К.ГЕРБОВ

Хайтов да не е сменил унгарската корона?

Тези дни в чуждите и нашите информационни сайтове бе тиражирана новината, че учените от университета в Тюбинген (Германия) са разработили програмен продукт, който позволява една фотоснимка да бъде обработена така, че да прилича на картина на известен художник. Тъй като не съм сведущ по цифровата техника, не мога да обясня на какъв принцип действа софтуера. Явно на компютъра трябва да се подаде фотоснимката и картината и програмата изработва нов синтезиран продукт. Едва ли обаче, преобразуването става автоматично. Вероятно операторът трябва да прави допълнителни действия, както при програмната обработка на фотоснимките. Ще цитирам написаното в някои от сайтовете: „Учените използвали невронната мрежа VGG-Network, която обучили първоначално върху пейзаж на немския град Тюбинген, а след това – на картината „Звездна нощ” на Ван Гог. Технологията избира няколко признака за разпознаването на обекти на снимката, както и за разпознаване на текстура и дребни детайли. След това с линейна комбинация на получените набори от признаци невронната мрежа синтезира ново изображение, което изглежда като снимка, обработена във фоторедактор с прилагането на различни филтри.” http://sciencelogy.actualno.com/Nevronna-mreja-prevryshta-snimkite-v-jivopis-news_493497.html „Германски изследователи разработили компютърен алгоритъм, който създава изображения, "заемайки" стила на най-великите художници. Изследователите дават за пример картини, които наподобяват творби на Джоузеф Търнър, Винсент Ван Гог, Едуард Мунк, Пикасо и Василий Кандински. Всички изображения са направени за около час. След оптимизация на технологията изображенията ще се произвеждат дори по-бързо, твърдят експертите. Алгоритъмът се базира на метода на дълбокото учене, който позволява на компютри да идентифицират и класифицират модели в огромни бази данни. Изчислителният процес наподобява начина на функциониране на човешкия мозък. Учените създават новите изображения, като съчетават фотография, например на къщи, с друго изображение или творба на известен художник. След това се използва т. нар. конволюционна невронна мрежа за създаване на ново изображение, в което стилът на художника е приложен към фотографията. Очаква се статията за разработката да бъде публикувана в журнала Nature. Ръководител на проекта е Леон Гатис, докторант в Университета в Тюбинген, Германия.” http://www.duma.bg/node/107850 Има сведения, че засега въпросният пейзаж е бил обработен в стила на следните картини: Seated Nude (Femme nue assise), by Pablo Picasso, 1910; The Shipwreck of the Minotaur, by J.M.W. Turner, 1805; The Starry Night, by Vincent van Gogh, 1889; Composition VII, by Wassily Kandinsky, 1913The Scream by Edvard Munch, 1893. Нещо специално за колегата от форума ИСТОРИК. Студентът от Станфорд Andrej Karpathy е обработил снимка на Гандалф и я е превърнал в портрет в стила на Пабло Пикасо. http://news-me.com/2015/08/30/new-algorithm-gives-photos-picasso-style-makeovers/ Още една статия по темата http://observer.com/2015/09/what-if-instagram-had-filters-like-starry-night-or-the-scream/

Ти го докара пак за паметника на Самуил. Прочети си поста. Петокрилото, благодарение на прехода не съществува като нещо, приличащо на Паметник. Ако беше запазен, можехме да дискутираме за неговата стойност. Аз съм го описал и според мен при него дразнеща е високата спирала, завършваща като крило. Без този елемент паметникът е добре разпределен. На него има фигура на двама книжовници от Първото българско царство. Които са създали кирилицата и са написали първите книги с нея. Пропищяхме орталъкът с тази кирилица, пък сега да махнем паметника, че бил комунистически. Имаше предложения за реконструкцията му, но накрая пак надделя патриотизма. Щели да слагат гробищните надписи. Като разхождат родителите децата си, ще им разказват как сме били турците при Одрин. И те ще ги слушат в захлас. И на това обаче, има хора против. Ама нали сме демокрация и решение, гласувано 50 процента плюс един глас, решава как да изглежда София. На които не им харесва, прав им път. Който не харесва паметник – може да го боядиса. Според последното решение на съда това се приемало като вид критика и не трябвало да се наказва. Това също е един от плодовете на демокрацията. Ама сигурен ли е човек, че няма да попадне на нереформиран съдия и той като нищо да му отсъди дребно хулиганство. Има паметник – има проблем… Така е в България днес.

Паметникът на Самуил е подходящ повод там да се издигнат паметници и на останалите български владетели. Защо само паметника на Самуил да е в центъра на София? Вече се задават още два паметника в столицата: на Михаил-Борис и на Тервел. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/06/02/2545488_na_8_juni_shte_bude_otkrit_pametnik_na_car_samuil_v/ Те обезателно трябва да бъдат поставени някъде там, на площада „Александър Невски”. Иначе ще излезе, че са по-малки величия от Самуил и пак ще тръгнат едни спорове… Може да се добави още: Ще има възможност да се правят сравнения кой паметник е най-сполучлив. Могат да се организират патриотични конкурси и шоута. Ако не всеки ден, то на месец могат да се правят чествания на отделните владетели. Така, като се говори ката ден колко велика е България, ще бъдат превъзпитани всички „задници соросоиди”, както ги нарича Божидар Димитров. Трябва само някой да го бъзне, че площада около „Александър Невски” е идеалното място да бъде изграден Пантеон на българските владетели.

„Знаете ли колко исторически монумента има в центъра на Лондон? Два – единият е на Чърчил пред Биг Бен, а другият – на Чарли Чаплин в една градинка на „Оксфорд стрийт“. Всичко друго е естетизация на средата с едни модерни скулптури на Хенри Мур. А ние какво произвеждаме – паметници от патриотизъм.“, казва Рашидов и допълва, че е разочарован от безразборното вдигане на паметници по време на прехода: „Какво е това – на всеки що-годе известен човек, който почине, да се правят паметници?! Вземете която и да е страна в света, да речем Франция – има ли паметник на Салвадор Дали, на Пикасо, на Ив Монтан, на Симона Синьоре? Къде в Австрия ще видите паметник на някой починал артист? А в Италия? Там има ред. Паметникът се създава за личност с революционно значение за една нация, която променя световния мир. А ние набъкахме паметник до паметник. Не е правилно, смятам, че ще станат големи поразии.", заявява той. Министърът на културата посочва и друг проблем на градската среда: „Когато пътуваш в Италия, в Рим примерно, вървиш, вървиш, виждаш площад, скулптура и шадраван. Отиваш в друг квартал на града, където също има площад, скулптура и шадраван. А у нас всички скулптури са струпани в центъра – около църквата „Св. София“ са в диаметър от 4 декара! А кварталите сякаш не са част от столицата. Не само на паметника на Самуил не му е там мястото – между творбите на Далчев има и един със Самарско знаме, там е паметникът на Михаил Симеонов на Паисий, там е лъвът на Андрей Николов, там е статуята на Иван Вазов… Трябва да има децентрализация на паметниците. Градът ни не е само около „Св. София“. Всеки квартал трябва да стане значим. Възмутен съм от това, което става. Смятам, че не държавниците трябва да определят местата на паметниците, трябва да го правят експерти, пластици, които разбират тази материя.“ http://www.segabg.com/article.php?id=732131 Не съм почитател на днешния министър на културата, но съм съгласен с повечето неща, казани от него. Разбира се, предварително трябва да е ясно, че споменатите най-накрая „експерти, пластици и пр.” ще бъдат пак хора, които са на хранилка при управляващата партия или са доказани „патриоти” – определение, което извинява всички малоумници. Нали именно „есперта” Божидар Димитров е посочил къде да бъде поставен паметника на Самуил. На Рашидов не прави чест, че едва сега обели дума за този паметник. Колкото до въпроса за паметниците, които се появяват напоследък, достатъчно е да си зададем въпроса: защо Георги Чапкънов непрекъснато напомня, че за паметника на еди кого си, за който вече имало идея да бъде издигнат, парите още не били събрани? Който плаща музиката, той я и поръчва. Но като се правят такива паметници, спонсорите да ги слагат в частните си домове. Един как беше направил „Паметник на незнайния турски воин”, ама го беше поставил в двора си.

Вижда се, че не си чел статията. В нея цитирам френски кореспондент, който по уникален начин описва битката, като само веднъж е написал „българско опълчение” . С текста под крокито, стават два пъти. И Дик де Лонле ли е руснак?

Не знам защо някои тук непрекъснато го избиват на политика. Ами няма как да се пише и говори за Руско-турската война и да не се споменат руснаците. Аз съм писал и ще продължавам да пиша за нея, защото имам на разположение такива материали. Още повече, че напоследък има стремеж да се пренапишат страниците от българската история. Така че ако смятате да се заяждате на тема „ама той Гербов пише все за любимите му руснаци”, гответе се по-сериозно. Критикувайте статията, ако считате, че в нея се изнасят неверни данни, недейте да подмятате, че била проруска. Има си хора, които пишат за времената, когато сме били съюзници на германците, знаем как завършиха тези периоди. С американците ни свързват единствено бомбардировките. Това са даденостите в по-новата ни история. Темата за боевете на Шипка на 9, 10 и 11 август е голяма, не е за една статия. Българското опълчение е изпълнило своята роля. То е създадено да бъде нещо като милиция в освободените райони. Затова на опълченците са дали недотам качествените пушки „Шаспо”. Казват, че по време на боевете слабите ударници на пушките се чупели, а книжните им патрони се късали и задръствали. Вследствие на което мнозина от опълченците не можели да поддържат огън срещу противника и чакали само за удар с ножове. Затова и са хвърляни тези пушки - не само защото е нямало припаси, а защото и пушките са отказвали. В последния момент са пратили опълченците да се сражават с турските войски. Оценката за тях е еднозначна и никой не я оспорва. А. Mlochowski de Belina, френски кореспондент, пише, че когато бил на Шипка на 4/16 октомври, генерал Радецки му казал: „Разказвайте главно за храбрите ми полкове и за доблестното българско опълчение, които след като не са имали повече боеприпаси, са отблъсквали с камъни атаката на турците.” (В „Репортажи за Освободителната война 1877-1878”. С, 1978, с. 196). Българското опълчение е било част от руската армия, не е било самостоятелно формирование. Командирите му (с единични изключения в долните чинове) са били руснаци. Боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново са епизоди от голямата Руско-турска война. А като слуша човек какви ги приказват днешните управници, излиза че опълченците са освободили България.

На преден план са изведени българите и днес това се използва за политически цели. Аз все пак не критикувам толкова Вазов, колкото неговите тълкуватели. Оня ден беше изречено това: „Шипченската епопея е венецът на вековните надежди и усилия на българския народ. Пътят до нея надграждаха поколения възрожденски революционери и просветители. Шипка беше възможна, защото преди нея шепа мечтатели подпалиха Априлското въстание, защото Ботев и Левски извървяха своята голгота, защото Паисий написа своята „История…“. Най-сетне, стана възможна, защото българите дораснаха да бъдат ковачи на собствената си съдба.” Пред тези възвишени слова, одата на Вазов за опълченците, направо бледнее. Народен поет и писател, пък изобщо не се е сетил да спомене Паисий, Ботев, Левски…

По времето на Фердинанд I има опити да бъде възродена тази традиция: слон оре в двореца Врана. http://www.lostbulgaria.com/?p=1536

Исторически, литературни и художествени интерпретации на темата Три деня младите дружини как прохода бранят... И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват... Идат като тигри, бягат като овци и пак се завръщат; българи, орловци, кат лъвове тичат по страшний редут... Тогава Столетов, наший генерал, ревна гороломно: „Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци!...” Вълните намират канари тогаз, патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва - гърдите остаят... Няма веч оръжье! Има хекатомба! Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Камъне и дървье изчезнаха там... Из „Опълченците на Шипка, 11 август 1877” от Иван Вазов „Иван Вазов разказва за голямата българска победа патетично и завладяващо, използвайки умело стиловите възможности на одическия тип изображение... На тезата, че свободата ни е била дадена даром, се противопоставя един незабравим пример – боят на Шипка и гордостта, която неизбежно се поражда у всяко българско сърце при спомена за него... В съдбоносната битка са противопоставени българи и турци. Всичко красиво, достойно, възвишено и героично е приписано на българите, а всичко грозно, недостойно, низко и подло на турците... Българите са разположени горе, на върха, във високото, прекрасно героично пространство, турците са долу, в подножието, в низостта на фанатизма и господарското заслепение. Българите са лъвове твърди като скали, здрави са като желязо.... Красотата и въздействието на лирическата творба са съсредоточени в начина по който Иван Вазов разказва за голямата българска победа и за най-българското време от историята ни... „Горе” всъщност е мястото на добротата, красотата, то е по-близо до божественото, до съвършеното, място достойно за подвиг. Там се намират „българи, орловци”, „лъвове”. Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни, защото не им отстъпват по достойнство.” Това са разсъждения, дадени в едно „Помагало по литература за изпита след 7. клас”, като пример как да се напише съчинение-анализ на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов. Цитираните редове имат отношение към събитието, вдъхновило народният ни поет да създаде поетичното произведение. Разбира се, че всеки има право да не приема една или друга теза, но атакуването им не може да става с преиначаване на историческите факти. Авторът на цитираните редове не е разбрал достатъчно добре историческия разказ, предаден от Вазов в неговото лирично произведение. Авторът на одата също има известна вина за това, защото в разказа за ставащото на Шипка, насочва вниманието върху една част от участниците в боевете - опълченците. Заглавието също набляга на тях. Така незапознатите с действителния развой на събитията, остават с впечатлението, че на Шипка са се били българи и турци, и българите са удържали голяма победа. Като основен източник за „Опълченците на Шипка” Иван Вазов изглежда е използвал спомените на участника в събитията опълченеца Михаил Евтимов Манчев (1826-1934). Те са отпечатани през 1884 г. в Пловдив със заглавието „Единадесетий август 1877 г., или боят при Шипка”. Подзаглавието, което Вазов е дал на „Опълченците на Шипка” е „11 август 1877” и то също свидетелства, откъде поетът е почерпил историческия материал, за да го претвори в лирико-епическата си патетична творба. В началото на спомените на Манчев е отбелязана речта, която генерал Николай Г. Столетов, командирът на Българското опълчение, е държал пред своите възпитаници. Тя обаче не е произнесена по време на боевете на Шипка. Тогава е било физически невъзможно това да стане, особено при разпръснатите позиции и грохота на голямата битка - дори и „гороломно” да е ревнал генерала. Той държи речта, когато опълченските дружини напускат запаленото от турците село Шипка и се отправят към прохода. Столетов се обръща с „Братци”, а не с „Млади опълченци”. „Уверен съм, ще докажете на проклетий враг, че сте достойни синове на българското отечество” – са част от думите, произнесени от Столетов. Пак от спомените на Манчев Вазов е взел идеята да отрази мислите и чувствата, които са владеели опълченците по време на сражението. „Сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. „България цяла сега нази гледа…”, четем в одата. Обяснявайки, защо в трудните мигове на 11 август защитниците на прохода не са се отчаяли, опълченецът е написал, че всеки от тях е казал в себе си: „Дал съм клетва, че ще пролея и последната си капка кръв за освобождението на родината ми, и аз ще я пролея, ако провидението е решило днес да сторя това! Напред, български сине! Ако си истински син на България, тя те призовава да я защитиш”. За боя на Шипка, станал на 11 (23) август 1877 г., Михаил Манчев пише: „Борбата, почната, се усилваше все повече и повече. Неприятелят гърми и върви напред, а защитникът и той гърми и отблъсва го. Часът до около два подир пладне нападенията не преставаха - усилваха се и около 2 ½ -3 неприятелят се появи от северната страна и куршумите му и от нея почнаха да летят. Защитниците са вече обсадени и неприятелят господствува над тях. Пътят за Габрово е вече в турски ръце. Турските отделения ту от едната, ту от другата страна на пътя прескачат и вървят напред към позициите. Превзет пътят, вода на защитниците нямаше вече кой да донесе, нито пък ранените кой да вземе и отнесе за превързвание на раните им. За помощ че иде, се разнесе слух, но нямаше я още. Турците щом превзеха пътя, от четирите страни с по-голяма енергия почнаха да нападат. Пълзешком те вървяха напред и викат: „Аллах”. Часът около четири настана една от най-критическите минути. Изнемощели защитниците вследствие на тридневната борба, нападнати силно от неприятеля, те отстъпиха първата позиция пред върха Св. Никола и последният я завзе. Окуражен, той още повече насилваше да завземе и втората, но не сполучи. Защитниците предвид на грозящата участ, която ги преследваше, решени всичките да измрат, поискаха да нападнат купно на неприятеля и завземат пак първата позиция, но не можаха, защото, отслабнали физически, не бе им възможно да се хвърлят против безбройний неприятел. Застанали защитниците във вторите позиции, със силата на куршумите отблъсваха нападателя около час, но за голямо нещастие и тази сила - куршумите - се свършиха! Ами сега, питаха се защитниците един други, какво ще правим? Да бягаме, казваха едни. Не бива, казваха други. Е да се предадем, казваха трети. Още по-лошо, казваха четвърти. Ами какво да правим, попитаха се изобщо пак. Да се бием, нямаме с що, патрони нямаме. С камъни, извикаха други, тях бари бог е наспорил тука и когато ги свършим, ще видим. Така като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това. Бутани и хвърляни, камъните убиваха повече турци, отколкото с куршумите, защото, бутани от върха, удряха се в други и пръснати на хиляди парчета падаха въз врага и да не го умъртвяваха, причиняваха му рана, и тя му пречеше да върви напред и напада.... Тъкмо когато и камъните се вече свършваха и защитниците с труповете на избитите си другари бяха почнали да се бранят, като ги хвърляха безмилостно въз нападателите, от северната страна се чу радостното „ура” и приятната вест, че помощта иде и е близо на около 800-900 разкрача разстояние. И действително, помощта наближаваше. По трима-четворица стрелци на кон: един на седлото, други отзади, трети и четвърти по с крак уврян в зенгията, държащи се за седлото, карат коня и вървят напред. На разстояние около 5—600 разкрача те слизат от конете, откриват огън против неприятеля, стоящ пред позициите, отблъсват го и той, уплашен, напуща северната страна и стрелците дойдоха при нас. Първата тая помощ, пристигнала в най-критическата минута, биде посрещната с жив и всеобщ възторг от изнемощелите защитници на върха... Минута-две от пристиганието на първата помощ пристигна и друга, притече се на помощ и на защитниците по другите върхове и позиции, почна се по-отчаяна борба. Опасността изчезна вече, опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват. Грозящата участ за България изчезна. Отчаяните преди минута защитници се веселят вече и те с възхищение кряскат, прегръщат се един други, целуват се и си казват: „Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, но спасихме отечеството си. Ура! Да живее България!”. (Освобождението 1878 (спомени). С., 1989, 195-196). Някои литературоведи, опитващи се да проявят екстравагантност, вменяват на Вазов, че е сложил числата три за дните и дванадесет – за атаките, придавайки библейски измерения на случилото се. В споменатият в помагалото „възможен прочит” на одата за Шипка е отбелязано: „Символиката на свещеното християнско число три създава усещане за светостта на подвига. Тя се допълва от ефекта на числото дванадесет, означаващо броя на Христовите апостоли: „Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива...” Защитата на отечеството е право дело, богоугодно дело.” Сраженията на Шипка са започнали на 9 август и 11 август действително е бил третия ден от голямата битка. Имаме и сведението на биографа на Българското опълчение Стефан Кисов: „За един ден, деня 11 август, турците предприеха и извършиха 14 атаки, атаки дружни и стремителни, но те бяха всички отблъсквани с големи за тях загуби.” Кулминационният момент в сраженията, описан от поета, настъпва малко преди да дойде помощта и вероятността това да е била дванадесетата атака съвсем се вписва с конкретните сведения. С други думи нямаме основания да вменяваме на Вазов някакви увлечения в мистичната поезия. В спомените си опълченецът Михаил Манчев нарича участниците в сражението при прохода Шипка „защитниците”. Когато идват минутите на радост от победата, той конкретизира кои са те: „опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват”. Вазов е можел да се постарае и поясни с римуваната си реч, че „българи, орловци”, тичащи „по страшний редут”, са войниците от Българското опълчение и от руския Орловски полк. Не споменатите в одата „брянци” са войниците от руския Брянски полк. Видно е, че днес незапознатите с историята, възприемат написаното от поета „българи, орловци”, като епитет: българите се борят като орли. „Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни”, поучава от позицията на незнаещ, авторът на споменатото „помагало”. Съчетанието „българи, орловци”, последвано от следващото поетично определение „лъвове”, подвежда незапознатите с действителните събития и те приемат, че става дума за българите, които като орли летят и като лъвове тичат. Историческата истина с „орловците” не е спестена от поета, но е трудно забележима. По видимо е, както бе казано, подвеждащото заглавие на стихотворението. То дотам заблуждава читателите, че даже литературни критици си позволяват да определят произведението, като посветено на „голямата българска победа”. Победа е имало, но не е била само на българите. Българите на 11 август са съставлява около една трета от общия брой на защитниците на Шипка. А основната огнева мощ там, са били руските батареи. Войниците са защитавали подстъпите към тях. Пропускът с уточняването на състава на участниците в боя на Шипка, поетът е можел да коригира, като вземе пример от опълченеца и озаглави одата си „Защитниците на Шипка”. Но не го е направил, вероятно считайки, че така произведението му ще загуби от патриотичния си заряд. „Боят за Шипка през август 1877 г.”, художник Павел Ковалевски Разказвайки за епизода с камъните, бутани от върха, опълченецът уточнява, че става дума конкретно за „позицията пред върха Св. Никола”. Това е мястото, където се е намирала Стоманената батарея, в чиято защита на 11 август са взели участие опълченците от 4-та дружина. Преди това Манчев споменава накратко и за случилото се в северната част на Шипченската позиция - по пътя, идващ от Габрово и на стария връх Шипка, където са се сражавали опълченците от 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружина. В спомените си М. Манчев е дал една сборна картина на случилото се на 11 август 1877 г. при отбраната на целия Шипченски проход. Самият той е бил участник в състава на 2-ра дружина на Българското опълчение, която през четирите дена, когато е участвала в боевете на прохода, е отбранявала източните подстъпи към стария връх Шипка, който е бил в подножието на Св. Никола. И не е бил пряк наблюдател на ставащото на по-високия връх. Вазов е пропуснал да спомене името на върха, където се провежда действието, акцентирано в стихотворението. „О, Шипка! Три дена младите дружини как прохода бранят”, се казва в него, веднага след пролога. „Шипка” в заглавието на одата е името на прохода, а не на днешния връх Шипка. „Сюлейман безумний сочи върха пак” вече се отнася до най-високата точка на прохода Шипка - върхът, който тогава се е казвал Св. Никола. Поетът не е искал или не е съумял да вкара името в стихотворната форма на повествованието. Но това също допринася за погрешното възприемане на историческия разказ в произведението. Има случаи, когато спомените на Михаил Манчев са тенденциозно манипулирани. Така е, например, в сборника „Освобождението на България от турско иго 1878-1958”, издаден да отбележи осемдесетгодишнината на Руско-турската освободителна война. Съставители са Димитър Косев, Христо Гандев, Александър Бурмов и т. н. В сборника, като взето от „М. Манчев. Единадесети август 1877 г. или боят на Шипка”, е цитирано: „Да се бием нямаше с що, патрони нямаше. С камъни, извикаха някои, тях бари и бог е наспорил тук и когато ги свършим, ще видим… При последното предложение всички (опълченци) задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това... ” (с. 169). По-горе се видя, че в оригиналния текст на спомените се казва: „като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните”. Цитиралите писаното от опълченеца „патриотично” са изопачили българо-руската история, като са заместили точните думи „зещитниците” с многоточие и добавеното абсолютно неправилно пояснение - „всички (опълченци)". * * * Месец след събитието, в бр. 1068 от 29 септември (по нашия календар тогава е било 17 септември) на френското илюстровано седмично списание Le Monde Ilustre е отпечатана гравюра, озаглавена „Войната - Битката на Шипка”. В бележка е обяснено, че рисунката е дело на M. Vierge (мосю Виерг) и е направена по скица (кроки), изпратена от специалния пратеник на списанието М. Dick (мосю Дик). Става дума за г-н Даниел Виерг (Daniel Vierge) и г-н Дик де Лонле (Dick de Lonlay). Le Monde Ilustre, бр. 1068 от 29 септември 1877 г. Дик де Лонле е псевдоним на френския журналист Жорж Ардуен (Georges Hardouin). Той е бил кореспондент на Балканите по време на Руско-турската война през 1877-1878 г. От мястото на събитията е изпращал актуални рисунки за френския илюстрован седмичник Le Monde Ilustre и статии за вестник Le Moniteur universel. Сред малкото журналисти е (сочат се седем такива), които заедно с руските войски прехвърлят Балкана през суровата зима на 1877-1878 г. и посрещат сключването на мирния договор в Сан Стефано. L’armee russe en campagne на Дик де Лонле, начало на глава VII През 1888 г. Дик де Лонле публикува статиите и рисунките си в книгата „Руската армия във войната” (L`armee russe en champagne). В началото на глава VII, озаглавена „Голямата атака при Шипка на 23 август”, е поместена „скицата”, която де Лонле е изпратил и от която се е ползвал Виерг за рисунката си в Le Monde Ilustre през 1877 г. В текста на статията за голямата атака между другото се казва: „Шепата хора, останали на върха, които от разсъмване се бият срещу десеторно по-големи сили, започват към 5 часа следобед да се оттеглят на малки групи, прибирайки и последните ранени. Офицерите в този отряд са почти всички ранени или убити. Ротите са се превърнали в малки смесени групи. В траншеите и при резерва загубите са еднакво големи поради кръстосания огън, на който позицията е била под¬ложена в течение на дванадесет часа. Боят изглеждал базвъзвратно загубен за русите. От българското опълчение три четвърти са извадени от строя. Съставите на Брянския и Орловския полк били намалени наполовина. Останалите живи са обезсърчени вече от страшната сеч и което е най-печалното — започват да не достигат боеприпаси. След тридневен артилерийски огън, от най-активните, артилерийският парк е почти изпразнен. Докато турците подновяват атаките си, русите са принудени да пестят барута. Те стрелят рядко. Подкрепления не идват отникъде и един бог знае кога ще пристигне Радецки. Турците почват да надделяват. Те отхвърлят противниците си от всички страии и заемат все повече изгодни позиции. Виждайки да намалява неприятелският огън, те засилват атаките. Сюлейман смята, че успехът му е сигурен. В пет часа руският артилерийски парк е с празни сандъци: нито един снаряд за изстрелване — остава само щикът, за да завърши героично денят. Батареите прекратяват огъня и московските войници се хвърлят в атака. Турците не издържат на напора им и отстъпват още веднъж. Но руските батареи мълчат след отстъплението и те, вероятно досещайки се за причината на това принудително мълчание, отново разярено атакуват. Частите на Столетов, които са изтощени от тридневните непръкъснати боеве, без храна, без почивка и без патрони, нямат вече сили да издържат атаките на турците. Със сълзи на очи руските войници започват да се оттеглят, изоставайки позициите, оросени с тяхната кръв. В „турския” редут (има се предвид Стоманената батарея на връх Св. Никола, която е била турска, пленена от руснаците при завземането на Шипка – бел. К. Г.) боеприпасите също са свършени, както и навсякъде, и огънят е прекратен. Окуражени от това мълчание, турците атакуват с голяма дързост тази важна позиция и достигат вече върха, когато русите, излизайки от окопите, хвърлят срещу тях огромни камъни, дънери и т. н., които отхвърлят неприятеля към урвата, откъдето е тръгнал. Няколко смелчаци, които са успели да се изкачат на платото, са пронизани от щиковете и настигат другарите си. В продължение на един час русите се защищават с тези огромни „снаряди”. Когато за момент големите камъни недостигат, те хвърлят счупени пушки, откъртени буци пръст, патронташи, напълнени със ситни камъни, и т. н. Въпреки това низамите, насърчавани от офицерите си, полагат максимални усилия... и няколко пъти стигат до края на платото. Русите се хвърлят срещу тях и започват смъртоносни ръкопашни схватки, които са много редки в съвременните войни. Турците се залавят с крака и ръце за вдлъбнатините на скалите, докато русите ги „обработват” с приклада на пушките, щика, със сабята. Мнозина от атакуващите политат от върха на скалите и се разбиват долу, но другарите им не ги интересува това, че те изчезват: мюсюлманският войник не цени живота си и се бие с безпримерна упоритост. Когато някой добре се е закрепил, трима или четирима от другарите му се качват по раменете му и така с помощта на тази къса стълба се изкачват на върха. Хващат се буквално гуша за гуша, бият се с юмруци, с крака, дори се разкъсват със зъби. Не един турчин, ранен смъртоносно, е стиснал противника в сгърчените си ръце и с него полита от върха на скалата. Двадесетина низами успяват да се доберат до центъра на редута, но русите ги изхвърлят един след друг. Вече е шест часът вечерта. В този момент боят малко позъглъхва, но русите не могат да се възползуват от това, тъй като всичките им резерви са хвърлени в боя. Изгорени от слънцето, гладни, жадни, частите са обезсилени. От три дни не е била приготвяна храна, а водата изобщо липсва в руските позиции. Някои нещастни войници са се проснали задъхани върху голите скали, без да се интересуват от дъжда от куршуми, които се сипят върху тях. Други се бият ожесточено върху скалите, принудени да отстъпват, но защищавайкн се яростно. Ехото донася от всички страни трумфалния вик на турците... Двамата генерали Столетов и Дерожински са на върха. С далекогледа те оглеждат с безпокойство пътя, който води към долината на Янтра, покрит с храсталаци и тъмни скали. Изведнъж Столетов, обхванат от силно вълнение, извиква и хваща ръката на своя боен другар, насочвайки я към дъното на дефилето. Те виждат да се появява дълга черна колона, извиваща се по дължината на пътя... ” (Dick de Lonlay. L’armee russe en campagne, Paris 1888, с. 87-90; преводът е взет от „Репортажи за Освободителната война 1877-1878”. С, 1978, с. 179-181). В пояснителните редове под рисунките, публикувани в списанието и книгата, има различия. Под гравюрата в Le Monde Ilustre се посочва, че защитниците на „турския редут”, т. е. на Стоманената батарея с турските оръдия, са „войници от Брянския полк и българския легион (българското опълчение)”. Към скицата на Лонле е отбелязано, че защитата се осъществява от „български доброволци и войници от Орловския полк”. Френският кореспондент, който вероятно като другите кореспонденти е пребивавав в щаба на руската армия, е направил рисунката си по описание и затова е допуснал някои грешки. От съществено значение за определяне достоверността на разказаната от него случка, е посочването, че хвърлянето на „огромни камъни, дънери и т. н.”, е осъществено от войниците, отбраняващи подстъпите към Стоманената батарея. „За късмет”, както се казва, имаме запазени спомените на Стефан Кисов – сражавал се по време на Руско-турската война в редовете на Българското опълчение. За станалото на 11 август той пише в книгата си „Българското опълчение в освободителната Руско-турска война 1877-1878. Възпоминания на запасния полковник” следното: „Стоманената и кръглата батареи престанаха да стрелят. Това беше часа към 5 – 5 ½ след обяд. Значи гранатите са свършили, а това именно и чакаше противника… Ето барабаните и тръбите пак екнаха. Въздуха се огласи с отвратителното „алла, алла”… Но що е това? Залпове ли е или честа безпорядъчна от наша страна стрелба? Там над урвата и стоманената батарея се изви цял облак от камъни, и части от счупени пушки, с които 4-та дружина и орловците при стоманената батарея срещат атаката.” (с. 327) Кисов е допуснал грешка, като е написал, че при в посрещането на атаката са участвали и орловците. Защото преди това той е отбелязал, че на 10 август „батальона от Орловския полк, който беше при Стоманената батарея, вечерта беше сменен от брянците, тъй като тоя батальон претърпял през деня големи загуби”. (с. 310) Интересно е, че за събитията, произтекли на 9 август, пак около Стоманената батарея и то почти по същото време, опълченецът споменава пак нещо подобно: „4-та дружина и ротите от Орловския полк при Стоманената батарея срещнаха турската атака с контра-атака. Сполучливата стрелба, а още повече дружното действие с щиковете накара неприятеля да се пусне да бяга в пълен безред, преследван с учестена стрелба от веригата (с. 292)… Часа към 4 ½, след обяд, вниманието ми беше привлечено към 4-та дружина. Опълченците от казаната дружина се бяха разпръснали зад своите окопи и се навеждаха, като че ли беряха гъби по земята. Какво ли берат? – мислено се питах аз. Моето недоумение, обаче, скоро се разреши. Когато пак затръбиха тръбите и турците се хвърлиха в атака, опълченците от 4-а дружина, вместо да срещнат противника с дружни залпове, срещнаха го с град от камъни. По-сетне се научих, че на св. Никола и орловците срещали турците с камъни. Наистина, тук местността способствуваше за такъв вид бой, още повече че и камъните изобилствуваха.” (с. 294) Тук под „орловци” Кисов разбира вероятно войниците от Орловския полк, които са отбранявали Орловото гнездо и през трите дена на атаките на Шипка. Но преценката за камъните се нуждае от прецизиране. На Орлово гнездо е имало камъни, даже цели канари. Но при позицията, където се е намирала Стоманената батарея такива не е имало. Затова и опълченците са събирали по земята малки камъни, които разбира се са можели да уплашат турците, но изображенията на боя трябва да изглеждат по друг начин. Разбира се, големите камъни е можело да бъдат дотъркаляни от местата в съседство, където е имало такива. Но за такова действие не се споменава в наличните спомени и документи. Орлово гнездо на връх Шипка Мястото, където е била Стоманената батарея Връх Шипка, гледан от птичи поглед (Стоманената батарея се пада долу вляво, извън полето на снимката) Имаме възможност да сравним рисунката в Le Monde Ilustre с подобно изображение от същото време – 29 септември 1877 г. (17 септември по нашия календар), отпечатано в бр. 1994 на английския илюстрован седмичник The Illustrated London News. Теренът, на който се води битката, тук изглежда по-правдоподобен. Неправилно на изображението е посочено, че сражението е станало на 20 август, т. е. на 8 август по нашия календар. На този ден на Шипка не е имало сражения. The Illustrated London News бр. 1994 от 29 септември 1877 г. * * * През 1893 г. руският художник Алексей Н. Попов (1858 – 1917) рисува популярната днес картина, позната ни под съкратеното наименование „Защитата на Орлово гнездо”. Имаща внушителните размери 204 х 146 см, тя се съхранява във Военно-историческия музей на артилерията, инженерните и свързочните войски в Санкт Петербург, Русия. Копие на картината притежава Националният парк-музей „Шипка-Бузлуджа”. „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.”, картина от Алексей Н. Попов, 1893 г. „Защитата на Орлово гнездо” се възприема като най-добрия живописен символ на Шипченската епопея – избран е същият момент от сраженията, който Иван Вазов чрез думи възпява в „Опълченците на Шипка”, подчертавайки участието на българите в събитията. Пълното наименование на картината на Попов обаче, е: „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.” Вижда се, че в това заглавие не се визират въобще българските опълченци. Не само в текста, но и в изображението ги няма прословутите опълченски калпаци. Сражаващите се от билото на Орловото гнездо са само руски пехотинци, облечени в техните военни униформи с фуражки. На Орлово гнездо действително е имало камъни и цели канари. Но няма сведения там да е било осъществено такова люто сражение, като показаното в картината на Попов – нито на 12, нито на 11 август. Освен това „орловците” действително са били на Орлово гнездо, но „брянците” са защитавали Стоманената батарея, която е била в подножието на другия край на върха. Това са основните възражения към картината на руския художник. "Бой за Шипка", художник Димитър Гюдженов Картината „Бой за Шипка” на Димитър Гюдженов се появява вероятно като контрареплика на „Защитата на Орлово гнездо”. Докато Попов е изключил опълченците от композицията си, в платното на Гюдженов няма руски войници. Без да е посочено, че става дума за Орлово гнездо, мястото на битката явно е пак там. На върха обаче, са представени само опълченци, за които няма сведения да са се сражавали там. Самарското знаме също се развява. Което е грешка. Самарското знаме е било зачислено към 3-та опълченска дружина, която през целия престой на Шипка е заемала позиция под стария връх с това име. * * * Всички отбелязани опити да бъдат предадени моментите от Шипченската епопия, всъщност отразяват противоречията в сведенията, приведени в документите и спомените за това къде, кога и кои части на защитниците на прохода Шипка са „хвърляли камъни и дърьве” по атакуващите ги турски войски. Например в книгата „Българското опълчение в Освободителната война 1877-1878 години”, издадена през 1935 г. от Военно-историческата комисия към щаба на армията, хвърлянето на камъни е отнесено към боя на 9 август. За времето към 1 и половина следобед е посочено, че турците атакували Стоманената батарея. Казва се също: „Турците и този път отстъпиха. Те се сринаха в пропаста, ужасени, увличащи задните редици. Само по-смелите от тях, се спряха, след като бяха намерили мъртви пространства зад скалите, и залегнаха там. Тогава опълченците прибягнаха към камъните. Те започнаха да търкалят цели блокове, да хвърлят върху неприятеля попадналите им под ръка камънаци. Последните летяха надолу, подскачаха, повличаха след себе си други, настигаха турците, образуваха пътеки от трупове в редовете им и със страшен шум се сриваха въ пропаста.” (с. 45) Към вида на облеклото на войниците, художниците не са се отнесли с нужното внимание. Михаил Манчев пише: „Турците само по риза, с пушки в ръце и подсумки (паласки) на кръста силно нападаха позициите...” (с. 192) Хронистът отнася този детайл към боя от 9 август, но на 11 август атмосферната обстановка не е била по-лека. Според сведения на участници в събитията, тогава температурата на Шипка е достигала 40 градуса на сянка. Разбира се, казаното за облеклото на турците е важало и за опълченците и руските войници. В желанието си да идентифицират участниците в битката, Попов и Гюдженов обаче ги рисуват с фуражки и калпаци. Гюдженов е допуснал още една грешка. В кореспонденция на А. Форбс в „Дейли Нюз” се казва: „Турските войски, които участваха в сражението, са почти всичките низами - обучени редовни войници, които се бият удивително добре.” („Репортажи за Освободителната война 1877-1878. С, 1978, с. 170). Това е отчетено от А. Попов. Но в българската картина на предна позиция виждаме башибозуци (интересно е, че те са гологлави!). Такива в един момент действително са се доближили до мястото на сраженията и са се опитали да завладеят шосето към Габрово, но защитниците на прохода бързо са ги изблъскали. Вероятно всеки от намиращите се на върха, е бил изкушен да хвърли камък по напиращия отдолу противник, но масовите сцени с бутането на канари и заелите юнашки пози войници, мятащи големи камъни от скалите, са претворени от лица, които не са присъствали на събитията. Те са дело на творци, представящи си по определен начин станалото на върха. За съжаление до днес няма публикувано автентично описание от непосредствен участник в боевете, който да е заявил: аз хвърлях камъни и дървета от върха Свети Никола. Поне авторът на тази статия не се сеща да е срещал такъв спомен.

Отговорът на Вежди Рашидов: „Божидар Димитров като директор на Националния исторически музей си върши перфектно работата като експерт.” http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/08/18/2592816_rashidov_ne_moga_da_zabrania_na_bojidar_dimitrov_da/ Отговорът на Божидар Димитров: „Аз сам ще си отида един ден най-вероятно, когато завърша последната голяма задача в професионалния си живот – възстановяването на Голямата базилика.” http://www.segabg.com/article.php?id=765273 „Последната голяма задача”, уточнява директорът на НИМ. Иначе неговата строителна програма е много по-голяма: „Всеки град и село може да има собствена средновековна крепост.” http://www.kab-sofia.bg/component/content/article/2397-vseki-grad-i-selo-mozhe-da-ima-sobstvena-srednovekovna-krepost Днес на мода в България е строителството. Строят се магистрали, спортни зали, фонтани… Затова професорът иска да остане в историята като строител на крепости, дворци, църкви, паметници. Като историк развенча десет мита, сътвори сто. Историята вече тясна за неговата душа е!

Михаил Манчев, Единадесети август 1877 г. Борбата, почната, се усилваше все повече и повече. Неприятелят гърми и върви напред, а защитникът и той гърми и отблъсва го. Часът до около два подир пладне нападенията не преставаха — усилваха се и около 2 ½ - 3 неприятелят се появи от северната страна и куршумите му и от нея почнаха да летят. Защитниците са вече обсадени и неприятелят господствува над тях. Пътят за Габрово е вече в турски ръце. Турските отделения ту от едната, ту от другата страна на пътя прескачат и вървят напред към позициите. Превзет пътят, вода на защитниците нямаше вече кой да донесе, нито пък ранените кой да вземе и отнесе за превързвание на раните им. За помощ че иде, се разнесе слух, но нямаше я още. Турците щом превзеха пътя, от четирите страни с по-голяма енергия почнаха да нападат. Пълзешком те вървяха напред и викат: „Аллах”. Часът около четири настана една от най-критическите минути. Изнемощели защитниците вследствие на тридневната борба, нападнати силно от неприятеля, те отстъпиха първата позиция пред върха Св. Никола и последният я завзе. Окуражен, той още повече насилваше да завземе и втората, но не сполучи. Защитниците предвид на грозящата участ, която ги преследваше, решени всичките да измрат, поискаха да нападнат купно на неприятеля и завземат пак първата позиция, но не можаха, защото, отслабнали физически, не бе им възможно да се хвърлят против безбройний неприятел. Застанали защитниците във вторите позиции, със силата на куршумите отблъсваха нападателя около час, но за голямо нещастие и тази сила — куршумите — се свършиха! Ами сега, питаха се защитниците един други, какво ще правим? Да бягаме, казваха едни. Не бива, казваха други. Е да се предадем, казваха трети. Още по-лошо, казваха четвърти. Ами какво да правим, попитаха се изобщо пак. Да се бием, нямаме с що, патрони нямаме. С камъни, извикаха други, тях бари бог е наспорил тука и когато ги свършим, ще видим. Така като се питаха защитниците един друг, при последното предложение всичките задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните и действително сполучиха с това. Бутани и хвърляни, камъните убиваха повече турци, отколкото с куршумите, защото, бутани от върха, удряха се в други и пръснати на хиляди парчета падаха въз врага и да не го умъртвяваха, причиняваха му рана, и тя му пречеше да върви напред и напада. ----------- Предвид на отпаданието на защитниците неприятелят откъм позициите до шосето с юруш по шосето поиска да нападне и спуска се, но динамитний взрив пред тези позиции високо изздигна във въздуха първото неприятелско отделение и другите, уплашени, върнаха се назад и не нападнаха вече купно от тази страна. Хората от това отделение, вдигнати от взрива, летяха като врабчета по въздуха и мъртви всичките падаха на земята, пръснати на парчета. Тъкмо когато и камъните се вече свършваха и защитниците с труповете на избитите си другари бяха почнали да се бранят, като ги хвърляха безмилостно въз нападателите, от северната страна се чу радостното „ура” и приятната вест, че помощта иде и е близо на около 800—900 разкрача разстояние. И действително. помощта наближаваше. По трима-четворица стрелци на кон: един на седлото, други отзади, трети и четвърти по с крак уврян в зенгията, държащи се за седлото, карат коня и вървят напред. На разстояние около 5—600 разкрача те слизат от конете, откриват огън против неприятеля, стоящ пред позициите, отблъсват го и той, уплашен, напуща северната страна и стрелците дойдоха при нас. Първата тая помощ, пристигнала в най-критическата минута, биде посрещната с жив и всеобщ възторг от изнемощелите защитници на върха. От тая страна вследствие на малкото защитници турците, току-речи, бяха се врезли в позициите. На върха Св. Никола и позициите пред шосето кипеше ужасен бой и на защитниците на тезито върхове помощ не отиваше още. Артилеристите по нямание на гранати заключили бяха оръдията и отстранили се бяха от позициите, защото и куршуми за револверите им нямаха вече, а със саблите си да се бият мястото пречеше. Минута-две от пристиганието на първата помощ пристигна и друга, притече се на помощ и на защитниците по другите върхове и позиции, почна се по-отчаяна борба. Опасността изчезна вече, опълченецът, орловецът и брянецът тържествуват. Грозящата участ за България изчезна. Отчаяните преди минута защитници се веселят вече и те с възхищение кряскат, прегръщат се един други, целуват се и си казват: „Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, но спасихме отечеството си. Ура! Да живее България!” Турците, при всичко че познаха, че да победят е вече невъзможно, но пак проклета сган напада и старае се да върви напред, обаче тем вече им не противостояха хора обезоружени, хора изнемощели, въз тях се не хвърляха вече камъни и мъртви человечески тела, но противостояха им хора мощни, въоружени и куршум им отправяха. До вечерта борбата трая и от време на време се усилваше, но никаква опасност не грозеше защитниците вече…

В романа за Александър Македонски кривият меч е наречен копида-копис. Древнеримский автор Курций в своем романе о походе Александра Македонского один раз упоминает кописы в битве с индийцами, как нечто необычное для македонской армии: «Слегка изогнутые мечи, похожие на серпы, назывались копидами, ими рубили хоботы слонов.» https://ru.wikipedia.org/wiki/Копис https://en.wikipedia.org/wiki/Kopis Слоновете се появяват в битката между Александър и индийския цар Пор при реката Хидасп. https://bg.wikipedia.org/wiki/Битка_при_Хидасп В тази илюстрация е показан такъв меч. Има и други илюстрации на битката. А това е някаква загадка. Едни казват, че било медальон . Други пък, че било Silver Decadrachm of Alexander III, Babylon, 323 BC - 322 BC http://numismatics.org/collection/1959.254.86

Под „казват” Лъв Дякон има предвид писаното от патриарх Никифор. Мизи, котраги, хазари и кумани от Лъв Дякон, съответстват на българи, котраги, хазари и хуни от патриарх Никифор. Той също е написал „котраги”, понеже така казвали. Чак като минали Дунав, се оказало, че били българи, уточнява Константин Багренородни.

Аз нали за това написах, че след като институцията Божидар Димитров е приела, че Аспарух е Еспор, значи трябва да се поправят учебниците. Мен не ме е страх от интуицията или ерудицията на Димитров, а от това, че е институция.

Не е до интуиция, а до ерудиция! Божидар Димитров е много вещ познавач на „древния български календар”. Той дори е цитиран по този повод в Уикипедия. В „Именника на българските ханове” (които според последните открития са канове) всичко е записано ясно и точно. За определяне на годината на смъртта на Кубрат може да се вземе и годината, когато Аспарух заема българския престол, а тя е точно 652-а. Снимката не е добра, трябвало е да снимам със светкавица, но личат добре подбраните от Божидар Димитров символи, които както знаем са традиционни за Аспарух: бил е християнин, имал е орле с надпис, който псевдоисториците разчитат като - „на Петър”, но той гласи: „на Еспор”. (Има копие в музея на Божидар Димитров.) А Еспор, както добре знаем, е Аспарух. Това име е известно от гръцките хроники, но след откриването на орела и установяване на истината, вече е крайно време в учебниците Аспарух да се поправи на Еспор, както той сам се е наричал. Младите българи и българчета (пък не само те) ще научат много за българските царе, стига внимателно да разгледат гробовете в църквата „Свети 40 мъченици” във Велико Търново.

В началото на надписа на Омуртаг има поставен кръст. Освен това той се титулува с титлата „архонт”. Едва ли българите от някогашната столица са възприемали „канасибиги” като хан. В превода на Манасиевата хроника за Крум са написали, че е княз. Защо на Калоян му е трябвало да слага колона на Крум? И откъде е можел да научи, че има такава колона – проф. Златарски „установява” това едва миналия век. По-логично е колоната с името „Крепост Редесто” да е донесена от първостроителя на църквата Калоян, като трофей от победите над гърците. Бил е в Редесто, взел колоната. Не е имал нужда да се кичи с чужда слава. Тази вечер се появи опровержение, а „новината” за гроба на светията бе пусната сутринта. Разбра се, че била дело на Божидар Димитров. Напоследък той се е специализирал по светите мощи. Тук можете да видите и как ще изглежда „майката на всички църкви”, както е нарекъл д-р Бойко Борисов Голямата базилика в Плиска. Интересно, покривът няма ли да е с турски керемиди? http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/06/25/2560384_senzaciiata_ot_pliska_moje_da_se_okaje_kuha/?ref=rss

Никой не е застрахован от грешка при тълкуване на историческите артефакти. В случая няма да се получи кой знае какъв конфуз, защото сегашната чалга аранжировка на църквата „Свети Четиридесет мъченици”, където има гробове на Кубрат и Аспарух, може да бъде надмината художествено, само ако се добави и някоя царица. Някой да знае какви „изследвания” е използвал Божидар Димитров, за да предложи в църквата „Свети Четиридесет мъченици” да има гроб на Кубрат?

Калоян не е потомък на Петър и Самуил. Те са били негови предшественици на българския царски престол. Написано е: „желанието на моето царство съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите и власите”. И защо севастократор Калоян ще го погребват в Търново? Боянска църква: „Храмът е двуетажен. Отнася се към типа двуетажни църкви-гробници с долен етаж, предназначен за крипта (гробница) и горен за семеен параклис.” Построил си е цяла църква, в която да бъде погребан. „Третият гроб е на децата на Самуил, а четвъртият на самия цар Самуил”, предполага Муцопулос. Ако беше запазил костите и на третия гроб, можеше поне да се направи анализ и се види има ли генетична връзка между погребаните.

Доколкото се вижда това „изкуство” става разбираемо и се конкретизира благодарение на надписа. Хайтов може да е професионалист в умението да вае фигури, но скулптурата му е бедна откъм идейни внушения. Навел глава царят. Та той е бил сломен и е паднал в несвяст – така пише в историческите извори. После му дали вода и той получил удар. Кога са му светели очите? Какво би станало, ако заменим „Самуил цар на България” със „Симеон цар на България”? Аз подхвърлих идеята, че след като е казано "А", трябва да се каже и "Б". Винаги ще стои въпроса защо само Самуил е поставен на това представително място. Още отсега трябва да започнат да се издигат при „Света София” паметници и на останалите български царе. Иначе ще се разбере, че паметника на Самуил е тенденциозно поставен точно там. Ако Александър Хайтов не е развалил калъпа, може да отлее още десет –петнадесет парчета от Самуил и после на постамента да се добавят съответните надписи за останалите български царе. Статуята има всички царствени атрибути: корона, меч, скиптър. За паметника на Симеон, може да се сложи и едно перо на ухото – нали е бил книжовник. А на останалите?

Не трябва да се маха паметника! Той си е едно свидетелство за днешното време и поколенията по него ще имат възможност да съдят за това, което е вълнувало българите по това време. Сега трябва редом до Самуил да се издигнат паметници и на останалите български царе. Ако това не стане, значи че се подхожда избирателно към българската история. А оценката за паметника ще се даде. Вече се появиха първите бояджии.

„Да заменим сивото настояще със славно минало: Историята с паметника на цар Самуил започва като част от много по-мащабен план да се отбележи подобаващо едното хилядолетие от смъртта на владетеля. За българската политика през последните години това е една от най-мащабните и добре пазени в тайна акции. Целта е проста - да се докарат в България костите на владетеля, които в момента се съхраняват в Солун. Замисълът на паметника е всъщност той да стои над новия гроб на цар Самуил. По тази задача се работи особено активно от 2009 г. насам, като тя е приоритет на три правителства и двама президенти, които мечтаят за момента, в който тленните останки на владетеля ще бъдат (пре)погребани тържествено под звъна на камбани с гвардейци, фанфари и тежки църковни ритуали. Между другото и натриваме носа на македонците. Преговорите се водят на възможно най-високо ниво, но са неуспешни, тъй като гърците (накратко) искат да им върнем ценни византийски ръкописи, озовали се в български ръце след Първата световна война… Никой не успя да даде адекватен отговор на въпроса защо паметникът на владетеля е точно там (с изключение на обяснението на президентството, че местоположението е избрано на база исторически сведения), нито защо изглежда по този начин. (Освен, че е с 20 см. по-висок от паметника на едноименния цар в Скопие, защото, нали, трябва да натрием носа на македонците, наздраве).” http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/redakcionni_komentari/2015/06/09/2549283_pametnik_na_nasheto_vreme/ Според мен преценката на Капитал е неточна. Едва ли президентите и премиерите чак толкова са се замечтали да погребват Самуил. Други хора стоят зад тази работа. „Натриваме носа на македонците” - това е водещо в мероприятията и подсказва, кои (или кой) поддържат инициативата от 2009 г. насам. Вижте как светят в тъмното очите на цар Самуил (видео) http://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/vizhte-kak-svetiat-v-tymnoto-ochite-na-car-samuil-video-6037440

Тогава защо се публикуват такива снимки, на които Самуил изглежда като бухал? Да не би Чобанов да си е променил мнението и да са сменили очите? Едва ли само до фотошоп опира работата. Да не идва от бирата затъмнението? Очите или светят или не светят. Не изглеждат така, казваш?

Чалга коментаторът не се занимава с подробно изясняване на нещата. Но те могат да се разгледат и по-сериозно. Пипнал е малко Хайтов оригиналната унгарска корона, но общите очертания са си същите. Гръцкият медалиер също е използвал за прототип унгарската корона, но е подходил по-интелигентно: изчистил е компрометиращите елементи. Както е известно унгарската свещена корона се състои от две части. Съществуват мнения, че гръцката част (долната) е била предназначена за жена. За това са добавени тези допълнителни декорации – триъгълните и овалните пластинки над обръча, камъните отгоре им и бисерите отзад. Гръцката корона е била отворена – тип диадема. Към нея е прикрепена „шапката”, елементите по която са латински. Гъркът малко се е заблудил като е направил короната на Василий II затворена. На изображението на императора с ризница се вижда, че Българоубиецът е носил открита корона - стема. Унгарската корона е сбирщайн и не е много ясно кога е получила такъв вид и кои унгарски крале са я носили. В унгарската илюстрована хроника Кепеш, която е от 1360 г., крал Ищван е рисуван с друга корона. Ако тогава е съществувала днешната „унгарска свещена корона”, би било логично да я нарисуват нея. Събрана от две корони – гръцка и римска, унгарската свещена корона е уникална. Затова и короната на цар Самуил може да се приеме за уникална, а на Василий II е измислена. Не съм правил специални изследвания, но от бегли наблюдения оставам с впечатление, че последният византийски император, който носи отворена корона (стема) е Алексий I Комнин, а първият който носи затворена корона (камилавкион) е Йоан II Комнин https://de.wikipedia.org/wiki/Alexios_I._(Byzanz) , https://bg.wikipedia.org/wiki/Йоан_II_Комнин. Короната на цар Самуил от паметника изпреварва византийците с цял век! Малкото неудобство от този горд, иначе факт, е, че с това се получава несъгласуваност на визията на цар Самуил по време.