К.ГЕРБОВ

Още от първите дни на влизането на руските войски в България, турците си стягат багажа. Някои по предвидливи правят това по-рано. В тези кореспонденции също има мнение, че турците не е трябвало да бягат, ама те най-добре са си направили сметката.

Следващата стъпка като изградим крепостите, е да ги превърнем в хотели. http://inews.bg/Туризъм/Италия-превръща-замъците-и-крепостите-в-луксозни-хотели_l.a_c.362_i.279057.html

Да си довърша започнатото с цитата от Шот, доколкото разбрах нещо от написаното. На практика в турския текст, цитиран от Шот, имаме несъответствие между въпрос и отговор: пита се за 99-те имена, възвеличаващи аллах, а насреща имаме само един отговор. Това прави сведението некоректно. Което означава, че или Шот не е разчел правилно турския ръкопис или пък съставилия този ръкопис, не е предал точно оригиналното известие. В интерес на истината трябва да отчетем, че съществува документален разказ, където се разказва за един народ, съседен на халифата, който на „аллах” казвал „тенгри”. Това е регистрирано, обаче, не по времето на халифа Муавия през 7 в., а при халифа Муктадир в началото на 10 в. И народа не са българите. От автора на сведението, за което ще стане дума, българите са определени като сакалиба, а казващите „тенгри”, в смисъл на „аллах”, са тюрки огузи. Става дума за съчинението, в което Ибн Фадлан описва пътуването си до българите, живеещи в Болгар при река Етил, осъществено през 921-922 г. Преди това той минава през страната на огузите, за които пише: „Като минаха 15 дни, стигнахме до огромна планина и множество камъни. От нея извираха изобилни ручеи. Те прорязваха снагата на планината надлъж и нашир. Когато успяхме да ги преминем, се озовахме при племето на тюрките, известни още с името Ал-Гузия. Те са чергари, жилищата им са дървени или плъстени - рядко се заседяват. Постоянно пътуват. Домовете им са разхвърляни тук и там, в зависимост от това, къде ще успеят да подвият крак. Положението им е окаяно, достойно за съжаление. Могат да се оприличат единствено с лутащи се магарета, непочитащи ни най-малко Аллаха, не се допитват въобще до разума си, тях ... нищо не може да ги респектира, но... отнасят .... най-голямо уважение към възрастните, дори ги наричат "стопанин и глава на семейството". Често се обръщат към него с въпроса: "Господарю мой, какво да правя по този или онзи въпрос?" След това те безпрекословно се подчиняват на съвета му, смятайки го за свещен. Но като им хрумне някаква идея или пък си навият нещо на пръста, и най-нищожният между тях може да отмени всичко, макар и да е имало преди това някаква договореност. Чувал съм ги да говорят помежду си: "Няма друг бог освен Аллаха и Мохамед е негов пророк", стараейки се с тези думи да се приближат до мюсюлманите, минаващи пътьом по техните земи, но невярващи в съдържанието на словата, изказани от тях. А случи ли се с някого несправедливост и сполети ли го неприятност, вдига главата си към небето и от устата му се изтръгват неистови писъци, от които може да се разбере само "Бир Тенгри" или "Бир Тенкри", което на тюркски означава "Аллах е един". Всеизвестно е, че на тюркски с "бир" се маркира числителното "един", а с "тенгри, тенкри" - "Аллах". http://www.kroraina.com/fadlan/fadl_7.html#1. Нашият преводач е оставил арабската дума „аллах”, както изглежда е в оригинала. Но в по-новото руско издание текстът е: „А если кого-нибудь из них постигает несправедливость или случится с ним что-либо неприятное, он поднимет свою голову, к небу и говорит; “Бир тенгри”, а это по-тюркски “[клянусь] богом единым”, так как “бир” по-тюркски “один”, а “тенгри” на языке тюрок - “бог”. В по-старото руско издание пък е: „А если постигнет одного из них несправедливость или случится с ним какое-либо дело неприятное ему, он подымает свою голову к небу и говорит: "Бир тенгри", а это по-турецки (значит) "богом одним", так как "бир" по-турецки "один", а "тенгри" - бог (Аллах) на языке турок.” В българското издание има забележка, че „Бир Тенгри” или „Бир Тенкри” можело да се преведе и като: "кълна се в едния бог". На картата се вижда къде са живели огузите. Българите са при Булгар, но е пропуснато да бъдат отбелязани. Баджгардите са тези, които унгарците са ги припознали за свои родственици. Според мен там е въпросната зема Ателкузу, но изтеглена по на северозапад, към Итил-Етел.

В случая става дума за „кои са прославящите свети имена на Аллах”. Т. е. за това http://www.noorbg.net/html/esmaul%20husna.html

На професор Бешевлиев текста на Шот не му е бил познат. Той е виждал изглежда само цитата от факсимилето. Защото в „Първобългарски надписи 1992” е написал като бележка: „Според един турски ръкопис върховният бог на българите се наричал tangry, вж. R. Roesler. Romanische Studien, Leipzig 1871, 251, заб. 4.” http://promacedonia.org/vb3/vb_1.htm#6 В по-ранната книга „Първобългарите 1981” на с. 92, в бел. 80, Бешевлиев вече е посочил името на Шот и труда му, като след това цитира само „bulghar dilinge tangry-dir d. h. in der Bulgarensprache ist (der fragliche Name) tangry”. И пояснява, че това било „приведено у R. Roesler. Romanische Studien, Leipzig 1871, 251, заб. 4.” В началото на факсимилето е записано именно: „Студии Лайпциг 1871, 251, Бел. 4”. Но това факсимиле едва ли е от книга на Бешевлиев. Защото в посочените две негови съчинения, а и в първото издание на „Първобългарски надписи” (с. 52, http://macedonia.kroraina.com/vb/vb_7.html), той навсякъде споменава само, че „в един късен турски ръкопис, в който се изброяват имената на висшия бог в различни езици, на български той се наричал Тангра”. Никъде професор Бешевлиев не обелва и дума, че „висшия бог” в ръкописа е назован „аллах”. Незнайно откъде, някой е намерил въпросното факсимиле и сега знаем повече какво е написал и какво скрил Бешевлиев. Но на мен не ми стана ясно, действително за „висшия бог” ли става дума или конкретно за Аллах? Затова мислех, че нещо може да се извлече от целия полемичен текст. P. S. Щом името "Аллах" има общ семитски корен с бог, защо и българите не са казвали "аллах"?

Искам да повдигна един въпрос, който е свързан с това факсимиле: Преводът на цитата гласи: „Студии Лайпциг 1871, 251, Бел. 4: „Един турски ръкопис, част от колекцията на Дийц в Берлинската кралска библиотека, наред с най-различни неща съдържа и редица въпроси на един гръцки император към халифа Муавия, първият от които е следният: (текст с арабски букви, транскибиран на her lughatinge allah…) т. е. кои са прославящите свети имена на Аллах на всеки език? Халифът му ги назовава на тринадесет езика; между другото казва: (текст с арабски букви, транскибиран на bulghar dilinge tangry-dir) т.е. в езика на българите (въпросното име) е тангри. Нищо не говори против истинността на предаденото." Както е посочено във факсимилето, текстът е взет от изследването на W. Schott: Altaische Studien oder Untersuchungen auf dem Gebietе der tatarischen (turanischen) Sprachen. Авторът използва въпросния текст в спор с негов опонент, който твърдял, че думата „тангри” има китайски произход и в китайския език означава „небе”. По-късно обаче, тюрките заимстват думата, но я използват в значението ѝ на „бог”. За съжаление, макар и да съм учил навремето немски език, не го владея така добре и не успях да разбера каква е мисълта на Шот. Той констатира „Нищо не говори против истинността на предаденото.” В оригиналния текст има продължение, че въз основа на „това изясняване”, се виждало, че „българите не са фини, а тюрки” и за това трябвало „да се сложи край на техния хунски произход”. Самият текст от факсимилето е доста неясен, тъй като там става дума за „аллах”. Доколкото съм разбрал, в арабския език няма дума за „бог”. Така че е спорно, дали зададения въпрос трябва да се разбира като: „как другите народи наричат Аллах”. Или става дума за: „как другите народи наричат (своя) висш бог”. Бешевлиев, който използва на няколко места това сведение, приема, че става дума за второто. Турският манускрипт е от типа „гювеч” („пълен с най-различни неща”) и вероятно е съставен някъде през 17 в (Бешевлиев го определя като „късен турски ръкопис”). Конкретния текст е компилация на подобен такъв, но е изваден от контекста и преиначен. Не е ясно дали авторът е ползвал оригиналния източник и е направил съзнателна или несъзнателна промяна. Или пък е имал под ръка устно предадено сведение. Странно е, защо един византийски император ще пита арабски халиф (чието име кореспондира с действително такова от 7 в.) как се казва „бог” на различни езици. Вероятно го е питал за „аллах”. Значи ли обаче, че посочените „българи” под „тангри” са разбирали „аллах”? Сведението се позовава на арабски халиф, което означава, че най-вероятно става дума за волжките българи, които са имали контакти с арабите. Това са двете страници от изследването на Шот, в което се обяснява, за какво става дума. Може би професор Добрев знае нещо по този спор? Въпросът ми е защо Шот счита, че тези, които казват на Аллах – Тангри, са тюрки? След като, ако правилно съм разбрал немския текст, и при хуните имало Тангри. Който знае нещо по въпроса или може да преведе точно за какво става дума, нека се включи.

Въпросните два списъка са доста неопределени по време. В ГИБИ ги сочат като от началото на 8-ми век, но не е сигурно точно от коя година са. Има епархийски списък от времето на Йоан Цимисхий, който изглежда по-автентичен. http://www.promacedonia.org/gibi/5/gal/5_242.html В него няма епархии от Северна България, а е посочен един архиепископ на България, подчинен на Цариградската патриаршия.

Доста свободно спрягате историята на Византия с „рода Дуло”. Бихте ли посочили някакъв гръцки, латински, сирийски, арменски и какъвто и да е, по-автентичен източник от „Именника”, в който да се отбелязва, че Кубрат е бил от „рода Дуло”. В именника не пише, че Дуло са християни, а в хрониката на Йоан не се отбелязва Кетрадес да е бил от рода Дуло. И Никифор не пише, Кубрат или Кубер, който станал патриций, да е от рода Дуло. Истината е, че Кубрат е бил непознат на византийците. „Малката история” на патриарх Никифор е наистина малка. И затова авторът много прецизно е я редактирал. Това се отбелязва от изследователите. При тази педантичност, трябва да се обърне внимание на два взаимосвързани факта. Преди да разкаже за преселението на българите, Никифор пише доста определено за „Кубрат-Куврат (най-вероятно Кубер), племенник на Органа”, когото Ираклий почел със сана патриций. Това предполага, че същият Кубрат, е бил познато лице в Цариград. Особено, ако прибавим и суперлативите, разказани за Кетрадес, на което толкова държат някои от участниците в дискусията. Когато обаче, Никифор стига до историята за преселването на българите, той ни представя една по-друга картинка. Оказва се, че бащата на Аспарух, господарят на Велика България и живеещите там котраги, е бил… „някой си, на име Кубрат”. Същото е и в руския превод на Бревиарий, направен от Чичуров: „Но пора уже рассказать о начале так называемых гуннов и булгар и их положении. У Меотидского озера, по реке Кофис, располагаются называвшаяся в древности Великой Булгария и так называемые котраги, их соплеменники. Во времена Константина, который умер на западе, некто по имени Коврат, бывший государем этих племен, переменил жизнь, оставив пять сыновей, которым завещал ни в коем случае не отделяться друг от друга, с тем чтобы они взаимным благорасположением оберегали свою власть.” Какъв ти „патриций”, личен приятел на византийския император и жена му?! КУБРАТ Е БИЛ „НЯКОЙ СИ” ЗА ЦАРИГРАД И ВИЗАНТИЯ!

Директорът на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров беше освиркан и изгонен по време на днешното обществено обсъждане за бъдещето на Небет тепе. Скандалът се разрази, когато Димитров се опита да вземе думата в защита на проекта на архитект Юлий Фърков, който беше повод за дебата. Част от хората в залата, които бяха над 200 души, започнаха да го освиркват, други да викат „Вън”, а трети да ръкопляскат силно, за да не може той да се изкаже. Видимо изненадан и изнервен от случващото се Димитров дори влезе в словесни сблъсъци с част от присъстващите, след което напусна залата. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1412738 http://video.bgnes.com/view/55044

Разбира се, че гледните точки към историята могат да се различават, но фактите са си факти. В том 8 на История на България, появила се в новото „демократично” време, в което живеем (1999 г.), са се разпрострели по-подробно. Три години усилие, пишеш. И накрая какво? Втора национална катастрофа: Тя е последствие от Първата световна война. Договорът в парижкото предградие Ньой сюр Сен взима от България извоюваните през войната територии, Беломорието и Западните покрайнини. Освен това силно е ограничен броят на въоръжените сили на страната — 20 000 доброволци в армията, 10 000 за жандармерията и 3 000 погранична стража. На България са наложени репарации в размер на 2 250 000 златни франка. http://bg.wikipedia.org/wiki/Национални_катастрофи Пропуснати са жертвите. Държавата си измива ръцете, като им прави паметници. За които сега се караме, кой да го махнат и кой да остане.

Това са сведенията за 1915 г. от Енциклопедия България, статията „Първа световна война 1914-1918 г.”

"…прочиствания…" Крум Страшни преселва десетки хиляди ромейски жители далеч от родината им. Калоян пък се нарекъл Ромеубиец и се е постарал да защити това име. Не повече от другите е относително понятие. Но като че ли в посочените случаи идеите за погромите над ромеите са идеи на въпросните двама владетели.

В една друга тема, пак по въпроса за заварените владетели на земите, завладени от унгарците при пристигането им в Централна Европа, обърнах внимание на титлата на бившите. А тя според оригиналния латински текст е dux или ducis (не съм наясно в какви граматически форми са дадени). Сиреч, става дума конкретно за титлата дук или дукс. В „Титлите и длъжностите във възобновената българска държава (след 1185 година)” намерих следните определения: „Дук (дукс) - Длъжността е спомената във Ватопедската грамота на цар Иван Асен ІІ, във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих и в Мрачката грамота на цар Иван Александър. През ІV век е титла на императорски наместник командващ войската римска провинция. По-късно е високо звание в армията и флота. През IX – X в. дуксовете стоят начело на провинциалните тагми. През Х – XII в. дука е бил управител на погранична област. През XII в. дуксовете станали пълновластни наместници в областите на държавата. Велик дукс – Титлата се среща в надписа на великия дук Врана, за градеж на крепостта Крицува по времето на цар Калоян. Съответства на византийската титла „мегадукс”. Рамон Мунтанер определя значението на титлата във Византия като „началник на всички бойци”. Във Византия великият дукс заема 6 място в ранглистата, като шапката му е червена позлатена само в горната част.” http://dnesplus.bg/News.aspx?n=676596 Тази справка е направена за пояснение на българската история. Но се вижда, че титлата дук или дукс има римски произход, употребявана е и във Византия, а в България се споменава едва през Второто българско царство. В главата „Византийската администрация по Долни Дунав в края на Х и XI в.” на изследването си „Долни Дунав - Гранична зона на византийския Запад” Василка Тъпкова-Заимова споменава за Одринско дукатство и Солунско дукатство и ги определя като военно-административни единици на Византия. http://www.promacedonia.org/vtz2/vtz_2.htm Пак в същата книга се споменава, че след като било ликвидирано Първото българско царство, неговите земи били разделени на темите България и Паристрион, като тема България била с център Скопие. http://www.promacedonia.org/vtz2/vtz_predv.htm В текста на „Деянията на унгарците”, глава 12, действително се споменава за България, но тя трябва да се разглежда, като се анализират оригиналния и преведения текст. В ЛИБИ 5 един от преводите гласи: „Такъв голям страх и трепет бил обхванал обитателите на страната, че те се умилквали на вожда [на унгарците] и приближените му като роби на своите собствени господари и им хвалели плодородието на земята си и разказвали, че след смъртта на цар Атила вождът Кеан Велики, прадядо на вожда Салан, дошъл от България с помощта и по съвета на императора на гърците, завзел тази земя.” (ЛИБИ 5, с. 26) В оригиналния текст става дума за „magnus Keanus, preavus ducis Salani, dux de Bulgarie”. В предната глава 11, се казва нещо подобно. В превода е написано: „Освен това онази земя била едно време на цар Атила, след чиято смърт римските първенци завзели Панонската земя до Дунав и настанили там своите пастири. А пък земята, която лежи между Тиса и Дунав, завзел Кеан Велики - господарят на България, дядо на вожда Салан…” В оригинала е: „Keanus magnus, dux Bulgarie, avus Salani ducis”. (ЛИБИ 5, с. 24-25) Вижда се, че има разминаване – веднъж Кеан е прадядо, друг път е дядо на Салан. Но вероятно става дума за византийската тема България. Това се вижда от някои други текстове на „Деянията”. Например, в историята за вожда Менуморут се казва, че унгарските пълководци Тосу и Заболсу „като покорили всичкия народ от река Зомук до Крис, никой не посмял да вдигне ръка срещу тях. А самият Меноморут, вождът на онзи народ, по-скоро се подготвял за път към Гърция.” В разказа за битката на унгарците срещу войската на Салан, се казва, че тя била съставена от гърци и българи. Обаче в текста четем: „цялата войска на вожда Арпад се впуснала в битката срещу гърците… Оттогава това място, където загинали гърците, от онзи ден и до днес се нарича пристанище на гърците” (било при река Тиса). Изглежда "българите" са добавани като предположение, че може да има и такива, след като основателят на дукатството е дошъл от България. А може и да е имало войници-българи в гръцката войска. Особено интересен е един печат на „дука на България”, за който се пояснява, че става дума за управителя на византийската тема България, с център Скопие. Печатът подсказва, че текстът на „Деянията на унгарците” е съставен, когато Първото българско царство не съществува и авторът на съчинението явно е проектирал елементи от тогавашната обстановка на Балканите. Впрочем такъв на много места е и коментарът на преводачите на „Деянията”. Трудно ще се стигне до истината, но конкретно историята на Салан трябва да се разглежда с отчитането и на гореизнесеното.

Салан е бил независим владетел. Като по-късните Хриз, Стрез и Слав. Може ли един чиновник, подчинен на българския цар, да раздава българска земя, както това е направил Салан? В Деянията на унгарците се казва: „Като минали няколко дни, вождът Арпад и неговите знатни като се посъветвали, решили да изпратят свои пратеници при вожда Салан, които да му съобщят, сякаш за да го зарадват, за победата на Тосу, Зоболсу и Тухутум и да поискат земята до река Зогеа. Изпратени били Ету и Бойта, които като открили вожда Салан в песъчливия район на Олпар, предали му заръчаните поздрави и поискали от него земята до река Зогеа. Като чул това, вождът Салан бил обхванат от много голям страх и отстъпил на вожда Арпад поисканата му земя, разтърсван от страх, и поднесъл на пратениците различни подаръци.” По-нататък: „Вождът Салан, като разбрал за силата и делата на унгарците, се изплашил да не би някакъв гняв да ги подтикне да го изгонят от неговото владение. Тогава, като се посъветвал със своите, изпратил свои пратеници при императора на гърците и при вожда на българите, за да дадат помощ за бой срещу вожда на унгарците Арпад.” Земите били негово владение, искал помощ едновременно от „императора на гърците” и „вожда на българите”. Никой от последните не е бил владетел на тези земи. Иначе те щяха да потеглят срещу унгарците по задължение. Както е сторил "вождът на българите", но след като унгарците се отправили към Белград, към неговите земи. И още: „… хвалейки се с хубостта на своята земя, [Салан] изпрати една връзка треви от пясъците на Олпар и две шишенца с вода от Дунава.” Негова си била земята – не е българска.

И защо Симеон не е тръгнал да защитава държавата си, когато унгарците са преминали Карпатите, ами е чакал те да тръгнат към Белград и чак тогава е излязъл?

В „Деянията на унгарците” има един интересен епизод, който кореспондира с подчертаното и го допълва, сякаш. За този епизод в ЛИБИ 5 е даден следният коментар: „Някои приемат, че в описаните събития се откриват някакви реминисценции от българо-маджарските отношения около средата на Х в., но в този си вид те не могат да служат като извор за идентифициране на личности и възстановяване на конкретни събития. Съществува и мнението, че Анонимът отразява реален епизод от българо-маджарските отношения в началото на Х в.” Ето го въпросния епизод: „Тогава вождът Арпад и неговите първенци като се посъветвали, решили да изпратят войска за [залавянето на] вожда Салан през Дунава срещу Алба Булгарие [Белград], начело на която войска били поставени за началниции вождове Лелу — синът на Тосу, Булеву — синът на Богат, и Ботонд — синът на Кулпун, които като получили разрешение от вожда Арпад, препуснали и преминали Дунава, без никой да им попречи на онова място, където река Зуа [Сава] се влива в Дунав. След като потеглили оттам, започнали да яздят към българския град Алба. Тогава вождът на българите, който бил еднокръвен с вожда Салан, потеглил да се бие срещу тях с голяма войска и с помощта на гърците. На следващия ден двете войски били построени на едно поле край брега на Дунава. Изведнъж Лелу — синът на Тосу, като вдигнал знамето със своя герб, а Булеву — синът на Богат, затръбил със своите бойни тръби, те тръгнали на бой. Смесили се със съответните части на вражеската войска и започнали ожесточено да се сражават и много от гърците и българите били избити, а някои — пленени. Вождът на българите като видял, че неговите са победени в боя, за да си спаси живота избягал в град Алба. Тогава Лелу, Булеву и Ботонд, като удържали победа, се разположили на лагер край Дунава, малко по-долу от полето. Те накарали да доведат пред тях всички пленени българи и гърци и ги изпратили оковани в желязо при вожда Арпад в Унгария. На следващия ден вождът на българите изпратил свои пратеници с различни дарове при Лелу — сина на Булеву, и при Ботонд и като ги помолил да сключат мир, съобщил им освен това, че нямало да държи страната на своя вуйчо Салан, а като се подчини на Арпад — вожда на Унгария, вярно щял да му плаща годишен данък. Те, като спазили мира, взели за залог собствения син на вожда заедно с много блага от България и като се оттеглили, оставили невредим вожда на българите.” Интересен в цитата е текстът: „препуснали и преминали Дунава, без никой да им попречи на онова място, където река Зуа [Сава] се влива в Дунав. След като потеглили оттам, започнали да яздят към българския град Алба. Тогава вождът на българите, който бил еднокръвен с вожда Салан, потеглил да се бие срещу тях…” Унгарците са минали река Дунав, без никой да им попречи. Значи не е била там границата. Обяснението за действията на „вождът на българите”, който е реагирал едва, когато унгарците са настъпили към Белград, е, че той (по всичко изглежда Симеон) си е траял, докато са опустошавали земите на Салан и съседите му. И не се е притекъл на помощ, защото това не са били български земи. Вождът на българите се е дигнал срещу унгарците, едва когато те са тръгнали към Белград . Значи българската граница е била някъде до него.

Ако не си забелязал пише: „Въпросната коронка от снимките е изработена специално за сватбата, а не е принадлежала на Мария-Антоанета.”

Когато писах статията, нямах по-сигурни доказателства, че въпросната корона е била притежавана от френската кралица Мария Антоанета. Затова и подзаглавието в статията, където се разглежда този въпрос, е с въпросителна: „Короната е била на кралица Мария Антоанета?” Бях обаче твърдо убеден, че въпросителна няма. Впоследствие успях да открия източници, доказващи това. Да припомня, че основанията ми да направя заключението, че въпросната корона е принадлежала на френската кралица Мария Антоанета, беше едно съобщение. В моята статия съм написал: „Във вестник „Свобода” от 1 юли 1893 г. е публикуван списък на „Подаръците, които Нейно Царско Височество, Августейшата ни Господарка, е получила по случай бракосъчетанието си”. В този списък след пояснението „От Негово Царско Височество Князът” следва: „Княжеска корона със знакове на крем от брилянти, рубини и изумруди. Сапфирни обици от брилянтовата гарнитура на бившата френска корона на кралица Мария Антоанет...” Затворената корона не е княжеска, а кралска, и това бе обяснено защо е така. Но обиците и короната от горния текст не следва ли да се разбират като нещо заедно: обиците са били от гарнитурата на френската корона от брилянти, рубини и изумруди на кралица Мария Антоанета? Изглежда така се е разбрало и от други, или пък те имат предвид нещо по-конкретно, защото в „Регалии на монархическата власт в Третото българско царство” направо се заявява: „Княгиня Мария Луиза притежава и корона, принадлежала на Мария Антоанета, сватбен подарък от Фердинанд”. Статията "Регалии на монархическата власт в Третото българско царство" все още съществува в интернет, но се набира бавно и илюстрациите към нея са отпаднали. Няма да се правя на скромен: открих тази статия, след като вече бях наясно с произхода на короната. Просто съобщението във в. „Свобода” не е било предадено коректно. В подобното съобщение за подаръците, които княз Фердинанд е направил на принцеса-княгиня Мария Луиза, публикувано във вестник „Балканска зора” от 10 април 1893 г., се споменава, че короната е кралска, а обеците са в един текст с короната и името на Мария Антоанета. Разбира се, мърморковците пак могат да оспорят връзката между короната и кралицата. Затова насочвам вниманието към вестник „Новини” от 16 април 1893 г. Там фигурира същото съобщение, но вече в него коректно е указано, че „короната” и „обеците”, „всичко произхожда от френската кралица Мария Антоанета. И понеже от много глава не боли, ето и още нещо от руското списание „Нива”, бр. 17 от 24 април 1893 г.

Дай някакви сведения, че българите имат пръст в определяне на датата. Преговорите са се водили няколко месеца, руснаците са ги бавили. Германия започнала настъпление и това ускорило подписването на договора. Според статията в Уикипедия лично Ленин наложил договорът да бъде подписан на 3 март. Да не искаш да кажеш, че българите са го накарали? Те по това време дори не воюват. „Ден след украинския договор Троцки прекратява преговорите и напуска Брест-Литовск като обявява, че Съветска Русия отказва да подпише налагания ѝ мир с анексии, но прекратява състоянието на война с Четворния съюз (10 февруари)[13]. В отговор на това на 18 февруари германските войски преминават в масирано настъпление в южно (към Киев) и северно (към Петроград) направление[14]. Австро-унгарските и българските войски не участват в офанзивата[15]. Поради дезинтеграцията на руската армия германските войски овладяват големи територии, достигайки Киев на 1 март. Срещу мирния договор с Германия се обявяват „левите комунисти“ в РСДРП (б), които настояват за продължаване на борбата до избухване на световната пролетарска революция. Въпреки това Ленин успява да наложи визията си и на 3 март болшевишка делегация подписва мирен договор с Четворния съюз.” http://bg.wikipedia.org/wiki/Брест-Литовски_мирен_договор Този договор трае, колкото и Санстефанския. По-важна е датата 27 ноември 1919 г. http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=180212F82473FEE7BB40B55B7F8F9FD5?encID=2&article=2431179932 .)

Съединена България не е призната за единна държава. В Уикипедия е обяснено така: "Макар де юре да остава част от Османската империя, Източна Румелия е административно слята с Княжеството и остава под управлението на българския княз без потвърждение на султана на всеки пет години, както изискват Берлинският договор и Топханенският акт. Статутът на областта е уреден окончателно 22 години по-късно с обявяването и признаването на независимостта на България. Формално Александър Батенберг е бил княз на Българското княжество и губернатор на Източна Румелия." Княз Фердинанд пък дълги години въобще не е бил признаван. Признанието идва, когато той разбира, че срещу ръжен не се рита. И през 1896 г. се сдобрява с руския цар и миропомазва българския престолонаследник Борис в православна вяра. Тогава Русия признава Фердинанд, а след това и другите велики сили го признават. Съединението е било планирано или предвидено от руснаците, не мога да намеря точното определение, но се е знаело, че то рано или късно ще стане. По повод на разговорите си с лорд Солзбъри преди Берлинския конгрес, руският посланик в Лондон Шувалов пише в спомените си: Спомените са писани през 1881 г. Т. е. Шувалов не е пишел за Съединението пост фактум. С тайното споразумение от 30 май 1878 г. Русия се съгласява да има две Българии, вместо нито една, защото е знаела, че българите ще си направят Съединението. В руския периодичен печат още на другия ден след откриване на Учредителното събрание е написано: .

Начало на Манифест за независимостта: „По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя…”

Сан Стефано, коментар за къщата, където е бил подписан прелиминарния мирен договор: „Сградата не представлява културно-историческа ценност за Турция и затова не е запазена. Ако вашето или руското правителство поискат тук да бъде поставен макет, който да напомня за подписването на договора, мисля, че Турция няма да има нищо против”, заяви кметският наместник на квартал „Йешилкьой” Бюлент Юртсевер. http://www.btv.bg/article/bulgaria/san-stefano-137-godini-sled-mirnija-dogovor.html Това се казва демократ!

Преди 1878 г. Северна Добруджа е била територия на Османската империя. След това е завоювана от руските войски. Александър II дава Северна Добруджа на Румъния заради участието ѝ във войната. България не участва във войната, такава държава тогава още не съществува. На практика доста територия сме получили заради опълченците. Нарочно показах вестник от 1898 г., който е няколко години след „ерата на Стамболов”. Другият вестник пък е след войната в Румъния. От двата вестника, се вижда, че българите в някаква своя част, не са така злопаметни. Помнят добрите неща, които са се случили в българската история. Том първи на Страшимиров е една книга. В това, че са решили да го разделят, няма нищо лошо. Но в него трябваше да бъде обяснено, че ще има продължение. Радвам се, че се чете всичко, което пиша. Това е моята цел.

Отношението на българите към 19 февруари/3 март през 1898 и 1928 г.