К.ГЕРБОВ

"Катерещите способности на повета се дължат на гъвкавото разклонено възлесто стъбло и дългите дръжки на листата му. Тези дръжки са особено чувствителни и щом се докоснат до даден предмет се увиват около него." Вече мога да илюстрирам този момент от развитието на повета. На следващите снимки се вижда как растението образува нещо като рибарски или моряшки възли, с които се закрепя към съседно по-здраво стъбло. Това може да бъде храст или дърво, както е на първите три снимки. Клончетата, около които са се увили младите листни дръжки, са на една черница - виждат се и още неузрелите плодове. Особено сложен е „възела”, „изплетен” на третата снимка. На последната снимка имаме „авто” закрепване. Покълващите листа са се увили около вече развило се друго стъбло на растението.

Отново дойде време за разхладителни снимки. За тази една година успях, все пак, да посетя още четири фонтана-шадравана. Първият е добре познат: той е пред бившите Централни минерални бани. Следващият фонтан е в парка „Владимир Заимов”. Снимал съм само от едната страна, защото обектът, гледан от другата, имаше на заден план някакви неразгънати пластмасови надуваеми атракциони. Грозен ми се видя фона и не снимах от тази позиция. И двата показани фонтана са добре известни на столичаните, че и на гостите. По-малко хора, обаче, знаят за шадравана в градинката, която е близо до „Петте кюшета”. Вижда се, че оформените като големи чаши елементи на фонтана, са предпочитани от гълъбите, за да утолят жаждата си и си починат на спокойствие. Това дава допълнителен колоритен елемент в снимките : Последният фонтан го открих случайно. Наложи се да посетя болницата „Токуда”, а той е до портала. Не е на болницата, а на фирмата, която се помещава в сградата, зад фонтана. Тук интересна е стъклената стена на сградата, която по-интересен начин отразява сградите и природата пред нея. Ако се загледате във втората снимка, ще видите фонтана, отразен многократно в стъклата. Вижда се даже и фигурата на фотографа, и то два пъти. На практика това е първият частен фонтан, който съм заснел. Вероятно такива има доста в „именията”, които наскоро бяха заснети от хеликоптери и показани по телевизията.

Ами без Р, името в инокативния кръст става Пейо или Петйо. Какъв ти Аспарух, какви ти пет лева! Лошото е, че няма никаква академична българска история. Всеки историк иска да смае българина с измислени факти, каква мощна империя била средновековна България. Пък тя най-често е била наричана Загоре, а българите мизи, защото през по-голяма част от съществуването си са заемали Долна Мизия. Даже и турците са запомнили, че България е само в чертите на днешна Северна България. Оттам и възрожденския оксиморон, че България включвала България, Тракия и Македония. Впрочем така е на всички европейски карти от това време. Пламен Павлов е напълнил последната си книга с български съкровища, всичките от които са извън България: Перешчепина, Вознесенка („орелът на Аспарух” пише под картинката), Наги Сент Миклош, Врап. Все български били. България граничи с българи и български съкровища. Явно ние, дето сме още тук, сме някакво недоразумение.

Да, действително на копието на орела ги няма тези детайли. Това означава, че на чалга-професора Божидар Димитров са пробутали чалга-експонат. Трагичното в случая е, че новинарите са написали „Дариха на НИМ орела на хан Аспарух”. Значи и националния ни музей е чалга! Че къде се е скрила тогава академичната наука? Аз трябва да се извиня, че в първия си пост добавих снимка на орела, но в бързината съм попаднал на копието. В това отношение авторът на проекта на плакета „1330 г. Българска държава” добре е предал оригиналния монограм: много добре се вижда Р-то на него. Сега, след като копието е вече в НИМ, чакаме някой да измисли историята, с която да обясни кога си е загубил орлето Аспарух: на път към България или на връщане? Дали пък след като е основал България, той не е поискал да се върне обратно в родината и дали с него не са си тръгнали и останалите българи? Това дето Станчо Ваклинов е написал, че в българска апокрифна летопис от ХІ в. (?) се говорело за първия български владетел и основател на Дунавска България, който загинал във война с измаилтяните (?), можело да се отнася за Аспарух, не е съвсем точно. Във въпросната летопис цар Испор загива от измаилтяните на Дунав, а Вознесенка е на Днепър, в Запорожието. Освен да се е връщал пак във Старата България, няма какво да е правил Аспарух чак там.

Преди да бъде затворена темата, да покажем все пак за какво става дума: Кой може да гарантира, че след каквато и да е реконструкция или събаряне на паметника, на негово място ще се появи нещо поне толкова внушително и представително? Особено при днешното насипно състояние на държавата България, където всеки е срещу всеки.

През 1991 г. издадохме филателна поредица „Космос” на тема „10 години космически совалки”: шест марки и блок. Сюжетите са доста стилизирани, явно художникът не е имал подходящи снимки, но пък темата е изчерпана изцяло. Освен американските, е показана и съветската совалка. На „Атлантис” са посветени две марки, мисля, че и на блока е същата совалка. Загатнати са и някои моменти от конкретните задачи,които са изпълнявали совалките през първото си десетилетие. Нещо като „малка филателна космическа енциклопедия”.

Първо ще видите няколко снимки, каквито най-често фигурират по страниците на вестниците в рубриките „Рибар на седмицата”. Само че, моите са във варианта: „Като няма риба, и ракът е риба!” Не съм хванал в кадъра рибаря - на неговия улов се радват разхождащи се в парка пенсионери. Ракът е най-големият, който съм видял и заснел в Южния парк. Рибите очевидно вече са на свършване, но раците в езерата на парка изглежда са се развили добре, та често се улавят на въдиците. И те, като рибите, се хващат на примамката от червей или хляб. Аз връщам хванатите раци обратно, след като ги заснема. Виждам, че така правят и другите рибари. С един два-рака, каквито най-много се хващат след един риболов на езерата, не си струва човек да се занимава с тях. Ето няколко рака, уловени от мен. На втората снимка се вижда влакното на въдицата: ракът е захапал здраво кукичката и за откачването й се иска известно търпение. На третата снимка ракът, пребивавал на сухо, все още се ориентира къде е. След което следва рязко дръпване назад (рачешката) и изчезване обратно в езерото. Естествено, че се опитах да се осведомя, що за стока съм уловил, но съм разколебан относно крайния резултат. Двата европейски рака Astacus astacus и Astacus leptodactylus много си приличат. Първият обичал повече чистата речна вода и имал по-широки щипки. Вторият живеел в блата и езера и бил по-голям. Понеже няма как точно да сравня раците със снимките, защото на последните не личат пропорциите, реших, че раците в Южния парк са Astacus astacus. Вярно, те живеят в езера, но в тях са дошли явно от реката, която тече на 5-10 м от езерата.

На 5 юли 2011 г. се навършват 132 години от създаването на Министерството на вътрешните работи. На 5 юли 1879 година Княз Александър Батенберг подписва Указ №1 за създаване на Министерство на вътрешните работи и назначава Тодор Брумов за министър на вътрешните работи, министър на просвещението и за първи председател на Министерски съвет. От 1992 година 5 юли е официален празник на служителите от вътрешното ведомство. http://news.bgnes.com/view/934795 Както се вижда, във въпросния указ не се споменава за създаване на Министерство на вътрешните дела (МВР), а за назначаване на министър на вътрешните дела. На практика с указа съществуващия Отдел за вътрешни дела се преобразува в министерство. А самият отдел е учреден от княз Дондуков-Корсаков. В том втори на Енциклопедия България в статията за Пьотър Гресер е коректно записано: „През май 1878 г. е назначен за управляващ (министър) на отдела „Вътрешни работи” при Съвета на управлението на руския императорски комисар в България.” Не си познаваме историята. Изглежда защото не ни „уйдисва”. Ама и със събарянето на паметници няма да успеем да я „поправим”, защо си е история, а не писано от този или онзи. МВР (полицейско управление) в България има откак руснаците влизат в страната, за да я освободят от турците. Даже по време на Учредителното събрание са използвали и СРС, за да следят неговата работа.

Става дума за „нови”, т. е. модерни пушки-иглянки. Иначе у населението е имало шишанета и кремъклийки. Минко Марковски пише, че „в селото ни (Троян) има до две хиляди души способни да носят оръжие, което си и имат, и то е шишенета с камъни и гладки пушки едноцевки”. В интерес на истината, не съм много наясно с оръжейната техника от онова време.

Всред записаното от Васил Левски в личния му бележник, на с. 68 фигурира: „1871. От ноемврий 25-ий захващам да водя точна сметка от дека какво зимам и за какво ги давам” (посочена е номерацията на страниците, направена от Д. Страшимиров с червен молив). Очевидно това не е инцидентно хрумване на притежателя на тефтерчето. Той от средата на 1870 г. е в България, защо едва година и нещо по-късно е решил да почне да си води сметка за получените и похарчените пари? Можем да отчетем, че действието изглежда донякъде позакъсняло, но едва в началото на есента на 1871 г. революционната организация на Васил Левски всъщност започва да придобива по-отчетливи контури. В края на септември тя вече има установено име: Централен български революционен комитет. Има и устав, който определя организационната й структура и задълженията на участниците в нея. И все пак, защо паричният отчет е започнат от Левски, не, да речем, от последните дни на септември 1871 г., когато в лозята край Ловеч е проведено голямо събрание, на което е учреден самият комитет, одобрен е уставът на организацията, избран е Централен комитет? Възможно обяснение може да ни даде обстоятелството, че в края на ноември 1871 г. в Ловеч е проведено отново събрание на Централния комитет. Основна точка в него е разглеждането на дейността на дошлите в България помощници на Васил Левски - Димитър Общи и Ангел Кънчев, които искали да работят самостоятелно, а не да обикалят заедно с Апостола. Съгласно сведението на присъствалия на това събрание Анастас поп Хинов, решило се тримата да обикалят поотделно, а други двама членове на комитета - Сава Младенов и Васил Йонков - Гложенецът, да обикалят заедно. Виждаме, че в тефтерчето на Левски са отбелязани пари, дадени именно на споменатите членове на комитета, като често се посочва и името на Димитър (Дидьо) Пеев от Голям Извор (Сюлейманоглу Дауд), наричан Пощата. За него собственикът на бележника на с. 64 е записал: „1872 ян[уари] от 16 влиза в работа Димит[ъ]р от Сюл[ейманоглу] Дау[д], оставям го за другар при мене.” Такъв помощник е бил и Стоян Костов Пандурина, който по-начало бил изпратен от Тетевенския революционен комитет за телохранител на Левски и сметките по това е поел самият комитет. От тефтерчето се вижда, обаче, че за изпълнението на някои поръчки му е плащал и сам Апостолът. Едно разминаване на сведенията не ни дава възможност категорично да кажем, че на същия 25 ноември 1871 г., когато Левски започва да записва какво взема и какво дава, е проведено и въпросното събрание за приемане на решение за самостоятелната дейност на ръководителя на ЦБРК и помощниците му. Но пък има податки, че е възможно решението за записване на сметките, да е инспирирано от събранието. Нека да обърнем внимание на по-важните сведения. В бележника си на с. 68 веднага след отбелязването, че „от ноемврий 25-ий захващам да водя точна сметка...”, Левски е записал, че на същия ден в Ловеч „от Ангела... коги да отиде в[ъв] Влашко” е получил 235 гроша. Пак на 25 ноември 1872 г. Левски е написал и писмо, което се отнася именно до заминаването на Ангел Кънчев за Букурещ. Според протоколите на турския съд Анастас поп Хинов на два пъти казал при разпитите, че за събранието, където било взето решението за самостоятелна дейност на Общи и Кънчев, бил извикан от Плевен в Ловеч лично от Ангел Кънчев, който обаче не присъствал на самото събрание, защото бил изпратен „отсреща”. Според двете сведения излиза, че събранието за решаване на съдбата на Общи и Кънчев е станало след заминаването на последния, т. е. след 25 ноември 1872 г. Димитър Общи, обаче, обяснява пред турския съд, че на събранието, на което се взело решение той и Кънчев да работят поотделно от Левски, Кънчев не само че присъствал, но и той самият повдигнал въпроса. Това поставя под съмнение сведенията, дадени от Анастас поп Хинов. Вероятно той греши. Все пак не е логично Кънчев да го извика, пък да не присъства на събранието? Нали на това събрание се е решавал негов, на Кънчев въпрос. Логиката ни насочва към вероятността на 25 ноември 1875 г., когато Ангел Кънчев е заминавал за среща с Любен Каравелов в Букурещ, да е проведено и събранието, на което се е изяснила бъдещата дейност на основните функционери в ЦБРК и това е накарало Апостолът да започне да води финансов отчет на организацията. Сметки на разходите и приходите за времето от 25 ноември 1871 г. до 6 април 1872 г., по записките в личния бележник В архива на Васил Левски има няколко сметки, които съпоставени със съдържанието на личния му бележник, сочат, че ръководителят на ЦБРК е направил подробен финансов отчет за дейността на организацията за времето от 25 ноември 1871 г. до 6 април 1872 г. От бележника се вижда, че Апостолът е сборувал отделните сведения (пера) за разходваните пари, записани след с. 68, на която е отбелязано: „от ноемврий 25-ий захващам да водя точна сметка...” Сборът от с. 69 нараства на всяка следваща страница, като на с. 84 завършва с цифрата 8256 гроша. Към нея са прибавени още 2148:20 гроша, за които е обяснено, че са: „от отзад записаните дето съм давал”. Това са сумите отбелязани на с. 61, 62, 64, 66 и 67. Така е получен сбора от 10404:20 гроша. На страницата преди тази сума, която е с. 83, е записано: „6 апр[ил] тръгвам за във Влаш[ко]”. Посочените обстоятелства дават основание да се приеме, че в бележника на Васил Левски от с. 69 до с. 84, както и на посочените с. 61, 62, 64, 66 и 67, са записани разходите, които той е направил за периода от 25 ноември 1871 до 6 април1872 г. Личен бележник на Васил Левски, отляво-надясно: с. 68, 69, 83, 84. Същите сведения за разходите намираме отбелязани и в три сметки, от които най-обобщена, но всъщност и най-стегната, както и най-показателна за оформяне на крайния финансов баланс на ЦБРК, е тази, носеща номер 75 в изданието с документите на Васил Левски от 2000 г. Останалите две сметки, които са документи № 43 и № 48, са предварителни. Документ № 75 Отделните позиции, изброени на първата страница на документ № 75, са: „42 на Стоян Войвода 126 на Стоян Войвода и на Д. Пеев: от Царацово до Карлово, защото ги пратих с кираджия 162 на Сюлейманоглу Даудовата Поща: кога докараха конете, донесоха и законите 464:20 на В. Йонкова 294 на Д. Пеев Поща 624 на С. М[ладенов] и В. Йонко[в] 515 за осигурявание тайни къщи 182:20 разноски в тайните къщи 55 за облекло на Д. Общ[и] 744 на Д. Общий 296 на Д. Общий: кога доде от Влашко; освен другите, тия съм земал на заем, и платих ги. 70 мое за обувки от 1870 вехт борч 668 мое за облекло 158 на Ан. Кън[чев] за шаяк за пан[талони] и чорапи 210 на Васил тетевенецът 38 за тескерета 262 на С. Млад[енов] 211 такъми за конете 125 на Тракийската Поща 65 на троица от Сюлейманооглу Дауд: виках ги за работа 3150 купих хатът 210 револвер 54 изгубих 200 купих шишене 63:50 за барут, цици, ключ, книги и пликове 140 за пощите кога да свикат предста[вителите] 40 за каик през Влашко.” Очевидно това са сумите, които Васил Левски е дал по съответното перо (извършване на дейност или закупуване на предмет), като някои от разноските са обединени. Например, в „за облекло” са включени отделно записаните в бележника: „една антерия”, „чифте копчета за риза” и пр. След изброяването на по-крупните разходи, Левски ги е събрал и е получил сумата 9162:50 гроша. Към тях е добавил 1235:30 гроша, които отново са сбор от по-дребни суми, и включват: „разноски с конят заедно кога с двама, кога с трима - сами не съм бил; с други дребни разноски”. Крайният сбор на разходваните пари е 10404:35 гроша. На гърба на листа със сметката от документ № 75 Апостолът е направил още един сбор: „6306 + 3243 + 1358 от Ваня [Драсов] тук + 427 Саву [ви] и В[асилеви] + 235 А[нгел] К[ънчев] + 1054 от Ваня [Драсов] тук +10570:20 в[ъв] Влашко = 23193:20 гроша”. От тази сума е извадил 1560 гроша за вестници и получения резултат е записал така: „21633 гр[оша] внесени в ръцете ми”. Отстрани на гърба има допълнителна сметка, от която се вижда, че отбелязаната в сбора сума „10570:20 във Влашко” са всъщност парите, които Левски е имал в наличност и е взел за във Влашко, за да покрива паричните разноски по време на престоя си в Букурещ през април-юни 1872 г. Останалите числа във втория сбор са суми, които ръководителят на ЦБРК е получил по различно време и от различни хора. Откриваме ги отбелязани в предварителните сметки, като най-ясно те личат в документ № 48. Там се вижда, че Сава Младенов и Васил Йонков са предали на Левски 427 гр., касиерът в Ловеч - 1358 гр., пощата Д. Пеев - 3243 гр. и Ангел Кънчев - 235 гр. Сумата от 6306 гр. са пари, които Левски е получил лично, направо от частните комитети. От с. 93 в бележника на Левски става ясно, че парите, възлизащи общо на 6306 гроша, той е получил основно от революционните комитети в Етрополе, София, Тетевен, Осиковица и Гложене, като към тях са прибавени („приведени”) парите от комитетите във Видраре и Голям Извор, записани на с. 96. Пак там е отбелязано, че 3243 гр. Апостолът е получил на 18 февруари 1872 г. от „пощата” Д. Пеев. На с. 68 пък е записано, че 235 гроша Ангел Кънчев е предал на 25 ноември 1872 г. (както бе казано вече). При отчитането на последната сума от 235 г., като че ли има грешка, защото тези пари са отбелязани два пъти: самостоятелно и включени в сумата 6306. Нито една от трите сметки от документи № 43, 48 и 75 не е датирана. Но едва ли подробностите около датата на съставяне на тези сметки са толкова съществени. По важна е констатацията, че те се отнасят за времето от деня, когато са определени функциите на основните функционери на ЦБРК - до заминаването на Васил Левски за участие в общото събрание на БРЦК в Букурещ през1872 г. Възможно е първите две или и трите сметки да са правени с оглед оповестяването им на общото събрание в Букурещ, което може и да е произтекло. Интерес в горната информация предизвиква констатирането на любопитния факт, че касиер на „комитета” е бил Иван Драсов. Това се вижда от двата текста за получена сумата от 1358 гроша. В единият случай четем „от Ваня тук”, в другия - „дава ми касиеринът в Ловеч”. В случая явно става дума за Ловешкия революционен комитет, чиито основни функционери са били формално считани и за членове на Централния комитет (самия ЦБРК). Събраните от частните комитети пари, Левски е предавал на касиера на Ловешкия комитет и от него е получавал суми, когато е трябвало да заплаща направените разходи. Това се вижда от две бележки в тефтерчето. „Предавам на Алилаа Селевли [комитета в Ловеч] пари гр. 2443:1/2”, четем на с. 57. Сумата се равнява на около 22 турски лири. Какви са били точно парите, откъде са получени, както и разчетите, довели до крайната цифра, може да се видят на втория форзац на бележника (с.1а). На с. 58, пък е отбелязано разходването на част от внесените пари. Бележката там е: „От Алилаа Селевли зимам от 105 ли. тур. - 6: л / от 91 наполеона - 8”. Т. е. Левски е взел от касиера 6 турски лири, всяка равняваща се на 105 гроша, и 8 наполеона - всеки от 91 гроша. На с. 94 виждаме същите пари записани като: „взел съм от касиерът 6 л[ири] т[урски] - 630 и пак 8 напол[еона] - 728”. Сборът на тези числа дава точно 1358 - сумата записана като „от Ваня тук”. В документ № 75 виждаме, че Левски е получил от „касиерина” Иван Драсов освен тези 1358 гр., които са отбелязани също в документи № 43 и 48, още 1054 гр., които са записани само в документ № 75. Което оправдава предположението, че сметката в този документ има заключителен характер. Интересното е, че тези 1054 гр. плюс другите 1358, взети пак „от Ваня”, дават приблизително сумата, записана на с. 57 като „предавам на Алилаа Селевли”. Сметката от документ № 75 можем да обобщим така: от 25 ноември 1871 г. до 6 април 1872 г. Васил Левски е направил разходи за себе си и своите помощници в размер на 10404:35 гроша. И е имал в наличност пари (турски лири, бели меджидиета и др.) на обща стойност 10570:20 гроша, които е взел със себе си за разходване във Влашко. Сборът на двете суми дава право на Левски да запише, че през ръцете му са преминали 21633 гроша, които той приема като: „внесени в ръцете ми”. Докато парите, предназначени за общото събрание, са били реални, разходваните суми едва ли са били съвсем точни. Апостолът в последният момент е натъкмявал някои сметки в личния си бележник: нещо е задраскано, друго добавено, трето преместено (например, сумите записани на с. 97-98 и 101-106 са отчетени към тези, от с. 69-84). Всичко това е направено с мастило, също както бележката - „6 април тръгвам за във Влашко”, на с. 83. Сумирането на отделните разходи в тефтерчето е пак с мастило, докато правените по-ранни бележки са записани с молив. Както бе отбелязано, получената сума от сборуването в бележника, направена след поправянето с мастило и записана на с. 84, е 10404:20 гроша. Вижда се, че разликата от двата разчета - в бележника и направената в документ № 75 - е само 15 пари. Което дава основание да приемем, че това са били реалните разходи за посочения период. Приходите пък, като е извадена сумата, изпратена за доставяне от Букурещ на вестниците „Свобода” , са били 21633 гроша. (При изчисление на сметката в документ № 43 Левски получава разходи в размер на 10530:5 гр. Крайният сбор от тази сметка е записан също и на с. 95 от тефтерчето му.) Сметка на разходите, направени във Влашко от 11 април до 1 юли 1872 г. Васил Левски е направил и две сметки за парите, изхарчени във Влашко, докато е пребивавал там, за да участва в работата на общото събрание на ЦБРК, преименувано тогава според устава на БРЦК. По-представителен вид има сметката, отбелязана като документ № 146 в сборника „Документи”. Документ № 146 На първата страница на сметката от документ № 146 Левски е отбелязал следните разходи: „540 пушка от отзад дето се пълни без куршуми 774 пушка от отзад дето се пълни с куршуми 100 и раковете й (?) 124 пушка белгийска с един огън с байонет 434 сабя 540 два дългогледа 62 компас 66:28 ци[а]нкали[й] и писалки 463:22 за законът бели книги, и червени корици, фигурите и книги за билети 256 за вехтият и новият печат 44 на две жени за пренасяние нещата 96 за военни правила сръбски 9 за изтривание [на] пушка, която опитвах, а я не купих 33 книги за окръжни писма, и книги за Ц. К. 1480 за букви на печатницата, с които ще се печатат само наши работи 652 за вес[т]ници Сво[бода] 18 копие мастило 175 мой за ризи, бели гащи, ботуши и вратовезка 10:5 мой за подкърпование обувките ми 96 мой за балтон 60:5 за вапор 65 за каруци от скелята до градът и от градът до скелята 27:4 за железница 21 ятак парасъ 96 на изпаднал родолюбец, който ме е помагал парично няколко пъти 10 на други народен изпаднал 20:32 милостиня вънкашна 36 за пране мой 375 за ядене от 11 апр[ил] до 1 юлия освен великденските разноски 84 за три дни по Великден и в денят на св. Кирила и Мет[одия] и още едно веселие, коги замина лясковския предс[тавител] 89:14 извън [в]сичките разноски, дребни разнос[ки] и почерпование с приятели 96 за шев на формата.” След като прави събиране на всички разходвани суми (харчове), Левски записва: „6853:30 - [в]сичката сума - похарчено в[ъв] Влашко от л[ири] ту[рски] 62 гр[оша]”. Тук има нещо неясно, защото турската лира в другите сметки на Левски е отчитана по 104 или 105 гроша. Това се вижда и от сметката на другата страна на същия лист. На гърба на горната подробна сметка, има друга, направена с мастило. Тя е доста объркана. Най-отгоре стои: „Турски пари похарчовам в[ъв] Влашко”. От писаното надолу се подразбира, че Левски във Влашко е разполагал с: „от л[ири] ту[рски] 104 гр[оша] -11495:30 [гроша]”. Над този запис е написано: „турски”. След сумата 11495:30, със знак минус е записана цифрата 6853:30, над която стои: „влашки”. Последната цифра е точно, колкото са парите, отчетени по сметката в документ № 146, но действието с изваждането не се вижда да е завършено. Затова пък от сумата 11495:30 гроша, са извадени 1560, които са дадени на Любен Каравелов за абонамент на в. „Свобода” (за 13 поредни броя). И като е отчетена загубата от курсовете на турската лира и белите меджидиета при размяната им, се е получило числото 10082:10. Това трябва да е именно сумата в гроша, които Левски е похарчил във Влашко, без абонамента за вестниците. Както се подразбира, сметката за разходите във Влашко Левски трябва да е направил при завръщането си в България не по-рано от 1 юли 1872 г. От позицията „375 - за ядене от 11 апр. до 1 юлия” се вижда времето, през което са направени изброените по-горе разходи. Вероятно в изнесеното до тук, следенето на написаното в бележника на Левски и в неговите сметки ще измори някои от читателите и те ще се откажат да проследят подробностите. Още повече, че поправените позиции и цифри явно са нагласявани. Затова нека да направим обобщение: определянето на сумите за приходите и разходите, показва, че числото на първите съставлява: около 10404:20 гроша, похарчени в България, и около 11495:30 гроша, похарчени във Влашко. Общата сума е около 21899:50 гроша. Вижда се, че разходваните от Апостола пари за периода от 25 ноември 1871 г. до 1 юли 1872 г., са дори повече, отколкото парите, които той е записал като получени за същия период: „21633 [гроша], внесени в ръцете ми”. Констатацията е категорична: след завръщането си от Букурещ Апостолът на практика е похарчил всичките събрани дотогава комитетски пари! Това го признава и сам той в първия ден след завръщането си. На 2 юли 1872 г. Левски пише писмо до Кирияк Цанков, в което го уведомява: „Днес останал съм без жълтичка и съм в големи мъки”. Сметка на приходите от 25 януари до 1 юли 1872 г., отчетени с квитанции Документ № 66 Васил Левски е решил да „засече” получените от различните места пари, като ги сметне по квитанциите, които е издал за тях, когато ги е получавал. За периода 25 януари - 1 юли 1872 г. той е направил такава сметка на получените пари от комитетите и отделните членове на тези комитети, за които пари той е издал разписки. Почти всичките тези разписки са запазени. В споменатия том „Документи” има показани факсимилета на общо 43 броя отрязъци от кочанни квитанции на ПРИВРЕМЕННО БЪЛГ. ПРАВИТЕЛСТВО, съхранявани в Историческия музей в Ловеч. Това са частите (отрязъците), които остават у получателя на парите. Квитанции В графите „Общи” и „Частни” на сметката от документ № 66 виждаме записана всяка сума, получена от частен български революционни комитети (Ч.Б.Р.К.) или от отделен неин член. Например, на горната фигура се вижда кочанна разписка № 18, издадена на 14 февруари 1872 г., за получени чрез Димитър Общи 105 гроша, т. е. една турска лира, от Ч.Б.Р.К. в София. Парите от такива квитанции са записани в графата „Общи”. В другата графа „Частни”, са отбелязани получените пари от отделни конкретни лица, които за секретност са били записвани не по име, а с условни номера. Има някакви пари получени от Васил Йонков, както и споменаваната вече сума от 6306 гроша, които Левски е получил лично от комитетите, преди да бъдат направени ръчно отпечатаните квитанции. Апостолът ни уверява, че за тези пари също бил издал „ръцеписни билети”. В документ № 66 основната информация отпред гласи: „[За] сичките 24456:15 [гроша] давам билети”. Отзад е пояснено: „1872 от януа[ри] 25 до 1-вий юлия. Приемам в билети и на право мен донесени.” Това, че разходите в изчисленията на Васил Левски излизат малко по-малко от парите, получени според квитанциите, само потвърждава, че той не е успял да запише всичките конкретно направени разходи (особено във Влашко). Като вземем под внимание собствените му думи, че на 2 юли 1872 г. е останал „без жълтичка”, то основният извод е, че Васил Левски към 1 юли 1872 г. е похарчил всичките пари, които са му били дадени дотогава. А те са съставлявали около 25000 гроша. Неодобрението от финансовата политика на Левски води до разцепление в БРЦК Обобщените резултати от финансовите разчети, записани лично от самия ръководител на ЦБРК (след отпечатване на устава на комитета през юни 1872 г. и сдобиването на Левски с нов печат, паралелно започва да се употребява и наименованието БРЦК), изглеждат така: „21 633 гроша броени в ръцете ми”, „сума 10 399 гроша, щото похарчовам” [за издръжката на организацията в България], „турски пари похарчовам във Влашко... 10 082:10 гроша” [за разходите по време на общото събрание]. Свеждането на капитала на комитета до нула е съпроводено с началото на разпада на БРЦК, уж консолидиран след общото събрание в Букурещ. Към времето, когато прави балансовите сметки, Левски се е считал за пълновластен лидер. Затова и пише: „внесени в ръцете ми”, „за всичките давам билети”, „похарчовам”. Той е бил не само главен касиер, но и сам е решавал за какво да се харчат събраните пари. Освен себе си Васил Левски е издържал още: Димитър Общи (до започване на самостоятелната му дейност през януари 1872 г.), Ангел Кънчев (до смъртта му), Стоян Пандурин Войводата, Дидьо Пеев Пощата, Васил Йонков Гложенеца, Сава Младенов, Васил Петров Тетевенеца. Част от харчовете са били не дотам обосновани, меко казано: „дадени с лека ръка”. Например, Дидьо Пеев пред турския съд разказал, че по искане на Дякон Левски и нареждане на комитета в Голям Извор, отишъл заедно с гложенеца Васил Йонков в Ловеч и останал три месеца на мястото, избрано от Дякона за тайна къща, на негова услуга. Няма сведение Пеев да е извършвал кой знае каква дейност по време на този престой, освен, че на няколко пъти носил писма до Троян и Тетевен. Разпращането на окръжното писмо от 17 януари 1872 г. до Търново, Лясковец и пр. частни комитети, пък, е струвало 624 гр. (с. 66 от тефтерчето). На 16 януари Левски възлага задача на Дидьо Пеев, като му дава и 120 гроша: „за харч да остави на къщата си” (с. 64 от тефтерчето). Любопитен е фактът, че Васил Левски се завръща от общото събрание на БРЦК в Букурещ, снабдил се добре с оръжие, униформа и други „войводски” атрибути, но само за себе си. За сподвижниците си като „армаган” носи вестници „Свобода”, окръжни писма, червени устави и квитанции за събиране на пари. В писмо до Любен Каравелов, след завръщането си от Румъния Апостолът пише: „Моля ви, да задлъжите Панова или Ячо, тий знаят дето купих пушката да им дадеш пари да ми вземат за пушката още петстотин фишека и машината, дето щеше да ми я направи французинът да си пълня сам фишеците и петстотин празни фишека... За всичко дайте парите, ако ли нямате вие, то моля г-н Ц[енович] или Спира да дадат за мене на заем, не за много, до два месеца ще им ги внеса, защото още се занимавам в работа, та не съм още писал на частните комитети да ми ги внесат.” От това писмо директно се вижда, че събраните от частните комитети пари, Левски е използвал, за да купи оръжие за себе си. Заради изхарчването на парите, без да се допитва до събралите ги, срещу Левски възроптават Димитър Общи и Анастас поп Хинов. Мерсия Макдермот, като се включва в хора на историците, които при конфликтите на Апостола с другите членове на БРЦК, вземат страната на първия и обвиняват другите в недоброжелателност, коментира: „И на двамата [Общи и Хинов] липсвали широтата на погледа, а и нравственият ръст да приемат някаква критика и да обуздаят чувствата си за гордост до допустимите граници. Докато Общи се самозадоволявал чрез всевъзможни своеволия из Орханийски окръг, Атанас уталожвал жаждата си за отмъщение чрез една злорада и недостойна клеветническа дейност. Той обвинявал Левски в лъжи, в стремеж да стане диктатор, в злоупотреба с паричните средства на комитетите, като оставал по три-четири месеца на едно място и произволно живеел от обществения фонд и пр. Той написал на Левски едно злобно писмо в този дух, в което изброява неговите мними злоупотреби...” След което Макдермот привежда отбрани редове от писмото, като пропуска да отбележи важния укор, отправен към Левски, че той харчел комитетските пари, без реално да дава принос за попълването им, тъй като за последното от началото на 1872 г. вече са се грижели Димитър Общи и Ангел Кънчев. Макдермот иначе добре е забелязала и точно отбелязала, че „общественият фонд”, действително е харчен по едноличното усмотрение на ръководителя на ЦБРК. Ето какво е написал Анастас поп Хинов на Васил Левски през юли 1872 г., след завръщането на последния от общото събрание на БРЦК в Букурещ: „но ако да беше жив А[нгел Кънчев], то всичко щеше да излезе наяве. Но занапред пак няма да оставим така [работата] с Д[имитра Общи]. Кривото трябва да го поправим. Аз с него ще отида в Бу[курещ] при К. В. [Каравелов] и ще му разправим всичко. Няма яма пари, и да се стои на едно място по 3-4 месеца и да се яде. Знаете добре, че и пчелите до едно време отдават чест на бръмбарите, а после им изсичат крилете, като видят, че само наготово ищят да ядат. Укоряваш Д[имитра], но нямаш ни едно право. Той ти принесе пари, а не ти нему. Но знаеш, че пак сме ние причина. Ако да бяхме слушали тебе, щеше и до днес да стои [Димитър] на хана [в Правец] и така - сбогом всички приятели!...” В случая Анастас поп Хинов е прав. В последния от цитираните редове той визира нежеланието на Левски да разреши самостоятелна дейност на Димитър Общи. А от документите (най-вече от запазените квитанции) се вижда, че основните суми пари, дадени на Левски, са били събрани именно от Димитър Общи. Предадените 3243 гр. от Дидьо Пеев са били събрани всъщност от Общи. Той е развил усилна дейност в районите на Орхание, Тетевен и София. Квитанциите показват, че събраните пари са най-вече от там. Пак от там са единствените чорбаджии, станали членове на революционните комитети и внесли значителни суми за подпомагането им. По време на разпита на Левски пред турския съд в София, при очната ставка с него Общи заявил, че собственоръчно му донесъл и предал двадесет и пет хиляди гроша за купуване на оръжие. Левски не отрича факта, а само подхвърля, че парите уж били изпращани в Букурещ, но били за разноски, а не за оръжие. Че никакви пари не са изпращани на Букурещ, освен за вестници „Свобода”, се вижда от сметките за разходите. Не всички революционни комитети в Западна България са били основани от Левски. Много лековерно писалите биографиите на Апостола са зачерквали дейността на Димитър Общи като самобитен организатор, милеещ за освобождението на България, като са му лепвали епитетите „самонадеян”, „непослушен” и пр. Слизането до финансовата кота „нула” след двегодишната дейност на Васил Левски в България, всъщност е провал на неговата идея и мисия да вдигне въстание в страната, като събере пари от живеещите там българи, закупи оръжие, внесе го в България и обучи достатъчен брой бъдещи въстаници. Изглежда след общото събрание на БРЦК в Букурещ Апостолът е очаквал от там да получи някаква финансова помощ. Разочарованието си от несбъдването на това желание, той изразява в писмото си от 25 август 1872 г. Получил след дълго чакане писмо от Каравелов, който му писал на 26 юли, Левски нескривайки очакванията си, отбелязва: „Работата ви добра, а пари няма.” И добавя, като оправдание за своята дейност: „Това е и от нас, едвам досега се е посрещало разноските и твърде малко за друго.” В последните думи, обаче, виждаме един нов момент. Оказва се, че парите, събирани до тогава уж за закупуване на оръжие, в действителност са били похарчени за издръжка на Левски и неговите помощници. Единственото закупено оръжие с тези пари, е неговото. Този факт изглежда е разбран от сподвижниците на Апостола и те започват да се отдръпват от него. Както пояснява след време Димитър Пъшков: Димитър Общи се обявил за самостоятелен организатор и прекъснал отношенията си с Левски; Анастас поп Хинов също прекъснал отношенията си с него и Ловешкия комитет и се присъединил към Димитър Общи. Изглежда сам Левски е останал разочарован от постигнатите финансови резултати, та прави опит да организира общо събрание в България, където да изнесе отчета си и обясни позициите си, вероятно в характерния за него стил, че всичко се прави „по народна воля”. Идеята за събрание, обаче, не среща подкрепа. В една недатирана чернова на писмо до неустановения комитет в „Куртооглу Саали”, писана след завръщането на Васил Левски от Букурещ, се обещава: „С второ [писмо] ще ви се яви за доходите и разходите на Ц. К.” Най-вероятно именно в изпълнение на тази набелязана цел ръководителят на БРЦК в България се заема да направи пълна равносметка на паричните потоци, включвайки и разходите във Влашко. Със същото писмо Левски открива и кампанията - всеки да си плати оръжието. За това и отбелязва: „Нужно е всеки член отсега да се приготви, т. е. да даде пари по за една иглинячка... Това вече събираме от всяко място, за да видим в брой колко ще се съберат и да се отиде да се поръчат - от десет лири турски няма да бъдат по-скъпи.” Няма сведения, потвърждаващи, че това мероприятие е предизвикало положителен отклик у членовете на революционните комитети. Десет лири са били почти цяло състояние за повечето от тях. Работите по събиране на пари продължават неуспешно и след завръщането на Васил Левски от Румъния в България. За което самият ръководител на БРЦК, кой знае защо не чувства никаква вина. Нещо повече - проваляйки настоятелното искане на Любен Каравелов за вдигане на въстание, лично Левски указва на сливенци какво да напишат в писмото, което те изпращат до Букурещ на 24 ноември 1872 г. В него се казва: „ние нямаме, може да се каже нито една нова пушка... второ пари нямаме и трето свестни началници ни липсуват.” Така след две години и половина революционна дейност в България, се оказва, че единственото, което Васил Левски е успял да направи, е да организира комитети. Което не е малко, но е далеч от възлаганите на Апостола надежди да подготви българите за едно успешно освободително въстание. Затова и Христо Ботев в броя на вестник „Знаме” от 12 юли 1875 г. пише: „деятелността на втория български революционен комитет се беше ограничила само в една пропаганда между народа”. Използвана литература: 1. Всички документи, произхождащи от Левски, са цитирани по: Васил Левски. Документи. Т. 1. Факсимилно издание на документите. С., 2000. 2. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. С., 1952, с. 104 и 200 (Д. Общи), 123 и 201 (А. Хинов), 252 (Д. Пеев). 3. Мерсия Макдермот. Апостолът на свободата. С., 1977, с. 398-399. 4. Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Том І - Извори. С., 1929, с. 376 (писмо на А. Хинов до Левски), с. 637 (спомени на Д. Пъшков), с. 572 (писмо на сливенци до Л. Каравелов).

Съвременните антикомунисти в омразата си надминаха и Сталин. За Сталин проблем беше човека, за съвременните антикомунисти проблем е статуята. Струва ми се, че в последните години на прехода се появиха много комплексари, а с такива гражданско общество не се прави. Все пак става дума не дали да се строи или не нов паметник, а да се събори построен такъв. Актът на събарянето му се нарича „реваншизъм”.

Сетих се, че заради картичките с корабните модели, съм запазил нещо, свързано с тях, но не можах да го намеря навреме. Едва вчера го открих и то като търсех нещо друго. Става дума за отпечатано интервю с корабомоделиста Неделчо Шишков, автор на два от репродуцираните върху картичките модела: на корабите „Сан Фелипе” (на картичките отбелязан като „Сан Феликс”) и „Св. Павел”. Оказва се, че Шишков е моделирал и „Ла Роял”, но в комплекта на ДИ „Септември” от 1987 г. същият е показан в изработка на Петър Велчев. Интервюто-изповед, наречено от записалата го Румяна Симеонова „Документален разказ”, е взето през пролетта на 1988 г. Тогава управниците от тройната коалиция БКП, БЗНС и ОФ не даваха да се боядисват паметниците в стил „луд на шарено се радва”. Затова такива като Неделчо Шишков (на когото, като предвестие за настъпващото време на демокрация, не признаваха, че е заслужил майстор на спорта) си дялкаха, режеха и лепяха безобидните корабни модели. Е, тогава за да показваш моделите си в чужбина трябваше да си член на някоя обществена организация. Днес май пак има проблеми с корабомоделизма и се налага той финансово да се стимулира. Ако все още има хора, занимаващи се с него. Хората, които имат пари, предпочитат да си купуват яхти, а не да ги дават за корабни модели. Финансовата помощ, за която стана дума по-горе, явно е инцидентна и е по повод Европейското първенство по корабомоделизъм през 2007 г. Но то е проведено не в чужбина, а у нас - в Каварна. Ето какво разказва з. м. с. Неделчо Шишков за своите радости и неволи при изготвянето на корабните модели: ЗЛАТОТО НЕ ТРЯБВА ДА ПОТЪМНЯВА Разказва Неделчо ШИШКОВ, корабомоделист към Организацията за съдействие на отбраната Всеки корабен модел е като огледало на своя притежател. Не скрива нито усмивките, нито бръчките. Покажете ми един кораб и аз ще ви кажа какъв човек го е изработил. Страст, хоби, ако обичате силните изрази, и лудост го наречете, това да се завреш в схеми и документация, да струговаш, да пилиш детайлче по детайлче, да ги сглобяваш и вклиняваш, често под лупа. Очи не ти остават. А за мен е удоволствие. Самият процес на изработване е необясним. Като всяка творческа дейност. Професионалист при нас е онзи, който „пренесе” точно и в еднакъв мащаб всички части от действителния към кораба-модел. Аз работя с мащаб 1:100. Най-трудният, ще чуете от приятелите ми. Сигурно, но по-големият огрубява, а по-малкият само загатва и не изразява истинската красота на модела. Болезнено, с много търпение и сили се постига тази красота. Има части, които не се „предават” лесно. Правя ги повторно, и пак, и още веднъж, и все не ми харесват. Ядосвам се, спирам, изчаквам ден-два. После от раз става. Но да ми е омръзнало или да се откажа — не мога. Корабомоделизмът е смисъл на свободното ми време, на живота ми. Тук, в Пазарджик, ме знаят като Делчо Корабомоделиста, а не като електромонтьора от ДАП - 1, където работя. Не е леко, когато до среднощ съм под лампата, с инструмента и дървото в ръка, а след четири-пет часа вече съм в сервиза. Не се оплаквам, избрал съм го, ще тегля и хубавото, и лошото. И трите завършени модела, донесли ми световни отличия — „Свети Павел”, „Сан Фелипе” и „Ла Роял”, са от дърво. Не обичам пластмасата, още по-малко метала — студен е, отблъсква ме. С дървото съм свикнал още от дете, в мебелния завод, където работеше баща ми. Дървото и то си има душа. Майсторлъкът е да я усетиш. Тръгна есенно време по баирите, къде по нюх, къде с очи и ръка позная и събера клони от орех или круша. От тях избирам здравите и дългите, изсушавам ги да не се изметнат или пукнат. След фина обработка те са вече на летви и чак тогава решавам кое ще стане за модела и кое не. Работя и с дрян. Той е твърд и устойчив, а сърцевината му е много красиво кафяво оцветена. От дрян са миниатюрните части. Спомням си едно от последните световни първенства за настолни модели. Френски съдия упорито твърдеше, че макаричките по корпуса на моя „Ла Роял” са от пластмаса. „Това е шприцовано, невъзможно е да се направи от човешка ръка” — убеждаваше колегите си. Излишно бе да се „оправдавам” и то на език, който не говоря. Свалих една от тримилиметровите макари, разрязах я и всички видяха, че е ръчно изработена от дърво. Защо се съгласих на толкова сложен модел? Наистина, гребният кораб „Ла Роял”- 1690 г., се работи доста рядко, дори и от испанците, чиято собственост е бил. Ами по-мъчен не можах да открия. Не, не се усмихвайте. За корабомоделиста това е най-главоболният момент — липсата на автентични документи, схеми, пък ако щете, и на най-обикновено списание за такава цел. Не виждам бъдещо развитие на корабомоделизма без централно осигуряване с подробни проекти и информация. Добрал се по някакви пътища до документация, ти работиш модела. И го работиш с желание, харесал си го, обикнал си го, живееш с него толкова време. Но дали е най-сполучливият вариант, дали ще конкурира представените от други страни — никой не знае. Колко различно би било, ако трима-четирима колеги разполагат с едни и същи схеми (примерно от българско списание), правят един и същ модел. Тогава ще има избор и в чужбина ще отиде най-добрият. Говоря за колегите, но ме боли, че те оредяват. И особено при настолните модели. Много ли им се виждат на младите трите години за изработка на около 20 000 детайла? Плашат ли ги трудностите с търсенето на материали и инструменти, малко ли е популярността? Кой знае? Защо рядко виждате моделите ми? А задавате ли си и другия въпрос — каква е изобщо съдбата на изработените с толкова труд и спечелили толкова злато за България корабни модели? Тъжна! Събират прах по домовете, издържат на какви ли не температури, никой не се интересува от тях. Нещо като стария, послушен кон, първенец от някогашните надбягвания, сега ненужен и забравен. Щом ще привличаме младите, щом ще им казваме, трябва и да им показваме. Нескромно е, но ще споделя: моите модели са уникати, оценявани тук и в чужбина на хиляди левове. Практиката в другите страни е моделите, спечелили световно признание, да се откупуват и да стават музейни експонати. Виждат ги всички и по всяко време. Много по-лесен и къс е така пътят до корабомоделния клуб. Не става дума за пари, а за друга, по-важна печалба — за развитието на една дисциплина, която „моделира” у привържениците си принципност и прецизност в отношенията, деликатност, творческа и техническа мисъл. Струва си да помислим и ние за постоянна изложба или поне за музейна сбирка на тези произведения на изкуството. Убеден съм, ще имаме полза всички и най-много — корабомоделизмът.

Един от митовете, свързани с българската държавна символика, повсеместно тиражиран в литературата и интернет, е твърдението, че българското национално знаме с бял, зелен и червен цвят, е било не само идея на Георги Раковски, но подобно знаме той развявал по време на Първата българска легия в Белград през 1862 г. Всичко това е съчинено на основа на приемането, че една картина, представяща хайдушко сражение в Балкана, на която Раковски е нарисуван с трикольорно знаме в ръка, е напълно достоверна и представя действителни исторически събития. Картината, която днес е притежание на Националния военноисторически музей в София, наглед изглежда като загадка. Като такава, обаче, досега тя е решавана по елементарен начин, за съжаление компрометиращ истинската история на българските знамена. Има се предвид конкретно знамето на Първата българска легия, което има съвсем друг вид от този на картината. Въпросът с последното знаме е изяснен в „Легията на Раковски. Дейност и символи”. Според писмените му описания знамето на българските революционери в Белград през 1862 г. е изглеждало приблизително така: Репродукциите на картината от НВИМ са придружавани с най-различни пояснения: „Раковски в Балкана”, „Г. С. Раковски с чета в Балкана”, „Георги Раковски с хайдушка дружина в Балкана в 1854 г.” Според Иван Стойчев композицията е рисувана в 1868 г. от близък приятел на Раковски - италианеца Сако. От Националния военноисторически музей добавят, че пълното име на художника е Андреа Сако. Малко по-различно е сведението на Вера Динова-Русева. Според нея художникът С. Сако (може би грешно първо име) бил съученик на Раковски (интересно кога и къде са учили заедно, може би в Цариград?). Христо Йонков счита, че А. Сако е нарисувал картината в 1870 г. От споменатите сведения съвсем ясно се вижда, че колебания по отношение на сюжета на картината няма и единодушно се приема, че изобразеното на нея събитие се е случило през 1854 г., когато Георги Раковски минава Източна Стара планина от юг на север като войвода на хайдушка чета. Недоумяващо е тогава, защо се намесват събитията от Първата българска летия от Белград, които са произтекли в 1862 г.? Опитващите се да вкарат картината на Сако в историята на българското национално знаме, правят грешка най-вече с приемането, че горната ивица в знамето, което държи Раковски, има зелен цвят. Всъщност този цвят е синьо-зелен. Не е небесносин, както по-късно е на Самарското знаме, но не е и тревнозелен, както е на днешното българско знаме. Приемането за зелен цвят идва от желанието да се вмести картината на Сако в измислената история за произхода на българското трикольорно народно знаме, появило се уж по време на Първата българска легия. В това отношение е интересна реакцията на чужденците. В голямото изследване на българската знаменна система, поместено в http://www.nationalflaggen.de/flags-of-the-world/flags/bg_nmmh.html, авторите макар и да правят грешка, като също приемат, че става дума за знамето на Първата българска легия от 1862 г. (First Bulgarian Legion, 1862), все пак правилно детерминират неговия вид, като: „трикольорен флаг с хоризонтални син, бял и червен цвят”: В този вид - с хоризонтални синя, бяла и червена ивица, знамето, което държи Раковски, придобива вече политическо ангажирано измерение. Защото това знаме всъщност е панславянското знаме. Което както знаем, е „флаг на всички славяни, одобрен на Панславянското събрание през 1848 г. в Прага”. Цветовете на знамето, пък са обявени за „панславянски цветове” (виж в http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B5). Счита се, че тези три цвята са взети от знамето, под което са плавали руските кораби, като е разменена подредбата им. Тази подробност ни насочва към един съвсем различен прочит на картината на Андреа Сако. Тя трябва да се разглежда не като случил се исторически фрагмент, а като алегория. Като такава, нейното обяснение намираме в също алегоричните редове на първата редакция на поемата „Горски пътник”, която Георги Раковски пише непосредствено след хайдутуването си. Ключ за разгадаването на картината е целта на мероприятието, което Раковски предприема през 1854 г. Сам той накратко го описва така: „...тайно непознат се управих в Цариград и като чух, че русийскии войски минали Дунава, събрах абие [веднага] 12 избрани момци българи и като ги заклех в святое причастие чрез свещени български лица, тръгнахме от Воспора за Стара планина добре оборъжени. Цел моя беше да успех да се намеся с руския войски.” В първата редакция на „Горски пътник”, която Раковски пише в местността Оран край Котел през 1854 г., след като е разпуснал четата си, има два много интересни пасажа. По всичко изглежда, че именно те са интерпретирани от Сако в неговата картина. Съвсем в началото на първата редакция на поемата се описва вида на горския пътник-юнак, който вид отговаря и на фигурата на Раковски в картината. Детайлите на околната среда също бегло са загатнати в стиховете. А тези стихове са: „Над едно превисоко бърдо, над ратище каменно, твърдо, при високи и стари древеса, извишени до сини небеса недвижим момък стояше. ............. Тойзи момък беше млад, с вид личен и благодат; кротост личеше естествена, възраст негово бе прилична, пострадания он показуваше, търпелив много се виждаше, шествие му бе великолепно, нужное юнаку и потребно лично старобългарско облекло светеше на него кат стъкло: красна долама и златотъкана, хубаво, пернато накитена, шлем, покрит от тънка кожа, на връх сплетен от ружа, опинци на нозе му напети, ръкави на лахти запретнати, оръжие негово лъщеше, кат ясно слънце се святкаше...” Като изключим високите дървеса и шлема, всичко останало в картината отговаря на описаното в стиховете. Впрочем шлемът нарочно не е добавен: с него Раковски щеше да стане неузнаваем. Затова Сако е предпочел да остави образа, както той е бил познат от последната снимка на революционера. Към края на първата редакция на поемата „Горски пътник” откриваме и стиховете, които са накарали художникът Сако да ги изрази алегорично чрез панславянското знаме в ръцете на горския юнак Раковски: „Но премежде сие не ще напусто да замине, от неправди турская власт скоро ще с, изрине, ще изгрее в България свободи светло слънци ще изгони помрачнии насилия облъци, ще дойде за българи ден радостотворен. Ще се яви силному Светославу подобен, българский преславский престол да възнови, правдодаяние и свобода да им подари на българи бедн, окаяни, одавно покорни, кат на свой славянски род единоверни.” Последните редове на тази строфа Раковски е оформил през 1859 г. в отделно стихотворение, в което се обяснява кого той е визирал като „подобен на силния Светослав” (Раковски изглежда приема киевския княз Светослав за защитник на българите срещу византийците). Стихотворението носи заглавие „Възхвала на Николай І” и в него се казва: „Ще дойде за българи ден радостотворен, яви се Николай, силному Светославу подобен, преславски престол ще он ще да възнови, правдодаяние свобода ще им подари на българи бедн` окаяни, днес немощни, като на свой славянски род единоверни...” Виждаме, че Георги Раковски в началото на своята революционна дейност е бил панславист и това е дало основание на Андреа Сако да го нарисува с панславянско знаме в ръка. Художникът-приятел на Раковски изглежда е имал достъп да неговият архив, който се е намирал в Румъния в чифлика Циганка на Никола Балкански и е запазен и до днес. Въпросните редове не са публикувани, докато авторът им е бил жив. Изглежда и това е насочило Сако към тях и го е стимулирало да създаде художествената си творба. Най-добре панславянския мироглед на Георги Раковски, е изразен от него в стихотворението „Постъп (марш) български”, под което стои дата 1 февруари 1855 г. Ето характерния откъс: „Богу Марсу бе угодно за време рол да пристане, оръжие наше славно под чужда власт да впадне. Так' се народи казнат. Но под покрива рускаго Николая самодържца, благодетеля нашего и прелюбезнаго отца, славна славянска племена щ' играят миру всему всемирно рол преславни ще покажат всякому, че са били всегда славни в обстоятълства подобна. Папищаши, враждебници православни наши вери, ще пропаднат, суеверци, под силни славянски мери, цял свят не ще ги сбере. Стад' едно, пастир един — самодържец Николай, от бога нам послан, мир вее щ' обладай, гордост нихна ще разоре. Славянскому всему роду правдодаяние ще дари, под иноверних тъжещу народство нихно щ' одобри, бог за то ще му помогне. Оръжие ще м' укрепли против враждебников, успех ще му благослови над сънмища франков безбожество да изгоне. Щ' изгрее и в България свободи светло слънце, ще изгоне насилия. По мрачнии темн' облаци ще доде ден радостен. Яви се нам Николай, силен самодържец, своя милост щ' излей благодетел ни отец, Светославу подобен. Преславский стар престол той ще да ни възнови, отодавно беди' опустял. Преславно с венци лаврови той ще да г' увенчай! Ще въздвигне нас окаяни, българи — род славянски, днес немощни подани от ярем мюсюлмански. Жив да бъде Николай, вес мир д' обладай!!! Силен самодържец!!! С безсмъртний венец!!!” Горният текст е взет от: Георги Стойков Раковски. Съчинения, първи том. С., 1983. Публикацията на „Постъп български” в интернет е цензурирана и съдържа само първите десет строфи.

Резултати от дейността на княз В. А. Черкаски на длъжността „ръководител по гражданските дела” при главнокомандващия на Действащата армия След смъртта на княз Черкаски и до пристигането (на 8 май 1878 г.) на императорския комисар, за какъвто бил назначен генерал-адютант княз Дондуков-Корсаков, длъжността ръководител по гражданските дела при главнокомандващия изпълнявал генерал-лейтенант Анучин [Дмитрий Гаврилович]. Дейността на гражданското управление по време на войната, т. е. в продължение на десет месеца, се изразявала в следното: А. По административно-полицейската част Нормално гражданско управление било въведено в 8 санджака и 56 окръга. За губернатори и вице-губернатори в тези санджаци били назначени следните лица: 1. Свищовски санджак: губернатор н. с. [Найден] Геров и вице-губернатор М[арко] Балабанов; 2. Русенски (Русчукски) санджак: съответно ген.-м. [Василий] Золотарьов и Н[икола] Даскалов; 3. Тулчански санджак: н. с. [И.] Белоцерковец и полк. Юргенсон. 4. Оряховски (Видински) санджак: с. с. [А.] Тухолка и К[онстантин] Станишев; 5. Търновски санджак: г.-м. [Михаил] Домонтович, а след това кам.-юнк. Шчербински, и Д[раган] Цанков; 6. Софийски санджак: д. с. с. Пьотър Алабин и М[арин] Дринов; 7. Пловдивски (Филипополски) санджак: полковн. [Александър] Шепелев и И[ван] Иванов; 8. Сливенски санджак: полковн. Иляшевич. Всички губернатори, освен Геров, били руснаци, а вицегубернаторите, с изключение на Юргенсон - българи. От българите, пък, били назначени съветници по финансовите дела, по един на всеки губернатор. Участници в гражданското управление на княз Владимир Черкаски (отляво-надясно): проф. Марин Дринов, Найден Геров, Сергей Лукиянов, генерал Михаил Домонтович. За заемане на длъжностите на окръжните началници в по-големите градове, от Империята били призовани следните 76 щаб и обер-офицери, преимуществено от гвардията и от числото на окръжните военни началници: Полковници: Прокопи 3-и, Мартенс, Островерхов, Лукашов, Юргенсон и Домети. Подполковници: Костирко, Лишин, Разгонов, Владимирски, Адамецки, Куколевски, Крапухин, Василев, Танков, Спокойски-Францевич, Фомин, Любицки, граф Орурк, Перен, Аракин, Худяков, Михайлов и Никифоров. Майори: Дигби, Ерофеев, Шигорин, Шулц, Вигант, Гаврилов, Подгурски, Адамович, Богданов, Стабровски, Кобилински, Язонов, Морев, Фирсов, Калагеорги, Сози и Плец. Капитани: Попов, Кноринг, Бранденбург, Дегтев, Надеждин, Макшеев-Мамонов, Коренев, Нечаев, Сухомлинов, Черевко, Маслов, Рончевски, Рудницки, Егоров и Шебуев. Щабс-капитани: Матвеенко, Владимиров, Лузанов, Станицки, Исаков, Карандеев, Овсяний, Стахиев, Ширман, Бурлей, Паул, Слашчев, Филатев и Логвенов. Поручици: Полозков, Пихачев, Кутепов, Скугаревски, Рудановски и подпоручик Токмачев. След сключване на Санстефанския договор броят на офицерите, предназначени за заемане на административните длъжности зад Балкана, бил попълнен от редиците на действащите войски, предимно от гвардията. Варненският санджак, лежащ зад демаркационната линия, бил образуван едва впоследствие, а в Одринско било въведено военно-полицейско управление. Всички второстепенни и нисши длъжности в гражданското управление на санджаците и окръзите, с редки изключения, били запълнени от местни жители. Още в Кишинев, а след това в Плоещ, кн. Черкаски прикомандировал в своята канцелария българи, запознати с руския език, за подготвянето им на служба към гражданското ведомство в България. Впоследствие, след влизането на нашите войски в България, към упоменатата канцелария са прикомандировани с разрешението на главнокомандващия млади българи от местните жители, които се приготвяли за служба, получавайки определена издръжка (не повече от 80 рубли на месец). Персоналът се състоял в по-голямата си част от учители от бившите селски и градски училища, затворени по време на войната. Тъй като трябвало да се очаква, че след сключване на мира бившите учители ще отидат от канцеларията в своите училища, където те, разбира се, могат да донесат и по-голяма полза, то предвид това, по заповед на кн. Черкаски в Пловдив били открити „практически курсове по руски език”, под ръководството на капитана от лейбгвардейския Литовски полк Флейшер; попечителството над курсовете било предоставено на губернатора. На тези курсове в продължение на четири месеца пребивавали 150 млади българи, от които, както се оказало след изпита, проведен през юни 1877 година (допусната е грешка, става дума за 1878 г. - бел. К. Г.) - 76 постигнали значителни успехи в руския език. Много от тях постъпили след това във формиралата се тогава българска земска войска. Курсовете били преместени в г. София, където били преобразувани в юнкерско училище, под ръководството на същия капитан Флейшер. За ръководство на служебните органи на гражданското управление в България били издадени: а) Положение за гражданското управление в санджаците и окръзите (с щатове); б) Положение и щатове на изборните управителни съвети в окръзите и градовете на България, и в) Временни правила за образуване в България на полицейска волнонаемна стража и въоръжени караули от местните жители. По такъв начин към деня на сключване на Санстефанския договор гражданското управление било вече здраво установено и снабдено с всички необходими инструкции в 8 санджака и 56 окръга, така че по цялото пространство, завзето от нашата армия, е можело бързо да се осъществи всяка мярка, предизвикана от нуждите на войската, по политически или икономически съображения. Създаденото отначало за нуждите на армията пощенско гражданско управление, скоро започнало да служи и в полза на администрацията. Освен първоначално организираните три пощенски тракта Свищов-Русе-Търново, Свищов-Плевен и Плевен-Габрово-Шипка, към тях впоследствие били присъединени и трактовете Шипка-Йени Заара (Нова Загора) - за връзка с железницата, и Йени Заара-Бургас на Черно море - за получаване на поща от Империята по пряк път, освен през Цариград и Виена. Б. По съдебната част Според завземането на частите на България от нашите войски и отстъпването на турските войски, в тези местности веднага се установявало военно-полицейско управление, което след това се заменяло с гражданско. Тъй като съществуващите при турските власти съдилища били крайно неудовлетворителни, то руското гражданско управление учредило в окръжните градове за разглеждане на съдебните дела, изборни съдебни съвети, чиито членове получавали определено възнаграждение. За съдене на лицата, предавани на военен съд, били учредени отделни полеви съдилища в Свищов и Търново. Имайки пред вид огромната важност на правилното уреждане на съдебните учреждения в наново призваната към живот страна, кн. Черкаски се погрижил своевременно да привлече за ръководене на съдебната дейност достатъчно компетентно лице. Още през юли за ръководител на съдебната част при гражданското управление в България бил назначен д. с. с. [Сергей] Лукиянов, който бил дотогава член на консултативния отдел при Министерството на правосъдието. Под неговото председателство била съставена специална юридическа комисия, в чийто състав влезли: професорът от Новоросийския университет Богишич (останал за кратко), ст. с. Тухолка, заместник-прокурора на Полтавския окръжен съд Теохаров (по произход българин) и юрисконсултът при нашето посолство в Цариград т. с. Каченовски. Тази комисия, която избрала за свое местопребиваване Свищов, се заела енергично за работа и до времето на пристигането на императорския комисар изработила следните положения: а) положение за устройството и предметите от ведомствата на земските съдилища, б) положение за устройството на окръжните и губернските съдилища, в) положение за гражданското и криминалното съдопроизводство в тези съдилища, г) правила за надзора върху настойничеството, за реда за изпълняване на писмените актове и договори, за съставяне на инвентарен опис и за реда за опазване на наследството. Освен това били съставени проекти за учредяване на административни съдилища, за разграничаване на предметите от ведомствата по гражданските дела между общите съдилища и духовните съдилища на православното и на другите вероизповедания, и накрая - положение за съда на кадиите за гражданските дела - изключително между мюсюлманите. При съставянето на всичките тези положения се имало предвид като ръководно начало правилото, че отбягвайки решителните нововъведения, несъвместими с тогавашното неустановено положение на страната, трябвало да се използват вече съществуващите форми на съдилищата, още не отменени законово, доколкото те не противоречали на новия държавен и християнски ред, и с това да не се лишават и мюсюлманите от правата, предоставени им с прокламацията на Господаря [Александър ІІ]. Относно вътрешния ред на съдебната уредба задачата се заключавала в това, да се въведат в състава на съдилищата лица от български произход, получили средно, а по възможност и висше образование, а също точно да се определят предметите от ведомството на всеки съд и да се установи прост и несложен ред за провеждане на гражданските и криминалните дела, като се осигурява и възможност за привеждане на присъдите в изпълнение. В. По финансовата част Изучил солидно финансовото право, кн. Черкаски не взел при себе си помощник за решаване на финансовите въпроси в България, и запознал се с турските финансови порядки, решил да ги запази, отлагайки коренните финансови реформи до времето на окончателното уреждане на Българския край. Затова ролята на гражданското управление във финансовите дела се ограничила до: събиране на материали по финансовата част, отнасящи се към времето на турското управление; възстановяване на касите и на нисшите финансови учреждения, ръководещи събирането и разходването на разните парични постъпления; приемане на мерки за опазване на постъпващите суми и за привеждане в ред на действията на администрацията при събирането на данъците от населението. Една от първите мерки по въвеждането на граждански ред в завзетата от нас крайдунавска област била издаването на инструкция за първоначалното организиране и събиране на данъците. От турските данъци бил премахнат само един - бедел, събиран за освобождаване на християните от военна повинност, каквато носели изключително мюсюлманите. Особено внимание било обърнато на турянето в ред на събирането на десятъка от нивите и ливадите, лежащ тежко върху християнското население при турското управление поради злоупотребата на лицата, вземащи на откуп събирането на този налог. С прокламация на главнокомандващия десятъкът бил напълно премахнат през 1878 г. и заменен с поземлен данък. (Обаче след това при българското правителство десятъкът бил отново възстановен.) Относно другите данъци, макар и да били изработени правила за тяхното събиране, но по заповед на главнокомандващия те не се въвели и даже не се приели никакви принудителни мерки срещу неплатците; но данъци са удържани от тези местни жители, на които се давало парично възнаграждение за реквизиционните доставки. Възстановено било също правилното действие на митниците, разположени както на границата по Дунав, така и вътре в страната. На първо време те действали на същите основи, както и при турското правителство; но после нуждите на войските наложили да се направят някои отстъпления от съществуващите правила. Така, били освободени от вносно мито всички транспорти: на Червения кръст, на продоволственото дружество на Горвиц, Коган, Трегер и Комп., на войсковите маркитанти [снабдителите с хранителни продукти] и на комисионерството на Новоселски. Допуснат бил безмитен внос през всичките дунавски митници на сол, строителна дървесина и предмети за отопление. В същото време, предвид потребността на войските от топло облекло, бил забранен износа от България на всакакъв вид овчи кожи. Също предвид потребностите на войските, не се предприемали никакви забранителни и наказателни мерки срещу продажбата на тютюн без бандерол. И макар такива мерки, без съмнение влияли на постъпването на сумите, като заедно с това се извършила значителна емиграция на турското население, от събиранията на митниците, от акциза и от арендата на държавното имущество, а отчасти и от постъпленията от данъци (десятък и вергия), към средата на февруари 1878 г. от всички доходи постъпили до 400 000 рубли, за сметка на които се издържла администрацията на санджаците: Тулчански, Търновски, Свищовски и отчасти Русенски. След това тези доходи започнали бързо да се увеличават и към 9-ти май, т. е. към времето на замяна на гражданското управление при армията с управлението на императорския комисар, сумата от всички събирания съставлявала 1 300 000 руб., от които 500 000 били изразходвани за издръжка на администрацията, 100 000 били върнати в държавното ковчежничество, а 700 000 рубли били в наличност. От последната сума за покриване на дълга на полевото ковчежничество [финансовата служба] трябвало да се внесат 404 736 ребли; следователно оставала свободна сума от 295 264 рубли. От другите финансови мерки на гражданското управление следва да се отбележат: а) възобновяването в окръзите на касите на събирачите на данъци [бирниците] и разработването на правила за санджакски ковчежничества, в които трябвало да се държат всички суми, постъпили в сметката на доходите от Българския край (тези правила били утвърдени вече след смъртта на княз Черкаски); б) назначаване при всеки губернатор на съветник по делата на държавното управление - за наблюдаване на финансовите дела в санджаците, и в) възобновяване, където се окаже възможно, на заемно-спестовните каси, учредени в България от Митхад паша. Г. По военната част Още в навечерието на войната било формирано Българско опълчение, в чието обмундирване и екипиране ревностно участие взело гражданското управление чрез посредничеството на Московското славянско благотворително общество. Според инструкцията, отнасяща се за ръководителя по гражданската част при главнокомандващия на действащата армия, на него се възлагало задължението да съдейства за правилната издръжка и развитие на българското опълчение.Първоначално се предполагало, че това опълчение ще има предназначение за опазване на реда в тила на армията и за снабдяване на действуващите войски с опитни водачи, преводачи и пр. Но с началото на военните действия тази цел се изменила: Българското опълчение било зачислено в състава на предния отряд на генерал Гурко и предназначено за военни действия. По този начин то напълно излязло от ръководството на гражданското управление. Оставало разглеждането на съображенията за бъдещото устройство на българската войска, тъй като българските дружини след завършване на войната трябвало да съставят нейния кадър. Плановете за това били разработени по време на пребиваването на гражданското управление в Бохот. Предполагало се въвеждане на обща задължителна военна повинност и двугодишен срок на служба във войската. Тези предположения били възможно да се осъществят едва през май 1878 г., когато било произведено първото повикване на военна служба на 7 хиляди млади българи. За по-добра подготовка на българското население за отбиване на военната повинност, кн. Черкаски предполагал, като се възползва от подема на народния дух и на патриотичното въодушевление, да прибегне до широко развитие на гимнастико-стрелкови дружества. Този план на кн. Черкаски бил осъществен впоследствие в Източна Румелия, където към времето на излизането на нашите окупационни войски (в 1879 г.), в Пловдивския и Сливенския санджак се намирали, освен милицията от 7 500 човека, 14 гимнастико-стрелкови дружества, в чиито състав се числели 64 000 въоръжени пехотинци и 1000 конника, а запасите на дружествата съставлявали до 12 000 пушки. Избраният от кн. Черкаски за ръководител на военната уредба на България генерал-майор от генералния щаб Золотарьов (русенски губернатор) бил след това назначен за управител на военния отдел в съвета при императорския комисар. Д. По частта на народната просвета Още до войната училищното дело получило силно развитие в България, благодарение на съдействието и на личната дейност на просветените патриоти. В Пловдивски, Сливенски, Търновски и Русенски санджак рядко селище е нямало начално училище. В градовете и в много селища съществували висши народни училища с 4, 5 и даже 6 класа. Всички те възникнали и се поддържали по частна инициатива - толкова голям бил тогава стремежът сред българите за обучение на своите деца. Със започване на войната почти всички тези училища се закрили, а зданията им били превърнати във военни болници или били употребени за други военни нужди. Учителите постъпили във войската като преводачи или в строя на доброволците; някои получили места в новото гражданско управление. Кн. Черкаски възнамерявал след умиротворяването на страната да повлияе върху населението за отваряне на училищата и възобновяване на учението в тях. За уреждането на средните и духовните училища се имало предвид даже да се даде помощ от хазната. Освен това се предвиждало да се изпратят значителен брой млади хора за получаване на образование в руските гимназии, университети и военни заведения, като им се дадат стипендии от хазната. За организирането на това дело и за надзираването му в България бил повикан професорът от Харковския университет М[арин] С. Дринов, който след това при княз Дондуков-Корсаков заел мястото на управляващ отдела за народна просвета в съвета на императорския комисар. Е. По частта на духовните изповедания Висшето българско духовенство се състояло от екзарх и епархиални архиереи, носещи название митрополити. Низшето духовенство било бедно и в по-голямата си част необразовано. Кн. Черкаски считал за неудобно вмешателството на руското управление в църковните порядки на местните жители, и затова на нашите административни власти било предписано да оставят на самото духовенство да подреди тези дела; администрацията трябвало да се грижи само за опазването на православието. В случаите пък на стълкновения на българското духовенство с гръцкото (както било, например, в Тулчанския санджак), на нашите власти се препоръчвало да действат помирително, в качеството на добри съветници, и по никакъв начин да не се заемат с решаването на такива спорове. На висшето българско духовенство се предвиждало да се придаде висока значимост в страната, като се привлекат архиереите за участие в дейността на най-висшето учреждение в княжеството - съвета на императорския комисар, като равноправни негови членове, при което повикването им за присъствие в съвета трябвало да се извършва по ред, след съгласуване с екзарха. В случай, че се успеело да се създаде целокупна България, се имало предвид да се премести от Цариград в нейната столица и българският екзарх, като му се дадат достатъчни средства за създаване на църкви, духовни училища и пр. Кн. Черкаски възнамерявал да измени и начина на издръжка на висшето духовенство, практикуван при турското правителство. По това време то [духовенството] се издържало за сметка на „венчилата [венчаванията]”, или така наречената „владичнина”. Тя се образувала от събраните от всяка брачна двойка от 5 до 9 пиастра на година, от които една трета отивала за екзарха, друга - за местния архиерей, а третата се отчислявала за канцеларски разходи, издръжка на училищата и др. епархийски потребности; и тъй като тези събирания били тягостни за населението и постъпвали неакуратно, то архиереите нерядко били принуждавани да прибягват до съдействието на турските власти, което предизвиквало още по-голямо неудоволствие у народа. - Кн. Черкаски имал намерение да замени „владичнината” с определена парична издръжка на духовенството. На последния си доклад, състоял се на 18 февруари, кн. Черкаски представил на главнокомандващия „Проект за учрежденията на управлението на Българското княжество” със щатове и „Записка за генерал-губернаторите”. За първата от тези разработки беше вече казано в глава VІІІ [от книгата на Н.Р. Овсяний, том І]. В „Записките” пък се прокарвала мисълта за разделение на княжеството на две генерал-губернаторства, при което се предлагало следното разпределение: към северното [губернаторство]- Свищовски, Русенски, Варненски, Тулчански, Търновски и Сливенски санджак, а към южното - Пловдивски и Сливенски санджак. Едновременно с това генерал-губернаторът на южна България бил длъжен да заема длъжността на вицепредседател в съвета на управлението на комисаря. Предложението за разделяне на България на две генерал-губернаторства не било утвърдено в Петербург; затова пък почти всичко, изложено в „Проекта” за централното управление, било одобрено и с неголеми изключения било вкарано в инструкцията, дадена на императорския комисар. Най-важното отклонение било направено по отношение на съвета на управлението: според проекта на кн. Черкаски неговите членове се назначавали от Височайшата власт и делата в съвета се решавали според болшинството на гласовете, докато според инструкцията съветът бил направен като съвещателен орган и членовете му се избирали от императорския комисар; следователно, те били лишени от тази самостоятелност, която кн. Черкаски е възнамерявал да им даде. Освен това броят им бил ограничен на седем и длъжността на вицепредседател не била създадена. На директора на канцеларията било възложено и ръководенето на работата на съвета, а на началниците на отделите (членовете на съвета) е присвоено званието на управляващи ги, а не на главни управляващи, както било предложено в проекта на кн. Черкаски. Проектът за щатовете бил взет също от кн. Черкаски, но заплатите на служащите били увеличени, особено на членовете на съвета, на които вместо предлаганите 8 хиляди, били определени по 15 хиляди на година. За писари и за канцеларски разходи, вместо 13 хиляди били асигнувани 20 хиляди рубли. Самото положение за съвета, утвърдено от императорския комисар на 26 октомври 1878 г., било обнародвано под заглавие: „Предмети на ведомството и кръг на властта на членовете на съвета, управляващите на отделите и директора на канцеларията”. От 26-те параграфа, включени в това положение, 14 са взети изцяло от проекта на кн. Черкаски, един (12) е съставен вместо 11-ти параграф, а останалите се отнасят до реда на делопроизводството и служебните права на чиновниците. От този обзор на дейността на княз Черкаски може да се заключи, че върху него легнала цялата тежест на управлението на завоюваните от нас области на Европейска Турция, въвеждането в тях на гражданско управление и съставянето на предположенията относно устройството и управлението на Българския край. При това княз Черкаски успял не само да покрие всички разходи с получените от страната доходи, но направил още и известен запас от налични пари, съхранявайки почти непокътнати данъчните ресурси. По такъв начин на неговия приемник се дал за управление край със здраво установен ред и с множество разработени проекти относно набелязаните мероприятия, от които някои, като например проектът за устройство на съвета за управление, веднага можели да бъдат осъществени. В ръцете на умелия и ловък администратор, какъвто бил княз Черкаски, възложеното му дело получило стройна и здрава организация, изразяваща се в ред правителствени и обществени учреждения. На добросъвестното изпълнение на възложените му задачи той положил не само всичките сили на своя, далеч не със средни способности ум, но даже и своя живот. (Това е гл. ХІІ от: Н. Р. Овсяный. Русское управление в Болгарии в 1877-1878-1879 г. г. Том І - Заведывавший гражданскими делами при главнокомандовавшем Действующей армии д. с. с. князь В. А. Черкаский. С. П., 1906.)

Ранни текстове с «княз» и «княгиня» от Светославовия сборник 1073 г.

Не трябва да се пропуска арабският извор за титлата „княз”. Ибн Хордадбех (според сайта vostlit.info) или Ибн Хурдазбих (според Райна Заимова, която сочи, че е живял през 820-912 г.) написал „Книга путей и стран”, респ. „Пътища и царства”. Сочи се, че този труд вече е съществувал в 885 г. Глава 10 е озаглавена „Титули на владетелите на Земята”. Ще предам написаното в нея на руски, досадно е да се нормализира такъв текст: „Владыка ал-Ирака, которого простонародье называет Кисрой, [носит титул] шаханшах. Владыка ар-Рума, которого простонародье называет Кайсар — Басил. Все владыки тюрок, тибетцев и хазар — хаканы, кроме владыки карлуков (ал-харлух), которого называют джабгуйа, а владыка ас-Син — Багбур. Все эти владыки — потомки Афризуна. Величайший владыка Большого Хинда (ал-Хинд ал-Акбар) — балхара, т. е. владыка владык. Титул джаба носят владыки ат-Тафина, ал-Джурза, Габы, Рахмы и Камаруна, которые являются владыками земель ал-Хинда. Владыка аз-Забаджа носит титул фатиджаб, владыка ан-Нубы — кабил, владыка ал-Хабаша — ан-наджаши, владыка островов Восточного моря (ал-бахр аш-шарки) — ал-махарадж, владыка ас-Сакалиба — кназ.” http://www.vostlit.info/Texts/rus2/Hordabeh/frametext1.htm Около последното сведение се е водил дълъг спор. Думата за самата титла е била разчитана като "k.nan", "k.baz" и "k.naz". Руските автори приемат „"k.naz" като най-обосновано, тъй като то е близко до славянското „князь”. В „Арабски извори за българите” на Райна Заимова преводът гласи: „(с. 17)... Царят на славяните (сакалиба) се наричат княз (каназ).”

Паметникът показва реално събитие: Може да видите и тук: http://www.lostbulgaria.com/?p=1274 (също и следващите снимки).

„Таркан”, пък е „тарканос”. Така е в надпис № 60: „o zera tarkanos”. Същото е и в „За церемониите” на К. Багренородни: „Булиас тарканос”.

Тя в подобен вид присъства и върху каменните надписи. Например, в надпис № 14 Бешевлиев е разчел: an k(e) ton kana boila kolobron k(e) o kaucanos.

Има пълна прилика с това: Нормалните хора казват на такива прояви „вандализъм”.

126-7. На основание чл. 21, ал. 1, т.6 и т. 23 от ЗМСМА, чл.11 и чл. 14 във връзка с чл. 1, т. 2 от таблица 1 във връзка с чл. 2 от Наредбата за материално стимулиране на варненски спортисти, треньори и длъжностни лица, постигнали високи спортни резултати на Световни и Европейски първенства, Световни и Европейски купи и световни рекорди през 2007 г. и по докладна записка с вх. № МДС-7-3500(255)06.11.07г., Общински съвет – Варна решава да отпусне сумата от 8 500 лв. за материално стимулиране за постигнати високи спортни резултати на Европейско първенство по корабомоделизъм от състезатели на “Спортен Моделклуб – Варна”, както следва: • 2500 лв. за постигнато І и ІІ м. на Европейско първенство по корабомоделизъм на Славян Русев Нарлев • 3000 лв. за постигнати три сребърни медала на Европейско първенство по корабомоделизъм на з.м.с. Стойчо Славов Василев • 1000 лв. за постигнато ІІ-ро място на Европейско първенство по корабомоделизъм на з.м.с. Станчо Алексиев Чанев • 1000 лв. за постигнато ІІ-ро място на Европейско първенство по корабомоделизъм на м.с. Денчо Колев Денев • 500 лв. за постигнато ІІІ-то място на Европейско първенство по корабомоделизъм на Александър Миленов Милев • 500 лв. за постигнато ІІІ-то място на Европейско първенство по корабомоделизъм на Сашо Любомиров Доковски Цитатът е от: http://www.varna.bg/adm/prot/prot_3_07.htm

Ако от нещо не съм се интересувал като пионер, това беше „корабомоделизъм” и „авиомоделизъм”. Не си спомням точно, но май причината беше, че в търновския Дворец на пионерите по мое време нямаше такива кръжоци. Като колекционер на картички не пропуснах обаче, да се снабдя с тези, с модели на световноизвестни кораби, издадени през 1987 г. от бившето Държавно издателство „Септември”. Моделите на старите кораби са изработени от наши изтъкнати корабомоделисти, чиито имена успях да открия в интернет, като все още занимаващи се с това хоби. Аз имам 14 картички, направени по диапозитиви с номера от Д-26840 до Д-26853. Вероятно са всичките, издадени тогава. Снимките са на Росен Донев, който е направил много успешна фотосесия. Погрижил се е да намери подходящите фон и осветление, за да изпъкнат не само целите кораби, но и техните детайли. Два от корабите („Лесингтън” и „Сан Феликс”) са представени с по два фотоса. „Ла Корон” (в общо три фотоса), е моделиран от двама различни автори, като по всичко изглежда единият от тях (Ст. Чанев), показва два различни модела на този кораб Модел „Ла Роял”, мащаб 1:100. Автор з.м.с. Петър Велчев. Модел „Санта Мария ”, мащаб 1:50. Автор з.м.с. Стойчо Василев. Модел „Ла Корон”, мащаб 1:250. Автор з.м.с. Стойчо Славов. Модел „Ла Корон”, мащаб 1:150. Автор з.м.с. Станчо Чанев. Модел „Ла Корон”, мащаб 1:150. Автор з.м.с. Станчо Чанев. Модел „Голден Хинд”, мащаб 1:100. Автор А. Иванов. Модел „Сан Феликс”, мащаб 1:100. Автор з.м.с. Неделчо Шишков. Модел „Сан Феликс”, мащаб 1:100. Автор з.м.с. Неделчо Шишков. Модел „Св. Павел”, мащаб 1:100. Автор з.м.с. Неделчо Шишков. Модел „Берлин”, мащаб 1:50. Автор з.м.с. Стойчо Славов. Модел „Джордаш Вашингтон”, мащаб 1:75. Автор з.м.с. Димитър Петков. Модел „Лесингтън”, мащаб 1:100. Автор м.с. Денчо Денчев. Модел „Лесингтън”, мащаб 1:100. Автор м.с. Денчо Денчев. Модел „Конституцион”, мащаб 1:250. Автор з.м.с. Станчо Чанев.

Една от характерните особености на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. е обстоятелството, че при главното командване на Действуващата руска армия (т. н. Главна квартира) е била учредена и е функционирала специална канцелария за гражданска организация и управление на освобождаваните на юг от Дунава земи. Нейната задача била, едновременно с воденето на военните действия, да се полагат и основите на новата българска държава, като в освободените земи, с помощта на местните национални сили, на мястото на ликвидираната турска администрация се изграждат нови държавни институции. Ръководителите и служителите на гражданската канцелария могат да бъдат определени като истински строители на Нова България, изпреварващи по време дори тези, описани в книгата на Симеон Радев. Началата на гражданското управление към руската армия са поставени официално на 16 ноември 1876 г., когато с височайша заповед на император Александър II, при главнокомандващия Действуващата армия на Балканите е учредена длъжността „ръководител по гражданските дела”, с налични при него чиновници за поръчки и специална канцелария, наричана в официалните документи: Канцелария за граждански дела при главнокомандващия на Действащата армия на Балканите. Същия ден е утвърдена и секретна инструкция за специалните задачи, възлагани на изпълняващия новоучредената длъжност, а на 21 ноември с. г. последвала нова заповед, с която на военното ведомство е обявено, че за ръководител по гражданските дела е назначен действащият статски съветник (чиновник от пети клас) княз Владимир Черкаски. Княз Владимир Александрович Черкаски (1824-1878). Всъщност княз Владимир Александрович Черкаски още преди издаване на заповедта за назначаването му на поста „ръководител по гражданските дела”, вече бил предложил организационната структура и очертал основните задачи на новото, неприсъщо за войсковите формирования учреждение, и той самият се е отнасял с голяма отговорност и високо съзнание към неговата мисия. В докладната си записка от 1 ноември 1876 г. до военния министър Д. А. Милютин Черкаски пише: „Без да се задоволява с победата и покоряването на врага, руската армия трябва да остави здрави следи в областта след своята победа. Русия поема задължението да устрои и организира земите и да ги напусне едва тогава, когато в тях бъде въведен необходимият граждански ред”. Макар и цивилно лице, ръководителят на гражданските дела имал големи пълномощия и бил непосредствено подчинен на главнокомандуващия армията, или както се е казвало тогава - имал е личен доклад. Въпреки това, военното командване в лицето на самия главнокомандващ и най-вече на началника на Полевия щаб, се е отнасяло резервирано към гражданската канцелария и нейния ръководител, считайки че те ще бъдат пречка при изпълнение на военните им задължения. Тази била причината, две седмици след преминаването на руските войски в България, ръководителят на гражданските дела и канцеларията му да се намират все още в Румъния, въпреки че според уставното положение мястото им било при Главната квартира. Но на 1 юли 1877 г., след като бил извикан от специален куриер, княз Владимир Черкаски пристигнал в Търново, последван дни след това от помощниците си. Оказало се, че в освободените от руските войски територии възниквали безредици между християнското и мюсюлманското население, което налагало своевременната намеса на гражданското управление за организиране на административни управления и местна полиция. Чернова на писмо на ръководителя на гражданската част при главнокомандващия княз Владимир Черкаски до касиера на канцеларията му Тодор Бурмов. Писано в Горна Студена през септември 1877 г. Сведения за резултатите от дейността на княз Владимир Черкаски и неговата канцелария можем да намерим в том 7 на голямата „История на България”. Има писани някои неща и в интернет. Аз няма да ги повтарям, а ще се опитам да обърна внимание върху по-малко познатото. Ще представя два документа - докладни записки на княз Черкаски до руския военен министър Дмитрий Милютин. Знаем колко много инициативи са били предприемани от дейците на българското националноосвободително движение: чети, революционни комитети, въстания. И всичките са били неуспешни. На практика българските революционери не са успявали да се обединят около тактиката, която трябвало да се възприеме, за да може подчиненият на Османската империя български народ да се сдобие с независимост. Имало и различни виждания относно държавното устройство на освободената страна. В един момент разногласията по този въпрос са загърбени и неговото решение е оставено за след Освобождението. Милеещи за него, обаче, едва ли Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Георги Бенковски и другите, са имали ясна представа за реалните проблеми, които ще възникнат пред България, ако да речем Априлското въстание бе успяло и турците си бяха събрали тогава багажа и бяха поели към Турция. Владимир Черкаски започва да мисли от там, където свършват мислите на българските революционни дейци. За него победата на Русия над Османската империя е била нещо несъмнено. Затова и пише: „Когато 300-хилядната руска армия премине Дунав, няма сила, която би могла да я спре. Не е мислима никаква дипломатическа пречка; иначе ще потръпне цяла Русия.” Тръгвайки от тази постановка княз Черкаски развива в докладната си записка от 1 ноември 1876 г. до военния министър на Русия своите виждания за организирането на гражданско управление в България. Основните моменти в записката са включени в споменатата инструкция от 16 ноември с. г., определяща задачите, възлагани на изпълняващия длъжността „ръководител по гражданските дела”. Особено интересна е другата докладна записка на Черкаски, също до руския военен министър, която е представена в Плоещ през май 1877 г. В нея виждаме развити мислите на един руски политик за целите и задачите на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Запознаваме се с разсъжденията около един от въпросите, който от дълго време ни вълнува: защо Русия е тръгнала да ни освобождава. Тъй като не съм професионален преводач, вероятно преводът ми не е съвсем точен и гладък. Старал съм се да предам все пак смисъла на написаното от Черкаски. Изложението в оригиналните записки, макар и свежо като мисъл, е доста „тромаво” като изложение. Написаното не е в такъв изряден вид, каквото то би имало, ако князът го бе дал на някой професионален филолог да го редактира. Докладна записка на княз Владимир Александрович Черкаски до военния министър генерал-адютант Милютин, от 1 ноември 1876 г. В скоро време се очаква откриване на военните действия на Балканския полуостров. Тази война, чужда на завоевателните стремежи, има за главна цел от една страна - утвърждаване и разширяване на политическата автономия на някои от васалните земи на Турция, в една или друга степен ползващи се вече от такава автономия; от друга - действителното подобряване на нравствения и материалния бит на цялото угнетено днес християнско население на Турция и в особеност на славянските племена, били досега жертва на пълния произвол на турската администрация. Този особен, необичаен характер на настоящата война усложнява в значителна степен и задачата, чието разрешение се възлага на руската войска. Без да се задоволява с победата и покоряването на врага, руската армия трябва да остави здрави следи в областта след своята победа. Русия поема задължението да устрои и организира края, и да го напусне едва тогава, когато в него бъде въдворен достатъчен граждански ред. От друга страна, очевидно е, че пребиваването на руската армия в края след победата над враговете, по много причини не може да бъде продължено за неопределено време. В полза на Русия е изискването краят да бъде организиран възможно по-бързо и възможно по-бързо в него да се изявят заложбите на самобитната местна администрация. Но тази важна цел може да бъде постигната само в случай, че още сега, незабавно, се пристъпи към сериозно изучаване на място на действителните условия при които съществува краят, и ако организационните работи, необходими за неговото трайно гражданско устройване, бъдат водени едновременно, и така да се каже, паралелно с военните действия. Положението на войската и на войсковото началство ще бъде до известна степен облекчено, ако според завземането от армията на областите на Турция зад Дунав, в тези области във възможно най-кратко време бъдат постепенно организирани и въведени в действие най-подходящите местна администрация и устройство, в замяна на предишното турско управление, отменяно и помитано от успехите на нашето оръжие. Това се изисква за честта на Русия и е от полза за самия край, поеман под високото покровителство на руското правителство. Жителите на края, разбира се, ще очакват и ще се надяват, че след изгонването на турците и придвижването на руските войски напред, в тила на нашата армия ще се въдвори по-добър ред от предишните турски порядки, който ще е в състояние да ги възнагради (жителите) за неизбежните тежести, свързани с войната, и ще бъдат предприети действителни органични мерки относно обещаното материално и нравствено подобряване на бита им. Военното началство, потопено в ежеминутните и неотложни военни грижи, няма свободно време нито зорко да наблюдава хода на местното управление в тила на войската, нито още по-малко да събира необходимите материали, а също да изучава и подробно да отчита всичките исторически и статистически условия на края и своевременно да изготвя проект за неговото окончателно гражданско устройство, щателно съобразено с тези условия. Всичките тези съображения водят до мисълта за необходимост от учредяване от самото начало на отделна канцелария към главнокомандващия на армията, на която да бъдат възложени гореуказаните задачи, при това ръководена от висш граждански чиновник, непосредствено подчинен на главнокомандващия. С оглед възможността да се регулират действията на съществуващите на разни места славянски комитети, имащи най-различни наименования, би следвало да се възложи също изключително само на това лице и на ръководената от него канцелария, посредничеството между тези комитети и всякакъв вид частна руска благотворителност - с местните за Балканския полуостров безбройни нужди и потребности, за чието задоволяване днес разпокъсано се насочват действията на гореказаните комитети. Накрая, както в първоначалния период на военните действия, който ще предшества очистването от турското владичество на някаква по-значима територия, където би могло да бъде постепенно въдворявано новото местно гражданско управление, така и впоследствие - същото лице би могло да приеме, съвместно със специално назначеното по този предмет от военното началство друго лице, грижите за набиране и екипиране на доброволците в предвижданите български дружини и за образуване на местната българска военна сила. По този начин лицето, намиращо се при главнокомандващия като ръководител по гражданската част, според непосредствените указания на главнокомандващия и с помощта на специалната канцелария за гражданските дела трябва да ръководи както цялата организация на местното гражданско устройство и управление в областта, според очистването й от турците, в това число и всички текущи дела на това управление, така също и всички подготвителни работи за съставяне на проектите с положенията за окончателното устройване на областта; с други думи, цялата вътрешна гражданска част: текуща и политическа. Но за да може действително да се осъществи успешно делото по правилното, постепенно устройване на местното гражданско управление и на местната организация, е съвършено необходимо на новопроектираното управление във ведомството на главнокомандващия да се придаде същественото условие за единство на действията, без което е немислимо никакво сериозно дело и при чието отсъствие е по-добре то да не се предприема. Затова, ако се счете за действително неизбежно при главнокомандващия да има дипломатическа канцелария, отделена от останалите граждански дела, не влизаща в състава на общата гражданска канцелария, то в крайна сметка е съвършено необходимо да се ограничи строго и безусловно нейната дейност изключително само до чисто дипломатическите сношения с признатите от Русия правителства и техните дипломатически агенти. Всичките без изключение друг вид граждански и политически дела, не влизащи в този ред на сношения, трябва да бъдат напълно и безусловно предадени в канцеларията за гражданските дела, която в необходимите случаи ще влиза за тях в преписка и съглашение с щаба, приемайки заповедите непосредствено от самия главнокомандващ. Иначе в сношенията с местните жители и местните граждански власти може лесно да се въдвори вредно двувластие. Също така може често да се срещне затруднение и за самия щаб и военното управление: към кого да се обръщат за съдействие по различните видове дела и въпроси - към дипломатическата ли канцелария, или към лицето, състоящо по гражданските дела при главнокомандващия; а всяко подобно затруднение ще породи само безредие или забавяне в изпълнението на законните и неотложни искания. Ръководейки се от гореизложените съображения и с предположението, че съществуването на отделна дипломатическа канцелария би могло де се сметне за съвършено неизбежно, проектираното учреждение при главнокомандващия на армията би могло да бъде устроено на следните основания: 1. При главнокомандващия на Действуващата армия има лице, ръководещо гражданските дела. Ръководителят по гражданските дела при главнокомандващия на армията се счита, според заеманото от него място, за най-старши от гражданските чинове в армията. 2. Ръководителят по гражданските дела при главнокомандващия на армията управлява канцеларията за гражданските дела. Към него се полага помощник и няколко лица за специални поръчения. Към Канцеларията за гражданските дела има няколко деловодители и техни помощници. Броят на лицата за специални поръчения при ръководителя по гражданските дела, а също и броят на необходимите в канцеларията деловодители и техните помощници, се определя и утвърждава от главнокомандващия на армията, на основа на опита; той се допълва постепенно според действителната необходимост от чиновници. 3. Ръководителят по гражданските дела при главнокомандващия на армията се назначава със специална височайша заповед. Неговият помощник се назначава чрез утвърждаване от главнокомандващия, по предложение на ръководителя по гражданските дела. Чиновниците за специални поръчения и чиновниците, влизащи в състава на канцеларията за гражданските дела, се определят, уволняват и преместват от място на място по разпореждане на ръководителя по гражданските дела при главнокомандващия. 4. Ръководителят по гражданските дела при главнокомандващия на армията приема заповеди по поверената му част изключително и непосредствено само от главнокомандващия на армията. За най-важните, подлежащи на неговото ръководство дела, ръководителят по гражданските дела докладва на главнокомандващия на армията на основа на специална инструкция. По същия начин от него се представят за утвърждаване на главнокомандващия на армията проектите за местното устройство и необходимите преобразования в края. 5. В канцеларията за граждански дела се съсредоточават без изключение гражданските и политическите дела по устройството и управлението на Заддунавския край според степента на очистването му от турците. Затова дипломатическата канцелария се ограничава изключително само със сношения с подлежащите правителства и с техните дипломатически агенти. Впрочем, от главнокомандващият на армията зависи, ще бъде ли видяна необходимост да се изземат от ведомството на дипломатическата канцелария някои дела и сношения и те да бъдат предадени в канцеларията за гражданските дела. 6. На ръководителя по гражданските дела при главнокомандващия на армията, под върховното ръководство на главнокомандващия се възлагат главно: а) събиране на нужните статистически и исторически материали, длъжни да служат като ръководство при съставяне на проектите за необходимите в края преобразувания, насочени за нравственото и материалното подобряване на бита на населението; б) съставяне на самите проекти за положенията по този предмет; в) постепенно въвеждане в действие на новото местно гражданско управление и на утвърдените от главнокомандващия проекти за преобразованията в разните части на Заддунавския край, според степента на очистването им от турското владичество; г) наблюдаване за възможно правилното протичане на дейността на гражданската местна администрация в тила на армията и дейно съдействие на военното началство при охраната на местното население от всякакъв вид притеснения; д) намиране от числото на местните жители, с помощта на сведения, доставяни и от разните военни началници, на напълно благонадеждни лица, които по своето влияние, опитност в условията на местния живот и преданост на руското правителство, могат да бъдат използвани полезно в делото по устройването на местното управление; е) следене за ползите на Православната църква и за охрана на народните училища и вземане на необходимите мерки за материалното осигуряване на Църквата и училищата и към дейното ускоряване на тяхното преуспяване; ж) закриляне на свободата на вярата на иноверците, в това число на мюсюлманите, от проявите на местен фанатизъм; з) постепенно, според възможностите, въвеждане на подобрен ред на разпределянето и вземането на данъците и налозите; и) дейно съдействие на военното началство за образуване на български дружини и въобще на местна военна сила, на която да може да бъде възложена охраната на областта, след оттеглянето на руските войски; й) посредничество между разните славянски комитети, както в Русия, така и извън нея - и местните нужди и потребности на жителите на Заддунавския край. 7. Руските консули и консулските агенти в тези части на Заддунавския край, които бъдат завзети с руското оръжие, постъпват под пълното ръководство на канцеларията по граждански дела и могат с разрешение на главнокомандващия на армията, с присвояването им, ако е нужно на друго название, да бъдат насочвани към ръководене на необходимите дела по местното гражданско управление. 8. Към канцеларията за граждански дела, ако е нужно, с утвърждаване от главнокомандващия на армията към Сръбското правителство се назначава специален комисар, независимо от белградския генерален консул, с цел облекчаване и регулиране на връзките със Сръбското княжество на разните славянски комитети и за други поръчения от всякакъв вид, които могат да се срещнат. Впрочем, след утвърждаване от главнокомандващия на армията, сношенията по всички тези предмети с канцеларията за граждански дела и изпълнението на нейните искания могат временно да бъдат възлагани и на генералния консул на Русия в Белград. 9. С разпореждане на главнокомандващия на армията към канцеларията за граждански дела - за специални поръчения при нейния ръководител и за нуждите на местното гражданско управление, могат да бъдат командировани военни чинове от всички части на войската, и по същия начин - след свързване с останалите граждански ведомства в Империята, също и чиновници от тях. Докладна записка на княз Владимир Александрович Черкаски, представена на военния министър в гр. Плоещ (втората половина на май 1877 г.) Европа не разбира и никога няма да разбере нашата умереност и нашата безкористност. Умереността тя разбира като наша слабост или неспособност; а безкористността - като спотаени наши далечни цели. Оттук идва неуспехът на нашите преговори в миналото, и възможността за подобен неуспех и в бъдеще. Когато ние не искахме да започнем войната, Европа веднага помисли, че ние съвсем не сме способни на такава и англо-турските политици почнаха с такава дързост да устройват le pont d'or (златен мост) към Русия, че ние волю-неволю бяхме принудени да се хванем за оръжието. Сега войната се започна. И ако на противниците отново бъде даден макар и най-малък повод да мислят, че ние мечтаем само за това, как най-бързо да се отървем от нея, нашите истински намерения отново ще бъдат разбрани превратно и нас отново ни чака неуспех. Или на Европа отново ще й мине мисълта, че ние търсим мир a tout prix (на всяка цена), или тя ще почне да подозира, че ние нарочно не искаме да решаваме източния въпрос, щото впоследствие, при удобен момент да завладеем всичко. От тези фалшиви предположения ще възникнат крайно неизгодни за нас предложения, които ще затегнат сключването на почетен мир; забавянето на акта за мир може действително да ни създаде грамадни затруднения и да изиска вече такива жертви, които ще се отразят дълбоко върху целия организъм на държавата. Европа ще почне да ни разбира само тогава, когато във всяка наша дума, във всяка стъпка, ще вижда непоколебима твърдост и решимост, ясно и разумно поставена цел, съответствуваща на нашите собствени интереси, и справедливо, напълно безпристрастно отношение към общоевропейските интереси. Особено е важно това в отношенията с практичната Англия. Трябва смелостта, силата и настойчивостта на нашите убеждения да й правят точно такова впечатление, каквото правят на нас речите на Биконсфилд. Иначе, партията (играта) е неравна, а борбата загубена. Първият и най-важен интерес на Русия и цяла Европа е да бъде решен източният въпрос. Ако ние запазим мнението, че той още не е узрял, и че можем да го замажем, ние няма да срещнем съчувствие у никого, няма да си намерим съюзници; напротив - всичко и всички ще бъдат против нас. Предполага се, че при решаването на източния въпрос нашите интереси ще се сблъскат с европейските главно в три пункта: за Цариград, за проливите и за съдбата на балканските християни. Трябва решението на тези частни въпроси да бъде максимално съгласувано с общото, окончателно решение на целия въпрос. І. Цариград не ни е необходим. Той може да ни служи като стратегическа цел за действие (ако няма друго средство, което да принуди противника на мир); преследвайки тази цел ние можем да го овладеем; но думите на Царя вече гарантираха на Европа, че ние за нищо няма да останем в него. Както изглежда, ние не трябва да протестираме, ако по причини, съвпадащи с тази гаранция, Цариград временно бъде завзет от флотите на чуждестранните държави, стига той да не бъде завзет от флота само на една коя и да е държава. Работата може да се усложни, ако освен турците ние срещнем там сухопътни войски на която и да е държава. В такъв случай всички дадени от нас гаранции трябва да изгубят всякаква сила. Считайки, обаче, че работата ще мине без тези усложнения, пита се: да оставим ли Цариград на турците, или той да бъде свободен град? В интерес на Русия и на цяла Европа е по-изгодно Цариград да бъде свободен град. Подобно решение завинаги приключва източния въпрос, докато при турската власт източната хроническа болест все още ще продължава и при известни обстоятелства може да има за нас и Европа неизгодни и бедствени обрати. Против посоченото решение обикновено възразяват, че свободният град безусловно ще се подчини на английското влияние, че той ще стане свърталище за всички революционери, като световна интернационалка; накрая, че ограничаването на цариградската територия ще предяви големи практически трудности. Но английското влияние напълно достатъчно ще се уравновесява от влиянието на останалите търговски нации, особено от гърците, италианците, французите и англичаните. За революционерите пък, и за интернационалката, там няма удобна почва. Цариград е твърде отдалечен от всички интелигентни работници и от фабричните места на Европа, че да привлече към себе си агитаторите.Това е търговски град, град на спекулата, и не е промишлен. За кръга на агитаторите тук е съвършена пустиня: няма нито заводски, фабрични работници, жадуващи за борба с капитала, нито националности, на които може да се връчи знамето на бунта. При това класата на търговците е най-добрата полиция; те са непримирим враг на всичко, което нарушава спокойствието и ще съумеят да не допуснат революция. Що се отнася до ограничаването на цариградската територия, то за това спомага както самата природа, така и историческите предания. За азиатската част няма какво да се говори, нека Скутари остане на турците. В Европа, пък, за граница може да служи или днешният край на околията Неваи-Хербаа, почти съвпадащ със съществуващата през средните векове Анастасиева стена (на Черно море - западно от Деркос, на Мраморно - Силиврия; издигната против българите при император Анастасий І в 512 г.), или линията от Кючук-Чекмедже към Чифликану (?), където турците сега мислят да издигнат непрекъсната укрепена позиция. В първия случай площта на цариградската територия ще бъде около 2100 квадр. километра с население около 600 хил. жители, при което в нея ще влязат островите българска земя около Деркос и Чаталджа. Във втория случай площта ще се ограничи на около 700 кв. километра с население 570 000 души, и българско население ще се среща почти само в самия град. В двата случая цялата цариградска територия (с условното изключване на нейния североизточен ъгъл между Буюк-дере на Босфора и Килия на Черно море, чиято съдба зависи от решаването на въпроса за проходите) трябва да се подчини на муниципалната (общинската) власт, в чийто състав следва да се включат освен местни, също и международни представители за закрила на международните интереси. След това всички военни учреждения и заведения в Цариград трябва да бъдат закрити; държавните здания, с изключение на безусловно необходимите за общината, могат да бъдат продадени за сметка на контрибуциите или дълговете на Портата, а частните владения (в това число и някои дворци според избора на султана) да се запазят напълно за сегашните им собственици. ІІ. Проливите. Преди всичко Англия би следвало да бъде поканена за категорично и фактическо обяснение: в какво именно тя вижда връзката на своите интереси с Босфора и Дарданелите, от какво именно се бои, с какви доводи може да подкрепи заявлението, че тези проходи заплашват нейния път към Индия? Нека искрено си каже мнението: може би тогава, ако нямаме никакви фактически опасения, ние също ще съумеем да й дадем такава фактическа гаранция. Но едва ли в самата Англия има поне един здравомислещ човек, който сериозно и чистосърдечно да вярва на всички издигани от английската дипломация опасения. Търговските интереси на Англия в Черно море не надминават интересите на другите европейски държави. Пътят, пък, през Суец към Индия, лежи напълно встрани от Дарданелите и Босфора. Очевидно, че под издиганите опасения на Англия, в действителност се крие само един смъртен страх: Русия да не направи така, че чрез завладяване на проливите да стане съвършено неуязвима за английското оръжие и изплъзвайки се изпод неговата заплаха, да се добере безнаказано до Индия в Средна Азия. В това е цялата същност на въпроса и именно по отношение на нея ние сме длъжни да бъдем твърди. За облекчаване на работата ние можем да предложим на Англия каквито иска гаранции: ако иска - можем да и позволим да завземе Суец, да завземе Афганистан и всичките Приморски възвишения, обещавайки, че от своя страна 10-20-30 години няма да направим в Азия и крачка напред; но затова спрямо проливите трябва да стоим на възможно най-благоприятните за нас решения. Тук има три изхода. Първият е - устието на Босфора да бъде в наша власт, а изходът от Дарданелите да бъде свободен за всички. Вторият - устието на Босфора да бъде в наша власт, а входът в Дарданелите да се даде на англичаните или да бъде зает от чуждестранен гарнизон. Третият - двата пролива да бъдат напълно свободни и на тях да няма никакви укрепления, щото проходите да бъдат винаги и еднакво отворени както за търговските, така и за военните съдове. Тъй като Босфорът представлява входно-вътрешна, а Дарданелите изходно-външна врата на нашите владения, то очевидно първият изход е най-изгоден за нас. Той ни прави неуязвими при отбрана и запазва в същото време за нас свобода за настъпление. Владеейки устието на Босфора (а за това е достатъчно да имаме макар и неголям негов ъгъл на европейския бряг), ние ще сме спокойни за целия юг на Русия и няма да бъдем принудени да се охарчваме за развитието на грамаден военен флот, тъй като няколко големи оръдия на твърдата земя, подсилвани в случай на война с торпедни заграждения, могат да противостоят на какъвто и да е флот. А тъй като целият север на Русия през по-голямата част на годината е самоосигурен, а от към сухопътната страна към западната граница, разполагайки със 100-милионно население ние можем винаги да бъдем достатъчно силни, то подобно решение на въпроса действително ще бъде най-велико благодеяние за Русия, ще отстрани много войни и на веки ще заздрави нейната съдба. Вторият изход е по-малко изгоден, но също е много добър. Той ни лишава от свободата за настъпление, но все пак запазва за нас неоценимото преимущество на осигурената отбрана. Напразно е да се мисли, че отдавайки на англичаните или въобще на чуждестранните държави Дарданелите, ние ще си нанесем голяма вреда. Във всеки случай в мирно време нашата търговия ще бъде свободна. Във военно, пък, забраната за нашия флот да излиза в Средиземно море ще бъде само фиктивна. И без дарданелските укрепления ние все едно не сме в състояние да се решим на открита борба с английския флот. Сухопътните оръдия тук нищо няма да добавят на англичаните и ние така по-смело можем да отидем на подобна постъпка, която е безвредна за нас и по-скоро е способна да въоръжи цяла останала Европа против Англия. Най-сетне за третия изход може да се каже, че той нищо няма да ни донесе; в него даже има повече неудобства за нас, отколкото изгоди. Разбира се свободата на проходите ще се съгласува с общоевропейските направления. Прогресивните хора гледат на всяко ограничаване на мореплаването, като на принцип, комуто е съдено неизбежно да отпадне. Но това е справедливо само от фискална гледна точка; търговията действително трябва да бъде свободна от данъци за преминаване. По отношение на отбраната на държавата, работата изглежда съвсем другояче. Каква ни е ползата, че проливите ще станат отворени за всички. Ако ние можем да разчитаме, че някога ще развием своя военен флот до висотата на английския и френския, тогава правото, спечелено от сегашната война, разбира се би имало за нас своята цена. Но подобни сметки са химера. В действителност ние тържествено и пред очите на всички ще прекараме от Средиземно в Черно море дребничка ескадра от 5-6 съда, но за това след тяхната опашка ще отворим път за десетки от най-силните неприятелски съдове. Подобно решение ще доведе Русия до грамадно съсипване на развитието на нейните морски сили, а в случай на война отново ще подложи целия юг на бедствие и вълнение. Нима за нас е изгодно, през есента, когато всички наши пристанища са препълнени с хляб, ленено семе и проч. продукти, когато в тях се товарят маса съдове, изведнъж да дойде неприятел и наведнъж да унищожи труда и богатството на цялото наше южно население? Нима за нас е изгодно, пред неприятелската морска сила винаги да е отворена възможността да извърши десант на нашите черноморски брегове, да подстрекава татарите и планинците, да им прекарва оръжие и водачи-фанатици и да поставя все още на карта нашата власт в Крим и Кавказ? Нека по-добре проливите останат за турците. До тях ние можем още да се доберем, докато срещу Европа ще бъдем съвсем безсилни. Снемем ли веднъж бариерата, ние вече с нищо няма да можем да изпъдим английския флот от Черно море. Той ще бъде тук вечно, по адмиралтейско разписание, ще заеме по-известните спирки (във Варна, Синоп, Трапезунд, Батуми, възможно също в Севастопол), всяка наша крачка ще бъде контролирана от тях, от всяка дреболия може да възникне дръзка нота, и ще ни се наложи или да отстъпим във всичко на Англия, или да живеем във вечен страх от война с нея. Сега ние успяхме да оградим своите пристанища с торпеда. Но в бъдеще, пред вид постоянно циркулиращите неприятелски съдове, това ще се окаже затруднено. Нас могат да ни атакуват съвсем внезапно и в коя и да е минута да променят всичко. По такъв начин третата комбинация се оказва не само нежелателна, но с положителност и вредна. Трябва решително да бъдем за първите две. Ако и те се окажат недостижими и се наложи да запазим проливите за турците, трябва да се опитаме, не може ли да базираме отбраната на Босфора на основа на смесен руско-турски гарнизон. Това би установило вечен мир между нас и турците и би било само повторение, но в по-сериозна и ненарушима форма на Ункяр-Искелесийския договор (1833 г.) (по който Турция трябвало да държи Дарданелите отворени за приятелите и да затваря проливите за враговете). ІІІ. Съдбата на Балканските християни. Със споразумението с Австрия вече е набелязана съдбата на западните области на Турция. На нас не ни е необходимо да отстъпваме от това споразумение. Нека Австрия да вземе за себе си Босна и Херцеговина; само Сърбия и Черногорието да получат уговорените за тях територии. За Албания също няма какво особено да се грижим: каквото предложи Европа, това и ще приемем. Но след това, съдбата на останалата част на Балканския полуостров, включваща България и участъците от гръцките земи, изисква най-сериозно внимание. Трябва да се има предвид, че ако ние не бъдем в състояние да направим тук нещо по-радикално, то, в крайна сметка, не трябва да допускаме нищо, което би могло да ни навреди. Почвата за решаване на съдбата на българо-гръцките християни е твърде неустойчива. На пръв поглед изглежда, че за нейна опора могат да служат достатъчно многочислените статистически и етнографски материали, но в действителност цялата представена от тях маса от цифри и данни е до такава степен противоречива, че и на най-авторитетният източник не трябва да се дава пълно доверие. Достатъчно е да се спомене, че според разните европейски изследвания числеността на българите в Европейска Турция се определя в границите от 2 до 7 милиона (!), а на гърците от 900 хил. до 2 940 хил.! При това в същата пропорция се изопачават и съотношенията между тези националности. (Всичко зависи от това, на кого симпатизира авторът; така например услужливият грък, пуснал неотдавна в Лондон „An Ethnologikal map of Eurоpean Turkey and Grecce”, стига до този извод, че гърците в Европейска Турция са 2 940 хил., а българите само 2 650 хил.) Игнорирайки цифрите, следва преди всичко да се реши: остават ли българите и гърците под властта на турците, или ще бъдат свободни; - ще бъдат ли всичките те подведени под един режим, или ще се раздели източната половина на Балканския полуостров на части с различна степен на автономия и с различни отношения към сегашното или бъдещото правителство? Независимостта на християните ще реши източния въпрос; следователно, ние всячески трябва да се стараем да ги освободим от турците. Но има голяма разлика, ще дадем ли при това превес на българите, или ще се съгласим да отстъпим всички преимущества на гърците. Българите са народ и по религия, и по език, и по произход най-подходящ за руския. Той е издигнат с нашата култура, отглежда се с нашето духовно образование, от нас черпи и почти на нашия език преподава всички елементарни начала на науката. Това е наше дете, което никога няма да тръгне против нас, на което е съдено да се развива не другояче, а в тесен съюз с нас. Гърците са противоположност на българите, отдавна изгубили доверие във всичко, обръщащи религията в поминък, в интрига, изпитващи към нас тайна ненавист и ежеминутно са готови открито да се обърнат в най-зли наши врагове, само за да заслужат пред Европа допълнителна изгода за себе си. По хитрост, интрига, умение да мамят Европа и скриват своите дела, те за нас са по-лоши и по-опасни и от поляците. Българите гледат на нас, като на бащи - просветители и спасители, гърците - като на угнетители и азиатски варвари. В политическите си стремежи те се считат за единствени и законни наследници на всичкото имущество на турците на Балканския полуостров, и са готови да изкоренят всичко, което застане на пътя им. Този основен факт трябва да ръководи всички наши решения. Дали ще става дума за пълната независимост на балканските области, или само за тяхната отделна автономия, ние не трябва да изпускаме предвид, че всичко, което се ореже от България, още веднага или след известно време, ще се падне на гърците. Споразумението за българските вилаети, което беше постигнато на Цариградската конференция, противоречеше много на този принцип. Може да сме доволни, че то не се състоя, и по-добре да искаме много по-малко, отколкото отрано да онеправдаваме българите и в същото време да си създаваме опасен, непримирим противник, сега вече натрапващ се за ролята да служи като крепост на цяла южна Европа против руското варварство. Тъй като резултатите от войната далеч още не са известни, то и за участта на балканските християни следва да се допуснат няколко предположения. Поставяйки най-високо, че за нас от всичко е най-изгодно да постигнем пълната им независимост, да допуснем, че Европа няма да постави особени затруднения за тази сделка. В този случай ще ни се наложи да потърсим за нея практическа формула, чиито главни основи, изглежда, биха могли да бъдат следните: 1) По-голямата част от източната половина на Балканския полуостров трябва да образува Българско Княжество. Земите, не влизащи в това княжество, трябва да се присъединят към Гръцкото кралство. 2) Границата на България трябва да върви: на запад - по вече височайше одобрената линия; на юг - от планината Пинда по река Бистрица (Индже-Карасу) до Солунския залив; през този залив и Солунския полуостров до Егейско море (при което г. Солун и ез. Бешик преминават към България), по-нататък по морския бряг до устието на р. Марица, нагоре по тази река до вливането на р. Ергене, по Ергене и нейния приток Чорлу-дере до хребета на Странджа, и накрая по водораздела на този хребет до Атанасиевата стена, или до Цариградската територия; на изток - по брега на Черно море; на север - по Дунав. Карта на България, съставена според вижданията на княз Владимир Черкаски относно нейните граници. При подобно очертаване на границата, твърде близо съвпадаща с историческите, етнографските и религиозните предели на двете съперничещи си националности, се има предвид главно: да се осигурят необходимите икономически условия за самобитното съществуване на Българското Княжество; да се сложи отрано предел на развитието на опасните гръцки претенции и да се разграничат тези две националности по възможност така, че по-малко да си пречат една на друга. България в този случай ще представлява една компактна цялост, имаща свободен, широк достъп до Черно и Егейско море, но не допираща се до Мраморно море; Гърция, свръх прибавката на Епир и Тесалия, ще получи целите Архипелагски острови, ще получи два главни полуострова (Солунския и Галиполския) и ще се допира до Егейско и Мраморно море, но няма да се допира до Черно, където трябва да бъде запазено преимуществено нашето, или въобще славянското влияние. Площта на княжеството ще бъде равна приблизително на 4,500 - 4,600 квадр. мили. Населението ще бъде около 5-5,5 милиона, в това число до 4-4,5 мил. българи с част власи, сто хиляди гърци, 50 хиляди евреи, а останалите - турци, татари, цигани, черкези и разни други племена. В числото на българите се включват няколкото десетки, а може и стотици хиляди помаци (българи-мюсюлмани); но те далеч не са фанатици (в това отношение те рязко се отличават от сръбските мюсюлмани в Босна), и съхраняват както езика, така и българските обичаи. От мюсюлманите опасни са само турците и черкезите, но те не са много: едва ли повече от половин милион. Що се отнася до татарите, то те винаги са живели в мир и съгласие с българите, а татарските гиреи даже са покровителствували българите и са били постоянни техни защитници пред турците. При тези етнографски условия вътрешното развитие и благоустрояване на княжеството няма да срещне никакви сериозни затруднения. 3) Българското Княжество трябва да се счита за съвършено отделно от Русия, но първоначално трябва да се намира под нейния протекторат. Неговия самостоятелен живот трябва да бъде подготвен със статут, какъвто е бил създаден през 1829-35 г. от граф Киселов за румънските княжества. 4) Изборът на княза (с участието или без участието на Европа) преди всичко трябва да отговаря на най-главното условие: да бъде в една вяра с българския народ. За народ, намиращ се все още на низка степен на културата, вярата е всичко. Всички опити да се създаде от България здрав, сигурен организъм, ще се превърнат в нищо, ако ръководителят е разединен по вяра с народа. 5) Столица на княжеството трябва да бъде Пловдив (Филипопол) като средищен пункт за цялата територия, като главен разсадник на българската интелигенция, като град, свързан със света вече чрез железен път, и накрая, като пункт, удобен за противодействие на съседното гръцко влияние, което ще се стреми към завладяване на българската страна. Така би могло да се работи по-леко и по-успешно, отколкото, ако столицата на новото княжество би била преместена повече на север (напр. в Търново), или на северозапад (напр. В София). Ако осъществяването на Българското Княжество на базата на тези основи срещне непреодолими препятствия, тогава ще се наложи да се обърнем към другата комбинация, допускаща за християните вече много по-тесни предели на автономия. Тук преди всичко могат да изплуват цариградските условия (Солсбъри), даващи на България почти същите граници в северната част, но съвършено променящи южните й предели, и изискващи свръх това разделяне на България на два вилаета, с центрове в Търново и София. Според тези условия България никъде не се допира до Егейско море; цялото крайбрежие на това море, както и на Мраморно, остават за турците, т. е. на гърците. Също така към тях напълно преминават санджаците Родосто, Галиполи и Одрин. Всичките южни и югоизточни епархии с масата от българския народ остават за гърците. България се обрича на живот без свободни пристанища (понеже от което и да е, дадено й в Черно море, трябва все пак да се преминава през Босфора и Дарданелите), без търговско развитие; отрано се поставя в положението на икономически роб на Гърция. Можем ли ние да се съгласим на това; ще ни благословят ли българите и ще удовлетворим ли ние поне гърците? Доволни няма да има, а българите ще ги погубим. Очевидно трябва да се търси друга комбинация. Най-добре е в този случай да се стои на принципа, щото подобряването на участта на Балканските християни да се прилага към тях без разлика в националностите, без нови изкуствени административни или териториални деления. Това е европейски принцип. Европа не може да го отхвърли. След това, придържайки се към този принцип, ние можем да искаме въвеждането на вече изпробваните от Европа начала: изборно управление за каазите, местен контрол в по-големите административни единици, изравняване и ограничаване на данъците, правилна система за събирането им, охрана на вътрешната безопасност от местната полиция, - и трябва да прибавим към тези изисквания още: правилното прилагане на също европейския принцип - реална свобода на изповеданията, опираща се на безпристрастна и правилна административно-църковна организация. Прилагането на тези начала, особено на последното, ще облекчи съдбата на България много повече, отколкото всякакво преправяне на нейните граници и назначаване на някакви идеални генерал-губернатори за нейните вилаети. Важно е това, че с осъществяване на последното условие, всичките български епархии веднага ще се освободят от гърците, че ще се очертае напълно границата на българските земи, която след това вече няма да успеят да изтрият нито турците, нито гърците, нито англичаните. Щом бъде постигнато главното, ще остане вече второстепенния разговор за черкезите и турските войски и гарнизони. Черкезите действително са грабители, това е бич за страната. Възгордялата се Порта ги отстояваше пред Европа. Но трябва да се мисли, че принудена да се смири, тя няма да противостои на тяхното преселване в Азия, особено, ако макар и част от разходите за това преселване бъде възмездена от България, които ще се възвърнат от собствеността на цялата земя и на постройките на заминаващите преселници. Относно съкращаването на турските войски и гарнизони трябва пак да бъдем внимателни, в смисъл, тази мярка да не се предложи изключително само за някоя една единствена област, например, Крайдунавска България, а да бъде обща. Условията на Одринския мир, отстранили турските сили от Молдавия и Валахия, бяха напълно целесъобразни затова, защото по отношение на румънската територия те се явяваха като обща мярка, обхващаща цялата румънска земя. Но какво значение би имало опразването на турските гарнизони в българската земя от едната страна на Балкана, и запазването им в същата българска земя от другата страна на хребета? Това би могло да доведе само до твърде вредното укрепване на недоразумението за ограничаване на българската страна само в ивицата от Дунав до Балкана. И ако непросветеното в славянските въпроси министерство на Биконсфилд има извинение да се появява пред Европа с подобно предложение, то най-малката партиципация (временно присъединяване) към него на нашето министерство би имала съвършено компрометиращо значение. Собствено за населението са опасни заптиите (жандармите) - грабителите, а не низамите (редовната постоянна войска). Ако първите бъдат заменени с местна постоянна полиция, то към присъствието на вторите можем да се отнасяме снизходително и по-скоро трябва да се иска унищожаването на турските крепости и укрепления на европейската територия, отколкото извеждането на турските войски. Премахването на крепостите е важно затова, защото те служат за опора на турската върховна власт; защото разчитайки на тях, Турция безцеремонно потъпква всички обвързващи я договори, не зачита най-тържествените свои обещания, знаейки колко е трудно на противника да я изкара от всички укрепени пунктове. Премахването на крепостите е важно и от икономическа страна. Те се строят и въоръжават за сметка на населението. Строят се чрез натурална повинност и преди всичко служат да разорят напълно околното население. Оръдията на Круп поглъщат значителна част от бюджета. Заслужава си да се настоява за освобождаването на страната от крепостите, гарнизоните са по-малко вредни, незащитени със стени, те могат да бъдат сметени за минута. Нашата окупация. Дали ние ще се ограничим само със споменатите частични реформи, или ще постигнем съгласието на държавите за пълна автономия на балканските християни, във всички случаи ще се появи въпросът: как практически ще преминем към новия ред? На това може да има само един отговор: - посредством завземането на страната от нашите войски. На Цариградската конференция още можеше да се спори: да се пускат ли или да не се пускат нашите войски в България. Но когато 300-хилядната руска армия премине Дунав, няма сила, която би могла да я спре. Не е мислима никаква дипломатическа пречка; иначе ще потръпне цяла Русия. Следователно преговорите могат да вървят не за това, ще заемем ли или няма да заемем страната, а ще останем ли в нея и при какви условия? Ние, разбира се, можем да дадем тържествено обещание, че не желаейки да оставим България за себе си, ще побързаме възможно най-скоро да я опразним. Но точно така ние също сме длъжни да заявим, че няма да я оставим безпомощна през времето, необходимо за въвеждане на реформите. Тъй като реорганизацията на страната съгласно местните и етнографските условия в различните й части ще бъде свързана с различни трудности, то в някои нейни окръзи нашето настаняване ще бъде по-слабо и по-кратковременно, а в други - по-силно и по-продължително. Ако в тази дейност пожелаят да ни помогнат други държави, ние можем да се отнесем към подобно предложение само с пълно съчувствие. Съгласно желанието на Австрия, тя може да завземе Босна и Херцеговина. На Италия можем да предоставим заемането на Албания, а ако пожелае, то и на Епир и на Тесалия, ако те не минат към Гърция. Ние нямаме никаква нужда да поемаме цялото бреме върху себе си. Обаче желателно е, щото в България да се разпореждаме сами, а в Цариград всички, или никой. Според относителната трудност на преустройването на страната, зависеща главно от една или друга пропорция на турците към масата на населението, България има следните особености. а) В Крайдунавска България, съответстваща на вилаета Туна, заключена между Дунав, Черно море, Балкана, Витоша и сръбската граница (с включване на градовете София и Ниш), турското население е сгрупирано основно в източната част (Дели-Ормана и южна Добруджа), където то даже е достигнало положителен превес над християните. В средната част процентът не само на турците, но въобще на мюсюлманите, значително отстъпва на християните, а в западната част той е съвсем малък и турци се срешат само в градовете. При крайна икономия във войската и при условие, че някои турски крепости ще бъдат взривени веднага, за охраняване на източната част е необходимо (в Русе, Шумен, Варна) не по-малко от една дивизия пехота и два казашки полка, за охраняване на средната (Търново, Враца) полк пехота, полк казаци, и за западната (София, Ниш, Видин) също полк пехота и полк казаци. б) В Загорето или Задбалканска България, съответстваща на вилаета Едрене (българския Одрин или гръцкия Адрианопол), мюсюлманите отстъпват значително на християните, при което турците, освен в градовете, се срещат само на неголеми участъци, никъде не представляващи непрекъсната маса (по-крупните им участъци лежат само към страната на Карнобат и Родопите). За завземане на тази част, особено като се има предвид удобството в съобщенията (железния път Цариград-Одрин-Пловдив с отклонение към Ямбол) и околовръстието на страната, могат да бъдат достатъчни една бригада пехота и два казашки полка. Накрая в) В Долна България (или Македонска), съответстваща на вилаета Солун, по-голямата част на Битолския (или Манастирския) вилает и част от Скопския (или Ускюбския) мюсюлманите също значително отстъпват на християните, а турците са съвсем малко и те са се притиснали на неголеми участъци само към р. Бистрица (под Касторийското и Островското езеро) към Солунският провлак и към средната част на Родопите. Долна България е по-обширна от Загорето; но тъй като нейното мюсюлманско население в значителна степен се състои от българи с частици албанци, сърби и прочие, то за завземането й може да бъде достатъчна една пехотна бригада с три полка казаци, чиято служба отчасти ще се облекчи от Солунско-Митровишкият железен път. По такъв начин след сключване на мира за охраната на самата България ще ни е необходимо да задържим на място военен корпус с не повече от 2 1/2 пех. дивизии и 9 казашки полка със съответната артилерия. Пребиваването на нашите войски в Долна България, в по-голямата част на Задбалканската (освен Сливенския санджак) и в западната половина на Крайдунавската, при благоприятни условия може да се ограничи само до няколко месеца. Пребиваването пък в източната част на Крайдунавска България и в Сливенския санджак, т. е. сред основната маса на мюсюлманско-българското население, може да се проточи на няколко години, и в интерес на самото дело, относно срока на очистването на тези части не трябва да вземаме никакви положителни задължения. Издръжката на нашите войски в България трябва да се покрива с доходи от нея, но тъй като страната не може да задоволи всички войскови потребности, то е много важно да се установи сигурна и евтина връзка на окупационния корпус с Русия. Пътят през Румъния е обиколен, скъп, и от Дунав към Задбалкана неудобен. Имайки предвид, че главната и най-продължителна окупация ще се наложи да бъде в района Варна-Шумен-Ямбол-Бургас, даващ възможност да се действа свободно и по северната и по южната страна на Балкана, - най-изгодно се оказва осигуряването на съществованието на нашите окупационни войски чрез организирането на директни морски доставки от нашите пристанища към Варна и Бургас. По такъв начин посочения район ще се превърне в база за целия окупационен корпус и ще стане заедно с това залог, че всички условия, договорени от нас за България, няма да бъдат нарушени, и че новият живот, отворен от нас за нея, няма да изгасне под усилията на нейните врагове и неприятели. Желателно е нашите връзки с Варна и Бургас, предизвикани от окупацията, да се превърнат в постоянни и да осигурят завинаги тези пристанища за Русия. На северния и източния бряг на Черно море за Русия има подслони - на западния няма нито една опорна точка. Ако ние мечтаем за развитие на търговията ни, то преди всичко трябва да й дадем удобни пристанища, и в това отношение Варна и Бургас са много важни, както защото съставляват естествен изход за продуктите на голяма част от България, така и защото се намират близо до Цариград. Владеейки ги, ние можем в повечето случаи да предварваме появата на противника в проливите. За да бъдат нашите морски връзки с България и окупационния корпус действително безопасни, ние трябва да парализираме турския флот. Най-доброто средство за това би се съдържало в приемането на част от турския флот в сметката на контрибуциите за военната издръжка. (Може би при пресмятането на контрибуционната сума би могло да бъдат впоследствие прихванати и самите пристанища Варна-Бургас или поне едно от тях). Използвани източници: 1. Н. Р. Овсяный. Русское управление в Болгарии в 1877-1878-1879 г. г. Том І - Заведывавший гражданскими делами при главнокомандовавшем Действующей армии д. с. с. князь В. А. Черкаский. С. П., 1906. 2. Д. Ризов. Българите в техните исторически, етнографически и политически граници (атлас). Б., 1917, http://www.promacedonia.org/en/dr/dr_30-40_bg.htm#30., карта 33.

Многодетни патици-рекордьорки в Южния парк В интернет пишат, че зеленоглавата патица снася обикновено от 6 до 14 яйца. Но нерядко имало и „подхвърлени” яйца, от мътеща в съседство квачка. Затова се срещали рекорди: в едно гнездо да има 16 яйца. Аз това си го обяснявам, че по погрешка „съседката” снася яйцето си не в своето, а в съседното гнездо. Не от всички яйца, обаче, се излюпвали пиленца. От писанията не можах да разбера какъв е рекордът на една патица с малки. Аз, например, две години снимах патици-майки с 15 патенца. Рекорд на Южен парк за 2009 г. (снимка 20.4.) Рекорд на Южен парк за 2010 г. (снимка 17.6.) Рекордът на Южен парк за 2010 г., няколко дена по-късно (снимка 20.6.) Забелязал съм, че е възможно излюпените патенца да объркат майките си. Веднъж в едно езерце, като хвърлях хляб, дойдоха две квачки. Едната, обаче, подгони другата и докато се гонят, патетата се смесиха. Преди това едната квачка имаше значително повече патенца от другата. На следващия ден патиците бяха придружавани от почти равен брой патенца. По начало патиците-майки са агресивни към другите такива. На горните две снимки се вижда как една от майките, разбрала за приближаването на „конкурентите” за храната, започва да гони другата. През това време патенцата се смесват и (мисля аз) е възможно да объркат майките си. Тази снимка също показва своеобразен уникум за Южния парк. Един-единствен път в последните три години съм виждал патенца, едновременно с две майки, които не се гонят! Дали и те не са смесили рожбите си, не са могли да ги разделят и примирено ги гледат съвместно.

Много са вероятно версиите за разчитането на надписа на Мостич. Аз съм се спрял на „странното” съвпадение на думата в старославянския речник, за която се казва, че била еквивалентна на гръцкото „боилас” и същото изписване върху плочата на Мостич. Имам чувството, че май не всички са видели и разбрали, че на последната, думата БЪІЛІА завършва със свързано І и А.