К.ГЕРБОВ

Тези изображения през 2009 г. бяха изложени на табла, поставени до реставрираните останки на Двореца и до новопостроената Патриаршия на Царевец. Не знам с каква техника са правени изображенията. Не знам и кой е авторът им, но предполагам, че едва ли още стоят на Царевец. Пускам ги за информация.

Оригиналният пост е в: http://neverojatno.wordpress.com/2012/04/21/prost/ Там е отбелязано, че: Съвпадението с реални събития, свързани с действително съществуващи субекти и обекти, носещи същите имена както героите в изложените писмени текстове е случайно и неволно.

Кръглата църква, известна също като Златната църква или Църква „Свети Йоан“ в Преслав. Мисля, че макетът се намира в Археологическия музей в Преслав. Аз съм го снимал в Президентството.

Аз все съм си мислел, че капитанът на един пиратски кораб трябва да изглежда така :

Те в Германия също ползват интернет. Току виж се обадила някоя Гретхен, че е познала „мейне гросмутер”. Знам, че картичката е рекламна, но не се досетих, че дамите в компанията са чужденки. При първото ходене със семейството ми в Слънчев бряг през 1987 г. посетихме и Фрегатата. Затова си помислих, че може да са снимани българки. Картичката е по-стара, ама не ми се вярва фотографът да е търсил специално германки за снимката. Червеносоката според мен, си е типична българка. Това, че „пиратите” са си вярвали, че са истински пирати, също не го вярвам. Иначе ресторантьорството е сериозна професия и действително изисква максимално да угаждаш на посетителите.

Ако се обадят и внуците на „бабите”, можете да си заформите компания. Винаги съм мислел, че старите фотографии трябва да сближават хората, но тук във форума не винаги е така. Особено, когато става дума за политическа фотография.

Картината „Вик (Skrik)” е рисувана от норвежкия художник- експресионист Едвард Мунк в 1893 г. Както при много свои творби, в периода 1893 - 1910 г. Мунк рисува няколко нейни версии. „Вик” е от серията „Сцени от живота”, в която норвежкият експресионист изследва темите за живота, любовта, страха и смъртта. На картината е изобразена крещяща човешка фигура, с широко отворени уста и очи, обхванала главата си с ръце. Значително място във фона е заета от надвиснало ниско червено-оранжево небе. Под него се очертават неясните обобщени контури на морски пейзаж В дневника си художникът е записал ситуацията, при която се е родила идеята за картината: „ Вървях по пътя с двама приятели - слънцето залязваше - внезапно небето стана кърваво-червено - спрях, почувствал изнемога и се опрях на парапета - кръв и огнени езици стояха над синьо-черния залив и града - моите приятели отминаха напред, а аз стоях там, треперещ от тревога - и усещах един безкраен вик, пронизващ природата.” Този спомен, записан в дневника на Мунк на 22.01.1892 г., ни дава сведението, че природата в картината представлява залива Осло-фиорд, край който е разположен едноименният норвежки град. Изказвани са различни мнения за изказа на картината. Някои виждат фигурата на преден план като обхваната от някакъв ужас и считат изобразеното за символ на „универсалия ужас” (?). Други считат картината за икона на екзистенциалното страдание. Несъмнено много точна е оценката, че „картината внушава на зрителя чувството за вик: огромен вик, изпълващ цялото пространство, безнадежден, безпомощен, вик, действащ като символ” (Атанас Стойков). Казват, че първоначално картината е озаглавена „Викът на природата” (Der Schrei der Natur). Но това не е точното й обяснение. Към горния цитат можем да добавим, че „Вик” е блестящо изражение на душевната самота, в която често изпадат интелектуалците. Безпомощната човешка фигура в предния план, неясните отдалечаващи се фигури и тревожният пейзаж, подчертават викът, изразяващ безсилието на човек, почувствал се слаб и самотен сред величието на природата. От философска гледна точка картината е продукт на екзистенциализма и е предвестник на популярната в ХХ век тема за алиенацията - темата за отчуждението и самотата. Известни са няколко версии на „Вик”. В музея на Едвард Мунк (Munchmuseet) в Осло се излага един от живописните варианти,изпълнен със смесена художествена техника: масло, темпера и пастел върху картон, който вариант се счита, че е създаден през 1910 г. В Националния музей за изкуство, архитектура и дизайн в Осло се съхранява най-известният маслен вариант на „Вик”, който тук е показан в началото на статията. Картината е крадена на два пъти: през 1994 и 2004 г. Първия път творбата е върната след няколко месеца, а при втората кражба - чак през 2006 г. и то с някои повреди. След реставрация, в 2008 г. отново е изложена, но в десния край на картината личи петно, което е резултат на повредата. Съществува и литография на картината, направена в 1895 г.: Единствената версия на сюжета, която се намира в частни ръце, е изпълнена с пастелна техника. Рисувана е през 1894 г. На 2 май 2012 г. тази картина бе продадена за сумата от 119 922 500 долара, което е засега рекорд за произведение на изкуството. http://www.abc.net.au/news/2012-05-03/the-scream-sells-for-1199m/3987820 Пародия на сюжета от картината „Вик” присъства в първата серия на филмовата комедия „Сам в къщи”:

Че то какво е по-различно при днешните „демократи”, които се опитват да бъдат наместници на САЩ? Абсолютно аналогичен случай на този, от писмото на Живков - на България „да бъде предоставен дългосрочен кредит за изплащане на оборудването, материалите, приборите, ядреното гориво и техническата помощ при строителството на атомна електростанция” - имаме и през 2000 - 2001 г. С малка разлика: докато в 1965 г. НР България иска да получи кредит от СССР и вероятно получава, през 2000 г. Русия предлага на Р България дългосрочен кредит, пак за строителство на ядрени мощности, но последната отказва. През 2000 г. руснаците бяха изготвили по поръчка на Иван Костов и Иван Шиляшки технически проект за доизграждане на блок № 1 на АЕЦ „Белене”. Реакторът за блока бе вече доставен на обекта и бе изграден неговия корпус. Трябваше да се купи и достави турбината и някои спомагателни съоръжения за блока. В техническия проект бяха описани оборудването, което беше необходимо да се достави, за да се окомплектова блока и да се извършат всички довършителни операции по монтажа и пуска му. Проектът беше придружен със сметка, от която се виждаше, че доизграждането на блок № 1 на АЕЦ „Белене” ще възлезе на един милиард и двеста милиона долара. Руснаците знаеха, че тогава държавата ни беше в криза и предложиха да отпуснат необходимата сума като дългосрочен заем. Иван Костов обаче, не каза „да”! Сега сякаш „ни лук ял” и така нататък, ни убеждава колко зависими сме щели да станем от руснаците, като построим втора ядрена електроцентрала. Не знам дали това го е накарало на времето да не се реши да вземе заема и да довърши блок № 1. Но след това станахме свидетели на грандоманските идеи на Сакскобургготски и Станишев, вместо те да довършат започнатото, да го ликвидират и да започнат да строят наново не един, а два атомни енергоблока. Ако Костов и Сакскобургготски бяха взели заема и бяха довършили започнатото на АЕЦ „Белене”, вече щяхме да имаме втора ядрена електроцентрала, която щеше да произвежда далеч по евтин ток от този, за който сега се говори, че щял да струва 15 стотинки. Бойко Борисов обича да се хвали колко много неща бил направил, ама все пак някой да му каже, че в момента играе пиеската, която се разигра в 2001 г. Тогава също решиха доставения за АЕЦ „Белене” блок да го монтират на АЕЦ „Козлодуй”. Е, това на времето не стана. Продадоха доставения блок и се юрнаха да правят наново всичко. Това, което различава ситуацията днес, от тази преди десет, че и преди петдесет години, е че на мястото на АЕЦ „Белене” щяло да се строи парогазова електроцентрала. Бойко Борисов също заяви, че нямало да прави българо-руска ядрена централа, но нали се сещате, чии интереси ще защити той, ако парогазовата централа се предвиди да работи с шистов газ.

Все ми се струва, че нещо не е разчетено, както трябва от надписите. Ето го първия „некролог”: Точно там, където е „река Днепър” част от буквите ги няма и са „дочетени”. Може да не става дума за Днепър, а за някоя река в България.

Някои от средновековните български некролози са дали голямо отражение в съставянето на българската история. От два каменни некролога, изготвени по волята на Омуртаг, видни български историци са утвърдили измислицата, че България по негово време се простирала от Днепър до Тиса. “ + Кан сюбиги Омуртаг: Корсис копанът беше мой сътрапезник и като отиде във вой- ската, уда- ви се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар.” „ + Кан сюбиги Омуртаг: Негавонаис зера тарка- нът беше мой сътрапезник Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубиар.” Той и Христо Проданов загина на Еверест, но все още никой не се е сетил да изкара Хималаите български.

Едно от оригиналните хрумвания на българската поща, за да угоди на високите изисквания на филателистите към вида на пощенските марки, е да повери изготвянето на художествения проект на поредицата за въздушна поща, издадена през 1940 г., на истински летец. За съжаление не са известни подробности как се е стигнало до това решение и кой е дал предложение за него. В 1938-1939 г. в българската филателна преса се повдига и стои открит въпросът за издаване на нови пощенски марки за въздушна поща с разнообразни сюжети и номинални стойности, които да заменят употребяваните дотогава. „Нашата филателия не може да се похвали с достатъчно видове и качествено добри и художествено изпълнени марки за въздушна поща - започва един коментар по този повод, поместен в сп. „Българска марка”. - През последните години, когато се явиха колекционери само на марки за въздушна поща, много пощенски администрации побързаха да се нагодят с това и усилено почнаха да фабрикуват такива. Някои администрации, като италианската, отидоха до там, че към всяка редовна или възпоменателна поредица пощенски марки издаваха и отделна такава за въздушна поща и то с тлъсти свръхтакси. В това време ние поддържаме нуждите на въздушната поща и интереса на филателистите към българските марки само с една поредица от 7 къса, всички с един и същи сюжет, долнокачествена изработка, върху обикновена хартия и отпечатана на обикновен висок печат, която е вече 9 години в обръщение...” Идеята за отпечатване на нови пощенски марки за въздушна поща, повдигната в 1938 г., като че ли е на път да се реализира още през следващата година: в плана за маркоиздаване за 1939 г. са били заложени „нови марки за аеропланна поща със сюжети летящи авиони над красиви местности”. Такива марки, обаче, не се появяват в посоченото време „поради липса на подходящи сюжети”. Имаме основание да считаме, че работата по новото издание марки не е замряла в 1939 г. Просто тогава се е работило по създаването на сюжетите, което е протекло с преодоляването на специфични трудности. Към този извод ни насочва писмото от 13 септември 1939 г. на Бюрото за пощенски марки към Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните в България, с което е поръчано отпечатването на марките, познати на филателистите и отразявани във филателните каталози под името „Въздушна поща - изгледи от 1940 г.”. В писмото е отбелязано: „Съгласно планът на службата за пощенските марки за 1939 г., дадена бе поръчка на специалиста - художник авиатор Константин Д. Икономов да изработи проектите за новите марки за въздушна поща по идеи и сюжети, посочени от Главната дирекция. Художникът изпълни добре своята задача и представените от него проекти, след неколкократни поправки и изменения, бяха приети от техническата комисия при Комитета за пощенски марки...” Цитираният текст ни показва, че на художника, който е бил и летец, са дадени „идеи и сюжети”, по които той е изготвил художествени проекти. Как е протекъл „творческият процес”, намираме обяснено пак във филателната преса, така: „Сюжетите за марките са изработени от летеца-художник Константин Икономов, който освен художническите си дарби, с риск на живота си е прелетял със самолет над най-красивите, но най-опасни места на нашата родина, за да ни даде оригинални и крайно художествени сюжети.” Можем да се досетим, че летецът е заснел с фотоапарат подходящите изгледи и след това ги е прерисувал. Възможно е някои фотосюжети да са извадени на фотохартия и да е направен допълнителен ретуш на изображението и така да е създаден проектът за съответната марка. Със сигурност е използван фотомонтаж на самолетите, летящи над обектите. Те са добавени по фотопът към изгледите. Все пак не можем да не дадем висока оценка на майсторството на художника-летец, за което в един филателен каталог от 1947 г. четем: „Художникът-летец К. Икономов от личен опит, добит при летения и наблюдения, е успял да предаде полета на аероплана в различни красиви положения над сполучливо подбрани места от нашата родина.” Марките от поредицата са пуснати в употреба на 22 февруари 1940 г. 1 лев. Излитащ самолет. 2 лева. Самолет прелита над Асеновата крепост. 4 лева. Самолет прелита над Бачковския манастир. 6 лева. Самолет на летище Божурище край София, товари поща от пощенски автомобил. 10 лева. Пощенски транспорт: самолет в полет, парен локомотив и пощенски мотоциклет в движение. 12 лева. Самолети прелитат над Двореца в София. 16 лева. Самолет прелита над връх Ел Тепе (Вихрен) в Пирин. 19 лева. Самолет прелита над езерата в Рила. 30 лева. Самолет и лястовица в полет. На марката е направен паралел между тяло на самолет и тяло на лястовица. Както е известно „авиация” произлиза от латинската дума „avis”, която означава птица. Самолетът действително много прилича на лястовица, затова и някои твърдят, че последната била символ на българското въздухоплаване. 45 лева. Самолет прелита над храм-паметника „Св. Александър Невски” в София. 70 лева. Самолет прелита над прохода Шипка, Паметника на Свободата на връх „Свети Никола” и Орлово гнездо. 100 лева. Самолет в устрем към висините, на фона на сияещ вензел на цар Борис ІІІ. Месец след появата на марките по пощенските гишета, в „Българска марка” са отпечатани следните възторжени слова: „Новата филателистична българска година започна блестящо. Тя ни донесе красивата поредица „Въздушна поща”, която вкара само за три дни в Народна банка 18 милиона лева в ценна чужда валута. Поръчките валят като град от целия свят. Нашите търговци не са в състояние да ги изпълнят. Тиражът на марките се оказа недостатъчен. Замислени във времето, когато хората все още имаха вяра в своите валути, новата българска поредица искаше да бъде желана и търсена чрез своя малък тираж. Тя се нагоди към това условие, като излезе само в 50 000 пълни поредици, но когато беше пусната на пазара, войната вече бушуваше по грешната земя, и нейните обитатели, имайки опита от миналото, се втурнаха да запазват своите ценности, чрез най-здравата валута - пощенската марка. Ние сме щастливците, вниманието на всички да бъде спряно предимно на нашата „Въздушна поща...” Тези редове са писани от филателист, който е и чиновник на висок пост към пощенската администрация. Това е Янко Русинов, началник на споменатото Бюро за пощенски марки към Главната дирекция на ПТТ, голям радетел за постигане на авторитет на българската пощенска марка в чужбина. Личи си малко приповдигнатата реклама на изданието. Но факт е, че комплектната поредица свършва бързо. Тя включва и стойността 100 лева, която е продавана само в комплект с останалите марки от поредицата и то само в някои по-големи пощенски станции. Отпечатана е в относително ниския тираж от 50 000 броя. В Царство България пощенските марки са били ценни книжа. Те са издавани от Министерството на финансите и след отпечатването им са се съхранявали в Хранилището за държавни ценни книжа. Оттам марките са разпращани по банковите клонове и агентури в страната, откъдето са ги получавали пощенските станции. Но макар и ценна книга, с българската пощенска марка не е можело да се пазарува, както е с парите. Ако не бъде използвана по предназначение, пощенската марка след това може да бъде реализирана единствено на вторичния филателен пазар. И на него цената й се определя от търсенето и предлагането. Пощенската марка също е и културна ценност, а в случая поредицата „Въздушна поща” от 1940 г. би трябвало и да е вид документ. Засега не докрай разчетен. Изображенията на марките повдигат въпроса за гражданската авиация по време на Царство България. За българското военно въздухоплаване в периода 1912-1944 г. е писано доста: има отделни статии, има и книги, изцяло посветени на него. А какво става с гражданската авиация в България по това време? Пощата се е пренасяла по въздуха не от военни самолети, а от граждански, но почти нищо, май, не е писано за тях. За съжаление нито архивите, нито филателната преса и специализираната филателна литература са ни оставили някакви конкретни сведения за типа на изобразените върху марките самолети. Можем все пак да се опитаме да направим някакъв анализ и да обобщим резултатите. Отчети за въздушната поща в България през 1929-1932 г. Публикуваните отчети за въздушната поща в България за периода 1929-1932 г. ни дават две основни сведения: в България редовна „аеропланна поща” имаме след 1929 г.; в 1932 г. тя се пренася от три авиокомпании: полската „Лот”, френската „Сидна” и германската „Луфтханза”. (През 1933 г. „Сидна” се слива с още няколко компании и се образува „Еър Франс”.) Към тези сведения ще добавим още някои. В Царство България няма регистрирана стабилна българска авиокомпания. През 1927-1929 г. е направен опит да се наложи като такава „БУНАВАДЪ”. Тя предлага пътнически и пощенско-товарни превози между някои летища само в България. Със самолети на компанията е превозвана и поща в малки количества и нередовно. През 1930 г. компанията престава да съществува. След 1929 г. в България се разменя само международна „аеропланна” или „въздушна поща” (от България за чужбина и обратно) и тя се пренася от чуждестранни самолети. Възниква тогава въпросът: какви са самолетите, нарисувани на поредицата „Въздушна поща - изгледи” от 1940 г.? Очевидно те също са граждански: имат монолитен покрив, наличието на няколко илюминатора показва също, че са имали капацитет за повече от две места, повечето са двумоторни, има и четиримоторен. Самият художник на марките е „подсказал”, че става дума за самолети на гражданската авиация, като на повечето от тях е поставил регистрационно обозначение, започващо с „LZ”. Това са опознавателните знаци на гражданските самолети, регистрирани или пререгистрирани в България след 1931 г. Нека веднага да кажем, че художникът си е позволил известна манипулация. На изобразените върху марките самолети личат къде по-ясно къде не съвсем, знаците: LZ-PIR върху 2 лв., 4 лв. и 70 лв.; LZ-HAL (?) върху 10 лв.; LZ-HET върху 30 лв.; и LZ-ILA върху 100 лв. При справка с наличният Регистър на гражданските самолети в България до 1945 г., публикуван в http://www.goldenyears.ukf.net/reg_LZ-.htm, се вижда,че самолети с такива обозначения в България не са съществували! Пак от същия регистър виждаме, че най-близо по конструктивни особености на самолетите от пощенските марки, са моделите Caudron C.444 Goeland и Junkers Ju52/3m Sova от таблицата. В Енциклопедия България, том 1 в статията „въздушен транспорт” се споменава, че през 1934 г. за нуждите на гражданския въздушен транспорт в България от Франция са били закупени два шестместни пътнически самолета тип „Геоланд”. Caudron C.444 Goeland За Junkers Ju52/3m Sova има сведения на няколко места. Даже е запазена не дотам качествена снимка на LZ-UNB, който бил регистриран в България през 1938 г. Въпросния исторически самолет бе издаден и на българска пощенска марка през 1995 г. Junkers Ju52/3m Sova Като неспециалист по авиационното дело в България не мога да кажа нищо повече. На ми приличат самолетите от марките нито на „Геоланд”, нито на „Юнкерс”. Но пак ще подчертая, че за мен марките са документ, до доказване на противното. Надявам се, че по-запознатите ще кажат нещо по-определено за гражданската авиация в България в периода 1934-1940 г.

Обикновено изучаваме и описваме историята на България, гледайки я от своята си камбанария. Ето един поглед на външен наблюдател, който все пак е следял какво става „в кухнята”. Някъде бележките са преразказани от мен, другаде са цитат. Събирал съм ги, докато четях книгата и не съм ги обработвал, затова текстът не е изгладен. Бележки на Николай Игнатиев, публикувани в изданието: Н. П. Игнатиев. Записки (1875 -1878). С., 1986. Според граф Игнатиев спор за славянските земи на Балканския полуостров в периода 1861 - 1877 г. са водели Русия и Австро-Унгария. (с. 54) Николай Игнатиев пише в своите „Записки” за политиката на Русия по време на Михаил Обренович [до 1868 г.]: „Тъй като верността на Михаил Сръбски към нас и недоверието му към Австрия не можеха да бъдат подложени на съмнение, а българите представляваха засега само суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество, то се предлагаше всички сръбско-български земи, които се удадеше да освободим от турско иго, да се съединят отново в границите на сръбско-българска държава под властта на княз Михаил, Херцеговина се предназначаваше за Черна гора, а Босна, ако обстоятелствата позволят, искахме да присъединим към Сърбия.” (с. 57) Най-удобното време за всеобщо въстание на християните на Балканите е било при избухване на Критското въстание в края на 1866 г. Тогава през есента и зимата на 1866-1867 г. започнало да се подготвя споразумение между гърците, черногорците, сърбите и даже албанците. Русия трябвало да подкрепи морално въстаниците и да осигури пълна ненамеса на другите европейски страни в борбата. (с. 57 ). „Усъвършенствуванията на въоръжението и средствата за отбиване ударите на неприятеля, въвеждани сега в европейските армии, несравнено по-бързо и по-широко ще бъдат приложени в турската армия, отколкото при бедното християнско население, недисциплинирано и намиращо се под строгия контрол на мюсюлманите.” (с. 60) „Разглеждайки възможността за общо християнско въстание в Турция, което тогава [в 1866 г.] създаваше грижи на министъра на външните работи, аз обръщах внимание, че „на Изток в сравнение със Западна Европа времето се измерва другояче”. Бързият ход на събитията и внезапните промени, подобни на станалите в Германия, са невъзможни на Балканския полуостров. Липсата на всепризнати и организирани центрове сред християнското население, а също и на каквато и да е организация, способна да ги подчини на една обща насока; липсата на редовни и удобни съобщителни средства винаги ще попречат народното въстание да придобие характер на значителни военни действия, решаващи съдбата на страната само в една кампания. (с. 67-68) „Това, което става вече в Румъния, ще се случи и в Сърбия, и в България. Всичко, което ни е враждебно в Европа, се старае да въздейства в този смисъл на християнските населения на Балканския полуостров и да ги отблъсне от Русия - религиозната, католическата пропаганда, монашеските ордени и корпорации, полските емигранти, масонските ложи, твърде разпространени в последно време, и революционните комитети.” (с. 61) Русия не помогнала за поддържане на споразумението между гърците и сърбите и въстанието на критяните, а така също и за привличане на гърците на руска страна. Критското въстание било потушено и гърците се отвърнали от Русия, като станали оръдие на Англия и противодействали на панславизма. Преждевременната смърт на княз Михаил разстроила основата на проекта за самостоятелно въстание на славянските народи и създаването на голямо сръбско-българско княжество. (с. 70) „Самите турци накрая стигнаха до необходимостта от сериозни преобразования; целият въпрос се свеждаше до размера и формата им. Отдавна вече беше провъзгласена нереалността на съвместното съжителство на християните с мюсюлманите в Турската империя; сливането им в продължение на известно време, прието за основа на западните програми, бе признато за невъзможно. И затова, за да се предотврати общо въстанието на християните, беше нужно да се издири начин да се направи турското иго поносимо за тях и постепенно да се подготвят за окончателното освобождение. Да се постигне постепенното освобождаване на нашите единоверци без значителни сътресения, бе целта на действията, които изглеждаха на императорския кабинет съответствуващи най-много не само на нашите интереси, но и на ползата за нашите единоверци.” (с. 131)

Аз се опитвам да направя баланс на изграждането на атомни енергоблокове у нас. И излиза това: при Бай Тошо за 17 години бяха построени 6 атомни енергоблока, а през последните 10 години бяха закрити 7 блока. Имам предвид: 1-ви до 4-ти в АЕЦ „Козлодуй”; непостроения по-ранен блок № 1 в останалата засега само виртуална АЕЦ „Белене”, който продадохме обратно на руснаците и съборихме изградения му вече корпус; и поръчаните нови два блока, от които вторият май ще си остане също виртуален и няма да бъде поръчан и доставен. Все ми се струва, че след 7 години у нас няма да има нито един атомен енергоблок, тъй като след аварията в АЕЦ „Фукусима” сигурно ще има завишени изисквания към продължаването на сроковете на старите блокове и нищо чудно нещо да попречи да бъде продължен срокът на експлоатация на 5-ти и 6-ти блок. А за 7-ми блок в АЕЦ „Козлодуй” всеки логично мислещ човек ще си каже: нали имахме вече купен един такъв блок, защо не го довършихме? Даже беше издигнат и корпуса му. Изпуснахме тогава питомното, а сега ще гоним дивото. Ако майсторите на 7-и блок в АЕЦ „Козлодуй” са същите, които не построиха АЕЦ „Белене”, значи резултатът ще бъде нулев. На кяр ще сме, ако бързо го продадем. А българският премиер (няма значение кой ще е) след няколко години, гордо ще обяви България, като страна без атомни енергоблокове. Може би ще преварим с една година германците.

Началото на българската национална революция е поставено с плана на Георги Раковски от 1862 г. Този план е предвиждал съчетаването на няколко момента: 1. Българите трябвало да бъдат подготвени за въстание. Подготовката се е състояла в снабдяване с оръжие и барут. В по-главните български градове е трябвало да бъдат съставени тайни комитети, които да разпространяват между народа идеята за това въстание: че „напролет ще стане непременно и сички чакат първий сигнал да им се даде”, е написал Раковски. 2. Сигналът за въстанието трябвало да бъде даден от въоръжен отряд от 1000 бойци, опитни и добре въоръжени. Те трябвало да се движат по билото на Стара планина в посока към Търново и да дигат по пътя си българското население на въоръжена борба срещу турците. 3. Потеглянето на отряда трябвало да бъде съгласувано със сръбското правителство, то да обяви война на Турция. Георги Раковски е считал, че при тези условия Русия непременно щяла да се намеси в подкрепа на славяните. Раковски е бил дипломат и непрекъснато е кореспондирал със сръбския княз Михаил Обренович и румънския княз Александър Куза. Всичко това се осъществява през 1876 г., но несъгласувано, организаторите са индивидуалисти, не търсещи контакт с правителствата на Сърбия и Румъния. Има комитети в България, но хората в тях нямат качествено оръжие и барут. Въстанието избухва още през април, не е масово подкрепено, въстаниците са лошо въоръжени и бързо е потушено. През май в България влиза голяма въоръжена чета, водена от Христо Ботев, която също е разбита. През юни Сърбия обявява война на Турция и сръбските войски навлизат в България, за да я освободят. Никой, обаче, не ги посреща и не се присъединява към тях (изключая хилядата български доброволци, които са в състава на сръбската армия). Затова и в броя на санктпетербургстото списание „Всемирная иллюстрация” от 28 август 1876 г. откриваме следният коментар: „Изминаха вече почти два месеца от времето, когато сърбите и черногорците започнаха война, но на техния призив никой не откликна. България, тероризирана от злодействата на башибозуците и черкезите, стои неподвижно... Цялата тежест на борбата за правата на християните на Балканския полуостров лежи, както и досега, на сърбите, херцеговците, бошняците и черногорците”. Цариградската конференция е предизвикана като пряк резултат от развитието на Херцеговско-Босненското въстание и Сръбско-турската война. Самото провеждане на конференцията на практика е било цирк, разигран от Турция, но Русия се е съгласила на мирни преговори, защото не е имала повод да започне война още през октомври 1876 г., когато Александър ІІ издава ултиматум с искане за незабавно сключване на примирие със Сърбия, заплашвайки, че в противен случай Русия ще се намеси със сила. Примирие е сключено и се дава път на Цариградската конференция. Ето как тя е представена накратко от В. М. Хвостов в том ІІ на „История дипломатии”: „11 декабря там начались предварительные переговоры. Представители великих держав договорились о необходимости предоставления Боснии, Герцеговине и Болгарии статуса автономных провинций Османской империи. При этом Болгария в угоду австрийцам была разделена в меридиональном направлении на Восточную и Западную. Россия отказывалась от оккупации Болгарии, а Австро-Венгрия — Боснии и Герцеговины. За введением автономного устройства в каждой провинции должна была наблюдать европейская комиссия, назначенная всеми великими державами. 23 декабря состоялось официальное открытие конференции. К этому дню султан с благословения английского посла Эллиота подготовил ошеломляющий маневр. Предварительно он назначил великим визирем лидера «новых османов» Мидхата-пашу, сторонника конституционного правления. Внезапно во время заседания конференции ее участники были оглушены артиллерийским салютом. Изумленные делегаты не успели опомниться, как турецкий представитель, министр иностранных дел Саффет-паша, поднялся со своего кресла. «Великий акт, — торжественно провозгласил паша, — который совершился в этот момент, изменил форму правления, существовавшую в течение 600 лет: провозглашена конституция, которой его величество султан осчастливил свою империю». «Ввиду этого важного события» труды конференции были объявлены Саффетом совершенно излишними: ведь предоставив конституцию, падишах уже дарует все необходимые права и реформы. На этом основании Турция отклонила решения конференции. Английский посол Эллиот был душой разыгранной комедии; с ним Биконсфильд вел личную переписку через голову лорда Солсбери и своего министра иностранных дел лорда Дерби. Перед участниками конференции стоял вопрос, что делать дальше. Русский делегат предложил силой принудить Турцию принять решение держав. Солсбери лично склонялся к такому же решению. Но он получил из Лондона категорическое предписание отклонить всякое давление на Турцию. Участники конференции пребывали в крайнем смущении. От угроз они перешли к просьбам; Порте было предложено принять проект конференции хотя бы в урезанном виде. В случае отказа грозили отозвать послов. Этот шаг, однако, не означал разрыва дипломатических отношений: в турецкой столице остались бы поверенные в делах. Явная слабость держав лишь раззадоривала турок. Опираясь на тайную поддержку английского премьера, Порта вторично отвергла предложения конференции. Чтобы кое-как спасти свое лицо, державы ответили отозванием послов из Константинополя. Но эта демонстрация была холостым выстрелом: он не напугал турецких правителей.” Във „Всемирная иллюстрация” от 8 януари 1877 г. относно „проект конференции в урезанном виде” се обяснява, че в него за разделянето на България на две части, въобще не се споменавало.

„Boila” е в гръцките текстове. В надписа на Мостич е „Бъиля”.

Това е всичката информация, дадена от В. Бешевлиев. Има репродукция на пръстена във втори том на История на България с обяснението: „Златен пръстен от Плиска с гръцки надпис. ІХ в. Окръжен исторически музей - Шумен.” Тази информация е отбелязана и в обяснението на немски език. Прилича на знак за отличие, даден от архонта-княза на заслужил военен, може би?

Златен пръстен В т. нар. външен град на Плиска е бил намерен златен пръстен. Върху лицевата страна на правоъгълната плоча, която се намира по средата на пръстена, е гравиран следният гръцки надпис: „Тези пръстени дава архонтът.” Начертанието на някои букви сочи към времето на Омуртаг. Пръстенът, както се вижда от неговия надпис, е бил също подаряван от кана при тържествени случаи. http://www.kroraina.com/knigi/vb/vb_13.html#v

Левски въвел практиката, съмнителните българи да бъдат отравяни. В книгата с протоколите от разпитите на заловените по обира при Арабаконак се разказва за един такъв случай с мухтара Димитър от Голям Извор. Сипали му отрова в кафето, той, обаче, усетил горчивина и лоша миризма и изплюл това, което бил успял да лапне в устата си. Поп Минчо Кънчев, разказва за подобен случай следното: „Левски направи отровата и даде да отровят Цека, който се беше закълнал, че навярно ще предаде комитетските работи. Забравих името на онзи член от комитета, който пренесе отровата, та почерпи Цека, когато правеха сватба. Цеко изспи чашата и след пет минути умря. Едни рекоха, че го отровили, други казаха, че му припаднало дамла... не можаха да узнаят работата и погребаха Цека... Този, който пренесе отровата - Цеко му беше вуйчов син, но нему се падна жребието да утрови вуйчевия си син Цека." Подобен случай разказва и Стоян Заимов. Пак става дума за отравяне, но в Етрополе. Отровата приготвил Левски, а комитетския член Павел Генков трябвало да я сипе на вуйчо си Тацо, които бил приятел на дякон Паисий и заплашвал някои членове на Етрополския революционен комитет, че ще ги издаде на мюдюрина и юзбашията. Роднините на отровения, обаче, успели да го спасят, а после потулили работата да не научат турските власти. Че Левски не е ценял човешкия живот, се вижда и от следващите епизоди. Спомен на Никола Обретенов: „Левски не обичаше твърде жената на Каравелова... Една вечер, когато тя се беше разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла: „Защо ме не позволиш да те отърва от тази сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.” Каравелов се изсмя и пак си продължихме разговора...” Разказано от Захари Стоянов във „Васил Левски - Дяконът, черти из живота му”: „... Оттукъ нататъкъ, село Царцово станало за нашия херой безопасно прибѣжище. Кѫщата на Бай Ивана, а по-после и на Божилъ Георгиевъ служили за негово прибѣжище цѣли три години. Ако той билъ търсенъ отъ нѣкѫде, ако избѣгвалъ отъ шпионска клетка, то въ Царцово намиралъ прибѣжище, гдето стоялъ по 10—15 дена, споредъ времето. Доколко Левски е умѣелъ да привлича на своя страна приятелитѣ и едномисленицитѣ си, може да се види най-добре отъ следущия фактъ. Кѫщата на Бай Ивана се състои само отъ една стаичка, така щото онова, което той говорѣлъ и вършелъ съ Левски, бивало чуто и разбрано и отъ стопаницата на Бай Ивана. Тя знаяла вече Левски, кой е той и по каква работа ходи. Като майка на нѣколко дребни дечица, тя не можела да гледа хладнокръвно, какъ мѫжътъ ѝ остава своята работа и кѫщата си безъ ока брашно, та ходи подиръ страшния човѣкъ. — Ти си намѣри другарь като тебе, безъ жена и безъ деца, — говорѣла тя на Левски и започнала да го ненавижда. — Да я очистимъ, — казалъ единъ день нашиятъ херой на Бай Ивана. — Съгласенъ съмъ! — отговорилъ той, безъ да изпитва на дълго причинитѣ. ...Планътъ между Левски и бай Иванъ билъ скроенъ. Първиятъ щѣлъ да дойде рано една зарань да извърши престъплението, а бай Иванъ по обикновено ще извика: — „Тичайте, съседи, нападнаха ни душмани!” Прилагането на тая мѣрка обаче, не се извършило на дѣло, по желанието на Левски, който билъ повиканъ, за да извърши друга по-важна работа.”

Първоначалната ми идея беше да покажа интериорите, затова те са толкова много. Показал съм всичко, което имам. Докато търсех, обаче, да добавя и някакъв пояснителен текст, се сетих за автентичността на изложеното. То като няма запазени автентични вещи, явно ще се се сложат ерзаци, добре е все пак да внушават доверие. И да има някакво указание, за да не се връзват посетителите. Това «Колело на живота» е много интересно, защото изглежда от него тръгва вица: до еди колко си години човек трябва да се изучи, до еди колко си - да се ожени, след това до определени години да се напечели, на еди колко си години - да спре да ходи по жени и не помня колко бяха последните години, когато трябва прилично да си умре. И ако не спазел тези срокове - човек ставал за резил. Фигурата в средата е на жена с корона (има деколте). На текста също пише: „ЦАРИ-ЦА...”, но втората дума не се чете.

Нищо ново под небесата няма. Днес нещата се повтарят, а както се знае, повторението обикновено е фарсово. Заслушай се в приказките на Бойко Борисов и ще видиш, че всичко в България е започнало по негово време. Преди поне се говореше: «ние,българите», «нашата партия». А сега се чува само: «аз». И всичко хубаво се свързва с ЕС и американците. А пък в Мадан едни чичковци се кланят на българския министър-председател като на господ. Твоето да, ами другите? Защо днес има демографска криза и толкова много подхвърлени деца? И ти защо имаш само едно дете? На времето жената знаеше, че като изкара гимназия и започва работа. Тази работа беше и осигурена. Като роди - осигурени са и две години платен отпуск. Сега хората ги е страх да имат деца, а правителството се пазари, колко време да не работят майките и какви пари да получават. Спомням си, че през 50-те или 60-те години, след като свършеше манифестацията, баща ми и майка ми, които работеха в текстилна фабрика ходеха (с мен естествено) на тържествен обяд в предприятието. Свиреше духова музика, хората се веселяха. Общуваха помежду си. Чак целият град не, но цялото предприятие празнуваше. Сега настроението се вижда от написаното от теб: аз съм добре и моите приятели са добре. Е, бъдете здрави! Но не се опитвайте да назидавате другите. Човек сам най-добре преценява как е протекъл и протича животът му.

Панагюрище, Лековата къща, колелото на живота (стенопис), 1873 г. Трявна, Даскаловата къща, резбован таван Пловдив, къщата на Недкович Пловдив, къщата на Недкович Пловдив, къщата на Бирдас Пловдив, къщата на Бирдас Пловдив, къщата на Бирдас Пловдив, къщата на Аргир Куюмджиоглу (Етнографския музей) Пловдив, къщата на Аргир Куюмджиоглу (Етнографския музей), таван в приземния етаж Рилски манастир, Чирпанската стая Шумен, къща-музей „Лайош Кошут” Калофер, музей на просветното дело Мелник, Кордопуловата къща, венецианска стъклопис Русе, Митрополията, приемен салон Русе, клуб на културните дейци

И през 19-ти век, както днес, е имало бедни и богати хора, което е дало отражение в бита на обитаваните от тях домове. Днес по-бедният бит от времето на Възраждането, може да се види главно в къщи-музеи на известни личности. Доколко е автентичен този бит е трудно да се каже, тъй като повечето къщи са реставрирани, а някои и наново построени от амбициозни хора, като тези които „възстановяват” дворците, стените и църквите на Царевец и Трапезица във Велико Търново. Характерни за „народния бит” в къщите-музеи са традиционното огнище, пиростията и трикраките столчета около нея, лавиците по стените с наредените по тях керамични и бакърени съдове. Ако разгледате снимки с интериор от такива къщи, които снимки са правени в различни години, ще откриете известни различия в детайлите. Например, при сравнение между втората и третата снимка по-долу, които се отнасят до един и същ обект - възстановената родна къща на Христо Ботев в Калофер, ще установите явни разлики. Любопитно е, че по-претрупаната с инвентар „одая” от втората снимка е снимана по-рано. Явно по-късният управител на къщата е харесвал по-семплата атмосфера и е разредил предметите. Този факт ни води към констатацията, че „автентичността” на обстановката в тези новопостроени „исторически” паметници, зависи от вкуса на този, който се грижи за тях. В къщите на богатите чорбаджии и търговци обстановката е по-луксозна - има европейски мебели: изящни столове, маси, спални. От таваните висят изящни полилеи. Какви, обаче? Тези, които виждаме днес, са с електрически лампи! Възможно е, когато държавата е станала собственик на съответната къща, в нея действително да е имало електричество. Но пък е редно като показваме автентичен бит от преди време, да се постараем той действително да бъде такъв. Като търсих информация за интериора в къщите-музеи открих това обяснение, което се отнася за три от изображенията, показани по-долу с текст „Пловдив, Къщата на Бирдас”: „От фамилиите Бирдас и Мардас [в Стария Пловдив] са останали две вещи в автентичен вид - един полилей и барокова спалня. Останалите мебели са купувани по-късно, но са оригинални и са направени в стила на времето си. Голяма част от мебелировката - бюфети, шкафове, кресла и маси, е дело на български майстори в характерния за онова време национален стил. Идеята е била той да стане типично български, затова в него са използвани национални символи като рози, грозде, знаци на плодородието, всичко това примесено със сецесион. Ябълковата спалня в една от стаите е изработена в Пловдив и също показва амбицията да бъде създаден един български стил в мебелното изкуство. В нея има елементи от църковната дърворезба, подобни на иконостаси, но със светско приложение. В друга от стаите е подреден изящен ансамбъл мебели за спалня - нощни шкафчета, тоалетка и масичка с красиви мраморни плотове. В къщата има няколко старинни часовника в стил сецесион. Освен с портрети стените са декорирани и с картини, обрамчени с кадифени рамки, на които върху рисувана коприна батик са изобразени четирите годишни времена.” http://www.segabg.com/article.php?sid=2007062700040002201 Аз показвам снимки, правени в периода 1970-1990 г. Днес в интернет виждам, че интериорът в някои от показаните къщи май не е същият. (Очевидно съответния управител или художник-аранжьор е сменен!) Не съм влизал скоро в такива музейни обекти, в които има смесване на ново и старо. Не знам, дали днес е въведено посочването кои предмети в тях са автентични и кои не. Навремето като ученици ни водеха из такива къщи, но не си спомням да си ни казвали, че има съвсем нови неща. И ние си мислехме, че всичко е автентично. Днес, мисля, че е добре, посетителите в къщите-музеи да бъдат информирани за оригиналните вещи и донесените от друго място, че и от друго време. В археологическите и историческите музеи се указват копията. Може би за битовите експонати ще е по-добре да се пише кое е оригинално, защото то явно е по-малко. Но истинският ценител търси да види именно такива неща. Има хора впечатлителни и някои, влизайки в „родната къща” на Христо Ботев, вероятно си представят как баба Иванка Ботйовица върти чекръка. Няма лошо, както се казва, но тази картина човек може да си я представи виртуално и без да ходи в Калофер. Струва си човек да отиде дотам, за да види нещо автентично. Арбанаси, стара къща Калофер, къща-музей „Христо Ботев”, стаята на майката Иванка (?) Калофер, къща-музей „Христо Ботев” Калофер, къща-музей „Христо Ботев”, кът на бащата Ботйо Клисура, Павурджиевата къща Клисура, Павурджиевата къща Жеравна, кът „Златна Ореша” в хотела Грудово, къща-музей „Тодор Грудов” Етъра, Битовата къща Пловдив, дом на Съюза на българските художници Пловдив, дом на Съюза на българските художници Сливен, къща-музей на сливенския бит през ХІХ в. Копривщица, Лютовата къща, синята одая Копривщица, Лютовата къща, синята одая Копривщица, Лютовата къща, таван и холкел (архитектурен преход между тавана и стената) Копривщица, Лютовата къща, алафранга (декоративна ниша) Копривщица, Ослековата къща, синята одая Копривщица, Ослековата къща, червената одая

Обърнах вече внимание, че в оригиналния текст индиктион няма. Явно е добавен от Златарски.

Ресавски, във всички жития на Иван/Йоан Рилски, пише, че мощите му са пренесени от Средец в Търново от цар Иван/Йоан Асен!