К.ГЕРБОВ

От спора за валовете, не разбрах по какъв по-категоричен критерий се определят, че са български. Значи ли, че всичките тези валове са български?

Съветска класика в изпълнение на Марк Бернес.

„И [има в Тракия] две планини и реки – едната е Даноб, която се дели на 6 ръкава и образува езеро и остров, който се нарича Пюки. На този остров живее Аспар-хрук, синът на Хубрат, който избягал от хазирите от Планината на булхарите и отишъл и прогонил на запад народа на аварите, и се заселил там.” Докъде Аспарух е прогонил аварите не е ясно, но едва ли ги е накарал да избягат чак отвъд Карпатите. Аварите са били мобилен народ. Обикаляли са голям периметър и са плячкосвали. Стигали са и до Цариград. Затова на картата източната граница е дадена с пунктир. Може и да не са живеели постоянно там, но районът е бил под техен контрол. Доказателство, че през 7-ми век аварите са стигали в обиколките си и до Днепър, е съкровището от Малая Перешчепина. За валовете има и други виждания.

Българите са се придържали близо до морския бряг. Навътре към материка са били аварите. Няма сведения флота на императора да е влизал в Дунав. Пехотата е имала заповед да се движи по крайбрежието на Черно море. Така нагоре, нагоре, се стига до делтата на Дунав. Флотата също е трябвало да се движи близо до брега докато стигне Дунав и Онгъл. Според Теофан корабите тръгнали по море и като стигнали Оглоса и Дунав пуснали котва на близкия бряг. Става дума за черноморския бряг, близо до Оглоса и Дунав.

И как са стигнали корабите до Прут и Сирет? Аз на картата не виждам там да има блатиста местност. Блатистата местност е делтата на Дунав. Онгъла е между Днестър, възвишенията на северозапад, Прут, делтата на Дунав, Черно море. Tiras or Tyras in antiquity was also the name of the Dniester river. http://en.wikipedia.org/wiki/Tiras На картата, илюстрираща Птолемей, вероятно другата река на изток е Сирет. Може да се спори на запад Онгъла дали е стигал до нея.

Малко снимки за сравнение. Първите са правени докато снегът вали. Много често минавам през парка, когато няма пъртина. Третата снимка вече е след почистване на снега. И трите снимки са от края на януари 2012 г. Все още има шанс, значи!

Това е текстът на Птолемей за Misia Inferiorioris. В първата колона се споменава Пюки ли е, Певки ли е – Peuce. Който знае латински, да ни светне какво пише. Ако не съм сбъркал документа.

Не виждам какъв коментар може да се направи, свързан с картата. В Ашхарацуйц е използвана „География” на Птолемей и са актуализирани някои данни. Картата отговаря на написаното. От тук нататък пак си остава да си говорим има ли остров, няма ли, за ъгъл ли става дума или за междуречие. Аз мисля, че едно е ясно: българите са преминали Днепър и Днестър и са се установили при Дунав. Дошъл византийският император с войска и кораби, войската слязла на брега, българите се скрили в укрепление. Императорът се разболял, казал на войската да чака българите да излязат и тръгнал с корабите на лечебни бани. Войниците помислили, че са изоставени, взели да бягат на юг към дома. Българите ги преследвали, минали през Дунав и стигнали Варна. Сега тук има детайли: например колко ръкава на Дунав са преминали. Не мисля, че това може да се уточни по някакъв начин. Фактът за Варна ме кара да мисля, че през цялото време българите са се движили край морето, вероятно за да не се заблудят като влязат навътре в сушата при напредването си и да не могат да се върнат да вземат и другите, останали на север от Дунав. Близо до морето са били и когато са дошли корабите. Цял народ да живее на речен остров в блатиста местност е малко вероятно. При Русе нивото на Дунав варира от няколко сантиметра до 7-8 метра. Всичко това се изтича в Черно море. Значи там, в делтата през пролетния сезон или трябва да се вдига нивото, или водата да се разлива нашироко. В 21 век редовно през април месец гледаме как в Централна Европа едни хора с лодки прибират други едни хора, качили се на покривите на къщите си. На този „остров” най-много да е имало укрепление и преден пост на българската войска, от там вероятно са правени акциите в ромейските земи.

Аз нали си ровя, ето какво открих. Ашхарацуйц: „Во Фракии две горы и реки, из которых одна, Дануб, делясь на шесть рукавов, образует озеро и остров, называемый Пюки (Peuce).” На тази карта, илюстрираща географията на Птолемей, можете да видите делтата на Дунав с остров Peucе. Има и такъв с обозначение Peucini: https://www.raremaps.com/gallery/enlarge/30310 Това пък е преплуване на вода с кон „Crossing the Yalu River”. http://ocw.mit.edu/ans7870/21f/21f.027/throwing_off_asia_01/2000_380_31_l.html

Славянската дума за ъгъл е била „огъл”. Днес в руския език е „уголь”, а в българския – „ъгъл”. Но понеже в литературния старославянски език се пише с голям юс, филолозите считат, че се чете „онгъл”. Същият проблем има и при „къняз”, която дума трябвало да се чете „къненз”, защото там имало мълък юс. Как е чул гърка „огъл”, как я е записал, не е много ясно, но Златарски чете гръцкото „оглос” като „огъл”. Друг е въпросът, че и на него не му харесва да става дума за ъгъл и търси друго значение. „И тъй като преминал реките Днепър и Днестър, според нашите автори Исперих достигнал Дунав, дето се поселил в една местност, която се наричала Огъл … http://www.kroraina.com/knigi/vz1a/vz1a_b1_1.html Ресавски, искаш да има укрепление. Не знаем обаче, колко време българите са пребивавали в Оглоса и дали са оставили някакви строежи, макар и с военно предназначение. Например, ако укреплението е било от този вид, какви следи щеше да има от него 13 века по-късно? http://www.bgphoto.net/photos/17657/o633228935565853750.JPG укрепление 1 http://www.bgphoto.net/photos/17657/o633228935042572500.JPG укрепление 2 "Междуречие" изглежда е популярно наименование на Бесарабия, защото сега се казва, че било "онгъл". В друга една история това междуречие е "ателкузу". Да не би и Буджак да означава междуречие? Я да видим какво ще кажете за идеята, че Пюки, може да е остров Пъкуюл луй Соаре, намиращ се близо до Силистра.

Според описанието на Теофан корабите на императора стоварват войска при Оглоса. Българите се скриват в укреплението и войската остава в обсада, защото не може да проникне в укреплението. През това време корабите тръгват, конниците мислят, че императора бяга и те почват да бягат. Уточнява се, че бягат конници. Българите излизат от укреплението и преследват конниците. Най-вероятно и българите също са конници. И тук е важното указание: Българите гонят византийците до Дунав, преминават Дунав и продължават да гонят врага до Варна. Значи по някакъв начин ездачите с конете са преминали Дунав, което е възможно при делтата. Там няма широки водни пространства, а вероятно има и плитки бродове, тъй като водата се разлива на много рекички и поточета. Има една гравюра на руските войски, които през 1877 г. минават Дунав с конете си. Става дума за Добруджа. Но не мога да ви я кача.

„Онглос” е, когато думата се произнася носово. Кои българи обаче, са говорели носово? Който не говори носово, произнася думата не „онглос”, а „оглос”.

Според генерал Липранди (Возточният вопрос и България. В: Христо Ботев.Събрани съчинения. Т. 3.) българите, нарекли Онгъл, пространството, което се намирало между реките Дунав, Прут, Днестър и между Черно море, което изглеждало като ъгъл. Когато татарите по-късно се преселили, където бил Онгъла, нарекли пространството буджар, което на техния език също означавало ъгъл, казва Липранди. Всъщност думата вероятно не е буджар, а Буджак, по-късната Южна Бесарабия. Според статията в Уикипедия, името Буджак е дадено на тази част от Бесарабия по време на османското владичество в периода 1484-1812 и произлиза от турската дума "bucak", която се превежда като "ъгъл", "кът", "тихо място", тъй като районът е затворен географски между Черно море, Дунав, Прут и хълмистата част на север. http://bg.wikipedia.org/wiki/Буджак#.D0.9D.D0.B0.D0.B7.D0.B2.D0.B0.D0.BD.D0.B8.D0.B5_.D0.B8_.D0.B3.D0.B5.D0.BE.D0.B3.D1.80.D0.B0.D1.84.D0.B8.D1.8F Теофан пише, че като дошли ромеите при Оглоса, българите избягали в „споменатото укрепление”. Аз обаче не видях преди това да се споменава за укрепление. Освен Оглоса да е укрепление според Теофан. Ромеите не могли да завържат битка при него поради блатата. Никифор пък пише, че българите избягали в „своите укрепления”. После обаче войските на императора обсаждали „укреплението” (?) Но не могли нищо да направят „поради непроходимостта на мястото”. Значи възможно е в блатистата и на практика непроходима за тежка войска делта, да е имало укрепление, вероятно дървено, временно, където са се скрили войските на Аспарух. Тук има много подробна карта на Бесарабия: http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/92/Moldova_(1483)-en.png Спорът според мен трябва да е - къде е било укреплението: при Килия (или между ръкавите на делтата) или при Галац? Хронистите не споменават обаче, императорските кораби да са навлезли в Дунав.

Под остров арменският географ може да е разбирал земята между ръкавите. Това е карта на делтата. http://www.prokarstterra.bas.bg/geo21/2005/4-05/pp7-18-1.html Всичко зависи от това колко голяма е била дружината на Аспарух. Общо взето въртим се около идеята, че тя се е разположила северно до устието на Дунав и може би и между ръкавите. Макар че според мен, както е дадено на картата на Бесарабия, цялата делта е блатиста. Там хората могат да се крият, както берсилите в делтата на Волга, но да живеят постоянно едва ли е било здравословно.

Йончев, реки при устието на Дунав има, но стръмнини няма.

Нищо не пречи българският стан да е бил установен между Днестър и Дунав, а „резиденцията” на Аспарух да е била на остров в делтата на Дунав. В описанието на Теофан и Никифор явно се има „на ум”, че една от границите е Черно море, защото то не се споменава. Но какво значи преминал Днепър и Днестър и се заселил при Дунав? Като добавим и че Аспарух се заселил на остров, където Дунав се разделя на шест ръкава, т. е. в делтата, значи мястото е Бесарабия. http://upload.wikimedia.org/wikipedia/ro/0/06/Basarabia.jpg На тази карта се вижда, че Бесарабия е равнинна край морето, а навътре има възвишения. Имаме пълно съответствие с: „Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него [Дунав] и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превзимаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто [при делтата], а от другите страни оградено като венец от реките [Днестър и Прут], то давало голяма сигурност спрямо неприятеля…” (Теофан). И: „Аспарух преминал реките Днепър и Днестър и се заселил при Истър. Той завзел удобно за заселване място, наречено на техен език Оглос, което било недостъпно и непревзимаемо за неприятелите. Отпред е защитено от непроходима местност и то поради това, че е блатиста. Отзад пък е оградено като от стена от непристъпни стръмнини.”(Никифор) Чак непристъпни, стръмнините не са. Но вижда се, че има възвишения. Съжалявам, но поредната ми повреда в комуникацията с форума е, че не мога да кача изображение.

Няколко пъти, когато се говори за „гробове” в църкви, аз винаги към обръщал внимание, че не става дума за гроб, а за ракла. Гробът се копае в земята, достатъчно дълбоко и се зарива с пръст или пък се насипва пръст и става могила. Целта е преди всичко хигиенна. Предполагам всеки знае как мирише разлагащо се месо. Въпросните гробове, са всъщност ракли. Те не са херметизирани. Днес, когато един труп трябва да се пренася далече или да се съхранява по-дълго време, преди да се положи в гроб, се поставя в специален метален заварен херметизиран ковчег. Каменните ракли в църквите не са херметизирани. Светците са ги познавали по това, че като са разравяли гробовете, където са били погребани, са откривали или неразложено тяло или добре запазени кости. „Мощи” не е точно труп. В тази статия можете да прочетете какво е мощи: http://ru.wikipedia.org/wiki/Мощи#.D0.9D.D0.B5.D1.82.D0.BB.D0.B5.D0.BD.D0.BD.D0.BE.D1.81.D1.82.D1.8C_.D0.BC.D0.BE.D1.89.D0.B5.D0.B9 Там е казано: „Ако мощите на някой светец не се подлагат на гниене и тлеене, това се възприема като особено чудо… За поддържане на външния вид на мощите могат да се използват различни средства (например, воскомастика – специален състав, с който се покриват мощите). В житието на света Петка се казва: „Такива бяха подвизите на преподобната Параскева, такива бяха борбите на духовната майка, която, след като се подвизава много време на земята и след като тежко страда, на небето получи велика слава. Ала бог не остави своята рабиня да лежи в забрава, нито пък да се разтлее от гниене нейното непорочно тяло. С него той извърши дивно чудо. Тогава някъде там наблизо на стълб се подвизаваше в безмълвие един стълпник: той мислеше за себе си и за бога. Случи се, че един моряк, който боледуваше от тежка болест, умря и някъде наблизо [до стълпника] бе изхвърлен. Безмерен смрад започна да се разпространява. Не само никой, който се приближаваше там по пътя, не можеше да мине, но дори и стълпникът поради това, че не можеше и той да търпи оня непоносим смрад, биде принуден да слезе от стълба, както и да заповяда на някои да изкопаят дълбок трап и да хвърлят в него онзи смърдящ труп. Като приеха с радост заповедта, [копачите] преуспяваха в работата. Като се занимаваха с нея и като правеха трапа по-дълбок, те намериха тяло, простряно в земята, ала никак незасегнато от гниене. Като се изплашиха и като се изпълниха всички с почуда, те не проумяха онова, което ставаше. Но понеже бяха неопитни и прости и понеже считаха случилото се за една малка и незначителна работа, те заровиха онзи злосмраден труп нейде там наблизо [до тялото на преподобната Параскева].” Когато пък работниците се върнаха по домовете си, те съобщиха на всички за онова, което се бе случило. Един от тях по име Георги, благочестив и христолюбив човек, бидейки в своя дом, вечерта – според както си имаше обичай да се моли – се отдаде на молитва и искрени молби отправяше той към бога за целия си дом. Когато на заранта бе обхванат от сън, стори му се, че вижда някаква царица, седнала на пресветъл престол, и че голяма множество светли воини стоят около нея. Като ги видя, онзи христолюбец, бидейки тутакси обхванат от страх, се хвърли на земята, тъй като нямаше смелостта да съзерцава тяхната светлост и красота. Ала един от тези светли [ангели] го хвана за ръката, изправи го и му каза: „Георге, защо така пренебрегнахте тялото на преподобната Параскева? Веднага го извадете и го положете в скъп ковчег, защото царят пожела нейната хубост и поиска да я прослави тука на земята.“ Тогава му рече и светлата онази [царица]: „Скоро вземете моите мощи, положете ги на лично място, защото не мога повече да търпя тежкия смрад на онзи труп, тъй като аз съм човек и от майчината утроба съм излязла. Родното ми място пък е онзи град, що наричат Епиват, в който вие сега живеете.“ http://www.pravoslavieto.com/life/10.14_sv_petka_epivatska_bulgarska.htm Подобен е сюжетът и в житието на св. Йоан Рилски: „Когато голямата [му] слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнаха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той, като пасеше добре стадото си, и приведе мнозина към Господа, и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост… И прибавяйки: "Господи, в твоите ръце предавам духа си!", веднага предаде дух в ръцете Божии, след като бе живял приблизително чак до 70 години. И тук бе погребан от своите ученици.Беше изминало немалко време, а [от гроба] се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност. След като бе отслужено обичайното славословие, пренесоха с почит светите му мощи в славния град Средец. И бяха положени в църквата на светия евангелист Лука. По-късно бе създадена църква на негово име и в нея бяха положени светите му мощи, които правеха дивни и преславни чудеса.” http://www.pravoslavieto.com/life/10.19_sv_Ivan_Rilski_patr_Evtimij.htm Има значи погребение и после откриване на гроба и изравяне на останките, които стават мощи. Те вече могат да се положат в подвижни или стационарни ракли. Именно от последният вид са „гробовете”, които се виждат в някои църкви. Такива бяха и в „Св. 40 мъченици” във В. Търново. Такива са и в базиликата в Преспа. Не случайно дадох в една друга тема пример с погребението на Петър Първи. Да, строил си е църква, където да бъде погребан, но са чакали шест години, докато се разложи трупа. Тогава са сложили останките в гробница и са достроили църквата. Чел съм, че към някои църкви и манастири е имало костници. Обясняват обаче, че покойниците първо ги заравяли в гроб, след години ги отравяли и поставяли костите в костницата. В разкрития гроб пък заравяли нов починал. Така се е пестяло място. Мисълта ми е, че не може да се твърди: понеже бил цар, погребан е в църква. Ако е така, то тази църква, като тази на Петър Първи, шест години трябва да не е била посещавана. Значи за да кажем, че е имало традиция в църквите да са погребвани български владетели, трябва да знаем погребалния церемониал, който да отчита, че на практика труп не може да се погребе в ракла. Едно от основанията ми да считам, че Калояновият гроб е бил на цар Калоян е именно това: погребан е на лично място да църквата в гроб. Докато Божидар Димитров счита, че раклите в „Св. 40 мъченици” били на царе и царици. За Димитър Овчаров пък, основен аргумент, че гроб 39 не е на цар, беше, че не бил в църквата. Мицопулос казва,че откритите от него кости били оцветени в пурпурен цвят. И си го обяснява, че тялото било покрито с червена дреха. И понеже царете носели червени дрехи, значи бил погребан цар. Доста фантазия обаче трябва, за да се помисли, че от един плат нищо друго не е останало, освен боята. В тази ракла, ако е била гробница, още повече неотваряна, ако е сложено нещо друго, то щеше да бъде запазено. И едва ли главата на един цар, щяха да я положат върху турска керемида. Костите са били боядисани именно с някаква боя, която да ги запази от стареене. Бележка: Написаното в статията „На много места в интернет се отбелязва, че тези кости са били съхранявани на професора.”, да се чете „На много места в интернет се отбелязва, че тези кости са били съхранявани в дома на професора.”

Под заглавията „Погребват Самуил в „Света София”, „България най-сетне ще може да погребе костите на цар Самуил в „Света София” и подобни такива., прочетох следното: „България ще прибере костите на цар Самуил и ще ги погребе в църквата „Света София”. Това става все по-възможно в стремежа ни да отбележим 1000 години от смъртта на българския владетел. За пренасянето на костите на Самуил от Гърция в България се правят опити повече от 10 години. Държавата обаче стана по-активна от година-две, когато започва да подготвя мащабното честване. През септември 2013 г. малка делегация посещава Византийския музей в Солун. В нея са историкът Божидар Димитров, председателят на фондация „Българска памет” д-р Милен Врабевски и антропологът проф. Йордан Йорданов. Целта е да видят лично пазените в сейф във фонда на музея кости на цар Самуил, сина му Гаврил Радомир и племенника му Иван Владислав. Тленните им останки са открити през 1969 г. в саркофази сред руините на средновековна базилика на остров Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро в Северна Гърция. Огледът е продължил час и половина. „Уверихме се, че наистина това са костите на цар Самуил”, заяви Божидар Димитров. За това има както косвени, така и преки доказателства. Съвсем сигурно е, че базиликата, където са намерени трите саркофага, е построена от цар Самуил. А традицията е била владетели да се погребват именно в църкви, съградени от тях. Това място е било и любимо на цар Самуил. На този остров е бил летният му дворец. Още по-показателен е начинът, по който са погребани владетелят, синът и племенникът му. Саркофазите са положени на представително място до стената на църквата. По всичко личи, че това е било фамилното гробище на владетеля, смята Димитров. Най-големият коз обаче черпим от писмени византийски източници. Според аналите през 996 г. в битка при р. Сперхей цар Самуил е ранен лошо в ръката и тя зараснала накриво. Проф. Йордан Йорданов прегледал костите на владетеля и се уверил, че наистина има белег от удар и зарастване накриво. Според Димитров не само Самуил, но и останките на Гаврил Радомир и Иван Владислав, които също за кратко са били български царе, трябва да бъдат погребани в "Света София". Това е църквата, в която е бил кръстен Самуил, убеден е Божидар Димитров. Няма къде другаде бащата на Самуил - комит Никола, който е бил управител на Средец, да кръсти сина си. Димитров е категоричен, че България не поставя въпроса само за временно връщане на останките на цар Самуил. "Това не са мощи на светец, а кости на български владетел и е време той да намери покой на българска земя", казва Димитров.” http://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/pogrebvat_samuil_v_sveta_sofiya-220486.html През 2006 г. Божидар Димитров успя да уреди абсолютен исторически кич в църквата „Свети Четиридесет мъченици” във Велико Търново, като я напълни с бутафорни гробове. Сега явно иска да съсипе и автентичността на столичната „Света София”. Професорът даже се е престарал, като предлага: „останките на Гаврил Радомир и Иван Владислав, които също за кратко са били български царе, трябва да бъдат погребани в "Света София". Ще има проблем обаче с намирането им. В своя си стил проф. Б. Димитров изнася твърдения, без да ги подкрепя с доказателства: църквата била строена от Самуил като семейна гробница, значи той е погребан там, видяхме костите – те са, вервайте ни! Единственото му позоваване на изворите е едно сведение на хрониста Скилица, което обаче е предадено манипулативно. „Уверихме се”, казва професорът, а как ще ни увери нас, че като изложи утре някакви кости, те ще бъдат на българския цар Самуил? Как ще ни докаже дори, че тези кости действително са намерените в базиликата, наричана днес „Св. Ахил”, на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро? Да ни бяха показали поне една тяхна актуална снимка. Дори и във филма „Островът на Самуил”, създаден през 2003 г. за откритата от проф. Николаос Мицопулос „гробница на цар Самуил”, се показват стари фотографии от 1965 г., когато са правени разкопките на базиликата. Директорът на НИМ твърди, че видял „пазените в сейф във фонда на музея кости на цар Самуил, сина му Гаврил Радомир и племенника му Иван Владислав”. Няма открити тленни останки на Иван Владислав, г-н Димитров. Объркал сте се, обърквате и целия български народ. Съмнявам се, че и въобще сте видели останки на Гаврил Радомир, защото няма сведения костите, припознавани като такива, да са запазени. В различните интервюта и книгата на Мицопулос има противоречия и неясноти, когато става дума за откритите кости. При представянето на неговата книга за църквата „Св. Ахил” издадена на български език, Мицопулос разказва: „В диаконикона натрупаната почва се издигаше на повече от 5 метра. Изненадата ни беше голяма, когато стигайки до нивото на пода, забелязахме саркофаг, покрит от голяма варовикова плоча, на повърхността на която бяха гравирани симетрично на двоен кръст две животни - камила, на гърбицата на която кълвеше птица и една водна птица, като тези, прелетните в Преспа… В саркофага, който разкопах, лично открих изгнил дървен ковчег с мощи и човешки скелети. Веднага разбрах, че става дума за костите на светците, които Самуил е пренесъл от Лариса в Преспа - т. е. за светите мощи на Свети Ахил - епископ на Лариса и на Св. Диодор. С особено внимание ги опаковахме и след като ги изследвахме, ги предадохме на митрополита в Лариса. От особено значение беше откриването във вътрешността на десния южен неф на базиликата на поредица от саркофази, които бяха унищожени, с изключение на един, който беше недокоснат - и това защото покрилата го плоча беше защитена от аркосолий. Голяма беше изненадата ни, когато вдигнахме плочата и видяхме вътрешността на саркофага. Скелетът на покойника - в отлично състояние - почиваше на възглавница, направена от крива керемида. Цветът на костите беше ярко пурпурен и високо на дясната ръка се беше запазила малка част от дреха с мъничка златна нишка. На черепа беше запазена специфичната извита кост, характерна за племенния произход. Най-важното доказателство обаче за идентификация на скелета беше дълбоката и зле зараснала бойна рана на лявата ръка. Тази констатация извика в паметта ми нараняването на цар Самуил в решителната битка при Сперхей.” http://www.focus-news.net/opinion/0000/00/00/6022/ Доста любопитно е откритието, че в саркофага в диаконикона били открити „мощи и човешки скелети”, които били „на светците, които цар Самуил е пренесъл след превземането на Лариса, както и на други епископи”. Та това е уникална находка: събрани са накуп и са сложени в един общ саркофаг мощите на двама светци! И кой ще си позволи това кощунство: запазени мощи на отделни светци да бъдат сложени в общ саркофаг?! За останалите саркофази е казано, че са били унищожени, с изключение на един, в който били останките на Самуил. В самата книга обаче, има допълнение: оказва се, че в единият от разрушените саркофази имало разпръснати кости, които Мицопулос анализирал и стигнал до заключението, че са на Гаврил-Радомир и неговите деца (?). Най-любопитно е съобщението, че на черепа в неразрушения саркофаг, била „запазена специфичната извита кост, характерна за племенния произход”. Професорът не уточнява какъв е според него този произход. Още по-голямо е противоречието в твърдението, че мощите били предадени на митрополита в Лариса. Защото на същото място, където е публикувана тази информация (към същия линк) има интервю с Мицопулос, в което на въпроса, в какви условия се съхраняват костите, той отговаря: „Уверявам ви, че се съхраняват добре - аз съм страстно заинтересован от това - пазят се все едно става дума за самия мен. Всяка костица е увита в хартия, сгъната стократно. Страхувах се, защото мощите на светците, които държах в един период в университета, бяха откраднати. Затова костите на Самуил съм ги сложил на такова място, така че дори и жена ми не знае къде са. На сигурно място са.” Днес костите на „светците” в митрополията в Лариса ли са или са откраднати? Доста любопитният начин на пазене на останките, всъщност подсказва, че останалите сътрудници на музея са се отнасяли с недоверие към „откритието” на Мицопулос и не са приели костите в музея. Навремето гръцкият професор беше много доволен, че книгата му е издадена на български език. Той се оплакваше: „От страна на гръцката, а и международната научна общественост, като се изключи българската наука, нямаше никакъв интерес. Дори Гърция така и не се нае да издаде изследването ми. Подминаха го с мълчание.” Интересно какви разговори и преговори се водят за „костите на цар Самуил”, защото в едно от интервютата, на въпроса съгласен ли е да предостави мощите на България, Мицопулос отговаря: „Все още никой не ме е попитал, нито пък съм го чул от президента. Бих искал да чуя официално такава идея, за да отговоря на подобен въпрос.” Излиза, че тези кости той ги счита за своя собственост. Любопитно е отношението, което е проявявано към „костите на Самуил”. Мицопулос в един момент е разчленил скелета и всяка кост била увита в хартия. На много места в интернет се отбелязва, че тези кости са били съхранявани на професора. Затова и жена му не знаела къде са. Пак от последното сведение излиза, че останките от Гаврил-Радомир и децата му не са запазени, затова и не са споменати. Това е особено важно, за да знае Божидар Димитров колко гроба ще му трябват в „Света София”. „По всичко личи, че това е било фамилното гробище на владетеля”, е заключението на проф. Димитров за откритите ракли в „Св. Ахил”. И по какво личи? Какви са „сигурните” доказателства, че средновековната базилика на остров Св. Ахил е строена от цар Самуил? И къде в писмените източници пише, че Самуил е бил погребан в тази базилика или че въобще е погребан в църква? А има ли доказателства, че българските владетели са погребвани в църкви, та се прави заключението, че това даже било традиция? Проф. Николаос Мицопулос също представя някакви „доказателства” за откритието си. Какви са те, виждаме в интервюто му от 2007 г. В него гръцкият професор казва доста показателни неща, на които изглежда не е обърнато сериозно внимание. По-важното, което казва той е: „Въпрос: Книгата ви разглежда разкритията... Отговор: Да, разкопките отпреди много години на остров Свети Ахил, като конкретният том се занимава основно с откриването на базиликата "Св. Ахил" плюс всички исторически документи, които потвърждават хипотезата ми. Понеже разкопките в действителност са пътуване в историята, следите от текстовете са от огромно значение, защото ни напътстват, но нямат тази автентичност на археологическите артефакти. А базиликата "Св. Ахил" беше истинска съкровищница на такива артефакти, датиращи от края на Х и началото на ХІ в., епоха - белязана от драматични събития за Византия и България. Въпрос: Искате да кажете, че освен археологическите артефакти сте открили и писмени документи, ръкописи? Отговор: Не, открих доказателства, потвърждаващи изворите. Да вземем например известния византийски историограф Йоанис Скилица. Всичко, което е написал за дейността на цар Самуил, още като бунтовника Самуил Комитопул, заедно с братята му, преди да стане цар. От разкопките се виждат всички доказателства. На първо място, потвърждава се значението и автентичността на сведението, че базиликата "Св. Ахил" е построена от цар Самуил. За това говори намирането на саркофага в дяконика (или сакристия, от лявата страна на олтара) с мощите на светците, които цар Самуил е пренесъл след превземането на Лариса, както и на други епископи. Намирането след това на саркофазите в десния наос (кораб) на базиликата на цар Самуил и на всички, наистина всички членове на царското семейство, но в голяма степен разрушени. Мощехранителницата, изложена в музея (в Националния исторически музей), е възстановка, направена от нас въз основа на автентичната находка и е запазена, защото върху плочата, предпазваща гроба, е изградена малка стена, предпазваща гроба от осквернение. Когато го намерих, в последния ден от експедицията, беше неописуемо - отворих го - беше непокътнат. Въпрос: А как се доказва личността на погребаните? В по-късни епохи подобни погребения винаги са съпътствани от надписи. Отговор: Нямаше никакви надписи. В базиликата също няма надпис, който да споменава цар Самуил или някакво историческо събитие, но от надписи сграфито по стените на височина 2,5-3 м на източната част има инвокации (надпис с молитва към Бог), напр. "Боже, помилуй раба своего Йоан". Този факт, както и други подобни надписи върху колона до саркофага в дяконика, смятам, че са оставени от майсторите, за които Скилица казва, че Самуил е довел от Лариса. Този факт, както и надписите от този слой на стенописите в олтара, който е съвременен на погребението - също на гръцки език - доказват, че базиликата е дело на Самуил. Интересното е, че в десетките гробове, намерени предимно в притвора на храма и датиращи от края на Х до края на ХІІІ в., всички покойници имат Хароновия обол (монетата, с която според старогръцкия обичай трябвало да се заплати на лодкаря Харон, който прекарвал душите на умрелите през реката Стикс до царството на мъртвите ). Оттам нататък съм абсолютно открит за диалог, не съм фанатичен привърженик на тезата или предубеден към нея. Трябва да проучим - имало ли е подобен обичай сред българите от онова време, или населението може да се свърже с наследниците на протогръцкото поселище, известно от строителен надпис като Лика, както и до днес се казва на албански остров Свети Ахил.” http://novinar.bg/?act=news&act1=det&mater=MjE3NTszMw== „Нямаше никакви надписи. В базиликата също няма надпис, който да споменава цар Самуил или някакво историческо събитие”, признава Мицопулос. И приема, че някакви сграфито надписи, оставени уж от майсторите, „доведени от Самуил от Лариса” (?), както и надписите на стенописите в олтара, който бил съвременен на погребението – всичките на гръцки език (?), били доказателство, че базиликата е дело на Самуил.” Че това е провокация: църквата била българска, защото била изписана на гръцки език! По логиката на Мицопулос излиза, че сто години след въвеждане на църковнославянския език за официален в България, българските църкви са се изписвали на гръцки език? Ако е както казва гръцкият професор – че Самуил наредил майсторите да му изпишат църквата на гръцки език - това трябва да се запише в учебниците, като упрек към Самуил, че не е бил български патриот. Вероятно запазените стенописи не са от времето на Самуил, а са правени по-късно. Но ако църквата е била използвана от гърците, които в един момент са я обновили, как така те са запазили гробовете на трима български царе. Нещо повече: България пада под властта на Василий II Българоубиец. Щеше ли той да остави в църквата гробовете на царстващите членове на Самуиловата фамилия, които са му били кръвни врагове, ако тези гробове действително са били там? Проф. Мицопулос заявява, че „открил доказателства, потвърждаващи изворите”. А какво казват изворите В оригинала на хрониката на Скилица, който се съхранява в Мадрид, е отбелязано, че „Самуил пренесъл мощите на св. Ахил, който бил епископ на Лариса по времето на Константин Велики и който участвал в първия събор… и ги положил в Преспа, където се намирали неговите дворци”. В т. н. Виенски препис на хрониката, направен от гръцкия епископ Михаил Деволски в началото на XII в. е направена следната добавка накрая: „като издигнал разкошен и величествен храм на негово име”. Т. е. Самуил е издигнал църква, за да положи мощите на св. Ахил в нея. (ГИБИ VI, с. 276) Въпросната добавка не се приема като достоверна от повечето български историци. Станчо Ваклинов и Васил Гюзелев се доверяват повече на Теофилакт Охридски, който в едно свое писмо от края на XI в. се обръща към сина на севастократора с думите: „Съжали се над църквата, някога най-щастлива от църквите, една от седемте съборни църкви, които построил най-християнският онзи Борис, цар на България”. В началото на писмото се посочва, че църквата се е намирала край езерото Преспа в Деволска епархия. (ГИБИ IX.2, писмо 22, с. 102-103) В други писма Теофилакт споменава конкретно името на светеца, като не е съвсем ясно за мощите му ли става дума или за църквата. Затова е прието, че Голямата базилика, както е наричана църквата „Св. Ахил”, е именно съборна, т. е. катедрална църква, една от седемте, строени от княз Михаил-Борис. Във втората част на филма „Островът на Самуил” се говори за седемте катедрални храма, съградени от княз Михаил-Борис. И се изброяват три от тях, запазени до днес: Голямата базилика в Плиска, базиликата „Света София” в Охрид и руините от базиликата на брега на Малкото Преспанско езеро. Докато последната информация се чете от диктора, на екрана се показват тези руини. (след 1,30 мин.) Според коментара, който проф. Васил Гюзелев прави по-нататък, Самуил вероятно е извършил реконструкция или разширение на църквата. И цитира писмото на Теофилакт Охридски. Така проф. Гюзелев оспорва твърдението на Мицопулос и Димитров, че църквата е строена от Самуил като семейна гробница. И уточнява, че за мощите на Самуил е построен параклис към църквата. (след 6,27 мин.) http://vbox7.com/play:ec3d0ec8 Всъщност Мицопулос сам се е съмнявал, че е открил костите на цар Самуил. В цитираното по-горе интервю, той обяснява: „Интересното е, че в десетките гробове, намерени предимно в притвора на храма и датиращи от края на Х до края на ХІІІ в., всички покойници имат Хароновия обол (монетата, с която според старогръцкия обичай трябвало да се заплати на лодкаря Харон, който прекарвал душите на умрелите през реката Стикс до царството на мъртвите ).” И заявява: „Не съм фанатичен привърженик на тезата или предубеден към нея.” След което поставя задача: „Трябва да проучим - имало ли е подобен обичай (на погребение) сред българите от онова време.” И вече от резултата от това проучване зависи (според Мицопулос) дали откритите саркофази са на български владетели, „или населението може да се свърже с наследниците на протогръцкото поселище, известно от строителен надпис като Лика, както и до днес се казва на албански остров Свети Ахил.” Това сведение е много важно. То може да бъде изтълкувано по два начина. Например, че около църквата са погребани хора, все още неотърсени от елинския си обичай. Те са били покръстени, но при погребението роднините им са продължили да спазват стария обичай. Този факт е най-сигурното доказателство, че църквата е строена по времето на Михаил-Борис. Подкрепя го и съобщението, че в притвора и около храма са открити 400 монети и 300 погребения (една трета от тях в притвора) датиращи от края на 9 до края на 13 век. Тези монети явно са открити не като положени в гроба, а са били в черепите на погребаните. И всяка монета на практика е показвала, кога е погребано съответното лице. Наличието на монети от 9 в. показва, че първите погребения са от тогава и че църквата действително е строена от Михаил-Борис. Наличието, обаче, и на монети от 11-13 в. може и да показва, че населението в околностите е практикувало някакъв смесен християнско-елински погребален обичай. Затова и Мицопулос приема, че поселището е било протогръцко. Но и при този вариант лимитиращи за началото на действието на църквата се оказват погребенията с монети от 9 в. Т. е. църквата е функционирала век преди Самуил да стане цар. Последният факт поражда и големия въпрос: дали разрушената базилика е действително тази, в която са се съхранявали мощите на св. Ахил. Сведението, че в саркофага, който разкопал, бил открит изгнил дървен ковчег с мощи и човешки скелети, не определя еднозначно, че тези мощи са били на свети Ахил. Добавката на Михаил Деволски също ни върши работа като косвено указание. В нея се споменава, че Самуил бил построил църква за мощите на св. Ахил, но не пише, че там е погребан Самуил и останалите членове от фамилията му. А Михаил е бил епископ на Девол и много добре е познавал църквите в района. По негово време църквата „Св. Ахил” е била още действаща и тъй като добавките му към хрониката на Скилица засягат изключително Комитопулите, Самуил и падането на България под византийска власт, ако е имало по времето на епископ Михаил гроб на Самуил в църквата, обезателно щеше да го отбележи. Още повече, че е написал датата, когато е умрял този цар. Със сведението за „раната на ръката на Самуил” също се спекулира. Не е вярно, че „според аналите през 996 г. в битка при р. Сперхей цар Самуил е ранен лошо в ръката и тя зараснала накриво.” „Най-големият коз” на Божидар Димитров е негова измислица. В хрониката на Скилица се споменава само, че Самуил и синът му Роман получили тежки рани, без да се уточняват какви са. (ГИБИ VI, с. 279) Не се говори за някакви последици от раняването на Самуил. Тълкуването, че бил конкретно ранен в ръката, е от по-ново време: появи след разкриването на раклите в базиликата при Преспа. Темата за раняването наскоро получи обрат. Антропологът проф. Йордан Йорданов през 2008 г. направи реконструкция на главата на Самуил по гипсовата отливка на черепа, който Муцопулос е предоставил на НИМ през 80-те години, заедно с отливки на две от костите. Изследвайки ги, Йордан Йорданов установява нещо напълно неизвестно досега - че човекът, на което са били останките, е получил много тежка травма. Освен жестоките счупвания на лявата ръка, той е пострадал и от жесток удар (вероятно от боздуган) в главата, в областта на слепоочието между веждата и ухото. Според Йорданов „адското нараняване” е станало в битката при р. Сперхей в Пелопонес, когато ромеите изненадват посред нощ българската войска и избиват войниците. Вероятно, предпазвайки се от удара, Самуил е вдигнал лявата ръка пред лицето си, костите са били натрошени, но е буквално отнесена и част от лявата страна на лицето. Йорданов допълва, че и долната челюст на черепа била повредена и човекът не е можел да се храни. Ударът върху главата, респективно върху черепа, е довел и до една подчертана лицева асиметрия, т.е лявата половина на лицето е по-хлътнала, по-прибрана навътре. http://old.duma.bg/2008/0408/010408/obshtestvo/ob-9.html ; http://dnes.dir.bg/news.php?id=2796813 Йорданов разглежда раните като получени едновременно. Защото тази в ръката е зараснала. Но раните може и да са получени при различни сражения и тази в черепа да е била фатална и да е довела до смъртта на лицето, чийто скелет е открит в базиликата. Тогава е възможно човекът да е бил на знатен професионален военен - пълководец, а защо не и войн, обявен за светец. Затова мощите му са положени в църквата. Липсата на други атрибути в саркофага, при твърдението, че гробът не е отварян, насочват, че става дума за мощи, които обикновено са включвали само скелета на човека, обявен за светец. Парчетата от плат и ризница, явно са останали при изваждането на мощите от гроба, в който е бил положен загиналия. В заключение може да се каже, че няма неоспорими доказателства, че откритите от проф. Мицопулос тленни останки, са на цар Самуил. Затова всяко тяхно споменаване трябва да се придружава с пояснението „предполагаеми”. Журналистите и читателите се подвеждат и така се получават заглавия като: „Белег от удар доказал, че костите в Солун наистина са на българския владетел”. В статията не бяха засегнати всички проблеми около идентифицирането на останките, открити в „Св. Ахил”. Затова давам адреси към други дискусии по темата: http://clubs.dir.bg/showflat.php?Board=maked&Number=1946997670&page=&view=&sb=&part=all&vc=1 ; http://clubs.dir.bg/showflat.php?Board=historical&Number=1946997503&page=0&view=expanded&sb=5&vc=1

Интересно, че редом с „орела на Аспарух” на корицата са сложили „мечът на Кубрат”, а не пръстените?

Ресавски, не знам къде Георги Монах пише за берсили. При Теофан има: „излязъл големия народ на хазарите, от най-вътрешните части на Берсилия в първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтийско море”. При Никифор е: „племето на хазарите, понеже живеело близо до сарматите, поради това почнало да напада безпрепятствено от вътрешността на така наречената земя Берсилия. Хазарите опустошили всички тези селища от земите на Евксинския понт и достигнали до морето. Заедно с това подчинили и Баян и го накарали да плаща данък”. В Ашхарацуйц хазарите са си хазари, но берсилите са басили. В книгата на М. Артамонов „История на хазарите” се привеждат текстове, където те се споменават като барсили, барсели, берсула, басили. http://gumilevica.kulichki.net/AMI/ami133b.htm В сирийската хроника Псевдо Захарий Ритор са барзелк. В статията ми за Велика България съм ги дал направо берсили, за да е видна връзката с Берсилия: „При достигането до Хипийската планина, от нея [Ра] се отделя ръкав към река Танаис, която се влива в Меотийско море (?). Останалата част (на Ра) завива на изток при Кераунската планина. След това в нея се вливат две реки, извиращи от североизточната планина Римика (Rhimnici moutes) и тя (Ра) става река със седемдесет ръкава, която турките наричат Атл [Итил]. В средата на тази река се намира остров, на който народът на берсилите се крие от силните народи на хазарите и бушхите, когато те пристигат на зимна паша и се разполагат източно и западно от реката. Наричат го Черния остров, защото той изглежда черен, когато многото берсили го населят заедно със своите стада.” Това го четете като гледате картата, която пуснах по-рано. В арменската хроника е казано, че берсилите се криели на остров в устието на Волга. Значи те са живеели на левия бряг и като идвали хазарите от североизток, бягали на острова. Земята североизточно от Волга трябва да е въпросната Берсилия. Така тя съответства на определението „от най-вътрешните части на Берзилия в първа Сарматия”. Последното означава: преминали от Берзилия отвъд Волга, в Азиатска Сарматия отсам Волга. И понеже гръцките хронисти не са знаел какви племена са живеели в първа Сарматия, ги наричат сармати. Сред тях е бил и Баян. Хазарите първо завладяват Берсилия, после завземат и цялата земя между Азовско и Каспийско море и стигат до Черно море. Съвременна карта на земите, наричани в миналото Азиатска Сарматия: 1. Черно море (Pontus Euxinus); 2. Азовско море (Meotis palus); 3. Керченски проток (Bosforus); 4. Кавказ (Kaukasus mons); 5. Западен Кавказ (Соrax mos), 6. Ставрополски възвишения (Ceraunij motes); 7. Възвишение Ергени (Hippici motes); 8а. Възвишение Донецки кряж (Ripfеi montes); 8б. Приволжко възвишение (Ripfеi montes?); 9. Урал; 10а. Долно течение на река Волга (Rha fl, Атл, Ател); 10б. Средно течение на река Волга (Rha fl.); 11. Река Дон (Tanais fl); 12. Река Кубан (Vardanus fl.); 13. Абхазия; 14. Берсилия; 15. Град Болгар

Не е в украинските територии. Много ясно е казано, че въпросните планини, както и да се наричат те - Конски, Хипийски, Шантайин или Дзианакан, както ги превежда Голийски (не знам кое от тях е "конски")- се намират в Азиатска Сарматия. А за нея се уточнява: „Осемнадесетата страна на Азия, азиатската половина на Сарматия, граничи с източните покрайнини на планината Рипия, реката Танаис, Меотийско море, пролива, съединяващ го с Евксинския понт; по-нататък на изток с бреговете на същото море (понта) до вливането в него на реката Коракс, т. е. Врана; по-нататък с Кавказката планина, прилежаща покрай Грузия и Албания до Каспийско море и до вливането в него на реката Соанас...” Ако не приемате, че Хипийските планини са Конските планини, все пак не разводнявайте нещата. Никифор споменава Азовско море и Кубан. Теофан споменава Азовско море, Дон, Волга и Кубан. В Ашхарацуйц се сочи Азиатска Сарматия. Концентрирайте се тук и си харесайте някакво място. Иначе, не се позовавайте на изворите. За гърците някои понятия са условни. Много се спори, че Йорданес бил написал, че българите били над Черно море и се приема, че това означавало Северното Причерноморие. На картата се вижда, че въпросните Хипийски планини, Дон и Волга действително се намират над Черно море. По онова време не е имало карти като днешните. Теофан се е опитал да обясни къде точно се намира Велика България, ама се е оплел, защото не е имал карта.

Снежни човеци Идеята да покажа снежни човеци я имам отдавна. Но все ми се струваше, че снимките, които съм направил с такъв сюжет, не са толкова художествени като предишните. Днес обаче, като прочетох, че скоро няма да има сняг, реших да си направя труда, да подбера най-доброто и да го форматирам за интернет. Доста работа е. Снежните човеци са снимани през 2011 и 2012 г., когато в София имаше повече сняг. За съжаление майсторите на снежните човеци, също като майсторите на много паметници в София, не са се съобразили и представителната страна на фигурата не е обърната на юг, та когато има слънце, да се направят „брилянтни” снимки. Нашего брата днешният българин-демократ, пък, много го избива на критика. И като не хареса нещо, счита че има демократичното право да го унищожи. Затова и снежните човеци имат приличен вид до няколко часа след направата им. Понеже минавам всеки ден през парка, успявам все пак да заснема доста фигури, преди там да се появи някой критично настроен. Лошото е, че когато него ден няма слънце, снимката не се получава ефектна. На другия ден може и да има слънце, но няма снежен човек. Колебаейки се, все пак започнах, подбрах, форматирах и реших да покажа по-добрите снимки, с уговорката, че става дума не толкова за художествена, а за репортажна фотография. Затова съм подбрал по-любопитните сюжети. Първата снимка е на най-големия, сниман от мен снежен човек, втората - на най-малкия. Не съм сигурен даже дали е снежен човек. Следващият обект е свързан с една интрига. Видях, че големи момчета се въртяха около един снежен човек, явно току що го бяха довършили. Като се доближих с фотоапарата, обаче, те избягаха. Остана само този господинчо с пощенската шапка, който се опита да ми попречи да снимам, обяснявайки ми, че това не е снежен човек. След големи увещания, се дръпна встрани и направих снимка на цялата снежна творба. Като я гледам сега и на мен ми се струва, че не е снежен човек. Следващите пет снимки са правени на 26.12.2011 г. Вероятно тогава е имало организирана проява за масово правене на снежни човеци. Но може и хората спонтанно да са се заразили и те да направят снежна фигура, като гледат ентусиазма на другите. Аз видях вече завършените работи. Тогава нямаше слънце и затова снимките изглеждат като черно-бели. За съжаление снегът тогава беше малко и при търкалянето на снежните топки по тях е полепнала пръст, та фигурите изглеждат малко мръснички. А това е вече снимка от 27.12.2011 г. Пак нямаше слънце… Исках да покажа как се правят снежните човеци, но не успях да присъствам на такова мероприятие. За тази снимка съм закъснял и съм пристигнал, когато вече налагат шапката на направената фигура. Както се вижда, в делото е участвало цялото семейство. 2012 г. действително валеше често и много сняг, та затрупа и снежният човек при лунапарка.

Тази територия е била природно защитена от три страни – реката, морето и планината. Не е защитена само от запад. Така е било и в родината на Аспарух, намираща се между Волга, Дон и Конските планини. На север също има някакви планини. В своята си хроника, унгарците пишат, че тръгвайки да се преселват на запад, предварително са знаели къде отиват. Твърде е възможно и аспаруховите хора да са имали такива предначертания. И от гръцките хроники и от Ашхарацуйц се създава впечатлението, че дружината на Аспарух не се е мотала много по пътя. В арменската хроника той е засечен веднъж как избягал, после се оказва, че вече е на о-в Пюки. Е, в хрониката е обратно, но това е заради реда на представяне на страните. Хазарския каган Йосиф пък пише, че прадедите му преследвали в-н-н-т-р чак до Дунав. Т. е. не са ги оставили никъде да пребивават по-дълго време на едно място.

http://bolime.net/aromatnite-borovi-vrahcheta-lekuvat-anemiya-i-prostuda/ Ароматните борови връхчета лекуват анемия и простуда: Сироп от борови връхчета, Чай, Отвара от борови връхчета , За бани

Подготвил си бях нещо, но не си спомням дали съм го представил тук. С риск да се повторя, ще кажа: Напоследък в руските славянобългарски речници няма дума „цар”, има „цесар”. У нас също има подобен стремеж, но все още се пояснява, че „цесар” е „цар”. За разлика от преди, когато „цар” се обясняваше, че било „цесар”.