилно”, не е виновен Гербов. Не мога да приема като смислен аргумент репликата: „ами той Вазов може да е черпил от някъде си и от някой си нещо, което ние не знаем”. За мен това е несериозно, независимо, че много от пишещите във форума прибягват до този прийом за критика. Посочете от къде точно е черпил Вазов сведения, а не се опитвайте да отклонявате вниманието. Аз ви цитирам Вазов и след това се прехвърлям на документите. Даже съм направил предположение от къде може Вазов да е взел сведенията. Правя анализ на документите, който и сами можете да си направите и намирам, че нещата не са изяснени. В няколко тома на „Сборник материалов по Русско-турецкой войне” се разглежда отбраната на Шипка. Там аз не открих да се споменава българските опълченци да са хвърляли камъни. Стефан Кисов е написал: „Там над урвата и стоманената батарея се изви цял облак от камъни, и части от счупени пушки, с които 4-та дружина и орловците при стоманената батарея срещат атаката.” Но в отчета на 4-та дружина в т. 10 в частта за дните до 12 август, направен от командира на дружината майор Редкин, не се отбелязва такъв факт. Подхвърлям ви идея за поредното противопоставяне на написаното: пишещият доклада не е забелязал, че някои от защитаващите позицията е успял да хвърли няколко камъка по турците.

Не сте разбрали правилно заглавието, а и съдържанието на статията. Явно, както казва един от съфорумниците – четете по диагонал. Става дума не дали българи или руснаци са хвърляли камъни, а на коя точно позиция е станало това. В статията съм посочил, че най-вероятно става дума за Стоманената батарея. Именно там турците са атакували към 5 часа след обяд на 11 август. А Стоманената батарея се е намирала далеч от Орловото гнездо. Иначе има и други сведения какво е станало там. Този откъс е от едно издание за войната, отпечатано още през 1880 г.

Църковниците и днес спорят как да нагласят празниците си. В Сърбия и Русия отбелязват Коледа на 7 януари. Статията ми засяга историческите дати, които най-удачно е да се дават по Григорианския календар. Той се счита за най-съвършен. В смисъл, най-точно отразява астрономическите реалности. Някаква представа за църковния празник Рождество Христово - Коледа дава този откъс: „Реалната дата на Рождението на Господ Иисус Христос не е била известна. В повечето източни църкви празникът Рождество Христово се съединявал с празника Кръщение Господне на 6 януари, под общото название Богоявление. В някои източни църкви това продължило до края на IV век[11], в други - чак до VI век. През IV век Рождество Христово започнало да се празнува като самостоятелен празник, но датите на честване се различавали в поместните църкви - на Запад (Рим) го отбелязвали на 25 декември, в Антиохия - на 4 януари, в Александрия - на 18 или 19 април (или на 29 май). Малоазийските църкви празнували на 6 или 10 януари. Денят 25 декември (според юлианския календар[12]) се установява в Римската църква в началото на IV век, както свидетелства т. нар. календар на Филокал (ок. 336 г.), а в кодекса на императорите Теодосий (+438) и Юстиниан (+535) празникът Рождество Христово вече официално бил обявен за всеобщо празнуване. И съвсем скоро след това всички поместни църкви - Римска, Константинополска, Йерусалимска, Антиохийска, Александрийска започнали да честват този празник на една и съща дата - 25 декември (юлиански календар), която дата съответства на 7 януари по гражданския (затова се записва като 25 декември/7 януари).” За църковния календар, за стария и новия стил

Съществува фамилия Zesano, която вероятно има италиански произход и може би се е произнасяла Джезано. Zesano Family History: Last Name Origin & Meaning; Zesano Name Meaning & Zesano Family History at Ancestry

Въвеждане на Григорианския календар в България На 14 март 1916 г. XVII Обикновено народно събрание приема Закон за въвеждане на Григорианския календар. В неговия член 1 се казва: „От първи април хиляда деветстотин и шестнадесета година времеброенето в Царство България става по новия стил - Григорианския календар. Денят тридесет и първи март хиляда деветстотин и шестнадесета година остава последен ден, броен по стария календар, и на следващия след него ден веднага влиза в сила новият с дата четиринадесети април хиляда деветстотин и шестнадесета година, като начало на новото времеброене в Царството.” По-нататък в текста на закона не е обърнато достатъчно внимание на особеностите при привеждането на датите от отминалия 19 в. и тези от първите години на 20 в. В член 2 се указва: „Датата на всички правотворни събития, станали до деня четиринадесети април хиляда деветстотин и шестнадесета година нов стил, ако правните им последствия продължават и през време след тоя ден, ще се смята по правилата, по които се определят съответстващите дни по стария и новия календар.” Вместо да се представи обаче, накратко посочените правила за датите преди и след 28 февруари 1900 г., е даден конкретен пример, отнасящ се за дата от 20 в.: „ако Х. е роден на 10 февруари 1911 г. - то значи, че е роден на 23 февруари с[ъщата] год[ина]”. Примерът е верен, но от него се създава погрешното впечатление, че ако Х. е роден на 10 февруари 1899 г., тогава за рождена по новия стил ще се счита също датата 23 февруари. Как е трябвало да се привеждат датите от миналия век, може да се види донякъде в указаното в член 5 на закона: „Държавните и народните празници, както и ония на Царския Дом се празнуват както следва: а) рожденият ден на Негово Царско Височество Престолонаследника - на 30 януари; б) тезоименният ден на Нейно Величество Царицата - на 21 февруари; в) рожденият ден на Негово Величество Царя - на 27 февруари; г) възшествието на Негово Величество Царя - на 14 август, и д) ден на победите - на 27 ноември.” В този текст е допусната печатна грешка, тъй като в законопроекта за въвеждане на Григорианския календар е записано: „рожденият ден на Негово Величество Царя ще се празнува на 26 февруари”. Престолонаследникът княз Борис Търновски е роден в София на 18 януари 1894 г. по стар стил, цар Фердинанд I е роден във Виена на 26 февруари 1861 г., което е 14 февруари по стар стил, възшествието му е станало в Търново на 2 август 1887 г. по стар стил. Следователно датите по новия календар, на които е трябвало да бъдат отбелязани тези събития, са определени точно с прибавяне на 12 дена. (Казахме, че в окончателния текст на закона е допусната грешка с рождената дата на Фердинанд.) Неразбориите идват от проблемите, които възникват с календара на Българската православна църква. Тя запазва своите подвижни и неподвижни празници и продължава да се ръководи в богослужебния си живот от структурата на традиционния църковен месецослов, който е органично свързан с пасхалистично-календарната система на Великия индиктион и включва в себе си като неотменим структурен елемент Юлианския календар. Дните и месеците на църковните празници се определят така, че те да останат като последователност на местата си, но датите са изместени с 13 дни напред. По време на дебатите в Народното събрание на министъра на правосъдието Христо Попов задават въпрос: „Кога ще се празнува Коледа и кога ще се празнува Гергьовден?” Министърът отговаря: „Всичко, както е било досега. Коледа ще се празнува на 25 декември по стар стил, то ще бъде 7 януари нов стил, ще бъде в същия ден, както е турен сега в календара. То е същият ден, само че то е 25 декември, а ние ще го считаме 7 януари. Св. Василий ще се празнува пак на същия ден, на който е бил 1/14 януари, а нова година ще се празнува на 1 януари по новия стил. Едно трябва да знаете, че нищо няма да се измени, всичко ще бъде по стария стил.” По повод на Васильовден, каквото име носи тогавашният министър-председател, задават иронично въпроса: „На дядо Радославов кога ще се празнува празникът?” Попов отговаря: „На 1/14. Той си е празник и ще бъде на същия ден, както е сега. Църквата ще празнува на 1 януари този празник, а у нас е 14. Ами тази година как беше? Нали беше пак тъй – 1/14 януари.” Двата, всъщност еднакви отговора показват, че грамотните хора отдавна са свикнали с едновременната употреба на датите по Юлианския и Григорианския календар. От православна гледна точка е било по-приемливо църковните празници да продължат да се отбелязват по Юлианския календар, като се отчитат съответстващите им дати по Григорианския календар, тъй като така празникът се отбелязва едновременно от всички православни църкви, на един и същи ден, независимо дали датата ще се води, например, 1-ви по Юлианския или 14-ти по Григорианския календар. Българската църква на практика продължава да се ръководи за постоянните си празници по структурата на календарите, издавани в периода 1901-1915 г. Църковните историци посочват, че Светият Синод разгледал календарния въпрос в заседанията си на 2 и 21 юни 1916 г. (ст. ст.). Като взел предвид, че по онова време никоя православна църква не е приела гри­горианския календар, висшият църковен орган оставил богослужебния кръг по стария календар, а за книжата, съставяни от църковните учреждения, решил - те да се датират по новия календар, ка­то в скоби се поставя и датата по стария календар с обозначение „ст. ст.” (стар стил). Определянето на църковните празници обаче, дава отражение върху честването на някои светски празници и юбилеи. Почти веднага след приемане на закона за новия календар празник на българската писменост и просвета става 24 май. През Възраждането за църковен празник на светите братя Кирил и Методий е установен 11 май. След Освобождението той става и всеучилищен празник. Както се вижда от възрожденските календари, на 11 май съответства 23 май по новия стил. През 20 в. датата по нов стил в календарите вече е 24 май. От съобщението, отпечатано във в. „Пряпорец” от 3 май 1916 г., разбираме, че тогава Министерството на народната просвета е издало окръжно „по отпразнуването на св. Кирил и Методий”. В писмото-наредба се казва: „На г. г. професорите, директорите и инспекторите, съвместно с г. г. учителите, Министерството възлага грижата да направят всичко възможно от тяхна страна, та да се придаде на празненството – което ще стане тая година на 24 май по въведения Григориански календар – най-голяма тържественост…” Дали от незнание или поради инерция, но възпоменателните дни на Ботев и Левски в периода 1916-1944 г., че и след това, също се отбелязват по тези календари, според които 6 февруари по стария стил съответства на 19 февруари по новия, а 20 май – на 2 юни. След смяната на календара в Царство България празникът на Кирил и Методий се установява на 24 май, обесването на Васил Левски се отбелязва на 19 февруари, а гибелта на Христо Ботев – на 2 юни. Появява се парадокс. Христо Ботев е кръстен така, защото се е родил на Рождество Христово - 25 декември по стар стил. По Григорианския календар датата е 6 януари, но след 1916 г. у нас Рождество Христово се отбелязва на 7 януари. Излиза, че родените през 19 в. на 25 декември, които носят име, свързано с Рождество Христово, и които са чествали на тази дата едновременно рожден и имен ден, след 1916 г. вече отбелязват рождения си ден на 6 януари, а именния - на следващия ден. След 1916 г. Денят на студентите се празнува на 8 декември, когато е църковният празник на свети Климент Охридски. През 1922 г. за Ден на народните будители се установява датата 1 ноември – тогава църквата е чествала свети Йоан Рилски. Българите привикват да зарязват лозята и да отбелязват Трифон Зарезан на 14 февруари… Това положение остава неизменно до 1968 г., когато патриарх Кирил осъществява календарна реформа и в Българската православна църква. Година преди това Светият Синод решава да въведе така наречения „поправен Юлиански календар”. Изказват се мнения, че това било продиктувано с цел „да се откъсне българския народ от Православието и в течение на едно поколение да бъде хвърлен в тинята на атеизма”. Като водещ мотив се приема също, че актът с промяната на църковния календар „ще открие нови възможности на Православната църква за участие в борбата за мир съвместно с протестантската и католическата църква”. На 22 декември 1967 г. в пълен състав Синодът постановил: „След една година да се въведе в църковна употреба т. нар. Изправен или Новоюлиански календар в диоцеза на Българската православна църква. Той възстановява честването на неподвижните празници на истинските им дати – както са в богослужебните минеи, а за празнуването на Пасха (т. е. Великден) и зависещите от нея подвижни (местещи се) празници – до Петдесетница, запазва ръководните принципи на древната Александрийска пасхалия. Календарът да влезе в сила от 20. ХІІ. (навечерието на Рождество Христово) 1968 г.” „Въвеждането на поправения Юлиански календар означава връщане към църковно богослужебните традиции на нашия народ, когато имаше единна дата на празници и особено на такива, които са свързани с празнуване богослужебно паметта на български светии (напр. св. св. Кирил и Методий)”, се казва в посланието на Светия Синод на БПЦ. То завършва с оповестяване на решението: „Въвежда от 20 декември 1968 година поправения юлиански календар, тъй че Коле­да ще се празнува на 25 декември 1968 година, Нова година ще се празнува и църковно на 1 януари и т. г.” Запознатите с въпросния Новоюлиански календар твърдят, че той по нищо не се различавал от Григорианския. Наречен бил така, за да не се признае официално календара на папа Григорий. И за да се различава все пак от него, било прието през 2800-та година, която по Григорианския календар трябва да бъде високосна, по Новоюлианския календар тя да се счита за обикновена. След този акт църковният празник на светите Кирил и Методий се връща на 11 май, на свети Йоан Рилски – на 19 октомври, на свети Климент Охридски – на 25 ноември, на св. Трифон - на 1 февруари. Денят на българската писменост и култура остава обаче, да бъде 24 май, Денят на народните просветители – 1 ноември, Денят на студентите – 8 декември. Лозарите и винарите си празнуват Трифон Зарезан на 14 февруари, по време на социализма той става Ден на лозаря. Тези празници губят първоначалната си връзка с православната вяра и продължават да се отбелязват по инерция на въпросните дати. Изключение прави празника на лозаря и виното Трифон Зарезан, който от доста хора се празнува два пъти – по нов и по стар стил. По повод на тези факти се появява следния коментар: „Смяната на календара, което все пак е значимо събитие в живота на една Църква, може да бъде посочена и като добър пример за последователната политика на комунистическия режим за изолиране на Църквата от общественото внимание.” Единствен не се връща денят на свети Георги Победоносец - Гергьовден, който през Възраждането е празнуван на 23 април, а след 1916 г. този ден вече е 6 май. Днешните Ден на Съединението и Ден на Независимостта не съответстват на историческите календарни дати В годините на „прехода към демокрация” при законодателния процес по установяване на официалните празници в Република България депутатите демонстрираха непознаване на историята на календара в страната. Датите на обявяване на Съединението и Независимостта на България – 6-ти и 22-ри септември бяха фетишизирани. Тези дати бяха обявени за официални празници, но не се отчете, че те са по Юлианския календар. В същото време в страните, които са използвали тогава Григориански календар, датите са били други. Ние, заличавайки 13 от дните на 1916 г., също сме преминали във времето, отброявано по Григорианския календар и затова трябва да отбелязваме празниците по него. На практика обаче, днес празнуваме Деня на Съединението на 25 август по стар стил, а Деня на Независимостта на 9 септември по стар стил. Нелепостта на новите празници се вижда, като се направи справка с календарите от времето на въпросните събития. На 6 септември 1885 г. по Григорианския календар е съответствал 25 август по Юлианския календар. А на 22 септември по сегашния календар, през 1908 г. датата у нас е била 9 септември. На посочените дни, съответстващи на днешните „празници”, не се е случило нищо историческо. Правилната дата за отбелязване на Деня на Съединението е 18 септември, а за Деня на Независимостта – 5 октомври. За разлика от дните на Левски и Ботев, където има разминаване с един ден, тук разминаването е близо две седмици! Това обаче не прави кой знае какво впечатление дори и на българските президенти, които редовно на споменатите дни произнасят слова в стил: „На днешния ден…” Че денят 22 септември 1908 г. по тогавашния стил на календара в България е бил 5 октомври в страните, които са ползвали Григорианския календар, е документирано на челната страница на в-к. „Нов век”, на която е отпечатан Манифестът на Фердинанд I за обявяване на независимостта на Българското царство. От вестниците се вижда, че след смяната на календара, обявяването на независимостта на Царство България се е отбелязвала на 5 октомври. За съжаление след смяната на календара при отбелязването на деня на Съединението още през 1916 г. е въздействал синдрома „+13”. И вместо на 18 септември, този ден е прието да се отбелязва на 19 септември. Той става патронен празник на Съюза на запасните офицери в България. * * * Веднага след смяната на календара българите са се опитали да се настроят на актуалното време. Днес царува пълно безхаберие по въпроса. Като изключим Нова година и чисто църковните празници Коледа и Великден, пряка и точна връзка с миналото имат Денят на Освобождението на България от османско иго 3 март, Денят на труда и международната работническа солидарност 1 май и Денят на храбростта и Българската армия 6 май. Първият е честван след Освобождението на 19 февруари като Ден на Санстефанския договор. През 1916 г. България е във война с Русия, тогава царят и правителството използват промяната на календара да заличат празника. На негово място се появява Ден на победите, отбелязван на 27 ноември. Денят на труда е отбелязван у нас от левите партии и пролетарските маси първоначално на 18 април по стар стил. Тогава в западните страни, които са отчитали времето по Григорианския календар, е отбелязван празника 1 май. След смяната на календара и у нас Ден на труда и международната солидарност става 1 май. Денят на храбростта и Българската армия е установен като такъв през 1993 г. Всъщност с него е възстановена традицията, съществувала в Царство България – денят на българската войска да се чества на църковния празник на свети Георги Победоносец. До 1916 г. отбелязването е било на 23 април, а след смяната на календара денят вече е 6 май. Гергьовден е празник, който не е върнат на старата дата след църковната календарна реформа през 1968 г.

Юлиански и Григориански календар Действащият днес Григориански календар е въведен за пръв път в употреба през 1582 г. Той поправя недостатъците на древноримския Юлиански календар, като внася в него някои корекции, имащи за цел по-точното отчитане на времетраенето на тропическата година. Основната разлика между Григорианския календар и предшественика му Юлианския се състои в разпределянето на високосните години. Средната тропическа година, представляваща времето на завъртане на Земята около Слънцето, съставлява 365 дни, 5 часа, 48 минути и 45,5 секунди, т. е. 365,2422 дни. За да се получи максимално приближаване на календарното време до астрономическото, в Юлианския календар е прието всяка четвърта година да е високосна и да има един допълнителен ден през месец февруари. С това годината получава средна продължителност от 365,25 дни. Разликата между астрономическото време и времето, отчитано по Юлианския календар, е сравнително малка, но тя се увеличавала непрекъснато през годините. Установило се, че променливата дата на Великден, определяна астрономически според пролетното равноденствие, се измествала, изтегляйки се към по-ранни календарни дати. Което било доказателство, че Юлианският календар изостава спрямо астрономическото време. Това изоставане се равнявало на 1 денонощие на всеки 128 години. За да се приведе времето, отчитано по календара, в съответствие с астрономическото време на настъпване на пролетното равноденствие, на 24 февруари 1582 г. папа Григорий XIII чрез папската була Inter gravissimas одобрил нов, подобрен вариант на стария календар. Новият календар е въведен, като денят 4 октомври 1582 г. бил последван от 15 октомври. По този начин било компенсирано натрупаното през вековете изоставане с 10 дена на календарното спрямо астрономическото време. При Григорианския календар за високосни не се считат годините, които отговарят едновременно на две условия: кратни са на 100 и не са кратни на 400. В резултат в него, както в Юлианския календар 1600-та и 2000-та година се отчитат като високосни, но 1700-та, 1800-та, 1900-та години не са високосни. При тях датата 29 февруари не съществува и през следващия месец март се отчита избързване на времето с един ден спрямо календара по стария стил. В резултат средната продължителност на календарната година става 365,2425 дни и се доближава до продължителността на тропическата година. Още с появата на Григорианският календар веднага започват да го употребяват Италия, Испания, Португалия и Полша. Постепенно го приемат и останалите католически държави. В източноправославните страни приемането на новия календар става чак в началото на 20 век. У нас смяната на Юлианския с Григорианския календар е извършена през 1916 г., когато денят 31 март е последван от 14 април. С този акт е премахнато забавянето на календарното спрямо астрономическото време, възлизащо тогава на 13 дена. Днес в България времето се отчита по Григорианския календар, наричан „нов стил”. Привеждането към него на датите от миналото, които са записани по Юлианския календар в „стар стил”, се извършва по правила, които отчитат изоставането на датите. Правилата за привеждането са следните: за датите от 5 октомври 1582 г. до 28 февруари 1700 г. се добавят 10 дни; за датите от 29 февруари 1700 г. до 28 февруари 1800 г. се добавят 11 дни; за датите от 29 февруари 1800 г. до 28 февруари 1900 г. се добавят 12 дни; за датите от 29 февруари 1900 г. до 28 февруари 2100 г. се добавят 13 дни. Появяването на още един ден в календара след 28 февруари 1900 г. може нагледно да се проследи чрез схематичното представяне на месеците със съответните дати по двата стила. За пример са взети: месец февруари на високосната 1896 г., месец февруари на обикновената 1899 г., месец февруари на високосната 1900 г., месец март на същата 1900 г. През 1896 и 1899 г. разликата между новия и стария стил е 12 дена и така е до 28 февруари 1900 г. На 29 февруари по стария стил вече не съответства 12 март по новия стил, както е през предишните години, а 13 март. От следващият ден 1/14 март ясно се вижда, как разликата между датите по стария и новия стил вече е 13 дена. Причината е, че по Григорианския календар (нов стил) месец февруари 1900 г. има само 28 дена, докато по Юлианския календар (стар стил) той е имал 29 дена. Отбелязване на историческите събития и празниците В съвременния български възпоменателно-празничен календар има дати, които изглеждат като неточно определени. Например, обесването на Васил Левски е станало на 6 февруари 1873 г. и съгласно правилото на този исторически ден днес съответства 18 февруари. Но ние от дълги години отбелязваме трагичното събитие на 19 февруари. От няколко години насам се появи инициативата почитането на годишнините от обесването на Левски да става на 18 февруари. Приетата дата 19 февруари започна да се определя като манипулация, появила се „по времето на комунизма”. През 2012 г. професор, историк от Великотърновския университет, излезе с „тезата”, че в началото на 50-те години датата 18 февруари се паднала в неделя. Тогава печатният орган на БКП - вестник „Работническо дело”, излязъл едва в броя си от понеделник със статия, написана от мастит историк: „На днешния ден увисва на бесилото...” Елементарният въпрос, на който не издържа въпросната „теза”, е: пак ли „Работническо дело” и някой друг „мастит историк” са причина да отбелязваме гибелта на Христо Ботев на 2 юни? Защото историческата дата по употребявания тогава от православните църкви календар е 20 май 1876 г., което днес съответства на 1 юни. Традиция обаче, е денят на Ботев да се отбелязва на 2 юни. Днес има също и празници, които на практика са лишени от историческото им съдържание, защото е изгубена календарната връзка със събитията, които са ги породили. Първите известия за честването на Кирил и Методий на 11 май се срещат в „Христоматия славянского язъка” от 1852 г. на Неофит Рилски. През 1863 г. денят е установен като църковен празник на светите братя равноапостоли, славянски просветители. На тази дата от Юлианския календар отговаря 23 май по Григорианския календар. Днес обаче, празникът, прераснал в Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост, се отбелязва на 24 май, а църквата почита светите Кирил и Методий на 11 май. Така – като два празника, са записани те в календара на Българската православна църква. Но ние пеем песента за „солунските двама братя” и полагаме венци на техния паметник пред Народната библиотека в София на 24 май. Някои искат да предложат тази неубедителна дата да бъде национален празник. Изпразнени от конкретно съдържание и даже необясними като проява днес изглеждат Денят на студентите и Денят на народните будители. Първият е възникнал през 1902 г. като патронен празник на Софийския университет. За такъв е приет денят, на който тогава българската църква почита свети Климент Охридски, ученик на Кирил и Методий и един от първите книжовници след покръстването на българите и въвеждането на кирилицата в България. Днес църквата отбелязва свети Климент на 25 ноември, а студентите празнуват на 8 декември. Денят на народните будители е установен през 1922 г., когато по инициатива на тогавашното Министерство на народното просвещение е определено това да бъде денят, в който църквата е чествала свети Йоан Рилски Чудотворец. Днес денят на будителите се отбелязва всенародно на 1 ноември, църковният празник на светеца обаче, е на 19 октомври. Несъобразен с днешния календар е и празникът на Велико Търново. За него се казва: „Първите сведения за честването на 22 март като празник на Велико Търново се срещат още през 1879 г. Тогава се провежда празник на търновското гражданство в храма “Св. Четиридесет мъченици”, състоял се на 9 март (ст.ст.).” Според правилата обаче, на 9 март 1879 г. съответства 21 март по новия стил. Българският календар до март 1916 г. Привеждането на датите по новия и стария стил не е фиктивно мероприятие, извършвано с цел да се съпоставят историческите факти, записани самостоятелно само по единия или само по другия стил. След въвеждането в някои страни на Григорианския календар, другите страни продължават да си служат с Юлианския календар. През Възраждането и първите години след Освобождението новият календар се е използвал в цяла Западна и Централна Европа, но старият продължавал да бъде меродавен в Османската империя, Русия и балканските страни. На практика през 19 в., ако в България е било 1 февруари, то в Германия датата е била 13 февруари. Преди Освобождението някои от българските вестници, издавани в Османската империя, като например „Цариградски вестник” (излизащ в турската столица) и „Дунав” (излизащ в седалището на Русенския вилает), са отпечатвани с три дати: по ислямския календар Хиджра (вляво), по Юлианския календар (в средата) и по Григорианския календар (вдясно). Църковните календари (показаният е за 1893 г.) са посочвали датите едновременно по стар и нов стил. Първата колона в ляво („Числа”) показва датите по Юлианския календар, а първата колона вдясно („Нов стил”) – датите по Григорианския календар. Вижда се съответствието: за деня на обесването на Васил Левски - 6/18 февруари; за деня на Санстефанския договор – 19 февруари/3 март; за деня на светите Четиридесет мъченици, приет за Ден на Търново – 9/21 март; за деня на светите братя Кирил и Методий – 11/23 май; за деня на гибелта на Христо Ботев – 20 май/1 юни. Календари с датите едновременно по стария и новия стил се издават и през 20-ти век, до 1916 г. (показаният е за 1911 г.). В тях се появява разликата в отчитането на високосната 1900 г., поради което след 28 февруари с. г. дотогавашните дати по стария стил се привеждат в нов, като се прибавят вече не 12, а 13 дена. Съответствието вече е: за деня на обесването на Васил Левски - 6/19 февруари; за деня на светите Четиридесет мъченици, приет за Ден на Търново – 9/22 март; за деня на светите братя Кирил и Методий – 11/24 май; за деня на гибелта на Христо Ботев – 20 май/2 юни. Освен календарите, вестниците издавани в периода 1 март 1900 г. – 31 март 1916 г., някои от които са изписвали датата по стар и нов стил, също са съдействали в съзнанието на българите да се запечатат връзките между датите от двата календара. Получило се така, че от 1901 г. нататък, отбелязването на обесването на Левски е ставало както до тогава - на 6 февруари по стар стил. Но по Григорианския календар този ден вече е бил не 18-ти, а 19 февруари и противоречие не е имало. Аналогично смъртта на Ботев е била отбелязвана на 20 май, но по новия стил е било 2 юни. В периода до 1916 г. е нямало как да се приложи правилото да се прибавят 12 дена.

В един от сайтовете под съобщението за новия паметник има коментар, че приличал на коледна елха. Ама дали светлините ще изтраят до Коледа? На Самуил му изгасна едното око и заприлича на циклоп. Не знам оправиха ли го. Свалят короната на Самуил, търсят защо “ослепя” с едното око

Constantine VII Porphyrogénète, Byzantine Empire Obv: CONST bASIL ROM, bust facing, crowned, with short beard and wearing vertical loros, holding akakia and cross on globe Rev: +CONST-EN QEO bA-SILEVS R-OMEON, legend in four lines Mint: Constantinople (struck 913-959; overstuck on another coin)

Предисторията на паметника е описана в статията Паметник на цар Иван Срацимир. Историкът Оля Миланова правилно посочва, че образът на Иван Срацимир, макар и схематично, го имаме на монети. Там си личат характерни детайли за короната и какво държи царят в ръцете си. Миланова е написала: "Единствените материали, които показват как изглежда Иван Срацимир по повод поставянето на статуята, която ни предстои да я видим на 18 януари, това са данните от иконографията на монетите на Срацимир. В една от тях- първите монети, които той е сякъл, те са сребърни, от най-силния му период и е показана лилията, жезълът с лилията, брадвата, която е в краката на царя. Той е с корона, тиара и в ръката си държи торбичка с пръст, която да му напомня, че той е земен, т.е. въпреки че е цар, е земен човек." http://bnr.bg/vidin/post/100646651 На монетата скиптърът на Срацимир не е с кръст, а с хералдична лилия. Пак на монетата царят държи свитък, а не акакия, както смята Миланова. Нумизматите имат възстановки на тези монети. На паметника няма нито лилия, нито свитък. За короната вече казах. Това потвърждава мнението ми, че Александър Хайтов не е направил нов паметник за цар Иван Срацимир, а е използвал стар проект от паметника на Самуил. Накрая на звуковия файл Миланова казва нещо, което го няма писано в сайта на БНР Видин: че консултант на А. Хайтов за паметника на Самуил е бил Пламен Павлов. Слушайте след 16.58 минута.

И откъде се разбра, че статуята е на цар Иван Срацимир? Може да напишат името на Самуил. Короната на Срацимир трябва да е камилавкион, такава са носили по време на ВБЦ. А на тази статуя се вижда, че короната е стема. Да не би Хайтов да е пробутал на видинчани някой свой отпаднал проект за паметника на Самуил, преди професор Божидар Димитров да му предложи за прототип унгарската корона? Хайтов май е прочел моята идея да върти подобни статуи, като само сменя имената на царете. Тази историчка откъде е видяла „торбичка пръст с кръст отгоре”?