К.ГЕРБОВ

Блус, кънтри, ето и „Блажени години, рокендролът беше млад”.

Златарят не е бил так толкова калпав, защото направо си е направил лигатура Е и Г. Ако Е е грешка и правилната буква е К, то в разчитането при всички случаи трябва да се добави и Г. Ще стане тогава „Кубрат Ювиги”. Дрънка, нали! Какво е написал в действителност златарят, само той си знае. Ако е допуснал грешка, защо поръчителят на пръстена не го е накарал да поправи грешката си, ами е взел пръстена? За какво са му били необходими два еднакви пръстена, при това единият фалшив? Да не би в Малая Перешчепина да е погребан самия златар, заедно с бракуваните си пръстени? А „правилният” пръстен да е в собственика, незнайно къде погребан.

При удивителната еднаквост в средната част на пръстените, крайните букви в хоризонталните рамена доста се различават. Да вземем чертата в лявата (първата) буква: защо на единият пръстен е хоризонтална, а на другата - вертикална. Това е преднамерен акт и не може да се получи от несръчност.

В гръцкия език Θ се поставя обикновено в началото на имената. Например Тесалоники, Тома, Теофан, Теофраст, Теодор и т. н. Вътре в думите се среща рядко, а „Кубратос” и „патрикиос” в гръцките хроники са с „т”. Поставена вляво, тя направо подсказва, че е начална за името. Както е в монограма на патриций Теодор.

Защо пропускате Θ (тита), с която вероятно трябва да започне разчитането? Бобрински е разчел този пръстен ΘΕΛΕΠΧΑРОΥ. Вероятно вляво от Θ пък e I (И).

Тази тема я готвех отдавна, но покрай изгубването и на дюните в Несебър, се получи актуална. Докато се ровех в нета да видя какво пише по този въпрос, пак попаднах в сайта на Дойче Веле. Там в статията „Истината за дюните на Несебър” са отпечатали тази илюстрация. http://www.dw.de/РёС...СЉСЂ/a-16502380 Голяма грешка има в картинката. От радиото не са разбрали, иначе нямаше да я поместят. Сувенирната чаша в средата е менте. Къщата на нея не е от Стария Несебър, а от Стария Созопол. Сега не знам чия собственост е, но на времето това беше почивна база на художниците или на писателите –нещо такова беше. Снимката с къщата е от http://4coolpics.com...nty/129595.html. Под нея пише от къде е.

Църквите в Несебър Несебърските църкви са издигнати през различни исторически периоди. Най-интересни в архитектурно отношение са строените през ранно-византийския период (V-VI в.) и през средновековието (X-XIV в.). Ранно-византийските църкви са базилики, най-известна от тях е Старата митрополия „Света София”. Новата митрополия „Свети Стефан” е също базилика, но е строена през Средновековието. Кръстокуполният тип е представен от четири църкви: „Свети Йоан Кръстител” (X – XI в.), „Свети архангели Михаил и Гавраил” (XIII в.), „Свети Йоан Алитургетос (Неосветени)” (XIV в.) и „Христос Пантократор (Вседържител)” (XIV в.). Първата се отличава с по-строги форми и изцяло каменен градеж, останалите са със смесена зидария – редуване на камък с тухли, при което е постигнат подчертан декоративен ефект, подсилен с включването на декоративна керамопластична украса. Последните църкви са едни от най-характерните преставители на т. нар. живописен архитектурен стил, богато развит по българските земи през ХII –XIV в. Тази част от галерията всъщност не показва някакво сериозно отличие спрямо съществуващите и днес обекти. Даже една от църквите - „Христос Пантократор (Вседържител)” е реставрирана и днес изглежда по-добре от преди. Старите снимки с църквите са от тези, за които споменах – точно такъв поглед към тях фотографът вече не може да направи, защото околното пространство около тях е свито, поради новопостроените сгради. Старата митрополия през 80-те години на миналия век. Църквата „Света София”, т. нар. Стара митрополия, е трикорабна базилика, с нартекс и атрий (вътрешен двор). Централният кораб е по-широк, завършва с абсида - полукръгла отвътре и тристенна отвън. Построена е в края на V и началото на VI в., реконструирана е през VII в. През Средновековието служи за катедрален храм на Несебърската епархия. Страничните кораби са отделени от централния чрез градени от камък правоъгълни стълбове, свързани с тухлени арки. Над тях стъпва втора аркада. На източната стена над апсидата са разположени три аркирани прозореца. Базиликата е имала двускатен покрив, който не е запазен. В апсидата почти в цялост е съхранен синтронът (стъпалата, където са седели духовниците ). Отвътре църквата е била измазана с хоросан и стенописана. Целият под е бил покрит с мозайка от малки разноцветни камъчета. Църквата „Свети Йоан Кръстител”, X – XI в., 70-те години на миналия век. Каменната църква „Свети Йоан Кръстител” от X – XI в. е с висок цилиндричен барабан на купола и приятни, добре пропорционирани обеми, изградени от ломен камък, споени с хоросан. На изток завършва с три полукръгли апсиди. Църквата е без притвор. Западната, северната и южната фасада са аркирани. Църквата е измазана и стенописана. Църквата „Свети Стефан” (Новата митрополия), XII в., 80-те години на миналия век. „Свети Стефан” (Новата митрополия) е трикорабна базилика от XII в., запазена почти в първоначалния вид. Средният кораб се издига високо над страничните и е отделен от тях само с по една колона, над която са прехвърлени широки арки. Източната фасада с три високи апсиди е най-богато разработена. Украсена е с ломбардска аркатура и керамични розети, които тук се явяват за пръв път в българската църковна архитектура. Църквата „Свети архангели Михаил и Гавраил”, XIII в., 1978 г. „Свети архангели Михаил и Гавраил” е построена през XIII в. Тя е еднокорабна от варианта, наречен „стегнат кръст”. Има притвор и широк купол. Над притвора се е издигала четвъртита звънарница. Каменна стълбичка, водеща към нея, е скрита в западната стена на църквата. В храма се влиза през три врати – една на северната стена към кораба и две към притвора. На изток църквата завършва с три малки, многостенни апсиди с отвори в тях. Богата е и външната й украса. Арките са подчертани от тройни редици зелени глазирани „панички”, а под тях пространствата са изпълнени с шахматно наредени каменни блокчета и двойки тухлички. Църквата „Свети Йоан Алитургетос (Неосветени)”, XIV в., в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. „Свети Йоан Алитургетос (Неосветени)” се отнася към XIV в. Има квадратен план. Четири полуцилиндрични свода около барабана на купола образуват характерния за типа кръст, пространствата между раменете са оформени с арки и слепи малки куполчета. Пластичната декорация по фасадите е изключително богата. Най-атрактивни са източната и северната фасада, където между реда от големи двустъпални ниши са вмъкнати по-ниски и тесни ниши с вдлъбнато поле. Над тях има ломбардска аркатура в един и в два реда с различни растителни, животински и антропоморфни мотиви и тухлен корниз. Люнетите са украсени с разнообразни мотиви от тухли. Църквата „Христос Пантократор (Вседържител)”, XIV в., 70-те години на миналия век. „Христос Пантократор (Вседържител)” също е от XIV в. Тя е с подчертано издължена източна част с дълбоко предолтарно пространство, загатнато с два масивни стълба, но не е засводено самостоятелно. В средата на наоса четири колони носят високия купол чрез пандантиви. Рамената на кръста и пространството между тях са покрити с полуцилиндрични сводове, а над просторния притвор има елиптичен свод. Над него също се е издигала кула-звънарница, до която се достига чрез тясна каменна стълба, вградена в стената между наоса и притвора. Всяка от фасадите има богато индивидуално оформление, но общото въздействие е единно.

Пристанището в Несебър Пътническото пристанище в Несебър се намира до стария град. В заливчето, скрито зад вълнолома пък се намира(ше) рибарския кей. Тук няма да показвам как изглежда днес тази част на полуострова. Снимките са от 1960-1985 г. Пристанището при вълнолома в 1960. Пристанището при вълнолома в 1965 г Пристанището и новата част на Несебър, 60-те години на миналия век. Пристанището и новата част на Несебър (в дъното се вижда старата каменна мелница), 70-те години на миналия век. Несебър при пристанището, 1965 г. Несебър при пристанището, 1983 г. (на заден план се вижда къщата на капитан Павел) Морската гара, 1980 г. Морската гара, 1980 г.

Едновремешна разходка из Несебър Несебър е един от най-древните градове в България. Разположен е на малък полуостров в Черно море, свързан със сушата чрез тесен провлак. Основан е около 510 г. пр. н. е. от гръцки колонисти на мястото на тракийско селище. Наречен е от основателите си Месемврия, по-късно славяните го наричат Несебър. Запазени са останки от входната врата и стените на античната крепост. Има около 40 исторически църкви, от тях 14 са по-запазени, някои са въстановени. През вековете на османската власт градът запада. Съживяването му започва отново през XVIII – XIX в. След Освобождението е малко рибарско и лозарско селище. През 1956 г. старата част на Несебър е обявена за архитектурен, градоустройствен и археологически резерват. От това време строежите в района на полуострова рязко се ограничават, а за малкото нови сгради се иска да бъдат в стария класически възрожденски стил. Това обаче е спазвано само до 1989 г. Старият Несебър (б)е своеобразен архитектурно-етнографски музей на открито, включващ двуетажни къщи във възрожденски стил, свързани с тесни калдъръмени улички. По-забележителни от историческите къщи са тези на Панайот Мускояни, превърната в постоянна етнографска изложба, на Диаманди, на капитан Павел, на Васил Ламбринов. Запазените и възстановени църкви дават възможност да се проследи развитието на средновековната християнска архитектура по българските земи. За припомняне на по-старите поколения и за създаване на възможност на по-младите да видят как е било преди, реших да покажа изгледи от Несебър от периода преди той да влезе в Списъка на културните паметници под закрилата на ЮНЕСКО и малко след това: 1970 – 1987 г. Общ изглед, началото на 70-те години на миналия век, дървената мелница още не е монтирана. Провлакът и възстановената входна врата, 1984 г. Крепостната стена на града,1987 г. Градинката пред църквата „Христос Пантократор”, 1978 г. Изглед към църквата „Свети Стефан”, 1978 г. Стара кула на пристанището, 1978 г. Възрожденска улица, 70-те години на миналия век. Къщата на капитан Павел при пристанището, 1987 г. Реставрирана къща, 70-те години на миналия век.

Днешното състояние на Стария Несебър Несебър през 60-те години на миналия век и днес. „Преди двайсетина години дебеловратият човешки пейзаж нахлу по черноморското крайбрежие и го задуши с мутробарок и чалготеки. Оцапан бе дори уникалният Несебър. И ако сега не успеем да го поизчистим, ще го загубим.” Това мнение представено по Дойче Веле, на което попаднах случайно в интернет, ме върна към 2010 г., когато се разгоряха силни страсти по повод искането на градските власти всички незаконни постройки и достроявания по сградите в стария Несебър да бъдат премахнати. „Старинен град Несебър влиза в Списъка на световното наследство през 1983 година, когато е призната неговата „извънредна универсална стойност". Но през 2010 година 34-та сесия на Комитета за световно наследство прави една много тревожна констатация за „тежки изменения, дължащи се на неприемливо развитие на градската тъкан, които са заплаха за универсалната стойност, целостта и автентичността на ценността". Комитетът предупреждава, че съществува риск Несебър да влезе в Списъка на световното наследство в опасност, което може да бъде прелюдия към неговото изключване от Световното наследство.” Цитатът е пак от същото място http://society.actua...l#ixzz2Bnu3h5rB. Не съм ходил скоро в Несебър. Гледам в интернет снимки ог града, но те ми изглеждат някак непривични с това, което съм виждал преди години. В първия етаж на старите сгради са открити магазинчета със закачени над тях надписи на фирми, най-често на латински език. В други снимки обектите изглеждат някак свити, което си обяснявам с липса на достатъчно свободно място около тях, за да се намери подходящ ъгъл за направа на фотографията. Вероятно е построено нещо ново там. Паркираните коли и пътните знаци също не стоят добре в снимките на интересните старинни обекти. Несебър през 60-те години на миналия век и днес. Особено ме впечатли днешният вид на самия полуостров, гледан от птичи полет. Той е силно променен, като около него е направен насип и е прокаран околовръстен път. Изградено е ново яхтено пристанище вляво от провлака. Оформен е нов залив на другия край, вероятно пак за воден спорт. Ясно се вижда как някои сгради са се сдобили с още един етаж отгоре и църквата вече не се очертава сред покривите на съседните къщи. В един любителски пътепис прочетох: „Старата и новата част на Несебър се свързват от провлак където е разположена старата мелница на града.” Тази дървена мелница, мисля, беше въстановена през 70-те години на миналия век. В началото на провлака, „на континента”, също има мелница: масивна, каменна. Останки от подобна мелница има и в североизточния край на полуострова. На снимката долу вляво се виждат двете каменни мелници – едната на преден план, другата в далечината. От дървената мелница няма и следа, защото снимката е от шейсетте години. Общ изглед, 60-те години на миналия век и старата мелница днес. На мястото на мелницата в новия Несебър днес има хотел. Казва се... „Мелницата” и можете да се досетите каква атракция има в него. „Хотелът има автентичната архитектура и уникален дизайн – се казва в рекламата на хотела. - Във вътрешността на хотелския комплекс се намира Вятърната мелница - културна и архитектурна забележителност, датираща от средата на XVIII в.” Моето предложение е в рекламата да се добави: „която е била паметник от културното наследство на ЮНЕСКО”. (Повече за съвременното битие на старата мелница виж тук: http://www.besove.bg...-Несебър ) Днес в Старият Несебър преобладава достроеното и новопостроеното, което изцяло е изменило вида му от времето, когато тази част на града попадна под егидата на ЮНЕСКО. Изгледите за бъдещето са не само, че няма да може да се „поизчисти” града, ами настъплението на модерното ще продължи да навлиза в него. Всичко това се вижда от сравнението на снимките по-горе.

Намерих време и си направих труда да прочета какво пише в „Майчина страна”. Не става дума за паметник край Запорожие, а за цял архитектурно-исторически ансамбъл в центъра на града. Ще има паметник, който ще изглежда като паметника на Цар Освободител в София. Площадът ще се казва „Аспарух”. От него към мястото на находката ще отвежда улица, носеща пак името на Аспарух. За да станело това, обаче, трябвало българската научна мисъл да „потвърди практически досегашната теория, че погребението във Вознесенка е на основателя на Българската държава – хан Аспарух”. Статията според мен е писана от не съвсем устойчив психически човек. Повечето от нашите националисти все пак се опитват да не бъдат толкова крайни в мечтите си. Макар, че и Лъчезар Тошев се беше изсилил да маха паметника на Цар Освободител и да слага Аспарух. Явно е взел идеята от украинския бай Иван. На мен лично ми идват асоциации с познатите ни Юзеирови от Славяново. Тези, които искаха да издигнат паметник на незнайния турски войн там. Ще цитирам по-характерното от параноичните изблици на Иван Петрович Ангелов: „Отдавна, откакто се запознах с материалите на Георги Костов, си поставих за цел, каквото и да стане да открия истинското местонахождение на погребението във Вознесенка. Изходна точка станаха материалите от археологическия отчет на археолога А. В. Гринченко и по точно топографската схема с описанието на мястото, където е се е намирало погребението към момента на разкопаването му през май 1930 г... То се оказа относително недалеч от Площада на профсъюзите, в промишлената зона, на територията на современното металлургично предприятие ПАО „Запорожкокс”. Трудно ми е да обясня какви чувства ме бяха обзели, при първото посещение на това свято за нас, Българите, място. В душата ми се бяха смесили чувството на гордост и съжаление, пред очите ми се мяркаха сцени от известния филм, чуваше се тропота на копитата и цвиленето на конете, звънът на оръжията и родните, до болка познати човешки гласове. Стоейки там и чувствайки се единствения в света Българин, притежател на тази уникална национална тайна, мен ме засърбяха ръцете незабавно да поставя намерения паметен знак [първата паметна плоча за Аспарух, която била махната и прибрана в Запорожския музей] именно тук, на мястото на физическото погребение на кан Аспарух. Но размисляйки, реших да не предизвиквам съдбата втори път: поради отсъствие на научно-обосновани доказателства, в съществуващия му вид дадения паметник ще предизвика ненужни слухове и може отново да бъде демонтиран, а това вече ще бъде целенасочено кощунство над светлата памет на основателя на нацията. Именно от такива съображения се наложи да се потрудя върху неговия външен вид, да внеса определени изменения, да отстраня производствените пропуски и естетически недостатъци. От дипломатични съображения и с болка в сърцето се наложи да се откажа от съществуващия текст. Вместо това, по аналогия с паметника на Кубрат в с. М. Перешчепина като заглавие отгоре бе поставен хералдичния знак на рода Дуло – свидетелство за Българския произход на погребението, отдолу текстът е на украински език:„На цьому місці у травні 1930р. археологом Дніпрогесівської археологічної експедиції В.А. Грінченком досліджено унікальну пам’ятку VII-VIII cт.ст.–Вознесенське поховання.” Отдолу е запазено място за продължаване на текста и завършването на мисълта вече на български език: „Кан субиги Аспарух – създател и владетел на Дунавска България от Бури Чай (Днепър) до Балкана – 680-701 г.” Тази недостигаща част на формулировката ще бъде нанесена само след получаване на всички научни обосновки, че посоченото погребение е именно на основателя на Българската държава... ... С тези наши действия, ние концентрираме вниманието на целия интелектуален и научен потенциал на нацията върху назрялата необходимост от практическото потвържаване на теорията, че във Вознесенка е погребан основателя на Българската държава – кан Аспарух. Несъмнено, всичко това не може да остава незабелязано от научния свят в България, Украйна и другите страни. Това е още една крачка по пътя на утвърждаване на нашето национално самосъзнание и самоуважение – нова, чиста страница за научни изследвания и открития. А честта да я запълним е оказана именно на нас – българите от ХХI век... Днес от висотата на птичия полет може да огледаме цялата картина на тази част на Запорожие – Площада на профсъюзите и мемориалната плоча [намерената в музея] върху един от домовете, да видим мястото избрано от Георги Костов за паметник на Аспарух като конник, и улица „Седов”, водеща в посока на мястото, където е намерено погребението. Тук може да бъде изграден прекрасен архитектурно-исторически ансамбъл – на площад „Аспарух” (днешния на профсъюзите) да се постави паметника с коня, а улицата, водеща към мястото на погребението (днешната „Седов”), да се нарече на негово име... Това е необикновена, но в същото време е велика и изпълнена с уважение мисъл – тя е осветена от самото време и от необходимостта да възтържествува историческата справедливост по отношение на основателя на Българската държава. Ние българите от Запорожие сме уверени, че рано или късно предначертанията ще бъдат изпълнени – името на кан Аспарух ще бъде изписано със златни букви не само на монтирания паметен знак, но и в книгата на историята на Украйна и на нашия легетдарен Запорожки край. Решението е взето и отмяна няма да има – КАЗАХМЕ!” Статуята на коня от бъдещия паметник на Аспарух в Запорожие вече е готова! От изложението се вижда, че от Запорожие не гледат толкова благосклонно на идеята, че откритото във Вознесенка погребение е на Аспарух. В руската статия в Уикипедия даже се оспорва, че става дума за погребение. http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81 Вижда се, че и първият паметник на Аспарух е бил махнат, затова „хитрият” бай Иван направил нов паметник уж на археолога, ама турил на него герба на Дуло - познатото IYI!

По времето на социализма всяка година чествахме Деня на Великата Октомврийска социалистическа революция 7 ноември. Денят беше обявен за официален празник и задължително по всички градове се провеждаха манифестации. Носеха се портрети на Ленин, Леонид Брежнев, Димитър Благоев, Георги Димитров, Васил Коларов и заслужилите тогава българи Тодор Живков, Цола Драгойчева, Тано Цолов и всички, които бяха членове на Политбюрото на ЦК на БКП (към съответното време). Махнаха го този празник, фалшив беше. Но хората се събираха, пееха,танцуваха, имаше кебапчета... Може би защото вече няма такива празници сега хората си измислят нови, пак по фалшиви поводи. Вярата крепи човека, е стара максима. Един вярва в Христос, друг в Мохамед, трети в Буда... И нищо ново под небесата няма! Разликата е, че сега хората ходят на празниците по своя воля – също както ходят в църквата или джамията. * * * Грешката на Комар е, че приема съкровището като лична собственост на владетел на голямо тюркско обединение и приема това да са хазарите. След което се опитва да разчете пръстените като притежание на виден хазар. И затова спряга тюркски думи в монограма. Но тюрките не са били християни и едва ли са носили пръстени с кръстове. Това съкровище е събирано поне сто години, както казва Комар. И е събирано не само от земите на изток от Черно море, но и по Балканите. Според мен съкровището е аварско. Аварите, заедно със славяните, два пъти обсаждат Цариград: през 619 и 626 г. И разграбват земите от Панония до Цариград, а също и от двете страни на Средния и Долния Дунав и по Северното Причерноморие. Едва ли в съкровището има нещо хазарско или аварско, дори и мечовете. Защото не е погребение. Затова и няма обикновени железни предмети, а е събирано само сребро и злато. Колкото до вида на предметите, в средновековието е имало центрове за изработка на ювелирни изделия. Най-много са били в Мала Азия. Изработените от там предмети търговците са разнасяли по земите около Черно море. Затова при различните народи могат да се открият еднакво декорирани предмети, като прословутия „тризъбец”, който според нашите хора бил герб на Аспарух, пък според руснаците – на Светослав. Разбира се, че в големите градове около Черно море също са изработвани предмети за украса, но качеството им не е било голямо. Двата по-големи пръстена са груби, но не значи, че са правени от авари или хазари. Просто за да си изработи качествен пръстен със своето име, живеещият в Томи, да речем, е трябвало да отиде до Цариград. А в Томи или в Силистра е имало майстор, които е притежавал пръстени без надпис и само е издълбавал в тях името или го е припоявал от отделни елементи. Владеел е някаква техника, но в Мала Азия, Цариград, Рим и пр. майсторството се е предавало от поколение на поколение. Бележката на Комар в цитата се отнася за тюрките, на които не се е знаело името. Конкретно за Кубрат, името е останало в гръцките хроники като Кубратос. Щом е останало в хрониките, в частност на цариградския патриарх, не може Ираклий да не е знаел за кого ще изготви подарък пръстен с монограм. Дори получателят да е бил Кубрат или Ховрат, в Цариград са го знаели като Кубратос. Друг е въпросът защо на номадския владетел му е бил необходим пръстен-печат с гръцки букви? Нито подчинените му са знаели езика, нито пък редовно си е кореспондирал с гръцките чиновници. Не си спомням в коя хроника беше, но за въпросните хуни, които живеели около Азовско море, в нея пише, че когато изпращали пратеник до византийския император, той научавал наизуст всичко, което трябвало да каже.

Росен Плевналиев в библиотеката е като бай Ганьо в банята. Освен чужда история, крадем и чужда география.

На свирещият на кавал му казват „кавалджия”. Звучи добре. На свирещият на гъдулка, обаче му казват „гъдулар”. Пак звучи добре, но окончанието е друго. „Тъпанар” все пак е дума, използвана в нарицателен смисъл за ограничен човек. Излиза, че „тъпанджия” е по-удачната дума. Може да се каже и „изпълнител на тъпан”. Но „свири на тъпан”, някак не върви. Свиря е „изпълнявам мелодия”. А тъпанът всъщност е ритмичен инструмент, поддържа и подчертава ритъмът.

Ако в един от печатите за ПК се твърди, че било ПТКI и това било абревиатура на „патрикий”, то на другия печат имаме ПЕ. Тя пък какво означава? В книгата за византийските монограми на Роберт Файнд се дава пример за „патрикиос”, който се изписвал с абревиатура ПРI. http://books.google.bg/books?id=fLosYH3RN9EC&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false Прикачам PDF с извадка от изследването за Перешчепинското съкровище, направено от украинския археолог А. Комар. Десет страници са посветени на анализа и опита му да разчете пръстените от находката. Не постига успех, защото е стеснил опита си само до тюркски имена и длъжности. Все пак статията може да послужи като учебна за желаещите да научат нещо повече за византийските монограми. Но ви съветвам, както съветват кечистите: „Не правете това в къщи!” Сиреч, запознаването със статията няма да ви помогне в разчитането на монотрамите, както многото теоретични знания не са помогнали на автора й да направи това. За да разчетете един монограм, трябва да знаете предварително на кого е. После вече ще го разпознавате. Монограмът е като човешкия подпис. Уникален е, но обикновено в квитанциите за сигурност пред него стоят изписани трите имена на притежателя. Komar.pdf

Изпращайки макар и виртуално, тази картичка от хиляда деветстотин и преди Втората световна война (някъде от 30-те години е), пожелавам здраве, щастие, успехи и гоооолям късмет на всички администратори, модератори, участници и посетители на форума!

Има спор за това какъв е орелът от Вознесенка. Но от „Бревиарий” на патриарх Никифор се вижда как „подаръците” на Ираклий са попаднали отвъд Дунав. Идеята за монограм на епископ върху орела е интересна. Орелът е символ на евангелист Йоан. Но и аз не виждам „К” в монограма. Разбира се, че гръцките писатели са имали право да дават всякакви оценки, на околните народи. Но защо трябва да даваме излишни поводи за потвърждение на негативните оценки, още повече, противоречащи на изнесените исторически данни. Най-добрият показател за това, че македонците са българи, е фактът, че и те като нас крадат чужда история. Разликата е, че ние правим това по-успешно, защото крадем от места, за които днешните държави нямат претенции. Което не значи, че ще ни дадат съкровищата.

Има си хора, които вярват в легендите има и такива, който считат, че те не са свързани с българската история. Крум, Симеон, Калоян са ясни. Българи са били, държали са се варварски. Ама тия, които са събирали съкровищата в Украйна, като са грабили наред хората, църквите и пр. не са били българи. Една лъжа, повторена сто пъти става истина. Истина е, обаче, че и този, който успя да направи някои лъжи истини, си отиде позорно от този свят. Отидоха си и Хитлер, Ленин, Димитров, Живков по правилото: първо „осанна”, после „разпни” го. Виждате как става днес с кумири като Царя, Бойко... Така ще стане и с митовете за гробовете на Кубрат и Аспарух. Покрай тях някои ще пошумят по медиите, ще завъртят семеен бизнес. И държавните учреждения ще отчетат дейност. Васил Златарски вече не е това, което беше, същото е и с Петър Добрев... Има да цъкате после как Стефан Цанев написал за дванадесет Българии. Ама той просто е събрал всичко писано по тази тема, най-вече от българските историци от периода на прехода. Цанев даже вече е остарял, защото има нови моменти, като този с "Украйна - българска татковина".

Абсолютно чалгаджийско изпълнение, както на българските, така и на украинските археолози и учени. И Еспор е бил такъв апаш като Ховрат. Да не би Аспарух и войската му да са гонили хазарите, нарамили на гърба си цялото си богатство? Припознавайки ги като „наши хора”, значи признаваме това, което е написал Теофан: „мръсен и нечист народ се е настанил отвъд Дунава в Оглоса.” Как да се гордея тогава, че съм българин? Не че няма неприятни страници в българската история: Крум, Симеон, Калоян са правили големи поразии на съседите. Ама защо трябва да разпростираме „славата” си и по Северното Причерноморие? Още повече, че няма данни там да сме правили зулуми. Съкровищата в Приднепровието са натрупани чрез грабителство от временно пребиваващи там орди. И това, че се приписват на аварите или хазарите стои резонно.

Интересно какво пише в каталога на изложбата. Гледам сега директор на Днепропетровския национален исторически музей е Надя Капустина. Изглежда тя има други виждания по въпроса, защото старият директор Шаповалов не е споделял мнението, че в погребението на Вознесенка става дума за владетел на „Велика България”. Аз все се чудех как се е озовал Аспарух чак в Запорожието, а то излиза, че той е пристигнал там с флота си. Да го имат предвид подкрепещите тезата, че във Возвесенка е открит гроб на Аспарух.

Това е оригиналният монограм на орела от Вознесенка. „Р” като че ли е някакъв дефект на метала, преминаващ и от другата страна на вертикалната черта на монограма. А това е „вторият откривател” на орела – Георги Костов, който е направил горната снимка. Открива орела през 1990 г., забутан в хранилището на музея в Запорожие. Директорът на музея останал учуден и казал на Костов: „От теб научавам, че у вас в България, свързват този византийски орел с хан Аспарух.” Горкият директор, той още не е знаел, че двадесет години по-късно цяла Украйна ще бъде припозната като старата Велика България.

Не ми се започва пак отначало. Прочети внимателно Теофан и Никифор и ще видиш, че Кубратос е бил владетел не на хуните, а на котрагите.

Прави. http://byzantion.ru/theatron/topic.php?forum=14&topic=24

Благодаря, че ми обясни, че се занимаваш с хипотези. Аз за този пръстен предлагам хипотезата ВАХATОYР, като Багатур или само БАХTОYР. Примерно този пръстен, може да е на хунския вожд, покръстен в 619 г. (ГИБИ 3, с. 291)

Пръстенът може да се разчете и по куп други различни начини, даже като се използват съставните букви и цял девиз може да се напише, както при монограмите от типа „Господи, помагай” и „Богородице, помагай”. Няма обаче практика при монограмите да се изписват титлите. Императорите не са пишели, че са василевси. Показах в по-ранен пост монограм на митрополит, където длъжността е изписана не върху монограма, а допълнително. Навремето Димитър Овчаров не признаваше гроба на Калоян, защото на Калояновия пръстен не пишело „цар”. Ама ето, и при византийските императори не пише, че са василевси. Същият Овчаров пък, прие, че на пръстените от Малая Перешчепина можело да се прочете и „на патриция Кубрат” и успя в последните години на братската българо-съветска дружба да постави плоча, отбелязваща че при Малая Перешчепина има гроб на Кубрат. Сега Овчаров младши продължава кампанията на баща си и иска да издигне там мегаломански комплекс, с хотел, ресторант и прочие екстри. Събира пари от лековерните, носи „пръст” от „гроба на Кубрат”. Че то нали съкровището е намерено в пясъци? Всичко това се подклажда от такива идеи, като тази, която ти подкрепяш с фалшиво изображение. Сам знаеш, че изображението на пръстена не отговаря на действителното, затова си написал „трябва да съществува такъв пръстен”. Трябва, ама няма! А с гледане в сандалите, гроб на господаря на Велика България няма да изникне.