Исторически, литературни и художествени интерпретации на темата
Три деня младите дружини
как прохода бранят...
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват...
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се завръщат; българи, орловци,
кат лъвове тичат по страшний редут...
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!...”
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят...
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там...
Из „Опълченците на Шипка, 11 август 1877” от Иван Вазов „Иван Вазов разказва за голямата българска победа патетично и завладяващо, използвайки умело стиловите възможности на одическия тип изображение... На тезата, че свободата ни е била дадена даром, се противопоставя един незабравим пример – боят на Шипка и гордостта, която неизбежно се поражда у всяко българско сърце при спомена за него... В съдбоносната битка са противопоставени българи и турци. Всичко красиво, достойно, възвишено и героично е приписано на българите, а всичко грозно, недостойно, низко и подло на турците... Българите са разположени горе, на върха, във високото, прекрасно героично пространство, турците са долу, в подножието, в низостта на фанатизма и господарското заслепение. Българите са лъвове твърди като скали, здрави са като желязо.... Красотата и въздействието на лирическата творба са съсредоточени в начина по който Иван Вазов разказва за голямата българска победа и за най-българското време от историята ни... „Горе” всъщност е мястото на добротата, красотата, то е по-близо до божественото, до съвършеното, място достойно за подвиг. Там се намират „българи, орловци”, „лъвове”. Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни, защото не им отстъпват по достойнство.”
Това са разсъждения, дадени в едно „Помагало по литература за изпита след 7. клас”, като пример как да се напише съчинение-анализ на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов. Цитираните редове имат отношение към събитието, вдъхновило народният ни поет да създаде поетичното произведение. Разбира се, че всеки има право да не приема една или друга теза, но атакуването им не може да става с преиначаване на историческите факти.
Авторът на цитираните редове не е разбрал достатъчно добре историческия разказ, предаден от Вазов в неговото лирично произведение. Авторът на одата също има известна вина за това, защото в разказа за ставащото на Шипка, насочва вниманието върху една част от участниците в боевете - опълченците. Заглавието също набляга на тях. Така незапознатите с действителния развой на събитията, остават с впечатлението, че на Шипка са се били българи и турци, и българите са удържали голяма победа.
Като основен източник за „Опълченците на Шипка” Иван Вазов изглежда е използвал спомените на участника в събитията опълченеца Михаил Евтимов Манчев (1826-1934). Те са отпечатани през 1884 г. в Пловдив със заглавието „Единадесетий август 1877 г., или боят при Шипка”. Подзаглавието, което Вазов е дал на „Опълченците на Шипка” е „11 август 1877” и то също свидетелства, откъде поетът е почерпил историческия материал, за да го претвори в лирико-епическата си патетична творба.
В началото на спомените на Манчев е отбелязана речта, която генерал Николай Г. Столетов, командирът на Българското опълчение, е държал пред своите възпитаници. Тя обаче не е произнесена по време на боевете на Шипка. Тогава е било физически невъзможно това да стане, особено при разпръснатите позиции и грохота на голямата битка - дори и „гороломно” да е ревнал генерала. Той държи речта, когато опълченските дружини напускат запаленото от турците село Шипка и се отправят към прохода. Столетов се обръща с „Братци”, а не с „Млади опълченци”. „Уверен съм, ще докажете на проклетий враг, че сте достойни синове на българското отечество” – са част от думите, произнесени от Столетов.
Пак от спомените на Манчев Вазов е взел идеята да отрази мислите и чувствата, които са владеели опълченците по време на сражението. „Сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. „България цяла сега нази гледа…”, четем в одата. Обяснявайки, защо в трудните мигове на 11 август защитниците на прохода не са се отчаяли, опълченецът е написал, че всеки от тях е казал в себе си: „Дал съм клетва, че ще пролея и последната си капка кръв за освобождението на родината ми, и аз ще я пролея, ако провидението е решило днес да сторя това! Напред, български сине! Ако си истински син на България, тя те призовава да я защитиш”.
За боя на Шипка, станал на 11 (23) август 1877 г., Михаил Манчев пише:
„Борбата, почната, се усилваше все повече и повече. Неприятелят гърми и върви напред, а защитникът и той гърми и отблъсва го. Часът до около два подир пладне нападенията не преставаха - усилваха се и около 2 ½ -3 неприятелят се появи от северната страна и куршумите му и от нея почнаха да летят. Защитниците са вече обсадени и неприятелят господствува над тях. Пътят за Габрово е вече в турски ръце. Турските отделения ту от едната, ту от другата страна на пътя прескачат и вървят напред към позициите. Превзет пътят, вода на защитниците нямаше вече кой да донесе, нито пък ранените кой да вземе и отнесе за превързвание на раните им. За помощ че иде, се разнесе слух, но нямаше я още. Турците щом превзеха пътя, от четирите страни с по-голяма енергия почнаха да нападат. Пълзешком те вървяха напред и викат: „Аллах”.
Часът около четири настана една от най-критическите минути. Изнемощели защитниците вследствие на тридневната борба, нападнати силно от неприятеля, те отстъпиха първата позиция пред върха Св. Никола и последният я завзе. Окуражен, той още повече насилваше да завземе и втората, но не сполучи. Защитниците предвид на грозящата участ, която ги преследваше, решени всичките да измрат, поискаха да нападнат купно на неприятеля и завземат пак първата позиция, но не можаха, защото, отслабнали физически, не бе им възможно да се хвърлят против безбройний неприятел. Застанали защитниците във вторите позиции, със силата на куршумите отблъсваха нападателя около час, но за голямо нещастие и тази сила - куршумите - се свършиха! Ами сега, питаха се защитниците един други, какво ще правим? Да бягаме, казваха едни. Не бива, казваха други. Е да се предадем, казваха трети. Още по-лошо, казваха четвърти. Ами какво да правим, попитаха се изобщо пак. Да се бием, нямаме с що, патрони нямаме. С камъни, извикаха други, тях бари бог е наспорил тука и когато ги свършим, ще видим. Така като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това. Бутани и хвърляни, камъните убиваха повече турци, отколкото с куршумите, защото, бутани от върха, удряха се в други и пръснати на хиляди парчета падаха въз врага и да не го умъртвяваха, причиняваха му рана, и тя му пречеше да върви напред и напада....
Тъкмо когато и камъните се вече свършваха и защитниците с труповете на избитите си другари бяха почнали да се бранят, като ги хвърляха безмилостно въз нападателите, от северната страна се чу радостното „ура” и приятната вест, че помощта иде и е близо на около 800-900 разкрача разстояние. И действително, помощта наближаваше. По трима-четворица стрелци на кон: един на седлото, други отзади, трети и четвърти по с крак уврян в зенгията, държащи се за седлото, карат коня и вървят напред. На разстояние около 5—600 разкрача те слизат от конете, откриват огън против неприятеля, стоящ пред позициите, отблъсват го и той, уплашен, напуща северната страна и стрелците дойдоха при нас. Първата тая помощ, пристигнала в най-критическата минута, биде посрещната с жив и всеобщ възторг от изнемощелите защитници на върха...
Минута-две от пристиганието на първата помощ пристигна и друга, притече се на помощ и на защитниците по другите върхове и позиции, почна се по-отчаяна борба. Опасността изчезна вече, опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват. Грозящата участ за България изчезна. Отчаяните преди минута защитници се веселят вече и те с възхищение кряскат, прегръщат се един други, целуват се и си казват: „Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, но спасихме отечеството си. Ура! Да живее България!”. (Освобождението 1878 (спомени). С., 1989, 195-196).
Някои литературоведи, опитващи се да проявят екстравагантност, вменяват на Вазов, че е сложил числата три за дните и дванадесет – за атаките, придавайки библейски измерения на случилото се. В споменатият в помагалото „възможен прочит” на одата за Шипка е отбелязано: „Символиката на свещеното християнско число три създава усещане за светостта на подвига. Тя се допълва от ефекта на числото дванадесет, означаващо броя на Христовите апостоли: „Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива...” Защитата на отечеството е право дело, богоугодно дело.”
Сраженията на Шипка са започнали на 9 август и 11 август действително е бил третия ден от голямата битка. Имаме и сведението на биографа на Българското опълчение Стефан Кисов: „За един ден, деня 11 август, турците предприеха и извършиха 14 атаки, атаки дружни и стремителни, но те бяха всички отблъсквани с големи за тях загуби.” Кулминационният момент в сраженията, описан от поета, настъпва малко преди да дойде помощта и вероятността това да е била дванадесетата атака съвсем се вписва с конкретните сведения. С други думи нямаме основания да вменяваме на Вазов някакви увлечения в мистичната поезия.
В спомените си опълченецът Михаил Манчев нарича участниците в сражението при прохода Шипка „защитниците”. Когато идват минутите на радост от победата, той конкретизира кои са те: „опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват”. Вазов е можел да се постарае и поясни с римуваната си реч, че „българи, орловци”, тичащи „по страшний редут”, са войниците от Българското опълчение и от руския Орловски полк. Не споменатите в одата „брянци” са войниците от руския Брянски полк.
Видно е, че днес незапознатите с историята, възприемат написаното от поета „българи, орловци”, като епитет: българите се борят като орли. „Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни”, поучава от позицията на незнаещ, авторът на споменатото „помагало”. Съчетанието „българи, орловци”, последвано от следващото поетично определение „лъвове”, подвежда незапознатите с действителните събития и те приемат, че става дума за българите, които като орли летят и като лъвове тичат.
Историческата истина с „орловците” не е спестена от поета, но е трудно забележима. По видимо е, както бе казано, подвеждащото заглавие на стихотворението. То дотам заблуждава читателите, че даже литературни критици си позволяват да определят произведението, като посветено на „голямата българска победа”. Победа е имало, но не е била само на българите. Българите на 11 август са съставлява около една трета от общия брой на защитниците на Шипка. А основната огнева мощ там, са били руските батареи. Войниците са защитавали подстъпите към тях.
Пропускът с уточняването на състава на участниците в боя на Шипка, поетът е можел да коригира, като вземе пример от опълченеца и озаглави одата си „Защитниците на Шипка”. Но не го е направил, вероятно считайки, че така произведението му ще загуби от патриотичния си заряд.
„Боят за Шипка през август 1877 г.”, художник Павел Ковалевски
Разказвайки за епизода с камъните, бутани от върха, опълченецът уточнява, че става дума конкретно за „позицията пред върха Св. Никола”. Това е мястото, където се е намирала Стоманената батарея, в чиято защита на 11 август са взели участие опълченците от 4-та дружина. Преди това Манчев споменава накратко и за случилото се в северната част на Шипченската позиция - по пътя, идващ от Габрово и на стария връх Шипка, където са се сражавали опълченците от 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружина.
В спомените си М. Манчев е дал една сборна картина на случилото се на 11 август 1877 г. при отбраната на целия Шипченски проход. Самият той е бил участник в състава на 2-ра дружина на Българското опълчение, която през четирите дена, когато е участвала в боевете на прохода, е отбранявала източните подстъпи към стария връх Шипка, който е бил в подножието на Св. Никола. И не е бил пряк наблюдател на ставащото на по-високия връх.
Вазов е пропуснал да спомене името на върха, където се провежда действието, акцентирано в стихотворението. „О, Шипка! Три дена младите дружини как прохода бранят”, се казва в него, веднага след пролога. „Шипка” в заглавието на одата е името на прохода, а не на днешния връх Шипка. „Сюлейман безумний сочи върха пак” вече се отнася до най-високата точка на прохода Шипка - върхът, който тогава се е казвал Св. Никола. Поетът не е искал или не е съумял да вкара името в стихотворната форма на повествованието. Но това също допринася за погрешното възприемане на историческия разказ в произведението.
Има случаи, когато спомените на Михаил Манчев са тенденциозно манипулирани. Така е, например, в сборника „Освобождението на България от турско иго 1878-1958”, издаден да отбележи осемдесетгодишнината на Руско-турската освободителна война. Съставители са Димитър Косев, Христо Гандев, Александър Бурмов и т. н. В сборника, като взето от „М. Манчев. Единадесети август 1877 г. или боят на Шипка”, е цитирано: „Да се бием нямаше с що, патрони нямаше. С камъни, извикаха някои, тях бари и бог е наспорил тук и когато ги свършим, ще видим… При последното предложение всички (опълченци) задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това... ” (с. 169).
По-горе се видя, че в оригиналния текст на спомените се казва: „като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните”. Цитиралите писаното от опълченеца „патриотично” са изопачили българо-руската история, като са заместили точните думи „зещитниците” с многоточие и добавеното абсолютно неправилно пояснение - „всички (опълченци)".
* * *
Месец след събитието, в бр. 1068 от 29 септември (по нашия календар тогава е било 17 септември) на френското илюстровано седмично списание Le Monde Ilustre е отпечатана гравюра, озаглавена „Войната - Битката на Шипка”. В бележка е обяснено, че рисунката е дело на M. Vierge (мосю Виерг) и е направена по скица (кроки), изпратена от специалния пратеник на списанието М. Dick (мосю Дик). Става дума за г-н Даниел Виерг (Daniel Vierge) и г-н Дик де Лонле (Dick de Lonlay).
Le Monde Ilustre, бр. 1068 от 29 септември 1877 г.
Дик де Лонле е псевдоним на френския журналист Жорж Ардуен (Georges Hardouin). Той е бил кореспондент на Балканите по време на Руско-турската война през 1877-1878 г. От мястото на събитията е изпращал актуални рисунки за френския илюстрован седмичник Le Monde Ilustre и статии за вестник Le Moniteur universel. Сред малкото журналисти е (сочат се седем такива), които заедно с руските войски прехвърлят Балкана през суровата зима на 1877-1878 г. и посрещат сключването на мирния договор в Сан Стефано.
L’armee russe en campagne на Дик де Лонле, начало на глава VII
През 1888 г. Дик де Лонле публикува статиите и рисунките си в книгата „Руската армия във войната” (L`armee russe en champagne). В началото на глава VII, озаглавена „Голямата атака при Шипка на 23 август”, е поместена „скицата”, която де Лонле е изпратил и от която се е ползвал Виерг за рисунката си в Le Monde Ilustre през 1877 г. В текста на статията за голямата атака между другото се казва:
„Шепата хора, останали на върха, които от разсъмване се бият срещу десеторно по-големи сили, започват към 5 часа следобед да се оттеглят на малки групи, прибирайки и последните ранени. Офицерите в този отряд са почти всички ранени или убити. Ротите са се превърнали в малки смесени групи. В траншеите и при резерва загубите са еднакво големи поради кръстосания огън, на който позицията е била под¬ложена в течение на дванадесет часа. Боят изглеждал базвъзвратно загубен за русите. От българското опълчение три четвърти са извадени от строя. Съставите на Брянския и Орловския полк били намалени наполовина. Останалите живи са обезсърчени вече от страшната сеч и което е най-печалното — започват да не достигат боеприпаси. След тридневен артилерийски огън, от най-активните, артилерийският парк е почти изпразнен. Докато турците подновяват атаките си, русите са принудени да пестят барута. Те стрелят рядко. Подкрепления не идват отникъде и един бог знае кога ще пристигне Радецки.
Турците почват да надделяват. Те отхвърлят противниците си от всички страии и заемат все повече изгодни позиции. Виждайки да намалява неприятелският огън, те засилват атаките. Сюлейман смята, че успехът му е сигурен.
В пет часа руският артилерийски парк е с празни сандъци: нито един снаряд за изстрелване — остава само щикът, за да завърши героично денят. Батареите прекратяват огъня и московските войници се хвърлят в атака. Турците не издържат на напора им и отстъпват още веднъж. Но руските батареи мълчат след отстъплението и те, вероятно досещайки се за причината на това принудително мълчание, отново разярено атакуват. Частите на Столетов, които са изтощени от тридневните непръкъснати боеве, без храна, без почивка и без патрони, нямат вече сили да издържат атаките на турците. Със сълзи на очи руските войници започват да се оттеглят, изоставайки позициите, оросени с тяхната кръв.
В „турския” редут (има се предвид Стоманената батарея на връх Св. Никола, която е била турска, пленена от руснаците при завземането на Шипка – бел. К. Г.) боеприпасите също са свършени, както и навсякъде, и огънят е прекратен. Окуражени от това мълчание, турците атакуват с голяма дързост тази важна позиция и достигат вече върха, когато русите, излизайки от окопите, хвърлят срещу тях огромни камъни, дънери и т. н., които отхвърлят неприятеля към урвата, откъдето е тръгнал. Няколко смелчаци, които са успели да се изкачат на платото, са пронизани от щиковете и настигат другарите си. В продължение на един час русите се защищават с тези огромни „снаряди”. Когато за момент големите камъни недостигат, те хвърлят счупени пушки, откъртени буци пръст, патронташи, напълнени със ситни камъни, и т. н. Въпреки това низамите, насърчавани от офицерите си, полагат максимални усилия... и няколко пъти стигат до края на платото. Русите се хвърлят срещу тях и започват смъртоносни ръкопашни схватки, които са много редки в съвременните войни. Турците се залавят с крака и ръце за вдлъбнатините на скалите, докато русите ги „обработват” с приклада на пушките, щика, със сабята. Мнозина от атакуващите политат от върха на скалите и се разбиват долу, но другарите им не ги интересува това, че те изчезват: мюсюлманският войник не цени живота си и се бие с безпримерна упоритост. Когато някой добре се е закрепил, трима или четирима от другарите му се качват по раменете му и така с помощта на тази къса стълба се изкачват на върха. Хващат се буквално гуша за гуша, бият се с юмруци, с крака, дори се разкъсват със зъби. Не един турчин, ранен смъртоносно, е стиснал противника в сгърчените си ръце и с него полита от върха на скалата. Двадесетина низами успяват да се доберат до центъра на редута, но русите ги изхвърлят един след друг.
Вече е шест часът вечерта. В този момент боят малко позъглъхва, но русите не могат да се възползуват от това, тъй като всичките им резерви са хвърлени в боя. Изгорени от слънцето, гладни, жадни, частите са обезсилени. От три дни не е била приготвяна храна, а водата изобщо липсва в руските позиции. Някои нещастни войници са се проснали задъхани върху голите скали, без да се интересуват от дъжда от куршуми, които се сипят върху тях. Други се бият ожесточено върху скалите, принудени да отстъпват, но защищавайкн се яростно. Ехото донася от всички страни трумфалния вик на турците...
Двамата генерали Столетов и Дерожински са на върха. С далекогледа те оглеждат с безпокойство пътя, който води към долината на Янтра, покрит с храсталаци и тъмни скали. Изведнъж Столетов, обхванат от силно вълнение, извиква и хваща ръката на своя боен другар, насочвайки я към дъното на дефилето. Те виждат да се появява дълга черна колона, извиваща се по дължината на пътя... ” (Dick de Lonlay. L’armee russe en campagne, Paris 1888, с. 87-90; преводът е взет от „Репортажи за Освободителната война 1877-1878”. С, 1978, с. 179-181).
В пояснителните редове под рисунките, публикувани в списанието и книгата, има различия. Под гравюрата в Le Monde Ilustre се посочва, че защитниците на „турския редут”, т. е. на Стоманената батарея с турските оръдия, са „войници от Брянския полк и българския легион (българското опълчение)”. Към скицата на Лонле е отбелязано, че защитата се осъществява от „български доброволци и войници от Орловския полк”.
Френският кореспондент, който вероятно като другите кореспонденти е пребивавав в щаба на руската армия, е направил рисунката си по описание и затова е допуснал някои грешки. От съществено значение за определяне достоверността на разказаната от него случка, е посочването, че хвърлянето на „огромни камъни, дънери и т. н.”, е осъществено от войниците, отбраняващи подстъпите към Стоманената батарея. „За късмет”, както се казва, имаме запазени спомените на Стефан Кисов – сражавал се по време на Руско-турската война в редовете на Българското опълчение. За станалото на 11 август той пише в книгата си „Българското опълчение в освободителната Руско-турска война 1877-1878. Възпоминания на запасния полковник” следното:
„Стоманената и кръглата батареи престанаха да стрелят. Това беше часа към 5 – 5 ½ след обяд. Значи гранатите са свършили, а това именно и чакаше противника… Ето барабаните и тръбите пак екнаха. Въздуха се огласи с отвратителното „алла, алла”… Но що е това? Залпове ли е или честа безпорядъчна от наша страна стрелба? Там над урвата и стоманената батарея се изви цял облак от камъни, и части от счупени пушки, с които 4-та дружина и орловците при стоманената батарея срещат атаката.” (с. 327)
Кисов е допуснал грешка, като е написал, че при в посрещането на атаката са участвали и орловците. Защото преди това той е отбелязал, че на 10 август „батальона от Орловския полк, който беше при Стоманената батарея, вечерта беше сменен от брянците, тъй като тоя батальон претърпял през деня големи загуби”. (с. 310)
Интересно е, че за събитията, произтекли на 9 август, пак около Стоманената батарея и то почти по същото време, опълченецът споменава пак нещо подобно:
„4-та дружина и ротите от Орловския полк при Стоманената батарея срещнаха турската атака с контра-атака. Сполучливата стрелба, а още повече дружното действие с щиковете накара неприятеля да се пусне да бяга в пълен безред, преследван с учестена стрелба от веригата (с. 292)… Часа към 4 ½, след обяд, вниманието ми беше привлечено към 4-та дружина. Опълченците от казаната дружина се бяха разпръснали зад своите окопи и се навеждаха, като че ли беряха гъби по земята. Какво ли берат? – мислено се питах аз. Моето недоумение, обаче, скоро се разреши. Когато пак затръбиха тръбите и турците се хвърлиха в атака, опълченците от 4-а дружина, вместо да срещнат противника с дружни залпове, срещнаха го с град от камъни. По-сетне се научих, че на св. Никола и орловците срещали турците с камъни. Наистина, тук местността способствуваше за такъв вид бой, още повече че и камъните изобилствуваха.” (с. 294)
Тук под „орловци” Кисов разбира вероятно войниците от Орловския полк, които са отбранявали Орловото гнездо и през трите дена на атаките на Шипка. Но преценката за камъните се нуждае от прецизиране. На Орлово гнездо е имало камъни, даже цели канари. Но при позицията, където се е намирала Стоманената батарея такива не е имало. Затова и опълченците са събирали по земята малки камъни, които разбира се са можели да уплашат турците, но изображенията на боя трябва да изглеждат по друг начин. Разбира се, големите камъни е можело да бъдат дотъркаляни от местата в съседство, където е имало такива. Но за такова действие не се споменава в наличните спомени и документи.
Орлово гнездо на връх Шипка
Мястото, където е била Стоманената батарея
Връх Шипка, гледан от птичи поглед (Стоманената батарея се пада долу вляво, извън полето на снимката)
Имаме възможност да сравним рисунката в Le Monde Ilustre с подобно изображение от същото време – 29 септември 1877 г. (17 септември по нашия календар), отпечатано в бр. 1994 на английския илюстрован седмичник The Illustrated London News. Теренът, на който се води битката, тук изглежда по-правдоподобен. Неправилно на изображението е посочено, че сражението е станало на 20 август, т. е. на 8 август по нашия календар. На този ден на Шипка не е имало сражения.
The Illustrated London News бр. 1994 от 29 септември 1877 г.
* * *
През 1893 г. руският художник Алексей Н. Попов (1858 – 1917) рисува популярната днес картина, позната ни под съкратеното наименование „Защитата на Орлово гнездо”. Имаща внушителните размери 204 х 146 см, тя се съхранява във Военно-историческия музей на артилерията, инженерните и свързочните войски в Санкт Петербург, Русия. Копие на картината притежава Националният парк-музей „Шипка-Бузлуджа”.
„Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.”, картина от Алексей Н. Попов, 1893 г.
„Защитата на Орлово гнездо” се възприема като най-добрия живописен символ на Шипченската епопея – избран е същият момент от сраженията, който Иван Вазов чрез думи възпява в „Опълченците на Шипка”, подчертавайки участието на българите в събитията. Пълното наименование на картината на Попов обаче, е: „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.” Вижда се, че в това заглавие не се визират въобще българските опълченци. Не само в текста, но и в изображението ги няма прословутите опълченски калпаци. Сражаващите се от билото на Орловото гнездо са само руски пехотинци, облечени в техните военни униформи с фуражки.
На Орлово гнездо действително е имало камъни и цели канари. Но няма сведения там да е било осъществено такова люто сражение, като показаното в картината на Попов – нито на 12, нито на 11 август. Освен това „орловците” действително са били на Орлово гнездо, но „брянците” са защитавали Стоманената батарея, която е била в подножието на другия край на върха. Това са основните възражения към картината на руския художник.
"Бой за Шипка", художник Димитър Гюдженов
Картината „Бой за Шипка” на Димитър Гюдженов се появява вероятно като контрареплика на „Защитата на Орлово гнездо”. Докато Попов е изключил опълченците от композицията си, в платното на Гюдженов няма руски войници.
Без да е посочено, че става дума за Орлово гнездо, мястото на битката явно е пак там. На върха обаче, са представени само опълченци, за които няма сведения да са се сражавали там. Самарското знаме също се развява. Което е грешка. Самарското знаме е било зачислено към 3-та опълченска дружина, която през целия престой на Шипка е заемала позиция под стария връх с това име.
* * *
Всички отбелязани опити да бъдат предадени моментите от Шипченската епопия, всъщност отразяват противоречията в сведенията, приведени в документите и спомените за това къде, кога и кои части на защитниците на прохода Шипка са „хвърляли камъни и дърьве” по атакуващите ги турски войски. Например в книгата „Българското опълчение в Освободителната война 1877-1878 години”, издадена през 1935 г. от Военно-историческата комисия към щаба на армията, хвърлянето на камъни е отнесено към боя на 9 август. За времето към 1 и половина следобед е посочено, че турците атакували Стоманената батарея. Казва се също: „Турците и този път отстъпиха. Те се сринаха в пропаста, ужасени, увличащи задните редици. Само по-смелите от тях, се спряха, след като бяха намерили мъртви пространства зад скалите, и залегнаха там. Тогава опълченците прибягнаха към камъните. Те започнаха да търкалят цели блокове, да хвърлят върху неприятеля попадналите им под ръка камънаци. Последните летяха надолу, подскачаха, повличаха след себе си други, настигаха турците, образуваха пътеки от трупове в редовете им и със страшен шум се сриваха въ пропаста.” (с. 45)
Към вида на облеклото на войниците, художниците не са се отнесли с нужното внимание. Михаил Манчев пише: „Турците само по риза, с пушки в ръце и подсумки (паласки) на кръста силно нападаха позициите...” (с. 192) Хронистът отнася този детайл към боя от 9 август, но на 11 август атмосферната обстановка не е била по-лека. Според сведения на участници в събитията, тогава температурата на Шипка е достигала 40 градуса на сянка.
Разбира се, казаното за облеклото на турците е важало и за опълченците и руските войници. В желанието си да идентифицират участниците в битката, Попов и Гюдженов обаче ги рисуват с фуражки и калпаци.
Гюдженов е допуснал още една грешка. В кореспонденция на А. Форбс в „Дейли Нюз” се казва: „Турските войски, които участваха в сражението, са почти всичките низами - обучени редовни войници, които се бият удивително добре.” („Репортажи за Освободителната война 1877-1878. С, 1978, с. 170). Това е отчетено от А. Попов. Но в българската картина на предна позиция виждаме башибозуци (интересно е, че те са гологлави!). Такива в един момент действително са се доближили до мястото на сраженията и са се опитали да завладеят шосето към Габрово, но защитниците на прохода бързо са ги изблъскали.
Вероятно всеки от намиращите се на върха, е бил изкушен да хвърли камък по напиращия отдолу противник, но масовите сцени с бутането на канари и заелите юнашки пози войници, мятащи големи камъни от скалите, са претворени от лица, които не са присъствали на събитията. Те са дело на творци, представящи си по определен начин станалото на върха. За съжаление до днес няма публикувано автентично описание от непосредствен участник в боевете, който да е заявил: аз хвърлях камъни и дървета от върха Свети Никола. Поне авторът на тази статия не се сеща да е срещал такъв спомен.