К.ГЕРБОВ

По повод рождения ден на Българското сдружение за защита на птиците в България в една от алеите на Южния парк е поставена метална статуя на голям синигер. Тя е част от кампанията „Птица символ на София”, в която по инициатива на дружеството миналата година столичани избраха пернатия символ на своя град. http://www.agrotv.bg/novini/5041-bdzp-otkri-statuq-na-siniger-v-iujniq-park В кампанията „Птица символ на София” са участвали 8600 души. За синигера гласуват 28% от жителите на столицата. Птицата е избрана измежду 12 вида крилати екземпляри. Гугутката остава на второ място с 20%, домашното врабче събира 16% за трето място. Още тогава от БСЗП обещаха: "След като софиянци избраха птицата символ на София, започваме подготовката на пластика, която ще бъде поставена в Южния парк. Тя ще е и отправната точка на маршрутите за наблюдение на птици, които ще обозначим с информационни табла". http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=404388

Тоше, бог да го прости, пееше „Зайди, зайди” смесено: къде по българския, къде по македонския текст. Tose Proeski- Zajdi zajdi

Цитирал съм почти буквално бел. 23 от „Политическа география на средновековната българска държава. Част I. От 681 до 1018 г. Петър Коледаров. Глава I. Характер, териториална структура и правен статут на границите на българската държава от края на VII до началото на XI в.” http://www.promacedonia.org/pk1/pk1_1.htm

Не е фантастично, осъществявано е, и то още в VI в. - действително комбинативно. По времето на император Тиберий II (578—582) по река Дунав с кораби, вероятно от Панония до Силистра, била превозена 60-хилядна аварска конница, която с изненада нападнала склавините и опустошила земите им. Menandri Excerpta de legationibus, I, 14 (= ГИБИ, T. II, c. 231).

Има и аранжимент в мащаба на Девета симфония на Бетовен. Остава си обаче руското национално звучене.

Как се крият змиите в София и къде, вече е отбелязано с паметна скулптура. Онзи ден я видях, тогава е и поставена. Аз почти всеки ден минавам оттам. Скулптурата се намира на входа на Южния парк 3 откъм бул. Витоша, вдясно от централната алея, веднага след фонтаните. Това е на не повече от 100 м от мястото, където направих снимките в началото тук - със смока, завиращ се в дупка в земята.

Дали този наив ще се хареса на веселата компания? Майсторът е Стоян Венев.

Ресавски, сгрешил съм. Имах предвид не бъчонки, а кратунки. С такива Райчо Николов е преплувал Дунав. Има такава гравюра, но не можах да се сетя в коя книга е. Не знам обаче за един тежковъоръжен войник колко кратунки ще му трябват. Иначе с лодка кон не можеш да прекараш през вода – не ще да се качва. Ако се качи и лодката се разклати, конят се изплашва и почва да скача. Река може да се преплува като се държиш за шията на коня. Но все пак човек трябва да може да плува иначе всичко може да се случи. Тук пак не знам, ако човекът е с ризница, какви проблеми ще има той самия. Вероятно въоръжението на войника може да се натовари на коня, но колата с фуража за коня и храната за човека, няма как да качиш на лодка. Използват се такива съоръжения. Ето как плува конят. Дори товарът му да е по-лекичък, пак гледа да се отърве от него: http://www.youtube.com/watch?v=14g4S7LiHwU

Ресавски, и ти не четеш какво към написал. Прегледай пост 39 и ще прочетеш варианти: „по Истъра” и „по Дунава”. Сега пускам и "в река Дунав". Изобщо все за Дунав става дума, а Етелкузу е доста по-нагоре от него. Значи ли, че византийците са карали унгарците да идват до Дунав и там да си правят среща? Коментирате, без да сте чели сведенията на византийците. В тях не се споменава маджарите да са се прехвърлили в България от Етелкузу. В разказа за войната между българи и унгарци в Продължителя на Теофан изобщо не се споменава за прехвърляне на войски с кораби. Казва се също, че Симеон помолил за мир византийския император, след което „се отправил на поход против турките и изтребил всичките, тъй като те не можели да получат помощ от ромеите”. Как е осъществил българският княз „похода”: по суша или по вода? Минавал ли е Дунава и ако да, как? Може би с бъчонки? И защо турките не са можели да получат помощ от ромеите? Нали последните са имали флота: качват се на нея и заминават за Етелкузу? Само че унгарците не са били там, а в Панония и се е налагало да се минава по Дунав, където Симеон вече знаел за номера и почнал да слага въжета.

Такива и аз правя В тази има интересна идея: Ева, след като съблазнила Адам с ябълка, дотам поумняла, че почнала да чете книги. Отстрани може да се добави как Адам плете чорапи. Нали в началото е властвал матриархатът.

Ами ето какво пише в гръцките източници: От сведението на Продължителя на Георги Монах се вижда, че Склир, който заминал с кораби по Дунав, водил преговори с предводителя на маджарите Арпад. Както преводачите уточняват, това било „първият владетел на маджарите след заселването им на север от Дунав”. Същото е написано и в „Деяния на унгарците”, в откъса, който пуснах. Значи Никита Склир действително е пътувал по Дунав до Панония, където е водил преговори с новоназначения архонт на Хунгария Арпад.

Йончев, нали разбираш, че колкото и сериозен изследвач да съм, не мога да се боря едновременно на три фронта, два от които ти откри. Според Константин Багренородни турките воювали с всички сили срещу Симеон и го победили. Като го преследвали, те стигнали чак до Преслав, обградили го в крепостта, наречена Мундрага и се върнали в страната си. Ресавски, ти мислиш ли, че турките са били върнати пак дромон по дромон обратно? Не пише нищо по този въпрос. Добри е поредният, който се опитва да ме уязви, без да е чел какво съм писал. Препоръка http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13604 Понеже все пак темата е за северната граница на Първото българско царство, ето какво съм намерил, ама като не съм си довършил навреме темата, съм го забравил. Става дума за сведението на Айнхард, от ЛИБИ ІІ, с. 31, отнасящо се до „Границите на империята на Карл Велики”. Вижда се как българските историци още с превода са се опитали да омаловажат сведението. Пропуснали са обаче да отбележат, че „земите до р. Тиса при Крум”, които „били подчинени на българите” е „откритие”, направено от великия български историк Васил Златарски в началото на 20-ти век, което не се потвърждава от никакви изворови данни. Вижда се, че даже противоречи на наличните.

Съвсем омесихте темите, пък и говорите наизуст, без да привеждате конкретни сведения и откъде са взети. При това спамите за неща, които явно не сте следили. Ами не четете достатъчно, даже това което е написано във форума. За унгарско-българските войни вече дискутирахме и там аз посочих, че унгарците пристигат в Панония още през 892 г. и от там са извикани от гърците, да нападнат българите. Ето известията от хрониката на Херман Аугийски и от Фулденските летописи. (ЛИБИ ІІ, с. 365 и 47). Разбирането, че Етелкьозе е било между Днестър и Прут, е следствие на недобре прочитане на писаното от Константин Багренородни. Може и той да е сгрешил. От ПВЛ се вижда, че унгарците не са тръгнали по Северното Черноморие, а са се насочили на север, към русите и преминали Днепър при град Киев, откъдето през Галиция влезли в Панония: „Шли угры мимо Киева горою, которая прозывается теперь Угорской, и пришли к Днепру, стали вежами: ходили они так же, как теперь половцы. И, придя с востока, устремились через великие горы, которые называются Угорскими (Карпатите)”. От тая карта може да видите през къде е минавал пътя на унгарците от Дон през Киев до Унгария. В „Деяния на унгарците” не си спомням дали се споменава за Етелкьозе. Аз се опитах да обясня на какво може да съответства това понятие. в "Деянията" се отбелязва подробно следното: "7. За тяхното потегляне на път В година 884 от Въплъщението Господне, както се съдържа в историческите хроники, седемте видни личности, които се наричат Хетумогер, потеглили от страната Скития на запад… Като вървели много дни през пустинни места, те преминали река Етил, седейки на тулбу по езически обичай, и не открили никакъв път към някоя страна или селище. Те не се хранели с произведения на човешкия труд, а както бил обичаят им, преживявали с месо и риба, докато достигнали до Русция, която се нарича Суздал… И така, вождът Алмус навлязъл в страната Русция, наречена Суздал, заедно с всички свои спътници. 9. За мира между вожда на унгарците и рутените Вождът Алмус и неговите войници, след като удържали победата, покорили земите на рутените и заграбили техните блага. На втората седмица започнали да обсаждат град Киев. Когато започнали да поставят стълби по градските стени, вождовете на куманите и рутените, като видели смелостта на скитите, много се изплашили. Като разбрали, че няма да могат да им се противопоставят, вождът на Киев и другите вождове на рутените, както и куманските вождове, които били там, изпратили пратеници да помолят вожда Алмус и неговите първенци да сключат мир с тях... Вождовете на рутените, макар и не доброволно, дали всичко на вожда Алмус, но го помолили да напусне земите на Галиция, да се оттегли оттатък гората Ховос, на запад в земите на Панония.. 11. За държавите Лодомер и Галиция Тогава вождът Алмус и другите първенци, наречени Хетумогер, заедно с вождовете на куманите и техните роднини, слуги и слугини, потеглили от Киев и, съпровождани от киевските рутени, стигнали до държавата Лодомер. .. На четвъртата седмица вождът Алмус със своите спътници отишъл в Галиция и избрал там място за почивка за себе си и за своите.... След като вождът Алмус прекарал един месец на това място за почивка в Галиция, вождът на тази страна и неговите приближени, които били дали синовете си за заложници, започнали да молят вожда Алмус и неговите първенци да се преместят през Ховос на запад в Панонската земя. 12. По какъв начин [унгарците] навлезли в Панония Вождът Алмус и неговите първенци, като се съгласили със съветите на рутените, сключили с тях траен мир… Тогава седемте видни личности, наречени Хетумогер, и онези седем кумански вождове, чиито имена споменахме по-горе, заедно с роднините, слугите и слугините си, със съвета и помощта на рутените отпътували от Галиция за Панонската земя. Като вървели през гората Ховос, стигнали до краищата на Хунг. Когато пристигнали там, мястото, където най-напред се настанили, нарекли Мункас затова, че с много голям труд пристигнали до земята, за която копнеели. 13. За крепостта Хунг Тогава вождът Алмус и неговите първенци, като чули това, по навик се зарадвали и препуснали към крепостта Хунг, за да я превземат… След това вождът Алмус и неговите хора влезли в крепостта Хунг, принесли големи жертви на безсмъртните богове и празнували с пиршества в продължение на четири дни. На четвъртия ден бил свикан съвет и като приел положената от всички клетва, вождът Алмус приживе обявил своя син Арпад за вожд и повелител и Арпад бил обявен за крал на Хунгуария. От [името] на крепостта Хунгу всички негови войници били наречени хунгуари на езиците на другите народи и това название се е запазило и до днес навсякъде по света."

1. Йончев, ето ти историята с македонците, отговаряй си сам на въпросите. Историята е много объркана. Аз разбрах, че македонците са били на отсрещния бряг, а българите на отсамния. Когато комесът видял, че македонците ще се товарят на корабите, минал отсреща да ги спре. Не цялата българска войска обаче могла да мине отсреща, пише хронистът, но аз мисля, че тя просто е била малко. Това е било някаква гранична стража. Затова повикали унгарците. За да има унгарци, случката не е станала в 827 г., както се твърди. Унгарците тръгват от Скития чак в 884 г. Така пише в „Деянията”. 2. В Продължителя на Теофан се съобщава, че византийския император, „изпратил с дромони в река Дунав Никита, наричан Склир да даде дарове на турките (маджарите), за да почнат война против Симеон”. Почти същото се споменава и в хрониката на Йоан Скилица, с тази разлика, че Никита Склир бил изпратен с дромони „по Истъра”. В Лъв Граматик текстът е: „императорът.. изпратил по река Дунав с дромони Никита…” С други думи Склир е стигнал до унгарците по Дунав, тъй като те вече не са били в Етелкьоз (който между другото не се е намирал при Днестър, Прут и Буг, а при Етел – Волга), а са се настанили вече в Панония. Вярно, войската, която нападнала изненадващо българите, била „силна”, но ставало дума за отряд, а не за намколкосихиляди конници. Разчитало се е на изненадата, постигната с бързото пренасяне на унгарците от Панония при Русе, да речем. Объркването на хрониста „унгарци-авари” идва именно от това, че унгарците вече са били заели мястото на аварите.

В Пространното житие на Климент Охридски, в разказа под главите „Заминаване за България” и „Пристигане при княз Борис”, е отбелязан град Белград: „Изповедниците Христови [учениците на Кирил и Методий], понеже знаели, че господ заповядва на гонените от такъв град да бягат в друг град, закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие… Климент, като взел със себе си Наум и Ангеларий, се отправил по пътя, който водел към Дунава…Когато стигнали до бреговете на Дунав и видели голямата и поради това непроходима река, свързали три дървета с липово лико и преминали реката, пазени от небесна сила. Бягайки от потопа на ересите, те се спасили чрез дървета по божествено внушение. Стигнали в Белград - този град е най-прочут от крайдунавските градове - и се явили при Боритакан, който тогава го пазел. Те му разказали всичко, което се случило с тях, тъй като той искал да го узнае. А като научил това и разбрал, че те са велики и близки на бога мъже, решил, че трябва да изпрати чужденците при българския княз Борис, чийто военен наместник той бил, защото знаел, че Борис жадува за такива мъже...” http://promacedonia.org/bugarash/ko/teofilakt2.html#XIV Както тече разказът, Белград изглежда като най-западния български град по река Дунав. Този разказ отговаря на картата на Първото българско царство.

Македонците отвъд Дунав не са били на подчинение на някаква българска администрация. В „Продължителя на Георги Монах” е записано: „В дните на император Теофил военачалник в Македония бил така нареченият Кордила. Той имал и син на име Варда, много храбър, когото оставил като свой заместник да управлява македонците, които се намирали оттатък река Дунав.” (ГИБИ VІ, с. 136) За Симеон вече го разглеждахме в http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13604. Аз там съм написал мнението си, че унгарците са започнали да воюват с българите, след като са се установили в Панония. И са нападали България от северозапад. Това се вижда от „Деяния на унгарците”. Историята, дето били прекарани с кораби (казано е само веднъж?), не означава, че са били превозени между двата бряга на Дунава. Унгарците са качени на корбите нагоре по Дунав и са стоварени в долното му течение. Оттам са нападнали българската столица изненадващо. Иначе е трябвало да преминат през цяла Северна България, за да стигнат до там. При Железни врата е много по-лесно да се прегради реката. Някъде имаше сведение как византийците прекарвали войска с корабите по Дунав до Панония, но сега не мога да се сетя къде беше и за кое време се отнася. Все пак те са имали такава практика. Колкото до определението за „български” артефакти на север от Дунав, се сещам за „влашкия вал”. Васил Златарски го обявява за изграден от българите и чрез него определя: „Що се отнася до северната граница, то тя остава за времето на Исперих мъчно определима; но все пак някои археологически паметници ни дават възможност да направим известни съображения. Така едва ли може да има съмнение, че старият окоп, известен под името „Новакова бразда”, който почва близо при с. Хиново (южно от Турну Северин), минава през цяло Влашко и свършва на Дунав няколко километра южно от Браила, принадлежи на българите, които са ограждали границите си с окопи, и очевидно той трябва да се смята за такъв, който е отделял в дадената епоха аварските владения от българските; в такъв случай българската граница тук ще да е отивала по тоя окоп.” Има, обаче, куп проучвания, определящи този вал за римски и готски. Най-комичен е Петър Коледаров, който казва, че валът е български, защото имало българско присъствие отвъд Дунав. Пише: „Още К. Шухарт разкрива особения характер на двата окопа („Судика” и „Новакова бразда”), като изтъква отликите им с римските гранични строежи. Той обаче ги отдава на готите, защото не е взел под внимание българската власт на север от Дунава. Някои от съвременните румънски автори поддържат тезата за римския им произход.” А нали свидетелство за българското присъствие отвъд Дунав е именно този вал? С въпросния вал е поставено началото на картите, представящи България с „отвъддунавските й територии”. Тази карта също вероятно е направена по описанието на Златарски. Кое е потвърждение, че земи на север от Дунав са под български контрол през 9/10-ти век? Това, че... "от Селина нататък ... като стъпят в земята на България, влизат в устието на Дунав. От Дунав те пристигат в Конопа, а от Конопа - в Констанция... до река Варна, и от Варна отиват до река Дичина. Всичко това се отнася към земята на България." Всички тези места се намират на юг от Дунав, по точно на юг от ръкава Сулина, който е бил северна граница на България.

Теофан е посочил, че след преминаване на българите през Дунав, северна граница на новата държава станала реката. И фактически тя е защитавала много добре България, която попада два пъти дълготрайно под чужда власт, но нападателите идват не от север, а от юг. Едва ли отвъд Дунав е останала някаква българска част, защото знаем, че след българите са идвали печенегите – разбойници, за които пише и Константин Багренородни. В съчинението си „За управлението на империята”, в главата „За русите, които пристигат с еднодръвки от Русия в Цариград”, той посочва, че част от маршрута на русите минава през България. Описанието е следното: „...те [русите с еднодръвките] се отправят към река Днестър и намирайки там подслон, отново си почиват. Когато настъпи благоприятно време, отпътувайки, след няколко дни пристигат до реката, наречена Аспрос. [Всъщност става дума за един от ръкавите на Днепър, наречен днес Цариградско устие, а в миналото - Бяла река]. И почивайки си по същия начин и там, отново се отправят на път и пристигат в Селина, така наречения ръкав на река Дунав. Докато не минат река Селина, печенегите ги преследват. И ако, както това често става, морето изхвърли лодка на брега, всичките останали спират, за да се противопоставят задружно на печенегите. От Селина нататък те не се страхуват от никого, но като стъпят в земята на България, влизат в устието на Дунав. От Дунав те пристигат в Конопа, а от Конопа - в Констанция... до река Варна, и от Варна отиват до река Дичина. Всичко това се отнася към земята на България.” (http://oldru.narod.ru/biblio/kb_imp1.htm#09) Имената във втората част на горния откъс са: Селина - северният ръкав Сулина на делтата на река Дунав, Конопа - селище на южния ръкав на същата река, Констанция - град Констанца в Румъния, река Варна - река Провадийска, река Дичина - река Камчия. Информацията определено сочи, че земята на България е била на юг от ръкава Сулина на устието на река Дунав. Река Дунав в долното си течение е непреодолима за по масово преминаване през нея на войски и обози. Комуникациите по реката са възможни само при наличие на плавателни съдове, но и те в някои периоди на годината не могат да преминат реката и да осигурят редовни съобщения между двата бряга. Аз не се сещам да има българска крепост на левия бряг на Дунав, камо ли по-навътре. По начало българите явно са харесвали предпланините, затова те не са се спрели при Дунав или в Добруджа, а са се придвижили към Стара планина. Нищо чудно мястото да е приличало като това при Конските планини. Естествено е да харесат Карпатите, ама не са тръгнали на север, а са се прехвърлили на юг. По лесно се е минавала реката в средното течение. Там вероятно е имало и мостове. Възможно е за малко време българите да са завладели някакви територии по средното течение на Дунав, но това е било временно. По дълго време там са властвали аварите и после маджарите. Да обърнем внимание: „българите изгонили техните князе и назначили свои управители”. Това означава, че тези управители са поставени в места, в които не живеят българи. Жителите на тези райони може да са били славяни, говорещи същия език като славяните, живеещи в България, но те са имали свои князе, не са искали български управители и са потърсили закрила от франките: значи не са се считали за принадлежащи към държавата България. Дори българите да са успели да управляват това население за известно време, то в един момент или то самото е отхвърлило владетелите си или пък са помогнали франките. След това обаче въпросните славяни, са си останали пак славяни, не станали българи. Българи около Карпатите не са живели. Показва го сведението в ПВЛ. Определението „славяни от българската група” е направо смешно. Анастасий Библиотекар е написал, че двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, се намират днес в страната България, наречена по името на българите. Българите държат страната, защото я завладяха, покорявайки я според варварското право. Следователно едно нещо е българско, когато е под българска власт. Ясно е, че в двата Епира, Тесалия и Дардания са живели най-различни народности, но както се вижда, след като българите ги завладяват, те стават жители на България, т. е. българи. Няма никакви факти за съществуването на българска власт на север от Дунав, като изключим злополучно разчетеното писмо, изпратено от Мирча Стари уж до „цар Александър”. Ама и то кой знае защо пристигнало не в Търново, а в Брашов и общинарите го завели там.

Трансилвания е присъединена към средновековна България от проф. Васил Златарски на основа на твърдението в Suidas Lexicon, че „българите унищожили напълно аварите”, повторено по-нататък като „българите унищожили всички авари”. (ГИБИ V, с. 310). Писаното от В. Златарски в началото на миналия век се преиздава във фототипен вид и до днес, без да се прави някакъв критичен коментар: „Още от първите години на царуването си Крум трябвало да насочи вниманието си към северозападните граници на държавата, дето към началото на IX в. настанали нови международни отношения поради бързото разширение границите на франкската държава в областта на Средни Дунав и поради отблъскването слабите остатъци от аварския хаганат към изток зад р. Тиса след окончателната победа на Карл Велики в 803 г. над аварите. Крум се възползувал от последното събитие, за да тури край на някогашното силно аварско царство. Според едно свидетелство, записано у Свида, българите съвършено унищожили около 805 г. победените авари, които Крум смятал за свои пленници, [2] а земята им присъединил към българските владения. Към това време тъкмо се отнася присъединението на днешното Източно Маджарско заедно с Трансилвания (Седмиградско). [3] Живеещите там отделни славянски племена, които принадлежали към клона на българските славяни [4], след като се освободили от аварското иго, ще да са признали върховната власт на българския хан на същите вероятно условия, както мизийските и дакийските славяни. По тоя начин българската държава сега станала в непосредствено съседство с франкската и изглежда, че още тогава е била установена границата между тях: тя е вървяла от устието на Сава нагоре по Дунав до устието на Тиса, после нагоре по цялото течение на тая река към горното течение на р. Прут и по нея до началото на Севернобесарабския окоп при Леово, по тоя окоп, който в източна посока свършва на р. Днестър южно от гр. Бендери [5], и в югоизточна посока по тая река се спущала към Черноморския бряг. Разбира се, при тия граници на северозапад не може да не се допусне, че в началото IX в. българите несъмнено са вече успели да присъединят към държавата си и земите по реките Млава и Морава до границата на сръбските племена; това разширение на България в тая посока е станало очевидно по-рано заедно с постепенното отблъскване на аварската власт още през VIII в., но кога именно, остава засега неизвестно. 2. Suidas, Lexicon (edit. Bernhardy), s. v.: ( = ГИБИ, T. V, c. 310). 3. Впрочем, според едно известие на Monachus Sangallensis (Gesta Karoli М. II, 1: A Bulgaribus vero (Karolus) ideo manum retraxit, quia videlicet Hunis exstinctis, regno Francorum nihil nocituri viderentur) може да се заключи, че българската власт се е простирала на север от Средни Дунав още в 796 г., т. е. преди Крум. — Ср. К. Грот, Моравия и Мадьяры, Петроград, 1881, стр. 91. — L. Niederle, Slovan. starozit., D. II, str. 448. (= ЛИБИ, T. II, c. 285). 4. Че тия славяни са принадлежали към българските славяни, също и за българските владения на север от Дунав, вж. подробно К. Грот, каз. съч., стр. 86—96. — L. Niederle, каз. съч., стр. 446 и сл. и посочената там литература. 5. Вж. Schuchhardt, пак там, стр. 218— 219. — Абоба-Плиска, стр. 524. — Тоя окоп има своя трап на северната страна, а насипа си на южната, следователно той, както и Южнобесарабският и другите окопи (вж. по-горе, стр. 213), е бил дело на българите.” Цитатът е от: В. Златарски. История на българската държава през средните векове, том I, част 1, С., 1970, с. 322-323 http://www.kroraina.com/knigi/vz1a/vz1a_b2_1.html. Сведението в Свидас е доста преувеличено, ако изобщо е вярно. Но в него няма добавеното от проф. Златарски, че след като „българите съвършено унищожили около 805 г. победените авари”, Крум „присъединил земята им към българските владения”. Независимо от това, професорът в своя си стил изобщо не се смущава, че е прекалил в твърденията си и „уточнява”: „Към това време тъкмо се отнася присъединението на днешното Източно Маджарско заедно с Трансилвания (Седмиградско)”. За „доказателство” на последното професорът представя съвсем превратно написаното от Сенгалския монах. Според Златарски от него можело да се заключи, че „българската власт се е простирала на север от Средни Дунав още в 796 г., т. е. преди Крум.” Преводачите на Сенгалския монах в ЛИБИ II в началото на откъса, отнасящ се за „Императорът се отказва да преследва българите”, правят коментар, че „авторът в стремежа си да възвеличи успехите на Карл Велики достига до преувеличение, като приписва на императора победи, които не се потвърждават от други изворни сведения”. В откъса изобщо няма и намек за границите на България. Казано е: „В течение на осем години непобедимият Карл [Велики] тъй ги усмирил [хуните], че не допуснал да останат и най-малки следи от тях. А българите изоставил, защото след унищожаването на хуните очевидно те не му изглеждали никак опасни за франкското кралство.” (ЛИБИ II, с. 285). След разпадането на Аварския хаганат на негово място са се появили самостоятелни славянски княжества, които Карл е искал да присъедини към своята империя. Това, че не се е боял от българите, които се явявали негови потенциални съперници в претенцията към славянските земи, означава, че той въобще не си е представял, че тези земи могат да бъдат завладени от българите. И това се вижда от случилото се при Людовик Благочестиви в 818 г., когато съседните на българите славянски племена тимочани, абодрити и гудуски поискали помощ от франките, за да се опазят от желанието на българите да поставят техни управители в земите им. (ЛИБИ II, с. 34-35) Горният откъс от историята на Васил Златарски е блестящ пример за неговия метод да създава българска история с използването на изрази като „ще да са”, „изглежда”, „не може да не се допусне”. На практика в написаното от професора за „присъединяването на днешното Източно Маджарско заедно с Трансилвания (Седмиградско)” към средновековна България, няма изнесен нито един исторически факт. Тази карта, отпечатана през 1917 г., вероятно е създадена по предположенията на Васил Златарски. Наскоро границите на България по времето на Крум бяха коригирани от родолюбиви българи, като западната граница на земите отвъд Дунав беше преместена от Тиса, по на запад - отвъд Среден Дунав. Защото видите ли, Пеща бил български град. Идвало от българската дума „пещ”.

Ето как Петър Коледаров коментира този факт: „Езиковите факти сочат за безспорното присъствие на стари склавински маси в областите от двете страни на Карпатите (Южни Източни и Западни). Oт споменатите по-горе имена на археологически обекти (Бълград, Желиград, Мойград, Поян, Дyбика, Слон и пр.) проличава също югоизточно-славянският им произход. Пак едно важно обстоятелство е думата „окна” за „солни рудник” в маджарски и румънски език. Тя идва от склавински. т. е. на български „окно”, и означава вход, галерия на рудник. А „торда” е дума със същия смисъл на прабългарски език, откъдето с заета в Унгария. Името на тържището на сол по нейния път към Средна Европа Солноград (дн. Солнок) също идва да подкрепи инак недвусмислени свидетелства в писмените извори за експлоатацията от българите на солниците в долината на Тиса — Окна Слатина (Слатинские Долы, Мараморешская Солотвина, дн. Солотвино), Данилово и Александровка, а в Седмиградско — Деш-акна (дн. Окна Дежулуй), Сек-акна (дн. Сик), Колож-акна (дн. Кожокна), Торда-акна (дн. Торда), Киш-акна (дн. Окнишоара) и Визакна или Залцбург (дн. Окна-Сибиулуй). Многобройните остатъци от местни имена, дадени от склавините в дако-румънската езикова територия, сочи за разпространението и разпределението на някогашните зони на българските говори на север от Дунава, а заемките от български в румънския и маджарския език — за степента на неговото влияние върху тях. Правилното им представяне показва по един безспорен начин широки области, които носят несъмнено следи от някогашно славянско население, говорещо български език.” (Политическа география на средновековната българска държава. Част I. От 681 до 1018 г., с. 40) Ми те славяните говорели български език. Пълен автохтонизъм имаме значи и то в цяла Югоизточна Европа. Да живее Ганчо Ценов!

Не съм настроен да си преговарям какво е ставало на северозападните граници на България през IX в. Поне в нашата история са изнесени доста неясни и противоречиви данни. Май има само едно сведение, което изглежда неоспоримо. А то е съобщението от Фулденските летописи, че през 827 г. „българите опустошили с огън и меч земите на славяните, населяващи Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители”. Може да сме имали някакви успехи на запад от Белград, но са били временни. Споменатите абодрити и тимочани са били в съюз с българите, което не означава автоматично, че земите, които са населявали, са били български. Коледаров решава въпроса като заявява, че били „славяни от българската група”?! В руската статия за Людовик Благочестиви пише следното: В 827 — 830 годах франки вели войну с болгарами. Ещё в 818 году к Людовику прибыли послы от славянских племён абодритов (восточной ветви ободритов), годускан и тимочан, недавно отложившихся от болгар, с просьбой о покровительстве, на что император дал согласие. Болгарский хан Омуртаг, желая восстановить контроль над этими народами, в 825 году вёл с Людовиком переговоры, однако они ни к чему не привели. В результате в 827 и 829 годах болгары совершили походы против славян Среднего Подунавья и установили над ними свою власть. В 830 году между франками и болгарами был заключён мир на условиях статус-кво, однако, после смерти хана Омуртага и последующего ослабления Болгарии, в 838 году франкам удалось восстановить власть над славянами Паннонии.[63] http://ru.wikipedia.org/wiki/Людовик_I_Благочестивый

Че кога сме владели Седмиградско? Носят се такива легенди, но няма никакви факти. Втората карта е по-точна. В ПВЛ е записано: „В год 6406 (898). Шли угры мимо Киева горою, которая прозывается теперь Угорской, и пришли к Днепру, стали вежами: ходили они так же, как теперь половцы. И, придя с востока, устремились через великие горы, которые называются Угорскими (Карпатите), и стали воевать с жившими там. Сидели ведь тут прежде славяне, а затем землю Волынскую захватили волохи. А после угры прогнали волохов, унаследовали ту землю и поселились вместе со славянами, покорив их себе; и с тех пор прозвалась земля Угорской (Унгария).” . Както се вижда от този цитат, на Карпатите и там, където се установили унгарците, българи не е имало. Има и още куп други сведения, потвърждаващи това. Това с отвъддунавските земи си е една измама. Отвъд Дунава са живели славяни, които са говорили език, като този на славяните, които са живели отсам Дунава. Последните в един момент стават българи, ама тези отвъд Дунава - не. Това не пречи на псевдоисторици като Петър Коледаров, да си съчинят куп неистини и да си нарисуват нелепи карти, на които България отвъд Дунав е по-голяма от тази - отсам.

При мен често се случват разни забавни съвпадения. Ето, вчера заявих, че не съм виждал в парка зелен гущер и днес изненада: при тазсутрешната си разходка, гледам на едно от стоманобетонните полукълбета … малък зелен динозавър! Някаква играчка е. Изглежда са я изоставили, защото и е счупена опашката. Имам доста снимани такива „следи” от разходки на майки с деца, но заклевам се, това нещо го снимах днес 1.6.2013, точно в 08:09 ч.

Симпатяга! Да не е бивш домашен питомец - много хрисим и доверчив изглежда? Аз такъв екземпляр в парка не съм срещал.

Никакви електронни ефекти и диджей трикове не могат да заместят красотата на естествения човешки глас. Особено, когато е на талантлив човек, който непрекъснато го овладява и усъвършенства. Радостно е, че напоследък по TV каналите се появяват млади изпълнители на българска народна музика. Аранжировките и музикалният съпровод също са на висота. http://vbox7.com/play:mdb4fcf122 Светлозара Деликирова - Разболяла се хубава Янка Тук е цялата песен http://vbox7.com/play:b794245f&al=2&vid=11267035

Циния (Zínnia) са неголям род едногодишни и многогодишни треви и полухрасти от семейство Сложноцветни (Asteraceae). Някои видове са получили голямо разпространение като декоративни растения. Счита се, че градинската циния е сред десетте най-популярни едногодишни растения в света. Родина на цинията е Централна Америка, Южно Мексико, а повечето от съвременните й сортове са създадени в САЩ, където тя е много популярна и ценена и се счита за национално цвете. Името на растението е дадено в 1759 г. от Карл Линей в чест на професора по медицина Йохан Готфрид Цин (1727—1759), който като директор на Ботаническата градина към Гьотингенския университет (Германия), предоставил на шведския естествоизпитател хербариен материал за работата му по квалификация на растенията. Разпространената у нас Циния изящна (Zínnia élegans) е грациозно градинско лятно цвете, едно от най-привлекателните и колоритните. За достолепното му излъчване говори наименованието, а заради способността й да привлича вниманието с широкоспектърната си ярка окраска, цинията се определя и като „царствена”. И това не е някакъв суперлатив, защото повечето от цветята действително имат корона, и то златна. Рядко снимам градински цветя, защото в интернет е пълно с такива. Започнах да фотографирам системно циния, след като останах удивен от невероятният вид на това цвете. Очарованието дойде не от директното ми наблюдение на кварталните градинки пред блоковете, а едва след като прехвърлих първата снимка с циния в компютъра. Тогава пред мен на монитора се появи нещо като малка цветна градинка, пораснала в центъра на самото цвете. Да направя първата снимка на циния ме предизвика самото цвете. То беше поникнало в градинката пред нашия блок и като се връщах една сутрин от разходка, го видях много приятно осветено, докато стената на блока тъмнееше. Цинията изпъкваше на тъмния фон. После разбрах, че и в други околни или близки градинки има такива цветя и започнах да се заглеждам в тях и да ги снимам. Разбира се с отчитане и на възможността снимката да стане ефектна (кадър, осветление). Оказа се, че снимането на циния, дори в няколкото градинки пред кварталните блокове, е благодарна работа, защото макар и малко на брой, цветята се оказаха с най-различна форма и окраска. Изящната циния е едногодишно растение. То има здрави прави стъбла, високи до 100-120 см, които могат да имат разклонения. Листата са тъмнозелени с яйцевидно-заострена форма. Стъблата и листата са покрити с груби безцветни власинки. Съцветията са единично разположени на дълги удебелени дръжки. Имат формата на кошничка с диаметър от 5 до 15 см. Съставени са от езиковидни, овално-издължени листенца, на края завършващи със своеобразно тризъбие. В началото листата представляват малки жълти тръбички, обграждащи изпъкналата среда на съцветието. Периодът на цъфтене на растението е от юли до септември. Така цинията украсява градината през цялото лято и ранната есен. Цветът на цинията се запазва в продължение на 2-3 седмици. Освен, че е красива, тя е и полезна за медопроизводството. През лятото е посещавана редовно от пчелите, но особено ценна е през есента, когато медоносната растителност намалява. Zínnia élegans е дала началото на създаването на многобройни градински сортове. Цветовете им биват ярко бели, жълти, оранжеви или червени, а също и пастелни - розови, лилави и кремави. Няма синя циния. Ценителите приемат, че белите, кремавите и бледорозовите цинии имат изключителен финес. Различават се обикновени, полукичести и кичести цветове. При първите кошничката е едноредна, при полукичестите цинии листенцата на съцветието са разположени в два до пет реда. При кичестите броят на редовете е по-голям. Кичестите цинии се уподобяват на гергиноцветни и кактусоцветни. Обикновена циния Гергиноцветна циния Гергиноцветна циния Пиперминт стик Наименованието Peppermint Stick идва от детските захарни ментови пръчки, които обикновено са оцветени в бяло и червено. Освен с наличието на бели и червени ивици или точки, от този сорт има и пъстри цинии, при които съцветието е в различни съчетания на оранжево, кремаво, червено, розово и жълто. Кактусоцветна циния