Подходящ увод към темата е есето на Стоян Заимов, включено в книжка трета на „Миналото”, която излиза през 1887 г. с подзаглавие „Димитър Общи и убийството на дякона Паисий в Орхание”. Есето се нарича
Черковници и бунтовници
Отпечатано е и в първа книжка на преработеното второ издание на „Миналото” от 1898 г. В глава пета, под посоченото заглавие Заимов разказва:
„Царственик, или история болгарская, която учи от где са Българе произишли, како са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили и под иго подпаднали из Мавробира Латинскаго, Барония, Йоанна Зонаря, Буефира Французкаго, Теофана Греческаго, Светаго Евтимия Терновскаго, Светаго Димитрия Ростовскаго и других летописцев собрана.”
Така е озаглавено онова малко книжле, в което Отец Паисий късичката и натъртеничката разправя „како са българи кралевствовали, како же царствовали и како царство свое же погубили”. Това ситно-дребно книжле произведе онова действие върху умовете и сърцата на „кроткия български народ”, каквото произвежда мухата щъркел върху кожите на кротко пасяще стадо волове. Книжлето пътуваше от град на град, от село на село, от монастир на монастир и будеше умовете и сърцата на дълбоко спящите българи. Спящите се пробудиха и първом всички поискаха църковна независимост; но злият демон на времето и нуждите се намеси тамо, та разпокъса събудените на два лагера: на черковници и бунтовници. Черковниците отвориха война на Гръцката патриаршия, а бунтовниците се въоружиха с пушки капзалии и пищови кремъклии, развиха знамето на политическата свобода, нахълтаха в балканските усои и обявиха война на турското правителство. Две български знамена се развяваха едновременно в Тракия, Македония и Дунавска България: на едното бе написано: „Независима и самостоятелна българска църква”; на другото: „Или политическа свобода, или физическа смърт”. Първото знаме бе на черковниците, другото на бунтовниците. Знамето на черковниците се развяваше в Цариград, Пловдив, Търново, Русе и прочее големи градове на бъдаща Санстефанска България, а знамето на бунтовниците се развяваше по планинските скали и долини, по влашката и сръбска земи. Бунтовниците, във вид на малки чети, скитаха се по балканите, явяваха се по царските друмища, обираха, убиваха царските служители и сплашваха местните правителствени власти. Черковниците, във вид на улични тълпи, нападаха посред пладне върху владишките конаци, късаха джубетата на гръцките владици, търкаляха по улиците владишките им камилавки, подиграваха се с владишките сеизи и викаха с предръзгавели гласове пред правителствените конаци: Не щем, не щем, не щем гръцки владици; искаме български! В Пловдив и Русе няколко църкви се превзеха с пристъп от тълпата; дървото, храчките, плесниците, камите вземаха най-живо участие в борбата. Турските власти гледаха сеир отстрана и не знаеха кого да запрат, кого от кого да завардват.
До узаконяванието на Българската екзархия бунтовниците и черковниците си съчувствоваха и тайничката си подпомагаха. Черковниците извличаха полза от действията на бунтовниците, като обясняваха, комуто се следваше, че народът затова се бунтува, защото му се не дава отделна, свободна, самостоятелна църква. До известна степен черковниците нравствено поддържаха бунтовниците, гледащец на тях като на грубата и луда сила, с която можеха да заплашват хората на Високата порта, за да изчевъркат по-скоро царския ферман за отцепванието на българската църква от Гръцката патриаршия. Четата на Филип Тотя и четата на Хаджи Димитра, може да се каже, ускориха разрешаванието на църковния въпрос. Ферман се издаде, Екзархат се учреди, светейши Синод се уреди. Черковниците разполагаха вече с една висша узаконена с ферман духовна власт, разполагаха с един народ от пет милиона, със земите на бъдащата велика Санстефанска България. Политическите съдбини и бъдащето на македонци, тракийци и дунавци бяха турени в ръцете на събравшите се отци в Цариград, в Ортакьой, в къщата на Магардича. Знамето на черковниците крепко се заби в тялото на Гръцката патриаршия и официално се развя по ортакьойските височини. Нравствено тържествуваха черковниците; и в това си тържество те не само че не забравиха бунтовниците, но пожелаха да им се скъса знамето, да им се наведе вратът, да замълчат и онемеят, защото делата им ще побъркат на свободното туряне в действие дадените е фермана правдини. Бунтовниците наедно с черковниците тържествуваха по повод на църковната победа; но при все това те останаха при и под своето знаме: свобода или смърт. Когато черковниците наченаха да поднасят благодарителни адреси на султана (с верноподанически и рабски чувства), когато черковниците наченаха да величаят султана: „цар, баща, покровител, защитник на народа”, а неговото тиранско правителство да наричат „свободолюбиво, милостиво, справедливо”, тогаз бунтовниците се разлютиха и наченаха да роптаят против постъпките на черковниците.
Разлютиха се бунтовниците и отвориха едновременно война и на султана, и на Екзархията. Знамето им остана пак същото, със същия разярен лев и със същото изречение: „Свобода или смърт”, само името си промениха: от бунтовници те се нарекоха революционери. Така също измениха плана на действията си: вместо бунтовнически чети наченаха да уреждат революционни комитети по градовете и селата, пренесоха деятелността си от влашката и сръбска земи в самото Българско, в самата народна маса между селяните и гражданите. Тръгнаха скришом от село на село, от град на град с брошури, вестници, устави, револвери, ками и отрова да проповядват революцията. Който пречеше на работата им, заплашваха го със смърт; ако ли не вземеше от дума, убиваха го, или пък го отравяха. Ония от черковниците, които разполагаха със средства и отказваха да дадат парична помощ на комитетското дело, изнасилваха ги, вземаха им толкова лири, колкото намираха при тях.
Стоян Заимов
От гореказаното се вижда, че патриотите на нашето неотдавнашно минало се делели на две отделни самостоятелни партии, от които всяка една си е имала политическо знаме; и че тези две партии са враждували помежду си и във враждата си докарвали са работата до политически убийства и обири, предприети от страна на революционерите. Принципиално тези две партии се деляха една от друга така:
1. Черковниците имаха за „политическо верую” закона на еволюцията; те вярваха и проповядваха следующето: политическото освобождение на България от турското иго трябва да върви по пътя на еволюцията, т. е. чрез мирното, спокойното и постепенно развитие в умствено и нравствено отношение на българския народ, чрез постепенното народно самосъзнание и проявявание на националното честолюбие и гордост; а за да се достигне тази цел, трябват се добре уредени училища и черкви: училището и черквата ще родят хората, които законно ще завардват народните ни правдини пред царските власти — ще родят хората, които ще повдигнат народната индустрия, култура и народната местна търговия. Народ просветен, народ с развита индустрия и търговия стои близко до економическото благосъстояние — близко до материалното блаженство, до благоденствието на мира сего. Политическата свобода сама по себе си ще дойде, когато всичките търговски източници и държавно-економическият подтик се дадат в просветените ръце на българския народ. Най-сетне, има Източен въпрос, разрешението на който ще стане в едно недалеко бъдаще. При разрешаванието на този въпрос българите с много малки жъртви, без кръв и политически тегла ще получат историческото си право да имат самостоятелна държава — ще им се даде политическа свобода. Освен това трябва да се има пред вид и това обстоятелство, че турската нация е назадничава, мъчно се поддава на просвещението; в индустриалната и търговска борба ще отстъпи на просветените българи, ще се скапе и пропадне в мързела, ще се сплуе в разврата, а заедно с това ще изгуби качеството си на управляющ деятел, а като първи нейни заместници на Балканския полуостров ще се явят българите. Ето защо българите, за да могат да вземат с достойнство, по мирен начин управлението в ръцете си, трябва да минат през добре наредената школа и просветената черква — трябва умствено и нравствено да се приготвят за държавното кърмило. Пътят на революцията е гибелен за „кроткия български народ”. Превратите са опасни за поробените народи. Политическото спасение е в постепенното и всестранно развитие на народа при най-дълбока тишина, ред и благоразумие. Добре уредената черква и училище под върховния надзор на Екзархията са спасението на народа, а не бунтовническите чети и революционните комитети. Бунтът е невъзможен; творителите му само пакостят на мирното население; дразнят и сърдят турските висши и низши власти. А като е така, то трябва да се попречи, доколкото е възможно, на каквото и да било въстаническо опитвание от страна на революционерите.
Тъй гледаха на въпроса черковниците — в това вярваха, това проповядваха — и според тези възгледи насочваха действията си. Екзархията, Светейшият Синод, архимандритите, протосингелите, дяконите, владиците и техните наместници по епархиите, по-видните първенци и търговци, една част от градските и селските свещеници и учители, една част от монастирските калугери и техните началници игумени, всичко туй казваше: „Не му е времето! Почакайте, турците сами ще се сплуят; московецът един ден ще дойде със своите донски казаци и царството ще остане на нас. Търпение — спасение. Господ на небето, ние на земята; той всичко вижда, той закъснява, но не забравя: ние няма да се усетим кога и как ще дойде нашият политически спасител. Мълчание, мир, ред и тишина пазете! Почакайте черквата и училището да наредим, че после ще гледаме за другото.”
2. Членовете на Букурещкия централен революционен комитет, членовете на частните революционни комитети в Румъния, Ловченският централен революционен комитет в Българско, членовете на частните местни комитети по градовете, паланките и селата в България, дейците на Централния комитет, апостолите на политическата свобода, всичко туй съставляваше комитетското съзаклятие — партията на революцията. Съображенията на тая партия бяха: съществува Източен въпрос; този въпрос се състои в това: кой да владее Цариград, Балканите и народите, които ги населяват. Източния въпрос го дигат и слагат народите, които населяват Балканския полуостров; от народите на полуострова зависи по-скорошното разрешение на въпроса. Българският народ е един от тези народи. Ако днес, повидимому, Източният въпрос е затворен, замълчан, то е, че няма кой да го повдигне. Чрез революция българите отново ще отворят Източния въпрос: веднъж подигнат въпросът, ще последва или обща европейска война, или частна. Турция непременно ще изгуби от силите си, ще отстъпи в нещо си; но какво ще изгуби и в какво ще отстъпи, това ясно не можеха да си представят хората на комитета. Резултатът на тези загуби и отстъпки ще е, че царската рая ще получи политически правдини, но в каква форма — и това не бе ясно за революционерите. Пътят на еволюцията е дълъг, уморителен, прокаран е през Сахара, великата африканска пустиня, по която няма сенки, няма чешми, няма где да си отпочине пътникът; при това този път е безкраен, предвиждат се пустинни урагани, които могат да затрупат керванджи-башията заедно с целия керван. Например кой може да гарантира, че един ден „свободолюбивото султаново правителство” няма да удари ключ на светата Екзархия, а „негово блаженство” да проводи на заточение, или пък да му покаже пределите на отоманската империя! Или пък кой може да поръчителствува, че екзархът и владиците един ден или нощ не ще бъдат натъпкани в някой военен параход и изпратени неизвестно где и защо?! Хайде, да кажем, че това няма да се случи, но где са условията за напредъка на индустрията, търговията, и просвещението? Пътните съобщения — неуредени, пощите и телеграфите също. Где е здравината, че всеки образован момък може да живее свободно в областите, да просвещава народа или да върти търговия, когато всеки свършивши в Русия, Румъния, Сърбия, или пък на Запад, щом се завърне в отечеството си, почват да го преследват като бунтовник? Политическата свобода е единственото условие за свободното и всестранно развитие на народа, а тя, свободата, ще се спечели чрез революцията. Има ли политическа свобода, има напредък, има възможност да се развие индустрията и търговията. Няма ли свобода, няма просвещение, няма индустрия, няма търговия. В революцията е спасението на народа. В това вярваха хората на съзаклятието, това проповядваха и според своите вярвания устроиха революционните комитети, приготвиха веществената и умствената революция в страната.
Черковниците и бунтовниците — двете на времето си патриотически партии — разполагаха и с живи, и с печатни органи, чрез които прокарваха своите патриотически възгледи: чрез брошури, циркуляри даваха наставления и заповеди из областите, едните по устройството на революционните комитети, а другите по устройството на училищата и църквите. Като две противоположни течения тези две партии се срещнаха по пътя на действията си и образуваха един вид малки въртопи, в които се давеха самите лица, които произвеждаха въртопите. Като партии, враждующи помежду си, те се явиха след учреждението на българския Екзархат, след като всичките черковни общини и училищни настоятелства се туриха под непосредствената висша духовна власт — Екзархията, и след като се учреди Централен български революционен комитет в Букурещ и Ловеч.
Враждуванието в началото бе слабо, но по-после, когато хората на Екзархията се срещнаха с хората на комитетското съзаклятие в пътя на действията си и наченаха да си бъркат и пречат едни други, тогаз враждуванието се усили. Този вид спречквания докараха в някои случаи работата до политически убийства, нощни нападения, явни обири и заканвание със смърт. Хората на комитетското съзаклятие наченаха буйно да проповядват против черковниците; заканваха им се пред комитетските хора и уверяваха, че в деня на революцията ще бъдат изпребити не само турците, но и първенците, владиците, протосингелите, архимандритите и дяконите, които явно враждуват против революционерите. В органа на съзаклятието вестник „Свобода”, после „Независимост”, Любен Каравелов бе отворил война на екзархийците: явно им се заканваше, явно проповядваше на мирните граждани да не слушат владиците и хората на екзархийците, да се не подчиняват на техните заповеди; укоряваше ги, приписваше им същите качества, каквито те приписваха на Гръцката патриаршия и на гръцките владици. В отговор на това екзархийците наричаха хората на комитета нехранимайковци, вагабонти, губители на народните правдини, луди глави, едепсизи, гладници, подкупници, оръдие на някаква си вънкашна сила. Това гърмене с думи трая от 1870 до 1877, т. е. до деня, в който братушките с песни прегазиха Дунава и нахълтаха в царството на черната робия.
Дякон Паисий бе един от върлите противници на комитетското съзаклетие, бе един от дързостните проповедници и агенти на екзархийците. Димитър Общи бе един от върлите гонители на владиците и техните дякони, един от юначните и неустрашими деятели на комитетското съзаклятие. Двете противоположни патриотически течения се срещнаха в лицата на Паисия и Общи, от които един, та един трябваше да изяде главата на другия. Общи и Паисий се срещнаха по пътя на работите си, образуваха черковно-бунтовнически въртоп, в който въртоп се удави дякон Паисий.”
* * *
Стенопис в катедралния храм „Свети Димитър” в Стара Загора
Наблягайки на конфликта между „черковника” дякон Паисий и „бунтовника” Димитър Общи, Стоян Заимов замълчава за основния участник във „въртопа”, в който се е „удавил” Паисий. Този участник е ръководителят на бунтовническата организация в България, който също е дякон, макар и бивш. По ирония на съдбата бунтовникът, подстрекател за убийството на черковника Паисий и издал заповедта за неговата смърт, е останал в историята като дякон с главно „Д”. Днес малко си спомнят за дякон Паисий, но почти всички знаят за Дякон Левски.
В коментара за убийството на дякон Паисий от Димитър Общи, Стоян Заимов дава крайни оценки за жертвата и убиеца. Документите и спомените на участниците в събитията показват, че дяконът не е бил „върл противник” на комитетското съзаклятие. Той е обявен за такъв по подозрение. За Общи също няма сведения, че е бил „върл гонител” на черковниците. Но задължението, което е поел - да спазва устава на БРЦК и да изпълнява заповедите на нейния ръководител, го прави убиец на дякон Паисий.
Действията, свързани с физическото отстраняване на дякон Паисий, съставляват цяла епопея в историята на революционната организация на Васил Левски. Тя ангажира пет месеца (!) вниманието на ръководителя на организацията и на много от неговите съратници от комитетите в района между Ловеч и Орхание (Ботевтрад).
Поради непопулярността на събитието от политическа гледна точка, то се споменава само в някои от издадените биографии на Васил Левски и то твърде бегло. А убийството на владишкия наместник дякон Паисий, извършено по заповед на Васил Левски, е било едно от събитията, които са оказали влияние върху разцеплението във вътрешната революционна организация, създадена от него.
„Прегрешенията” на дякон Паисий
Архидякон Паисий (с мирско име Пенчо), протосингел (секретар) на Ловченската митрополия, бил наместник на владиката Иларион, който заминал през декември 1868 г. за Цариград, за да участва в Първия църковно-народен събор и учредяването на Българската екзархия. „Личен любимец е на Илариона Ловченски, негов чирак е, негов възпитаник – дава кратка характеристика за Паисий Стоян Заимов. - Иларион живее в Цариград, а дяконът в негово име управлява Ловченската епархия, урежда и управлява черковните и училищните настоятелства; накъсичко казано: той разполага с владишката власт, той коли, той беси по черковните дела.”
Една от основните дейности на Паисий била, да събира от миряните църковния данък, наречен „владичина”, служещ за издръжка на духовния им водач – владиката. Затова Заимов го нарича „владишки таксилдарин”.
Паисий е роден в Троян и е живял известно време в Цариград. „Въртял се е по големите и малките капии в качеството си на дякон и тук е усвоил черковния политически език, на който се изразяват всичките владици, архимандрити и дякони и всички екзархийски агенти и чиновници”, добавя Заимов към биографията на дякона. И уточнява, че той бил на 25-27 години, хубавец. Секретарят на Димитър Общи, Васил Бошаранов, в писмо до Захари Стоянов от 1885 г. твърди, че през 1872 г. Паисий е бил 30-35-годишен.
Постоянното му седалище като наместник на владиката, било в Ловеч. Когато произтичат събитията, за които ще стане дума по-нататък, временно пребивавал в Орхание.
Дякон Паисий
Биографите на Левски, които са отделили внимание на случая с дякон Паисий, приемат, че последният изглежда трудно е събирал владичината в Ловешко и затова се подразнил, когато научил, че населението в епархията с по-голяма охота давало пари в помощ на революционния комитет, отколкото за владиката. Което го конфронтирало с комитетските дейци. Това станало някъде в началото на 1872 г.
Няма преки свидетелства, че Паисий е проповядвал „мир, тишина, покорност на султановите власти”, както пише Заимов. В „Миналото” той характеризира политическото верую на дякона с изреченото уж от него: „Светата Екзархия е взела бързи мерки по уреждането на черковните ни общини и народните ни училища; свободолюбивото и справедливо правителство на султана благоволи и одобри тези мерки. Отсега нататък нашият народ ще си има самостоятелна и чисто българска черква: нашите пари ще се харчат за нашите народни нужди, а не както бе по-преди, на нашите пари гърците градяха палати за гръцките владици и гръцките училища!” Възможно е Паисий действително да е вярвал във вложеното в неговата уста, но отношението му към комитетските дейци, преди те да се заемат с неговата съдба, не е докрай ясно.
Стоян Заимов предава съдържанието на писмо, за което твърди, че го бил намерил „у Грозя Изворчанина”. Предполага се, че това е Грозьо Съйков Топалски, член на Голямоизворския революционен комитет. От съдържанието на писмото, започващо с обръщението „Д-тре!” и завършващо с инициалите на подателя А. Д./ В. Л., както и от допълнителните обяснения на Заимов се разбира, че то е писано на 23 април 1872 г. от Аслан Дервишоглу, той и Васил Левски, до Димитър Общи.
В цитирания вид това писмо не може да е съществувало. То започва с обяснения на Апостола, че от село Лопян тръгвал за „Столицата”, т. е. Ловеч, като щял да мине през „Кардан”, т. е. Тетевен. Това не може да е вярно, тъй като още на 6 април Левски заминава за общото събрание в Букурещ, откъдето се връща едва след 1 юли. Няма как на 23 април той да е пътувал от Тетевен за Ловеч. „Кардан” пък е условното име на комитета в Тетевен, но от 1873 г. нататък, когато Апостолът вече не е жив.
Същевременно в писмото става дума за две действителни събития: отказът на етрополския чорбаджия Николчо Арнаудов да даде предварително обещаната парична помощ за комитета, съпроводен със заплаха, че ще предаде членовете на организацията, и „обезпокоителните действия” на дякон Паисий. Съществена в писмото по интересуващата ни тема е информацията, че на Димитър Общи се заповядва да следи дякона и да съобщава за това в Ловеч. Съществуват факти, потвърждаващи, че са осъществени такива действия.
Ето какво според Стоян Заимов се споменавало за дякон Паисий от първо лице, т. е. от Левски, в споменатото писмо: „Научавам се от верни наши хора, че дякон Паиси ни е мътел водата, отгдето е поминал; проповядвал мир, тишина и овча покорност, псувал тези, които проповядвали бунта, т. е. нас. Заканвал се на някои селски попове, наши хора, че щял да им обръсне брадите, ако се поведат по тези „хаймани и нехранимайковци”, т. е. подир нас. Следи за неговите действия; пусни по дирите му наши верни хора, гледай да са от по-събуденичките, ако вземе много да бърка, виж му работата, както се следва. Засега само следи и съобщавай писмено в столицата. Ако доде работата до убийство, гледай майсторски да се извърши.”
От „цитираното” от Заимов, се вижда, че той е бил наясно, че инструкциите за убийството на дякон Паисий са дадени лично от Васил Левски. Затова не е честна заявената от него позиция, че черковника дякон Паисий се удавил във „въртопа”, защото се конфронтирал с бунтовника Димитър Общи. Основният непримирим враг на дякон Паисий е бил Дякон Левски.
„Не намерихме сведения „от първа ръка” за заплахите, които владишкият наместник е отправял към „народните хора и селските попове”, че ще ги предаде на властите”, констатира Димитър Панчовски. Но както се вижда от писмото в „Миналото” и от разпита на Общи пред турския съд (ще стане дума по-нататък), такива заплахи Паисий не е отправял: псувал поповете, които симпатизирали на комитета, заплашвал, че ще им обръсне брадите.
Ако доста от написаното е спорно, със сигурност вярно в текста, който привежда Заимов, като написан от Левски, са указанията, които последният дава на Димитър Общи да следи чрез верни хора действията на Паисий и да докладва за тях. Такива указания Общи действително трябва да е получил, защото е налице негово писмо, изпратено до Ловешкия комитет, съдържащо сведения за дякона. Този факт дава основание да се предполага, че Заимов е получил някаква достоверна информация от участниците в събитията, с които е контактувал, но вероятно е допълнил празнотите, като е добавил нещо от себе си и така е изкривил истината.
Първи действия на Димитър Общи
Началото на „кампанията” за физическото отстраняване на дякон Паисий е дадено в началото на 1872 г. Това се разбира от споменатото писмо на Димитър Общи, където е записано: „Помните ли зимъска, когато ми казахте таз черна душа, че казал некъде, че в наш Ловеч има добри работници.” Тук под „черна душа” се разбира Паисий, а „добри работници” са комитетските дейци, които в устава на комитета, така наречената „Нареда”, са упоменати като „работници за освобождението на българският народ”.
Димитър Общи
При разпита, проведен в София на 10 декември 1872 г., Димитър Общи казва на турските следователи:
„Дяконът-наместник на владиката се усъмнил, че в Ловеч имало комитет, обаче не беше разбрал добре. После отишъл в [Голям] Извор. В Извор той попитал Марин Попов: „Има ли във вашето село комитет? И аз [също] ще се запиша?” Казал това и за уверение дал две лири. За дадените две лири той поискал [разписка с] печат, както се дава всекиму. Когато Марин се тъкмял да предаде парите на комитета и вземе [разписка с] печат, похарчил парите и не могъл да ги предаде и нито пък съобщил. След това, дяконът без да получи разписка оттам, обиколил други села, за да събира владищина. Когато той искал владищината от поповете и от кметовете, а те му отговаряли [че нямат пари], дяконът им казвал: „За комитета намирате пари, а за владиката нямали, казвате, ще ви науча аз вас!” Понеже тия казани от него думи достигнаха до комитета, сякаш предадени по телеграфа, издаде се заповед за убиване на тоя дякон.”
Не е много ясно какво точно е искал да каже Общи с думите, че дяконът-наместник не разбрал добре за комитета в Ловеч. Може би отговора се съдържа в написаното от Стоян Заимов: „той [Паисий] знаеше, че в Ловеч има комитет, но не допускаше, че Ловченският комитет е център на всичките комитети в Българско”. И още: „Хората на комитетското съзаклятие, които искаха главата на Паисия… живееха в Ловеч.”
За времето и мястото на получаване на заповедта, която трябвало да изпълни, Общи обяснява, че това станало в Ловеч, като преди това той бил на обиколка в София. Точните му думи са: „Оттам аз се отбих в някои софийски села, отидох в Орхание и като събрах, както по-рано пари от Орхание, завърнах се в Ловеч и предадох на комитетската каса събраните от Орхание около три хиляди гроша. Там престоях пет-шест дни. След това ми дадоха писмо и ми заповядаха устно да убия дякона-наместник на владиката в Орхание. И в писмата (?), които носех за комитетите, се казваше да бъде убит дяконът, дето и да се намира.”
Времето, когато Общи е получил устната заповед да убие дякон Паисий, може да се установи след анализ на някои налични документи.
Практиката, установена от Левски, била, срещу предадените пари да дава разписки-квитанции, попълнени лично от него – последното се установява по почерка. Квитанциите са имали две части: едната е откъсвана и давана на внеслия парите, другата – кочанната част, оставала в Левски или касиера на комитета в Ловеч. Една значителна част от кочанните остатъци от квитанциите е запазена и до днес в Историческия музей в града. На повечето е записано името на Д. Общи.
Част от кочанните остатъци от квитанциите, издадени от Васил Левски на Димитър Общи на 14 февруари 1872 г.
Такива квитанции има с дати 14 февруари и 25 март 1872 г. Както ще стане ясно по-нататък, на 25 март Общи не е ходил в Ловеч, а е предал парите на Васил Йонков и той ги е занесъл на Левски. От това следва извода, че Димитър Общи е получил устна заповед да убие Паисий на 14 февруари, когато е бил в Ловеч, за да предаде събраните пари от София, Орхание и околните села.
Пред турския съд Общи споменава за предадени в Ловеч пари само от Орхание. Това не е съвсем точно и логично, защото както се вижда от квитанциите, той е предал и пари, събрани от София и някои села, намиращи се между София и Орхание – все места, за които посочва, че е посетил, преди да се отчете.
Запазени са писма, изпратени от тези местата, с посочени в тях сведения за предадените пари. Тези сведения са отразени и в квитанциите. Например, с писмо от 27 януари от частния революционен комитет в София осведомяват Левски, че на Общи са дали 105 гроша. На 1 февруари комитета в Орхание съобщава за 463 гроша, дадени на Общи. Квитанции № 18 и № 14, издадени за получените суми от тези две места, отговарят на сведенията за парите, посочени в писмата.
Заповедта, която Общи получил в Ловеч, не може да е била дадена от никой друг, освен от ръководителя на революционната организация в България. Именно тази устна заповед се визира в написаното: „Помните ли зимъска, когато ми казахте таз черна душа…”
Убийството на ловешкия владишки наместник е възложено на Димитър Общи не само защото дяконът се е подвизавал в неговия район. Марин поп Луканов обяснил на д-р Парашкев Стоянов, издал през 1901 г. книга за Ловченския революционен комитет, че Общи бил натоварен с убийството, едно, защото бил опитен, и второ, защото бил „изпълнителната власт” на Левски. Последното се потвърждава и от един откъс от спомените на Христо Иванов – Големия.
С писмо до комитетите в ръка Общи проследил дякон Паисий при неговата обиколка и посещението му последователно в Тетевен, Голям извор, Видраре, Осиковица, Орхание, но не успял да го срещне. Когато пристигнел в съответното селище, му казвали, че дякон Паисий бил там, но заминал. Обиколил и някои тетевенски села. Във всичките посетени места му говорили да убие дякона - владишкия наместник.
Това, както Д. Общи сам обяснява, е било записано в писмото, което той е носил. И така навсякъде, където е ходил и давал писмото, му напомняли, че има задача да убие дякон Паисий. Затова и Васил Бошаранов, който го придружавал при обиколките му, споменава при разпита си, че председателите на комитетите са казвали на Димитър, че не искали дякона да обикаля по техните места. Записването в писмото до комитетите да наблягат пред Общи, че трябва да убие дякона, е било ход на Левски, неговия помощник да бъде поставен под непрестанен натиск до изпълнение на поставената му задача.
След ново посещение на София и софийските села, през Орхание Димитър Общи се върнал в Тетевен. Пак обиколил няколко околни села, от където събрал пари. В Лопян го посрещнал Васил Йонков Гложенеца и му предал писмо, донесено от Ловеч, в което се съобщавало за самоубийството на Ангел Кънчев в Русе. Властта там усетила комитетските действия и имало заподозрени. Затова в писмото било указано: „Пази се. Завери веднага тескерето си, замини за Пловдив и се побави там известно време.” Васил Бошаранов уточнява, че писмото било от Дякон Левски и в него се казвало също: „Димитър да предаде събраните от комитетите пари и разписките на Васил Гложенеца.”
Общи изпълнил заръчаното му: заверил тескерето си, изпратил секретаря си в Орхание и заминал за Пловдив. Бошаранов после се прибрал в Голям извор и пак станал учител.
Запазена е записката, която Общи е предал заедно с парите на Васил Йонков и в която е описано от кое място, от кое лице, каква сума е получена. Тя е съставена на 17 март 1872 г., което означава, че на този ден Общи е получил указанията от Левски и е предал парите и разписките, след което е заминал за Пловдив. Върху квитанциите, издадени и подписани от Левски на 25 март, фигурират същите данни за парите и лицата, от които са получени, каквито са посочени в записката от 17 март.
Че първите практически действия, свързани с убийството на дякон Паисий са извършени през февруари и март 1872 г., се вижда и от продължението на разказа на Общи: докато той пребивавал в Пловдив и после в София, пълномощниците на българските революционни комитети заминали за общото събрание в Букурещ. Това, както знаем, е станало към средата на април.
Димитър Общи престоял в Пловдив в хана на Михалаки Гюмюшгердан 25 дена, след което заминал за София и след това се прибрал в Тетевен. Там било получено писмо за него, в което пишело: „Докато комитетските пълномощници отсреща не дойдат, да не се залавяш за никаква работа, да останеш в Тетевен.” Останал в къщата на Дочо Мръвков два месеца.
Дякон Паисий се отказва от заканите си, „рапортът” на Димитър Общи
Стоян Заимов отбелязва в историята за убийството на дякон Паисий, че той в един момент се опитал да подобри отношенията си с комитетските дейци. Затова и Д. Общи написал писмо до Ловешкия комитет, в което предлагал да се отложи убийството на дякона, понеже той „се покръстил”.
В писмото си до Захари Стоянов Васил Бошаранов споменава за този любопитен момент. В края на м. юни (според Бошаранов) Паисий дошъл в с. Голям извор по своите си дела и отишъл в училището при него. Разприказвали се и между другото Паисий казал: „Василе, ний сме стари приятели и аз знам, че вий с Общият ходите цяла зима по Ловчанско, Орханийско и Софийско, та бунтувате, но защо ми не кажете и мене тази работа; мигар аз нямам 10-20 лири да помогна? Но на това той не е можал да добие удовлетворителен отговор.”
Според Заимов, който е имал възможност да разговаря с Бошаранов, Паисий бил получил анонимни писма от Етрополе, Орхание и Голям извор, в които му се казвало, че ще бъде убит, ако не си стиска устата и не престане да заплашва поповете и учителите. Затова дяконът намерил Бошаранов, обявил, че няма да се бърка в делата на комитета и помолил, да се съобщи, където трябва, да не го преследват. Заимов добавя, че Бошаранов предал на Димитър Общи желанието на Паисий, но той не повярвал.
За съжаление Общи не споменава тези подробности пред турското следствие, за да разберем какво точно се е случило. Но не е вярно, че той не е повярвал и не е реагирал. Напротив - не е бил убеден, че дякон Паисий ще предаде членовете на комитета на турските власти.
Заимов също е бил на такова мнение, защото споменава, че „това заканвание [към членовете на комитета] бе един вид дипломатическа постъпка от негова [на Паисий] страна: да сплаши дейците и членовете на местните комитети и с това да тури капак на комитетското дело в Ловчанската богоспасаема епархия”. Последното е малко пресилено, защото ако е бил толкова против дейността на комитетските дейци, Паисий едва ли е щял да предложи финансовата си подкрепа за делото им, както твърди Бошаранов. Има и доказателство, че дяконът действително е дал пари за революционната организация и това е било известно на Общи, защото го съобщава по време на турското разследване.
Колебливата позиция на Димитър Общи по казуса с дякон Паисий, се вижда добре в писмото му до Ловешкия комитет, изпратено след 15 май 1872 г. То съдържа четири напълно изписани страници с разкази за събития, станали на 10, 12, 13 и 15 май, за които са му разказали членове на комитетите от районите, които е обикалял. Подреждането на разказите в писмото не е последователно на датите, което може би означава, че записването е ставало по реда, в който Общи си е спомнял за случилото се. Самото писмо не е писано от него, защото е бил неграмотен.
Съдържанието на отделните разкази е много любопитно, но трудно се възприема еднозначно. Писмото е изпратено до Ловешкия комитет и попада в ръцете на Левски - намерено е в неговия архив с поставена резолюция, написана лично от него: „№р 1-й. Д. общiй”.
В писмото няма дори намек, че Паисий „щял да издаде работата на властта”, както спекулативно е твърдял по-късно Апостола пред турското следствие. Напротив, в повечето от сведенията, които Общи е отбелязал, като разказани му от комитетските дейци, се описва как дяконът се чувствал като равноправен с тях, изтъквайки: „вие сте народни и аз съм народен”. На няколко пъти се изказал и с похвала за Димитър Общи, за когото (вече по думите на Тодор Бръмбара) знаел, че „дошъл тук да събира комити”. Опитал се е и да бъде шеговито ироничен към неговата дейност.
Ето за какво конкретно се съобщава в два от разказите:
На 12 май Паисий се заял в Малък Бочукоглу, т. е. Етрополе. Попитал къде е „големият даскал”, т. е. Тодор Пеев, как вървят „народните работи” - знаело се, че в селото се занимават с тях. Събеседникът на Паисий отговорил, че не разбира въпроса. Знаеш, ама не искаш да ми кажеш, казал дякона и показал, че носи два револвера. Бил укорен от разказващия случката, че няма право да носи оръжие: българите също нямали оръжие, защото нямали право да притежават такова. Паисий обаче казал, че ако искат оръжие, могат да се сдобият, като кажат на Димитър Общи - той можел да им донесе пушки. Бил пренесъл хилядо хиляди. (В последните редове се съдържа иронията, за която стана дума. Знаейки, че внасянето на оръжие в България било почти невъзможно, Паисий разправял, че Общи можел да направи това: даже бил пренесъл „хилядо хиляди” пушки!)
На 15 май Общи научил от член на комитета в Скендер Дервишоглу, т. е. Осиковица, че дякон Паисий го попитал: „познаваш ли Димитър Общи, къде се намира”. Запитаният се направил, че не знае за кой Димитър става дума, имало много с това име. Паисий уточнил, че става дума „за народния”, но така и не получил отговор. По реакцията на Общи по-нататък в писмото личи, че той е предполагал за какво го е търсил дякона - да му каже същото, което казал и на Бошаранов. Затова е написал: „Моля ви братя пратете ми по-скоро [решение] на централния [комитет] черна ли е душа [Паисий] или не е. Явете ми със същата поща по-скоро доде се мае тадева, да го очистя, ако е за чистене. Нека се подпишат 24 лица да го очистя. Помните ли зимъска, когато ми казахте таз черна душа, че казал някъде, че в наш Ловеч има добри работници.”
Не е много ясно написаното за броя на лицата, които трябвало да се подпишат под решението да бъде убит Паисий. Цифрата „24” е добавена допълнително над две букви или числа, които действително могат да се прочетат като 24, но такава бройка на подписите просто удивява като искане. В случая важното е, че Общи, след като разбрал за Паисий, че е променил отношението към комитетските членове и е дал пари на Марин Попов, е поискал от Ловешкия комитет потвърждение дали е „черна душа”, т. е. дали е предател. И да му потвърдят, че трябва да го убие, като му изпратят писмено решение с подписи на отговорни членове на комитета.
Фрагмент от писмото на Димитър Общи до Левски от май 1872 г.
Израза „в наш Ловеч има добри работници” директно посочва кой е бил засегнат от действията на дякона. Не са били комитетите в Орханийско и Тетевенско, а Ловешкия комитет. Така са разбрали при разпитите и членовете на турската следствена комисия и са записали в протокол № 1 от 14 декември 1872 г.: „Ловчанския комитет се разгневил на дякона-наместник на ловчанския владика, че той узнал за комитетската дейност…”
Според Стоян Заимов Общи написал „рапорт”, съставляващ „едно дълго писмо”. Този рапорт бил „пратен и прочетен от когото се следва”. Разгледали го членовете на Ловешкия комитет поп Кръстьо, Димитър Пъшков, Марин Луканов, Иван Драсов и Левски. Събранието, се провело през месец юни, пише авторът на „Миналото”, но това не може да е вярно, тъй като по това време Апостолът е в Букурещ. Вземането на решението е станало в началото на юли, веднага след завръщането му в Ловеч. Заимов също казва, че се е изчакало връщането на Левски, но не е знаел, че това е станало едва в началото на юли.
На събранието едни от членовете предлагали да се сплаши Паисий и така той да бъде принуден да напусне Ловченската епархия. Имало и идея да се пуснат компрометиращи слухове по негов адрес, за да бъде отстранен от височайшето ръководство на църквата. Левски предложил: „дякон Паисий трябва да се убие”. Било прието това предложение, като изпълнението му се възложи на Димитър Общи. „Това решение се съобщи на Общи по комитетската поща, като му се заповяда бързо да извърши присъдата”, пише Заимов. Той обаче не споменава в писмото да е имало заплаха към изпълнителя на присъдата.
Възможно е да е имало такова съвещание след връщането на Левски от Букурещ. Но на него трябва се е разглеждал въпроса за Паисий в светлината на полученото писмо-доклад от Димитър Общи и най-вече на искането му да получи подписана писмена заповед за убийство на дякона. Смъртната му присъда е била издадена още през февруари от Левски. На евентуалното заседание през юли той просто е потвърдил тя да бъде изпълнена, независимо от съмненията на помощника си.
Разбира се, Стоян Заимов не е знаел точното съдържание на писмото на Общи до Ловешкия комитет. Мислел е, че е рапорт „за всичко, що беше извършил Паисий по селата и градовете против делото на съзаклятието”. Авторът на „Миналото” е считал, че Общи е написал две писма: едно с „рапорт” за „противокомитетската” дейност на Паисий и друго – с предложение да се отложи убийството на Паисий, понеже той „се покръстил”, като заявил, че няма да се бърка на комитетското съзаклятие и сам желае да се запише за член на комитета. Писмото всъщност е едно и накратко бе обяснено какво пише в него.
Първият опит за убийство на дякон Паисий
След завръщането на Левски от Букурещ той повикал Димитър Общи в Ловеч, но последният бил сърдит, че не го взели на общото събрание и отговорил: „ако е нужно ела ти, аз още веднъж не стъпвам в Ловеч”. Тогава дошло писмо със заповед да убие час по-скоро владишкия наместник дякон Паисий. Ако не приемел да го убие, щели да хвърлят жребий: на чието име се падне жребия, той щял да убие първо него, Общи, а после и дякона.
Това е казано от Общи пред турското следствие и явно в него се визира точното съдържание на писмото, с което му се нарежда за втори път да убие Паисий, както пише и Заимов. Последвало друго писмо, изпратено от Димитър Пеев от Голям извор, в което се казвало: „Дяконът е във Видраре, събери хората си и ела бърже!”
Пред следствената комисия в София Стоян Пандура, един от активните участници в опита за покушение, разказва: „Преди пет месеца, или по време на жътва, един ден даскал Иван [Фурнаджиев] ме повика в училището [и ми] каза: „Свикахме събрание [и] решихме: „Лечо ковачът, Генчо Михайлов, Въльо Станчев, Петър Велев, Димитър и ти, шестимата ще отидете в Извор и ще устроите засада. Наместникът на владиката – дяконът – ще предаде нашия комитет на властта, убийте го!”Аз събрах тия хора и им съобщих тая работа. Взех и Димитра. Хаджи Станьо даде всекиму от нас разни дрехи за преобличане, а на ония, които нямаха оръжие, той даде и оръжие.”
В разказа има допусната грешка, защото няма логика два пъти да се повтаря името на Димитър Общи. Според показанията на Тодор Бръмбара и Лечо Ковача сред участниците бил Дако гложенеца. Става дума за Атанас (Тако, Дако) Гложенски.
Бръмбарът дава сведение, че групата за убийството на дякона се събрала в Тетевен в къщата на Станчо - вероятно става дума за хана на Станчо х. Иванов.
Общи пред турския съд на практика казва същото: „Аз събрах хората си и в полунощ пристигнах в [Голям] Извор. Бяха шест души: единият Стоян, другият Лечо и Петър, имената на другите не помня; всичките са в затвора.” Нюансът тук е, че Общи, който е бил ръководител на групата, която трябвало да убие Паисий, се е считал и неин организатор.
От думите на Пандура се вижда обаче, че организация на първия опит за убийство на Паисий, всъщност е била дело на хаджи Станьо Врабевски от Тетевен. Той извършил заръчаното му от Левски, записано още на 6 февруари в личния му бележник на с. 112: „Х[аджи] Стани за 6 души юнаци, Стояна [Войвода] с дружината му да им заплати по една пушка, един нож и по един револвер и да им дава по малко тютюн за по пътя.” Някои от разпитваните пред турското следствие, като Лечо Ковача и Тодор Бръмбара, споменават, че и Петко Милев взел участие в предварителната организация на мероприятието.
След като се събрали, участниците в покушението отишли в Голям извор и се настанили в една стая на училището, където преспали. Сутринта Димитър Пеев извел четата от селото и завел хората в една колиба в лозята. После се върнал да научи кога ще дойде дяконът и накъде ще отиде. Като разбрал това от Герго Кабакчиев, на обяд се появил отново при четата и съобщил, че Паисий дошъл в Голям извор и от там възнамерявал да замине за Осиковица.
После завел хората сред непожънатите ниви на половин час разстояние. Това място той считал, че е най-подходящо за засада. Пеев се върнал, а останалите стояли повече от час, когато чули, че селският пъдар гръмнал веднъж, което било знак, че Паисий нямало да дойде. После се разбрало, че братовото момче на мухтаря Димитър Стамболиев от селото, видяло съмнителните хора в нивите и предупредило дяконът, който вече се бил отправил на път. Паисий се върнал и работата се развалила.
Според казаното от Димитър Пеев акцията в Голям извор била подготвена и ръководена от Герго Стойков, Марин Попов и Герго Кабакчиев.
Сплашването на Димитър Общи
След неуспеха в Голям извор Общи се върнал в Тетевен. „Много пъти идваха писма за тая работа”, казва той на разпита си, но не се заема с нея. „Най-сетне получих от Орхание едно писмо”. „Дяконът е тук…” - пишело. Дигнал се и веднага заминал за Правец.
С „много пъти идваха писма” се визира целия период февруари-юли. За тези писма със заповеди да бъде убит Паисий, споменава и Васил Левски при срещата си с Христо Иванов в Ловеч през месец юли. В действителност опита за убийство и самото убийство стават в рамките на по-малко от месец.
Може да се предполага, че при първия опит за убийство на дякона, Димитър Общи е бил респектиран от отправената му заплаха, че ако не изпълни заповедта, ще бъде убит и е заминал за Голям извор. Но вижда се, че след това той пак започнал да се противи. Възниква въпроса: какво го е накарало, след като явно не е имал желание да изпълни възложената му заповед да убие дякона, все пак накрая да се заеме с това?
Общи не е искал да убива Паисий. Стоян Заимов разказва, че заради „злонамерените действия” и „непокорството” на Димитър Общи, включая и отказът му да убие дякон Паисий, той бил осъден на смърт. Решението било взето от Левски и членовете на Ловешкия комитет, теглил се жребий и изпълнението на присъдата се „паднало” на Христо Иванов - Големия.
Всъщност това е своеобразна интерполация между заплахата, отправена до Общи чрез писмото от Ловеч със споменатия в него „жребий”, и действията на Христо Иванов, който посещава Левски в Ловеч с определена мисия. Понеже Заимов не е знаел подробностите, обвързва по този начин събитията.
Какво всъщност се е случило, разбираме от спомените на самия Хр. Иванов. Той пише, че малко време след като бил получил от Никола Обретенов от Русе отпечатаните устави на БРЦК, т. е. това е било през юли 1872 г., бил извикан от Васил Левски в Ловеч (Иванов живеел в Търново). Там започнал да се оплаква, че Димитър Общи „не вършел работата според закона”, т. е. устава. На три-четири пъти му се издавала заповед „да убий дякона Ловчански, щото повреждал много работи и душел много дано улови нещо и да издаде на правителството, като даже и започнал да издава по нещо си”.
Христо дал мнението си, че след като Общи не си изпълнявал задълженията според закона, трябвало да се накаже. За вида на наказанието, съдим по записаното в чл. 8, на гл. ІХ на устава на БРЦК: „Ако някой от членовете на тайната полиция се откаже да извърши заповедта, която му е наложена от централния комитет, то ще да се накаже със смърт.”
Левски обаче, се възпротивил с думите: „Добре, да го убием, ами кого да наместим на мястото му.” И привел съображения, че след смъртта на Ангел Кънчев, били останали само трима членове на тайната полиция (визира себе си, Големия и Общи). „И него да очистим, пък тогива да се гледаме и да се чудиме де по-напред да се върши работа”, били опасенията на Апостола. „Да намериш Димитра да му докажеш щото трябва да си изпълнява длъжността непременно, инак ще постъпим според закона”, заръчал той на Големия.
Васил Левски, брат му Христо Кунчев и Христо Иванов – Големия
Христо Иванов и Димитър Общи се срещнали в Български извор „на затулено място, при една гора и от другата страна - бахча”. Големият бил с няколко момчета, тъй като имал и друга задача, поръчана му от Левски, за която всъщност бил повикан в Ловеч. Общи, като ги видял, и след като получил укор, че не си изпълнява длъжността, почнал да трепери (така е написал Хр. Иванов), мислейки, че са дошли да го накажат. Оправдал се, че дотогава бездействал, тъй като не бил получил още решението на Ловешкия комитет. Предния ден, обаче, Иван Драсов му бил донесъл „точно решение”.
„Сега се качвам [на коня] и отивам да свърша длъжността си”, обещал Димитър, имайки предвид задачата да убие дякон Паисий. Христо Иванов в допълнителна бележка към спомените си потвърждава, че когато отивали от Ловеч към Гложене, срещнал „в Каленик” Ваньо Драсов, който носел писмо „на Общия”. Както се разбира от протоколите от разпитите в София, това писмо е било с подписано решение за убийството на Паисий, така както е искал Димитър Общи.
Иван Драсов в писмо до Параскев Стоянов от 28 юни 1901 г. също обяснява, че той по заповед на Левски отишъл в Тетевен да предаде на Димитър Общи решението на комитета за убийството на Паисий. След това Общи трябвало веднага да замине за Румъния през Оряхово, защото заради своите явни и някои даже скандални действия, се бил компрометирал. Имало много оплаквания от частните комитети от района на дейност на дякон Паисий против него.” Последното изглежда е казано на Драсов от Левски, но освен тези твърдения, няма запазени други сведения за „компрометирането” на Д. Общи, освен съобщенията, че не си плащал разходите.
Драсов потвърждава и същевременно уточнява сведенията на Големия, че отивайки при Общи в Тетевен, при река Калник срещнал Христо Иванов с Лукан Цачев и Тошко поп Луканов, които били в Абланица на акция и се връщали от там.
Бележки на Васил Левски от 20 юли 1872 г.
Кога се е провел разговорът с Христо Иванов в Ловеч, се разбира от документ, в който Левски е записал разходите, които е направил през месец юли 1872 г. Две от бележките носят дата 20 юли 1872 г.
В едната от бележките, написана с мастило, се казва, че „за тайната полиция на № 1-во в Асланооглу Асан и № 1-во в Алилаа Силевли, за да убият Величка ефенди”, са дадени 240 гроша. Бележката е задраскана, а сумата заличена плътно. Величко ефенди е Величко Стоянов от Русе, който бил извършил предателство и за това трябвало да бъде наказан. Във втората неясна бележка, написана с молив, е разчетено, че 107 гроша били дадени за два коня с кирия и разноски за шест дена на тайната полиция - № 1 и № 2 от Алилаа Силевли, които били „отредени да земем на ненарод[ни хора] пари”, но не могли.
Асланооглу Асан е революционният комитет в Търново и члена на тайната полиция № 1 явно е Христо Иванов. Алилаа Селевли е революционният комитет в Ловеч и № 1 и 2 трябва да са Лукан Цачев и Тошко Луканов, както казва Драсов (в спомените си Големия е споменал Лукан Цачев и Христо Цонев). Първата бележка се отнася за планиране на убийството на Величко Стоянов, с което изглежда е трябвало да се заемат Христо Иванов и единия от двамата членове на комитета в Ловеч, за които става дума в следващата бележка. В нея пък се визира акцията, ръководена от Христо Иванов, за която той пристигнал в Ловеч.
„Имало у едного человека пари много и бил противник на нашата света работа. Да идеш да му вземеш парите, а друго нищо не правѝ – той такъвзи, като му вземеш парите, той става народен”, обяснил задачата Левски. Големия, заедно с Тошко Луканов и Лукан Цачев от Ловеч, и няколко момчета от Видраре, пристигнали в дома на човека, когото трябвало да ограбят. Той обаче казал, че имал само 500 гроша, които бил заровил. В това време се появила турска потеря и участниците в акцията побързали да напуснат мястото, като не могли да вземат пари от„ненародния” чорбаджия.
Любопитно е, че когато Хр. Иванов се срещнал с Общи, последният го попитал къде е тръгнал с момчетата. Като разбрал повода, Общи казал: „Брате иди, но няма да намериш нищо – само труд голям ще направиш, отиди!” Така и станало. Този детайл от дейността на комитетската организация показва, че Общи, за разлика от недоволния от него Левски, много добре е познавал района, в който е работел. На практика Апостолът е изпратил повикания чак от Търново Христо Иванов на предварително обречена акция.
Разказът на последния идва да покаже, че Стоян Заимов в „Миналото” не е точен в две неща: че се е готвело смъртно наказание на Димитър Общи, което да бъде изпълнено от Христо Иванов, и че това е било решение на Ловешкия комитет. На практика всичко се е решавало от Васил Левски, като в случая той се е допитал, все пак, до близкия си сподвижник Големия. А смъртното наказание е било при условие, че Общи не изпълни заповедта да убие Паисий.
Възможно е обаче, опити да бъде убит Димитър Общи да са правени след срещата на Левски с Иванов. Основание за това дават спомените на Димитър Пъшков, в които той твърди, че „Левски ходи два пъти в Тетевен да убие сам Общи, обаче Тетевенския комитет скри Общи”.
Дякон Паисий дал пари за комитета
Бележка, написана от архидякон Паисий
Думите на Димитър Общи, изречени пред турското следствие, че дякон Паисий дал пари в подкрепа на революционния комитет, се потвърждават от една бележка, намерена в архива на Васил Левски. Тя гласи: „Преди няколко време като са разговорихме с г-на Марина Попов за еди коя си работа броих му 5 пет бели меджидиета за общината им. 1872 иулий 11-го Г. извор, Паисий Архидиакон.” Под бележката Левски е написал: „Дияконова №р 7-й” ”.
Бележката е вторично действие. На 3 август 1872 г. членовете на комитета в Голям извор изпращат на Апостола писмо, с обяснението, че Паисий бил предал парите преди време, но Марин Попов не казал за тях на никой от останалите членове. Затова когато дякона отново се обадил, го накарали да напише бележката-уверение. Като поискали от Попов дадените му пари, той отвърнал, че Паисий му ги бил дал назаем и от неговата, на Попов воля, зависело дали ще ги предаде на комитета или не.
„Еди коя си работа” се разчита като „комитетската работа”, „общината” пък е „комитета”. Попов, който е бил секретар-касиер на комитета в Голям извор, очевидно е присвоил дадените му пари или както казва Общи пред съда: „похарчил ги”. А после, след убийството на Паисий си е направил оглушка за по-нататъшното им придвижване.
Датата на бележката, написана от дякон Паисий подсказва, че той е бил обезпокоен от неуспешния опит за атентат срещу него и е потърсил членовете на комитета в Голям извор да обясни, че погрешно е считан за техен противник. И тогава са го накарали да напише бележката и са я изпратили на Левски. Той вероятно е трябвало, след като е имал тази бележка, да поиска парите от Марин, но няма сведение дали го е сторил.
Кой е подписал заповедта за убийството на Паисий
От турските следствени протоколи се установява, че след устната заповед и писмото със заплаха, Димитър Общи е получил и исканата от него подписана писмена заповед за убийството на дякон Паисий. Този факт се появява някак неочаквано, едва при разпитите на заловения Левски.
При разпита на Димитър Общи, проведен на 10 декември 1872 г., той споменава че получил заповед да убие дякон Паисий от Ловеч. Но не уточнява кой лично я е издал. При очната ставка между Димитър Общи и Васил Левски, провела се пред турската следствена комисия на 8 януари 1873 г., виждаме да задават въпроса: „Димитре, от кого дойде заповед за убийството на дякона-владишки наместник, когото ти уби в Орхание?” Последвалият отговор е: „Убих го въз основа на писмо, дошло от Ловчанския комитет и от Дякона с подпис Арслан Дервишоглу.” (Аслан Дервишоглу е Дякон Левски на турски език.)
Очевидно, че именно такъв отговор е чакал питащият следовател, но явно за това вече е станало дума при някой предишен разпит, за който няма запазен протокол или пък в преписаните протоколи е изпуснато нещо от оригиналните текстове. Към последния извод насочва протокола с присъдата на Общи, който е съставен на 14 декември 1872 г., преди да бъде заловен Апостола. Там е записано: „… една след друга идвали заповеди чрез писмата, които той непрекъснато получавал от Ловчанския комитет и от Дякон Левски, в които му се казвало, че ако не побърза да убие непременно дякона владишки наместник, от името на комитета ще се тегли жребие и комуто се падне, тоя човек ще убие най-напред него [Димитра], а после и дякона…”
На 8 януари, след задаване на въпроса за изясняване на конкретния подбудител за убийството на Паисий, следователите питат след това Левски, какво ще каже по повод думите на Димитър, че е убил дякона въз основа на неговото писмо с подпис Арслан Дервишоглу. Следва един измислен отговор. Тъй като Димитър „дал рапорт”, че дяконът щял да издаде „работата” на властта, съгласно постановленията на комитетския устав той трябвало да бъде убит, казал Левски, но добавил, че уж поискал за това мнението на Букурещкия комитет. Докато дойде отговорът, Димитър убил дякона в Орхание. После се получил положителен отговор от Букурещ за убийството и Левски го изпратил, но разбрал, че Паисий вече бил убит, тъй като от Букурещ Димитър бил получил „уж по-напред” заповедта за убийството, завършва скалъпената си история Апостола.
Веднага след това разпитващият, като набляга, че Левски отрича да е автор на писмото за убийството на дякона, пита Общи, като е неграмотен, кой му е прочел писмото? Димитър отговаря, че даскал Иван [Фурнаджиев] от Тетевен му го прочел. Апостолът, като разбира този факт, осъзнава, че Общи има свидетел в своя подкрепа, който също се намира в затвора в София и може да потвърди, че е имало такова писмо. Затова признава: „Комитетите не вършеха никаква работа без подписа с моето лъжливо име Арслан Дервишоглу. Каквото и да съм казал преди за убийството на дякона, аз изпратих на Димитра писмо с подпис. Писма без моя подпис не се приемаха от никой комитет, дори и от Букурещкия.”
Признанието на Левски, че той е подписал заповедта за убийството на дякон Паисий
Казаното по време на този разпит, е резюмирано в заключителния протокол на комисията в София, отнасящ се до дейността на Васил Левски, с думите: „В петия си разпит той се помъчи пак да отрече някои от своите първи показания и заизвърта пак по същия начин, обаче при разпита на Димитра [Общи], повикан на очна ставка, който потвърди всичко онова, което беше казал за Дякон Левски, и на няколко пъти имаше запитвания ту към Димитра, ту към Левски, той едвам тогава призна, че е заповядал сам на Димитра да убие дякона-наместник на владиката.” По-нататък в протокола се казва, че „той е дал на Димитра писмена заповед за убийството на дякона-владишки наместник” , както и: „от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместник на ловченския владика, без да е имал някаква вина”.
Фактът, че Левски е издал заповед за убийство на невинен човек, идва за следствената комисия като косвено доказателство, и тя записва, че „един такъв ум [като Левски]… естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството и на слугата, за да не бъде заловен на местопрестъплението”. Става дума за убийството на слугата на Денчо Халача, извършено от Левски в Ловеч.
Вижда се, че по време на очната ставка Апостолът се опитва да оневини себе си и да компрометира Димитър Общи, като казва, че той, Общи, бил дал рапорт, че дяконът щял да издаде „работата” на властта. Въпросният „рапорт” всъщност е писмото на Димитър, за което стана дума и бе подробно коментирано. В него не се споменава за някакви намерения на дякона да издаде комитета. Напротив, Общи не е бил уверен, че Паисий ще направи това и иска официално писмо с подписи, че той е „черна душа” и трябва да бъде убит.
Убийството на дякон Паисий
Отбелязано бе, че след неуспеха в Голям извор Димитър Общи се установил пак в Тетевен. Там отново получил писмо, този път от Орхание: „Дяконът е тук, от няколко дни пребивава в Патьовата къща.“ Дигнал се и заминал бързо през Правец за Орхание.
Общи не съобщава за срещите си с Иван Драсов и Христо Иванов, но те са станали по това време. Големият е бил два дена в Ловеч, вероятно на 19 и 20 юли. В спомените си той е отбелязал, че след като напуснал града се установил в Гложене, а на следващия ден се срещнал с Димитър Общи, който веднага заминал за Орхание.
Там се настанил с коня си в хана на Гаврил Брънчев. На сутринта се поразходил нагоре-надолу, за да види дякона-владишки наместник, но не можал. „Ако бях го видял през деня, щях да го убия посред чаршията”, казва Общи пред следствената комисия. Поискал от Велчо Шунтов да изведе по някакъв повод Паисий на полето, но Велчо не го познавал. Тогава Христо Цвятков Панталонджията предложил привечер да заведе дякона в хана на Стоян Брънчев.
Заимов пише, че „по изпълнение на присъдата на Цен. бъл. рев. комитет” орханийци решили да дадат угощение на владишкия наместник в хана на Стоян Брънчев, който бил близо до владишкия конак. И когато дякона се прибира късно през нощта, „да му се светне из буренака”, т. е. да се застреля. Поканата трябвало да дойде от страна на училищните настоятели и черковните епитропи. На угощението се предвиждало да се повикат и някои от първенците на града – членове и нечленове на комитета. Каймакаминът и владишкият дякон трябвало да се поканят официално.
На угощението присъствал и Димитър Пъшков, който него ден дошъл в Орхание по частна работа с търговска цел и се установил в хана на Стоян Брънчев. Заедно с него на трапезата били още двама търговци - Димитър Карагьозов от Търново и Димитър Симидов от Оряхово, които също били отседнали в хана.
Велчо Шунтов завел Общи на удобно място за засада, намиращо се по пътя на дякон Паисий от хана за дома му. Настанил го зад един стар плет на една запустяла градина, на сто крачки разстояние срещу къщата, където живеел. Там имало рекичка и мостче за пешеходците. Плета гледал към моста, и когато дяконът трябвало да мине по него, можел да бъде ударен лесно.
Велчо разбрал от Христо Цвятков, че дяконът щял да тръгне към 3 часа по турски (21 часа) и съобщил това на Общи. Божил Генчев взел от Гавриловия хан коня му и го завел пред запустялата градина. Останал там да чака края на акцията. Казали му: „След като изгърми пушката, Димитър ще дойде и ще вземе коня, а ти бягай от там.”
Как е станало убийството, разказва сам Общи: „След като часът удари два, към три часа отсреща, откъм хана, се зададоха слугата на ханджията с фенер в ръка, заедно с дякона. Аз имах една двуцевна пушка с два куршума, един револвер-шестак и един ятаган, така го очаквах. Те идваха, разговаряйки с момчето. Той говореше на момчето: „Така ще служиш, инак ще служиш, ще палиш кандилата.“ Докато казваше това, аз вдигнах пушката, теглих спусъка, обаче огън не хвана. След като ме отминаха, докато тегля втория спусък, той мина от преде ми и аз го ударих откъм гърба. Той извика три пъти: „Вай, вай!“ и падна. (Вероятно Паисий е извикал „олеле”, което е предадено на турски с „вай, вай”! – бел. пр.) Аз се махнах от там, качих се на добичето си и казах на Божила: „Връщай се!“ Като бягах оттам с коня, аз паднах в калта и калпакът ми остана там. Качих се пак оттам, обиколих покрай града, за четвърт час стигнах в Правец, в хана на Цветко, и му разправих. Той се зарадва. Качих се оттам и отидох в Осиковица. Почистиха ме, дадоха ми храна, нахраних се и разправих и на тях. Легнах и спах малко, сетне отидох в Тетевен в къщата на Дочо [Мръвков].”
В автобиографични бележки, публикувани едва през 1983 г., секретарят на революционния комитет в Орхание Гаврил Брънчев потвърждава някои от сведенията за убийството на дякон Паисий:
„По едно време на разгара комитетски, дякона на Ловченския владика на име Паисия, тръгнал по обиколка из селата да събира владичината от всяко венчило по известна такса. Като отишъл в село Видраре, тамошните членове на общината били въвлечени в комитетското дело, та му заявили, че засега нямат пари да платят владичината. Дяконът също сърдито им възразил: „Имате пари да давате за комитетски работи, а за владичината няма да платите!“ От тези възражения на дякона членовете на общината се усъмнили, че той може да открие пред турските власти комитетското дело, затова веднага съобщили в Ловеч на Централния комитет и той веднага разпоредил да се убие дякона. За тази цел изпратиха Димитър Общи в Орхание. Той доде при мен в хана без да ми каже за каква цел е дошъл..”
Записаното напълно съответства на разказа на Димитър Общи и като че ли най-добре обяснява как дякон Паисий е попаднал под ударите на революционния комитет: останал недоволен от пасивното отношение на своите енориаши към църковните дела, той се опитал да ги уязви, „бдителни” люде обаче, предали казаното от Паисий на Левски и той задействал „превенцията”.
Димитър Общи е стоял в хана само половин час, излязъл и не се върнал. Скоро след това дошъл Васил Бошаранов от село Голям извор, който разказал подробно всичко за подготвеното убийство на дякон Паисий - как го преследвали в Извор, а той избягал и как, че е решено от Централния комитет да се убие, та затова дошъл Димитър Общи.
Като научил това, вечерта Г. Брънчев затворил хана по-рано и излязъл с Бошаранов на горния етаж на балкона, уж да спят, а в същност да слушат кога ще гръмне пушката, да убият дякона. Същата вечер в Стария хан на Стоян Брънчев пребивавали Димитър Пъшков от Ловеч и Димитър Симидов от Ряхово, а дякон Паисий бил при тях на вечеря. (Пропуснат е Карагьозов.)
По-нататък Гаврил Брънчев продължава:
„След като вечеряли и пийнали, късно вечерта си тръгнали - дяконът за квартирата си във Владишкия конак, гдето сега се помещава Ив. Генчов Романски. Моят слуга Петър Стойнин от село Врачеш с фенер повел дякона за Владишкия конак. Но тъкмо когато дяконът преминал мостето на вадата, Димитър Общи, който (скрит) го причаквал зад плета, излязъл из отзаде му, гръмнал с чифтето и го пронизал с два куршума. Дяконът живял 1- 2 часа, обаче нищо не казал пред турските власти на кого има съмнение да го е убил. Той посочил двама турци - памукчии, че бил скаран с тях, нищо повече и издъхнал.“
За извършеното от него убийство, което се приема че е станало на 21 юли, Димитър Общи пише доклад до Централния комитет още на другия ден.
Писмо на Димитър Общи от 22 юли 1872 г.
Съдържанието на писмото в нормализиран вид е:
„[1]872 на юли 22. Това писмо да се изпрати на место на централни[я комитет]. Посред нощта по часа 4 ударих черна душа владишка на дякона шпионин насред Орханието. Изведнъж укачи коня и го препуснах и там паднах, коня с мене, у един гьол и там и изпаднаха 9 фишеци от револвера и ми останаха [там] шапка от главата и кесийка с пари: 2 лири турски и 1 пол 56 гроша дребни пари. И ме преби коня, та сега съм болен: боли ме лява ръка и гръб и сега са церим. И това е малка работа, след малко време ще мине. Щом паднал [дякона], дошъл каймакамина, та го питал „гечемишола дякон ефенди, на кого имаш шубе” и той му рекъл „имам шубе на Скравена и на Врачеш и на 2 гюмрукчии и на Извор на даскалчето”. И сега са тия затворени. 2 часа живял па е пукнал, със 2 крушума съм го наранил. Ето аз извърших това сега гледайте да извърши и вие във Ракита. И намерили у него пари 30 хиляди гроша. Селим Мургаш оглу.”
Селим Мургаш оглу е революционния псевдоним на Димитър Общи. На гърба на писмото Левски собственоръчно е написал „Д. Общий №-р 2-й от 22 юлия”. Апостолът е получил писмото след 25 юли, но преди 3 август.
В писмо до Любен Каравелов от 25 юли, той споделя възторжено: „Величко ефенди, до някой ден, ще са возвеличи с главата надоло. Въспрятаме ръкавити си! И каквото ми са чини ще са почне от черна глава.” Величко ефенди е Величко Стоянов от Русе, а „черната глава” - дякон Паисий. Тези думи са писани след срещата на Апостола с Христо Иванов, на която последният е казал за готвеното убийство на предателя от Русе. А за убийството на Паисий, Левски бил дал ход с подписаната от него заповед, но не е знаел, че тя вече е била изпълнена.
Във второ писмо, пак до Каравелов, от 3 август, Левски е отбелязал: „Тайната п[олиция] стори севтето да убива. – От днес нататак ще бъде евтено.” Същият ден пък в писмо до Данаил Попов отбелязва: „Саву Младенов, акоще! нека си доди, че има вече работа – ще са плаща на черни души и дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще земаме.”
Цитати от писмата на Левски от 25 юли и 3 август 1872 г.
С програмните думи в трите писма, които са резултат на пълната безпомощност да се продължи дейността на революционния комитет в България по мирен път, неговият ръководител известява членовете на комитета във Влашко, че въвежда практиката на революционен терор спрямо „ненародните” българи.
Бележка на Левски от началото на август 1872 г.
На вътрешните комитети Левски изпраща конкретни указания. В бележка № 11 се посочва: „Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари! От недобри хора, т. е. от чорбаджии изедници и ненародни, които не искат да [в]земат участие в народното дело, а предават. – трябва да се убиват с време. Юнаците, отдето вземат пари, тряб[в]а да се изважда десетакът от парите, да им се разделя, а другите да остават в касата. Ас[лан] Дер[вишоглу] Кърджалъ.”
Датата, когато е писана тази бележка, трябва да е 3 август 1872 г. Определя се от факта, че двете цитирани писма до Л. Каравелов и Д. Попов, носещи същата дата, имат поставени номера № 10 и № 11. Левски или този, който е изпращал бележката, се е объркал и е отбелязал № 11 и на нея. Проучвалите документа считат, че получател на писмото е бил комитетът в Сливен. Може би защото днес се съхранява в неговия архивен фонд 103. Но преди това документите от архива на Левски са се числили към общ фонд 60 и впоследствие са разделени, при което документът е попаднал явно не където трябва.
Указанието „[тези които] не искат да вземат участие в народното дело, а предават – трябва да се убиват”, също както доста неща от практиката на Апостола, се оправдава от много хора. За тях действието убийство, като наказание, е оправдаемо. Не е така обаче, за съблюдаващите християнската божа заповед „не убивай”.
Добавеното уточнение „с време”, означава - „навреме”. За да се убие един предател „навреме”, означава да се убие преди да е осъществил предателството. И както е станало в случая с дякон Паисий, може да се направи погрешна преценка, дали един съмнителен за някого човек, може действително да направи предателство. Дякон Паисий е бил убит, без да стигне до предателството.
От бележката разбираме, че политиката на революционен терор ще бъде осъществявана по две линии: принуждаване на богаташите да дават пари и прочистване на потенциалните предатели по практиката „няма човек няма проблем”.
Последици от убийството
Димитър Общи е мислел, че берящият душа дякон Паисий е издал „даскалчето” от Извор, секретарят му Васил Бошаранов. Гаврил Брънчев, обаче, посочва, че веднага след убийството околийският управител е направил обиск на неговия хан и е арестувал гостуващия там Бошаранов, като съмнително лице. Последният обяснява пред следствието в София, че бил по това време в Тетевен случайно, дошъл по някакъв въпрос за поръчителство. В писмото си до Захари Стоянов той пише, че Общи го бил извикал в Орхание, да помага, но никъде в спомените и документите не се отбелязва за някакво негово конкретно участие в убийството.
Димитър Пъшков разказал на Парашкев Стоянов, че раненият владишки наместник бил пренесен в дом му. Тримата - Пъшков, Карагьозов и Симидов също пристигнали там. Правителствените чиновници питали дякона „на кого има шубе”, т. е. от кого се е страхувал. Според Пъшков агонизиращият вече дякон, уж искал да каже всичко насаме на каймакамина, но понеже другите не излизали, той издъхнал без да каже нищо.
Сутринта след убийството едно заптие дошло в хана на Стоян Брънчев и завело Пъшков, Карагьозов и Симидов при каймакамина. Той се усъмнил, че като гости те може да са взели някакво участие в организирането на убийството на дякона. Но Карагьозов успял да го убеди, че убийството станало заради жени, при които дякона обичал да ходи и че вероятно това са сторили някои от турчетата, които също са ходели при тези жени. Намерили и арестували някакви турчета, които действително се заканвали на дякона. Мъчили ги и ги държали, чак докато след арестите по повод на Арабаконашкия обир се разбрало кой е убил дякон Паисий.
Бошаранов уточнява в писмото си до З. Стоянов, че въпросните турчета били „колджиите” Мутиш и Юсуф. Колджия, означава пазач или надзирател и вероятно това са „гюмрюкчиите”, т. е. митничарите, за които споменава Общи. Колджиите, се карали с дякона, тъй като той „походвал по махлата им, та им мътил водата”.
От Скравена бил затворен Георги Стаменов. Той бил член на комитета, но вероятно е бил заподозрян, защото него ден се бил карал с Паисий и то за владичината.
Четиримата заподозрени престояли в затвора два месеца, като непрекъснато били подложени на разпити. Но не могли да намерят улики срещу тях и ги пуснали. Това показва, че дякон Паисий, преди да издъхне, действително не е посочил в кого се съмнява, както твърдят Гаврил Брънчев и Димитър Пъшков.
Преките последици от убийството на дякон Паисий се виждат от протоколите с резултатите от разпитите и предложенията за присъдите, които дала специалната турска комисия, извършила в София последния етап от съдебното следствие срещу Васил Левски и неговите сподвижници. Протоколите били изпратени в Цариград, за утвърждаване на присъдите от великия везир на Високата порта
В протокол № 1, отнасящ се за Димитър Общи, е записано: „Въпросният Димитър е подбуждал и подстрекавал българите за бунт срещу Османската държава; осмелил се да убие предумишлено дякона [владишки наместник]… Обосновавайки убийството [на дякон Паисий] със заповедта и принудата на комитета, той, макар и да е искал да се покаже като действащ по принуда, не е могъл да представи за това никакви други документи, освен комитетското съобщение (заявил, че комитетът му е наредил – бел. К. Г.), непредставляващо положително доказателство, с което би могло да се установи „заповедта и принудата”. Но и дори да представи такова, понеже той, който, познавайки комитетските наредби, доброволно предложил услугите си, и дори за дето приел принудата да извърши такова престъпление, твърдението му е несъстоятелно, дори и като смекчаващо вината обстоятелство.”
По-нататък се посочва: „Съгласно чл. 170 на същия [споменатия вече наказателен] закон, когато някой извърши предумишлено убийство и това се докаже по законен ред, същият се осъжда съгласно закона, на смърт.”
В протокол № 5 с присъдите на заловените членове на Орханийския комитет, като участници в убийството на дякона-наместник на ловчанския владика са посочени Божил Генчев, Велчо Шунтов, Христо Цветков Панталонджията, Гаврил Брънчев. Предложените за тях наказания са: изпращане на заточение до живот или за определен срок; строг тъмничен затвор с определен срок. За установяване на тези наказания следствената комисия се позовала на чл. 58 на турския наказателен закон, според който убийството на дякона е прието за „предприето действие и мярка за подготовка на бунт, извършено от лица, участници в заговор за организиране на бунт, без бунтът да е осъществен на дело”.
В протокол № 7 с присъдите на заловените членове на комитета от Голям извор, издадени пак на основа на споменатия чл. 58, се посочва, че те са били членове на революционна организация. Освен, че са работили за разширяването на бунта, те още са „устроили засада за убиването на владишкия наместник”. Като преки участници в организацията са посочени Герго Стойков и Дидьо Пеев.
За касиера Марин Попов, който е споменат от Димитър Общи като взел от Паисий пари за комитета, е записано, че „по убийството на дякона владишки… не му било известно”. По време на разпита на Марин, проведен на 27 декември, му е зададен общ въпрос какви сведения има за убийството на дякона-владишки наместник и той отговаря, че не му казали нищо. Конкретен въпрос за парите, дадени от дякона, не му е задаван.
Както става ясно от една телеграма на Али Саиб паша, изпратена от София до Високата порта в Цариград на 14 януари 1873 г., основното обвинение, заради което Васил Левски се наказва въз основа на султанския закон със смърт, е: „че е убил – за да попречи да бъде хванат от властите – слугата, когато е нападнал една къща в Ловеч”. В протокол № 15, където се привеждат резултатите от разпитите му, завършващ с решението „да бъде осъден на смърт чрез обесване”, като утежняващо вината обстоятелство се посочва: „от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместник на ловчанския владика, без [последният] да е имал някаква вина”. Пак там е записано, че според чл. 174 на императорския закон било постановено: „ако той [обвиняемия] е убил непредумишлено някое лице, наказва се с 15-годишен крепостен затвор; ако обаче това убийство е извършено при извършването на някое друго престъпление, преди или след неговото изпълнение, или пък е извършено при изпълнението на някое престъпление, то лицето, което извърши убийството,според закона се наказва със смърт”.
Двете смъртни присъди, издадени на съдебния процес, проведен в София през декември 1872 г. – януари 1873 г., са по повод две инициативи на Васил Левски: убийството на дякон Паисий и обира в дома на Денчо Халача, при който е убит слугата му. В протокол 15 е отбелязано също: … споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България”.
Предприетите действия на турските власти по издирване на извършителя и организаторите на убийството на дякона-владишки наместник, дали непосредствено отражение върху дейността на българските революционни комитети. Председателят на Етрополския революционен комитет Тодор Пеев написал на Апостола, че като следствие от „приключението”, започнали разследвания: преоблечени заптиета и шпиони ходели по селата и явно говорели за комити. Това водело до смущения в работата на дейците от комитета
Тъй като тетевенският мюдюрин имал доверие на Пеев, той му предложил да се включи в издирванията и срещу награда да шпионира какво става в Тетевен. „От разговорите им разбрах – пише Пеев на Левски – че усещат нещо, но не могат нищо да уловят.” Това било преди „приключението”. След убийството следенето и издирванията станали още по-упорити. Пеев отклонил предложението на Левски да направят общо събрание на вътрешните комитети с думите: „ние тъдява и в къщите си не можем да правиме приятелски събирания от повече лица”.
Накрая на писмото Пеев съветва Левски: „Вие брате, сте опитен, но не е зле да Ви напомним за всеки случай следното правило: за всяка работа, която имаме да извършим, трябва предварително да премисляме противното и лошото, което може да ни сполети от страна на неприятелите и след този размисъл да се взимат прилични мерки, щото да отстраняваме това противно и лошо.”
В писмото Тодор Пеев си позволява някои намеци. Единият от тях е, че със събрания въстание няма да се подготви. Трябва да се съберат пари, за да се купи оръжие. Другият подтекст е, че комитетската работа може да си върви и без непременното участие на Левски. „Всяко ваше помръднувание може да е опасно и за народното ни дело”, казва в прав текст Пеев, намеквайки за стила на Апостола да се опитва да контролира всички дейности в комитета. „Засега нека посредствено да се извършват работите и да се гледа на събирането на пари”, обобщава ръководителят на комитета в Етрополе.
Той очевидно не е одобрявал убийството на дякона, тъй като то предизвикало като резултат засилена бдителност у турците. Реакцията на Пеев показва, че не всички председатели на комитети са искали физическото премахване на дякон Паисий. Писма до Левски да не идва при тях поради опасност да бъде заловен, изпращат също комитетите в Тетевен, Голям извор и Джурово. Причината изглежда не е само поради опасения от провал, а изразява и несъгласие с действията му.
За да не се разбере истинския смисъл на съдържанието на писмата, то е било излагано иносказателно. Любопитен, също като намек, е текстът на писмото на „Дервишоглу Мехмед Кърджълъ” (комитета в Тетевен) до „господина Аслан Дервишоглу Кърджълъ” (Дякон Левски Разбойника) от 29 юли 1872 г.: „Стоката, която имахте намерение да земете от наше село и прочее…, не е време за земане сега, защото е много скъпа; а когато стане по-евтина, то ще Ви явим с второ писмо, та дойдете да земнете стока; а сега си стойте на место, защото не е време… поздравяваме Ви и Ви желаем добър успех в предприятията Ви.”
Показателно е и казаното от Герго Стойков от Голям извор пред следствието в София: „След убийството Левски беше дошъл в Тетевен. В Осиковския комитет беше получено известие от Орханийския и оттам в нашия, че го търсят. Казваше се: „Дяконът е убит, Левски се търси, ако е там да не стои, а да бяга.”
На този фон доста тенденциозни изглеждат някои писма на Левски от това време. На 25 юли той обяснява на Любен Каравелов, че турското правителство научило за Димитър Общи и знаело името му. Имало комитетски членове „от ония страни”, които не одобрявали неговата работа и надигали глас да бъде махнат. На 25 август в ново писмо до членовете на ЦК в Букурещ Апостолът твърди за Д. Общи: „… от неговите безумия и лудории турското правителство не дава по ония места да премине вече странник”.
Но вижда се от цитираните по-горе писма, че Левски също не е бил желан „от ония страни”. А турското правителство е предприело блокада на районите поради убийството на дякон Паисий, извършено по заповед на Васил Левски, а не поради „безумията и лудориите” на Общи.
Според Димитър Панчовски убийството на архидякона от Ловченската митрополия Паисий е било едно от събитията, които са оказали силно влияние върху разкриването на революционната организация, създадена от Левски. „Възниква естествения въпрос – какво би станало, ако Димитър Общи бе заловен непосредствено след убийството на дякона?” - разсъждава Панчовски. И продължава: „Отговорът, разбира се, е еднозначен – историята около Арабаконашкия обир и разкриването на революционната организация щеше да се развие почти по същия начин, само че няколко месеца по-рано.”
Тези разсъждения изглеждат като насочени против действията на Димитър Общи. Но от казаното се вижда, че и без обира на хазната, приеман за негова идея, неодобрена от Левски, революционната организация е била заплашена от провал още след убийството на дякон Паисий. А то е извършено по заповед на самия ръководител на организацията.
Причините за провала на организацията на Васил Левски са терористичните действия, за които лично той е дал своята благословия и препоръчал преминаване към такива. Това е забелязано и от австро-унгарския генерален консул в Русе Оскар Монтлонг. В писмо до външния министър Дюла Андраши от 24 ноември/6 декември 1872 г. той пише: „дълго преди атентата върху транспорта с парите край Орхание се е чувало и знаело за насилия, извършвани от агенти на комитета срещу селското население специално в Софийски санджак във връзка с принудително налагане на контрибуции”.
Класацията на поп Кръстю
Поп Кръстьо Никифоров е бил деен участник както в българското национално-освободителното движение, така и в борбата за независима българска църква. Като свещеник в църквата „Св. Богородица” в Ловеч, заедно с група съграждани-съмишленици той се противопоставя и на някои неродолюбиви прояви на ловченския владика Иларион.
В книгата си „Дунавска България и Балканът 1860-1875 г.” Феликс Каниц накратко споменава за какво става дума: „Въпреки че по рождение бе българин, Иларион бе определян от всички напредничави българи като голямо препятствие за по-бърз разцвет на народното образование. Той управляваше напълно в духа на фанариотските владици, които са негови възпитатели. Приписват му се като престъпление големи произволи при женитби и разводи, беше ми описан като користолюбив човек, а което бе по-лошо, той, както и прогоненият вече гръцки клир, се намираха постоянно в борба с учителите и с по-либерално настроените ловешки духовници като поп Кръстьо.”
Изглежда тази борба е дала резултат, защото в края на 1868 г. Иларион Ловченски решава да премине към лагера на борците за независима българска църква и заминава за турската столица.
Каниц споменава Кръстьо Никифоров и когато пише за ловешката родолюбива интелигенция: „За щастие намерих в особата на главния учител на българското училище г-н Никола п. Ковачев и в неговите приятели Мирю Павлов, Манол Лазаров, Митьо п. Костов, Мачуганов и особено в поп Кръстьо, високо образовани хора, които толкова любезно, колкото и неуморимо ми помогнаха в моите изследвания, в моя труд.”
Борци за културно-просветно и църковно-национално възраждане от Ловеч. Отляво-надясно: седнали -
Манол Лазаров, поп Кръстьо Никифоров, Пано Мачуганов, прави - Мирю Павлов, Митьо поп Костов, Никола Ковачев
От споменатите дейци за българска независима църква и национална просвета, единствен поп Кръстьо Никифоров взема участие в революционния комитет. Изглежда в града-център на БРЦК не са били много на брой запалените по идеите за въоръжена борба. Като потвърждение идва и твърдението, че по повод на заточението на Марин п. Луканов неговият баща поп Лукан Лилов казвал: „Тоя проклет поп Кръстьо подкокороса момчето ми, та го хвърли в тая беля”.
В книжката за убийството на Паисий, Стоян Заимов пише, че след опита да бъде убит, дяконът напуснал за известно време Орхание и се завърнал в Ловеч. Там изповядал своите притеснения на „негово боголюбие поп Кръстьо, председател на Ловченската духовна община… и временно управляющ делата на Ловченската митрополия”. В тези редове има някаква грешка: не може в началото на книжката Заимов да споменава, че дякон Паисий е владишки наместник в Ловеч, а към края да твърди, че такъв е поп Кръстьо. Но има и истина: съществуват сведения, че поп Кръстю действително е бил владишки наместник в Ловеч. Което е станало след убийството на дякон Паисий.
Показателно е едно писмо на Иван Драсов, изпратено на 12/24 април 1873 г. от Писек, Чехия до поп Кръстьо Никифоров в Ловеч. „Господине отче поп Кръстьо, наместниче владиков, в Ловеч”, гласи началото на писмото. По-нататък се казва още:„Дядо Иларион остави празна епископията… Вам се предложи да бъдете владиков привременен наместник. Вие най-напред сте упорствали…”
В писмото, писано преди да достигне до него слухът, че Кръстьо Никифоров е предал Левски, Драсов отправя към попа обвинения, че заел високия църковен пост, той злоупотребявал с владичината. Разбира се, Драсов прави уговорката, че така му било съобщено, можело и да не е вярно.
Изтлежда след като Иларион напуснал Ловешката митрополия, което станало на 3 юли 1872 г. и последвалото на 21 юли убийство на Паисий, владишки наместник в Ловешко до избора и пристигането на нов митрополит, станал поп Кръстьо. Новият ловченски митрополит Дионисий заел своя пост през август 1874 г.
Тъй като няма други данни за въпросната среща на дякон Паисий с поп Кръстьо, не си струва да се отделя някакво по-голямо внимание на трактовката на Стоян Заимов относно конкретното съдържание на разговора между двамата духовници. Накратко може да се отбележи, че според Заимов дякон Паисий в Ловеч се заканвал пред поп Кръстьо, че „със сладки думи и заплашване щял бил да отметне нашите хора от комитета”, т. е. щял да накара миряните да се оттеглят от комитета. Кръстьо обаче, за който Паисий уж не предполагал, че е участник в съзаклятието, убедил дякона, че не било за вярване хора да ходят по селата и да проповядват бунт. Накрая владишкият наместник стигнал до заключение, че действително не съществуват никакви комитети и се върнал в Орхание.
Описаната случка не може да се е състояла или ако се е състояла не е имала такъв край. Защото от бележката на Паисий и от сведенията в писмото на Бошаранов до Захари Стоянов се вижда, че дяконът е бил наясно за съществуването на революционния комитет и за това е дал пари за него. С написаното обаче, Заимов ни насочва към факта, че владишкият наместник и председателят на духовната община са се познавали и са имали контакти помежду си. Което означава, че трябва да погледнем с доверие на мнението на поп Кръстьо, изразено по повод убийството на Паисий, че той е бил невинен.
В брой 2 от 1879 г. на вестник „Славянин” е публикувана статията „Памятникът на свещеннодиакона Игнатия Левски”, в която поп Кръстьо Никифоров е посочен като предател на „священодякона”. По този повод засегнатият пише дописка-опровержение до в. „Марица”, която останала непубликувана, като май въобще не е достигнала до адресанта. В нея се отбелязва (добавките в прави скоби са на К. Г.):
„Най напред казва [поп Кръстьо], че такъв священодякон, с такова име, в живота си не е виждал, нито го знае, а познава добре священодякона Паисия, който гние не в София, а в Орхание, убит на права бога от ръцете на несмисленните наши народни двигатели. Да не са тяхна милост побъркали името и мястото!? Знае още, казва п. Кръстю, и невинното младо момче, убито посред пладне в Лович (в Денчовата къща) от несмислена ръка, на което кръвта и днес вика за отмъщение.
Уловен край Ловеч и закаран в София, поп Кръстю не знае никакъв дякон, а знае Василия Левски и казва, че не е той [Кръстьо] причина за улавянето му, но причина са самите тия, които клеветят него. Които се гордеят с онова пред простите хора, което не са заслужили, а потулят това, което са извършили. Но каквато им беше чиста и разумно вършена работата, тъй я и доизкараха. А чудното е, дето тия, при всичко това, прехласнати от гордостта си, действително мислят, че са извършили голямо дело; даже дръзноват да казват, че тия, а не велика Русия, са извършили делото и с това като дважди канени заместиха се на постове, също като онзи добър роб, комуто рекъл Господарят „ влезни в радостта на господаря си…
Тия като бяха чисти и мъдри хора и като знаеха разумно да вършат работата си, защо вършиха такива глупости и варварства, та доведоха работата до там? Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек, и който и при издъхването си не изказа убийците, ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива? Всичките тези глупости докараха работата дотам, според Евангелието: „Имже мераго мерите возмерится вам [с каквато мярка мерите, с такава ще ви се измери].“ Ако тези народодвигатели се наемаха да събудят народа на въстание, то с обиране къщи и хазни, и с убиване невинни хора ли трябваше да бъде? Или тия мислеха, че с това щат можат да набават потребните на въстанието? Това може и едно малко дете да разбере, че е глупост, или пък, че под булото на народно движение, се криеше нещо частно интересно, което е и очевидно – благодарение на късогледството и глупавщината на тогавашното правителство, което не можеше да отличи бялото от черното, но го разбираше все едно. Разумният човек може да нарече народно движение, само ония дръзновени юнаци, като Х[аджи] Димитра, [Христо] Ботя, Панайота [Хитов] и др. които ги последваха и излизаха да се бият с тиранското правителство и изгинаха за отечеството си; като и толкова братя в Тракия [по време на Априлското въстание], а не такивато съмнителни потайности; които ся вършеха по явна посока към съсипителни следствия [резултати]. Щат кажат, че така ако не станеше, другояче не можеше да стане. Да, но тогава невинните хора каква грешка имаха...?”
В началото на своята дейност Левски в свое писмо заявява на Филип Тотьо: „ако изгубя – губя само мене си”. След като убива слугата на Денчо Халача се коригира и пред Любен Каравелов се защитава с думите: „Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста.” Сред тия невинни е и дякон Паисий.
Поп Кръстьо не одобрява такава тактика, при която загиват и невинни хора. За него „народно движение” не е това, което работи потайно, а когато „дръзновените юнаци” излизат да се бият открито с тираните. Затова прави една своеобразна класация на дейците на българското национално-освободително движение и поставя на челно място Хаджи Димитър, Христо Ботев, Панайот Хитов.
Още един черковник се произнася за Левски
Кръстьо Никифоров е бил едновременно черковник и бунтовник. Затова си позволява да разграничава дякон от дякон, и бунтовник от бунтовник. Стоян Заимов привежда в „Миналото” още едно мнение на черковник за дейността на Васил Левски. Случката е станала с участието на Заимов, не е преразказана и това ни дава основание да я приемаме за достоверна.
След като разбрали за смъртта на Апостола, съзаклятниците от Хасковския революционен комитет получили записка от Атанас Узунов: „Бог да прости Левски, да живее свободата!”. Написаното било възприето като един вид заповед, да се направи тайно, по „другарски”, панихида за „упокоение душата” на Апостола. Революционерите в Хасково, които били учители в тамошното мъжко класно училище, понеже нямали поп съзаклятник в редиците си, издалеч сондирали мнението на архимандрит Хрисант, преподавател по вероучение - няма ли да се съгласи тайно да отслужи в една от учебните стаи панихида за Левски, както уж сторили учителите в пловдивското „Светотроицко училище”. Последното съобщение всъщност било предразполагаща уловка.
Отчето, обаче, произнесъл нещо като обвинителна реч: „...бил ми е ученик в Сопотския манастир, дърпал съм му ухото, кога грешеше херувикото. Присъствувах на обреда, кога вуйка му, архимандрит хаджи Васили (бог да го прости), го закалугери... С вуйка му бяхме много добри приятели. Горкият хаджия, колко си изтегли от сестреника си... Бях очевидец и на разкалугерването му. Цялото Карлово се възмути от гнъсната му постъпка, дори и турците се възмутиха от непристойните му дела, та мюдюринът със заптии го изгони от Карлово. Това момче отнапред добре вървеше, а отсетне не знам какви бръмбари му влязоха в главата, та тръгна по криви пътища. С хайдутите по гори и планини скита, по Сърбия и Влашко митка, бе комитети някъде си, къде Ловчанско, нарежда, най-сетне си намери мястото на турското бесило. На такъва глава такъв бръснач.”
„Раздяконените дякони да вървят при дяволите: те нямат работа при добрите, честните и мирни християни” - заключил архимандрит Хрисант. А на предложението, че след като Левски вече не е между живите, то панихидата да бъде отслужена за опрощение на греховете му, отчето отсякъл: „За раздяконени калугери, за панти и хайдутяги, за размирници на царщината лице (кураж) нямам да изляза пред бога, та да молитствувам за опрощение непростимите им грехове.”
Архимандрит Хрисант на практика дава отговор на прословутата, уж загадъчна, укоряваща „питанка” на Васил Левски: „Народе????” Не всички представители на българския народ са подкрепяли действията му, защото не са ги одобрявали по една или друга причина.
Използвани източници:
1. Стоян Заимов. Миналото (Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година). С., 1983., с. 32-58, 89-123, 353-354.
2. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (Документи от турските архиви). С., 1952, с. 47, 50, 94-95, 97, 107-109, 117, 128-129, 137, 139, 157, 164-165, 168, 172, 199-200, 211, 234-235, 236, 237-238, 239, 240, 241, 243, 249, 251, 253- 254, 255, 258-261, 419, 445.
3. Христо Иванов - Големия. Спомени. С., 1984, с. 78-80, 134 бел. 599.
4. Васил Левски - документи. Автографи, диктувани текстове, документи, съставени с участието на Левски, преписи, фотокопия, публикации и снимки. Том 1. Факсимилно издание на документите. С., 2000, с. 324 (документ № 59, бележка № 11), 351 (документи № 80-86, квитанции), 439-442 (документ № 154, писмо на Д. Общи от май), 483 (документ № 176, бележка на дякон Паисий), 505-506 (документ № 188, писмо на Левски до Л. Каравелов 25 юли), 507 (документ № 189, писмо на Д. Общи от юли), 530 (документ № 199, бележки на Левски от 20 юли), 533-534 (документ № 202, писмо на Левски до Каравелов от 3 август), 536-537 (документ № 204, писмо на Левски до Д. Попов от 3 август), 652-653 (документ № 246, личен бележник, с. 112 и 113).
5. Димитър Тодоров Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори. С., 1929, с. 239-240, 258, 347-351, 363, 365-367, 368, 370-371, 637, 680-681.
6. Иван Драсов в българското национално революционно движение (1871-1877 г.). Документален сборник. (Архивите говорят № 44). В., 2007, с. 84, 358.
7. Кирила Възвъзова - Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева. Васил Левски - документален летопис 1837-1873. С., 1987, с. 120-148, 328,
8. Димитър Панчовски. Последните дни на Васил Левски. С., 1990, с. 37-55.
9. Атанас Райнов. По непознати следи на Апостола (спомени на Гаврил Брънчев). В: в-к „Литературен фронт”, 6 януари 1983 г.
10. Ръкописите на поп Кръстю. Съставител Светлана Колева. С., 2002, с. 7-9, 126-129
11. Българско национално-революционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи, том 2 1872-1874. С., 1992, с. 248.
