К.ГЕРБОВ

Това е литография. Направено е клише, т. е. рисунка върху литографски камък, от който са отпечатани „ен” на брой копия. Самата рисунка е копие на последната снимка на Левски от 1872 г. Преди 130 години снимка е можело да се отпечата само чрез литография или гравюра.

„Медальонът” на Омуртаг има същите характерни данни като византийските златни монети - солиди. Тези златни солиди (от латинското solidus - твърд, масивен), наричани във Византия по-късно номизми, са имали тегло около 4, 5 гр., но са сечени и семиси със стойност ½ от солида, т. е. по-леки. Медальонът тежи 2,74 гр. Размерът на медальона според Йорданов е 22 мм (в един сборник за Велико Търново се дават 20 мм) и сам сфрагистът твърди, че има размерите на стандартните византийски солиди. Медальонът има същия иконографски вид като солидите, сечени във времето от средата на VІІІ до средата на ІХ в., включително и на златните монети на Лъв V и Михаил II. При едно по-внимателно вглеждане се вижда и характерната точка от ляво на дясната ръка на василевса в медальона, която фигурира и на монетите на Лъв V и Михаил II. Приема се, че това е знак на майстора, който е изготвил матрицата за сечене на монетите. Има монети, на които вместо точка, фигурира звезда. Единственото различие на „медальона” от византийските монети, е че отзад няма изображение. Разбира се това може да се обясни по различни начини. Например, че Омуртаг не е имал наследник. Или, че Лъв V, като е отсякъл монети на Омуртаг по повод подписването на 30-годишния мир, е искал те да нямат такава представителност като византийските и пр. Вероятно за това и теглото на „медальона” е наполовина на солида. А може и Михаил II с такива пари да е платил на Омуртаг, за помощта му срещу Тома Слявянина.

Когато картата се гледа така, се вижда, че тя представлява детайл от някоя европейска карта от това време. Оттам са взети и латинските наименования. Впоследствие вероятно са нанесени някои подробности в притоците на реките и пр. Това е сходен детайл от по-голяма европейска карта от 1706 г.

Константин Багренородни в „За управлението на империята”, относно „русите, които пристигат с еднодръвки от Русия в Цариград”. Споменава се Сулина, като устие на Дунав. Дунав са го разглеждали като нещо еднородно и се е намирал на север от Констанца. Дори и да е минавало нещо от там, не е било ръкав на Дунав. Колкото до връзката между Певки и Родос: няма такава по технически причини. Ако под Певки се разбира делтата на Дунав то тя и тогава е изглеждала така: Дунавската делта е обсадена от вода - опреснените лагуни - Галовица, Синьо, Змеица, Дранов, Бабадаг и най-голямата - Разим. Самата делта е осеяна от много езера като Фуртина, Горгова, Исаков, Лумина, Лупу, Рошу и от много, много канали. Това е вода, която властва и над сушата в пролетното пълноводие. Създаден е един пейзаж в движение и изменение, лабиринт от ръкави, които отвеждат до свободни площи с огледална повърхност. Те пък прехождат в джунгли от тръстикови масиви, върби с брадати дънери, ерики, плавури, рибарски керхани - терминология от самата делта, от речника на тукашните рибари - полиглоти. Само една трета от делтата е суха земя образувана от речни наноси. Най-много тиня реката носи по Килийския ръкав, затова в този участък делтата навлиза в морето по 7-8 метра годишно. Върху сушата, на която се пада една трета от делтата са двата участъка Летя и Караорман (от турски черна гора). Това е дунавска джунгла с над 50 вида дървета и храсти, обвити с лиани, хмел и шипка. Тук гнездят соколи, морски безопашати орли, дроздове и славеи. Тук се въдят лисици, зайци, еноти, рисове и дори глигани и вълци, а във водата видри, норки, ондатри. Възможно е действително корабите да са спрели при делтата. През лятото там се образуват острови и българите може да са направили някакво лъжливо укрепление. Не случайно посочих берсилите в делтата на Волга. Те не са живеели на островите там, а са се криели.

Ти спориш за наименования, които вчера са били едни, днес са други, утре кой знае какви ще бъдат. Аз тук в началото изказах „възхищението” си от израза: „Първоначално руският църковнославянски е стил в руската редакция на старобългарския, но постепенно се обособява като отделен книжовен език, поради неподатливостта си към промени.” Сега гледам друг шедьовър: „същността на старославянския език е - южнославянски език от източната подгрупа”. Да, църковнославянски език в тесен смисъл е този, който е канонизиран в Русия. Но македонската филоложка говори за „македонска редакция на черковнославянски език”. Немците също употребяват термините „църковнославянски език” и „староцърковнославянски език”. Определението за първия е: „Църковнославянският е един традиционен литургичен език, който в славянскоговорящите страни е бил използван от православните църкви и една ограничена част от католическите църкви и се използва до известна степен и днес. Той е създаден като част от славянската мисия на Кирил и Методий и от Средновековието до наши дни е бил най-важният славянски книжовен език . Най-добре проучен е вариантът на църковнославянския наречен староцърковнославянски. http://de.wikipedia.org/wiki/Kirchenslawisch Изобщо имаме си голям избор на литературни и езиковедски определения. За староцърковнославянския се казва: „Терминът староцърквовнславянски се основава на почти изключителното използване като свещен език . Преди това езикът е бил известен като старобългарски, като най-много паметници има запазени в старите църковнославянски паметници от българските територии. В повечето славянски страни, обаче, терминът старославянски език (staroslawjanski jasyk , Czech staroslověnština и т.н.) се предпочита. В България терминът старобългарски още се употребява. Не трябва да го бъркате с протобългарски, защото до покръстването това е тюркският език на прабългарите, които са емигрирали сред славяните на Балканите.”http://de.wikipedia.org/wiki/Altkirchenslawisch Надявам се поне неизкушените читатели да са разбрали, че не е ясно на какъв език и къде Кирил и Методий са превели Изборното евангелие, та да са ги разбирали славяните във Великоморавско. Нищо чудно при тях да е било, както е при турците – ходжата им пее в джамията на арабски.

Има и такава логика: сръбският също е славянски, руският също е славянски, писменият влашки също е славянски... Значи ли, че сръбският, руският, влашкият са български? Когато казах, че македонската статия е поучителна, имах предвид не че македонската редакция на черковнославянският език е най-ранна, както се твърди там. На мен ми се стори, че авторката разделя старословянския език на разните му там редакции. Което е най-правилно. Нито една от тях обаче, включително и българската или руската, не изчерпват изцяло и не характеризират докрай уникалното явление наречено "старославянски език". Колко е обемен той в цялата си съвкупност се вижда от многотомното чешко издание. Но там са събрани литературните форми на езика на няколко народа. Как точно са говорели реалните хора, никой не може да каже. И шопите са българи. Ама я чуйте как говори шоп от Граово. За мен "старославянски език" е равностойно на "църковнославянски език", защото огромната част от произведенията, написани на старославянски са църковни книги. Но да приравняваме разноезичните редакции на този език към понятието "старобългарски език", не е правилно. Всички знаем, че в ПВЦ е имало две школи: Преславската и Охридската. Не случайно и съставителите на чешкия старославянски речник са посочили, че едни извори са от Македония, други от България. Тази констатация е направена на база на преписи на преводите на Кирил и Методий, правени първо в България. Само че езиковедът Селишчев казва: Старославянският език – това е езикът на славянските преводи на гръцките книги, направени от Константин и Кирил. А такива нямало. Откъде знаем тогава какво е пишело в първите преводи. Всеки преписвач е имал правото на редакция, съобразена с езика на хората, за които е предназначена тази книга. Моето впечатление е, че филолозите работят на основа на някакви техни приемания, но когато стигнем до изворите, никой не може да ме убеди, че Кирил и Методий са учили великоморавските славяни на български език. Най-логично е да се приеме, че езиците са били сходни. Аз не съм литератор и нямам амбиции да се изявявам като такъв. Интересът ми към Кирил и Методий и тяхното дело е предизвикан от огромните неверни неща, които се свързват с него. Въобще не ме интересува какво мислят литераторите за средновековните езици. Но нека да не преиначават какво пише в историческите извори. Защото някои ще се подведат и ако не прочетат оригиналните жития, ще останат с невярна представа за писаното. На Атом ще кажа, че тотално не ме е разбрал. Не обичам да се повтарям, но се налага. Не съм препоръчвал статии, а текстове от статии, които съм считал за верни. На края на последния си пост съм уточнил за какво става дума.

Селишчев, след като е написал параграф 1, просто не е трябвало да продължава. Мислещият и културен човек, след като е обявил, че не е виждал нещо, спира да говори за него. Още по-малко се опитва да го опише. И започва друга тема. Примерно, казва: „Не знам точно как са изглеждали преводите на Кирил и Методий, ама да ви разкажа каква е старата черковна литература на българите, от която ние първоначално сме се учили." Селишчев обаче, продължава с измислена легенда и превратно тълкуване на оригиналните текстове. В житието на архиепископ Методий се казва, че „Бог яви на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите и състави [евангелската] беседа, пое пътя към Моравия, взимайки и Методия”. Евангелската беседа не е била превод на църковна книга. Пък и не е много сигурно дали беседата е била евангелска. Може Философът да е казал нещо, което е запомнил на Солунския пазар. В житието на Константин Философ обаче е записано друго: „И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: "В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото." .. Царят се зарадва и прослави Бога със своите съветници. Той изпрати философа с много дарове, като написа до Ростислава такова послание: … "И ето, ние ти пращаме тоя човек, комуто Бог откри [тези букви] – мъж почтен, благоверен и многоучен философ. Като пристигна в Моравия, Ростислав го прие с големи почести и като събра ученици, даде му ги да ги учи. В кратко време той преведе целия църковен чин и ги научи на утренната, часовете, вечернята, повечерието и литургията.” В ПВЛ има трети вариант: „И цесарят ги уговори и заминаха те в славянската страна при Ростислав, Святополк и Коцел. Когато двамата [Константин и Методий] пристигнаха, започнаха да съставят буквите на славянската азбука и преведоха Апостола и Евангелието. Радостни бяха славяните, че слушат за божието величие на своя език.” Какво излиза? Единственото нещо на което можем да се доверим е, че преводите, по които после се е служило в църквите са били направени на езика на великоморавските славяни. Нататък е подобна боза. Аз се считам за не предубеден човек и при мен често се случва да харесам нещо излязло от ръката, устата или главата на един човек. Но много рядко се е случвало да харесвам всичко от начало до край. В случая хванах цитат, който най-добре показва от къде тръгваме.

Че като има връзка, защо КаГе ни кара да му четем стари църковни книги. Да си ги чете сам, нали знае български. Ето какво казва за старославянския език А. М. Селищев, съставител на една от книгите, които показах вече: Значи не може със сигурност да се каже Кирил и Методий на какъв точно диалект или говор са превели книгите. Но те явно са били разбрани от славяните във Великоморавия. Преведените евангелия и псалтири вероятно (?) са донесени в България и започват да се употребяват и тук. Което предполага, че и българите са разбирали този език. От нас книгите са преминали вероятно (?) в Русия, значи и те са разбирали този език. Сърбите също употребяват старославянския език. Има обаче и други примери. Власите употребяват старославянския език в църквите и официалните документи, но като отидете на гробищата им виждате кръстове на които пише: Ачаста круче ръдикать сфънтуле троеце… Да ви прилича това на славянски? Имаме старославянски речник на Чешката академия на науките. В него са представени статии за думи, които според заглавието на речника трябва да са старославянски. Към всяка статия е посочено условно, от кой извор е взета тази дума. В началото на речника има опис на изворите. Значи всички тези извори са представители на старославянския език. От тук вече можем да говорим за българска редакция, сръбска редакция, руска редакция и както се оказва има и македонска редакция на старославянския език. Могат да се търсят разни влияния и пр. Ето ви и сведение за македонската редакция. http://world.actualno.com/MKD-Bylgarski-kompleksi---rykopisite-sa-na-staroslavjanski-makedonski-ezik-news_402730.html Много е поучителна тази статия за нас, българите.

Ами ето още плочки:

На калето във Виница са намерени и други подобни теракотени плочки. Те определено са на християнски светци.

Вижда се кръст горе вляво. Третата и четвъртата буква са неясни. Имаме „Надпис от Балша 2”.

В чл. 7 на Санстефанския мирен договор от 1878 г. е било предвидено: „Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново, ще изработи преди избирането на княза под надзора на един руски императорски комисар и в присъствието на един турски комисар организацията на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества.” В чл. 4 на Берлинския договор от с. г. текстът е леко изменен: „Едно събрание от първенците (нотабилите) на България, което ще се свика в Търново, ще изработи преди избирането на княза органическия устав на Княжеството.” Указания за съставяне на проекта на органическия устав Според общата инструкция на държавния канцлер на Русия Александър Горчаков до руския императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков от 10/22 април 1878 г. изработването на органическия устав на бъдещото Българско княжество се предполагало да се осъществи от събрание на българските именити хора (нотабили), избрани от цялото население на България. Съветът на управлението на комисаря трябвало да установи каква да бъде изборната система, като покани за участие представители на духовенството от всички вероизповедания, председателите на управителните и съдебните съвети и други лица, имащи влияние в страната и можещи със своите съвети и указания да съдействат за успешното изпълнение на важната задача. В инструкцията се обръщало внимание върху неразвитостта на българското население и непривикването му към самостоятелен политически живот. Нямало гаранции, че събранието, оставено само на себе си ще успее да изработи необходимия устав за управлението на княжеството. Склонността на българите към взаимно недоверие и разногласия също можела да затрудни значително решението на толкова важната задача. Затова върху императорския комисар лягало задължението да ръководи дейността на събранието и да я насочва за постигане на главната цел. С цел облекчаване на работата било необходимо всички материали за съставянето на устава да бъдат предварително подготвени от Съвета на управлението на комисаря. За запознаване с похватите, приети през 1830 г. при съставянето на органическия устав за крайдунавските княжества Сърбия и Румъния и въвеждането му в действие, към инструкцията били приложени копия на различни инструкции, дадени по този случай от Министерството на външните дела на лицата, взели участие в работите по гражданското преустройство на въпросните княжества. В инструкцията били посочени в общи черти принципите, които трябвало да бъдат заложени в основата на бъдещия органически устав и които произтичали от формата на управление, която трябвало да се установи в Българското княжество: князът, избиран от народа, няма да се ползва с неограничена власт; границите на тази власт се определят в устава; на събранието на българските нотабили се дава законодателно право и право да разглежда и утвърждава ежегодните бюджети на княжеството; министрите, назначавани от княза, са отговорни пред събранието за своите действия. Княз Александър Дондуков-Корсаков – руски императорски комисар в България Приспособявайки по този начин Българското княжество към формите на парламентарните конституционни държави, императорският комисар трябвало да се съобразява с местните условия, със степента на подготвеност на народа за възприемане на подобни форми на управление, и главно – с желанията на самия български народ. Затова на Дондуков-Корсаков се поръчвало да даде възможност на народните представители свободно, без да се притесняват от някакъв външен натиск, да заявят своите желания на събранието, но едновременно с това енергично да противодейства на всеки опит да се внесат в устава каквито и да са положения, противоречащи на условията на договора, сключен с Портата. След приключването на работата на Берлинския конгрес, на 24 юли/5 август 1878 г. държавният канцлер на Русия изпратил допълнителна инструкция до Дондуков-Корсаков. В нея се обръщало внимание върху намаляването на времето, с което се разполагало за изготвяне и приемане на органическия устав за управлението на Българското княжество. След това трябвало да се проведе и избор на български княз. Всичко трябвало да приключи до изтичането на времето на руската окупация и изтеглянето на руските войски от България, което било намалено от две години на девет месеца, считано след ратифициране на Берлинския договор. За да се спечели време, на императорския комисар било указано проектът на органически устав да бъде изготвен от съвета при него, като бъде съобразен с местните потребности. След завършването, или още по-добре – в хода на изработването на този проект, той трябвало да се изпраща на Министерството на външните дела за предварително разглеждане и одобрение. Съставителите на устава трябвало да вземат предвид също чл. 4 и 5 на Берлинския договор, от които първият осигурявал правата и интересите на небългарското население, а вторият излагал общите основи за равнопоставеност на всички вероизповедания в България. Когато бъдел окончателно готов, изработеният устав трябвало да бъде предложен за утвърждаване на събранието на именитите хора от България, като се допусне неговото обсъждане. Императорският комисар трябвало да наблюдава излишните спорове да не затруднят работата. Министерството на външните дела под именити хора или нотабили на България разбирало всички председатели на управителните и съдебните съвети с присъединяването към тях на представители на духовенствата от всичките вероизповедания. Съставяне на проекта на органическия устав На основа на посочените указания в Съвета на управлението на руския императорския комисар се пристъпило към предварителните работи по съставянето на органическия устав. За успешното изпълнение на тази задача били направени извлечения от конституциите на Сърбия, Румъния и Гърция, като най-подходящи за условията и положението на бъдещото Българско княжество. Изработването на проекта било възложено на руския юрист и организатор Сергей Лукиянов, който бил ръководител на съдебната част в Канцеларията за граждански дела на княз Владимир Черкаски и продължил същата работа при княз Дондуков като управител на съдебния отдел към неговия Съвет на управлението. С цел всестранно изясняване на въпросите за органическия устав и избора на българския княз, императорският комисар разпратил до някои известни българи с духовно и светско звание списък с 16 въпроса: на кое вероизповедание трябва да принадлежи царстващата династия; ако княжеското достойнство бъде наследствено, то какъв ред на престолонаследяването да се установи и трябва ли да се изключат лицата от женски пол; с каква власт трябва да бъде облечен князът, с ограничена или неограничена; ако князът бъде облечен с ограничена власт, то как да се организира участието на народа в управлението на страната; трябва ли да се учреди само едно обикновено събрание на представителите или за някои особено важни случаи трябва да се допусне, както е в Сърбия, Велико народно събрание и др. Почти всички лица, на които се предложили тези въпроси, се изказали за конституционна форма на управление, главно за това, че за княз, както следвало да се очаква, ще бъде избран чужденец и следователно би било опасно да му предоставя твърде голяма власт. Вл. Палаузов, П. Каравелов и С. Лукиянов разглеждат проекта за органически устав Проектът на органическия устав на Българското княжество, съставен от Съвета на императорския комисар и съобразен с получените мнения на известните българи, в началото на ноември 1878 г. бил изпратен в Министерството на външните дела на Русия, откъдето след разглеждането му е предаден на Военното министерство и след това по височайша заповед е бил подложен на основен преглед от специална комисия при II отделение на личната канцелария на Негово императорско величество Александър II, в която взел участие професорът по гражданско право в Санктпетербургския университет Александър А. Градовски. Председател на комисията бил княз Сергей Н. Уросов, а членове статс-секретаря Ф. А. Брун и вицедиректора на Азиатския департамент д. с. с. Л. А. Мелников. С писмо на заместник-министърът на външните дела Николай К. Гирс от 27 декември1878 г./8 януари 1879 г. проектът на устава, поправен съгласно направените забележки и придружен с тях, бил върнат на императорския комисар с препоръката да предостави на българското народно събрание пълна свобода да се изказват мнения по съществото на работата и да се постановяват решения. Поправките били незначителни. Професор Градовски дал особено мнение, в което заявил, че бидейки твърде малко запознат с бита и положението в България, се считал за съвършено некомпетентен в разрешаването на въпроса, каква форма на управление и организация се изискват от условията на обществения живот в тази страна. След получаване на поправения проект на устава, княз Дондуков-Корсаков заповядал да го преведат на български език и след това да го отпечатат на български и руски език, а откриването на народното събрание в Търново определил за 10/22 февруари. По време на заседанието на Учредителното събрание на 21 март/2 април Драган Цанков възразил срещу думата „органически” и предложил в заглавието да се спомене само „устав” или „конституция”. На гласуване били поставени заглавията „Държавен устав на Българското княжество” и „Конституция на Българското княжество”, като второто събрало 118 гласа „за”, а за първото имало само 6 гласа „за”. Учредителното събрание За депутати на събранието в Търново от населението на Българското княжество били избрани 89 човека. Според своето звание в събранието влезли 118 човека. От тях 10 лица били от висшето православно духовенство, като българският екзарх Йосиф бил освободен от присъствие в Народното събрание поради зависимото си положение от Портата. Имало и двама иноверци, 2 члена на висшата съдебна инстанция, 103 председатели на съдилища и управителни съвети. Имало още 3 депутата от обществените учреждения, а 21 били назначени от императорския комисар, в това число 11 мюсюлмани. Общият брой на депутатите в Учредителното събрание в началото бил 231. След десетото заседание двама се отказали от участие и броят на депутатите станал 229. Може да се каже, че сред тях попаднал целият цвят на българската интелигенция. Представители на Източна Румелия и Македония не били допуснати да присъстват на Търновското народно събрание, тъй като руското правителство желаело да спазва строго постановленията на Берлинския конгрес. На това основание било отклонено заминаването за Търново на делегати от Източна Румелия, желаещи да представят протест против отделянето им от България. Делегати от Македония и Тракия, сред които с бял калпак е Стефан Стамболов Независимо от това в Търново в началото на февруари се събрали към 15 депутата от Тракия, Източна Румелия и Македония. Частните събрания на пристигналите депутати станали много бурни. Българите се опасявали да открият събранието, считайки, че с този акт ще закрепят постановленията на Берлинския конгрес. Най-много ги вълнувало отделянето на Източна Румелия от княжеството. Повечето депутати били на мнение, че е необходимо да се изпрати адрес до император Александър II и да се представи на великите европейски държави меморандум за присъединяването на Източна Румелия към княжеството и се заздрави съдбата на Македония. До получаване на отговор да не се пристъпва към разглеждане на устава и да не се открива събранието. Известието за това настроение на депутатите произвело много тежко впечатление в Петербург и на княз Дондуков-Корсаков било предписано да вземе най-енергични мерки за предотвратяване на всякакви опити за нарушаване на договора. С пристигането на императорския комисар в Търново на 8/20 февруари 1879 г. настроението на депутатите значително се изменило. Благодарение на учтивото, внимателно и приветливо поведение, което демонстрирал, князът спечелил доверието на повечето от българските „именити хора” и успял да ги склони към изпълнение на волята на руския император. След това било възможно да се пристъпи и към откриване на събранието, което тогава е наричано само „Народно събрание”. Уточнението „учредително” е дадено впоследствие. На 10/22 февруари в 10 часа сутринта княз Дондуков-Корсаков влязъл в залата на събранието, приветстван оживено от депутатите и доближавайки се до бившия екзарх, 80-годишния старец Антим, го помолил да благослови предстоящото дело. Приемайки благословията, императорският комисар произнесъл реч. (По-важните моменти от нея са цитирани по-нататък.) След подписването на приготвения по рано протокол, започнало шествие към „древния храм на четиридесетте мъченици”, съществувал още при българските царе и веднага след Освобождението отново превърнат в православна църква (църквата „Свети Четиридесет мъченици” е наричана от кореспондентите „старата търновска катедрала”). По целия път (1 ½ версти) стояли в шпалир българските дружини и посрещали шествието с биене на барабани и отдаване на войнски почести. Всички къщи, разположени в Търново като в амфитеатър, развалините на древния дворец на българските царе и всички скалисти възвишения на живописната столица на древното българско царство били покрити с неизброимо количество народ, приветстващ шествието с незамлъкващи възгласи. Топлото, тихо време, благоприятствало за общия успех на тържеството. В църквата бил отслужен благодарствен молебен с тържествено произнасяне „за многая лета” на господаря император и целия му августейши дом, съпровождано със салюти на българската артилерия. След завръщането по същия ред в сградата на събранието, всички присъстващи били поканени от императорския комисар на закуска (само представителите на Турция и Австрия, под предлог че били болни, отклонили поканата). След закуската, съпровождана с обичайните тостове и изпращане от името на събранието на благодарствена телеграма до господаря император, депутатите, изпращайки княз Дондуков-Корсаков, не го оставили да седне на коня, а го пренесли на ръце до неговата квартира. Към три часа след обяд всички депутати, с музика и съпровождани от тълпа народ, се събрали отново при квартирата на императорския комисар, за да изкажат своята благодарност. Князът излязъл на входа на къщата и се възползвал от минутата на всеобщо въодушевление и възторг, за да напомни още веднъж на българите за необходимостта да се придържат за тяхна собствена полза към посочената задача на събранието. След това тълпата с демонстриране на съчувствие се насочила към квартирите на чуждестранните представители (освен турския и австрийския). На следващия ден бил направен преглед на българските дружини, събрани близо до Търново, които се представили в блестящ вид. След това започнали заседанията на събранието. Княз Дондуков-Корсаков напуснал града с решението неговото присъствие да не бъде разбрано като упражняване на контрол върху работата на депутатите. Пристигането на княз Дондуков-Корсаков и откриването на работата на Учредителното събрана е отразена подробно в тогавашната руска преса. По-нататък са дадени две кореспонденции, отпечатани в сп. Всемирная иллюстрация бр. 533 от 24 март 1879 г. „Посрещане на княз Дондуков-Корсаков в Търново на 8 февруари” (кореспонденция) Времето за откриване на българското народно събрание наближаваше и българите с нетърпение очакваха пристигането на императорския комисар, който трябваше да го открие. Накрая разбраха, че княз Дондуков-Корсаков ще пристигне в Търново на 8/20 февруари и жителите на древната българска столица се приготвиха да го посрещнат по достоен начин. Посрещане на княз Дондуков-Корсаков на Марино поле в Търново Градът беше украсен със знамена, от прозорците на много домове бяха провесени килими, през улиците бяха опънати гирлянди от зеленина. Върху шосето беше издигната триумфална арка, украсена с руски и български знамена; по стълбовете ѝ бяха преплетени зелени, червени и бели платна; на върха бе очертана корона, под короната бе направен надпис: „добрѣ дошел свѣтлий княже”. Улиците бяха пълни с народ. До арката стояха различни депутации, градските власти и духовенството. Зад арката в шпалир бе строена българската войска. Към 2 часа след пладне се показа императорският комисар, яздещ на бял кон, съпровождан от неголяма свита. Приближавайки към арката, той слезе от коня и бе приветстван от епископ Климент като посланик на Царя Освободител и доброжелател на българския народ. Князът, благодарейки на оратора, заяви любовта си към българите и в заключение каза: „Ще дойде време, когато Русия ще направи за българите повече, отколкото сега е направила за тях.” Тези думи предизвикаха възторжени овации, които дълго не преставаха. След това на княза със сребърно блюдо бяха поднесени хляб и сол. Веднага му се представиха депутациите на турците и на възпитаниците на учебните женски заведения в града, облечени в бяло с гълъби и цветя в ръце. Приемайки всички депутации, императорският комисар съпровождан от народните маси се отправи пеша към катедралата. На всяка крачка се разнасяше възторжено „ура”, при приближаване на княза някои пускаха бели гълъби със зелени венчета на шията, в знак на мир и надежда за спокойно развитие на освободена България, а девойки обсипваха пътя на императорския комисар с цветя и зеленина. В катедралата князът бе посрещнат от бившия български екзарх Антим, който пострадал по време на господството на турците заради своята любов към отечеството. След завършване на молебена княз Дондуков-Корсаков се отправи към определената за него квартира и пристигайки към дома, направи път на почетния караул, който мина покрай него с маршова стъпка. Вечерта градът бе бляскаво илюминиран и лавките оставаха незатворени и осветени. Навсякъде се виждаха, придружени със съответните надписи, вензелът на господаря император и на другите членовете на императорския дом, имаше и много вензели на княз Дондуков-Корсаков. По улиците вървеше хор на деца, пеещи български народни песни и градът беше пълен с разхождащи се, които с удивление гледаха на невижданото от тях до сега зрелище, каквото бяха илюминациите. „Откриване на българското народно събрание” (кореспонденция) Начална страница на програмата за откриване на Учредителното събрание Денят 10 февруари тази година ще остане изписан с незаличими букви в летописа на българския народ – на този ден се откриха заседанията на българското народно събрание, което има задължение да избере княз и да утвърди конституцията. В 10 часа сутринта депутатите започнаха да се събират в залата за заседанията, намираща се на втория етаж на зданието (конака), определено за българския парламент. Залата е много голяма, подът ѝ е застлан със сиво сукно, отпред за депутатите са наредени пейки обвити с червено сукно. По-нататък има възвишение с полукръгла маса, зад която трябва да седят председателят, заместник-председателят и секретарите. Надясно от председателя е мястото за дипломатическия корпус (гледано от страната на депутатите – бел. К. Г.) и малко напред – за представителя на императорския комисар. Вляво се издига трибуната, зад нея е уредено помещение за кореспондентите, а вляво от входа на залата – места за публиката. Зад председателското място е поставен портрет на господаря император. Откриване на Учредителното събрание Заедно с депутатите започнаха да пристигат дипломатическите агенти, консулите, военните и гражданските длъжностни лица, а точно в 10 часа към конака се приближи, яздещ на бял кон, княз Дондуков-Корсаков, приветстван със силни възклицания от народа, тълпящ се на улицата и построената пред конака войска. При влизането в залата императорския комисар бе посрещнат с викове „ура” и „да живее”! Покланяйки се на депутатите, той се доближи до бившия екзарх на цяла България Антим и поиска неговата благословия. Получавайки я, князът се обърна към депутатите с реч, от която представяме най-важните места: „Най-достопочтено събрание на представителите на Българското княжество, по волята и предначертанията на всемилостивия мой господар ви поздравявам с откриването на първото във вашата освободена страна народно събрание, което трябва да положи здрави основи на държавното устройство на новото княжество”. След това, споменавайки, че на събранието е представен за обсъждане проект на конституцията с приложена обяснителна записка, императорският комисар продължи: „Трябва да имате предвид единствено благото на страната и нейното устойчиво държавно устройство, представляващо залог за бъдещото материално и нравствено преуспяване и съгласно с това да кажете откровената си, добросъвестна и последна дума. Предлаганият ви за обсъждане проект е не повече от една програма за облекчаване на вашата работа… Но програмата не трябва да стеснява и обвързва вашите убеждения. С пълна свобода и независимост на мненията всеки от вас да изкаже по съвест и убеждение, помнейки, че във вашите ръце е щастието, благоденствието и бъдещата съдба на отечеството, призовано за нов политически живот.” Съобщавайки след това, че е поръчал на професор Дринов да запознае събранието с дейността на руското временно управление, князът обясни, че временните правила са само преходна стъпка към гражданското устройване на страната. „Те несъмнено трябва да се подложат, – каза той, - на изменения и допълнения според изискванията на времето, опита и новите обществени потребности, но тази задача трябва да се предостави на бъдещето правителство на страната и на нейните конституционни органи. За сега аз считам за необходимо те да се оставят в действие, за да не се разколебава току що установения граждански строй. Остава ми да ви напомня, че руската администрация трябваше да действа при крайно неблагоприятни обстоятелства. Надявам се, че тези обстоятелства ще оправдаят във вашите очи недовършеният вид на издадените от мене правила и наредби; единствената ми цел е била - да се замени съществуващото в страната безредие с възможния ред и се подготви населението към по-хармоничен и нормален политически живот. За разясняването на въпросите, които може да възникнат при обсъждането на органическия устав и за предоставянето на необходимите ви обяснения и справки, назначавам за мой пълномощник по времето на настоящето събрание, управителят на Съдебния отдел Лукиянов. Мисля, че неговият чисто съвещателен глас ще ви бъде полезен при всички недоразумения, които могат да възникнат при обсъждането на проекта, представен на вашето внимание. Но последната решителна дума принадлежи на вас и единствено на вас. Нека всевишният ви помага при изпълнението на светия дълг; да благослови вашите начинания и усилия за щастието и благоденствието на страната, толкова близка на нас - русите, по кръв, по принесените от Русия жертви и по великодушните към вас чувства на нашия цар, освободител на българския народ. Обявявам първото събрание на представителите от Българското княжество за открито и ви каня, господа, след подписването на протокола, заедно с мен в древната търновска катедрала да отправим към господа бога нашите молитви за успешното завършване на предстоящата ви работа и да изразим благодарност на царя на царете, удостоил ни да присъстваме на великия исторически момент на възраждането на вашето многострадално отечество.” Възторжено „ура!” се разнесе след последните думи на княза. Събранието единодушно заяви желание да изкаже на господаря император най-дълбока благодарност за всичко направено от него за българския народ. След изпращане на телеграмата до Негово императорско величество беше пристъпено към подписване на протокола. От дипломатическите представители не подписаха само турския и австрийския, като последният се позова, че не разбира езика, на който е написан протокола. Църквата „Свети 40 мъченици” в Търново След това присъстващите се отправиха в търновската катедрала. Процесията се движеше в следния ред: отпред бе взвод на българската конница, след него вървеше военната музика, после занаятчийските и търговските цехове със знамена, депутатите избрани от населението, председателите на градските и окръжните управителни съвети и председателите на окръжните съдилища по губернии, председателите на губернските управителни съвети и губернските съдилища, членовете на съда от висша инстанция, депутатите от обществата и членовете на събранието назначени от императорския комисар, видинския мюфтия и софийския равин, православното духовенство по старшинство, императорския комисар предхождан от българското държавно знаме и съпровождан от чуждестранните дипломатически агенти, консули, почетни чужденци, началника на българската земска войска, началника на губернията и останалите военни и граждански чиновници на служба при императорския комисар, жители на град Търново и други частни лица. Процесията завършваше пак взвод на българската конница. Депутатите имаха на ревера лента от националните цветове – бяло, зелено и червено. По пътя на минаване на процесията беше разположена в шпалир до самата катедрала българска войска, отдаваща войнска чест с биене на барабан. При изпълнение на „Многая лета” в чест на господаря император и целия царстващ двор, бяха дадени 51 изстрела. Обратната процесия беше извършена в същия ред. След това в конака княз Дондуков-Корсаков уреди гощавка за депутатите, духовенството, именитите жители и дипломати. След закуската бяха вдигнати тостове за господаря император, господарката императрица, наследника цесаревич, господарката цесаревна и целия царстващ дом; за руския народ, войнството и императорския комисар, за народните представители и за целия български народ; за главнокомандващия и войската, участвали в похода, за любовта и дружбата на руския и българския народи. Всичките тези тостове бяха посрещнати с ентусиазъм, а след завършване на закуската, когато императорският комисар се готвеше за в къщи, депутатите го вдигнаха на ръце и понесоха по улиците, където към тях се присъединяваше народът, който съпровождаше шествието с непрекъснато „ура!” Прощавайки се с княза, депутатите запяха народния химн, подхванат от тълпата и се върнаха в конака. Вечерта целият град бе залян с бляскави илюминации, накрая бе запален великолепен фойерверк. Бившият конак в Търново, където се е провело Учредителното събрание Този възторжен прием, тези тостове по нагледен начин показаха на западната дипломация тясната връзка, съществуваща между Русия и България и предизвикаха от страна на английските либерални печатни органи упреци към користолюбивата политика на Биконсфилд. Ето какво пише по този повод вестник Daily News: „Английската публика не без срам ще разбера за израженията на благодарност към руснаците, като основатели на българската самостоятелност, които показаха в Търново представителите на българския народ. Нашето правителство не само не помогна на българите, но играеше ролята на спирачка, а лорд Биконсфилд даже се похвали със своята недалновидност… Обединението на Източна Румелия и България е не повече от въпрос на време. Твърдят, че тяхното разделяне се оправдава с желанието да се запази в дадената минута мира, но на практика то е главното препятствие за запазването на мира в Европейска Турция.” В заключение вестникът съветва лорд Биконсфилд да си признае грешката. Както и да е, но искрените намерения на Русия се потвърдиха още веднъж. Ние съвсем нямаме пред вид да уреждаме съдбата на България, въпреки желанието на нейните жители. Доказателство за това е проектът на българската конституция и речта на княз Дондуков-Корсаков, предоставяща на депутатите правото да се отнасят критично към този проект, който както всяко творение на ръцете на човека, не е лишен от недостатъци, макар достойнствата значително да надвишават в него недостатъците, в което лесно можем да се убедим при разглеждане на българската конституция. Същността ѝ се заключава в следното: Отчуждаване на части от територията или нейното разширение се допускат само със съгласието на Великото народно събрание; поправяне на границите, с изключение на въпроса за пограничното население, може да последва с разрешение на Обикновеното народно събрание. Българското княжество е монархия наследствена и конституционна, намираща се във васални отношения с Портата. Без съгласието на Великото народно събрание князът не може да бъде управник на друга държава. Законодателната власт принадлежи на княза, съвместно със събранието; указите на княза са действителни, когато са подписани от съответните отговорни министри; за издръжката на княза и неговия двор се отпускат ежегодно милион франка и тази сума не може да бъде увеличавана без съгласието на събранието; държавните имоти принадлежат на княжеството. Нито един закон не може да бъде издаден или изменен без съгласието на събранието; в случай на опасност, застрашаваща държавата, князът може да издава задължителни укази, които не се отнасят обаче, за установяване на налози. Тези укази се внасят за одобрение на първото свикано събрание. Не се допуска разделянето на съсловия. Чуждестранните поданици се приемат на служба след разрешение на Народното събрание. Военната повинност и първоначалното обучение са задължителни за всички. Печатът е свободен, при условие, че се носи отговорност при злоупотреба на основа на специален закон, и нарушенията се разглеждат по общите съдебни разпоредби. За събранията не се иска специално разрешение, но събранията вън от зданията се подчиняват на полицейските правила. Представителството на страната се изразява в обикновено и извънредно (велико) събрание. В състава на Обикновеното народно събрание влизат екзарха, председателите и половината от броя на митрополитите и управителите на епархиите, председателите и членовете на съдилищата от висшата инстанция, председателите на окръжните, губернските и търговските съдилища в половината от броя им, депутати избирани пряко с подаване на гласове по един на 20000 жители от двата пола; лица, назначавани от княза по един на всеки двама депутати. Депутатите нямат право да получават задължителни пълномощия. Министрите могат да участват в дебатите. Заседанията на събранията са публични с изключение на специални случаи, когато мнозинството ги обяви за закрити. Работата на събранието включва: 1) обсъждане на законопроектите, внасяни по разпореждане на княза, но събранието няма право да ги внася, а само прави заявление; 2) обсъждане на бюджета; 3) разглеждане на отчетите и 4) повдигане на въпроси за отговорността на министрите. Нито един заем не се сключва без съгласието на Народното събрание, но ако за свикването на последното се срещнат значителни препятствия, князът, след представяне на министерския съвет и със съгласието на държавния съвет, може да разреши заем, при условие, че бъде утвърден на най-близкото събрание. Събранието се свиква всяка година за определен период; заседанията могат да бъдат отложени, но за не повече от два месеца на сесия. Ако събранието бъде разпуснато, изборите за депутати на новото трябва да последват не по-късно от четири месеца. В състава на Великото събрание влизат освен членовете на обикновеното и останалите митрополити, управители на епархии, председатели и членове на съдилищата от висшата инстанция, председатели на окръжните, губернските и търговските съдилища и депутати в двоен брой. На разглеждане от Великото събрание подлежат въпросите за териториалните промени, за преразглеждане на конституцията, за избор на нов княз, ако царстващия княз почине без наследник и за назначаване на регентите. Държавният съвет се състои от лица, назначени от княза, не по-малко от седем и не повече от единадесет и от лица, избрани от събранието – по двама от всяка губерния. Предаването на министрите на съда се постановява с болшинство от две трети от присъстващите членове. Съставът на този съд се определя със специален закон; назначаването на всички държавни длъжности принадлежи на княза. От този кратък очерк за българската конституция е видно, че тя е съставена твърде либерално и не дава никакво преобладаване на чуждестранни елементи; даже вестниците, които не са добре настроени към проекта, намират в нея само два съществени недостатъка, а именно: предоставяне на княза на правото да назначава твърде значителен брой депутати, вследствие на което болшинството в събранието ще бъде на страната на кабинета; и лишаване на събранието от правото да внася закони, което по мнението на песимистите може да доведе до задържане на по-нататъшното развитие на нацията. Против това възразяват, че не бива да има опасения за такъв резултат, тъй като в страната съществува свобода на печата и свобода на митингите. Впрочем, ако събранието намери за неудобни споменатите точки, то може и да ги отмени. Днешното събрание се различава както от обикновеното, така и от великото: в неговия състав влизат 92 депутата избрани от народа, 21 – назначени от императорския комисар и 118 длъжностни лица по право, в това число всички митрополити и епископи, днешния екзарх Йосиф и бившия екзарх Антим, видинския мюфтия и софийския равин, 2 члена на съда от висша инстанция, 5 председатели на губернски апелативни съдилища, 31 председатели на окръжни съдилища, 5 председатели на губернски управителни съвети, 2 председатели на търговски съдилища, 31 председатели на градски съвети и 31 председатели на окръжни съвети. От императорския комисар са назначени 11 турци и 10 българи. Независимо от този толкова разнообразен състав на българското събрание, неговите действия до този момент са проникнати от единодушие и показват забележителна политическа зрелост, която трудно може да се очаква от народ, намиращ се толкова време под мюсюлманско иго. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Използвани източници 1. Н. Р. Овсяный. Русское управление в Болгарии в 1877-1878-1879 г. г. Том ІI – Российский императорский коммисар, генерал-адъютант князь А. М. Дондуков-Корсаков. С. П., 1906, с. 52-78. 2. Сп. Всемирная иллюстрация, том XXI, 1 января - 16 июня 1879 г., бр. № 533, с. 252-255.

Пакт означава договор. Спомняте ли си за Варшавския пакт? http://rechnik.info/пакт http://bg.wikipedia.org/wiki/Балкански_пакт

Виж какво сега. Славяни е имало на Балканите и преди да дойдат българите. Недей да препускаш през историята като слон в стъкларски магазин. Ако действително Кирил и Методий са работили на основа на диалекта на солунските славяни, хубаво е човек да знае, че Солун по това време не е бил български. Същевременно я да питаме вас филолозите, какво ще кажете по въпроса: на какъв език са говорили по това време в България? За филолозите може да е логична връзката старославянски и старобългарски, но и те не могат категорично да кажат на база на каква славянска езикова група са били направени преводите по времето на Кирил и Методий. Откъде, накъде, дори и да приемем, че става дума за солунски диалект, трябва да твърдим, че той е български? На практика България приема един създаден вече литературен език, който едва ли е ползван като говорим, по простата логика, че диалекта в Плиска и Преслав вероятно се е различавал от диалекта на солунските славяни. Не разбирам защо не се каже ясно, че преводите на Кирил и Методий са били писани „вероятно на диалекта на солунските славяни”, ами трябва да се приема, че били писани на „старобългарски”. Точното определение е, че старобългарският литературен език е създаден на основа на славянския език. Иначе се явяват такива модерни веяния напоследък, че българите нямат нищо общо със славяните. Като сте си приели нещо във филологията, оставете ни ние да се отнасяме скептично към някои ваши „изводи”. Вече се напатихме на някои филологически намеси в българската история.

Английска Уикипедия: Church Slavonic or Church Slavic is the conservative Slavic liturgical language used by the Eastern Orthodox Church in Russia, Macedonia, Bulgaria, Ukraine, and Belarus. Немска Уикипедия: Kirchenslawisch ist eine traditionelle Liturgiesprache, die in den slawischsprachigen Ländern von den orthodoxen Kirchen und einem begrenzten Teil der katholischen Kirche verwendet wurde und zum Teil bis heute verwendet wird. Руска Уикипедия: Церковнославя́нский язы́к — одна из современных форм старославянского языка, употребляемая в основном в православном богослужении. Македонска Уикипедия: Црковнословенскиот јазик е литургиски јазик кој е базиран на старословенскиот јазик. Българска Уикипедия: Църковнославянският език или черковнославянският език е основният богослужебен език на част от православните църкви, главно в Източна и Югоизточна Европа. Бугарите како македонците не обичат истината, когато не е „патриотична”. В случая не са я изопачили, а са я скрили. Българска Уикипедия: Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език. В старите паметници този език първоначално бива наричан ѩзыкъ словѣньскъ /іензыкъ слов[iе]ньскъ/, а впоследствие ѩзыкъ блъгарьскъ /іензыкъ блъгарьскъ/. Старобългарският, с малки изменения във вековете, и до днес е каноничният език на православните славянски църкви (и в Румъния до към 1865 г.), наричан още църковнославянски. http://bg.wikipedia.org/wiki/Старобългарски_език Доколко е изкуствено понятието „старобългарски език” се вижда от посочената едноименна статия в българската Уикипедия. На останалите езици – немски, английски, руски – паралелните статии вървят под заглавието „старославянски език”. Че старославянският език се различава от българския се вижда дори от четенето на самото понятие ѩзыкъ словѣньскъ /іензыкъ слов[iе]ньскъ. Казваме ли ние „йензык”? Не, може би сме казвали „язык”, но днес е „език”. Руснаците са запазили старата форма. Нямаме носовки, значи езикът, който са използвали Кирил и Методий във Велика Моравия не е бил българския. Църковнославянският език си е определен като „славянски”, а не като български. По света се изучава старославянски, а не старобългарски език. Един път сме се заблудили, че Кирил и Методий са измислили кирилицата. Сега се продължава заблуждението, че те са превели първите богослужебни книги на български език. Житие на Кирил Философ: „А папата, като прие славянските книги, освети ги и ги положи в църквата на света [дева] Мария, която се нарича "Ясли". След това папата заповяда на двамата епископи Формоза и Гаудерик да посветят славянските ученици. И като ги посветиха, веднага отслужиха литургия в църквата на свети апостол Петър на славянски език; и на другия ден служиха в църквата на света Петронила, на следния ден – в църквата на свети Андрей, а оттам пък в църквата на великия вселенски учител апостол Павел. И пяха цяла нощ, като славословеха [Бога] на славянски език, а на сутринта служиха пак литургия над светия му гроб, подпомогнати от епископ Арсений, който беше един от седемте епископи, и от Анастасий Библиотекар.” Житие на Методий епископ Моравски: „ Коцел, като проводи [пратеници] при папата, помоли го да му отпусне Методия, нашия блажен учител. Папата рече: "Не само на тебе, но и на всички онези славянски области аз го изпращам за учител от Бога и от свети апостол Петър, първопрестолника и ключодържеца на царството небесно." … [Ние решихме] да изпратим във вашите страни Методия, нашия [духовен] син, мъж съвършен по разум и правоверен, като го ръкоположим заедно с учениците му, да ви поучава, както вие поискахте, и да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението .. След това, като остави настрана всичкия [житейски] шум и като възложи всичките си грижи на Бога, най-напред постави от своите ученици двама свещеници, добри скорописци, и преведе бързо от гръцки език на славянски всичките [библейски] книги в пълнота…” Мантрата, че гърците Кирил и Методий са учили славяните от Велика Моравия на български език, е подобна на тази за хан Аспарух, който вярвал в Тангра.

Къде забихте сега с тези карти и на кои от тях можем да вярваме? Че те една с друга не си приличат. Птолемей пише за четири ръкава в устието. Това е най-старата карта направена по описанието на Птолемей. Мисля, че е от 15 в. Има и такива, където се твърди, че устията на Дунав са шест. Картата, илюстриращи този факт, е от 1534 г. Има и карти от 1601 и 1681 г. Има и една „римска карта”, не съм записал от коя година е, където цялата делта на Дунав е обозначена като Певки. Във всички случаи имаме място, откъдето реката започва да се разделя на ръкави и от там започва така наречената делта. Само онази карта е уникална – където далеч преди устието, се отделя ръкав, който се припознава на днешния канал Черна вода – Кюстенджа. Там в началото се чете, нещо започващо с Lac.. Но и на тази карта се чете Lac Cara или нещо такова. Но това е езеро, в посока към морето пък има няколко блата, но канал там няма. Явно картографите са рисували според представите си. Какво искате да докажете с тези карти не ми е ясно. Николицел не може да бъде Оглос, понеже за него е казано, че се намира „между Дунав и по-северните реки”. „Народът” пък на Аспарух „се настанил отвъд Дунав в Оглоса”. Конниците, бягайки от българите, преминали Дунав. Няма никакво значение колко ръкава е имал Дунав и колко острова е имало там, Оглосът е бил на север от него. Николицелският лагер не е довършен, но той не е строен на остров. Шкорпил казва, че насипите са направени от пръст, която не е взимана от рововете, но е била донесена от друго място, защото почвата на крепостта е камениста. Имало вложени и тухли. „Вероятно материалът е бил носен от развалините на крайдунавските крепости от двете страни на галацкия дунавски ъгъл”, е заключението. Доста развита строителна дейност значи, са проявили хората на Аспарух. Трябва да са имали и лодки, с които да обхождат района и да събират пръст и тухли и да ги носят на острова. Някъде бях чел, че валовете в Бесарабия били издигнати в течение на десетки години. Явно Аспарух е мислел да векува на този „остров”. Пък то взело, че станало голямо наводнение, заляло недовършения лагер и той го изоставил. Примерно.

На двете илюстрации е изписано началото на Евангелие от Йоан: „искони бе слово, и слово бе от бога, и бог бе слово, се бе искони у бога”. Първата илюстрация е от евангелие, написано на глаголица. Вторият текст е на кирилица. Първото евангелие е употребявано във Велика Моравия, затова е включено в сюжета на марка за Кирил и Методий. Аз не виждам разлика. Иначе не съм дорасъл да коментирам изрази от вида: „Първоначално руският църковнославянски е стил в руската редакция на старобългарския, но постепенно се обособява като отделен книжовен език, поради неподатливостта си към промени.”

Ресавски, не се осмелявам да кажа къде точно е било укреплението, в което са се скрили българите, но за Онгъла вече казах, че е ситуиран между Днестър, възвишенията на запад, Прут, Дунав и Черно море. Все пак не можем от писаното от Теофан и Никифор да извлечем нещо повече. Най-много да кажем, че на остров Певки, намиращ се там, където се разделят ръкавите на устието на Дунав, е била „резиденцията” на Аспарух. Така ще добавим и арменското сведение. Но възможно е това да не е вярно, а географът просто да е искал да ни каже, че Аспарух е бил по-близо до Дунав, отколкото до Днестър. Не ми стана ясна забележката, че уж Добруджа не била византийска, когато Аспарух бил в Онгъла. Никифор споменава, че „Константин, след като узнал, че заселилият се при Истър народ напада на близките области на ромейската държава, се заел да го унищожи.” Значи византийските земи са стигали до Истър. Понеже стана дума, че не е засвидетелствано дислоциране на обози и мирно население (старци, жени и деца) на територията на Николицелският окоп ( о-в Певки), което пък бе контраатакувано, според Станчо Ваклинов Никулицелският лагер не е бил довършен. Версията на Станчо Ваклинов И така през втората половина на VII в. голям дял от прабългарите начело с един от тримата Кубратови синове обитава степите между Днепър и устието на Дунава, водейки отбранителни битки с хазарите и правейки опити да се задържи северно от дунавската делта. Те живеят следователно при условия, които не се отличават географско-икономически от условията, в които се намирали дотогава. Сериозни промени, изглежда, настъпват в социалните и политическите им отношения особено и под влияние на изменилата се политическа обстановка. Преминаването на Дунава в 680 г. е само по-нататъшна, следваща стъпка от един процес, нормално развиващ се в една и съща среда. Както се вижда, преминаването на Дунава е означавало придвижването към по-спокойните и по-защитени земи на една и съща географска област с почти същите познати или сходни условия, така привични на степните обитатели на Черноморието. Точната картина на преминаването на Дунава не е известна. Има неясноти в хода на събитията. Ясно е обаче, че защитени откъм север в своя онгъл, както се наричала прабългарската укрепена територия в Бесарабия, прабългарите започнали да подготвят ново укрепление и южно от реката. Само на няколко километра от дунавския бряг, във високите гористи хълмове, които се издигат в северния край на Добруджа, те започнали да издигат нов огромен лагер, годен да побере цял народ с неговите стада и имущество. Добрата организация на прабългарското общество позволила в кратки срокове да се издигнат по високите бърда, долините и поляните землените укрепления, които ограждат четиридесет и осем кв. км площ. За обширната територия на онгъла северно от Дунава, равняваща се на територията на малка Скития — Добруджа, този лагер трябвало да бъде навярно само един преден пост, опора за понататъшното придвижване към юг. Но не било съдено на лагера при с. Никулицел да играе пълноценно ролята, за която бил подготвен. Бързото развитие на събитията отклонило вниманието на Аспарух от него и той останал недовършен. Опитите на прабългарите да се укрепят на юг от реката през 680—681 г. не останали дълго време тайна за централната византийска власт. Император Константин IV Погонат, който по това време председателствувал вселенски църковен събор, трябвало да действува бързо. Но войната била кратка. Възползувани от суматохата всред византийската войска и флота, прабългарите, които били готови да се отбраняват, нанасят мощен удар на главната византийска сила, разбиват я и се спускат далеч на юг чак до Хемус. В разстояние на няколко месеца през 681 г. успехът бил закрепен с договор между прабългарите и византийската власт и в Европа се появила една нова държава. Не случайно един западен хронист бележи под тази дата: «Adhuc regnum Bulgarorum adnotandum est» («От този момент трябва да се отбележи царството на българите»).

Т. е. старославянския. Макар и написани на глаголица, преводите които са направили Кирил, Методий и техните ученици са били от гръцки език, на езика, който са говорели славяните във Великоморавия.

Никулецул е предположение на Карел Шкорпил. Неговата хипотеза почива на две приемания: 1. Певки трябва да е бил полуостровът в североизточната (?) част на Добруджа, сегашният Бейски Буджак. 2. Аспарух, като напуснал „старата велика България”, която се е намирала в поречията на реките Дон и Кубан, в приазовските страни, преминал Днепър и Днестър и се спуснал към Дунава. Минаването на Аспарух през Дунава не е било по-рано от 660 г. и по-късно от 668 г. следователно построяването на лагерите [Галац и Никулецул] трябва да се постави между двете години. След 678 г. българите напущат безцелните вече за тях лагери и потеглят към юг, като са достигнали до областта на Варна. Тук те решили да се поселят, защото намерили място, находящо се в пълна безопасност: то било оградено отзад с р. Дунав, а отпред и отстрани с проходи и Черно море. В тази област, в широкото Шуменско поле, Аспарух е основал нов лагер Плиска до с. Абоба, недалеч от сегашната гара Каспичан. От него той владеел цялата страна между Дунава и Балкана. http://www.promacedonia.org/dobr1917/dobr1917_2_6.htm Вижда се, че Шкорпил си сътворява своя история, нямаща нищо общо с Теофан, Никифор и арменския географ. Редакторът на изданието е написал три бележки, отнасящи се към тези тези: „3. Певки е остров в делтата на Дунава, а не полуостров в северозападната част на Добруджа (дн. Бейски Буджак). 4. Онгъл е цялата територия на североизток от делтата на Дунава, заета от прабългарите. Отъждествяването му с Никодицелския лагер е неприемливо. 5. Няма данни за трайно настаняване на прабългари в Добруджа преди 680 г.” И как може уж сериозен историк да обяснява, че видите ли Аспарух си влязъл необезпокояван от никого във византийските земи, построил си лагер, ама при Варна му харесало повече и се прехвърлил там. Лагерът при Никулецул е можел да има смисъл само за хора, които са били притежатели на земите на юг от Дунав и са поставили там своя стража. По ония времена се е вземало мито, когато се е прехвърляла стока през границата. Стражата е имала задача евентуално да отблъсне малък отряд от нарушители на границата. Българите не са харесали Добруджа като място за живеене. Направо са се насочили към планините. Там е имало и дивеч, а около Дунав има само риба и някое и друго пернато. Хората на Аспарух нали са избягали от Хипийските планини, затова са търсили нещо подобно. При Галац е имало някакви римски крепости и вероятно вала там е правен заради тях. Тези ровове и насипи до тях, обаче, може да са служили и за маркиране на граници, тъй като те не са можели на практика да спрат нито войник, нито конник. Само кола не е можело да мине през тях. Кюстенджа (СР Румъния). Големият землен окоп

Ресавски, опитай се да начертаеш един маршрут от морето до Галац. Според картата, наречена от веселяците „мнимият онгъл”, византийците е трябвало да минат не през блатиста местност, а през няколко езера. Гледай червения маршрут. Трябвало е да пресекат и Прут накрая. Хронистите не споменават за такива препятствия и такова мотане на войската. Ако пък византийците е трябвало да стигнат до Никулецул, то те въобще не са имали проблем. Гледай зеления маршрут. Колкото до приписването на валовете, да, приписват се. Трябва да имаме някакви сигурни доказателства, че са ги правили българите. През това място са минавали какви ли не народи. Никулецул просто не може да е строено от Аспарух за защита от византийците. Ако той е мислел да си стои там и да не навлиза в България, защо изобщо се е прехвърлил през Дунав, спрял на брега и си направил укрепление? Че то за да ги махне императорът от там изобщо не му е трябвало флот. Галац е бил много по-добре защитено място от където през сушавите месеци е можело да се правят нашествия във византийските земи. Докато го пишех това, Еньо е описал как народът на Аспарух е успял да се събере в един Никулецул. Той трябва да е бил като дядовата ръкавичка. Та нали византийската армия щеше да ги обкръжи като Осман паша. Те и студентите три дена не можаха да издържат в обсада.

Общото между руските и българските църковни книги е църковнославянският език.

И къде на тази карта се намира укреплението, в което се скрили българите, след като византийската конница слязла от корабите, но не могла да напредне, защото района бил блатист? И откъдето българите са започнали да гонят бягащите византийци до Дунав, после го преминали и стигнали до Варна. Да не би византийците да са бягали на север и Варна или Одесос да е била Одеса? Защо Николицел се свързва единствено с българите. Много по-логично е то да е византийско укрепление, направено за граничната стража на империята. Българите затова ли са минали Дунав – за да си направят укрепление на отсрещния бряг? Самите византийци пишат, че още от начало те са стигнали до Варна. Дори българите и да са си направили укрепление на Дунав, това е било по-късно, след като са се установили трайно в Лудогорието. За вала в Бесарабия има и други виждания http://ru.wikipedia.org/wiki/Вал_Атанариха http://www.boris-nuernberg-reisen.de/goty_pod_gunnskimi_znamenami.htm Освен това румънците са направили нови проучвания и са установили, че той продължава и между Сирет и Прут. Галацкият лагер на практика остава вписан в района, отраден от другия вал. Валовете пък са от различен период и са дадени с различни цветове.

Сия Святая и Богодухновенная Книга АЛФА И ОМЕГА типом издана в типографии его королевскаго величества СТАНИСЛАВА АВГУСТА, Великаго Короля Полскаго и Великаго Князя Литовскаго. В богоспасаемом граде Вилне, в обители святыя живоначалныя Троицы, Чина светаго Василия Великаго. В лето от мироздания 7294. От рождества же Христова по плоти 1786. Що ми се вижда езика руски? Точно такива книги показват, че малкият юс „Ѧ” се чете „я”. Тук има подобен заглавен текст, но за „Книга св. Ефрема Сирина”. http://books.google.bg/books?id=K4DAfatLhiQC&pg=PA486&lpg=PA486&dq=светая+живоначалныя+Троицы&source=bl&ots=cUIbzAHM5f&sig=cY3zuchKRyWBeu-wbjp5yIgk5Es&hl=bg&sa=X&ei=j6HmUvihE4vNygPk54GIAQ&ved=0CGAQ6AEwBw#v=onepage&q=светая%20живоначалныя%20Троицы&f=false Казва се, че била печатана по превода на книгата на св. Ефрем Сирин, отпечатан във Велика Русия през 1652 г. Вероятно и за Алфа и Омега е ползван руския превод.

Към тази тъжна мелодия за човешкото страдание от големия филм на Стивън Спилбърг "Списъкът на Шиндлер" ме насочи днешният Ден на Холокоста. Schindler's List - Theme John Williams Itzhak Perlman