К.ГЕРБОВ

Събитието, проведено в София на 1 май 1945 г., е доста любопитно. По същество става дума за Първомайска манифестация, но е наречено „парад”. Някои от „масовките” сочат за ликвидирането на фашизма в Европа, но Германия ще подпише капитулация едва седмица по-късно. Нашият „парад” май е най-ранен в това отношение. Интересна е първата снимка, където българското знаме е обърнато обратно, което се прави по-време на война. На друга снимка войник държи плакат с лозунг: „1 май под знака на Победата, Труда, Единството”. Официалната трибуна е пред официалния вход на Народното събрание. На нея място са заели министър-председателят на тогавашното правителство на Отечествения фронт Кимон Георгиев, Цола Драгойчева - главен секретар на Националния комитет на Отечествения фронт, генерал Добри Терпешев - министър и др. За отбелязване на този парад са били издадени пощенски картички, носещи мото на всяка: „Парада на 1 май - 1945 г.” Издател на картичките е „Българско народно дело”, но не е ясно това печатница ли е, издателство ли, или организация. Тук, под снимките, са дадени обясненията за сюжета, които са отпечатани отзад на картичките. В скоби са дадени мои допълнителни обяснения. О.Р.П.С. (Общ работнически професионален съюз). Книжна фабрика „Искър”. Печатари-графици. Манифестация против спекулата. Отделение „Снабдяване” (и отделение „Строежи”). Здравен отдел. Построения кораб от моряците. Авиацията Божурище - Враждебна. (Истински самолет от типа ДАР, произведен от Държавната аеропланна работилница в Божурище.) Народната опера. Жетварки манифестират. Демонстрация на ръчния земеделски труд. Повече жито - здрава О. Ф. власт. Народни хора. Унищожаване фашистките паразити. Погребението на хитлериста звяр от гробарите. Хитлер във ужас наблюдава многохилядния парад (от сграда, разрушена от бомбардировките). Трибуната (с Кимон Георгиев, Цола Драгойчева и Добри Търпешев - отдясно наляво). Имам и още една картичка, но не ми се стори интересна и не я помествам (деца, облечени в различни народни носи, с подобно съдържание са четири от показаните тук снимки). Не ми е известно целият комплект за „парада” от колко картички се състои. Но докато търсех дали има нещо публикувано в интернет по въпроса, попаднах на картичка, която нямам, но тя очевидно е част от комплекта и показва трибуната на парада, снимана отпред. Можете да видите и прочетете за това тук: http://www.club.bg/news/index/nid/274829

Цитатът е от статията на Д. Георгиев-Даков, отваряна с посочения линк. Не виждам авторът да е изразил някакво „противоположно мнение на всички останали съществуващи писания”. Илюстрацията в статията е взета от „Кога и как Омуртаг става василевс (цар) на българите”, от К. Гербов, публикувана в „БГ наука” на 22.11.2008 г. Че „ювиги” идва от Йовис-Юве, също е подробно разгледано в „Знакът ІYI е Ю, като Юпитер”, статия, пак от К. Гербов, също публикувана в „БГ наука”. Петър Добрев също е написал някои неща по този въпрос. По-добре щеше да бъде авторът да се откаже от „хан”. Точно в тази дума е фанатизмът. Откога тези ханове са се напъхали в българската история и ни татарчат, ама не ги оставяме. Ами направо е смешно: татарска титла в съчетание с римско божество.

В католическото и православното изкуство темата за Възкресение Господне се предава по почти сходен начин основно чрез два сюжета: „Възкресение на Исус Христос” и „Слизане на Исус Христос в ада”. Разликата в третирането на образите на изток и запад идва главно от по-голямата свобода, която имат западноевропейските творци. Отсъствието в четирите канонични евангелия на конкретно описание и на двете сцени дава простор на въображението на тези творци при интерпретацията на изображенията, които макар и с религиозен сюжет, като израз не се различават много от светската живопис. За разлика от колегите си от лоното на Римската църква, православните иконописци открай време се придържат към определени канони при рисуване на стенописите и иконите в черквите, които канони се спазват и при създаване на миниатюрите в ръкописите с църковно съдържание. Възкресение Господне в западноевропейското изкуство На практика за Възкресението на Исус Христос най-много се говори в Евангелие от Матея, гл. 27 и 28: „ На другия ден, след петъка, събраха се първосвещениците и фарисеите у Пилата и казваха: господарю, спомнихме си, че Оня измамник още приживе бе казал: подир три дни ще възкръсна; затова заповядай да се запази гробът до третия ден, да не би учениците Му да отидат нощем да Го откраднат и да кажат народу: възкръсна от мъртвите. И последната измама ще бъде по-лоша от първата. Пилат им рече: имате стража; идете завардете, както знаете. Те отидоха, та завардиха гроба със стража и запечатаха камъка. И като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба. И ето, стана голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него; видът му беше като светкавица, а дрехата му - бяла като сняг; и пазачите, уплашени от него, се разтрепериха и станаха като мъртви. Ангелът се обърна към жените и им рече: не бойте се; зная, че търсите разпнатия Исуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал; дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите.” (бел. 1) „Възкресение Христово”, картина от Джовани Белини, 1475 г., Музеен център Берлин-Далем. Като пример как западноевропейските художници интерпретират сведението на Матея, е дадена картината на италиянския художник Джовани Белини. На нея се виждат празната пещера, която е служила като гроб на разпнатия Христос, с падналата плоча, която е запушвала входа. Войниците-пазачи се чудят, как погребания е излязъл от гроба, а в далечината идват двете Марии, водени от Ангела Господен. За да има картината по-голям ефект, Белини е нарисувал във висините възкръсналия Христос със знамето на Възкресението. Западните художници са били вдъхновени и от събитието „Христос слиза в ада и извежда душите на праведниците”, наричано накратко Descensus Christi ad inferos или Christ's Descent into Limbo. Второто наименование посочва конкретно мястото в ада, където е слязъл Христос: Лимбо. Такива сюжети са изобразили на фрески или картини художниците Пиетро Лоренцети (1320), Джото ди Бондоне (1320-25), Андреа ди Бонайуто (1366-1368), Фра Анджелико (1437-46), Андреа Мантенья (около 1470-75), Бенвенуто ди Джованни (1491), Доменико Бекафуми (1535) и др. Като правило в изображенията, начело на праведниците, извеждани от ада, е представен първият човек Адам, който най-често е с Ева. И двамата са рисувани като хора, вече на стари години. „Слизане на Христос в Лимбо”, фреска от черквата Санта Мария Новела, Флоренция. Художник Андреа ди Бонайуто, 1366-1368 г. За слизане на Христос в ада не се споменава в нито едно от четирите канонични евангелия. От книгите на Новия завет с въпросното събитие кореспондират единствено думите на свети апостол Петър в Първото му съборно послание: „Понеже и Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница.”(2) Според богословите „тъмница” е царството на мъртвите - ада, който образно казано, е място, лишено от светлина. В християнството под „ад” се разбира особеното състояние на грешните души, които са лишени от общение с Бога, т. е. лишени са от неговата светлина и от блаженство. При католиците нещата със слизането на Христос в ада са допълнително изяснени в древния Апостолски символ на вярата (приема се, че той влиза в действие между ІІ-ІV в.). В него се казва: „Вярвам в Бога Отца Вседържителя, Творец на небето и земята. И в Исуса Христа, единородния Негов Син, нашия Господ: Който е заченат от Дух Свети и е роден от Дева Мария, Който пострадал при Пилат Понтийски, бил разпнат на кръст и бил погребан, Който слязъл в ада и в третия ден е възкръснал от мъртвите, Който се възнесъл на небесата и седнал отдясно на Бога Отца Всемогъщия. Който отново ще дойде да съди живите и мъртвите.” (3) В Катехизис на католическата църква се дава допълнително тълкуване на въпроса „Христос слезе в ада”. В глава втора на катехизиса, член пети, се определя: „Честите твърдения на Новия завет, според които Исус „възкръсна от мъртвите”, предполагат, че преди Възкресението Той е пребивавал в обиталището на мъртвите. Това е първото значение, което апостолската проповед дава на слизането на Исус в ада: Исус позна смъртта като всички хора и се отправи към тях с душата си в обиталището на мъртвите. Но той слезе като спасител, прогласявайки Благата вест на душите, които бяха там задържани. Писанието нарича обиталището на мъртвите, където мъртвият Христос слиза, Шеол или ад, защото тези, които са там, са лишени от възможността да виждат Бога. Такова е състоянието на всички мъртви, нечестиви или праведни, в очакване на Изкупителя, което не означава, че тяхната участ е една и съща... Следователно, слизайки в ада, нашият Господ Исус Христос освободи най-напред онези, които очакваха Спасителя в лоното Авраамово. Исус не слезе в ада, за да освободи осъдените, нито пък да разруши проклятието над ада, а да освободи праведните, живели преди Него... Слизането в ада е изпълване до краен предел на евангелската вест за спасението.”( 4) Как реално католиците от Средновековието са си представяли мястото, където е слязъл Христос след смъртта си и какво се е случило там, разбираме от Данте Алигиери в първата част „Ад” на неговата „Божествена комедия”. В този ад, съставен от няколко кръга, в които са пребивавали душите на мъртвите според прегрешенията им, първият кръг е бил именно въпросният Лимбо (или Лимб, от латинското limbus - край, граница). „Не викове отчаяни тук чух като онез, що мъка зла разпаля; въздишки поразиха моя слух, кои отвред възнасяха се стройни и стигаха далеч кат ропот глух” - описва звуковото си усещане за това място поетът Данте. И продължава: „Тълпи разнообразни, многобройни, от всеки род, жени, мъже, деца, тук сливаха гласа си в жалби знойни.” Придружаващия Данте дух на Виргилий пояснява, че в „усойната клисура” на ада тъгували душите на хора, които не са извършили грехове или злини, а просто не са били кръстени, тъй като са се родили, живели и умрели, преди да се роди Христос. Затова и не са познали истинския Бог и са живели в заблуждение. На въпроса на Данте, дали е имало някой от „измъчващите се в тъга”, който досега да е възлязъл в небесата сам или с чужда помощ, Виргилий разказва случка, станала малко преди самият той да се появи там, която е всъщност именно слизането на Христос в ада. В мерена реч Виргилий описва случилото се: „Мъж мощен адските врата отвори и тука стъпи с трясък, чийто ек из дън основа целий Ад повтори. По негов зов тръгнаха първий человек, злочестий Авел, кой от брат загина, Ной, Мойсей, Аврам, кой живя цял век, Давид, Израйл с дванайсетте си сина, Исак, Рахила. С слава озарен, повика той от тъжната долина и много други йощ, и рай блажен дари на всички с свойта мощна сила.” В откъса се подразбира, че „мъж мощен” е Христос, а „първий човек” - Адам. Споменават се също така някои от патриарсите и пророците от Стария завет. В картините на художниците, рисували Christ in Limbo, освен Адам и Ева, могат да се различат образите и на други библейски личности, приемани за праведници: Авел, Сид, пророците Мойсей, Давид и Исайя; Йоан Кръстител и Симеон Богоприемец. На картината на ди Бонайуто групата на праведниците се предвожда от Адам и Ева, а зад тях се виждат Авел с агнето, Ной с ковчега (до него е жена му, другият човек оцелял след потопа), Мойсей със скрижалите, Йоан Кръстител, сочещ с ръка възкръсналият Месия. По всичко изглежда всеки образ от групата има свой библейски прототип, само трябва да се познава добре, писаното в Стария завет. Споменатите персонални конкретизации, включително и наименованието Лимбо на мястото, където са пребивавали душите на непокръстените праведници, имащи в минус записан само първородния грях, са извън тълкуванията на Катехиз на католическата църква и не са официални виждания на същата. Откъде са се появили въпросните конкретни лица, ще стане ясно по-нататък. Възкресение Господне според каноните на православната църква Същите два сюжета, свързани с Възкресението на Исус Христос, се представят в православната иконопис по строго определени канони, посочени в иконографските наръчници, наричани ерминии. Така в ерминията на Димитър (Дичо) Зограф по въпроса за самото Възкресение се дават следните указания: „Гроб, плочата е отметната и на нея седи ангел с бели дрехи. Над гроба е Христос, гол, препасан само долу, а друга червена дреха се развява през рамото и ръцете му. В лявата ръка знаме, с дясната благославя. Десният крак е малко свит, а левият е пуснат право долу до гроба. Наоколо облаци, а между тях силно сияние излиза от Христос. Около гроба има войници - едни спят като мъртви, други гледат нагоре към него, с ножове и копия, едни с бради, други без бради, с воински шапки. Около гроба - зелена трева, хълм от дясната страна с къщи и кули.” Икона „Възкресение Христово”. Показаната тук икона „Възкресение Христово” напълно съответства на написаното в ерминията. В последната описанието на сцената за Възкресението продължава с включване в сюжета на идващите с миро към гроба Богородица и Мария Магдалена. Този момент не е възпроизведен на показаната икона. Интересно е, че за мироноските в ерминията е посочено, че те трябва да са вдясно на композицията - както е в картината на Джовани Белини: „От дясната страна иде Богородица с миро и Мария Магдалена и другите, които бяха на разпятието и на погребението. Ангел с пръст показва [надпис]: „Какво вие с мъртвите недоумявате, че е възкръснал жив от гроба.”(5) В ерминията на Дичо Зограф се дава описание и на композицията „Сошедствие (слизане) в ада”: „Ад. Около ада - каменлива планина и от двете страни - високи хълмове. Долу в ада разтворени счупени врати и ключовете счупени. Вътре се виждат дяволи. Над ада стои Христос, с дясната ръка извежда Адама. Адам е на колене и гледа нагоре. С лявата ръка извежда Ева - и тя е на колене, - вдигайки я за дясната ръка. Адам и Ева са стари. До Адама е Йоан Кръстител, който обърнат към другите им показва. От дясната страна са праотци и пророци и от лявата страна пак праотци и пророци. Адът е черен. Под Адам и под Ева има ковчези със счупени капаци.”(6) В друга една ерминия, съставена от Върбан Г. Коларов, има допълнителна информация към същия сюжет: „вратата потрошена и Христос стъпил на тех с десница дръжи Адама, с левица Ева и пак от десно Предтеча и Давид близо него и други праведни царие с корони от лево Иона, Исаиа и Еремиа пророци и праведни, Авел и други много, вси с венци и около Христа свет бел и много ангели.” (7) HANACTACIC (Възкресение Христово), стенопис в черквата „Христос Спасител” в манастира в Хора, Истанбул, 1315-1320 г. Като знаем, че първоначалната информация за съставянето на българските ерминии е вземана от гръцките такива, съвсем резонно идва обстоятелството, че на указанията за изографисване на „Сошедствие в ада” напълно съответства стенописът в църквата „Христос Спасител” в квартала Хора (Полята) в Истанбул (днес музей Кахрие джами). Интересно в случая е, че над въпросната композиция стои надписа „HANACTACIC (АНАСТАСИС)”, което означава Възкресение Господне (от гръцки: „ana” - горе и „stasis” - ставане). Това показва, че византийската църква под Възкресение е разбирала събитията, свързани със слизането на Христос в ада! „Слизане на Христос в ада” е Пасхалната (Великденската) икона в православието Фактът, че Възкресение Господне се идентифицира със слизане на Христос в ада, е присъщ не само за византийската църковна живопис. По този повод руския дякон Андрей Кураев пише: „В православната иконография няма икона на Възкресение Христово! Познатото на всички ни изображение на Христос в белоснежна риза, излизащ от гроба със знаме в ръка - това е късна католическа версия, появила се едва в следпетрово време в руските храмове. Традиционната православна икона не изобразява момента на Възкресението Христово. Съществуват, обаче, немалко икони, надписът на които казва, че пред нас е „Възкресение на нашия Господ Исус Христос”, а реалното изображение все пак разказва за събития, имали място ден по-рано - във Великата Събота. Пасхалната икона на Православната църква е иконата „Слизане в ада”. Дякон Кураев обяснява популярността на слизането на Христос в ада и приемането на този сюжет като по-представителен за Великден - с по-голямата църковна значимост на сцената, спрямо едно излизане на Христос от гроба, предавано според известията на евангелист Матей. „На иконописеца е необходимо да свърже Възкресението на Христос със спасението на хората - пише дяконът. - Разпнат в петък и Възкръснал в неделя, Христос в събота се намира в ада, за да изведе оттам хората, да освободи пленниците.”(8) Православната църква счита „Слизането на Христос в ада” за един от Дванадесетте големи църковни празника и сцената винаги намира място в икони, в които са изобразени дванадесет, осем или дори само четири от големите празници. „Дванадесетте големи църковни празници”, стеатитова икона със сребърен обков от ХІV-ХV в. „Възкресение - Анастасис”, всъщност „Слизане в ада”, е третото изображение от ляво надясно на третия ред. (Повреденото изображение е „Благовещение”.) Сюжетът „Слизане на Христос в ада” е заимстван от апокриф На фона на съвсем оскъдните евангелски текстове, споменаващи за слизане на Христос в ада по време на възкресението му, логично стои въпросът: откъде тогава литераторите имат сведения, за да разказват за освободените от Спасителя души на праведниците, а художниците рисуват конкретни портрети на библейски личности, изведени от преизподнята. Отговорът е еднозначен: от апокрифните евангелия. Тази тема е неудобна за правоверните християни, но факт е, че както картините на западните художници, така и поясненията в православните ерминии, напълно отговарят на описаното в „Евангелие от Никодим”. Апокрифното „Евангелие от Никодим” е създадено доста по-късно от четирите канонични евангелия и затова не е причислено към книгите от Новия завет. Приема се, че отделните части на това евангелие са съставени през ІІІ - ІV в. До нас са дошли различни негови версии, като най-богата на сведения е латинската. В пълния си вид евангелието се състои от две части. В първата се разказва за съда на Пилат над Исус Христос, смъртта на последния и последвалите я чудеса. По-късно към деянията на Пилат е прибавен апокриф за слизането на Христос в ада.(9) На съвременен български език е публикуван един от славянските преводи на „Евангелие от Никодим”, който очевидно е имал за първоизточник най-ранния гръцки вариант на съчинението. В този ранен вариант се казва: „Когато Исус умря на кръста, църковната завеса се раздра на две, земята се разтресе, камъните се разпаднаха и се разтвори земята, откри се пропаст, дълбока до произподнята на ада. И гробовете се разтвориха и някои възкръснаха из мъртвите, които самите евреи споменават и ги наричат праведници: и праведните патриарси Аврам, Исак и Яков и други мнозина с тях. Някои се явиха за час и пак станаха невидими, както свидетелстват мнозина в Юдея, видели всички онези пророци и праведници, които почитат преди три хиляди и петстотин години. Земята се тресе от 6-я час през деня до 9-я в петък. По-късно в събота вечерта се чу гръм от небето, яви се светкавица, седем пъти по-светла от слънчевото сияние. Още в полунощ дойдоха мъже с висок сан, облечени с пресветли одежди и казаха: „Христос бе разпнат и възкръсна! Възлезте на небето, всички праведници които сте поробени в ада!”(10) В разширената версия на „Евангелие на Никодим” в глави 18 - 25 е добавено това, което са написали двамата сина на Симеон Богоприемец, духовният учител, който посрещнал четиридесетдневния младенец Исус в Йерусалимския храм, когато родителите му го довели, за да бъде представен на Бога. Тези двама сина - Херин и Лентий, били починали, но след смъртта на Христос на кръста, те възкръснали и написали независимо един от друг една и съща история за случилото се в ада (преизподнята) малко преди и след появата на Христос там.. В тази история се споменават имената на Адам, на пророците Йсайя, Давид, Авакум, Михей; на сина на Адам - Сид, на Симеон Богоприемец и Йоан Кръстител. Предтечата след смъртта на Исус Христос на кръста, се появил в преисподнята и възвестил на пребиваващите там, че идва Синът Божи, за да посели във висините „отдавна седящите в мрак и смъртна сянка”. Казва се и още: „Царят на славата, могъщият Господ със Своята сила надделя смъртта, и хващайки дявола, [го] завърза и го предаде на вечна мъка, и увлече в Своето пресветло сияние нашия земен баща Адам и пророците, и всичките светии, пребиваващи [в ада]... И каза Господ, простирайки Своята ръка: „Елате при Мен, всички мои светии, понеже имате образ, подобен на Моя - вие, които заради дяволското дърво [с плодовете на греха] бяхте осъдени на смърт. Днес виждате: дяволското дърво Аз осъдих на смърт”. Когато [Той] каза така, всичките светии бяха под ръката Господня. И държейки Адам за дясната ръка, Господ му каза: „Мир на тебе с всичките твои деца” [всички праведни хора]. Адам преклони колена в краката Господни и просълзен каза молитва: „Ще Те превъзнасям Господи, понеже ме вдигна и не позволи на моите врагове да се веселят над мен. Ти си моят Господ Бог, аз се стремях към Теб и Ти ме излекува, и изведе от ада моята душа, и ме избави от падащите в бездната... Също и всички Негови светии, преклонявайки колене в краката Господни, в един глас казаха: „Дойде Избавителят на вековете! Изпълни се възвестеното от преди чрез закона и пророците. Избавил ни със животворящия Свой кръст и чрез кръстната смърт слязъл при нас, ти ни избави, Господи, със Своята сила от смъртта на ада. Понеже си начертал на небесата надписа на Твоята слава, и си издигнал надписа на изкуплението, Своя кръст си поставил на земята, победата на кръста в ада, Господи, е знак, тъй като смъртта вече няма власт”. И простирайки Своята ръка, Господ направи кръстен знак на Адам и на всички Свои светии. И държейки дясната ръка на Адам, излезе от Ада и всички светии последваха Бога.”(11) По-интересни изображения на „Христос слиза в ада” в България Впечатлението при историческия преглед на сюжета „Христос слиза в ада”, е, че повече от изображенията, срещани в България, са от малко по-друг вид от описания в двете ерминии. Специалистите групират различните познати изображения на сюжета в няколко различни типа. Показаният стенопис от черквата в Истанбул е от последният по-време, най-късен тип. При него Адам и Ева са симетрично разположени спрямо Христос, който гледа напред. При по-ранните изображения Адам и Ева са един до друг, от лявата или дясната страна на Христос. Той е хванал с едната си ръка дясната ръка на Адам, а в другата държи кръст или свитък. Трисъставен кръст-реликварий от ІХ-Х в., намерен в Плиска. Външното тяло е с изображение на Богородица с дванадесетте апостола (в средата), Възнесение Христово (горе). Слизане на Христос в ада (долу). В долната сцена възкръсналият Христос подава ръка на Адам и Ева, зад него двама възкръснали праведници излизат от гроба, под краката на Христос е Сатаната, предаден в човешки образ. Светлите контури зад Христос са счупените врати на ада. „Слизане на Христос в ада”, стенопис в Боянската църква, 1259 г. Вдясно от Христос са Адам, Ева и Авел; вляво - Йоан Кръстител и трима библейски царе. Обковка на четвероевангелие с изображение на „Христос слиза в ада”, описано като „Възкресение Христово”. Майстор Иван Златар и сина му Георги, 1660 г. Бележки: 1. Мат. 27:62-66 и 28:1-7. 2. 1 Петр. 3:19-20. 3. http://patrologia.pravoslavie.bg/content/view/336/106/lang,bg/ 4. http://www.kae-bg.org/?act=content&rec=154 5. Асен Василиев. Ерминии. Технология и иконография. С., 1976, с. 108. 6. пак там, с. 109. 7. Иконографски наръчник. С., 1977, с. 87. 8. http://www.pravmir.ru/article_495.html 9. Стара българска литература. Том първи - апокрифи. С.,1981, с. 375. 10.пак там, с. 164-165. 11. http://krotov.info/acts/01/joseph/apok_37.html

Цитат от http://chitanka.info/lib/text/2246-predrecheno_ot_pagane (част 6.): „В големия каменен трем владееше полумрак — робите бяха втъкнали борина в халки по стените. После те пренесоха господаря си ведно с постелята му — десетина пласта най-редки кожи. Не бях виждал ювиги хана от петдесетина дни, но щом го зърнах, оправдах отчаянието на Аспаруха: баща му си отиваше, тъй изглеждат смъртниците. Върху челото на стария владетел — прибелял, стопен и необяснимо отдалечен от всички нас — лежеше изстинало примирение; само горящите очи напомняха неговата неукротимост и душевна сила. Две прозрачни ръце се открояваха всред кожите, но и те бяха без живот. Хранените хора се развълнуваха глухо. Долових сподавен стон, скрито мъжко подсмърчане. Когато Баян, Котраг и Кубер коленичиха до бащината си постеля, отпуснахме се на колене всички ние. Нарочно бях излязъл най-напред — никога не бях присъствувал на езическо приношение. Вляво и вдясно стояха прави великите боили, първожрецът и четирима обикновени жреци. От едната ми страна бе Аспарух, а от другата — старецът Ерми с внук си. Докато се озъртах, жреците въведоха вързано куче, една от хубавите хрътки, с които ювиги ходеше на лов. Животното с радост позна господаря си, то се теглеше и подскачаше, цялото устремено към болния. Но тутакси усетило, че в постелята на хана се е притаила и смъртта, кучето клекна на задни крака, източи врат и взе да вие като гладен вълк. — Животните предусещат края на господаря си… — прошепна слепият старец. — Започвайте! — надвика кучешкия вой ханът с глас, който сякаш идваше от миналото му, ненадейно могъщ. Двамата жреци придърпаха хрътката към четириъгълен дялан камък, издигнат посред трема; всеки от тях улови преден и заден крак на животното. Те го опънаха по гръб върху жертвеника. Тогава изстъпи първожрецът, много висок, попрегърбен — най-пищно украсеният от всички българи. Той изтегли широк и крив нож, вдигна го над главата си, докато шепнеше нечуто заклинания. И тъкмо когато си мислех, че ония двама вече ще изтърват кучето, понеже то се противеше лудо на силните им ръце, първожрецът с ловък Удар разпори хрътката от гърлото до опашката. След миг двамината жреци, опръскани до веждите в кръв, отпуснаха желязната си хватка. Кучешкият труп увисна на четири страни върху жертвения камък, кървави струи потекоха По мрамора. Проточил шия като камила, аз виждах как Димящите вътрешности на жертвата още потръпваха в гърч. Над тях се наведе великият жрец, изучаваше ги. В трема би се чуло, ако паднеше игла. — Сърцето на кучето, това си ти, ювиги! — обяви първожрецът. (Той изтръгна сърцето и го стисна в юмрука си.) — Топчесто и кораво като речен камък… Ще рече, имаш напреде дълги години здраве, години на власт и слава… Всяка друга вътрешност е подчинена на сърцето, ювиги. Сиреч, твоят народ и в бъдеще ще ти се покорява, ще те крепи, за да го водиш мъдро. Ти ще достигнеш величие, което… — Не за живота си и не за властта си питах аз Тангра! — прекъсна ласкателствата му хан Кубрат. — И без тебе зная кога ще умра… Аз умирам, българи! Усетих как се изправя всеки мой косъм — неописуемо бе величието, с което обявяваше своя земен край един владетел. Застинали дотук благоговейно, българите не сдържаха повече сълзите си; по страните на мнозина изпращачи се стичаха едри капки. Мъжки плач… — А какъв е въпросът ти към Тангра, ювиги? — произнесе оскърбен първожрецът. — Отгатни го и отгатни отговора му по утробата на жертвата! — заповяда ханът. — Аз тълкувам волята божия, но не чета помислите на смъртни — отказа му първожрецът. — Ти никога не си ми искал да докажа своята дарба на тълмач между бога и тебе. Защо точно днес? — Защото днес трябва да взема последно решение. Утре или след месец не ще мога да пререша … Настъпи нетърпима тишина. Хан Кубрат изпитателно гледаше първожреца, а първожрецът отведе поглед. Чувах да се отцежда кръвта на хрътката. — Намерете Пагане! — неочаквано заповяда ханът. Аспарух скочи и излетя навън като стрела. Не бях в състояние да определя колко време изтече преди на вратата да застанат Аспарух и Пагане. Въпреки страховете ми, въпреки ревността, не можах да не си призная: „Богородице, колко са хубави! Как са си лика-прилика!“ Те за първи път бяха заедно пред очите на хана. Долавях и горестта, и свяна, но и щастието им, че са се изправили един до друг като годеници пред най-важните мъже на държавата. Това трая само миг, той ми се стори дълъг поради напрежението, което внесе. — Ела насам, дъще Ишбулова! — властно и ласкаво я извика ханът. Пагане се отправи към постелята му с припрените си, гъвкави стъпки. Тя направи поклон много ниско и се задържа така, докато ханът не й подаде ръка. Пагане я пое, благоговейно допря челото си до нея. — Във Фанагория говорят, че Тангра бил те белязал с ясновидство, Пагане — рече той благо. — Кажи ми, отгатваш ли какъв въпрос отправя душата ми към него? Беше ми страшно да ги гледам така: впили поглед в поглед, сякаш великият хан откриваше душата си, а младата жена я приемаше открито. Главните се отразяваха в техните зеници, затуй ми се привидя, че между Пагане и Кубрат припламват синьо-червени искри. — Разбрах! … — тихо каза ясновидката. — Ти искаш Тангра да посочи път на народа ти. Тебе те мъчи черна грижа: що ще бъде с българските племена след… кончината ти. — Така е — призна старият хан и се отпусна в постелята си. — Дано чуеш и ответа на Тангра! Пагане се изправи съсредоточена, гърбом към жертвения камък. После, с израза на онези, дето ходят насън, тя се вторачи в кучешкия труп. — Колко малко кръв върху жертвеника! … — промълви Пагане. — Тоест, малцина българи ще останат във Фанагория … — Нима Тангра желае нашия свършек? — с упрек възкликна ханът. — Не, ювиги! Виж, почти всичката кръв е изтекла на три страни, към три от земните посоки. Север, запад, юг… — изброяваше Пагане като ги показваше. — Тангра иска от тебе да разтроиш българите според най-големите им племена и да ги отправиш накъдето той ти сочи. За да се спаси от гибел поне едното … — Нещо такова премислях много нощи — призна ханът. — Българите трябва да си търсят нова родина! Защитена сигурно от самото велико естество. — Всесветли, как ще оставим крепостите си, градени с толкова труд? Беше проговорил кавханът, Кубратовият брат, мъж на средни години, почти Баянов връстник. — Не за първи път българите ще напуснат съграденото от тях … — с болка рече Кубрат. — Но, ако се покорим на волята на Тангра, няма ли да разкъсаме своите сили? — Няма! — твърдо отговори Пагане. — Всред тварите в морето се среща чудновата твар. Разкъсаш ли я на части, от всяка нейна част отново израства едно цяло животно.. Стига българските племена да открият земи спокойни, тучни, и трите ще пораснат до цяла нова държава … — Че ние я носим в себе си, тази държава! Нали и тук, където процъфтя Велика България, преди векове сме дошли като гонени преселници? — сякаш въвлечен във вярата на Пагане, хан Кубрат трескаво продължи думите й. — Синове мои! — обърна се той към тримата коленичили пред постелята му. — Чуйте последната ми воля!… Ти бе роден за хан, Баяне, най-тежкият жребий се пада на хана. Остани с оногурите и до последно брани Фанагория! Така братята ти ще спечелят време, така врагът ще загуби време преди да се впусне по следите на преселниците … — Ще браня до последно Фанагория! — сурово отсече Баян. — Синове мои! — положи ръце върху раменете на Котрага и Кубера старият хан. — Вземете племената на котрагите и кутригурите, търсете им нова родина! — А кой; да поведе оногундурите, ювиги? — попита Баян. Очите на хана спряха до мене. Върху Аспарух. — Тях ще поведе хан Аспарух! — заповяда Кубрат.” Това е откъс от книгата „Предречено от Пагане” на Вера Мутафчиева. Не си спомням дали този момент бе предаден във филма за Аспарух, но в първата му серия „681 - Величието на хана”, Пагане се подвизаваше точно като шаманка. Вижда се, че Мутафчиева се е закачила на шаманските вариации на Димитър Овчаров. Създателите на филма пък са следващите, които разпространяват мита за българските шамани и Тангра. Така че Николай Овчаров, като е гледал филма, е останал с впечатлението, че чрез него няма начин българите да не са се убедили, че е имало български шамани и за това си говори за тях като даденост. На това му викат „масова култура”.

Ето още факти за практикуването на шаманизма в България, приведени от проф. Димитър Овчаров в книгата му „Български средновековни рисунки-графити”: Особено любопитна е тази шаманска практика: Ние, българите, имаме пълно право да се включим в Кама сутра, като наречем тази поза „шаманска”. Интересно, дали Николай Овчаров е наблюдавал този шамански ритуал при посещението си в Монголия?

В България е имало не шамани, а шаманки! Според Димитър Овчаров това изображение върху керемида, намерена в Мадара, било на шаманка. Личат гърдите й, но май има и мустаци. Интересно, ако е шаманка, дали ще откъсне главата на петела, който държи в ръката си? А на модела на юртата, пак според Д. Овчаров, имало шамански знаци.

Като съвременник на събитията и колекционер, искам да покажа някои изображения, които не успях да открия при беглия преглед, който направих в интернет по темата за полета на Юрий Гагарин. Това е българската пощенска марка, издадена за полета. Пусната е на 24 април 1961 г. Успели са за по-малко от две седмици да я подготвят. Марките за първия ни космонавт Георги Иванов бяха предварително отпечатани и пуснати в деня след излитането - 11 април 1979 г. На марката за Гагарин се вижда, че художникът В. Попов е нямал представа как изглежда космическият кораб: отпред прилича на изтребител, а в края се е досетил да сложи стабилизатори. Тогава корабът се казваше само „Восток”. Сега решиха, че е „Восток 1”. Ученият човек при еднакви названия, докато не си сложи поредна номерация, не мирясва! Това пък е пощенската картичка, която се продаваше в руските книжарници. Има и още една картичка от този период, на която Гагарин е с фуражка, но в България веднага след полета, се появи тази, която показвам. А това е картичка от 1979 г. със снимка от посещението на Юрий Гагарин в България. Някои от присъстващите тогава на събитието може да се познаят.

По полянките на парка, наред със синята жлъчка (цикория), дивия морков, звездана, червената и бялата детелина, доволно често се среща и лечебното сапунче Saponaria officinalis. То е наричано най-често само сапунче или сапуниче, а някъде белонога и раки-сапун. Сапунчето е многогодишно тревисто растение от семейство Карамфилови (Caryophylláceae), клас Двусемеделни (Dycotiledoneae), отдел Покритосеменни (Magnoliophyta). Средно голямо е, на височина достига 30-90 cм. Растат по няколко стръка на едно място. Цветовете на сапунчето се оформят във върха на растението в разклонени метличести съцветия (китка), по няколко цвята на една дръжка. Всеки цвят има тръбеста чашка с пет зъбеца, приличаща на гилза. Тя е дълга около 20 мм. Венчето е бяло до розово, образувано от 5 свободни едри листчета, дълги около 1 cм, с овална, слабо двуделна горна част, с удължена тясна долна част - нокът, с два израстъка при основата им. Тичинките са точно 10. Яйчникът е горен с 2 стълбчета. Цъфти през месеците юни - септември. Името на растението на български и латински идва от „сапун”. Във всички части и най-вече в червеникавия корен (коренище) на сапунчето се съдържат значителни количества тритерпенови сапонини. Във вода те се разпенват и образуват пяна като истински сапун. Затова и корените на сапунчето намират приложение за приготвяне на миещи средства за кожени и копринени материи. Корените намират приложение също и в сладкарската промишленост за приготвяне на рахат локум, халва, кремове, газирани напитки и пр. На предно място стоят и лечебните свойства на сапунчето, откъдето идва добавката към основното му наименование. Отварата от киснати стрък или корен на сапунчето има отхрачващо, диуретично, потогонно, слабително и диуретично действие. Използва се при бронхити и други заболявания на дихателната система, съпровождащи се с гъсти бронхиални секрети и мъчителна кашлица, при бронхиална астма. Жлъчегонно средство е при чернодробно-жлъчни заболявания. Използва се също при ревматизъм, ставни болки, подагра, метеоризъм, кожни обриви. Когато се бере сапунче, трябва да се имат предвид два момента. Макар видът да не защитен, тъй като е билка, при брането му следва да се оставят най-малко 1/3 от растенията, за да се осигури семенното размножаване на вида и възстановяване на находището. Ако се бере с лечебна цел, трябва да се има предвид, че растението е отровно! За това се препоръчва да се използва основно по лекарско предписание и под лекарски контрол. Ето едно директно използване на сапунчето като миещо средство. Това го знае всеки, който е расъл край река. Там има сапунчета, има и вода, и може да се проведе показаното по-долу мероприятие. Съществува и едно култивирано сапунче, което може да се види в градинките пред блоковете в София. Цветовете на това растение са „по-кичести”, т. е по едри, и имат повече венчелистчета: те са на два реда. Не знам дали успях правилно да определя вида му, но ми се струва, че е Saponaria officinalis Rosea Plena. Използването на сапунчето в декоративното цветарство за украса на градското пространство се споменава в някои интернет-сайтове.

От „Български пощи ЕАД” ни съобщават, да очакваме специалното филателно издание „20 г. Атлантически клуб в България” (юбилеят май е днес). Няма организация у нас - дори държавно ведомство, което да е толкова „ухажвано”от българските пощи, както неправителствения Атлантически клуб в България. Името и емблемата на Атлантическия клуб се появиха отбелязани върху български филателни издания за първи път, когато организацията беше още на шест години. През 1997 г. емблемата на клуба бе отпечатана точно шест пъти в листа с четирите марки на изданието за 43-та Генерална асамблея на Атлантическата асоциация, провела се тогава в София. Името на клуба беше третирано, пак на същия лист на три езика: български, английски и френски. За сведение името на България върху марките бе изписано само на български и английски. Със специален филателен блок, чрез текстове на български и английски език, през 2001 г. на целия свят гръмко бе обявено, че Атлантическият клуб в България е основният популяризатор на „Атлантически ценности” в Централна и Източна Европа (?). А година след това - през 2002 г., логото на клуба съпровождаше и филателното издание за Десетата българска Антарктическа експедиция. През 2006 г. на блока, издаден по повод Срещата на външните министри на НАТО, проведена също в София, отново виждаме дежурното напомняне: „15 години Атлантическо движение в България”. И за да няма съмнение за какво става дума, отново е поставено и логото на Атлантическия клуб. А ето, че сега се прави и заявка за традиция: на всеки пет години да има филателно издание за юбилея на Атлантическия клуб. По време на Народна република България с петгодишна цикличност бяха издавани марки само за „победата на Деветосептемврийската революция”. Дори годишнината на БКП (Бузлуджанският конгрес), с едно изключение в 1976 г., бе отбелязвана на десет години. За Дружеството за българо-съветска дружба, на каквото най-много прилича Атлантическия клуб, се сещаха от време навреме. Издателите на българските пощенски марки изглежда считат създаването на Атлантическия клуб за революционно събитие в историята на втората Република България. Така или иначе, може да се обобщи накратко: Българските пощи си имат Атлантически клуб, а той пък - Пощи. След като за предишните филателни издания се считаше, че може да се мине само с текст за Атлантическия клуб в България и с показване на емблемата му, ето че на последния блок виждаме изобразен „вождът” на Атлантическото движение в Централна и Източна Европа, бившият кандидат за генерален секретар на НАТО Соломон Паси. Освен петкратното присъствие на образа му, на блока ще видим и познатия ни „Трабант”, лично притежаван от Паси. В него бе разходен из София, първият, дошъл на посещение у нас, секретар на НАТО - Манфред Вьорнер. „Автомобилът има историческа стойност и като първопроходец към НАТО, и като представител на автомобилостроенето в бившата ГДР”, коментирал шефът на НИМ Божидар Димитров, когато Паси подарявал прочутото возило на музея. Интересно, но никой не разглежда случаят със Соломоновия трабант в светлината на характерното за българите сиромахомилство. Изглежда на това сиромахомилство, обаче, ще се гради предизборната агитация на НДСВ. Както и да го гледа човек, Български пощи направо са се „оляли” с последното си филателно творение. Та то си е направо предизборна пропаганда. В интернет още стои съобщението, как през 2005 г. Соломон Паси поканил Колин Пауъл (средното от трите лица в полето на новата марка) да посети избирателния му район и да се включи в предизборната кампания на НДСВ за предстоящите парламентарни избори. Сега в блока за Атлантическия клуб виждаме както Пауъл, така и Манфред Вьорнер, Яп де Хоп Схефер, Бил Клинтън, папа Йоан Павел ІІ. Някои вече са покойници, но все пак с присъствието си вдигат авторитета на водещото атлантическо лице в изображенията. С новото си филателно издание Български пощи правят директна политическа пропаганда на Соломон Паси, който вероятно ще се окаже претендентът на НДСВ за президентския пост на предстоящите избори. При такъв „филателен актив” партията даже е длъжна да го предложи за кандидат-президент. Та досега от политиците от последните двадесет години върху пощенска марка се е появявал само образът на сегашния президент Георги Първанов. Като изключим Иван Вазов, Николай Гяуров и двамата космонавти (до 1989 г. са само те), а в по-ново време Христо Стоичков, Красимир Балъков, някои световни и олимпийски шампиони (все необосновани и случайни хрумвания), българската поща в 130-годишната си история е издавала приживе марки само с образи на държавните ни глави.

Да не става дума за това: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11003

Според Теофан Изповедник: „Императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да вържат сражение с тях, ако се случи да излязат.” Интересно, но императорът не е казал какво да правят, ако българите не излязат? Ако се запитаме защо императорът се е върнал с цели пет кораба, което вероятно е било цялата му флота? И като знаем, пак от Теофан, че конницата по някакъв начин е минала отвъд Дунава, може би с корабите. Също, като се досетим, че пехотата, тръгнала от Тракия, не е можела да премине Дунав и да нападне укрепленията в Оглоса (според Теофан конницата била тази, която почнала да бяга и била гонена до Дунав). Можем да си отговорим: Константин е видял, че е подведен от своите пълководци, войската му била разделена и той не може нищо да направи на българите. Затова е изоставил пълководците и войската си да се оправят сами. Даже и конниците е оставил да се приберат по суша от Дунав до Цариград.

Чудати обири на банки са ставали и преди, като този например, извършен на 5 февруари 1923 г. в София. За събитието се информираме от донесението на Иван Марков, старши стражар при ІV Столичен полицейски участък. Там е записано: „Днес около 18 ½ часа след обяд, съобщено бе в Участъка по телефона от клона на Б. Н. Банка в зданието на Странски на ул. „Московска” № 1, че неизвестни лица апаши, нападнали и ограбили Хранилището за ценностите при същата банка. Веднага със старшия стражар Димитър Астарджиев и 8-10 души стражари от същия участък, явих се в банката, където ми се съобщи, че същия ден около 18 часа подир обед, четири души непознати лица апаши на възраст от 20-25 години, добре облечени, въоръжени с ками и револвери, влезли в Хранилището за ценни книжа и с тънки въжета вързали касиера Александър Панов и броеца Стефан Тодоров, а Райна Г. Велева - чиновничка, накарали да легне по очите си в канцеларията на ценностите, като казали на всичките да стоят, не мърдат и не викат. След това апашите разбойници задигнали от масата на касиера 5 групо марки юбилейни „Баучер” пощенски, а именно... Всичко стойност 214 571 лева. След като разбойниците изчезнали безследно, чиновничката Райна Г. Велева отвързала касиера и броеца. Също ми се заяви, че разбойниците са искали и пари, обаче такива не е имало в хранилището (бел.: „групо” е пакет с ценни книжа).” След справката на чиновниците в банката с описите на пакетите, които описи не били откраднати, се установило, че крадците са отнесли със себе си: 30 403 къса марки от 1,50 лв.; 999 къса от 2 лв.; 13 513 къса от 3 лв.; 27 052 къса от 5 лв.; 477 къса от 30 ст. Значителните количества на откраднатите марки и най-вече техния паричен еквивалент, накарали отговарящото по въпроса Отделение за държавната и обществената отчетност към Министерството на финансите да извади от употреба споменатите стойности марки от поредицата „Баучър”. За целта Министерският съвет издал І-во постановление, с което одобрил: „употреблението на възпоменателните пощенски марки за честване паметта на Баучера от 30 ст., 1.50, 2, 3 и 5 лева да трае до 15 февруари включително тек. година, след която дата престават да бъдат валидни”. В последствие се установява, че откраднатото количество от марките от 30 ст. е малко и постановлението е поправено, като е изключено спирането на тази стойност. Възпоменателните марки за Джеймс Дейвид Баучер са били издадени по повод годишнината от смъртта му (30 декември 1920 г.) и били пуснати в употреба на същата дата в1921 г. Баучър (род. 1850 г.) е етнограф, дългогодишен кореспондент от България и Балканите на английския вестник „Таймс”, живял дълго време в София, приятел на българския народ. Поредицата марки за Баучер е сред най-добрите, издадени от Българската поща. Това се дължи на ефектния дълбок печат „металогравюра”, при който клишето се изготвя от гравьор в големината на марката. Гравирането и отпечатването е извършено в печатницата „Бредбъри, Уилкинсън и Ко”, Ню Малдън, Великобритания. На общо деветте стойности на поредицата са отпечатани три различни сюжета. Върху марките от 10 и 20 ст. Баучер е представен в цял ръст, облечен в шопска носия. Традиционен портрет във фас заема илюстративното поле на марките от 30 и 50 ст., и 1 лв. Марките от 1 1/2 , 2, 3 и 5 лв. ще учудят незапознатите с присъствието на Рилския манастир върху тях, но там се намира гробът на Баучер. На всички марки е изписано името му на английски език. По времето, когато става събитието, българските пощенски марки са ценни книжа. Затова се издават, съхраняват и разпространяват от съответните ведомства към Министерството на финансите. Служителите от пощите са ходели в БНБ и нейните клонове, за да се снабдят с марки за ежедневната си дейност. Няма сведения дали са заловени обирджиите на банковия клон, нито пък дали откраднатите марки са открити и върнати на финансовите власти. Естествено, не е ясно и какво са направили крадците с отмъкнатите марки. Спрените от употреба марки със сюжета „Рилски манастир”, обаче, не стават „зян”, защото през 1939 г. са пуснати отново в употреба, вече с допълнително отпечатан текст „Наводнението 1939” и нова продажна стойност. Тази продажна стойност е съставена от две части, между които има знак „+”. Първата цифра е стойността, служеща за таксуване на съответната пощенска пратка, а цифрата след „плюса” се е заделяла като помощ за пострадалите от наводнението в Севлиево през 1939 г. Използвах случая да спомена някои неща за Джеймс Дейвид Баучер, да дам подробности за марките и най-вече да покажа два портрета на ирландеца, отпечатани върху тях. Иначе сред откраднатите стойности няма марки от 10 и 20 ст. - „Баучер в шопска носия”. Интересно, дали такива не е имало извадени на масата на касиера или крадците са решили да не се занимават с ниските стойности, след като е имало налице марки по 2, 3 и 5 лева. (По материали от Държавния архив.)

Йорданка дръпна шалтера, Народният театър изпадна в тъмнина, събралият се народ, сякаш помислил, че се намира на театрален спектакъл, започна неистово да ръкопляска. Защо само един час трая това действие? Хайде, в следващото, Бойко да дръпне шалтера на АЕЦ „Козлодуй”! Предлагам тогава не само да ръкопляскаме, а да викаме и „ура”

Мисля, че нещата стоят така: В старославянския език думата е БЪІТИЕ, в руския - БЬІТИЕ (чете се БЪЙТИЕ), а в българския - БИТИЕ. Същото е с: РЪІБА - РЬІБА - РИБА. Каравелов изглежда не е знаял старославянската форма с ЪІ и тъй като по негово време са били употребявани сходни с руския език думи, написани с ЬІ, той е видял, че правилно е те да се пишат на български с И. Интересно е обаче, защо толкова много съвременни думи, които в старославянския език са с ЪІ, а в руския с ЬІ, у нас са с И.

ЬІ ще да си е руска буква. В старославянската азбука има ЪІ и се обяснява, че това е „руско ЬІ”. В http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0 са направили някаква глупост, като са написали, че ЪІ се произнасяло като ЬІ. А как на български се произнася ЬІ? И аз съм чувал, че ЬІ се произнасяло като ЪЙ. Но Любен Каравелов, който е знаял и двата езика - български и руски, е написал в статията си „За българският език” следното: „Защо българите пишат ЬІ? Има ли в българският език такъв звук? Защо нашите писатели не пишат И, когато буквата ЬІ се произнася като чисто И? Тия и сами не знаят. Старите славяни са употребляли тая буква, затова и ние ще трябва да я употребляваме. ”

Нашата нация, обаче, освен че май не е много религиозна, но и парадоксално разбира религиозните символи. Даже при покръстването българите са си мислели, че като се научат да се кръстят правилно, вече са християни. Не съм гледал президентът дали се кръсти правилно, но допреди време беше комунист-атеист, а напоследък редовно ходи да се черкува по Коледа и Великден. Вярващ ли е станал или „споделя” един от символите на нацията? Най-веселите ни приказки пък са за глупавия и измамен „дядо поп”. А какво да кажем за този „символ”? Доколкото знам револверът служи само за убиване. Не знам, може да има стихотворение за револвера, но с револвер стихотворение не може да се напише. За мен, като човек изучаващ символите, си е направо кощунствено да се сложи револвер върху евангелието, в което пише „не убивай!”. Но и това съчетание е прието за един от „гордите” символи на нацията ни, и се публикува в учебниците. Никой не се замисля за това странно съчетание и за куп други. Да не се впускам в темата за разпопения дякон Левски. Поп Кръстю е казал верни неща по този въпрос има и други реакции на попове от това време. Всичко това не говори добре за интелектуалното ниво на нацията. Един атеист, ако сложи кръст в класната стая, никога няма да обясни правилно какво точно той изразява. Даже няма и да разбере, че нищо не разбира от същността на християнството. И аз съм такъв: наблюдавам отстрани и уважавам историческите му прояви, тях поне се мъча да разбера. Факт е, че европейската цивилизация е градена с моралните устои на християнството. А десетте божи заповеди и до днес са си валидни. Но аз, например, не се наемам да проповядвам «живото» християнство. Ще станат близо десет години, откак отсреща строят една църква, а още камбанарията не са издигнали. Съсипаха една полянка в парка, за да я започнат. За сметка на това затварят училища. И като си помисли човек, телескоп видя какво има на хиляди години от земята, но все още не е открил прословутия бог. Ето такива са моите мисли. Моите уважения към църквата, но ученият човек трябва да си е атеист. А църквата, ако иска да продължава да съществува, не трябва да дава възможност на атеисти да обясняват що е религия и има ли тя почва у нас?

Кръстовете върху българския герб са в разрез с науката, наречена история. В Закона за българския герб се казва: „Над щита има голяма корона, първообраз на която са корони на български владетели от Втората българска държава, с пет кръста и отделно кръст над самата корона.” Ами това е историческа фалшификация! Някой да е виждал миниатюра, стенопис или описание на такава корона? Според българската конституция над щита даже въобще няма корона. Никой депутат-законодател обаче не се притеснява от сбъркания закон. Ако искат могат да го оправят за един ден.

Може и да не съм намерил точната формулировка. Аз в момента продължавам да си работя по Левски и ще се опитам да изясня някои неща. Но тук мога да кажа накратко за какво става дума. В издадената през 1987 г. книга на Минко Марковски „Спомени и очерки из българските революционни движения”, редакторите Веселин Трайков и Димитър Марковски правят заключение, че в описаното в книгата „ясно се откроява конкретно прилаганата от Левски революционна стратегия и тактика: поведението на всеки, който се чувствува българин, да се определя само от програмните и уставните положения на революционната организация”. Аз с това съм съгласен. Мисля, че това е тоталитаризъм. Веднага мога да добавя, че Левски, виждайки след общото събрание, че организацията му се разцепва, в едно писмо до Каравелов пише: „Да се превари всяка поразия, не трябва да давате подпора на глупци, а да ме поддържате, като казвате всекиму: „С Лъвский, ако вие се не разберете, за вас няма работа!” Според мен това пък си е чист авторитаризъм.

В поредицата от литературни спомени, носеща надслова „Миналото”, Стоян Заимов привежда любопитни сведения за действията на наследника на Васил Левски след смъртта му - Атанас Узунов. Последният насочил изцяло вниманието си върху проповядването на бунта между селската маса. Градското население той „захвърлил настрана”: едно като неблагонадежден елемент, друго като елемент, който сам бил достатъчно пробуден в духа на свободата, но му липсвало дързост да се застъпи за нея с оръжие в ръка. (Миналото, с. 306) Интересно, но това мнение Узунов изглежда го е заимствал от Левски при срещата си с него. На последния по време на разпита му пред турския съд, проведен на 9 януари 1873 г., е зададен въпросът: „През тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?”. Отговорът на Апостолът е много показателен: „Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляди... Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме.” (Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, с. 205) Този момент от действията на Левски е усетил и поетът Иван Вазов, и затова в едноименната ода, между многото суперлативи за Левски вмъква също: „селяните прости, светец го зовяха”. Стоян Заимов предава една много интересна „съзаклятническа вечеринка”, състояла се в Хасково няколко месеца след смъртта на Апостола. Участници били почти целия състав на ръководството на Хасковския революционен комитет, които не били селяни, а главно учители. Видно е, че Узунов, освен на селяните, е разчитал и на интелигенцията като ръководен кадър на „масите”. Гост на вечеринката бил именно Атанас Цвятков Узунов. В предадения разказ за случилото се, Узунов в характерния за автора на „Миналото” стил, е упоменат с няколко имена: с един от псевдонимите си - Конекрадов, като „чорбаджи Цвятковия син” и като „бай Ивановия Костадин” (бай Иван наричал Узунов Костадин). Стоенчо, който в повествованието е също и Звукаря (преподавател на най-малките ученици-звукарчета), е самият Заимов, а Аспарух - Мирчо Попов (също учител в Хасково). Останалите имена са на дейци от комитета в града. В началото на разказа става дума за „революционния” терор, както благозвучно го наричаха (и оправдаваха) историците проф. Иван Унджиев и проф. Николай Генчев. Навремето явно това понятие не е било познато на Стоян Заимов, затова той нарича терора „черен”. Като пример за такъв терор - препоръчван от някои от ръководните дейци на българската националноосвободителна революция, между които и Левски, в разказа са дадени републиканците от Ирландската революционна армия (тях ги има и днес). Техните действия дори са приветствани от някои от присъствалите на вечеринката. По-голям и разгорещен дебат става за държавното устройство на България след Освобождението. Ето и самия разказ: „От песните и смеховете незабележено се мина на сериозни препирни по разни въпроси. Повдигна се препирня върху въпроса: нужни ли са за делото политическите убийства и обири и какво морално влияние могат да имат те върху духа на съзаклятниците? Конекрадов обясни на събеседниците си защо е върл партизанин на черния терор. Михо Минчев разказа прясна случка (чел английски вестник) за убийството на някой си лорд в Ирландия от хората на тайния ирландски патриотически комитет. Убийството сплашило лордовете, а окуражило съзаклятниците. Михо препоръчваше на българското съзаклетие черния терор на ирландските патриоти. Мария, Малейчо, Димитрак поп Стефанов по чисто християнски съображения се изказаха против черния терор. Женско сърце кърви не търпи - ето защо Мария се обяви против политическите убийства. Един измежду събеседниците повдигна въпроса: Русия замесена ли е в работите на комитета; войските й преди ли, или след въстанието ще нахлуят в България? Узунов без забикалки открито обяви на събесед¬ниците си, че комитетското дело няма никаква тайна връзка с никоя велика държава - че то е чисто българско дело. Чорбаджи Цвятковият син имаше за събеседници просветени български младежи, а не старци и простаци като Трандафила и бая Ивана; ето защо той не скри същината на работата. Берковски и Узунов надълго и широко и пламенно говориха по темата: българският народ, ако желае да бъде напълно свободен, трябва да жертвува имот и живот, мило и драго - „майчин помен с чуждо жито се не прави”... На неколцина се не хареса, дето в работите на комитета няма никаква намеса Русия или друга някоя държава... Благодушният, слабогърдият Малейчо с напрегнато внимание из¬слуша речта на Узунова. Възхити се той, окрили се, полетя в небесата и жежко стисна ръката на Звукаря: - Стоенчо, нека бог наспори България с такива учени младежи; при тях тя няма да остане турска робиня — пришепна Малейчо на се¬дящия до него Стоенча. Окриленият от речта на Узунова Малейчо зададе следното питание на събеседниците си: - Каза се, че България, за да бъде българска, трябва да се по¬трошат български пари и да се пролее българска кръв. Това си е така и така трябва да стане, ала искам да знам: след освобождението на България какво управление ще й се даде от главатарите на въста-нието? - каза Малейчо граматикът и скришом стисна кутрето на Зву¬каря. С това той искаше да каже на притежателя на кутрето: „Нека за¬местникът на Левски разреши този важен и труден въпрос”. Под впечатлението на неотдавна станалия преврат във Франция - възцаряванието на III французка република - българската младеж, особено стоящата начело на сьзаклетието, често пъти разискваше въ¬проса за разните видове държавни системи на управления: абсолютна монархия, конституционна монархия, република. В Хасково най-големият подскоросник за разисквание на предметния въпрос бе Михо Минчев Ингилизинът, почитател на ингилишката конституция и обо¬жател на американските всевъзможни републики. Частната, личната библиотека на Миха е отрупана с ингилишки и американски полити¬чески журнали. Повдигнатият от Малейча въпрос, макар и да бе разискван ня¬колко пъти от неговите другари, вследствие на което бе и доволно овехтял, даде важна умствена работа на веселящите се съзаклетници. Те сякаш забравиха, че са турски роби, та с горещината на възторже¬ни препирвачи се нахвърлиха върху умишлено повдигнатия въпрос. - Най-доброто управление е републиката. Свободна България трябва да бъде република - превари Аспарух [Мирчо Попов], та отговори на Малейчовия въпрос. Аспарух изброи добрите качества на републиканското управление. - Ха, ха, ха, република!... Кому давате република? На Аспаруховата сган ли? На кърджалиите и даалите ли? Аспаруховщина, даалийщина и република, две неща несъвместими. Ха, ха, ха, Аспарух републиканец - басисто прогърмя Петър Берковски. От дървеното кьошче нахълта силен шум в гостната стая: нощен априлски дъжд, сякаш из ведро, се изля на двора. Събеседниците се вслушаха в шума на пороя и в гърмежите на св. Илия. - Българинът без цар не може, но и царския камшик, както се практикува в тираническите монархии, той не може да търпи. Най-сгодна система на управление за нашия народ е конституционната мо¬нархия. Вгледайте се в обществения и в семейния живот на българи¬на, и вие ще забележите всичките добри признаци на конституционното управление - каза внушително селянинът с бабките пари на огърлето [Узунов]. - Конституция, република! Камшик, царски камшик трябва за българите - прогърмя Берковски и приведе няколко случая за дока¬зателство на казаното. - Между царския камшик на Берковски и републиката на Аспа¬руха турям по средата конституцията на гостенина и на нея отгоре стоя - смиреномъдрено каза скромният Малейчо. - Република, република искам аз - високо каза Аспарух. - Българите са варвари, а варварите трябва да се управляват с царски камшик - ядовито рече Берковски. - Нито републиката, нито царският камшик са годни за нашия народ. Види се, вие и двамата малко сте размишлявали върху обще¬ствения строй и живот на българина. От дългото ми скитание по Бъл¬гария и от многото ми срещи с младежи и прости селяни дойдох до дълбокото убеждение, че най-сгодната система на управление за нас, българите, е конституцията, по каквато сега се управлява свободна Гърция. Изучете по-добре въпроса, и вие ще се уверите, че на моя страна е истината - с тона на един убеден конституционист каза бай Ивановият Костадин [Узунов]. Атанас Узунов (вляво) и Петър Берковски В препирнята се намесиха Сербезовци, Минчеви, Звукарят и Ма¬рия. Републиката на Аспаруха пропадна. Разбит по всичките линии, дето се е рекло, Аспарух се сви на миндерлика и с напрегнати уши слушаше препиращите се страни. Препирнята остана между Узунова и Берковски. Единът препоръчваше царския камшик, другият народна¬та самоуправа, народния суверенитет, казано по сегашнему. Случайно и преждевременно повдигнатият от Малейча въпрос неволно създаде мегдан, на който се сборичкаха, като петли на бунище, един западен (немски) възпитаник, Берковски, с един руски храненик, Ат. Узунов. Всеки от тях достатъчно сполучливо защищаваше своето, като го подкрепяше с доказателства, взети из книжките и брошурките, що бя¬ха чели по тоя и досега още добре неразрешен капитален въпрос. В препирнята си Узунов се увлече и неусетно за самаго него се впусна да проповядва на събеседниците си политическите възгледи на руски¬те либерали от 1860 -1870 година. По всичко се виждаше, че той бе добре запознат с руската литература, писана от руските либерали западници, в която живо се разисква въпросът за най-добрата система на управление. Берковски взема за мерило Наполеона Бонапарта. Монархическия му камшик въздигна до бога - нарече го камшика, спасител на Франция и умиротворител на Европа. Похвали руския цезаризъм, укори австроунгарския дуализъм, изхока турския калиф и благослови царския камшик... Немецът - Берковски - и руснакът - Узунов - силно се спречкаха по един принципиален въпрос и в сборичкванието си отидоха тъй далеко, щото за събеседниците им стана явно, че те съвсем излязоха из границите на първоначално повдигна¬тия въпрос. Михо Минчев Ингилизинът се намеси в препирнята на не¬меца и руснака. Той им препоръча ингилишката конституция и присмехулно им забележи: - Рибата е във водата, а вие пържите маслото... Язък за дър¬вата, тигана и маслото... По-напред ни отървете от ръцете на агата, па после му мислете за народната самоуправа - каза Ингилизинът и тури точка на препирнята между руснака и немеца.” (Миналото, с. 394-396) * * * Написаното от Стоян Заимов много прилича на редове, взети от някой съвременен интернет-форум. В тях като правило не се стига до съгласие между спорещите. Интересно е в случая, че е повдигнат въпросът за Русия, но въобще не е спомената България, като участничка в една „федерация из свободни страни”. Все пак спорът е станал по време, когато още не са били отменени програмата и уставът на БРЦК, приети на общото събрание в Букурещ през 1872 г., където е записана тази водеща политическа формулировка. Едно по-внимателно вникване в позициите на гореспоменатите възрожденски революционни дейци ще ни доведе до извода, че те на практика изразяват тоталитарно мислене. Васил Левски се е борил за република, но е заявявал: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт.” Чудно ли е тогава, че комунистите приемат Левски за свой патрон? Та те след „Девети септември” осъществиха на практика „завета” на Апостола. Днес комунистите поизчезнаха, но както се казва: по портрета, закачен в кабинета им, ще ги познаете. Почитателят пък на „деспотско-тиранската система”, както се е изразявал Левски, т. е. на абсолютната монархия - Петър Берковски, открито е издигал в култ царския камшик, който трябвало да плющи над варварите-българи. Атанас Узунов е искал конституционна, парламентарна монархия. Но и той е считал, че за постигането й са оправдани политическите убийства и обири. При това практикувани не върху турците, а срещу българите. Излиза, че споменатите революционери повече са мислили не как да свалят турската власт, а как да убедят българите в изповядваната от тях „правда”. Чудно ли е тогава, че след като имената на българските национал-революционери безкритично са вписани със златни букви в българската история, днес продължават да се намират управници, които да почитат прийома на управление, обясняван като: „со кротце, со благце, и со малце кютек”. Ние ли така искаме, или те погрешно ни разбират?

Всички атомни централи в Япония (в 1997 г. бяха 20) са разположени по бреговете на страната. От морето и океана вземат вода за охлаждане, като нашата ТЕЦ Варна. За тия, които са към Южнокитайското море, опасност от цунами няма, но другите на брега на океана, са в опасност. Изглежда нещо е станало, защото не може да не е отчетено влиянието върху безопасността на централата от появата на цунами. Стават грешки при проектирането и строителството. Всъщност засега само медиите коментират разни неща, които стават на АЕЦ Фукушима. Абсолютно сигурна атомна електроцентрала няма. То какво ще стане, ако почнат да се строят централи, защитени от всякакви хипотетични събития? Ще излязат златни. Японците нямат големи реки да строят ВЕЦ. Ако пък тяхната мощна икономика се захранва с енергия от ТЕЦ, ще се „опуши” явно цяла Япония. Така, че там атомната енергетика май няма алтернатива. Сега европейците вместо хладнокръвно да приемат ставащото, се юрнаха да закриват атомните централи. Атомната енергетика трябва да се развива: бъдещите реактори ще се строят като се вземе поука от неуспехите. То като закрием АЕЦ, какво: ще обкичим Алпите с вятърни централи ли? На практика последната защита на реакторите, ако започнат да изпускат радиация, е да ги захлупят, както в Чернобил. Важното е корпусът на реакторното отделение да издържи. Засега жертвите в Япония са повече от цунами, а не от радиация. На Хаити пък АЕЦ нямаше, ама разправят, че щели да строят страната на друго място. Навремето имах колега, който по време на аварията в Чернобил разправяше: „по-добре на свещ, отколкото легнал със свещ (демек умрял)”. Ами ако искаме перспективата да е със свещи, да закрием всички АЕЦ. То с мантри от вида „трябва да се развива енергетиката от възобновяеми източници”, няма да стане. Всеки може да излезе и да се развика на площада, ама някой трябва да ги построи тези алтернативни енергоизточници. Навремето японците много популяризираха атомната енергетика. На свои разноски канеха специалисти от Европа за по цял месец и им показваха своите централи, институти и заводи за атомно енергийно оборудване. Показваха и културните си паметници, естествено.

Съпругата ми, която преди години беше на творческа командировка в Япония, смътно си спомни, че май е била и на АЕЦ Фукушима. Днес успя да намери снимка оттогава. Действително е била на пострадалата централа. Показвам какво са и дали оттам за посрещане и спомен. Групата „европейски” атомни енергетици е от българи и руснаци.

Кога, защо и как се появява стихотворението на Христо Ботев за Васил Левски ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня. Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, и твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата. Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето. За „Обесването на Васил Левски” Захари Стоянов обяснява: „Историята на това стихотворение е следующата: в 1876 год. няколко месеца преди венчаванието поетът за войвода, неговото положение, и политическо и домашно, беше едно от най-разбитите и унилите... В тия минути... той пише стенен календар, който украсява с портрета на В. Левски и праща брата си Стефана, да го продава по Румъния и изкара някой гологан за дневна прехрана. За да не бъде обикновен и съвсем сух тоя календар, написва и туря под портрета поменатото стихотворение.” (бел. 1) Сведението на Захари Стоянов изглежда правдоподобно, като изключим годината на издаването и вида на поместената в календара поетична творба. Календарът с портрета и стихотворението за Васил Левски е бил актуален за 1876 година и естествено е изготвен още в средата на 1875-та, за да бъде разпродаден своевременно. Иван Хаджов твърди, че Ботев написал споменатото стихотворение преди да замине за Русия по работи на Българския революционен комитет, т. е. преди края на август 1875 г. (2) Че в средата и края на 1875 г. издателят на в. „Знаме” е бил зле материално и се е заел сериозно с книгоиздателска дейност, се вижда от една обява за книги, които се продавали в редакцията на издателството. Обявата е поместена на гърба на преведената от Христо Ботев драма „Кремуций Корд”, за която се приема, че е отпечатана през есента на 1875 г., след месец септември. В обявата фигурират пет заглавия. Три вече били отпечатани, между които: „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” и „Стенни календар за 1876 г. с портретът на Дякона Василия Левски”.(3) Две от отбелязаните на гърба на „Кремуций Корд” заглавия, преводи от чешки, все още били под печат. Изследователите са установили, че техен преводач е бил братът на Христо Ботев - Стефан, който бил учил известно време в Чехия. Това подсказва, че става дума за време, когато работоспособните членове от фамилията на поета-революционер (в писмата на Ботев се споменава и брата Кирил) са се впрегнали на работа, за да се сдобие голямото семейство (вече и със съпругата Венета и доведения син Димитър) с необходимите за препитание парични средства. Следователно може да се вярва на Захари Стоянов, че стихотворението за обесването на Васил Левски се е появило на бял свят по време на безпаричие на автора. Сведение в тази посока намираме и в писмото на Ботев до Данаил Попов от 28 юни 1875 г., в което подателят обяснява: „Аз съм в началото на своята печатарска деятелност, следователно — съм къс в средствата.” (4) Като част от стенния календар, който пък е бил находчива идея на Христо Ботев да повиши продаваемостта на печатния продукт, стихотворението за обесването на Васил Левски явно ще да е било написано, както казва Ив. Хаджов, през август и тогава е отпечатано. Щом „Кремуций Корд” се появява след септември 1875 г. и на гърба му е отбелязан календарът като готов, значи приемливо е той да е бил отпечатан през август или също през септември. Сведения за издаването на стенния календар за 1876 г. намираме „закодирани” в спомените на Стефан Р. Блъсков, записани от д-р Димо Тодоров. Тези спомени на пръв поглед изглеждат неправдоподобни. Но те са дадени едва в късната 1929 г., когато авторът им очевидно вече е позабравил някои факти. Прочетено критично и логично, казаното от Блъсков потвърждава изнесеното от Захари Стоянов. Последният може и да е взел в 1888 г. информацията за това, кога и как се появило стихотворението за обесването на Левски, именно от Блъсков. Който пък по-късно, разказвайки на д-р Тодоров събитията, е забравил за кое стихотворение и за кой точно календар е ставало дума в посочената от него 1875 г. Ст. Блъсков след 1870 г. е работил като печатар в Букурещ. Последователно бил словослагател първо при Любен Каравелов, а после и при Христо Ботев. Започнал работа при Ботев, когато той се отделил от Каравелов (пролетта на 1875 г.) и организирал своя печатница „Знаме”. В нея Блъсков останал до октомври-ноември 1875 г., когато поетът-революционер се заел с мисълта и подготовката за поход с чета в България. Бившият словослагател разказва случка, която според него произтекла по време на подготовката за издаване на стенния календар с образа на Хаджи Димитър и едноименното стихотворение, какъвто календар действително е отпечатан, но в 1874 г., защото е бил актуален за 1875 г. На въпроса на Димо Тодоров, знае ли, докато е бил в печатницата на Ботев, той да е написал и напечатал някое стихотворение, Стефан Блъсков отговаря: „Да, „Жив е той, жив е...” Ботев го приготви за един стенен календар, който аз набирах. Понеже нямахме пари, поискахме чрез издаване на тоя календар да се добием с някоя и друга пара. Бързахме го. В него имаше една картина на Хаджи Димитър и Ботев беше определил едно място в календара, мисля, в средата, около Хаджи Димитър, за да помести „Жив е той, жив е...” Аз редях всичкия материал за тоя календар и чаках Ботев да ми даде стихотворението. Близо две седмици стоеше празно мястото за стихотворението, докато ми го даде. Той не се спираше на едно място - ходеше насам-натам, за ден-два изчезваше и пак дохаждаше. Търсеше и пари да даде нам, на словослагателите. Аз близо 5-6 месеца не бях получил ни грош. Но какво да му искам - нямаше, виждах го, и той гладуваше. Като че ли бе залисан в много важни работи и не му оставаше време да седне да напише и ми даде стихотворението. Най-после, като изтекоха две седмици и календарът чакаше, един ден му казах по-сериозно, че не бива вече да чакам, да ми го даде да го набирам. Тогава той ми каза: „Ей сега, потърпи малко до половин-един час”. Почна да се разхожда насам-натам из печатницата. Замислен и често си прокарваше ръката върху косата. След туй влезе в стаичката си и излезе и ми донесе един лист с написано стихотворение за Хаджи Димитър, което веднага набрах и календарът излезе, мисля, същия ден. После го продавахме и се сдобихме с малко пари.”(5) Ботевият календар за година 1875. Както бе казано, в действителност календарът с образа на Хаджи Димитър и посветеното нему стихотворение е бил за 1875 година. Той е отпечатан в 1874 г. и не в печатницата на Ботев - „Знаме”, а в печатницата на Любен Каравелов - „Свобода”. Освен това стихотворението „Жив е той, жив е” („Хаджи Димитър”) е написано и публикувано във вестник „Независимост” още през 1873 г. и в календара с образа на Хаджи Димитър то е отпечатано само с променено заглавие. Ботев не може да е имал проблеми със съчиняването на стихотворението за календара с образа на Хаджи Димитър. Така, че в цитирания спомен очевидно става дума за стенния календар за 1876 г., който именно е отпечатан в печатницата на Христо Ботев в края на лятото на 1875 г. Блъсков е визирал на практика не Хаджи Димитър и едноименното стихотворение, а Васил Левски и стихотворението за неговото обесване. Словослагателят е смесил информацията за двата календара, защото той изглежда е набирал и двата, които са били издадени все от Христо Ботев. Сведението на Стефан Блъсков, че е останал в печатницата на Ботев до октомври-ноември 1875 г., означава, че календарът за 1876 г. е отпечатан преди това. Така отново се потвърждава вероятността стихотворението да е написано през август с. г. Както се вижда от различните сведения, появата му е била продиктувана най-вече от комерсиални цели. Двете редакции на стихотворението В 1888 г. Захари Стоянов публикува в „Събрани съчинения на Христо Ботйов” стихотворението „Обесването на Васил Левски” и го прави популярно. Вариант на същото стихотворение, обаче, е отпечатан още през 1876 г. във в. „Нова България”, брой 22 от 12 август. Този вариант, или редакция, носи заглавие „Дякон Васил Левски”, и има следното съдържание: ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ О, Майко моя, родино свята! Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш? Гарване и ти, птицо проклета, над чий там гроб тъй грозно грачеш? О, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня; затуй, че твоят свещен глас майко, е глас без помощ, глас във пустиня! Плачи! Там близо до град София видя аз стърчи черно бесило. И твоят един син Българио, виси на него... Със страшна сила зимата пее свойта зла песен. Вихрове гонят тръни в полето и студ, и мраз – плач безнадежден навяват на теб, теб на сърцето! Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в мъглата; старци се Богу молят горещо, жените плачат, пищят децата! Умря той вече! Юнашка сила твойте тирани скриха в земята! О, майко моя, родина мила, плачи за него, кълни съдбата! (6) Съществуват спорове коя редакция на стихотворението на Христо Ботев за Васил Левски е по-ранна? И двете се появяват след 1875 г., когато е издаден календарът, на който е била отпечатана една от двете редакции. Задачата се усложнява от факта, че екземпляр от календара не е запазен и няма никакви сведения, как е изглеждало там стихотворението. Според някои изследователи, Захари Стоянов бил публикувал стихотворението за Левски, като го е взел от стенния календар. По-скоро, обаче, именно текстът, озаглавен „Дякон Васил Левски”, е бил отпечатан на календара. Могат да се приведат няколко аргумента в подкрепа на това. Един от тях е заглавието на стихотворението. Когато изготвя календара за 1875 г. Ботев вече е бил написал баладата, озаглавена „В памет на Хаджи Димитър”. На календара тя носи обаче заглавие: „Хаджи Димитаръ Асѣнйовъ”. Това име е ситуирано на самия календар под фигурата на загиналия войвода и над баладата, посветена на него. Така името пояснява кой е изобразеният, а идва и като заглавие на стихотворението, което по-нататък във времето остава с това заглавие. Имаме основание да приемем, че следващата година Христо Ботев е запазил в новия календар стила на стария. Заглавието, обстойно обясняващо всичко от именната биография на Апостола - Дякон Васил Левски, е именно в този стил. Без да знаем дали е променено нещо в съдържанието на месеците, освен актуализирането на дните по дати, можем да кажем, че в централната част на календара, под графичния портрет на Левски, е стояло стихотворението „Дякон Васил Левски”. Комбинацията е изглеждала горе-долу така: Откритите в джобното тефтерче на Христо Ботев разработки на последната строфа на „Дякон Васил Левски”, която изобщо не е включена в „Обесването на Васил Левски”, показват, че именно първото заглавие е стихотворението, върху което е работил Ботев. Да се счита, че в един момент той се е отказал от този вариант и е написал и отпечатал „Обесването на Васил Левски”, е малко вероятно. По една елементарна логика. Как би следвало да си отговорим на въпроса: откъде издателите на в. „Нова България” са взели текста на стихотворението, за да го публикуват по-малко от три месеца след смъртта на автора? Логичният отговор е: от канцеларията на издателството. На една от стените в тази канцелария не може да не е висял въпросният календар с образа и стихотворението за Левски. Та той е бил актуален до края на същата година и вероятно е бил поставен там от предишния стопанин на тази канцелария! Не се променят много нещата, дори Ботев да е работил на друго място, а не на това, където се е списвала „Нова България” след смъртта му. Да се предполага, че в средата на 1876 г. продължителите на вестника не са имали стенния Ботев календар за същата година, пък Захарий Стоянов в 1888 г. се е сдобил с него отнякъде, е все едно да сложим каруцата пред коня. В колко ли къщи и квартири с българи-емигранти в Букурещ (и не само в този град) в1876 г. е бил окачен календарът с образа на Васил Левски и стихотворението, посветено на неговата смърт? Риторичен въпрос, разбира се. Страници 9 и 10 от тефтерчето на Ботев с варианти на пета и шеста строфа на „Дякон Васил Левски”. Съчиненото от Христо Ботев стихотворение за Васил Левски добива популярност след 1888 г., когато Захари Стоянов го публикува със заглавие „Обесването на Васил Левски”. Всъщност популярност придобива не оригиналната Ботева творба, а една по-различна от нея редакция. В която, освен заглавието, е изменено и съдържанието на текста: отпаднала е шестата строфа; разменено е редуването на четвъртата и петата строфи. Някои считат, че оригиналното стихотворение на Ботев е приведено в този вид, за да звучи по-добре като песен. И наистина, всички знаем, че българинът като правило знае от популярните песни текстовете само на първите няколко куплета. При трансформацията на оригиналното стихотворение в „Обесването на Васил Левски”, обаче, освен че е отпаднала последната строфа, е преиначено и поетическото внушение на оригинала с промяната на вида на някои от останалите стихове. Например, в патетичния увод словата „свята” и „защо тъй горко, тъй скръбно плачеш”, са заменени с познатите до баналност от народните песни: „мила” и „защо тъй жално, тъй милно плачеш”. При което се е получило досадното повторение „родино мила... милно плачеш”. Замяната, пък, „над чий гроб”, с „на чий гроб”, е всъщност преместване на изживяването от присъствие над още пресен, незарит гроб, в посещение на гроб в стари гробища. На мястото на съчувствено-състрадателното „о, зная, зная, ти плачеш, майко”, идва банално-учтивото „ох, зная, зная...” Предаването на случващото се като видение, разкрило се на лирическия герой - „видя аз стърчи черно бесило”, е заменено с разказ на лице, присъствало на събитието - „стърчи, аз видях черно бесило”. Вълците и псетата в оригиналния разказ на Ботев са ситуирани в мъгла (нещо неясно като контури и не го знаеш близко ли е или далече), а във версията, отпечатана от Захари Стоянов, те се виждат отчетливо в „полята”. Така е изчезнала следата от сюрреалистичност на повествуванието. Едновременно с това се появява и несъгласувана повторяемост: след като „псета и вълци вият в полята”, се оказва, че „вихрове гонят тръни в полето”. Колко са били полетата в края на краищата? Че „обработката” на стихотворението в песен, е направена механично, без вникване в съдържанието, най-добре се вижда от стиха-поанта в произведението - стихът, който е антитеза на „жив е той, жив е”. На мястото на внушението, че обесването на „едина син” в мразовитата и зла зима навява на сърцето плач безнадежден, е дошла тавтологията, че плачът безнадежден навява скръб на сърцето. Обяснимо единствено с цел нагаждане към определен такт и мелодия е и разместването на подреждането от „старци се богу молят горещо” на „старци се молят богу горещо”. Същото е и с членуваното в израза „твоят един син”, станал на „твой един син”. Може би единствено удачно е разменянето на четвъртата и петата строфи. Какво е знаел Ботев за обесването на Левски По повод на „Обесването на Васил Левски” Захари Стоянов изразява учудване: „Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, тоя идеал на всичко, щото е честно и благородно, тоя мъченик на правото и на свободата - и подобно стихотворение, такива обикновени думи над бесилницата му, на памятта му!”(7) Учудването идва не от литературните достойнства на по-краткото стихотворение, което Стоянов е познавал и отпечатал, а от липсата на отличителната за големия герой - Апостола на свободата - възхвала на неговото дело и непоправимата загуба с неговата смърт. „Такива обикновени думи” - недоумява писателят, автор и на биография на Васил Левски. Стоянов не е знаел какво съдържа последната строфа на оригиналното стихотворение. И макар с нея да не се променя съществено впечатлението, той дори е можел да се ужаси, когато се запознае с истинските последни редове на стихотворението за обесването на Дякон Васил Левски. Всъщност не е ли странно, че в това стихотворение няма и намек за нещо бодро, оптимистично, за вяра в бъдещето, от вида: „жив е, той, жив е!” Нещо повече, накрая сякаш за да няма неразбиране, се заявява: „умря той вече!” Това в съчетание с „плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето” си е направо антитеза на „жив е той, жив е... той не умира” от стихотворението за Хаджи Димитър. Нека да не гадаем, а да кажем направо. За Хаджи Димитър не е имало сведения как е загинал, даже са се носели слухове, че всъщност бил жив (оттам е и „жив е той”). Така Христо Ботев е бил напълно свободен да се разполага, както си иска в баладичните поетични пространства. С обесването на Васил Левски не е било така: имало е свидетели на събитието. Нещо повече: Ботев е имал точна информация какво се е случило по време на обесването, а то съвсем не е било героично. Било си е точно: плач безнадежден. За действителната обстановка по време на обесването на Левски, Христо Ботев е имал доста подробни сведения от записките на поп Минчо Кънчев, който ги е изпратил от Диарбекир на Данаил Попов. Това се подразбира от писмото на Ботев до Попов от 28 юни 1875 г., в което се казва: „Вие ми пишете, че някой си поп, от заточените, е написал брошура, която искате да [се] напечата. Ако е за „Знаме” и ако не е твърде дълга, то аз я бих обнародвал; а ако не, то можа да я напечатам и отделно, само, разбира се, като ѝ поуправя слогът. Ако е у вас това произведение на страдалецът, то изпроводете го да го видя.”(8) Че в писмото става дума за поп Минчо Кънчев, разбираме от Стоян Заимов. Който в „Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов” обяснява: „В документа (въпросното писмо) се говори за някаква си „брошура”, написана от някой си поп, заточеник в Диарбекирската крепост... Брошурата е в наши ръце (в ръкопис), авторът й е поп Минчо Кънчев, тогава Диарбекирски заточеник...”(9) Може би „брошурата” са някакви първоначални записки на поп Минчо Кънчев, но в тях със сигурност е фигурирал и откъсът за обесването на Васил Левски. Най-вероятно като е получил записките, Ботев е прочел вариант на следното: „ШАКИР ЕФЕНДИ, САИБ ПАША, ХАДЖИ ИВАНЧО ПЕНЧОВИЧ ПОДПИСАХА ЗА ОБЕСЮВАНИЕТО НА ДЯКОНА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Съмна се, 6-ий февруарий [1873 г.] доде. До обед виелица силна, следобед времето се поправи, февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтича по улиците кални. Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката. Пред тях членовете на ираде-меджличи (управителният съвет) официално се мъдреха. Рота войска от страните на бесилката волно стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място се разтъпкваха и у бесилката зяпаха. Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше... Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено... Войската и тълпата чакаха бунтовника. От към казармите позорната кола се зададе. На Мазхар паша „парада” се раздвижи. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на Дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани. Али чауш заповяда: „Дормуш!” Сали метна примката. Кязим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна... Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца, [тълпата] от цигани и от подуенски шопи лудешки се закикоти... УМРЯ ЛЕВСКИ!... ДА ЖИВЕЕ СВОБОДАТА!... След малко „парадът” на Мазхар паша се разотиде. Останаха циганчетата и шопчетата с камъни да мерят висящия труп!... Надвечер комисарите царски бесилката посетили. Мазхар паша няколко пъти с бастонът си студения труп залюлял и на Али чауша заповядал: „Трупът на мръсника предайте на поп Тодора!” Левски е заровен в старите софийски гробища...” (10) От този разказ, Христо Ботев не само се е информирал точно за случилото се на 6 февруари 1873 г. край София, но е заел и някои детайли: внушението за силната виелица; грозно стърчащата бесилка. Това, че на обесването са присъствали деца, поетът също е знаел от записките и го е отразил в стихотворението си. Най-впечатляваща у Ботев е компилацията „Умря той вече!” То си е направо същото като „Умря Левски!”, у поп Минчо Кънчев. Има и още един любопитен момент: Ботев е знаел, че на обесването е присъствал Мазхар паша. На с. 9 и 10 в личното тефтерче на поета, където има написани и задраскани редове от варианти на шестата строфа на „Дякон Васил Левски”, се вижда, че авторът е искал да спомене за това присъствие. На с. 9 шестата строфа е във вариант: „Долу гяурътъ!” крѣсна пашата И бързо, бързо твоятъ синъ, майко, Свалиха въ гробътъ, скриха въ земята”.(11) Тук „Долу гяурът!” е парафраза на „(свалете) трупът на мръсника!”. На с. 10 сред многото редове също се чете: „пашата крѣсна да хвѫрлятъ”. Още по-интересен е един от редовете по-надолу, започващ с: „И Масар паша...”. По-нататък като че ли няма продължение на тази мисъл. * * * Христо Ботев не е успял да създаде произведение, извисяващо по някакъв начин личността на Васил Левски. Опитал се е да защити (по-скоро пред себе си) революционната кауза на българското националноосвободително движение в последните години преди Освобождението. Години, наречени „епохата на комитетите”. Защитил я е, като е показал колко самотни на практика са били дейците на тези комитети. Това е било истината, а не приказките от годините след това, колко популярни навремето са били тези дейци и идеите им сред „народа”. Сам Христо Ботев изпитва по-късно чувствата на този „народ”. Както разказва Никола Обретенов, когато четниците от Ботевата чета взели в Балкана няколко агнета от един овчар, последният поискал бързо да му ги платят, защото идвала турската потеря. Просълзен, с болка на душата си войводата Ботев казал: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!”(12) Твърде е възможно, когато се е заел да издаде календар, посветен на Васил Левски, поетът-революционер да не е знаел какво е произтекло в София на 6 февруари 1873 г. Записките („брошурата”) на поп Минчо Кънчев, които са се появили случайно в този момент, изглежда са охладили поетичния му порив. Затова и не е вървяла работата по написването на стихотворението. В един момент поетът е можел да се откаже от календара или да го отпечата без стихотворението. Възможно е именно това той да е обмислял за последен път, преди да вземе окончателно решение. След последното подканяне от Ст. Блъсков, който е бил готов с печатната форма и е чакал само стихотворението, авторът му е крачел известно време из печатницата, рошейки с ръка косата си. Влязъл в стаичката си и изнесъл от там стихотворението, което вече е било написано. Колебанието е било, дали да го публикува. Изглежда мисълта за парите, които ще получи от продажбата на календара, пари на които се е надявал и печатарят Блъсков (докарал словослагателската работа почти до печат), са накарали Ботев да извади готовото в някаква степен стихотворение. От смазващата истина с обстоятелствата около обесването на Васил Левски, отразена в записките на поп Минчо Кънчев, разбираме защо поетът Ботев не е прибягнал при създаването на стихотворението си, посветено на същото събитие, до формите на апотеоза. Иначе стихотворението си е пак един вид балада. Неясните фигури на молещите се старци, плачещите жени, пищящите деца са в унисон със сюрреалистичната природа: вихри, мъгла, грачещи гарвани, виещи псета и вълци... С тази обстановка поетът се е опитал по-скоро да внуши, а не да обясни защо свещеният глас на родината-майка е глас в пустиня и тя продължава да бъде черна робиня. Успял е действително да предаде поетически усещането за плач безнадежден, което е било и неговото състояние. Не случайно в стихотворението лирическият герой е самият поет, който описва своите виждания и чувства. Вмъкването на майката-родина, е за да се придаде все пак някаква обществена значимост на събитието. Не става обаче ясно, защо тя трябва да кълне съдбата. Заради гибелта на своя „един син” ли, или заради поведението на „парада”, който Ботев дори не е рискувал да го предаде, заменяйки го с неясните молещи се старци, плачещи жени и пищящи деца (вероятно от радост, когато уцелят с камък обесения). Съзнателно или не, Христо Ботев е извел „Дякон Васил Левски” като антитеза на „Хаджи Димитър”. И в двете стихотворения присъстват сходни елементи, но те са противопоставени като знаци. В „Хаджи Димитър” „вълк му кротко раната ближе”, в „Дякон Васил Левски” - „вълците вият в мъглата”. Също: „жътварка пее нейде в полето” - „гарвани грачат грозно зловещо”; „самодиви... песен поемнат” - „жените плачат” и пр. и пр. Най-съществените противопоставяния са обаче в усещането за бъдещето. За Хаджи Димитър се казва: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Докато след смъртта на Левски в едноименното стихотворение, единствено на родината мила се отрежда ролята да кълне съдбата, както бе казано - неясно защо. Бележки: 1. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 1. С., 1979, с. 360. 2. пак там. 3. Христо Ботев. Събрани съчинения, том 3. С., 1980, с. 191 и 592-593. 4. пак там, с. 222. 5. Стефан Каракостов. Ботев в спомените на съвременниците му, том І. С., 1977, с. 575-576. 6. Христо Ботев. Пълно събрание на съчиненията под редакцията на Миxаил Димитров, том ІІІ. С., 1940, с. 550. 7. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев - живот и дело. С., 1975, с. 513-514. 8. Ботев, том 3, 1980, с. 221-222. 9. Стоян Заимов. Миналото. Етюди върху записките на Захари Стоянов. С., 2004, с. 311. 10. Поп Минчо Кънчев. Видрица. С., 1983, с. 302-303. 11. Ботев, том 1, с. 363. 12. Ботевите четници разказват (сборник от писма, документи и материали). Съставител Никола Ферманджиев. С., 1975, с. 402.

Е, аз лично не съм я събарял народната република, не съм се изразил точно. Но съм бил тук, така че явно събитията са станали с моето участие или неучастие. Пък и веднага след 10 ноември 1989 г. не ставаше дума за капитализъм, а за демокрация. Първите сини бяха за това. Но и за националистите има шанс да се изявят: както върви, държавата ни пак ще се срине и сигурно отново ще има революция. Аз за това се опитвам да обяснявам какви всъщност са били идеите на Васил Левски, защото нищо чудно новата революция да мине пак под неговото име и така пак ще си направим една нова „народна република”. Чуя ли някой да говори, че работел „по народна воля” или за „народа”, веднага ми става съмнителен. Няма народ, чиито членове да мислят еднакво. „Народ” е дума за обозначаване на населението на една страна.

Действително декоративният елемент е „Мраморна облицовъчна плоча с плитък и плосък релеф от двореца в Преслав” (днес в Национален археологически музей - София). Авторът на „емисията” даже е нарисувал и мястото, където е счупена плочата, само че го е предал като декорация. Цялата прерисовка е далеч от оригинала и няма нищо общо с „Шестоднева”. Като създадоха толкова контролни комисии, агенции и прочие, няма ли някоя, която да санкционира такива фалшификати? Тази монетна къща се подиграва с българската история и мами хората.

Това вече прилича на описание на българска носия. Танцьорките от народния ансамбъл отговарят на него. А пък тази е с шапка с парички. Цяла нумизматична колекция е сложила на главата си.