К.ГЕРБОВ

Ето какво е написала Ира, която явно е украинка: "Тези животинчета още 80 -90 години гледах на Украйна.Там ги гледат за кожи.Имах бели и опушени като вашо.Стават за домашни любимци но за да не миришат махат им някакви жлези.Много добре опитомяватсе,игриви,смешни,хитри и бьрзи.Завиратся в най малки дубки.Убиват всичко какво то се движи.Ведньж мойта една избяга и за кратко време изпотрепа у кумшийка 8 пилета и петел,и понеже не може да ги изяде пробива им мозьк и като свьрши с една убива и друга за спортен интерес.След това спокойно вьрналасьв клетка без да закачи наши кокошки,а бяха в една барака.Независимо от това че малки ,атакуват и големи кучета и даже нахално наступват и на хора.Нямат никакьв страх.Ядьт мясо ,риба ,яйца ,готвих им супи,хляб ядуха ,мляко.Но хилави по отношение кьм болести,даже човешкий грип може да ги убие.Умират от всички болести които засегат и кучета.Трябва да се вакцинират. А как бьрзо убиват пльхове....Като влезе на село в кьща пльх,пускаме упитомена фретка и за броени минути го намира и убива с такьв хьс че се чудиш какво е дяволе вселило в това малко животинче.Ако много общува с хора то не хапа,но ако просто в клетка живее то хапе много,. Та аз катерица гледам так и тя хапа ако нещо не му харесва,но не хапе сьс злоба,така да подсети че има зьби.Сьща та работа и сьс фретка ,само че пред вас е хишник и затова пазете от него други домашни любимци ,той няма да се шегува.,не го плашат погулеми размери отсреща. Иначе страхотно животинче ,много ми харесват,но няма да го гледам свободно в апартамента.Ведньж собудихся и тая хищна физиономия гледаше ме в очи на растоянии 10 см.,изкара ми акьла.Една пак я гушнах ,хем опитомена беше,так захапа ме за устна и токо парче риба я накара да ме пусне ,а то просто беше гладно ." http://forum.dog.bg/topic/10639-%d0%b4%d0%b5%d0%ba%d0%be%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b8%d0%b2%d0%bd%d0%be-%d0%bf%d0%be%d1%80%d1%87%d0%b5-%d1%84%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%ba%d0%b0/page__st__80 В същия форум има доста положителни отзиви за фретките. Даже има прикачена снимка, как фретка си играе с котка. Има и "Дама с фретка". То май не е точно фуро,защото е бежава. За миризмата, казват, се премахвала съответната жлеза. Но някакъв специалист беше написал, че животното отделяло секрет, когато било уплашено. Така че, ако го гледате "нежно", сигурно няма да ви пуска парфюма си.

Йончев, Каква зима? Сан Джермано съобщава за събития през април, защо не в края. И защо да не тръгне Теодор Комнин към Пловдив. Та нали ти сам твърдиш в материала, който си пуснал, че Пловдивското дукатство е било в негови ръце! А защо Теодор изобщо, е пратил Мануил в изгнание? Та последният е успял на практика да спаси Солунското деспотатство от изчезване.

„Хубавата крадла” се отнася за фретката. Но възможно е и Чечилия да е „Хубавата собственичка на фуро”. Тук трябва да се произнесе някой, който владее италиански език. Моята идея беше, че в надписа по някакъв начин се говори за животното от портрета. А изкуствоведите изобщо игнорират този надпис и мислят, че е поставен допълнително. Дори за една друга картина на Леонардо, на която няма никакъв надпис, казват, че била „Хубавата Ферониера”! Получило се е някакво разминаване на информацията за двете картини във времето. Ето един пример: фретка закача лъвче http://www.maniacworld.com/lion-vs-ferret.html Тук пък има съвети за отглеждане на фретки http://www.avicenavet.com/index.php?m=761 Това пък е галерия http://www.google.bg/images?hl=bg&q=%D1 ... 13&bih=593

Аз това животно - фретка (така е познато то у нас), не само не го бях виждал, но и не бях чувал за него. Затова останах изненадан, когато преди близо месец при входа на Южния парк откъм бул. „Витоша” видях групичка младежи и девойки, които гушкаха или развеждаха с каишка пухкави четирикраки бели и черно-бели животинчета с дълги опашки. Тъй като в групата имаше повече представители на женския пол, първата ми мисъл бе, че четирикраките вероятно са хермелин. Не знам защо, но при вида на белите животинчета в ръцете на девойките, първото, което изплува в съзнанието ми бе картината на Леонардо да Винчи „Дамата с хермелина”. Естествената ми реакция бе, веднага да започна да снимам. Снимките станаха средна хубост: нямаше слънце, а животинчетата непрекъснато мърдаха. Таман да ги хвана на фокус в кадъра - и те мръднат. Все пак направих няколко фотоса от събитието. Успях да заснема в подходяща поза и една от притежателките на необичайните домашни любимци. Още тогава си помислих, че ако снимката е излязла достатъчно успешна, мога да се опитам от нея да оформя нещо, като съвременна реплика на ренесансовата картина. Като се поотдалечих доста от младите хора с любимците си, осъзнах, че съм направил две грешки. В залисията при снимането съм забравил да питам участниците в компанията, все пак как се казват уникалните им животинчета. Малко по-нататък пък се сетих, че можех да се заинтересувам и дали срещата на толкова много притежатели на тези редки домашни любимци е била случайна. Може би е било демонстрация с цел популяризиране на хобито им? Решението ми да покажа необичайните животни тук във форума известно време удряше на камък, тъй като не можах да намеря подходяща информация. Наистина в интернет има снимки на хермелин и статии за него, но в тях не се сочеше, че това животно може да бъде домашен любимец. Диренето ми, обаче, потръгна след като подавайки на Гугъл разни пароли, по едно време се появи заглавието: „Декоративно порче - фретка”. След като прочетох сведенията в няколко сайта, ето какво разбрах по темата: Фуро, ферет, фретка или домашен пор (Mustela putorius furo) е доместициран (опитомен) домашен любимец от рода Порове (Mustela) на семейство Порови (Mustelidae). Той е подвид на Mustela putorius, наричан у нас черен пор, а в другите страни е познат още като европейски, горски или обикновен пор. На горната комбинирана снимка са показани: черен пор - отгоре и ферет - отдолу. Отделно в по-едър план са дадени главите на животните. Като че ли един детайл от тях, дава възможност да се различи по-видимо фретката от дивия пор. Към Mustela принадлежат също невестулката, хермелина и норката, а към семейство Порови се числят още самур, златка, белка, язовец и видра. Дългото тяло и местоположението на сънната артерия на пора спомагат за достатъчното кръвоснабдяване на мозъка му, когато той обърне главата си в тясно и затворено пространство. За това тези животни са използвани в миналото за лов на зайци-подземници, наричани още дупкари, и на плъхове - при борбата с чумата. Вероятно поради тези си качества порът е опитомен още преди 2000 години. Попаднал сред хората, опитоменият пор-ферет, станал и домашен любимец за забавление. Най-отгоре в горната фигура е показана миниатюрата „Жени ловят зайци с ферет” от „The Queen Mary Psalter”, манускрипт, датиран към 1316-1321 г., съхраняван днес в Кралската библиотека във Великобритания. Следващите две рисунки, взети от практическо ръководство от 1915 г., отнасящо се за отглеждане на породата, илюстрират лов на плъхове с помощта на ферет, който има намордник, хванат е с оглавник и е привързан с телефонна жица, за да се контролира неговото движение навътре в дупките. Расовият ферет, наричан от зоолозите фуро, е бял. По същество той е албиносна форма на черния пор. При абсолютните албиноси, освен че козината е бяла, носът е розов, а очите - червени. При кръстоска на фуро с пор, са се получили съвременните разцветки на фретките: черно-бяла, рижава, кафеникава, черно-кафява и пр. Изказват се съмнения, че напоследък са се появили фретки, които са си чисти порчета. Вероятно най-сигурният показател, за да се определи една фретка за расова, е носът й да е розов. От рисунката на семейство Порови се вижда, че те всичките имат кафяв или черно-кафяв нос. Характерни за фретката са сравнително дългото за размерите тяло - средно до към 50 см при мъжките (опашката е до 18 см), късите мускулести крайници, наличието на четири пръста на всеки крайник, удължената черепна кутия и късата муцуна. Теглото е в порядъка 350 г до 3 кг. Женската е по-малка от мъжкия индивид, има до към 40 см дължина. Казват, че фретките са нещо средно между котката и кучето. По характер и държание се доближават до кучето, но по хранене и хигиенни навици до котките. Картината на Леонардо да Винчи, популярно наричана „Дамата с хермелина”, в доста отношения и до днес си остава загадка. Донякъде това се дължи на неправилното разчитане на детайлите в нея. През 1979-1980 г. у нас се проведе поредният етап от инициативата на Людмила Живкова, наречена „Дългосрочна комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за всестранно и хармонично развитие на личността и обществото в съвременния свят”. Етапът бе посветен на живота и делото на Леонардо да Винчи. Българската пощенска администрация се включи в културното мероприятие, като издаде поредица марки с репродукции на произведения на великия творец от епохата на Ренесанса. На една от марките бе представена „Дамата с хермелина”, разчетена погрешно от участниците в нашия Специализиран маркоиздателски съвет като „Дамата с невестулката” (!) Напоследък се приема, че животното, което държи въпросната дама от картината на Леонардо, не е нито невестулка, нито хермелин, а е фуро или казано по нашенски - фретка. Може би най-основателният довод за това приемане, е обстоятелството, че бялото животинче със сигурност трябва да е било опитомено, за да стои то спокойно в скута на дамата. Липсват, обаче, факти за опитомяване на хермелин, поне за масова практика на такова явление. На самата картина с орфографически грешки е написано LA BELE FERONIERE (Хубавата Ферониера). Името не е на лицето от портрета. Установено е, че дамата се казва Чечилия Галерани (Cecilia Gallerani). Тогава остава Ферониера да е името на животното. За надписа върху картината на Леонардо има сведения, че е допълнително реставриран. Като се вгледаме по-детайлно в него ще установим, че при FERONIERE под първото Е, се вижда може би О, но по-вероятно там да е стояло U. Тогава името ще се чете FURONIERE. Твърди се, че ferret идва от латинската дума furonem, която означавала крадец или бандит, защото поведението на опитомените порове било да взимат каквото им попадне в дома, в който живеят и да го крият на потайни места. Тогава FURONIERE изглежда идва като галено от наименованието на породата фуро. LA BELLE FURONIERE, може би следва да се чете надписа от портрета на Чечилия Галерани. „Хубавата фурониерка” или по-точно „Хубавата крадла”, пък, трябва да се казва на български картината на Леонардо да Винчи от 1483 г. Аз все пак успях да направя съвременна фотореплика на картината на Леонардо да Винчи, но не знам дали заснетото фуро е „крадливо”. Затова сложих неутрално название на композицията. Дама с фуро, 2011 г.

http://www.youtube.com/watch?v=5KeA8aahoH8&feature=related В този откъс от филма е показана първата среща на Хитър Петър и Настрадин Ходжа (от 2,40 мин. нататък). Веднага започват да се надхитрят, като резултатът е 1:1. Филмът е правен преди възродителния процес.

Съобщението на Георги Акрополит е много важно. То посочва обстоятелства, които водят до извода, че истинска, мащабна битка между войските на Теодор Комнин и Йоан Асен не е имало. Най-вероятно Теодор Комнин въобще не е възнамерявал да напада българите, а при някакъв излет с роднините и свитата си е бил причакан и заловен. Например, възможно е от Одрин да е потеглил с близките си и по-видните гръцки полководци и сановници, за да посети Филипопол, който вероятно е бил негов по това време. Също е възможно Теодор Комнин да е тръгнал на излет в околностите на север от Одрин, по течението на река Марица. „Клокотница” е всяко място, където има горещ, „клокочещ” минерален извор. Тръгнали са на баня, да речем. А епирският деспот, обявил се за император, е бил от пролетта в Одрин с пълководците си и роднините си, защото е бил в продължителна подготовка за война с латинците от Цариград. И в двата случая Йоан Асен е знаел много подробно за намеренията и действията на Теодор Комнин, причакал го е и го е пленил. Резултатите със залавянето на Теодор Комнин заедно с родата му и видните му пълководци Йоан Асен е можел да постигне и с малка войска от 1000 души. Трябвало е, обаче, да има много добра информация за положението в лагера на гърците. Такава българският цар е можел да получи от дъщеря си, съпруга на брата на епирския владетел. По-вероятно е, обаче, в играта да е бил включен самият Мануил Комнин. Да си припомним написаното в хрониката на Рикардо ди Сан Джермано за 1230 г.: „В същия месец април в гръцката империя стана междуособица между гърците, при която Комнин е хванат и двустранно лишен от светлината”. В тази междособица (всъщност преврат, осъществен от Мануил Комнин) участва и българският цар, който помага на зет си да вземе властта в Солун и да прекрати конфронтационната политика на Теодор Комнин с Никея, а защо не и с Цариград. Избягал ли е Мануил Комнин от полето на мнимата битка? Вероятно не. Защо ще бяга от тъста си? Още там той фактически е станал новият владетел на Епир и главнокомандващ на гръцката армия. След което, насочвайки се към Солун, дава заповед никой да не оказва съпротива на българската войска. „Йоан Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и градовете им”, разказва Акрополит. Естествено, че „добрият” Йоан Асен пуска пленените при битката, защото те са били изненадани и на практика едва ли са оказали съпротива. „Когато после потеглил срещу тях (гърците), всички му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях”, пак пише Акрополит. Съвсем естествено изглеждат тези факти, като отчетем, че новият главнокомандващ на гръцката войска е дал заповед да не се оказва съпротива на българите. Нищо чудно и сам Мануил Комнин да е придружавал тъста си при обиколката на „завзетите” територии. Макар в Дубровнишката грамота да е записано, че се разрешава на търговците свободно да търгуват в Солун, този град не е записан в надписа на Йоан Асен в „Св. 40 мъченици”. Там границата между българи и гърци е определена като минаваща „от Одрин до Драч”. Казва се, че Солунското депотство било подчинено на Търново, но изглежда, че васалитетът е бил ограничен, защото в погребения във „Великата лавра” във Велико Търново били открити монети на Мануил Дука Ангел (1230-1237) и Йоан Ангел (1237-1242). Както съобщава пак Акрополит, Мануил Комнин „подписвал писмата си (т. е. грамотите си) с червени букви”, както правели императорите. Константин Иречек е написал, че „в Солун и в остатъците от Епирското царство бил поставен Асеновият зет Мануил, който приел императорска титла”. А в донесението на пратениците на папа Григорий ІХ от 1234 г. се казва: „тази изоставена земя [на латинците в Царитрад]... е разположена сред неприятели: Арсан [Йоан Асен], царят на власите [и българите], откъм север, [Калойоан] Ватаци, откъм изток и юг, Емануел [Комнин] я обгражда от изток.” По-нататък пратениците предлагат да се сключи едногодишно примирие между латинците и Ватаци. Не е ли това резултат от целенасочените действия на цар Йоан Асен? Излизането „на бран в Романия” е било първата стъпка от плана на българския цар за умиротворяване на Балканите. И това той го постига чрез роднинските си връзки с Мануил Комнин, Калойоан Ватаци и Балдуин ІІ (Сватбите на Иван Асен). Сам Мануил Комнин признава на византийския патриарх Герман ІІ: „Твоята святост вече по-рано се бе обръщала към нас с отечески вразумления, като се стараеше да ни привлечеш в пристанището на мира, да ни убедиш и накараш с настояванията си към съюза на обединението. И ето ние се покоряваме; ние потъпкахме и за нищо не считаме много от принадлежащите нам права, които обикновено се считат дотолкова драгоценни, че от тях се отказват само по необходимост. Заради това ние потърсихме приятелството на ромейския император, господина Ивана Дука; заради това ние хвърлихме под нозете много от това, което се отнася до нашата слава, което и приличаше и беше свойствено на нашето величие”. „Ние потъпкахме и за нищо не считаме много от принадлежащите нам права... ние хвърлихме под нозете много от това, което се отнася до нашата слава, което и приличаше и беше свойствено на нашето величие”: не е ли това признание от страна на Мануил Комнин, че е подпомогнал за свалянето от трона на яростния противник на Никея, брат му Теодор Комнин?

Наиболее разработанным и, по оценкам некоторых исследователей, классическим и оригинальным является образ Ходжи Насреддина, существующий и поныне в Турции. Здесь традиционно принято считать, что Насреддин Ходжа родился в 605 г. Хиджры (1208 г.) в селении Хорту (Hortu) близ города Эскишехир, а умер в 683 г. Хиджры (1284 г.) в городе Акшехир. По найденным документам в то время там действительно жил некий Насреддин. Его отцом был имам Абдулла. Насреддин получил образование в городе Конья, работал в Кастамону и умер в 1284 году в Акшехире, где по сей день сохранилась его могила и мавзолей (Hoca Nasreddin türbesi). На надгробии имеется скорее всего ошибочная дата: 386 год Хиджры (то есть 993 г. н. э.). Возможно неверна она потому что сельджуки появились здесь только во второй половине XI века. Высказываются предположения, что у великого шутника и могила «непростая», а следовательно дату нужно читать задом наперёд. http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%BE%D0%B4%D0%B6%D0%B0_%D0%9D%D0%B0%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B4%D0%B8%D0%BD#cite_note-autogenerated1-1 Тоя гроб на Насреддин Ходжа в Акшехир е май като мощите на Йоан Кръстител в Созопол. Ако Насредин Абдула е умрял в 1284 г., то няма как да се е срещал с Тимур, който е живял през 1336-1405 г., а владетел е бил чак от 1370-та година нататък. http://vseje.ru/mt/nasreddin_i_vlastiteli/page/5 Тук и следващите пет страници са все с анекдоти за Насреддин и Тимур.

Обичащите хумора познават сентенцията, че има сто основни анекдота, останалите са разновидности. Филолозите пък установяват подобна закономерност във фолклора: съществуват анекдоти, вицове, остроумия, също и цели приказки, които с развитието на световната култура (в аспекта на разрастване на културните контакти между народите), са преминавали от по-старите, във фолклора на по-новите исторически обособили се народи, нации, държави. Може би най-красноречив пример за потвърждаване на тази констатация са битовите анекдоти за популярните сред обикновените хора във феодалното общество остроумни мъдреци-хитреци, които турците свързват с името на Насреддин Ходжа, у нас това е Хитър Петър, у немците - Тил Ойленшпигел, у русите - Балакирев, у италианците - Вамприамо и т.н., почти без край. Всъщност интересният, оригиналният и най-вече остроумният виц или анекдот нямат нито отечество, нито конкретно време на употреба. Най-ярко, при това историческо доказателство за това, е, че у нас - в България, много източни анекдоти звучат от устата или се претворяват като действие от националния ни шегобиец, хуморист и сатирик Хитър Петър. Няма исторически сведения кога и къде за първи път се е заговорило за Хитър Петър, затова някои литератори приемат твърде пресилено, че това е станало още в ранните години на турското владичество в България. Отбелязва се, че преди идването на турците на Балканския полуостров, никъде в писмени български паметници от онова време не се говори за Хитър Петър, нито пък се срещат варианти на негови анекдоти. С турското нашествие по нашите земи, завоевателите донасят своя Насреддин Ходжа, който е наричан от гърците Настратин, а от българите Настрадин. Известно време след това насреща му израства с типични български черти образът на Хитър Петър. По-реалистични, като че ли, в българската литература и във фолклористиката изобщо, изглеждат сведенията, че Хитър Петър като образ се появява някъде в ХVІ – ХVІІ век. Засега най-ранните писани документи са чак от 1873 година. Тогава в малък сборник Илия Блъсков издава няколко анекдота за Хитър Петър. Кой е Настрадин Ходжа? Българските приказки и анекдоти го представят като възрастен, небогат, недотам образован, но природно интелигентен турчин, който е в състояние както да даде умен съвет, така и да иронизира (осмее) околните, та дори и себе си. В преките надхитрения с Хитър Петър Настрадин Ходжа често губи. Да си спомним за „Торбата с лъжите” и „Магаре боб яде ли?” от българския филм за Хитър Петър. Но навсякъде в българския фолклор личността на Настрадин Ходжа се е приемала като на „народен” човек. В смисъл, че по време на турското присъствие в България, равнопоставени на „раята”, съставлявана от българите, са били и безимотните и малоимотни турци, които съжителствували мирно с българите. Настрадин Ходжа (Лео Конфорти), Хитър Петър (Рачко Ябанджиев) и Калинка (Анастасия Бакърджиева) във филма „Хитър Петър”, сценарист Петър Незнакомов, режисьор Стефан Сърчаджиев, 1960 г. От историко-фолклорна гледна точка остроумният хитрец Настрадин Ходжа не ще да е чисто „турска” рожба, както мнозина мислят. Подобен народен герой-шегобиец има във фолклора на почти всички народи от Мала Азия. Турците са го наричали всъщност Насреддин Ходжа, но за персите и азербайджанците той е бил Молла Насреддин, за узбекците - Насредди Афанди, за уйгурците - Ходжа Насир Афанди, за таджиките - Насреддин Ефенди. В Северен Кавказ е бил наричан Несарт. Много източни страни твърдят, че прочутият Насреддин Молла или Ходжа, се е родил именно у тях. Упоритостта на Турция днес е довела нещата до там, че в много сайтове на интернет сериозно се твърди, че той е роден през 1208 г. в Акшехир, селище в турската провинция Коня. Съществуват податки, че най-древният Насреддин, е действително съществувала личност. Руски учен ни насочва към персийската книга „История на Тимур (Тамерлан)”, в която се говорело, че в двореца на този жесток монголски завоевател в Самарканд, е живеел мъдър мъж, наречен с името Насредин, с който Тимур се съветвал. В свободното време мъдрецът развличал своя повелител с остроумни шеги. Не е ясно за коя точно „История на Тимур” става дума, но в интернет има „Автобиография на Тамерлан”, в която е записано: „Аз си избрах четирима министъра..., ще назова от тях Махмуд Шахаба Хорасански и Насреддин Махмуд-ул-Арамира. На тези министри аз заповядах де ме следват усърдно и да ме спират всеки път, когато намисля да постъпя несправедливо, повярвам на нечии лъжливи думи или поискам да се възползвам от нечие чуждо имущество.” (http://www.vostlit.info/Texts/rus/AvtoTam/Tam.phtml?id=1399 , 12.) В много от анекдотите-приказки за Насредин, пък бил той Молла, Ходжа или Афанди, се говори за Тимур или Тамерлан. Като се знае, че последният е живял в периода 1336-1405 г., вероятно с тези години трябва да се свърза и началото на малоазиатския фолклор за Насреддин. В интернет-статиите, където са по-критично настроени към „селджукското” потекло на Насреддин Ходжа, се привеждат данните за най-ранните писмени паметници с неговото присъствие. Първите анекдоти с неговото име били записани в Турция в „Салтукнаме” (Saltukname), книга датирана от 1480 година. В мюсюлманските страни с „ходжа” и „молла” се обръщат не само към духовни лица, но също и към грамотни хора, учители. Сочи се, че „ходжа” в държавата на Саманидите наричали министрите. Последното не е било толкова често срещано явление през феодализма. „Афанди”, пък е със значение само на „господин”. В една книга за източните имена, специално за добавянето на Молла, Ходжа и Афанди към името на Насреддин, се уточнява, че така народът изразявал уважението си към него. Вероятно и първият Насреддин е бил човек, грамотен или природно интелигентен, уважаван и достоен да съветва даже владетелите. Имената Насриддин и Насреддин идват от Насруддин, което на арабски означава „помощ на вярата”. Интересно, дали съзнателно или неволно, но и името Петър има подобна етимология. Кръстникът на апостол Петър, Исус Христос, е казал: ти ще бъдеш Петрос (гр.), сиреч „камък” на вярата. В старите ръкописи, наред със шегите на Насреддин Ходжа се представят и негови изображения. В тях удивлява голямата чалма на главата му. Всъщност такива чалми са носили и другите мюсюлмани, издигнати в ранг на господин и нагоре. „Насреддин Ходжа”, миниатюра от турски ръкопис от ХVІІ в. Художественият факт за колоритната „шапка” на популярния герой, подсеща за оня познат и у нас анекдот. Един неграмотен арменец помолил Насреддин Ходжа да му прочете писмото, което получил. Последният обаче, също не успял, тъй като писмото, освен че било написано на непознат език, но било и нечетливо. „Като не можеш да четеш, защо си сложил на главата си такава голяма чалма?” - била недоволната реакция на получателя на писмото. На което Насреддин, като свалил от главата си чалмата и я нахлузил на главата на неграмотния „критик”, рекъл: „Ако работата е в чалмата, чети си сега писмото сам!” Пощенски марки на Турция за Насреддин Ходжа, издадени през 1976 г. В 1976 г. пощите на Турция издадоха поредица от три марки, илюстриращи истории с Насреддин Ходжа. Две от марките видимо са свързани с писмото и пощата. За съжаление в международно известния немскоезичен каталог на пощенските марки „Михел” не са дадени подробности за отделните сюжети на марките. Само се отбелязва: „сцени от анекдоти за Насредин Ходжа, „турският Ойленшпигел” на 13 век”. Паметник на Насреддин Ходжа в Схарбек, община Брюксел, Белгия. 1996-1997 година беше обявена от ЮНЕСКО за международна година на Насреддин Ходжа. А през 2005 г. по решение на местния съвет и на Асоциацията на турците, пребиваващи в Белгия, паметник на Насреддин Ходжа бе издигнат в Схарбек - селище, намиращо се само на 4 км от центъра на Брюксел, седалище на Европейския съюз. Статуята представя международния герой с неговата голяма чалма, седнал на неизменно съпровождащото го магаре. Колоритната двойка пътешества, стъпила върху земното кълбо. Интересна е позата на мъдреца, седнал върху магарето с гръб към главата му. Така той илюстрира една от историите, в която е главен герой. Във въпросната история се разказва за случилото се един ден, когато учителят Насреддин Ходжа повел учениците си към мястото, където изнасял уроците си. Качил се той на магарето си, но седнал обърнат към задницата му. На учениците си казал: „Вървете след мен!”. Докато се движели из населеното място, много хора гледали насмешливо групата, мислейки, че членовете ѝ нещо не са в ред На следващите човека с магарето им станало неудобно и се обърнали към учителя си: „Ходжа, защо яздиш по този начин? Хората ни мислят за луди!” Насреддин се намръщил и троснато им отвърнал: „Вас ви интересува повече какво мислят хората, а не какво ще ви кажа на урока. Ако вие вървяхте пред мен, щеше да изглежда непочтително към мен. Ако аз вървях отпред с гръб към вас, щеше да бъде непочтително към вас. Така, както съм седнал с лице към вас и вървя отпред, мисля че е най-доброто компромисно решение!” Тази история не е анекдотична. В разказаното се съзира процес на мислене, близък до този на философите-екзистенциалисти. За които основна нишка във философията им е, че във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира, как да постъпи във всяка една житейска ситуация. В случая Насреддин Ходжа израства пред нас не само като шегобиец и сатирик, но и действително като мъдрец-философ. Скулптурата „ Хитър Петър” пред Дома на хумора и сатирата в Габрово, 1981 г., скулптор Георги Чапкънов. Днес Насреддин Ходжа с магарето си вече е застанал в самото сърце на Европа - Брюксел. Неговият исторически етнографски събрат Хитър Петър, обаче, още стои пред входа на Дома на хумора и сатирата в Габрово. Изобразен е в традиционния за българина стил - бос, той ръкопляска и вероятно вика: „Браво”. Може би на поредните управници или на българите, които са ги избрали. В същото време магарето му проявява ината си: запънало се е и не иска да върви, може би към Европа. Скулптурата в Габрово е по-ранна от тази в Схарбек и не може да се твърди, че става дума за плагиатство на сюжета, проявено от автора Георги Чапкънов. Но оригиналниченето с позата на Хитър Петър (има ли такъв анекдот за него, в който да се споменава, че и той е яздил магарето заднешком?), вместо да бъде потърсен момент, подчертаващ самобитното в българския герой, го обезличава и на практика го прави подражател. Още повече, че на други два паметника - в Йенишехир и Анкара, Насреддин Ходжа също язди с гръб към магарето. Все пак исторически той е по-ранен герой от Хитър Петър. Паметници на Насреддин Ходжа в Йенишехир (Бурса) и Анкара, Турция.

Репеите (Árctium) са род двугодишни тревисти растения от семейство Сложноцветни (Compositae), наричано също Астрови (Asteraceae). Стъблата на растението са изправени, силно разклонени и достигат на височина 60-180 см. Листата са сърцевидни, долните са много едри, достигат до 40-50 см, особено ако растението е поникнало на влажна почва, например край река. На времето, играещите там деца и рибарите използваха големите листа на репея като чадър: за правене на сянка или при дъжд. Цветовете на растенията представляват кълбовидни (топчести) кошнички, растящи групово на щитовидни или гроздовидни съцветия по краищата на разклоненията на стъблата. Обвивните листчета на цвета са ланцетни (езичести), тънки, завършващи на върха с извити като кука шипове. Напълно развитите кошнички имат диаметър от 2 до 4,5 см. Същинските цветове в кошничките са пурпурночервени (лилави). След прецъфтяването на цвета, на негово място се образуват семена-хвърчилки, кошничките изсъхват. Благодарение на кукичките, те лесно се захващат по вълната на животните и дрехите на хората и по този начин се осигурява разпространението на семената. Коренът на растението е вретеновиден, дълъг до 60 см, сиво-кафяв отвън и бял и месест във вътрешността. Характерно за репея, като типично двугодишно растение, е, че през първата година се появява само листна розетка, а едва през следващото лято се изправя мощният ствол, обсипан с цветовете-топчета, които дават семената за размножаване. Репеите растат като храсталаци или бурени по сметищата, край оградите на къщите, край пътищата, на незастроени и пустеещи места и ливади - както в равнините, така и по високите части на страната. Цъфтят през цялото лято от юни до септември. Снимките, показани тук, са правени в различните части на Южния парк в София. Заснетите растения, очевидно са вече във втората година на своя живот. Листата, семената и корените на всички видове репеи имат лечебно действие и намират приложение в медицината. Те действат стимулиращо върху обмяната на веществата, усилват клетъчния растеж, имат диуретично, потогонно и дезинфекционно действие. Репеят като билка регулира кръвното налягане и захарта. Брането на репея с лечебна цел става през първата година от живота на растението, когато се образува само листна розетка и стъблото още не е израсло. Тогава се събират и корени (през септември-октомври или през март), тъй като на двугодишните репеи корените стават кухи и са негодни за лечебни цели. Репеите са и медоносни растения. Пчеларите отчитат като благоприятен у нас за събирането на цветен нектар и прашец периода от 8 юли до 15 септември.Дават се сведения, че от един хектар буренак от репеи, могат да се съберат от 100 до 600 кг мед. Освен от пчелите, цветовете на репеите се посещават и от други насекоми - любители на цветната храна, както ще се види от снимките по-долу. Това е общото, което може да се каже за репеите. В България или поне в софийските паркове, най-разпространени са следните два вида: Голям репей (Arctium láppa L.), наричан още Обикновен репей и Мъхнат репей (Arctium tomentosum Miller), наричан също Паяжинест репей. Разликата между двата вида е, че първият достига до относително по-голяма височина - сочат се даже невероятните 3 м. Най-отличителни са обаче, топчестите кошнички. Обвивните листчета на цветовете на Големия репей са зелени и голи. Докато при Arctium tomentosum, кошничките са обвити с вълнеста паяжина. Голям репей (Arctium láppa L.) Мъхнат репей (Arctium tomentosum Mill.)

За първи път специални български новогодишни поздравителни марки бяха отпечатани в края на 1966 г. С тях се облепяха писмата и отворените картички, с които българите си честитяха Новата 1967-а година. Идеята за тези марки - „първи лястовички”, бе подадена от филателистите. Нашите новогодишни марки трябваше да бъдат подобни на тези, които западноевропейските страни традиционно издаваха за Рождество Христово или както те го наричат: Christmas, Noël, Weihnachten и пр. Този празник, както знаем, тогава у нас не се отбелязваше официално. Големият български празник беше Нова година. След четири години - за 1971 г., се появи още една новогодишна марка, а от 1975 г. сюжетът стана ежегоден. До 1989 г. бяха издадени общо 31 новогодишни марки, най-често по две в серия. Едната от двете стойности, по-малката, беше за облепване на обикновено писмо за България, а другата - за обикновено писмо за Европа. От 1990 г. насам вече ежегодно се издават коледни марки. Оформлението на всички новогодишни марки бе дело на н. х. Стефан Кънчев-Маестрото. Наричахме го така, защото беше всепризнат майстор на българската пощенска марка. Говорейки за новогодишните марки, следва да се направи уточнението, че изписаната върху тях година не е годината на издаването, както е днешната практика, а предстоящата Нова година. Тези марки се отпечатваха и пускаха в употреба през ноември-декември, за да могат поздравяващите се да си купят от тях и ги използват в навечерието на настъпващата Нова година. По стилистика, новогодишните български марки на маестро Кънчев могат да се разделят на три периода. Първият обхваща годините 1967-1976. Тогава бяха издадени четири поредици в еднакво оформление: форматът е хоризонтален, основното изображение в илюстрацията и задължителните елементи са върху цветно поле. През периода 1977-1988 г. Ст. Кънчев вече рисуваше марките пак в същия формат, но изображението бе на бял фон, очертано с оригинална и ефектна изящна рамка. В нея с характерния за Маестрото шрифт, са изписани задължителните елементи (без номиналната парична стойност): НР България, поща и годината, чието настъпване предстоеше да бъде чествано. Допълнителна украса в рамката представляват декоративните растителни и зооморфни елементи, често митологични или фантастични. В годините 1988-1989 за новогодишните марки Ст. Кънчев премина на вертикален формат. От който произтичат и доста промени в композицията и рамката. Във всички новогодишни марки изображенията са стилизирани. Това бе стихията на Стефан Кънчев. Любима негова фигура бе снежинката, като често Маестрото използваше кръговата й форма, за да впише в нея или около нея цветя, птици, пощенски рогове, емблематични елементи. Само на три марки - за 1978 (2 ст.), 1983 (13 ст.) и 1989 г. (5 ст.), фигурира познатото ни ЧНГ. Иначе какво ли няма още на новогодишните марки: елхи и украшения за новогодишна елха, празнични фойерверки, скреж на прозорец, бъклица, сурвакница, ръкавица, снежен човек, птици, елени, Дядо Мраз с шейна. Особено оригинално е хрумването на Стефан Кънчев в някои от новогодишните марки за периода 1979-1988 г. да включи символични мотиви, които да насочват към предстоящи събития в настъпващите нови години или да правят равносметка на изминалите. Всъщност това са най-„зрелите” новогодишни марки на майстора. Така на една от марките за 1979 г. (13 ст.) е изобразен пощенски рог, който подсказва, че в нея година ще се чества 100-годишнината на българската поща, чиято емблема е именно такъв рог. Марката за Новата 1980 г., пък, с изображението си и с двете включени емблеми напомня, че изтичащата 1979 година е била Международна година на детето и през нея се е провела І-ва Международната детска асамблея „Знаме на мира - София'79”. Новогодишните марки за 1981, 1982 и 1983 г. носят знаци, насочващи съм честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Това директно е изведено в 13 ст. за 1981 г., където фигурират годините 681-1981. 5 ст. за същата Нова година е с първата емблема на честването, която не бе харесана от Людмила Живкова . По нейно настояване бе изготвен нов символ, който авторът му Стефан Кънчев постави като сюжет на 5 ст. в новогодишната марка за следващата 1982 г. Иначе тази емблема бе използвана през цялата 1981 г. за оформяне на многобройните издания, посветени на 13 вековния юбилей на България. Търсейки дълговечното от българската история, в посочените години Стефан Кънчев използва за сюжети на новогодишните ни марки и елементи от българските средновековни паметници. Които стилизира в своя си стил и ги превърна в символи. На 13 ст. за 1981 г. виждаме капител с лозови листа от колона от Велики Преслав, X в. Капителът е поставен върху годините 681-1981 . В 13 ст. за 1982 г. стилизираното изображение е на ажурна керамична розетка, пак от столицата Велики Преслав, X в. На марката от 5 ст. за Нова година 1983 интересната декоративна композиция - медальон с лъвове, е взета от дрехата на Десислава от познатия ни неин ктиторски стенописен портрет в Боянската черква. Насочване към ценностите на българското средновековие е сюжетът на следващата стойност от 13 ст., където традиционният новогодишен поздрав в писмата - ЧНГ, е вписан в характерна орнаментална „плетеница”, заимствана от заставките в българските ръкописни книги. В по-сетнешните издания на новогодишните марки, рисувани от Стефан Кънчев виждаме още актуални символи. Така в миниатюрите за Новата 1986-та година това са гълъбите на мира, насочващи към идващата Международна година на мира. А в марките за 1988 г. е намерила място емблемата на предстоящата Световна филателна изложба България'89: гълъб на мира със земното кълбо и контури на перфорация на пощенска марка. Една от последните новогодишни марки на Стефан Кънчев за 1990 г. (5 ст.) можем шеговито да наречем: „Сбогуване с Дядо Мраз”. През следващата година поздравителните марки вече се издават не по повод на Нова година, а за Коледа или Рождество Христово. Същият старец с бялата брада и червения кожух вече се казва Дядо Коледа. С новогодишните марки за 1990 г. си отиде и една културна епоха.

Думите, които преди няколко дни новоизбраният президент Росен Плевнелиев каза по повод на реформите, ги има на много места в интернет. Аз попаднах на съобщението в Дарикнюз, където прочетох: Пенсионната реформа е необходима и тя трябва да се случи, коментира новоизбраният президент Росен Плевнелиев... „Казвам категорично, че тези реформи в България са необходими, че именно сега не само България, но и всички европейски правителства не само че трябва и не само че са длъжни, но просто нямат друг изход, тези реформи трябва да се случат. Европа трябва да докаже, че не само държавите й, но всички системи - пенсионни и всякакви други, са устойчиви дългосрочно...”, коментира Плевнелиев. По думите на новоизбрания президент правителството е длъжно да направи тези реформи и той е убеден, че в следващите няколко месеца ще се говори за много повече реформи, а не само за пенсионната. Според него трябва да дойде и реформа в здравеопазването, и реформа в администрацията, така че всички сектори да търсят своето устойчиво развитие. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=822664 На друго място, пък, прочетох критиката на Росен Плевнелиев, че „правителството не по най-добрия начин адресира и обясни пенсионната реформа, а можеше да го направи чрез по-широк обществен диалог”. В очакване правителството да ми обясни, все пак, по-добре, каква е същността на сегашната пенсионна реформа, се опитах да намеря сам някакво обяснение за нея. Така открих един доклад на „Независим съвет за пенсионна реформа”. И там прочетох съвсем ясните констатации за българската пенсионерска действителност: - първо, поради нарастване на продължителността на живота, все по-дълго време се получава пенсия; - второ, вдигането на възрастта няма да е достатъчно, за да компенсира увеличаването на живота. На основа на тези изводи, Независимият съвет препоръчва увеличаването на възрастта за пенсиониране да става много бързо, за да компенсира поне отчасти по-дългия период на получаване на пенсия. Логично, както се казва! Но тогава възниква въпросът: от каква реформа в здравеопазването, за която настоява новият ни президент, имаме нужда? Ако тя е насочена в посока на подобряване на здравето на всеки българин, то съвсем естествено, че процесът на нарастване на продължителността на живота няма да спре и пенсионната система в един момент отново ще увисне като воденичен камък на врата на управляващите. Даже Бойко Борисов догодина да реши да вдигне възрастта за пенсиониране на 70 години. Според мен нещата трябва да се степенуват. Двете реформи - в здравеопазването и пенсионната не трябва да вървят заедно. Може би най-добре е да не се прави здравна реформа, да се изчака да мине известно време, да се направи нова статистика на живите и измрелите пенсионери, да се преброят оцелелите и чакащите пред НОИ за пенсия, и тогава да се решава от какво българите имат нужда: от добро здравеопазване или от някакви, какви да е пенсии. В България тези две неща си пречат взаимно.

Пощенско-филателният блок „1700 години от издаването на Сердикийския едикт за верска търпимост от император Галерий” бе пуснат в употреба (валидиран) на 30 април 2011 г. Изображението на изданието показва рисунка-възстановка на вида на антична Сердика, бюст на римския император Гай Галерий Валериан Максимиан и цитати от Едикта за верска търпимост, издаден от императора на 30 април 311 г., с който в Римската империя се прекратявали гоненията на християните. Напоследък - вярно или не, се приема, че този едикт бил издаден в Сердика. За работата върху филателното издание, авторът, художникът-професор от Националната художествена академия Пламен Вълчев получи тазгодишната Награда на Столична община за ярки постижения в областта на културата, област „Изобразително изкуство”. Правейки си лична оценка, професорът счита, че наградата идва най-вече като поощрение за вложените усилия при създаване на изображението на антична Сердика. Колегата Димитър Палашев е взел интервю от проф. Вълчев, което е публикувано в последния бр.11 на „Филателен преглед”: За съжаление не мога да изчистя рисунката върху блока от допълнителните букви отгоре и от дупките на перфорацията. Затова пък пускам още едно изображения: докато първото е на оригиналния вид на блока, второто е по-констрастно.

Преди време ми попадна част от книжка. Цялата книжка е съдържала 31 страници, но при мен първите 12 липсват. От описа на съдържанието, което е запазено, мисля че става дума за учебник по вероучение. Стилът е съвсем елементарен, защото явно е предназначен за четене от деца в началното училище. Но пък съвсем накратко се разказват основните моменти от живота и деянията на Исус Христос. Неговата история присъства цялостно в остатъка от книжката. Аз съм атеист, но преди време доста обстойно се занимавах с изучаване на съдържанието на четирите евангелия. Това е много полезно, ако искате да се ориентирате при запознаването с иконите и стенописите в църквите. Също и много картини на старите майстори са посветени на теми от Евангелията. Същото важи и за Стария завет, но това вече е твърде голям материал за изучаване. Вижда се, че тези, дето са отпечатали детската книжка, също са счели, че от Стария завет най-си заслужава разказването на историята за първите хора. При запознаването с текста, който привеждам, да се има предвид, че датите са дадени по стария църковен стил. Сега честването е както следва: Благовещение - 25 март, Рождество Христово - 25 декември, Йордановден - 6 януари, Гергьовден си е останал на 6 май, Успение Богородично на 15 август.

Коледарите в България В книгата „Етнография на България” още в началото на темата „Коледуване” проф. Христо Вакарелски отбелязва, че в зависимост от възрастта се очертавали два вида коледари: деца коледàрчета и възрастни коледàри. Първите, въоръжени с коледарски тояжки и с торбички през рамо, през деня на Бъдни вечер влизат от къща в къща, тропат с коледарките (тояжките) по пода и повтарят: „Славете бога, славете бога”. Домакинята на къщата ги дарува с нарочно приготвени кравайчета коледарчета, орехи, късче сланина, кървавица или друго нещо. Песни или по-дълги рецитации малките коледари не произнасяли. Фиг. 1 Възрастните коледари (коледжàне) през нощта на Бъдни вечер срещу Коледа ходели на дружини начело с предводител, наричан станенѝк. Имали в репертоара си много благословии (блàженки) и „песни за къщата”, с които в хор величаели благосъстоянието на дома и голямата челяд, изказвали пожелание за здраве. Домакинът, например, се възхвалявал, че имал три хамбара с пшеница, девет бъчви вино, триста кошера с пчели, девет сина, девет снахи и т. н. В репертоара си тези коледари имали песни за момък, за мома, за занаятчия, за земеделец, за овчар и пр. Дружината си имала човек, който носел на гърба дисаги, в които слагал дарените от посетените и благословени стопани - коледарски краваи, сланина, сирене, друга „благина”, пари. Христо Вакарелски, след като вече е отбелязал, че поздравът на коледарчетата бил „Славете бога”, не споменава дали при влизането в даден дом, първите думи на възрастните коледари са били в същия дух. Все пак, продължавайки описанието на съдържанието на споменатата по-горе песен, той добавя, че коледарите накрая изказвали своята увереност, че стопаните на дома „ще причакат и нагостят и бога, и ангелите му”. Във всички места, където проф. Вакарелски споменава за бог, разбираемо за времето на издаване на книгата - 1974 г., думата е изписана с малка буква. Димитър Маринов в изследването си за религиозните обичаи в България, публикувано за първи път в 1914 г., също отбелязва, че коледарчетата, носещи специално пригодени за случая дрянови пръчки, наречени коледници или коледарки, тръгвали в деня преди Коледа много рано и ходели във всяка къща на групичка по трима-четирима. Като влезели в къщата, питали домакините, които ги посрещали: „Славите ли млада Бога?”. А стопаните отговаряли: „Славим млада Бога.” Домакинята дарувала коледарчетата със специални хлебчета-колачѐта, приготвени още призори. Възрастните коледари, наричани в Софийско коледарци или коледжанци, тръгвали среднощ на Бъдни вечер срещу Коледа по къщите да пеят коледни песни и да благославят стопаните. В почти всички коледарски песни, представени от Димитър Маринов в изследването му, покрай хвалебствията към челядта, дома и „стоката” на домакина, също се споменава за Бог. Текстът на една от песните е следният: „Станенине, Господине, Господине - болярине, Заспал ли си- пробуди се, Пиян ли си, трезвен бъди, Та отварай чемшир-пòрти, Чемшир-пòрти, стара врата, Че ти идат добри гости, Добри гости коледарци. И ти носим добри вести: Бог се кани да ти дойде, Мож ли Бога да посрещнеш, Да посрещнеш, да нагостиш, И въз Бога сбор ангели?” На тези думи стопанинът-домакин отговарял: „Мога, мога, добре дошъл, Добре дошъл, нека дойде! Да ми седне на трапеза, И въз Бога - сбор ангели, С добри гости-коледарци.” Димитър Маринов уточнява, че след всеки стих на тази песен се произнасяло „Коладе ле, мой Коладе”. Известният наш етнограф дава текста на още 28 такива песни, в повечето от които като правило - най-често в края, се споменава „От Бога ти много здраве”, „Тебе пеем, Бога хвалим!”, „Да прославят млада Бога”. Коледарите в моравска Славония Фиг. 2 В брой № 782 от 7 януари 1884 г. на „Всемирна илюстрация” е публикувана гравюрата „Коледари в моравска Славония” (фиг. 2), чието съдържание е обяснено в статията „Трима крале в моравска Славония”. В статията се казва: „Един от характерните обичаи на южните славяни е коледуването на трима крале, както ги наричат жителите на моравска Славония, т. е на три момчета, представляващи влъхвите или източните царе, пристигнали във Витлеем на поклонение на Исус Христос с богати подаръци; у славонските народи децата, подражавайки на това пътуване, събират в своя полза доброволни пожертвувания, пеейки по домовете на по-заможните съседи особен род песни, наричани колядки или коляди. Този обичай е разпространен и в много места в Русия, и особено в Малорусия. Нашата рисунка представя сцена из живота на славянските заселници: малки коледари са надянали на главата висока хартиена корона, украсена с фалшиво злато (сърма); в ръцете имат дълги свирки или тояжки, а отзад [на гърба] - „мешка [раница]” с ремъци. При малорусите и някои други славянски народи селският музикален инструмент е заменен с многоцветна голяма хартиена звезда с фенерче. Спирайки се в двора на къщата на някой от заможните съграждани, коледарите започват отначало: „Ние, тримата крале, идваме при вас, Щастие и здраве носим ний на вас!” Провлаченото, но звънко, весело пеене на момчетата изкарва на двора всички членове на семейството от този дом. Младият стопанин и стопанката с децата, едното от които последната е закътала в своя кожух, са излезли и добродушно-весело гледат коледуващите. Побелял достолепен старец, подпирайки се на тоягата си, с нежност гледа на тях... Старица реже хляб за коледарите... На прага, близо до старците стои тяхната неомъжена дъщеря, горда красавица-словачка, и спокойно слуша пеенето; девойката до нея, напомня на брат си да не забрави да даде на коледарите „колача”, който държи в ръка. На заден план наднича прислужницата, загърнала се в палтото си и желаеща и тя да послуша кралете. Всички са доволни от тяхното посещение; последните, изпявайки 3-4 „колядки”, а понякога и повече, написват на вратата на дома К†М†В†. След това тях ги даряват щедро и те се отправят към друг стопанин. В моравска Славония са се запазили много стари обичаи, подобни на този...” Коледарите в Чехия Фиг. 3 В рождественския брой, приложение към № 260 от 22 декември 1873 г. на „Всемирна илюстрация”, има отпечатана гравюра, озаглавена „Поклонение на царете при чехите” (фиг. 3), която е придружена със статията „Навечерието на Рождество при чехите”. Статията е доста обширна, но накратко може да се каже, че коледните обичаи при чехите на Рождество Христово са се изпълнявали в два варианта: единият е подобен на този от моравска Славония, а другият е почти същият, като в България. В Чехия на Щедра вечер (така се нарича там Бъдни вечер) домовете, където вече се приготвяла празничната трапеза, се обикаляли от два вида групи. В градовете шествали деца по тройки, представящи тримата източни царе, известяващи за раждането на Сина Божи. Както се вижда от гравюрата, „царете” също са имали на главите си саморъчно направени хартиени корони, а един носел в ръка Витлеемската звезда. Рецитирали стихотворения, пеели песни. От торбите, които са надянали царете-коледари, можем да се досетим, че те си тръгват от домовете, получили нещо от уредените там трапези. Селата, пък, били обхождани от пастири-коледари. Вечерта на 24 декември, между шест и осем часа, пристигали да коледуват селските пастири. Те свирели с брезови свирки, дрънкали с изсушен рожков и пеели песен за младенеца, родил се в ясли във Витлеем чрез непорочно зачатие. Всички припявали: „Роди се Христос, да се радваме!” На пастирите давали орехи, ябълки, „щедровница” (козунак с яйца, малини, бадеми и мед). Коледарите в Русия Фиг. 4 Пак във „Всемирна илюстрация”, бр. 416 от 18 декември 1876 г., е отпечатана статия, посветена на отбелязването на Рождество Христово в Стара Русия. За съжаление тя се явява продължение на разказаното в друга по-ранна годишнина на руското списание, която днес не може да се намери в интернет. Показателна е илюстрацията към статията, от която е изваден детайлът на фиг. 4. Рисунката кореспондира с изнесеното по-горе, че в Русия също имало коледари, които носели Витлеемска звезда. В случая изглежда е изобразено цяло семейство - коледари. Докато те пеят коледна песен, стопаните в къщата подготвят подаръците, които явно са фигурки на животни. За такива фигури, подарявани в древността на Коледа, ще стане дума по-нататък. Коледарите в Румъния Фиг. 5 В Румъния също е имало малки и големи коледари. На фиг. 5 малки коледарчета от Букурещ, носещи Витлеемска звезда, в центъра на която има изображение на Богородица с Младенеца, пеят коледна песен и звънят с камбанка. Рисунката е от 1842 г. Фиг. 6 Гравюрата на фиг. 6 е от броя на The Illustrated London News от 26 декември 1874 г. Представена е рождественска сцена в Букурещ, с участието на военни лица или мъже, облечени във военни облекла: трима от тях носят корони, като източните царе, всички държат коледни тояжки. Същност на коледуването Съпоставката на описаните коледарски прояви от няколко страни показва, че истинската същност на коледуването у нас е християнска. Съвсем очевидно е, че богът на коледарите в Славония, Чехия, Румъния и Русия е Исус Христос. Сродните действия на българските коледари дават основание без колебание да приемем, че и споменавания от тях в поздравите, песните и благопожеланията „Бог” или „Господ”, не е някакъв мним или конкретен езически бог, както се твърди в доста изследвания по темата, а е също Христос. И това е напълно естествено, като се има предвид календарната дата, на която коледарите извършват своите действия. Показателни в това отношение са две коледарски песни. За първата Георги Раковски твърди, може би малко пресилено, че е съставена в самото начало на приемането на християнството от старопланинските българи. Но като приведена в съчинението му „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоколения, старого ни правления, славного ни прошествия и прочия”, което е издадено още през 1859 г., тя респектира със своята, макар и относителна стародавност. В песента се говори за „Божа майка” (Богородица), която ражда „млада Бога” (Христос): „Замъчи се Божа майка, ой Коледе, мой Коледе, да си роди млада Бога, ой Коледе, мой Коледе!” Също и в коледарската песен, позната ни от „Златна книга за нашите деца”, рисувана от Александър Божинов през 1921 г., се казва: „Станенине, Господине, Отвори ни, посрещни ни, Добри сме ти гости дошли Добри гости - коледари. Ой Коледо, мой Коледо, Роди ми се Боже чедо...” Тук има своеобразно уточнение на споменатото в предната песен. А именно, че роденият „млад Бог” е „чедо” на друг Бог (Бог отец). Вижда се също, че вестта за раждането носят „добрите гости - коледарите”. Османското владичество, при което църковните прояви в България са били сведени до минимум, както и атеистическите години от миналия век, в които се подтискаха, както християнските, така и езическите обреди, са оказали своето влияние и с годините текстовете на българските коледни песни са олекнали откъм предполагаемото в началото на създаването им по-масово присъствие на християнско съдържание в тях. Димитър Маринов е констатирал още преди век, че „песните, които се пеят като коледни днеска, според вещите лица-коледарци са много разбъркани: пеят се като коледарски много гергьовски, спасовски, великденски, никулски, седални и обратно.” Това смесване, според дядо Цеко от колибите Камен дол, Тетевенско, се дължало на обстоятелството, че някогашните вещи коледари били вече „съвършено изчезнали”. И все пак тогава още се е знаело за какво иде реч. Затова художникът Александър Божинов в началото на миналия век много точно е предал християнската същност на българското коледарство в споменатата „Златна книга за нашите деца”. На страницата, представяща в книгата темата „Коледари” (фиг. 7), с бележката „народна песен” е поместен цитираният по-горе текст, в който се казва: „Роди ми се Боже чедо”. Над текста има рисунка-триптих, с чието съдържание художникът ни насочва към легендата за раждането на Исус Христос и ознаменуването на този акт с Витлеемската звезда. По точно става дума за съчетанието на двата канонични евангелски варианта на тази легенда. Фиг. 7 Първият вариант на легендата е отразен в Евангелие от Лука. В него се казва, че при раждането на Исус Христос, Ангел Господен се явил пред пастирите и им казал: „ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ.” По-нататък в евангелието се разказва как пастирите намерили Младенеца и се убедили в реченото от небесния вестител. „А като видяха, разказаха каквото им бе възвестено за тоя Младенец” - завършва разказа си евангелист Лука. Нашите коледари, всъщност ритуално повтарят действията на пастирите или овчарите, както ги наричаме, които възвестяват за раждането на „млада Бога”, което е „Боже чедо”, родено от „Божа майка”, т. е. Исус Христос. Колкото до Витлеемската звезда, тя присъства в другия вариант на легендата за раждането на Христос, разказана в Евангелие от Матей. А там се казва, че когато във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирод се родил Исус, източни влъхви (царе), видели звезда, която известявала, че се е родил Царят на юдеите. Водени от звездата, влъхвите намерили Младенеца във Витлеем и му се поклонили. Фиг. 8 В много български икони и стенописи зографите са обединили двете легенди. На представения на фиг. 8 стенопис от манастира „Свети Петър и Павел” в с. Долни Пасарел от едната страна е изобразено поклонението на овчарите, от другата - поклонението на царете, а от небето струят лъчите на Витлеемската звезда. Произход на празника Коледа Езическият елемент в българските коледарски прояви е сведен основно до благославянето на стопаните и наричането на пожелания, каквито се очаква те да споделят. В това отношение благословиите и пожеланията на коледарите не се отличават съществено от тези на сурвакарите. Има известно дублиране и по-нататък ще разберем на какво се дължи то. Като изключим, че на Коледа се пеят песни, а на Нова година сурвакарите само изказват благопожелания, другата разлика е, че в коледните пожелания и песни видимо присъстват християнски елементи. Самото коледуване започва, след като гостите на дома са се уверили, че стопаните славят Бог и могат да го посрещнат. Също така, накрая, коледарите се разделят с традиционното: „от Бога ви много здраве”. Наблюденията на Михаил Арнаудов са, че типичната благословия в края на гостуването на коледарите гласяла: „Тебе пеем, домакине, Тебе пеем, Бога славим, От Бога ти много здраве, от юнаци веселене!” За българските празници Димитър Маринов прави следното заключение: „Нито един празник не може да бъде празник с религиозно значение..., ако тоя празник се не извърши и придружи от тия три условия: да има жертва, да има обредни хлябове и тая жертва с обредните хлябове да бъде прикадена.” И трите тези характеристики на религиозния празник са изпълнени при отбелязването на Бъдни вечер и Коледа. Тогава се коли животно - по традиция прасе, пекат се обредни краваи и погачи, къщата и двора се прикадяват. Същото се прави и на Нова година, като жертвеното животно обикновено е петел. Установено е, че споменатите действия на практика кореспондират с тези, извършвани от древните римляни при отбелязването на завършването на старата година и настъпването на новата. Което е ставало с големи тържествени празненства. Името на бог Сатурн при древните римляни се свързвало със земеделието и плодородието. Честването му протичало по време на така наречените „сатурналии”, устройвани през втората половина на декември. Празникът започвал с жертвоприношение, като най-често се колело прасе или свиня. Устройвали се продължителни гощавки, които се провеждали на пищни трапези. Роднините и приятелите си подарявали подаръци - светилници, восъчни свещи, тестени или глинени фигурки, посветени на бог Сатурн. Правели се гадания за бъдещето, изказвали се пожелания за успехи, щастие, веселие и най-вече здраве. В началото на новата година празненствата продължавали с т. н. „януарски календи”. Фиг. 9. Антоан-Франсоа Кале. Зимните Сатурналии. 1782-1783 г., Лувър, Париж. Съвпаденията на новогодишните празнични обреди, води до извода, че празниците на славяните около Нова година са се формирали при контактите им с римляните и техните наследници по култура, преди самите славяни да бъдат християнизирани. Християнският елемент е въведен при покръстването на славяните. Самият празник Рождество Христово се приема, че нарочно е избран да се празнува в дните на големите езически новогодишни празници, за да се отклони вниманието на невярващите в посока към християнската религия. Установили приликата между римските езически новогодишни празници и Коледа, редно е да се опитаме да си отговорим на въпроса:: откъде идва всъщност името на този празник? Едно от гледищата по този въпрос е развил Михаил Арнаудов в книгата си „Очерци по българския фолклор”, том втори. Там, в главата „Коледни песни” към раздела „Годишни обредни песни”, авторът застъпва становището, че в 334 г. папа Либерий е установил не случайно като рожден ден на Исус Христос датата 25 декември. Тази дата, твърди Арнаудов, била вече отдавна чествана у езичниците като рожден ден на непобедимия слънчев бог (dies natalis dei Solis invieti) под името Коледа. За да се отвърнели християните този ден от традиционните за тях дотогава весели и шумни езически тържества и за да се създадяло нова опора на правата вяра, Христос бил обявен за lux mundi - истинско слънце, озарило света и спасило човечеството от мрака на заблудата. „Върху празника, смятан и като начало на астрономическата година - продължава да развива тезата си Арнаудов, - упражняват силно влияние зимните празници на древния Рим, именно сатурналиите от 17 до 20 декември, брумалиите на 24 декември и януарските календи, които дават и славянското име на Рождество Христово (Коледа).” В последно изнесеното веднага се виждат две грешки. Едната е в разсъжденията: заявил веднъж, че Коледа е име на празника на езическия слънчев бог, честван на 25 декември, само няколко реда по-нататък Михаил Арнаудов се опитва да ни убеди, че Коледа било също и славянското име на празниците, чествани през януари! Другата грешка е твърдението, че астрономическата година започва на 25 декември. Съмнително е също, че на 25 декември „езичниците” (кои точно езичници?) са чествали рождението на слънчевия бог. Според „Енциклопедия България” тържественото празнуване от римляните на рождеството на слънцето се извършвало през първите дни на януари. Друга подобна версия за произхода на името Коледа е изложена в споменатия вече брой № 416 на руската „Всемирна илюстрация” от 18 декември 1876 г. Там също се говори за слънчевия бог, честван на 25 декември. Името Коледа, обаче, е припознато като име на славянския бог на изобилието, който бил подобен на бог Сатурн. И тъй като Рождество Христово съвпаднало със сатурналиите, а те с честването у славяните на бог Коледа, оттам и дошла едновременността на Рождество Христово и Коледа, след като била установена дата за честване рождението на Исус Христос. „Слабото място” и на двете теории е, че едноименният бог, удобен за обяснение на произхода на думата Коледа, просто го няма отбелязан в нито едно сериозно изследване, посветено на славянската митология. Затова по-логични се явяват обясненията, че Коледа идва от името на празника януарски календи. Застъпник на тази теза е Константин Иречек, който в „История на българите” пише: „Името на старославянския празник Коледа, славянският произход на което не може да се обясни, е произведено от латинското Calendae. То се среща почти у всички славянски народи (старославянски — коляда, български — коледа, сръбски — коледа, руски — коляда, полски — kolęda, чешки — koleda). Трулският събор (691 г.) забранил на християните да празнуват не само римските Vota и Brumalia, но също тъй и Κalandas. Вероятно името на римските януарски календи било пренесено на някой славянски туземен празник. Заемането на тая дума говори за непосредни сношения между славяни и римляни още в онова време, когато първите не били почнали да се преселват на запад и юг; едничкият вероятен пункт за такова срещане била Дакия през време на римското владичество. Разбира се, никой няма да твърди, че името Коледа най-първо е занесено у всички славянски племена от християнските мисионери.” Константин Иречек е съвсем прав за произхода на думата Коледа от Calendae. Греши, обаче, в уточнението, че честването на януарските календи е пренесено на някакъв славянски празник. Просто славяните са чествали януарските календи (първите дни на месец януари), по същото време, както и римляните. От този факт можем да направим констатацията, че южните славяни в това число и българите, до покръстването си са били явно почитатели на римската митология. Един текст в Синайския евхологий (Euchologium Sinaiticum), наричан също Синайски требник, ни дава възможност да разгадаем цялата загадка на произхода на името Коледа. Този евхологий или требник е глаголически ръкопис от ХІ в. В него се съдържат молитви и различни църковни служби, преведени от гръцки и старогорнонемски език. Включени са и „Заповеди на светите отци”. Най-вероятно текстът от страницата с пагинация 103b, който ни интересува, е от тази част на ръкописа. Текстът всъщност е познат не от самия евхолохий, а от том ІІ на „Речник на старославянския език”, издаден от Чехословашката академия на науките в 1973 г. Там, за да се илюстрира значението на думата „коледа”, е цитиран въпросният текст от евхология. Става дума за следните определения и пояснения (фиг. 10): Фиг. 10 В старославянския речник думата КОЛѦДА е дадена със значения на чешки език - коледа, на руски - коляда, на немски - Нова година и на латински - календи. Примерът за употребата й, взет от Синайския евхологий (условното негово обозначение е Euch 103b), е обяснен на френски език. Оригиналният старославянски текст буквално гласи: „Ако някой в първия ден отиде на коляда-януари, както правеха преди езичниците, [трябва] да се покайва две години.” Малко необичайният словоред „коляда-януари”, а не да речем „януарска коляда”, вероятно идва от особеностите на латинския език. Януарски календи се изрича и изписва: Kalendae Januariae. Изправени сме пред факта, че Коледа в началото не е бил празник собствено на славяните, а това е било славянското име на първия ден на римския празник „януарски календи”, т. е. Нова година Славяните, които почват да се покръстват едва в ІХ-Х в., са продължили да го празнуват до тогава. След което са се приобщили към честването на Рождество Христово, наричайки вече него Коледа, тъй като празнуването на езическата януарска Коледа било забранено от църковните отци и се наказвало с покаяние. За това и коледните празненства, песни и благопожелания много приличат на новогодишните. В старославянския речник е дадено отделно и значението на „каланди”. Думата е възприемана като първия или първите няколко дни на месеца. Коледа, обаче, си е било конкретно името на празника Нова година. Потвърждение за преместването на празника Коледа, без да се променя неговото славянско име, намираме в гадателната книга „Коледник”. Тя е славянски превод, като най-ранният запазен негов препис е от ХІІ в. В книгата се правят предсказания за бъдещи събития с климатологичен и стопански характер. В „История на Българската средновековна литература” се прави извода, че „първоначално „Коледникът” е предсказвал според деня от седмицата, в който се е падал първи януари, а след това е бил преосмислен като предсказание според Рождество Христово”. Казва се също, че тази книга преди християнизацията на славяните е била позната сред тях във вариантите й на гръцки и латински език. Вариантите й на старославянски език били преобладаващо с предсказания според Рождество Христово. В случая, трябва да отчитаме, че ръкописите на старославянски език се явяват, след като започва да се използва славянската азбука, която е следствие от покръстването на същите тези славяни. Какво става, когато славяните почват да празнуват Рождество Христово, след като дотогава са чествали само Коледа, ни обяснява пак Михаил Арнаудов: „Настъпва така една верска обредна смес, в която християнските елементи биват силно засенчени от езическите... Християнската обредност със своите тайнства, молитви и свещени предания, усвоени съвсем повърхностно, не е могла да изтласка онова, които се е сраснало с бита и светогледа на миналото и което е стояло по-близо до практическите нужди на народа... Народът се е придържал в конкретната и ясната за съзнанието му езическа обредност, при което и песните, изпълнени на някои календарни празници, са отговаряли не толкова на християнската вяра, колкото на чувства, поверия и мит...” Използвана литература: 1. Христо Вакарелски. Етнография на България. С., 1977, с. 502-504. 2. Димитър Маринов. Избрани произведения, том І. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., 1981, с. 371, 388-389, 427-431. 3. Всемирная иллюстрация. С. П. Б., № 260 от 22 декември 1873 г.; № 416 от 18 декември 1876 г.; № 782 от 7 януари 1884 г. 4. The Illustrated London News, бр. 601 от 26 декември 1874 г. 5. Георги Стойков Раковски. Съчинения в четири тома. Четвърти том. С., 1988, с. 17 и 423. 6. Златна книга за нашите деца, нарисува Александър Божинов. Трето издание с осъвременен език. 7. Михаил Арнаудов. Очерци по българския фолклор, том втори. С., 1969, с. 292-294. 8. Енциклопедия България, том 3. С., 1982, с. 489. 9. Константин Иречек. История на българите. С., 1978, с. 96. 10. Slovník jazyka staroslověnského. Praha. Fasc. ІІ, 1973, с. 43. 11. История на българската средновековна литература. С., 2008, с. 220.

Тук http://www.burgasnews.com/burgas/intzidenti/41492--fregaga-gori-zapalena-ot-kloshari- има съобщение, че точно тази гемия, която станала фрегата, била изгоряла през май тази година.

Монголците пишат на кирилица, не на глаголица. А колко са паметниците на Симеон, да речем? Много паметници се правеха по време на социализма, а тогава царете, независимо от кое българско царство са, не бяха на особена почит. Поне в началото на етапа. Турците действително могат да се подведат по написаното на паметника за произхода на хан субаши Аспарух, и да го поискат, за да го изложат в Пантеона на хановете и каганите в Бурса. Паметникът може да стане и експонат номер едно на един бъдещ Музей на демокрацията в България. Най-добре, обаче, е да си стои там, където е, а тези, които са го издигнали, да отпечатат една диплянка с неговата история, за да остане тя за поколенията, предадена в автентичен вид. Напоследък истината действително се дири с научни методи. Последните антропологични изследвания показват, че сме кръстоска от славяни, траки и римляни. http://dnes.dir.bg/news/balgari-izsledvane-proizhod-slavjani-turki-9441641 Тук добавеното на края е интерпретация на автора на съобщението. http://frognews.bg/news_38576/Ucheni_Balgarite_-_mejdu_slaviani_i_sredizemnomortsi/ Иначе още Ибн Фадлан е написал, че българите са славяни и посрещат гостите си по славянски обичай с хляб и просо.

Преди няколко месеца чух по радиото, че ресторант „Фрегатата” в Бургас изгорял. Още тогава ми хрумна, че мога да покажа как е изглеждала тази „фрегата” преди повече от двадесет години. Знаех, че я имам на пощенска карта. Имах и други кораби, също атракциони или по-точно казано - кръчми. Но едва вчера реших да преровя и извадя наличното. Като намерих картичките, останах малко изненадан, като видях, че в Бургас имало два кораба-ресторанти. Не ми беше ясно, кой е изгорял. Намерих все пак в интернет снимка как е изглеждала фрегатата в Бургас, преди да я запалят. Само че, на моите картички изгорялата фрегата (виж фиг. 3) е посочена като гемия. На по-старите картички „Слънчев бряг” още не е бил курортно селище и затова преди него указват, че е към Несебър. А пък „Пиратската фрегата” не е посочено, че е бар, сигурно да не излезе, че се прави реклама на питейно заведение. Все пак на една от картичките се вижда, че посетителите на тази фрегата се черпят с един от пиратите. За съжаление не знам нищо за историята, на който и да е от показаните кораби. Тъй като от доста години не съм ходил по морето, не знам и какво от това, което показвам, все още съществува. Затова и под всяка снимка давам текстът на гърба на картичката. Курорт Албена - бар-фрегата „Арабела” Бургас - ресторантът „Фрегатата” Бургас - ресторантът „Старата гемия” Несебър, Слънчев бряг - „Пиратската фрегата” (по-стара снимка) Несебър, Слънчев бряг - „Пиратската фрегата” Слънчев бряг - бар „Фрегата” Слънчев бряг - бар „Фрегата” (по-нова снимка) Каварна - атракционен кораб Ако някой има нови сведения за старите кораби-атракциони или за нови такива, нека да ги добави. В http://siriusbeach.com/ship.php видях, че в днешния курорт „Свети Константин и Елена” има такъв кораб-ресторант „Сириус”. Твърдят, че фрегатата била оригинална, от ХІІІ в. Интересно, къде ли е била досега тази фрегата? Може би са я извадили от морето? Нали наскоро Божидар Димитров откри край Созопол лодка от времето на Ноевия ковчег. http://www.segabg.com/article.php?issueid=6834&sectionid=5&id=0001001

От външната страна на тържествената зала на Дома-паметник има остъклен коридор, като стената на коридора (външната стена на залата) също е изпълнен с мозаечни платна. Дело са на Стоян Куюмджиев, Иван Стоилов - Бункера, з. х. Иван Кирков, Григор Спиридонов, Александър Терзиев, з. х. Димитър Киров, доц. Димо Заимов, Георги Трифонов, Теофан Сокеров, Стоимен Стоилов, з. х. доц. Тома Върбанов, Иван Кожухаров, Иван Иванов. При добро познаване маниера на художниците, може да се определи, кое пано, дело на чий художник е. Художествените композиции във външния кръг на Дома-паметник разкриват всестранните успехи на българ¬ския народ в изграждането на социалистическото общество. Тематично обособени са следните композиции: Посрещане на Съветската армия, Девети септември 1944 г., Пети конгрес на БКП 1948 г., Априлски възход (Априлски пленум на БКП 1956 г.), Социалистическа индустриализация, Социалистическо преустройство на селското стопанство, Миролюбивата политика на Народна република България, Социалистическата културна революция, Десети конгрес на БКП, Социалната политика на БКП и НРБ, Жената в нашето общество, Грижите за подрастващото поколение и децата, Социалистически интернационализъм, Българо-съветските отношения на съвременния етап.

Чак пък слънчев младенец? Ето какво е написано под заглавието «Рождественские празничные церемонии в старины» в рождественския брой на «Всемирна илюстрация» от 1876 г.: От това смесване на езически с християнски празници коледарите днес пеят хем "ой Коледо",без да знаят защо, хем и "роди се Боже чедо", без да съзнават, че става дума всъщност за Исус. Статията е онагледена с долната илюстрация. В средата се виждат руските коледарчета със звездата: В кръг е представен момент от действието на Сочелник (Бъдни вечер) в църквата: нещо от библията.

Имали са коледари, но не и Дядо Коледа.

На марките с големи номинали за писмата за чужбина, името на България се изписваше на латиница. Има обаче и още по-фрапиращи примери, като този: „Ден на радиото”, написано с латински букви буквално.

Оказва се, че не само в Белгия е така. На адрес http://www.portalostranah.ru/view.php?id=90&page=15 е посочен следният текст, излъчен по руската редакция на „Радио Прага” на 05/12/2003: „В Чехия Свети Николай се казва Микулаш и той пристига на 6 декември. Традицията да се чества Свети Микулаш, по руски Николай, води своето начало още от ІV век. Около 300 г. той става епископ Мирликийски. Вярващите го почитат като застъпник и помощник на всеки, който се намира в беда и се нуждае от помощ. Православната църква отбелязва деня на пренасяне на светите мощи на Николай Чудотворец от Мира в Ликия, в италиянския град Бари. Свети Николай е първообраз на чешкия Микулаш, руския Дядо Мраз и западния Санта Клаус. Чешкият Микулаш, за разлика от своите колеги меценати, раздава подаръци не на Рождество или на Нова година, а на своя собствен ден. Традицията на Микулаш в Чехия не само че не е отдавнашна, но е здрава и днес”. В брой 258 от 8 декември 1873 г. на „Всемирна илюстрация” е публикувана гравюрата „В навечерието на Никулден при чехите”. За съжаление в броя не са дадени подробности за сюжета. Но както се вижда, през 1873 г. традицията у чехите е била, не на самия ден, а в навечерието на Никулден, св. Никола да носи подаръци-играчки на децата по техните домове. Та тоя св. Никола от Чехия и Белгия, а явно и от други европейски страни, явно е прототип на американския си рождественски колега и съименник. В същия руски сайт има и статия за Рождество и Нова година в България http://www.portalostranah.ru/view.php?id=90&page=15 . В нея е обяснено, че в България в раздаването на подаръци на Рождество Христово взема участие Дядо Коледа. Разбираемо, с предпоставката, че руснаците не знаят що за персонаж е последният, дава се следното обяснение: Дядо Коледа е нещо средно между Санта Клаус и Дядо Мраз.

Международният пионерски лагер „Георги Димитров” в село Кранево (в миналото Толбухински окръг, днес област Добрич) е изграден през 1958 г. Обхваща площ от 50 дка, върху които са построени 3 вили и просторна столова. За нуждите на възпитателната работа са уредени музейна сбирка, пионерска стая, спортни площадки, естрада, беседки и др. Всяка година в лагера летуват пионери от Европа, Азия, Африка и Америка. За една смяна лагерът приема 500 деца и ръководители. За организацията и дейността има правилник, дневен режим и план за работа през смяната; заниманията се ръководят от лагерен съвет, подпомаган от Съвета на клуба на разноцветните връзки и Клуба на ръководителя. Пионерите устройват разнообразни прояви на дружбата; от 1962 г. дейност развива Съюзът на разноцветните връзки, чийто девиз е „Ние живеем далече един от друг, цветът на пионерските връзки е различен, но нас ни обединява голяма и нерушима дружба”. През 1966 и 1972 г. под патронажа на Международния комитет да детските и юношеските организации СИМЕА в лагера се организират международни пионерски лета. (Енциклопедия България, том 4, с. 150).

В началото на шестдесетте години по идея на журналистката Лили Лозанова започва кампания за възстановяването на историческият „Радецки”. Нейната инициатива е подкрепена от вестник „Септемврийче”, в чиято редакция работи. За две години от вторични суровини и билки и участие в трудови бригади 1 200 000 български деца събират 523 000 лева. Русенските корабостроители работят денонощно и за две години възстановяват светинята. Те вземат коритото на кораба „Пловдив”. Останалото е направено по чертежите на кораби, близнаци на „Радецки”, които са изнамерени във Виена. Първият рейд на „Радецки” е на 27 май 1966 г. от пристанище Русе до Козлодуй. Подобни информации за възстановяването на парахода „Радецки, вече като кораб „Радецки” (сегашният кораб се движи с дизелов двигател, а не с парна машина), могат да се видят на доста места в интернет. В материалите, които прегледах, обаче, и от които взех горните съвсем бегли сведения, е пропуснато да бъде уточнено, че цялото мероприятие преминава с участието не на какви да е деца, а на пионери. И че в. „Септемврийче” е орган на едноименната пионерска организация. Затова и показвам още един филателен документ. Марката е пусната на 28 май 1966 г. - денят, в който новият „Радецки”, построен с пари, събрани от пионерите, акостира на Козлодуйския бряг. Художник на марката е Иван Кьосев. Казва се, че той използвал идейни проекти на пионерите Любомир Младенов и Любомир Димитров.

Аз не съм си запазил нито пионерската значка, нито пионерската връзка. В началото нямаше чавдарчета. Нас ни приеха направо пионери в 4-ти клас. Оттогава, обаче, събирам пощенски марки. Показвам българските пощенски марки, посветени на Димитровската пионерска организация „Септемврийче”. На блока от 1974 г. е показана в детайли и в цветове въпросната значка. 1951 (10 октомври). Бодра смяна. Художници: Иван Манев (1 лв.), Веселин Стайков (4 и 20 лв.) и П. Вълков (9 лв.). Сюжети: 1 лв. - пионери на посещение в детски ясли; 4 лв. - кръжок “Сръчни ръце”; 9 лв. - момиче-пионер и детска площадка; 20 лв. - пионерски лагер. 1965 (24 октомври). Димитровска пионерска организация “Септемврийче”. Художник Здравка Тасева. Сюжети: 1 ст. - пионери; 2 ст. - приемане в пионерската организация; 3 ст. - тръбач на пионерски лагер; 5 ст. - пионер-авиомоделист; 8 ст. - пионерска художествена самодейност; 13 ст. - млад физкултурник. 1974 (12 август). 30 г. ДПО “Септемврийче”. Художник Меглена Константинова. Сюжети: 1 ст. - момче-пионер с дружинен ръководител; 2 ст. - момиче-пионер с гълъби (волно, мирно и щастливо детство); 60 ст. - значката и девизът на пионерската организация. 1984 (21 септември). Димитровска пионерска организация “Септемврийче” 1944-1984. Художник Текла Алексиева. Сюжет: 5 ст. - пионерски поздрав „Винаги готов!”; емблемата на честването на 40-годишнината на организацията.