К.ГЕРБОВ

„Ректорът преминал Хемус с войските си през така наречената Сидера и излязъл срещу печенезите.” (ГИБИ VІ, с. 319) В интернет може да се намери сведение, че проход Железни врата бил Котленския проход. http://wikimapia.org/15060199/bg/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4-%D0%96%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8-%D0%92%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%9A%D0%BE%D1%82%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4 По турско време, обаче, проход Демир капия (Железни врата ) в Стара планина се е казвал днешния проход Вратник (съвременното име също говори за „врата”). Този проход, например, се споменава в том 4 „Френски пътеписи за Балканите”. В пътеписите на Ами Буе за маршрута „от Никопол за Андрианопол през Исливне” се казва, че от Търново се вървяло към Беброво като се минавало през река Килифар, Капинова река, през изворите на Буюкдере-Су (?) и Стара река, и оттам започвало изкачването по Демир-Капия или Желязната порта - „доста извисен планински прелез, който ще да има поне 2800 фута височина”. От там се слизало в Исливне. (с. 284)

В Енциклопедия България, том 6, в статията за Стара Загора се казва, че в географията на Идриси от ХІІ в. градът се споменавал като Феруй. Ferrum на латински е желязо, желязно произведение.

Правя един паралел, без да влизам в подробностите на спора. Чак толкова не съм в течение по въпроса. Цитат от статията на Ив. Т. Иванов: „В тези документи вече се очертават, макар и приблизително, границите на областта Загора. Според Продължителя на Теофан, това е площта между Сидера (в превод от гръцки „Желязна”) и Девелт, в старобългарските преводи на тези документи се казва от Железна до Велт.” Цитат от статията за Стара Загора в интернет: „През турското владичество градът Стара Загора отново е водещ културен и икономически център. Той е първият български град преименуван с българско име още преди Освобождението (почти всички български градове и села с турски имена са преименувани едва през 1934 година), поради голямата будност и настойчивост на старозагорци. През 1854 година се взема решение от старозагорския български елит градът да се прекръсти на Железник, подчертавайки, че още в древността там се е добивало желязо (превод от Берое).” http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0_%D0%97%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B0

Медал „Москва.Покровский собор на Красной площади 1555-1561 г.” Предложен е за 620 рубли. http://www.aucland.ru/marktApi?item=268417

Затова и аз казвам, че тези, които са били изправени пред турския съд членове на БРЦК не са криминални престъпници и предатели. Те са били привлечени от приказките на този, който застанал пред съда, вместо да каже - «да, аз накарах тези хора да си дирят правата, пуснете ги, те не са виновни, аз създадох комитета, аз съм неговия ръководител и аз съм виновен за всичко», казал, че не ги познава. Ето това са «светлите» примери в българската история, на които още продължаваме да учим децата си. Всичко, каквото съм имал да кажа по темата, съм казал. Още някои неща добавих по някои повдигнати въпроси. Покрай залавянето на Левски и Априлското въстание го изкоментирахме. Моля ви, изказвайте си мненията, без да ме включвате в някакъв диалог. Или пък си започнете някаква нова тема по конкретен въпрос. Не виждам защо трябва да се дават квалфикации: дегероизирам или не. Имаше един герой, казваше се Георги Димитров. И той беше за народна република като Левски, и той предпочиташе лъвът в българския герб да е без корона, и той даваше указание да се премахне някой и друг съмнителен човек да не пречи, и той считаше, че чорбаджиите имат много пари и трябва да ги дадат за «народното дело». Та този герой, вече не е герой. И защо? Имал е кусури човекът, заради които заличиха целия му живот. Аз не искам да махнем Левски от българската история, а да напишем истинската му биография. Искам и на Георги Димитров да му се напише истинската биография. И тук усещам как веднага ще дойде контрата. На вашата атака, че дегоризирам, ще отговоря, че вие пък не сте толерантни към чуждото мнение.

Несъгласието на Стоян Заимов с написаното от Захари Стоянов, първият е публикувал в: "Миналото. Етюди върху "Записките" на Захари Стоянов" и "Христо Ботйов (опит за биография) от Зах. Стоянов".

За самото въстание Димитър Срашимиров пише само във въпросния том ІІІ. Неговото съдържание е общо 460 страници с 38 реда на страница. 55 страница са със списък на „Убити, изклани и обесени”. В съдържанието се дават обстойни биографии и портрети, заемащи половин до цяла страница. Сам Страшимиров е обяснил книгата си със следното продължение на приведения от мен цитат: „Късо - няма голямо събитие, с гръмотевичен подем, с героични перипетии и ослепително славен край: няма. Всичко е дребни боричкания и, при това, всекой желае да прочете името си, да види споменати жертвите, страданията си. Ако не сам, синовете, внуците му желаят същото. И историкът пише, записва - грижливо записва всички, за да е прав и хладнокръвен, и за да изчерпи, за да представи се пак в пълнота онова, което е тъмно само по себе си. Това е целия този том. Разбира се, много от имената ще бъдат излишни. Има села, дето цяло село се съюзява и налага на изследователя един сноп имена, много от които вербувани по комшийски хатър. И изследователят записва, защото няма какво да стори, няма на що друго да се опре: защото няма надеждни източници... ... С мъка предвиждам, че книгата ми, въпреки всички мои старания, не ще да се покаже тъй интересна, както мнозина са очаквали. Събитието не е велико, като събитие, героите не са едри, като герои, и ние най-после, ние сами сме дребни, ние сами не сме ний в душите си, а че най-после, и патриотизмът ни - и той отдавна е отишъл по дяволи.” Всъщност последното са видели и други писали за възрожденското национално освободително движение, дейците на което са искали да вдигнат българския народ на въоръжен бунт, но самият народ, кой знае защо не е бил склонен на такова начинание. Затова като по-практични, много от писателите, че даже и историците, са почнали да създават легенди за случилото се. Пръв започва Захари Стоянов, който е критикуван за това от съратника си Стоян Заимов. Преминаването от история към романизация тепърва ще се засилва. Докато се опишат биографиите на светците от Батак, доста ентусиасти ще леят пот и ще „обогатяват” героичната българска история.

Според „Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987” Пържиграх (погрешно Паржи грах) е колиба, в 1880 г. е броена към Бижовци, Ловешка област, имала е двама жители. Бижовци през 1987 г. е колиби, с 16 жители. На мен не ми стана ясно как колиби влизат в регистъра на населените места. Още по-интересно е, дали Пържиграх съществува днес реално. Има толкова много обезлюдени села, та какво остава за колибите.

Точно така е! Моето мнение е, че дейците за българското национално освобождение трябва да се разглеждат съвместно като джедаите. Нали си спомняш как накрая на филма ги даваха всички събрани заедно, реещи се в ефира. Българските революционери не трябва да се делят на по-велики и по-дребни. Необходимо е обаче, за да ги съберем, да напишем кой какво точно е свършил. Да се спре вече с ръсене на определения като «най-великия българин» и за всеки да се направи опит да се напишат безпристрастни биографии. Защото, за да излезе Левски велик, изкараха, че нямало комитети преди него, че бил написал устава на БРЦК, че неговата тактика била най-успешна, че всички, които не са му съдействали са били мръсници.

Аз това го разбирам като ирония (?) Добре организираните кометети на Левски, които са му давали и относително стабилни парични средства, като тези в Тетевен, Орхание и Ловеч, са унищожени и въобще не участват в Априлското въстание. Организацията на въстанието я правят съвсем други хора и то избухва там, където преди четири години е имало по двама-трима симпатизанти на Левски. Прочети какво е казал Общи пред съда за обиколката си с Левски в Южна България. Колкото до самото въстание, прочети какво е написал за него Д. Страшимиров във встъпителните бележки към трети том на „История на Априлското въстание”: „Велико събитие няма. Само с последствието си събитието печели венеца на славата, с последствията, но искам да кажа, с европейската намеса поради турските зверства, а самò не е велико, защото въстание няма. Батак е предоставен на собствените сили, Перущица гори сама, Брацигово е откъснато, Еледжик захвърлен. Петрич, Поибрене, Мечка насаме чакат смъртта си, Копривщица се е предала преди време, а Панагюрище - столицата на цялото дело, се бие само и само, че принася в жертва за доброто в общото Отечество. Гаче-ли туй са отделни избухвания, избухвания дори не в едно и също време... В Търново е същото. Батошево, Кръвеник, Ново село, Дряновският манастир - всички са захвърлени жертва на собствената си съдба. Враца е заключена в собствените си стени. Ботев е прогонен по дивите балкански бърда и смазан безогледно, а Сливен предаден и сам предател на синовете си. Няма голямо събитие с гръмотевичен модел, с героични перипетии и ослепително славен край. Няма.” Въстание с такъв край е можел да организира и Левски в края на 1872 г. Любен Каравелов го кара да вдигне въстание именно, защото е разчитал, че турците ще прибегнат до жестокости. А тогава чуждестранните консули са слухтели в София, Русе и Букурещ какво става в България, поразбрали че имало арестувани комитаджии. Ако тогава беше избухнало въстание, щеше да се разбере и за политическите затворници в София, щеше да се вдигне шум и може би България щеше да бъде освободена по-рано. Но Левски е провалил това въстание, защото е искал „като се вдигнем сами да изринем всички турци” (това е по памет). Михаил Арнаудов много добре е описал този момент в биографията на Любен Каравелов, ама никой не разсъждава по този начин. Пардон, никой въобще не разсъждава: има си дадени вече постулати, защо да ги разваляме.

Излиза, че създадената от Левски организация е била великан на глинени крака. Уж са щели да вдигат въстание срещу турците, а след първата атака срещу тях (обира на хазната), всички комити от Орхание и Тетевен са изловени. Почнали са сами да се издават, казват. Това означава, че Левски не е подбирал добре сътрудниците си като за военна организация, щом не са могли да опазят тайната. Е, опитал се е да отрови някои от тях, у които е имал съмнение, но все пак не е можел да кара наред. А може би създаването на нелегална военна организация в места, където всички се познават и всяко необичайно движение е създавало условия за възникване на подозрение у несимпатизиращите, не е било удачна тактика за постигане на поставените цели? И какво щеше да стане, ако не беше обрана хазната? Левски щеше да си обикаля България до Освобождението: да организира комитети и събира пари. Щом след три години работа обяснява на Каравелов: няма оръжие, няма пари, няма войводи, които да поведат хората. И естествено щеше да си има почитатели. Аз не дегероизирам Левски,просто посочвам факти от документи, кой знае защо не споменавани до сега. Но те вече не се намират само в архивите, а са отпечатани в хиляди тиражи. Е, ако не съм аз, след време все някой ще реши да прочете какво има в тези книги. Дегероизация има там, където преди това е имало несъстоятелна героизация. Левски има своето място в пантеона на българските революционери, но не като светец. При това извисен за сметка на други личности, които са изкарани маскари, за да бъде образът на Апостола още по-светъл.

Ами на турския съд Димитър Общи и останалите са заявили, че са работили за комитет, който да се бори за правата на българите. Затова им трябвали пари, за да си закупят оръжие. А Левски е обявил своите съратници от създадения от самия него Български революционен комитет за криминални престъпници. Излиза, че Левски е подлъгал хората да влязат в комитета, а като ги хванали, казал, че не ги познава, вероятно за да отърве кожата. Кой тогава е извършил предателство?

Херлуф Бидструп (Herluf Bidstrup) (10 септември 1912, Берлин - 26 декември 1988, Алерьод, Дания) е изявен датски художник-карикатурист и обществен деец от средата на миналия век. Член е на Датската комунистическа партия и е редовен сътрудник на нейния печатен орган. Автор е на над 5000 рисунки. През 1964 г. става носител на Международната Ленинска нарада „За укрепване на мира между народите”. Шегите и карикатурите на Херлуф Бидструп, касаещи изкуството, са свързани главно с творците и почитателите на последното. На практика в своите кратки разкази-комикси Бидструп ни представя хумористичен, често преминаващ в саркастичен, коментар, на взаимоотношенията: творец, произведение на изкуството, зрител. Сетих се за комиксите на Херлуф Бидструп по повод на споровете кое изкуство е по-привлекателно: реалистичното или абстрактното. Рисунките, които показвам по-долу, ми бяха направили впечатление още навремето и съм запазил спомена за тях. Книгите с рисунките на Бидструп (аз си спомням за три, купил съм си две, но се твърди, че са били четири) се продаваха у нас в съветските книжарници през 1968 г. Точно тогава аз започнах да се интересувам от историята на модерното изобразително изкуство, затова ми стана ясен хумора на датчанина. Вижда се, че като комунист Х. Бидструп е бил почитател на реализма в неговия социалистически аспект: основните изобразявани обекти трябва да са трудовите хора (виж комикси 4 и 5). Това беше постулат и у нас, когато се говореше за социалистически реализъм. В своята творческа автобиография датският художник признава, че на младини се увлякъл от абстракционизма, но го изоставил, защото видял, че буржоазните дейци с охота подкрепели този стил в изкуството, виждайки, че той бил политически беззъб. Резултат от тези виждания на Бидструп, виждаме отразени по-долу в петия по ред комикс. Някои от рисуваните случки-поуки изглеждат банални. Като, например, двете, в които жената се сочи като едно безспорно произведение на изкуството. Но както се казва, банална истина, но истина. Вече бях сканирал рисунките, когато реших да потърся какво има писано в интернет за Бидструп. Каква беше изненадата ми, когато открих, че писаното за художника е малко, но е поместено съдържанието на рисунките от трите съветски тома, за които аз знам. Естествено, че в тях са и сканираните от мен рисунки. Това не ме разочарова. Продължих си работата, като форматирах снетото от мен в по-голям формат от това в интернет. Останалите интересни комикси и карикатури на Херлуф Бидструп можете да прегледате в посветения нему сайт: http://www.herluf-bidstrup.ru/about.html Препоръчвам и творческата автобиография на карикатуриста в http://vivovoco.astronet.ru/VV/PAPERS/BONMOTS/BIDSTRUP/BIDSTRUP.HTM Рядко се срещат изповеди на комунисти, творили в условията на капитализъм. В автобиографията ще откриете и долната карикатура, придружена с текста: „От върха на своята кула от слонова кост абстракционистите се надсмиват на буржуазията, която сега вече не се възмущава, а обратно, отнася се към техните творби с уважително признание.”

Ето и нещо «ала Джаксън Полок», снимано от К. Гербов

Украса е! Едва поставена до паметника фигурата придобива ролята на символ. Като самостоятелно произведение, скулптурата на лъва не означава нищо. Ако същата бъде поставена в Зоологическата градина, още на втората година, ако не и по-рано, посетителите ще почнат да си играят на отгатване: кой от лъвовете в клетките е позирал на скулптура. Иначе Андрей Николов е голям скулптор:

Сетих се, че има нещо писано за снаряжението и оръжието в сборника "Четата на Христо Ботев", но доколко е достоверно, не съм проверявал.

Че то „нещото вляво” го има два пъти показано в началото на темата?! Ами правилно. Това не е скулптура, а декоративна украса. Също като нещото вляво. Но лъвът е изпълнен в по-понятен за възприемане стил и затова е поставен не къде да е до Паметника на незнайния войн в София. Добре де, кое е истинското изкуство?

Два пъти сменях линка, но бокса с клипа не се появява във форума. Като се кликте линка, при мен се включват едновременно два бокса. В такъв случай единият трябва да се изключи, защото има ехо. А точно този клип е интересен, защото е с превод и мисля, че записът е правен при посещението на Висоцки в София. Тогава той пак така седеше с китара в студиото на Българска телевизия, обясняваше, свиреше.

Точно така! Тя темата не е за скулптурата въобще, а за така нареченото „декоративно приложно изкуство”, каквото е показано най-отпред. Тогава сравненията трябва да се правят между тези две фигури. Коя по ви харесва?

Понеже вчерашната „порция” от книжката беше повече политическа и се посрещна малко с униние, пускам още от справочната й част. Става дума за нещо бодро, каквото е спорта и хобито. (БГТО е „Бъди готов за труд и отбрана”. „П”-то отпред, трябва да идва от „пионер”.) Изнасят се и някои интересни данни за човека. Както се вижда и тук има цитат от другаря Тодор Живков. В книжката те са общо 12, освен историческата сказка. Ще декларирам, че книжката не е повлияля върху мен да стана филателист Аз събирам пощенски марки от 1959 г. Съвсем в хармония със спортните изисквания идва и една песен, в която се казва: „приседайте до упада”. Вярно тя е малко по-късна, но е поучителна http://vbox7.com/play:ad807de3&al=2&vid=8970847 А пък тук можете да видите как изглежда в 1986 г. детството и съвремието (тогава още социалистическо) в очите на един възрастен човек http://www.youtube.com/watch?v=ve3FxbSKTrA.

С оръжието не съм се занимавал, а пък тесаците не са ме интересували въобще. Изглежда няма писано много по този въпрос във спомените, защото аз като си пиша изследванията, чета наред, а в компютъра си нанасям интересното по теми. Щом не съм си записал тема оръжие, е възможно да е писано малко за това. Направи ми впечатление, че в четата са имали много модерни пушки. Турците не са знаели това и първоначално са се доближавали много близо до нея. Като били застреляни, обаче, няколко такива любопитни, почнали да стоят далеч. Май техните пушки били по-калпави, защото първоначално турците са били башибозук.

Точно така: цветя-кученца са! Но са снимани при облачно небе. Когато няма директна слънчева светлина, заснетите предмети губят обемите си. Естествено трябва да се подбере такова съчетание от вече посадените цветя в парка, че да се получи претрупване на цветове, с което също се подсилва ефекта на размиване на формите. На практика се получава виртуално картинно изображение (което естествено, че може да се отпечата с големината поне на рисунка), елементите в което изглеждат плоски. Същото е и в абстрактните рисунки и картини. Разликата е, че един художник доста трябва да си поиграе, за да нарисува такава, а фотографът я заснема за части от секундата. В случая няма даже никаква компютърна намеса. Съвременните макрофотографски снимки ни представят такова изобилие от форми и цветове, каквото досега не сме познавали в света, в който реално живеем - света с „нормален мащаб”. На практика се получава така, че нарисуваното и заснетото, доближаващи се до формата, наречена „абстрактно изкуство”, започват да си приличат. Тогава възниква въпросът: какво е художествено творчество и какво добро познаване на природата и владеене на законите на фотографията. Трябва ли да казваме - „художник” звучи гордо, а да считаме фотографът за занаятчия, пък макар и да има вкус към хубавото. Впрочем напоследък много художници рисуват на компютри. Даже на компютри се правят и цели филми. Реалното го има наоколо и затова не е интересно, но абстрактното също е край нас, само трябва да го видим и с помощта на непрекъснато развиващите се технически средства да го предадем в пълната му красота. Какво тогава е художествено творчество? Може би истинският абстрактен художник трябва да се стреми да избягва в картините му да има и намек от нещо реално, защото ако има такова, то винаги ще се намери човек, който да го открие и тогава „абстракционизмът” отива на кино. Аз излязох малко извън темата за скулптурата, защото съвременната някак си не ме вълнува. За мен пример за модерна скулптура си остава Огюст Роден.

Ето една моя абстрактна картина. Някой може ли да се досети какво изразява?

История на пионерската организация в България Патронът на пионерската организация Кратка история на България, разказана от другаря Тодор Живков, след което веднага следват анотации на препоръчваната на пионерите художествена литература