К.ГЕРБОВ

Според мен освен грешката Ласкар, вместо Комнин, в известието за царуването на Йоан Асен няма смесване на сведения. Даже то ни помага да установим истината кога и от кого са пренесени мощите на Йоан Рилски в Търново и кой е построил едноименната черква в Асенова мапхала. Пренасянето на мощите на Йоан Рилски от Средец в Търново е приписано на Асен І на база на житието на светеца. В том ІІІ на История на българската държава през средните векове Васил Златарски го цитира в този вид: „Следъ като пое държавното знаме, той (Асѣнь) добре закрепи всички разрушени български крепости и увехтѣлитѣ обнови и следъ като се добре въорѫжи противъ гръцкото царство, покоряваше околнитѣ страни, градове и села. Когато обаче дойде до Срѣдецъ и го покори подъ властьта и като чу за преславнитѣ и безбройни чудеса на преподобния, веднага се устреми къмъ неговата честна църква и, като цѣлуна благочестно преподобнитѣ мощи на светеца, мислѣше, че е изнамѣрилъ нѣкое многоценно съкровище. Като се изпълни отъ голѣма радость и духовно веселие, взима добро решение — за по-голѣма честь и закрепване на своето царство да пренесе мощитѣ на преподобния отецъ въ своя преславенъ градъ Търново. И веднага изпрати до своя патриархъ (разб. архиепископъ) господинъ Василия, който билъ въ Търново, голѣмъ градъ, писмо, което гласѣше така: „До всепочитаемия божий архиерей” господинъ Василия и духовния отецъ на нашето държавно царство. — По божие желание, следъ като дойдохъ въ тия страни и пристигнахъ въ Срѣдешкия градъ, намѣрихъ честнитѣ мощи на преподобния Ивана, жителя на Рилската пустиня, изпълнени отъ чудеса и изцѣления, струваше ми се отъ радость като да летя по въздуха. Защото голѣма слава за него изпълни цѣлата тая страна и чуднитѣ му и преславни изцѣления огласиха не само тукъ, но и цѣлата вѫгърска (маджарска) държава. Поради това мисъльта на държавното наше царство реши, твоята святость да дойде тукъ съ цѣлия църковенъ причтъ и съ подобаващата почить да пренесе тия честни мощи на преподобния отецъ въ преславния царски нашъ градъ за похвала на цѣлото църковно изпълнение и за закрепата на нашето благочестиво царство”. — Като чу това, божествениятъ светитель се духомъ възрадвалъ и въздалъ Богу благодарителна молба. И веднага набързо свикалъ цѣлия църковенъ причтъ и всичко гореказано имъ изложилъ. А тѣ на драго сърдце приели всичко съ топло усърдие и гореща душа. И всички едномислено усърдно потеглиха, като че ли искаха да заграбятъ многоденно съкровище и скоро пристигнаха въ Срѣдецъ съ своя патриархъ и учитель. А благочестивиятъ царь Ив. Асѣнь, следъ като приготвилъ почтено всичко за изпращането на светеца, врѫчи всичко на патриарха; оставилъ му и 300 храбри войници да придружаватъ светията. Самъ пъкъ, като потегли, скоро пристигна въ своя царски градъ. И почналъ да гради църква въ името на светеца въ славния градъ Трапезица. Патриархътъ пъкъ (като) приелъ честнитѣ мощи на преподобния съ цѣлия причтъ, (потеглилъ на пѫть); него го придружаваше и игуменътъ отъ мънастиря на преподобния и всички подчинени нему монаси. И когато царьтъ узналъ, че патриархътъ пристигналъ, бързо излѣзълъ да го посрещне на мѣсто наричано Кръстецъ съ цѣлия синклитъ и като цѣлуна почтително мощитѣ на светеца, той ги задържалъ да останатъ тамъ седемь дена, докато била съградена църквата. И следъ като последната била осветена, съ почить положиха въ нея мощитѣ на преподобния въ лѣто 6703 (= 1195), индикта 13, дето и до день днешенъ лежатъ.” (с. 83-84) В текста директно е посочено, че става дума за „благочестивия цар Ив[ан] Асен”. При това Златарски е спестил началото, в което също се казва че става дума за него: „Малко време след това, когато благоволи Бог да възобнови българската държава и да въздигне падналата скиния, която беше рухнала под византийското насилие, възстанови българското царство при благочестивия цар Асен, който беше наречен в светото кръщение Иван.” (Този текст е послужил днес да се твърди, че Асен Стари също бил Йоан и има Иван Асен І и Иван Асен ІІ?!) Златарски грубичко е отклонил вниманието от думата „патриарх”, посочена в текста, като е добавил: „разб. архиепископ.” Фактът, че Василий вече е бил патриарх, когато посреща мощите на Йоан Рилски, означава, че действието става след 1204 г. Този същият патриарх посреща и мощите на св. Петка. Цитиран е и в нейното житие. Трябва да се отчете израза: „той (Асѣнь) добре закрепи всички разрушени български крепости и увехтѣлитѣ обнови и следъ като се добре въорѫжи противъ гръцкото царство, покоряваше околнитѣ страни, градове и села.” Тук изобщо не се споменава за Петър. Сякаш само Асен е освободил България, ако изобщо става дума за това:споменава се и за покоряване на околни страни. И защо черквата „Св. Димитър” се води построена от двамата, пък „Св. Йоан Рилски” е строена само от Асен? Също, защо мощите са посрещнати само от Асен, къде е бил Петър по това време? Всички описани в житието „царски” събития се отнасят за Йоан Асен или както е прието в сега писаната българска история име: Иван Асен ІІ (в оригиналните текстове на старобългарски език името си е „Йоан”). Единствено сериозно препятствие е годината. Но тя може и да е погрешена написана, или погрешно разчетена. В оригинала на житието, написано от Патриарх Евтимий, се вижда по-скоро „ж”, а не „ѱ”, което действително е 700. Между другото индикта го няма отбелязан в оригиналния текст.

Единствено вярно във въпросната словесна гъргара, е, че турколожката Мария Михайлова - Мръвкарова действително е направила буквален превод на въпросната телеграма и е написала „поп Христо” в превода. То е така в оригиналния турски текст и това е било известно и на първия преводач на телеграмата, турколога Васил Шанов. От самият текст, обаче, се вижда, че става дума за поп Кръстю Никифоров. Никой досега не се е сетил да търси кой е бил „поп Христо” в Ловеч и имало ли е такъв. Турците трудно са изписвали Кръстю и са го написали Христо.

А от къде е това сведение, че Михаил ІІ Асен бил хванал и ослепил въпросния Ласкар, който се отбранявал, уж. Дори да са „сбити” сведенията, последното в цитата пак си е за Иван Асен.

Пускането на „Заеко, бягай” на Джон Ъпдайк навремето беше голяма сензация. Тогава имаше 3-4 големи книжарници в центъра на София, на които разкарваха книги всеки ден между 10-12 часà на обяд. Имаше хора, които знаеха кога ще бъде пуснато нещо интересно и се нареждаха предварително на опашка, която бързо нарастваше, защото миналите от там, като разберяха какво ще пускат, също се нареждаха. Знам, че на книжарницата, която беше срещу Руската черква на бул. „Руски” (днес „Царя”), караха по 50 броя от касовите заглавия. Такива на времето бяха „Тримата мускетари”, „Кралица Марго”, „Декамерон”, криминалетата от библиотека „Лъч”. Част от количеството новопристигнали книги продавачките заделяха за себе си. Имало е моменти, когато, докато съм на опашката, чувах: „Книгите свършиха!” Аз ако преценях, че опашката вече е станала голяма и няма шанс да се вредя за книга, бързах да обиколя другите книжарници. Една и съща кола-пикап в един и същи ден разкарваше книгите от склада по тези книжарници. Много често я сварвах, докато разтоварваха книгите. Не си спомням да съм изпуснал нещо любопитно. Купих си и „Заеко, бягай”. Дни след това клиентите питаха книжарките: „Имате ли „Бягай зайче”. Така се разпространяваше заглавието на книгата между тия, които не успяха да си я купят. Името на автора май никой не знаеше или не можеше да го запомни. Предполагам, че интересът към „Заека” беше най-вече заради еротичните сцени, които се описваха в произведението. Наплива за „Декамерон” беше също породен от такива причини. У нас цензурата към еротиката тогава беше неумолима. Спомням си, че сръбският филм „Циганката” беше забранен за непълнолетни. Когато успях все пак да го гледам, установих, че забраната е била наложена, защото на едно място във филма главната героиня циганката Кощана маха елечето си и остава по кенарена риза, под която прозират гърдите й. Лично на мен съдържанието на „Заеко, бягай” не ми направи някакво впечатление. Все пак се разказваше за действителност и проблеми, които бяха далеч от това, което вълнуваше тогава хората в България - или мен поне.

През 1977 г. София стана център на голямо световно събитие в областта на „литературния фронт”, както вероятно са се изразявали някои от участниците в него. По време на социализма схващането бе, че „добрата” литература трябва да бъде свързана с ангажираната (т. е. политическата) тема. Затова и единствения литературен вестник - официоз на единствения Съюз на българските писатели, носеше заглавие „Литературен фронт”. Събитието, за което говоря, е Международната среща на писателите София `77. По-късно тя ще бъде наричана Първа международна писателска среща, тъй като след нея се проведоха още няколко. Първата се състоя, мисля, на 7 юни 1977 г. Казвам „мисля”, позовавайки се на един филателен документ и писаното за него в списание „Филателен преглед”. Иначе в интернет има информация, че срещата е продължила няколко дена: от 7 до 10 юни. По повод на форума на писателите тогавашното Министерство на съобщенията пусна на 7 юни 1977 г. извънредна пощенска марка с номинална стойност 23 ст. Оформлението й е дело на н. х. Стефан Кънчев. Той е автор и на изобразената върху марката запазена емблема на Международната писателска среща, представляваща паче перо, чийто горен „перест” край е оформен като гълъб на мира, имащ за опашка разтворена книга, с вписано в нея земно кълбо. Концентричните кръгове около емблемата, приличащи на радиовълни, идват да покажат, че писателите са своеобразен рупор на обществените настроения. На марката е изписан девиза на срещата: „Мирът - надежда на планетата”. Появата на филателното издание бе съпроводена с първодневен пощенски печат, имащ естествено дата 7 юни. Марка Първодневен печат Марката е отпечатана в малки филателни листа, съдържащи 12 маркови полета. В тях в двете крайни колони са оформени осем марки със стойност 23 ст. Те са разделени вертикално с колона от четири винетки (марково поле без номинална стойност). На всяка винетка има репродуцирани автографи на световноизвестни писатели от най-различни страни. До автографа е изписано на латиница пълното име на писателя и името на държавата (пълно, съкратено или само инициалите), от където е той Малък лист Имената на писателите, подредени по държави, са следните: Австрия: Ханс Крендлесбергер, Хуго Хуперт, Михаел Шаранг. България: Богомил Райнов, Елисавета Багряна, Емилян Станев, Георги Караславов, Пантелей Зарев, Камен Калчев, Любомир Левчев. Великобритания: Айвър Монтагю, Джеймс Олдридж. ГДР: Херман Кант, Лудвиг Рен. Гърция: Никос Папас, Рита Буми Папа, Янис Рицос. Дания: Ханс Шерфиг. Испания: Ана Мария Матуте, Антонио Буеро Валехо, Рафаел Алберти; Хосе Кастеле, Мария Тереза Леон, Камило Хосе Села. Италия: Алдо де Яко, Едуардо Сангвинети, Джани Родари, Гофредо Паризи, Пиетро Бутита. Канада: Мириам Уедингтън, Ив Терио. Перу: Марио Варгас Льоса. Полша: Тадеуш Ружевич, Ярослав Ивашкевич. Португалия: Ернесто Мелу Кастри. Романия: Еужен Йебелиану, Вирджил Теодореску. САЩ: Денис Левертов, Ърскин Колдуел, Роберт Хейдън, Джон Ъпдайк, Гор Видал. СССР: Андрей Вознесенски, Борис Полевой, Ченгиз Айтматов, Евгений Евтушенко, Георги Марков, Николай Федоренко, Константин Симонов, Михаил Шолохов. Турция: Азис Несин, Яшар Кемал. Унгария: Дюла Ийеш, Имре Добози. Федерална република Германия: Ханс Халбей, Хорст Бингел. Финландия: Пааво Ринтала, Ларс Хулден. Франция: Ерве Базен, Андре Стил, Пиер Сегерс, Пиер Гамара, Робер Андре, Робер Мерл, Морис Карем. ЧССР: Андрей Плавка, Вилем Завада, Ян Козак. Швеция: Артур Лундквист, Ивар Ло-Йохансон, Петер Суейс. По-надолу са представени четирите винетки, за да се види точно как изглеждат автографите и имената на писателите на техния роден език. Първа винетка ALDO DE JACO (Italy), ANDREI VOZNESENSKII (USSR), ANDREI PLAVKA (CSSR), ANNA MARIA MATUTE (Spain), ANTONIO BUERO VALLEJO (Spain), ARTUR LUNDKVIST (Sweden), AZIS NESIN (Turkey), BOGOMIL RAINOV (Bulgaria), BORIS POLEVOI (USSR), MARIAM WADDINGTON (Canada), NIKOLAI FEDORENKO (USSR), NIKOS PAPPAS (Greece), PAVO RINTALA (Finland), PANTELEI ZAREV (Bulgaria), PETER WEISS (Sweden), PIERRE SEGHERS (France), PIERRE GAMARRA (France), PIETRO BUTTITTA (Italy) Втора винетка CHENGIZ AJTMATOV (USSR), DENISE LEVERTOV (USA), EDOARDO SANGUINETI (Italy), ELISSAVETA BAGRYANA (Bulgaria), EMILIAN STANEV (Bulgaria), ERNESTU MFLU CASTRU (Portugal), ERSKINE CALDWELL (USA), EUGEN JEBELIANU (Romania), ROBERT HAYDEN (USA), MARIO VARGAS LLOSA (Peru), RAFAEL ALBERTI (Spain), RITA BUMI PAPPA (Greece), ROBERT ANDRE (France), ROBERT MERLE (France), TADEUSZ ROZEWICZ (Poland), VILEM ZAVADA (CSSR), VIRGIL TEODORESCU (Romania), YASAR KEMAL (Turkey), MAURICE CAREME (France). Трета винетка EVGENII EVTUSHENKO (USSR), GEORGI MARKOV (USSR), GEORGI KARASLAVOV (Bulgaria), GIANNI RODARI (Italy), GOFREDO PARISI (Italy), GORE VIDAL (USA), GYULA ILYES (Hungary), HANS KRENDLESBERGER (Austria), HANS SCHERFIG (Danmark), IVES THERIAUX (Canada, правилно e THERIAULT), JAMES ALDRIDGE (Great Britain), JAN KOZAK (CSSR), JANNIS RITSOS (Greece), JAROSLAW IWASZKIEWICZ (Poland), JOHN CHEEVER (USA), JOHN COLOMBO (Canada), JOHN UPDIKE (USA), JOSE CASTELLET (Spain). Четвърта винетка HANS HALBEY (FR of Germany), HERMAN KANT (GDR, правилно е DDR), HERVE BEZIN (правилно е BAZIN, France), HORST BINGEL (FR of Germany), HUGO HUPPERT (Austria), IMRE DOBOZY (Hungary), IVAR LO-JOHANSSON (Sweden), IVOR MONTAGU (Great Britain), ANDRE STILE (правилно е STIL)(France), KAMEN KALCHEV (Bulgaria), KONSTANTIN SIMONOV (USSR), LARS HULDEN (Finland), LYUBOMIR LEVCHEV (Bulgaria), LUDVIG RENN (DDR), MARIA TERESA LЕON (Spain), MICHAEL SCHARANG (Austria), MIKHAIL SHOLOКHOV (USSR), CAMILO JOSE CELA (Spain). Ние, филателистите, приемахме, че на винетките фигурират имената на писателите, които са участвали в срещата в София. Така е записано и в каталозите на българските пощенски марки. Като подготвях този материал и прочетох във филателното списание информацията за пускане в употреба на изданието „Международна среща на писателите София `77, открих известен нюанс. Там се казваше: „На всяка винетка има подписи на известни писатели.” Нямаше уточнението, че писателите са участници в срещата. Логично погледнато, за да се подготви проект и се отпечата изданието, така че то да се появи в деня на откриване на срещата, явно подписите са взети месеци преди това. При тези обстоятелства дори подписалите се да са обещали да дойдат на форума, може в последния момент някои да са били възпрепятствани да сторят това. Докато търсех в интернет някаква информация за писателската среща от 1977 г., открих твърдения, че на нея са присъствали също Уилям Сароян, Чарлз Пърси Сноу, Джон Чийвър, Марио Бенедети. Техните имена не са отбелязани върху малкия лист. При тези обстоятелства би трябвало да се счита, че имената върху филателното издание не могат да бъдат приемани като точен и пълен списък на участниците в Международната среща на писателите в София през 1977 г. Би било хубаво, ако все пак се появи такъв. По всичко личи, че този писателски форум е бил уважен от доста световноизвестни творци. Аз оставам с впечатлението, че повечето от фигуриращите върху винетките имена са на „лявориентирани” творци. Повечето от тях са били навремето си членове на социалистическите и комунистическите партии в държавите, в които са живеели. Което не дава основание да считаме, че тяхното творчество има негативен оттенък. Аз не си падам много по художествената литература и не я познавам добре. Но в живописта е известен примера с всепризнатия художник Пабло Пикасо, който е бил модернист, но е членувал във Френската комунистическа партия. Понеже не можах да намеря конкретни сведения за организирането на първата писателска среща, прибавям тук част от едно интервю на Пенчо Ковачев с Любомир Левчев, публикувано в „24 часа”, което се отнася именно за това: - Кой роди идеята за писателските срещи в София? Признаваш, че тогавашният председател на СБП Пантелей Зарев е измислил мотото им: "Мирът - надежда на планетата", но кой измисли самите срещи не става ясно... - Срещите не бяха измислени, а замислени. Аз нямам претенции. Пантелей Зарев заслужава признание. А Людмила Живкова пое настоятелно отговорността, защото всички се страхуваха от провал. - Каква беше основната цел на тези срещи? Или целите са били повече от една? - Щом има основна цел, значи има и други. Едни са се радвали на показния пропаганден ефект. Други са се надявали да се преодолее гибелната изолация в разгара на Студената война. Трети са търсели живите творчески контакти - цел, която заслужава да бъде главна. Личните контакти и приятелствата имаха огромно значение в онова съдбоносно време, когато "двата свята" се насъскваха с образа на врага. Но казват - ако видиш, че очите му са като твоите, ако го познаваш, трудно би стрелял по него. Хайнрих Бьол апелираше да не ставаме дори неволни съучастници в създаване образа на врага - човек или народ. Образът на врага е необходим на войната, за да превърне войника в убиец. Помниш ли стиха на Димчо Дебелянов: "Мъртвият не ни е вече враг"? Проблемът е да видиш как живият не ти е вече враг. - Не бяха ли тези срещи доста тежко бреме за бюджета на България? - Мисля, че не са тежали повече от танковете. - Знае ли някой колко милиони левове бяха похарчени за писателските срещи? - Според една счетоводна справка Третата международна писателска среща е струвала 300 000 лева. Една трета от тези пари са взети от фонда на Съюза на писателите. Втората писателска среща, която е била по-малка, е струвала 135 000 лева. Тези числа могат да послужат за сравнение. - По време на първата среща в София през 1977 г. Гор Видал ти дава следния съвет: "Ако искаш една власт да те забележи, трябва да я дразниш." Възползва ли се някога от този съвет? - Не. Не ми е било нужно да си поставям такива задачи, защото и без това официални и неофициални инстанции винаги са се дразнили от мен. - Пишеш, че при обсъждането на първата писателска среща в Комитета за култура Людмила Живкова казала: "Ние трябва да оползотворяваме и да развиваме тези резултати. Трябва да мислим и да работим на планетарно ниво..." Но никъде в книгата не казваш за оценката и мнението на Тодор Живков за писателските срещи? - Той изразяваше своето "мнение" с приветствено писмо в началото и в устно слово на специален прием, който като държавен глава даваше в края на срещите на всички гости. На една от последните срещи, седнал на маса с най-изтъкнатите гости, той изведнъж им каза: "Имайте предвид, че това, което ви приказва Левчев, невинаги съответства на нашата идеология и моето лично становище." И се разсмя, което още повече смути писателите. Не знам какво е целял Живков с тази своя откровеност, но гостите ахнаха от изненада. А след това насаме ме поздравяваха. - Защо в последна сметка тези срещи бяха преустановени? - Защото времето се смени. В епохата на перестройката опитът на софийските писателски срещи вече се използваше на много места. http://m.24chasa.bg/Article.aspx?Id=1118905)

По въпроса за ослепяването на Теодор Комнин. Според Акрополит, Теодор Комнин е ослепен, след като е бил затворен в Търново като пленник. Там той по някое време бил „изобличен, че се занима със заговори срещу държавата и Асен го ослепил.” Има логика в това. Теодор не е нападнал Йоан Асен и затова не е ослепен още отначало. Колкото до заговорниченето, аз мисля, че то не е било срещу българския цар директно. Едва ли в Търново Теодор е имал толкова силни свои привърженици, с които да заговорничи срещу Йоан Асен и да се надява да постигне свалянето му. По-скоро (мисля аз) бившия император е кроял заговор срещу брат си в Солун, тъй като там няма начин да не е имал свои хора и е кроял планове чрез тях пак да си върне престола.

Е как да не е написано срещу кого е излязъл българския цар! Текстът е: «излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри”. Да не би Йоан Асен да е тръгнал на лов, пък то взел, че срещнал мотащият се по Марица Теодор и го хванал. Ето два славянски извора за събитието, в които се говори за „бран”. Цитирани са от Васил Златарски в том ІІІ. В първия случай, ако четем „бран” като отбрана, излиза, че Йоан Асен докато се е отбранявал, хванал Теодор. Във втория случай се оказва, че самият Теодор (Златарски е уточнил, че става дума не за Ласкарис, а за Комнин) се е „бранил”. Аз тези два източника ги поставям към вторите, които изброих по-преди. Това са сведенията на самия Йоан Асен, на Григора, Сан Джермано и Патриарх Евтимий. Във всичките, общо шест източника не се споменава Теодор Комнин да е нападнал българите. Няма и намек „битката при Клокотница” да е станала на българска територия. Единствен Акрополит от някакви свои съображения сочи това.

Комнин е тръгнал на баня, а Йоан Асен на битка или бран казано по средновековному. Едва ли за действията на Йоан Асен може да се каже, че са продиктувани от желание за защита. Той дотолкова се е увлякъл в тази защита, че „цялата земя от Одрин и до Драч превзел, гръцка още и арбанашка и сръбска..”

За съдържанието на думата „бран” е излишно да се спори: Според Акрополит, Теодор Комнин нападнал българския цар. Значи е влязъл в пределите на България. Обаче, според самия цар Йоан Асен, той отишъл на война в Романия (земите на Византия, които в момента са били владени от Теодор Комнин). Според Сан Джермано „в гръцката империя стана междуособица между гърците, при която Комнин е хванат”. Междуособицата станала у гърците, а не в нападнатите български земи. Според Патриарх Евтимий Йоан Асен „намерил време, благоприятно за победа над нечестивите, вдигна се храбро и покори”, значи инициативата е била негова („намерил благоприятното време”, а не е чакал да го нападнат). Според Никифор Григора Йоан Асен „ разбрал, че споменатият Теодор Ангел не възнамерявал да остави незасегната и българската държава и вече протягал тежката си враждебна ръка срещу нея. Взел за свои съюзници скити, влязъл в жестока битка с него, а след като го победил и пленил, извадил му очите." Значи Йоан Асен е изпреварил Теодор преди да нападне България (ако въобще е имал намерения): протягал ръка, ама краката му са били още във Византия.

Каква историческа стойност може да има български медал от 1928 г.? Все пак не е медальон на Омуртаг. Може би изображението на двете страни на медала са подходящи за включване в някоя историческа викторина, в която участниците трябва да обяснят каква е всяка от посочените дати? Те са свързани с царуването на Симеон І и Борис ІІІ, с Освобождението, Съединението, Независимостта на България и Балканската война. В посочения аукцион е предложена първоначална цена 20 лири, в други аукциони съм го виждал офериран за 15 долара, но не беше продаден още. По-ценен е плакета със същото изображение, който е по-голям и има диаметър 40 мм. Показаният тук, е предложен за 40 долара, а е продаден за 31.

Ще цитирам края на договора, сключен между регентите на латинския император Балдуин ІІ и българския цар Йоан Асен. Последният в началото на договора е отбелязан като „император на Загоре”, т. е. „император на България. Ето ключовият текст: „Преди споменатият император [на България] обещал на Балдуин да отвоюва със своя народ и със свои собствени средства цялата земя на Imperii Romaniae [Латинската империя], която предшествениците му [на Балдуин II] загубили в областите на Запада [Балканския полуостров].” Нарочно цитирах на латински език името Imperii Romaniae, защото то е преведено в ХИБ като „Романската империя”. Буквалният превод е: Империя Романия. Затова на колоната в „Св. 40 мъченици” е написано „излязох на война в Романия”. Царят просто е тръгнал да си изпълни обещаното в договора!

Митингът беше свободен, но не може да се нарече опозиционен. На трибуната беше Анжел Вагенщайн, който и сега си е май в БСП. А Радой Ралин поздрави перестроечните сили в БКП, поздрави Петър Младенов, и решил, че има опасност „здравите сили” в партията да посегнат на него, от името на „опозиционния” митинг отправи обещание: „Ние ще Ви пазим, другарю Младенов!” „Опозиция” тогава бяха само „Екогласност” и „Клуб за гласност и преустройство”, от чието име беше проведен митингът.

Точните думи са "издигнах от основите и с живопис украсих до край". Никъде в надписа не се споменава за освещаване. Според Васил Златарски църквата „Св. Четиридесет мъченици” била наречена така, защото Йоан Асен победил Теодор Комнин в деня на мъчениците - 9 март (?). Същият Златарски твърди, че битката при Клокотница станала на 9 март, защото църквата „Св. Четиридесет мъченици” била кръстена така в чест на победата (?). На тази логика, доколкото знам, се казва: змията захапа опашката си. Наглед тя изглежда много оригинална, но за нито едно от двете твърдения на професора няма никакви конкретни сведения.

Аз от едно време насам не следя спора. За кое точно става дума? В надписа се споменават много неща

Едно си баба знае, едно си бае! Това казаха по радиото тази сутрин. Има го в сайта на БНР: http://bnr.bg/sites/horizont/Society/Bulgaria/Pages/tyrnovo_praznik2203.aspx Значи, Иван Асен ІІ е знаел предварително, че ще победи гърците и е почнал към 1228-1229 г. да гради черква в чест на бъдещата победа! (Ако въобще е градил нова или е разширявал от основи старата черква.) Никога няма да бъде изличено това клише, щом журналистката не познава историята на града, в който е кореспондент, а Българското национално радио й дава възможност от ефира да ръси глупости! Те от радиото си правят реклама, че уж не пускали чалга. Дали ще пускаш „реке-чеке” или „ала-бала” си е все чалга възпитание.

Показаният обектив е на фирмата „Voigtländer & Sohn in Wien und Вraunschweig”. Носи фабричен номер 14612. От таблицата, поместена в интернет, която съдържа номерата на обективите, произведени от въпросната фирма през различните години, може да се установи, че тук показаният се е появил на бял свят в началото на 1869 година. През нея са били произведени обективите с номера от 14400 до 15200 (виж накрая на http://antiquecameras.net/petzvallens.html). В самата таблица се казва, явно погрешно, че обективите Voigtländer били маркирани от 1849 до 1866 г. с текст „Wein & Braunschweig”, а от 1866 нататък маркировката била само „Braunschweig”. Вижда се, че № 14612, който според същата таблица трябва да е от 1869 г., също има маркировка „Wein & Braunschweig”! Компанията Voigtländer е била основана във Виена, Австрия, през 1756 г. от Йохан Кристоф Фойхтлендер (Johann Christoph Voigtländer). Произвеждала е оптически инструменти и лещи и това дава основание тя да се счита за най-старата фирма, която е работила в областта на фотокамерите. Фотографска камера „Daguerréotype” на Susse Frères с обектив на Charles Chevalier През 1840 г., малко след като Луи Дагер полага теоретичните и практическите основи на дагеротипната фотография, Voigtländer първи започват да произвеждат обективи за фотокамери, които били разработени на базата на аналитични изчисления. Тези обективи били за своето време революционен продукт. Математическите им разчети били дело на родения в Словакия математик и физик, професор във Виенския университет, Йозеф Максимилиан Петцвал (Jozef Maximilian Petzval). Затова и обективите, като конструкция, са носели името Petzval. Обектив Petzval Конструираните и изчислявани от Petzval обективи, които не само Voigtländer, но и други компании започват да произвеждат в периода 1840-1860 г., са били характеризирани като „най-бързите” за времето си. Оптиката, използвана в първите фотокамери, работещи чрез процеса „дагеротипия”, изисквала експозиция (времето през което се заснема обектът) от порядъка на 10 до 30 минути. Това се дължало на ниската светлосила на обектива, който имал отвор (бленда) 1:14 (отношението представя диаметърът на лещата, отнесен към фокусното разстояние на обектива). Фотограф от 1850 г. При използването на оптика Petzval била достигната бленда 1:3,7. Така светлосилата на обективите била значително увеличена, с което времето на експозиция при заснемане на даден обект се намалило драстично. Вместо 10-те минути, които били необходими за заснемане на един портрет чрез дагеротипните фотокамери с обектив на Шарл Шевалие (Charles Chevalier), за камерата, снабдена с обектив Petzval, била достатъчна експозиция от 30 секунди. През това време заснеманият е можел спокойно да изчака края на експозицията, без да мръдне. С това си качество новите обективи дали тласък на портретната фотография и затова били наричани „портретни обективи”. Анастас Йованович, автопортрет с обектив, снимка след 1854 г. Запазена е една снимка-автопортрет на първия сръбски фотограф, българинът Анастас Йованович. Тя е правена вероятно в Белград, където роденият във Враца Анастас Иванов се образова и приема сръбско поданство. Знае се, че пребивавайки във Виена, през 1841 г. той се е снабдил с първия фотоапарат на Voigtländer с обектив Petzval, който е бил дагеротипна компактна камера, при която изображението се е получавало върху метална пластина, от която не е можело да се извади позитивно копие. По-късно, както се вижда от автопортрета, Йованович се сдобива и с обектив на Voigtländer, който се е монтирал в камери с мях, при които изображението вече се е запечатвало върху плака, покрита с фоточувствителен колоиден разтвор. След обработката на плаката от нея е можело да се копират на практика неограничен брой позитивни изображения - фотопортрети. Иван Зографов с жена си Цвета, Панагюрище, 1875 г. Още една стара снимка ни показва фотографът Иван Зографов с жена си и неговият фотоапарат. Вижда се, че последният е снабден с портретен обектив Petzval. Иван Папазов - Зографов започва да се занимава с фотография в Панагюрище след 1860 г. Взема участие в Априлското въстание и след разгрома му, заедно с жена си са осъдени на смърт. В резултат на застъпничеството на чуждите консули присъдата на двамата е заменена със затвор в Пазарджик и Пловдив. Домът на Зографов е ограбен и опожарен, а фотолабораторията и фотоапаратът му, който е струвал 3000 гроша турски пари, са унищожени. Не знам дали моят обектив е единствен от този вид, а и от това време в България. Неговият предишен собственик е фотограф от Велико Търново, работил в града в първата половина на миналия век. Едва ли обаче, фотоапаратът с този обектив е дошъл у нас направо след производството му. Вероятно е купен от оказион във Виена или Берлин. Аз имам още един подобен обектив. Той е със същия диаметър, но е по-къс. Не можах, обаче, да открия къде съм го прибрал. Не знам дали и той е на Voigtländer. Навремето нямаше откъде да намеря сведения за тези обективи. Едва сега чрез интернет научих нещо за тях. Размерите на обектива, който показвам са: дължина 32 см (около12 инча), диаметър отпред 15 см, диаметър на лещите 10 см. Има и допълнителна бленда. Voigtländer изглежда са произвеждали само обективи с дъска към тях за вграждане към съответната камера. Обективът на снимката с Анастас Йованович вероятно е купен току що и тепърва е предстояло с него да се създаде бъдещата фотокамера на българо-сръбско-австрийския фотограф.

В „История славянобългарска” Паисий е написал, че цар Калоян бил ранен от латините „по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун”. Използването на легенди като исторически извори е основен прийом на паранауката, за която се повдига въпрос на едно друго място във форума.

Сигурно изпълнителят на мероприятието с осветлението под тротоара си е сложил някакви пари в джоба. То от гледна точка на управляващите подмяната на тротоарите си е едно антикризисно мероприятие. Ще се намери работа на десетки хора, ще се внесат пари в НОИ от техните осигуровки, и от ДДС ще постъпят постъпления в хазната. Но това щеше да бъде добре, ако ставаше дума за чужди инвестиции, а не за парите на софийските данъкоплатци, които се страхуват да влязат в повечето подлези в София. Нека да се поправят тротоарите, но не с такива безсмислени нововъдения по тях. Бил съм на доста места в Европа, че и в Япония, но никъде, като съм се разхождал, не съм стъпвал по осветителни тела. Всеки нормално мислещ човек ще ви каже, че това осветително тяло е слабо място в настилката. Тя и сега вече е пропаднала на няколко места. Вместо да се сложи едно здраво паве, е сложено нещо, което ако не го откраднат, то рано или късно ще се откърти. Първо ще пречи на движението, после ще изчезне и там ще се появи дупка. А самото тяло на практика е декоративно - за украса, то не осветява настилката. Тази безсмислена виртуална велосипедна алея бе „изрисувана” по времето на кмета Бойко Борисов. Вижда се нейната съдба. Сега кметицата Фандъкова изгражда стабилни велосипедни алеи. Аз като минавам покрай тях се чудя защо не срещам велосипедисти, но като че ли така е по-добре. Засега. Уличното движение в София било много сложно, казват. Но вижте колко е сложно движението по тротоарите. Сложени са някакви пътни знаци, но примерно: кой има предимство, ако се срещнат на ъгъла пешеходец и велосипедист? Ами ако пешеходецът се е засилил да хване автобуса, защото аз съм направил снимката от мястото, където има автобусна спирка? Ще успее ли той да види евентуално идващият по алеята велосипедист. За сега е хубаво, както казах, че има само алеи, а няма велосипедисти. Не знам само дали трябва да се гордея, че алеята е изградена и с моите пари като данъкоплатец. Ако нещо все пак ме гложди, то е, че аз не съм велосипедист и да си призная: дразни ме безцеремонното прокарване на велосипедните алеи, без са отчитат неудобствата и притесненията, които те създават на пешеходците. Такива контейнери с торбички за събиране на изпражненията на кучетата бяха поставени преди няколко месеца в Южния парк. Те пак са направени и монтирани с моите пари на данъкоплатец. Естествено никой не ме е питал дали трябва да бъдат поставени те. Избрали сме си общински съветници, които да защитават нашите интереси и те са решили така. Но тези общински съветници в Париж ли живеят? Не познават ли те манталитета на българските собственици на кучета, които в парка не водят любимците си с къс повод, че и не спазват разрешеното време за това. Та те, за да съберат изпражненията на кучетата си, трябва да носят със себе си лопатка и метличка. Виждали ли сте собственици на кучета в ръка с такива принадлежности? Краят (по точно крахът) на това мероприятие ми беше ясен, още когато за първи път видях въпросните контейнери. На тях поне е отбелязано кой се е облажил от тяхната направа. Днес те стоят като паметници в парка. В тях няма торбички. Все едно е дали те не се поставят, защото са се свършили или защото собствениците на кучета просто не ги използват. Оптимистите, че проблемите с кучетата могат да се оправят, като се призоват собствениците им към по-висока култура, се опитват по шеговит начин да обърнат внимание на проблема с изпражненията на кучетата. Като гледам обаче техните постери, на мен ми става тъжно. Защото от тях лъха абсурдната истина, че спасението не е в повишаване на културата на собствениците на кучета, а в повишаване на културата на самите кучета!

Преди десетина дена прочетох някакво съобщение с гордото заглавие: „Тротоарите като в Париж.” Тази година ремонтът на тротоарите щял да бъде приоритет за Столична община, обещал зам-кметът по транспорта. „Столичните тротоари ще са с нов облик до края на годината и по нищо няма да отстъпват на настилките в Париж и в София” - били думите му. http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-03-02&article=401707 Е, голям шегаджия е този кмет, защото едва ли настилките в Париж изглеждат така: А така изглежда от вчера настилката около последната (или първата?) спирка на трамвай № 1 в кв. „Иван Вазов”. Миналата есен махнаха старите плочи и сложиха павета. Най-ме заинтригуваха дупките, които бяха оставени в средата на тротоарите и на доста места в градинката, около която обикаля трамвая и чиято настилка също бе обновена. Аз реших, че вероятно ще сложат там някакви осветителни тела, с оглед да се придаде по-естетичен вид на алеята. Представях си ниско метално стълбче с някакъв лампион върху него. Бедна ми била фантазията! Изтеглиха жиците и в дупката сложиха подови (в случая подтротоарни) осветителни тела! Не съм бил в Париж, може така да изглеждат тротоарите там, но нашето мероприятие ми дойде като: „на свинче - звънче”. При цялата ни нищета днес, да слагаш лампи под тротоарите си е направо „тиха лудост”. Нещо като: „корабът потъва, но оркестърът нека да свири!” Не бях предвидил обаче, че тези тела, които според мен нямаха кой знае какво приложение, ще бъдат харесани от частни лица и ще бъдат откраднати. Изглежда са масово производство и някой ще ги сложи за атракция в заведението си. Върви изяснявай после откъде се е снабдил с тях. И така от вчера прясно ремонтираната настилка около спирката на трамвая е изпълнена с дупки, от които стърчат жици. И сега естествено ще следва отново заравяне на пари в земята. Или ще сложат нови тела, или ще трябва да изтеглят жиците, за да се обезопаси електрическата инсталация и дупките да се запълнят.

Вероятно, защото София е разположена в котловина и е обградена отвсякъде с планини (Стара планина, Средна гора, Витоша и Люлин), в атмосферата над града стават любопитни явления. Какви са те точно, най-наясно трябва да са метеоролозите. Но очевидно покрай тези планини се създават различни въздушни течения, които довеждат до ефектните форми и цветове на облаците и небето над София. Понякога се виждат и следите от прелитащите самолети, а допълнителен оттенък дава и присъствието на промишлени предприятия в котловината, и най-вече на най-масовото днес превозно средство - личният автомобил. Живеещите по-нависоко в сградите, като излизат от време на време на балконите си, поглеждайки нагоре, ако са достатъчно внимателни, любопитни и аналитични, също трябва да са забелязали, че в дните, когато над столицата не е съвсем ясно, на небето има интересни съчетания от форми и цветове. Особено интересни са те при изгрев и залез слънце. Небето над самата София гъмжи от жици и е трудно да се хване по-широк кадър, без да се попадне на тях. Аз, обаче, живея на десетия етаж в блок, пред който на изток се простира Южния парк. Точно срещу прозореца в хола е баира на Лозенец с хотел „Кемпински-Зографски” - в единия край, и някакъв висок блок към „Хладилника” - в другия. От балкона на една от стаите тази панорама се разширява на югоизток с изглед на една нова бизнес сграда. В тази източна и югоизточна панорама наблюдавам много често невероятни изгреви, като изгряващото слънце в течение на годината се мести от хотела към блока и бизнес-центъра и обратно. И залезите са хубави, особено когато слънцето се скрива между Витоша и Люлин. Тогава в кадъра попада Телевизионната кула на „Копитото”. В тази югозападна посока, обаче, има няколко кабела, които развалят гледката. От парка също се снимат интересни гледки с перести и буреносни облаци. Особено впечатляващо е движението на въздушните маси между Витоша и Лозенската планина. Много често в тази посока на небето се получават въздушни течения, които образуват дупки в облаците, през които поглежда синьото небе. Снимките, правени в парка, дават възможност небето да се заснеме зад клоните на дърветата, което разчупва монотонността на кадъра Снимките тук са подредени в условна последователност от изгрев към залез. Естествено правени са през различни дни на годината и през различни години.

А на коя дата са отбелязвали обесването на Васил Левски през 40-те години?

Хотел „Астория” нощем Хотел „Плиска” нощем „Златни пясъци” нощем Ресторант „Воденицата” Ресторант „Цигански табор” Бар „Кукери” Закрития плувен басейн в „Спортпалас” Боулинг зала Атракция с парашут Влакчето в комплекса Водната пързалка (акварама) Водни ски „Златни пясъци” през 80-те години Хотел „Интернационал”, 80-те години

Хотел „Ехо” Хотел „Перуника” Хотел „Обзор” Хотел „Гларус” (70-те години) Плажът и морето при хотел „Интернационал” Хотел „Плиска” Хотел „Атлас” Хотел „Шипка” Хотел „Златна котва” Бар „Кукери” Хотел „Интернационал” Изглед с плажа, в дъното горе - бар „Кукери”

„Златни пясъци” е курортен комплекс в северната част на Българското черноморско крайбрежие. Разположен е на 17 км североизточно от град Варна, в източното подножие на Франгенското плато, на територията на народния парк „Златни пясъци”. Черноморският бряг около курорта е покрит с гори и лозя и се спуска стъпаловидно към морето. Край него, на протежение около 3,7 км се простира широка до 70 - 100 м плажна ивица, покрита със ситен, златистожълт пясък. Морското дъно има сравнително голям наклон и бързо увеличава дълбочината си. Има удобни за къпане плитчини. На две места по плажната ивица има сондажи, от които блика минерална вода с температура 24 °C, използвана за лечебно-профилактични и битово-комунални нужди. Климатът на курорта е морски. През сезона юни-септември облачността е малка (3,65), валежите са слаби (около 180 мм), а слънчевото греене - обилно. Средно годишно то съставлява 2237 часа, от които през юни са 280, юли - 333, август - 316 и септември - 247. Средногодишната температура на въздуха е 11,8 °C (януари 1,4 °C, юни 20 °C, юли 22,6 °C, август 22,4 °C, септември 18,6 °C). Най-високата температура е измерена през юли: 40,3 °C. Средногодишната температура на морската вода през лятото е 20 до 28 °C. Проектирането и изграждането на курортния комплекс „Златни пясъци” започва в края на 1956 г. с разработване на градоустройствен план от авторски колектив при „Главпроект” с ръководител архитект Георги Р. Ганев. През следващите години интензивно се строят хотели (през 1985 г. луксозните са към 90), вили, бунгала, почивни домове, ресторанти (125), битови и увеселителни заведения, търговски магазини, спортни зали и съоръжения, и други обслужващи сгради и заведения. В края на 1973 г. общият капацитет (само за нуждите на стопанския туризъм) е към 20 000 легла, а към 1985 г. - 30 000 легла. Капацитетът на плажната ивица е 80-90 000 души. Топлата минерална вода, използвана от хотелите „Интернационал” и „Хавана”, както и условията в другите луксозни хотели „Гларус”, „Астория”, „Амбасадор”, „Велико Търново”, „Плиска” „Шипка”, „Метропол” и др., предлагат възможности за целогодишно използване на курорта, включително и за провеждане на национални и международни научни конгреси и симпозиуми. Над всички се извисява не само с 18-те си етажа, но и с удобствата си, които предлага, хотел „Интернационал”. Той има зала за международни конференции, две малки зали за съвещания, плувен басейн с минерално вода, терапевтично отделение. Комплексът има 2 спортни мостика, покрит плувен басейн в Международния дом на спортиста „Спортпалас”, курортна поликлиника за обща медицинска помощ, бърза медицинска помощ и морелечение. Край плажа има площадки за волейбол, баскетбол, миниголф, тенис-кортове, водни пързалки и др. Със своя специфичен архитектурен облик и живописна околност „Златни пясъци” е смятан за един от най-добре оформените модерни и красиви крайморски курорти в България. За архитектурните и градоустройствените постижения при проектирането и изграждането му проектантският колектив е удостоен с Димитровска награда за 1959 г. Главният проектант Георги Р. Ганев е заслужил архитект (1972). В „Златни пясъци” е проектирал също „Казиното” и хотелите: „ Астория”, „Златна котва”, „Метропол”, „Морско око”, „Берлин”, „Гладиола”, „Амбасадор” и „Гларус”. (Енциклопедия България, т. 2, С., 1981 г.; Пътеводител България, С., 1985) Плажът (1960 г.) Хотел „Гларус” и ресторант „Златна рибка” (1960 г.) Общ изглед (1960 г.) Изглед с летния кинотеатър (1962 г.) Общ изглед (1962 г.) Общ изглед (1962 г.) Хотел „Астория” (1962 г.) Плажът пред хотел „Метропол” Казиното Изглед с летния кинотеатър Изглед с хотелите „Амбасадор” и „Москва” Ресторант „Кошарата”