К.ГЕРБОВ

Преди известно време посочих две песни, които според мен са типични представители на чалгата. Ето още едно такова парче. Това е типичен монотонен цигански кючек. Не мисля, че чалгата е свързана с борците. Тази конкретно е насочена да промие мозъка на младите. И успява! http://www.youtube.com/watch?v=z44495Sefdo Ето и нещо пак на база балкански цигански фолклор, но в диско стил. Доста по раздвижено е. Shantel е псевдоним на Stefan Hantel (Щефан Хантел). Той е немски диджей, композитор и продуцент. Роден е през 1968 г. във Франкфурт на Майн, потомък е на бежанци от Буковина. Става известен с електронните си дискомиксове на балканска етномузика, аранжирана с участието и на циганските духови оркестри Fanfare Ciocărlia и Boban Marković. Три негови песни изпълнява Филип Киркоров.

http://russian.alibaba.com/product-gs/electron-tube-triode-5868-_glass-triode-tb4-1250-274215726.html

В Република България 24 май се отбелязва като Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. http://www.trudipravo.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=884&Itemid=134 Естествено е в този ден да си припомним историята на празника. За съжаление некомпетентността на работещите в средствата за масова информация е дала своя принос и днес сме изправени пред поредния случай на тотална дезинформация. В огромен брой интернет сайтове е повторена невярната информация, че „за официален празник на Народна Република България 24 май е обявен с решение на Деветото Народно събрание на 30 март 1990 г.” http://www.google.bg/search? sourceid=navclient&aq=hts&oq=&ie=UTF-8&rlz=1T4MXGB_enBG510BG510&q=За+официален+празник+на+Народна+Република+България+24+май+е+обявен+с+решение+на+Деветото+Народно Всеки културен човек, който си направи труда да прочете тази информация, веднага ще остане изумен: как може 24 май да бъде обявен за официален празник в НРБ само няколко месеца преди 15 ноември 1990 г. - когато „народната република” става само „република”? Естествено, че става дума за голяма, но и фатална грешка. Да се надяваме, че хората няма да повярват на информацията. Всъщност отново опираме до „пчеличката” Уикипедия. Като всяка пчела Уикипедия дава мед, но има и жило. В случая лековерните журналисти за пореден път са се предоверили на информацията, дадена в статията „Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост”, поместена в http://bg.wikipedia.org/wiki/Ден_на_българската_просвета_и_култура_и_на_славянската_писменост Тъй като вероятно информацията ще бъде коригирана ще я цитирам във вида, в който я прочетох: „След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май по официалния държавен календар, а по църковния литургичен календар този ден е на дата 11 май. През 1968 г. Българската православна църква, вече със статут на патриаршия, въвежда като литургичен календар т.нар. Новоюлиански календар, чрез който се премахва грешката на стария Юлиански календар. Така денят на Кирил и Методий се почита от църквата на 11 май по църковния календар. Но поради вече установената гражданска традиция светското, гражданското и държавно честване остава на (24 май). За официален празник на Народна Република България 24 май е обявен с решение на Деветото Народно събрание на 30 март 1990 г., а от 15 ноември 1990 г. е официален празник на Република България (когато Народна република България е преименувана на Република България).” Според Енциклопедия България, том 2, за официален празник 24 май е обявен през 1957 г.

Наскоро в някои местни и централни информационни сайтове се появиха съобщения за поставянето в с. Ябълково, Хасковско, на паметна плоча в чест на „единствения в страната интернационален таен революционен комитет”. Конкретно в едно от съобщенията, носещо дата 2 март 2013 г., се казва: „В димитровградското село Ябълково днес откриха плоча в памет на инженерите чехи и поляци, строители на Барон-Хиршовата железница. Това са Иржи Прошек, Антон Пелц, Антонин Свобода, пан Банковски и граф Домбровски. Заедно с местните хора Димитър Ралов, поп Калин и синът му Иван и братята Стоеви, те са участвали в единствения в страната интернационален, революционен комитет, който много пъти е бил посещаван и от Левски.” http://www.blitz.bg/news/article/185543 Подобна е информацията за събитието, публикувана и в други сайтове. В dimitrovgrad.bgvesti.net чехите и поляците даже са определени като „български революционери”. Опитите ми да разбера откъде са взети сведенията, че в Ябълково, наричано по турско време Алмалии, действително е съществувал някакъв интернационален революционен комитет, не се увенчаха с постигане на някаква конкретност. На едни места се отбелязва, че така било „според историците”, но не се съобщават конкретни имена или литература. На други места пък пишат: „по спомени на наследниците на участниците в комитета”. И пак не се сочи тези наследници преки ли са или са внуци и правнуци, подочули нещо и повече съчинили от себе си. В продължението на цитираното по-горе съобщение, като че ли се прокрадва за какво става дума. Казва се, че Богдан Прошек, който е наследник на Иржи Прошек (той в България се прекръства на Георги), „от историческите справки знае, че инженерите освен, че са строили железницата, са участвали и в национално освободителната борба на местното население”. Изработването на плочата, пък, било „инициатива на местното читалище, наследник на някогашния Славянски дом, но е подкрепена и финансирана от община Димитровград”. В съобщението по-долу се посочва, че дейно участие в мероприятието взел кметът Иво Димов. Нека читателят сам да си направи изводите. По-нататък ще бъде посочено какво е написано в историческата литература по повод на контактите на чехите, а и на самите жители на Ябълково, с българските революционни дейци през 1872 - 1873 г. Възпоменателната плоча в Ябълково Известни пояснения по темата за възпоменателната плоча дава сайта DGPAZAR.eu. Миналата година в него е поместена статията „Възстановяват историческо място край днешен Димитровград, с. Ябълково, посещавано от Васил Левски”, в която се казва: „Да бъде възстановено в някогашния си автентичен облик мястото, където приживе по революционни дела край днешен Димитровград е преминавал и отсядал Апостолът на свободата Васил Левски, се договориха кметът Иво Димов и един от потомците на Георги Прошек. Принципни разговори в тази посока градоначалникът проведе с Богдан Прошек в село Ябълково, някогашно Алмали. Именно там през далечната 1871 г. се построява сграда, наречена от местните Славянски дом. В нея биват настанени пристигналите по време на строителството на Барон-Хиршовата железница чехи Георги Прошек и Антон Пелц, както и няколко поляци. Най-голямата от четирите стаи на Славянския дом е превърната в библиотека-читалня. До нея достъп имат единствено определен кръг хора – членовете на Революционния комитет, както и грамотни работници от жп-линията. Доставя се целия цариградски периодичен печат, книги от Букурещ и други европейски столици. В онези години Славянският дом урежда и поддържа селско училище, обзаведено по чешки образец. Снабдено е с глобуси, сметалки, карти и картини. Има дори обособен кабинет по природознание, потвърдиха пред DGPAZAR.eu наследници на някогашните жители на Алмали. Периодично Славянският дом пуща подписки за събиране на пари. Уж за училището, но те биват пренасочвани предимно за оръжие на въстаниците. Паралелно с това историческите сведения говорят, че цялата тайна кореспонденция на комитетите от околността минава през отдавна несъществуващия вече Славянски дом, тъй като в онези години той е неприкосновен за турската власт. В него гостуват и заседават представители на революционни комитети от Хасково, Чирпан, Стара Загора. На два пъти Домът е лично посетен и от Васил Левски при полагане на клетва от новоприети членове на комитета. Стъпките на Дякона следват революционерите Георги Бенковски и Стоян Заимов.” http://dgpazar.eu/index.php%3Fpage%3DNews%26id%3D7181 На историците, които се занимават с възрожденската ни история, са известни контактите, които са имали през 1872 – 1873 г. хасковските революционни дейци с чехите, изграждащи железницата от Пловдив до Одрин. Те са отбелязани от Стоян Заимов в книгата му „Миналото”. Споменатите по-горе революционери Петър Берковски (а не Георги Бенковски) и Стоян Заимов – наричащ себе си Звукаря (учител на първолаците), са едни от най-активните членове на Хасковския частен революционен комитет. Авторът на „Миналото” говори най-вече за Георги Прошек, който симпатизирал на българските революционери, но пряко участие в тяхната дейност не е вземал. Хасковският революционер споменава за „дом на инженерите”, а не за „Славянски дом”. Описвайки посещението си в Алмалии в началото на 1873 г., Заимов изобщо не споменава там тогава да е имало революционен комитет. За да бъде разбран по-добре цитатът, приведен по-долу, нека поясним, че Каяджик, днес е квартал Раковски в Димитровград; Хаджи Елес – град Първомай; Алмалии – с. Ябълково, Хасковско; Куручешме – с. Горски Извор, Хасковско. Хасковския революционен комитет е носел нелегалното име „Цеко”, затова членовете му се наричали „цековци”. В „Миналото” Стоян Заимов разказва: „За развлечение на себе си и на цековци. Берковски натъкми голяма гощавка на чехите инженери, които ръководят постройката на желязната линия между станциите Каяджик - Хаджи Елес и живеят в село Алмалии. Любезно писмо, на чехски, се написа и изпроводи с нарочен човек в Алмалии. Братята чехи отговориха начаса, че ще им бъде приятно да прекарат няколко часа в средата на хасковските младежи. Прасета, пуйки, баници, разни сладкиши бяха готови и чакаха милите гости от село Алмалии. Гостите дойдоха; настаниха се у Берковски и Звукаря. Трапезата се сложи у дома на Теофану Жечкова. Яде се, пи се, песни се пяха. Прошек, сух, тънък, та висок като кюстендилска топола, стана и държа наздравица за българската интелигенция. Другарят му (името му забравихме) с чаша в ръка възхвали българския народ за неговото трудолюбие и пестеливост, за стремежа му да върви в пътя на просветата и свърши с думите: „Сегашното е на турците, бъдащето е на българите, а миналото ще остане за сметка на елините“. Братята чехи говориха по чехски, цековци много добре им разбираха милите, изказани от тях благопожелания за напредъка, славата и величието на българския народ. Берковски на български отговори на Прошековата наздравица. Той нарече чехите представители на славянската култура в просветена Европа и подчеркнато каза: „Чехите са интелигенцията на славянското племе“. Михо Минчев, по френски, отговори на Прошековия другар. С чаша в ръка той дълго говори, вследствие на което измори слушателите си. Ако паметта не ни лъже, той говори на темата „Днешното е на турците, утрешното е на българите, миналото (славата) за гърците“. След наздравиците подкачиха се разговорите за политика, за литература, за наука, за постройката на железницата, за търговия, за просвещение. За съществуванието на тайни комитети нито дума се промълви от страна на цековци пред братията чехи, ала върху темата „България, за да напредне бърже, трябва предварително да се освободи от турците“ се говори надълго и широко. Георги Прошек дръпна повечко от хаджи Иванчовото тригодишно вино и за учудване на цековци изигра алмалийска ръченица с две кърпи е ръце. Милите гости тържествено бяха изпроводени за село Алмалии чак до хановете на село Куручешме. При раздялата Прошек в лицето на Берковски покани на скромна гощавка хасковските младежи в село Алмалии. На Ивановден няколко хасковци начело с Берковски с коне се запътиха за село Алмалии — отиваха на поврътки у Прошека. Рано-рано пристигнаха в седалището на инженерната бригада, що ръководеше постройката на линията Хаджи Елес - Каяджик. Вън от селото, в дола, при стария дъб, до чешмата, алмалийските инженери и подинженери начело с Прошека посрещнаха хасковските гости. Пиха се „фин“ коняци, пушки се гърмяха и тържествено, начело с Берковски, влязоха в селото. Алмалии бе оглушено от гайди, гъдулки, свирки, кавали, от песни и провиквания: алмалийци празнуваха Ивановден. Колесници, запрегнати със здрави юначни момци, натоварени с по няколко Ивановци, се разкарваха по селските улици. Вино с котли се изнасяше из домовете, та се черпеха празнуващите Ивановци. Пред всеки колесник пищи или гайда, или гъдулка. Всред селото хасковските гости срещнаха поп Ивана, натоварен на колесник и развождан из махалата. Берковски се възмути. Прошек му забележи, че в тоя факт няма нищо оскърбително: напротив, това доказва до каква степен българското бяло духовенство е демократично — излязло из народа, то не се дели от него — живее с народа... Гостите отседнаха в дома на инженерите — лека, паянтова, едноетажна, временна постройка, състояща се от четире широки и високи стаи. Около дома клечат няколко бараки, служащи за складове на разни материали. Гостите още отседнали-неотседнали, пред дома на Прошека спряха няколко колесника, натоварени с няколко Ивановци, накитени (Ивановците) с варакладосани китки от чемшир и зеленика. Ивановците попитаха: няма ли Иван между дошлите от Хасково гости, та да го повозят на златен колесник. Измежду дошлите в село Алмалии цековци нямаше Иван. Прошек разбра какво искат колесничарите: даде им по турски бешлик и по ведро вино и любезно ги помоли да му друснат едно хоро. Големи чугунени печки боботеха в широките стаи на привременната сграда. Гостите се стоплиха, разхвърлиха се по лятному. Трапезата бе сложена. Че какви не щеш закуски, че какви не щеш питиета. Мисирки, прасета, гъски, патици, че какъв дивеч не се поднесе пред милите гости!... Прошек телеграфически бе заръчал някому от другарите си в Одрин да му проводи всевъзможни закуски по товарния трен, що пренася траверси и релси между Одрин и Каяджик. От Каяджик с трезината донесли закуските в село Алмалии. Дълги уморителни наздравици се пиха за преуспяванието на българския народ и за интелигенцията на славянското племе. С позволението на гостите Прошек дотътри гайди, кавали и гъдулки. Трапезата заприлича на българска сватба. До среднощ хоро се игра, песни се пяха. Поп Иван игра някаква си хайдушка ръченица. На другия ден, преди обед, инженерите с кънки в ръка се запътиха за река Марица. (Алмалии отстои на километър от Марица.) Само Берковски и Звукарят ги придружиха на леда, другите гости - цековци - останаха да се излежават в пуховите постелки на Хиршовите чиновници-инженери. Един от ръкавите на Марица бе твърдо замръзнал. Ледът бе чист, гладък и прозрачен като стъкло. Берковски бе изкусен плъзгач по леда. Учил се бе да се плъзга в Прага по ледовете на река Вълтава. Въоръжени с кънки и придружени от Берковски, братята чехи се пуснаха по леда. Какви ли не щеш фокуси правиха те по леда на Марица! ... Колко коняк се изпи и колко чер хайвер се изяде, това могат да кажат старите върби, що закриляха леда от януарското слънце. Един от инженерите наду двата си пръста и засвири някакъв си немски валс. Прошек и Берковски се хванаха през кръст и рамо върху леда, плъзгайки се, му залюляха немско хоро. Звукарят, в качеството си на зрител, стоеше на брега, пазеше закуските, черпеше плъзгачите и се чудеше на ловкостта им. Червени като божур, изпотени от пързалката, инженерите се завърнаха в Алмалии за обед. Обедът бе царски, а веселието българско: гайди, гъдулки и кавали свиреха на двора във време на обеда. На трапезата бяха поканени селските старейшини начело с попа и селския учител. До мръкнало в двора на Прошека алмалийци и алмалийки играха хора. Прошек заръча няколко мери вино да напои алмалийци, които му правеха високата чест да се веселят пред дома на инженерната бригада. Вечерта имаше един вид освещение с бенгалски огневе. Алмалийци не можаха да се начудят на инженерските „дяволски огневе“. Два дни и две нощи цековци гостуваха у чиновниците инженери на барона Хирша и на 9 януари се завърнаха в „богоспасаемото Хасково“. При хановете на село Куручешме те имаха неочаквана среща с обирачите на царската хазна в Приведенската клисура.” (Стоян Заимов. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година. С., 1983, с. 349-351) В спомените на Стоян Заимов, посетил село Алмалии от 6 до 9 януари 1873 г., когато Васил Левски е бил в турския затвор в София, не се казва чехите да са имали нещо общо с Апостола. Няма и намек, че са били членове на някакъв, още повече български революционен комитет. Не се споменава също в „Дома на инженерите” , спряган днес за „Старославянски дом”, тогава да е имало библиотека. А дошлите комити не са се заели да решават някакви революционни въпроси, а са го ударили на ядене и пиене. И никакви книги не са чели, а са се гощавали с мисирки, прасета, вино и прочие. А като се прибирали, срещнали по пътя първият конвой заточеници за Диарбекир, осъдени по Арабаконашкия обир. Даже не са знаели как е протекъл в София процесът срещу обирджиите на турската хазна, членове на революционните комитети от Тетевенско и Орханийско. Има твърдения, че Иржи Прошек като разбрал за залавянето на Левски, участвал в плана за неговото освобождаване. По тази тема някои даже изтъкват, че планът как да бъде освободен Апостолът, бил „обмислен” лично от Прошек. Вяра Пипева е написала книга за Иржи (Георги) и Теодор (Богдан) Прошек, озаглавена „Братята, влюбени в България”. Не съм я чел, но попаднах на интервю с авторката, в което тя казва: „Георги (Иржи) Прошек взима участие в построяването на барон Хиршовата железница, която свързва Одрин - Белово. Заселва се да живее в с. Ябълково, община Димитровград, и взима активно участие в организирането на Славянски дом. Официалната дейност била просветната. Неофициалната, нелегална дейност била революционната, освобождението на България. В Славянския дом, който по-късно бил наречен Прошеково школо, Георги Прошек се срещал тайно с Васил Левски, с който е бил близък приятел. Когато арестуват Дякона, Георги Прошек обмислил план как да бъде освободен Апостолът, но планът бил осуетен, тъй като в последния момент било решено Васил Левски да бъде обесен в България. Именно тези немного известни исторически моменти са отразени в документалния филм „Братята, влюбени в България” на режисьора Анастас Джидров.” http://knigi-news.com/?in=pod&stat=6682&section=10&cur=60 Планът за освобождаването на Васил Левски, ако той бъде превозен по железницата от Пазарджик до Цариград, е бил предложен от Атанас Узунов. Докато бил в Търново, за да опита там да освободи заловения ръководител на БРЦК, Узунов чул за твърдението на тамошния турски окръжен управител Али бей, че Левски „в София ще го съдят, а в Цариград на моста ще го обесят”. Така се постъпвало с такива престъпници, бил категоричен беят. Думите на бея родили в главата на Узунов идеята да направи засади. Той от своя страна предположил, че до Цариград Левски щял да бъде прекаран или през Лом - Русе - Варна или през Пазарджик – Пловдив – Одрин. Узунов наредил да се направят засади по двете ж. п. линии, и в случай, че прекарат затворника с влак, да го спрат, да избият стражата и освободят Левски. По пътя София – Цариград трябвало да се направят четири засади. Главната засада, която трябвало „да плени трена”, била организирана между Каяджик и Търново Сеймен, където ж. п. линията минавала през тясна клисура. С организирането и изпълнението на този план се заели членовете на частните революционни комитети в Стара Загора, Търново Сеймен (Симеоновград) и Хасково, под непосредственото ръководство на Атанас Узунов. В операцията било предвидено да действат тридесет човека, от които 25 конници (кавалеристи). Железар направил ключове и с тях разхлабили релсите, та влакът да дерайлира. Петър Берковски от Хасково получил задачата „да отиде в село Алмалии при инженерите чехи и от тях да узнае движението и бързината на треновете между Пловдив и Одрин”. На 24 януари 1873 г. Берковски и Михо хаджи Иванчев Минчев посетили село Алмалии, където били „любезни гости на инженера Георги Прошек, началник на отдела, който подкачи и довърши линията между Каяджик и Хаджи Елес”. Прошек посрещнал и изпратил скъпите си гости „по болярски”. Берковски узнал каквото му трябвало и начаса Минчев заминал за Стара Загора, за да предаде сведенията на Узунов. Както знаем, обаче, Левски е обесен в София и плановете за неговото освобождаване не влизат в действие. Историята за действията на Атанас Узунов пак е разказана от Стоян Заимов в „Миналото”. Към нея има добавена следната допълнителна бележка от автора: „Георги Прошек, тогава инженер по строящия се железен път Одрин — Пловдив, днес е пивовар в столицата на освободена България. В една беседа, станала между него и наша милост през 1895 год. в бюфета на „Дълбок зимник" върху засадите на Узунова през 1873 г. Прошек ни каза, че той от запитванията на Берковски се досетил като за какво го разпитвал относително движение¬то на треновете, но не се решил да му изкаже догадката си. „Ако Берковски бе ми се открил като на приятел и като на чех, който не по-малко от българските патриоти желаех освобождението на България, аз щях да дам следния съвет на Узунова: само с десет въоръжени кавалеристи да плени трена и да освободи Левски, в случай че го прекарат по железницата. Щях да наредя работата така, щото двама души със знамена в ръка (сигнални знакове) да спрат трена, гдето поиска Узунов, без да може да се движи нито напред, нито назад." (Стоян Заимов, пак там, с. 294 - 298) На фона на описанието, което дава Стоян Заимов за устройването на четирите засади с участието на 30 човека, предложението на Прошек изглежда повече от скромно. Вижда се обаче, че чехът действително е симпатизирал на революционната борба на българите, но поне в периода 1872-1873 г., когато е пребивавал в Алмалии, не е вземал дейно участие в нея.

Като стана дума за тангото, то е било модерно още в Царство България. Повечето от шлагерите на Аспарух Лешников са танга. Аспарух Лешников - Не чакай ме (1935) Аржентинското танго е сложен социален танц с практически неограничени възможности на импровизацията. За сравнение американското или международното танго са с ясно определена учебна програма и танцьорите научават конкретни стъпки и вариации за състезанията. Аржентинско танго е социалeн импровизаторски танц, в който водещият (кавалера) е отговорен да знае и визуализира всяка стъпка която подава на следващия (дамата), като запазва баланса си и непрекъснато поддържа контакт и "слуша" за реакцията на дамата. Водещият трябва да направи това уверено, ясно и преди всичко музикално, докато навигира на един претъпкан дансинг, като ако се наложи да прекрати движението и да предпази дамата от нараняване. От друга страна, дамата в аржентинското танго фокусира вниманието си изключително и изцяло към кавалера и веднага трябва да реагира на това, което се иска от нея, чрез движение на краката и торса, като ръцете са гъвкави и не трябва да пречат на движението на кавалера. Дамата трябва да се довери на кавалера за ръководенето на нейните движения, за защитата си, и да му предостави пространство и време да танцува елегантно. http://bg.wikipedia.org/wiki/Танго (прочетете цялата статия). Танцувай, циганко – Аспарух Лешников

България По повод честването на 100-годишнината от Балканската война 1912-1913 г. у нас бяха издадени книги с репродукции на документални снимки и илюстровани пощенски картички, отпечатани през годините на войната от държавни ведомства, частни организации, знайни и незнайни книжари. Сюжетите на картичките имат за цел главно да пропагандират успешните военни действия, водени от българската войска. Застъпени са и портрети на главните политически и военни ръководители на България и нейната армия. Нямам сведение дали в новите издания за 100-годишнината на Балканската война са упоменати и показани марките, издадени официално от Дирекцията на пощите, телеграфите и телефоните в България, за да отбележат събитието веднага, след като то е приключило. Историята на пощенско-филателното издание „Освободителна война 1912-1913 г.” е любопитна и донякъде конфузна. Както знаем, Балканската война трае от 26 септември/9 октомври 1912 г. до 17/30 май 1913 г. Победата на съюзниците България, Сърбия и Гърция слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Османската империя губи почти всичките си владения в Европа, което се възприема като освобождение на тези земи. Одринска и Беломорска Тракия заедно с Източна Македония попадат под българска власт. Балканската война е наречена Освободителна за българите, живели до тогава в пределите на Османската империя. Това дава основание на българската пощенска администрация да отбележи завършването на войната с подобаващо филателно-пощенско издание. Подготовката за отпечатване и пускане в употреба на нови пощенски марки е сравнително дълъг процес. Първо трябва да се уточни какви ще бъдат сюжетите, после кой ще бъде художникът, той да изготви проекти за бъдещите марки. След като се одобрят художествените проекти, те трябва да се отпечатат, което също е свързано с немалко време за изготвяне на печатните форми, направа на пробни отпечатъци, отпечатване на крайното количество марки по одобрените проекти и проби. Издателите на българските пощенски марки, желаещи да отбележат победата през 1912-1913 г., са били притиснати от липсата на достатъчно време. Затова те решават да приложат изпитаната в такива случаи практика: да използват пощенски марки от предишни издания, налични в държавното хранилище, като върху тях допълнително отпечатат подходящ текст за знаменателното събитие. Допълнителният двуреден текст „Освоб. война/1912-1913” е поставен върху марки, издадени в 1911 г. по повод на 50 годишнината от рождението на цар Фердинанд I. Сюжетите са: Асеновата крепост край Асеновград (1 ст.), портрети на цар Фердинанд I в различни униформи (2, 5, 10 и 25 ст.), изглед от Търново със Света гора (3 ст.), Искърският пролом при Лютиброд (15 ст.). Поръчката за отпечатване на допълнителните текстове е направена на 15/28 май 1913 г., два дена преди подписване на Лондонския мирен договор на 17/30 май, с който формално е следвало да се сложи край на войната. Последното обаче не става и на 16/29 юни България започва нова, Междусъюзническа война. Марките „Освоб. война 1912-1913” са пуснати в употреба на 6/19 август 1913 г. Това е след като Междусъюзническата война вече е приключила и на 28 юли/ 10 август с. г. е подписан Букурещкия мирен договор. Неговите последствия са окачествени като Първа национална катастрофа за България. Тя е принудена да отстъпи Южна Добруджа на Румъния. Конфузът, за който стана дума е, че в деня на пускане на марките в употреба, войната за едни българи действително е била Освободителна. Други, обаче, се оказва че са вече жители не на България, а на Румъния Днес е по-лесно (и по-евтино) да се намерят пътували марки (с печати) от ниските стойности, затова в по-едър план са показани такива. Румъния Както бе отбелязано, на 28 юли/10 август 1913 г. в Букурещ е подписан Букурещкия мирен договор, според който Румъния придобива освен Силистра, отстъпена й по силата на Санктпетергбургския протокол от 26 април/9 май 1913 г., и останалата част на Южна Добруджа. На 28 юни/11 юли 1913 г. румънските войски преминават границата и влизат в Силистра. Генерал Хърджеу докладва с телеграма до крал Карол I в Букурещ: „Днес в 12 часа крепостта Силистра премина под короната на Ваше кралско величество!”. Силистра става префектура на новия окръг Доросторум в румънското кралство. Румънска пощенска картичка Румъния също решава да издаде марки за присъединяването на Южна Добруджа към кралството. Както стана дума, за отпечатване на оригинални марки е необходимо време. Затова румънските марки, наречени „Анексиране на Южна Добруджа”, са пуснати в употреба едва на 25 декември 1913 г. Данни от филателния каталог Михел Цялата поредица съдържа 10 номинални стойности, показващи шест сюжета, както следва: 1 бан - алегория „Добруджа с румънското знаме”, до нея е застанало дете, на заден план се виждат очертанията на Силистра на брега на Дунав и изгряващо слънце; 3 и 50 бани, 1 и 2 леи – кралска корона над антична крепост, лаврова клонка; 5 и 40 бани – прехвърлянето на румънските войски Силистра през Дунав по понтонния мост; 10 бани – изглед от Констанца; 15 бани – портрети на влашкия войвода Мирчо Велики, завладял Силистра през 1387 г. и новият й владетел, - румънския крал Карол I, разрушената средновековна крепост Силистра, орелът от румънския герб, лаврова и дъбова клонки; 25 бани – изглед от Силистра с улица, водеща към р. Дунав.

Интересно е защо „пустинята” е с гръб към Богородица. Вероятно зографът не е виждал оригиналния сюжет на композицията, а е имал ерминия, в която не е указано конкретното положение на фигурата. Имало е нещо от вида: „гола до кръста жена, застанала на колене, носи на раменете си ясли, отгоре пише „пустиня ясли”. Представянето на фигурата в анфас е накарало художника да нарисува гърдите. А може зографинът да е бил новатор и нарочно да е завъртял фигурата? Не съм ходил в Кремиковския манастир, но стенописът е нависоко и може би отдолу не правят впечатление подробностите. Иначе голи женски фигури има в църквите по стенописи и на резба, когато се предават сцените с грехопадението и изгонването от рая, както и в Страшния съд – въпросните „блудници”. Има и сюжет „Богородица Млекопитателница”, на който Дева Мария кърми новородения Исус. По-добре е да не правим гадания, защото често истината излиза не предполагаема.

Голямата фреска „Рождество Христово” в старата църква „Свети Георги” в Кремиковския манастир е уникална в българската и руската иконопис. Стенописите върху западната стена: в горния регистър - голяма композиция „Рождество Христово”, отстрани две сцени от „Поклонение на влъхвите”; в долния регистър - сцени от живота на Богородица Детайл от „Рождество Христово” и самостоятелна сцена „Поклонение на влъхвите” В голямата композиция „Рождество Христово” не е представена традиционната сцена с пещерата, в която Дева Мария е легнала и до нея са яслите с новородения Исус, обвит в пелени, а над яслите стърчат главите на вола и магарето. В горната част на стенописа е изобразена композицията „Богородица с Младенеца на трон”, наричана още „Богородица Всемилостива (Панахранта)”. Тронът не се вижда, но Богородица е седнала и държи на коленете си Христос, който е в цялото си великолепие на Вседържител. Долу, вляво от централната композиция е показвана самостоятелно сцената „Поклонение на влъхвите”. Тук Богородица с детето Христос също са на трон, но атмосферата очевидно е по-битова. Според Атанас Божков на първите изображения на Рождество Христово Дева Мария била представяна именно седнала на трон. Прави впечатление, че в „Рождество Христово”, освен тримата влъхви и овчарите, присъстват много царе и царици, патриарси, обикновени хора. На преден план сцената с двете жени коренно се различава от традиционното „къпане на Младенеца”. Няма го замисления Йосиф. (Обяснение на всички съставни части на традиционното изображение на „Рождество Христово” са дадени в http://files.school-collection.edu.ru/dlrstore/f5390dd3-58c8-4ae1-a74d-4c44b3fefa18/Sujeti/II.Detstvo/7.Rojdestvo/Rojdestvo_Opisanie.htm) Намерих две изображения, повече или по-малко сходни с въпросната фреска в Кремиковския манастир. Едното изображение е от икона, намираща се в историческата пещера Светия Вертеп в град Витлеем (Израел), в която се приема, че се е родил Исус Христос. Олтарът в пещерата Светия Вертеп на Витлеем Детайл от иконата „Рождество Христово” в олтара На практика приликата между иконата и фреската е само в присъствието на двете женски фигури на преден план. Във Витлеемската икона техният вид не е така еротично разюздан, както е на стенописа в Кремиковския манастир. На иконата жената вляво е облечена със стилна рокля, има огърлица и венец на главата. Жената вдясно пък, макар и полугола, не впечатлява с някакви природни дадености. Двете жени държат същите дарове-символи, като на стенописа, но в иконата те са значително по-малогабаритни. Останалата част на композицията от Витлеем си е всъщност традиционното Рождество Христово в пещерата. За разгадаването на загадъчния сюжет от Кремиковския манастир помогна най-вече стенописа от 16 век, намиращ се в църквата на манастира Дохиар в Света гора. На този стенопис Дева Мария е седнала на трон с детето Христос на коленете си. Присъстват и двете жени, поднасящи своите дарове. Макар Богородица да не е в пещера, а Христос в ясли, има планина, пътеводна звезда и ангелски хор Тук са влъхвите с дарове и пастирите, наблюдаващи чудото. Показвам две репродукции от стенописа на Света гора: на едната се вижда горния край на композицията, другата репродукция е по-ясна. Съдържанието на картината изглежда е обяснено в текстовете, поставени на разни места в изображението. Аз си направих труда да разчета надписите над двете женски фигури. Вляво той е Н ГН ТО СПНЛЕON, което в превод означава „Земята (дава) пещера”. Т. е. жената вляво олицетворява Земята, която дарява Богородица с пещера. Надписът при фигурата вдясно е I ЕРIМОС ТIN ФАТNIN. Преводът на български език е: „Пустинята (дава) ясла”. Преводите са „свободни”, по подразбиране, тъй като не владея гръцки език, за да дам буквално как трябва да се четат текстовете. По-нататък ми помогна една гръцка статия, от която разбрах, че изображението на стенописа в манастира Дохиар е било създадено по един църковен коледен химн http://panagiotisandriopoulos.blogspot.com/2011_12_01_archive.html (статията е съвсем в края). Оказа се, че този химн се пее и у нас по време на вечернята срещу Рождество Христово. Неговият текст е: „Какво можем да Ти подарим, о Христе, Който заради нас се яви на земята като Човек! Всяко творение Ти поднася благодарност. Ангелите - песен, небето - звезда, мъдреците - дарове, пастирите - учудване, земята - пещера, пустинята - ясла, човеците - девицата Майка. О, превечни Боже, помилуй нас!” http://synpress-classic.dveri.bg/23-2002/Bogomladeneca.htm Детайли с текстовете от стенописа „Рождество Христово” в Кремиковския манастир Думите на коледния химн са изписани върху стенописа от Кремиковския манастир. За интригуващата ни сцена с двете жени може да се каже, следното: - над жената вляво текстът е „земля вьртьпъ” (земя пещера). Което означава, че тази жена олицетворява земята, която поднася пещера; - над жената вдясно текстът е „пустиня яслы” (пустиня ясли). Значи имаме олицетворение на пустинята, която поднася ясли. Съществува тропар за Рождество Христово от Роман Песнивец с подобно съдържание: „Дева днес ражда Предвечния Бог; земята пещера на Непристъпния поднася; ангели с пастири славословят; влъхви със звездата пътешестват, защото зарад нас роди се Младенец - Предвечният Бог.” http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=1558.25;wap2

Май само двамата вече се изявяваме в латиномузика и етномузика, но няма лошо. На мен не всичко съвременно ми харесва. Даже по-правилно е да кажа: малко съвременни неща ми харесват. На времето, когато Данчо Стълбицата започна да пуска диско, аз спрях да слушам предаването му. Нямам никакво отношение към тази музика, независимо латино ли е, американо ли е. Много е монотонна. Напоследък вече редовно гледам Тянков и Планета фолк. Пускат стойностна музика. Не съм голям почитател на българския автентичен музикален фолклор, но някои стари мелодии и песни, изпълнени в нов аранжимент, ми харесват. Днес на база на българския фолклор се създават хубави мелодии и то не малко. Действително в поп-фолка звучат и латиномелодии. Вече споменах за фламенкото. Предлагам на вниманието поп-фолк парче, което е в ритъма на тангото. Мисля, че точно без тангото не можем – то е „вечно”. Танцуващата двойка са познати на нашето семейство. Казват се Красимир и Светла. Имат школа по танци, но отдавна не сме се виждали. Май отпреди да бъде записан клипа. Вино и любов - Веселин Маринов. Музика Тончо Русев. Текст Евтим Евтимов. Веско Маринов се престара с песента за полицаите, но те си я харесват. По-възрастните харесват песните на Маринов защото в тях звучат старите ритми, тези които са за душата, а не за краката.

Правилно си забелязал, че в руския превод няма „писмена”. А в моята статия тази дума я има преведена: „Когато двамата [Константин и Методий] пристигнаха, започнаха да съставят буквите на славянската азбука и преведоха Апостола и Евангелието.” На старославянския текст „начаста съставляти писмена азъбуковьная словеньскы” в руския превод съответства: „начали они составлять славянскую азбуку”. „Писмена” на старославянски е „букви”. Значи преводът на оригинала е „започнаха да съставят буквите на славянската азбука”, както съм го дал в преведения от мен текст. Буквалният превод е: "започнаха да съставят буквите азбучни славянски". Но този словоред днес не се практикува. Руският превод също е правилен, защото да съставиш азбука, означава да съставиш букви. Така че ако искаш превод на оригиналния текст с "писмена", четеш мен. Но чети по-внимателно!

И откъде взе „текст”? Няма такава дума в оригинала. В официалния руски превод е: „Когда же (братья эти) пришли, - начали они составлять славянскую азбуку и перевели Апостол и Евангелие.” http://www.old-russian.chat.ru/01povest.htm

Периодът на социализма все пак е време, траело 45 години. Нямам впечатление, че през 1967 г. абитуриентската вечер беше нещо отдавна чакано и шумно и атрактивно проведено, както е днес. Абитуриентската вечер на гимназия „Кирил и Методий” в Търново, се проведе в новооткрития тогава ресторант „Полтава” . Той бе до днешната Съдебна палата. Сега там има студентски стол. Тогава конфекцията още не бе силно развита, затова костюмът ми го уши шивач. Не си спомням дали имаше съученици, които дойдоха с кола или по двойки: дама с кавалер. Тогава се обръснах за първи път, тръгнах си сам от Асенова махала и си пристигнах пеша до ресторанта. Имах току що порасли мустаци. После благодарение на бръсненето се сдобих по едно време с доста прилична брада. Може да е имало близки и познати пред ресторанта, но тълпа нямаше. Също мога да кажа, че никой по време на вечерята не запали цигара. Никое от момчетата на снимката не пушеше. Както казах, не си спомням дали дамите бяха с кавалери. Имаше танци по двойки и малко туист. Нямаше още нито хард рок, нито метъл, нито рап. Абитуриенти от Търново в ресторант „Полтава”, 1967 г.

Те изглежда са трима още в най-ранната версия на Панонската легенда. Коцел се споменава в житието на Методий, но не в началото, а по-нататък в изложението. Доста е попълвано и преправяно това житие, докато придобие последния си вид. Но каквото и да пише в историческите книги, в България има историци, заемащи високи постове като ръководители на национални институции, които от екраните на Националната телевизия разказват нескопосани апокрифи за Кирил и Методий. http://vbox7.com/play:5f447713 Екипът, създал филма, явно не е разбрал, че използваното изображение на иконата „Кирил и Методий с азбуката”, е огледално. Обърнете внимание как изглежда кирилицата. * * * Интересно е сведението в Пространно житие на архиепископ Методий, предадено и в ПВЛ: „Като остави настрана всичкия [житейски] шум и като възложи всичките си грижи на Бога, [Методий] най-напред постави от своите ученици двама свещеници, добри скорописци, и преведе бързо от гръцки език на славянски всичките [библейски] книги в пълнота.” Имаме основания да свържем този епизод с петимата ученици на Кирил и Методий, които са дошли в България. Трудно е да се каже кои точно са били тези двама „добри скорописци” (в оригиналния текст е „борзописца зѣло”), но сведението и изобразеното на четвъртата миниатюра, са неделима част от българското продължение на историята за „делото на солунските двама братя”. (Интересно, но за четвъртата миниатюра изглежда не е осъзнато, че тя също се отнася към Сказанието за Константин и Методий. В Кирило-Методиевската енциклопедия, в История на България, а и във филма от Памет българска, тя не е показана.) Едва ли „бързописците” са били само технически лица. Престараване има в твърдението, че Кирил и Методий сами превели църковните книги на славянски език. Дори и да не е почивало на някаква документална основа, но Паисий Хилендарски съвсем логично твърди: „Събрали се петима философи от българския род, знаели елинските премъдрости и писанието. Климент, Сава, Наум, Еразъм, Ангелария – това са всичките свети пет мъже на българския народ, и така с Кирил и Методия станали седем учители, изкусни и премъдри. Така събирали избрани и прави думи от българите, от сърбите, от русите, от московите, от словените, от леховите. Много време събирали думи от тия народи, докато съставили псалтира, евангелието и други книги.”

Не е Мария, а Саломея. Точно тя е без риза в иконата на Рубльов, но не се споменава да е блудница. Съблякла си е ризата, за да не се намокри, като извършва "Окъпване на младенеца". http://ru.wikipedia.org/wiki/Саломея-повитуха Сцената не е канонична и в нея има много наслоявания.

На тази икона, рисувана от Андрей Рубльов в 1410 г., има сходен детайл.

Това не е ли дойката с коритото за новороденото?

Журавли - Музыка: Ян Френкель, Слова: Расул Гамзатов (русский текст: Н. Гребнев), Исполняет: Марк Бернес За песента „Жерави (Журавли)” може да се каже, че е японско-дагестанско-руска. Всъщност „японски” в нея е поводът да се появи реминисценцията „жерави – джигити”, която е подтикнала дагестанския поет Расул Гамзатов да напише на родния си аварски език стихотворението „Жерави”. Бил в Япония през 1965 г., разчувствал се от идеята за книжните жерави и направил асоциация с дагестанските джигити. През 1969 г. в „Нов мир (Нов свят)” стихотворението било отпечатано в превод на Наум Гребнев. То започвало с думите: “Мне кажется порою, что джигиты, с кровавых не пришедшие полей…” („Понякога ми се струва, че незавърналите се от кървавите полета джигити…”) Стихотворението направило впечатление на известния певец Марк Бернес и той се обърнал към известния композитор Ян Френкел да напише по него песен, като помолил Гамзатов да замени думата „джигити”. „Песента трябва да бъде близка на всички, нали с фашистите се сражаваше целият съветски народ”, обосновал се певецът. Расул Гамзатов уважил желанието на Бернес и вместо „джигити”, написали „солдати (войници)” Работата по написването на музиката дълго време не потръгвала, докато на Френкел не хрумнала идеята песента да започва с встъпителна вокализа. За Марк Бернес това било „лебедовата му песен”. Той я записал тежко болен и скоро починал. Клипът с песента, вървящ на фона на кадри от класическия съветски филм „Летят жерави” на режисьора Михаил Калатозов с Алексей Баталов и Татяна Самойлова е една голяма находка. Днес видях и друга версия на песента, пак с монтаж на кадри от „Летят жерави”. Неправилно обаче е пояснението „Песня из кф Летят журавли – Журавли”. Песента не от е от филма. Той се появи по екраните през 1957 г., а „Жерави” е от 1969 г. Жерави Музика: Ян Френкел Текст на аварски език: Расул Гамзатов (руски текст: Наум Гребнев) Мне кажется порою, что солдаты, С кровавых не пришедшие полей, Не в землю нашу полегли когда-то, А превратились в белых журавлей. Они до сей поры с времен тех дальних Летят и подают нам голоса. Не потому ль так часто и печально Мы замолкаем, глядя в небеса? Летит, летит по небу клин усталый - Летит в тумане на исходе дня, И в том строю есть промежуток малый - Быть может, это место для меня! Настанет день, и с журавлиной стаей Я поплыву в такой же сизой мгле, Из-под небес по-птичьи окликая Всех вас, кого оставил на земле. Мне кажется порою, что солдаты, С кровавых не пришедшие полей, Не в землю нашу полегли когда-то, А превратились в белых журавлей... В песента не са включени: Сегодня, предвечернею порою, Я вижу, как в тумане журавли Летят своим определенным строем, Как по полям людьми они брели. Они летят, свершают путь свой длинный И выкликают чьи-то имена. Не потому ли с кличем журавлиным От века речь аварская сходна? Оригинален текст (на аварски език) Къункъраби Дида ккола, рагъда, камурал васал Кирго рукъун гьечIин, къанабакь лъечIин. Доба борхалъуда хъахIил зобазда ХъахIал къункърабазде сверун ратилин. Гьел иххаз хаселаз халатал саназ Нилъее салам кьун роржунел руго. Гьелъин нилъ пашманго, бутIрулги рорхун, Ралагьулел зодихъ щибаб нухалда. Боржун унеб буго къункърабазул тIел, Къукъа буго чIварал гьудулзабазул. Гьезул тIелалда гъоркь цо бакI бихьула — Дун вачIине гьаниб къачараб гурищ? Къо щвела борхатаб хъахIилаб зодихъ ХъахIаб къункъра лъугьун дунги паркъела. Гьелъул гьаркьидалъул ракьалда тарал Киналго нуж, вацал, дица ахIила. 1969

Аз си мисля, дали е редно тази тема да продължи в полето на българската музика или да прескочим и до някои чужди страни. Имам конкретна идея, разбира се пак от моето детство. Засега обаче, ще остана на българска фолк вълна и ще посоча, че за чалгата казват, щото в нея освен цигански, турски, български и гръцки ритми, имало и латино такива. В това парче ясно се долавя фламенкото. Чудех се в коя тема да го пусна, но то май само си намери мястото. Софи Маринова & Устата - Отнесени от вихъра (Official Video)

Михов, благодаря ти за подкрепата. Не си струва тук да се разправям на парче. В момента подготвям третата част на историята на БРЦК и Левски. В нея всичко ще бъде изложено последователно и с детайлно посочване на изворите. Повечето от материала съм събрал, сега го редактирам. Аз тук пуснах някои неща именно от там. Малко бях „олабил” фронта, но ти сега ме стимулира да продължа и довърша започнатото.

Повесть временных лет (ПВЛ) е едно от най-ранните летописни съчинения в старата руска литература, съставено около 1113 г. от Нестор, монах в Киево-Печьорския манастир. Известна е и като Несторова хроника, а в превод на български език е Повест за изминалите години. Съдържанието на ПВЛ е запазено в преписите на две по-късни нейни редакции. Тази от 1116 г. е дело на Силвестър, игумен на Михайловския манастир във Видубиц до Киев. Преписи на тази редакция са влезли в състава на Лаврентиевския летопис от 1377 г., в Радзивиловския и Московско-Академическия летопис от XV в. Препис на другата редакция от 1118 г. е включен в Ипатиевския летопис от XV в. Приема се, че ПВЛ е съставена въз основа на руски домашни и чужди писмени историографски източници (Древнейший Киевский свод от 30-те - 40-те г. на XI в., Никоновский свод от 1073 г., Начальный свод от 1095 г., Хрониката на Георги Амартол, хипотетичната Хроника на цар Симеон). Използвани са били и някои византийски, старобългарски и староруски агиографски съчинения, а също множество фолклорни предания и легенди (за заселването на славяните, за идването на апостол Андрей по руските земи, за основаването на руската държава и първите руски князе и др.). На свой ред ПВЛ става неотменна съставна част на повечето по-късни руски летописи. В повестта са включени две известия за дейността на Константин-Кирил и Методий. Първото, условно обозначавано като Сказание о преложении книг, е записано под годината 6406 (898) и представлява кратка история на създаването на славянските книги. Второто известие, поместено под годината 6494 (986), по съдържание представлява „поучение“ на гръцки мисионер към руския княз Владимир Светославич (969-1015) и е известно като Речта на философа. Сред съществуващите славянски писмени извори не са открити преки паралели на текста на Сказанието, което в същността си предава историята на създаването на първите славянски книги. Но приведените сведения отчасти съвпадат с Пространното житие на Константин -Кирил и Пространното житие на архиепископ Методий или имат паралели в по-късни южнославянски източници, а също и в паметници от западнославянски произход. Поради тези причини въпросите за източниците на Сказанието, за времето и мястото на възникването му, се третират различно. Времето на появата му се определя в хронологическите граници от края на XI до XIV в., а източниците му се търсят сред реално съществуващи и предполагаеми латински и славянски писмени паметници от западнославянски или старобългарски произход. Съществува и становище, според което първоизточниците на Сказанието трябва да се търсят в старобългарската историографска традиция. Някои специалисти виждат неговите корени в хипотетичната Симеонова хроника (Л. Боева), а други смятат, че като основно градиво са използвани житието на Кирил и житието на Методий с добавки от някои по-късни български извори и патриотични предания (К. Мечев). Като отдава особено голямо значение на факта, че Сказанието „органично“ се вписва в тъканта на летописа, А. И. Рогов отхвърля както тезата за западнославянски, така и становището за българските източници на Сказанието, като се присъединява към мнението на Д. Лихачов, че в него по памет е предадено съдържанието на Пространните жития на Кирил и Методий. Горните сведения са взети и цитирани със съкращения от том III (П-С) на българската Кирило-Методиевска енциклопедия (изд. 2003, с. 166-169). По-надолу е представено въпросното Сказание и е направен опит за допълнителен анализ на текста на произхода му. Текстът на Сказанието за Константин и Методий в Радзивиловския ръкопис На практика различията в текста на Сказанието за Константин и Методий, предаден в Лаврентиевския, Радзивиловския, Московско-Академическия и Ипатиевския летопис са минимални. Като изходен за статията тук е избран Радзивиловския, наричан още Кьонигсбергски летопис, защото той е илюстрован със 617 цветни миниатюри и четири от тях са свързани със Сказанието. Някои от тях са отпечатани в Кирило-Методиевската енциклопедия, т. 2 и многотомната История на България, т. 2, но поясненията към тях не са съвсем точни. Двете имена на летописа идват от името на литовския велик хетман, виленски воевода и княз на Свещената Римска империя Януш Радзивил, на когото е принадлежал ръкописа през XVII в. и от името на град Кьонигсберг, където ръкописът се е съхранявал през XVIII в. В хода на Седемгодишната война, през 1758 г. като трофей Радзивиловския летопис попада в Петербургската академия на науките. Текстът на Сказанието в посочения летопис гласи: „В 6406 (898) г. славянският народ бе неделим: славяни, които живееха по Дунав, покорени от угрите (маджарите), и моравци, и чехи, и поляци, и поляни, които днес се наричат руси. Първо за моравците бяха създадени буквите, които се нарекоха славянско писмо. Същото писмо е при русите и при дунавските българи. Когато славяните живееха вече покръстени, техните князе Ростислав, Святополк и Коцел изпратиха [пратеници] при цесар Михаил (византийския император Михаил ІІІ), които казаха: „Нашата страна е покръстена и няма учител, който да ни наставлява и поучава, да ни изтълкува (обясни) светите книги. Не разбираме нито гръцкия език, нито латинския - едни ни учат по един начин, а други - по друг, затова не разбираме нито смисъла на книгите, нито тяхната сила. Изпратете ни учител, който може да ни преразкаже словата в книгите и техния смисъл.” Чувайки това, цесар Михаил извика всички философи (учени) и им каза реченото от славянските князе. И казаха философите: „В Селун (Солун) има мъж, на име Лъв. Той има синове, разбиращи славянския език. И двамата му сина са мъдри философи.” Чувайки, цесарят изпрати за тях при Лъв в Селун, казвайки: „Изпрати при нас своите синове Методий и Константин.” Чувайки това, Лъв бързо ги изпрати. Като пристигнаха при цесаря, той им каза: „Славянската страна е изпратила при мен [пратеници], молещи за свой учител, който може да им изтълкува светите книги, това те искат.” И цесарят ги уговори и заминаха те в славянската страна при Ростислав, Святополк и Коцел. Когато двамата [Константин и Методий] пристигнаха, започнаха да съставят буквите на славянската азбука и преведоха Апостола и Евангелието. Радостни бяха славяните, че слушат за божието величие на своя език. След това бяха преведени Псалтира и Октоиха (Осмогласника) и останалите книги. Някои започнаха да хулят славянските книги, казвайки: „Нито един народ не бива да има своя азбука, освен евреите, гърците и латинците, съгласно надписа, който Пилат е написал върху кръста Господен [само на тези езици].” Чувайки за това, римският папа осъди тези, които роптаят срещу славянските книги, казвайки: „Да се изпълни писанието: „Да възхвалят Бог всички народи", и на друго място: „Всички ще възвестят на различни езици божието величие, според както Дух Свети им е дал да говорят.” Който напада славянското писмо, да бъде отлъчен от църквата, докато се поправи; това са вълци, а не овце, те трябва да се познават по плода им и да се пазим от тях. Вие, чеда, послушайте божието учение и не отхвърляйте църковното наставление, което ви е дал вашият учител Методий.” Константин се върна обратно и се отправи да учи българския народ, а Методий остана в Моравия. След това княз Коцел постави Методий за епископ на Панония, на престола на светия апостол Андроник, един от седемдесетте [апостоли], ученик на свети апостол Павел. Методий постави двама свещеници, добри бързописци, и преведе напълно всички книги от гръцки език на славянски за шест месеца, започвайки през март и завършвайки на 26 ден на месец октомври. Като завърши, въздаде достойна възхвала на Бога, който даде такава благодат на епископ Методий, приемник на престола на Андроник; понеже учител на славянския народ е апостол Андроник. В Моравия е ходил също и апостол Павел и учил там; там се намира и Илирик, до който стигнал апостол Павел и където били славяните първоначално. Затова учител на славяните е апостол Павел, от този славянски народ сме и ние - русите; затова и на нас, русите, учител е апостол Павел, тъй като е учил славянския народ и е поставил Андроник за епископ и свой наместник сред славянския народ. А славянският народ и руският са едно. От варягите са назовани русите, а преди те били славяни; макар и да са се наричали поляни, но речта им била славянска. Наречени били поляни, понеже пребивавали в полето [равнината], а езикът им бил общ, славянски.” Миниатюрите към Сказанието за Константин и Методий в Радзивиловския летопис Текстът с историята на Константин и Методий е придружен с четири миниатюри. Първата миниатюра № 30 представя две събития. Вляво е показана срещата на цесар Михаил с пратениците на Ростислав, Святополк и Коцел, които помолили: „Изпратете ни учител, който може да ни преразкаже словата в книгите и техния смисъл.” Вдясно императорски пратеник доняся на Лъв в Солун: „Изпрати при нас своите синове Методий и Константин.” Сцената, представена на миниатюра № 31, също е двойна. Тя е разположена под текста „Когато двамата [Константин и Методий] пристигнаха, започнаха да съставят буквите на славянската азбука и преведоха Апостола и Евангелието.” Репродукцията на тази миниатюра в руски и български издания е обяснена като сцена на създаване на славянската азбука и превеждане на славянски език на основните църковни книги. Ако погледнем по-внимателно обаче фигурата вляво, която се отъждествява с Константин, ще видим, че това, което прилича на лист с букви, е дорисувано. Константин всъщност държи също такъв изписан лист, като брат си Методий. Което означава, че художникът на оригиналната миниатюра вероятно е представил и двамата да записват правените от тях преводи. Като пропуск на миниатюристът трябва да се посочи липсата на книгите, които се превеждат. Миниатюра № 32, която е на гърба на листа с първите две сцени (л. 13), следва веднага след текста: „Княз Коцел постави Методий за епископ на Панония, на престола на светия апостол Андроник, един от седемдесетте [апостоли], ученик на свети апостол Павел.” Сцената има тържествен и иносказателен характер. Съоръжението в средата трябва да е апостолската катедра, т. е. престола на апостол Андроник, който е наследен от Методий. Портретната характеристика на новия епископ на Панония е същата като на предходната сцена. Облеклото и то е същото: синьозелена дреха горе и розова отдолу. Човекът с червените дрехи и шапка е княз Коцел, придружен от свои приближени. Неизяснена докрай остава фигурата на свещеника вдясно. Възможно е, когато е рисувана миниатюрата през XV в., вече да е бил известен текста от житието на Методий, в което се казва, че Коцел направил Методий епископ, като поискал разрешение от папата. Последният пък изпратил специално послание. Вероятно групата вдясно са пратеници на папата, а епископа отпред държи въпросното послание. Последната миниатюра № 33 макар и отдалечена от текста „Методий покани двама свещеници, добри бързописци, и преведе напълно всички книги от гръцки език на славянски за шест месеца”, по всичко изглежда илюстрира именно този момент от дейността на епископ Методий. И тук художникът е успял да повтори облеклото и портретните му черти от предишните миниатюри. Анализ на текста на Сказанието за Кирил и Методий в ПВЛ Констатацията е, че Сказанието за Константин и Методий в Радзивиловския ръкопис, а така е и в останалите преписи на ПВЛ, съответства на изложеното в глави V, VI, VIII и XV на Пространното житие на архиепископ Методий. В руския летопис са направени някои допълнения и уточнения, отнасящи се до изпращането на братята от Византия, които очевидно са взети от други източници. На някои места текстът от житието е редактиран при въвеждането му в Сказанието, на други - вероятно съзнателно е пропуснат. Но историята за поканването на Константин и Методий в Моравия и дейността им там, е предадена, както е в споменатите глави. По-долу е цитирано съдържанието им, като с плътен шрифт са посочени пасажите, които са влезли в Сказанието: "V. Случи се по онова време, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Моравия [пратеници] до цар Михаила, които казаха така: „Ние, с божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от италианците, от гърците и от немците, които ни учат различно. Но ние, славяните, сме прости хора, и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла [на Писанието], затова, добрий господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда." Тогава царят каза на Константин Философ: „Чуваш ли, Философе, тези думи? Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски." Тогава те не посмяха да откажат нито на Бога, нито на царя – според думите на апостол Петра, който казва: „Бойте се от Бога, почитайте царя", но като изслушаха височайшото слово, отдадоха се на молитва заедно с други, които бяха със същия дух като тях. И тогава Бог яви на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите и състави [евангелската] беседа, пое пътя към Моравия, взимайки и Методия. И той отново започна покорно да се повинува и да служи на Философа и да поучава заедно с него. И като изминаха три години, те се върнаха от Моравия, след като изучиха ученици. VІ. Като узна за тия мъже, папа Николай прати да ги повикат, понеже искаше да ги види като ангели Божии. Той благослови тяхното учение, като положи славянските книги върху олтара на [храма] „Свети апостол Петър"; и посвети блажения Методий в духовен сан. Имаше обаче мнозина други, които хулеха славянските книги, като казваха, че никой друг народ не може да има своя писменост освен евреите, гърците и латинците – според надписа на Пилата, който той поставил над кръста Господен. Но папата ги прокле, като ги нарече „пилатовци” и „триезичници”, и заповяда на един епископ, който беше заразен от същата тази триезична болест, да ръкоположи от славянските ученици трима свещеници и двама четци. VІІІ. А Коцел, като проводи [пратеници] при папата, помоли го да му отпусне Методия, нашия блажен учител. Папата рече: „Не само на тебе, но и на всички онези славянски области аз го изпращам за учител от Бога и от свети апостол Петър, първопрестолника и ключодържеца на царството небесно." И го изпрати, като написа следното послание: „Адриан, епископ и раб божий, до Ростислава, Светополка и Коцеля. Слава на Бога във висините и на земята мир, между човеците благоволение. Чухме за вашите духовни дела и сега жадуваме с желание и с молитва за вашето спасение. [Виждаме], че Господ е въздигнал вашите сърца да го търсите и ви е показал, че на Бога трябва да се служи не само с вяра, но и с добри дела; защото вярата без дела е мъртва и загиват ония, които мислят, че познават Бога, а пък с делата си се отмятат от него. Затова вие поискахте учител не само от този светителски престол, но и от благоверния цар Михаил. И той ви изпрати блажения философ Константин заедно с брата му, докато ние не успяхме. А те, като узнаха, че вашите страни принадлежат към апостолския престол, не извършиха нищо противно на каноните, а дойдоха при нас, като донесоха и мощите на свети Климента. Ние добихме [от това] двойна радост и решихме, след като изпитаме, да изпратим във вашите страни Методия, нашия [духовен] син, мъж съвършен по разум и правоверен, като го ръкоположим заедно с учениците му, да ви поучава, както вие поискахте, и да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението – както беше започнал философът Константин с божията благодат и с молитвите на свети Климента. Също тъй ако и някой друг би могъл достойно и правоверно да ви поучава, нека това да бъде благословено от Бога, от нас и от цялата вселенска и апостолска църква, та да свикнете добре с божиите заповеди. Спазвайте само това единствено правило: на литургията апостолът и евангелието да се четат първом на латински, а след това на славянски, та така да се изпълнят думите на Писанието: „Да възхвалят Господа всички народи", и на друго място: „Всички ще възвестят на различни езици божието величие, според както духът им даде да говорят." Ако ли пък някой от събраните при вас учители, които ви гъделичкат слуха и ви отклоняват от истината към заблуждения, дръзне, та започне да ви развращава другояче и да хули книгите на вашия език – такъв да бъде отлъчен не само от причастие, но и от църквата, докато се поправи. Защото те са вълци, а не овци; тях трябва да ги познаваме по плода им и да се пазим от тях. А вие, възлюблени чеда, слушайте божието учение и не отхвърляйте наставленията на църквата, за да станете истински божии поклонници на нашия небесен отец с всички светии. Амин!" Коцел прие Методия с големи почести и пак го изпрати при папата заедно с двадесет души почитани люде, да му го ръкоположат за епископ на Панония – на престола на свети Андроник, апостол от седемдесетте, което и стана. ХV. След това, като остави настрана всичкия [житейски] шум и като възложи всичките си грижи на Бога, най-напред постави от своите ученици двама свещеници, добри скорописци, и преведе бързо от гръцки език на славянски всичките [библейски] книги в пълнота, с изключение на Макавеите, в продължение на шест месеца, започвайки от месец март до двадесет и шестия ден на месец октомври. Като свърши, отдаде достойна хвала и слава на Бога, който дава такава благодат и такъв бърз успех. И като отслужи заедно с клира си светото тайно възношение, отпразнува паметта на свети Димитър. Защото преди това той беше превел заедно с Философа само Псалтира, Евангелието с Апостола и избрани църковни служби. А сега преведе и Номоканона, сиреч църковните правила, и Отеческите книги." http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=415&WorkID=14815&Level=1 Прави впечатление, че в ПВЛ са налице доста различия спрямо текста на житието на Методий, както и промяната на някои обстоятелства. В руския летопис изобщо не се споменава, че Константин и Методий са поканени от папата в Рим, че славянските книги са осветени там и че именно папата е посветил Методий в свещенически сан. Отбелязано е обаче, противопоставянето на папата на догмата, че църковната служба трябва да се води само на три езика: еврейски, гръцки и латински. Друго различие е, че според житието славянската азбука е била съставена преди Константин Философ да поеме пътя към Моравия, взимайки и Методий. Докато в ПВЛ двамата братя заминали за славянската страна и след като пристигнали, започнали да съставят буквите на славянската азбука. В самото житие има непълнота, като се казва, че след като изминали три години двамата братя се върнали от Моравия. И не се споменава, че преди смъртта си Константин е станал католически монах, приемайки името Кирил. Вероятно не знаейки тези подробности, руският хронист е написал: „Константин се върна обратно и се отправи да учи българския народ.” Така в Сказанието Константин не става Кирил и не е правилно текстът в ПВЛ и придружаващите го миниатюри в Радзивиловския летопис да се свързват с това име. Всичко показва, че Нестор е ползвал един много ранен вариант на житието на Методий и не е познавал житието на Константин-Кирил. Пропускът на част от посланието на папата до княз Коцел е един любопитен момент. Едва ли тази част е липсвала в извора, който е послужил за съставяне на Сказанието в ПВЛ. Възможно е на руската църква да не се е понравила близостта на двамата братя до католицизма. На практика Методий е бил ръкоположен за католически свещеник и после епископ. Особено дразнещ факт в пропуснатото, е инструкцията службата при славяните да се извършва първо на латински език, а след това на славянски. Неспоменаването на тези факти в ПВЛ, като че ли е проява на църковна цензура. В илюстрациите е представена една необяснена даденост: от тях излиза, че Константин и Методий са имали още от началото на своята мисионерска дейност свещенически сан и то висш. На миниатюра № 31 в Радзивиловския летопис и двамата братя носят малък омофор. Това са ленти с изобразени на тях кръстове. Този елемент от богослужебните одежди са носели служителите на църквата с ранг от епископ нагоре. Относно предположенията, че източникът на Сказанието е старобългарски, например някаква хроника, писана по времето на Симеон, трябва да отчитаме, че тогава са знаели, че в България е дошъл не Константин, а неговите ученици. Но вижда се, че в руския летопис все пак има „българска следа”. Сказанието за Константин и Методий в ПВЛ е любопитно с твърдението, че след завършване на мисията в Моравия, Константин се върнал обратно и се отправил да учи българския народ. Тук имаме ситуативна връзка с т. нар. Солунска легенда, където се отбелязва, че Кирил пристигнал при българите в град Равен на река Брегалница. Там той им създал 32 букви и ги учил на православна вяра и християнство. Дали има някаква пряка връзка между Сказанието за Константин и Методий в ПВЛ и преданието, разпространявано през вековете, че създателят на славянската азбука Константин-Кирил е проповядвал сред българския народ е въпрос, който трябва да бъде решен от по-добре запознатите с изворите за двамата братя, първи славянски просветители. Целта на тази статия не е да изясни този въпрос, а да представи един малко познат извор за Константин-Кирил и Методий и да обърне внимание, че в него се споменава и българският народ.

Айде, стига смешки де! Пълномощното на Левски е издадено на 16 юни 1872 г. Кой е успял да го отмени в 1871 г., още преди да е написано?! Не знаеш даже, кога се е провело общото събрание на БРЦК! Ще се възползвам от препоръката на Хайдут. Повече няма да вземам отношение по темата – тя все пак е за възхвала на Левски. Така че пишете каквото си искате. На мен ми омръзна да се разправям с измислиците за Левски и многото негови познавачи. То и файда няма. Пишещите тук спорят за безспорни неща. Даже, някои си признават, че са попаднали по погрешка. Да се знае все пак, че повечето от това, което пуснах в рамките на тази тема, или трудно ще го намерите на друго място или няма да го намерите. Така че прочетете още веднъж какво съм написал, ако искате да имате полза от посещението си във форума.

Ами нали вече обясних, че след като Марин поп Луканов се е уплашил и е написал на Левски да не се вясва в Ловеч, значи явно е от ония, за които се говори в писмото от 7 октомври: „Сичкити ся изплашили от една топурдия, а по нататък не зная що ще бъде.” А този, който е написал писмото от 7 октомври е поп Кръстьо, защото както се вижда от спомените на Боцка Павлова, той е получил отговора на писмото си, писан от Левски на 12 декември и е изпълнил каквото последният е искал. Поп Кръстьо може и да не е бил истински председател, а да е замествал титуляра поп Луканов, който на практика, също като Пъшков, е престанал да се счита член на комитета. Това беше логическото обяснение. Има и визуално. Според мен почерците от дописката до вестник „Марица”, писана от поп Кръстьо и от писмото от 7 октомври са идентични. Не позна. Ползвал съм сведенията от тук http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11782 Писал си, че Левски е "отчел" пари на Каравелов, което показва, че и ти не си чел нещо по-сериозно за Васил Левски. Левски е бил най-върховния, единствен вожд на БРЦК и не се е отчитал на никого. Абе много аджамии взеха да се изявяват като върли познавачи на биографията на Васил Левски. Новаците! Ами първо разгледайте какво е писано във форума, пък тогава се опитвайте да продавате краставици на краставичаря (за кой ли път го пиша последното?!).

Аз бях истински запалянко като студент. Имах приятел, съученик от Търново, който също следваше. Та с него ходех на мачове. След като приятелят ми се прибра в Търново, спрях да ходя, но гледах все пак чат-пат мачове по телевизията. Аз и сега се считам за привърженик на ЦСКА, макар че не знам даже на кое място са, нито пък съм гледал техен мач в последните 15 години. Привърженик съм и на Етър. Особено горд бях, когато станаха шампиони. На мача с боя не съм бил, но бях на мача, когато Левски би ЦСКА със 7:2. Голям резил беше! ЦСКА беше си осигурило първото място и играеха като дървета. Двамата с приятеля ми така и не осъзнахме кога головете станаха седем. Та Гунди съм го виждал как играе на живо. Много елегантен играч беше. Мачът с Англия го гледахме по телевизията в кварталния ОФ клуб. Голямо скачане и викане беше, когато Аспарухов вкара гола на Бенкс.

Това направо ме утепа! На мен ми се струваше, че сериозно гледаш на историята. При наличие на такова сведение, занимаващите се с проучване на историята на Васил Левски и отричащи поп Кръстьо да го е предал, направо трябва да се гръмнат. И понеже и аз съм един от тях, ще те запитам: ти за будали ли ни мислиш? Аз пък да те питам: според теб как са научили въпросните Цветкови този факт? Напили са попа и той си е признал. Така ли? Пълна тъпотия! Текстът на Обретенов е: „Поп Кръстя били оставили свободен, без да го запрат. Като се срещнал Левски с поп Кръстя, тоя му признал, че има у него комитетски пари 35 000 гроша, че щял да му ги предаде, след като си прегледат по-свободно сметките, за което могли да отидат в с. Къкрина, на комитетското ханче.” Въпросите са: кога поп Кръстьо се е срещнал с Левски за да се уговорят за ханчето; и на кого Левски е казал за уговорката си с попа? Поп Кръстьо в своята дописка до в. „Марица”, която след подаването й е иззета от пощата в Ловеч по заповед на тогавашния окръжен управител Марин поп Луканов, е написал: „При тия явни шарлатании нашите подвижници, без да ги е срам; ако не от хората, поне от съвестта им, и, без да помислят, че коги да е правото ще излезе на лице, дозволяват са още да говорят тук там (между простите хора, разбира се, за да потвърдят шарлатаниите си), че у п. Кръстя имало не знам колко хиляди гроша комитетски пари, които останали тогава у него. Чудно защо не обнародваха и това, но то ся види, тии, като виждат, че прилича да излезе наопъко, не ся решават да го обнародват, и само дето им уйдисва го говорят.” Поп Кръстьо намеква, че не е той човекът, който е взел комитетски пари „за ден-два”. Към дописката е имало приложени документи, които са прибрани от конфискувалите писмото и са изчезнали. Въпросът с председателството на комитета в Ловеч не е изяснен докрай. Повечето от участниците в него сочат, че Марин поп Луканов е бил официално председател. В протокол № 1 от 14 декември 1872 г. на извънредната следствена турска комисия в София е записано, че председател на Ловчанския комитет е Марин поп Луканов. Това, че поп Кръстю вероятно е поел функциите на председател, само доказва, че след убийството на слугата на Денчо Халача, извършено от Васил Левски, не само Димитър Пъшков, но и Марин поп Луканов са се отказали от комитетска работа. От писмото от 7 октомври се вижда, че всички комити в Ловеч са се изпокрили и комитетът там на практика се е бил разпаднал. Пъшков и поп Луканов са били прави, когато на разпитите са отричали да са членове на революционния комитет в Ловеч. То и поп Кръстьо може при арестуването си да е излязъл с твърдението, че в Ловеч революционен комитет тогава няма и е бил прав. За това и са спрели по-нататъшните затваряния на членове на комитета. Марин поп Луканов присъства на общото събрание на БРЦК като представител на Ловеч и Троян, именно като председател на Ловешкия ЧРК.