К.ГЕРБОВ

Нови снимки от последното ми пребиваване във Велико Търново преди две седмици. Предварително бях решил да снимам улица „Гурко” и паметника на Асеневци. За да не закъснея за автобуса за София обаче, паметника успях да го заснма само от едната му страна. Догодина ще снимам и другата. Някои от къщите и дори цели участъци от панорамата на града се повтарят на снимките. Понеже последните ми се видяха хубави, качих и повторенията. Кой беше казал: „Нека да има!”?

Капитанът на извънземните се казва Симеон Дянков Информация от 1 октомври 2012 г. на „Сега БГ” Държавата ще помогне за изграждането на паметник на Светите братя Кирил и Методий в столицата на Монголия Улан Батор, съобщи вицепремиерът Симеон Дянков в понеделник във Велики Преслав. Там той участва в конференция за историческото наследство, съобщи Медиапул. Предложението за български монумент в столицата на степната държава е на археолога Николай Овчаров, и според Дянков е "много добра идея". "Ако това стане, ще бъде голям пробив за България, защото редица страни от Азия, в които доскоро се е пишело на кирилица, вече преминават към латиницата", каза проф. Овчаров, цитиран от "Фокус". "Още повече, че в най-скоро време се очаква одобрението на президента на Монголия. В народното събрание на страната има трима депутати, които са завършили висше образование у нас", продължи с аргументите археологът. За паметника били необходими около 150 000 лева. Дянков посочи, че преди години като представител на Световната банка е отговарял за Монголия. Тази страна той бил посещавал десетина пъти. През тази година благодарение на полезните си изкопаеми Монголия стана държавата с най-бързо развиваща се икономика с ръст 22-23%, отбеляза той.А във връзка с конкретното си посещение в Преслав и Плиска, Дянков иззе ролята на специалистите и обясни пред журналисти, че "Плиска и Велики Преслав като стари столици са сред най-важните археологически обекти". "Тук работят и много добри археолози, за разлика от други места", даде експертна оценка финансовият министър, цитиран от Агенция "Фокус". Той отбеляза, че в неделя е бил във Варна, където имало много (археологически) обекти, но археолозите не били стигнали в разработките си на ниво готови проекти. "Във Велики Преслав има готов проект, а до следващата пролет могат да се изготвят и други, така че имаме интерес не само, защото ни харесва археологията, а главно заради туризма, още повече, че са много близо и големи туристопотоци", каза министър Дянков. Преди година и половина имаше проблеми със собствеността на Националния историко-археологически резерват "Велики Преслав”, каза още Симеон Дянков по повод на това, че присъдените от кампанията "Чудесата на България” по 1 млн. лв. за десет обекта все още не са получени. С решение на Министерския съвет резерватът е собственост на общината и вече тя реално на базата на този милион ще може да разработва проекти за много повече. Още повече, че първият проект за 3 млн. лв. вече е факт. Когато излязохме с тези 10 обекта, въпросът беше кой реално има собственост и проекти, каза още Дянков. Оказало се, че единствено за Перперикон е имало готов проект на проф. Николай Овчаров. Министърът продължи с обясненията, като каза, че 1 млн. лв. ще бъдат отпуснати и за Мадарския конник, за който вече също имало документ за собственост. За Шуменската крепост едва ли ще бъде отпусната голяма сума оттук нататък, след като бе реставрирана със средства по норвежки проект. Но на изградената база може да се реализират по-малки проекти, каза още Симеон Дянков. http://www.segabg.com/article.php?id=618185

Перуанците свирят на панфлейта.

Швейцарският продуцент Марсел Селие е пропагандатор на българският фолклор и откривател на формацията „Мистерията на българските гласове”. През 1968 г. той среща в Букурещ Георге Замфир - млад изпълнител на румънско-молдавския народен инструмент най, наричан панфлейта или по-точно флейтата на бог Пан. Бог Пан учи Дафнис да свири на сиринг (гръцка панфлейта) Очарован от изпълненията на Замфир, Селие го кани в Швейцария. С голям успех в църквата на Кюли двамата записват дългосвиреща плоча със заглавието: «Панфлейта и орган». Замфир е с панфлейтата, а на органа е Селие. Издават 2000 плочи, които веднага се разграбват. Те продават заедно 1.5 милиона плочи. Големият пробив на Георге Замфир в англоезичния свят идва, когато религиозната телевизионна програма на Би Би Си - "The Light of Experience", излъчва като тема на предаването записа на "Doina De Jale" (Тъжната Дойна) - традиционна румънска песен за погребение. Популярността на мелодията предизвиква звукозаписната компания Epic Records да издаде мелодията като сингъл през 1976 г., и да го изкачи до номер 4 в британските класации. От божествения инструмент Георге Замфир успява да възпроизведе божествена музика. Gheorghe Zamfir - Doina De Jale (original single version) Георге Замфир има съвместни изпълнения с орган и оркестър. Изпълнява и прочутата перуанска мелодия за кондора. Аз най си обичам, обаче, неговите интерпретации на румънска народна музика. Като тази: Gheorghe Zamfir - Romanian Wedding Song

Цял стадион японци изпълняват Девета симфония на Бетовен и пеят химна на Европа

Харлей Дейвидсън в култовия филм „Волният ездач”

Сред картичките, които съм събирал на времето, е и тази. Италианска е, може и от там да съм я купил, а може и да е от клуба на филателистите. Не разбирам от мотори и не знам от коя година е моделът. Имам предвид мотора, де.

Възможно е Христо Бръчков да е оформил окончателното решение на руснаците да форсират Дунав именно при Свищов. Преминавайки реката, той няма как да не е разказал най-подробно актуалното (към него ден) състояние на турската войска отсам Дунав. Тодор Събев пише, че Бръчков по своя инициатива заминал за Зимнич „да разкаже там лично всичко”. Не случайно Бръчков бил поканен от генерал Драгомиров за водач на десанта. Късметът на генерала е бил двоен: хем е разбрал, че в Свищов няма много войска (което, обаче, на 14 юни не е било съвсем вярно), хем е имал под ръка човек, добре познаващ мястото, където трябвало да бъде извършено преправянето. Тодор Събев в спомените си: „Едва третий ден от освобождението на града се завърнаха Бръчков, Величко и разни други още известни и неизвестни емигранти, бивши, събрани напоследък в Зимнич... Познатите ни от тия завърнати емигранти разказваха, че при най-първото потеглювание за минувание през нощта Дунава, най-първо с 80-100 лодки, в най-първата (предната) лодка поканен бил да влезе и влязъл без всякое противение, на драго сърце, знающий пътя и свойствата на Дунава и бреговете му - нашият ръководител Бръчков с назначений за началник на переправата (преминуванието) генерал... [тук e трябвало да бъде добавено името на генерала и колко войници са се качили в лодката, но изглежда мемоаристът не е успял да намери тези данни] и с още 10-ина души солдатни военни лопатари, а в останалите съплувателни тям лодки - по толкова же войска с лопатари и с по един по-долен чин офицерин - всички от 14-та дивизия на руската войска, която и превзе и освободи града от турците... [След като стоварили първата група войници] генералът, Бръчков и всички лопатари, останали в лодките си и по друг знак от първий, всички отплували обратно към Зимнич, за да известят за сполуката и да доведат от очаквающата ги по-много войска на помощ на първата... Завръщанието и довежданието на нови резервни руски войски при тая люта битка, заедно с отнасяние към Зимнич ранените им войници, се повторило още няколко пъти до самото разсъмвание, когато вече на първите експедитори се дало съвършен отдих, а тяхната работа се възложила вече на други от войската хора.” Свищовлии се гордеят с Христо Бръчков и са му направили паметник. Даже са му сложили и трите гълъба.

Освен подробностите около любопитната история с куриерите-гълъби, спомените представят много интересните данни за военната обстановка в Свищов. Очевидно, че в началото на юни 1877 г. градът не е бил очакван като място, където ще дебаркират руските войски. Очаквало се е това да стане в Никопол и за това са го укрепвали. Според Събев, до 14 юни в Свищов не е имало никаква артилерия и нито един топ. Имало е подготвени табии, но батареята от 6 топа е пристигнала него ден. Ако руснаците бяха форсирали реката преди тази дата, щяха да си спестят немалкото загинали по време на операцията (доколкото си спомням са някъде към 800 души), тъй като лодките, саловете и понтоните са били потапяни от снарядите на оръдията.

Нямам отношение към въпроса къде да бъде статията ми. Както казах, важното е, че е в ефира. А по въпроса за възможните днес решения за паметниците пред НДК, нека да си дадем сметка, че все пак това е място за отдих и не бива да бъде натоварвано толкова с паметници от спорното ни минало. Ако се запази паметника за 1300 години България и се въстановят войнишките плочи, то там ще стане бъкано от паметници, разделящи в момента нацията ни. За паметника „1300 години България” разбрах, че се прави нещо съвместно с общината, главния проектант на околното пространство на НДК и Валентин Старчев. Напоследък се намеси и Симеон Дянков като принципал на НДК. Кашата тук е пълна, затова мисля, че в момента дискусията за този или онзи паметник може да има само виртуален характер. Макар и да остане само виртуално, аз все пак имам едно такова предложение: Пред НДК е издигнат Паметник на жертвите на комунизма. Като изпълнение той е аналогичен на възпоменателните плочи на загиналите от І и VІ пехотен полк. Върху черен гранит са изписани 8000 (според едни) - 9000 (според други) имена. От другата страна на тази гранитна стена може да се изгради втора и там да се напишат имената от войнишките плочи. То и без това тези от третата стена трябва да се правят отново, защото оригиналните плочи не са запазени. Има място с течение на времето да се добавят, както се предлага в интернет - имената на всички софиянци, загинали във войните. Ще излезе доста по-евтино, отколкото да се издигат наново старите огромни стени. Възстановяването им в оригиналния вид вероятно ще погълне цялото пространство на фонтаните. Техните размери са били 21 х 11 метра всяка. А финикийските знаци за проект и изпълнение? Също авторски права, узаконявяне...

Тодор Н. Събев е революционен деец от епохата на Възраждането. Роден е в Свищов, където става съосновател на тамошния комитет. Основна дейност на този комитет била не да „апостолствува” и да „подстрекава за въстания”, а да прехвърля в Румъния българи, заподозрени и издирвани по политически причини от турските власти, и да препраща във вътрешността на „отечеството” българските войводи и апостоли, които подготвяли Априлското въстание. Последната дейност ще да е била очевидно твърде кратка, тъй като комитетът бил създаден едва през пролетта на 1876 г. В 1885 г. Събев публикува спомените си „Последните дни на въстанията. (Разкази от истински събития, извършени в гр. Свищов през 1876-77 г. г.)”. В кратките мемоарни разкази подробно е описан, познатият като факт любопитен случай на осъществяване на разузнавателни действия и предаване на придобитите сведения оттатък Дунав - в Зимнич, посредством гълъбова поща. Според разказаното от Т. Събев, малко преди обявяване на Освободителната война ръководителят на революционния комитет в Свищов - търговецът на дребно Христо Ц. Бръчков, бил извикан в Зимнич, където получил поръчение от Централния комитет в Букурещ [Българското централно благотворително общество] - да вземе десетина стари и свикнали със Зимнич гълъби, които да пренесе в Свищов. С тях впоследствие трябвало да се изпратят събраните сведения за разположението, състава и числеността на турските сили в Свищов и околните нему градове и окръжия. Тъй като нужните гълъби не били намерени веднага и поради очакването всеки момент - поради войната, да бъде спряно движението по река Дунав, Бръчков се прибрал без гълъбите, като поръчал те да бъдат изпратени възможно най-бързо.. След пристигането на руските войски на брега на Дунав въпросът с гълъбовата поща бил повдигнат отново, като с решаването му се заел „военачалника на руското военно тяло в Зимнич”. От други места узнаваме, че това е бил полковник Николай Дмитриевич Артамонов. По това време той бил офицер към полевия щаб на действащата руска армия, отговарящ за агентурното разузнаване в България. Артамонов решил на всяка цена да достави гълъбите, но срещнал трудности при откриването на човек, който да премине блокирания вече Дунав, да пренесе и предаде в Свищов намерените от руското командване няколко гълъба, придружени с писмо до получателя им. При проведените търсения и разпитвания, като се предлагало и огромно възнаграждение, да осъществи трудното начинание се наел един хлебар на име Величко, македонски българин, около 30-годишен. Узнал какво се иска, той тозчас умил ръцете си от тестото, което месил и оставяйки недомесен хляба се представил на руския военачалник в Зимнич. От предложената му като възнаграждение пълна шепа с жълтици, бъдещият куриер взел само три - за разноски. За евентуална отбрана поискал револвер „Смит и Уесън” (такъв в Свищов дотогава не били виждали). Още същата нощ Величко с парите, револвера, три гълъба, поставени в кошница, покрита с привързано към нея платно и едно писмо - бил прехвърлен тихомълком с руска лодка на българския бряг. Пристигайки сутринта в дюкяна на Бръчков в Свищов, куриерът от Зимнич предал колета с гълъбите и писмото. То било написано от Иван х. Димитров - активен функционер на Гюргевския революционен комитет и сътрудник през 1877 г. на руското разузнаване в Зимнич. Съгласно законите на конспирацията след прочитането на писмото то било изгорено веднага, за да не попадне във вражи ръце. Тодор Събев, който бил тогава с Бръчков в дюкяна му, си спомня, че в писмото се давали инструкции как с гълъбите да се изпратят сведения за състоянието на турските сили и укрепления в околностите на Свищов и близките нему стратегически важни градове. „Бае Христо - разказва по памет свидетелят на събитието какво е пишело в писмото, - по приносителя на настоящето ми, според както напоследно бяхме говорили, ви изпращаме само три гълъба, от които с единий, веднага при получаванието им, ще ни съобщите състоянието на турските сили и укрепления, а именно: количеството, видовете и частите на войската, где какви укрепления има и всякое от последните по за колко топа и войска е направено по настоящему вътре и около гр. Свищов, а с другите два гълъба едно по друго своевременно ще ни съобщавате, като се известите от търновските познати вам кираджии [колари] и пътници същото за Търново и Габрово с околностите им и като узнаете от нарочно пратени за това хора - същото за Русчук и Никопол с околностите им. Моля разпоредете се още сега и направете тия три неща в най-скоро време с най-верни и точни разяснения за знание ни...” „Летящите нови куриери”, както нарича свищовският революционер донесените гълъби, били поставени в начаса скован кафез, който сложили в малка стая със „занавесени” прозорци. Последното било мярка да не привикват гълъбите към гледката в двора и града, и да се върнат пак там, като бъдат пуснати. Грижата за тях поверили на 8-9 годишния племенник на Тодор. „Сутринта - пише мемоаристът - време беше да се дадат в Зимнич първите от исканите за в гр. Свищов и околностите му сведения по единия гълъб, с който ги изпратихме тъй: написахме ги върху лека пощенска хартия и я прегънахме на формат около два пръста широк и четири - дълъг, обвихме я в един кат тънка восъчна мушамица и я пронизахме през последната нашир с дебел здрав конец, с който препасахме гълъба, тъй щото конецът от едната му страна се приведе пред крилото, а от другата зад крилото му, а писмото остана лежащо надлъж върху гърба му между двете крила, за да не пречи на летението му”. Пощенски гълъб Пуснали „тъй стъкмения гълъб” източно от града. Той отлетял, губил се известно време из крайдунавските турски лозя и махала, докато се ориентира. Най-после към обяд „куриерът” отлетял над турския караул на Дунав и се насочил към отечеството си. Съдържанието на писмото, изпратено с гълъба, било горе-долу такова: „Бае Иванчо, най-точно и вярно ви явяваме, че по настоящему в града ни няма освен само около 4-500 души от последнята класа войници - редифи [запасни войници] и градский башибозук , - които искат пълно въоружение от властта, но последнята няма оръжия за първите даже. Редовна наново войска още никаква не е дошла и караулите са все още от редифите. На изток, вън от града, около 300 аршина от българските гробища, на същата посока и от последните, се направи нова табия [примитивно укрепление] - само за около двеста души пехотна войска. Старата на най-високий зад града връх Барон табия за 5-6 топа се поправи. На североизток край града при долната салхана [кланица] над самий дунавски бряг се направи нова табия за 4-5 топа и на високий зад скелята връх Кале баир - тоже нова табия за 5-6 топа. Артилерия и кавалерия тоже никак няма...” Пристигането на гълъба в Зимнич е потвърдено с уговорени, записани в пренесеното от него писмо „огнени уверителни знаци”. В продължение на три дни, точно в 12 ч. през нощта пред лицето на казармите в Зимнич светвал и се раздвижвал огън. Тези знаци били забелязани не само от Бръчков и Събев, но и от доста свищовлии, които коментирали, че с огньовете се давали съобщения на нелегално прехвърлени в Свищов руски офицери. Три последователни нощи загадъчните светлини в Зимнич били атракция за свищовлии. След получаване на сведения за Търновско, Габровско и Никополско бил изпратен вторият „летящ куриер”. Положението в първите две места било благоприятно за русите, но Никопол се укрепвал и усилвал с войска. Появилите се след това отново на румънския бряг огньове, този път разтревожили турските власти. Разнесла се вестта, че те арестували за разпит свищовлия, който имал градина непосредствено над дунавския бряг срещу Зимнич и вечерял там на запален фенер.Турците помислили фенера за ответен „ишарет” (знак). На единадесетия ден след пристигането на Величко Христо Бръчков решил, че първият трябва да се върне обратно в Зимнич. Заминали всъщност двамата, като Бръчков разказал лично в Зимнич неприятните сведения, които били събрани за Русчукското окръжие. Когато на 14 юни 1877 г. в Свищов дошли 4-5000 души редовна турска войска и батарея от 6 топа, Тодор Събев подготвил и третия „куриер” да отлети с новите сведения. Гълъбът обаче, поради близо месечния си престой на тъмно затворен, бил загубил ориентация и понеже бил пуснат късно след обяд, замръкнал и останал да нощува върху един от кръстовете на църквата „Св. Троица”. През нощта руските войски минали Дунав и след люта битка влезли в Свищов. Третият гълъб не се виждал, явно се скрил от голямата пукотевица. Все пак на третия ден след изпращането му, той пристигнал в Зимнич с ненужниге вече сведения.

С добавянето на анкетата и то на челно място, статията ми съвсем се изгуби. Вероятно много хора привлечени от заглавието ще решат да надникнат в темата, но като видят дългата анкета, няма да разберат, че има и статия. Затова на нея й сложих самостоятелно заглавие: да върви тя с автора си. Надявам се, че така поне ще бъде открита чрез интернет-търсачката. За мен веднъж попаднало нещо в интернет - независимо къде е, ще си намери читателя. Все пак няма да си затрая съвсем и ще кажа, че за втори път пускам статия в раздел „Култура и изкуство” с цел да поясня някои неизвестни и позабравени неща, свързани с културно-историческите ни паметници. Вместо да се приеме това като информация и с разбиране, веднага след статията ми започват спорове - да го съборим ли паметника или да го възстановим? Мисля, че да наречеш паметник, посветен на 1300 годишнината на България - „петохуйник”, говори лошо не за паметника, а за този който дава оценката. Говори за неговото подсъзнание и това, което стой най-отгоре в него. Лично на мен този „критик” ми изглежда доста жалък.

Ето защо там няма безработица. При нас (т. е. при капитализма) има стремеж да се повишава производителността на труда, за да нарасне и заплащането. А повишаването на производителността става или чрез увеличение на механизацията или чрез „оптимизиране” на персонала. И в двата случая се съкращават хора, които остават без работа. За да се запази персонала трябва да се увеличи обема на производството. Това, обаче, може да стане, само ако има пазар за продукцията. И ако няма такъв, броят на безработните расте ли, расте... Това трябва да е корейският Сергей Дмитриевич.

Кой да ги въстанови? Че по този въпрос се работи вече 20 години, но не се получава. Търсело се организатор, пишат в «24 часа» в статията, за която съм пуснал линк. Намери един такъв организатор и го предложи. Недей да зовеш като комсомолец: «Дайте да дадем, другари!» Само с патриотични лозунги нищо няма да стане. И кажи "на хората", че както и да наричат паметника, той сам няма да падне. Това, което остана от него е много як бетон. Трябва да повикате Валяка, той може и да оправи работата. Или още по-добре нарамвайте сами чуковете и тръгвайте.

За въстановяването на войнишкия паметник има определено място, има и проект за експонирането му. Интересно, че до вчера никой не се сети да попита има ли такива начинания? А сега колко народ иска да се махне един паметник и да се сложи друг. Аз вече казах на едно друго място, че на това се казва реваншизъм. Защо 20 години не се загрижихте да въстановите войнишките паметни плочи, а скочихте едва сега? Исках тук да направя едно сравнение с една птица, но ще се въздържа. Ще взема пример от спокойния тон на Ангел.

Ето какво показваха в списанието «Наш дом» през 1990 г. в брой 1 и 2. Първият брой е даден за печат на 25.Х.1989 г., а вторият - на 22.ХІІ. 1989 г. Материалите всъщност са писани и снимани преди Десети ноември. Тук някъде се оплю Указ 56, но с него се даваше път на занаятчиите, т. е. на малкия бизнес. Един мой колега, който имаше тапия за мебелист, напусна института и си направи фирма. Той ми направи мебелировката в спалнята. То нямаше никаква мебелировка: спалня, жената искаше гардероб за дрехите, останалата част от стените беше със шкафове и рафтове за книги. (За съжаление скенерът ми е малък и не може да хване целия формат на списанието.)

„Опит за търсене на истината” като се използват похватите на паранауката. Основният похват е: да се „блесне” на всяка цена. В случая „Азът” Танев се опитва да вмени някакъв исконен „Аз” на българите, който се оказва, че е буквата „А” измислена от Константин Философ. Любопитно е, дали Волен и Капка са използвали идеята на Христо Танев, като са определяли вида на герба на „Атака”?

Аз имах предвид гербовете на градовете и селата, личните гербове и други от този род. Иначе за гербът на Република България има специално постановление. Даже Никито Василев го измени, като въведе много строги правила при възпроизвеждане на българския герб. Името е: ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 132 ОТ 29 МАЙ 2009 Г. ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 476 НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ОТ 1997 Г. ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ НА ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА ГЕРБА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (ДВ, БР. 124 ОТ 1997 Г.)

Класическата хералдика се е родила, за да се разпознават рицарите на турнирите. Тогава последните са били скрити зад железа и не е можело да се разбере кой - кой е. Затова елементите на гербовете са били универсализирани и са се подчинявали на общи правила, за да се разбират от повече хора. Тук имаме съвременен паралел с екипите на спортистите. По-късно в герба се поставят родови елементи и информацията за човека се разширява. Например от герба на цар Фердинанд І разбираш, че е от рода на френските крале Бурбони и Орлеани и на немските херцози Сакс-Кобург-Гота,че баба му е от унгарския род Кохари, а жена му от Пармските Бурбони. Иначе гербът днес е такъв, какъвто си го направиш.

Личното ми мнение е, че в Средновековна България не е имало установена хералдична традиция. Има използване на някои хералдични символи, най-вероятно заимствани за наподобяване или директно дошли отвън. Тъй като няма никакви запазени документи и сведения за тях, в тази сфера всеки е капацитет. Всяко изнесено мнение обикновено се посреща на нож и се контраатакува чрез всевъзможни логически прийоми. Затова не се занимавам с хералдиката в България през Второто българско царство.

Великите депутати от 1991 г. дълги години и след това много се караха как да изглежда герба на Република България и накрая измислиха това недоносче с корона с кръстове. Тези неща съм ги описал и коментирал в „Короната на кралица Мария Антоанета и българския герб» http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4170

Нали я разказах в «БГ Наука организира НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ» http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13830&pid=236710&st=0&#entry236710 Сега мога визуално да покажа за какво става дума. Накратко: кръстник ми е главният редактор на списанието. Тази статия е една от цял цикъл, в който разгледах хералдиката върху българските пощенски марки до 1968 г. Вижда се, че още тогава съм бил за умерен патриотизъм, респ. национализъм, при оценка на събитията. В статията има грешка. В интернет открих монети, медали и др., които показаха, че руското виждане за българския герб е само един от вариантите, който не е възприет впоследствие. Трайна употреба добива белгийския вариант. Тези неща съм ги публикувал в „Установяване на вида на българския държавен герб след Освобождението” http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=5720 Гербов няма нищо общо с ГЕРБ и съществува много преди него. Това, че написах името си с главни букви, беше от неопитност.

Щитът е като в герба на Царство България. Всъщност той целият герб на Република България е като този на Царство България. Разликата е само в нямащата нищо общо с хералдиката «попска» корона в днешния ни герб.