К.ГЕРБОВ

Също е първият акт и за Министерство на просветата, Министерството на Външните дела, Министерство на отбраната, Министерство на финансите. Интересно, но те не са се сетили да огласят 5 юли за „официален празник на служителите от ведомството”. Най-добре е парламентът и правителството да обявят не 5 юли, а 17 юли - за празник на българските държавни ведомства. По-справедливо ще бъде и ще е в крак с историята. Естествено, че ще трябва да се уточнява, че на него ден ръководството на създадените от руското управление ведомства преминават в български ръце. Това е точната формулировка.

Посочил съм в началото, че Батенберг не създава министерства, а назначава министри.

Българската народна банка, като е учредена на 25 януари 1879 г. от Временното руско управление, чия е била? След това няма акт на княза за някакво нейно утвърждаване. Първите български пощенски марки, поръчани от Временното руско управление, са пуснати в употреба на 1 май 1879 г. Князът още го няма, но мярките, които тогава са ценни книжа, се водят български, не са на руската поща в България. И се употребяват като български чак до 1901 г., когато се изваждат най-старите марки от употреба. Пак няма някакъв акт на княза, който да уточнява, че видите ли "Аз, Александър І" признавам заварените от мен марки за действителни. Приемаме, че България е станала независима през 1908 г. Но до 1911 г. в нея все още действа старата Търновска конституция, според която България е княжество. Едва с акта на Великото народно събрание от 1911 г. всичко си идва „де юре” на мястото. Дотогава нелегално царство ли сме били? Всичко е въпрос на приемане. Тенденцията да се отбелязва създаването на българските административни учреждения след юли 1879 г. си е чиста русофобия. В случая с ведомството за вътрешните дела в България почитаме формалния акт, вместо да се прекланяме пред самото създаване на първото административно учреждение за вътрешни дела в България. Те ако не бяха истинските строители на нова България, нали виждаш какви щяха да я свършат "наште".

Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Димитър Петков работели в Министерството на вътрешните дела преди създаването му? Това не е куриоз. Просто така се получава, ако повярваме на твърденията, които се тиражират и днес, че Министерството на вътрешните дела било създадено на 5 юли 1879 г. Аз обясних миналата година изопачаването на българската история, като се приема, че българските административни учреждения започнали да се създават едва след като княз Александър І Батенберг встъпва в правомощията си на глава на Княжество България. На практика основите на тези учреждения са положени от Владимир Черкаски и Александър Дондуков-Корсаков в периода след октомври 1877 г., когато цивилната власт в освободена България е била поета от Канцеларията за граждански дела, преобразувана впоследствие в Канцелария на императорския руски комисар в България. Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Димитър Петков, Димитър Греков и др. са били привлечени като служители на горните учреждения. След конституирането на Българското княжество те започват да се подготвят за поемане на управлението на създадените вече административни учреждения, които от „отдели” стават „министерства”. Как става това, е описано от Симеон Радев в началото на първия том на „Строители на съвременна България”. Тук се вижда, че още след приемането на Търновската конституция съществуващите отдели започват да се наричат министерства. „В Министерството на вътрешните работи служеха в същото време Ст. Стамболов и Д. Петков”, пише Радев за времето преди издаване на указа от 5/17 юли 1879 г. „Веднага след избирането на княз Александър Дондуков се завърна в София, прогласена от самото Учредителното събрание за столица на България. Тук вече се захванаха между високите руски чиновници първите разговори относително образуването на българското министерство (става дума за Министерски съвет - бел. К. Г.). Някои от русите, например генерал Гесер, управляющ Вътрешните работи и Г. Бух, който завеждаше Финансите, поддържаха, че между българите няма още хора, достойни да заемат министерски постове, и че начело на висшето управление трябва да стоят, поне за известен период, руси. Генерал Домонтович, Лукиянов, Золотарев, имайки предвид крайното национално самолюбие на българите и техния стремеж към независимост, предлагаха, щото русите да не се месят в гражданската администрация на страната, като се ограничат с организирането на младата войска на княжеството. Същото мнение споделяше и руският дипломатически агент Давидов. На някои руси, които изказваха пред него неудобствата да се поставят на важните постове на новата държава хора, които са били доскоро чужди на всяка идея за управление, Давидов забелязваше с тая саркастическа маниера, която бе усвоил в Лондон: "Ами по-малко неудобно ли ще бъде, ако ние, представителите на самодържавието и на охранителните начала, бъдем натоварени с приложението на една радикална конституция като тази, която се изработи в Търново?" ... Към възгледа на Лукиянова и Давидова се присъедини след някои колебания и Дондуков. Той се погрижи даже да подготви кандидатите за бъдещи министри, като командирова трима от българските политически дейци да се запознаят с механизма на висшата администрация: Каравелов биде назначен във Вътрешното министерство; Начович - във Финансовото и Д. Греков - в Правосъдието. От тримата стажиери само Начович показа интерес към службата си и едно голямо желание да усвои рутината на управлението. Греков, който притежаваше известна практика на адвокат, тъй като преди Освобождението бе упражнявал професията си в Браила, нямаше, собствено, какво да учи. Колкото за Каравелова, той се отнесе към канцеларските си обязаности с върховно пренебрежение и с чисто студентческа фантазия. Първия ден той разгледа някои книжа заедно с генерал Гесера; втория ден влезе в спор с него по един принципиален въпрос и третия ден не стъпи в писалището си. През останалото време той пушеше безброй цигари и ходеше по стаите да разнася сентенции върху политическата наука и конституционното управление. В Министерството на вътрешните работи служеха в същото време Ст. Стамболов и Д. Петков. Петков, закован на масата, цял ден преписваше нескончаеми бумаги, държейки крепко перото с трогателното физическо напрежение на неук, обладан от фанатизма да се просвети. Стамболов, човек на действието, изпитваше в своята малка канцелария смъртна скука: за да убие времето, той четеше вестници, легнал на едно канапе, пишеше сатирически стихове върху началството и покриваше долапите на стаята с карикатури. Генерал Гесер, комуто тази художествена деятелност на Стамболова се виждаше несъвместима с неговото призвание на старши подначалник, му направи еднаж забележка, вследствие на която младият агитатор, който имаше оставката си готова, му отвърна: "Не се безпокойте, генерале! Мене отдавна ми е омръзнала службата у вас." Гесер обаче не го уволни и оставката на Стамболова биде приета едва на 17 юли след образуването на първото министерство... Новият кабинет пое управлението с една декларация, обнародвана в Държавен вестник [от 5 юли]. Министрите обещаваха да прилагат конституцията, да бъдат предани на Русия и да поддържат приятелски отношения с другите държави.: Едва-що бе съставено, министерството се залови старателно за работа. Задачата, която му предстоеше, бе трудна без съмнение, но не тъй сложна, както би могло да се въобрази. Княжеството имаше вече една държавна организация, импровизирана от русите. Новите министри трябваше сега да внесат постепенно в нея някои изменения, които да я приспособят към националните условия и главно да я направят по-евтина. Първите броеве на Държавен вестник са пълни с укази и окръжни, чрез които правителството реформираше заварените учреждения или допълваше техните служби.” Радев е объркал името на началник-отдела по вътрешни дела: казвал се е Гресер, а не Гесер. Ако се празнува издаването на указа за съставянето на първия Министерски съвет на Княжество България, то това трябва да става на 17-ти, а не на 5-ти юли. Така, както празнуваме днес 3 март, 2 юни и т. н.

Тя горната история много прилича на тази, разказана от гърците, където става дума как Симеон се скрил в Дръстър (според Продължителя на Теофан и следовниците му), а според Багренородни - в Мундрага. Тук се скрил в Белград?

Ресавски, трябва внимателно да се проучат „Деянията на унгарците”. Те са публикувани в Извори за българската история, том ХХХІ, който е и ЛИБИ V. Коментариите в него, обаче, в повечето случаи са в посока на отхвърляне на историчността на текстовете. Проблемът е, че доста от събития в „Деянията” са споменати само там. Значи, те или трябва да се приемат за истина, докато не се появят факти, които да ги опровергаят, или пък да се отхвърлят. Това, което може да се приеме, обаче, трябва да се съгласува с другите факти от гръцките, латинските и другите извори. Аз не знам някой да е правил това досега. Прочита на Коледаров е не само смешен, а направо трагичен. В „Деянията” има един интересен епизод, за който е даден следният коментар: „Някои приемат, че в описаните събития се откриват някакви реминисценции от българо-маджарските отношения около средата на Х в., но в този си вид те не могат да служат като извор за идентифициране на личности и възстановяване на конкретни събития. Съществува и мнението, че Анонимът отразява реален епизод от българо-маджарските отношения в началото на Х в.” Ето го въпросния епизод: „Тогава вождът Арпад и неговите първенци като се посъветвали, решили да изпратят войска за [залавянето на] вожда Салан през Дунава срещу Алба Булгарие [Белград], начело на която войска били поставени за началниции вождове Лелу — синът на Тосу, Булеву — синът на Богат, и Ботонд — синът на Кулпун, които като получили разрешение от вожда Арпад, препуснали и преминали Дунава, без никой да им попречи на онова място, където река Зуа [Сава] се влива в Дунав. След като потеглили оттам, започнали да яздят към българския град Алба. Тогава вождът на българите, който бил еднокръвен с вожда Салан, потеглил да се бие срещу тях с голяма войска и с помощта на гърците. На следващия ден двете войски били построени на едно поле край брега на Дунава. Изведнъж Лелу — синът на Тосу, като вдигнал знамето със своя герб, а Булеву — синът на Богат, затръбил със своите бойни тръби, те тръгнали на бой. Смесили се със съответните части на вражеската войска и започнали ожесточено да се сражават и много от гърците и българите били избити, а някои — пленени. Вождът на българите като видял, че неговите са победени в боя, за да си спаси живота избягал в град Алба. Тогава Лелу, Булеву и Ботонд, като удържали победа, се разположили на лагер край Дунава, малко по-долу от полето. Те накарали да доведат пред тях всички пленени българи и гърци и ги изпратили оковани в желязо при вожда Арпад в Унгария. На следващия ден вождът на българите изпратил свои пратеници с различни дарове при Лелу — сина на Булеву, и при Ботонд и като ги помолил да сключат мир, съобщил им освен това, че нямало да държи страната на своя вуйчо Салан, а като се подчини на Арпад — вожда на Унгария, вярно щял да му плаща годишен данък. Те, като спазили мира, взели за залог собствения син на вожда заедно с много блага от България и като се оттеглили, оставили невредим вожда на българите.” Вижда се, че Салан бил „еднокръвен” на вожда на българите (бил му даже вуйчо?), а не негов подчинен. Според мен „вождът на българите” (а не Салан) трябва да е Симеон. Той си е траял, докато са опустошавали земите на Салан и съседите му. Те са били толкова независими, че даже не са се сетили да се обединят за съвместни действия срещу унгарците. Вождът на българите се е дигнал срещу унгарците, едва когато те са тръгнали към Белград . Значи българската граница тогава е достигала до Белград, както е показано на унгарската карта. Според мен единствено смущаващо е, че вождът на българите е събрал войска от „българи и гърци”. Иначе завършекът на събитието - плащане на данъци на унгарците - го пише и Лаутпранд. Това, обаче, го казвам, доколкото в момента гледам „Деянията” по диагонал. Не съм подготвен за по-детайлен анализ и за това даже мислех да не се включвам в темата.

А александрита са го намерили край Янтра.

В латинския текст на „Деяния на унгарците” вождовете Салан, Глад и т. н. се водят „duce”. Аз това го свързвам с „дук”, което си е точно княз . На сръбската карта за нападението на маджарите пък е написано „княжевина”. Все пак това понятие е донякъде условно. Може да са били войводи или архонти, защо пък не и князе?

В руско-българския речник преди думата „нашествие” са сложили „нашест”, но не са обяснили що е то, а са посочили „виж насест”. За „насесть” се казва, че в разговорния език се възприемало като „натисна”. Самите руснаци са превели „нашедше”, като „напав”. Ето нещо интересно, което е конкретно по темата. Руското сведение не я изяснява, тъй като написаното от Нестор всъщност повтаря Продължителя на Георги Монах - Амортола. Интересното е миниатюрата в Радзивиловската летопис, която илюстрира пасажа в ПВЛ, отнасящ се до Симеон и унгарците. Надолу, първото изображение е на оригиналния текст в Лаврентиевия препис, а второто изображение е от Радзивиловската летопис. Между другото, вижда се разликата в изписването на „цѣсар”. Първият път е „цс҃рь”, а вторият само „ц҃рь”. В преводите на днешен руски език на едно място е „Леонъ цесарь”, на друго - „Леон-царь”. Разликата идва от степента на познания на пишещия, за което говорихме вече на друго място. Лаврентиев препис на ПВЛ Радзивиловска летопис (илюстрован препис на ПВЛ) Най-интересно в „Деяния на унгарците” е, че когато маджарите завземат въпросните княжества, никой не се притекъл в помощ на последните. Защо България си е траяла?

Аз не съм писал, че българите са унищожени от маджарите! Като погледнеш унгарската карта, вдясно ще видиш като съседи да са отбелязани «бесени». Така маджарите са наричали печенегите. Северозападно от бесените пък са власите, отгоре руснаците, югоизточно - българите. Багренородни действително пише, че България била на изток от Унгария, но това е обяснено в коментариите към руското издание на съчинението. Аз затова дадох линк и към тези коментари. Това е обяснението на руснаците: "Обыденное сознание мадьяр, представление которых здесь зафиксировано, воспринимало болгар как своих восточных соседей, хотя они жили юго-восточнее бассейнов указанных рек. Впрочем, в самом начале освоения территории Среднего Подунавья мадьяры поселились в средней части междуречья Дравы и Савы, тогда как восточная часть междуречья (со Сремом) находилась под властью царя Болгарии Симеона. Она была занята мадьярами после его смерти (927 г), в первой половине Х в. (Melich J. A honfoglalaskori. 77.1.), так что некоторое время владения болгар соседствовали с жившими в упомянутом районе мадьярами действительно с восточной стороны." Възможно е Багренородни и да се е объркал, но все пак той е написал, че Дунав разделя Унгария от България. Колкото до присъствието на български елемент в мястото, което става Унгария - да, има такъв. Унгарците са заварили в Панония, Банат и Трансилвания четири княжества. Като само за това на Салан се отбелязва, че е поддържало връзка с „вожда на българите” . За княжеството на Глад на картата неправилно е определено като българско. Според „Деяния на унгарците”, този Глад дошъл от към Видин с кумани. Войската му пък била смесена от българи и кумани. Очевидно Глад, Гелу и Меноморут са някакви независими князе. Действително според „Деяния на унгарците” в Банат е имало някаква българска власт отвъд Дунав. Но трябва да се уточни нейния обсег. Едва ли княжеството на Салан е имало чак такава територия, каквато е дадена на унгарската карта. Има и друга карта за унгарското нашествие в Европа, но там княжеството на Салан е съвсем маломерно.

1. Не я завладяват. Писано е „плѣноваху”, а то не означава „завладявам”, а „разграбвам”, „плячкосвам”. 2. На годините, посочени в ПВЛ, не трябва да се вярва много. Съставителят Нестор се е опитал да състави хроника по латинския образец, като първо поставя годините, а след това описва събитията. Но той е използвал главно гръцки известия, в които като правило годините не се посочват. Затова и тези в ПВЛ са дотъкмявани от руския съставител и очевидно не навсякъде това е станало успешно. Тук има някои разяснения по този въпрос: http://hbar.phys.msu.ru/gorm/chrono/zykov.htm 3. Според руснаците нападението на унгарците над българите е станало, след като първите са се установили вече в Моравия, Панония и Трансилвания. В год 6401 (893). В год 6402 (894). В год 6403 (895). В год 6404 (896). В год 6405 (897). В год 6406 (898). Шли угры мимо Киева горою, которая прозывается теперь Угорской, пришли к Днепру и стали вежами: ходили они так же, как теперь половцы. И, придя с востока, устремились через великие горы, которые прозвались Угорскими горами, и стали воевать с жившими там волохами и славянами. Сидели ведь тут прежде славяне, а затем Славянскую землю захватили волохи. А после угры прогнали волохов, унаследовали ту землю и поселились со славянами, покорив их себе; и с тех пор прозвалась земля Угорской. И стали угры воевать с греками и попленили землю Фракийскую и Македонскую до самой Селуни. И стали воевать с моравами и чехами. Был един народ славянский: славяне, которые сидели по Дунаю, покоренные уграми, и моравы, и чехи, и поляки, и поляне, которые теперь зовутся русь. ........... В год 6407 (899). В год 6408 (900). В год 6409 (901). В год 6410 (902). Леон-царь нанял угров против болгар. Угры же, напав, попленили всю землю Болгарскую. Симеон же, узнав об этом, пошел на угров, а угры двинулись против него и победили болгар, так что Симеон едва убежал в Доростол. 4. Това е картата, която е съставена по описанието на „Деяния на унгарците”. Има малка разлика спрямо това, което е написал Багренородни. Но „Деянията” стигат до смъртта на Арпад. В самият източник е записано, че той починал през 907 г. 5. А това е картата на Русия и нейните съседи през ІХ-Х век

Значи, Ресавски, според Константин Багренородни е така: „Турките прогонени от печенегите, дошли и се поселили в земята, в която и сега живеят. В това място има някои стари паметници: най-напред мостът на император Траян в началото на Туркия, след това Белград, на три дена път от този мост, където е кулата на светия и велик император Константин. Пак по течението на реката се намира така нареченият Сирмиум на два дена път от Белград. Оттук започва непокръстената Велика Моравия, която турките унищожили и която преди това управлявал Светополк. Тези са паметниците и названията на р. Дунав. По-горните области, където е цялото поселение на турките, се наричат сега по името на течащите там реки. Тези реки са следните: първа река Тимизис, втора река - Тутис, трета река - Морисис, четвърта (река) Крисос и още една река Тица. От източна страна с турките граничат българите, където ги отделя р. Истър, наричана още Дунав, а от север печенегите, от запад - франките и от юг - хърватите.” (ГИБИ V, с. 214-215) http://oldru.narod.ru/biblio/kb_imp2.htm#40 и http://oldru.narod.ru/biblio/kb_k30_43.htm#40) Мостът на император Траян се намирал на Дунав срещу днешния град Турну Северин. Остатъци от него имало запазени и до днес. Вижда се, че името Белград в днешна Сърбия е познато още от времето на Константин Багренородни. Интересно е, че той го дава в славянското му произношение. Сирмиум е старобългарското Срем - днешната Сремска Митровица, пак в Сърбия. Приема се, че Тимизис е днешната река Тимиш, Тутис - днес е р. Бега, Морисис - днешната р. Марош (рум. Муреш), Крисос - днешната р. Кьорьош (рум. Криш), Тица - днешната р. Тиса. На практика този текст ни казва, че българските земи западно от Траяновия мост при Турну Северин, за които се счита, че са присъединени към България от Крум и Омуртаг, са завзети от унгарците и включени в пределите на тяхната държава по времето на Константин Багренородни. За да го споменава той този факт, това означава, че събитията с присъединяването на Белград и Срем към Унгария е произтекъл преди 959 г., когато авторът на „За управлението на държавата” е починал. В „Деяния на унгарците” се разказва, че маджарския вожд Арпад (който починал в 904 г.) се отправил срещу Тител [град преди Тиса да се влее в Дунав], който бил тогавашната резиденция на българският управител на земите между Дунав и Тиса. Управителят, наречен Салан, бил победен и избягал в Алба Булгарие, т. е. Белград. После Арпад стигнал и до пристанището, което днес се нарича Стари Сланкамен. Така унгарците поставили под свое господство цялото население, живеещо между Тиса и Дунав. (ЛИБИ V, с. 44-45) Вероятно малко след това са присъединили и Белград. Ами има едно място в ПВЛ, където се казва: „Когда же славянский народ, как мы говорили, жил на Дунае, пришли от скифов, то есть от хазар, так называемые болгары, и сели по Дунаю, и были поселенцами на земле славян.” Наясно са били, значи, руснаците, що е българин и що славянин. Както се вижда от началото на моя пост, унгарците са започнали да воюват с българите, след като са се установили в Панония. И са нападали България от северозапад. Това се вижда от „Деяния на унгарците”. Историята, дето били прекарани с кораби (казано е само веднъж?), не означава, че са били превозени между двата бряга на Дунава. Унгарците са качени на корбите при Железни врата и са стоварени в долното течение на Дунав и оттам са нападнали българската столица. Иначе е трябвало да преминат през цяла Северна България, за да стигнат до там. Унгарците пристигат в Панония още през 892 г. и от там са извикани от гърците, да нападнат българите. Известията от хрониката на Херман Аугийски и от Фулденските летописи (ЛИБИ ІІ, с. 365 и 47) са прикачени на края на поста по желание на форумната програма. Същото. Те славяните и власите на са дошли на Карпатите, специално, за да посрещнат унгарците. И недейте да поправяте документите. Писано е: „В год 6410 (902). Леон-царь нанял угров против болгар. Угры же, напав, попленили всю землю Болгарскую. Симеон же, узнав об этом, пошел на угров, а угры двинулись против него и победили болгар, так что Симеон едва убежал в Доростол.” Ако искате тълкувайте, но цитатът си е цитат. «В лето 6410, т.е. /по нашему 895 г. сл.Хр./» е абсолютно невярно като информация. На 895 съответства 6403. Така, обаче, се премества и последователността на хрониката.

Аз цитатът го знам добре, защото в момента пиша точно за тези мистични „отвъддунавски земи”. Но ще взема по-сериозно отношение по въпроса, като си довърша темата. Отговорът, за да бъде убедителен, трябва да има много факти. Ще ги изложа в самостоятелно изследване. Засега само ще кажа, че пак в руските летописи е записано: „В год 6406 (898). Шли угры мимо Киева горою, которая прозывается теперь Угорской, и пришли к Днепру, стали вежами: ходили они так же, как теперь половцы. И, придя с востока, устремились через великие горы, которые называются Угорскими (Карпатите), и стали воевать с жившими там. Сидели ведь тут прежде славяне, а затем землю Волынскую захватили волохи. А после угры прогнали волохов, унаследовали ту землю и поселились вместе со славянами, покорив их себе; и с тех пор прозвалась земля Угорской (Унгария).” Както се вижда от този цитат, на Карпатите и там, където се установили унгарците, българи не е имало. Има и още куп други сведения, потвърждаващи това. Това с отвъддунавските земи си е една измама. Отвъд Дунава са живели славяни, които са говорили език, като този на славяните, които са живели отсам Дунава. Последните в един момент стават българи, ама тези отвъд Дунава - не. Това не пречи на псевдоисторици като Петър Коледаров, да си съчинят куп неистини, да приемат, че отвъддунавските славяни са българи и да си нарисуват нелепи карти, на които България отвъд Дунав е по-голяма от тази - отсам. В 1929 г. са ползвали тази карта: Но и тя не е съвсем вярна по отношение на северозападните български земи. Като си напиша изследването докрай, тогава ще го пусна. Много е обширно. Ако сте мазохисти, можете да прочетете книгата на Коледаров в http://www.kroraina.com/knigi/pk1/index.htm Всъщност моята тема е за територията на България по времето на Симеон и Петър, а не конкретно за българо-унгарските войни. Но беглия ми поглед върху писаното досега за тях, установява, че то не е коректно. По всичко изглежда, че докато Симеон се е разправял с византиците, унгарците са успели да завземат българските земи до Железни врата. В някои хроники се отбелязва, че българите са плащали данък на унгарците.

В 1847 г. Александър Лакиер публикува труда си „История титула государей России”. Там , където обяснява как Иван ІV Грозни решил да стане „цар”, Лакиер изпада в пълна безпомощност, защото не може да установи със сигурност от къде е дошла тази дума. Ето какви нелепости е писал той: Според Лакиер, цар било дошло в Русия от старославянските църковни книги. А както знаем в тях като правило фигурира цр҃ь. Значи, действително в един момент познанието за това, как се чете тази абревиатура, е било изгубено. Руският специалистът по титлите от 19-ти век даже твърди, че „цар” нямало нищо общо с „цѣсар”! И си е един истински Петър Добрев, като счита, че окончанието на имената на вавилонските владетели завършвали на „сар”, почти „цар”. Имало е и грамотни хора в Русия, които са знаели как се четат думите с титли. И за това в Лаврентиевия (от края на ХІV в.) и Ипатиевския препис (от началото на ХV в.) на ПВЛ, абревиатурата е във вид, който няма как да бъде прочетен като „цар”: има и „с” отгоре. Последните два реда в горния фрагмент от оригинала на Лаврентиевия препис се отнасят до българската история и гласят: „В лѣто 6410 (902). Леонъ цесарь ная угры на болгары. Угре же, наше[дше, всю землю Болгарьскую плѣноваху.]” Това е началото на краткото известие за нападението на България по времето на Симеон, извършено от унгарците. Именно в този вид текстът е поместен в Изборника. ( http://www.e-reading.org.ua/bookreader.php/1002700/Izbornik_Pamyatniki_literatury_Drevney_Rusi.html ) Знаел ли е Иван Василич как се чете цр҃ь или не, не е известно. В крайна сметка той е решил да стане „цар”. Само че и след това тази дума е продължавала да се изписва цр҃ь. Като гледа човек портрета на цар Алексей Романов, направо се чуди: защо не са сложили едно „а” в думата цр҃ѧ и да стане „царѧ”, ами е трябвало да слагат тази завъртулка отгоре. Да спазят традицията, сигурно. Голяма бъркотия има в историята на думата „цар” през вековете!

Ето още едно виждане, взето от „Българските средновековни монети” на Стоян Авдев. Не знам защо, но на мен текстът ми се струва, че е влашки, написан на кирилица. Авдев не го е превел, но на мен ми звучи като „Афънту ту Тертери”. Не знам нито гръцки, нито влашки, може и да греша.

http://nltinterlinear.com/greekconc/a_0pokri_1nomai Тук, по-надолу, е даден текстът на John.19:15 в паралел на гръцки и на английски език. На английски гласи: „Away with him,” they yelled. „Away with him! Crucify him! ” „What ? Crucify your king?” Pilate asked. „We have no king but Caesar,” the leading priests shouted back. http://nltinterlinear.com/John.19:15/interlinear Тук пък е дадена такава разбивка: ἀπεκρίθησαν (shouted back) οἱ ἀρχιερεῖς (the leading priests) Οὐκ (no) ἔχομεν (We have) βασιλέα (king) εἰ μὴ (but) Καίσαρα (Caesar).

Признавам си, че не познавам гръцкия език. Аз подходих така, както ме посъветва впоследствие Глишев. Намерих Евангелието на Йоана, както на български, така и на гръцки език. Българският синодален превод, обаче, ми се видя, че не съответства напълно на старославянския текст и затова направих опит да преведа последният, доколкото мога Гръцкият текст го пуснах по подобие. Понеже в българския текст става дума за стих 15 от глава ХІХ на Евангелието от Йоан, аз намерих същото място в ΕΥΑΓΓΕΛΙΟΝ ΚΑΤΑ ΙΩΑΝΝΗΝ. То е: 15 οἱ δὲ ἐκραύγασαν· ἆρον ἆρον, σταύρωσον αὐτόν. λέγει αὐτοῖς ὁ Πιλᾶτος· τὸν βασιλέα ὑμῶν σταυρώσω; ἀπεκρίθησαν οἱ ἀρχιερεῖς· οὐκ ἔχομεν βασιλέα εἰ μὴ Καίσαρα. Твърде е възможно и да не към преброил точно кой ред съответства на българския текст. Реших, че е това, което ми трябва, защото в него има βασιλέα и Καίσαρα. Как всъщност се превежда гръцкия текст, за да разбера грешката си?

Ами в текста, който съм показал, пише: „не имамъ цѣсарѣ тъкмо кесара”. Няма я думата „друг”. А основното значение на „тъкмо” или „тъкъмо”, е „само”.

Една любопитна находка от книгата на А. М. Селишчев „Старославянски език”: От нея става видно, че „цар” е дошло от хората, които не са познавали литературния славянски език. Тези съкратени обозначения, наричани още „абревиатури”, се срещат от първите славянски книги, чак до „История Славянобългарска” и който не е знаел истинското им значение си е съчинявал. Трудно може да се намерят някакви закономерности в посока „оригинал - пригаждане” на неясните по произход думи в българския език, каквито са „цѣсарь” и „кесар”. Казват, че Константин Философ бил превел евангелието от гръцки на славянски език, на основа на диалекта на солунските славяни. Но солунските славяни би трябвало да употребяват думата „василевс”. Те даже са били подчинени на него. Пък и там, където в славянския превод стои „„цѣсарь”, в гръцкия текст на съответното евангелие е „василевс”. Философът, обаче, не слага „василевс”, а „цѣсар”? Още по-любопитно е, че в славянските преводи на евангелията думите „цѣсарь” и „кесар”, са направо противопоставени. Ето един откъс от някакво четвероевангелие, написано доколкото разбрах на глаголица, открито от Виктор Григорович в един от атонските манастири. В книгата си „Древние глаголические памятники, сравнительно с памятниками кирилицы” И. И. Срезневски го дава в препис на кирилица. Става дума за „Съдът на Пилат над Исус Христос”, предаден според Евангелие от Йоан. (Думите в скоби са взети за сравнение от други ръкописи. „О” е Остромирово евангелие.) Преводът е: „От тогава Пилат искаше да го пусне [Исус]. Иудеите, обаче, крещейки, казваха: ако го пуснеш, не си приятел на кесаря. Всеки, който се счита за цесар, е неприятел на кесаря. Пилат, чувайки тези думи, изведе навън Исус и седна на съдилището, на мястото, наречено литостротон, а по еврейски Гавата. Беше петък пред Пасха, около шестия час. И каза [Пилат] на юдеите: ето вашия цѣсар! А те закрещяха: вземи го, вземи и го разпни! И Пилат им каза: вашия цѣсар ли да разпна? Архиереите отговориха: ние нямаме цѣсар, а само кесар. И тогава им го предаде, за да бъде разпнат. Те взеха Исуса и го поведоха. И носейки сам кръста си, той излезе на лобното място, наречено по еврейски Голгота, където бе разпнат. И с него други двама, от едната и от другата страна, по средата - Исус. А Пилат написа надпис и го постави на кръста. Написано бе: Исус Назареи, цѣсар Иудейски.” (Йоан, ХІХ: 15-19) На израза „Архиереите отговориха: ние нямаме цѣсар, а само кесар”, в гръцкия текст на евангелието съответства: ἀπεκρίθησαν οἱ ἀρχιερεῖς· οὐκ ἔχομεν βασιλέα εἰ μὴ Καίσαρα. Значи „василевс” не е „кесар”. И „цѣсар” не е „кесар”. Имаме ли тогава право да си правим произволни тълкувания как едното преминало в другото?

Твърдят, че за първи път в света с бъчва по Ниагарския водопад се спуснала жена. И то не госпожица, а баба! Анни Едсън Тейлър на 63-тия си рожден ден, на24 октомври 1901 г. преодоляла Ниагарския водопад с бъчва. http://en.wikipedia.org/wiki/Annie_Edson_Taylor и http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D1%80,_%D0%AD%D0%BD%D0%BD%D0%B8_%D0%AD%D0%B4%D1%81%D0%BE%D0%BD

На 12 юли 1876 г. госпожица Мария Спелтерини повторила подвига, извършен преди това от акробата Шарл Блонден. Тя преминала над Ниагарския водопад по въже, опънато по-ниско от горното ниво на водопада, точно над мястото, където падащата вода се разбива. Госпожицата, с дълъг балансьор в ръка, тръгнала от американския бряг и достигнала до канадския след 8 минути. След четвърт час тя се върнала обратно по въжето за 12 минути. По средата на дължината на въжето тя приклекнала и с ръка поздравила публиката. Повече за Мария Спелтерини в http://en.wikipedia.org/wiki/Maria_Spelterini и http://www.google.ca/search?q=Maria+Spelterini&hl=bg&rlz=1T4SNYO_enBG287BG287&prmd=imvns&source=lnms&tbm=isch&sa=X&ei=q4DdT_PIMsyB4ASUlry0Cg&ved=0CEsQ_AUoAQ&biw=1264&bih=595 . За Шарл Блонден в http://en.wikipedia.org/wiki/Charles_Blondin и http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A8%D0%B0%D1%80%D0%BB%D1%8C_%D0%91%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BD

Това съм го виждал в парка и съм го снимал, но не се сетих за него. Тия дни го видях цъфнало и реших да направя сверка. Spiraea japonica е. Става дума за декоративен храст. Има го на две-три места в парка, но не знаех как се казва. На първите снимки, очевидно става дума за изсъхнал букет.

Какво е имал предвид Паисий Хилендарски: царство или цесарство?

Има няколко любопитни въпроса: 1. През ХІІ век в България на какъв език се е извършвало богослужението? 2. Ако приемем, че е на църковнославянски, то поповете в църквите как са произнасяли „цесар”, когато думата е била записана с абревиатурата „црь” (било с титла, било без). По това време жив цесар няма, но в църковните книги е пълно с тази дума. 3. Защо в църковнославянските книги, не винаги са поставяни титли? Значи ли, че поповете са знаели наизуст тези думи, и псалтирите и евангелията са им служили само да им припомнят, къде трябва да ги произнесат. Аз самият се разколебах в твърдението си, че „царь” се появява по време на Втората българска държава. И в по ново време в оригиналният текст на Повест временных лет е написано „цесар”, а не „цар”. http://www.e-reading.org.ua/bookreader.php/1002700/Izbornik_Pamyatniki_literatury_Drevney_Rusi.html (Текстът в Изборника е даден на пасажи: първо на старославянски език, после в превод.) Интересен е примерът, свързан с нашата история: „В лѣто 6437. Прииде Семеонъ на Цесарьград, и поплѣни Фракию и Македонью, и приде къ Цесарюграду в силѣ велицѣ и в горъдости, и створи миръ с Романомъ цесарем и възвратися въсвояси.”. Текстът е написан в този вид в Русия през ХV век. Значи тогава също са знаели, че върховната титла не е била „цар”, а „цесар”. Затова се е запазило и „цесаревич” до началото на 20 век. В големия печат на Иван Грозни действително има „царьство”, но където се говори за притежателят на този печат и на какво е владетел, се указва цр҃ь или црь. С други думи, откъде сме сигурни, че в средновековието са четели цр҃ь или црь като „цар”? Вижда се, че „царь” не е било това, което е. Просто е имало случаи, когато не са му слагали титла или надстроечна буква „с”. Но как са го произнасяли?

Димитър Киров (ДиКиро) има много платна с абстрактна живопис. Той ги рисуваше още при Народната република. За него: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B2 и http://www.dikiro.eu/index.php?p=2&l=1 Произведения: http://www.dikiro.eu/index.php?p=18&l=1&id=104&ord=0,1,0,0 Продават се: http://cavalet.bg/dimitar-kirov-dikiro.html Още име за търсачката: Греди Асса, Атанас Пацев, Георги Баев, Генко Генков, Енчо Пиронков, Никола Манев.