К.ГЕРБОВ

Да разбирам ли, Иванко, че според тебе на балчишкия кръст пише: „Благословен си, Христе боже наш, ти който се нахендри”? Думите са от евангелието, Иванко. Не си първият, който чете евангелието от позицията на дявола. Извинявай, ама нямам време за майтапи. И аз съм атеист, ама чак така да кощунствам с религията не си позволявам.

Разчитането на монограмите на Балчишкия кръст е перфектно! Друго си е когато вземе отношение човек запознат със семантиката на този тип кръстове. Аз самият виждах противоречие в присъствието на кръста на името на Мирчо, защото изображението на герба на Влашко е във форма, която вече е отработена в този вид по-късно. При Константин Бранковяну, например, се вижда нещо подобно. А той е чак в 1689 - 1714. Може и гербът да е по-ранен, но някой трябва специално да се е занимавал с румънската хералдика. Моята задача беше да обърна внимание, че кръстът е румънски и с него да се занимават хора специалисти. Все пак за последните два реда никой не е предложил нещо убедително - дори и аз. Колкото до съчетанието: отгоре текст на старославянски, отдолу на влашки. Ами отгоре текстовете са църковни. На Балчишкия кръст имаме текст от църковен тропар, монограмите са на евангелисти и т. н. А богослужението в Румъния до средата на 19 в. май, е било на старославянски. Ходжите в България и до сега си пеят на арабски защото това, което пеят, го няма преведено.

По повод на 130-та годишнина от Учредителното събрание и приемането на Търновската конституция в Народното събрание беше пуснато в употреба пощенско-филателно издание на тема „130 години възстановена българска държавност”. То се състои от блок с две пощенски марки (ил. 1), илюстрован плик и специален пощенски печат. Както съобщават в сайта на парламента, първодневният печат на изданието е поставен лично от председателят на Народното събрание Георги Пирински на церемония в Клуба на народния представител. В сайта има и снимка, на която председателят Георги Пирински показва поставения от него печат (ил. 2). До него е председателят на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС) Пламен Вачков, който бил казал: „За нас е чест, че пускаме филателното издание в най-престижната сграда на държавата в присъствието на депутати и членове на правителството”. Случилото се всъщност е гаф - споменатите депутати и членове на правителство въобще не са разбрали, че Г. Пирински официално е сложил печат върху герб, около който през 1998 г. се разгоря шумен скандал между Георги Чапкънов и скулптора на „Бояна филм” Руси Дундаков. Тогава се оказа, че Георги Чапкънов е изработил пластичен герб на България, който да бъде поставен в Народното събрание (ил. 3), и който герб не съответства на черно-бялото и цветното графични изображения , отпечатани в „Държавен вестник” бр. 62 от 5.08.1997 г., като приложения към публикувания там Закон за герб на Република България (ил. 4). Различията са на много места. Например, на герба в Държавен вестник лъвът върху щита няма кичури непосредствено над извитата част на опашката, кичурите на опашките на лъвовете-щитодържатели са два, на долните им лапи са три, а гривите им стигат почти до опашката. В герба на Чапкънов лъвът в щита има три допълнителни кичура, щитодържателите имат един кичур в повече на опашката и един по-малко на краката, гривата на лъвовете-щитодържатели е по-къса. Различия има и в короните, горната част на щита, разположението на желъдите (ил. 5). Най-добре се виждат различията във фалшивия герб спрямо официалния му вид, отпечатан в Държавен вестник, на цветните им варианти. Изображението на фалшивия герб по някакъв начин е попаднало в няколко интернет-сайта (най-малко са четири), без поставилите го там да са разбрали, че рисунката не съответства на законоприетата. Даже на две места този герб е показан заедно с текста на Закона за държавния герб на Република България от 1997 г., цитира се Държавния вестник и се създава впечатление, че фалшивото изображение е взето от там. В пресата не се появи снимка как Г. Чапкънов сваля своя герб от залата на Народното събрание, но сега там има друг пластичен герб, съобразен с Държавен вестник. Вижда се, че и в Президентството е така (ил.6). Учудващо е, че издателите на филателния блок „130 години възстановена българска държавност”, които в началото на март бяха уведомени за допусната грешка в проекта на едната марка, не си мръднаха пръста да я поправят. През януари министър Николай Василев се закани, че ще въведе ред в хаоса с държавните символи. Е, стигна се до там, шефът на парламента да пуска в употреба марка с фалшив български герб. Едва ли някой ще поеме прословутата „политическа отговорност”. А друга естествено едва ли ще има. Поне да бъде изтеглен въпросният блок от употреба. Резил е все пак.

Едно от постиженията на демокрацията е, че почнахме да честваме историческите дати по преценка на отбелязващите ги. Например, денят на обесването на Васил Левски се отбеляза във Велико Търново на 18 февруари, докато в останалата част на страната това стана на 19 февруари. Чакаме търновци да отбележат и смъртта на Христо Ботев на 1 юни. Дали ще пуснат и сирените? Трифон Зарезан отдавна си го честваме и по стар и по нов стил, а е редно и учениците да вземат пример и да празнуват освен 24, но и 11 май. Тя и държавата си прави, каквото си иска. Отбелязва дните на Съединението и Независимостта по стар стил - на 6 и 22 септември, но Освобождението на България си е по нов стил, на 3 март. В разстояние на няма две седмици отново сме свидетели на поредното разделение на „стари” и „нови”. Столичният съвет реши, че 130 годишнината на обявяването на София за столица - 22 февруари 1879 г., ще бъде отбелязан по нов стил на 3 април. Той така се отбелязваше и по времето на тоталитаризма. Всъщност празниците, които отбелязвахме по календарите на Партиздат и Работническо дело, и сега си ги празнуваме на същите дати. А те са изведени по правилото: историческата дати плюс 12 дена за събитията от ХІХ в., и плюс 13 дена за събитията от ХХ в. до края на март 1916 г. Докато новообявените празници вече си ги честваме на историческите дати. Независимостта и Съединението ги нямаше в споменатия календар и ето, реши се те да се честват на самите дати. Датата на подписването на Търновската конституция я нямаше в официалния календар на НР България, защото конституцията беше царска. И сега, когато вече се чества този ден, Народното събрание за разлика от Столичния съвет, реши да си го чества по стар стил. Така днес Народното събрание отбелязва денят 16 април 1879 г., когато в Търново е подписана конституцията на Българското княжество. Интересно търновци и те ли честват този ден днес или ще сторят това след 12 дена? Няма ли историческата общност да излезе с единно мнение, кога да се честват историческите дати и да се възстанови старата практика, в началото на годината да се издава календар по дати за цялата година, в която за всеки ден да се отбелязва най-важното събитие, особено ако се навършва кръгла годишнина? Не ли редно БАН да поеме инициативата за такъв календар, и той да бъде издаван официално със съдействието на Народното събрание, Президентството и т. н.?

СЪДЪРЖАНИЕ Раждането на идеята Изработването на топовете Първото топче гръмнало в Петрич Батареята на Зли дол при каменна Клисура останала безмълвна Дървени топове срещу оръдия Круп при Панагюрище И в Батак гърмял въстанически топ Най-добре дървената артилерия била организирана в Брацигово Топчета и в І революционен окръг в Ново село (Априлци) Краят на черешовата артилерия на априлци Използвана литература Бележки Чети и гледай в прикачения файл: Черешовата артилерия на Априлското въстание.pdf (изтегля се след регистрация)

Дневници на Първото учредително н. събрание в Търново по изработването на Българската конституция. С. 1890.

Благодаря за информацията! Тази снимка я кръстих: „Братовчедът от Кайро ми е на гости”. Дали обаче на снимката не е братовчедката?

Преди около месец при езерото в Южния парк, покрай което минавам всяка сутрин, се появи екзотична двойка пернати. Иначе езерото (това е едно от дванайсетината, които са в Южния парк) се обитава от полудиви патици, които не си правят труда през зимата да си ходят на юг, а се пръскат по рекичката, която минава през парка. На другия ден шарените птици ги нямаше, но след три дена се появиха пак и така идват-отлитат. Не знам каква им е породата, откъде идват и къде отиват. Първия път си помислих, че може би са дошли или от север или от юг, от място, където им е станало студено. Птиците обаче се държат много благородно. Идват почти до тебе, когато им подхвърляш хляб, не гонят местните патета, ако те първи се затекат към къшея. (Тукашните патици, когато са гладни, излизат на брега, при тебе, ако им хвърляш хляб). Затова си помислих, че гостите вероятно прелитат от Зоологическата градина. Не съм ходил скоро там, не знам има ли такава порода в зоопарка. Също си помислих, че когато ги няма, вероятно прелитат до друго езеро в парка или може би до някой по-голям водоем. Интересно ми е да знам биографията на моите нови познайници.

В началото на новооткрития и широко рекламиран сайт kingsimeon.bg може да се прочете: „Царят поздрави екипа, създал интернет-страницата, като изтъкна, че по този начин се дава възможност всеки сам да чете информация за историята на неговото семейство и да си състави мнение, без да се влияе в тиражираните митове през последните години.” Както често става, изглежда царедворците обаче са подвели величеството. Понеже не видях там място за мнение, пиша бележките си тук. Който се интересува, вероятно ще открие написаното навреме, докато още не е тръгнала да се разпространява неистината. Защото нали е ясно, че на мястото на старите митове не бива да си съставяме нови, колкото и дребни наглед да изглеждат те. Пък и в случая става дума не за частната история на бившия цар Симеон ІІ, а за историята на Третото българско царство. В раздела „Гербове и вензели” на сайта „Цар Симеон” , има пет герба, но пояснение за принадлежността им се дава само за два: за единия герб се сочи, че е личен на Н. В. цар Симеон ІІ, а за другия пък погрешно пише, че бил на Орлеанската династия. В раздела „История”, който всъщност е за историята на родовете, от които произхожда Симеон ІІ, също има гербове. Пиарите на царя, дето са направили сайта, добре са решили най-отгоре на дадената родова справка да сложат и съответния родов герб. (Справки има за Сакс-Кобург-Готската, Орлеанската, Бурбон-Пармската и Савойската династии). Проявена е обаче вопиюща некомпетентност относно гербовете на Орлеанската и Бурбон-Пармската династии. Не са сложени тези гербове, които трябва. От което се създава впечатлението, че Симеон или не е разглеждал сайта си, или не познава добре символите на прадедите си. За Орлеанската династия е сложен гербът, който го има и в „Гербове и вензели”, но той не е на Орлеаните, а на Бурбон-Пармската династия. Като герб на Бурбон-Пармската династия пък е показан чисто бурбонски герб. Абсолютно същото изображение в Уикипедия се води като герб на френските крале (виж например статията „Louis XVIII of France”). Едно рутинно влизане в темата „Орлеанска династия” на френски и английски език (House of Orléans и Maison d'Orléans), защото на български език нея я няма самостоятелно обособена, ни показва истинския герб на въпросната династия. В сайта heraldique-europeenne.org на Arnaud Bunel пък е даден конкретно гербът на последният френски крал Луи Филип І, бащата на княгиня Клементина, който е от рода на Орлеаните. Вижда се, че гербът на Орлеаните и в частност на прапрадядото на Симеон ІІ, е: три златни бурбонски лилии с турнирна врата над тях, на синьо поле. Всъщност не е необходимо да търсим по този заобиколен път истината за хералдичната символика на родовете, от които произхожда Симеон ІІ. Неговата прабаба княгиня Клементина, майката на цар Фердинанд І и дъщеря на крал Луи Филип І, сама е оставила свидетелства за родовете към които е принадлежала. По повод на 90-годишният рожден ден на княгиня Клементина в 1907 г. е отсечен възпоменателен медал, на който тя сантиментално е показала семейния си герб. А той е съставен от герба на съпруга й Август херцог Саксонски (гербът на Саксонското херцогство) и нейния герб като херцогиня Орлеанска (гербът на Орлеанското херцогство, всъщност по-правилно е френското понятие дукатство). На медала Орлеанският герб е с три лилии с турнирна врата. Колкото до герба на Бурбон-Пармската династия, той е същият, който в сайта на Симеон погрешно е даден за герб на Орлеанската династия. Въпросният фотос е на герба върху луксозната обложка на музикалната творба „Сватбен валс”, написана от Йохан Щраус и посветена на княгиня Мария Луиза Бурбонска-Пармска по повод сватбата и с княз Фердинанд І. Същият герб на Бурбон-Парма с трите лилии и мидени черупки околовръст, и до сега стои на източната фасада на Двореца в София, където е част от сватбения герб на двойката княз Фердинанд - княгиня Мария Луиза. Интересно дали Симеон ІІ знае, че в личния му герб пряката френска родова линия на княгиня Клементина е пропусната? Защото от изложеното в семейния му сайт се създава впечатлението, че Симеон приема герба с лилиите в своя герб (който е Бурбон-пармски) за герб на Орлеаните. Иначе гербът на Орлеаните фигурира в герба на цар Фердинанд І, който герб в 1916-1917 г. се припознава като официален за Царство България и е отпечатван върху българските банкноти и пощенски марки. Именно защото е част от българската история, Орлеанският герб заслужава да бъде представян в точния му вид и точното му място.

Действително Кедрин не отбелязва конкретното участие на Симеон в битката при Катасирти и това е моя грешка. Но се създава такова впечатление, защото се казва, че Симеон тръгнал към Цариград, а не се отбелязва до къде е стигнал и кога се е върнал. Пък и в текста за битката при Катасирти се споменава за „незасегната част” извън отряда плячкосващи българи. Също и „ожесточено сражение, което траяло дълго време" предполага нещо повече от сблъсък с отряд българи. Аз поставих въпроса за коректността на масово тиражираните сведения за победата на българите при Катасирти, при това с некоректното позоваване на извори, в които пише обратното. Иначе действително възниква и въпросът, защо се е отказал Симеон от нападение на Цариград още в 917 г. Но каквото и да се каже, трябва да се отчита и вероятната загуба от битката при Катасирти, която изглежда е била в по-голям мащаб от описвания.

Трактовката, която Васил Златарски дава за обстановката след битката при Ахелой в 917 г. се приема безкритично вече осемдесет години. В том първи, част втора на „История на българската държава през средните векове”, издаден в далечната 1927 г., проф. Златарски е записал: „След поражението на византийците при Ахелой Симеон изпратил една част от армията си да преследва разбития неприятел, а сам се върнал в Преслав. Българската войска, без да срещне по пътя си някоя съпротива, бързо започнала да се приближава към Цариград. Византийските управници, като мислели, че Симеон сам идва към столицата, решили още веднъж да опитат силите си и да дадат последен отпор. Лъв Фока, който се бе спасил в боя при Ахелой, поискал отново да задържи българите и като събрал остатъците от армията си, заедно с други воеводи срещнал се с тях при с. Катасирти, близо до самия Цариград. В едно нощно сражение, почнато от българите, византийците били пак разбити и обърнати в бяг. В Катасиртския бой загинали последните военни сили на Византия, които тя можела още да извади против българите. Пътят към Цариград бил отворен. Обаче Симеон не потеглил за там, защото чакал изхода на сръбската война, която вървяла едновременно с движението на българската войска към Цариград”. (Златарски, История, т. І/2, изд. 1971, с. 382). Преразказ на края на писаното от проф. Златарски виждаме на много места по-късно, та и до днес. Например в том втори на „История на България” (1981), след писаното за битката при Ахелой се казва: „Българските войски навлезли дълбоко в земите на империята , без да срещнат каквато и да било съпротива. При Катасирти, близо до столицата, Лъв Фока събрал остатъците от своята войска и решил да направи сетен опит, за да спре напредването на българите. В едно ненадейно нощно сражение обаче византийците отново претърпели поражение и пътят на българите към Цариград бил открит. Преди да настъпи към византийската столица Симеон решил да се справи със сърбите, които в навечерието на Ахелойската битка проявили враждебно отношение към България.” (с . 288-289). Иван Божилов в своята книга „Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековния България” (1983) ни казва същото, изменяйки малко словореда: „Край „тракийското село, така нареченото Катасирти” (по думите на Продължителя на Теофан), близо до самата столица, Лъв Фока успял да събере остатъците от своята армия и решил да направи опит да спре настъплението на българите. И този опит се оказал неуспешен. В едно изненадващо нощно сражение византийците били отново разгромени и пътят на българския цар към Константинопол бил открит.” (с. 126). Божилов обаче не отива веднага към войната със сърбите, а уместно заключва, че Симеон направил крачка, която на пръв поглед изглеждала изненадваща: българските войски вместо да продължат към ромейската столица, се оттеглили и завърнали в България. Не намирайки някакво друго обяснение за станалото, Иван Божилов стига до извода, че българският цар трябва да е решил, че моментът за решителен щурм на Константинопол още не бил дошъл и по-належащо било той да се справи първо със сърбите. Какво пишат днес по въпроса в интернет, всеки може сам да се запознае. Всички мнения, не, а категорични твърдения, са: при Катасирти в 917 г. победата била на българите. Интересно е, че Васил Златарски, съставителите на История на България и Иван Божилов привеждат като източници за това, което са написали за Катасирти, едни и същи източници: Продължителят на Теофан (Theoph. Contin., p. 390, 15–21), Лъв Граматик (Leo Gramm., p. 296, 12–19), Продължителят на Георги Монах (Georg. Mon. Contin., p. 808, 15–22) и Кедрин-Скилица (Skyl.—Cedr., II, p. 288, 6–16). Златарски е отбелязал и Йоан Зонара (Zonaras, IV, p. 55, 22–27). Чели ли са ги обаче? И как стоят нещата според посочените средновековни историци, защото други сведения за Катасирти няма? Няма кой знае какво удивително в това, но оригиналните текстове на гръцки език за случилото се при Катасирти, в хрониките на Продължителя на Теофан, Лъв Граматик и Продължителя на Георги Монах, които фигурират и в ГИБИ (съответно: ГИБИ V- с. 129, ГИБИ V - с. 162 и ГИБИ VІ - с. 144), са абсолютно еднакви! Преводите естествено малко се различават, затова да видим как е превода на най-ранния източник - Продължителя на Теофан. А той гласи: „Българите се възгордели от победата си (при Ахелой) и в похода си стигнали чак до столицата. Доместикът на схолите Лъв, етериархът Йоан и Николай, син на Дука, излезли против българите с многобройна войска в тракийското село, така нареченото Катасирти. През нощта българите неочаквано ги нападнали. Доместикът избягал, а Николай, синът на Дука и мнозина други заедно с него, били убити”. (ГИБИ V, Продължителят на Теофан, с. 129). Както се вижда, в двата Продължителя на Теофан и на Георги Монах, и в Лъв Граматик, няма еднозначно определение кой е бил победител. Даже текстът изглежда недовършен. Началото - „българите се възгордели”, сякаш предполага по-нататък изложение в посока на „натриване на носа” на горделивците. Цялата история вече е разказана от Кедрин-Скилица. Ето какво четем в посочените редове от Skyl.—Cedr., II, p. 288, 6–16, преведени в ГИБИ VІ, с. 250, така: „А Симеон, възгордян от победата и тържествуващ, вдигнал цялата войска и потеглил към столицата. Срещу него излезли пак доместикът Лъв Фока, хетериархъг Йоан и Николай, син на Константин Дука, с някои случайно събрани войници. На така нареченото място Катасирти те се срещнали с един отред българи, пратен да плячкосва, влезли в сражение с него и лесно го отблъснали. Но понеже отново връхлетяла друга незасегната част, те и срещу нея устояли лесно и храбро. Завързало се ожесточено сражение, което траяло дълго време, и българите били отблъснати, обаче паднал убит Дуковият син Николай, който се сражавал геройски и станал причина за победата на ромеите. Тези са събитията около тази война.” Йоан Зонара, т. е. Zonaras, макар и взет в ГИБИ от друго съчинение, а не от посоченото от Златарски, пък казва следното: „А българинът Симеон, възгордян от победата, настъпил срещу Цариград. Противопоставил му се пак доместикът на схолите Фока. И след като било завързано сражение в Катасирти, варварите били победени”. (ГИБИ VІІ, с. 175-176). Май последните две сведения обясняват защо Симеон след Катасирти не е настъпил към Цариград. Даже Кедрин-Скилица и Зонара твърдят, че Симеон лично е насочил българската армия към Цариград и е ръководил битката при Катасирти. Не е бил отворен пътят на Симеон към Цариград, както твърдят Златарски и неговите следовници. И за да подготви войската си по-добре, а и за да я задържи, Симеон я праща към Рашка, Елада и Тракия да пооплячкоса малко. Допълнение от 2. 06. 2009 г. В Хрониката на Йоан Скилица битката при Катасирти е илюстрирана с миниатюра л. 122 V. Атанас Божков я нарича „Византийците, предвождани от доместик Лъв Фока, отблъскват настъпващите българи при Катасирти”. (Атанас Божков. Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица. С., 1972, с. 87). По нататък в текста обаче професорът я назовава и като: „Победата на византийската армия, предвождана от Лъв Фока при Катасирти” (с. 148). Тук е показан и текстът от хрониката Кедрин-Скилица с посочване на мястото, където е вмъкната въпросната миниатюра.

Е, ако ще се чоплим за всяка написана дума сигурно ще ми се намерят много кусури. Но и на други места по времето на Симеон българите се споменават като варвари. Не ми се води разговор на тази тема, но как са гледали на Симеон гърците, се вижда и от този цитат от писмо на Николай Мистик до Симеон (Писмо на Николай Мистик, ГИБИ ІV, с. 289-290):

Ами намери какво пише в главата „Царуването на Константин Багренородни” и тогава да спорим. Аз затова казвам, че преводачите на Манасиевата хроника са ползвали Зонара, защото той пише „Пиги”. Тука няма логика, Галахад, има факти:

След като отгоре на миниатюрата пише "Константин, синът на Лъв", значи някой в нея е Константин, синът на Лъв. Миниатюрата е свързана със съдържанието на главата за царуването на Константин, но нея я нямам нито преведена, нито в оригинал, затова направих предположение. Може нещо друго да пише в главата, но при всички случаи на рисунката фигурира Константин Багренородни. А Борис и Роман са вече в главата за сина на Константин - Роман ІІ. Много нещо трябва да чете средновековния българин, за да стигне до твоята логика, Галахад. Колкото до това какво държи Симеон, ама хич не ми прилича на чаша.

СЪДЪРЖАНИЕ: Цар Симеон и Лъв VІ Философ Цар Симеон и настойниците на Константин Багренородни Цар Симеон по времето на Роман Лакапин Последният епизод с Цар Симеон е разчетен напълно погрешно Бележки Чети в прикачения файл:Цар Симеон в Манасиевата хроника.pdf (изтегля се след регистрация)

Допълнение от 25.02.2009 г. Ето какво е написал по въпроса проф. Асен Василиев в книгата си „Социални и патриотични теми в старото българско изкуство” (изд. 1973 г., с. 67): Формулировката май приляга и на темата за българските титли, макар и от Второто българско царство.

СЪДЪРЖАНИЕ І. Поводът град София да има свой герб ІІ. Създаването на герба ІІІ. За какво говорят елементите на герба Образът на покровителката на Улпия Сердика, богинята Тюхе Минералните извори и храмът на Аполон Медикус в Сердика Античната църква „Света София”, на която е наречен градът Лъвът от Търново - приемственост на българските столици и държавност В короната - планините около София или крепостните стени на Сердика? ІV. Утвърждаване на герба на София, неговите изменения и приложения Княз Фердинанд издава указ за герба, Тачев добавя девиз и лаври Почетният знак на София до социалистическо време Гербът на социалистическата столица Новият стар герб ІV. За повече внимание и уважение към герба на София от творци и общинари Творческо отношение към „Расте, но не старее” Гербовете по старите сгради на София – защитени музейни експонати V. Бележки Статията чети в прикачения файл: Историята на герба на София.pdf (изтегля се след регистрация)

Голямата популярност на илюстрованите исторически енциклопедии и книги на историческа тематика издигат престижа и правят възможно да се приемат художниците на тези издания като техни равностойни съавтори. Прави впечатление, че напоследък се очертават имена на творци, създаващи свързани с историческите събития илюстрации след внимателно проучване не само на историческите сведения, но и на някои детайли, които ги няма в конкретните текстове, а трябва да се събират по други пътища. Други, може би „случайни” автори, подхождат обаче без нужното старание и вероятно дори и не разбират колко далеч са останали от истината, която са се опитали да предадат. Тук ще стане дума за три изображения на сюжета „Битката при Одрин през 1205 г.”, които са характерни за подхода, с който е пристъпено към изпълнение на художествената задача. Ще бъде дадена и оценка на постигнатия резултат. Историята претворена в комикс Може само да се приветства идеята българската история да бъде поднесена на най-младите във вид на комикс. Класикът на жанра Уолт Дисни и днес развлича децата, а и идеята да се научат те на нещо полезно и чрез играта, е отдавна изпитана и дава добри резултати. Естествено в този случай подрастващият (не само на години) читател в никакъв случай не трябва да се подценява. Високите крайни резултати обаче не винаги се получават само с наличието на желание. Показаната рисунка е от брой VІІ, август 2008, от поредицата „Царете на България”, имащ самостоятелното заглавие „Цар Калоян”. Поредицата е обяснена като „Разкази в картинки за славното минало” и излиза като приложение на вестник „Стандарт”. Издателят на „Царете на България”, „Източноевропейски концепции и консултации - comics”, обяснява: „Създадена от най – добрите художници, написана от най-популярния историк проф. Божидар Димитров, благодарение на вестник Стандарт, до вас достига първата по рода си колекция български комикси „Царете на България”... Десет разказа за славното минало на страната ни.” На самата книжка пък пише: „Царете на България” е художествено произведение. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна”. Тази бележка малко смущава в началото, в смисъл дали пък и приликата с историческите събития няма да е случайна. Все пак читателят се доверява на споменатата протекция на историка Божидар Димитров. Негов е предговорът на броя за цар Калоян. Сценарият и рисунките с молив и туш са дело на Владимир Димитров. Сценарият е приемлив защото изцяло почива на сведенията за историческата битка при Одрин приведени от участниците в събитията Робер дьо Клари (посочен в началото като Рение, но после е поправен) и Жофроа дьо Вилардуен. Не толкова добри думи може да се кажат обаче за изобразените сцени. Най-вече заради недобрата разпознаваемост на участниците в тях. Известно е, че в средновековието, за да бъдат различавани дори отдалеч по време на рицарските турнири, когато са облечени във военното си снаряжение с надянати на главата шлемове, рицарите са имали на щитовете си изобразени техните лични гербове. Същото е било и по време на битките. В старите гербови свитъци могат да се намерят гербовете на много известни навремето си и останали в историята личности. Известни са и гербовете на голяма част от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход, в това число и на всички водачи. За отбелязаните в комикса „Цар Калоян” имена се знаят гербовете на император Балдуин І, граф Луи дьо Блуа, маршал Жофроа дьо Вилардуен. Просто задължително бе тези гербове да присъстват в рисунките, за да им се придаде необходимата автентичност. Ето как са изглеждали в основен вид гербовете на някои от водачите на ІV кръстоносен поход според earlyBlazon.com. Битката в илюстрована енциклопедия (добрата илюстрация) Много добро попадение на облика на император Балдуин Фландърски имаме в илюстрованата енциклопедия „Великите битки и борби на българите през Средновековието”. Издадена е от „Издателство световна библиотека” – София. Научен консултант на изданието е доц. Пламен Павлов, а автор на текста е Александър Тренев. Някой от тях обаче е решил, че на Калояновия пръстен е била изобразена фигурата на змей! (Горкото животно, на какво ли не го оприличават!) Даже на бърза ръка е спретната и теорията, че в името на Калоян, „Кала” означавало „змей” на не знам какъв си език (познахте ли кой е автора на тази хипотеза? той редовно в артефакти от 13-14 в. привижда прабългарски елементи). Така и Петър бил с календарното прозвище Калопетър. Е пропуснат е византийския император Йоан Ватаци, който също е бил Калоян, но няма как той да не е бил с някакви примеси на българска кръв. Иначе личи огромния труд, който е положил художествения екип, ръководен от Александър Въчков. Конкретно при създаване на панорамната рисунка „Разгромът на кръстоносците при Одрин” е проявен максимален професионализъм при възпроизвеждане на отделните детайли на масовката. Наблюдателното око веднага ще долови, че при рисуването на фигурата на император Балдуин са взети под внимание две от миниатюрите от илюстрования ръкопис на хрониката „Завладяването на Константинопол” на Жофроа дьо Вилардуен”, съхраняван в Парижката национална библиотека. От миниатюрата с образа на Балдуин Фландърски е взет щита с герба, а от тази на Анри Фландърски - шлема с корона на главата. Допусната е само една грешка. Тъй като са използвани разпространените у нас в няколко книги черно-бели репродукции на двете миниатюри, цветовете на герба са улучени само на 50%: лъвът действително е черен, но полето зад него в оригиналния герб е жълто, а не червено, както е на рисунката. Несъмнено, обаче, това засега е най-добрата илюстрация по темата и показва пътя, по който следва да се създават живописни изображения с исторически сюжети. На пощенска карта Балдуин гони българите Ако знаците за разпознаване в илюстрациите на император Балдуин са по-определени и изглеждат безспорни, то по-малко по-друг начин стои въпросът за интерпретирането в историческите художествени сюжети на образа на цар Калоян. Тук нещата опират и до личния усет на художника и заставането му зад една определена позиция, нюансирана в два аспекта. Първо художникът трябва да си отговори на въпроса: приема ли той, художникът, Калояновия пръстен, че е принадлежал на цар Калоян. Решил, че пръстенът е на българския цар, художникът се изправя пред нов избор: да приеме или не тезата, че пръстенът не е бил притежание на цар Калоян преди битката му с Балдуин при Одрин, а е трофей от нея.. При отговори „да” и на двата въпроса, съвсем естествено художникът ще реши, че на една илюстрация на битката при Одрин с участието в нея на образа на цар Калоян, фигурата от Калояновия пръстен няма да присъства като белег за разпознаването на българския цар. При отговори „да” на първия и „не” на втория въпрос, художникът ще трябва да нарисува Балдуин с щит с лъв, а Калоян – с щит с фигурата, изобразена на пръстена, която редица историци приемат, че също е лъв (Жан Путие, Атанас Попов, Христо Дерменджиев, Йордан Андреев), докато други я виждат като „змей” (Петър Добрев, Пламен Павлов). Като че ли най-доброто решение в случая е цар Калоян да не присъства на битката при Одрин. Такъв подход е приет и в илюстрацията на Александър Въчков. Иначе може да се получат и комични ситуации, като тази от рисунката, отпечатана на една пощенска карта от 2005 г., издадена по повод 800-годишнината от битката при Одрин. Художникът Атанас Атанасов се е опитал да нарисува нещо като средновековна миниатюра, но не е попаднал на подходящите източници, потвърждавайки правилото: „незнаещият, сам не знае, какво не знае”. Художникът си е спестил проучванията на историята (експертният съвет, контролиращ пощенските издания пък си е спестил консултанта) и е тръгнал по елементарната логика: тези дето се наричат кръстоносци, трябва да носят кръстове, а Калоян ще да е имал на щита си за символ-герб фигурата на животното от Калояновия пръстен. Само че фигурата от пръстена, когато се гледа така, както той е стоял на ръката на притежателя му, не се различава много от фигурата върху герба на Балдуин. Нека да прочетем един пасаж от хрониката „Завладяването на Константинопол” на Жофроа дьо Вилардуен, където се казва: „Те [кръстоносците пред Адрианопол] уредиха работата си и се споразумяха, че Жофроа маршалът и Манасие дьо Лил ще пазят лагера и че император Балдуин и всички останали ще излязат навън, ако Йоанис [Калоян] дойдеше за битка...А куманите препускат до техните шатри. И сигналът за тревога се разнася, и те се хвърлят към оръжията си, и излизат от лагера, всички техни бойни отряди построени така, както те се бяха разбрали предварително.” Едва ли Атанас Атанасов е искал да покаже на рисунката си това, но не е ли илюстрирал той всъщност именно горния пасаж и не можем ли спокойно да наречем рисунката от пощенската карта: „Балдуин гони Калоян и куманите, маскирани като кръстоносци”? Голямата заблуда на художниците - лаици в историята, е че рисуват кръстоносците, носещи на щитовете си кръст. Такава е първосигналната реакция. Както се вижда, обаче, и от двете миниатюри от хрониката на дьо Вилардуен, рисувани от съвременници на изобразеното събитие, рицарите-кръстоносци, включително и най-големият кръстоносец император Балдуин, и в похода до Цариград са имали на щитовете си личния герб, а не универсалния символ, кръста. Само тамплиерите са носели наметки с кръст върху ризниците. Естествено, че не малко от участвалите в кръстоносните походи рицари, са имали на щитовете си кръст, но той е присъствал в родовия или личния герб на рицаря. Ето за илюстрация още една, вече цветна средновековна миниатюра, на която е представено сражение (битка) на кръстоносци и сарацини (араби) по време на Първия кръстоносен поход към Йерусалим. Ще я оставим без коментар, но тя би трябвало да бъде настолна за художниците-творци на битки с участието на кръстоносци. Естествено с необходимата преработка, когато срещу тях се сражават българи от ХІІІ в. Те също са носели ризници, щитове и шлемове. Във форумите в интернет има достатъчно илюстрации на военно облекло и снаряжение Последната миниатюра и тези с Балдуин и Анри ги има в интернет, но очевидно за да достигне „по-добрата” миниатюра до масата на художника и да се получи наистина изображение, имащо някаква прилика с действителните събития, е необходим и по-голям експертен капацитет сред създателите на българската историческа илюстрация.

Темата я виждах като изясняване на съдържанието на миниатюра 55 в Манасиевата хроника. И затова за мен тя е завършена.

Направих допълнение към първоначалното си съобщение, с което мисля, че темата е завършена.

СЪДЪРЖАНИЕ: І. Приемане вида на герба на Княжество България „Авантюрата” на княз Дондуков-Корсаков Учредителното народно събрание приема герба на Българското княжество Защо „лъв на червено поле”? ІІ. Варианти на герба на Княжество България от 1879 -1881 г. Първи вариант от 1879 г. (поствъзрожденски) Руски варианти на българския герб Вариант на герба от 1881 г. (белгийски) Варианти на герба със смесена хералдика ІІІ. Официално приложение на българския държавен герб Варианти на официалния български герб след 1881 г. Държавен печат Монети Банкноти ІV. Бележки Студията е в прикачения файл:gerb_knjazestvo_bulgaria.pdf (изтегля се след регистрация)

В българската историческа наука има консенсус относно вида на фигурата в Калояновия пръстен. В подкрепа на мнението на хералдиците Жан-Кристиян Путие и Христо Дерменджиев, че става дума за хералдичен лъв, са се изказали и това е документирано, историците Атанас Попов, Йордан Андреев и Димитър Овчаров (за тях знам). Колкото и непохватно да е нарисувано едно животно, след като е изправено на задните крака и има дълга опашка, извита като S, то е хералдичен лъв.

Ще подпомогна новодошлите във форума участници, за които хералдиката е нещо като игра на карти. Показвам едър план на някои особености на „животното” от Калояновия пръстен. Обърнете внимание, че животното е на три крака и има шини на кръста. Може би става дума за „леопардо-барсовиден лъв-инвалид, с отрязан крак и счупен кръст, и с люспи като на унгарски шаран”? Ама дзвер си е харесал Калоян, а?

Отскоро в Интернет, в Уикипедия, се появиха репродукциите на всичките 69 миниатюри от Манасиевата хроника, наричана още Манасиева летопис. Всъщност иде реч за уникалния средновековен илюстрован български превод на „Историческо сказание” на византийския поет-летописец Константин Манасий. Оригиналното съчинение е от ХІІ в., а българският превод се отнася към 1344-1345 г. Илюстрациите в Уикипедия са сканирани от книгата на Иван Дуйчев „Миниаюрите на Манасиевата летопис”, издателство "Български художник", София, 1962. Според названията дадени от проф. Дуйчев на миниатюрите, излиза, че общо 18 представят моменти от българската история. Има обаче още две миниатюри, свързани с нашата история, едната от които (за която става дума тук) просто е разчетена неправилно, а в другата, в текстовата формулировка на заглавието и не личи българското присъствие, посочено в добавката към текста на българския превод на хрониката. С това „българските” миниатюри стават 20. В българския илюстрован превод на Манасиевата хроника с миниатюри са съпроводени почти всички така наречени „добавки”. Общият брой на тези добавки, направени от българските преводачи и съставители на илюстрованата хроника, е около 24, като 16 от тях могат да се определят като свързани с българската история. В илюстрования ръкопис информацията е по-голяма, тъй като към миниатюрите има добавени допълнителни текстови пояснения. Например в неилюстрованите преписи на хрониката не е споменато случилото се при Самуил, не е спомената Плиска и др., но това е отбелязано на съответните миниатюри 66, 65 и т. н. в оригинала. Както знаем, репродукциите от хрониката на Йоан Скилица с присъствието на Омуртаг са много популярни. Популярни са и всички миниатюри с князете и царете от Първото българско царство от Манасиевата хроника. Без тази, обаче, за която ще стане дума, защото както бе казано, тя е разчетена погрешно. Понеже на репродукцията на въпросната миниатюра не се вижда придружаващ текст, грешката е останала незабелязана. Иначе миниатюрата, като свързана с българската история, щеше да придобие по-голяма популярност. В книгата на проф. Атанас Божков „Българската историческа живопис”, първа част (1972), са показани 13 миниатюри от Манасиевата хроника със сцени от българската история, но тази я няма. Вероятно Божков се е водил по разчитането на Дуйчев, защото отбелязва книгата му в библиографията на своята книга. В „Кирило-Методиевска енциклопедия”, том 3, на с. 627 е показана репродукция на миниатюрата, за съжаление обаче с наименованието, дадено и от Иван Дуйчев. Княз Омуртаг разбива войската на Тома Славянина Оригиналният гръцки текст на „Историческо сказание от премъдрия летописец Манасий” по същество представлява историята на византийските императори до Никифор Вотаниат. На император Михаил ІІ Балба (820-829) е отделена главата, озаглавена в превода „Михаил – цар на гърците”. Основно текстът в тази глава визира конфликта между Михаил ІІ и Тома, познат от другите гръцки хроники с прозвището Славянина, но в поетичното съчинение на Манасий това не е отбелязано. Из интернет пишат, че Тома Славянина е византийски пълководец от славянски произход, но преводачите на българската Манасиева хроника не са считали така. Тома е роден в Мала Азия. През 821 г. се разбунтува срещу централната византийска власт в Константинопол (Цариград) и обсажда града. На помощ на обсадения император Михаил II се притича българският княз Омуртаг. С негова помощ Тома Славянина е победен. Цялата история за Михаил ІІ, Тома Славянина и княз Омуртаг е сравнително подробно разказана от Йосиф Генезий и Продължителят на Теофан, но в поетичната хроника на Константин Манасий българският княз въобще не е споменат. Това е коригирано от средновековните преводачи и съставители на българската Манасиева хроника, които са поместили към текста за „Михаил – царя на гърците”, една от споменатите добавки. Която гласи: „При този цар (Михаил) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”. (Стара българска литература. Том 3 – Исторически съчинения, 1981 с. 300). Когато потърсим миниатюра с такъв сюжет сред 69-те от Уикипедия, няма обаче да я намерим, защото се оказва, че Иван Дуйчев я е озаглавил „55. Император Михаил II разбива войската на Тома Славянина”?! Не е логично да се приема, че е направена специална добавка, свързана с българската история, а е илюстрирана византийската. Наистина има минимален шанс тази илюстрация да е била включена в предполагаемия гръцки илюстрован вариант на Манасиевата хроника. Но досега такъв вариант не е открит всред 117-те гръцки преписа на хрониката и явно не съществува. А и в гръцкият оригинал на текста на Константин Манасий не се говори за битка между Михаил ІІ и Тома. Само се отбелязва, че Тома „най-после бе заловен и от очи лишен..., а след това със мечове посечен беше люто”. На въпросната миниатюра 55 се вижда, че и двамата противници в нея са владетели. И двамата са в червени одежди и с корони. В оригиналната гръцка хроника на Константин Манасий обаче не се споменава Тома да е бил удостояван в императорско звание, и ако се приеме, че едната фигура в червено с корона на главата е на император Михаил ІІ, възниква въпросът коя е другата? Естествено, че е на Тома Славянина, който действително е бил прогласен за император, но това го пише в източника, който е използвал вече българският преводач на хрониката, направил добавката. Въпросната добавка, както и другите, свързани с българската история в Манасиевата хроника, са заимствани от историята на Йоан Зонара, която е преведена на български език в ХІV в., нищо чудно и за целите на превода на Манасиевата хроника. Ето извадки от текста на Зонара, насочващи направо към миниатюра 55: „Била настанала гражданска война. Този, който я започнал, бил Тома...той увенчал главата си с императорска диадема и бил провъзгласен в Антиохия за император от онзи, който тогава заемал патриаршеския престол...Оттам се отправил с голяма войска (той бил привлякъл съюзници не само измежду агаряните, но и от много други народи) и направил решителен опит за узурпация... Михаил изпратил войска срещу него и той влязъл в сражение с нея — едни [от войниците] избил, а други прогонил. След това още по-силно се устремил към узурпация... Приготвил си и флота, като взел под своя власт и императорските кораби, преминал от Абидос в Тракия и подчинил почти всички източни области с изключение на темата Опсикий...Когато навред се разнесла мълвата за бунта на Тома и за обсадата на столицата, вождът на българите Мортагон, който бил сключил тридесетгодишен договор с Лъв (предишния император) и бил тогава приятелски настроен към ромеите, доброволно дошъл на помощ на императора и се разположил на стан при Акведукта. Това изплашило бунтовника, Той решил, че за него няма да бъде полезно едновременно и да прави обсада, и да воюва срещу българите — той мислел, че ако раздели войската си, няма да бъде достоен противник нито на единия, нито на другия. Затова тръгнал срещу българите с цялата си войска и като влязъл в бой с тях, бил победен и загубил много от войниците си, като едни били избити, а други пленени. Тези, които избягнали варварския меч и се спасили от пленничество, мирували в очакване на онова, което ще се случи. А българите, горди с победата си, потеглили назад, отвеждайки пленниците си и голяма плячка.” (ГИБИ VІІ, с 167 и 169). Иван Дуйчев много е подценил усилията на авторите на средновековния български илюстрован превод на Манасиевата хроника. Виждането, че те ще си направят труда да добавят нещо за Омуртаг, пък ще нарисуват Михаил ІІ, е неправдоподобно. Още повече, че в гръцкия текст няма дори и намек за реално произтекли действия, подобни на изобразените на миниатюрата. Рисунката никога не би била разбрана в посока на изведеното от Дуйчев направление от незапознатия читател, прочел само писаното в Манасиевата хроника. Логично миниатюра 55 в нея трябва да се свързва с българската добавка към главата „Михаил – цар на гърците” и да се разчита като: „Княз Омуртаг разбива войската на Тома Славянина”. Княз Омуртаг и псевдоимператорът Тома са всъщност двете фигури в червени дрехи и с корони на главите. На илюстрацията се вижда как Омуртаг, „приятелят” на император Михаил, посяга да свали и май взема короната, с която незаслужено се е окичил узурпаторът Тома. Средновековният български книжовник много правилно е преценил, че след битката си с Омуртаг, Тома е загубил изцяло предишната си слава и величие. И е изразил това по уникален художествен начин. Според писаното от историците, директен двубой на войската на Михаил ІІ с войската на Тома Славянина, още повече на самите двама императори, не е имало. Тома измислил тактиката още от началото на предстоящата битка войската му да симулира бягство, след което да се обърне и да унищожи противника. Само че на практика войската предпочела действително да избяга, а Тома впоследствие се скрил в Аркадиопол и там бил уловен. Вероятно именно бягащите от полето на битката войници са накарали Дуйчев да приеме, че на миниатюра 55 става дума за мнимата битка на Михаил с Тома. Но, както бе казано в текста на Зонара такава реална битка не се е състояла, а в стиховете от Манасиевата хроника не се споменава изобщо за битка. На миниатюра 55 очевидно става дума за тежка битка, виждат се трупове на кон и човек, илюстриращи думите на Зонара: „като влязъл (Тома) в бой с тях (българите), бил победен и загубил много от войниците си”. По своето композиране тази миниатюра прилича на второто изображение (б) на миниатюра 60 от същата Манасиева хроника, което Дуйчев е разчел като „българско нападение над ромеите”. Бягащата войска е приом, за да се покаже кой са победените. Те просто са обърнати в бягство. Така изглежда хронистът е възприел текста „избягнали варварския меч и се спасили от пленничество”. Впрочем за края на въпросната битка на Тома с българите Продължителят на Теофан е по-категоричен и пише: „Тъй като (ромеите) не можели другояче да намерят спасение, намерили го в бягство”. Може би от фототипното издание и мястото, където е ситуирана миниатюра 55, ще се изясни по-категорично нейното съдържание. Но дори от репродукцията личат в долната част на кадъра върховите червени части на надписа на следващата глава, а тя е ”Царуването на цар Теофил”. Излиза, че миниатюрата е вмъкната между това заглавие и края на предишната глава, а този край е именно „добавката” за Омуртаг. Тази добавка е била над самата миниатюра и затова не е имало нужда от допълнително пояснение на изобразеното в самата рисунка. Дали е така, със сигурност може да се установи от фототипното издание на Манасиевата хроника, за което бе съобщено в края на миналата година и което, казват, било в тираж само сто броя. Откъде съставителите на Манасиевата хроника са разбрали, че Омуртаг е бил княз И друг път е ставало дума, че българските добавки към Манасиевата хроника са заимствани от съчинението на Йоан Зонара. Съдържанието на добавката за княз Омуртаг („княз” е в оригиналния средновековен български текст) потвърждава това. Особено впечатлява формулировката „излезе българският княз Муртаг, разби го (Тома) и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”. Подчертаното е всъщност парафраза на оригиналното „вождът на българите Мортагон, който бил сключил тридесетгодишен договор с Лъв и бил тогава приятелски настроен към ромеите”. Интересно е, че в добавката името на българския княз е Муртаг (може би в оригиналната добавка е Мортаг?), а не Мортагон, както е при Зонара. Това означава, че съставителят на българската добавка е чел надписа на Омуртаг в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново. Стана дума и за определяне на титлата му като „княз”, което насочва именно към познаване на съдържанието на надписа. В първоизточника - хрониката на Йоан Зонара, пише, че Муртагон е бил катархонт (?), което е преведено в ГИБИ като „вожд”. (Не повярвал на Продължителя на Теофан и Скилица, че Омуртаг е бил василевс, Зонара не го назовава и само архонт.) Манасиевата хроника е преведена и илюстрирана вероятно в скрипторията на Царевец, Велико Търново. Под Царевец е църквата „Св. 40 мъченици”. В нея църква се е намирала и тогава колоната с надписа на Омуртаг, в който той самият се нарича „KANNACYBІГН”. Преводачът на гръцката хроника е разчел правилно гръцкия надпис на Омуртаг и вместо „хан”, „кан”, „кана”, „канасибиги”, е решил че гръцкото „MOPTAG КАNACY” е било „МОРТАГ КНЯЗ” ! Допълнение от 5. 1. 2009 г.: Оказва се, че Иван Дуйчев е осъзнал грешката си. В книгата „Страници от миналото”, издание 1983 г., той показва въпросната миниатюра 55, но с обяснителен текст: „Хан Омуртаг разбива узурпатора на византийския трон”. Под миниатюрата действително започва главата ”Царуването на цар Теофил” (Царство Теофила царя). Над миниатюрата обаче не е добавката за Омуртаг, както бе моето предположение, а краят на оригиналния текст на Манасий от главата „Михаил – цар на гърците”. Изглежда добавката е по-нагоре в текста, и преводачите на Манасиевата хроника явно не са правили своя превод от Ватиканския препис, въпреки че така твърдят. Дистанцията между добавката и илюстрацията трябва да е объркала Дуйчев, когато е съставял книгата си от 1962 г. Както и да е, важно е, че спокойно може да се направи уточнението, че съдържанието на миниатюра 55 от Манасиевата хроника е: „Княз Омуртаг разбива войската на узурпатора на византийския трон Тома Славянина”.

Все пак има разлика да дадеш на един император народ, и на „многото българи” (това народ ли е?) архонт. Императорът действително е владетел, докато архонтът е началник, управител, в краен случай вожд. Така мисля аз, де. Иначе в запазения текст няма нито архонт, нито император. В текста „преименуван” е на два реда. Ако обаче зад вълнообразните линии има и други букви, едва ли ще се получи това съчетание. Пренесеното „номасте”, например, не е ли само „име”? И това ченгелче, от което се извежда „В” и Борис, не идва ли като продължение от горния ред? Мисля, че след като не сме сигурни дали това, което се вижда, е целият текст, трудно бихме могли да стигнем до някаква обективност в разчитането му. Пък дали и добре са разчетени буквите при графичното превеждане на надписа от евентуалната фотографска снимка?