К.ГЕРБОВ

Ето продължението, което бях сканирал, но ме домързя да го форматирам, а и трудно се работи като станат много качванията в поста.. Тези страници със селскостопанската техника са си направо енциклопедия. Едва ли ще ги намерите, ако тръгнете да ги търсите. Естествено, то и колко ли души се интересуват сега от това, но нека ги има изображенията, качени в интернет. Разправят, че Ленин бил казал: „Нека да има!” Мисля, че има още нещо и друго също любопитно в „записната книжка” (тя става записна, т. е. бележник, от средата нататък), особено отнасящото се до препоръчваната на пионерите комунистическа детско-юношеска литература и нейният кратък преразказ, който изглежда като пародия на оригиналната творба. Ако не сте се досетили, записната книжка е с джобен формат: 10 х 14 см. Колкото за това, какво ни учеха. Не знам как е днес, но аз след като завърших висшето си образование, започнах работа по специалност, за която се искаше такава диплома, каквато бях придобил. Самата специалност, обаче, не се изучаваше в института. Така от изучаваното на практика само два или три предмета, ми бяха от полза. Наложи се да се самообучавам. Оттогава и до днес сам се грижа за повишаването на знанията и културата си, като повечето неща ги правя от интерес, а не от това, че ми трябват, за да изкарам някой и друг лев.

Едва ли днешните млади хора се интересуват от това, как са живели техните бащи и майки, когато са били деца и ученици. Но за тези, които проявяват такъв интерес, искам да покажа един автентичен програмен продукт от 1963 г. за възпитание на учениците, които тогава задължително бяха пионери. Казва се „Другарче - записна книжка на пионера”. Ако не друго, то със сигурност интерес ще проявят тези, които е трябвало да участват в посочените в книжката идеи и мероприятия. Аз по това време трябва да съм бил последна година пионер. Ще си призная, че не съм се задълбочавал във всичко написано в записната книжка и още по-малко пък съм го изпълнявал. Книжката я имам, не защото някой ме е накарал да си я купя, а просто защото от малък съм си любопитен. А в „Другарче” покрай задължителният политически елемент има и познавателни и полезни неща. Дори разглеждането й по диагонал създава представа у нейният притежател за това, което се счита за обществена ценност (тогава). А че съм обръщал внимание на книжката, се вижда от това, че в нея съм си записал текста на една песен: „Върни ми любовта”. Не се сещам, обаче, кой певец я изпълняваше. „Не искам да съм сам под снежното небе, не искам да е тъжно моето сърце” и т. н., е началото на песента, а в припева се пее: „Върни ми любовта, о да, о да...” Класически текст, както се казва, но вече ми е излязла от главата мелодията. Май беше песен на Адамо и я изпълняваше Константин Казански. Записал съм си и часовете на някои предавания по радиото: 14.30 - поздравителен концерт; 19.15 - „Музикална детелина”; 21.05 - пеят български естрадни изпълнители. За следващия ден: 8.30 - хумористично предаване; 19.15 - пее Салваторе Адамо; 21 - „Час на слушателя”. Навремето по българското радио само в „Час на слушателя” (тогава го водеше русенския актьор Константин Димчев) можеше да се чуе рок и рокендрол и то единствено „Рокендрол мюзик” на Бийтълс и „Целувай ме бързо (Kiss Me Quick)” на Елвис Пресли. Ще уточня, че отпечатаните „изисквания” бяха всъщност пожелания. Затова отпечатаното под това заглавие трябва да се възприема като едно писмено-мисловно упражнение на съставителите. Вижда се, че добреса се постарали, даже престарали в търсене на политическите ценности, които трябва да бъдат внушени на подрастващите. Не си спомням да се е държало чак толкова за спазване на писаните изисквания. Комунистите тогава не бяха толкова много, а учителите не бяха така пристрастени към политиката, както е днес. Какво да кажем за децата, които изобщо не проявяваха интерес към политиката. Не знам как е днес, и затова ме интересува: има ли някъде писани някакви съвременни препоръки към подрастващите, към които те да се придържат, така че да не дразнят възрастните, а и да бъдат агитирани покрай игрите и забавленията да имат интерес и към знанията и полезните умения. Лично на мен ми се струва, че доста от препоръките, дадени в „Другарче” в края на изискванията, като се осъвременят, могат да се използват и днес. Следват още 7 страници със селскостопански машини. Ако има интерес, мога да ги пусна и тях: тук или в цивилна техника.

Казанджиев и Гюдженов са били наясно по въпроса:

Сигналният рог и днес е използван от ловджиите. И навремето и сега ловджийските сигнални рогове изглеждат така: В миналото на военната сигнална тръба също са казвали рог. Все си мисля, че под „рог”, Иван Вазов е имал предвид сигнална тръба, която събира войници, а не овчари или ловджии. На немски език инструментът също се нарича „рог”: „Horn”. Оттам и „валдхорна” (горски рог). Но едва ли хайдутите са свирили с такъв инструмент.

Нещо такова ще да е. То от спомените не е ясно как е даден сигналът за разбиване на сандъците с оръжието. Версиите са три: устен сигнал, сигнал със свирка, „в парахода рог изсвирва”. Може да са прозвучали и трите последователно.

На мен тези цветя (всъщност цветенца) ми изглеждат като нарисувани или изрязани от хартия, затова ги сравних с такива от анимационните филми. Абсолютно асиметрични са („артистично” е работил художникът, демек), а и „боята” е неравномерно положена. Цветята снимах миналата година в средата на юли, при входа на Южния парк. Там има грамадни „саксии”, в които садят вече разцъфнали цветя. Като прецъфтят, ги сменят с други. Цяла седмица, минавайки след поредното засаждане на две такива „саксии”, аз не им обръщах внимание. Съвсем невзрачен беше изгледът им на разстояние от няколко метра (снимката горе). Докато един ден, воден от „абе, я да видя какво има там”, се приближих, и видях едни, на вид „опърпани” хилави стръкчета и цветенца върху тях. Чудото се откри пред мен, когато реших да ги погледна отблизо, отгоре. Тогава останах изненадан, колко са красиви. Нещо повече: стори ми се, че всички цветя, а те бяха към 100-200 във всяко от засадените пространства, бяха различни едно от друго. Два дена като минавах, ги снимах. Силно слънце беше, в монитора на фотокамерата нищо не се вижда. После пък дъжд. И на другия ден цветчетата, посипани с песъчинки, развалящи естетическия им вид! Към 300 снимки да съм направил. След подбора по качество, съм си оставил към сто, които са излезли сравнително добре, но и от тях някои се налага да ретуширам и почиствам от песъчинките. Когато преди месец седнах да ги прегледам, за да ги пусна в галерията, установих, че всъщност не всички са чак толкова „нестандартни”. Отделих тези, „анимационните”, т. е. асиметричните, и тук пускам по-характерните (и по-чистите) от тях. Все ми се искаше да напиша нещо конкретно за тези цветя, но не успях да установя наименованието им. Търсих ги в интернет като паркови, саксийни, стайни, декоративни и пр. цветя, но не ги открих. А може и да са много известни? Ако някой знае повече, нека разправи. Да добавя, че цветенцата са миниатюрни: доколкото си спомням визуално, бяха по-малки от 5 стотинки.

Няма значение какъв съм, но аз от 1983 г. пиша за филателия и пощенска история. Ако си беше направил труда г-н Камбуров да прочетеш нещо във форума, щеше да видиш, че тук - точно в подфорума "Изобразително изкуство", три теми по-надолу, има прикачен материал, в който доста подробно пише за «Обърнатата конница». Можеше да го прочетеш, преди да почнеш да обясняваш неща, които не са верни. Иван Газдов даже е професор, но най-грозните български марки е създал той. Многократно сме го критикували във "Филателен преглед", но продължават да му дават да рисува марки. Вижте последната му марка за Калояновия пръстен. Отново грешка: текстът в оригиналния пръстен е огледален! Това сме го дискутирали многократно тук, във форума. И самият пръстен няма този безобразен вид, както го е нарисувал Газдов. Ама толкова може човека. И той влязъл в Уикипедия, видял какво има там и го нарисувал. Ами четете си я тази Уикипедия г-н Камбуров, недейте ръзправя тук врели-некипели.

Тъй като имало лимит за цитатите,продължавам тук. И този тираж няма да се разпродаде сред филателистите. Вероятно ще пуснат нещо и по пощенските гишета. Точно така е. И вероятно никога няма да седнат да рисуват марки, защото за това се искат по-специални умения. Не ви ли се струва г-н Камбуров, че се опитвате да продавате краставици на краставичаря. Купете си тритомния цветен Каталог на българските пощенски марки ФЕПРА 1879-2009. Ще имате «под ръка» всички български пощенски марки: факсимиле и пълни технически данни, включително и подробности за всеки сюжет.

Под заглавието има доста написано, което изяснява за какво става дума. Сигурно сте виждали във форума заглавия, които се прекъсват по средата на думата. Програмата е такава, че човек не може да обясни точно всичко в заглавието, тъй като не е сигурен какво ще излезе от него. Вероятно, ако се бях позамислил повече, щях да намеря по-добро заглавие. То и експертите от Съвета по маркоиздаване, ако се бяха замислили също щяха да измислят нещо по свястно от разказването на историята още в заглавието. При това неточно. Върху българските пощенски марки името България се изписва задължително на кирилица и латиница от началото на 1989 г. насам. На толкова я оценява един от притежателите й, който много шуми с този факт. Преди две години разправяше, че струвала 11 хиляди евро. Според познавачи, обаче, ако въпросното лице предложи марката за продан, едва ли ще получи предложения по-високи от 7000 лв. Картината е рисувана от Ярослав Вешин през 1907 г. по време на юбилейните маневри на княз Фердинанд І, проведени по повод отбелязването на 20 години от възшествието му на българския престол. Оригиналното име на картината е: „Маневри с князете”. През 1907 г. Фердинанд е бил още княз. Понеже виждам, че сте любопитен г-н Камбуров, показвам и как изглежда самата картина. Тя е собственост на Националната художествена галерия, но не знам дали са я изложили. До скоро беше заключена в мазето.

Ако има нещо, което днес приемаме със сигурност, то е, че името Марко Тотев е станало синоним на човек без късмет. Иначе някои от сведенията за действителната личност Марко Тотев, поместени в интернет по повод 150 годишнината от рождението му, в известна степен противоречат на написаното за него преди 30-40 години. Така, например, днешните негови наследници твърдят, че прародителят им бил върл стамболовист. А в статията за Марко Тотев, отпечатана през 1985 г. в биографичния справочник „Бележити търновци”, е записано, че той бил известен като противник на Стамболовия режим. С уговорката „казват” (изглежда отново са днешните роднини) в статиите в интернет се сочи, че Тотев бил блестящ адвокат и нямал загубено дело. А в споменатата вече книга се отбелязва: „Името на Марко Тотев като търновски адвокат е станало нарицателно за несполука.”(?) Днес се твърди, че Марко Тотев сам влязъл в ролята на житейски неудачник и „преигравал” в някои моменти. Но дали е било така в действителност? Очевидно е, че подчертавайки неудачните моменти от живота и практиката си, търновският адвокат сам е довел до налагане на нарицателното име „Марко Тотев”. Но кое от това, което е разказвал сам той за себе си, също и кое от разказваното за него, е било истина и кое измислица? И дали днес някои не искат с извеждане на преден план на други „истини”, да компенсират неблагополучията на Тотев и да предизвикат изкуствен благотворен шум около това име. В „Бележити търновци” също се споменават основните моменти от живота и дейността на Марко Тотев, както в интернет-съобщенията. Но там няма суперлативи като „прочутия търновец”, „един от големите българи на своето време”, „сред най-емблематичните личности на старата столица”, „изключителен професионалист”, „блестящ юрист”, „няма нито едно загубено дело”, с каквито е изпълнена статията на Кремена Крумова в http://www.bgsever.info/br-48_2007/stranici/str-11.htm. Или както се твърди в една друга информация, че бил даже „една от най-емблематичните личности в България” и „един от най-добрите български адвокати от края на XIX до 30-те години на XX век”. „Като адвокат той няма нито едно загубено дело”, повтарят там, потвърждавайки този мит (http://www.infotourism.net/index.php?t=2648&m=2). Реално за Марко Тотев започва да се пише чак след 1967 г. Дотогава не се е знаело, че той е бил толкова изявена личност, колкото излиза днес, според спомените на неговите потомци и заявленията на някои музейни работници. Първите сведения са също на потомци на Тотев, но са по-скромни, макар че и там има митове. Като този например, че професорите, които винаги държат да се изучават техните книги и лекции, ще тръгнат да дават за пример жалба, написана не от тях, а от обикновен адвокат по граждански дела. Но „положителните” спомени, които се дават напоследък, гарнирани със суперлативи за личните качества на особата, набъбват с всяка изминала година. С оглед всеки, който се интересува по темата, да си направи сам преценка къде е истината, привеждам статията за Марко Тотев, поместена в „Бележити търновци”. Тя е придружена и с използваната литература за съставянето й. Вижда се и бележката накрая, която посочва, че написаното е съставено най-вече по сведения на преки потомци на Тотев - син и внучка. Цитат от книгата „Бележити търновци”, издадена в 1985 г.: МАРКО ТОТЕВ (1857-1936). Роден в търговско семейство. Неговият баща Тотю Тотев държал търговски хан над „Паметника на обесените”. Често турците обискирали дома му. Марко бил единственото му дете. Марко Тотев получил образованието във взаимното и класно училище в родния си град, където завършва пети клас. След Освобождението става писар в съда, а после секретар на руския губернатор. В следващите години работи като мирови съдия в с. Паскалевец, после станал член-съдия на окръжния съд в Севлиево и като такъв служи 14 години. През 1900 г. е назначен за окръжен управител на Бургас. Но тук не бил доволен и се върнал в Търново, като открил адвокатска кантора в града. В професията бил самоук. Обходил цяла България. Обичал да казва: „На бай Марко Тотев чантата, като види трена, сама се качва”. Сам изучил турски и френски език. Ползвал свободно френска литература. Защищавал дела във Върховния касационен съд и често негови колеги идвали с удоволствие да го слушат. Негова жалба, изрядно написана, професори в юридически факултет я цитирали като образец по време на лекции пред своите студенти. За кратко време М. Тотев е председател на окръжния съвет във В. Търново. Избран е за народен представител в IV ВНС. За няколко години е бил председател и на читалище „Надежда”. Обичал да пее възрожденски песни. Известен като противник на Стамболовия режим. Името на Марко Тотев като търновски адвокат е станало нарицателно за несполука. ЛИТЕРАТУРА: 1. Илия Пехлиеанов. Светлина върху личността на Марко Тотев (плах опит за биография), в. Антени, бр. 39, 29. IX. 1972 (снимка). 2. Тома Габеров. Марко Тотев, Неизвестен портрет, Антени, бр. 32, 10. VIII. 1973. 3. Велико Търново — издание на Общонародния комитет за развитие на Велико Търново, 1967, бр. единствен, с. 22. Пехливанов взема сведения от Никола Марков, син на Марко Тотев, София, ул. „Гурко” № 45, и Ксения Цанева, внучка на Марко Тотев, София, .„Цар Иван Шишман” № 35. Кремена Крумова твърди, че Марко Тотев след работата си като секретар на Търновския губернатор, решил да стане адвокат. През 1884-1885 г. бил член на Ловчанския окръжен съд. После станал търновски „градски миролюбив (разбирай мирови) съдия” и дълго време бил член на Търновския окръжен съд. В другата интернет-информация пък се заявява, че Марко Тотев бил първият адвокат в Търново. Аз си направих труда да направя справка в Български алманах за 1893 г., какъвто притежавам. Там е публикуван списък на „по-главните чиновници и търговци” в Търново. Име Марко Тотев или Петков, както е било третото му име, не фигурира в раздела „По провосъдието” на списъка, където са дадени имената на председателя и членовете на Търновския окръжен съд. Няма го и в раздела „Частни лица - адвокати”, където са записани имената на девет лица. В целия списък на известните през 1893 г. търновци няма фамилно име Тотев. Марко Тотев го няма отбелязан и сред чиновниците и търговците на Севлиево и Паскалевец, където също се споменава, че е пребивавал по това време. В село Паскалевец въобще не е имало съдия или адвокат! Ако прочутият кутсузлия днес беше жив, сигурно щеше да каже: „То на Марко Тотев това ще се случи - да го пропуснат в списъците”. Но като се говори колко популярен бил този човек на времето, нека да се покажат автентични документи, свидетелстващи за тази му популярност. Аз притежавам и повреден Български алманах за 1896 г. За съжаление в него по-някакви причини (обяснени в края на алманаха, който при мен липсва) не са публикувани имената на чиновниците, но адвокатите в Търново по бройка и имена са същите, както в по-ранния алманах и име М. Тотев сред тях също не фигурира. От прочетените известия в интернет аз останах с впечатлението, че единственият документ, който е открит, е адвокатския регистър на Търново от 1895 г., където на първо място фигурирало името на Марко Тотев. Същевременно в посочената статия се отбелязва, че от 5 февруари 1895 г. до 11 май 1897 г. Тотев е бил председател на читалище „Надежда”. В другата пък цитирана тук статия се твърди: „От ТД „Държавен архив” са предоставили протоколната книга на читалище “Надежда” от 1905 -1907 т., като в някои от протоколите е фиксирана част от дейността на Марко Тотев като председател на културната институция”. Къде е „истината и само истината” в трите противоречащи си сведения? Действително ли реалният Марко Тотев е бил толкова значима личност, че личните му вещи да бъдат излагани в музей? Аз бях учуден, когато в посочената вече статия на Кремена Крумова (тази статия е най-голяма и обобщаваща и затова споря с изнесеното в нея) прочетох следния пасаж, отнасящ се до дейността на Тотев като председател на читалище „Надежда” в Търново: „Воден от стремеж за издигане на културната институция и духовните потребности на съгражданите си, Марко Тотев съумял да увеличи значително библиотечния фонд на читалището, да обогати репертоара на самодейния театрален състав и да организира художествени изложби. Много любопитен е фактът, че от протокол номер 16 от 28 декември 1895 г. под точка номер едно буквално е написано следното: „Упълномощава се секретарят на читалището Васил Кочев да сключи условие с онова лице, което иска да играе хазартна игра на новата 1896 г., което ще позволи игрането да е 100 лв. Ако не се даде тази сума, да не се позволя никому да се играе хазартна игра в читалището”. Марко Тотев въвел хазарта и в търновското читалище, като по този начин съумял да намери начин за субсидиране на тази културна институция.” От редовете не става ясно за какво става дума: кой ще играе хазартна игра, кой ще плаща и на кого. Водени от презумпцията, че въпросното „упълномощаване” е трябвало да бъде от полза за читалището, би трябвало да приемем, че лицето, което „иска да играе хазартна игра”, е трябвало да дава някакъв наем на читалището. Но това не е формулирано ясно. Дори да приемем, че редовете от протокола не са писани лично от председателя на читалището (което все пак е възможно), то той най-малкото е следвало да ги коригира и направи разбираеми, щом е бил високоерудиран адвокат. Авторката на статията приема изпълнението на една тривиална професионална дейност за нещо изключително. Лично на мен не ми е много ясно, къде е отбелязано, че дейността на Тотев е била съпроводена с оценките, които се дават: „увеличил значително фонда”, „обогатил репертоара”, „организирал изложби”. Като всичко това е станало в рамките само на две години. Увеличаването на библиотечния фонд, обогатяването на репертоара на театъра и уреждането на изложби е задължение на всеки ръководител на читалище. Но значимостта на постигнатото се изразява с конкретни факти: толкова книги, толкова спектакли, толкова изложби. Иначе, ако преди това не е имало нищо, то снабдяването с една книга, или организирането на спектакъл или изложба си е направо постижение. Най-смущаващо от съобщеното в протокола, обаче, е това за хазарта. Хич не е за похвала да се играе хазарт в читалището. Имало си е кафенета за това. Във въпросната статия на Кремена Крумова обаче има разсъждение, което е направо уникум. „Просто Марко Тотев сменя мястото на покера от кафенетата в читалището. Той въвежда хазарта там като нов вид европейско занимание” - умилително се възторгва авторката на статията. Демек, още в края на 19 в. Марко Тотев е тръгнал да ни приобщава към Европа! Крумова изглежда приема за нормално, че управляващите през последните години, превърнаха кинотеатрите в бинго зали. Но фактът за въвеждане на хазарта в търновското читалище, изглежда обяснява, защо Марко Тотев е бил негов председател само две години. Вероятно търновци са решили, че мястото на един комарджия не е да ръководи читалище. Интересно е, че на Марко Тотев не му харесало и да бъде окръжен управител в Бургас. Дали пък истината не е обратна: него да не са го харесали? Пак по горните причини. Е, вече като обикновен адвокат той е можел да си седи в кафенетата и да играе покер. Печатът на Марко Тотев Освен портрета на Марко Тотев и една чанта, за която се твърди, че е негова, тук показвам и печат с текст „М. ТОТЕВЪ - АДВОКАТЪ ТЬРНОВО/TIRNOVO M. TOTEFF AVOCAT”. Печатът го видях преди време в един аукцион, но за съжаление не съм записал името. Мисля, че печатът е оригинален на лицето, за което става дума тук: Марко Тотев - човекът без късмет, който днес носи късмет на заелите се да ни го представят като национално значима фигура, чиито тривиални лични вещи трябва да бъдат излагани в музея. Печатът, обаче, явно не е там. Защо ли? Май излиза, че потомците на Марко Тотев са разпродали по-ценното от имуществото му, а „артисалото” са го подарили на музея. Текстът върху печата показва, че Марко Тотев действително е бил адвокат в Търново. Следва, обаче, да се изясни кога. Също и с какъв действителен успех е изпълнявал дейността си. Естествено с документи, а не с легендарни спомени, неясно кога възникнали. Потомците на Марко Тотев неизбежно са били поблазнени да добавят някои неща към реалното битие на предтечата си. Едва ли са ги взели от някакви документи. Ако е така, да ги покажат. Но музейните работници, като се опитват да „обогатят” учрежденията, в които работят, трябва да се отнасят по-взискателно към придобиването на нови експонати. Задавам си въпроса: следва ли музеите да се пълнят с вещи, като чантата и бомбето на един обикновен адвокат (поне да беше станал министър), за чиято биография започва да се говори отскоро, но с всяка измината година тя става все по-„брадата”? И още: не е ли редно, уредниците на изложбите с историческа тематика да проверяват по-внимателно някои исторически „факти”, преди да застанат зад тях. Защото, ако направим резюме на писаното през 2007-2008 г. за Марко Тотев, заставаме пред един парадокс: през годините сме приели за нарицателно име на неудачник, това, на „един от най-големите юристи на България, без нито едно загубено дело”. Някой ни будалка: или, че Марко Тотев е бил голям юрист, или, че е неудачник.

Аз от няколко години минавам покрай една арт галерия на края на «Витошка», до самия вход на Южния парк. Картините там стоят с години. Има две пана на Иван Яхнаджиев, там са със сигурност от две години. Той май напоследък изостави този стил и взе да рисува по голи жени. От него явно са взели идеята «бояджиите» на паметника на Съветската армия. В галерията стоят от дълго време и картини на Сюлейман Сеферов и Димитър Буюклийски. Предполагам, че не е, защото са лоши картините. Напоследък се появиха тичащи коне и вази с цветя, но и те не вървят. Явно причината не е във вкуса на купувачите, а в липсата на средства, за да закупят картините. Така е: художникът рисува, каквото и както си иска, пък после, ако някой пожелае да купи картините му, ги продава. Марката, обаче, е приложна графика със съвсем определено предназначение - съвсем малки количества се пускат по пощенските гишета, останалите отиват в ръцете на филателистите. Те пък, или по правилно е да кажа - ние пък, като сме се хванали на хорото, купуваме всичко, което излиза по дадена тема. Хубава или лоша е марката, филателистът, събиращ темата, просто е принуден да си я купи. Навремето контактувахме с издателите на марките и им казвахме нашите желания. Издателите се опитваха да се съобразяват с тях. Обикновено държахме на по-разнообразни теми и като правило изтъквахме марките да имат реалистичен сюжет. Филателен експонат се прави с марки-картинки, а не с марки-плакати. Маркоиздателите много добре знаеха, че филателистите имат право да ги критикуват и се съобразяваха с нас. Марките продължават да излизат и днес, не защото са много необходими на пощенските служители, а за да се печели от продажбата им на филателистите. Днешните администратори, обаче,не уважават девиза: „клиентът винаги има право”. Може би мислят, че е социалистически. Затова и вършат работата си, както могат - като шефа си. Човек и да не е филателист, вижда, че марката за „Победата при Върбишкия проход” е неудачно изпълнена и просто не е трябвало да бъде пускана за отпечатване. Вината не е толкова на художника, а на Експертния съвет по маркоиздаване.

Днешните заглавия пък, не звучат никак. Политическата цензура на времето не пускаше политически провокации, но спираше пошлостта да достигне до микрофона, екрана и книгата.

Зависи от шивача. Действията на Ботев по организиране на четата, съм ги описал подробно в изследването си. Там е посочено кога е бил канен и е приемал да бъде войвода. Два пъти е ставало това.

Този кръст е друг. Него румънците са си го отнесли в Румъния. Но за него Петър Добрев също твърди, че бил български.

В Националната художествена галерия бяха докарали «МонаЛиза», ама някакъв психопат я нападнал с нож и успял да я повреди. Скоро четох някъде, че май било копие на оригиналната картина и затова от Франция не поискали от нас компенсации. Николай Рьорих и Леонардо да Винчи бяха отделни етапи от "Дългосрочна комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за всестранно и хармонично развитие на личността и обществото в съвременния свят". Това не го бях запомнил, а го открих преди малко. Ето тук има интересни неща: http://en-gb.facebook.com/notes/%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%B6%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BF%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0/243926742291887?ref=nf

Людмила Живкова разчупи клишето на партийните прояви. Най-големите прояви в България до 1979 г. бяха партийните конгреси, отчитането на поредните петилетки и празниците с манифестациите. Големите атракции бяха посещението на някои държавни ръководители, които правеха обиколка на страната. По-късно почнаха да идват съветските космонавти, които също развеждаха. Людмила Живкова раздвижи обществото с асамблеята „Знаме на мира” и честването на 1300 години България, включително строителството на НДК. Сега прочетох някъде, че и изкачването на Еверест било в чест на 1300 годишнината. Вярно, тези мероприятия се провеждаха под егидата на Политбюро, но бяха нещо по-различно от „Вечна дружба!” и „Да живее БКП!”

Съвсем слабо е излязло «аз драган писах». Останалият текст е о кей. При това буквите не са писани на ръка, а са отпечатъци на оригиналните. Можеш да си сканираш всяка, да си я увеличиш и да си я реставрираш като художествен шрифт, ако това те интересува. Освен това Атанас Попов е направил палеографски анализ на всяка буква. Ще имаш точно, което искаш: «да намеря от някаде всички букви от текста, правилно и четливо написани ... макар и с лигатури... да намеря картинката или текста в нормално и четливо състояние. ... трябват ми "символите" (единичните букви и лигатурите) точно както са си на колоната, но нагледно написани». Е буквите, не се изписани, а са снимани, ама ти ще си ги доизкусуриш, както казах.

Благодаря за поканата, но в момента не се занимавам с униформата на Ботев. Доста труд ми коства, докато сглобя кой какво казал за нея. За сега съм я зарязал. Личното ми мнение е, че „хъшлакът” Ботев е искал да застане начело на четата си и да влезе в България с вида, какъвто са имали по това време политиците. Вижте това портретно сравнение между княз Куза и войводата Ботев. Също: защо Ботев, например, да не си е ушил генералска униформа, каквато са носели и князете? Сведенията, които съм цитирал са на Спас Соколов (Ферманджиев, с. 65) и Кирил Ботев (пак там, с. 375-376). Стефанаки Савов не е давал спомени. Само в едно свое писмо, в което изяснава нещо около Мито Цветков, споменава: „в понеделник, аз със Саво Петров, се качихме на парахода, гдето ни посрещна Мито Цветков и ни представи на Ботева.” (пак там, с. 288) Иначе в спомените на участниците в Ботевата чета, Стефанаки Савов и Саво Петров са споменавани на няколко пъти. Според Спас Соколов Стефанаки бил нещо като водач на отряда на Войновски. Лично аз не мога да взема отношение по участието на Савов и Петров в Ботевата чета. Имам намерение да напиша продължение за нея, ама още не съм започнал. Затова и не съм съвсем наясно какво точно се е случило с нея след слизането при Козлодуй. Понеже видях, че по-горе е зададен въпрос, защо четата на Ботев слиза при Козлодуй, мисля, че съм отговорил на него в статията си. Никола Обретенов споменава, че докато подготвяли Бекетската чета, огледали местата отсреща и установили, че при Козлодуй водата била дълбока, а контролът слаб. И в Оряхово мястото било добро, но надзорът бил по-строг.

„След Корабия „Радецки” спрял на българския бряг в Оряхово. Там на парахода се качили дошлите от Враца Стефанаки Савов и Сава Петров. Като влезли в парахода, те се смаяли, виждайки, че четата вече пътува. Двамата врачанци били в Оряхово на път за Бекет, за да занесат исканите допълнителни пари за оръжието и да съобщят положението във Враца. Те увещавали четата да не минава в България, защото „още нищо не било приготвено” за посрещането й. Били направени разпореждания около Козлодуй, при черкезкото село Бързина да чакат „млади момци, коли и коне”, но на 18 май, както било в първоначалното съобщение, което получили. В крайна сметка параходът потеглил и двамата врачански дейци се присъединили към пътуващите. Според свидетелството на Кирил Ботев, известието на Савов и Петров смутило вече отправилите се за Враца четници. За връщане и дума не можело да става. Христо Ботев, загрижен, предложил да слязат в Оряхово, но най-добрите момчета и оръжието трябвало да се качат и натоварят едва на следващото пристанище Бекет. Докато се водели преговорите, параходът се откъснал от пристана.” (с. 24 от статията ми). „Има запазени портрети на румънския княз Александър Йоан Куза (1859-1866), чието генералско облекло съответства на дадените по-горе описания, включително калпака и шарфа. Може би така е бил облечен и войводата Христо Ботев, естествено без ордените?” (с. 61 от статията). Опитал съм се да изнеса всички известни факти за униформата на Ботев, но смущаващото в тях е, че те са противоречиви. Според Н. Кючюков облеклото на войводата Ботев било „военно-генералско”, като „мундирът” бил от тъмносиньо сукно. Затова и сложих втори портрет на Куза, на което той е в синя униформа. Н. Обретенов обаче твърди: „облекло от сиво сукно, късо палто със зелени ширити наоколо и по ръкавите напъстрено”. Това си е облеклото на обикновените четници. Нищо генералско няма в него. Дискусията е отворена, но според мен тя може да продължи стойностно единствено с нови документи и факти. Иначе предположения могат да се изказват всякакви.

Трябва ти археологическия сборник: Царевград Търнов. Том 4. В момента се продава на този адрес: http://87.120.41.144/item.php?id=563489 Там в обявата, на снимка 3, се вижда надписа, снет от Атанас Попов. Отдясно до него има сгънато фото на каучуков естампаж, направен от оригиналния надпис. Репродукцията е някъде 60х80 см. На нея, обаче, не са излезли буквите над четвъртия ред в началото.

Много текст, обаче няма най-важното: кога е станала битката? Човек след време ще се чуди за това и ще трябва сам да си смята годината. Ако е съобразителен, разбира се, и види долу, вляво, годината на издаване на марката. Тогава ще трябва сам да си изчисли, колко е, като от 2011 се извадят 1200. Навремето събитието се изписваше накратко и задължително се посочваше годината, когато е произтекло и годината на честването. Ето така, например:

На 26 юли тази година Български пощи - ЕАД пусна в употреба нова пощенска марка „1200 години от победата на хан Крум при Върбишкия проход”. Художник е Илия Груев. Според „Анонимния ватикански разказ” победата на българския владетел Крум над византийския император Никифор І Геник е малко вероятно да се е състояла при Върбишкия или Ришкия проход. След разоряването на Плиска Никифор се отправил към Сердика и пребивавал вътре в страната 15 дни. Битката - всъщност нападението на Крум над войската на Никифор, станало край тинеста, „мъчнопребродима” дори и за конната войска река. Т. е. става дума за долното течение на река. В планините, където са проходите, в реките няма тиня. Пощенските чиновници естествено не са историци, но са се изказали за събитието по време на валидиране на марката в характерния за съвременните историци патриотарски дух. В интернет четем за такива техни думи: „На днешния ден, точно преди 1200 години, хан Крум, един от най-великите владетели в българската история, увеличил почти двойно владенията си, създател на първите общовалидни писани закони, основоположник на администрацията и далновиден военачалник, чиито победи затвърждават позициите на България като трета по сила страна в Европа... Това е една от първите победи на българския войнски дух, запазил се и до Първата световна война.” За самата марка пък казват: „На нея са изобразени конниците на хан Крум, а цветовите тонове се доближават до тези на българския трикольор.” Естествено, че последното няма как да е вярно, тъй като се вижда, че сцената в дясната част на марката представлява преследване на една войска от друга. И ако едната войска е българската, а другата византийската, то няма как и двете да се идентифицират с българския трикольор. Пък и този трикольор кога се появява? Всъщност, запознатите с миниатюрите на Манасиевата хроника, веднага ще познаят, че Илия Груев е почерпил творческото си вдъхновение за марката от съдържанието на миниатюра 52, на която авторите на хрониката са написали: „Войната на княз Крум”. На практика става дума за войната на княз Крум срещу византийците, водена в Тракия, а не край Плиска. В българския превод на хрониката на Константин Манасий миниатюра 52 илюстрира първото изречение от българската добавка към оригиналния текст на главата „Царуването на Лъв Арменец Иконоборец”. Началото на добавката гласи: „С този цар, княз Крум встъпи в битка при Одрин и разгроми войската му...” Групата вляво е войската на Крум, приближаваща се към крепостта Одрин, а вдясно е самата битка и бягството на император Лъв Арменец. Вижда се колко е далеч сюжета на избраната миниатюра от честваното събитие „Крум побеждава Никифор”. Аз лично си обяснявам насочването на художника на марката към миниатюра 52 с първосигналната му реакция да потърси подходящ сюжет в Уикипедия. А там, в българската статия за Битката при Върбишкия проход, е поместена именно въпросната миниатюра с погрешното обяснение: „Войската на хан Крум преследва и ранява Никифоровия син и приемник Ставракий”. Вероятно Илия Груев е имал свои творчески амбиции, но много често художниците на пощенски марки се конфронтират с желанието на филателистите. Последните искат на марката да има нещо действително, а не измислено. В случая Груев направо се е подиграл с българските филателисти, като използва документ, макар и късен, за да направи измислица. Може би си е мислил, че като превърне средновековната миниатюра в комикс, ще „освежи” вида й и ще я направи „в крак с времето”? Не мисля, обаче, че моментите от българската история трябва да се изобразяват в стила на детските рисунки. Така оригиналните произведения не се освежават, а омаскаряват. Личното ми мнение е, че издателите на съвременните български пощенски марки са меко казано бездарници. Те, обаче, действат от името на държавата. Пощенските марки не са магистрали, та българското правителство да им обърне някакво внимание, но върху тях се изписва името „България”. Една крилата фраза гласи: „Пощенската марка е визитна картичка на държавата, която я е издала”. „Ега ти държавата!”, мисля, ще си кажат чужденците, гледайки елементарния рисунък на повечето от съвременните ни пощенски марки. Упадъкът е виден от едно просто сравнение на последната марка-пародия, с тези, издадени през 1969 г., които са също със сюжети от Манасиевата хроника и са точно по темата „Крум побеждава Никифор”.

„В дванадесетата година на царуването ми - в нея година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин хванах с всичките негови боляри."

Това растение носи научното латинско наименование Tragopogon dubius. На български и руски език се нарича Съмнителна козя брада. На немски е Голяма козя брада, а на английски - Западна козя брада. Сочи се, че наименованието Tragopogon идва от гръцките думи „трагос”, означаваща козел, и „погон” - което е брада. Счита се, че името идва от външния вид на съцветията на тези растения след прецъфтяването им. Въпреки усилията, не успях да открия обаче, защо на руски и български език е възприет буквалния превод „съмнителен” на латинската дума „dubius”. Какво е съмнителното в Съмнителната козя брада? Между другото, в Русия на места Козята брада е позната под името Дяволска брада. Козя брада (Tragopogon) е голям род едногодишни, двугодишни или многогодишни растения (над 100 вида) от семейство Сложноцветни (Asteraceae). Съмнителната козя брада е двугодишно растение. Достига на височина до към 70 см. Съцветието е светложълто, от вида „кошничка”, поддържано от 8-12 зелени листенца, излизащи от стъблото. Разцъфналият цвят има диаметър 4 до 6 см. Растението цъфти от май до август. През нощта цветовете се затварят. Твърди се, че сутрин те се отварят в точно определено време и след няколко часа отново се затварят. Съмнителната козя брада не е включена в списъка на основните медоносни растения в България. Вероятно защото се среща недотам често. Все пак от горната снимка се вижда, че цветовете представляват интерес за пчелите и осите. В руските статии е отбелязано, че Козя брада е медоносно растение. И да дойдем до същественото: кога Козята брада започва да прилича на истинската? „Брада” действително се появява, но в един определен кратък момент, който фотографът трудно може да улови и затова снимките с този вид на растението са по правило редки. На двете снимки горе (втората е детайл) се вижда вида на Козята брада след прецъфтяването на жълтите цветове. Кошничките на съцветията са се затворили и са образували нещо като конусовидни свещички, от които се подават власинките на семената. Някои приемат, че именно тези конусчета приличат на козя брада. След като съцветията се разтворят отново напълно, се образуват пухкави балончета, по-големи от тези на глухарчето. На последната снимка личат оформилите се семена, които като узреят, ще се откъснат заедно с хвърчилките-парашути и ще бъдат отнесени от вятъра да дадат нов живот на растението. Образованията, които най-много приличат на козя брада, според мен се появяват след като прецъфтелите съцветия почнат да се разтварят, но още не са образували кръглите балончета. Кога ще дойде това време, обаче, е късмет за фотографа. Аз горната снимка я направих едва преди две седмици, а наблюдавам растението от две години.

Поредното Световно изложение през 1970 г. се провежда в японския град Осака под мотото „Прогрес и хармония за човечеството”. България е поканена да вземе участие и прави това за пръв път със собствен павилион. От 15 март до 13 септември 1970 г. в него се демонстрират постиженията на българския народ да изгради един нов свят, в центъра на който са поставени усилията за усъвършенстване и хармонично развитие на човешката личност. Показани са постиженията на България в промишлеността, селското стопанство, туризма и социалното осигуряване. Българският павилион на Световното изложение в Осака през 1970 г. и пощенската марка, издадена на 20 февруари с. г. по повод на предстоящото събитие. За подготовка на българското участие на изложението през декември 1967 г. е учреден специален правителствен комитет. Видът на българския павилион на OSAKA 1970 - EXPO’70 е одобрен след провеждане на национален конкурс в два етапа. Конкурсът от април 1968 г. за архитектурно-пространственото решение на павилиона е спечелен от колектив на „Туристпроект”, в който участват архитектите Тодор Кожухаров, Л. Трайков, Евл. Цветков, П. Хаджов. За идейно-художественото оформление е формиран колектив с консултант Димитър Механджийски и съветник Д. Узунов. Сполучливият проект представя павилиона във вид на четири синкави пирамиди от стъкло и алуминий, символизиращи планината, извисяваща се в България, на която е кръстен и Балканския полуостров. Затова конструкцията е наречена „Родни Балкани”. В Япония, на територията на изложението павилионът е построен от японската фирма „Шимизу Констракшън Лимитед” от Токио на площ 1400 кв. м, като изложбената площ заема 1300 кв. м. Японска пощенска картичка На 20 май 1970 г. на Осака’70 се чества националният ден на България. За тържеството пристига официална българска делегация начело с Тодор Живков. Изпълнена е програма с участието на Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев”, Софийския мъжки камерен хор, националния отбор по художествена гимнастика и др. В същия ден в София и на изложението в Осака е пуснато в продажба второ филателно издание, отбелязващо българското участие на световния форум. Пощенските марки и филателния блок за Деня на България - 20 май, на световното изложение Осака’70. Българският павилион на Осака’70 е един от най-оригиналните. Сочи се, че за шест месеца той е посетен от 9,3 млн. души, а японската преса му посвещава към 1200 публикации. Главният проектант на изложението, известният проф. Кензо Танге, е удивен от модерната архитектура и дава висока оценка на българските архитекти, успели да оползотворят максимално добре и ефектно отреденото им пространство за експозиция. Генералният секретар на ЕКСПО’70 Набуо Имеда окачествява българската изложбена композиция като истинска изненада на изкуството, уникално творение на архитекти и инженери, сполучливо представили силата и волята на своя народ. „Павилионът е наистина цвете, в големия букет на изложението”, не пести похвалите си Имеда. По-нататък ще продължа с написаното в един от броевете на вестник „Поглед” от 1983 г.: „Съвсем правилно бе решено „Родни Балкани” да се „върне” в родината си. България е единствената страна от страните-изложителки, която стори това. Павилионът, изграден от специални тръбни ферми, триъгълни алуминиеви и стъклени панели, е разглобен, опакован в сандъци и потегля за България. Идеята е: на „Осмият километър” в столицата да бъде изграден комплексен изложбен център, в средата на който да бъде павилионът от Осака — като паметник и символ за първото мащабно участие на социалистическа България на световно изложение. Авторите му изработват идеен проект, като малко намаляват експозиционната площ за сметка на зали за конференции и делови срещи и хотелска част. Проектът е готов, багери правят основния изкоп. Но по-късно павилионът бива подарен на Ловеч. Тук го посрещат с ентусиазъм. Изработва се проект, в най-новия квартал на града се изгражда необходимата площадка за основите, върху които трябва да стъпят четирите стъклено-алуминиеви пирамиди. През 1971 г. било предвидено изграждането му да струва 1 милион лева. След това е изчислено, че сумата ще възлезе на 2 300 000 лв. През 1973 г. строителството е възложено на тогавашния Комитет за наука, технически прогрес и висше образование, който от своя страна предлага павилионът да бъде монтиран от Българската търговско-промишлена палата на територията на Международния панаир в Пловдив. Но тогавашният ГНС в Пловдив категорично отказва — „по съображения за нарушаване в архитектурно-строително отношение интериора на Панаира” (?!) Следващ собственик и евентуален строител е бившият Комитет за младежта и спорта заедно с ГК на ДКМС — София. И нов отказ — „недостатъчни капитални вложения и ненамиране на подходящ терен”. Другите кандидати ще изброим хронологически: Министерство на вътрешната търговия и услугите, Български ловно-рибарски съюз, Комитет за отдих и туризъм...” Във вестника е поместен и този колаж, представящ „Родни Балкани” на фона на сградите на Осми километър в столицата. По-късна информация от тази, от 1983 г., аз нямам. Нямам и данни този архитектурен комплекс да е построен отново някъде. Не ми е известно и какво е станало със сандъците с елементите на съоръжението. В статията „Разсъждения за архитектурата по времето на социализма у нас”, поместена през 2009 г. в stroitelstvo.info, се дава следната оценка за българският павилион на световното изложение „Експо’70” в Осака: „Гладките фасади, фино разграфени с мрежата на шпросните, препращат към високотехнологичната архитектура на „хай-тека”. Архитектурата на павилиона е изпреварила с десетилетие нашата практика.” („Шпросна”, също „мулион”, е вертикален разделител на прозорец, неподвижна и неразделна чест от касата му. Изработван е най-често от дърво, камък и метал. В съвременните типове прозоречна дограма е от алуминий.) Действително, днес подобни сгради, построени от стъкло и алуминиеви сплави се срещат под път и над път. По-интересно е обаче, че подобна пирамида от стъкло и метал, придружена с три по-малки такива, през 1989 г. е поставена като вход на прочутия музей Лувър в Париж. Идеята и проектът са на знаменития архитект Йо Минг Пей (Ieoh Ming Pei )- американец от китайски произход (китайското му име е Bèi Yùmíng). Разликата между българските и френските пирамиди, е, че нашите са тристенни, а в Лувъра са четиристенни. Входът на Лувъра в Париж (изглед отпред) Входът на Лувъра в Париж (изглед отзад) Твърди се, че пирамидата-вход на Лувъра днес е един от символите на Париж. И България, можеше да има подобен атракцион, но навремето явно е липсвало достатъчно воля. Така е с много интересни факти от времето на социализма, които днес биха имали не малка историческа стойност. Любопитно е, дали Йо Минг Пей е бил на изложението в Осака през 1970 г. и дали от там не е заимствал идеята си за входа-пирамида. Сходният вид на снимките от входа на Лувъра, с картичката с българския павилион (особено хората отпред), навяват на такива мисли. Но дори и да не е така, имаме основание да се гордеем с нашия павилион и да се опитваме да популяризираме неговият вид - макар и вече само виртуално. Да покажем на французите, че сме ги изпреварили в пирамидалния дизайн. Пък и не само тях. Нали Пей е хем американец, хем китаец. В Китай също е направил подобна пирамида. Тя е на входа на една от станциите на метрото в град Shenzhen. Но и тя е едва от 2004 г. Exit J of Shi Jie Zhi Chuang Station, Shenzhen Metro. Replicas of the Louvre Pyramid.