К.ГЕРБОВ

През 2003 г. от БАН са открили коя буква от кирилицата е била Я и са я показали в том 4 на КМЕ. Надявам се при следващото издание да открият коя буква е била Я и при глаголицата.

Надгробният надпис на Мостич и детайл с текста: СЬДЕ ЛЕЖИТЪ МОСТНЧЬ ЧРЬГОYБІЛІА БЪІВЪІ Н ПРН ... Надписът от надгробната плоча на Мостич ни дава възможност да установим наименованието на една старобългарска титла. А тя е „чрьгубъйля”. Съгласно историческото развитие на българския език, днес тя би трябвало да звучи като: чергобиля. В случая оригиналната дума е изписана с най-ранно признаваната буква Я в кирилицата. Тя представлява свързани заедно две букви І (И) и А. Според Кирило-методиевската енциклопедия, том Т-Я, в глаголицата и в най-ранната кирилица нямало буква Я. Това изписване І с А се появило в ръкописите едва в ХІ в. Интересно, надгробният надпис на Мостич не се ли счита за ранен книжовен паметник, та не се споменава като първоизточник? Та Мостич е бил съвременник на цар Симеон! При всички случаи този надпис се отнася най-късно към средата на Х в. А защо няма Я в глаголицата и в някои ранни кирилски текстове е обяснимо. Просто съдържащата се в тези азбуки буква Ѧ, не е приемана за Я, а за носовка „малък юс”. Явно никой не се е замислил, колко странна изглежда констатацията, че буква Я е била „измислена” едва през ХІ в.? От старославянските речници се вижда, че буква Я е изписвана в няколко варианта: с „малък юс Ѧ”; със свързани І и А; съчетание на І и Ѧ (Ѩ), приемано като йотуван „малък юс”. Така, например, за старославянската дума „ѨЗЪІКЪ”, която днес на руски е „язык”, на български „език”, на сърбохърватски „jезик” и на чешки - „jazyk”, в старославянския речник на чешкия БАН се дават следните примери: Да продължим с титлата. В старославянския речник ще открием и двете съставни думи: „бъйля” и „чрьга”. Първата означава „господин”, но и „господар”. Приема се, че от нея е произлязла популярната в Средновековието дума „болярин”. Вероятно това е станало по схемата „бъйля-бъйляр-боляр”. Другата дума в „чрьгубъйля” трябва да означава „черга”. В случая с чергобиля очевидно не става дума за постелката, наречена черга. Вероятно не иде реч и за килим, например в двореца, или за самия дворец, когато той е бил още шатра (аул), та да се приеме, че Мостич е бил нещо като управител на царския дворец. Определено става дума за изразите от вида „един от неговата черга (на цара)”, в първото факсимиле, и „от една черга са” - във второто. При това във второто сведение е обяснено, че в посочения израз се има предвид, че „черга”, е в смисъл на род или племе. В средновековните думи за род, пък се е имало предвид и „народ”. Достигнали до тук, би следвало да приемем като основна версия, че чергобиля Мостич е бил, образно казано: „господар в племето (народа) при царете Симеон и Петър”. Така можем да го свържем с „великите боляри”, споменати в съчинението „За церемониала във византийския двор” на Константин Багренородни. Там се говори за приветствията, които трябвало да си разменят ромеите и българите при посещение на последните в двореца на византийския император в Цариград. Логотетът при двореца е трябвало да посрещне българските гости с въпроса: „Как са шестимата велики боляри?”. Споменаването на българските царе в надгробната плоча означава, че Мостич е бил близък с тях. В оригиналния текст на Багренородни на „велики боляри” съответства: „болиадес ой мегалой”. Веселин Бешевлиев споменава за „боила”, изписан на гръцки в няколко форми: „боила”, „боилан”, „булиа”, „боиле”. Най-вероятно гръцкият автор при опита си да предаде точното звучене на българската титла също е внесъл своя принос в налучкването на българската дума. От надписа на Мостич, обаче се вижда, че точната дума е „бъйлия”. Тя е позната на специалистите по старославянски език, които съвсем определено я свързват с „боилас”. Жалко, че на тези специалисти не е бил познат българският надпис. Щяха да бъдат още по-убедителни в изложенията си. Съществува теоретична възможност в съчетанието, разчетено като „ичиргу боила” първата дума да е собственото име на боилата-бъйля. Затова и поставих въпросителното заглавие.

Много оригинално стана: българите-тюрки, говорели на полски и затова измислили славянската азбука. Руснаците пък като взели тази азбука, турили кръст на старобългарския говор и сега ние говорим повече на руски, отколкото на полски.

Че аз нали това разправям: „земѦ” се произнася „земя”, а не „земен”; „всѦ” пък е „вся”, а не „всен”.

Ако „Ѧ” се чете „ЕН”, а „S” - „ДЗ”, то значи ли, че в старославянския език „месо” се е казвало „менсо”, „мекота” - „менкота”, „петдесятница” - „пентдесентница”, „полза” - „польдза”? „Ѧ” в първите три старославянски думи е преминало в днешния руски език като „я”, а в българския като „е”. „S”, пък, от старославянското „ПОЛЬSA”, днес и на руски и на български е „З”. Тук пък се вижда по колко начина се изписва „земя”, ама то не означава, че в единия случай става дума за „земя”, пък в друг за „земен”. Я се опитай, Глишев, да произнесеш „землѦмъ”, по твоя си начин - не с „я”, а с „ен”. И значи ли, че Йоан Асен е диктувал на каменоделеца си: „а земен всен преенх...”? Откъде дойде това заключение, че българите са говорили на полски? Ти, Глишев, нали разправяше, че думата „кънѦsь” била моравска? „КънѦsь”си е „кънязь”, след като и на български и на руски думата днес е дошла като „княз”с разлика само в мягкия знак накрая.

Вече е отминала юбилейната дата, но едва вчера, докато ровех и аз из изрезките от вестниците, попаднах на това съобщение. Не знам от кога е то, но на печата върху плика е поставена дата 10.04.2001 г. Намерих в сбирката си и въпросния плик, който за съжаление е без специалния печат, а пък е изпълнен немарливо, което е характерно за немалко автори на български филателни издания. Вижда се, че в случая художникът въобще не е помислил, че след време, тези, които притежават въпросния плик без печат (той така се продава по гишетата), ще се чудят: аджеба, кога се е случило отбелязаното събитие. Все пак, с направените уточнявания, ето ни повод да си спомним за нещо добро, което се е случило в историята на държавата ни от последните години. Подробности за събитието са изнесени тук: http://news.ibox.bg/news/id_123955298

Прищявка на ценител! На цвете без аромат Кацна пеперуда. Мацуо Басьо* Глухарче, като знойно слънце. Не кацай на него оса! Ще изгориш нежните си крила. Нишан сан* Разговор върху белия цвят: Мравка и калинка. Новини или клюки? Нишан сан Къде бързаш? Виж! Спря ме паякът, запленен От шипковия цвят. Нишан сан (Този паяк Misumena не е кръстоносец, но е заел сякаш позата на рицар-защитник на шипковия цвят.) От божур изпълзява пчела. Ах, с каква неохота! Мацуо Басьо (В случая цветът е хибискус.) Зелен скакалец върху зелен цвят. Очите ми виждат все още добре Красотата в полето. Нишан сан Шипката е къпана! Реши бръмбарът, кацнал на нея След летния дъжд. Нишан сан * Мацуо Басьо (в преводите на български език е посочен като Башо) е японски поет, живял през 1644-1694 г. Нишан сан е подражател, опитващ се да предаде настроения и чувства, без да достига съвършенството на класическия японски стих. Вероятно името идва от тюркската дума нишан, която означава белег, знак, герб.

Това е лозунг, издигнат от хората, които са нямали пари. Левски е събирал и харчел не свои, а чужди пари. И понеже не са му давали, защото са виждали, че мисията му е съмнителна, е тръгнал да ги събира с пищов. Не случайно за хайдутите има приказка: «на гол тумбак, чифте пищови». Чудя се: вече 20 и кусур години уж има демокрация, а хората продължават да си мислят тоталитарно. Аз единствено съм доволен от демокрацията, защото успях да науча много неща, за които не знаех. Като например, че и на чорбаджията трябва да се гледа като на човек. Ами днес нали чакаме именно такъв чорбаджия да разтвори кесията си да даде пари за издаването на някоя книга. А Левски тръгнал да обяснява на въпросния чорбаджия Ганчо Мильов: «Разберете! Решили сме се вече!... Или да ви съберем, или да ви поразим!» Защото видите ли, щяло да има република. Ами сега, като има република, как е? Аз лично имам свобода, ама нямам пари.

Това са пълни глупости! Сега по книжарниците може да се намери всичко, което Левски е написал и е оцеляло. Купи си, прочети за какво точно става дума, и тогава репликирай. Било самоотбрана?! Все едно крадец да влезе в чужд апартамент, да се върне собственикът, крадецът да го убие, а адвокатът му да го оправдава пред съда, че е извършил убийството при самоотбрана. От това, което разказва сам Апостолът (не слагам кавички, за да не дразня) в писмо до Каравелов, излиза, че е бил голям левак. И тук, както при залавянето си, не е преценил правилно ситуацията. Даже не е бил подготвен да убие човек от първи път. Чакал е да се върне стопанинът Денчо, но се върнал калфата му. „Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той [Денчо] напред, нямаше да става никакъв шум. А то дойде момчето, посрещна го другарят ми, нададе вик: тичайте хора! На която страна бях в дворът, докато пристигна, то все вика и бори се с другарят ми, пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласът, който бе напълнил улицата. Не умря изведнъж, захвана да вика повече, което не можеше да се укрие вече, ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи, и да не може да каже какви са били. Жално за невинното момче, но ако не беше така, инак беше оцапано на много страни... Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста.” Съжаление се изказва със „съжалявам” или по-християнски: „разкайвам се”. „Жално за еди кой си”, казва човек, научил за нечия смърт и нямащ нищо общо с нея. „Ръгнах го да не се мъчи”! Ето това са били християнските добродетели на Дякон Левски. Тези думи трябва да се изпишат със златни букви на плочата на „Св. Петка”. Човекът, наречен Апостола, даже предварително се е оправдал, че „ще отидат невинни хорица доста”. Ловешкият комитет е бил против планирания обир на Денчо Халача. После Димитър Пъшков даже се отказва от участие в комитета. А Марин поп Луканов писал на Левски да не се вясва в Ловеч. Затова и поп Кръстю нарича действията му: „такивато съмнителни потайности; които се вършеха по явна посока към съсипителни следствия”. Ето една типична проповед на Дякон Левски, пак от негово писмо до комитета в Орхание: „Ний насърчаме всичките членове и съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни във всяко отношение към целта, като вземат по-напред пред очи и речат: „По-добре смърт честна, нежели смърт безчестна.” И наистина, който постоянствува докрай, неговата е неописана радост с големите му дарове от българският народ. И ето часът е сега, което да спечели всеки. А ще каже някой си: Ами ако умра? То ние му казваме, че неговото име навеки остава живо, а заслугата му ще се предава на деца, унуки и пр. Следователно да се спечели този свети дар и от бога венец трябва по-напред да жертвува всичко, па и себе си! А и всеки трябва да даде бар най-малко десятъкът от имуществото си! Това е данъкът, дето ви се писа - когото колкото по-скоро да гледате да го приготвите и то точно според състоянието си; защото ако се усети отпосле, че някой утаи или отрече помощта си, ще дойде времето, което е веч близо, и ще се обезчести от целият български народ; ако сега се отървете от нашият нож, който после малко ще захване да изпълнява длъжностите си срещу опачните (мними родолюбци, които обещават за когато чак видят!) и предлагат всякакви извинения, като: че уж му било припятствувало не знам какво си и не прилягало да му вземе участие; пари не дава да не би уж узнало турското правителство или пък готови пари нямал; и тъй нататък. На такивато за извиненията им казахме и пак ще кажем: че чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милият ни народ, който е усетил вече в сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри от тиранинът, то за него няма страх, няма и извиненията никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. Която смърт заслужава гореречената ни слава от българският народ и венец от бога. Инак от това той не е българин, не е християнин, не е и човек! Следователно нему смърт, смърт и смърт!” Накратко казано, Апостолът на свобода си е позволявал да се изявява като прокурор и да раздава смъртни присъди по максимата на Макиавели: „Целта оправдава средствата” Аслан Дервишоглу Кърджалъ (Дякон Левски Разбойника) е родоначалник на политическия тероризъм в България. Е, не е бил като Осама бен Ладен, тъй като той не тероризираше единоверците си мюсюлмани. За разлика от него, Левски е тероризирал сънародниците си християни. Днес българите се делят на такива, които приемат тактиката на Левски, и на такива, които не я приемат. (Бел. Не оплювам Левски. Анализирам всички детайли от неговата дейност. Не съм виновен, че тя не излиза такава, каквато е описвана досега. В първите си две изследвания съм написал и хубави работи за него. Сега няма как да не продължа и с лошите. Факт е, че е създал революционната организация в България. Но след събранието в Букурещ е трябвало да си остане там, както го е съветвал Каравелов. А той се е върнал в България и с терористичната си тактика е довел до провала на организацията.)

"София. Паметната плоча на стената на храма „Св. Петка Самарджийска”, посветена на Васил Левски, ще бъде възстановена. Това реши Столичният общински съвет на днешното си заседание, предаде репортер на Агенция „Фокус”. Предложението беше прието с гласовете на всички присъстващи съветници. Ангел Джамбазки, който е сред вносителите на доклада за възстановяването на паметната плоча на Левски, заяви, че за вносителите има безспорни исторически доказателства, че гробът на Васил Левски се намира в храма „Св. Петка Самарджийска”. „Без значение дали това е така, идеята е да има място, където българите да сведат глава в памет на Апостола”, обясни Джамбазки." Цитатът е от http://www.focus-news.net/?id=n1528344 . Че безспорни исторически доказателства за погребването на останките на обесения Васил Левски в столичната черква „Св. Петка Самарджийска” няма, се вижда от дебелия сборник „Археологически данни по спора за гроба на Васил Левски в църквата „Св. Петка Самарджийска”, издаден от БАН през 1988 г. Там в „Паметна бележка на АИМ по повод на обсъждането на въпроса за църквата „Св. Петка Самарджийска” като място на погребението на Васил Левски” се казва: „Разпространяването на версията за погребението на В. Левски в църквата като окончателно установена истина възбуди общественото мнение, без да даде задоволителен отговор. При това, отново искаме да напомним, че аргументирането на тезата в книгата на Н. Хайтов бе извършено чрез грубото нарушаване на ред научни, етични и морални норми на нашето общество, чрез публичното злепоставяне на една цяла наука. В нея се дава предпочитание на научно недостоверни данни, подлага се на съмнение компетентността на специалистите, поощряват се отделни неетични прояви в научните кръгове...” Идеята за „възстановяване на паметната плоча на стената на храма „Св. Петка Самарджийска”, посветена на Васил Левски, Апостол на българската свобода” трябва да ни провокира, все пак да потърсим отговора на въпроса: защо след като през 1987 и 1992 г. са поставяни такива плочи, те са премахвани? Не се ли крие този отговор в изясняване на отношенията на Васил Левски към църквата и нейните догми, и на църковните служители към действията на „Дякон” Левски? Не е ли била неговата конкретна революционна дейност в противоречие с църковните идеали? Грубо казано - идеалите на революцията и църквата са на практика несъвместими. Бог е заповядал: „Не убивай!” Но в страната на парадоксите - България, има и такова чудо: поп с пищов. Българските революционери, пък, се заклеват пред револвер и кама, поставени над евангелие?! В по-ново време знаем за червения поп Андрей. От Възраждането ни са познати банския поп Грую и старозагорския поп Минчо Кънчев. Поп Кръстю Недялков от Ловеч също е бил революционер, даже е бил и съратник на Дякон Левски. Но ето какво е написал той за него и революционната му дейност от последните му месеци: „Тий [членовете на революционния комитет] като бяха чисти и мъдри хора и като знаеха разумно да вършат работата си, защо вършиха такива глупости и варварства, та доведоха работата до там? Кой и защо уби дякона Паисия, когато той беше невинен човек и, който и при издъхванието си не изказа убийците, ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Ловеч (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива? - Всичките тези глупости докараха работата дотам, според Евангелието: „имже мераго мерите возмерится вам [с каквато мярка мерите с такава ще ви се измери].“ Ако тези народодвигатели се наемаха да събудят народа на въстание, то с обиране на къщи и хазни, и с убиване невинни хора ли трябваше да бъде? Или тия мислеха, че с това щат можат да набавят потребните на въстанието? Това може и едно малко дете да разбере, че е глупост, или пък, че под булото на народно движение, се криеше нещо частно интересно, което е и очевидно – благодарение на късогледството и глупавщината на тогавашното правителство, което не можеше да отличи бялото от черното, но го разбираше все едно. - Разумният человек може да нарече народно движение, само ония дръзновени юнаци, като Х[аджи]. Димитра, [Христо] Ботя, Панайота [Хитов] и др. които ги последваха и излизаха да се бият с тиранското правителство и изгинаха за отечеството си; както и толкова братя в Тракия [по време на Априлското въстание], а не такивато съмнителни потайности; които се вършеха по явна посока към съсипителни следствия [резултати]. – Щът кажат че, така ако не станеше, другояче не можеше да стане. Да, но тогава невинните хора каква грешка имаха...?” Стоян Заимов пък разказва за друг показателен случай. След като разбрали за смъртта на Васил Левски, съзаклятниците в Хасково получили записка от Атанас Узунов: „Бог да прости Левски, да живее свободата!”. Написаното било възприето като един вид заповед да се направи тайно, „другарски”, панихида за „упокоение душата” на Апостола. Революционерите в Хасково, които били учители в тамошното мъжко класно училище, понеже нямали поп съзаклятник в редиците си, издалеч сондирали мнението на архимандрит Хрисант, преподавател по вероучение - няма ли да се съгласи тайно да отслужи в една от учебните стаи панихида за Левски, както уж сторили учителите в пловдивското „Светотроицко училище”. Последното съобщение всъщност било предразполагаща уловка. Отчето, обаче, произнесъл нещо като обвинителна реч: „...бил ми е ученик в Сопотския манастир, дърпал съм му ухото, кога грешеше херувикото. Присъствувах на обреда, кога вуйка му, архимандрит хаджи Васили (бог да го прости), го закалугери... С вуйка му бяхме много добри приятели. Горкият хаджия, колко си изтегли от сестреника си... Бях очевидец и на разкалугерванието му. Цялото Карлово се възмути от гнъсната му постъпка, дори и турците се възмутиха от непристойните му дела, та мюдюринът със заптии го изгони от Карлово. Това момче отнапред добре вървеше, а отсетне не знам какви бръмбари му влязоха в главата, та тръгна по криви пътища. С хайдутите по гори и планини скита, по Сърбия и Влашко митка, бе комитети някъде си, къде Ловчанско, нарежда, най-сетне си намери мястото на турското бесило. На такъва глава такъв бръснач...” „Раздяконените дякони да вървят при дяволите: те нямат работа при добрите, честните и мирни християни” - заключил архимандрит Хрисант. А на предложението, че след като Левски вече не е между живите, то панихидата да бъде отслужена за опрощение на греховете му, отчето отсякъл: „За раздяконени калугери, за панти и хайдутяги, за размирници на царщината лице (кураж) нямам да изляза пред бога, та да молитствувам за опрощение непростимите им грехове.” Интересно, какво ли думи би изрекъл архимандрит Хрисант, ако някой му беше казал за „подвизите” на Левски, издал смъртната присъда на невинния дякон Паисий и сам, със своите ръце, убил невинния слуга на Денчо Халача. Доста неща за дейността на Васил Левски ще бъдат възприемани по друг начин, ако историците, започващи съчиненията си със „великият идеолог и революционер Васил Левски”, когато цитират заявленията му от вида - „аз работя по народна воля” (сякаш той се е явявал на избори), споменават и разтърсващите думи на Вутьо Ветов, казани пред турския съд, по повод убийството на слугата: „Той улови момчето за яката с лявата си ръка, опря го до стената, [и] го удари с дясната си ръка. Сутринта аз питах: „Дяконе, умря ли момчето? Той ми каза, то е умряло още преди да направят огледа. И ръката му беше кървава.” Сам Николай Хайтов признава, че погребването на Васил Левски в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска” е било извършено в нарушение не само на държавния, но и на църковния закон, в разрез с християнските канони. „Деяние подсъдно на църковния закон не само преди, но и след освобождението ни през 1878 год.” - спокойно заявява писателят. Но това означава, че набедените за извършители на погребението Илия Лазаров и свещениците Кръстю Стоилов и Христо Хамбарков са нарушили църковните закони. Ами ако тези конкретно назовани лица, не са извършили въпросното погребение? Застанал на атеистки и на мними националистически позиции, не хвърля ли Хайтов кал по професионалната чест и достойнство на въпросните свещеници? Напоследък политиците се опитват да заиграват с църквата. То има и нейни служители, които им пригласят. На както е казано в евангелието: Кесаревото - кесарево, Божието - богу. На мен поставянето на плоча за Васил Левски на стената на църква, много ми прилича на митинг на „Атака” пред турска джамия.

Организаторите на Деня на детето в Царство България За първи път в България Денят на детето е отбелязан през 1926 г. От 8 май следващата година инициативата за официалното му ежегодно празнуване се поема от Съюза за закрила на децата в България. Той е учреден на 14 юни 1925 г. и отначало е към структурите на Българското дружество „Червен кръст”. Пръв председател е проф. д-р Стефан Ватев. Основна цел на СЗДБ, заложена в неговия устав, е: „да се грижи за всестранното физическо и духовно развитие на детето”. През 1934 г. съюзът вече е независима организация - юридическа личност. Още от създаването си той е член на Международния съюз за закрила на децата, със седалище в Женева. Многолюдно шествие за Деня на детето в София, 20 май 1928 г. Начело са Андрей Ляпчев и Софийският митрополит Стефан. Лозунгът „Не забравяйте пострадалите от землетресението деца”, насочва към земетресението в Чирпан, станало същата година на 14 април. В Царство България честването на Деня на детето има всенароден характер и по своята мащабност се сравнява само с празника на светите равноапостоли Кирил и Методий. Отбелязван е отначало в деня на християнския празник Неделя на мироносците, който е вторият неделен ден след Великден. Приближаването на Деня на детето давало повод на организаторите на празника от СЗДБ да започнат засилена обществена пропаганда на грижите за децата и привличане на общественото внимание към този проблем. Както споделя една от активистките на съюза: „Денят на детето се устройва не за да се създадат удоволствия за децата... Манифестации, публични речи, сказки, изложби и др. целят да заставят общественици, възпитатели, майки и бащи в този ден да откъснат вниманието си от всички други интереси и да го насочат към идеите, манифестирани от съюза за закрила на децата...” Основна от споменатите идеи била: да се създаде в цялата страна мрежа от организации, чрез които да се промени нагласата и отношението към децата, да се нахранят бедните деца, да се спасят болните и да се пробуди готовността да се помага винаги на изпадналите в беда деца. Идеите на Съюза за закрила на децата в България, изразени от участниците в едно от шествията за Деня на детето в София. За отпразнуване на Деня на детето в България още в 1927 г. е създаден специален комитет под председателството на княгиня Евдокия, дъщеря на бившия български цар Фердинанд І и сестра на цар Борис ІІІ. В съвета, наречен по-късно Върховен съвет, участвали също Софийският митрополит Стефан, министрите на просветата и на войната, представител на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, представители на ръководството на Съюза за закрила на децата в България, видни общественици и изтъкнати творци на художествени произведения за деца. След женитбата на цар Борис ІІІ патрон на честването на Деня на детето и на самия СЗДБ става съпругата на царя - царица Йоана. Денят на детето, повсеместно отбелязван в цялата страна, се превръщал в истинско събитие за съответния град и е подробно отразяван в местния печат. През седмицата се организирали благотворителни акции и публични събрания. Лекари, педагози и юристи изнасяли реферати и беседи, които също били публикувани в пресата. На самия Ден на детето се уреждали молебен, манифестация, обяд за бедни деца, концерти и пр. Марките с лика на княгиня Мария-Луиза Сакскобургготска са поръчани за Деня на детето През 1937 г. Денят на детето е трябвало да бъде отбелязан и с издаване на специална емисия пощенски марки. Последното действително се осъществява, но несериозното отношение на Държавната печатница осуетява своевременността и целесъобразността на мероприятието и днес само пощенските архиви ни представят истинската картина на случилото се. На 31.ІІІ.1937 г. Главната дирекция на Пощите телеграфите и телефоните в България моли писмено Министерството на финансите да се възприеме идеята за отпечатване на пощенски марки с лика на Нейно Царско Височество княгиня Мария-Луиза и да се направят до Държавната печатница необходимите за това разпореждания „с оглед да се използува Деня на детето”. Приложеният към писмото протокол от 5.ІІІ. с. г. на Комитета за пощенски марки и карти към дирекцията визира конкретното решение: „Да се издадат специални пощенски марки с лика на Н. Ц. В. княгиня Мария-Луиза по проектите, представени от държавната печатница, като цифрите поставени вдясно от лика се поставят в долната част на марката, а на тяхно място се постави коронка. Марките да бъдат със стойност от 1, 2 и 4 лева и се пуснат в 300 000 екземпляра. Надписът „България” да се замени с „Царство България”. Марките да се пуснат в обръщение най-късно в началото на м. юни т. г.” Молбата е приета и е издадено решение за издаване на марките. Писмото-поръчка на Отдела за държавни ценни книжа към МФ до Държавната печатница за отпечатване на пощенското издание е от 10.ІV.1937 г. и носи гриф „тв[ърде] бързо”. В заявката за издаване на марките общо взето се повтарят исканията и решенията на ГД на ПТТ с едно допълнение: предвиденият за отпечатване тираж е завишен на 500 000. Марките са обявени за „обикновени” и затова специални изисквания към тях не са поставени. На 22.IV.1937 г. с ново писмо ОДЦК уточнява за печатницата цветовете на марките и изпраща „оригинала за пощенските марки надлежно одобрен от двореца”. Марките не излизат в уговореното време. Едва на 7.VII.1937 г. е установено и докладвано, че: „машината за дълбок меден печат, както и принадлежащите й уреди, са ангажирани с печатането на календара на печатницата за 1938 г.” Работата по отпечатването се придвижила не по нареждане от „височайше място”, а поради опасността от нарушаване на плана на Главната дирекция на ПТТ по приходите от маркоиздаването. Тя щяла да загуби 3,5 милиона лева при план 10 милиона, ако не издаде марките. Затова министърът на финансите срочно заповядал да се спре печатането на календара и се започне отпечатване на марките. Моментът, свързан с повода на издаването на марките с лика на княгиня Мария-Луиза, обаче е пропуснат, и затова валидирането им е отложено. Едва с окръжно № 342 от 28.IX.1937 г. Централното управление на Българска народна банка информира своите клонове и агентури: „Отпечатани са обикновени пощенски марки с лика на Н. Ц. В. княгиня Мария-Луиза от 1, 2 и 4 лева и с лика на Н. В. Царя от 2 лева, за продажба на които даваме следните нареждания: 1. Тия марки ще бъдат в обръщения от 3 октомври т. г., а банковите клонове и агентури ще почнат продажбата им на 2 октомври т. г., за да могат пощенските станции на 3 октомври да облепят подадената кореспонденция за вътрешността на Царството и чужбина. 2. Срокът за циркулацията на тия марки е до изчерпването. 3. Понеже отпечатаното количество от тия марки е ограничено то ще се изпратят на по-големите банкови клонове и агентури без остатък, така че искания за марки да не се отправят до службата за държавни ценни книжа.” Марките за княгиня Мария-Луиза са с неин портрет на четири години. Трите марки имат еднакъв сюжет. Проектът за тях очевидно е бил изготвен, като е използван портрет от фотоснимка. Малката княгиня е с прибрана коса, облечена в българска народна носия. Марките с образа на Мария-Луиза, не пуснати своевременно за Деня на детето през 1937 г., се появяват по пощенските гишета в деня, в който се отбелязва възцаряването на бащата на княгинята. Не знаейки подробностите от предисторията им, филателистите остават с впечатление, че тези марки са издадени по повод навършване на петгодишната възраст на княгинята и така ги отбелязват в каталозите. Мария-Луиза, обаче, е родена на 13 януари 1933 г. и към октомври не е била навършила още 5 години. На 25.VI.1940 г. по предложение на Съюза за закрила на децата в Бълга¬рия и на Благотворително дружество „Евдокия” Министерският съвет взема решение да внесе за разглеждане и гласуване в Народното събрание „Законопроект за отпечатване на пощенски марки, с част от чистия приход от продажбата на които да се подпомагат организациите за покровителствуване, отглеждане и закрила на децата”. Идеята била ежегодно на определени дати да се отпечатват и пускат в продажба благотворителни пощенски марки, които да са в употреба не повече от един месец, като с придобитите суми от свръхтаксите на марките или част от получените суми от продажбата им в определен размер и начин, да се подпомагат организациите за покровителствуване, отглеждане и закрила на децата в България. Няма сведения дали проектозаконът е приет или отхвърлен. Пощенски марки, отговарящи на предложението, през следващите години обаче, не се появяват. Шествие по повод Деня на детето в София. В сайта „Изгубената България” е публикувана серия от снимки (виж връзките по-долу в „Използвани източници”), представящи шествие за Деня на детето в София. Тук, в началото на тази статия, бяха показани две от тези снимки. Горните две са също от въпросната фотосесия. Вижда се официалната трибуна, аранжирана пред Централния военен клуб (доскоро Централен дом на народната армия) на бул. „Цар Освободител”. Сред лицата, заели почетно място на трибуната са Софийският митрополит Стефан, царица Йоана с малката княгиня Мария-Луиза, Богдан Филов. Няма сведения кога е проведено заснетото шествие. Би трябвало да се предположи, че става дума за 1940-1942 г. Най-вероятно Богдан Филов присъства на трибуната в качеството си не на министър-председател, а на министър на правосъдието, какъвто е бил през 1940 г. В своя дневник за 1941-1942 г. министър-председателят Б. Филов не отбелязва да е бил през май или юни на честване на Деня на детето. Времето, когато се провежда шествието, може да се определи приблизително и по портретите на княгиня Мария-Луиза и княз Симеон, децата на цар Борис ІІІ, които виждаме поставени на трибуната зад официалните лица. Княгинята е с прибрана коса и вероятно с плитка, както е и на трибуната. Бъдещият Симеон ІІ не изглежда да е на повече от две години. Той вероятно и затова не е на трибуната. Княгиня Мария-Луиза и княз Симеон Търновски. Използвани източници: 1. Кристина Попова. Националното дете. Благотворителната и просветна дейност на Съюза за закрила на децата 1925-1944 г. София, Изд. ЛИК, 1999 г. http://www.history.swu.bg/dete.htm 2. Държавен архив, ф. 159, оп. 7, а. е. 10 и 25. 3. Изгубената България, 1940-1950. http://www.lostbulgaria.com/?cat=346 ; http://www.lostbulgaria.com/?cat=346&paged=2 ; http://www.lostbulgaria.com/?cat=346&paged=3;

Историците трябва да се поучат от инженерите и да прилагат по-често при анализите си така наречения "консервативен подход". Кой от кого е гледал? Вляво е византийският император Йоан VІ Кантакузин (1347-1354), а вдясно - българският цар Йоан Александър (1331-1371). Дали пък и двамата не са пазарували в един и същ мол? Тук веднага родолюбивите историци ще уточнят, че молът, естествено, се е намирал на Царевец.

Отляво надясно: Алексей V Дука Мурзуфул, Константин Палеолог, Десислава от Бояна. Вижда се, че през първата половина на ХІІІ в. в Цариград е било на мода, като украса да се използват декоративни източни асировавилонски мотиви: двуглави орли, грифони, лъвове, пауни. Всъщност тези мотиви са си традиционни за Византия и от преди това. Тя и дрехата на Калоян, ако на нея действително има двуглави орли, вероятно е византийска. Плочките от Стара Загора са със същите мотиви и затова моето мнение е, че те са византийски, а майсторът им е вероятно от Мала Азия. Такива изящни скулптурни изделия не е имало дори в царския дворец в Преслав. Кой болярин в провинциална Стара Загора е можел да си построи по-луксозен дворец, от този на Симеон? Герб на Палеолозите Братът на показания по-горе Константин Палеолог, Михаил VІІІ Палеолог, е направил двуглавия орел герб на династията, който се е приемал за герб на Византия. Руските императори го вземат за свой герб, защото са се считали, че Руската империя е била наследник на Византийската (Източната Римска империя). Надеждата на България, картина от Николай Павлович, 1877 г. Икона на св. Евстатий от 1838 г. и детайл от нея. С двете последни репродукции искам да обясня мнението си, защо двуглавите орли в България по време на Възраждането са били във връзка с герба на Руската империя. Естествено, че в много от случаите (пафтите, например) вероятно пак става дума за декоративен елемент.

Няма такова нещо открито в гроб 39! Ето това е тъканта: Старозагорските плочи не са български. Те са от времето, когато България не е съществувала: ХІ-ХІІ в. Пък и Тракия малко време е била българска. Двуглавите орли от Възраждането са взети от герба на Руската империя. За разлика от българските революционери, обикновените българи са вярвали, че ще ги освободи Дядо Иван.

Това е картата от албума, издаден през 1936 г.

Това албумче на практика е второ издание - първото е от 1936 г. В по-ранното естествено няма снимките от последните страници със Западните покрайнини, Македония и Добруджа. Няма го и портрета на престолонаследника Симеон ІІ. Първите и сега ги няма на картата на България, но Симеон Сакскобурготски е налице и си иска земите в днешна България. Албумът от 1942 г. обаче не е добре запазен. В него липсват страници 15-18, които в стария албум са съответно 14-17. Направих си труда да ги добавя.

Ето я и сцената от "Забриски пойнт". Навремето филмът се прожектираше в България без тази сцена и когато за първи път я видях в "В света на киното", останах изненадан.

Антониони отдавна ме е изпреварил. Такива сцени на групов секс има в "Забриски пойнт".

Глишев, би ли казал, как са се наричали вождовете на славяните в българските земи преди да дойде Аспарух?

Това е откъс от обяснението за „кънязь” в Старославянския речник. Съкратените думи след цитираните изрази са на източниците, откъдето са взети. Съкращенията са обяснени по следния начин:

Сибирският девесил (Heracleum sibiricum) е привличащо вниманието растение от семейство Сенникоцветни (Apiaceae). Сравнително високо е, достига до 1,5-2 м височина. Листата му са едри, перести. В един момент на него вие може да видите две различни съцветия. Едните са съставени от бели или жълтеникаво-зелени цветове, а другите от елипсовидни зелени плодове (снимка 4). Растението е познато като билка. На него са били приписвани девет сили, изцеряващи от девет недъга, този който го ръсел обилно в яденето си. Поради тази причина са го нарекли „Девесил”. Действа основно апетитовъзбуждащо и подобрява храносмилането, тъй като стимулира секрецията на стомашен сок. Руснаците го наричат Сибирски боршовик защото се използва като основна подправка за националното им ястие - боршът. За химичния състав на този вид девесил се отбелязва, че това са основно биологично-активни съставки: фурокумарини (бергаптен, умбелиферон, пимпинелин), етерично масло. На тях се дължат здравните ефекти и повишаването на апетита, което прави девесила като една от основните подправки към ястията. Другият ефект е специфичния слаб пикантен аромат, който се усеща около растението. То е и медоносно, но не е включено в основния списък на тези растения в България. В руските сайтове обаче, се отбелязва това. Миналата година в средата на юли, в течение на три дни наблюдавах върху един сибирски девесил стълпотворение от различни насекоми: мухи, мравки, буболечки, оси, бръмбари. Не ми е известна каква е причината толкова много и различни насекоми да се съберат на едно място. Може би аромата или веществата, подсилващи апетита. Но особено силно присъствие върху растението демонстрираха бръмбарите от вида Rhagonycha fulva (двойката долу, вдясно). За този вид бръмбари не можах да намеря статия в интернет и затова не знам имат ли те българско наименование. Иначе в чуждоезичните статии Rhagonycha fulva обикновено се нарича червен мек бръмбар. На немски е Roter Weichkäfer, а на английски - Red soldier beetle. Принадлежи към семейство Cantharidae, което може да се обясни като бръмбари с меко тяло. Самите бръмбари пък са Твърдокрили насекоми (Coleoptera). Според англичаните Rhagonycha fulva през лятото най-често посещава дивия морков Daucus carota, дивия пъщарнак Pastinaca sativa и въпросния сибирски девесил, който е познат и с латинското наименование Heracleum sphondylium. Като си прегледах снимките, видях, че и аз съм снимал червените бръмбари най-често върху див морков и девесил. Основно занимание на бръмбарите Rhagonycha fulva върху споменатия девесил, бе да извършват копулация. Явно на тях растението им действаше като афродизиак. Това си беше истински див секс, в което участваха двойки, тройки, даже и четворки. Често близо да тях имаше воайори от същата или от друга порода. Някои от насекомите си вършеха обаче работата безучастно, като предпочитаха да похапнат от нектара или да подишат ароматите на девесила и не обръщаха внимание на палавите червени бръмбари. Особено впечатляващи за мен изглеждаха моментите, когато на едно съцветие виждах заети с действието си едновременно няколко двойки червени бръмбари. Този групов секс ме накара в един момент да оприлича сборището на Содом и Гомор. На третия ден се появи и дядо господ в лицето на един косач. Мен ме е нямало тогава, но когато минах оттам на следващия ден, местото беше окосено и оргията разтурена. (Самият девесил с част от пространството наоколо, преди да бъде окосено, се вижда на снимка 4.)

„Списък на българските православни светци” е в Уикипедия и е апокрифен. За св. Тривелий не се споменава нито в „Българските светци според църковния календар” http://www.pravoslavieto.com/calendar/nedelnik/Vsi_bg_svetci.htm , нито в „Православен календар за 2011 г.” http://pravoslavenkalendar.net/pravoslaven-kalendar-septemvri-2011/.

Свещениците от Българската православна църква са неуправляеми Мадара. Новият храм в Мадара ще бъде първият, който ще носи името на свети Тривелий, български владетел, спасил Европа от арабите. Храмът, който ще бъде осветен днес, на Светла Сряда в Мадара, Шуменско на Варненска и Великопреславска епархия с името на Свети Великомъченик Георги, ще носи и това на Свети Тривелий. Това ще бъде първият български храм, посветен на владетеля-светец хан Тервел. Името на свети Тривелий, български владетел, подпомагнал Византия за спасяването на Европа от арабите, е записано в „Списък на българските православни светци”. Там се казва, че светецът се почита от Българската църква. Особено популярен е този български владетел - светец на запад, където го наричат "първия български крал кръстител Трибелиус". Европейските автори отделят на Тервел достойно внимание, наричат го „спасител на Европа”, защото е спрял арабската инвазия на Стария континент и го спасява от ислямизация. Исторически и художествени произведения в Европа до 17-и век пресъздават с признателност делото на българския княз, канонизиран от християнската църква като Свети крал Тривелий. Неговият велик подвиг станал причина Тервел да бъде канонизиран за християнски светец и споменаван с признателност като спасител на Европа. Ето защо, в Мадара, в подножието на Мадарския конник, на който, според преобладаващите научни мнения, е изобразен Тервел, новият храм ще бъде първият български храм с името на светеца - владетел. Според Негово високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, който ще освети храма, православните християни трябва да възродят почитта си към спасителя на Европа и на първо място това трябва да направят християните във Варненска и Великопреславска епархия, където се намира Мадара. Еденият от престолите ще бъде посветен на Свети Великомъченик Георги. Това означава, че храмови празници ще бъдат дните, в коита Православната църква почита свети Тривелий и Свети Георги. Никола ПЕТКОВ Шумен. Варненският и Великопреславски митрополит Кирил в съслужение с Главиницкия епископ Йоан и свещеници освети първия източноправославен храм в с. Мадара, предаде репортер на радио „Фокус”-Шумен. Църквата носи името „Св. Георги Победоносец и Св. Тревелий”. Предложението да се почете Св. Георги е дошло от жителите на селото, които имат традиция да го почитат, а Св. Тревелий – хан Тервел, е почетен по идея на митрополит Кирил. На церемонията присъстваха областният управител Димитър Александров, кметът Красимир Костов, общински съветници, стотици миряни. Храмът е проектиран от арх. Красимир Генов през периода 1994-1996 г. Църквата е кръстокуполна еднокорабна, издържана в строгите канони на православната традиция и с белия си силует на фона на Мадарските скали се вписва много добре в околното пространство, отбеляза арх. Генов. Градежът е продължил повече от 10 години, като поради липса на достатъчно средства е отпаднала идеята храмът да бъде увенчан с голям купол. Пари за делото са дарили както миряни, така и редица фирми. Иконостасът е изработен от Йордан Йорданов - иконописец, и Йордан Андреев – дърворезбар, от Нови пазар. Милен МАРИНОВ Съобщенията са от 27 април 2011 г. и са публикувани в http://www.focus-news.net/?id=n1517913

Недоумявам защо бягате от титлата „княз”. Била славянска?! Нима българите изведнъж в края на ІХ - началото на Х век проговорват (че и прописват) на славянски? Явно са си говорели така и преди. Защо тогава българските владетели да не са използвали титлата на славяните от по-рано? Все пак титлата „канас” (според мен „къняз”) е написана към 820 г. и то в България, а не в далечната „татковина прабългарска”. Четиридесет години по-късно Михаил Покръстител се оказва, че също е къняз. След като се е покръстил ли е станал такъв, или си е бил княз преди това? Васил Златарски е решил въпроса само с едно изречение: „Борис чрез християнството ставал господар на българските славяни, които били при него преобладаваща нация и затова съставяли силата и мощта на българската държава, той ставал вече от хуно-български хан славянобългарски княз.” Демек, Борис, освен, че се похристиянчил, но и се пославянчил. И то близо 200 г. след създаването на българската държава! Добре, че гърците не са разбрали, че в България славяните са станали повече от българите, иначе щяха да почнат да я наричат Склавиния. Златарски не си прави труда да обяснява, кога точно Михаил (Борис де) е станал княз и къде е обявил тази промяна? (Аз, поне, преглеждайки набързо, не видях такова обяснение.) „Българските славяни” трябва да са полудели от радост, като са разбрали, че ханът им е станал „славянски” княз. Вероятно е почнал и да говори на славянски. По-малко по друг начин представя нещата Васил Гюзелев. Според него Борис, след въвеждането на славянския език като задължителен в държавата, е започнал да носи равнозначната на архон и канас славянска титла КЪNѦЗЬ, към която е бил прибавян и епитетът „великий”, за да може да бъде поставен по-високо от останалите князе. Демек: със славянската азбука, дошъл и князът. И Гюзелев, обаче, не сочи някакъв документ, откъдето да се вижда кога е произведен актът с преминаването от „канас” в „княз”, който акт несъмнено трябва да е имал обществена значимост. Че той е значим, идва от логическия извод: след приемането на славянската азбука като „задължителна за държавата”, значи сме се пославянчили. И Златарски и Гюзелев ни обясняват, че България при Борис станала славянска държава. Изменил се е, значи, нейният етнически състав. Същото естествено, трябва да кажем и за културата. Вярно държавната религия е християнството, но почти от самото начало то се проповядва на „славянски” език. Културата, развиваща се на база на славянския език, естествено, че също трябва да бъде наречена „славянска” и пр. и пр. Ето такива щури мисли трябва да ни се въртят в главата, когато говорим за българската култура. Която кой знае защо е почти идентична с тази на Сърбия и Русия. Аз съм съгласен, че славянската , т. е. българската азбука е причина да се появи титлата (всъщност думата) „къняз”. Но тя си е съществувала и преди това като титла на българските владетели, само че се е пишела по-друг начин.