К.ГЕРБОВ

Родолюбиви българи са македонците, чели са История славянобългарска: „Като умрял Крун, след него стъпил на престола брат му Муртагон...“ https://chitanka.info/text/3746-istorija-slavjanobylgarska/4#textstart Васил Златарски е проучил подробно въпроса и е написал това: http://macedonia.kroraina.com/vz1a/vz1a_b2_2.html

Демек: „Кан субаши Омур бег е от бога архонт“. Според древнотюркския речник ТАГ е „планина“. На турски език обаче, „планина“ е ДАГ.

срамной уд: устар. мужской половой член https://ru.wiktionary.org/wiki/срамной_уд Бъдещият мъж е заставен да пие спермата на старейшините, за да възмъжее по-бързо. https://palatka.bg/2019/07/23/3-stryaskashti-seksualni-rituali-na-plemena-i-narodi-po-sveta/

Печатът на Българското привременното началство в 1862 г. Чети и гледай в прикачения файл: legia_racovski.pdf

Все пак преди да се мине към „обяснение на проблема за произхода на Кирил и Методий“ и „ да видим аргументите за различните теории в науката, борбата между тях, средствата, които се прилагат …“, нека да видим какво все mак е писал Ганчо Ценов за Кирил и Методий. Долните редове са глава VIII от книгата на Ценов „Кроватова България. Покръстването на Българите“. МНИМОТО ПОКРЪСТВАНЕ НА БОРИС 1. Иконопочитателство и иконогонителство Колкото повече византийският морал отслабваше, толкова по-лоши епитети се приписваха на българите. Досега тракоилирийците се считаха за еретици, т.е. за хрис­тияни, но не православни. Отсега те започнаха да се определят като идолопоклонници, което е равно на езичници. Гръцката ду­ма идол значи картина, образ. Същото значи и гръцката дума икон, или икона. Понеже българите обичаха изкуството и поне­же не разполагаха с книжовна ученост, от която да черпят поз­нания за християнската вяра, те рисували образите на Христа, на Божата майка, на светиите и пр. И при наблюдаването на те­зи картини се сещали за Бога и по този начин изпитвали богопочит. Твърде е вероятно, че без това средство християнството едва ли щеше да хване дълбоки корени у българския народ. То­ва гърците наричаха идолопоклонство. Българският цар Омур­таг е обозначаван поради това като идолопоклонец. Най-отчаян гонител на иконите бе византийският император Константин Копроним. Дългите омразни войни, които той води против бъл­гарите, се водеха главно, защото той гонеше иконите, поради което иконопочитателите го нарекоха Копроним (Лайното). Когато император Лъв (813 — 820 г.) запитал монаха Сабатион, какво да прави, за да подчини българите, той му отговорил: Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир. Въпреки това Омуртаг подписа тридесетгодишен мир с то­зи император. Понеже договорът им предизвиква недоумение, нека кажем, че продължителят на Теофан, от когото научаваме за този договор, пише, че Лъв го бил сключил с хуните, които се наричат българи. А хуните живееха покрай Дунав, предимно отвъд Дунав, иконопочитателите българи живееха главно в Тра­кия и Македония. В 821 г. се вдигна тракиецът Тома против Ми­хаил II (820-829 г.), наследник на Лъв. Тома, който получи им­ператорска корона от антиохийския патриарх, се опираше глав­но на жителите между Одрин и Мраморно море, към които се присъединили и солунчани, или македонците. Южна Тракия някога принадлежеше към Македония. Тези тракийци и македон­ци се бяха вдигнали против Михаил, защото той не искал да спре преследването на светите икони. Омуртаг обаче, поддържайки свързания с Лъв тридесетго­дишен мир, стоял на страната на Михаил и му предложил услу­гите си против Тома, но те не били приети. Тома и синът му пад­наха в отчаяната борба, в която се бяха хвърлили, но тяхната идея не угасна. След смъртта на Омуртаг, по времето на българския цар Михаил, положението на южните българи се измени. Император Михаил бе наследен от сина си Теофил (829 — 842), който също така бе голям противник на иконите. По негово време сред гърците се появи едно движение за иконопочитта, предводителствано от родения в Сиракуза цариг­радски монах Методий. Разярен от Методиевата опозиция, им­ператор Теофил го хвърлил в тъмница. После обаче се смилил, повикал го в двореца си и установил към него благосклонни от­ношения. Методий използвал това, за да спечели императорския двор, особено императрица Теодора, за своята кауза. Когато в 842 г. Теодора, след последвалата тогава смърт на Теофил, пое регентството над малолетния си син Михаил III (роден в 839 г.), тя веднага уволни иконоборския цариградски патриарх Йоан и на негово място назначи иконопочитателния Методий за цариг­радски патриарх. След отхвърлянето на иконоборството от страна на Византия започнало сближаване между българи и гър­ци. Исторически погледнато, гърците приеха българския прин­цип, обаче по-късната византийска историография, която всичко добро приписва на себе си, изопачава този факт. Тя говори за сближаването между Теодора и Борис следното: Българският княз Борис бил страстен ловджия, затова по­канил при себе си гръцкия монах, художника Методий, да му нарисува една ловджийска картина вкъщи, за да може чрез нея и когато е у дома си, да се наслаждава на лова. Вместо лов­джийска картина, Методий му нарисувал Страшния съд: как, от една страна, праведните блаженствали, а, от друга, грешните се измъчвали. Борис, като видял картината, ужасил се: обзел го страх божи и решил да приеме християнството. Кръстник му станал тригодишният тогава Михаил III и го кръстил на името си — Михаил. След това настанал мир между българи и ромеи. Теодора тогава задоволила исканията на българския цар, като му отстъпила земята от Загора до Дебелт. Тук имаме едно очевидно изопачаване на факта. Със своята картина Методий показа влиянието на иконата (картината) за богопочит. С нея обаче Методий обърна цариг­радския двор към иконопочитта, а не българския към християнството, защото, както посочихме, българите бяха иконопочитатели, за което се преследваха от гърците. Методий нямаше за цел да покръства, а да покаже силата на иконата за богопочит; това се отнася до Теодора, а не до Борис. Вероятно е само, че понеже Теодора прие иконопочитта на българите, тя се е сбли­жила с Борис, и че Борис, за да подчертае това сближаване, е приел името на сина на Теодора Михаил, но това е само едно предположение, защото най-старите свидетелства не го пот­върждават. Вероятно е, че и братът на св. Константин Философ е взел по този начин името на цариградския Методий, но и то­ва е предположение. Същите тези византийски историци пишат, че когато Бо­рис се научил, че жена управлява империята, което е било през 842 г., той веднага съобщил на Теодора, че разваля мирните договори (сключени от Омуртаг с византийския император) и иска да й обяви война. На това Теодора му отговорила, че тя храбро ще се защитава и ако би я победил, той би победил же­на, а не мъж. Тези Теодорини думи смирили Борис; той се уп­лашил от Теодора, и за да не го нападне, решил да се покръс­ти. И това са приказки, защото Теодора не смири Борис с то­ва, че го заплаши с война, а с това, че му отстъпи земята меж­ду Загора и Дебелт. А защо е искал Борис тази земя? Защото тя се населяваше от българи, а Борис си бе поставил за цел да освободи българите от гърците не само в църковно, но и в по­литическо отношение. От по-положителните факти ние обаче получаваме друга картина на тези събития. Така например Хамартол (стр. 728) пише, че българите в Тракия и Македония правели внезапни нападения. Това е накарало Теодора да отстъпи на Борис земя, а не, че Борис бил покръстен от тригодишния й син Михаил. Задълбочим ли се в този проблем, ние разбираме, че сбли­жението между българи и гърци, за което тук става дума, е за­почнало по-рано, преди Теодора, още по времето на император Теофил. Както споменахме, Теофил е бил отначало върл против­ник на иконопочитателите. Към края на живота си той се сбли­жил с Методий. Тогава може би е започнало и сближаването с българите. Преселените поради гръцките преследвания от Крум тракийци, или македонци, като чули, че техните братя в Тракия и Македония се надигат, изявили желание да се върнат в отечес­твото си. Хамартол пише, че по времето на император Теофил, предводител на тези македонци, бил избран Кордил. Той обаче предал управлението на македонците отвъд Дунав на своя хра­бър син Вардан (чисто българско име) и отишъл при император Теофил да иска помощ от него. Теофил му изпратил кораби да вземат македонците и да ги докарат в града (Солун?). Българс­ки господар (на Дунав) по онова време бил Владимир, Крумов потомък и баща на Симеон. Народът решил да се изсели с же­ните и децата в Романия. И „когато българинът Михаил, който се намираше в Солун, излезе (от Солун), започнаха да премина­ват Дунава с всичко що имаха“. Сега пък вероятно е имало разбирателство между българите в Македония и Цариград. След това Хамартол пише, че македонците имали на Дунав разпри с българи-хуни, унгри (уногури), турки (торлаци, както и днес се наричат жителите на запад от Искър), които възпрепят­ствали преселването им, обаче македонците ги отблъснали. По­неже тези хуни се появили пак на следващия ден, тогава изпък­нал младият македонец Лъв, който станал подстратег (подвойвода), отблъснал хуните, след което македонците се завърнали в отечеството си. Щом се казва, че македонците взели да преминават Дунав, когато българинът Михаил излязъл от Солун, явно е, че това движение е станало по един общ план, съставен от цар Михаил. Българинът Михаил е владеел Солун, когато на Дунав е князувал Владимир, бащата на Симеон. Това свидетелство е извънредно важно, защото от него на­учаваме, че оня цар Михаил, който изпрати солунчаните Конс­тантин и Методий да просвещават козарите и панонските сла­вяни, е бил българин, български цар, и е резидирал в Солун, и още по времето на император Теофил. Към това свидетелство нека прибавим и онова, което се казва в Малкото житие на св. Климент Охридски. А то е, че князът на българите Борис бил подновил възраждането си чрез кръщене, а след него неговият син Михаил, който пръв бе наречен цар (император, василевс) на българите, през време на управлението си убеди българите да живеят според обичаите на християните. От това пък свидетелство виждаме, че солунският българс­ки цар Михаил не е бил самият Борис, но с друго име, а Бори­сов син, макар че Константин Порфирогенет (Бонското изд. цар, II.154) го нарича Михаил-Борис. Понеже този Михаил е живеел по времето на император Теофил, тогава пък и преди Теофил е живял и Борис. Върху този въпрос ние тук не можем да се спираме, ще споменем само, че когато на Дунав е князувал Крумовият потомък Владимир, тогава в Солун господстваше Михаил. А това показва, че обширната по онова време българска земя е имала разни господари. Как да се разбира това? Днес при наличието на железници, телеграфи, телефони и пр., едно лице може да управлява стотици милиони хора. Някога не е било така. Тогава всяка област и всяко племе е имало свой господар. Големите държави се създадоха после, като господарите на отделните племена бяха принудени да признаят преимуществото на един от своите сънародници. Тъй е било и в България. И в България отделните племена са воювали помежду си. Омуртаг, например, който господстваше на Дунав, подписа тридесетгодишен мир с император Михаил и даже му предложи услугите си против тракиеца Тома, който начело на тракийци и македонци се бе вдигнал срещу Михаил, защото не искал да спре преследването на светите икони. Сега пък начело на същите застава солунският Михаил. Двата български дяла не са следвали впрочем същата политика. Крум беше преселил едно време известен брой македонци отвъд Дунав. Тези македонци искали сега да се върнат в отечеството си, но потомъкът на Крум, Владимир, не е искал да ги пусне доброволно и оттук препирнята между македонците и българите на Дунав. И сега, както винаги, са описани предимно делата на македонците или илирийците, които пълнят страниците на българската история. Понеже Михаил владееше Солун още по времето на Теофил, легендата, че той е получил името си от сина му Михаил III, се вижда невероятна. Това се подсилва от факта, че съвременниците му, каквито са патриарх Фотий, Анастасий Библиотекарят, пък и архиепископ Теофилакт, са имали работа само с българския цар Михаил. Името Борис, както ще видим по-нататък, не са споменавали. Тук нека да споменем още, че подстратегът Лъв, който върна македонците в отечеството им и в Солун при българския цар Михаил, е бащата на Кирил и Методий. Този факт е много важен, защото от него се вижда, че Кирил и Методий са македонски българи, а не гърци. Че те, като родени в Солун, който се владееше от българина Михаил, са били хора на българския а не на гръцкия император, както твърдят някои, които не са проучвали тези работи. Българите, след като си взеха Дебелт и други български градове, се заловиха за културна дейност. За да се вдигне моралът на народа, е трябвало да се възста­нови западналата българска църква. Като казваме българска църква, разбираме църквата на тракоилирийците, църквата на Евсевий, Улфила и др. За дейността на Михаил в това отноше­ние архиепископ Теофилакт пише следното: Тимотей, Комазий, Етимазий, Евсевий и Теодор напуснаха Никея (след синода в 325 г.) и се върнаха в отечеството си в Солун. След това напус­наха и Солун и отидоха в Тибериупол, който се намираше на се­вер от Солун. Тимотей станал епископ на Тибериупол. Тези све­тни, които отдавна били умрели, се появили по времето на бъл­гарския цар Михаил на мястото, където били погребани и пра­вили чудеса. Щом това стигнало до ушите на българския цар Михаил, той заповядал да им се издигне храм в Брегалнишката епископия и там да се поставят мощите им. С тази работа бил натоварен благородният българин Таридина, Твърдина. За този божи храм бе определено отделно духовенство, което бе обуче­но да слави Бога (да служи винаги (само) на български). Много се казва в тук споменатото. От него се разбира, че Михаил е бил предимно македонски цар. Най-важното обаче, което ние научаваме от горните думи, е че Михаил е бил български патриот, който е искал да освобо­ди българите от гръцко влияние. За да повдигне духа на българ­ската народна църква, той събрал мощите на Тимотей, който е един от първите проповедници на християнството в Македония, както и тези на Евсевий и Теодор, които се считат за основате­ли на тракоилирийската, или българската църква. Понеже гър­ците са считали тези светни за еретици, фактът показва, че Ми­хаил поддържал тракийската църква и е стоял в опозиция към гръцката. Опозицията му се изразява и в това, че след като пос­трои храм на светите хора, считани от гърците за еретици, той нареди да се служи в него само на български, а не и на гръцки, както е ставало дотогава. Тъй като тази Михайлова дейност за­почва още от времето на император Теофил, тя опровергава ле­гендата, че Михаил до 865 г. е бил езичник, и че тогава са го покръстили императрица Теодора и синът й Михаил. Поради своята културна дейност на Брегалница той получи титлата цар. В едно старобългарско съобщение се казва, че същият цар (Михаил) бил построил църкви из българските земи „и на реце Брегалници и ту прием царство“. Храмът на Брегалница се построи от благородния българин Таридина, или Твърдина, който въведе в него българския език. В славянските легенди обаче този Твърдина се нарича Константин. Понеже славянското или българското твърдина на латинс­ки се казва констанция, името Твърдина е преведено на латин­ски като Константин. Че Твърдина е наречен Константин, се вижда и от Успение­то на св. Кирил, в което за иконоборския цариградски патриарх Йоан, когото Теодора замести с иконопочитателя Методий, се казва следното: „Беше тогава Цариградски патриарх Йоан, който бе въздиг­нал ерес, като хулеше светите икони, и затова биде свален от светия събор. При него дойде философът Константин, посрами и поправи злочестивата му ерес. Подир това отиде в Брегални­ца, където приобщи някои от славяните към християнството. Кръсти ги и ги приведе в православната вяра. Написа им и кни­ги на славянски език и пр.“ Тук Твърдина е наречен Философ Константин, защото Твърдина, по поръка на българския цар Михаил, не само че въ­веде българския (славянския) език като църковен език между жителите в долината на Брегалница, но построи и храм там, за да приведе брегалничани към християнството. Но понеже Твър­дина, когото ние отсега ще наричаме Константин, бе роден в Солун, който от сведующите се считаше за гръцки град, и поне­же той бе човек на цар Михаил, което име носеше и цариградс­кият император по онова време, несведующите тези факти ка­заха, че Константин е бил грък и е действал по подбудата на ца­риградския император. За да се засили започнатото дело, трябваше и да се намери нова азбука. Изнамерената от Улфила глаголица беше много трудна за изучаване. Почти всеки от нас е запознат с глаголица­та, обаче, освен филолозите, малцина са онези, които биха мог­ли да прочетат един глаголически текст. Тя е трудна за изучава­не и трудна за писане, затова не е могла да хване дълбок корен. Освен това тя се обяви от гърци и римляни още при появяване­то си за еретическо писмо. За да премахне тези неудобства и да сближи българското писмо с гръцкото и латинското, Констан­тин изнамери други писмена. По-точно той не изнамери много, а взе гръцките и латинските букви от онова време, като приба­ви към тях само белези за звуковете, които не се намират в гръцкия и латинския език. С тази азбука той написа разни богослужебни книги, еван­гелието обаче той не е превел; то е преведено от Улфила. Върху тази тема тук не можем да се простираме. Ще кажем само, че в далматинско Хърватско, което бе заето от готи, кои­то днес са хървати, и сега се употребява глаголицата като све­щено писмо: едно доказателство, че готите са писали с глаголи­ца, която се нарича и готица. Освен това трябва да кажем, че Улфила и неговите прибли­жени действаха предимно в Мизия и Скития, а Югозападна България слабо бе докосната от неговата дейност. А в малкото Житие на св. Климент се казва, че Климент бил заучил писмо­то, което Кирил преработил с помощта на Бога за тукашния (македонския) български диалект. От това се разбира, че преди Константин е имало и друго българско писмо, което се оказало негодно за македонския ди­алект, та Кирил го е преработил в друго. Твърде е вероятно, че Константин даде нова форма на Улфиловата азбука и затова, защото македонските и тракийските българи не са се намирали по онова време в единомислие с дунавските българи, които бя­ха приятели на гърците и с които македонците трябваше да во­юват, за да се върнат в отечеството си и да започнат онази кул­турна работа, която извършиха. Опозицията им против дунавс­ките българи ги накара да дадат и нова форма на Улфиловата азбука, която се използваше в земите покрай Дунав. Когато козарите (днешните украинци) и горнопанонците се научили за това, те се обърнали с молба до цар Михаил да им изпрати някой учен човек, който да направи и у тях същото. Цар Михаил им изпратил същия Константин Философ. Така се раз­пространи българското писмо и между другите скитски или славянски народи.

Успехът на защитата й обаче отсега е поставен под въпрос, защото в рецензията на дисертацията ѝ, на стр. 4 професор д.н. Кристоф Щюкелбергер критикува именно плагиатстването й, сигнализират от БОЕЦ. Парадоксът е в това, че тя говори за етика, а постъпката и е в пълен противовес с тази морална категория. Ето какво се казва в рецензията на професора: “ (…) Някои страници включват дословни текстове, дума-по-дума, без да се споменава препратката: например, стр.72е, в края на глава 2.3, една цяла страница на моя статия е взета буквално, без препратка към моята статия и без кавички за цитиране. По същия начин в глава 2.8 (стр. 89-92) значителна част е взета от моята статия за етиката на тайните служби, от книгата ми “Кибер-етика 4.0”, от стр. 427 до стр. 431. Книгата като цяло се споменава в библиографията, но статията не е в списъка. Тук не става дума за мен като автор, а изобщо за принципа на академичната честност. Като други примери за горните забележки могат да бъдат посочени липсата на цитати (текстове в кавички) и липсата на препратки, които трябва да бъдат коригирани! (…)” Това означава, че министърът на туризма – която е и заместник на премиера Бойко Борисов, Марияна Николова, безогледно е преписала чужд труд, и то не от кого да е, ами от рецензента си. https://narod.bg/2021/03/15/скандал-марияна-николова-лъсна-като/

ИЗ НОВОГО СПИСКА ГЕОГРАФИИ, ПРИПИСЫВАЕМОЙ МОИСЕЮ ХОРЕНСКОМУ Скифия. По старым спискам: Скифия, то-есть, Апахтарк, то же, что страна Турков, начинается от реки Этиля, простирается до горы Емаона (Imaus), и далее за ней тянется до страны Ченов. Гора же Емаон выше и длиннее всех гор. В Скифии живут 44 народа: Согды, Тухары, Ефталиты и другие народы с варварскими именами. В ней много гор, больших рек, пустынных равнин, а также жаркая и безводная область, а в ней огненное поле. Согды живут между Туркастаном и страной Арийцев. Они богаты, промышленны и занимаются торговлею. По новому списку: 34-я страна Азии — Скифия, начинается у реки Атль и простирается на юго-запад до горы Емаон, которою разделяется на две части: на Апахтарк и на Туркастан. К северу она граничит [32] с Неизвестной землей, с запада Сарматией у реки Атль, к югу Врканским морем, Арией и Индией у южного рукава горы Емаон. Далее идут горы Емода, которые отделяют Скифию от Индии. К востоку Скифия граничит страною Ченов. В Скифии обитают 43 народа, между которыми Ихтиофаги, Галактофаги, Херибаци (Rhibii), живущие в Хреав, стране, отнятой у них Берсами. Остальные народы носят такие варварские имена, что излишне перечислять их. Из них мы знаем только народ Бушхов, который в настоящее время живет в той стране. В Скифии есть горы, поля, пустынные и безводные пространства. В ней 5 стран, из которых назовем Согдиане, то-есть, Сагастан или Саке (следует на оборот: Согдиане и Сагастан или Саке (oi Sakai). В этих двух областях обитают до 15 народов богатых, промышленных, торговых, на пространстве между Туркастаном и Арийцами у горы Емаон, которая выше и длиннее всех гор, и имеет форму циркуля или армянской буквы люн, имеющей згиб с востока на юг (?). Один рукав этой горы тянется на запад на 1280 миль, другой на север на 1550 миль, а третий идет по направлению к Неизвестной стране. На 300 миль от локтя к северу на горе находится дорога и ночлег (каравансарай)? для идущих из Сагастана в страну Ченов (Serica) через каменную башню (turris lapidea) в Удивительной долине. Из пятнадцати народов один называется Масагеты, царица которых умертвила Кира; за тем народ Бхух; за ним на северо-западе народ торговых Холозмийцев, где в области Тур добывается Холозмийский камень (должно быть: Харазмийский, то-есть, лапис-лазули) и лучший сердолик. И еще другой народ (пропуск), и еще народ Тухары. Из 43 народов один называется Хептал (Ефталиты), другой Алхон (?), третий Валхан (?), названные так по городам, лежащим на великой реке, Думос. Из гор их вытекает еще до десяти рек.

ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ, ВАСИЛ ЛЕВСКИ (ДЯКОНЪТ) - ЧЕРТИ ИЗ ЖИВОТА МУ, 1883 Г. В качеството си на дякон, учител, певец, слуга и пр. Левски имал възможност да се запознае най-добре и с лицемерната набожност, под маската на която се криели най-големите кепазета. Ето защо той нямал никакво вземане-даване с божите работи и с оня свят. - Разправете ми най-напред: ходи ли тоя човек често на черкова и има ли намерение да посети Света гора? - питал той предварително, когато му обадели, че еди-кой желае да се запише за работник. - Кога ще да се освободим поне от гърците и нашите чорбаджии? - попитали го един път в събранието, частно, в хана на Червен Стояна в Пазарджик. - Когато захванете да ядете месо и през великите пости - отговорил той. Късно една вечер, когато пристигал той в Т. Пазарджик заедно с бай Ивана Арабаджията, срещнали на пътя няколко калугери на коне, които кръстосвали наоколо по проситба. Левски пламнал. Щом той видял тия отвън света хора, които ходели между простото население да го лъжат и заблуждават, наумил си минали години, когато и той ходел така и бил принуден да кисне в килийските развратни вертепи. - Безсрамници, харамоедци! Не ви е срам да крадете и лъжете в името на бога, да ходите да се храните от потта на народа, като че турските бюлюкбашии и заптии му са малко! - Да бъдете проклети во веки веков! Още повече че вие имате пълна възможност да извършите големи добрини! ... Така поздравил Левски някогашните свои во Христе братя, които не се обадили ни черно, ни бяло, а навели глави и заминали. Треперещият тон на Левски, неговият огнен поглед поразил манастирските бикове. Въобще той се е пазел твърде много, когато предлежало да се приеме за работник някой поп или калугер. http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=874%3Aim&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61&fbclid=IwAR3p_qrW7zR-cxYSACumGsPYCI4S8sFvzh5yDbMxqzfffNviZoOsgihU_pA

Как е извършвано „възстановяването“ на някои архитектурни забележителности в България Във в. Култура - Брой 20 (3034), 30 май 2014 бе публикувана статията „Изгубената автентичност“. В нея се прави следната ретроспекция: „През 2008 година директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров публикува програмна статия „Всеки град със своята крепост“. В нея той споделя една своя мечта: да бъдат възстановени до зъбер крепостите по българските земи, които сега са в силно руинирано състояние (по негови данни, у нас съществуват над 6000 крепости). Той уверява, че това е напълно възможно, тъй като Венецианската харта го позволява при обстоятелства от технологичен и естетически характер. В статията се предлага списък на близо 30 крепости, които могат да бъдат бързо възстановени с помощта на европейски и общински пари или чрез концесии, за да станат сигурен източник на доходи от културно-исторически туризъм. Никъде в статията не се посочва значението на автентичността на културното наследство. Днес, близо 6 години по-късно, можем да установим, че мечтата на директора на НИМ е на път да се сбъдне. Той самият всеотдайно се е посветил на тази кауза. В многобройни медийни изяви убеждава, че вдигането на паметници изцяло съответства на практиката в Европа и света, където вдигат на поразия хората. Доволен е, че вдигат вече и у нас. Възстановени са до зъбер: порта, кули и част от крепостната стена в Созопол, Пернишката крепост и Цари Мали Град, в момента се надгражда стената на Яйлата, готви се проект за възстановяване на крепостта на Небет тепе в Старинен Пловдив, предлага се да бъде възстановена крепостта в Старинен град Несебъри пр. Засега се очертават около 30 крепости за възстановяване. Финансирането на тази дейност се осъществява чрез европейска безвъзмездна помощ по линия на Оперативна програма Регионално развитие. По данни на Министерството на културата, през последните години в това направление са изразходвани над 80 млн. лв. (за сравнение, държавата осигурява ежегодно 500 хиляди лв. за опазване на цялото българско културно наследство).“ По нататък в статията се отбелязва: „40 години след приемането на Венецианската харта, ИКОМОС отново потвърждава валидността на нейните принципи. Няма основания да смятаме, че днес, 50 години след приемането на Хартата, тя е изгубила своето значение на професионален кодекс на научната реставрация. Доктрината за автентичността засяга в пълна степен и подхода към Световното наследство. Ръководството за приложение на Конвенцията за световното наследство (задължително за държавите, ратифицирали Конвенцията от 1972, между които и България) определя необходимия тест за автентичност и подчертава (вж. параграф 86), че що се отнася до автентичността, реконструкцията на археологически следи или на паметници, или на исторически квартали е оправдана при изключителни обстоятелства. Реконструкцията е приемлива само ако се основава на пълна и детайлна документация и ако в никакъв случай не е хипотетична.“ http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/22251 Днес Медиапул публикува статията „Как крепостната стена на Созопол се оказа незаконна“. Става дума за същата крепостна стена в Созопол, спомената в горната статия. В Медиапул се казва: „Част от крепостната стена на Созопол е незаконна и трябва да бъде съборена. Това е записано в решение на районния съд в Бургас. Става дума за участък от южната стена, построен чрез проект за реставрация и консервация преди повече от 10 години. Според съдебното решение зидът влиза в имота на жалбоподателя Иван Манолов и блокира гледката към морето. Самият той твърди, че е бил принуден да затвори ресторанта си, след като стената затворила имота му.“ По казуса са водени две дела. Съдът установява следното: "Вещото лице е констатирало и че на място няма видими следи от съществуващ старинен архитектурен паметник крепостна стена. Процесната е новоизградена – от нивото на крайбрежната алея, без да представлява възстановка на основи от такава от Античността или Средновековието, чрез надграждане. Със същата е затворена улицата, която осигурява достъп на имота на ищеца до крайбрежната алея, като му е отнет и изгледът към морето. Това от своя страна препятства ползването на собствеността попредназначение – като сезонно заведение". Съдът посочва: "Твърденията на ответната община, че крепостната стена е архитектурно-строителен паметник на културата и частичното премахване на строежа ще го увреди, се опровергават от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, видно от което е, че в случая се касае за изцяло нов строеж. Т. е. безспорно се установява твърдяното от ищеца в исковата молба неоснователно действие от страна на ответника – незаконно изграждане на процесната част от крепостната стена. Със същото несъмнено се смущава пълноценното ползване на собствения му имот по предназначение – за сезонно заведение. Като собственик той не е длъжен да го търпи и може да иска преустановяването му чрез премахване на съответната част от обекта". Стената пречела на собственика на имота и той иска да я премахне. И съдът приема, че собственикът е прав, защото стената не била архитектурно-строителен паметник. Интересно колко ли такива архитектурно-строителни паметници има днес в България, при които обаче няма собственик, който да оспори видът им? https://www.mediapool.bg/kak-krepostnata-stena-na-sozopol-se-okaza-nezakonna-news319119.html

Тангризмът е сравнително късна религия. Вижда се и от съчинението на Ибн Фадлан, което е от началото на 10 в. По това време огузите са почитали бог Тенгри, но не се отбелязва това да са правили българите. Може и арабският пътешественик да не е попаднал на случка при тях, в която е замесено името на Тенгри. Но все пак около българите е имало племена, които са го почитали. Фадлан обаче, прави разлика между тюрки, каквито са огузите, и българите, които определя като сакалиба. Каквото и да означава това, българите не са определени като тюрки. Става дума за волжките българи. Името на тюркския бог е фиксирано писмено за първи път в Орхонските надписи, които се приемат, че са от 8 век. При това богът не се е казвал Тангра (т. е. не е завършвал на „гра“), а Тенгри. Като не се знае кога точно, преминавайки от китайски език в протюркски език (?) името му е станало от Cheng-li на Teŋri. Последното твърдение подхранва впечатлението ми, че най-големите изненади в историята се раждат на лингвистична основа. Сведенията за Тенгри научих с помощта на Гугъл от английската статия в Уикипедия, в която обясняват: The oldest form of the name is recorded in Chinese annals from the 4th century BC, describing the beliefs of the Xiongnu. It takes the form 撑犁/Cheng-li, which is hypothesized to be a Chinese transcription of Tängri. (The Proto-Turkic form of the word has been reconstructed as *Teŋri or *Taŋrɨ.) Alternatively, a reconstructed Altaic etymology from *T`aŋgiri ("oath" or "god") would emphasize the god's divinity rather than his domain over the sky. The Turkic form, Tengri, is attested in the 8th century Orkhon inscriptions as the Old Turkic form 𐱅𐰭𐰼𐰃‎ Teŋri. In modern Turkish, the derived word "Tanrı" is used as the generic word for "god", or for the Abrahamic God, and is used today by Turkish people to refer to any god. The supreme deity of the traditional religion of the Chuvash is Tură.[4]. https://en.wikipedia.org/wiki/Tengri На практика най-ранното сведение за съществуването на Тангра, като Тенгри, е от 8 ми век. Нашето изглежда е второто такова. Можем де се опитаме да се похвалим с този факт, но е хубаво да се премислят фактите относно битуването на Тангра по българските земи. Теофилакт Охридски доста е пофантазирал относно съдбата на Омуртаг и неговите синове, но вероятно, точно е отразил светогледа на българите. Написал е, че българите са почитали Слънцето, Луната (Месеца) и другите звезди. Вярно, че те също се намират на небето, но все пак става дума за отделни божества.

В по-общ смисъл хуни се използва за всички конни номадски и полуномадски народи, обитавали източна Европа и централна Азия от края на 1 век до средата на 5 век. Връзката между тези групи не е точно установена. https://bg.wikipedia.org/wiki/Хуни Бог Тангра и знака IYI се свързват с огузите. За Тангра Ибн Фадлан пише: "Напуснахме Ал-Джурджания един понеделник. Беше изминала втората нощ от месец зи-л-киада от 309 година [1]. Спряхме в Рабат, наричан още Замджан или Баб ат-тюрк [Вратата на тюрките]. На другия ден тръгнахме. Спряхме в дом, познат под името "Джайт" [2]. Заваля и сняг. Камилите вървяха едвам-едвам, краката им бяха затънали до коленете, затова се установихме за 2 дни. След това се устремихме към нашата цел - страната на тюрките, не спирайки се пред нищо... ... Подир това наново се отправихме в път, така вървяхме всяка полунощ, та чак до залез-слънце или до пладне. Яздехме бързо, напрягайки всичките си сили. След това спирахме, Като минаха 15 дни, стигнахме до огромна планина и множество камъни. От нея извираха изобилни ручеи. Те прорязваха снагата на планината надлъж и нашир. Когато успяхме да ги преминем, се озовахме при племето на тюрките, известни още с името Ал-Гузия. Те са чергари, жилищата им са дървени или плъстени - рядко се заседяват. Постоянно пътуват. Домовете им са разхвърляни тук и там, в зависимост от това, къде ще успеят да подвият крак. Положението им е окаяно, достойно за съжаление. Могат да се оприличат единствено с лутащи се магарета, непочитащи ни най-малко Аллаха, не се допитват въобще до разума си, тях нищо не може да ги респектира, но се отнасят с най-голямо уважение към възрастните, дори ги наричат "стопанин и глава на семейството"... Чувал съм ги да говорят помежду си: "Няма друг бог освен Аллаха и Мохамед е негов пророк", стараейки се с тези думи да се приближат до мюсюлманите, минаващи пътьом по техните земи, но невярващи в съдържанието на словата, изказани от тях. А случи ли се с някого несправедливост и сполети ли го неприятност, вдига главата си към небето и от устата му се изтръгват неистови писъци, от които може да се разбере само "Бир Тенгри" или "Бир Тенкри" [1], което на тюркски означава "Аллах е един". Всеизвестно е, че на тюркски с "бир" се маркира числителното "един", а с "тенгри, тенкри"- "Аллах". https://sites.google.com/site/hazarskijinformograf/home/hazarskaa-biblioteka/a-bibliografia-na-sajte/ibn-fadlan-ptesestvie-do-volzska-blgaria-10-2004 Огузите са били съседи на волжките българи. „Знакът на Тангра“ пък, е тамга на тюркското огузко племе „кайъ“. https://bg.wikipedia.org/wiki/Кайъ Това, че се отрича тюркската теория, не означава, че тя трябва веднага да се замести с иранска. Последната трябва да се докаже. А засега съществуват само голословни твърдения, базиращи се на лингвистична основа. Ако обаче, стъпим именно на тази основа, то най-вярното заключение ще бъде, че българите са били славяноезични. Но и това трябва да се докаже от други източници. Ето например, обичай във Волжка България, както и храни и напитки, които се свързват със славяните: "Когато наближихме царя на сакалибите (волжките българи) на разстояние 2 дни и една нош път, той изпрати да ни посрещнат негови васали заедно с децата и братята им. Те ни посрещнаха, носейки хляб, месо и просо и тръгнаха с нас.“ „"Всеки, който се жени и устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя си дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, вино, пшеница..." Проблемът е, че българите във Волжка България през 10 в. вече са усвоили и обичаи от съседите си. Може би и за това са ги приемали за сакалиба. А за бита на българите от Приазовието не знаем нищо.

Интригата при престоящиге избори е дали ГЕРБ ще спечели най-много гласове и ще има най-много депутати. Тогава ще получи правото първи да състави кабинет. Със сигурност поне две от другите партии, които влязат също в парламента, веднага ще им станат коалиционни партньори. Може и да не го обявят явно, но ще поддържат ГЕРБ. Ще има и депутати, които ще се обявят за независими... В момента ГЕРБ има 94 народни представители, а Обединените патриоти 21. Значи общо 115. Нямат мнозинство, ама управляват. И приемат закони с мнозинство от 61 депутата.

В коя по-ранна публикация е ставало дума за това. Нали още отначало обясних, че при съставяне на правителство няма изискване партията или партиите, които го съставят да имат мнозинство в парламента. Може да се състави правителство на малцинството. "Правителство на малцинството е термин, обозначаващ правителство при многопартийна парламентарна система на управление, чиито съставящи го партии не разполагат с абсолютното мнозинство от местата в парламента. Недостатък на дадената система е възможността за честото внасяне на вот на недоверие срещу правителството. Такава ситуация се преодолява с образуването на коалиционно правителство." 5.2Правителство на малцинството

Аз в момента се занимавам с други въпроси от историята, по-близки до съвременността. И трябва да си припомням какво съм писал преди години, което ме разсейва. Но едва сега, препрочитайки Калайдович и Иловайски ми стана ясно, откъде точно идва наименованието "кирилица". Вече съм писал за това, но беше предположение, сега видях и доказателствата. В Уикипедия е отбелязано: "Традиционно кирилицата е приписвана на Климент Охридски, а името ѝ – в чест на св. Кирил – Константин Философ, на когото Климент Охридски е ученик.“ https://bg.wikipedia.org/wiki/Кирилица Но от бележката на Калайдович към "О писменех" съвсем ясно се вижда, че и през 19 век се е приемало, че тази азбука е съставена от Константин Философ-Кирил. Тази бележка потвърждава извода ми, че иконите и стенописите, на които братята държат буквите А, Б, В и пр., са инспирирани именно от съчинението, чийто автор се е назовал Черноризец Храбър.

Измислиците на византийските автори не водят до заключението, че те са покръстили българите. Патриарх Фотий в едно свое писмо е написал, че „българите по чуден начин приели християнската вяра“. Т. е. и той не е знаел как са били покръстени първите българи. За жалост не си прочел и тази моя статия, за да разбереш как, от кого точно и кога са покръстени българите. Тъй като статията ми вероятно ще засили желанието ти, да продължиш да приемаш Йоан Екзарх като римски мисионер, написал «За буквите», ще те посъветвам да не бързаш да пишеш нещо, докато не прочетеш достатъчно материал по въпроса. И да се убедиш, че «За буквите» не може да се определи за съчинено през 9-10 в. Изложеното е исторически недостоверно. Причината е, че е писано няколко века след мисията на Кирил и Методий в Моравия. Недей да намесваш Йоан Екзарх в грешното твърдение от 14 в. (от тогава е най-ранния текст на съчинението), че Кирил е автор на кирилицата. Тя затова погрешно е наречена кирилица. «Можно ли предположить, что и глаголица есть также изобретение какого-либо лица?», се чуди авторът на долната статия, публикувана през 1890 г. Тогава се е считало, че Константин- Кирил е автор на кирилицата и не са знаели как се е появила глаголицата. Днес обаче, официално се приема, че Кирил е изобретил глаголицата, а кирилицата за първи път се появява в България. Последното се приема, но според мен не е доказано. Иловайский. Вопрос об изобретении славянских письмен. - Недостоверное сказание Храбра. Что в житиях Константина и Мефодия обозначается еще неопределенными выражениями, допускающими разнообразные толкования, то в более позднем произведении, именно в Сказании черноризца Храбра о письменах Славянских, облекается в более определенные формы. Последнее уже прямо приписывает Константину и Мефодию изобретение славянских письмен и переводов Священного Писания на славянский язык. Но в хронологическом отношении между житиями и Храбром существует непримиримое разногласие. По смыслу житий, изобретение письмен предпринято было только вследствие посольства Моравских князей, то есть в 862 году; этот год принимают и наиболее известные слависты, например Шафарик и Бодянский. (См. доказательства, собранные в книге последнего: О времени происхождения Славянских письмен.) Но Храбр приводит самый год изобретения, именно 855-й, и этого года держались некоторые другие слависты (например, Добровский и Гильфердинг). Но если принять последнюю хронологию, то уничтожится сам повод изобретения, приводимый житием, то есть предстоявшая миссия в землю Моравских Славян, так как в 855 году еще не было о ней речи. Притом, по замечанию г. Бодянского, Храбр говорит, что письмена были изобретены во времена Михаила царя Болгарского, Растица князя Моравского и Коцела Блатенского, - между тем как Коцел наследовал своему отцу в княжестве Блатенском только в 861 году. Г. Бодянский указывает и другие обстоятельства, противоречащие 855 году, как времени изобретения письмен. Кто был черноризец Храбр, когда и где писал свое сказание, до сих пор остается неизвестным. Его относят обыкновенно к X веку и даже считают современником царя Симеона, преимущественно на основании следующего выражения: "суть бо еще живи, иже суть видели их", то есть живы те, которые видели Константина и Мефодия. Но это выражение встречается только в одном списке сказания (в библиотеке Московской Духовной академии) и потому дает повод к некоторым сомнениям, то есть не есть ли это позднейшая вставка? А также: действительно ли под словом их надобно подразумевать Кирилла и Мефодия? Далее, мы не имеем списков этого сказания ранее второй половины XIV века; по смыслу же сказания совсем не видно, чтобы сочинитель по времени жил очень близко к Солунским братьям. По нашему мнению, исследователи недостаточно обращали внимания на полемический характер Храброва сказания. Оно, очевидно, было написано с целью защитить уже сложившееся представление о Солунских братьях, как изобретателях письмен, от тех скептиков, которые не согласны были с этим представлением. Например, он указывает на людей, утверждавших, что Константин и Мефодий не хорошо устроили письмена, так как они все еще продолжают устраиваться. А в конце сказания, обозначая время изобретения письмен, сочинитель прибавляет: "суть же и ини ответи, яже и инде речем", то есть существуют и другие ответы или мнения об этом предмете; но о них поговорим в другом месте. Следовательно, во времена Храбра были разные мнения о времени изобретения. Все это указывает, что он совсем не жил так близко к эпохе Кирилла и Мефодия, как то казалось. Мы полагаем, что сказание Храбра едва ли было написано ранее XI века, а следовательно, едва ли ранее того времени, когда деятельность Солунских братьев и происхождение славянских письмен уже сделались достоянием легенды. Храбр недаром намекает в своем сочинении, что были и другие мнения; и действительно, если сравнить между собой все известные нам источники, относящиеся к деятельности Кирилла и Мефодия, то мы найдем значительные разноречия. Наибольшую цену для нас имеют, конечно, источники, современные Солунским братьям, именно латинские свидетельства папы Иоанна VIII и Зальцбургского анонима. Иоанн VIII в письме своем 880 года к Моравскому князю Святополку говорит, между прочим, следующее: "По справедливости хвалим письмена славянские, открытые неким философом Константином, по которым воздается должное славословие Господу" (Litteras denique sclavonicas a Conslantino quodam philosophic repertas, quibus Deo laudes debilae resonent, jure laudamus). А Зальцбургский аноним в своей записке об обращении Баварцев и Хорутан, составленной около 873 года, между прочим, выражается так: "Пока не появился какой-то Грек, именем Мефодий, со вновь изобретенными славянскими письменами" (noviter inventis sclavinicis litteris; см. соч. Бодянского). Что же можно извлечь из этих свидетельств? Главным образом то, что латинское духовенство того времени считало славянские письмена недавно открытыми или изобретенными. Это открытие, судя по словам Иоанна VIII, приписывалось Константину; Зальцбургский аноним не назвал изобретателя, а заметил только, что Мефодий и принес в Моравию эти вновь изобретенные письмена. Мы не находим здесь ясного отчетливого представления о самом открытии или изобретении; несомненно только одно, что письменность эта была новостью, принесенной в Моравию Кириллом и Мефодием. Отсюда вытекает вопрос: в какой степени Кирилл и Мефодий могут быть названы изобретателями этих письмен? Чтобы разъяснить сколько-нибудь подобный вопрос, мы все-таки возвращаемся к их Паннонским житиям, в основание которых легли достоверные факты, но впоследствии затемненные или запутанные некоторыми легендарными примесями. ... Сам Храбр говорит, что Славяне уже употребляли греческие и латинские письмена, но только с затруднениями, которые, конечно, происходили главным образом от недостатков знаков, способных выразить звуки шипящие и свистящие, почти чуждые классическим языкам. Основание нашего алфавита или большинство букв чисто греческое, и древний славянский устав в этом отношении немного отличается от устава греческого VI-VII веков. Следовательно, тут не было никакого изобретения, а прямое заимствование. Это заимствование, мы думаем, возникло преимущественно там, где Восточно-Славянский мир соприкасался с Греческим и находился с ним в деятельных сношениях, то есть на берегах Черного моря, в греко-скифских епархиях Херсона и Боспора. Впрочем, относительно прямого перехода 24 греческих букв в славянский алфавит теперь почти никто не сомневается; вопрос заключается собственно в 12 или 14 знаках для передачи звуков носовых, шипящих и свистящих и так называемых полугласных. Откуда они взялись, и можно ли изобретение их приписывать Солунским братьям? Мы думаем, что и эти буквы уже существовали, и что они не были сочинены или взяты Константином из других восточных алфавитов. Что подобные буквы существовали, доказательством тому служит другой славянский алфавит, известный под именем глаголицы. Там есть также шипящие и свистящие буквы, но при этом почти весь алфавит своим начертанием не похож на греческий. Можно ли предположить, что и глаголица есть также изобретение какого-либо лица? (Дмитрий Иловайский. Начало Руси. 1 Том. / М. "АиФ", "Олимп". 2002г. (по изданию 1890г.) Болгаре и Русь на Азовском море. Журнал Министерства народного просвещения, февраль 1875) П. С. Подчертаното ясно показва, че в "За буквите" се визира кирилицата.

История славяноболгарская: По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовали много народи с това име; по-късно във времето на цар Теодосий разбрали и ги наричали болгари и воргари, защото гърците нямат буквата „б“, но пишат „в“ вместо „б“ и казват воргари, а не болгари. Няма готи, няма хуни, няма татари – всички са българи. И Италия е пълна с българи. Това като шега. Сериозното в писаното от Пасий Хилендарски е прозрението, че гърците не са били добре запознати с етническите характеристики на народите, които са живеели далеч от тях.

По едно време уж се уточнихте, че спорите за произхода на българите, които са дошли отсам Дунав. Т. е. става дума за Аспаруховите българи. Публикува Понеделник в 17:58 Сега виждам, че спорите имало ли е слявяни в България. Т. е. спорите за населението на Дунавска България. Преди време академик Гълъбов направи генетично изследване. Сам той го описа така: „Резултатите са много интересни и ние стигнахме до тях след тригодишно изследване, което е първото мащабно проучване у нас. То се проведе на два етапа – изследвахме кръвните проби на 1000 българи, а след това бяха взети проби от гробове от тракийския период в нашата история и Първото българско царство. По мащаб това изследване е на трето място в света, след проучването на Шотландия и Италия. Използва се митохондриалната ДНК, която предава наследството от майката на децата. Това проучване направихме в резултат на сътрудничество с водещи наши специалисти и на първо място – проф. Драга Тончева с екип от катедрата по медицинска генетика при Медицинския университет в София. Участва и антропологът проф. Йордан Йорданов, член-кор. на БАН, който взе материал от антропологичния музей и на база на митохондриалната ДНК на зъбната пулпа от тракийско време е от 8-12 век на България, достигнахме до някои интересни твърдения. При събиране на кръвните проби голямо съдействие ни оказа ген. Стоян Тонев, началникът на Военномедицинската академия. Това е къртовски труд, а данните са събирани по най-съвременна методика и анализ. Освен това в проекта се включиха и италиански учени от университета в Павия, където работи световноизвестният генетик проф. Торони и колежката му проф. Орнела Семино. Искам да подчертая, че сме изследвали само българи и българомохамедани, няма турци, цигани, арменци, евреи и други етноси, които живеят в страната. Изследванията показаха, че българската популация у нас е най-близо до населението на Северна Гърция, Северна и Средна Италия и това е свързано с общите ни тракийски корени. Иначе няма сериозна разлика в профила на хората в цяла България. Леко встрани сме от някои славянски народи и сме “особени славяни”. Хем сме близо до тях, хем сме встрани, това е положението.“ https://www.dnesbg.com/obshtestvo/akademik-angel-galabov-vgenetitchno-balgarite-nay-mnogo-si-prilitchat-s-naselenieto-na-severna-gartsiya-i-italiyav.html Заключението на генетиците е: българската популация у нас е най-близо до населението на Северна Гърция, Северна и Средна Италия. Не са тракийските корени, както мисли Гълъбов. Траките не са живели в Италия. Значи трябва да се види кой етнос, посочен в историческите сведения, сродява населението на България, Северна Гърция, Северна и Средна Италия.

Недей да разтягаш локуми за Йоан Екзарх, какво е писал и кой какво е писал за него. Темата е за О писменех. Това което съм написал, съм го взел от както ти сам определи - "т.нар. "официална версия" и за покръстването, и за сътворяването на словенското писмо" и за неизвестния Черноризец Храбър, припознаван като цар Симеон и пр. Какво ли не е писано за него и съчинението. Не се занимавай с Гербов, не съм специалист по средновековна българска литература. Обори официалната версия и си защитавай "алтернативната версия".

"Трапезица била военна крепост още по времето на византийската власт. Крепостта служела за военна цитадела дори при царуването на Иван Асен Втори през първата половина на XIII век. През втората половина на века, т.е. в края на управлението на Константин Асен и най-вече след гражданската война, Трапезица постепенно загубила функциите си на укрепително съоръжение. По това време там се настанило цивилно население от столицата. В края на XIV век хълмът бил изоставен, а около крепостните стени се оформил голям некропол. След падането на града под турско робство населението на Търново е било изселено, а Трапезица се превръща в градски некропол. Това показват проучванията на археолога доц. д-р Константин Дочев, който вече втора година разкрива участък около новооткритата трета порта на Южната крепостна стена на историческия хълм. Директорът на търновския филиал на Националния археологически институт с музей при БАН изследва хронологията на изграждането на укрепителното съоръжение на Трапезица. Доц. Дочев разполага с неопровержими доказателства, че крепостната стена е построена през втората половина на XII век по времето на ромейския император Мануил I Комнин. В една от нишите на новата порта през м.г. той откри колективна находка от 30 корубести монети. 20 от тях са сечени по времето на Мануил I Комнин от 1143 до 1180 г., две са на Андроник I Комнин, който управлява до 1183 г. и 8 монети на Исак II Ангел. Това показва, че стената вече е била построена през 1187-1190 г., твърди археологът." https://www.skyscrapercity.com/threads/archaeology-Археология.381235/page-48#post-64881889 По време на въстанието на Асен и Петър на Трапезица са се разпореждали византийците. Няма как там да е имало български дворци.

Снощи в бързината, пък и съобщението на Атом се появи, докато пишех своето, не съм обърнал внимание, че въпросът не е към мен. Днес видях, че съм сбъркал. затова ще посоча статията, която ми разкри на какво набляга Petrovich. http://www.slovo.bg/old/litforum/121/tkrastan.htm

Тук конкретно защитавам тезата, че "О писменех" не е съчинение на Йоан Екзарх.

В ръкописния сборник МДА 145 има три ръкописа, писани от различни хора. Първият е Шестоднев. Вторият е озаглавен „Сказание Йоана Екзарха“ На обратната страна на заглавния лист е дадено пояснение: „Преподобнаго Черноризца и прозвитера Йоанна Дамаскынска: Слово о правой вере яко неиследимо божество.“ Прието е това съчинение да се нарича Небеса. Обаче преписът тук е без Пролог? Третият ръкопис (всъщност сбор от ръкописи) започва със заглавката „Сия книга Йоанна Прозвитера Екзарха Блъгарскаго преложеными с греческа в словенскый язык. Пролог“. След като свърши пролога, който е от Небеса, следват текстове, които са в последователност и носят заглавия, както ги е упоменал Калайдович в неговата книга с. 20-21. Първо е описал 48-те глави на Небеса, след което е написал: Вжда се, че допълнителният опис на Калайдович не включва Пролога, не включва и „О писменех“. С други думи третият ръкопис е някаква свободна компилация от текстове. Това едно. Като приемем, че Прологът е неотменима част от въпросната компилация, ще трябва да приемем също, че авторът на „О писменах“ е грък. В заглавката е отбелязано, че става дума за преводи от гръцки на славянски. Руските преписвачи са си сглобявали преведени текстове в различно съчетание. Калайдович явно визира последните глави, като неразделна част от текст на Небеса, но в МДА 145 те са преписвани отделно. Като е добано и "О писменах". Йоан Екзарх се е изявявал като преводач. "О писменах" е трактат, за който трябват и филолгически познания, особено за историята на гръцките букви.

Босненският «Крум» е с монограма на Петър, който се приписва, че е на Аспарух. https://news.bg/culture/dariha-na-nim-orela-na-han-asparuh.html https://bg.wikipedia.org/wiki/Файл:Monogram_on_the_silver_eagle_from_the_Voznesenka_treasure.png

Какво разбираш под обикновен човек? Министър-председателят непрекъснато се хвали калко пари бил раздал. Тези, на които е раздал – държавни служители, пенсионери, строители на пътища, задават се и пари за тези дето санират – посочените би трябвало да не изпитат някакви трудности. До изборите нещата още ще се крепят. Ще фалират някои фирми или ще минат в друг бранш. Проблемът ще дойде, когато ще се осъзнае, че взетите заеми ще трябва да се връщат. От къде ще се печели, за да се съберат тези пари? Те няма как да дойдат от пенсионерите, държавните служители, строителите на пътища и тези дето санират. Спомняте ли си как беше закъсала Гърция преди няколко години?

„Небеса“ на Йоан Екзарх съдържа 48 глави. http://macedonia.kroraina.com/zv/zv5_1.html Няма сведения някоя от тях да е „О писменех“. Става дума за превод на текст от Йоан Дамаскин.