К.ГЕРБОВ

Авторът на портретите, изглежда е рисувал и кавалетна живопис. Той затова трябва и да е бил поканен. Калоян е бил внук на Стефан Първовенчани, който е има две съпруги. Едната е била дъщеря на Алексей III Ангел, а другата е била внучка на Енрико Дандоло. Някоя от бабите или пък друг от цариградската или венецианската рода, са намерили подходящ художник и са го препоръчали на внука си. Църквата е била предвидена да бъде семейна гробница – имало е крипта. Затова Калоян е решил в нея да има достойни портрети на него и съпругата му. Портретите в Боянската църква (не само на ктиторите и царските) са тези, за които се казва, че „се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм”. И това дава основание да се говори за Ренесанс в църковната живопис. Ренесанс в смисъл на придаване на живост на лицата, а не както е в традиционните църковни стенописи, лицата да са бледи и изпити. Атанас Божков казва: „Боянският зограф притежава както богат запас от жизнени впечатления, така и завидна творческа смелост – обстоятелство, което му дава възможност да създаде индивидуално изживени, убедителни и действени изображения.” Последното е постигнато и с предаването на такива детайли, като вида на кораба, облеклото, обстановката и пр. Детето Исус също съдържа белезите на светски портрет.

Андрей Грабар е открил латински елементи и в стенописа, представящ св. Никола в бурното море. Пише: „В същата тази стенна украса на Бояна друг един стенопис привлича нашето внимание. Това е една сцена из живота на свети Никола — прочутото Чудо на морето, любима тема на легендите и на средновековното изкуство. Стенописът от Боянската църква И ето в една картина във византийски стил, като тази в Бояна, някои натуралистични особености, които се забелязват в това изображение, й отреждат по:специално място. Както обикновено, виждаме върху огромни вълни люшкащия се кораб; седнал на кърмата, свети Никола благославя отчаялите се моряци. Драматизмът в поведението на корабокрушенците с техните изразителни жестове на ужас вече ни разкрива наблюдателните способности, които художникът притежава и които нямат равни на себе си във византийските и славянските паметници от онова време. А ето и кораба. Това е „извит“ морски съд с една мачта и надуто от вятъра триъгълно платно. Няколко въжета крепят мачтата, на чийто връх под изопнатите въжета има куличка. Кърмата е укрепена с „кула“ с високи бордове и два щита са окачени от външната страна. Гръцка икона Когато византийците трябвало да изобразят кораб, те обикновено малко внимание отдавали на точността на формата му. На техните рисунки най-често се явява тип на обикновена лодка (с гребла или с платна). А когато искали да уточняват военното предназначение на кораба (navis longa, галерата на кръстоносците), същата лодка получава няколко кръгли щита, наредени и застъпващи се един връз друг като керемиди по дължината на борда. Търговският кораб има кръгла форма (navis oneraria; nave-то на кръстоносците) и рядко е характеризиран с някакви по-специални отличия. При все това в миниатюрата на Соd. Раr. gr. № 510 на страница 170 ние виждаме опит за уточняване; разглеждайки я, откриваме висок мост с решетка върху кърмата на голяма, доста широка лодка. Без съмнение този мост е някогашната camera (parade). В тази подробност забелязваме натуралистичната тенденция на по-голямата част от илюстрацията на прочутия цариградски ръкопис и откриваме пътя, по който това изображение от X в. и това на Бояна са успели да се приближат. Двата паметника имат качествата на наблюдателност и на подражание на реалния свят — нещо, което повечето от византийските творби не притежават. Мостът при кърмата на кораба на свети Никола в Бояна прочее води началото си от дълбоката древност (за търговските кораби по Средиземноморието). Боянският майстор обаче — и това наистина е един интересен мо­мент — е имал идеята да подсили уточняването на типа на кораба, който ни показва. По външната страна на моста той изобразява два щита (без да продължи поредицата им отвъд кърмата) с umbo върху единия от тях и с полумесец върху другия. Разположението на тези щитове показва много ясно, че те не са могли да служат за защита на кораба, както щитовете, покриващи бордовете на галерите. Те са служили само за украса на кораба. „Водачите на Четвъртия кръстоносен поход”, миниатюра от хрониката на Жофроа дьо Вилардуен И тъй в този начин на украса на кърмата ние откриваме похват, който е бил разпространен в западните флоти през XIII и XIV век: „и когато тръгвали по море, рицарите имали обичай да окачват щитовете си по продължение на външната стена на задната кула“. Жофроа дьо Вилардуен споменава за подобен похват: „И когато корабите бяха натоварени с оръжия и храни, с рицари и оръженосци и щитовете им бяха окачени по бордовете и куличките на кораба и знамената, които бяха толкова хубави…“ Действително ние виждаме цяла поредица от произведения на изкуството между XIII и XV в. да ни представят външния вид на латинския nave с неговите щитове по кулите. Да цитираме например: 1) Амброджо Лоренцети, „Чудесата на свети Никола“ (картина в галерията на Флорентинската академия) (табл. 14); 2) „Една случка из живота на свети Райнери“ (фреска в гробището на Пиза); 3) Печат на граф Галеата (италианска творба от XIV век); 4) една френска миниатюра (Paris, lat. 5665, лист 101; XV век); 5) една фламандска миниатюра (Par. Franc. 6440, лист 173; XV век). Детайл от четиричастната картина на Амброджо Лоренцети „Историята на св. Никола” Щитовете, които виждаме по бордовете на „кулата“, са изобразени навсякъде с почти същата форма на малък „рицарски щит“ от XIII век. Единият от двата щита в Бояна не се различава никак от този тип, най-разпространен по времето на нашата рисунка; другият със своето umbo в сре­дата може да се смята като изображение на rondache (tarche reonde, roiele, rouel) на онзи малък кръгъл щит, който са носели латинските пехотинци. В горе-долу правоъгълното петно на върха на мачтата лесно разпознаваме наблюдателницата (кошницата), толкова характерна за кораба на латинската флота, в която е бдял наблюдателят. И тъй корабът на свети Никола изглежда като същински съд от флотата на кръстоносците: объл nave с batrade или триъгълно задно платно върху единствената мачта, снабдена с наблюдателница, поддържана от въжета; най-сетне върху кърмата се извишава укрепление, украсено с рицарски щитове. Главите на моряците от този западен кораб са покрити по начин, който съвсем не е византийски. И наистина двама от тях носят бели забрадки, които напълно покриват главата и посредством две връзки се завързват под брадата. Тази забрадка не е нищо друго освен kalle или calletie, която се е носила много „от последните години на XII до началото на XV в. от мъже на всякаква възраст и с всякакво обществено положение“ във всички латински страни. Тя се е носила отделно под кепе, под шапка, та дори и под корона. Използуването на kalle-та е било толкова разпространено, че не са се двоумели да я слагат на главата на светец-воин или на центуриона Виргиний. Илюстрация на А. Грабар за забрадката тип kalle-calletie (първият вляво) Това също е една подробност, с която Бояна — отразявайки в живописта си латинския свят — се доближава до други някои паметници във „византийски“ стил (в широк смисъл на думата). Толкова разпространена на Запад — както в живота, така и в изкуството, — тази kalle се появява и в религиозната живопис на християнския Изток. Двата примера, които познаваме, издават при това и пътя, по който тази подробност е навлязла в това изкуство. Първият се намира в една миниатюра на гръцко-латинското евангелие — Par. –gr. 54, лист 35, XIII в., — който навярно идва от Южна Италия. Другият е в село Нагоричани, в Сърбия, и спада към една група стенописи (от 1314 г.), които в много отношения спазват традицията на Бояна. Много се е спорило за влиянието на западното изкуство върху византийското и по-специално върху изкуството на Балканите. Представяйки тези примери за отражението на латинския свят в стенописите в Бояна, ние наблягаме върху особения характер на фактите, които току-що отбелязахме. Художникът, който в 1259 г. е представил в сърцето на България осанката на една елегантна жена от френското общество през XIII в. в толкова индивидуалния портрет на Десислава и който е нарисувал латински кораб с моряци, забрадени по западному, е заимствувал не от френското готическо изкуство или от някой тогавашен похват на италианската живопис, а от живота на Запада, който през XII и XIII в. е бил много близък на жителите на Византия и на Балканите. Боянският майстор, давайки доказателство за своята удивителна наблюдателност, не позволява да се забележи в нито една от неговите творби — съвсем верни на византийското изкуство, — че се е поддавал на латинската естетика. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Художниците на Боянската църка са били няколко. Баш майсторът е разчертавал отделните композиции, рисувал е по-деликатните моменти, а други са довършвали картината. Имало е и такива, които накрая с боя са запълвали останалите празни пространства. Както днес децата оцветяват специалните блокчета. Имало си е специални писари, които са изписвали текстовете с подходящ шрифт. Съществуват недовършени илюстровани ръкописи, в които е написан текста и е оставено място за миниатюрата, но тя по някакви причини не е нарисувана

Интересен прочит на изображението на Десислава е направил изкуствоведът-византолог Андрей Грабар. Според него стенописите в Бояна са дело на византийски майстор от Цариград, който е познавал и готическото, т. е. латинското изкуство, привнесено там от кръстоносците. Ето какво пише той за стенописа на Десислава: „Когато кръстоносните походи поставили в тесен и непосредствен досег двата християнски свята, от тази среща се възползували не само латинците. Православният свят и преди всичко византийците от Цариград от своя страна също се поддали значително на влиянието на онези франки, които те виждали от много години вече да живеят между тях. Предимно византийското висше общество и цариградският двор изпитали влиянието на донесените от Запад нрави. Както е известно, турнирите, на които самите „василевси“ идвали да се борят с френските барони, заместили традиционните игри на Хиподрома; навиците в живота на замъците нарушили строгия и изтънчен етикет на императорския двор; византийската войска усвоила въоръжението на западните воини; висшите слоеве на цариградското общество възприели рицарския роман и култа към дамата. И изкуството не е могло да не се поддаде на всевъзможните прояви на това общо движение. Но за съжаление загубата на цариградските паметници ни е лишила от онези произведения, излезли из ателиетата на имперската столица, в които би могло повече или по-малко доловимо да се види влиянието от живота на хората от Запада или от „латинската“ естетика. Няколкото редки творби, произхождащи от други места на православния свят, ни дават известна представа за това, което са могли да бъдат паметниците от този вид. Изображенията, които поместваме…., представляват едни от най-важните доказателства измежду малкото, запазили се до наше време. Може би дори нашият паметник да е единствен от този вид, в смисъл че осъществен от православни художници за православни владетели в среда, която като че ли е съвсем чужда на латинската култура, той запазва особености, дължащи се без съмнение на Запада... Става дума за един стенопис в Бояна, близо до София, в България. Датиращ от 1259 г., той бил поръчан от севастократор Калоян, местен владетел, който признавал суверенитета на българския цар от Търново, Константин Асен Тих (1257—1277г.). Боянският стенопис принадлежи на произведенията от най-чисто византийско изкуство, създадено в ателиетата на цариградските дворци и пренесено през XIII в. в двора на българските царе и при князете, техни васали. Много признаци свързват Бояна тъй тясно с византийските паметници, че тези изображения могат да се смятат за репродукции от модели, създадени в града на Константин Велики. Но някои елементи и особено образите на владетелите са замислени на самото място. Ето защо онова, което свързва Бояна със Запада, представлява двоен интерес, тъй като то характеризира византийското изкуство не по-малко, отколкото българското изкуство. Едно от най-забележителните творения в Бояна е портретът на Десислава, жената на севастократора, ктитор на черквата. Тя стои обърната в три-четвърти надясно и вдига ръцете си в молитвен жест, леко наклонила глава . Великолепната й одежда, чийто византийски произход е неоспорим, засега не ни интересува. Напротив, насочваме вниманието си върху грациозната осанка на Десислава, върху изящните й пропорции и хубавото движение на дясната ръка, която обтяга с един пръст шнура, придържащ края на дрехата й. Много ясно се чувствува, че замисълът на този образ се различава напълно от византийския шаблон при иконното представяне на някоя императрица или благородничка в парадно облекло. В Бояна портретът на Ирина, жената на цар Константин Асен Тих и дъщеря на никейския император Теодор Ласкарис, също ни дава пример от този вид на стереотипен портрет; Ирина стои съвсем изправена, тялото — сковано, главата във фас — неподвижна; в едната си ръка държи скиптър, другата е вдигната в молитвен жест. Портрети от този тип срещаме в миниатюри и византийски релефи от X, XI и XII век. Но тъй женствената грация на Десислава, леката й усмивка, дългите и тесни очи, крехките и полегати рамене, тънките пръсти и най-сетне тази гъвкава линия на силуета — откъде идват те, тези черти, толкова хубави и изящни, а същевременно толкова чужди на портретната традиция на Византия? Смятаме, че движението на провиращия се в шнура пръст издава родината на моделите, които може би са служили на художника, но по-вероятно е да идва от родината на самата грациозна севастократорка на Бояна. Защото дарбата на художника ни дава възможност да доловим в това изображение една много подчертана индивидуалност. Ако — след като е нарисувал другите три портрета, които също се намират в черквата и които са от същото време, в съвсем византийски стил — той е представил Десислава в друг вид, то това трябва да отдадем на самата личност (която ние познаваме само от този портрет), на стойката на нейното тяло и на жеста на ръката й — сиреч на онези черти — които отличават нейния образ от този на Ирина и на останалите. Но тази стойка и този жест, възприети от Десислава, когато е позирала пред художника, тя не ги е измислила, научила ги е навярно в обществото на дамите от Запад, нейни съвременнички. Впрочем да разгледаме женските образи от епохата на готиката. Старинните печати именно ни дават най-многобройната група. А в тази поредица едва забелязваме няколко дами, които да не са представени в стойката на Десислава; почти всички пресъздават най-характерните черти на този лик от Бояна: както пръста, проврян в шнура на мантията, тъй и удължените пропорции, приведената глава и онази лека извивка на тялото, която се получава, когато раменете са отхвърлени назад, а коремът се поизпъчва. Всички тези портрети се отнасят към XIII и първите години на XIV век. Следователно те са от същото време, както и изображението в Бояна. Най-изисканите личности в латинското общество от онова време ни се представят под тези черти. Да посочим между многото други: Жана дьо Франс, кралица на Навара и графиня д’Еврьо; Бланш дьо Кастил, майка на Людовик Свети; Йоланда дьо Бретан; Жана, кралица на Кастилия и Леон; Сибила, графиня дьо Савоа; Мао, графиня дьо Болон; Мари, графиня дьо Понтйо; и т.-н. Използуването на тази стойка се разпространила в латинските владения на Изтока, в Ерусалим и Цариград, тъй като виждаме Маргарита, кралица на Ерусалим и Сирия; Маргарита от Цариград, графиня на Фландрия и най-сетне цариградската императрица Катерина, представени по същия начин. Това са именно онези дами от латинския двор във Византия (1204—1261 г.), които може би са послужили като непосредствени образци за боянската севастократорка… Жестът на ръката, обтягащ леко шнура на мантията — ако се вземе под внимание прекомерното му използуване при портретите на най-елегантните жени на онова време,—-е бил практикуван през XIII в. от френските благороднички като едно от онези движения на сдържаност — изящно и същевременно удобно — и не само възприето, но и „препоръчвано“ от модата… Впрочем трябва да отбележим, че когато някой художник от епохата на готиката в XIII в. е искал да изобрази хубава и изящна жена или пък леконравна красавица, представя я с интересуващия ни жест: виждаме го у много савски царици и безумни девици (напротив, разумните деви никога не слагат ръката си върху шнура!). Но този жест се използува и при изобразяването на други жени. Такива са например благородничките, стоящи между избраниците в Страшния съд, като светата патрицианка; и други. Всички тези готически паметници — дългата поредица от портрети, като например тези на савските царици и на безумните деви — не будят никакво съмнение за мястото, откъдето произхождат тъй изящната стойка и жестът на ръката у Десислава в изображението от Бояна. Също както и понастоящем и може би със същата скорост женската мода идвала от Франция и дошла чак до околностите на София в замъка на един български владетел.” Вероятно преводът не е съвсем точен, тъй като на едно място пише, че моделът, т. е. Десислава е заучила маниера с дясната ръка „навярно в обществото на дамите от Запад, нейни съвременнички”. По-вероятно е обаче този жест да е дело на художника. Решил е, че ще е великолепна добавка към осанката на грациозната Десислава. В крайна сметка цялата „екипировка” на знатните особи от четирите портрета също може да са предадени от него „по памет” от Константинопол.

Корона на българските царе от средните векове изработват в Националния исторически музей. За основен модел е взета короната на цар Константин Тих от фреска в Боянската църква от 1259 г. http://bnt.bg/news/kultura/korona-na-ba-lgarskite-tsare-ot-srednite-vekove-izrabotvat-v-nim

Клайнер споменава Кеан само на едно място: “Не бива да се премълчава, че българите, ограбени от своите притежания от гърците, поискали да се обогатят с чуждите блага като за развлечение. В лято Христово 1000 и 1001-во те нахлули неустрашимо в Трансилвания, убили трансилванския княз на име Кеан и натоварени с плячка, се завърнали в земята си”. За този текст Дуйчев е направил коментар, че не е ясно за какви събития става дума. Но в унгарските хроники изрично е указано, че Кеан е убит от крал Стефан. И то точно по това време: Стефан е бил крал на Унгария от 1000 до 1038 г. Клайнер си е правил свободни интерпретации на прочетеното в Анонима. То и от много четене пак не става ясно, написаното там, тъй като събитията не са датирани. И най-различни, може би действителни случки от историята на Унгария в периода 11-13 в., са описани като случили се по времето на Арпад. А през 11 в. българските земи са владение на Византия и „вождът на българите” е бил всъщност византийски военен или чиновник.

В хрониките пише ясно за кой Кеан става дума: Кеан вожд на българите и склавите. Той е бил победен от крал Стефан. В Анонима се прави едно обобщение на историята със завладяването на унгарските територии, като се почне от Атила и се свърши до някакъв Сунад – „много след времето на свети крал Стефан”. В обзора се споменават и куманите, които се появяват в Европа едва през 10 век.. Цялата тази истерия с „отвъддунавските територии на България” нали е заради това, че имало там „вожд на българите”? Коментариите към унгарските хроники са по-объркани и от съдържанието им, ама нашите историци си се придържат стриктно към тази фалшива теза.

Нали вече изяснихме, че на Деяния на унгарците не трябва да се вярва. Въпросните „български владения”, описани там, се отнасят не към времето, когато унгарците се настаняват в Панония, а по-късно, към 11 – 12 в., когато се насочват към Трансилвания. И когато България вече не съществува, а Византия е южна съседка на Унгария. Във Gesta Hungarorum е записано, че земята, която лежи между Тиса и Дунав, завзел Кеан Велики – господарят на България, дядо на вожда Салан. Значи последният става владетел доста години след Кеан. За въпросния Кеан в две други унгарски хроники се споменава, че бил убит от унгарския крал Стефан. Следователно Кеан (ако е бил историческа личност) е персонаж от първата половина на 11 в., а Салан от края на 11 в. или началото на 12 в. Кеан Велики ще да е някой легендарен византийски император с име Константин. Може и Константин Велики да е визиран. В унгарската илюстрована хроника Chronicon Pictum има миниатюра, носеща заглавие: Stephen defeats Kean "Duke of the Bulgarians and Slavs”. https://en.wikipedia.org/wiki/Stephen_I_of_Hungary#/media/File:Stephen_I_defeats_Kean_(Chronicon_Pictum_041).jpg

Запомнете го това добре, няма да го повтарям всеки път, когато някой реши да повдигне за нам кой си път темата за Левски: 1. Али чауш е познавал добре лицето, което са срещнали при Пази мост. При предишните си срещи то се представяло като търговец от Свищов. А сега бил облечен в селски дрехи, обяснил, че бил от Ловеч и отивал на лозето си. 2. Али чауш се усъмнил, но се уплашил да арестува срещнатия. За всеки случай искал да се увери, че нещо не е наред. Другото заптие проследило Левски и видяло, че той продължил нататък. Така или иначе не било установено, че отишлия на лозето си се е прибрал в Ловеч. 3. Завръщайки се там Али чауш споделя подозренията си първо с юзбашията, после с това бил запознат и каймакамина. Вероятно нещо са умували и са решили да проверят какъв е този съмнителен човек. Изпратена е потеря. 5. В заключителния протокол-мазбата с присъдата на Левски е записано: „След като неговия портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам, той биде настигнат в село Къкрина, Ловчанско, нападнат и заловен, след което бе докаран в София и подложен на подробно и всестранно разследване.” Свидетелствата, че Али чауш е познавал Левски са: 1. Спомените на Димитър Пъшков, публикувани от Димитър Страшимиров. Става дума за един Великден. „Ние с Левски – пише Пъшков, - обикаляйки из множеството срещнахме полицейския стражар Али чауш с двама стражари, който обикаляше и бдеше за запазването на мира и спокойствието на празнуващите Великдена. Обърна се към мене, понеже бяхме познати и ме запита, другаря Ви откъде е? Левски изведнъж ме превари и каза, че е свищовски търговец. По каква работа сте тук в тия празници го запита Али чауш. Левски отговори: Известно Ви е, че ние свищовци търгуваме с Ловеч, дойдох да се видя с мищуриите си и посъбера от вересиите, които ми дължат. Али чауш каза хубаво и си замина.” 2. В „Материали за историята на град Ловеч” Параскев Стоянов е записал:: „П[ъшков] разправя, че Левски бил много смел: веднаж на разходка на Дръстени, до воденицата, срещнали Али чауш (и сега жив – виж разпита му по-нататък), старши стражар, който попитал Пъшкова за приятеля му (за Левски). Левски веднага се обади и каза, че е от Свищов, че бил бакалин и дошъл по вересии.” 3. „По-нататък” в „Материалите” се казва за разговора на Стоянов с Али Чауш Ибрахимов, ловчалия, 65 годишен: „Казва, че в онова време (1871 год.) беше каймакамин Ахмед бей (от Русчук или Стамбул). Той бил много добър човек и той спасил Ловеч от клане. Не знае за поп Кръстя, понеже по онова време служил в Троян. Виждал Левски и в Ловеч, и в Троян, но знаел, че бил търговец. Ааза бил тогава Митю Попкостов (+); той бил тогава, когато преглеждали [?] на Левски и на други книжата.” Според мен последното трябва да е автоцензурирано: само това да е казал Али чауш за цялата случка, в която той е бил основен участник, едва ли? Стоянов е скрил нещо неудобно за биографията на Левски. Все пак показателно е, че по-нататък в книгата си той повдига въпроса за предателството и се обявява в защита на поп Кръстьо. В последното сведение става дума, че в Ловеч преглеждали някакви книжа на Левски. Стоянов не е могъл да си отговори какви може да са тези книжа, явно никой не му е казал за такива, и е сложил въпрос. От това, което е записано, се вижда, че Али чауш освен в Ловеч, е виждал Левски и в Троян. „Но знаел, че бил търговец”, означава, че нещо го е усъмнило, когато го е видял при Пази мост. Пък и бележката на Стоянов към казаното от Пъшков – „виж разпита на Али чауш по-нататък”, всъщност прави връзка между двете сведения. Вероятно подробности е имало в текста, който е съкратен. Николчо Цвятков е разказал на Христо Иванов-Големия: „От ханската одая чувам глас на ханските врата, че се вика „Хей ханджи атч! И така като познах гласа на заптието, което срещнах в пътя, че е негов глас, върнах се назад, без да се обадя и казах на В. Л.: „Байо, този който вика на вратата, е същия, който ни срещна на Пази-мост заптието.” И той ме попита: „Добре, познаваш ли го, че е същия?... И тогава Васил излиза, като се стяга с 2 револвера, през задната врата, за да избегне.” Видял е Васил, че този път заптието е дошло с подкрепа и този път няма да го остави да се измъкне. Ако не е бил Али, Левски е можел да увърта, че е решил да преспи в Къкрина. Но заптието вече, е щяло да го изобличи. Оставям Ви да търсите неуморно и със страст „кой предаде Левски?” Ама дори и да стигнете до консенсус, след някой друг месец пак някой ще се пръкне във форума със същия въпрос. Аз и този път съжалявам, че не се въздържах и се включих в „дискусията”. Обещавам повече да не допускам такава грешка.

В своите спомени Юсеин Бошнак споменава, че като наближили ханчето видели, че свети, значи имало хора. Затова почукали. Това сведение обаче се компрометира, защото Бошнака казал, че предварително знаели, че гонят Левски и той ще спи в „Къкринското ханче”. Обаче не казва, за кое точно ханче е ставало дума. Нали имало няколко там. Ако дядо Петър не е лежал, а е станал и той да запали лампата е можело и при него да почукат. Който смята, че Левски е предаден, трябва да обясни и защо това става чак вечерта. Едва тогава започва да се сформира потерята.

Ресавски, тезата ми се базира на приемането на разказа на сина на Латинеца за достоверен. Али чауш обяснил на баща му, че като се прибрали в Ловеч след срещата при Пази мост, разказали всичко на каймакамина. „Аз разправих всичко и казах,че понеже е студено и няма къде да нощуват по пътя освен в Къкрина, то лесно можем да ги настигнем и проверим какви са… от Ловеч тръгнахме около сред нощ и стигнахме в Къкрина при първи петли…” Кой може да е бил този предател, който едва в късна доба се е сетил да отиде при каймакамина и му каже, къде е Левски по това време?

Защо турците заграждат ханчето едва в 3 часа през нощта? И чакат търсените от тях лица да се наспят и едва, когато светват лампата, тогава да ги хванат. Потерята може и да не е била сигурна в кой хан е отседнал Левски, но когато светва в ханчето на Латинеца, тогава се насочва към него. Чукането на вратата е известно време, след като Латинецът е излязъл. Потерята вероятно не е била сигурна в кое ханче са отседнали преследваните и е следила какво става в селото, когато светва в ханчето, едва тогава се насочва към него. Имали са късмет заптиетата и затова става залавянето на Левски. Ако посетителите на хана са тръгнали по-рано, може би нямаше да ги хванат и сега нямаше да се нищи тази история. През месец май Латинеца наема ханчето на Генчо Главанака /мисля, че беше/.По това време е имало и други ханове в Къкрина не е бил само на Христо Цонев, но от друг извор разбираме /домакина на другия хан /, че през нощта на залавянето турската полиция обгражда само това на Латинеца. Този свидетел разбира за това обграждане едва когато турската полиция вече е започнала да чука на вратата на съседния хан. Дядо Петър: „След полунощ, към 2-3 часа се пробудих. Лежайки аз си мислех за работата утре. Час ли беше станало от събуждането, или два не помня, но беше се минало доста, и аз чух да се тропа на Христовата кръчма…”

В том 2 на „Кирило-Методиевската енциклопедия” от 1995 г. е даден този текст към главата "кирилица”. Няма посочени цифри, но все пак се дава някаква предства за разпространението на "руската кирилица" след Великата октомврийска социалистическа революция.

Хипотезите и измислиците са ваш специалитет. Вместо да си измисляте все нови и нови, по-добре в кампанията срещу Левски да се опирате на свидетелства, които безспорно доказват, че той е по-черен от дявола, мошеник ламтящ за пари, бездарник и още и още… Статията ми се отнася за две неща: 1. че писма на Левски до Каравелов не са били на разположение на турската съдебна правителствена комисия в София през 1872-1873 г.; 2. че при залавянето на Левски са намерени у него писма и документи. Може и аз да не съм обяснил добре това, но определено не съм писал за пари. А и в никоя своя статия не съм намеквал, че Левски е „мошеник, ламтящ за пари”. Съвсем искрено е търсил пари, за да купи оръжие за въстанието. Възхваляваната му тактика обаче, е била погрешна. Така мисля и така пиша аз. Написаното от теб е поредната ти манипулация.

Та нали, ако Левски започне да твърди, че тескерето е подхвърлено първия който ще го опровергае е самия Дидьо Пеев, което и прави… Почна с хипотезите и измислиците. Щели да устроят на Левски лъжливо свидетелстване!. Къде Дидьо Пеев опровергава Левски, който отрича за тескерето? Вутьо Ветов също го опровергава за убийството, ама Левски не си признава за това. „Споменатия Левски отказа тия показания на Вутьо Ветов” пише в протокола. Значи, според теб, Левски знае, че са намерили у него тескерето на Дидьо Пеев, но отрича да го познава и чака турците да му кажат, че са намерили тескерето (в дисагите, нали), та чак тогава капитулира. А откъде си сигурен, че е знаел, че са намерили тескерето. То е било в дисагите, които са останали в ханчето. Николчо Цвятков казва, че имало такива. Удавникът се хваща и за сламката. И след като му казват, че тезкерето е в техни ръце, Левски си признава. Айде, пишете си каквото си измислите, от вас човек не може да напише нещо ново.

ЦИТАТ: К. Гербов: "В ръцете на турската полиция е попаднало и тескерето, издадено на името на Дидьо Пеев, с което Левски е пребивавал във Влашко и изглежда след това не го е върнал на притежателя му. При очната ставка с помощника му, проведена на 6 януари 1873 г., Левски отрича да е ходил с него в Ловеч и Пловдив по комитетска работа. Разпитващият му казва:„Между книжата ти е и тезкерето, издадено на името на Дидьо Пеев и то е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!”." От това, че между книжата с името на Левски е и тескерето на Дидьо Пеев въобще не следва, че то е намерено у Левски, а още по-малко пък, че въпросните книжа са намерени у Левски. Точно това е най-сигурното доказателство, че у Левски са намерени книжа и документи. За това съм добавил и тази илюстрация: Левски отрича, че е ходил с „тоя”, значи се прави, че не го познава. Но след като му казват, че тезкерето на Пеев е намерено в книжата му (на Левски), той спокойно е можел да каже: „Откъде накъде ще съм ползвал тезкерето на тоя човек, когото не познавам. Кой знае къде сте намерили това тезкере, пък сега казвате, че с него съм ходил във Влашко.” Но вместо това Левски си признава, че познава Пеев. Значи тезкерето на Пеев е намерено у самия Левски, заедно с други книжа. По останалите въпроси единствено виждам, че съм сбъркал, като съм посочил писмото на Калиш, като не съм съобразил датата със залавянето на Левски. Подвел съм се, защото за въстание е ставало дума именно в писмото на Тотю до Левски от 1871 г. В отговора на Левски до Тотьо се казва: „излагате да пренесете трите хиляди пушки из Одеса във Влашка, че да преминете през лятото в Балкана”. По този повод Левски, вече пред съда обобощава: „пълномощник на одеските българи”, който показал фалшив списък с 4500 българи, които били готови да преминат в България." Демек, Левски не вярвал, че Тотьо е имал на разположение толкова хора, с които да премине Дунав, за това е приел думите му за фалшиви. Както казах – не съм безгрешен. Някъде сам си откривам грешките. Не може човек да бъде съвсем изряден за дреболиите. Разбира се, те трябва да се посочват, пък аз съм този, който ще прецени доколко са съществени. Защото, за да стане докрай ясно тази история с писмото на Тотьо, трябва да напиша специална статия, в която да посоча какъв е отговорът на Левски, какво вероятно е съдържанието на самото писмо и как Левски интерпретира неговото съдържание пред съда. Казал е „4500 българи”, вероятно защото е забравил каква точно цифра е посочил Тотьо в писмото, което е чел преди година и половина. ЦИТАТ: Как Гербов ще опровергаеш съвсем конкретните твърдения от второто издание на „Миналото” на Ст. Заимов, които сам цитираш: Нямам намерение да опровергавам, защото това са фактите. Не зная защо се е получило така, а и нямам под ръка първите издания на отделните книжки на „Миналото”. Разбрах, че си мераклия на статиите. Така че, спокойно можеш да напишеш статия, в която да ме опровергаеш. Но нали си наясно, че фактите, които съм посочил, си съществуват и няма начин тях как да опровергаеш. Пък ако можеш да ги сглобиш по друг начин – пробвай!

За тези, които все още следят безсмисления спор, воден от хора, които даже не са разбрали какво общо има „архивът на БРЦК” със „съдът срещу Левски”, ще поясня, че Гербов не е автор на оспорваните твърдения, изложени в статията. Те не са резултата от неговата „логика” – тя идва да потвърди написаното още преди 25 години. Първото от твърденията, което се оспорва е, че никакви писма, изпратени на Каравелов, не са били на разположение на турската правителствена следствена комисия. Второто оспорвано твърдение е, че на тази комисия са предадени документи, открити у заловения Левски. И двете „твърдения” неколкократно са посочени в коментариите в сборника с кореспонденцията на чуждите дипломати „Българското национално-революционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2: 1872-1874. С., 1992”. Този сборник не е съставен от пенсионирани даскали. Негови редактори са проф. Крумка Шарова – завеждащ секцията „История на българския народ XV-XIX“ към Института по история към БАН, и проф. Дойно Дойнов - началник на Главно управление на архивите при Министерския съвет и член на Изпълнителното бюро на Международния съвет на архивите – ЮНЕСКО. Конкретно в писмото на Александър Мошнин (руски консул в Русе) изпратено на 1/13 февруари 1873 г. до Николай Игнатиев (руски посланик в Цариград) по повод престоят на членовете на въпросната правителствена комисия в Русе при връщането ѝ в Цариград, се казва: Коментарът към написаното е: По-подробно на намерените у Левски документи, Крумка Шарова се спира в предговора на изданието: Не съм бил даскал, няма и да бъда. По-едно време се опитвах като на първолаци да обяснявам статиите си, когато се появяваха под тях някакви неадекватни мнения. От известно време насам подбирам кое да коментирам. Така ще правя и за напред. Нали разбирате, че една статия от 30-40 страници не може да се обори с едно: „авторът не е прав, защото Унджиев и Генчев са писали друго”. След тях други автори са ги коригирали и допълнили, ама тези, които оспорват моите текстове, не са ги чели. Жалко е, че тук, прикриващи се зад фирмата „БГ Наука”, назадничави и непросветени, считащи себе си за големи познавачи, се опитват да оспорят дори и малкият принос, който истинските историци са добавили към проучването на българската история.

Заблудил си се! И не само за това какъв е бил Гербов. А логиката на Дорис направо дрънка! Нещо като: как дяволът чете евангелието. Вие двамцата сте редовните ми опоненти. Поне се опитвате да се впишете като такива. Засега освен констатации, не съм видял някаква обективна критика от ваша страна. Дорис пак демонстрира поредната си неадекватна реакция, показваща пълното неразбиране на написаното по темата. Затова по принцип не вземам отношение към вашите мнения. Но понеже съм възпитан, не върви, след като днес отговорих на Б. Киров, да не отговоря и на вас. По изключение. Във факсимилето, показано по-горе, което трябва да разбие на пух и прах „логиката на Гербов”, има и такава позиция: Гербов е чел това писмо и логиката му е: Левски не отговаря на писмата на Каравелов, тъй като на 30 октомври му е написал, че до 30-38 дена ще тръгне за Влашко? И на 12 декември тръгва. Какво да пише Левски на Каравелов, след като му е заявил: „Като дойда, ще ви разясня всичко”? Може би: „Аз съм у бай Иван в Царацово. Чакай ме, идвам!” ? Излагате се!

Цитат: „Великолепно, Гербов! Щом си позволил дори капка катран да падне в кацата ти с мед, не ти е добра кацата.” Този катран го хвърли ти! В моята каца катран няма. Цитат: „Все пак, ако можеш, ми обясни, как Христо Халача е взел едно писмо от Търново на 30 октомври, отнесъл го е до Ловеч, върнал се е обратно до Търново, взел е второто писмо от Каравелов, пак го е отнесъл обратно до Ловеч, където да ги вземе и двете Преображенски и всичко това става между 30 октомври и 2 ноември; или пък е стоял в Търново да чака да пристигне и второто, та да ги отнесе на един път в Ловеч, и то само и само да ти излезе пасианса за статията с дисагите? Просто няма начин. Но ледовете се пукат, Господа Съдебни заседатели!” В статията съм писал, че Халача занесъл в Ловеч писмото на Каравелов от 30 октомври и се върнал в Търново. Миткалото занася в Стара Загора преписи от това първо и от второто писмо от 2 ноември, което през това време пристига в Търново. За това второ писмо съм написал по-нататък. Не е по темата да давам подробности, не съм ги дал. Важното е, че в Левски е имало препис и от двете писма и това се вижда от показанията на дипломатите и сведенията от протоколите. Това е по-важното! Мислех, че читателите на статията ще знаят подробностите как достигат въпросните писма до Левски. Който няма доверие на написаното, да намери литературата – ще му стане ясно. Страшимиров е написал, че е необходимо специално проучване на въпроса с писмата на Каравелов. Тъй като виждам, че си мераклия да пишеш статии, давам ти идея да напишеш такава, като проучиш с. 154-159 от „Спомени за българските въстания” от Никола Обретенов, изданието от 1983 г. и с. 82-83 от „Спомени” на Христо Иванов-Големия, изданието от 1984 г. Там се дават подробности за двете писма и преписите им, без това на Д. Попов.

Много си лесен на генералните изводи – посочваш една точка от статията и тя като лайно в каца мед прави негодна цялата статия! Ама те такива статии се пишат за хора, които са прочели малко повече по въпроса от биографията на Левски от Иван Унджиев. И в статията, освен за писмото на Каравелов, пише и за други писма. Ти май се подведе от писаното по мой адрес от хора, които изобщо не ми четат статиите. Пък за да повярват в тях, трябва да прегледат поне част от литературата, която съм посочил, че съм ползвал. Което, разбира се не изключва и грешки от моя страна, но не са тези, които ми се вменяват. Цитат: „По същество това писмо подписва смъртната присъда на Апостола.” Аз не си спомням да съм твърдял такова нещо. Написал съм: „При изобличаването на Левски турската съдебна комисия е взела предвид не толкова показанията на заловените негови сподвижници, колкото съдържанието на писмата, които той е носел със себе си. В протокол № 15 с определената му присъда се казва: „От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България.” Левски има две смъртни присъди: едната е по чл. 55 и 57 като главатар и подбудител на въоръжено въстание, за което са започнати подготвителни действия с извършването на терористични прояви; другата присъда е по чл. 174 - за едновременно извършване на кражба и убийство. Кой може да каже колко са преписите на писмото на Каравелов? В писмото на Левски до сливенци също има препис на това писмо. Цитат: „Значи остава единствената възможност преписът 348 да е от архива на Левски, а оригиналът 349 да е този, изпратен от Каравелов в Търново.” Оригинал е 348, 349 е препис. Страшимиров в „Извори” е отбелязал, че е имал копие от писмото, преписано в Турну Мъгурели от Д. Попов. Значи е имало и такъв препис. На както се вижда от обясненията на автора на сборника, той е сгрешил, като е приел , че именно това копие „е намерило Левски”. Не е знаел човекът, че в Търново също е направен препис, който Миткалото лично е занесъл на Левски в Стара Загора.

Единият казва, че непрофесионални историци оборвали моите тези, за които съм предоставил достатъчно документи в подкрепа. Другият пък твърди, че обикновените хора сами си съчинявали истории за Левски и така си попълвали белите полета. Някой беше написал тук, че наименованието на форума „БГ Наука” подвеждало – всеки можел да пише. Аз обаче уважавам форума и във всичките си статии представям достатъчно документи в подкрепа на своите тези, които разбира се, че са предпоставени. Всяка статия се пише по предварително набелязан план, който обаче следва логиката, която е изнесена в документите. Ако на вас не ви харесват фактите, пишете си за цървули, но моля модераторите да прехвърлят такива теми към съответния раздел, защото така незапознатите с фактите читатели се заблуждават, че се описват действителни исторически събития. Б. Киров се опитва да пробутва текстове от биографията на Левски, написана от Иван Унджиев, обаче не е можал да направи дори качествен препис. Това е взето от Унджиев: „На 27 май 1870 г. Левски прехвърля Дунава край Гюргево и се озовава в Русе, столицата на Митхад паша. Целта му е да създаде тук втори канал за връзка между комитетите от Източна и Югоизточна България с Влашко. Тази задача той възлага на Христо Иванов-Големия, който преди да се установи в Търново, към края на януари 1870 г. е на работа в Русе. Христо Иванов обаче няма успех, както и сам признава в едно свое писмо Н. Обретенов (Д.Т.Страшимиров, Извори, стр. 492-493). Според Захари Стоянов местният Русенски комитет бил основан от Ангел Кънчев през 1871 година, но той вероятно греши, защото Кънчев е пратен чак една година по-късно като пратеник на Букурещкия Централен комитет. От протоколите на този комитет, които са единствените запазени протоколи на частен комитет от времето на Левски, виждаме, че първото протоколирано заседание на русенци се е състояло на 10 декември 1870 г…” А това е оригиналния текст от биографията на Левски. Ако прочетете внимателно ще откриете разликата. Нещата не опират само до Русенския комитет. Една от големите грешки, които се правят, когато се пише за Левски е, че никакви частни комитети не са били създадени преди октомври 1871 г. Сам Левски обяснява в окръжното си писмо № 1 от 16 януари 1872 г.: „Преди да се съставят ч[астни] комитети по всичко Българско, нашият работник В. Л-кий в обикалянието му на 3-4 год. в Българско даде ни точна сметка: где какви хора има и какво е вземал и давал с тях. А подир съставянето на Ц. ком[итет] се отреди пак същий В. Л-кий с предначертанията ни (със законът) по същите места, гдето познава, да състави ч[астни] ком[итети], за което пак даде точна сметка...И както ви е казано от него, като направите бележки на законът и го изпратите, придружен с две лири турски, както се и изпратиха от повечето места, тогава Ц. ком[итет] по вишегласието на всичките частни ком[итети] ще го напечата и разпрати навсякъде, за да се води и управлява по него всеки работник на народното ни дело.”

Мислех, че ще пуснеш нещо и ще спреш, но ти явно си решил да ни представиш някаква нова история за Левски. Като си съчиняваш, поне проучвай внимателно документите и ги цитирай точно. Нямам никакво намерения да правя разбор на това, което си написал и пуснал досега. Тук само ще обърна внимание на три неща в горния текст, които както се вижда объркват хората, които мислят, че се предават верни сведения. „На 27 май 1870 г. Левски прехвърля Дунава край Гюргево и се озовава в Русе, столицата на Митхад паша. Целта му е да създаде тук втори канал за връзка между комитетите от Източна и Югоизточна България с Влашко. Тази задача той възлага на Христо Иванов-Големия, който преди да се установи в Търново, към края на януари 1870 г. е на работа в Русе. Христо Иванов обаче няма успех, както и сам признава в едно свое писмо Н. Обретенов (Д.Т.Страшимиров, Извори, стр. 492-493). Според Захари Стоянов местният Русенски комитет бил основан от Ангел Кънчев през 1871 година, но той вероятно греши, защото Кънчев е пратен чак една година по-късно като пратеник на Букурещкия Централен комитет. От протоколите на този комитет, които са единствените запазени протоколи на частен комитет от времето на Левски, виждаме, че първото протоколирано заседание на русенци се е състояло на 10 декември 1870 г. В третото заседание, което станало след четири дни, се решава от тогава действащите членове да започнат да убеждават приятели, познайници и т.н. и да ги подготвят за бъдещото народно освобождение и обявяването на БАЛКАНСКА РЕПУБЛИКА. Балканска Република е идея на Любен Каравелов и хората около него, не на Левски. От третата точка на същия протокол узнаваме, че "числото на действащите членове, които съставляват частния революционен комитет в Русе, за сега не ще възлиза на повече от седем души, които помежду си се броят за съзаклятници и отговарят за всичко според Привременния закон, който е нареден и поверен от централния комитет." (Д.Т.Страшимиров, Извори, стр. 527-529).” Димитър Страшимиров има доста грешки, но в случая на посочената от теб с. 527 той посочва точно датата 10 декември 1871 г. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– „Логично е, че този проект на бъдещ закон за цялата организация е написан от Левски, за да бъде разпространен за обсъждане из България. Неговата работа върху "проектоустава" продължава и през първата половина на 1871 г.” И това не е вярно. В спомените си Никола Обретенов отбелязва друго. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– „Чак на 6 април 1871 г. Левски ще напише на Димитър Хр. Попов: " С Димитър Общи получихме писмата и печата. Печатът е във всичко добър, САМО ЛЪВЪТ НЯМА КОРОНА, защо така? Ако е сбъркано, трябва друг да ся поръча." (Васил Левски, Документално Наследство, стр. 106) Това също не е вярно. Димитър Общи пристига в България и се среща с Левски в Сопот на 30 юни. Писмото, от където е горния цитат, е от 6 юли. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– „Същевременно Левски изпраща с отделни писма преписи от своя закон на Панайот Хитов и Филип Тотю. Левски им оставя възможността да "оттурат и притурат", при това да "прибързоват" и нищо повече - основата на бъдещия закон, който ще играе ролята на Конституция за комитетската организация, вече е написан от него, зад неговата дума стои цялото ВИШЕГЛАСИЕ в Българско.” Няма никакво вишегласие. Левски е действал авторитарно. Вижда се от писмото на Д. Попов до Каравелов от 3 октомври 1872 г. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– "И аз оставям копие на всяко писмо, защото ми са нужни да съобщавам на вред да знаят какви писма пиша." Излъгал е. Няма копия, има някоя и друга чернова.

В Речник на българския език на Найден Геров има думи започващи с „длъг” (дълъг): длъгобрадий, длъгокракий, длъгоръкий и пр. такива. „Длъгманест” няма. Вероятно става дума за потомците на някой, наричан Дългия Мано (Дълъг Мано) или Длъгия Мано (Длъг Мано).

Това блокче е от Бяла, не е от Плиска! http://www.promacedonia.org/vb/vb_galerija.html#3 И представя буквата У, написана по три различни начина.

Към статията, която обяснява становището на ВМРО за филма, той също е качен изцяло. Това, че считаш това становище за боклук, си е твое мнение. Аз само съм дал линк към него. Има хора, които коментират, без да прочетат за какво става дума и други, които предпочитат да видят за какво става дума и сами да си съставят мнение. Анадънму?