К.ГЕРБОВ

Нали баш специалистът беше там? Президентът пък ходи два пъти. Даже и допълнително пари му дадоха, че не му стигали тези от бюджета.

И защо трябва да се печата книга и да се прави кампания за събиране на пари? Форумите нали са за това: публикуваш нещо и почва играта, т. е. дискусията.

Тази приказка за човека и неговите домашни любимци е написана от Ръдиърд Киплинг за неговите деца. За съжаление разказът се води на руски език. Но по-надолу давам българския превод на приказката. Мултфилмът се придържа дословно към оригиналния разказ. Тъй като във форума клиповете не могат да се гледат на цял екран, препоръчвам по заглавието да се потърси оригиналния сайт и на тамошния телевизор да се избере нужната функция. http://www.youtube.com/watch?v=TPB75RFFWRc&feature=related www.youtube.com/watch?v=TPB75RFFWRc Тук също е качено филмчето и може да се гледа на цял екран. Котката, която си ходеше където си ще Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива — всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, й беше добре. Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не й харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода й с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното й; закачи на отвора й една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза: — От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай си краката, когато влизаш, мили! Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост — това беше овнешка плешка, вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше Първата песен-магия на света. А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това. И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза: — О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера! Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза: — Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен! — Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб. — Тогава отсега нататък не съм ти приятел! — каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?" — И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко. А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза: — Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш? Дивото куче каза: — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри? Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза: — Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай! Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза: — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко! А Жената каза: — Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш. — Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея! А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза: — О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта. — Фу! — каза си Котката. — Това Куче е ужасно глупаво! И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза: — Какво дири тук Дивото куче? И Жената каза: — То вече не се казва „Диво куче", а „Първи приятел", защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов! На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ремъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и запя. И това беше втората Песен-магия на света. Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза: — Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде, Котано, тръгвай с мен! — Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е добре. Няма да дойда с теб. Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко. А когато чу Дивия кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, Жената се засмя: — Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш? И Дивият кон каза: — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче? Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза: — О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце. И Дивият кон — като тропаше и застъпваше гривата си — каза: — Истина е. Дай ми да си хрупна от него. А Жената каза: — Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден! — Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея! Л Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката й и каза: — О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце. — Фу! — каза си Котката. — Този Кон е ужасно глупав! И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза: — Какво дири тук Дивият кон? И Жената каза: — Той вече не се казва „Див кон", а „Верен слуга", защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов! На другия ден — като си държеше вирната дивата глава, за да не й се закачват дивите рога о клоните на дивите дървета — пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза: — Тя вече не се казва „Дива крава", а „Добра хранителка", защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов. На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не й се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко. И тогава тя каза: — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата? А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза: — О, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги. А Котката каза: — Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера. А Жената каза: — Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ? Като чу това, Котката се ядоса и каза: — Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен! А Жената й каза през смях: — Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще и където да иде й е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде! Тогава Котката се престори на обидена и каза: — Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви, или да се погрея на огъня или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй жестока към мен? Като чу тези думи, Жената каза: — Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш. — А ако кажеш две думи? — каза Котката. — Това едва ли ще се случи — каза Жената. — Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня. — А ако кажеш три? — каза Котката. — Това няма да го бъде никога — каза Жената. — Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува. И тогава Котката изви гръб и каза: — Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огъня в дъното й, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми! И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и й носеше новини от Пещерата. Една нощ той каза: — В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича. — А какво обича Детенцето? — каза Котката. — То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат — каза Прилепът. — Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него. — Тогава моят час е дошъл — каза Котката. И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и й пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче. Тогава Котката протегна лапка и с меките й възглавнички погали Детенцето по бузата. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и погъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна. Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза: — О, хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите Дебри и да знаеш как чудесно играе с Детенцето ти. — Благословено да е това Диво, което и да е! — каза Жената, като изправяше уморения си гръб. — Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга. И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, която закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята —фшшшшт! - защото помнеше за договора между Жената и Котката. Ии когато Жената отиде да я закачи — гледай чудо! — Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата. — Здравей! — каза тя. — Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде. Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила и Жената не знаеше как да го усмири — то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач. — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, повачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче! — Ще го сторя — каза Жената, — защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш! Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата. К Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи, и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му. И накрая Детенцето се разсмя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си. — А сега — каза Котката — ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало. И тя замърка ту тихо — ту силно, ту силно — ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше, прегърнати край огъня, и каза: — Добре го направи. Хитруша си, Котано! И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата — буххх! — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато се разсея — гледай чудо! — Котката се беше разположила преспокойно до огъня. — Здравей! — каза тя. — Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата. — О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — дали това мишле спада към твоята Магия? — Ай! Ой! Не, не! — извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях. — Щом не спада към Магията ти — каза Котката, — нали няма да ми навреди, ако го изям? Няма! Няма! — каза Жената, като сплиташе косите си. — Изяш го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна! Котката скочи и сграбчи мишлето и Жената каза: — Много ти благодаря! Дори и Първия приятел не лови тъй майсторски мишки. Наистина много те бива, Котано! И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище — ффффт! — гърнето с млякото край огъня се разпука през средата — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато Жената скочи от пънчето на земята — гледай чудо! — Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета. — Здравей! — каза тя. — Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза: — О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат. — Няма значение — каза Котката. — Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат! И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза: -- Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен! И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза: — А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен! И като чу това, Жената си каза: — Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея! А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза: — Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди където си ще, и където да иде, й е много добре! — Освен там, където съм аз! — каза ядосано Мъжът. — Да не беше казала това последното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен. Тогава Кучето каза: — Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета cлед мен! И то показа зъбите си и продължи: — Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен! И като чу това, Жената си каза: — Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея! А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза: — Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! — Освен там, където съм аз! — каза ядосано Кучето. — Да не беше казала това последното, нямаше да използувам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен! И тогава Мъжът — без да губи време — хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво. И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима — ако са истински мъже, — щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка. И всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска но стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е в къщи, стига да не й дърпат прекалено силно опашката, но щом свърши работата си или открадне някой миг и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят.

Това е социалистическа котка, затова е толкова кльощава. Снимката е от 1965-1966 г. Котката живееше в нашата къща в Търново (тази снимка е от 1973-1974 г.), намираща се в Асенова махала. Махалата, макар по едно време да се наричаше квартал „Асенов”, и днес има вид на село. На долния етаж в къщата, почти срещу входната врата имаше мазе. Котката сама си влизаше и излизаше от там. През входната врата на къщата, обаче, можеше да излезе и влезе само, ако някой й отвори. Ако няма такъв в момента, лягаше пред вратата и чакаше някой да я пусне навън или да я прибере. Всъщност през по-голямата част от годината входната врата стоеше непрекъснато отворена. Само през зимата котката се задържаше повече в къщи. Спеше в мазата, а ако я пуснем в кухнята, се свираше под кревата там. Иначе няма ли сняг, тя предпочиташе да е навън. Гонеше врабчета, плъхове, които се въртяха около кокошките в двора, заканваше се и на гълъбите. Веднъж беше довлякла цял смок. Обикаляше таваните и дворовете, а от снимката се вижда колко бяха обрасли те със зеленина. Там котката се изтягаше на сянка през лятото. Къщата ни е на 10 метра от Янтра. В края на лятото реката почти пресъхваше. Тогава котката обикаляше и дебнеше малките риби, които се въртяха между кямъните по плиткото. Виждал съм я да пляска с лапи във водата, но не си спомням дали е хващала нещо. Затова пък аз ходех за риба и й давах по-дребните от уловените. Играех си с котката, като закачах на въдицата някое рибе и тя подскаше да го хване. Добре, но веднъж котката действително хвана такава закачена риба, даже успя и да я захапе. И тогава кукичката се закачи за долната й жука (устната, демек). Добре, че майка ми не беше на работа. Взе едно бръснарско ножче и направи операция на котката. Кукичката се откачи, а раната скоро зарасна. Май съм правил по-горната снимка непосредствено след този злополучен случай, затова котката ме гледа сърдито. Тук се сещам, че тя нямаше име. Викахме я да й дадем храна с „мацо” или „писе, писе”. Всъщност само аз си играех с нея от време на време. Тя се въртеше около нас, само когато беше гладна. Доколкото си спомням, обаче, всяка вечер се прибираше в мазата. Когато котката остаря, баща ми реши да остави едно от новородените малки (те са снимани в рибарското ми кошче), а старата котка сложи в една торба, за да не гледа тя къде я водят и я занесе на два-три километра от къщата - при месокомбината. След три дена, както си седим пред къщата, чуваме нещо да мяука. Гледаме, нашата котка се задава от ъгъла на съседната къща, още повече изпусталяла. Умря, след като живя в къщата петнадесет години. Намерихме я в „леглото” й в мазата: лежеше си там, но беше истинала. На снимката с къщатата, вляво на вратата има пощенска кутия. На няколко пъти като си играех с котката, я затвярях в нея. Детска му работа! Сега си спомням за тези моменти, но не се сещам по какви точно причини съм затвярял животинчето. Явно някаква детска прищявка. Да, ама след това (поне два пъти стана това) съм забравил за котката. Отпрашил съм на реката, я за риба, я да се къпя с дечурлигата от махлата, без въобще да се сетя, че съм сложил нещо в пощенската кутия. Когато майка ми се връща от работа и отваря кутията, за да види дали няма получена поща, оттам изкача котката. Спомням си как майка ми понякога се хвалеше пред комшийките: нашата котка, ако има месо на масата и няма хора, няма да се качи да яде от него. На времето нямаше котешки храни. Оттам и приказката: гледа като котарак на салам. Нашата котка много обичаше риба. Когато майка ми чистеше уловената от мен, котката непрекъснато се галеше в краката й с навирена опашка, мяучейки умолително и доста настойчиво. Сега пак ходя за риба - в езерата в парка. Веднъж се прибирам и гледам насреща си една от котките пред съседния блок: гледа ме и мяука жално. Гладна е казвам си и и давам една рибка. Помириса я оттук, помириса я оттам, обърна се и избяга конфузно. Тази котка също е снимана в Търново, преди две години - в ресторанта до Туристическия дом. Въртеше се около нас, но със жена ми си бяхме взели варени картофи, залети със сметанов сос и запечени. За да убедя котката, че не ядем месо, подхвърлих парче от картофа. За моя голяма изненада котката го изяде и остана видимо доволна. Нямаше намерение да ни напуска и затова и дадох още от картофа. И жена ми й даде. Сетих се да снимам котката, когато картофите, благодарение на трима ни, свършиха. Затова и снимката ми не е така убедителна и се налага да се обяснява. Мисля си, обаче: ега ти прехода, който направихме през последните години, щом котките вместо риба, се научиха да ядат картофи! Всъщност, те и пенсионерите не ядат мирославнайденовия салам „Стара планина”, а в скоро време може и въобще да откажат салама, независимо от какво е направен. Какви ли чудесии има да стават още в света на демокрацията? Понеже стана дума за котки и компютри, аз пропуснах да покажа как любопитното коте обиколи и страната, която я няма на снимките: масата на фотографа, който в момента работеше и на компютъра. Разбира се, тези моменти не бяха заснети по разбираеми технически причини. Все пак ето един опит, от който се вижда котето (по точно веговите уши), настанило се в скута на фотографа, гледащо с неохота поканата, която му се отправя, да напуска вече кухнята и да си ходи в стаята.

Преди две години оставиха у нас да гледаме едно коте в продължение на една седмица. Казаха, че било на няколко месеца и много обичало да си играе: пъхало се в гардероби, шкафове, под кревати и вадело каквото намерело интересно от там. Че котето беше много любопитно, установих и аз, когато съпругата ми го донесе в кухнята, която ми е нещо като кабинет. И аз взех, че заснех някои интересни пози с котето. Най ме учуди, когато с лек подскок то се покачи на бюфета. Е, после го достраша да скочи от високото, та трябваше да го свалим с ръце. Иначе заничаше къде ли не. Най-голямо впечатление му направиха часовника, който тик-такаше и грила, в който се въртеше едно пиле. Котето всъщност се чудеше какво трака вътре в грила. Пилето се преобръщаше с тракане, защото не беше добре центрирано на шиша. Иначе котето не се впечатли от самото пиле, защото предпочиташе не естествена, а котешка храна. Котето беше женско. Неговите собственици живееха на първия етаж и веднъж ми казаха, че като се разгонило, скочило през балкона и не се появило повече. Явно някой котарак ще да е бил забъркан в тази, последната работа.

Това е снимка от откриването на Дома-паметник. Не знам доброволно ли са се изкачили на върха или по задължение. Догодина пак ще са толкова много и пак ще са управляващи. Оказа се, че антикомунистите освен да крякат „Долу БКП и ДС!” и да бутнат някой и друг паметник, за нищо друго не стават. А тези са бита карта. Те повечето не са вече между живите.

В капсулата пише къде са скрити парите.

Тази пеперуда има едро тяло, спрямо крилата. Много е трудна за снимане, защото не каца и непрекъснато пърха с крилата си, които излизат размазани. Иначе хоботчето й е поне 2 см. Когато я видя над някое цвете ми прилича на самолет, който зарежда гориво във въздуха.

Вехарт?! Хореографът у нас обикновено го произнасят Морѝс Бежàр! Но вероятно е Бèжар,както е изписано в клипа.

Аз нямам котка. Снимал съм комшийските котки, които ядосаните им стопани по някой път изгонват навън пред блоковете. Първата котка, на дървото, е доста притеснена, но на вторите две, излегнали се върху автомобилите, хич не им пука. Което ми позволи да им направя нещо като класически портрет.

Забравяш, че именно най-вещият тюрковъд В. Бешевлиев обяви Омуртаг за „бег”, което е същото като „бей”. Според ВБ „сюбиги” означава „sü beg-i”, т. е. „бег (господар) на войската”. Исконната тюркска дума не е „бей”, а „бег”. С други думи не е правилно хан Омуртаг, а Омуртаг бег. Не знам за ичиргубоилите, но за чръгобъиля Мостич определено се вижда, че си е практикувал длъжността и на старини. И когато е грохнал, е отишел да изкупува греховете си в манастир. Едва ли преди това е можел да води войската на Симеон къде Цариград или Солун. По-вероятно е да е бил домоуправител в двореца. Затова е и изкарал толкова години и при Симеон и при Петър. Иначе можеше да се удави в някоя тракийска или македонска река, като хранениците на Омуртаг.

На 2/14 септември 1854 г. съюзническите войски на Англия, Франция и Турция започват прехвърлянето си на Кримския полуостров. В продължение на няколко дни корабите на алианса стоварват на брега при Евпатория около 61 000 войници и съответната военна техника. На 8/20 септември при река Алма съюзниците атакуват позициите на противника. След упорито сражение руските войски отстъпват, а тези на алианса завземат равнината около селището Балаклава и настъпват към Севастопол. Към края на септември градът е напълно обсаден и остава в това положение в продължение на почти една година. Лагерът на английската армия пред обсадения Севастопол Ситуацията на Кримския полуостров била използвана от предприемчивите производители на прохождащата тогава свързочна техника, за да направят реклама на предмета на своята дейност. В резултат на което, през 1855 г. за първи път в армията били устроени и действали в реална военна обстановка полеви (военно-походни) електрически телеграфи. Начинанието завършило с осигуряването на перфектна съобщителна връзка между щаба на английските войски пред Севастопол и английското правителство в Лондон. Английската армия в Крим използва първа полеви електрически телеграф Още на 14 октомври 1853 г. Frederick Cadogan, адвокат и директор на Компанията за телеграфни линии под водата (Submarine Telegraph Company) патентовал лекотоварна армейска телеграфна карета. Тя била дървена и покрита, монтирана на четириколесно шаси, използвано от британската армия. Колата съдържала всичко, за да бъде доставена, монтирана и приведена в действие при полеви условия една електрическа телеграфна станция. Теглена била от един кон. През ноември 1854 г. английската Електрическа телеграфна компания (Electric Telegraph Company) направила предложение на британското правителство да уреди телеграфни съобщения между армейските части на кралството, участващи в обсадата на Севастопол. Мероприятието давало надежда да се подобри управлението на войските и затова било одобрено. В резултат, под ръководството на главния инженер на телеграфната компания Latimer Clark били изработени конни карети, подобни на тази на Cadogan, но доста по-големи, имащи подобрена екипировка. Военна карета на Електрическата телеграфна компания от 1854 г. с пълна екипировка за устройване на една полева телеграфна станция Сред нововъведенията била една походна лодка от гутаперча, служеща също и за покрив на колата, с две весла към нея. При необходимост лодката можела да се използва за превозване на оборудването при наводнения или преодоляване на водни прегради. По-важно било, обаче, приспособлението, което Latimer Clark конструирал специално, за да се облекчи прокарването на телеграфния кабел при полеви условия. То осигурявало възможност кабелът сравнително лесно да се положи и зарови в земята и по такъв начин да се защити от повреда или мародерство. Самият кабел представлявал изолиран с гутаперча меден проводник, който се навивал на барабани и се пренасял с военната карета. На практика барабаните с кабел били нейният основен товар. На 7 декември 1854 г. две конни карети, всяка с пълното оборудване, необходимо за изграждане на една телеграфна станция, придружавани от необходимия брой пионери-свързочници, пристигнали в Балаклава на Кримския полуостров. С хората и техниката в английската армия били положени основите на първата Военна телеграфна част. Тя била командвана от лейтенант Stopford от корпуса на Кралските инженерни войски и в състава й били включени общо двадесет и пет пионера от тези войски, които били обучени от Електрическата телеграфна компания за изграждане на полеви електрически телеграф и работа с него. В началото Военната тeлеграфна част притежавала само споменатите първи две телеграфни карети. Всяка била снабдена с телеграфен апарат, инструменти към него, батерии, кабел, плуг за полагане на кабела в земята, преносима лодка, всички необходими обслужващи принадлежности. Каретата с пълното й оборудване била теглена от три чифта коне и обслужвана от двама пионери. Цялата екипировка, проектирана от инженер L. Clark, била изработена в работилниците на Електрическата телеграфна компания. Колесар с барабан и плуг от 1854 г. за полагане на телеграфен кабел при полеви условия Двамата пионери, участващи в устройването при полеви условия на возената от тях полева телеграфна станция, имали на разположение във военната карета дванадесет мили кабел, навит на барабани, всеки с по една миля кабел. Изолирането с гутаперча осигурявало безопасната за проводника работа при подземно и подводно полагане. Барабаните се поставяли на предния колесар на каретата и към него се прикрепял плугът. В този си вид съоръжението било теглено от осем човека и така под командата на работещият с плуга, телеграфният кабел се изтеглял от барабана и се полагал в земята по протежение на определеното му трасе. При тази дейност на пионерите помагали войници от пехотните полкове. Работата по изграждането на полевия телеграф при Балаклава започнала на 17 декември 1854 г. Наложило се обаче тя да бъде отложена за пролетта поради снежното време и замръзването на почвата. Първата телеграфна линия влязла в действие на 7 март 1855 г. Тя била прокарана от главната квартира (щаба) на английската армия до градчето Кадъкьой и имала дължина три мили. Впоследствие били изтеглени кабели и оборудвани полеви телеграфни станции, свързващи основните части на фронта и тиловите формирования. В окончателен вид Военната телеграфна част имала изградени осем полеви електрически телеграфни станции, свързани в линия, разположена на 24 мили около Севастопол. Полевият телеграф свързвал главната квартира на армията, Казашкия залив, манастира „Свети Георги”, инженерния парк, войските от фронта, селищата Kaдъкьой и Бaлаклава. Станциите при инженерните войски и леката дивизия били разположени във войнишки палатки, при манастира - в неговата стара разрушена част, четири други станции се помещавали в дървени бараки и една - в пещера. Генералщабният офицер S. J. G. Calthorpe на 29 март 1855 г. записал в своя дневник: „Полевият телеграф, който бе изпратен тук преди около два месеца, вече е в действие. Прокарването на линиите от главната квартира до Балаклава се определя при всяка наша атака, така също и станциите между лагерите на 3-та и 4-та дивизия и между лагерите на 1-ва и леката дивизия. Сега лорд Raglan (главнокомандващият) може в течение на няколко минути да осъществява с всеки от своите генерали връзка по всяко време, през деня и нощта. Голямо предимство е да има телеграф в окопите: в случай на излизане на неприятеля, командващите офицери могат да насочват подкрепленията и да дават директни наставления при всяка атака.” Двамата пионери към всяка станция работели с телеграфния апарат и се грижели за сигнализацията и батериите, които трябвало да се зареждат с оловни плочи и киселина. Телеграфистите били подпомагани от двама дневални от пехотните полкове, които разнасяли съобщенията. Пионерите дежурели на телеграфния апарат на смени, денем и нощем. В телеграфната станция, намираща се при главната квартира на английските войски, старши телеграфист бил ефрейтор Peter Fraser. Там имало още трима телеграфисти и трима помощници, наречени сигналисти. Трима войника от пехотните войски изпълнявали ролята на куриери. Съобщенията, изпращани от и до главнокомандуващия се предавали по телеграфа чрез цифров шифър. Всички други телеграми били изпращани на английски език. През август 1855 г. трафикът в главната квартира съставлявал 402 изпратени съобщения и 464 - получени. Което съответно представлявало по 15 и 13 телеграми на ден. Споменава се, че телеграфните апарати, използвани от английската армия в Крим, били „the single needle instrument” производство на Електрическата телеграфна компания в Лондон. Очевидно става дума за еднострелковите телеграфни апарати на Чарлз Уитстоун и Уилям Кук, модел 1845 г., производство и патент на компанията. Уитстон усовершенствал апарата на Шилинг, а Кук предложил нова телеграфна азбука, която можело да се предава с помощта на една стрелка. Освен азбуката се предавали и специални знаци за телеграфистите, указващи за началото и края на предаването на съобщенията и др. Стрелкови електрически телеграфен апарат на Уитстоун и Кук, модел 1845 г. Сигнално табло на телеграфния апарат Информацията при тези първи телеграфи се възпроизвеждала на табло със стрелка, отклоняваща се наляво или надясно. Телеграфистът в станцията, която изпращала дадено съобщение, въртял съответната ръкохватка наляво или надясно. Това движение се придружавало с изпращане по кабелната линия на електрически импулси с различен поляритет и се индицирало в приемащата телеграфна станция с отклонение на стрелката в същите посоки, като при изпращането. Както се вижда от упътването на прибора със стрелката, едно отклонение на нейния долен край вдясно, последвано от отклонение вляво - означавало буквата „А”. Отклонение вляво, последвано от три отклонения на стрелката вдясно - означавало буква „В” и т. н. Налице е едно интересно сведение, че добрите телеграфисти в Крим можели да изпращат и получават телеграфни съобщения със скорост 16½ думи в минута. Неуредиците в телеграфната част на фронта най-често възниквали от честите прекъсвания на кабелите. Основни причини за това били избухващите снаряди. Случвало се, обаче, прекъсването да стане и когато се копаели гробове за загиналите. Имало случаи войници да оголят кабела, за да вземат гутаперча, от която си правели лули. Полските мишки също гризели този материал. Телеграфен кабел под Черно море свързва Крим с Варна Почти веднага след дебаркирането на съюзническите армии в Крим английската общественост започнала да негодува срещу голямото забавяне на новините, пристигащи от театъра на военните действия. Била създадена организация, при която чрез специален куриерски кораб телеграмите и съобщенията от фронта се пренасяли през Черно море от Балаклава до Варна. По-нататък куриер-татарин доставял по суша пощата на британския консул Colquhoun в Букурещ . От влашката столица кратките съобщения и донесения се предавали чрез австрийския телеграф до Лондон. Това отнемало 5-6 дена. Едва след такъв период от време военните доклади от Крим били научавани от английското правителство. Съобщенията на журналистите от мястото на събитието се движели още по-бавно. Първата по-подробна информация за обстановката при Балаклава излязла отпечатана във в. „Times” двадесет дена след изпращането й и била вече неактуална. В тази обстановка, подронваща авторитета на британското правителство, на помощ се притекъл друг предприемач от областта на свързочната техника - Robеrt Stirleng Newal, чиято фирма участвала в успешното полагане на първия подводен телеграфен кабел под Ламанша през 1851 г. На 9 декември 1854 г. Newal предложил на военното министерство в Лондон идеята за прокарване на подводен телеграфен кабел между Варна, намираща се на западния бряг на Черно море и Балаклава - разположена на югозападното крайбрежие на Кримския полуостров. Предложението било прието от правителството на лорд Абърдийн и на 12 декември то сключило контракт с компанията R. S. Newall & Co за изпълнението му. Към 16 януари 1855 г компанията Gutta Percha в Лондон успяла да изолира 400 сухопътни мили проводник с гутаперча, и го изпратила в работилниците на Newall в Gateshead за довършителна обработка. R. S. Newall и използваният от него брониран подводен кабел Подводният телеграфен кабел, използван от компанията R. S. Newall & Co за полагане по дъното на Черно море, се отличавал не само със своята дължина, но и с уникалната си конструкция. Само 35 мили от кабела били защитени с броня, а останалите 365 мили били проводник, покрит само с гутаперча. Кабелът не бил брониран целият, тъй като трябвало да бъде срочно изработен. Бронирани, т. е. обвити с железни жици са били само краищата му. Те трябвало да се положат близо до брега, в по-плитки води, където силните морски вълнения са можели да повредят проводниците. За изграждането на кабелната линия под морето бил нает и реконструиран винтовият параход „Black Sea”, който имал товароподемност 424 тона. Натоварен с кабела и необходимото оборудване, заедно с монтажна бригада в състав от 60 човека, на 16 януари 1855 г. параходът напуснал английското пристанище Sunderland в посока към Черно море. За нещастие попаднал в силен щорм и се повредил. Наложило се да се търси друг параход. По спешност бил нает „Argus”, който имал доста по-ниска водоизместимост от 158 тона. В продължение на един месец параходът бил реконструиран за полагане на подводен кабел и на 25 февруари 1855 г. напуснал Англия. Кримският полуостров при Балаклава, Кадъкьой и манастира „Свети Георги”. Обозначено е мястото, където се е намирала телеграфната станция на подводния кабел от Варна За отправна точка на подводния кабел от западния бряг на Черно море бил избран нос Калиакра, разположен на 30 мили североизточно от Варна. На източния бряг на морето кабелът трябвало да излезе в северозападната част на залива под манастира „Свети Георги”, намиращ се близо до Балаклава. Тези две места били избрани, за да се избегне прокарването на подводния кабел в заливите на Варна и Балаклава, тъй като там той можел да бъде засегнат от котвите на акостиращите кораби. Трасе на подводния кабел Варна-Калиакра-Крим Прякото разстояние по въздуха („полет на врана”) между Варна и Балаклава съставлявало 255 морски мили. В навигационните карти от 1853 г. дълбочината на водата в този район била посочена като по-голяма от 130 морски сажена (до толкова измервал ехолота), без да се знае колко е точно. Имало опасения, че при голяма дълбочина налягането на водата може да повреди кабела. Затова по препоръка на капитан T. A. B. Spratt, занимавал се повече от 20 години с хидроложки проучвания в Средиземно море, съгласувано с представителя на Адмиралтейството капитан Charles Robinson, било избрано обиколно трасе за прокарване на телеграфната линия. Така тя ставала доста по-дълга, но преминавала в по-плитки води, с дълбочина не повече от 50 морски сажена. Полагане на подводния кабел при нос Калиакра (рисунка на лекаря на „Argus” Dr. J. Johnston) „Argus” с Newal , неговият бизнес партньор Charles Liddell, представителя на Адмиралтейството капитан Charles Robinson, строителният инженер Henry Woodhouse и капитанът от армията E. F. du Cane, както и кабела с монтажната бригада, пристигнали във Варна на 30 март, за да се присъединят към останалите кораби от ескорта си: „Spitfire” и „Terrible”. За капитан du Cane има сведение, че бил от Кралския инженерен корпус и трябвало да отговаря за телеграфната станция на края на подводния кабел във Варна. Малката флота отпътувала на 1 април 1855 г. от пристанището на Варна за нос Калиакра. С „Terrible” пътувал отряд от двадесет турски войника, които охранявали операциите, извършвани на нос Калиакра и останали там за постоянна охрана на кабела от евентуална кражба или саботаж. На 13 април кабелополагащият кораб „Argus” (капитан Martin Hammill), съпровождан от военния параход „Spitfire”, който извършвал хидрографските изследвания на морското дъно, командван от споменатия капитан Spratt, заедно с охраняващата ги военна фрегата „Terrible” (капитан McCleverty), имаща 19 оръдия на борда, достигнали Кримския бряг. Краят на кабела излязъл при руините на старата част на манастира „Свети Георги”, разположен над едноименния залив. Скоростта на движение на корабите била между 3 и 5 възела. Краят на подводния кабел при манастира „Свети Георги”, в близост до Балаклава (рисунка на лекаря на „Argus” Dr. J. Johnston) Фактическата дължина на телеграфната линия съставлявала 303 сухопътни мили: 274 били с неброниран кабел и 29 с брониран, с железни жици. Подводният телеграфен кабел останал непокътнат дванадесет месеца, независимо, че през този период в Черно море имало много силни бури. Отбелязва се, че с оглед да бъде предпазен от скъсване, само веднъж - на 5 декември 1855 г., бил разкачен. На 19 април „Argus” положил още един подводен кабел и създал телеграфна линия, свързваща нос Калиакра с Варна. Първоначално се е предвиждало тя да се прокара по суша, но тъй като е имало достатъчно кабел, също е изтеглена под вода. На 25 април връзката била настроена окончателно. Докато Newall прокарвал подводните кабели, френското и английското правителство се договорили за установяване на наземна телеграфна връзка между Букурещ и Варна. Французите се съгласили да инсталират и поддържат телеграфните линии, а англичаните - да финансират половината от начинанието. Договорът бил подписан в Лондон на 1 февруари 1855 г., а размяната на ратификациите станала на 28 февруари. Получило се обаче разминаване в двата проекта. Наземната телеграфна линия завършвала със станция във Варна, администрирана от французите. Същевременно в съвместния френско-английски договор било записано, че станцията за подводния кабел трябвало да остане на англичаните. Така във Варна се появили и съществували две телеграфни станции, разделени една от друга на около 300 ярда. Те не били свързани електрически помежду си и съобщенията били обменяни между тях чрез куриери. В двата края на подводния кабел между Варна и Балаклава имало по една телеграфна станция. Тази на Кримския бряг в началото била стопанисвана от Военната телеграфна част при английската армия. Сигналната станция била разположена в руините на манастира „Свети Георги”. В нея се приемали съобщенията от Англия и се предавали в щаба на лорд Raglan. Към края на войната експлоатацията на линията била поета от новосъздадената Подводна електрическа телеграфна част. След прокарването на подводните кабели времето за предаване на съобщенията от Крим до Лондон станало 5 часа. Първото съобщение от Балаклава до английската столица е предадено по „кримския кабел” на 28 април 1855 г. Вестник „Times” публикувал на 30 април съобщение от Цариград: „Електрическият телеграф между Севастопол и Лондон е вече в действие”. Списанието „Scientific American”, в броя от 19 май 1855 г. пише за „Европейския подводен телеграф”: „Последните новини от Европа донесоха информацията, че е изградена електрическа телеграфна линия от Балаклава до Лондон. Лорд Raglan изпраща до Англия и получава от там по няколко съобщения дневно. От лагера в Крим, до военното министерство в Лондон, главнокомандващият сега докладва директно състоянието на битката на всеки няколко минути... Това е важен триумф на съвременната инженерна предприемчивост и умение, които заслужават нашето възхищение.” . Полагане на подводен кабел в морето Подводен телеграфен кабел прокаран между Варна и Цариград На 27 август 1855 г. Newal приключил и с прокарването по поръчка на английското правителство на директна телеграфна линия между Варна и Цариград. Така турската столица била свързана както с Крим, така и с Виена и другите европейски столици. Кабелът от Варненската телеграфна станция влизал в Черно море при турското укрепление, намиращо се на нос Галата, на 4 мили от Варна. На входа в Босфора същият телеграфен кабел излизал при турския форт Кilia (днес Kumköy) и от там продължавал по суша до английското посолство в Цариград, което също било разположено на Босфора. За полагането на кабела по новото подводно трасе бил използван параходът „Elba”, който има товароподемност 448 тона. Той бил придружаван от „Terrible”. Телеграфният кабел от Варна влизал в Черно море при нос Галата (вляво) и излизал на турския бряг в началото на Босфора при форт Килиа В Цариград телеграфният кабел от Варна достигал до станцията при английското посолство (Източници: 1. The Queen’s Messenger: An Underwater Telegraph to Balaclava by Walter Peterson; 2. Telegraph at War 1854 - 1868; ; 3. The Illustrated London News 1854-1855 и др.)

Да де, ама при "ΧΟΒPAT୪" - ୪ е това, което е над Т, най-отгоре на кръста. Целият знак „ромб с V отгоре” е начин на изписване на У. Тогава откъде вземаме „О”-то след „Х”. Същото е и при "ΧΟΒPATOY": „О” и „У” накрая е пак ромба с V отгоре иняма "О". За мнимите сведения, че Кубрат бил приел християнството, последната дума на българската историческа наука е тук: Подзаглавието „Кубратовата „Велика България” в „Образуване на българската държава” от Петър Петров http://www.promacedonia.org/pp2/pp_1_2_2.htm#a2

Описано е много точно къде. Меотидското езеро е Азовско море, река Куфис е река Кубан.

Да, класическото изпълнение е такова, но на печата на Тервел около кръста с „Господи, помагай” допълнително е изписано името на притежателя „кесар Тервел”. Моята идея беше за комбиниран текст от вида „Христе помагай на кесаря Тервел”. Например, горният текст, ако бъде изписан около кръст, как би изглеждал? На пръстена няма място къде да бъде написано името, ако се постави класическо „Христе, помагай”. На този пръстен KVPIE BOHΘEI е съкратено само до КEBО. Защо да няма и КВ? А защо името да не е Хварухт или Харвухт? Не искам да се препирам, но дори и да приемем, че на пръстена действително фигурира името Ховрат, няма как това да е Кубрат, вожда на Велика България. Така наречения „гроб на Кубрат” е открит близо до Днепър, в Запорожието, а Кубрат е живял между Дон и Кубан. И няма сведения да е приемал християнството.

„Ховрату” е прочетено по много сложен начин, което може да стане само, ако този който го чете, иска да го види така. Защо например, ХВ да не е „Христе боити”? И надписът да е „Христе помагай”, а после да е следвало името на притежателя на пръстена, например Тухар или Харту. Възможни са и всякакви други прочитания. В надписа „О” няма. Отгоре буквите са Х, V и Т. Прекалено много се набляга на неправдоподобния факт, че Кубрат е бил дотам добродетелен християнин, че си е изработил пръстен с кръст. Той даже и дискос за даване на причастие е имал, и потири - пак за причастие. Може да е бил владетел, но такава утвар са притежавали само свещениците. Съкровището от Перешчепина най-вероятно е на някой номадски вожд, ограбвал църквите и свещениците от района. В тези бедни райони съкровищата са били в църквите.

По повод откриването в Южния парк в края на миналата седмица на Алея за наблюдение на птици е реализирана идеята съществуващите в парка бетонни полусфери да бъдат използвани за художествено представяне на различни видове птици. Изображенията на птиците са стилизирани, но определено линиите и цветовете са в хармонично съчетание и затова крайните продукти са произведения на декоративно-приложното изкуство. По всяка вероятност те са дело на студентите от Националната художествена академия - специалност „Рекламен дизайн”, за които се съобщава, че са взели участие в мероприятието. (виж информацията в http://bspb.org/show2.php?id=2382&menu_id=33) Произведенията, появили се в резултат на проявата, предизвикаха у мен асоциации с бодиарт. При бодиарт художникът рисува върху вече съществуващ обект - човешкото тяло с неговите природни форми. При творбите, които ще видите, художникът също е рисувал върху съществуващи обекти. Потърсих в интернет някаква информация за „сфероарт” и „sferoart”, но Гугъл реши, че по-правилно е определението „сфера арт” и за нея ми даде този подбор: http://www.google.ca/search?q=%D1%81%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%B0%D1%80%D1%82&hl=bg&rlz=1T4SNYO_enBG287BG287&prmd=imvns&source=lnms&tbm=isch&sa=X&ei=H8n7T5zBJILl4QT2hIyCBw&ved=0CD8Q_AUoAQ&biw=1259&bih=556 Вижда се, че не са малко произведенията на изкуството, имащи сферична или полусферична форма, но това е крайният творчески продукт. Независимо дали творецът работи с живописна или пластична техника. Полусферите, станали обект за творческата изява, са декоративни пространствени елементи, съществуващи от създаването на Южния парк в София. Мисля, че има и на други места такива. Отлети са от бетон, вероятно вътре са с желязна арматура. Имат различни размери и са разхвърляни из парка по единично, на двойки или групи. Виждал съм опити върху полусферите да бъдат нарисувани някакви фигури, при някои от които има интересно съчетание на форми, сродяващи крайния продукт с поп арта. Пленерът с птиците, обаче, определено е проява на творци, владеещи художествения живописен изказ. Не мога да изразя отношение по етическата страна на проявата. Вероятно е взето позволение откъдето трябва. Аз лично мисля, че в парка човек трябва да се въздържа да пипа тук и там, без разрешение. Но като прескоча този въпрос, бих изразил мнение, че вероятно по-удачно щеше да бъде не да се работи върху разхвърляни единични полусфери по почти цялото протежение на алеята, а да се съсредоточи вниманието върху една по-голяма група от бетонни полусфери на едно място. Изглежда идеята на художниците е била да нарисуват птиците, като кацнали тук там из парка. Но от реализацията на тази идея се вижда, че така изрисуваните полусфери се губят сред останалите. Точно по средата на алеята има място, където общо са оцветени пет полусфери. При малко повече усилия можеше да се оцветят и останалите. Ако искате, възприемайте определението "арт пленер" за шеговито, но обективно постиженията са сериозни. Поздравявам създателите на експонатите и им пожелавам още успехи:

http://video.bgnes.com/view/35819 "Да бъдеш гербер не е лесно" - нова песен "Да бъдеш цвете никак не е лесно, поникваш и внезапно разцъфтяваш, а после трябва да се бориш честно. Така и герберът след битка неуморно цвят разтваря. Преборил се със бури, с вятър леден, на всички красотата си раздава", пее още Соня. Поп песента прилича до известна степен на някои известни шлагери от българската естрада, но много от тези, които вече са чули парчето правят една недвусмислена асоциация - песента изключително много напомня на творчеството на любимия певец на ГЕРБ-ерите Веселин Маринов. Хората веднага свързват любовта на младата дама към герберите с любовта на изпълнителя на "Горчиво вино" към родната полиция, която ни пази. Едно е сигурно – на председателя на герберите тази песен няма как да не му хареса, защото и той и неговите депутати през последните 3 години често обясняваха колко им е трудно. Това е коментарът на БГНЕС към горната песен. Само че аз бих направил връзка с друга една песен, в която името на цвете също се свързва с битка. http://www.youtube.com/watch?v=ATZuo0N_4ro Ален мак - песента на българските социалисти Въпросът ми е: ще направи ли Бойко Борисов песента „Да бъдеш гербер не е лесно” химн на българските политически гербери? (В титрите на „Ален мак” има грешка: боеве при Чаталджа е имало през 1912-1913, а не през 1914 г.)

Определено не е големият художник Борис Георгиев от Варна. Не е неговият стил. В неговите картини винаги има оцветен целия фон, рисувал е изключително портрети и то в реалистичен стил. На втората картина горе има кубистични елементи.

Има хора които смятат друго: „През деветте месеца на Временното руско управление продължава държавният градеж. Новият руски императорски комисар генерал-лейтенант Александър Дондуков-Корсаков създава Централно управление с функциите на министерски съвет...” http://212.39.92.39/e/prosveta/istoria_11/36.html Известно е, че министерствата и всички включени към тях учреждения след 5 юли 1879 г. продължават да работят по старите норми и правила (цитирал съм по-горе някои от тях). Щом те са руски актове, значи нищо не се е изменило. Министерствата са продължили да си работят по-старому, т. е. по рускому. Излиза, че „българската вече държава” не е била станала съвсем българска. И как да няма върховни органи на Княжество България след Берлинския конгрес. Берлинският договор ясно казва: «Временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” На практика управлението на Княжество България е било под контрола на Великите сили. Какъв по-върховен орган от този?

Според теб кога е създадена тази „българската вече държава”?

Не е така. В Берлинския договор от 1/13 юли 1879 г. България е обявена в чл. 1 за самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на Н. В. султана. В чл. 6 пък се казва: „Временното управление на България до окончателното изработване на Органическия устав ще се ръководи от един руски императорски комисар.” Значи Княжество България вече съществува в правния мир и негов ръководител и официален представител е руския императорски комисар. На практика Дондуков-Корсаков е изпълнявал ролята най-малко на министър-председател на Княжество България. В този дух се изказва и министърът на вътрешните дела Тодор Бурмов в отвореното си писмо до губернаторите от 13 юли 1879 г.: „Напрешното временно правителство на Императорский комисар за малко време направи много, като преправи и улесни пътят за разни нареди с временните си правила... На новото правителство на Негово Височество Князът предстои задача толкоз повече трудна... в едно и същото време то трябва да бди за правилното действование на правителственый механизъм и да се грижи за довършението на този механизъм. ” (Държавен вестник, бр. 1, с. 4) Тук много ясно се вижда, че управленците ни след 5 юли 1879 г. са се приемали като продължители на вече стореното. Сам шефът на българското правителство от 1879 г. говори за него като за „ново правителство”, а „прежното правителство” било това, на съвета на императорския руски комисар. И понеже май успях да събера всичко за създаването на МВР в България, ще добавя и това: В том ІІ на Овсяний се казва, че след като излезли решенията на Берлинския конгрес, „съветът на императорския комисар, освен с разработване на Органическия устав и подготовка за свикване в Търново на именити хора от страната - се заел с разглеждане и привеждане в изпълнения на най-главните положения, отнасящи се до устройството, администрацията, полицията, съда, земската войска, народното образование и финансите на България”. Обърнете внимание: в изготвените от Дондуков документи вече се посочва, че се отнасят до устройството на Княжество България. Ето какво е свършило българското МВР, докато е било под ръководството на руския комисар Дондуков-Корсаков. Даже французите са разбрали, че основите на българското държавно управление са били заложени от руснаците.

Е да де - стават. Не са създадени на 5 юли 1879 г. Интересно дали тогавашните министри са казали "благодаря". Или са почнали да се тупат по гърдите: "Булгар, булгар, вече министър".

Сега ще добавя още нещо към историята, защото не съм си мислил, че тя ще има такова впечатляващо за мен продължение. Днес при сутрешната си разходка из парка ми направиха впечатление табелите, които бяха закачени по някои от споменатите от мен по-горе електрически стълбове. На тях имаше емблемата на Българското дружество за защита на птиците. Като се върнах от разходката се разрових из интернет. Оказа се, че БДЗП е решило да открие в Южния парк първата Алея за наблюдение на птици. Информацията за събитието е такава: „Откриването на алеята за наблюдение на птици се случва в продължение на конкурса за избор на птица символ на София. По-рано през годината софиянци гласуваха онлайн и избраха големия синигер за крилат символ на столицата.” И вижте сега какво са сложили в началото на въпросната алея: Сигурно вече сте се досетили, че Алеята за наблюдение на птици е същата, която аз нарекох „Алея на синигерите” (на втората снимка горе). Какво съвпадение, нали! И като прибавим, че през изминалата година големият синигер стана птица символ на София! Не знам дали от Българското дружество за защита на птиците са попаднали на горния мой фотоматериал, но нека да знаят, че Алеята за наблюдение на птици в Южния парк си има своя документирана предистория. Пожелавам успех на започналите новото начинание!

Първите правила, организация и структури на МВР в България княз Черкаски създава още на 7 и 8 август 1877 г.