К.ГЕРБОВ

Това не е вярно нито като цитат, нито като факт. Първо, Д. Панчовски е написал, че при очната ставка на Димитър Общи с Димитър Пъшков на 18 ноември в София, главатарят на обира му припомнил, че са се срещали у Иван Драсов, в градината на Яким Шишков и в с. Видраре. Сам в спомените си Д. Пъшков обяснява малко по-друго: че на очната ставка Общи бил казал, че е имал само два пъти среща с него: в градината на Яким Шишков и в дома на Иван Драсов. В протоколите на турския съд е записано, обаче, че „споменатият Димитър от Дяково (т. е. Общи) разказа, че Димитър Пъшков е член на комитета, че в Ловеч много пъти са правили събрания заедно”. Димитър Панчовски, в желанието си съвсем да оневини поп Кръстю си позволява да спекулира с разчитането на турската телеграма № 1117 от 24 ноември 1872 г. Там много ясно, и в превода на Мръвкарова се казва: «Понеже сега споменатите Димитри и Марин съобразно получените от другарите им инструкции отричат да са вземали участие в споменатото долно дело, на поп Христо (т. е. Кръстю) трябва да му се заповяда и обясни да каже пред Вас и полученият отговор за това, какво бунтовно събрание са устроили в лозята на доносника, а още и кои други са участвали от Ловеч, да бъде представен на тукашната комисия и за да могат да бъдат изпратени на височайшите лица назначени с височайше ираде на императорския министерски съвет, които очакваме да пристигнат, моля най-учтиво да ми бъдат изпратени на мене скромния книжата, включващи словесните му сведения за комитета, всичко това, което досега е давал в качеството си на доносчик, което представлява похвална заслуга спрямо вяра и държава.» Логиката на цялото мероприятие, което иска Мазхар паша, е, да се вземат допълнителни сведения от поп Кръстю за събранието в «лозята», като заедно с тях му бъдат изпратени и другите сведения, които той като «доносник» е дал вече за «комитета». Яким Шишков не е бил член на тоя комитет. Само който търси под вола теле, може да каже, че в телеграмата «доносникът» е някое друго лице, а не споменатият поп Кръстю. С това именно се заема Панчовски. Цялата негова история за „мухбира” Яким Шишков е съшита с бели конци в театрален стил „Деус екс махина” и си е чисто престараване. Като факир Панчовски ни кара да си представяме, че „излязохме в лозята” и „отидохме в лозята”, както е казал Общи пред турския съд, било „бяхме в градината на Яким Шишков”, където е имало само една асма. Не е професионално, дори не е почтено Димитър Панчовски да хвърля изсмукани от пръстите обвинения към Шишков, защото последният също е викан в Ловешкия конак да разпознае Левски, но е казал, че не го познава. Това, че Левски е пратен в Търново за разпознаване, означава, че никой в Ловеч, който го е познавал, не е предал на турците, че заловеният е Левски! А че нещо поп Кръстю все пак е казал на турската полиция, пък може и да е било заблуждаващо, се вижда от дописката му, където пише: „Тоя край (на комитета) щеше да бъде по-дебел, ако п. Кръстю не постъпи някак разумно, като видя, че по други начин не ще може да ся погаси належащий пожар, с един изкуствен начин да убеди правителството, че не съществува такова нещо, което ся дири от София, според доказването на Софийските затворници, т. е. в Ловеч каква работа има и кои и колко са участниците.” Според мен поп Кръстю е успял да заблуди турците, че Централния комитет е в Букурещ и в Ловеч няма такъв. Така е записано и в окончателните протоколи на турския съд. А за връзката между тези два листа от тефтерчето на Левски, доста трябва да се замисли човек, преди да приеме, че текстът вдясно е бил под задрасканото вляво. И да си отговори защо редовете са задраскани?

Във втория линк има много интересен стих: О, русское солнце, великое солнце! Мне режет глаза ослепительный луч Поручик Голицын, а может, вернемся? Туда, где меня запирали на ключ. Много е точна тази пародия. В нея ясно е казано: как ще се върне емигранта там, където го чака най-лошото. Руснакът-комунист, който е съчинил „Поручик Голицин” направо се е подиграл с белогвардейската емиграция, като е написал: Поручик Голицын, а может вернемся? Зачем нам, поручик, чужая земля? За белогвардейците не е имало по-чужда земя от Съветска Русия. Е, днес може и да се възторгваме от мисълта, че белогвардеец ще се върне и ще стане колхозник или работник във фабрика (ако не го пандизят). На това му казват фалшиви чувства.

Ето какво пише в един руски едноименен сайт за «Поручик Голыцин (песня)»: Известно, что её нет ни в каких сборниках аутентичных белогвардейских песен, эмигранты старшего поколения в 1970—1980-е годы её не знали. Докато в друг за „Мурка” се отбелязва: Музыка легендарной песни была написана в 1923 году Оскаром Строком. Этого композитора не зря называли «королем танго»: «Мурка» - классическое танго. Автором первоначального варианта текста был одесский поэт Яков Ядов. Его же перу принадлежит текст известной песни «Бублики». Оказывается, в первоначальной «Мурке» не было даже намека на блатную романтику. Позже из трагической любовной истории сделали блатной хит. Народ переиначил строки, и в тексте песни появились урки, шулера и легавые. Но знаменитая версия песни звучала уже в 70-е годы. Аз мисля, че Мурка дойде у нас през Париж. То и песните на Висоцки първо там бяха записани на плоча. Затова и съм останал с впечатлението, че е белоемигрантска. Но текстът, който пеехме, действително се различава от сегашните варианти. В него даже не се уточняваше, че Мурка е Маруся Климова. А и мелодията беше по-друга. Започва бавно и след това забързва, както при „Ех, раз”. Имаше и някаква музикална интродукция между куплетите, която пеехме с „ла, ла, ла...” Това, че тази песен е от така наречените „блатные”, ми го каза преди 15 години една рускиня. Но аз гледах в един руски сайт, че „блатные” водят и много руски романси. Явно термина трябва да се разбира не като „бандитски песни”, а като „хулигански”. Изглежда за блюстителите на СССР такива са били всички песни, които са се различавали малко или много от „Широка страна моя родная”.

По онова време по бригадирските лагери пеехме тази песен за конския вагон до Лом, но не съм чувал да се свързва с Белене. Иначе повече харесвахме руските белоемигрантски (блатные) песни. (То други подобни български нямаше!) Свързвахме ги със съветските филми, въпреки, че в тях белоемигрантите бяха врагове. От филмите все пак разбирахме за какво става дума. Най-популярна беше песента за Мурка. Той Матей Стоянов изглежда оттам е взел мелодията. http://vbox7.com/play:a7bf0287

Една случайност ми даде възможност да проследя близо месец от живота на насекомото Nezara viridula. Вероятно то има и конкретно българско наименование, но не можах да го открия. В словенската интернет-статия за него, то е наречено Зелена смръдливка, но така македонците наричат сродния вид Palomena prasina, която на български пък е само Миризливка или Вонещица. На английски Nezara viridula някъде е дадена Southern green stink bug, т. е. Южна зелена смръдлива буболечка, а другаде - Southern Green Shieldbug, което трябва да е Южна зелена буболечка-щитоносец. Трудно ми е да определя на популярен български език как трябва да се наричат този вид насекоми. Nezara viridula са от семейство Pentatomidae. Последната дума няма точен превод. На гръцки език тя означава „пет дяла” или „пет части”, но не се знае кои пет елемента от анатомията на насекомите конкретно се имат предвид. Затова руснаците наричат семейството Истински щитоносци. В българската статия в Уикипедия не е указано българското наименование на семейството. Иначе то се причислява към подотряда Дървеници (Heteroptera), които са Полутвърдокрили насекоми (Hemiptera). Затова и наричам Nezara viridula буболечка. На обикновената миризливка-смръдливка (Palomena prasina) македонците й викат Зелена смърдибубачка (както словенците на Южната миризливка?). Английското bug, пък, е хем буболечка, хем дървеница. Гугъл преводачът не намери подходящата дума и остави „буг”. Според писаното в един английски сайт, ареалът на Nezara viridula е Африка, но отскоро те се появили и в Обединеното кралство, където се внасяли чрез хранителните продукти. Сочи се, че широко разпространение този вид насекоми имали в Южна Европа, но не е ясно дали те се явяват типични за района или също се появяват инцидентно. Като се имало предвид климатичните условия и тенденцията към затоплянето на климата и по-меките зими, се предполагало интензивна популация на вида в Европа. Проследих живота на едно поколение Nezara viridula, защото той протече върху един повет, обвил някакъв малък храст и една къпина, и когато минех от там, ги виждах, накацали или криещи се на сянка по листата на лиано-лозовидното растение. На повета пребиваваха и други насекоми, та в продължение на две-три седмици редовно минавах от там. Nezara viridula преминават в няколко преобразования през своя период на израстване, и това отначало ме заблуди: снимах няколко наглед различни 5-6 буболечки, мислейки, че са от различен вид. Едва като отмина сезона и почнах да подреждам снимките, търсейки вида на различните насекоми, установих, че той е един и същ! Успях да заснема яйцата, които беше снесла някоя буболечка-майка. Те бяха от долната страна на един лист повет. Понеже скъсах листа, за да заснема по-добре яйцата, той остана обърнат и след ден-два, когато пак го забелязах, видях, че някои от яйцата вече бяха празни, а от други се излюпваха така наречените „нимфи” (недоразвити насекоми). Нимфите от фазата на излюпването (1-ва възраст) бяха оранжеви на цвят, след това стават черни. В ранната си фаза на развитие (2-ра, 3-та и 4-та възраст) нимфите са с преобладаващо черен или кафяв цвят, като постепенно по тях се появяват точки и петна оцветени бяло, жълто, оранжево, червено, накрая и зелено. Към края на своето развитие (5-та възраст) нимфите стават преобладаващо зелени, но върху тях пак фигурират множество петна и фигурни елементи с различна конфигурация, оцветени в черно, бяло, оранжево, пурпурно. Това прави южните зелени миризливки уникални: всяка буболечка се показва като на модно шоу с различна, стилно оформена премяна. Обърнете внимание на втория индивид от долната лява снимка: буболечката сякаш има очи, вежди и нос. Шоуто е с маски! Дали пък буболечките не са преродили се хора? Преминали през междинните фази, накрая нимфите на Nezara viridula стават изцяло зелени и на гърба им се оформя нещо като щит, което дава основание на руснаците и англичаните да ги наричат щитоносци. Развитието от яйце до възрастен индивид изисква около 35 дни, но варира в зависимост от температурата. Големината на „възрастните” миризливки е към 11-16 мм. Южната зелена миризливка има и разновидност, която рядко ще срещнете заснета в някой сайт в интернет. На повета, който посещавах редовно, такива буболечки имаше доволно много. При това едни бяха с бял кант отпред около главата и началото на гърба, а на други тази украса бе кремава. Възможно е белите в един момент да стават кремави, но и това следва да го причислим към уникалността на буболечките Nezara viridula. Насекомите се наричат миризливки, защото имат миризливи жлези, разположени на гръдната им част, между първия и втория чифт на краката. Отделяните от тези жлези алдехиди имат характерен, неприятен за човека мирис. Няма единно мнение, дали това се прави, за да се пропъдят враговете или обратно, за да се разпознаят еднаквите видове. В последният случай секретите се наричат феромони.

Еньо ме изпревари. Захари Стоянов в биографията на Левски разказва следния случай: „А ти какъв ще да станеш, бай Василе, когато се освободим? - попитал го един път Божил Георгиев в присъствието на други трима апостоли: Ангел Кънчев, Димитър Общия и Сава Младенов. - Когато се освободи България, за мен не остава вече работа помежду ви - отговорил той. - Тогава аз ще да ти отида в Русия и да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.” По тия думи излиза, че Левски е мислел да стане след освобождението нещо като Че Гевара. Иначе, Филип Тотю предлага на Левски да направят подписка и да поискат помощ от руския император. Левски, обаче, му отговаря, че борбата трябва да се води за република, а императорът гонел републиканците в Русия, та не се надявал на неговата помощ. Отношението на Левски към Русия е било точно така: който ни освободи, той ще ни зароби. Единствените, които са се нядявали тогава на Русия са били „старите” от Добродетелната дружина, начело с Христо Георгиев. „Младите”, обаче, са го мразели, Левски даже се е готвил да го убива, а вижда се, че той се е оказал пророк.

Чудих се къде да пусна настоящата тема. Нямам претенции да разбирам от християнска религия, а и не проявявам интерес към теософските въпроси. Но навремето, като се запознавах с ценностите в изобразителното изкуство, разбрах, че много от сюжетите в картините на западните автори са взети от Библията. Тъй като това произведение е много голямо, аз успях по-подробно да се запозная само с четирите евангелия. Както е известно те разказват за живота и деянията на Исус Христос. Много художници са рисували сцени от евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан. Сцените с участието на самия Христос носят различен емоционален оттенък. В тях се мяркат и подробности от пейзажа или бита. Особено са интересни така наречените „притчи”, които представляват иносказателни разкази, поучителни за новопостъпващите в християнското тайнство. А и не само за тях. Те имат универсална обществена значимост. Рождество Христово е несъмнено едно от висшите култови събития за християните. Застанали, обаче, пред картина, показваща някакъв детайл от събитията, описани от евангелистите, ценителите на изобразителното изкуство могат да не разберат произходящото на платното. Затова аз реших, че може би ще бъде от полза за такива изкушени от живописта, ако не знаят, да научат подробностите. Надявам се и други, интересуващи се от феномена Рождество Христово, било в исторически, било в културно-познавателен план, да попаднат на темата и тя да им бъде полезна. Всъщност направил съм най-елементарното: съчетал съм съответните текстове от евангелията с подходящи изображения, дело на един голям майстор. Спрях се на Джото ди Бондоне, защото той е изрисувал по-важните сцени, описани от евангелистите, в малката семейна църква-параклис (на италиански капела) в Падуа, наричана Капела Арена или Капела Скровени. Първото наименование идва от факта, че преди да бъде построена капелата, на нейно място се е намирала древноримската арена (театърът) на Падуа. Второто название е по името на ктитора на капелата Енрико Скровени. Иначе самата църква е посветена на Богородица и официалното й название е «Света Мария Милосърдна». Преди години бях в Падуа, влязох в църквата и фреските на Джото просто ме очароваха.. Купих си от всички картички, които имаше там тогава, с репродукции на тези фрески. Това е субективният момент, който ме накара да се спра на Джото. На картичките, които си купих, нямаше репродуцирани всички фрески, но пък днес сюжетите ги има в интернет. Джото се счита за предвестник на Ренесанса, но някои намират в картините му и елементи на сюрреализъм. Всъщност такава констатация не е далеч от истината, защото религията граничи с мистицизма, а сюрреализмът е на «ти» с това понятие. Още при първия досег с фреските на Джото, ще усетите едно модерно изкуство, ако и да идва от Средновековието. Джото е предал Рождество Христово чрез две фрески. По този начин е успял да обедини двата нюанса на историята, която е разказана от двамата евангелисти Лука и Матей. Според евангелието от Лука, малкият Христос се ражда в помещението за животните (яхъра) на една страноприемница и го поставят в една ясла (или ясли?), от която животните пасат сено. Оттам идва и днешното име на бебешкото легло. На поклонение на новороденото идват пастири, водени от Ангел Небесен. Обикновено тази композиция се нарича „Рождество Христово”. Думите, които произнася небесния хор на ангелите са много популярни. С тях, свещениците, които провеждат тържествените литургии благославят присъстващите миряни. Евангелие от Лука :„Тръгна и Иосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. А когато бяха те там, дойде й време да роди; и роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата. В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. И ето, яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с Ангела многобройно воинство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение! Когато Ангелите си отидоха от тях на небето, пастирите си рекоха един другиму: да идем до Витлеем, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ. И дойдоха бързешком, и намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите. А като видяха, разказаха каквото им бе възвестено за тоя Младенец.” В евангелието от Матей при новородения Христос пристигат влъхви, водени от появилата се на небето пътеводна звезда, наричана Витлеемска звезда. Тези влъхви някъде се превеждат като мъдреци, другаде като древноизточни царе. Джото като че ли е изобразил вторите - много добре са облечени, имат и корони. Пък и влъхвите поднасят на новородения Христос злато, ливан и смирна . Някак си съчетанието на мъдрост и богатство не изглежда естествена. А, че поклонниците са източни, се вижда от присъствието на екзотичните за Западна Европа камили. Джото съвсем реалистично рисува пътеводната звезда като комета. Той е живял в периода 1267 — 1337 г., Халеевата комета е минала близо до земята през 1301 г., а фреските в капелата на Скровени са рисувани в годините 1303-1305. Така, че има основание да се приеме за истина предположението, че в композицията на Джото с поклонението на влъхвите, Витлеемската звезда е Халеевата комета. Срещата на влъхвите със Светото семейство според евангелист Матей става в къща във Витлеем, но за да има връзка това изображение с предходното (което е съседно по разположение на стената в капелата) Джото рисува срещата пак в яхъра на страноприемницата. Сякаш става дума за продължение на първото действие. Композицията, макар да е свързана с Рождество Христово, обикновено се нарича „Поклонение на влъхвите”. Евангелие от Матей: „А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Иерусалим и казваха: де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Като чу, цар Ирод се смути, и цял Иерусалим с Него. И като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги: де трябва да се роди Христос? А те му казаха: във Витлеем Иудейски; защото тъй е писано чрез пророка: "и ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля". Тогава Ирод тайно повика мъдреците и узна от тях точно за времето, когато се е появила звездата, и, като ги изпрати във Витлеем, каза: идете, разпитайте грижливо за Младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня. Те изслушаха царя и заминаха. И ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът. А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост. И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха; и като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна.”

СЪДЪРЖАНИЕ: Накратко за началото на БРЦК 1 Левски и авторството на „Наредата на работниците” 3 БРЦК продължава идеите на ТЦБК 5 Създаване на ЦБРК в 1871 г. 10 Решение за създаване на самостоятелна революционна организация в България 10 Учредяване на ЦБРК - приемане на устава и сформиране на Централен комитет 13 Помощниците на Васил Левски 16 Ловеч - седалище на ЦБРК 19 Общото събрание на БРЦК в 1872 г. 21 Подготовка на общото събрание 21 Приемане на програмата и устава на БРЦК 25 Избор на ново ръководство на БРЦК и промяна на приетия устав 30 Създаден от Левски, БРЦК си остава негов и след общото събрание 33 Печатното окръжно писмо 33 Пълномощното на Васил Левски 35 Бланки за документи и разписки за получени пари 36 Апостолът Левски бламира председателя Каравелов 37 Използвана литература и съкращението й 40 Бележки 41 ЧЕТИ В ПРИКАЧЕНИЯ ФАЙЛ: levski - brck.pdf (изтегля се след регистрация)

Аз изкарах военната служба в поделението на инженерни войски в Белене. Тогава там изобщо не се говореше за атомна централа. Поделението нямаше нищо общо със затвора. Не знам дали още съществува. Водеше се резерв на Генералния щаб и задачата му бе да прехвърли (преправи) през река Дунав войските на Варшавския договор, които щели да ни дойдат на помощ, ако Гърция или Турция ни нападнат. Службата в поделението по начало беше лека, аз пък бях писар последователно на двама батальонни командири, че от време на време и на щаба на поделението. Тогава на шега писарите ги наричаха „началник щаб на батальон”. Майтап, но на едно учение батальонният ме взе в щабната палатка да му чертая картите, също като началник щаб. Всъщност година и нещо бях адютант на единия от батальонните командири. По цял ден стоях в неговата канцелария, даже спях там. Направо на пода хвърлях шубата на батальонния и лягах отгоре й. Само когато командирът даваше наряд, се качвах в общото помещение. Но това бе рядко явление. Харесаха ме за писар, защото се бях научил добре да рисувам буквите с няколко шрифта. Тогава в поделението формално всеки делничен ден трябваше да се водят теоретични и практични занятия, за което батальонният командир бе длъжен да изготвя седмична програма по часове за всеки ден. Имаше отпечатани такива големи листи и там се пишеше, примерно: понеделник, първи час от-до, фортификация; втори час, от-до, пътища; и т. н. И за всеки час (бяха пет ли, шест ли, не помня) се написваше нещо накратко по темата, която щеше да се „изучава”. Всяка седмица правех такива програми година и половина време, не си спомням да се е провел дори и един час по тях. Бяха формална работа. Не съм сигурен и дали тези, дето трябваше да водят занятията (ротните и взводните командири), знаеха програмата си. Казармата за мен си беше пълна загуба на време. Бях завършил висшето си образование. По едно време висшистите служеха шест месеца, но малко преди аз да вляза в казармата вдигнаха срока на година и половина. И понеже бях „мартенец” (взеха ме в казармата през месец март) есента следващата година ме хвана и два месеца задръжка. Сега пак подобно ми се пише и с пенсионирането. Мен ме бяха пратили в Белене, за по-лека служба. Не ме взеха в школата за запасни офицери, защото и тогава си бях малко глух. В поделението в Белене имаше шестмесечна школа за младши сержанти. След като я изкарах, ме прехвърлиха в единия батальон, пак там. Веднага след школата ме направиха ефрейтор, по някое време младши сержант, а като старо куче станах и сержант. Не е толкова често явление сред срочнослужещите. Имаше едни новопостъпили старшини по техническата част, виках им „колеги”. В поделението нямаше извращения. Като влязох в казармата някои стари по-простички войници се опитаха да ме юркат, но понеже през март нямаше задържане, бързо се махнаха. Т. е. уволниха се. Повечето от войниците имаха уважение към мен заради възрастта. Ротните в школата пък ми бяха връстници. Старшината вечер не се вясваше в поделението. Аз правех вечерната проверка на батальона и съставях наряда, когато му беше реда. * * * По онова време се случи така, че един кораб събори моста на стария, тогава единствен канал, свързващ Черно море с Варненския залив при квартал Аспарухово. Всяка вечер този мост се вдигаше, за да влязат корабите през канала в езерото. Но на 28 януари 1975 г. съветският кораб "Павел Постишев" го закачил и съборил. Това е старият мост, на стария канал, вдигнат. Тогава от поделението спешно се изнесе по-старият понтонен парк и всички заминаха за Варна: офицери, войници, камиони с понтони, камиони с катери. Направили понтонен мост на канала и всяка вечер го разкачали и после пак сглобявали. При стария парк, обаче, е необходимо доста време докато се разглоби мостът и после отново се построи. Забавят се както корабите, чакащи да се отвори каналът, така и колите, които през това време искаха да минат през канала. Те най-често се прибираха във Варна. Затова върнаха в поделението тежките понтони ТМП, а на тяхно място решиха да пратят батальонът, в който и аз бях зачислен. Той бе с автоматизирани, модерни тогава понтони ПМП. Мостът с тях се разглобява бързо и бързо се сглобява. (Това изглежда също беше взето в предвид от тези, които не ме пратиха в школата за старши сержанти. Явно са се старали все пак да ми намерят по-лека служба, вместо да ме освободят.) Понтон ПМП върху тежък автомобил КрАЗ. Цяла година изкараха моите събатальонници във Варна. Впрочем не си спомням дали те не се сменяха. Мен, като писар и поддържащ канцеларията на батальонния, ме пуснаха да отида там само един месец. Сложиха ме да зареждам акумулаторите на катерите. Катеристите си носеха и отнасяха акумулаторите сами, аз само включвах напрежението и мерех разтвора, дали акумулаторът се е заредил. Акумулаторното, беше една малка къщичка в двора, там беше и едноетажната постройка, отредена за понтонерите. Аз си сложих една масичка в акумулаторното и си направих нещо като канцелария. Там прекарвах по цял ден, четях си нещо, пишех си. Една-две нощи ходих при отварянето на моста да помагам. Направи ми впечатление, че шофьорите с автомобилите като пристигнеха посред нощ до моста и видеха, че не могат да минат оттатък, отбиваха колите встрани и пътуващите в тях се отдаваха на секс. Възможно е по това време да се е увеличила раждаемостта във Варненско. И не само там. Бях на моста през лятото и много от колите, минаващи от там, бяха на летовници. Бойко Борисов се хвали, че строи магистрали, но на тях деца не се правят. Трябва по-спокоен път, където може и да отбиеш, като те хване мерака. Сглобяване на понтонен мост. Понтоните, след като се спуснат във водата, се отварят сами. Придвижват се с катери до моста (бутат се) и се скачват един с друг. Всеки понтон може да се използва и като „паром”. Нещо като метален шлеп, бутан от катер. Товароподемността на един такъв паром е поне един танк. Готов понтонен мост. Така изглеждаше и мостът при Аспарухово, само че по него не минаваха танкове, а автомобили. Нашите войници във Варна въобще не караха никаква служба, защото от тях се искаше вечерта в 12 часа да бъдат при моста, да го разкачат и като минат събралите се в морето кораби за влизане в канала, пак да го съберат. Останалото време - шапка на тояга. Няма проверки, няма наряд, няма занятия. Мотаеха се из квартала, бяха си завъдили гаджета. От време навреме прескачаха през оградата на съседната „Родопа”, за да отмъкнат някоя и друга от окачените там наденици. Иначе се хранеха във Военноморското училище, което беше наблизо. За съжаление на времето не съм имал мерак да правя снимки в казармата, то и не се даваше там да се внася фотоапарат. Не се и сетих да снимам поне понтония мост. Сега търсих, но не можах да намеря негова снимка. Явно пак от стратегически съображения не са правени и публикувани официални такива. Затова разказът си съм го илюстрирал със снимки, взети от интернет. Всичко около военната техника, обаче, си беше точно така, както е на снимките. Само понтоните не са ситуирани в конкретната обстановка в канала при Аспарухово, но мостът на времето изглеждаше както на последната снимка. А това е новият мост на стария канал. * * * Имах едно календарче с думата „уволнение”, изписана върху месеците. На края на думата обикновено идва уволнението. Но при мен то закъсня с два месеца, чиито дни съм драскал с червен химикал всеки ден, чакайки с надежда кога това ще бъде за последно. Това календарче, обаче, не можах да го намеря. Тикнал съм го някъде и не мога да си спомня къде. Все пак ето два лични спомена. Снимката е на един ефрейтор понтонер в поделението в Белене, в снаряжение за наряд, в лятна униформа. На втората снимка е медалът, който ни дадоха, тъй като тогава се честваше юбилеят, отбелязан върху него. Не се чувствам съпричастен към събитията, отразени на медала, но явно го бяха отсекли в големи количества, та го раздаваха на калпак.

Слана наричаме атмосферните отлагания във вид на тънък слой от бели кристалчета. Образува се в резултат на кондензирането на водната пара, съдържаща се в околния въздух. при отрицателни стойности на температурата. Отлага се хоризонтално върху предметите - главно треви и храсти. По същество това е аналог на росата, образуващ се при отрицателни температури. Сланата е краткотрайно явление. Неудобна е за снимане, защото трябва да направите това преди слънцето да освети растението, тревата или храста. Досегнат ли го слънчевите лъчи, бялото покритие изчезва много бързо. А пък за хубави снимки трябва слънчева светлина. Ефект има ранната слана, която пада през втората половина на октомври. По това време все още не са изсъхнали всички треви и не са паднали листата на храстите и дървета. Получават се причудливи растителни форми с полепналата по тях слана. Поляна в парка Храст от рода на хвойната (?) Също Тръстика Декоративен храст На преден план цикория. В осветения от слънцето заден план сланата вече се е стопила. Репей Шипка Повет Лугачка Върболистен тъжник. Глухарче

Ами с тези картички са се поздравявали българи, а не марсианци. И не са били в тираж един брой. Не съм знаел, че през първата половина на миналия век българските детски писатели са се опитали да вкарат в българските приказки Дядо Коледа. Явно по това време трябва да се търси създателя му. Но и тогава проблемите с неговата автентичност са били същите. И няма сведения дали е бил приет от децата и техните родители. В 1921 г. Александър Божинов рисува „Златна книга за нашите деца”. В нея са дадени представи за годишните времена и за популярните български празници. Коледа и Нова година са илюстрирани с коледари и сурвакари. Няма коледни или новогодишни елхи. Има показан Дядо Мраз, но като символ на зимата (нещо като побрат на Баба Марта) и не носи подаръци.

Не са копия, а са направо оригинални западни картички, но върху тях е допълнително отпечатано „Честита Ви Нова година” на български. И поздравите отзад са за Нова година.

Наближава Нова година, а преди това е Коледа. Още в началото на прехода едновременно с чалгата се появи и един нов персонаж от така наречения „неофолклор” (всъщност псевдофолклор): Дядо Коледа. Празникът Коледа е отбелязван от памтивека от българите успоредно с Рождество Христово. Има си и традиционни битови обичаи, свързани с него. Сред тях е посещението на Бъдни вечер (деня преди Коледа) по домовете на млади хора, които благославят стопаните, техните дом и „стока”. Наричани са коледари. Дали, пък, от българското им име - „коледжане”, не е произлязло западноевропейското „колега”? За разлика от днешния Дядо Коледа, коледарите не оставят подаръци, а получават такива - нарочно приготвените за празника коледарски краваи, или добре познатите финикийски знаци. Седмица след това - на Нова година, наричана Сурваки, минават сурвакарчета, и те да благословят стопаните на домовете. Сурвакарите също не оставят подаръци, а получават такива: пак краваи, пари, сладки. В 1916 г., с въвеждането на Григорианския календар, датата на Коледа и Рождество се измества с 13 дни и посрещането им става след празнуването на настъпващата Нова година. Това трае до 1968 г., когато Българската православна църква връща отново стария църковен календар. С настаняването у нас на съветската комунистическа идеология, Рождество, а покрай него и Коледа, престанаха да се отбелязват официално, а на Нова година наред със сурвакарите се появи Дядо Мраз - един наглед симпатичен образ. Вярно, беше с червен кожух и ботуши, но така облечен е и неговият американски колега, всъщност прототип. На практика Дядо Мраз, макар, че идваше от север - едва ли не от Русия, се държеше видимо като политически необвързан. Пък и той се появяваше в ден, който всички - вярващи или не, честват: Нова година. Като подходяща илюстрация за времето на социализма в България и неговата битова култура, показвам една новогодишна картичка от 1973 г. Като я гледам, си мисля, че сурвакарчетата сякаш питат: „Дядо, ти откъде се появи?” В началото на годините на прехода Дядо Мраз изчезна. Сигурно се е пенсионирал след 45 години трудов стаж. Тогава ние пеехме: „45 години стигат!”. Но си намерихме майстора. Сегашните управници криво ни разбраха и днес ни разправят, че май ще ни се наложи да работим 45 години, докато се пенсионираме. Мястото на Дядо Коледа не остана, обаче, вакантно. То бе заето от Дядо Коледа - едно лице с нулева дотогава биография. По всичко той прилича на Дядо Мраз, но има друго име, и идва седмица по-рано. Същият сюжет от горната картичка - Дядо Мраз със сурвакарчетата, може да се използва и днес, но вече за Коледа, като сурвакниците на децата се заменят с тояжки, с нанизани на тях кравайчета (виж една от картичките по-долу). Всъщност това само ни показва, че българинът държи на традициите си от ден до пладне. Картичката, по-долу, ми е изпратена през 1994 г. с поздрав: „Най-искрено Ви поздравявам по случай Коледните и Новогодишните празници!” Печатните материали и илюстрованите картички по това време не бяха по джоба на всеки, та шефът на обществената организация, който ме поздрави тогава, беше решил да мине за празниците в края на годината с един масраф. Днес като извадих картичката, се запитах: този на нея Дядо Мраз ли е, или Дядо Коледа? Не си спомням, фактически кога точно стана тяхната смяна. Дядо Коледа ми се вижда политически ангажиран. Демонстрира пристрастие: по телевизията редовно го показват как надига бутилка с едно американско питие. Разделя и българската нация на религиозна основа. Аз на 25 декември поздравявам с: „Честита Коледа и Честито Рождество Христово, изберете си сами”. (Напоследък се опитвам да се унифицирам и на всички подобни дни казвам: „Честит празник!”) Хората обаче, които са добре осъзнати, би трябвало да празнуват само едното от двете събития. Ако човек е религиозен, например, той не би трябвало да признава един такъв езически празник, какъвто е Коледата. Интересно ми е, вярващите в Бога водят ли децата си в детската градина да им раздава Дядо Коледа подаръци? Както казах, за такъв персонаж като Дядо Коледа, пристигнал в „зората на демокрацията” незнайно откъде, в традиционните български бит и култура не се споменава. Няма го и в евангелските текстове, да кажеш, че е поредното заиграване на управляващите с религиозните чувства на хората. Много ми е интересно какво мнение има православната ни църква за Дядо Коледа, който го няма споменат в евангелията, но се появява на връх Рождество на Исус Христос. Е ли той, Дядо Коледа, например, един от тримата влъхви? Те също са носили дарове на новородения Христос. Реципрочната на Дядо Коледа личност, на запад й казват Санта Клаус, т. е. свети Клаус. И тук вече се вижда, че у него има някакво религиозно присъствие: свят човек е този Клаус. За нашия, не се споменава такова нещо. Името на западния Санта Клаус идвало от Николай и всъщност ставало дума за свети Николай Мирликийски, който се чества две седмици и нещо по-рано от Рождество. Възможно е някъде в годините да е станало някакво объркване. Светецът като епископ носел червени одежди, имал и бяла брада - оттам идвал и външния вид на Санта Клаус. Вижда се, западният Дядо Коледа има нещо общо с църквата, а нашият си е езичник от времето на Крум (избирайте си кан или хан). Тогава не е ли по естествено Дядо Коледа да се казва Дядо Николай или още по-добре - Дядо Кольо? Има историческа прилика, има даже и съзвучие. Да запитам: някой спомня ли си кога се появи ментето Дядо Коледа и кой го измисли? Ако някой си спомня нещо по въпроса, нека да сподели. Да почнем да му пишем биографията. Да излезе „на светло” тази личност, както се казва, че току виж се оказал човек от сивата икономика. * * * По-надолу представям няколко български поздравителни пощенски карти от 20-те и 30-те години на миналия век. Някои от тях не са много оригинални, но мисля, че те представят традиционните в България форми на посрещане на Нова година и отбелязваните след това тогава Рождество Христово и Коледа. Първите две картички условно ги наричам „християнски”. Те явно представят предпочитанията на градските жители от възпитаните в християнските добродетели семейства. Следващите две картички са свързани със селския бит и традиции. Илюстрациите са дело на известната художничка-приложничка Бинка Вазова - Николова. Засега не съм открил български картички от това време с Дядо Мраз или Дядо Коледа. Но ето още две, които поясняват, откъде идва поздравлението: „Нова Година - нов късмет!” Подателят на лявата картичка, явно познавайки мераците на приятеля си, го поздравява: „Нека новата година (1921) реализира младежките ти мечти”. Допълнително, обаче, е поставил логото си: „Тази година сам, догодина бекярин (т. е. ерген)”. На картичката вдясно не е Снежанка, а нещо като „момиче на късмета”. Май по едно време имаше такива по телевизията. Навремето са били по-зиморничави.

Едва ли има някой, който да не познава обикновения повет (Clematis vitalba). Това е многогодишно растение - пълзящ увивен храст, близък до лианата и лозата. Руското му наименование, например, е лозоволистен повет. Немското пък буквално е горска лоза. Счита се за плевел и може да се види по огради, носещи стълбове, изкачва се по дърветата, а храстите направо биват изцяло покрити от него. Поветът на снимката вляво е покрил един храст или малко дърво и се е образувала сборна растителна конструкция с височина около 2,5 м. Вдясно, пък, повет е скрил изцяло една ограда от телена мрежа, като й е придал вид на произведение на декоративното градинарско изкуство. Може би именно от склонността да „повива” със стъблата, листата и цветовете си предметите, идва и българското наименование на повета. Катерещите способности на повета се дължат на гъвкавото разклонено възлесто стъбло и дългите дръжки на листата му. Тези дръжки са особено чувствителни и щом се докоснат до даден предмет се увиват около него. На дясната снимка се вижда един храст с цветове на повет. Последният просто е използвал храста, за да се изкачи по него и само при внимателно вглеждане отблизо се вижда кои стъбла и листа са на повета и кои на храста. Тъй като за повета има много статии в интернет, аз не се спирам на ботаническите подробности на растението и на неговите приложения в медицината, за озеленяване на градината и балкона, за плетене на кошници. Целта ми е да илюстрирам любопитните метаморфози, които претърпяват цветовете му, от появата на първите пъпки - до превръщането им в хвърчащи пухчета, носещи надалеч семената на узрелия плод. Това са цветове и цветни пъпки на повета. Растението цъфти от края на май до края на август - началото на септември. Цветовете са бели, с диаметър около 2 см, с дълги дръжки, събрани в метлицовидни съцветия, разположени по цялото протежение на растението, но от външната му страна, за да имат достъп до светлината. Като започнат да прецъфтяват, цветовете се свиват и заприличват на конусовидни свещички. По същия начин прецъфтяват и глухарчетата. В един момент прецъфтелите цветове започват отново да се отварят, като в тях започват да се оформят отделни сборни плодчета - орехчета. Те представляват отделни семена, сраснали помежду си. От всяко семе тръгва тънка, дълга няколко сантиметра хвърчилка. След появата на първите плодове-пухчета, цъфтежът на повета не престава. Снимката вляво, горе, е на повет, на който едновременно се намират цветове в няколко междинни фази от цъфтене до образуване на семена. След като се оформят, хвърчилките постепенно се окосмяват и стават пухкави. Орехчетата от зелени, стават червени. Накрая съцветията се превръщат в нещо като „бабина къделя”. Така могат да изкарат цялата есен. Когато съвсем узреят и придобият кафяв цвят, семената в плодчетата се отделят едно от друго. Вятърът ги подхваща и благодарение на хвърчилките им ги разнася, къде по-близо, къде по-надалеч. На тази снимка редом с образуващите се орехчета с хвърчилки, се виждат плодове на повет с необичаен вид - пухкави топчета. Аз не успях да открия какво представляват те. Дали не става дума за някакво отклонение в растежа? Под тези „топчета” е видно, че листчетата на цвета са изсъхнали и той явно не е успял да се затвори.

Това е по-близо до Анри Матис. Сходно е с това:

Направо уникална, сякаш творение на съвременен художник, е една космогонична рисунка от крепостните стени на Плиска. В нея в едно са вплетени очертанията на Слънцето, Луната в последната й четвърт, хора с оръжие и яздещи коне, някакво животно с космата муцуна, май има и дете. Налице са и някои не еднозначно определими елементи, изглеждащи като хълмове или юрти; сграда, приличаща на храм или дворец. В книгата на проф. Димитър Овчаров „Български средновековни рисунки-графити” изображението е дадено със сигнатура LXXXVІ-1. Посочено е, че е от варовиков блок от западната крепостна стена на Плиска, северно от Западната порта. Височината на рисунката е 0,34 м, ширината - 0,44 м. Професор Овчаров приема рисунката за инспирирана от практикувания от старите българи соларен култ и изобразява ловна сцена. В изследването си той прави констатацията, че в българската археологическа и изкуствоведска наука средновековните български рисунки-графити не са разглеждани като произведения на художественото изкуство. Привличали са вниманието на специалистите и са били използвани като източници за изучаване на материалната и отчасти на духовната култура на българския народ, но не са били предмет на специални изкуствоведски изследвания. Не мога да кажа дали след 1987 г., когато е публикувана книгата на проф. Овчаров, са се появили такива изследвания. Затова пък ще изкажа някои свои мисли в посоченото направление. Според мен художникът е имал съзнанието, че създава рисунка или миниатюра, и е очертал изображението в рамка. По усещане той е пантеист, а стилът му на съвременен език можем да определим като сюрреалистически наивизъм. Вярно, не напълно съпоставими са графичната рисунка с маслената композиция. Но според мен излъчването на средновековната творба от Плиска много се доближава до това, което виждаме на картините на руско-френския художник от еврейски произход Марк Шагал. При Шагал наивизмът е търсен преднамерено, докато на българският художник просто му е липсвала школовка. Сюрреализмът при последният, като похват също очевидно няма философската подплата на подсъзнателното, както е при художниците от ХХ век. Но приликата, мисля, е голяма. Може да не съм съвсем точен в оценката си, но считам, че въпросната рисунка притежава художествени достойнства и те трябва да се изтъкват. Тя показва, че повечето от модерните изобразителни стилове на практика „не са от вчера”. При разчитането на средновековната рисунка би следвало да имаме предвид и някои допускания. Например, художникът може и да е византиец, пленник в българската столица. Или пък изображението да е дело на няколко лица: минали покрай стената и драснали по нещо. Тези лица може да са дори и от различно време. Но лимитиращо в случая, като най-ранно време, все пак е Средновековието. Това се документира от човекът с дългата дреха и копието. Рисунката определено има своите изобразителни достойнства. „Рамката” е преднамерено щрихирана и е поставена не случайно. Творбата, така да се каже, е завършена. Не знам къде се намира днес, но едва ли проф. Овчаров е измислил сам изображението. При тези дадености би следвало в аспекта на предвижданата бъдеща политика за пропагандиране на българското културно-историческо наследство, да се наблегне не само на съкровищата, но и на тези по-малко познати рисунки-графити. Преди години, когато се честваше 1300 годишнината на Българската държава, ми направи впечатление, че на чужденците много се нравеше една друга рисунка-графит от Плиска, изобразяваща средновековен ездач-воин. Тя даже бе поместена като сюжет на пощенска карта от Полша и на марка от Сирийската арабска република, посветени на нашия юбилей.

Накрая на материала исках да добавя нещо от вида: щом плъховете ги няма край езерото в парка, значи са в мазето на блока, в който живея. Той е на 50 м от езерото. Това не е черен хумор, а напълно реална възможност. Тия дето имат мазета (ние имаме таван, ама и него го разбиват) все се оплакват от плъхове. Аз си мисля, че когато нещо ни радва, е хубаво да си изживеем момента. Много се радвах и трите пъти, когато снимах плъховете. Особено втория и третия, защото тогава ги хранех и гледах тяхната доволна реакция. Пък и както казах, нямаме мазе.

Плъховете не са от самото езеро, а от неговия бряг. Когато ги снимах миналата година, видях ги на няколко пъти да плуват и затова си мислех, че са водни плъхове. Сега, подготвяйки материала за форума, прегледах информацията в интернет и установих, че всъщност съм снимал обикновени сиви плъхове Rattus norvegicus, наричани още хамбарни плъхове. Такива, дето ги има по мазетата и по нивите. Те се различават от водните плъхове (които всъщност не са плъхове, а полевки) по ясно очертаните си уши, по-острата си муцуна и голата си опашка. В интернет за водните плъхове снимките са малко, а в имаж-сърча на Гугъл с латинското наименование на сивия плъх не видях да има показан плуващ такъв. Затова реших да представя по-интересното от това, което съм снимал, къде успешно, къде не толкова. Снимките, както казах, са от миналата година. Тази година плъхове край езерото няма. То скоро и езерото може да го няма. Искам да ви предпазя, да не се затичате да снимате плъхове, патици и други такива в езерата около строящата се вече десета година черква в Южния парк. Няма ги днес многото патици, защото езерата са занемарени и може също да изчезнат. В сегашната непривлекателна, почти безводна среда, животните изглежда не обичат да пребивават, особено следени с поглед от гладните бездомни кучета (виж последната снимка). Затова ви показвам снимки от миналото.Още повече, че съм заснел освен плуващи плъхове, и такива, катерещи се по дърво. Уникални са и срещите на плъховете с другите обитатели на езерото, в състава им от миналата година: диви гъски, диви патици, врабчета. Снимките са от три фотосесии: от края на лятото, началото и края на есента. Датите съм отбелязал на самите снимки. Тогава се бяха появили и малки, и изглежда храната на плъховете намаля, та затова те вече не се криеха и излизаха открито пред хората, надявайки се да вземат нещо от подхвърленото на патиците. Сивият плъх се храни с мекотели, риба, жаби, птици, яйца и дребни мишевидни гризачи. Те и затова се катереха по едно дърво, дебнейки да хванат някоя риба. Плъховете от езерото обичаха да ядат и хляб. Живееха в една дупка до сами водата, в корените на една върба. Но се виждаха да прибягват покрай тръстиката на десетина метра встрани, където хората хранеха патиците. Когато водата в езерото поспадна и аз сядах на брега с въдицата, плъховете избягваха да минават близо край мен и предпочитаха да вземат разстоянието по вода. Тогава те бяха забелязвани от патиците и гъските в езерото. От снимките се вижда, че патиците и гъските май оставаха учудени, като виждаха явно непознатото им дотогава същество. На следващите снимки са новородените, които много не се смущаваха от рибаря, седнал наблизо и пъргаво се затичваха, понякога придружено и с плуване, към хвърления къшей хляб. Бяха заели позиция на една ниска върба, полегнала над водата и тичаха нагоре надолу по-нея, внимателно следящи действията на човека наблизо. Мисля, че рядко се вижда снимка, направена на мишка или плъх (освен ако те не са в клетка), вперили поглед към фотоапарата, без да се поддадат на естествената си реакция и да побягнат моментално, за да се скрият. Последна от поредицата за плъховете е една снимка, на която покрай брега на езерото мирно съжителстват дива патица, врабче и плъхове. Това беше, пак повтарям, миналата година. Не си спомням какво стана по-нататък с плъховете. Изглежда са си намерили някакво място, за да прекарат по-спокойно зимата. За традиционния им начин на живот се казва, че сивите плъхове населяват най-вече жилищни и стопански постройки. В умерените климатични зони през лятото се заселват в природни биотопи, а през зимата се връщат в постройките. В по-топлите климатични зони може през цялата година да живеят извън селищата, като предпочитат речни брегове и блатисти места. Казват, че сивите плъхове живеели 3 години. Моите приятели, родени миналата година, тази не се появиха. Все пак и тази година също направих някои снимки около езерото, които с оглед на негативната тенденция към поддържането му, може би догодина ще бъдат интересни, вече като архив. Както се казва: имало едно време. Така изглежда езерото на 30.10.2010 г. Изсъхналото дърво е върбата, по която се катереха младите плъхове през есента на миналата година. Двете патици са случайно появили се. Обикновено като постоят малко, отлитат към две по-пълноводни и по-чисти езера.

Изглеждат като пилета на грил, обвити с панделки. Може и да са задни агнешки бутчета. Щом патиците търкалят кълбета с прежда, а възнасящият се е Александър Велики, значи портретът от огърлицата е на жената на Александър. Над нея са макарите, на които навива преждата.

Цитат от интернет: «Вознесение А. В.» - наиболее распространенный иконографический сюжет, восходящий к роману Псевдо-Каллисфена и встречающийся также в искусстве многих стран средневек. Европы, куда он проник из Византии. О попытке А. В. подняться на небо повествуется в различных редакциях «Романа об Александре». Иконография полета, или вознесения, А. В. была призвана выражать торжество имп. идеи, а кроме того, прославление царской и княжеской власти. А. В. изображался сидящим на колеснице или в корзине, возносимой двумя грифонами (позднее - птицами), в руках он, как правило, симметрично держал две палки с приманкой для грифонов, иногда его изображали с державой в правой руке. Эта композиция встречается на наружных рельефах соборов, на царских коронах и диадемах, на драгоценных блюдах и др.” В оригиналния роман на Псевдо-Калистен от ІІ-І в. пр. н. е. не става дума за възнесение, а издигане или полет. В третата част на романа, наричан още „Александриада”, Александър Македонски, като пристигнал в Индия, видял най-различни странни неща. Тук авторът на писанието се отдава на фантастиката и приписва на Александър деяния като на индийски факир: Александър се издига в небето на крилата на огромни птици и се спуска на дъното на морето в стъклена камера. На плочката от Преслав сцената обаче е уникална и действително може да се нарече «възнесение». Все пак Александър не е бил светец и затова не може да се изобразява неговото възнесение - християнски термин, появил се по-късно. На плочката, обаче, изобразеният има нимб (?). Още по-загадъчен е «костюмът», с който е облечена фигурата. Писалите досега по темата, твърдят, че става дума за царската инсигния лорос. Но като се разгледа добре, на нея се виждат кръстове. Значи става дума за омофор. На главата си, пък, въпросният Александър има стема? Излиза, че византийският император тук е представен като цезаропапист. А това е централната част на диадема, намерена в Сахновка, Украйна. Приема се, че е от ХІІ в.

Няма нищо лошо, когато четем българската история и открием нещо, което е в унисон със съвремието, да се опитаме да обърнем внимание върху него. Само че това трябва да става с позволени средства и вярно да се преценява, дали оценката на историческото събитие е вярна за времето си. Напоследък патриотично се шуми около събитията, станали по време на архонта Тервел. Така се е титулувал сам той в надписите си около Мадарския конник. Според печата, носещ неговото име, той е бил също и кесар. Начинът, обаче, по който участниците в проекта „Тервел - спасителят на Европа”, разказват неговата история по изложби, в пресата и по медиите, е недопустим. Защото никой не разбира, че в изявите си защитниците на проекта пропагандират неверни твърдения. Променил политическите си пристрастия от леви на десни, напоследък професорът Божидар Димитров (познат ни и като агент на ДС) се опитва да ни учи на църковна история. Откри мощите на св. Иван Предтеча, които се оказаха в родния му град. Вчера пък, пак в Созопол, бе открит параклис, където пред камерите на една от телевизиите министърът Димитров изтърси поредния си наукообразен шедьовър. При откриването на параклиса широко бе разгласено, че в него сред изобразените светци ще бъде и „Св. цар Тервел”. Според Божидар Димитров той бил обявен не само за светец, но и за спасител на Европа, и като такъв се чествал под името „Св. крал Тривелий” във Франция. Всичко това било заради победата над арабите край Цариград, в която участвали и български войски начело с Тервел. Историята за Тервел и арабите е добре позната, но думата тук е за ехото и в Европа и за твърденията на министър Димитров, че Тривелий е бил обявен за светец на Запад, че и за спасител на Европа (?!), заради военната си победа. Професорът, бивш комунист, вероятно и атеист, присламчил се днес към църквата, си позволява да изказва мнения, без въобще да е наясно, че в църквата не се става светия за военни подвизи. Нещо повече, явно на професорът от голяма политическа и обществена дейност вече не му остава времето да прочете нещо оригинално. Впрочем той и преди се изявяваше като шаман: като каже нещо, вярно е и точка. Димитров е историк, познат като писател на исторически съчинения, без да посочва в тях изворите. Не само Божидар Димитров изказва неверни твърдения. Миналата година, в музея, на който той бе директор, бе уредена фотоизложбата „КАН ТЕРВЕЛ – СПАСИТЕЛЯТ НА ЕВРОПА. СВ. КРАЛ ТРИВЕЛИЙ, ДИПЛОМАТЪТ, СВЕТЕЦЪТ-ВОЙН, СПАСИТЕЛЯТ НА ЕВРОПА”. В сайта на музея изложбата бе представена по този начин: „Кан Тервел влиза в европейската история с победата си над арабите в 716–717 г., когато край Босфора след поредица от сражения унищожава 100 000 арабски войници. Арабското нашествие е част от грандиозния план, завещан от пророка Мохамед, чрез комбинирано настъпление през двата й входа (Босфора и Гибралтар) да бъде завладяна и ислямизирана Европа. На запад арабите успяват да овладеят почти цяла Испания и са спрени едва в 734 г. в битката при Поатие от Карл Мартел, който успява да разгроми 6-хилядна арабска армия. Но голямата инвазия е през Босфора – тук арабите атакуват със 120 000 бойци. Византия е на колене и отбранява последния рубеж – столицата Константинопол. Ден преди падането й изнемощелите защитници виждат с ужас по хълмовете край града българските конни армии. Те смятат, че българите, с които са воювали само преди 9 години, са се съюзили с арабите. Но в следващите минути от стените на града се разнася ликуващият вик “Исус Христос побеждава”. Верен на християнския си дълг, кан Тервел атакува безмилостно арабите и ги побеждава. Не само Византия, но и цяла християнска Европа, въздъхва с облекчение. Кан Тервел е обявен за спасител на Европа и канонизиран от западната църква под името “Крал Тривелий”. До ХVІІ век на него се посвещават стотици книги, драми, поеми. От съчиненията на Цезар Бараний и Мавро Орбини кан Тервел преминава в “История Славянобългарска” на отец Паисий. Художниците от Самоковската школа, катоЗахари Зограф и др., рисуват образа му в църквите на Троянския и Преображенския манастир, в Самоковски и Пернишки църкви.” Като стана дума за четене, ето истината за светеца Тревелий, по сведението, което е открил проф. Васил Гюзелев и публикувал в излезлият през 2006 г. сборник от документи „Покръстване и християнизация на българите”. Както се вижда, Западна Европа изобщо не приписва на свети Тривелий някакви заслуги за спирането на арабите, камо ли да го обявява за светец точно по този повод. Пък и бенедектинците нещо са се объркали, като в житието на св. Трибелий са разказали факти от дейността на княз Михаил-Борис. Напоследък се води борба с разни религиозни секти, а никой не вижда, че министри като Божидар Димитров също се държат като сектанти. Може би българите в чужбина не са така добре запознати с българската история като нас. Тогава Димитров да разказва врелите си, некипели на тях. Но така ли трябва да се държи един български министър? Чудно е и защо Българската православна църква се отнася „нипричьом” към изявленията на министъра. Тя май и не знае какви светци се рисуват в българските църкви?

Прочетох в интернет: „Идеята за Джулая е по-жива от всякога. Сега тя има и друг привкус - на бягство от всекидневно потискащата цивилизация, на протест срещу самите нас и пълно освобождаване на личността от оковите на големия град.” Ние от София няма как да излезем на брега на морето, но има кътчета, където сутрин дори и да не изгрее слънце, човек може да избяга от четирите стени на апартамента и да разведри окото и душата си с естествени природни картини. Импресионистите също са започнали от там и когато човек не умее да рисува добре, прибягва до фотокамерата, за да запечатли импресията. Разходката си провеждам сам (нещо като соло Джулай), но когато снимам, се опитвам винаги да включа и някоя жива душа в кадъра - било човешка фигура, било някоя животинка. Така природата (разбирай и картината) изглежда жива и хармонична. За пантеистите Джулаят е всекидневно усещане, а тези, които са свободни, общуват с природата всеки ден. Затова и снимките тук са всъщност не от един ден, а от период от време от юни до октомври, т. е. времето от края на пролетта до първия сняг. Критерият за подбор в случая е чисто естетически - снимките със сняг е хубаво да се гледат самостоятелно, а когато няма сняг и дърветата са голи, природата изглежда унила.

Птиците изглеждат различни. Тези от Англия имат по-дълги шии и може и да са гъски, да речем. За тези от Преславското съкровище, казват, че са водоплаващи. Тотю Тотев предполага, че са патици или фазани. Действително тази, която показвам, прилича на домашна патица - юрдечка. Ама знаеш ли какво е имал намерение да изобрази художника? Спомням си, че някъде се говореше за «райски птици», но не за истинските, а за такива, които ги има в рая. Може майсторът-златар да се е опитал такива да изобрази? На огърлицата има образи на Богородица, вероятно птиците и палметите символизират рая.

Малко съм закъснял - не бях влизал досега в темата. Днес беше на предни позиции и реших да полюбопитствам. Нямам интерес към Монголия, ако и министърът, дето успя да подлъже Бойко да даде четиристотин и нам колко си хиляди за една созополска черква, да разправя на бабичките по телевизията, че сме дошли от там. Мисля, обаче, че не трябва да се спира в Централна Азия, а да се «продължи» в усилията за откриване на истината, и се отиде далеч на изток. Ето ви няколко далековосточни успоредици.

Вероятно така ще изглежда на втората година нивата с моркови, ако не бъде прибрана реколтата своевременно. Всъщност такъв вид в средата и края на лятото имаха някои от поляните в парка. Всичко това, бялото, са цветове на събрата на култивирания морков - дивия морков. Дивият морков Daucus carota е двегодишно растение от семейство Сенникоцветни. През първата година образува листна розетка с перести, силно нарязани листа и кореноплод. Коренът е белезникав до кремав, тънък, дълъг, вретеновиден. На втората година израства цветоносно стъбло с височина до около 0,70 - 1 м. Стъблото на дивия морков може да е разклонено в долната част. Набраздено е по дължина и по него има дребни твърди власинки. Същинските цветове на растението са обединени в лъчи с малки 10 до 50 съцветия, които оформят едно общо широко плоско съцветие, имащо формата на сенник, т. е. плажен чадър, с диаметър 4-10 см. Лъчите, завършващи със съставните съцветия, имат перести прицветници в основата. Руснаците наричат растенията от това семейство Зонтикови, а зонтик, освен сенник, е и чадър. Чадъроцветни, като че ли е по-правилно, защото у нас не се носят сенници, както в Китай или Япония, например, а чадъри. Дивият морков цъфти през юли-септември. Цветовете са малки, като правило бели. Чашката почти не се вижда, венчето е с пет листенца. Красиви и нежни са неразтворените докрай съцветия, в които цветовете вътре са бели, по-края са розови, и около тях се виждат зелените прицветници (виж снимка 4). Някои от съцветията и разтворени, остават розови, а се срещат и такива, които сивеят. Сигурен отличителен белег на дивия морков, по който той може да бъде разпознат от растения (някои и отровни), имащи подобни на него съцветия-сенници, е червеният, ставащ след това до тъмновиолетов единичен цвят в средата на бялото съцветие, създаващ впечатлението, че там е кацнал малък бръмбар. След прецъфтяването, което започва през август, съцветията на дивия морков почват да се затварят, приемайки различни форми, приличащи на гнезда или кошнички във формата на чаши за шампанско и ракия, боздуганчета... Именно това е отразено в заглавието. Просто е невъзможно да се опишат най-различните форми на прецъфтяващия див морков. При това те могат да бъдат зелени или розово оцветени. Накрая изсъхват и стават кафяви. За отличителен белег на прецъфтелия див морков се сочат шипчетата по семената. Коренът на дивия морков е годен за консумация суров, но обикновено се добавя към яхнии и супи. Стъблата и семената се използват с лечебна цел. Първите се събират по време на цъфтежа, а вторите през септември, преди пълното узряване и се сушат. Продават се в аптеките като „плод от див морков”, но се използват и за производството на различни фармакологични препарати и лекарства. Отбелязва се, че приложението на препаратите, получени от семената на дивия морков, намират приложение при лекуване на заболяванията, свързани с образуване на камъни в бъбреците и пикочния мехур (препарата „Уролесан”). Друг пък препарат се бори с артериосклерозата и коронарната недостатъчност. Дивият морков не е отбелязан в числото на основните медоносни растения, но както се вижда от тази снимка, е посещаван от пчели и оси. Моето впечатление е, че това не е така масово, както при основните медоносни видове. Иначе по цъфналото съцветие на растението кацат най-различни насекоми - паячета, скакалци. Както се вижда, престоят върху вече прецъфтяващия див морков е много рискован, защото съцветието почва да се затваря. Така, охлювчетата, чакащи свежия дъжд (като това на снимка 6), в един момент могат да се озоват хванати в „кошницата” на растението. Тук „жертвата” е цвят на синя жлъчка (цикория). Този цвят е бил полегнал върху разтворения сенник, но когато последният е започнал да се затваря, виждаме нещо, което е характерно за хищните растения. Те, обаче, хващат насекоми, а не цветя. Все пак названието на горната снимка, като че ли трябва да е от вида: „Любов или канибализъм?” Англичаните отдавна са обърнали внимание на естетическите форми на моркова - градински и див. Казват, че по времето на кралица Елизабет І изисканите дами слагали по дрехите и шапките си за украса цветове, корени или листа от морков. Заселилите се, пък, в Северна Америка, също са ценели финеса на „чадърчето” на дивия морков и с любов са го нарекли „Дантелата на кралица Ана”. Те дори са приели, че червеният цвят в средата му, е капка благородна кръв от убождането, което кралицата получила, докато плетяла дантелата. Не знам как ще се приеме, но аз мисля, че това прецъфтяващо, но все още неизсъхнало съцветие на див морков, с настанилата се на него калинка, би било чудесна украса за една широкопола дамска капела. Е, с калинката ще има проблем, ако е истинска, както на снимката, а не е от пластмаса. Но пък, гледайки красотите на природата, човек може да си позволи и малко фантазия.