К.ГЕРБОВ

5 (арх. № 217). † Іѡань Михаиль воевода и господинь, дават господство ми сіѧ ѡризмо господства ми сѣмзи Брашовѣном и Рѫжновѣнѡм, іако варе кои чл(овѣ)кь ѿ земѧ господства ми рѡдїтелѣ и господства ми имат дльгь ѹ Брашовѣнь, а онь да подет тамо, да си ищет дльгь ѡт длъжника; ако мѹ не би платил ѿ волѧ, а тои да го тѧглит прѣд пръгари, да ако щѫт имѣти ѿ кѫдѹ взѧти, а тїе мѹ щѫт платит. Аще ли не би имал длъжникот ѿ кѫдѹ платит, а онь да си бїе ѡчи, що нѣ сї е дал добитьк ѹ добра чл(овѣ)ка. А никто да не смѣеть взѧти зде залѡг ѿ правѣх людї, ѿ Брашовѣн, и нигде се не заложѫт. Ѡти варе кто се би́ покѹсиль да им позабавит, аще и влас един, имат изгинѫт ѿ родїтелѣ господства ми и ѿ господство ми. Нѫ котрижде да си ищет тамо длъг ѿ длъжника, по ѡризмѹ господства ми. † Іѡ Михаиль воевода, милостїѧ божїѧ господинь. http://macedonia.kroraina.com/lm/lm_6a.htm#g3 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– 17 (№ 227). † Пръгаремъ ѿ Брашов. † Іѡанъ Радѹлъ воевода и господинъ вьсеи земи ѹггровлахіискои, пишет господство ми приіaтелем господства ми, пръгарем ѿ Брашов. Тѹзи, защо мѣ сте просиле за вамѫ ѿ Длъгополе, а не бъдет. А господство ми е оставилъ, по-мнѡг(о) да не бѫдет. Ѹчинило е господство ми, да бѫдет по законѹ, како е билъ ѹ дни Мирче воеводе. И тази щѫ дръжат, толко вие да дръжите. Сираком господства ми криво да им не бъдет. Занъ е мило ѿ вас господстствѹ ми. И богъ ви веселит. † Іѡ Радѹл воевода, милостиѧ божїѧ господинь. http://macedonia.kroraina.com/lm/lm_6a.htm#g3 –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Отъ Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура. 15__ [[ Мунтения (Valachia montana) не е резултатъ отъ разпокѫсваньето на „ромъно-българско царство”. Но титлата Iw значи Іоанъ и е взета направо отъ титлата на Асѣневцитѣ. Въ Влахия е имало плътно българско население, което е наложило и на Ромънитѣ своятъ езикъ като официяленъ ]] ... Ксенополъ казва (II. 219.), че българскитѣ думи, съ които се означаватъ службитѣ въ Влахия, неопровержимо показвали, че те били въведени отъ българското царство, което е било на югъ отъ Дунава. Ала какъ е станѫло това? Споредъ Ксенопола, българскитѣ държавни служби и изобщо българската организация Ромънитѣ приели отъ България „поради голѣмата омраза къмъ Маджаритѣ”. Това е станѫло слѣдъ като Ромънитѣ се устроили въ Влахия; тогава именно влѣзли въ приятелски, сношения съ Българитѣ на югъ отъ Дунава, и отъ тѣхъ приели номенклатурата на тѣхната администрация, толкова по-лесно, че били еднакви по вера и по черковния езикъ, който е билъ въведенъ и като официяленъ езикъ. Ала това обяснение, за което Ксенополъ мисли, че твърдѣ лесно се дава (foarte lesne), не се съгласява съ историческитѣ факти. Противъ това тълкуванье говори и онова „Iw”, съ което се захваща титлата на влашкитѣ и молдавскитѣ войводи. Различни тълкувания сѫ давани на това Iw, а най-сетне всички признават, че то е взето отъ титлата на българскитѣ царье отъ Асѣневския родъ, и то още отъ времето на Калояна или Іоаница, както го казватъ Ромънитѣ. Ето какво е писалъ Венелинъ по тоя въпросъ въ свое време. Той казва, че въ негово време въ Влашко нѣкои (lе vulgaire) мислели за въпросното Iw, че то означава Iwaнъ, а други Iwна, трети Iwвъ, и споредъ това тълкували, че всичкитѣ войводи нарицательно се казвали Ивановци, Іоновци или Іововци, и че въобще никой не знаелъ добре да разтълкува това Iw. Слѣдъ това Венелинъ продължава: „Думата воевода първоначално не е била титулъ на независимъ владѣтель, а название на областенъ управитель. Басарабъ, т. е. сегашна Влахия, е била българска область; поради това е ясно, че нейнитѣ войводи сѫ били чиновници или намѣстници на българскитѣ царье. Думата войвода е останѫла въ титлата и тогава, когато казанитѣ управители станѫли независими отъ България. Къмъ думитѣ „Воевода Басараба” сѫ прибавяли още: „и господинъ всей земли Угровлахійской.” Извѣстно е, че се туря „милостіѭ Божіеѭ” прѣдъ титулатурата; ала прѣдъ титлитѣ на подчиненитѣ власти се споменувала слѣдъ „Божіеѭ” и върховната власть, така нпр. епископитѣ въ Унгария и сега се пишѫтъ: Nos Dei gratia et favente clementia N. Caesaris, Episcopus etc. Така се писали и Басарабскитѣ войводи. Изъ българската история знаемъ, че слѣдъ като паднѫлъ Цариградъ подъ Латинитѣ на 1204 г., българскиятъ царь Іоанъ, на зло на Балдуинитѣ, като владѣлъ съ Румелия и Македония, приелъ титлата „кесарь на цѣла България, Гърцитѣ, Албанцитѣ и Сърбитѣ.” Това е била блѣскава епоха на въстановената България. Отъ този незабвенъ за България Іоанъ произтича и титлата: „Милостно Божіею и Іоанна (кесаря) Н. Н. воевода и проч.” Когато сетнѣ поради вѫтрѣшни раздори потъмнѣлъ блѣсъкътъ на български царье, тогава полу-феудалнитѣ и полу-васалнитѣ владетели на дунавскитѣ и забалканскитѣ страни по една мода гледали да си присвоѭтъ титлата „деспотъ” (δεσπότης), или, както Българитѣ по своему прѣвождали, „господарь.” Господари се наричали въ Цариградъ царскитѣ синове или наслѣдницитѣ на прѣстола, а така сѫщо и други роднини, които имали владения въ Македония, Тесалия, Албания, Морея и Сърбия. Въ това врѣме се явяватъ и Бесарабскитѣ войводи подъ име „господари!” Титлата „господарь” е могълъ да раздава само императоръ или царь. Слѣдъ разстройството на българ. царство, войводитѣ почти инстиктивно означавали въ своята титла, отъ кого произхожда тѣхното господарство; заради това името Іоанъ е останѫло постоянно въ титулатурата на бесарабскiтѣ господари. Но понеже, както въ всѣки титулъ, почнѫли да го употрѣбяватъ и съкратено, най-сетнѣ излѣзло: „милостиѭ божіеѭ и Iw Н. Н. воевода”. Най-наподирѣ билъ изпуснѫтъ и съѭзътъ и прѣдъ Iw. Въ не важнитѣ книжа се изпускало и „милостиѭ божіеѭ” и никой не е забѣлѣзвалъ, че Iw станѫло безъ нужда неразделно отъ името на господаритѣ, а невѣжественитѣ писци продължавали да пишѫтъ Iw, като, обикновено, не сѫ знаели източникътъ и значението му”. Приведохме Венелиновитѣ думи подробно, за да се види, какъ и тогава още, когато тоя въпросъ никакъ не бѣше тъй разясненъ, както е днесь, проницателниятъ Венелинъ въ главни черти вѣрно е сѫдилъ. Ето и днесь, 60 години слѣдъ тия думи на Венелина, историята признава, че титлата Iw значи Іоанъ и че е взето направо отъ титлата на Асѣневцитѣ. И Ксенополъ казва: „Iw въ титлитѣ на влашкитѣ и молдавскитѣ господари е заето отъ българскитѣ царье, които носѣли въ титлата си Іоанъ, отъ царя Іоаница (Калоянъ), синонимъ на цезарь. Тая титла, както и всичкитѣ боерски наименования у Власите, сѫ заети отъ Българитѣ слѣдъ основанието на влашкитѣ господарства. „Войвода” сѫ имали още отъ Трансилвания.” (II. 212.). [1] Ала колкото и да може да се каже, че Iw е заето отъ Българитѣ слѣдъ основанието на ромънскитѣ войводства, пакъ трѣбва особено да се обясни това заемванье, понеже не е въпросъ за заемванье на обикновени служебни и др. термини, а за една важна съставна часть отъ титлата на българскитѣ царье. Венелинъ съ право подозира тукъ силно доказателство, че държавното право на второто българско царство се е простирало и върху странитѣ прѣко Дунава. И ние не можемъ инакъ да разберемъ, какъ е попаднѫло въпросното Іwaнъ [2] въ титлата на ромънскитѣ войводи. 1. Познато е, че всичкитѣ Асѣневци употрѣбяватъ до сѫщь таково Iw или Іоанъ прѣдъ името си, както и ромънскитѣ войводи. Проф. Ксенополъ се убѣдилъ въ тъждеството на романското Iw съ Асѣневското Iw, първо когато госп. Бяну, библиотекарьтъ на ромънската академия, му обърналъ вниманието върху фотографическия снимъкъ изъ Іоанъ-Александровото евангелие, описано отъ Шолвина въ Archiv f. slav. Philologie т. VII. (вж. сѫщиятъ снимъкъ, гдѣто е пълната титла на царя Іоана Александра и въ Мин. Сборн. VII. т. отъ задъ.). Сѫщото е трѣбвало и по отъ рано да се забѣлѣжи въ издаденитѣ български грамоти и надписи отъ врѣмето на Асѣневцитѣ у Шафарика, Срѣзневски и Палаузова. 2. Забѣлѣзваме, че въ оригинала на грамотата на Михаилъ войвода отъ 1418 год., която тукъ издаваме (№ 5.), намѣрихме написано цѣлото име „Іwанъ” вмѣсто обикновеното Iw. http://www.promacedonia.org/lm_da/lm_da_dako-romyni_1.htm#15

Аз съм приел сведението на Асен Василиев за меродавно. Според него „предимето“ Йоан, означаващо „богопомазан“ било въведено по времето на Йоан Асен – богопомазания Асен. Следователно за Йоановците от Първото българско царство не би трябвало да има съмнения дали става дума за име или титла. Във Влашко изглежда възприемат титулатурата „Йоан“ от нас, като любопитното при тях е, че те нямат владетел с име Йоан (!). https://bg.wikipedia.org/wiki/Списък_на_владетелите_на_Влахия Не е сигурно дали „Йоан“ има точно смисъл на „богопомазан“, но да се приема, че Йоан е равностойно на Иван е голяма грешка, като се има предвид, че може да става дума за титла или родствено име. Като пишем, например Йоан Асен, или Йоан Александър, поне се доближаваме до изворите.

Мирче Воевода е бил съвременник на Йоан или Иван Шишман. Твърди се, че дори бил поставен за влашки воевода от българския цар. Сам Мирче се е нарекъл Йоан. Кой го лиши от това „име“?

Като се приеме, че „йоан“ не е Иван, посоченото сведение на Патриарх Евтимий трябва да се разбира като „ Бог въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асен, който в светото кръщение бе назован „богопомазан“. Т. е. Асен Младши е бил богопомазан и затова бог му е помогнал. „Богопомазан“ е аналогично донякъде на византийското „багренородни“. При наследниците на „Иван“ Александър се е получил конфуз. Обясняват, че „за да наложи сина си Иван Шишман, втората съпруга на цар Иван Александър – похристиянчената еврейка Сара (Теодора) изтъква довода, че синът ѝ е багренороден, роден в пурпур. Иван Александър отстъпва пред претенциите на Теодора и обявява Иван Шишман за свой наследник, а на Иван Срацимир определя, така нареченото Видинско царство в западна България.“ https://bg.wikipedia.org/wiki/Багренородни Всъщност и двамата сина са станали владетели на царства, понеже са били определени за богопомазани. Разказана с Ивановци, българската история прилича на руска приказка: „Всеки Иван получил по едно царство“.

И къде в двете жития се посочва това, на което ти държеше много преди време: че Йоан Асен е бил инициаторът за битката при Клокотница? Той е нападнал Теодор Комнин. А и в житието на св. Петка е уточнено: „В това време благочестивият български цар Иван Асен, син на стария цар Асен, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието...“ АЗЪ ІѠ АСѢНЬ ВЪ Х҃ Б҃ ВѢРНЫ ЦР҃Ь И САМОДРЪЖЕЦЪ БЛЪГАРОМЪ С҃НЪ СТАРОГО АСѢНѢ ЦР҃Ѣ Ако ІѠ е име Йоан, защо синът не посочва баща му да е бил също Йоан, както е представено в руската хроника. Да, това определено е грешка в хрониката. Но че мощите на Йоан Рилски са пренесени в Търново от цар Йоан Асен, е написано и в Проложно житие на Йоан/Иван Рилски от Драгановия миней.

Според Никоновската хроника мощите на Йоан Рилски са пренесени от Средец в Търново от Асан, синът на стария Асан. Бях написал Асен, ама като прочетох Евристей, се поправих, защото и в руския текст е Асан. Проф. Асен Василиев в книгата си „Социални и патриотични теми в старото българско изкуство” (изд. 1973 г., с. 67) е написал за Йоан Александър: Писах навремето по този въпрос в „Защо Шишман е Йоан, а Мирчо Велики не е? https://www.forumnauka.bg/topic/4281-защо-шишман-е-йоан-а-мирчо-велики-не-е/

Наясно ли си, какво точно търсиш? Литературата за Димитър Солунски – деяния, чудеса и пр. е многообразна. Има и такъв момент: Литература о св. Димитрии, созданная в средние века на греческом и славянских языках, велика. Полный Corpus Demetrianum до сих пор не собран и не издан https://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Byzanz/VII/600-620/Dimitr_Solun/pred.htm Текстовете, свързани с българите и България са в посочения том на ГИБИ.

Винко Прибоевич (на хърватски: Vinko Pribojević) e хърватски историк, доминиканец, формулирал панславянската идея. Счита се за предшественик на последвалия илиризъм и създател на т.нар. хипотеза за балканската етногенеза на славяните. Заедно с неговите сънародници и последователи Мавро Орбини и Юрий Крижанич формира своеобразната хърватска света троица на ранната панславянска идеология в периода XVI-XVII век. Въпреки че, идеологията създадена от Прибоевич не издържа критиката на XIX век, той се смята за първия автор забелязал съществуването на свързани славянски общности - южните, западните и източните славяни. Оправдава съществуването на панславянската общност чрез ясни езикови, исторически и културни маркери с аргументи. Славянският феномен е откритие на Винко Прибоевич. Идеологията му провокира формирането на етикета илирийски език за всички южнославянски наречия по него време, а също така и последвалите лингвистични напъни на Крижанич през следващия XVII век - да създаде изкуствен всеславянски език. https://bg.wikipedia.org/wiki/Винко_Прибоевич

Има виждане, че Инокентий се е объркал, като е възприел думата „власи“ не като овчари, а като „римляни“. В първото писмо до Калоян от 1199 г. папа Инокентий III отбелязва: „А ние, като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим и че ти си получил от тях благородната кръв и чувството на искрена преданост, което ти имаш спрямо апостолическия престол като по наследствено право, отдавна вече си поставихме за цел да те посетим посредством писма и пратеници...“ В ЛИБИ 3 обясняват: „Папата твърди, че дедите на Калоян произхождали от благороден римски род. Тази мисъл на папата става напълно ясна, като се съпостави с обикновеното титулуване на Калоян от негова страна – „цар на българи и власи“. Поради политически съображения Калоян приема това внушение за своя произход (вж. писмо № 2). В отговора си до папата (въпросното писмо № 2) Калоян отбелязва: „Аз, Калоян, император на българите и на власите, ти желая радост и здраве. Известяваме на ваша светлост, че получихме вашето пресвето писмо, което ни донесе благочестивият бриндизийски архипрезвитер, и ние го сметнахме по-скъпо от всяко злато и кой да е скъпоценен камък. Затова въздадохме много благодарности на всемогъщия бог, който по своята неизказуема доброта ни посети нас, своите недостойни раби, обърна поглед към нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от което произхождаме.“ Коментарът тук е: „Вероятно поради дипломатически съображения Калоян приема тук направеното внушение за римския му произход. Възможно е, от друга страна, и самият Калоян да е спекулирал с някаква своя близост към влашкия елемент в България.“ Последното въщност означава Калоян да се е определял като влах. Но възможно е папата от други източници да е научил за власите и дори конкретно за Калоян, който е отбелязан в някои латински извори като Йоан Влаха. Например в ЛИБИ 3 в „Генеалогия на Фландърските графове“ четем: „В 1205 г. от въплъщение господне нашият константинополски император Балдуин, граф на Фландрия и Ано, бил пленен от Йоан, по прякор Влах...“ (с. 302) Васил Златарски е направил също коментар по въпроса. Написал е: „И тъй, Инокентий III, обръщайки се къмъ българския царь съ своето предложение, си послужилъ съ сѫщия мотивъ, съ който обикновено започвали своитѣ сношения съ православнитѣ господари, именно, какво нему е добре известна неговата преданость къмъ римската църква, но въ дадения случай папата се научилъ по слухъ (audito) и за нѣщо повече — за неговото римско потекло. Нѣма съмнение, че Инокентий III тукъ е използувалъ титлата на търновския царь. Въ папската канцелария вече е имало сведения, че тамъ, на Балканския полуостровъ, имало единъ народъ „власи”, който говорѣлъ езикъ близъкъ на латинския; за неговото сѫществуване вече сѫ знаели въ Италия, а, може би, и въ Римъ още отъ времето на първото норманско нашествие на полуострова (1081—1085) — съ тѣхъ е ималъ работа Боемундъ Тарентски въ Тесалия презъ 1083 год.; освенъ това, още въ XI вѣкъ е сѫществувало мнение, че тия власи сѫ потомци на изселници отъ Италия. Затова, понеже отъ кръстоносцитѣ на третия походъ въ папската канцелария сѫ знаели, че търновскиятъ господарь се наричалъ, споредъ тогавашната географска терминология, царь на „власитѣ”, т. е. на българитѣ отъ северна България, Инокентий III не се забавилъ да изтъкне въ първото си писмо до Калояна като най-силенъ мотивъ неговия римски произходъ.“ http://macedonia.kroraina.com/vz3/vz3_1_4.htm Любопитно е, защо Златарски споменава власите в северна България (имало ли е там такива?), а не тези в Тесалия. Но разсъжденията му, защо папа Инокентий III е решил, че Калоян има римско потекло, са логични.

Да довърша защо Асеневци се определят като власи и за кои точно власи става дума. В История славянобългарска, Паисий Хилендарски пише: „По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите и плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий. Него били славели и почитали търновските и българските царе от началото, от род в род, от благочестивия Михаил до светия Йоан-Владимир. Тоя свети мъченик закрилял дома и рода на българските царе и бил изпратен от Бога, за да помогне и поднови българското царство в Търново. Рекъл на патриарха да постави Асен за цар на българите. Бог ще бъде с него и българският скиптър ще успее в Асеновата ръка. Така патриархът по божие повелие повика Асен и неговия брат Петър от Влахия. Били от царски род, внуци на Гаврил, Самоиловия син, който бил изгонен, както се каза, във Влахия. Заповядал им да съградят хубава черква в Търново на името на светия мъченик Димитрий. Патриархът повикал българските епископи и господари в Търново за освещаване на черквата. И по божие повеление събрал се много народ. Когато патриархът осветил черквата, донесъл венец и багреница, венчал Асен на българския престол и казал на всички, че му било заповядано от Бога чрез свети Димитрий. Тъй народът от радост извикал гръмогласно: „Да живее Асен! За много години на българския цар Асен! За много години на Йоана, най-блажения патриарх търновски, и на цяла България! За много години!“ Така много български господари се присъединили към цар Асен. Той поставил брат си Петър в първи и велик военен чин и наредил цялата военна уредба по предишния ред, както са имали неговите прадеди — търновските царе. Българският народ се стекъл единодушно като един човек в Търново в помощ на Асен. Събрала се войска и от Влахия, изпратили я влашките господари в помощ на Асен. Волята божия била с Асен. Дошла му голяма помощ отвсякъде, закрепил се на българския престол и отмъстил на гърците двойно за обидата и угнетението, което те 70 години причинявали на българите и взимали тежък данък от тях. Така и те през 60 години давали данък на Асен и неговия син Йоан. Понеже те ослепили българите при цар Самоил и причинявали на българите много тайни пакости, и тях ги постигнало това по-късно от българите. Наели и пратили срещу Асен и България триста хиляди гръцка и от различни народи войска, но Асен и българите избили и поробили цялата тая войска за осем години. Едва тогава престанали да воюват с гърците и да им отмъщават за първата българска обида. В старите ръкописни книги се намира разказ за тоя цар Асен стари как след смъртта на светия патриарх Йоан повикал от Охрид светия отец Теофилакт и го поставил патриарх в Търново. Тоя премъдър и вселенски учител в тия времена просветил и очистил от различни ереси България, също и Влахия. Всички власи окончателно били приели латинската ерес и изпърво четели по латински, тъй като с латините са един род и език. Свети Теофилакт подбудил цар Асена, той тръгнал срещу Влахия, покорил двете Влахии под своя власт и забранил на власите — който чете по латински език и изповядва римско изповедание и вяра, да му се отреже езикът. И им заповядал да четат по български и да държат православната вяра. Така от това време власите се обърнали пак към православието и четели по български език до скоро време. Сега русите отново им превели писанието на прост влашки език. Така с грижата на светия патриарх Теофилакт и цар Асен много народ се обърнал към православието.“ https://chitanka.info/text/3746-istorija-slavjanobylgarska/4#textstart Според разказа на Паисий Асен и Петър били потомствени българи от Македония, но родени във Влахия. Коя обаче? Почитанието на свети Димитър Солунски сякаш подсказва, че става дума за Велика Влахия, която е била близо до Солун. Паисий пише, че цар Асен „покорил и двете Влахии“. Явно става дума за Голяма и Малка Влахия. Малка Влахия или Мала Влахия е планинската територия над и в Етолия и Акарнания, днес в Акарнанските планини в Гърция. Названието идва по другото споменавано от средновековните хронисти - Велика Влахия, означаващо влашките поселения (арумъни) в пиндските планини около Тесалия през средновековието. Когато Стефан Душан завладял земите до Атинското херцогство, той се назовавал и „граф на Влахия“. Поселения от власи (арумъни) се споменават по това време освен в тези две области на Гърция, но и в Евбея, Пелопонес и даже в Крит. Власи има и в Епир - Янина. Според Янинската хроника, деспот Тома Прелюбович Комнин ги използва срещу размирните албанци по тези земи. https://bg.wikipedia.org/wiki/Малка_Влахия В Пространно житие на Иларион Мъгленски Патриарх Евтимий отбелязва: „След много време, когато гръцкото царство обедня и съвсем отслабна, а българското се въздигна много, тогава преблагочестивият цар Калоян владееше българския скиптър. Като прояви голяма храброст, той превзе не малка част от гръцките земи, сиреч Тракия и Македония, Тривали и Далмация, а към тях – Неада и Елада, а също и Етолия.“ (Стара българска литература. Том четвърти. Житиеписни творби. С., 1986, с. 107) Завладявайки двете Влахии, Калоян се определя като "цар на българи и власи".

"Историята на император Анри" от Анри дьо Валансиен „ІХ. [Есклас, батовчед на Бурил, се съюзява с императора, който му обещава дъщеря си] 545. И така, вече чухте как Бюрил беше победен и стана всичко, което чухте. Какво повече да ви кажа? Нашите хора стигнаха до Крюсмон и обградиха града и замъка. Есклас, високопоставен сеньор, който воюваше срещу Бюрил, макар да му беше първи братовчед (защото Бюрил твърдеше, че земите, владени от Есклас, трябва да бъдат негови, а Есклас отричаше; и затова враждуваха помежду си); та този Есклас прати [вестители] при император Анри, за да се помирят, тъй като искаше да разполага със силата и помощта му. 546. Точно както ви казах, след това Есклас дойде при императора и го откри да седи в шатрата си заедно с най-високопоставените барони. Есклас дойде в шатрата, където бяха бароните, падна в краката на императора, целуна ги, а сетне и ръката му. Какво да ви кажа? Мирът беше сключен и потвърден, а Есклас стана там човек на император Анри и се закле оттук нататък да му бъде верен и покорен като на свой законен сеньор. 547. Тогава маршалът му каза насаме да поиска от императора единствената му дъщеря. И Есклас отново падна на колене пред императора и му каза: “Господарю, чух, че имате дъщеря, която ви моля, ако ви е угодно, да ми дадете за съпруга. Аз съм твърде богат със земи и съкровища от сребро и злато и ме смятат за голям благородник в моята страна. Затова ви моля, ако ви е угодно, да ми я дадете.” 548. И всички високопоставени мъже, които присъстваха там, го посъветваха да я даде на Есклас, за да му служи той на драго сърце и с по-голямо усърдие. А императорът каза: “Сеньори, щом вие ме съветвате, давам му я.” После се усмихна, повика Есклас и му каза: “Есклас, давам ви дъщеря си, стига Бог да позволи да й се радвате; и с нея ви отстъпвам всички завоевания, които направихме тук, при условие, че бъдете мой човек и ми служите. Ще ви даря също и Голяма Влахия, чийто владетел ще ви направя, ако е угодно Богу и съм жив.” 549. Заради това Есклас падна в краката му и, плачейки, му благодари горещо. Тогава Есклас се върна [в собствените си земи], а нашите дойдоха пак в един замък, който се нарича Естанемак; и там Есклас отново дойде при нашите хора. Тогава нашите барони започнаха да се питат къде и кога ще се ожени той за девойката. А императорът му подари коня си, който много обичаше, и сетне му повери брат си Йосташ с два отряда негови хора; само че единият беше съставен от гърци от Андренопл, а другият от наши французи.“ https://glishev.blog.bg/technology/2007/11/08/quot-istoriiata-na-imperator-anri-quot-ot-anri-dio-valansien.130773 „Българските или дакийските славяни се спуснали от общославянската прародина н населили плътно дн. Молдова и Влашко, но проникнали и на запад, южно от Бескидите и Високите Татри, достигайки до левите брегове ни Средни Дунав и Хрон. т.е. в дн. източни дялове на Словашко и Унгария, и Задкарпатска Украйна. Седмиградско н Банат, а на юг до Долни Дунав и Сава. В края на VI и началото на VII в. те проникнали и станали пълни господари, като направили свое отечество средния, източния н южния дял на Балканския п-в. Като унищожили византийската власт във вътрешността иа полуострова, те принудили елинизираннте елементи от старото население да се изтеглят в Мала Азия, в малкото оцелели и останали под контрола на империята крепости в Цариградския п-в, Солун. Атика, част от пелопонеските брегове с Егейските о-ви. Драч и далматинските прис­танища. По съшия начин южните славяни изтласкали и романизираните елементи, които още веднъж се отдръп­нали, този пьт към високопланинските части, предимно в западния дял на Балканския полуостров. Там романнзираното старо население се съсредоточило в по-значителен брой в пл. Пннд и Северна Тесалия (придобили тогава името Велика Влахия, срещано в изворите), в край­брежните планини на Адриатика. т.е. в дн. Истрия, Далмация и Черна гора (двете последни са наричани през средновековието Мавровлахия), в Сърбия, където заели областите Стари Влах и Влашка земя, а в по-малобройни групи - в планините на дн. области в Македония (Мъгленска. Костурско и др,). Отдали се на трансхуманно скотовъдство, романизираните остатъци от старите обитатели на Балканите общували с населението в околните низини с българите около Велика Влахия или със сърбохърватите в остана­лите покрайнини. Това водело до сродяване чрез смесените бракове и частичното претопяване на планин­ците пастири в заобикалящата ги и превъзхождаща ги в културно отношение славянска маса.“ (П. Коледаров. Политическа география..., том 2, с. 21) Велика Влахия или Голяма Влахия (на гръцки: Μεγάλη Βλαχία; на румънски: Vlahia Mare), срещана също и като Тесалийска Влахия, е средновековна област около Тесалийската равнина, включваща предимно по-високите части на планините, ограждащи полята. Терминът е в употреба през периода 13 – 14 век... Приеманата като първа жена историчка в историята – Ана Комнина, през 12 век, ни съобщава за т.нар. Велика Влахия с нейните селища и съюзи в планините на Тесалия, и най-вече в Пинд. Алексиадата е основен исторически източник и за т.нар. въстание на Никулица Делфина. През същия век равинът Бенямин Туделски счита, че няма сила, която да покори власите. След превземането на Константинопол от латините, византийските хронисти съобщават за възникването на независими на практика влашки владения в планините на Тесалия, обозначавани все така като Велика Влахия. През 1230 г. територията е анексирана от Епирското деспотство, а след Клокотнишката битка, заедно с по-голяма част от земите на деспотата, е в границите на Втората българска държава. https://bg.wikipedia.org/wiki/Велика_Влахия

Руската страна за конфликта: Обыкновенный фашизм. Украинские военные преступления и нарушения прав человека (2017-2020) https://украинские-преступления.org/#p=2 Этап специальной военной операции на Украине. Анатомия антироссийской политики в Европе https://www.instituteofeurope.ru/images/uploads/doklad/390.pdf

Украинци твърдят, че домовете им са разрушени от тяхната армия (ВИДЕО) https://www.lentata.com/page_25142.html

Украинская община Крыма призвала Киев выполнить все условия России "Уверена, что в любом случае специальную военную операцию необходимо довести до конца, нельзя останавливаться на полпути. Чтобы наступил мир на Украине, необходимо выполнить все условия Российской Федерации, но кроме этого необходим пересмотр всей системы государственности", - сказала РИА Новости Гридчина. СИМФЕРОПОЛЬ, 13 мар – РИА Новости. Глава украинской общины Крыма Анастасия Гридчина высказала мнение, что для достижения мира на Украине ее властям нужно выполнить все условия России и пересмотреть нынешнюю систему государственности. По ее мнению, будущее государственное устройство Украины - федерация или конфедерация. "Возможно, даже отдельные области Украины решат пойти по пути советских социалистических республик и создать собственные независимые государства, но и исключать желания некоторых областей вступить в состав России тоже нельзя", - полагает Гридчина. https://ria.ru/20220313/usloviya-1777897861.html?utm_source=yxnews&utm_medium=desktop

https://ria.ru/20220309/ukraina-1777222627.html?utm_source=yxnews&utm_medium=desktop

Публикува Март 13, 2016

Държавната дума е въведена през 1905 г. по предложение на граф Сергий Юлиевич Витте като съвещателен орган към царя. Първите два опита да стане активна, направени от цар Николай II, са неефективни. Впоследствие всички Думи са разпуснати едва след няколко месеца. След избирателната реформа от 1907 г., третата Дума, избрана през ноември 1907 г. е съставена основно от членове на високата класа, като радикалните влияния в Думата са почти изцяло премахнати. Създаването на руската Дума след революцията от 1905 г. е предвестник на значителни промени в Руската автократична система. Държавната дума е въведена през 1905 г. по предложение на граф Сергий Юлиевич Витте като съвещателен орган към царя. Първите два опита да стане активна, направени от цар Николай II, са неефективни. Впоследствие всички Думи са разпуснати едва след няколко месеца. След избирателната реформа от 1907 г., третата Дума, избрана през ноември 1907 г. е съставена основно от членове на високата класа, като радикалните влияния в Думата са почти изцяло премахнати. Създаването на руската Дума след революцията от 1905 г. е предвестник на значителни промени в Руската автократична система. https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавна_дума Абсолютната монархия е монархическа форма на държавно управление, при която цялата власт в страната (законодателна, изпълнителна, съдебна, а понякога и духовната власт), de facto и de jure, е съсредоточена в ръцете на монарха. При абсолютната монархия монархът осъществява изпълнителната власт съвместно с правителство, а законодателната – с помощта на различни законосъвещателни органи (изборни или назначавани). При тази форма на управление липсват каквито и да е способи за ограничения на властта на монарха. https://bg.wikipedia.org/wiki/Абсолютна_монархия

В средата на 70-те години на ХІХ в. националноосвободителното движение на народите от Балканския полуостров, които се намирали под пряката власт на Османската империя или били политически зависими от нея, навлязло в етап, който се оказал решителен. През 1875 г. станали въоръжени стълкновения между християнското население и турските войски, при които проличало, че турското правителство, известно като Високата порта или само Портата, има трудности да се справи с народните вълнения, било чрез сила, било чрез реформи. Великите сили в Европа констатирали, че Османската империя очевидно е навлязла в политическа и икономическа криза...

https://duma.bg/karibska-kriza-v-iztochna-ukrayna-n250750

И на Александър II му е писнало да го залъгват турците и европейските държави със споразумения. Предложенията на Цариградската конфереция от 1876 г. са били подобни на Минските: турската империя е трябвало да осигури автономия на областите, в които живеят българите. Но тогава Турция, подкрепена от Англия, веднага отказва да изпълни тези искания и руският император влиза с войската си в България, за да уреди сам въпроса. Английското правителство го укорява, че не е трябвало да прави това, можел е да изчака да видят дали турците все пак няма да направят някакви реформи в България. Минските споразумения в т. 11 предвиждат: „Провеждане на конституционна реформа в Украйна с влизане в сила на нова конституция, предполагаща в качеството на ключов елемент децентрализацията (с вземане предвид на особеностите на отделни райони на Донецка и Луганска области, съгласувани с представителите на тези райони), а също така и приемане на постоянно законодателство за специалния статут на отделни райони на Донецка и Луганска области...“ Украйна не изпълнява споразуменията вече седем години. Явно нервите на Путин не са издържали и историята се повтаря. Сега на мода е „демокрацията“ в аспекта „всеки сам си решава“. И „евроатлантическите ценности“, според които границите в Европа не могат да се прекрояват. През 1877 г. е бил валиден Парижкият договор от 1856 г., подписан от всички велики сили, който има подобно изискване, с което се гарантира целостта на Османската империя. Русия обаче го нарушава и се появява Третата българска държава. Появява се, защото политиците тогава са били явно по-мъдри и чрез взаимни отстъпки на Берлинския конгрес се споразумяват, как да изглеждат управлението и границите на страните, замесени в конфликта. Да направят същото и днешните политици. Няма да стане обаче, с презумпцията „всеки сам си решава“.

Украинците сами си избраха евреина Зеленски за техен президент. А той сега, като Соломон Паси, казва: «Майната му на православието!» И иска преговорите с Русия да се водят на неговия майчин език - с посредничеството на Израел. https://www.24chasa.bg/novini/article/10977741 Ще трябва да си припомним думите на Достоевски за славяните. https://kazanto.ru/bg/christianity/dostoevskii-o-slavyanah-neozhidannoe-dostoevskii-o-slavyanah.html Разбира се, в искането на Зеленски трябва да се отчете и влиянието на финикийските знаци. https://fakti.bg/world/656665-baidan-otpusna-600-mln-dolara-na-ukraina

Бившият президент на САЩ Доналд Тръмп определи като "гениални" действията на президента на Русия Владимир Путин по отношение Украйна и нарече руския лидер "много разумен", съобщават "Дейли мейл" и "Индипендънт". Някои републиканци в САЩ се опитаха да хвърлят вината за кризата върху президента Джо Байдън, заявявайки, че Русия не е нахлувала никъде по времето, когато Тръмп беше президент. Самият Тръмп също публикува по-рано туит, в който твърди, че отношенията му с Путин са щели да предотвратят кризата, посочва "Индипендънт". Няколко часа след това изявление бившият президент заяви в радио предаване, че когато е научил, че Путин признава независимостта на сепаратистките региони Донецк и Луганск в Източна Украйна, си е казал: "Това е гениално". "Казах си: "колко е умно това", посочва Доналд Тръмп. https://dnes.dir.bg/politika/tramp-se-vazhiti-ot-hoda-na-putin-za-ukrayna-tova-e-genialno

https://www.avito.ru/rossiya/kollektsionirovanie/voennye_veschi-ASgBAgICAUQchgE?q=пули

Паисий Хилендарски е получил вдъхновение да напише своята „Историѧ славѣноболгарскаѧ о народе и о царей и о стыхъ болгарскихъ и о въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ“, след като е прочел руското издание на труда на Мавро Орбини "Царството на славяните". https://paisihilendarski.blogspot.com/p/blog-page_6377.html Пълното заглавие на книгата на Орбини, също е доста обстоятелствено:

За срещите на главнокомандващият на руската Дунавска армия великият княз Николай Николаевич Старши със султан Абдул Хамид II в Цариград през март 1878 г. бе споменато в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, т. 3.3. Бяха изяснени главно политическите моменти, откроили се при разговорите. Могат да се дадат също повече подробности конкретно за организирането и провеждането на първите две срещи, състояли се на 14/26 март, които представляват разменени официални дипломатически посещения (визити) на вежливост. Събитието е привлякло вниманието на европейската преса и е отразено в редица руски, английски, френски, италиански периодични издания с повече или по-малко подробни репортажи, придружени с гравюри, представящи както церемониите по посрещането на главнокомандващия и султана, така и любопитни моменти от срещата на руските и турските военни от свитите на двете високопоставени особи. Между тях имало и такива, които са се сражавали едни срещу други по време на току-що приключилата Руско-турска война. Както става ясно от сведенията за събитието, приведени в периодичните издания или в записките на участниците, визитите са протекли по дипломатическия протокол, който е валиден и днес за официални посещения на държавни глави или на държавни делегации. За предварителната подготовка на срещите сведения дава граф Николай Игнатиев, тогава посланик на Русия в Цариград и главен преговарящ от нейна страна за подписване на мирния договор с Турция. След като руските и турските пълномощници подписали в Сан Стефано мирния договор, на 21 февруари/5 март 1878 г. Игнатиев се срещнал в Цариград с великия везир Ахмед Вефик паша и се уговорил с него да бъде ускорена ратификацията на договора от султан Абдул Хамид II и да се проведе размяна на дипломатически визити между него и великия княз Николай Николаевич. Главнокомандващият трябвало да посети султана в двореца Йълдъз кьошк в Цариград, а султанът, по предложение на Игнатиев - да върне визитата в Сан Стефано. За там Абдул Хамид трябвало да замине с параход и при пристигането си щял да бъде посрещнат и приет с военни почести. Игнатиев предложил и вариант, ответната визита на султана да бъде в руското посолство в квартала Пера в Цариград, като изтъкнал факта, че покойният султан Абдул Азис, след като бил посещаван от великите руски князе, връщал визитата в руското посолство. Докато Игнатиев бил още в Сан Стефано, преди да замине за Санкт Петербург за ратификацията на договора от руския император, размяната на визити не се осъществила. Причината била, че руският дипломат държал да уреди срещите така, че „те да съдействат за издигането на достойнството и значението на победителката Русия в очите на цариградското население“. Затова настоявал визитата на султана да се състои в главната квартира в Сан Стефано, като предвиждал там да се повтори картината от 19 февруари /3 март, когато бил подписан мирният договор. Тогава бил проведен военен парад на руската войска, на който присъствали много жители на Цариград. За посрещането на султана Игнатиев предвиждал да бъде направен тържествен преглед на руската армия, която трябвало да бъде строена покрай пътя, по който султанът ще мине. Начинът на осъществяване на идеята за разменените визити, обаче, не се приел от турците. Те го възприели като унижение на достойнството на султана, още повече, че в Сан Стефано той трябвало да мине пред вражеската армия, победителка в конфликта. Великият везир поискал главнокомандващият да намали придружаващата го свита и военен конвой, когато тръгне за двореца Йълдъз кьошк и ответната визита да не бъде в Сан Стефано или в руското посолство в Цариград. Турските министри излезли с твърденията, че поради разстроеното си здраве султанът не бил в състояние не само да пътува с яхтата си до Сан Стефано, но и да пристигне в Пера; че той бил плашлив и се страхувал от тълпите, които можели да бъдат подплашени от многобройния конвой и т. н. Затова предложили връщането на визитата да стане в един от султанските дворци, който по този случай щял да бъде предоставен на разположение на великия княз Николай Николаевич. След като се запознал с предложението на турските министри, Игнатиев видял в него опит да се възвиси султанът в ущърб на предводителя на руската армия и брат на руския цар. Процедурата по провеждането на двете визити унизявала руското достойнство и била напълно безполезна. Ответната визита щяла да протече скрито от турското население, тъй като султанът щял да премине само пространството от Йълдъз кьошк до един от дворците му, като и на двете места не се допускали обикновени посетители. Затова Игнатиев настоял пред Николай Николаевич да не се приема това предложение, тъй като то било отстъпка, която изглеждала незначителна в очите на европейците, но имала голямо значение за турците и ще повлияе впоследствие на технния начин на действие по отношение на Русия. Тъй като до 22 февруари/6 март, когато се предполагало, че главнокомандващият ще посети султана в Йълдъз кьошк, турците не били представили гаранции, че ответната визита на султана ще се осъществи при условията и обстановката, посочени на Портата от Игнатиев, по негово настояване пътуването на великия княз било отменено. До великия везир била изпратена телеграма, с която го известили, че „Негово императорско височество, главнокомандващият велик княз, се чувства леко неразположен и намира, че лошото време му пречи да извърши далечно пътуване и затова неговата визита не може да стане утре.“ Допълнително щели да се уговорят кога да стане размяната на визитите. С отпътуването му от Сан Стефано за Санкт Петербург, всичко се изменило, обяснява Игнатиев. Турците се възползвали от желанието на великия княз да завърже лични приятелски връзки със султана и използвайки слабостта на „сговорчивите“ дипломати от руското посолство в Цариград Нелидов и Ону, срещата се осъществила при условията, които Игнатиев отхвърлял. Руският кореспондент към главната квартира Всеволод Крестовски пише, че европейските кореспонденти в Цариград обяснявали непровеждането на срещата през февруари с предположението, че по това време турското правителство показвало известна несигурност в отношенията си с Русия. И се колебаело между искреното примирение със свършените факти и тайните надежди, които имало към европейските правителства, че те могат да променят тези факти, от които също недоволствали. А състоялата се накрая на 14/26 март среща, в различните цариградски кръгове била обяснявана с обстоятелството, че между Русия и Турция вече нямало място за каквито и да е недоразумения, колебания и пр., и че последната, искренно примирявайки се със свършените факти, искала да провежда своята по-нататъшна европейска политика не по друг начин, а в траен съюз със своята щастлива победителка. Крестовски уточнява, че той не искал да се ангажира с това мнение, а само предавал мнението на мнозинството в Цариград. Дворецът Долма Бахче и Босфора (Всемирная иллюстрация № 482, 1 апреля 1878) Кореспондентът на The Illustrated London News в Цариград Джон Бел изразил друго мнение. Според него размяната на визитите била отложена поради трудността да се уредят някои подробности по отношение на маршрута, по който великият княз трябвало да пристигне до резиденцията на султана. За да избегнат вълнението, което може да бъде предизвикано сред населението от големия брой руски офицери, яздещи на коне по улиците на Стамбул и Пера, самите руснаци предложили великият княз и неговата свита да отидат по вода до двореца Долма Бахче на борда на парната яхта „Ливадия“, принадлежаща на руската императрица. А султанът трябвало да върне посещението на борда на „Ливадия“ или по друг начин, който се приеме за препоръчителен. Турците се съгласили по отношение на посещението на великия княз, но относно обратната визита на султана предложили тя да се състои в двореца Бейлербей на азиатския бряг на Босфора, който да бъде предоставен на Николай Николаевич в качеството на негова резиденция. Било договорено визитите да се осъществят на 14/26 март. Съмнително е сведението, че руснаците са предложили султанът да върне визитата на борда на Ливадия, тъй като тя пак е щяла да протече далеч от погледите на цариградското население. Както се вижда, разменените визити между руският велик княз главнокомандващ и турският султан са преминали по сценария, отхвърлен от Игнатиев. Но макар и без участието на цариградското население и руската войска срещите са били възприети като важно политическо събитие и подобаващо са отразени както от руската, така и от международната преса. След репортажа за подписването на Санстефанския мирен договор кореспондентът на „Правительственый вестник“ Всеволод Крестовски е написал обширна кореспонденция и за визитите на Николай Николаевич и Абдул Хамид, която е препечатана в „Иллюстрированная хроника войны“. Доста обстоятелствено е представено посещението на Николай Николаевич в Цариград и от кореспондента на Le Monde illustré Дик де Лонли, който също придружава главната квартира. С подробна информация е отразил събитията в своя дневник и друг един участник в тях - секретарят на Николай Николаевич, Михаил Газенкампф. От изнесеното от тримата свидетели на събитията, с добавяне на сведенията от личния доклад на главнокомандващия до императора и на някои детайли от информациите, публикувани в европейските печатни издания, може да се добие подробна представа както за размяната на дипломатическите визити, така и на проведената в същото време среща на участвалите във войната през 1877-1878 г. руски и турски офицери. Размяна на визити на великия княз Николай Николаевич и султан Абдул Хамид На 14/26 март в 9 часа сутринта на пристанището в Сан Стефано се струпали, облечени в парадна форма с ордени, лицата, определени да съпровождат негово височество великия княз главнокомандващ, който предния ден получил покана от турския султан Абдул Хамид да го посети в Цариград. Няколко катера и лодки-миноноски ги превозили на отделни групи до двата руски парахода, с които трябвало да пътуват. На императорската яхта „Ливадия“ се качили: Николай Николаевич Старши, съпровождан от сина си Николай Николаевич Младши, херцог Евгений Максимилианович Лейхтенбергски, принц Александър Петрович Олденбургски; генерал-адютантите Артур Непокойчицки, Йосиф Гурко, граф Павел Шувалов, княз Николай Масалски, Сергей Гершелман; вицеадмирал Андрей Попов; генерал-лейтенантите Дмитрий Скобелев (1-ви), Михаил Скобелев (2-ри) и Гала; генерал-майорите Казимир Левицки, Отон Раух и Яфимович; адютантите на главнокомандващия. Предната вечер на яхтата се настанили 50 матроси от лейбгвардейската рота на морския екипаж с 4 офицера, с руското знаме и военна музика. Те трябвало да съставляват почетния караул за посрещането на султана, когато той върне визитата на великия княз, като го посети в двореца Бейлербей. Всички останали се качили на военния параход „Велик княз Константин“. Тук били намиращите се на служба при главнокомандващия и полевия щаб, началниците на отделите и управленията в действащата армия, генерал-майорите и флигел-адютантите от главната квартира и частите на Санстефанския отряд. Всички заедно съставлявали „многочислената и бляскава“ свита на руския главнокомандващ. На „Константин“ общото внимание привличал капитанът на плавателния съд, флигел-адютант Степан Макаров, и няколкото негови младши офицери, сред които бил и капитан-лейтенант Измаил Зацарьонни. Всички те били герои от осъществените „доблестни дела“ във водите на Черно море и офицерите от сухопътните войски гледали на тях с любопитство. Някои от представителите на чуждестранните армии, акредитирани при руската главна квартира, също пожелали да се включат към свитата на главнокомандващия, но при разпределението им по параходите не била проявена необходимата тактичност и те били поканени на „Констатин“, а не на „Ливадия“. Вследствие на което, на парахода се качили само американският представител - лейтенант Грин и японският представител - полковник Ямазама. Френският - полковник Галяр, германският - майор Лигниц и австрийските представители - подполковник барон Льонейзен и капитан Бола се обидили и се отказали да участват в мероприятието. Двата плавателни съда потеглили от Сан Стефано в 10 часа с музика. Параходът „Ливадия“ вървял отпред с издигнат великокняжески брейд-вимпел (широк флаг), вместо щандарт, защото великият княз не желаел да бъде поздравяван с топовни салюти. Всички намиращи се в пролива военни кораби-стационери (в това число и английските) издигнали руския военен флаг, изпратили матросите по мачтите и приветствали руските кораби с „ура“. Командата на „Ливадия“ им отговаряла по същия начин. На турските военни кораби били строени команди, които отдавали чест. В морето имало леко, сравнително плавно вълнение и времето през целия този ден било прекрасно, напълно пролетно - великолепнят изглед на Босфора и Цариград бил щедро облят от слънчевите лъчи. В 11 ¼ часа двата парахода се приближили до мястото на европейския бряг, където бил разположен султанският дворец Долма Бахче, срещу който стояли закотвени няколко турски броненосни плавателни съда и един руски военен кораб-стационер (стражеви кораб). „Ливадия“ се установила срещу Долма Бахче, а „Константин“ продължил три мили по-нататък и приближавайки се до азиатския бряг, застанал там срещу двореца Бейлербей. От кея при двореца Долма Бахче се отделили няколко парадни придворни каика с гребци, облечени в бели униформи и се приближили до императорската яхта. Двама придворни сановници се качили на нея да приветстват главнокомандващия от името на султана. След което великият княз, заедно с августейшия си син, херцог Лейхтенбергски, принц Олденбургски и началника на щаба генерал-адютант Непокойчицки се разположили в първия разкошно изработен каик и бързо се понесли по вълните към мраморния кей под звуците на музиката. На останалите каици се прехвърлили останалите от неголямата свита, намираща се на „Ливадия“. Посрещане на великия княз Николай Николаевич пред двореца Долма Бахче (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Султанът очаквал великия княз на долната площадка на стъпалата, водещи към двореца Долма бахче, заобиколен от всички министри и висши сановници, Рота от турската национална гвардия в парадна форма, строена в шпалир, отдавала чест, а военната музика свирела руския национален химн „Боже, Царя пази!“. Сред придружаващите султана били Ахмед Вефик паша, Реуф паша, Сафвет паша и Гази Осман паша. Последният бил освободен от руски плен след подписване на мирния договор и се прибрал в Цариград. Титлата „Гази“ (почетна титла на воин, отличил се в борбата срещу неверниците) той получил след отбиването на втората руска атака при Плевен. Главнокомандващият бил с параден общогенералски мундир с ордени и с лента на ордена Османие. Такава лента носели също херцог Лейхтенбергски и принц Олденбургски. От генералите само Скобелев баща имал турска лента. Всички от руската свита, които притежавали турски ордени, били с тях. Султанът бил облечен в черен партикулярен (цивилен) сюртук без никакви украшения и носел малиново-червен фес. Посрещането от негова страна се отличавало с изискана и радушна любезност. „Всичко в двора на двореца Долма Бахче е бяло като сняг - пише Дик де Лонли, - дори земята: мраморен кей, мраморни плочи, мраморни стъпала. Султанските стражи в алени носии, музикантите, облечени в небесно синьо и украсени със злато, ябълковозелените лакеи с гарнитури с цвят на настурция, се открояват като необработени нюанси сред тази невероятна белота. Акротериите и корнизите на двореца служат като стойки за кацане на семействата чайки, гмурци и щъркели. Вътре е страхотен разкош. Алебардисти образуват жив плет по стълбите, неподвижни под големите си пики като златни мумии.“ Срещата между султана и великия княз е оценена от кореспондента на The Illustrated London News като „много сърдечна и приятелска“. Дик де Лонли я вижда дори „трогателна“, имайки предвид интимният разговор, проведен от двамата. След като се здрависал приветливо с главнокомандващия, Абдул Хамид поканил августейшите гости да влязат в гостната на двореца, където настанил великият княз Николай Николаевич да седне до него. От руската и турската свита били поканени и настанени в същата гостна: от едната страна на султана и великия княз - Николай Николаевич Младши, херцог Лейхтенбергски, принц Олденбургски и генерал-адютант Непокойчицки; а от другата страна – действителният статски съветник Нелидов, първият турски министър Ахмед Вефик паша, министърът на външните работи Сафвет паша и първият драгоманин на руското посолство в Цариград, статския съветник Михаил Ону. След взаимната размяна на любезности главнокомандващият представил на султана съпровождащите го генерали. Султанът от своя страна представил висшите си сановници. Представещите се влизали последователно в тостната, при което всеки следващ се появявал не по-рано, след като предидущия излизал през другата врата. След това султанът поканил главнокомандващия да седнат на един диван в задната част на гостната, а всички от двете свити се оттеглили в съседната зала. Домакинът с ръка привикал драгоманина Ону, когото познавал, и с гостът водили в продължение на около три четвърти час разговор на четири очи, като преводач бил Ону. След приключване на интимната среща султанът любезно изпратил своя гост до кея и се сбогувал с него. В 12 ½ часа с чакащия го руски парен катер великият княз и придружаващите го се прехвърлили от двореца Долма Бахче в двореца Бейлербей. От „Константин“, който се бил спрял там по-рано, руските парни катери транспортирали до беломраморния кей на брега пред двореца останалата част от многочислената свита на главнокомандващия. След като великият княз слязъл при Долма Бахче, „Ливадия“ също престигнала при Бейлербей и чрез гребните лодки на парахода лейбгвардейската рота от морския екипаж със знамето и музиката слезли на брега. От кея до портите на двореца бил строен караул от турските стрелкови служби, в черни куртки със зелени гарнитури, а в двора, украсен с лехи със зеленина, цветя и фонтани, вдясно след портата била строена ротата на почетната дворцова гвардия на султана със знаме и военна музика. Срещу нея заел място руският почетен караул, също със знаме и музика. Облеклото на турската дворцова гвардия напомняло донякъде мундира на руския Пажески корпус, а пушките им Мартини били върха на изящната изработка и полировка: стоманата блестяла като огледало. В редиците на гвардиията имало млади и красиви младежи, почти момчета, от които много изглеждали на вид на 13 или 14 години. Всички те били деца от най-добрите мюсюлмански фамилии, които щели да заместят след време освобождаващите се офицерски постове в турската армия. Дик де Лонли уточнява, че това били школници от Цариградското военно училище. От двете страни на парадната врата, водеща от верандата от бял мрамор към вътрешните стаи, стояли като часови двама кавалеристи с магазинни Уинчестери в светлолилави хусарски венгерки, обшити с малинови шнурове. Ротата на руския гвардейски екипаж, състояща се от снажни красавци, застанала също вътре в двора, срещу почетната турска гвардия. Дворецът Бейлербей бил двуетажен, изграден целият от мрамор в мавритански стил. Бил обграден от неголяма градина и каменна стена. Вътрешността на двореца, неговите зали, хола, приемната, преходните и останалите стаи, всичко било връх на ослепителния източен лукс. Салон в двореца Бейлербей, предоставен за резиденция на великия княз Николай Николаевич (Cassell's illustrated history of the Russo-Turkish war, vol. II) Трудно било да се опишат съчетанията на всички цветове, резби, арабески, скулптури, позлата, мрамор, порфир, бронз, масивно сребро, разкошни тъкани, меки килими и прочие, споделят кореспондентите. Подовете били застлани с безукорно чисти, нежни сламени рогозки, покрити с тесни килими. Таваните се поддържали от вити колони от лапис лазур. Стаите имали параден вид, нямало никакви жилищни удобства. Едни от стаите били обляни с меки златисти, други със сребристо-синкави, в трети – с розови полусветлини, преминаващи през големите прозорци, покрити с шарени копринени щори. Всяка стая въвеждала в отделен фантастичен свят на лукса, а всички стаи заедно неволно пренасяли въображението в приказната сфера на хилядата и една нощи. Особено поетическо настроение създавала голямата зала на долния етаж, по средата на която се помещавал обширен мраморен басейн с фонтан. Говорело се, че в него Абдул Хамид се къпел със своите одалиски. В тази разкошна и изящна зала, със златиста полусветлина и тънък аромат на парфюми, се усещали нега и тайнственост. Жалко било само, че на стените на всичките тези изумително разкошни зали нямало нито една картина, а в нишите – нито една статуя. От всички прозорци се откривали очарователни изгледи към Босфора със Златния рог и Цариград. Около един часа след обяд пристигнал Николай Николаевич и караулите го посрещнали, отдавайки чест, а турската музика засвирила руския химн. Негово височество поздравил караулите, преминал по продължение на фронта и след това бил въведен в двореца от един от церемониал-майсторите, закичен с руския орден „Свети Станислав“, 2-ра степен. В една от страничните стаи била приготвена широка и просторна маса, покрита с кристални вази и такива от масивно сребро и злато, с букети от рози, камелии и някакви още по-редки цветя, различни сладки и плодове били сложени в златни подноси, имало и разхладителни напитки. Тук на всички от свитата предложили кафе и цигари. Николай Николаевич посреща Абдул Хамид на кея пред двореца Бейлербей (L`Illustrazione Italiana, 12 maggio 1878) След около двадесет минути известили великия княз, че към кея се приближава парната яхта на султана. Негово височество, съпровождан от няколко висши лица от руската свита, тръгнал към кея за среща, а цялата останала свита се разположила в шпалир от двете страни на мраморната веранда. Музиката на руския почетен карауло засвирила турския химн, който присъстващите оценили като много звучен и музикален. Султанът и главнокомандващия, след като отново си стиснали ръцете, се насочили покрай отдаващите чест почетни караули към двореца и следвани от свитата от руски и турски сановници се изкачили по стълбата на горния етаж. Докато траела церемонията по посрещането на султана двата руски парахода стояли на видно място на кея, украсени с можество шарени флагове и с хора от екипажа, покатерени на реите, от където се разнасяло приветственото „ура“. Посрещането на султана с почетни караули при двореца Бейлербей (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Официалните „гости“ и „домакини“ пред почетния караул на Гвардейския морски екипаж (пощенска картичка) Крестовски описва султана като млад мъж, на около 30 години, среден на ръст, твърде слаб, с привлекателни черти, но безстрастни и като че ли малко уморени очи, чийто взор постоянно оставал устремен някъде в неопределеното пространство, минавайки през лицата и главите на всички присъстващи. Както обяснили на руснаците, тази насоченост на султанския поглед се предписвала от правилата на местния придворен етикет. Според Газенкампф султанът бил малък, слаб, некрасив, с гърбав нос, вървял плахо, бавно, прегърбен. Възможно и да е субективна, но констатацията на секретаря на главнокомандващия е била, че Абдул Хамид е имал „жалък вид“, застанал редом до „величествения красавец“, какъвто бил великият княз. И униформите на турските офицери и сановници имали по-невзрачев вид от тези на руските. За Дик де Лонли султанът е „сериозен, блед, уморен, отпуснат; той е слаб, с големи черни очи... физиономията му е интелигентна и отличителна, има среден ръст, носи къса черна брада...“ Разговор между Николай Николаевич и Абдул Хамид в двореца Бейлербей (Le Monde illustré № 1099, 20 avril 1878) След като се изкачили на втория етаж, двете свити – руската и турската се спрели в приемната зала. А великият княз-главнокомандващ, заедно с Абдул Хамид, съпровождани от първият министър Ахмет Вефик паша и първият драгоманин на руското посолство Михаил Ону, влезли направо в специална прилежаща всекидневна, с изглед към морето, където било сервирано съгласно турския обичай кафе в луксозен сребърен сервиз. След половин час султанът се сбогувал с великия княз, който го изпратил до яхтата. Крестовски и Газенкампф не съобщават какво са си говорили Николай Николаевич и Абдул Хамид при разговорите на четири очи в Долма Бахче и Бейлербей, но информация за тези разговори са дали в докладите си великият княз и Ону. Тя е цитирана в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, т. 3.3. Дик де Лонли е успял да научи нещо от първия разговор, което отчасти е вярно и е отбелязано в доклада на Николай Николаевич. Окачествявайки срещата като „трогателна“, френският кореспондент добавя: „Абдул-Хамид, чувствителна и нежна натура, е много развълнуван, очите му са пълни със сълзи; той съжалява за тъжната съдба, нанесена от Санстефанския договор на Турция и на нейния суверен. Великият княз го утешава и в името на брат си му дава най-приятелски уверения.“ Среща на руските и турските офицери, Осман паша се поздравява с Михаил Скобелев Докато течала срещата на четири очи между Николай Николаевич и Абдул Хамид, вниманието на всички присъстващи в приемната зала на двореца Бейлербей се съсредоточило главно върху най-известните лица от двете свити. Турците много се интересували от генералите Непокойчицки, Гурко и Скобелев, а руснаците от Осман паша и Реуф паша, които ден преди това се завърнали от Русия – единият като освободен пленник, другият като специално упълномощен посланик. Осман паша носел звездата и лентата на най-висшия турски орден Меджедие, с който бил награден след завръщането си. Газенкампф забелязял, че сабята му била същата, която Николай Николаевич му върнал след благодарствания молебен, извършен по повод падането на Плевен. Реуф паша пък, носел лентата и звездата на „Ордена на Белия орел“, с който Александър II го наградил в Санкт Петербург. От турската свита внимание привличали също великият везир Ахмед Вефик паша, който бил красавец и Фуад паша, когото Газенкампф определя като „денди“, и който бил началник на султанската гвардия. Направил впечатление и някакъв паша, облечен в мундир с червени ревери: „нито преди, нито след това съм виждал турчин в такъв мундир“, коментира Газенкампф. Срещата на руските и турските висши офицери, участвали в Руско-турската война (Le Monde illustré № 1099, 20 avril 1878) Терасата на двореца Бейлербей, оградена с посребрена пяна от вълните на Босфора, станала този ден свидетел на много вълнуващи и любопитни сцени – пише в кореспонденцията си Дик де Лонли. Настъпило нещо като всеобщо помирение на победителите и победените. Осман паша потърсил младия генерал Скобелев, когото видял за първи път в малката къща на Вит, където самият той лежал в плен, ранен, на 10 декември миналата година. Двамата бивши противници сърдечно протегнали ръце, здрависали се и после дълго се разхождали по терасата, под чистото и сияещо пролетно небе. Недалеч от тях руският генерал Шувалов разговарял приятелски с Фуад-паша, който нанесъл голямо поражение на княз Мирски при Елена. Но към края на войната Фуад нямал късмет и понеже не бил подкрепен от своя главнокомандващ Сюлейман-паша, бил победен пред Пловдив. Шувалов попитал Фуад-паша, като бивш участник в Кримската война, какво е мнението му за английските офицери, а османският генерал отговорил с фраза, в която имало много „войнишки привкус“ и която трудно можела да се възпроизведе на учтив език. Все на същата тераса можели да се видят, хванати под ръка, Гурко, наречен Забалкански при последната война, и Реуф-паша, вече турски военен министър, който миналата пролет имал „неудобството“ да види своята войска, разбита при Йени Загра (Нова Загора) от армията на същия Гурко. Според Дик де Лонли великият княз Николай се показал учтив и щедър завоевател, защото похвалил турските генерали, които наистина били достойни за това. На Осман паша, доблестния защитник на Плевен, казал: „За нас беше чест да се борим с противник като вас.“ Думите, му, отправени към Фуад-паша, защитникът на Елена, били: „Вие сте наистина смел човек и аз се радвам да ви отдам почит за вашите заслуги.“ След разговорите в Бейлербей, победителите и победителите се разделили еднакво доволни един от друг, уверявя кореспондентът на Le Monde illustré. Всеволод Крестовски също пеше, че руските офицери се скупчили около Осман паша, който попитал за генерал Скобелев 2-ри (Михаил) и когато той дошел при него, се зарадвал и те доста дълго, оживено и много любезно беседвали помежду си. Пашата разговарял също доста дълго със Скобелев 1-ви (Дмитрий, бащата на Михаил, който също участвал в Руско-турската война) и с коменданта на главната квартира генерал-майор Штейн, с които се запознал по време на пребиваването си като пленник в Бохот. Генерал Гурко и двамата Скобелеви беседвали също известно време и с Реуф паша, на когото на вид можели да бъдът дадени не повече от четиридесет години. Бил висок, слаб човек, с тънки, доста привлекателни черти на лицето и неголеми мустаци. В средите на турската свита имало няколко млади хора с твърде елегантен външен вид, с прически, сресани отзад по английски, с парижки маниери, облечени в умело скроена военна униформа, с акселбанти и щаб-офицерски еполети. В руската войска нямало нито един толкова млад щаб-офицер и тези еполети на полковници, поставени на толкова млади рамене удивлявали много от руснаците. Още повече, че те не рядко срещали сред пленниците петдесет годишни поручици и шестдесет годишни капитани. „Както се вижда, тук повече от кое да е друго място важи нашата пословица: „за някои службата е майка, а за други – мащеха“, коментира авторът на тези наблюдения и впечатления, Всеволод Крестовски. Посрещане на Осман паша пред Военното министерство (Сераскериата) в Цариград (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Осман паша се завърнал в Цариград от Русия на 12/24 март. В турската столица бил посрещнат и приветстван от всички класи на ентусиазираното мюсюлманско население. Първото му посещение в съответствие със задълженията му, било да се яви в седалището на военния министър (сераскера). Прилежащите улици на Стамбул били изпълнени с хора, нетърпеливи да видят знаменития защитник на Плевен и да покажат възхищението си от неговото поведение и военна доблест, които, повече от всички други изяви на турската армия през Руско-турската война, поддържали древния боен характер на нацията. Де Лонли отбелязва, че Осман паша, „доблестният, макар и нещастен защитник на Плевен“, бил живият символ на османската военна чест и затова унизената и победена нация се тълпяла около него и го поздравявала с възхищение за проявената смелост. Извън всяко подозрение били неговата възвишеност и чист характер, които той запазил по време на войната. Над двеста хиляди жители на Цариград се събрали, за да го посрещнат. Според английският кореспондент, обаче, заслугите на Осман паша били преувеличени от султана, който искал да представи защитата на Плевен като значимо европейско събитие. Съвсем друго измерение щяло да има то, ако бе станало в Европа, а не в Ориента, била оценката на Абдул Хамид. Султанът приел Осман паша на следващия ден. Той вече съвсем се бил възстановил от раната, която получил при последния отчаян опит да изведе остатъка от обкръжената си армия при Плевен. Като пленник е изпратен от руския главнокомандващ в Одеса, а оттам в Киев, където е третиран с уважение, затворен в къща, отделена за негово жилище. След завръщането си в Цариград се запознава лично с повечето руски генерали, придружаващи великия княз Николай Николаевич. Твърди се, че бил склонен към съюз с Русия. Назначен бил за командващ на турските войски в и около столицата. Срещата на генерал Михаил Скобелев с Осман паша (The Illustrated London News № 2025, 20 april 1878) В The Illustrated London News е представена в по-близък план срещата на Михаил Скобелев с Осман паша. Дава се и обяснението, че когато великият княз Николай, заобиколен от своя щаб и висшите генерали, приел султана в двореца Бейлербей на Босфора, генерал Скобелев пръв се приближил до Осман паша и му подал ръка. На художникът, който скицирал сцената, се казва още в информацията към илююстрацията, му направило впечатление колко галантни можели да бъдат военните, когато войната приключи и те, уважавайки се един друг, застанат лице в лице като приятели, въпреки че политическите усложнения могат след няколко седмици да ги принудят отново да заемат позициите на „смъртни врагове“. Всъщност „художникът“ е кореспондентът Джон Бел. И четирите показани тук илюстрации от The Illustrated London News са гравирани по негови скици. Двете гравюри от Le Monde illustré пък, са по скици на Дик де Лонли. Използвани източници: 1. Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878). С., 1986, с. 580, 586-589, 591, 593, 648-650. 2. Всеволод Крестовский. Свидание Е. И. В. Главнокомандующаго с султаном. (Корреспонденция „Правительственого вестника“). В: Иллюстрированная хроника войны, бр. 100, приложение към бр. 485 на „Всемирная иллюстрация“, с. 394-395. 3. Михаил Газенкампф. Мой дневник 1877-78 гг. СПб, 1908, с. 517-526. 4. Рапорт главнокомандующаго действующею армиею государю императору 16 марта 1878 года. В: Сборник материалов по Русско-турецкой войне. Выпуск 14, с. 164-168. 5. Dick de Lonlay. A travers la Bulgarie, P. 1888, 306-320. 6. The Illustrated London News: № 2024 от 13 април 1878, с. 335-336, 348-350; № 2025 от 20 април 1878, с. 353, 355, 358, 7. Le Monde illustré: № 1098 от 13 април 1878, с. 238-240; № 1099 от 20 април 1878, с. 249, 254, 256-257. 8. L`Illustrazione Italiana, 12 май 1878, с. 301, 306. 9. Всемирная иллюстрация, бр. 482 от 1 апреля 1878 г. с. 232.