К.ГЕРБОВ

Анастасий Библиотекар не е византиец. Той е ползвал сведението на византиеца Теофан, но тези, които превеждат оригиналния Теофан, не споменават за ръкави, а за реки. Самият Теофан е възприемал Оглоса като река. Превод на Чичуров: „Наконец, третий из них, по имени Аспарух, переправившись через Днепр и Днестр и дойдя до Огла — реки севернее Дуная, поселился между первыми и последним, рассудив, что место это отовсюду укрепленное и неприступное: спереди болотистое, с других же сторон окруженное, как венцом, реками, оно позволяло народу, ослабленному разделом, отдохнуть от нападений врагов.” Превод на Оболенски: „Потом третий по старшинству [по имени Аспарух], перешедши Данаприс и Данассрис и остановившись у Ольги, реки текущей севернее Дуная, поселился между первыми реками и сею последнею, находя сию страну отовсюду безопасною и непреоборимою: впереди она болотиста, с других сторон защищена реками, итак народу ослабленному чрез разделение представляла великую безопасность от врагов.” Превод на П. Петров: "Ἀδπαροὺχ, τὸν Δάναπριν κάι Δάναστριν περάρας καὶ τὸν Ὀγλον κὰταλαβών, βορειοτερους τοῦ Δανουβιου ποταμοὺς, μεταξὺς τοὺστου κἀείνων ᾤκησεν, ἀσϕαλῆ κὰι δυσμάχητον εῖναι τὸν τόπον στοχασάμενος ἐξ ἑκαστου μέρους. В буквален български превод гласи: „Аспарух, като преминал Днепър и Днестър и като завзел Онгъл, по-северни реки на Дунава, заселил се между него и онези (реки), понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превзимаемо от всяка страна.”

Изобщо не мога да разбера за какво става дума. Това което съм чел от Комар е за Кубрат и старата България в Приазовието, не за Дунавска. Не съм чувал ромеите да са воюювали с Кубрат. Аз не си правя изводите само от две гледища за погребенията и керамиката. Става дума за тълкуване на изворите, отнасящи се до Велика България. В тях няма погребения и керамика. Васил Златарски си отговаря така: „Пътят, по който е вървял Исперих на запад от Хипийската планина, трудно е да се посочи по липса на данни. И двамата наши хронисти, Теофан и Никифор, които се явяват също еднички извори за историята на Исперих, говорят, че той е преминал Днепър и Днестър и се спуснал към Дунав; за Дон нищо не споменават. Тая непълнота в известието може двояко да се обяснява: или защото Днепър е споменат като западен краен предел на Кубратовата България, с преминаването на който Исперих е излязъл и напуснал държавата, или защото той съвсем не е минавал р. Дон, а се е прехвърлил по Азовско море или през Керченския проток и Крим е достигнал до Днепър. Оттука през Долни Днестър се спуснал към Дунав или, по-право, към устието на Дунав, в днешна Южна Бесарабия.” За спора племенен съюз, държава, територия и пр. казах, че не мога да взема отношение. Не мисля, че изворите дават основание да се постигне някаква истина. Тук всеки може да си говори и да твърди, че е прав. Разбирам, че имате голям проблем с Комар, ама не мисля, че логика от вида „Комар е манипулатор”, доказват нещо си. Защото дори и да не е Комар, пак всеки български историк си приказва каквото си иска за Велика България и я разполага по свой вкус и подобие. Аз съм взел отношение единствено по изворите, а изнесеното в тях едновременно от гръцките извори и арменската география съвпада. Комар също ги признава.

Ресавски наясно ли си за какво въобще става дума? Значи започвам с Рашо Рашев и това, което е написал в „Прабългарите”. Ясно се вижда, че Рашев не е разбрал какво е написал Комар. Действително той „ревизира информацията от източника на Никифор”, но за кой източник става дума? За този, който го няма у Теофан. А това е сведението, че Кубрат е станал патриций, след като се освободил от игото на аварите. Рашев приема това сведение за безспорно, но аз лично не считам, че става дума за Кубрат. Най-малкото за това, че го няма у Теофан, което показва, че е възможно Никифор действително да е припознал Кубер или някой негов съименик за Кубрат. Но този пасаж няма нищо общо с „Велика България”. Както се вижда Рашев приема за безспорно и сведението на Йоан Никиуски, че Кубрат от Приазовието е бил първа дружка с Ираклий от Цариград и редовно му е ходил на гости. Даже посъветвал вдовицата му как да си върне императорската корона. Злополучният превод на Зотенберг аз не го приемам за исторически факт. Но и това сведение няма нищо общо с „Велика България”. Комар е прочел правилно Теофан и Никифор, и за това си е „позволил” да скъси територията на „Велика България”. Според Комар тя не е стигала до Днепър. Аз и с това съм съгласен. Ето конкретният текст на Комар от „Ранните хазари” за Велика България, който разбира се няма нищо общо с „ревизирания” пасаж на Никифор, тъй като той изобщо не се отнася до този въпрос. „Между тем, именно чтение «от Меотиды до Куфиса», под которым вместо Кубани подразумевают Южный Буг, и служит доказательством т.н. «широкой» локализации Булгарии. Наиболее корректно по отношению к источникам этот вопрос рассмотрен И.С.Чичуровым. Точно не ясно, было ли географическое описание в оригинале источника, или же его вставил Феофан. В последнем случае статус источника остаётся только за Никифором, но это не так уж и важно. Важно другое - судя по упоминанию сарматов и «Первой Сарматии», географический источник, из которого был списан текст о Куфисе, относится к позднеантичному времени, причем судя по тому, что данные Птолемея намного точнее, списан он был крайне бездарно. Маловероятно, чтобы в таких условиях автор мог отличить Южный Буг от Кубани. Но и без этого в тексте есть абсолютно чёткие географические ориентиры - «восточная часть» Меотиды и Фанагория, а также сыновьям Кробата ¬ Котрагу и Аспаруху - пришлось последовательно перейти реки Танаис, Днепр и Днестр. Учитывая, что второй источник - Никифор - локализует Булгарию именно на Кубани, двух мнений о расположении Булгарии Кробата просто и быть не может. Вернёмся к предложению из Феофана. С традиционным переводом выпущенного мной фрагмента я согласен: «где ловится булгарская рыба ксистон». Последняя часть переведена И.С. Чичуровым как «простирается древняя Великая Булгария», Г.Г. Литавриным как «находится старая Великая Булгария». На самом деле текст другой и чрезвычайно сложный для точного перевода. Такой перевод сделан под интерпретацией Никифора, попробовавшего объяснить темное место своего источника через формулу «которая называлась в древности». Феофан же списал текст, не задумываясь, очевидно, так, как он звучал в оригинале. Слово μεγάλη отделено при помощи ή и грамматически связано не с Βουλγαρία, а с глаголом έστίη . Точный смысловой перевод этой части предложения: «древняя Булгария существует и (является) большой». Всё предложение связать в русском варианте трудно, оно звучит приблизительно так: «От этого самого озера [Меотиды] у реки, называемой Куфис, где ловится булгарская рыба ксистон, существует древняя Булгария, (которая здесь является) большой». Литературно последнюю часть предложения можно оформить как «находится обширная древняя Булгария». Ни о каком устойчивом словосочетании «Великая Булгария» и речи идти не может, поскольку μεγάλη в данном случае означает «большая по территории», «обширная». Автор явно хотел противопоставить в тексте первоначальную большую Булгарию остальным, образованным в результате её раскола. Второй раз у Феофана та же территория названа «первой Булгарией» (πρώτης Βουλγαρίας). Подчеркнём очень жестко - «Булгария» в текстах Феофана и Никифора - это название территории. Использование этого названия для племенного союза Кробата или плёмен (союзов) Аспаруха и Батбаяна - ошибка, и ошибка довольно грубая. Тем более ошибочно называть племенной союз Кробата «государством» или «государственным образованием» - о булгарах времён Кробата нам ничего не известно, но источники о развитии общественно-социальных отношений у дунайских болгар не позволяют использовать эти термины раньше ІХ в.. Парадокс, но именно на этих детских ошибках и построен столь популярный ныне историографический миф о «государстве Кубрата Великой Болгарии”. Действително има някакъв нюанс, а той е, че Комар под Велика България разбира територия, а не държава. Но този въпрос според мен си е спорен. Твърдението, че става дума за племенен съюз, не може да се изведе от сведенията на Теофан и Никифор, защото там пише, че Кубрат бил владтел на Велика, т. е. Голяма България и на котрагите. Значи той е бил господар на едно-единствено племе. Както и да е, по това може да се спори. Но от заключението на Рашо Рашев, с което той представя мнението на Комар, се разбира че последният уж отричал въобще съществуването на Велика България, дори и като територия. „Велика България изобщо не е съществувала, според Комар” – твърди Рашев. Което не е вярно. Комар приема че: „От това езеро [Меотида] до реката, наречена Куфис, където се лови българската риба ксистон, се намира обширната древна България”. Куфис тук е Кубан.

Разбира се, че може да се спори по отделни тези. Моята теза е, че българите са живеели над Манич, т. е. в, или отвъд Хипийските планини. Затова не са попаднали под опеката на тюрките, които са имали интерес към Черноморското крайбрежие и са завладели утигурите, които са живеели там. Намиращи се по-далеч от Черно и Азовско море, българите са останали встрани и от вниманието на византийските историци. Но да се казва, че Комар отхвърля съществуването на старата България, означава, че не си го чел.

Понеже не може да си на повече от 70 години, разбирам, че първата ти дума е била не „обичам”, а „мразя”. С такъв поглед върху живота предполагам, че ще си мразиш до края му.

Професорите са единодушни, че украинските археолози не били прави. И че Комар не признавал „Велика България”. Тази митологема я въведе Рашо Рашев, но той в „Прабългарите” написа, че разбрал за мнението на Комар, току преди да приключи книгата си и не можал да се запознае по-подробно с него. Изглежда и професорите не са го прочели, но уверено твърдят, че Комар отричал. Ето какво точно е написал той за „Първата България”. Тази карта подпомага разчитането на писаното от Комар.

Тя твоята терминология много елегантна бе: „Затова си го набии в русофилската главица, че когато интересите на Русия са въпреки България тя ни сере на главите ама яко.” Каруцарите в Асенова махала на времето говореха така.

След като тези интереси бяха причина България да бъде освободена от турците, значи няма лошо. Утре се празнува именно това освобождение. Има една морална категория, която се казва признателност, която няма как да се обясни на хора, които не я усещат вътре в себе си. Парадоксално е, че Русия дава на българите самостоятелна държава. Срещу това се противопоставят Великите сили от Западна Европа, с които сега се опитваме да бъдем първи дружки. Ама не върви. Англичаните и днес не ни щат. Напоследък Германия също им приглася. След като Русия има имперски интереси, според теб какви са интересите на САЩ?

Ограниченият човек личи най-вече, когато започне да хитроумничи. Нали темата е за Омир? Вярно, трудно се четат „Илиадата” и „Одисеята”, но ги има и на филми. В училище се опитват накратко да обяснят за какво става дума. И когато калпавият ученик бяга от часа по литература, резултатите личат. „Хитроумен” е най-кратката характеристика, която литераторите дават на Одисей. „Действието в “Одисея” включва последните дни от пътешествието на Одисей, събитията , случили се назад, са пресъздадени чрез “връщания назад” в повествованието. То се разполага на много места: в Итака, където чакат Одисея, в Средиземно море, където той се бори с бурите и морските чудовища, заемки от най-древния фолклор в Европа. Макар че трае само 40 дни, действието обхваща широк период от миналото: хитростта на поета, който е хитроумен колкото и героя му, се състои в това, че той подвежда Одисей да разкаже сам за премеждията, които предхождат пристигането му при нимфата Калипсо. Тези разкази, насочени към феаките, гостоприемни домакини спрямо него, заемат от ІХ до ХІІ песен на поемата. В края на ХІІ песен читателят е върнат при Калипсо в момента, когато той открива при нея Одисей, към V песен. Редуват се злощастията сред злотворните същества със щастливите срещи, преди героят да преоткрие вярната Пенелопа: Одисей е приет от магьосницата Кирка, от влюбената в него Калипсо и от Навзикая, изтъкана от човечност. През цялото странстване, в течение на което той неведнъж рискува живота си, среща смъртта няколко пъти, Одисей е съпътстван от вярната му покровителка Атина, чието приятелство към героя си остава безукорно: това е знак за дълбока промяна в света, който не прилича вече на този в “Илида”, където боговете са разположени категорично над хората и намесите им са винаги чудотворни; те непрекъснато и бързо сменят местоположението си, развихрят силите на природата, излекуват раните за миг на онзи, когото обичат, правят го мъдър или безумен, но действуват като хората, в защита на по-доброто. Съвсем друг характер имат чудотворствата, които са представени в “Одисеята”, където те явно идват от по-древни приказки и Одисей им противопоставя своята находчивост, бързо приспособяващия си интелект и явното си хитроумие.” http://bg.wikipedia.org/wiki/Одисея Снощи случайно попаднах на края на филма „Кинг Конг” – някаква по-нова версия. Аз съм гледал първата с Джесика Ланг. В този филм главният герой за разлика от Одисей се бори с житейските неприятности не с хитрост и ум, а със сила. Всеки борави с оръжието, с което природата го е надарила.

Освен „план Маршал” Западът има и други „интересни” предложения как ще се оправи Украйна: Проф. Стив Ханке препоръча във "Файненшъл таймс" Украйна да следва българския модел. http://offnews.bg/news/Икономика_59/Проф-Стив-Ханке-препоръча-във-Файненшъл-таймс-Украйна-да-следва-българския-модел_304922.html Сочат ни за пример! Могат да се обърнат за съвети към Лабораторията за анализ и оценка на риска към НБУ. Чакаме следващата препоръка да е планът „Ран - Ът”.

По начало Одисей е по-пълноценно изграден образ, защото за него има написан отделен епос. Това е литературен образ, с който аз съм се запознал, още докато съм бил малко дете. Разбира се, чрез киноекрана. Филмът се казваше „Одисей”, американски, от 1955 г. От тогава знам и Кърк Дъглас. http://en.wikipedia.org/wiki/Ulysses_(1955_film) Има финална сцена, където завърналият се у дома си Одисей, опъва лъка, който само той може да опъне. След това в махлата повечето хлапета си направихме такива лъкове, при които единият край на тетивата трябваше да се надява и театрално си напъвахме лицата при „опъването на лъка”.http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=879&elementID=1274682480&sectionID=5 Та не сме имали за герои само такива от съветската класика. В случая си харесвахме американския актьор Кърк Дъглас, играещ хитроумният грък Одисей.

По този повод се коментира, че Украйна се е върнала към началата на демокрацията, когато всичко се е решавало на агората, т. е. на площада. От там идва и демокрация - народът на площада е решавал съдбините си. Явно сега управляващите в Украйна искат да въведат площадната демокрация. Съветът на Майдана одобри новото правителство на Украйна http://www.blitz.bg/news/article/252825 Новото правителство на Украйна ще се съгласува с Евромайдана. Яценюк: Правителството ще е легитимно след подкрепата на хората http://www.dnes.bg/iztochna-evropa/2014/02/25/novoto-pravitelstvo-na-ukraina-shte-se-syglasuva-s-evromaidana.217092 През 1997 г. и в България имаше един, който от стъпалата на храма „Александър Невски” се закле: „Ние няма да ви предадем!” Явно и украинците тръгват по нашия път. Първо обаче, те изглежда ще трябва да решат въпроса, който решаваха напоследък страните, участващи в разпада на последните империи: преди да се обединим, трябва да се разграничим

На богатите хора навремето Апостолът пишел писма, в които им обяснявал: „Чорбаджиите спират живота на целия народ; забелязано е от памтивека какво такова нещо да се извърши стои в ръцете на младите, и в парите на чорбаджиите! Така са правили народите, така щем и ние.” Доста думи употребява Левски, за да изрази в писмото си до чорбаджи Ганчо Милев своето негодувание към тази част от българския народ: „Десет години става, откак Ви чакаме, и жертви на бесила давахме, и в Диарбекир всяка година пращаме, само и само за Вас богатите, да се вземехте за ум и разум и да свършите това, за което Ви караме днес. [Трябваше] отдавна да го приготвите, като и сами разбирате, че без пари не се върши [нищо], па да дойдехте Вие нас да търсите, а не ние Вас. Защото един чисто народен човек сто чорбаджии не могат да го купят…” Това е само част от писмото на Левски от 10 май 1871 г. В нашето псевдодемократично време парадоксът и фарсът са нещо обичайно. Затова няма нищо чудно във факта, че председател на комитета „Васил Левски” стана чорбаджията Васил Василев. Смущаващо е друго: въпросният Василев май се взема за Васил Левски и вече започна да поучава като него. От пресата научаваме, че бизнесменът Васил Василев е предложил нов етичен кодекс на българските депутати на базата на заветите на Левски. Според Василев принципите в него трябвало да бъдат взети от идеологията на Апостола. Един такъв принцип бил „Който не е чист, убивам го“. „Дори и да е метафорично, звучи много актуално днес“, посочил бизнесмена. http://politics.actualno.com/Predlojenie-Etichen-kodeks-za-deputatite-baziran-na-zavetite-na-Levski-news_17151.html Напоследък много хора вместо да седнат да прочетат нещо в оригинал за дейността на Васил Левски, се позовават на някакви негови „крилати фрази”, извадени от контекст или неразбрани правилно. Чорбаджи Василев явно не знае, че въпросните думи не са метафорично казани. Те са залегнали в раздела „Наказателен закон”. В този раздел са включени седем параграфа, шест от които завършват с: „ще се наказва със смърт”. Вероятно Василев не знае, че лично Левски е получил от БРЦК пълномощно, в което пише: „Това лице, като има пълно упълномощие от Българския централен революционен комитет, има и пълна власт да превожда в действие всички ония длъжности, които се предписват от устава, следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на българските частни революционни комитети и ония низки, подли и предатели българи, които противодействат на нашето народно дело.” С това пълномощно „лицето” Васил Левски получава пълномощията на прокурор. Току що завърнал се от Букурещ, на 6 юни 1872 г. той пише на Каравелов: „Величко ефенди до някой ден ще се възвеличи с главата надолу. Възпрятаме ръкавите си и както ми се чини ще почне от черна глава.” Д. Страшимиров пояснява, че Величко Стоянов е от Русе, който скоро след това е убит по комитетско решение. „Черната глава” пък е дякон Паисий, който също е убит по-късно. На 3 август Левски отново пише до Букурещ: „Тайната поща стори сефтето да убива.” Та чорбаджи Василев като е казал „А” – „нечистите да се убиват”, да каже и „Б” – кой ще бъде палачът. Всъщност с това ли ще се занимава вече фондация „Васил Левски” – да дава акъл по политическите теми в стил „черен хумор”? Левски не се е шегувал с политиката.

ИК „Изток-Запад" издаде книга, която беше рекламирана като „второ преработено издание” на труда на Димитър Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори. Том I – Извори”. Всички реклами насочваха, че действително ще бъде преиздаден отпечатания през 1929 г. обемист том, плод на продължителната работа на известния историк. http://www.cross.bg/levski-apostola-dokymenti-1396583.html#axzz2uM5rv29n Никъде в рекламите не ставаше дума, че „преработено”, всъщност означава съкратено издание. В новото издание обаче, от целия том на Страшимиров виждаме отпечатани само писмата на Левски, джобното му тефтерче и сметки и бележки. Все документи, издавани в пълен вид неколкократно. Последната книга с тях, озаглавена „Народе????”, е придружена с подробен справочен апарат, плод на многогодишни изследвания на творчеството на Левски и на дейността на революционната организация. Книгата още може да се намери по книжарниците. Макар текстът на изданието на Страшимиров да е нормализиран съгласно съвременния правоговор и правопис, нивото на разчитане и коментарите са същите, като тези от 1929 г. Направена е само редакция на текста. Днес върху епистоларното творчество на Левски са направени доста уточнения, спрямо писаното от Страшимиров. Той е допуснал някои грешни разчитания на текстове, а и на дати, които дават друго време, когато са писани някои писма. Установено е, че има писма които не са на Левски. Например писмото до редакцията на в-к „Народност” в Букурещ не е писано от него. Във „встъпителните бележки на автора” Страшимиров се извинява, че не знае достатъчно кои псевдоними на кои географски имена отговарят. Били налице „маса имена на дейци, обозначени само с инициали”, който той не можал да идентифицира. В последните издания на писмата, бележките, сметките и тефтерчето има много свършена работа по тези въпроси. Съставителите на „преработеното издание” можеха да си направят труда да ги вземат оттам и ги посочат. Това са само бегло видени факти от книгата, които ще подведат нейните читатели. Съдържанието й си е останало на същото ниво на разчитане, на каквото е било преди 85 години. Най-същественото обаче е съкращаването на съдържанието. Това, което не е издавано от 1929 г. насам, не е включено и в новото „издание на книгата на Д. Страшимиров”. Така от общо седемте глави от оригиналната книга в „преработката” са включени само три. Не са отпечатани: гл. IV – писма до Левски; гл. V – кореспонденции между съвременници, чието съдържание има връзка с Левски; гл. VI – мемоари и бележки от съвременници за Левски; гл. VII – сведения за Левски, събрани в наши дни. При тази значителна промяна на съдържанието, наложително е да се промени и заглавието на книгата. ИК „Изток-Запад" не се е отнесъл коректно към читателите си, защото на практика не са издадени всички извори, които е успял да събере Страшимиров за Левски, а само епистоларното творчество на последния. Издателите са се усетили все пак и са преработили оригиналните „Встъпителни бележки на автора”. Но не са обяснили защо се е наложило съкращението. Самото „встъпление” също е предадено в съкратен вид и не е прецизирано спрямо съдържанието. Там на едно място се казва: „Намерих за неизбежно да поместя в сборника всички документи от ръката на Левски и други, отнасящи се до неговия живот, които са публикувани в разни чуждестранни съчинения.” Къде са тези „други” извори в новата книга? Цензура може би е силна дума. Но тя се налага, защото не всичко писано от Левски и поместено в оригиналната книга на Страшимиров е включено в „преработеното издание”. Съставителите са махнали от встъпителните думи текст, от който се вижда, че Левски е написал и черновата на прословутото „заплашително писмо”. В своята „История на Априлското въстание”, написана през 1907 г., за въпросното писмо Страшимиров пише: „това писмо трябва да приемем като същински родоначалник на терора в България”. „Съчинено трябва да е от Каравелов”, е предположението на историка. В книгата си от 1929 г. обаче той вече е наясно, че прототипът на писмото, печатано в печатницата на Каравелов е написан от Васил Левски. Това е отбелязано във съкратената част на встъплението от оригиналната книга. Двете чернови на заплашителните писма са в пети отдел на оригиналната книга на Страшимиров, който не е включен в новото издание. Не е ясно дали това е пропуск или е съзнателен акт. Но това е основен документ, който фигурира във всички издания, посветени на писмата на Васил Левски. Тези, които са си купили книгата и четат тези редове, имат възможност да се запознаят с оригиналното разчитане на Димитър Страшимиров на въпросните писма № 409 и 410. Страшимиров неправилно е разчел в писмото „пред светата ни Р(еволюция)”. Точната дума е „република”, тъй като става дума за „ще бъдете равни пред нея”, т. е. при републиката всички ще бъдат равни.

Много обемен е материалът, много факти, имена. Обикновено като пусна нещо, после ясно виждам какви грешки съм допуснал. За да не пипам вече каченото, ето тук давам поправена една грешка. Става дума не за „Принцесовите острови”, а за „Принцовите острови”.

Съдържанието на изследването е поместено на адрес http://library.uwekind.com/items/show/94 Част първа 1.1. Начало на Руско-турската война през 1877 г. 1.2. Изостряне на отношенията между Русия и Англия 1.3. Преговорите на Англия за съвместни действия с Австро-Унгария Част втора 2.1. Руските войски навлизат в България 2.2. „Демонстрация” на английският флот при Дарданелите 2.3. Неформален съюз между Англия и Австро-Унгария 2.4. „Секретната” мисия на полковник Уелсли 2.5. Планове за английска окупация на Дарданелите и Галиполския полуостров Част трета 3.1. Основите на мира 3.2. Турция търси европейско посредничество, Англия се активизира 3.3. Турция иска примирие с Русия 3.4. Мирният договор между Русия и Турция ще бъде предварителен 3.5. Англия предлага на Австро-Унгария съюз против Русия 3.6. Одринското примирие Част четвърта 4.1. Подготовка на Русия за сключване на предварителен мирен договор 4.2 Английският флот влиза в Мраморно море 4.3. Руските войски влизат в Сан Стефано Част пета 5.1. Решение за свикване на европейска конференция 5.2. Сключване на Санстефанския мирен договор

https://www.google.bg/search?sourceid=navclient&ie=UTF-8&rlz=1T4MXGB_enBG510BG510&q=паметник+советской+армии+софии На едно място прочетох това мнение: Ахахах! Пусть-пусть на памятниках мертвым отыгрываются, ведь в лицо высказать всё равно кишка тонка.. у молодежи Болгарии есть кумир - Азис!! Культурные европейцы, ничего не скажешь!

Кой неточно написал, кой неправилно разбрал, да стане все пак ясно: литографиите на Адолф Волф,съхранявани в Централния държавен архив и репродуцирани в книгата на Божидар Димитров „Руско-турската война 1877-1878. Хроника” (1998), са вторичен продукт. Те са свободна интерпретация на автора, използвал изображения на гравюри, публикувани през 1877 и 1878 г. в тогавашната преса. Копирането е свободно и на практика заличава елементите на автентичност, доколкото ги има в оригиналните гравюри. Цветовете са поставени произволно и дори да са проучени униформите на изобразените лица, няма сигурност, че навсякъде имаме абсолютна автентичност. Един от прийомите за прикриване на копирането, който е използвал литографът (вероятно и тогава е имало защита на авторските права), е представянето на огледален образ на оригинала. Така дори в оригиналната гравюра с изглед от Русе например, първичната рисунка да представя достоверно характерните очертания на къщите там, то в литографията улицата вече не е същата. Къщите отдясно, са се намирали в действителност вляво. Има и промяна в наименованията на сюжетите. „Връщане на ранени войници по железницата в Цариград” е дадено като „Турски санитарен транспорт край Шипченския проход”. Заглавията на литографиите съм ги взел от книгата на Димитров и не съм сигурен дали те са такива и върху оригиналните литографии. В интернет са показани много умалени репродукции и текстовете на тях не се четат. Но в случая критиката ми е въобще към начина, по който може явни имитации, публикувани без да се прояви критично отношение към съдържанието им, да създадат невярна представа в читателя. И така да се мисли, че навремето край Шипченския проход е имало железница. Оригинална гравюра, публикувана в The Illustrated London News от 28 юли 1877 г. Литография „Артилерийски обстрел на турски позиции в Русе”. Оригинална гравюра, публикувана в The Illustrated London News от 8 септември 1877 г. Литография „Турски санитарен транспорт край Шипченския проход” (?). Разбира се, че и на оригиналните гравюри трябва да се гледа критично, тъй като много от тях са правени по скици, изпратени от кореспондентите. И е трудно да се приеме, че една битка е изглеждала така, както е нарисувана. Но първо трябва да се отсее зърното от плявата. И когато се открие, че едно изображение не е пълноценен документ, то да не се използва повече като такова.

Всяко литературно произведение, което не е съобразено с историческите факти, на практика си е фалшификат. Можем да се отнасяме снизходително към авторите, които са пишели без да знаят за какво става дума. Но всеки, който може да представи факти, уличаващи, че нещо не отговаря на това, за което се представя, има право да нарече въпросния обект фалшификат. В случая литографията на Адолф Волф е съзнателен фалшификат, защото той е използвал за „подложка” сюжета от влизането в Одрин. Т. е. Волф много добре е знаел, че не е нарисувал влизането в Цариград, защото е нямал сведения как е станало. Фалшификат, направен с цел измама на някого, дори се наказва. А литографиите с лъжливото изображение са били направени, за да се спечелят пари от тях. За всичките си литографии той е използвал гравюри от тогавашната преса, които свободно е прерисувал и оцветил, разбира се без да знае какви са били реалните цветове. Фалшиво е изображението, защото не е съобразено нито с годишното, нито с часовото време. Става дума за 4 часа сутринта в средата на февруари месец. Турците са по-леко облечени от хората в гравюрата с влизането в Одрин, което е станало месец по-рано, пак през зимата. Насреща даже има един разгърден турчин. Било е тъмно. Пътят се е осветявал от факлоносци. Картината би трябвало да изглежда така. Газенкампф много точно е написал: отпред беше местното гръцко духовенство, великият княз бе на кон, пашите подтичваха след него, за техен късмет домът, приготвен за княза се оказа недалеко от гарата. Шпалири от публика, значи няма. Граф Игнатиев освен за факлоносци пише, че влизането в Цариград не приличало на военен епизод, по-скоро на тържествено руско пратеничество при султана. Значи там не е имало войска. Знаеш ли, Галахад, и друг път съм забелязал, че много неуместно се опитваш да критикуваш неща, които за пръв път се показват, при това подробно се обяснява и то в детайли за какво става дума. Не чувстваш ли, че обиждаш авторите с елементарните си забележки? За заглавието дълго мислих, но не можах да измисля по-кратко. Най-точното е: „Литография, която предава невярно влизането на Николай Николаевич в Сан Стефано и сграда, която, неправилно е идентифицирана като място, където е подписан Санстефанския мирен договор”. Ако искаш го поправи, но недей да се заяждаш на дребно. Ако пък мислиш, че литографията може вярно да представя действителните събития, ще ти кажа като Еньо: чети повече.

Наблюдателната точка, от където е правена рисунката, се е намирала в Дрезден. Едва ли там е имало голямо струпване на турци. Все пак съм пуснал статията в темата "история", а не в литература или изкуство. Посочил съм, че репродукцията е в книги, които претендират да представят реалните исторически събития, а не настроенията на автора или на обществото.

Това е най-сигурното доказателство, че въпросното население не е българско. Българи са тези, които са живеели в България, а те са покръстени. Категорията „български славяни” напоследък бе разбита на пух и прах от генетиците. Които доказаха, че населението в Северна Гърция и Северна Италия имало генетични сходства с населението в България. Само дето направиха погрешен извод, че българите са били римляни и гърци. А правилният извод бе, че в Северна Италия и Северна Гърция живеят потомци на „българските славяни”, които не са имали възможност да станат българи.

Сан Стефано е историческо предградие на Цариград. Името идва от легендата, че тук са били съхранявани мощите на свети Стефан. През 1203 г. на брега акостират венецианските кораби и от тях слизат латинските рицари на Четвъртия кръстоносен поход. През 1926 г. името на предградието е сменено на Йешилкьой. Причината за смяната е същата, която кара днес и в България да се настоява имената да бъдат само български. Йешилкьой буквално означава „Зелено село” и подсказва за ландшафта, който е характерен за тази местност. Мястото, намиращо се на 10-11 км от центъра на историческия Константинопол-Цариград, е дълбоко свързано с българската история. На 19 февруари/3 март 1878 г. тук е подписан договор, с който Османската империя се съгласява нейната провинция България да бъде обявена за „самоуправляващо се, плащащо данък княжество, с християнско правителство и земска войска”. На картата на Европа отново заема своето достойно място държавата, която днес се гордее с най-старото име в Европа. Желанието събитията, разиграли се в Сан Стефано през февруари-март 1878 г., да бъдат представени с повече автентични факти, по ред причини са довели до изопачаване на някои от тях. Неизвестно кога Adolf Wolf от Dresden издава албум, посветен на руско-турската война, съдържащ 22 литографии. Сочи се, че изданието е от 1877 г., но на литографията с пореден номер 21 е изобразен сюжет, озаглавен Einzug der Grossfürsten Nicolaus in Konstantinopel (Влизането на великият княз Николай в Константинопол). Това събитие е станало на 11 (23) февруари 1878 г. http://www.booklooker.de/B%C3%BCcher/Druck-Adolf-Wolf+Russisch-T%FCrkischen-Krieg-1877-Lithographie-21-sehr-selten/id/A00TMPEk01ZZ5?zid=d5e1941d2f7f2330797801c2fb7857c7 Литографията е репродуцирана в илюстрованите издания на Божидар Димитров „Руско-турската война 1877-1878. Хроника” (1998) и „Истинската история на Освобождението 1860-1878” (2006) под същото заглавие: „Великият княз Николай влиза в Константинопол”. Екземпляр от литографията се съхранява в Централния държавен архив във фонда „Колекция Д-р Симов” и вероятно от там е направена репродукцията. Въпросната литография на практика е фалшификат. Художникът, който я е създал, очевидно е имал амбицията да ползва автентични материали за събитието, а те не са много. В случая е използвал гравюра, която виждаме отпечатана в списание Иллюстрированная хроника войны № 94, приложение на списание Всемирная иллюстрация № 481 от 25 март 1878 г. Гравюрите от руско-турската война са били препечатвани в различни издания, така че съществува възможност художникът на литографията да е използвал нейно изображение, взето не от руското, а от английско, немско или френско списание. Тези подробности не са съществени. Не е толкова съществено и заглавието, тъй като главнокомандващият руската армия Николай Николаевич с десетхиляден отряд влиза не в Цариград, а в неговото предградие Сан Стефано. Едва след подписване на Санстефанския мирен договор великият княз прави официално посещение на султана в неговия дворец Долмабахче, който вече е в турската столица. По-същественото е, че на оригиналната гравюра в списанието е изобразено влизането на великия княз главнокомандващ Николай Николаевич не в Сан Стефано, а в Одрин, което е станало на 14/26 януари 1878 г. Дрезденският литограф е променил някои от детайлите, най-вече при сградите на заден план и в състава на публиката. В „Цариград” тя е представена като изключително турска. Което не е вярно, поне за Сан Стефано. Според граф Игнатиев там турците били малко, преобладавали гърците и арменците. Най-големият провал на художникът обаче, е че представеният сюжет доста се различава от случилото се при посрещането на Николай Николаевич в Сан Стефано. В своя дневник Михаил Газенкампф, който е бил по време на войната секретар на главнокомандващия Николай Николаевич, е записал с дата 14 (26) януари: „Към 4 часа след обяд пристигнахме в Одрин. На гарата беше строен почетен караул от един от полковете (16-ти пехотен) на дивизията на Скобелев, със знамена. На десния фланг – Гурко и Скобелев с многочислена свита: всичките началстващи лица и щабовете на двата отряда. Срещата беше задушевно-трогателна. Великият княз прегръщаше, целуваше и горещо благодареше на героите. На изхода на гарата седнахме на конете. Тук стоеше втори почетен караул – от лейбгвардията на Преображенския полк, а зад него – цял полк в шпалир; по-нататък пак в шпалир – почти цялата дивизия на Скобелев. Великият княз благодари задушевно; войските го посрещнаха възторжено. Зад шпалирите на войските започваха и се простираха до самия Одрин (гарата е на две версти от града) шпалирите на местното население, масово изсипали се да посрещнат великия княз. Пред шпалира стояха една зад друга депутациите от обществата: гръцкото, арменското, българското и еврейското със значки и знамена…” А ето какво е записал пак в дневника си, Михаил Газенкампф с дата 11 (23) февруари: „Пристигнахме в Сан Стефано в часовете около 4-ри сутринта, при чудесна лунна светлина. На гарата вече очакваха великия княз: военният министър Реуф паша, бившият главнокомандващ Мехмед Али паша и местното гръцко духовенство. Великият княз седна на коня и влезе в Сан Стефано, предшестван от гръцкото духовенство с икони, хоругви, запалени свещи и хор певци. Бедните паши, които нямаха ездитни коне, бяха длъжни да се влачат зад великия княз пешком.” Граф Николай Игнатиев като определя времето на „три сутринта преди разсъмване”, добавя, че „влакът пристигна в Сан Стефано и тук бе посрещнат на гарата от Реуф паша, с приготвени за главнокомандващия и за цялата свита екипажи и конници факлоносци за осветяване на пътя”. Има някакво разминаване между двамата свидетели на събитието относно това как е влязъл самият Николай Николаевич в града. Възможно е на Игнатиев да не е направило впечатление, че главнокомандващият е бил на кон, а от друга страна не се изключва вероятността секретарят на великия княз да си е направил труда да отличи патрона си, като го качи на кон. Но очевидно събитието е било през нощта, имало е присъствие на официални турски лица и вероятно е нямало публика, още повече турска. * * * Прави впечатление единогласието, което са постигнали в Уикипедия съставителите на разноезичните статии „Сан Стефано” и „Санстефански мирен договор” относно така наречената „къща”, „дом” или „вила”, където бил подписан Санстефанския мирен договор. В jpg-файла с тази къща са посочени към 50 статии, където изображението фигурира именно като House Of San Stefano Treaty. Някъде се уточнява, че домът бил на семейство Симеоноглу. http://commons.wikimedia.org/wiki/File:HouseOfSanStefanoTreaty.jpg?uselang=pt За разлика от влизането на руските войски в Сан Стефано, убягнало от ръката и фотоапарата на кореспондентите, домът, където е подписан Санстефанския мирен договор е показан своевременно още в мартенските броеве от 1878 г. на илюстрованите списания в Русия и Англия. Това е било къщата, в която са били настанени генерал-адютант Николай Игнатиев и неговите помощници. В нея на 19 февруари/3 март 1878 г., около шест часа след обяд, бил подписан прелиминарният мирен договор между Русия и Турция. В сп. Иллюстрированная хроника войны № 95, приложение на сп. Всемирная иллюстрация № 481 от 25 март 1878 г. е отпечатано това изображение. Същата гравюра виждаме и в сп. The Grafik от 23 март 1878 г. Тук е уточнено, че къщата е служила за резиденция на генерал Игнатиев. Ето и изображението в The Illustrated London News. Броят на списанието също е от март 1878 г., но за съжаление от него се показват само изрезки, в които не фигурира датата.

http://youtu.be/d2UZDb0iFHw

Има такъв портрет, но не е съвсем същия. Литографът явно не е харесал шарената жилетка. И с мустаците си е поиграл. http://new.sliven.net/sys/news/index.php?id=132002

Портретът е публикуван в книгата-албум на Жечко Попов „Васил Левски в българското изобразително изкуство”, издадена от Български художник през 1976 г. За него авторът пише: „През 90-те години издателство „Хр. Г. Данов“ поръчва в литографията на Г. Фрайтаг и Берндт - Виена поредица от портрети на Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Априлов и други в голям формат. Отпечатани са на картон в два цвята: черно за образите и пастелно жълто за подложка - най-често избелена на ризите и нагръдниците. Авторство на тези графики не е отбелязано. Възможно е да ги е рисувал някой от художниците-гравьори на виенската литография, но техни създатели също така могат да бъдат Антон Митов или Петко Клисуров. Според съществуващата тогава практика, български художник да направи скицата-етюд и тя да бъде изпратена в чужбина за отпечатване. Цялата поредица е изпълнена с удивителна прецизност и владеене на материала. Приликата е пълна - лицата, дрехите са направени с професионална вещина. Сигурна ръка е нанесла кредата върху камъка с много фини нюанси, както в светлите, така и в тъмните места. Това се отнася напълно и за портрета на Васил Левски, литографиран по „полицейската“ снимка. Ретушираните в оригинала очи на Апостола са подвели анонимния автор, затова тук, в литографския отпечатък, Левски е черноок. Гравьорът е „изгладил“ палтото и тясната черна връзка. Литографираният портрет на Апостола е добил голяма популярност, години наред е окачван навсякъде - в училища и учреждения, по клубове и домове, на много художници е служил като основа за пресъздаване образа на великия революционер. Графични рисунки по него са направили Симеон Велков, Минчо Никифоров, Никола Тузсузов и др. Хубав портрет с маслени бои от Боян Петров, рисуван по виенската литография, има в Музея на ВНВУ „В. Левски“ — Велико Търново.” В литографията и гравюрата фактическият художник е майсторът на клишето. Моето мнение е, че няма участие на български художник при създаване на портрета. Х. Данов е занесъл снимката във печатницата във Виена и професионалисът–литограф там си е свършил перфектно работата. Ако има някакви разлики, идват от това, че имаме снимане на литографията и после отпечатване. Затова изглежда малко контрастна.