Съдържание:
Подготовка на първото Велико народно събрание
Кандидатите за българския престол
Изборът на принц Александър Батенберг за княз на България
Моменти от биографията на Александър Батенберг
Александър Батенберг искал преразглеждане на Търновската конституция
Българската парламентарна делегация в Ливадия
Европейската обиколка на княз Александър I
Посрещане на княз Александър I в България
Използвана литература
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Подготовка на първото Велико народно събрание
Съгласно Берлинския договор временното управление на България, осъществявано от императорския руски комисар, не можело да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите по договора. След изготвянето на органическия устав (конституцията), трябвало да се пристъпи веднага към избор на български княз и след коронацията му, съобразеното с конституцията ново държавно устройство влизало с пълна сила и княжеството можело да започне да упражнява напълно своята автономия.
От едно писмо на княз Александър Дондуков-Корсаков до военния министър Д. А. Милютин става ясно, че императорският руски комисар в началото на септември 1878 г. бил на мнение, че по въпроса за конкретната фигура, която да застане на българския престол, трябвало да се мисли едва след свикването на Учредителното събрание. „На това събрание – пишел Дондуков - ще се определят стремежите на различните партии и до известна степен ще се изяснят шансовете на този или онзи кандидат, за което аз няма да пропусна да следя зорко. А след разпускане на събранието и до повторното му свикване през пролетта за избиране на княз, може да се подготвят умовете към избора на лицето, което ще се окаже най-подходящо за нашите цели и ще има най-малко затруднения при признаването му от европейските кабинети.”
На 18/30 март 1879 г. специалната комисия към Учредителното събрание, подготвяща доклада върху основните начала на конституцията на Българското княжество, решила с вишегласие изборът на български княз да се извърши, като съставът на събранието се увеличи с по 2 члена, избрани от народа на всеки окръг. Не се предвиждало да има депутати по длъжност или назначени от императорския комисар.
Тъй като депутатите от Учредителното събрание заложили в конституцията на Българското княжество да има освен обикновено, но и велико народно събрание, още преди да бъде приключена работата по окончателното ѝ приемане, императорският руски комисар се разпоредил да бъдат произведени избори за представители, които да съставят първото Велико народно събрание. То било наричано „избирателно, тъй като съгласно конституцията трябвало да избере първия български княз.
Изборите били приключени и резултатът се знаел на 10/22 април. Предвид, че се очаквало работата по конституцията да приключи на 14/26 април, било разпоредено новоизбраните депутати да тръгнат веднага за Търново. Те били сравнително малко на брой, защото повече от две трети от всичките депутати били преизбрани от депутатите в Учредителното събрание. Избраните депутати за избирателното събрание, които били такива и в учредителното, получили своите депутатски удостоверения в Търново още на 15/27 април, така че се знаело кои ще останат в Търново за избирането на княза. При тази ситуация се създало условие Великото народно събрание да пристъпи веднага към работа, след закриване на Учредителното събрание.
Едновременно с това обаче, проточването на работата по гласуване на конституцията наложило изборът на български княз да се проведе в кратки срокове. Съгласно Берлинския договор на 21 април/3 май изтичали пълномощията на императорския комисар по временното гражданско управление в България. Руските войски също трябвало да започнат да се изтеглят от Българското княжество.
За да бъде българският народ осветлен за тези политически събития, Александър II издал две прокламации: едната „към българите в Източна Румелия“, а другата „към българите в Княжеството“. Те били донесени от генерал Обручев. Първата прокламация била прочетена тържествено в Пловдив, а другата в Търново. В тях били изложени накратко събитията и причините, които били създали актуалното тогава положение. Както в едната, така и в другата прокламация българският народ се призовавал да приеме това положение и да вярва в едно по-светло бъдеще.
Съдържанието на прокламацията, четена в Търново на 15/27 април, е следното:
„Българи на Княжеството! Като изпълнявам условията на Берлинския договор, аз заповядах на моите войски, които заемат вашата страна, да започнат да я изпразват, след като определеният от договора срок за нейното заемане се измине.
Като обявявам това, аз не мога да не ви изразя в тоя случай моята благодарност, както за сърдечния прием, който направихте на моите войски, когато влязоха във вашата земя, така и за съчувствието и истинно-братското разположение, което вие постоянно сте показвали към тях през времето на пребиваването им във вашата страна.
Като се бихте и сами в редовете на моята храбра армия и като понесохте заедно с нея всичките тежести на войната, вие привикнахте да я уважавате и обичате и разделихте с нея славата на извършените от нея геройски подвизи.
Мене беше драго да се уверя, от нееднократните ваши заявления, за онези чувства на преданост и признателност, които вие храните към мене и към целият руски народ за безкористната помощ, показана вам по време на тежките изпитания, които ви постигнаха и за жертвите, принесени на делото за вашето освобождение. Като вярвам в искреността на тези чувства, аз не се съмнявам, че вие, като свидетели на великите събития, които положиха началото на вашият самостоятелен живот, ще запазите за винаги в сърцата си тези чувства и ще ги завещаете и предадете на вашето потомство.
Когато моите войски влязоха във вашата земя, аз ви обявих, че моето намерение е да запазя вашата народност и да ви обезпеча за вас трайни права, които има всяко добре устроено общество.
Бог благослови оръжието, подигнато за защита на вашето право дело, и ми помогна да изпълня желанието си.
Държавите по чувство на справедливост, не можеха да не припознаят гражданските права на българската народност. Берлинският договор окончателно потвърди за вас тези права и обезпечи вашата самостоятелност, като положи с образованието на Българското княжество, трайна основа за по-нататъшното развитие на вашата народност.
Пред вас, българи на княжеството, се отваря нов път, в който ще ви следят държавите, които взеха участие в делото на вашето възраждане. Вам предстои да се покажете пред тях народ способен на самостоятелен политически живот и достатъчно зрял да се ползвате от подарените вам права.
С изработването на органическият устав за управлението на княжеството, вие положихте основата на вашето вътрешно устройство и си задържахте значителна част от участие в делата по това управление. Аз не се съмнявам, че вие ще умеете да си усвоите началата, които са положени в основата на устава и ще ги употребите с полза за вашето развитие.
Вие ще си изберете княз, който ще бъде ваш ръководител и представител на вашите интереси пред държавите. В съюз и съединение с вашия избраник, ще насочите първите ваши крачки по път, посочен вам от държавите и неуклонно ще тръгнете към целта, предначертана от провидението.
Приветствайки бъдещия първи български княз, аз в негово лице приветствам и възраждането на българския народ.
На първообраза със собствената ръка на Негово императорско величество е написано: Александър II. С. Петербург, 11 априлий 1879 год.”
Кандидатите за българския престол
Интригите около кандидата за българския престол започнали още на самия Берлински конгрес. В начало за участие в надпреварата имало само едно условие, това било изискването на чл. 3 на Берлинския договор: „Никой член на управляващите династии в европейските велики сили не ще може да бъде избран за княз на България.” Впоследствие руският император Александър II наложил допълнително условие, според което за български княз не можел да бъде избран руски поданик.
Сред първите кандидати били сръбският крал Милан и румънският княз Карол. Последният провел преговори по въпроса с чуждестранните посланици в Цариград. Но тези кандидати не се ползвали с популярност сред българите. А и европейските правителства не се отнасяли със съчувствие към мисълта да съединят две балкански княжества под един скиптър.
По-големи шансове да бъде избран имал близкият родственик на черногорския княз Никола, войводата Божидар Петрович Нягош. Кандидатурата му, обаче, също не успяла да постигне подкрепата на европейските държави. Лидерите им се изказали против, опасявайки се, че поставянето като държавен глава на славянско княжество, на талантлив пълководец, ползващ се с голяма популярност между сърбите, какъвто бил Божидар Петрович, можело да има отрицателни последици. Опасенията били същите, както при Милан и Карол. Затова сам черногорският кандидат се отказал от кандидатурата си.
Спрягали се и имената на принц Херман Ройс-Кьостриц (тогава германски посланик във Виена, а преди това бил посланик в Цариград и Петербург), княз Емануил Богориди, княз Бибеско и някои други, но едни от тях били издигнати с цел да се покаже, че българите уж предварително не били единодушни в своите предпочитания, а други били фиктивни имена, появили се в пресата, за които нямало вероятност да бъдат избрани.
Макар името му да било споменато сред кандидатите, принц Ройс също не приел да участва в конкурса, тъй като новоприетата българска конституция изисквала приемникът на първия български княз да бъде от православното вероизповедание. В последния момент като претендент Англия издигнала принц Валдемар Датски, но той бил непознат в България и нямало време да му бъде направена съответната пропаганда.
Българите харесвали двама заслужили за страната дейци: граф Николай Игнатиев и княз Александър Дондуков-Корсаков. Но те били руски поданици и не можели да участват в надпреварата. След като руското правителство официално заявило това, реални шансове за българския престол започнала да придобива кандидатурата на принц Александър Батенберг
В лично писмо до руския посланик в Цариград княз Алексей Лобанов-Ростовски от 19/31 март 1879 г. Дондуков изказал следните мисли по повод кандидатите за българския престол: „Според Вашето мнение румънските интриги в полза на княз Карол или на неговия брат няма да имат никакъв успех. Това би било много желано, тъй като от политическа и нравствена гледна точка разширяването на румънското влияние няма да бъде благотворно за България. Аз винаги съм мислел, че единственият сериозен кандидат е Батенберг. Това мисля и сега, и виждам, че това желаят и винаги са желали в Петербург, макар, че кой знае защо се притесняват да си признаят.”
С наближаването на времето, когато трябвало да се проведе изборът на български княз, името на принц Александър Батенберг ставало все по-популярно. Той бил племенник и любимец на руската царица Мария Александрова и взел непосредствено участие в руско-турската война. Българските избиратели приемали без съмнение като съображение, че предвид родството му с три от управляващите фамилии в Европа, изборът на Батенберг ще срещне по-малко препятствия от страна на великите държави, от която и да е друга кандидатура. Освен това тя не била издигната официално от руското правителство, а на българите било казано, че те няма да бъдат притискани в избора си. Не било скривано обаче обстоятелството, че на височайшите фигури в Русия, ще достави удоволствие принц Александър Батенберг да бъде избран за български княз.
Изборът на принц Александър Батенберг за княз на България
Първото българско Велико народно събрание било открито в Търново на 17/29 април 1879 г. Този ден бил и рожденият ден на цар Александър II Освободител. По този повод сутринта в църквата „Свети Четиридесет мъченици” видинският митрополит Антим отслужил тържествен молебен. На него присъствали парадно облечени императорският руски комисар княз Дондуков-Корсаков, съпругата му, комисарите на великите сили и останалите чуждестранни дипломати, висшите офицери, гражданските чиновници, градският съвет, всичките депутати. Имало и „голямо число народ” - според определението на един очевидец, „многохиляден свят” – според друг. Става дума за търновските граждани и гостите на събитието.
След молебена официалните лица и депутатите, начело с комисаря, се отправили към бившия конак, където до предишния ден работило Учредителното събрание и където първото Велико народно събрание трябвало да проведе избор на княз на Българското княжество. Както бе казано, в състава на изборното събрание влизали почти всички депутати от учредителното, като се прибавили няколко нови – общо броят им бил 237.
Предвид наближаване на времето, когато окупационните руски войски трябвало окончателно да напуснат България, се налагало депутатите да произведат избора делово, без да влизат в безкрайни спорове. Самите те вече разбрали, че руското правителство ще стои зад тях, ако не се противопоставят и спазват решенията на Берлинския договор. Ако се проточел изборът на княз, без руското присъствие в княжеството можело да настъпят безредици и намесата на чуждестранните държави щяла да бъде неизбежна. Тези обстоятелства дали отражение в хода на работата на първото Велико народно събрание.
При откриването на събранието княз Александър Дондуков-Корсаков застанал на председателското място и произнесъл следната реч:
„Достопочтено събрание на представителите на Българското княжество! Приветствам вас, избраниците на българския народ, с тържественото и светло призвание, което ви се е паднало! Предстои ви окончателно да заздравите съдбата на българския народ, изкупена с цената на толкова жертви и кръв от родния ви руски народ, положил по волята на великия ваш велик Освободител началото на бъдещата политическа самостоятелност на България.
Без да допускам от своя страна каквото и да е влияние върху предстоящия ви напълно свободен избор на бъдещия държавен глава на България, считам за свой дълг да заявя тържествено на събранието, че от политически съображение нито един кандидат руски поданик не може да бъде допуснат за владетел на княжеския български престол. (Тук княз Дондуков повишил глас и всяка дума изговарял високо и натъртено.)
Предвид на приближаването на срока, определен от европейските държави за организирането на вашата страна, считам за полезно, за да не се губи време, да ви помоля да предоставите председателството на сегашното събрание на стария, достопочтен и многострадален труженик на българското дело – блажения Антим Видински, който от своя страна да назначи подпредседатели и секретари. Не е необходимо да се прави проверка на пълномощията на депутатите, тъй като те са избрани на основа на временните правила, според които протоколите за изборите се утвърждават от мен, като изпълняващ длъжността императорски руски комисар.
За по-голяма свобода и самостоятелност на вашите дебати по предстоящия, толкова важен въпрос за избора на княз, от вашия достопочтен председател зависи да даде разпореждане заседанията да се провеждат при закрити врати и да покани всички странични лица да напуснат залата за заседание. За да бъдете по-свободни, може да не се съставят протоколи за дебатите, а би могло да се ограничите с един протокол или акт за избирането.
За съкращаване на времето и най-бързо решаване на делото, си позволявам да ви предложа да извършите избирането на княза още на сегашното заседание и за вашето решение да ми съобщите незабавно с акт за избирането, за да уведомя чинопочтено всемилостивия мой владетел императора за изпълнението на заветното му желание да види в определения срок завършена сградата на вашето държавно устройство.
Нека всемогъщият бог ви внуши решение, което може да постави скъпата ви родина на тази степен на самостоятелност и благоденствие, които са единствената цел на вашия Освободител, цел към която така сърдечно и искрено винаги и навсякъде се е отнасял, отнася се и днес, еднокръвният, братският на българския народ руски народ.”
От речта на Дондуков-Корсаков се вижда, че за да бъде съкратено времето на работа на Великото народно събрание и то да бъде по експедитивно, князът направил няколко предложения: за председател да бъде избран Антим I Видински, който от своя страна имал грижата да назначи подпредседатели и секретари; проверка на пълномощията на депутатите да не се прави, тъй като тя била извършена вече от властите и всеки депутат имал документ, който удостоверявал законността на неговия мандат; заседанието да бъде тайно, за да може всеки депутат да изкаже свободно своето мнение; изборът да приключи още същия ден.
Тъй като нямало други предложения, като свършил речта си, императорският комисар помолил Антим I да заеме председателското място. Последният от своя страна повикал за подпредседатели русенския митрополит Григорий и Петко Каравелов, а за секретари Георги Тишев и Трифон Панов. Като се конституирало по този начин бюрото на събранието, комисарят и дипломатите напуснали залата. Оттеглила се и цялата публика. Вратите били заключени, а прозорците затворени.
Първи думата поискал търновският митрополит Климент Браницки (Васил Друмев).
„Най-естествено беше господа представители, - започнал той - щото ний, за да засвидетелстваме своята признателност към руския народ, да изберем за български княз някой руски княз. Но Негово величество Царят Освободител, както чухте от речта на Негово сиятелство императорския комисар, е изрично забранил това. Той е забранил да избираме за наш княз какъвто и да било руски княз. И това е сторил по своята голяма мъдрост и обич към България по важни политически причини. Един руски княз, избран за княз на България, ще бъде посрещнат в Европа не с добро разположение и ще породи силно съмнение и подозрение. Така щото още от самото начало на нашия политически живот както ний, така и нашият княз ще бъдем преследвани от европейското подозрение и недоверие, което ще спъва нашия живот.
Затова трябва да изберем за наш княз някой европейски принц. Аз преминавам без никакво внимание всичките появили се в последно време кандидати за българския престол, защото те не заслужават дори и да бъдат споменати тук от тая трибуна. Аз се спирам с уважение на трима кандидати, еднакво достойни за нашето внимание. Те са: принц Валдемар Датски, принц Ройс и принц Александър Батенбергски.
От тия трима кандидати, г-да представители, по моето мнение ние трябва да предпочетем последния кандидат. Ние трябва да предпочетем него поради тия съображения: 1. принц Батенберг е внук на Царя Освободител, син на брата на Нейно императорско величество царицата; 2. той е кръщелник на Царя Освободител и носи неговото име и 3. принц Батенберг от любов и обич към българския народ в последната Освободителна война взе живо участие в редовете на руската войска, воюва и изложи живота си за нашата свобода. Прочее предвид на всичко това аз предлагам да изберем за български княз принц Александър Батенберг.“
В свои по-късни автобиографични бележки митрополит Климент обяснява, че с общото желание на всички депутати на него „била възложена честта да прокламира Александра Батенберга с надлежната тържествена реч за първи български княз”. Речта била написана от Светослав Миларов и трябвало да се отпечата в издавания от него вестник „Българский лев” със „златни букви”.
Ораторът не бил свършил последната дума, когато цялата зала загърмяла. „Да живее княз Александър Батенберг! Ура!”, викали депутатите според Димитър Маринов. Според Григор Начович скандиранията били: „Да живее Александър I, да живее българският княз!”
Един от депутатите на задните чинове, който бил близо до един от прозорците, не можал да се стърпи. Отворил бързо прозореца и извикал: „Да живее княз Александър Батенберг! Ура!“ Веднага целият струпан навън народ подел същия вик, който почнал да цепи въздуха. За малко време целият град знаел името на народния избраник. Музиката засвирила „Шуми Марица”, заиграли се хора.
Подпредседателят Григорий също отворил прозореца, който бил до трибуната и извикал: „Братя! Да живее княз Александър Батенберг, българският любим княз!“ Това съобщение вече било официално и приготвеният за целта кавалерист офицер, като чул името от Григорий Русчукски, отлетял с коня, за да доложи на императорския комисар. Всичките депутати се спуснали да целуват ръка на председателя Антим I, започнали да се прегръщат и целуват помежду си. Отворило се шампанско.
След като събранието със своето „ура!“ прогласило княз Александър за български княз, на трибуната излязъл Петко Р. Славейков. Неговата личност внушила уважение и депутатите възстановили тишината. Славейков започнал малко необичайно, като цитирал пословицата: „Бързата работа не излиза всякога сполучлива“. Това било достатъчно да бъде пренебрегната цялата негова дейност и бъде забравено уважението, което имали към него всички. Общо гръмогласно „долу!“ прекъснало думите му. Но със силно ръкомахане ораторът се помъчил да усмири депутатите и когато се чули думите му: „За добро ще говоря, господа, за добро!“, тогава шумът утихнал и той казал: „Аз се срещнах с принц Александра в Стара Загора и говорих с него. Уверявам ви, че макар и да направихме избора му набързо, тоя избор е сполучлив, добър, защото избрахме княз такъв, какъвто е за нас. Да живее! Да живее княз Александър Батенберг!“ Тук речта на Славейков предизвикала бурни възгласи „Да живее!“
Всички народни представители подписали акта за избирането, който трябвало да бъде поднесен на княз Александър Батенберг. Било гласувано следното решение: „Хиляда осемстотин и седемдесет и девета година, 17 април, Народното събрание свикано от императорския руски комисар за избирането на първия български княз, след обсъждане на въпроса под председателството на блажения Антим Видински, реши единодушно: да помоли Александър Батенберг да приеме българската княжеска корона, за което да изпрати до Негова светлост специална делегация и извести императорския руски комисар за проведения избор на български княз в древната столица на България Търново. Председател: Видински Антим. Подпредседател Доростолски-Червенски Григорий.”
След като се подписал този акт, се решило до Дармщадт да отиде делегация на Народното събрание, за да поднесе на княз Александър Батенберг акта, който удостоверява неговото избиране за български княз и да доведе негова светлост в България. Драган Цанков предложил княз Дондуков да избере лицата, които да съставят делегацията и събранието се съгласило единодушно на това предложение.
Членовете на Великото народно събрание в пълен състав, гологлави, с една голяма купа, пълна с шампанско, от която черпели всички желаещи, с викове „ура”, пеейки народни песни, се отправили към квартирата на императорския комисар, където Антим предал на княз Дондуков решението за избора на Александър Батенберг. То веднага било съобщено с телеграма до император Александър II в Ливадия. От името на Народното събрание била изпратена и телеграма до царя с поздравления за рождения му ден.
Григор Начович в дописка до в. „Марица”, публикувана на 24 април/6 май 1879 г. прави опит да предаде настроението на политиците и гражданите, след обявяването на Александър Батенберг за княз на България. Това се вижда от следните два откъса от дописката:
„Няколко кавалеристи, които чакаха под прозорците на камарата, се пуснаха тичешком да известят княз Дондуков за станалото избиране и музиката започна да свири славната „Шуми Марица”. Виковете „Да живее Александър I български княз“ се разпространиха мигновено по целия град, цялото население се стече пред зданието на Народния събор, бутилки шампанско се отвориха, българско хоро се завъртя и радостта се разпространи сред цялото население. Наздравиците, които се пиха, бяха всички в този смисъл: „Князът и народът да живеят и да работят изключително за избавлението на другите наши братя и за обединението на целия български народ.“ Самият този избор на княз Батенберг е една гаранция, че Княжеството ще съществува единствено в полза на отвъдбалканските наши единородци. Той е от една отлична фамилия, неговото възпитание и образование казват да са превъзходни, характерът му е рицарски; последната война го доказа. Той е свързан чрез родствени връзки с нашия ИЗБАВИТЕЛ, който го обича като свой син и не може освен да се въодушевява от великите чувства на цар Александър. Тия велики чувства могат ли да бъдат други освен [да изразяват] величието на отечеството, което е той приел, величието на своята фамилия, на своята династия?...
Населението на ръце носеше Негово сиятелство княз Дондуков в Народното събрание. Българите умеят да бъдат признателни, те инстинктивно искаха чрез това заявление да покажат колко дълбоко чувстват всичко, което княз Дондуков направи за организирането на нашето отечество и колко им е криво, дето не можаха да изберат него за първи български княз, едно, защото така беше волята на Царя Освободител, воля, свята на всеки българин, и второ, по разни политически причини, както всеки знае. Княз Дондуков изрази от председателската естрада своето задоволство за изказаните от представителите и от населението чувства на признателност към него и каза, че той никога в живота си няма да забрави тия приятни дни, които е прекарал в България като устроител на нашето отечество. Тия думи се посрещнаха от присъстващите с възхищение.”
Предвид честването на рожденият ден на Царя Освободител и избора на Александър Батенберг денят 17/30 април бил обявен в Търново за празничен. За ставащото тогава в града и атмосферата в него, разказва депутата Иван Каранов:
„Тоя ден особено представляваше нещо необикновено. Народ, първата българска армия, увенчана с цветя, една част от артилерията, депутатите с особени трикольорни значки, гости от много градове от провинцията като вълни се движеха из тесните търновски улици към стария конак, гдето заседаваше Народното събрание. Настроението беше неописуемо и се чакаше минутата, в която щеше да се чуе името на първия български избраник. Всяка минута на закъсняване беше мъчителна.
[Народните] представители се прибраха в камарата [събранието]. Настана тишина навсякъде, за да избухне с по-голяма тържественост мълвата. Една малка искра беше потребна за това избухване на събраното електрическо настроение в народа. Не мина много и гласът „Александър Батенбергски“ процепи най-напред зданието на Народното събрание и като молния се разнесе из народа. Нескончаемото „ура“ цепеше затънтения град, а отекът му живо възпроизвеждаха търновските долини и скали. Топовните гърмежи, възклицанията на народа и войската, всичката тая мълва поставяше зрителя в екстаз. Мнозина от въодушевлението заедно с възклицанията изпускаха радостни сълзи, други подскачаха и си хвърляха шапките нагоре и трети ве-че заведоха радостното хоро и заиграха над развалините и гробниците на падналите за освобождението борци. А пък Янтра тихо и безмълвно все тъй, както и преди, си шумтеше и змиевидно като извиваше струите си около развалините на тъжната Трапезица, ей там далеч някъде в клисурите се спускаше и носеше благата вест към брата си Дунава.
Скоро телеграфната станция се задръсти от известачи, тъй щото и дворът, и улицата бяха изпълнени. Всеки бързаше по-скоро да предаде радостта си и на своите съграждани и да яви името на първия български избраник.
Целия тоя ден Търново представляваше като едно вълнующо се море. Възклицателното „ура“ на всяка минута цепеше въздуха и от продължителните хора и песни кънтяха весело тесните му улици. Това въодушевление и веселие се продължиха до късно вечерта, когато градът, учрежденията, камарата и цялата околност на града бяха прекрасно илюминирани и често от възпламеняющите се ракети като от мълниева светлина озарявани. Заедно с нощта настана и умората. Всеки трябваше да си отпочине и се предаде в обятията на съня.”
В писмо до държавният секретар Н. Гирс императорският руски комисар описал отношението на събралите се в града към произтеклия избор:
„Възгласите на хилядите хора и на депутатите с пожелание за здраве на новия княз и на нашия велик господар, за братския руски народ и за нашето храбро войнство, се сливаха с нашия национален химн. По това време в квартирата ми за поднасяне на поздравления се намираха всички чуждестранни делегати и станаха свидетели на неподправените възторжени чувства към своя велик Освободител и братския руски народ, с които бяха въодушевени народа и депутатите. След това към моя вход беше докарана каляска, почти насила тълпата ме накара да седна и на ръце, с неописуемо въодушевление ме изведе извън града, където на лобното място, до неотдавна при турското правителство все още обагрено с кръвта на българските патриоти, ме помолиха да отпразнуваме заедно с хилядите събрани хора освобождението на своята страна, произтекло със силната воля на господаря и с подвизите на победоносната наша армия. Бяха произнесени прочувствени речи, произлизащи от събралите се българи в памет на падналите наши герои. Изказването на благодарност към своя освободител нямаше граници. Аз бях длъжен да отговарям на тържествено произнесените тостове. Неспирно „ура”, изтръгващо се свободно от гърдите на българския народ, се разнасяха високо и далече и отекваха в околните скали. Картината беше неизразимо трогателна. Хората се целуваха просълзени, на мен целуваха ръцете, молейки да предам техните чувства на своя Освободител. Накрая на мястото на предишното угнетяване, позор и наказание на невинните християни, беше образуван огромен кръг с националния танц – хоро. Едва около 4 часа аз можах да се върна в квартирата, носен на ръце от възторжената тълпа.”
Депутатите от първото Велико народно събрание Димитър Маринов и Григор Начович предават по-подробно какво точно се е случило на „мястото на угнетяване”. Стеклите се пред квартирата на императорския комисар разпрегнали конете на каляската, накарали княз Дондуков и съпругата му да седнат в нея и ги извели извън града, на Марино поле. Там още стояла арката, която била приготвена при посрещането на комисаря. Тук под нея народът спрял колесницата и намиращият се там Стефан Стамболов произнесъл слово.
На това място, казал ораторът, преди две години се издигали бесилки, на които висели невинни българи, жертва на турския фанатизъм. Днес тук празнуваме нашето избавление от турската тирания и мюсюлманското варварство, избавление, което дължим на братския руски народ. „Ние, ако сме днес избавени от това варварство, дължим го единствено на православната вя¬ра, знамето на която се държи високо от братския нам руски народ, който е стълба на православието, на истинската христова вяра”, казал още Стамболов.
Г. Начович нарича оратора - „един от нашите родолюбци”, но не споменава името му. Все пак добавя: „Тия думи, които са само смисълът на словото на този господин, произведоха силно впечатление върху публиката, която ги слуша и те ме зарадваха затова повече, че аз не бях навикнал да слушам такива религиозни чувства в това лице.”
Според Д. Маринов Ст. Стамболов бил направил връзка между българските революционери и руските освободители. „Тук, тук – казал той – се люшкаха труповете на ония синове, от чиято кръв изникна нашата свобода благодарение на Царя Освободителя и руското победоносно войнство.” А накрая призовал: „Това място е свято! Нека се поклоним! Тия мъченици издъхнаха в името на българската свобода и в името на православната вяра.“
При тези думи Дондуков, който бил слязъл от каляската и слушал със свалена шапка, се навел низко. После с просълзени очи приближил оратора, стиснал му ръката с двете си ръце и му благодарил. После представил Стамболов на съпругата си, която коментирала: „Отличен патриот”. И уж била добавила „той ще стане велик”, но последното изглежда е литературна добавка на Димитър Маринов, който бил симпатизант на стамболовата Народнолиберална партия.
На 18/30 април княз Дондуков получил отговор от Гирс, който гласял: „Господарят император с удоволствие се осведоми от Вашата телеграма за благополучното завършване на работата на българското народно събрание и напълно одобрява избирането на княз Александър. Негово величество ви разрешава да пристигнете в Ливадия, предоставяйки на Ваше сиятелство да изберете най-удобното време за това пътуване.” Антим Видински също получил телеграма, в която императорът благодарил за поздравленията, поднесени му от страна на Народното събрание и поздравявал депутатите за сполучливия избор на български княз.
Същия ден била прекъсната временно дейността на Великото народно събрание, докато пристигне новоизбрания княз, за да положи клетва и встъпи в своите владетелски права. В речта си по този повод пред „достопочтеното събрание на народните представители на Българското княжество” княз Дондуков-Корсаков подчертал:
„Вчера, с единодушното избиране на княза, вие тържествено и благополучно завършихте устройването на самостоятелния политически живот на вашата страна. Да благослови всемогъщият бог вашия избор на лице, толкова близко до руското царско семейство – за щастие и благоденствие на българския народ и да послужи този избор за новата тясна връзка на освободена България с Царя Освободител и с великия руски народ, запечатал със своята кръв великото дело на вашето освобождение. Всеобщият възторг, с който бе посрещнат този щастлив избор, е най-доброто свидетелство, че вашият избраник е истински и действителен избраник на българския народ.
От своя страна, аз, дълбоко трогнат от неподправеното съчувствие, изразено към мен от населението по случай щастливото за България събитие, отдавам това съчувствие не на моите лични слаби усилия за устройването на вашата родина. Аз в качеството на представител на всемилостивия мой господар, бях само слабо оръдие и бледо отражение на неговите големи намерения и предначертания. Виждам в това съчувствие единствено отгласът на безграничната преданост и благоговение, което българският народ храни към своя Освободител и към великия братски руски народ.
От цялата си душа и сърце поздравявам всички българи с тържествения и велик ден на създаването на независимото Българско княжество. Да живее новоизбрания първи български княз!”
В деня на разпускане на народното събрание, в един часа по обяд бил определен парад на войските, за който на Марино поле в Търново се събрали дружините, намиращи се наблизо. Княз Дондуков-Корсаков обявил на войската за избирането на български княз, което било посрещнато също с прояви на възторг.
Интересни впечатления за парада споделя пак Иван Каранов:
„На другия ден… стана на Марино поле обща маневра от повиканите за тържеството войскови части на първата българска армия. Това пък беше друго тържество на руската и българската слава. На тая първа маневра присъстваха Негово сиятелство княз Дондуков-Корсаков, който сам дирижираше маневрите, неговият заместник Лукиянов, представителите на великите сили, владиците, всичките нотабили, управляващите министерствата, депутатите и безброен народ от града и от далечната провинция. Имаше и много бележити работници и поборници по Българското възраждане и освободителното дело, които бяха дошли за тържествата нарочно от Македония и Тракия.
Аз не съм в състояние да опиша ентусиазма, който обладаваше душите на присъстващите на тая първа по рода си маневра, нито военната тактика, нито пъргавината на инструкторите (учители) на първата българска армия, нито тия на младите свежи и бодри войници - това бяха руските орли, а българските - соколи. Слава, похвала и признателност на първите и „браво“ на вторите, които тъй скоро бяха възприели военната тактика, дисциплина и пъргавина. Слава и признателност на незабвения Цар Освободител Александър II-й. Слава и признателност на Негово Сиятелство княз Дондуков-Корсаков и на неговите другари, които положиха труд за първата организация на българския народ и за неговата армия. Слава и признателност на целия братски нам руски народ, който положи кръвта и костите си за българското освобождение и най-после слава и на всичките борци за това освобождение.
След изработването на конституцията и избирането на княза представителите се разпуснаха, за да бъдат повикани пак наново, когато щеше да пристигне князът да даде клетва според конституцията и да поеме управлението на страната. Това стана нещо след два месеца, когато тържествата наново се подновиха с по-голям ентусиазъм и проблясък.”
Григор Начович отбелязва, че „на смотра на Марино поле” участие взели седем дружини, една артилерийска батарея и една кавалерийска сотня. Българските войници учудили всички присъстващи и особено чуждестранните консули чрез своите толкова бързо постигнати успехи. Българските „казаци” възхитили всяко българско сърце. Когато командирът извикал „кариер марш”, земята започнала да се тресе и българската кавалерия преминала като хала пред очите на учудените и възхитени зрители, без да развали или да изкриви ни най-малко редовете си. Начович обяснява, че употребил думата „казаци”, защото българските кавалеристи наистина приличали на такива: с хубави коне, черни калпаци, пушките им на гърба закачени; всичкият им външен изглед бил като на прочутите и познати вече на българите казаци, участвали в Освободителната война. „Те се държаха на конете си тъй като да бяха на тях порасли”, пише за българските „казаци” дописникът на в. „Марица”.
На 20 април/2 май се разбрало, че делегацията, която трябвало да се срещне с княз Александър Батенберг, трябвало да замине не за Дармщадт, а за Ливадия, където по това време пребивавал Александър II. Там щял да бъде и новоизбраният български княз. Съставът на шестчленната делегация, която трябвало да му връчи акта за неговия избор, била определена същия ден от княз Дондуков-Корсаков. Определена била и десетчленна делегация, която възглавявана от Дондуков и Антим I трябвало да отиде в Петербург, за да поднесе на Царя Освободител благодарност от името на целия български народ.
На следващия ден до Александър Батенберг в Дармщадт била изпратена телеграма с текст: „Ваше Височество, Представителите на българския народ, като оцениха по достойно благородните Ви качества, и като хранят дълбока увереност, че Ваше височество не само ще вземете на сърце, но и ще браните с всичките сили на прекрасната си душа интересите на България, които Вие защищавахте още от време на войната за освобождението, връчиха на Вашата мъдрост и на възвисените Ви чувства бъдещите съдби на своето отечество, като избраха единодушно и доброволно Ваше височество за български княз. Като разбрахме, че Ваше височество удостоихте да приемете това избиране, ние Ви изпращаме избирателния протокол чрез специална делегация. Поднасяме Ви всеподаните наши поздравления и молим бог да ни стори радост да Ви видим по-скоро в страната, честита с вашия избор. Председател: Антим Видински. Подпредседатели: Григорий Русчукски, П. Каравелов. Търново, 21-и април 1879 г..“
На 25 април/7 май 1879 г. Антим I получил отговора от Дармщадт, който гласял: „До Н. Блаженство Антим Видински, председател на Народното събрание в Търново. С дълбоко вълнение приемам изражението на чувствата, с които благородния български народ ми поверява своята съдба, като ме призовава на тая висока длъжност, която единодушието на избора ми прави двойно по-свята. Аз ще имам пред очи само доброто на народа, щастието и благоденствието на държавата, която занапред ще бъде мое отечество. Дано божието покровителство да почива върху новото ми отечество и да благослови връзките, които ще съединят живота ми с неговата съдба и с неговото бъдеще. По желанието на Н. Величество руския император веднага заминавам за Ливадия, откъдето ще мога да назнача времето, когато ще имам честта да приема делегацията. Като помоля Ваше блаженство да бъдете пред народа и събранието тълкувател на чувствата, които ме въодушевяват в тая тържествена минута, моля бог да Ви има, Блаженни, в своята святост и да благоволи да Ви съхранява. Александър, принц Батенбергски“.
Моменти от биографията на принц Александър Батенберг
Роден е на 5 април (н. ст.) 1857 г. във Верона, Италия. Син е на принц Александър Лудвиг фон Хесен-Дармщадт и графиня Юлия Хауке, станала след омъжването си фон Батенберг. Бракът между двамата бил морганатичен (между лица с неравностойно социално положение). След сключването на брака през 1851 г., по-старшият брат на Александър Лудвиг, великият херцог на Хесен Лудвиг III, дал на Юлия титлата „графиня фон Батенберг”. Батенберг е замък в херцогство Хесен, стара резиденция на великите хесенски херцози, където супрузите живели известно време. Замъкът е дал името на малкото градче, което днес е в окръг Валдек-Франкенберг, район Касел на Германия.
През 1851 г. Юлия фон Батенберг получила титлата „принцеса фон Батевберг”. Петте деца на Александър и Юлия носели титли принц или принцеси фон Батенберг и обръщение Светлост, но никой от принцовете нямал право да наследи хесенския престол.
Александър Батенберг имал родство едновременно с царстващите домове на Русия, Германия и Великобритания. Той се явявал племенник на руската императрица Мария Александровна, която била сестра на баща му. Бил в роднински връзки също с германския император Вилхелм I и английската кралица Виктория.
Неговият баща пък бил на австрийска военна служба с чин генерал от кавалерията и се ползвал с благоразположението на император Франц Йосиф. Преди това, до 1858 г., Александър фон Хесен-Дармщадт служил в руската армия и имал директни контакти със сестра си и мъжа ѝ – император Александър II. В Петербург бил назначен за командир на един от кавалерийските полкове. В императорския дворец се запознал с бъдещата си съпруга Юлия Хауке, която била придворна дама на императрица Мария.
Принц Александър Батенберг е възпитаван в саксонския кадетски корпус, откъдето излязъл, произведен в чин подпоручик (лейтенант) и постъпил на служба в 24-ти хесенски драгунски полк. През май 1877 г. напуснал родината си, за да вземе участие в обявената вече руско-турска война. Отначало бил назначен за лейтенант от свитата на 8-и Вознесенски улански полк, чийто почетен шеф бил неговият баща. Този факт подсказва възможните подбуди, които са накарали синът да постъпи в руската армия.
На първото си назначение принц Батенберг стоял 14 дена. Участвал в десанта на руските войски през Дунав при Свищов на 15/27 юни и за това още на другия ден получил лично от Александър II орден „Свети Владимир” 4-та степен, с мечове и лента. След сформирането на Предния отряд, руският император на 20 юни/2 юли го преназначил в авангардната бригада на княз Евгени Лайхтенбергски, с която участвал в първата експедиция на генерал Гурко зад Балкана. За храбростта си при превземането на Търново и Шипка бил награден с орден „Свети Георги” 4-та степен. По време на обсадата на Плевен, пребивавал в щаба на румънския княз Карол.
След превземането на Плевен, император Александър II взел племенника си със себе си в Петербург, а през януари 1878 г. отново го изпратил в Пловдив при генерал Гурко. Батенберг преминал през Стара планина в най-големите студове и продължил към Одрин, където вече се намирали частите на Западния отряд. С тях той стигнал до Сан Стефано, бил и в Цариград. След войната принц Александър се върнал в Германия и постъпил в пруския гвардейски кавалерийски полк с чин поручик (старши лейтенант).
От тази кратка биография се вижда, че още преди да бъде избран за български княз, принц Александър вече бил успял да се запознае с народа, на който по-късно станал монарх. В началото на войната той се срещнал с войниците от Българското опълчение в Плоещ, после пък бил зачислен в Предният отряд на Гурко, където е било и опълчението. В дневника си Батенберг често споменава за българите в руската армия.
Вероятно възможността германският принц да застане на българския престол се е имала предвид още преди да свърши войната. Едва ли случайно на челната страница на бр. 89 на „Иллюстрированная хроника войны”, който е приложение към бр. 478 на сп. „Всемирная иллюстрация” от 4/16 март 1878 г., далеч преди да стане дума за избор на първия български княз е отпечатана сцена от театъра на войната в България, в която основен участник е принц Александър Батенберг (гравюрата е по снимка на придворния фотограф на румънския крал Карол, Франц Душек).
В илюстрованата хроника е дадена кратка справка за немския принц, като се споменава, че е племенник на руската императрица и се набляга на ордените, които е получил за десанта при Свищов и превземането на Търново и Шипка. Очевидно е, че пропагандата на качествата на Александър Батенберг вече е започнала.
Не всичко в справката за него е съвсем точна, но не може категорично да се каже, дали става дума за съзнателно манипулиране на биографията на бъдещия владетел на България или иде реч за неосведоменост. В списанието се споменава, че младият принц през 1877 г. пристигнал в руската главна квартира в Румъния, за да съобщи за встъпването на хесенския престол на великия херцог Лудвиг IV. Сам Батенберг обаче, в своя дневник е записал, че на 15/27 май 1877 г. той отпътувал от Дармщад за Берлин, а от там за Петербург и после за Румъния. На 1/13 юни в Плоещ бил извикан в квартирата на императора, където научил за смъртта на великия херцог Лудвиг III. Едва след това на хесенския престол е встъпил Лудвиг IV.
В дневника съвсем ясно е отбелязано, че на 21 юни/3 юли 1877 г. в Букурещ пристигнал Хайнрих фон Хесен, братовчед на Александър Батенберг, който имал задача да съобщи официално на Александър II за възкачването на брат си, новия велик херцог на Хесен Лудвиг IV.
В „Иллюстрированная хроника войны” бр. 103, който е приложение към бр. 487 на сп. „Всемирная иллюстрация” от 6/18 май 1878 г., в полезрението на една илюстрация отново е попаднал принц Батенберг. Тук той е с шестия син на Александър II, великият княз Павел Александрович. Времето е през лятото на 1878 г., когато по време на обсадата на Плевен, главната квартира на руската армия се намира в Горна Студена (сцената отново е заснета от Франц Душек).
Несъмнено участието на Александър Батенберг в руско-турската война му донася полза: името на принца преди избирането му не е било чуждо на българите и те имали основания да разчитат, че и занапред той ще защитава енергично българските интереси.
Има документални сведения за вниманието, което императрицата Мария Александровна е оказвала на племенника си. Например, когато принцът потеглял от Петербург за армията, императрицата му подарила за талисман златен кръст на верижка. И още: 12 копринени ризи, 1000 златни рубли. Освен това в дневника си Батенберг е записал с дата 18/30 юни: „Вечерта получих и едно писмо от милата императрица”.
Секретарят на главнокомандващия Николай Николаевич, М. Газенкампф, на 20 януари/1 февруари 1878 г. в Одрин записва в своя дневник: „Тази нощ се очаква пристигането на принц Александър Батенбергски от Петербург. Тъй като това е любимият племенник на императрицата, Великият княз телеграфира за това собственоръчно.”
„Всемирная иллюстрация” в бр. 540 от 5/17 май 1879 г., отново отпечатва образа на Александър Батенберг на челната си страница с текст: „Българският княз Александър I”. Той е в руска униформа, на гърдите с ордена „Свети Георги”. В броя е поместена и сравнително подробна за младия човек биография, която започва с думите: „На 17 април телеграфът съобщи за избирането на българския престол на принц Александър-Йосиф Батенберг, под името княз Александър I. Това избиране било единодушно и да добавим, неочаквано за някои кабинети.”
По-нататък в статията в руското списание се отбелязват някои от сведенията, които бяха посочени тук по-горе и се коментира:
„От тази кратка биография се вижда, че българският княз вече е успял отчасти да се запознае с народа, който му се падна. Вероятно неговата кандидатура се е имала предвид още тогава (когато постъпва доброволец в руската армия – бел. К. Г.), иначе е трудно да се допусне, че германския император и бащата на принца ще му позволят да вземе участие във война, която не засяга немските интереси. Както и да е, но това участие му носи днес известна доза полза: името на принца не е чуждо на българите и те имат основания да разчитат, че и занапред той ще защитава енергично българските интереси.
Не лека задача! В границите, в които е поставена от Берлинския договор, България не е в състояние да задоволява държавните си потребности без изтощение на народа до край, поне на първо време, тъй като значителна част от българската територия се състои от планински местности, а другата част още не се е оправила от бедствията на войната. Между другото, княжеството трябва да плаща данък на султана, да вземе върху себе си част от турския държавен дълг и да изразходва големи суми за издръжка на армия, предвид на възможността от поява на турски гарнизони на Балканите, тъй като султанът се отказал само временно от тази точка в Берлинския договор. Освен това необходимо е да се предвиди наплив на бежанци от Македония и Румелия, тъй като жестокостите на турците в провинциите, напуснати от руските войски, се възобновили и вече били заставени да се изселят повече от 60 000 човека. Устройването на тези емигранти също ще легне като тежко бреме върху българските финанси, а да им се откаже помощ е невъзможно не само от човеколюбиви чувства, но и по политически причини, вземайки под внимание стремежите на жителите на България към обединение.
Друг вид затруднения се съдържат именно в тези стремежи, които от първия ден поставят новия княз във враждебни отношения с отоманското правителство. Още повече защото Портата протестира против някои членове на българската конституция. Освен това князът го чака борба с интригите на дипломатическите агенти на някои държави, желаещи да унищожат руското влияние в България.
Ето при какви условия ще се наложи на принц Батенберг да встъпи на българския престол. Прибавете към това, че той е малко запознат с нравите и бита на народа, който го избра и вие ще разберете какви трудности той ще трябва да преодолява. Разбира се, за изглаждане на несъгласията с Портата, той може да се надява на съдействието на великите държави, но във вътрешните дела той има право да разчита само на съветниците на короната, на патриотизма на българския народ, който без съмнение, няма да пожелае да постави княз Александър в критично положение.
Да се надяваме, че монархът на България ще се окаже на висотата на своето призвание и ще оправдае възложените на него надежди, да се посвети изцяло на благото на новото отечество, връчило му своята съдба. Няма съмнение,че печатът и националното събрание ще му помогнат в изпълнението на тази велика задача.”
Още една неточност е допусната във „Всемирная иллюстрация” бр. 558 от 8/20 септември 1879 г. Там е отпечатан герб, за който се обяснява, че бил „герб на Българското княжество във вида, както е приет окончателно”. Както се вижда обаче от някои документи от времето на Княжество България, този герб е бил личен на княз Александър I. Такъв герб има поставен над гроба на княза в неговия мавзолей в София.
Щитът на герба на княз Александър I е разделен на четири части от сребърен, с широки краища (лапчат) кръст. В горното ляво и долното дясно червени полета има златен коронован лъв, със сини очи и червен език. Това би трябвало да е лъвът от приетия вече герб на Българското княжество. В другите две зелени полета на щита има златен осмоконечен кръст, който в руското списание е обяснен като български. Днес същият кръст в книгите на символите се нарича „руски”. На практика това е православен кръст.
Налице е един любопитен факт: същият кръст е бил изобразен на знамето на главнокомандващия Дунавската армия Николай Николаевич. Неговият вензел е монтиран в пиката на върха на дръжката. Знамето било връчено на великия княз на 20 ноември (ст. ст.) 1876 г. от стареца Антоний (може би това е игумена) от Троицко-Сергиевската лавра, който е един от най-големите манастири в близост до Москва. Батенберг напълно закономерно е сложил в своя герб символа от знамето, под което той е воювал.
В средата на щита на герба има наложен по-малък щит в син цвят, на който е изобразен коронован лъв, чието тяло е съставено от десет ивици, редуващи се сребърна и червена. Над главата на лъва има турнирна врата с два черни стълба в краищата. Пояснено е, че малкият щит е гербът на рода Батенберг. Да добавим, че по същество това е гербът на великото херцогство Хесен, но в него лъвът държи меч. Турнирната врата допълнително означава, че лицето, което притежава този герб, не е пряк наследник на великите хесенски херцози.
Над големия щит има княжеска корона. Щитодържатели на същинския герб са два златни лъва с червени очи и езици. Девизът DEUS NOBISCUM (С нами бог) е изписан със златни букви на червена лента. Същият девиз фигурира и на знамето на главнокомандващия, под кръста. Което обяснява, откъде е заимстван. Гербът е обкръжен с мантия, отгоре също с княжеска корона.
Александър Батенберг искал преразглеждане на Търновската конституция
В Ливадия княз Александър повдигнал въпрос за Търновската конституция, която по негово мнение била твърде либерална. Разбрал за своето избиране от телеграма във вестника и получил на другия ден официално известие за това от Александър II, Батенберг се отправил за няколко дена от Берлин в Дармщадт, където се съветвал с хесенски юристи и след това побързал за Ливадия, за да се представи на императора. Затова и отговорът му на българската покана закъснял с няколко дена.
В печата се появили сведения, че вследствие изявлението на Батенберг за българската конституция, се провело съвещание под председателството на императора, на което били поканени военния министър граф Д. А. Милютин и министъра на императорския двор граф А. В. Адлерберг. Твърди се, че в резултат на съвещанието граф Адлерберг изпратил телеграма до княз Дондуков-Корсаков, в която го известил за желанието на княз Александър да се направи преразглеждане на конституцията.
В делата на канцеларията на бившия императорски руски комисар в България не са се запазили никакви указания относно телеграмата на Адлерберг. Но в писмо от 1/13 май Гирс обръщал внимание на императорския комисар върху това, че членовете на Търновската конституция, отнасящи се до сдруженията и печата, могат да застрашат княжеството със сериозни политически неудобства и затруднения. Възможно е това да е въпросното съобщение, което да е било оформено преди идването на Батенберг в Ливадия.
Отговорът на Дондуков-Корсаков бил успокояващ:
„От моя страна – написал комисарят - въобще не предвиждам за българското правителство никакви последици от българската конституция, заплашващи реда, разбира се, когато умело със спокойствие, без прибързване и добросъвестно се ръководи и управлява народа. Българският народ е народ спокоен, трезв, добродушен, трудолюбив, привързан към своята земя и домашното огнище и целият, във всичките си фибри, е проникнат с предпазващи го принципи в най-доброто, разумното и справедливото значение на тази дума. България е страна започваща да живее при особени условия: в нея не е имало и не стои въпрос за съсловията, земеделския въпрос, работническия въпрос и други подобни болести на съвременното общество.
Всички българи са предани на своето освободено отечество, благославят Царя Освободител и с любов и надежди гледат на своя млад избраник, бъдещия глава на Българското княжество… Радикалното в нашия смисъл направление, положително няма да има корени в България, освен ако не го създадат изкуствено с някакви прибързани, припрени и преждевременни мероприятия, нехармонични с духа и разбиранията на народа. Въобще новото правителство трябва твърде внимателно да се докосва към току що създадения закон, особено когато няма достатъчни поводи за това: подобна законодателна дейност не може да бъде нито желателна, нито необходима.” .
В ново писмо до Дондуков от 6/18 май, изпратено по повод проекта за прокламация, която се предполагало да бъде разпространена в България при пристигане в княжеството на княз Александър I, държавният секретар Гирс се изказал примирително:
„Негова светлост не може да не обърне внимание на тържествеността, с която в гореуказаната прокламация се възвестява, че князът неизменно ще се ръководи от българската конституция във всички свои следващи действия. Вземайки в съображение, че някои членове на конституцията се отличават с твърде крайната си насоченост и че промяната им по законен път би била много желателна, изглежда за по-целесъобразно е да се ограничите със заявлението, че князът се отправя в Търново за да положи клетва пред народното събрание.”
От последното се вижда, че княз Александър още преди своето встъпване на престола е бил недоволен от Търновската конституция и се е стараел да я промени. Но руското правителство избягнало да се ангажира с това.
Българската парламентарна делегация в Ливадия
След прекратяване временно на дейността на Великото народно събрание Дондуков-Корсаков отпътувал в Ливадия, за да докладва лично на император Александър II за българските дела и да изясни някои въпроси, отнасящи се до пристигането и настаняването на княз Александър Батенберг в България. На 22 април/4 май той представил лично на руския император в Ливадия записка, в която покрай изброяването на важните държавни въпроси, които трябвало да се разрешат в скоро време в България, били поставени и някои въпроси за положението на новия княз. Един от тях бил: може ли князът да се нарече Александър ІІ, тъй като един Александър вече имало в българската история? Държавният секретар Гирс отговорил, че това не е възможно, защото „ако между старите управители на България е имало и един Александър, той е носил във всеки случай титлата цар, а не княз”.
Дондуков повдигнал и въпроса за униформата, с която новоизбрания български княз трябвало да се появи пред публиката. Според него принц Александър трябвало да приеме българската депутация в Ливадия в пруска военна униформа, а след като получи от нея актът за избирането му, на следващата закуска вече трябвало да бъде в българска униформа. Според Симеон Радев руският комисар дори попитал: „Не трябва ли към българската шапка да се прибави и едно казашко перо?”
Като гледаме портретите на княз Александър I в България, го виждаме именно с такъв калпак, но дали това е изпълнение на идеята на Дондуков или просто е неизменна част на гвардейската униформа, няма конкретни сведения.
В записката си императорският комисар се опитал да обясни загрижеността си за споменатите подробности. „Не ме упреквайте – написал той, - че понякога Ви досаждам с дреболии. Приключвайки с главните въпроси, е необходимо да пренесем вниманието си и на детайлите, за да бъде благоприятно първото впечатление, което ще направи принц Батенберг и да предизвика симпатиите на населението към себе си. Аз не съм от тези, които казват: след мене, ако ще да има потоп. Считам за задължение на съвестта да уредя и да предвидя всичко, което може да облекчи принца при изпълнение на тежките му задължения, особено в началото.”
Когато се получило известието за пристигането на Александър Батенберг в Ливадия, от България за Ялта отпътувала шест членната делегация, изпратена от Народното събрание, която трябвало да връчи акта за избирането му за княз на България. В състава на делегацията били включени: варненско-преславския митрополит Симеон, Константин Стоилов, д-р Васил Караконовски и Тодор Бурмов. Тези имена са посочени от Н. Овсяний и Симеон Радев в техните трудове и на запазената снимка от Крим разпознаваме лицата им. Седнали отпред последователно отляво надясно след мюсюлманина с чалмата са: Т. Бурмов, Симеон Варненски и В. Караконовски. Вторият прав отляво надясно е К. Стоилов.
За имената на останалите двама делегати има неяснота. Овсяний изброява само пет имена, като към споменатите добавя Хаджи Ефенди. Според Радев останалите двама депутати били: „един селянин от Кула, Цанов” и „един стар турчин, хаджи Муезин”.
За първият се приема, че бил Младен Цеков, който бил от Урбабинци, Кулска околия. Това име е открито в „списък на депутатите, гласували за избирането на Александър Батенберг за княз на България”. Все пак това са предположения. В списъка пък, на депутатите от Учредителното събрание, фигурира името на Гачо Цанков, който е бил избран от Кулски окръг. Цанков е по-близо до Цанов, от Цеков.
Данни за мюсюлманин с име Хаджи, Муезин или двете заедно, не можаха да се намерят. Но се установява прилика на лицето с чалмата от снимката в Крим, с портрета на Хафус Сулиман от Видин, поместен в голямото табло с портретите на депутатите от Учредителното събрание. В списъка на депутатите той е записан като Хафъз Сюлейман, мюфтия на Видинска губерния.
На снимката се виждат още двама души. Единият е духовно лице, то е зад митрополит Симеон. Няма сведения кой е той. Вляво от него (вдясно на снимката), човекът с очила в редингот, също изглежда непознат. Вероятно това е руският чиновник Гакел от канцеларията на Дондуков, за когото ще стане дума малко по-нататък.
Парламентарната делегация тръгнала на 1/13 май от Търново за Русе. Оттам на 2/14 май заминала с влак за Варна, където пристигнала същия ден в 4 часа след обяд. Депутатите веднага се качили на парахода „Константин” и с него пристигнали на другия ден в 7 часа вечерта в Ялта.
На 4/16 май в 11 часа преди обяд депутатите официално се представили на държавния секретар Н. Гирс и узнали, че императорът произвел принц Александър Батенберг в чин генерал-майор, назначил го за командир на 13-ти стрелкови батальон и го наградил с орден „Бял орел” с лента. На срещата на делегацията с новоизбрания български княз митрополит Симеон му предал акта за избирането му и произнесъл следната реч, която Стоилов превеждал веднага на френски език:
„Представителите на българския народ, единодушно поверили на Вас своите съдби, имат щастието да приветстват Ваша светлост и да Ви връчат тържествения акт за избирането на българския княжески престол. Горещото и дейно участие на Ваша светлост в борбата за свобода и независимост на нашето многострадално отечество, личните дарби и добродетели на Ваша светлост и родствените отношения с августейшото царско семейство на нашия освободител и покровител, предразположиха сърцето на целия български народ към Ваша светлост. Нека всичко това да послужи за укрепването и установяването на още по-тесни връзки на българския народ с еднокръвния и братски руски народ. Нека Всевишния благослови щастливия народен избор, нека Ваша светлост да управлява за славата, щастието и благоденствието на българското отечество. Нека възлюбеният от българския народ първи български княз бъде изпълнител на великите надежди, които въодушевяват и вдъхновяват всеки българин!”
Видимо развълнуван, княз Александър отговорил: „Приемайки от вашите ръце тържествения акт за моето избиране, дълбоко благодаря за оказаното ми доверие. Като призовавам бог да е на помощ в това свято дело, ще употребя всичките си усилия, за да оправдая вашето доверие. Ценя напълно вашите чувства на безгранична преданост към освободителя на нашето отечество; това чувство е залог за нашата тясна връзка с руския народ. Предприемайки по желание на народа пътуване по дворовете на великите държави, аз съм изпълнен с надеждата, че то няма да бъде безполезно и за тези наши братя, които нямаха щастие да получат независимостта, от която ние днес се ползваме. С нетърпение чакам минутата, когато ще стъпя на територията на моето отечество и ви казвам: довиждане! Нека бог да пази България!”
Тази реч, произнесена на френски, била преведена от К. Стоилов на български, след което князът бил благословен от митрополит Симеон и говорил с всеки депутат по отделно. На Стоилов казал, че той ще го съпровожда при пътуването в качеството на секретар. Стоилов бил получил възпитание в Хайделбергския университет и добре владеел немски език и свободно френски. Впоследствие той станал напълно доверено лице на княз Александър. На придружаващия делегацията руски чиновник Гакел поръчал да изкаже на княз Дондуков-Корсаков неговата признателност за всичко, което е направил за България.
В 12 часа българският княз повел делегацията към вътрешните покои и я представил там на руския монарх с думите: „Получавайки от ръцете на представителите на българския народ акта за моето избиране, считам за пръв и свещен мой дълг като глава на делегацията да изкажа на Ваше императорско величество безграничната признателност на българският народ към своя освободител.”
Императорът, обръщайки се към депутатите, ги поздравил с щастливия избор за българския народ и изразил надежда, че те, също както и целия народ, ще съумеят да обединят всичките свои усилия, за да поддържат княза при постигането на неговата голяма задача – щастието на България. Монархът на Русия посочил на представителите на България, че бъдещето и благоденствието на тяхната родина основно зависело от духа на умереност и законност, от който трябвало да се ръководят всички техни действия, оставайки на почвата на вече придобитото. „Не се поддавайте, на съветите на вашите фалшиви приятели, желаещи да ви въвлекат в нови усложнения. Бъдещето е в божи ръце.” – казал Александър II. В заключение той изразил своето задоволство, че първата среща на българския княз с представителите на България се е състоял под неговия покрив.
На тези благосклонни думи митрополит Симеон отговорил със следното слово:
„Всемилостиви господарю! Изпълнили нашата мисия пред избрания княз и удостоени след това с великото за нас щастие да се представим на Вас, великия благодетел и покровител на България, с най-дълбоко благоговение поставяме в краката на Ваше императорско величество нашата безгранична признателност за безпримерното и неизмеримото благодеяние, направено от Вас за нашата страна с освобождаването ѝ от тежкото и позорно робство. С щастливото избиране на княза се завършва издигнатото от Вас здание. В лицето на избрания княз Българското княжество получава държавен глава, явяващ се скъпоценно предимство за правилното му развитие и благоденствие. Ние се осмеляваме, Велики владетелю, и за този успех да поднесем нашата дълбока благодарност на Ваше императорско величество, тъй като такъв успех нямаше да бъде достигнат без Вашето мъдро попечителство и ръководство. Това, което особено довежда във възторг днес целия български народ, е приемането на избрания княз, така да се каже – от ръцете на Ваше императорско величество, и сладостното очакване, че, намирайки се в роднински връзки с благословения дом на Ваше императорско величество, той ще управлява страната, воден от Вашите предначертания и Вашата мъдрост, създала нашето щастие и необходима за неговото заздравяване. Нека Всевишният господ благослови тази надежда да се изпълни!”
Александър II се обърнал с благосклонни думи към всеки от депутатите, след което казал: „Съжалявам, че не мога да ви представя синовете си. Но ето моят племенник Константин, който за вашето освобождение заслужи на Дунав Георгиевски кръст”.
В 7 часа вечерта делегацията се представила на императрицата, която поръчала на младия княз, своя племенник, любов и попечение на българския народ. След това депутатите били поканени на височайшата трапеза, по време на което императорът тържествено произнесъл тост за българския княз, за преуспяването и щастието на българския народ.
На 5/17 май в 12 часа делегацията присъствала в царската капела на молебен за „многая лета” на княз Александър Батенберг, на българския народ и на войнството. В 3 часа депутатите пристигнали на пристанището в Ялта, за да изпратят своя княз, който трябвало да се отправи през Одеса за Виена. В същия ден те посетили вилата Ореанда, където по това време се намирала великата княгиня Александра Йосифовна и кралицата на Гърция.
На 6/18 май депутатите били в Ливадия на литургия, след което Техни величества се простили с делегацията, при което императорът казал в отговор на прощалното приветствие на митрополит Симеон, че България винаги ще му бъде близка на сърцето. В същия ден, като посетила Алупка, делегацията заминала за Варна отново с парахода „Велик княз Константин”.
По време на посещението на депутатите в Ливадия те били наградени от Негово величество. Митрополит Симеон получил нагръден кръст с изумруди, останалите членове на делегацията - пръстени със скъпоценни камъни. На блажения Антим Видински била изпратена скъпоценна панагия.
За посещението на императорската резиденция от българската делегация, Константин Стоилов е записал в дневника си: „Цялото наше пребиваване в Ливадия беше нещо трогателно, незабравимо. Тука може да се убеди човек колко ни обича императорският дом.”
Европейската обиколка на княз Александър I
Дал на парламентарната българска делегация своето съгласие да приеме предложения му сан, княз Александър Батенберг, след като пребивавал няколко дена в лятната резиденция на Царя Освободител, на 5/17 май в 3 часа след обяд се отправил с кораба „Пендераклия“ на задгранично пътуване. Възнамерявал да посети Виена, Берлин, Париж, Лондон, Рим и Цариград и се представи на императорите Франц Йосиф и Вилхелм, президента на френската република Жюл Греви, кралица Виктория, крал Умберто, султан Абдул Хамид. По време на обиколката си смятал да проведе първите си сондажи по основните външнополитически проблеми на но¬вото княжество.
Официалното си пътешествие по Европа новоизбраният български княз извършил не като поручик от полка на пруските гвардейци (gardes du corps), а в качеството си на почетен шеф на руския 13-ти стрелкови батальон. С това звание било свързано правото на носене на руски генералски мундир.
По повод на пребиваването на княз Александър I в Ливадия и предстоящото му пътуването по столиците на великите държави на Запад, в „Правительственный вестник” и в „Jurnal de St.-Petersbourg” едновременно се появило изявление, предаващо политическата програма на новоизбрания княз на Българското княжество. В изявлението се излагали намеренията, с които той предприел своето пътешествие по Европа, определяло се ориентировъчно времето на пристигането му в България и се изброявали въпросите, по които високопоставеният пътешественик предполагал да изкаже своите възгледи и бъдещата си роля като монарх.
От интервюто на политиците в Европа станало ясно, че българският княз е предприел своето пътешествие, воден от чувство за международно благоприличие, подбуждащо го лично да благодари на владетелите на държавите, които са одобрили неговото избиране. В западните столици той се отправил именно за това. По обратния път предполагал да прекара няколко дена със своето семейство и след това да се яви в Цариград – за получаване на берат, т. е. инвеститура (пълномощия) от султана и оттам направо да се отправи по море за България, като слезе във Варна.
След това княз Александър щял да замине за Търново, където от негово име трябвало да бъде свикано народното събрание, пред което той да се закълне във вярност на конституцията. Тази церемония се предвиждало да стане в края на юни, тъй като маршрута на пътуването на княза в Западна Европа нямало да му позволи да пристигне в България по-рано от 17/29 юни. До тогава по молба на княз Александър и със съгласието на великите държави управлението на княжеството щяло да остане в ръцете на руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков.
Той имал грижата в новоизбраната столица София да приготви за княз Александър обширен и основно ремонтиран дворец. В бъдещите планове се предвиждало градът да бъде свързан с Русе чрез нова железопътна линия. За построяването ѝ, както и за други необходими съоръжения, княжеството имало в запас спестена от руското управление сума от 12 000 000 франка. Въобще финансовото положение на княжеството в момента на възцаряването на княз Александър I се оказвало блестящо. Доходите превишавали разходите на сума от един и половина милиона франка.
Що се отнася до политическата страна на мисията, поета от новия държавен глава на България, той приемал преди всичко за необходимо да се придържа строго към условията на Берлинския договор, затова именно считал за нужно да обърне специално внимание на всичко, което би могло да затрудни успешното осъществяване на поетото дело. Преди всичко той приемал за свой дълг да се погрижи, щото в съседната на княжеството Източна Румелия да не става нищо такова, което би могло да предизвика опасенията на българите от княжеството за бъдещето на техните едноплеменници отвъд Балкана. Строгото съблюдаване от Портата на органическия устав, даден от нея на Източна Румелия, неразполагане в тази област на турски войски и определяне на българо-румелийската граница по начин, при който България да не я заплашва опасност от нахлуване на турски войски – щели да бъдат постоянна грижа на българския владетел.
По същите причини той щял да се грижи възможно в най-скоро време в Македония да се въведат реформите, определени с Берлинския договор, с което да се успокои съществуващото вълнение на македонските българи. До тогава, докато това не бъдело изпълнено, на княз Александър щяло да се наложи да държи на българо-македонската граница силен военен кордон, което можело да доведе до изтощаване на неголемите финансови ресурси на страната му.
Княз Александър бил напълно готов да изпълни решенията на договора за събаряне на българските крепости в определения срок, но е принуден да обърне внимание, че поради същата ограниченост на финансовите ресурси на България, без колективната парична помощ на великите държави тази операция щяла да бъде разорителна за България.
Коментарите на казаното от княз Александър в неговото изявление, е, че той гледал на своята политическа роля от твърде възвишена и същевременно напълно целесъобразна гледна точка. Имал намерение да бъде в едно и също време точен изпълнител на решенията на великите държави и бдителен страж на интересите на българския народ като цяло, както на миналият под неговото управление, така и на останалия извън политическите граници на автономното Българско княжество. Считало се, че на руското правителство били известни намеренията на княз Александър и то очевидно ги одобрявало напълно, тъй като статията в „Правительственный вестник”, в която те били подробно изложени, завършвала със заявлението, че руският император хранел пълно доверие към новоизбрания монарх на България.
Обнародването на изявлението на княз Александър произвело твърде силно впечатление на Запад. Във Виена не останали особено доволни от политическата му програма, главно заради това, че в нея се споменавало за българите в Македония, които Австрия много искала да подчини под свое влияние и в Берлин това очевидно се одобрявало. В Лондон пък правителството и неговите органи пазели мълчание, изчаквайки вероятно пристигането на княза в английската столица. Що се отнася до Цариград, считало се, че каквито и да е протести от там против политическата програма на новоизбрания монарх на Българското княжество, били безсмислени, тъй като той се придържал към решенията на Берлинския договор.
От Ливадия Александър Батенберг се отправил за Одеса, където пристигнал на 6/18 май. Посрещнат бил от тамошния генерал-губернатор генерал адютант Едуард Тотлебен. Като направил преглед на своя 13-ти батальон, в същия ден заминал за Виена, където пристигнал на 8/20 май.
Там княз Александър прекарал няколко дена. На 9/21 май бил приет с голяма почит от Франц Йосиф. Аудиенцията продължила четвърт час, на нея българският монарх се появил в руски генералски мундир. Видял се няколко пъти и беседвал дълго и с граф Андраши, като се предполага, че последният вероятно се е стараел да развие при тези беседи мисълта за ползата за България от поддържането на дружески и доверчиви отношения към виенския двор. По време на пребиваването си в австрийската столица Александър Батенберг имал доста дълъг разговор с кореспондента на английския вестник „Daily Telegraph” и знаейки, че думите му ще бъдат веднага огласени, много откровено и направо обявил, че имал намерение да започне правителственото си поприще, следвайки всички съвети, които получил в Ливадия.
Във Виена княз Александър I останал до 11/23 май, когато през Дрезден се отправил в Берлин, да се представи на император Вилхелм. Според съобщенията във вестниците, беседвайки с Бисмарк, изказал опасение за съдбата, която го очаквала в България, на което железният канцлер уж възразил: „Нищо, идете! Във всеки случай ще имате на старини приятни спомени.” В германската столица князът сформирал своята свита, в която влезли трима немци: барон Волпрехт фон Ридезел - маршал на двора, ротмистър Алфред Корвин-Вирсбитски – флигел адютант, и Александър Менгес - частен секретар.
От Берлин на 18/30 май се отбил в Париж, където се срещнал с президента на Френската република. На 24 май/5 юни отпътувал за Лондон и лятната резиденция на кралското семейство, замъка Балморал в Абърдийншър, Шотландия. От Англия отишъл в Дармщадт, където прекарал 10 дена при семейството си и след това отпътувал за Рим, където пристигнал на 7/19 юни. Там също пребивавал няколко дена, като крал Умберто му оказал най-радушен прием.
По-нататък Александър Батенберг трябвало да продължи пътя си за Цариград, извършвайки пътуването по море на споменавания вече руски параход „Константин”, който бил отдаден на негово разположение специално за случая и го чакал в Бриндизи. В италианската столица обаче, князът получил твърде странно и неочаквано съобщение. Турският посланик при Квириналския дворец, резиденцията на италианския монарх, му предал от името на султана, че последният освобождава княза от пътуването до Цариград и ще му изпрати берат, признаващ го в сана владетел на България.
Княз Александър категорично отказал да се възползва от подобно предложение и обявил, че той на всяка цена ще отиде в Цариград. Ако султанът и тогава прояви нежелание да го види в своята столица, то той щял да спре в Босфора и ще чакал изпращането на берата на парахода.
Зад любезното на външен вид предложение да му изпратят берата в България нейният княз видял хитро замислен план да се понижи значението му на владетел в очите на българския народ. Разсъжденията били, че ако князът на България получи берата в своята столица, с това той щял да бъде поставен относно Портата в същото положение, в което се намирали египетския хедив и генерал губернатора на Източна Румелия.
Формалностите, при които се осъществявало предаването на берата (пълномощията) от пратеници в резиденцията на управника, комуто те са издадени, били добре известни. Това не било нещо повече от обред на инвеститура, извършена не от самия султан, а от упълномощен от него делегат. По време на четенето на берата донеслия го посланик олицетворявал особата на своя монарх и на практика се намирал във висшестоящо положение спрямо този, на когото връчва берата. Четенето се съпровождало с военни почести, отдавани на представителя на султана: топовни салюти, вдигане на турския флаг и пр.
Имало вече случай с генерал-губернаторът на Източна Румелия, който пропуснал да изпълни някои от тези формалности и после си навлякъл сериозното недоволство на Портата. Известно било също, че целта на подобни церемонии била да се докаже на присъстващия на тях народ и на населението на страната, където се извършва церемонията, че властта на техния управник не е нещо повече от пълномощие, получено от султана и че истинският им господар е в Цариград.
Разбираемо било, защо даже несъмнени васали на Портата от нетурски произход, считали за неудобно да получават в своята столица султанските берати. Княз Карол Румънски и княз Милан Сръбски пътували за инвеститурата в Цариград и Портата не немерила това за неудобно. На двамата князе покойният султан Абдул Азис направил най-ласкави приеми и техните поданици били избавени от не особено приятното за тях зрелище на церемонията по инвеститурата, на която техните управници са принудени да отстъпят първото място на обикновен чиновник на Отоманската Порта.
Княз Александър всъщност не бил даже васал на султана. Той е владетел на напълно автономна страна, която само плаща данък на Турция. Избран е от представителите на българския народ по ред определен с колективно решение на великите държави. Щял да пристигне в България вече с формално признат сан от тези държави. Нямало, следователно основание, да се иска от него съгласие за обред, който би го поставил в очите както на турците, така и на българите, на една плоскост с египетския хедив и румелийския генерал-губернатор и в положение по-неизгодно от князете на Сърбия и Румъния по времето, когато те формално са били признавани от цяла Европа за васали на султана.
Монархът на България не приел направеното му предложение и с това разстроил хитрите разчети на Портата. Нито древното Търново, нито новата столица на България, София, нямало да видят зад стените си султански делегат. Александър Батенберг дал да се разбере, че ако Абдул Хамид потвърди своят отказ лично да извърши обреда на инвеститурата, то на султанския посланик щяло да се наложи да предаде пълномощията на палубата на руския военен съд, стоящ в Босфора пред резиденцията на султана.
Пристигнал в Цариград на 23 юни/5 юли, Батенберг пребивавал там само няколко часа. Формалностите по неговата инвеститура били извършени от султана при отсъствие на пищност и ефектна обстановка. Пристигайки в Босфора на руския параход „Константин”, българският монарх облечен в генералската си руска униформа от палубата направо се отправил в султанския дворец. Получавайки там от Абдул Хамид съответния берат, утвърждаващ неговото призвание, се върнал на парахода, без да ходи в града.
Вечерта Александър Батенберг бил гост на Лобанов-Ростовски в руското посолство, намиращо се в Буюкдере. В седем часа вечерта „Константин” и конвоиращия го военен параход „Владимир” вдигнали котва и се отправили към Варна.
Тази обикновеност на церемонията по инвеститурата била логическо следствие от опита на Портата да застави княз Александър да приеме султанския берат на българска земя, по примера на туниските бейове, египетските хедиви и генерал-губернатора на Източна Румелия княз Алеко Богориди. Като предлог за този опит било представено опасението на султана, че появата на княз Александър в Цариград ще предизвика враждебни демонстрации от страна на твърде многочислените в турската столица мюсюлмански изселници от България.
Както бе споменато, когато тези мними опасения били съобщени от турския посланик в Рим на младия княз, той отговорил, че в такъв случай той няма да слиза в града, а направо от парахода ще се отправи в султанския дворец и получавайки берат, веднага ще продължи пътя си. Да се отговори на това предложение с отказ означавало, че тайната мисъл на султана е да откаже да приеме княза. В крайна сметка церемонията по инвеститурата преминала по програмата, предложена от последния, макар това да не е влизало по всяка вероятност в тайните разчети на Портата.
Този обрат на нещата е бил при всички случаи изгоден за княз Александър, тъй като го избавял от публичното изпълнение на обряда, показващ все пак осезателно неговото, до известна степен зависимо положение от султана. Когато князът се върнал от султанския дворец на палубата на парахода „Константин”, той вече бил окончателно формално признат за монарх на Българското княжество.
Симеон Радев в „Строители на съвременна България” предава любопитния разказ на Лука Муравенов, който по-това време пребивавал в Цариград. Многобройната българска колония там имала намерение да посрещне българския княз с всичкия възможен блясък. Търговците в Балкапан, като разбрали за деня на пристигането му, ангажирали параход за да го посрещнат със знамена и музика още в Мраморно море. Турските власти обаче не позволили това да стане. Тогава в Цариград имало около 80 000 турци, избягали от България и Тракия и полицията заявила, че се бои да не би фанатизмът и недоволството им да доведат до изстъпления от тяхна страна.
Българите решили все пак князът да бъде приветстван от делегация, състояща се от по-видните търговци: Ст. Илич, Гаврил Муравенов, Киро Попов, Лука Муравенов и двама абаджии. Полицията забранила и тази среща, но руската параходна агенция помогнала на делегатите да се доближат с лодки до парахода, с който пътувал княз Александър. Той таман си обличал военната униформа и след това излязъл на кувертата. Разменили няколко думи, защото князът бързал.
Три позлатени лодки дошли да го вземат от парахода и го завели в султанския дворец Долмабахче, придружен от двамата си български адютанти Увалиев и Агура. В двореца българският княз бил посрещнат от турските министри и поприказвал малко с Осман паша, с когото се бил запознал в Плевен. Турският паша разгледал с любопитство българската униформа на адютантите и я похвалил. Аудиенцията при султана била кратка и малко студена. Абдул Хамид очаквал да види турски сановник с фес и в стамболин (дълъг сюртук), а пред него се явявал млад генерал с национална военна униформа и с бял калпак на главата.
Според разказа на С. Радев султанът не връчил лично фермана на Батенберг, като казал, че още не бил готов. Това не може да е вярно, защото възниква въпросът: кога тогава българският княз е получил султанските пълномощия? Никой не съобщава това да е станало по-късно. Изглежда предаденото, като случило се в султанския дворец (има и кратък диалог между султана и княза) е художествена измислица.
Не е съвсем ясно в каква военна униформа се е явил князът пред султана: в руска или българска. По това време българската е била подобна на руската.
Пътешествието на княз Александър по европейските дворове не било ознаменувано с нищо особено. Макар някои органи на европейския печат да отбелязали тогава твърде радикалния характер на Търновската конституция, в дипломатическите среди не се повдигали възражения срещу нея (освен гореприведеното заявление на Гирс). Но австрийските представители на Балканския полуостров (например граф Кевенгюлер, барон Калай) не скривали своята радост по повод редът на нещата, въдворил се в България. За тях било ясно, че при младия самолюбив княз, желаещ да играе видна политическа роля и при народно събрание, ръководено от крайни радикали, опиращи се на ултралибералната конституция, имало налице всички елементи за конфликт. А това, разбира се не е могло да се извърши без някакъв ущърб за руското влияние и руския престиж в страната. Така и станало впоследствие.
Посрещане на княз Александър I в България
Варна
Посрещането на новоизбрания български монарх във Варна на 24 юни/6 юли е описано кратко и стегнато в една дописка, отпечатана във „Всемирная иллюстрация” бр. 548 от 30 юни 1879 г. В нея се казва:
„Варна 24 юни (6 юли). Александър I, първият княз на освободената вече България, стъпи днес на земята, избрала го за свой владетел на княжеството. Точно в 11 часа сутринта на хоризонта се показаха параходите „Константин” и „Владимир”. Половин час след това двата парахода влязоха в пристанището.
Всички чуждестранни кораби, стоящи на рейд, се украсиха с флагове. Разположената на брега българска батарея в състав от осем оръдия, започна да салютира, разменяйки си изстрели с парахода „Владимир”. На пристанището, разкрасено с флагове и гирлянди от цветя и покрито с червено сукно, очакваха българския княз: бившия императорски руски комисар княз Дондуков-Корсаков със своя щаб, няколко генерали, губернаторът, кмета на града, представители на градските общини - българската, гръцката и турската и много дами с букети в ръцете. В 11 ½ ч. българският княз се спусна на парния катер. След това „Константин” направи салют с всички свои оръдия. След десет минути българският княз първи стъпи на българска земя.
Княз Александър I Български, в български мундир, млад, весел, усмихващ се, направи на всички прекрасно впечатление. Първи го приветства княз Дондуков-Корсаков. След това приветствени речи произнесоха губернаторът и кмета на града. Когато българският княз, благодарейки за приветствията потегли към изхода на брега, дамите постилаха пътя му с цветя. Българите и руснаците през цялото време огласяха въздуха с викове „ура”. Гърците, усмихвайки се, се споглеждаха. Турците пазеха пълно мълчание, но на лицата им се забелязваше по-скоро любопитство, отколкото враждебност. На брега почетен караул очакваше княза. Два полкови оркестъра приветстваха българския монарх с народния химн. Девойки от българските училища в бели дрехи, с ленти в националните цветове през рамото, приветстваха княза, когато той слезе на земята. Българският княз през цялото време любезно се кланяше. Той ласкаво се обърна към децата и благодари на всички, взели участие в приветстването му.
След слизането от пристанището, княз Александър I заедно със свитата седна на коня и бавно, ходом, тръгна сред народа, нестихващ да приветства възторжено своя владетел. През цялото време по пътя не спираше пеенето на народния химн. На входа в една от главните улици хубавееше арка с надпис: „Здравей и дерзай княже! Народът е с теб!”. Близо до тази арка князът бе приветстван от делегация, която му поднесе хляб и сол на голямо сребърно блюдо.
Князът тръгна към православната българска църква и влезе в нея под звъна на камбаните. Тук на входа го приветства българското духовенство начело с митрополита. Получавайки благословията на митрополита, князът влезе в църквата, където беше отслужен кратък благодарствен молебен за благополучното пристигане на княза.
От църквата тържествената върволица се насочи през целия град, разкрасен със знамена и цветя. Руските войници стояха в шпалир. На няколко места свиреше музика. Князът потегли за дома, където му бе приготвено място за пребиваване. Тук пред дома стоеше руски почетен караул. Едва князът влезе в дома и започна прием на делегации от различни градове, чуждестранни и български. За да приветстват княза се явиха делегации от Букурещ, Тулча, Мачин.”
Търново
От Варна князът отишъл в Русе. Там делегация начело с полковник Кострафору го поздравила от името на румънския двор. После през Бяла на 26 юни/8 юли Батенберг пристигнал в Търново.
На 6 версти от града в село Самоводене той бил посрещнат от конна сотня на българската войска, която го съпровождала и по.нататък в града. При влизането в древната столица на България младият княз бил посрещнат от митрополит Климент и местното управление. След това преминал, яздейки на кон, по улиците на живописния град, украсен с килими, цветя и знамена, до приготвеното му за почивка помещение.
Посрещането от населението на Търново, напомняло варненското, но имало по-малко хора и самата обстановка не била толкова пищна. Това станало вследствие на едно недоразумение: гражданите си били отишли да обядват в часа на пристигането и по улиците чакали само селяни от близките околии и войниците. Но когато почнали да гърмят топовете, народът наизскачал от къщите и почнал да тича трескаво по улиците, викайки „ура”. В края на празненството се случило нещастие: през нощта, по време на илюминациите, се запалил хан, от който огънят преминал на съседните постройки и изпепелил няколко къщи.
На следващия ден княз Александър присъствал на богослужение в катедралата на св. Богородица, след което се отправил в народното събрание, където пред събралите се депутати положил определената клетва за вярност в конституцията. Полагането на клетвата е описано от Александър Головин и предадено от Симеон Радев.
„В средата на залата за заседанията стояха два аналоя, - е написал Головин - обърнати към пейките на депутатите. На единия аналой лежаха кръстът и евангелието, на другия клетвата, написана на български език с латински букви. Владиката се приближи до първия аналой и със знакове показа на княза да иде на другия. Най-сетне князът разбра, вдигна се от своя трон и като се доближи до аналоя, прочете разтегнато: „Заклевам се в името на всемогъщаго бога да пазя свето и неуклонно конституцията и законите на княжеството и във всичките мои мероприятия да имам предвид само ползата и благото на страната, за което да ми помогне бог.” Князът целуна кръста и евангелието и отиде към трона. Каравелов се наведе към княза и му пошепна нещо. Той тогава стана и както преди, разтегнато, обяви Събранието закрито. Принц Батенберг стана окончателно български княз Александър І.”
След завръщането му в приготвеното за него място за настаняване, на князът се наложило да излиза на няколко пъти на терасата и да отговаря на приветствията на народа.
На третия ден от пристигането си княз Александър направил преглед на войските, събрани на лагер край Търново. Преди това те се заклели във вярност на княза. Той се отправил към лагера на кон със свита, съпровождан от конна сотня. В приемането на парада на войските, освен князът, участие взел и императорският комисар, който от тук се отправил за Варна, а от там за Русия.
Българският княз пък, след завършването на парада, посетил пострадалите от пожара и им раздал няколко хиляди франка. Вечерта имало масово народно празненство на открито, а князът предложил на народа угощение. На 29 юни/11 юли в 7 часа сутринта негова светлост отпътувал от Търново за София, съпровождан от управителя на отдела на вътрешните дела генерал майор Пьотр Гресер. По пътя посетил Плевен и Орхание (Ботевград).
София
В София князът пристигнал на 1/13 юли в 2 часа след обяд. Още в навечерието на неговото идване градът бил украсен, къщите били окичени с цветя, знамена, разноцветни платове, килими, вензели и други украшения. По пътя на преминаване на княза имало няколко хубави триумфални арки с различни надписи. Най първата от тях, най-голямата, било изписано на лицевата страна „Добре дошъл светлий княже”, а на другата – „съединението прави силата”. На втората арка се виждал надпис „дерзай и владей”, на третата – „живей за слава българска”, на четвъртата – „първо начало на българския княз” и т. н.
По улиците се струпали тълпи народ, до първата триумфална арка пристигането на княза очаквали губернаторът Тодор Бурмов, началникът на военния отдел, градския кмет и членовете на градския съвет. Зад вратите, от едната страна стояли учителите и учениците от гимназията в униформа, а от другата страна – учителките и ученичките в бели дрехи. По протежение на улицата била строена жандармерията, а пред двореца – войската. До вратите на катедралната църква бил застанал в одеждите си преосвещеният Милетий, с охридския епископ и множество свещеници.
Около два часа князът пристигнал с каляска, съпровождан от своята свита на коне. Излизайки от каляската, той пристъпил към губернатора, който го приветствал с подготвено за случая слово. Отговаряйки с няколко думи на френски, князът се обърнал към градския кмет, който му поднесъл хляб и сол върху сребърно блюдо с изящна изработка и също произнесъл кратко слово. Князът отговарял пак на френски, че е много трогнат от направеното му посрещане и ще се постарае да оправдае оказаното му доверие.
След това той седнал на доведения за него кон и се отправил към катедралата сред радостните възгласи на народа, вслушвайки се по пътя в приветствията и спирайки се при всяка арка. При една от тях евреите му поднесли адрес в стихове, написани със златни букви, в който го сравнявали с Александър Македонски, Александър Благословени и Александър Освободител. Въобще посрещането било най-съчувствено: възторжените възгласи не спирали, а дамите хвърляли на пътя пред княза цветя и сипели пшеничени зърна в знак на пожелание към него за щастливо царуване.
В катедралата князът бил посрещнат от преосвещения Милетий. И той по повод случая произнесъл слово, което дълбоко трогнало всички присъстващи. След завършване на молебена князът се отправил към двореца. Тук, на площада, той приел ординарците и пропуснал войската да премине в церемониален марш. После генерал Паренсов му представил военните чинове. След това, вече в двореца, на княза се представили управляващите на отделите: генерал Гресер, сенатор Лукиянов, професор Дринов и действителния статски съветник Бух, а също и някои чиновници от българите. През това време под прозорците на двореца свирела военна музика, прекъсвана често от приветствените викове на струпания на площада народ. Това било причина князът да излиза на балкона и да благодари за приветствията.
Вечерта градът бил илюминиран бляскаво. Особено удачно била украсена обществената градина, светеща с хиляди разноцветни фенери. Срещу двореца се гиздел огромен транспарант, на който било написано: „На Освободителя на България, Александър Втори”. Имало и други транспаранти с вензели и многозначителни надписи.
Около десет часа вечерта на площада се появило голямо факелно шествие, предшествано от оркестър и група, предвождана от Стефан Стамболов, която носела два транспаранта с надпис: „Приветства те Сан-Стефанска България от Солун до Сулина, от Кавала до Видин и от Охрида до Варна”. Князът излязъл на балкона и на български благодарил за посрещането. След това музиката изпълнила химна „Боже, царя пази”, който бил подхванат дружно от тълпата, после ред било на „Шуми Марица”. Празненството се продължило дълго след полунощ.
Празнували и околните села. На Витоша били запалени големи огньове, които пръскали по обширното Софийско поле радостната вест. В увеселения преминала цялата седмица. Отдалече идвали хора да видят първия български княз и да му се радват. Доближавали се до него, гледали го внимателно: лицето му, сабята, униформата, и му се усмихвали.
Някои били по-фамилиарни. Един старец от Казанлък се спрял на улицата, за да му изкаже гръмогласно своите симпатии: „Какъв си ми ти млад, юнак, напет, а не като нашия стар паша”, заявил румелиецът, като го сравнил с Александър Богориди, наричан Алеко паша. Князът се смял много на тоя комплимент, останал поласкан и възнаградил остроумния си почитател.
Възторженият прием на младия владетел в столицата на дунавска България се възприел като показателен, от една страна за тясната връзка между княза и неговите поданици и надеждите, които възлага на него нацията. От друга страна характерът на овациите бил неопровержимо доказателство за стремежа на народа към организирането на единна България – стремежи, които срещали горещи съчувствия от отвъдната страна на Балкана и които показвали на княза политиката, която той трябвало да поддържа, ако иска да бъде популярен. За съжаление обстоятелствата му пречели да следва желанията на народа, още повече, че при самото встъпване на престола, той бил поставен в затруднено положение от клаузите на Берлинския договор. Такива са политическите коментари в тогавашната преса. (Всемирная иллюстрация № 553 от 4 август 1879 г., с. 120-122.)
След завръщането си от Ливадия в София императорският комисар използвал малкото време, оставащо до отпътуването му от България (всички велики държави се съгласили на продължаване на пълномощията му до пристигането на княз Александър), за заместване на административните длъжности с местни жители и за уреждане на граничните недоразумения. От 15/27 май насетне, висшите административни длъжности (отначало окръжните началници, след това губернаторите, а после всички началници на отдели и на техните управления) били заменени с българи. В същото време се извършило и окончателното определяне на границите. На юг Джумая (Благоевград) била предадена на Турция, а на изток Ихтимански окръг бил присъединен към Източна Румелия. С недоразуменията с Румъния било приключено по-рано.
Скоро след пристигането на княз Александър I всички чинове от руската администрация напуснали България. Останали само военни чинове, предназначени за управление и обучение на българската войска. За военен министър бил назначен от генералния щаб генерал майор Паренсов. Двама гвардейски руски офицери, на конния полк поручик Мосолов и на егерския подпоручик Ползиков, по препоръка на руското управление били назначени за адютанти на княза. Освен това от генералния щаб в България бил оставен полковник Шепелев „за приключване на сметките и делата по окупацията на княжеството”. Предполагало се, че като бивш филипополски (пловдивски) губернатор, добре осведомен със състоянието на делата в България, той ще бъде добър съветник на младия княз, неопитен в делата на гражданското управление. Полковник Шепельов посрещнал княз Александър още в Бриндизи, където му връчил необходимата за първоначалните разходи сума пари.
Младият княз (той едва бил навършил 22 години) с неговата представителна външност и военна стойка, направил благоприятно впечатление в най-висока степен на българите. Само неголяма група депутати от опозицията, начело с Драган Цанков, намерила, че новоизбрания княз ще излезе твърде скъпо на България. „Ние можеше да се устроим и по-евтино”, говорели те.
Към 20 юли както Източна Румелия, така и Българското княжество били окончателно освободени от руски войски. Всички чинове на руската администрация били заменени с българи.
Използвана литература:
1. Н. Р. Овсяный. Русское управление в Болгарии в 1877-1878-1879 г. г. Том ІI – Российский императорский коммисар, генерал-адъютант князь А. М. Дондуков-Корсаков. С. П., 1906, с. 79-98, 159-161.
2. Сп. Всемирная иллюстрация, том XXI, 1 января - 16 июня 1879 г., № 521-546, с. 390, 406-407, 427, 446-447, 463, 483, 503.
3. Сп. Всемирная иллюстрация, том XXII, 23 июня - 15 декабря 1879 г., № 547-572, с. 2-3, 22-23, 120-122, 227
4. Сп. Иллюстрированная хроника войны 1878, том 2, № 51-105, Прил. к № 459-490 Всемирной иллюстрации. - 1878., с. 305-306, 409.
4. Спомени за Учредителното събрание от 1879 г. С., 1979, с. 118-122 (Г. Начович), 162-171 (Д. Маринов), 197-199 (И. Каранов), 222-223 (К. Стоилов), 225 (В. Друмев), 228 (Г. Кирков), 241 (Х. Сюлейман), 247 (Г. Цанков).
5. Александър Батенберг. Дневник. С., 1992., с. 9, 16, 22- 24, 33-34, 73, 114.
6. Симеон Радев. Строителите на съвременна България. Том 1. С., 1990, с. 145-168.
