К.ГЕРБОВ

Ами аз тук тръгвам в посоката, че стената е изградена за да се скрие именно този гроб. Там между двете стени друг гроб освен Калояновия няма. И аз на това се ядосвам, че не се е запазило в преданието на колко сантиметра от ъгъла е бил гроба. От снимката с разкрития гроб трудно можеш да се ориентираш. Но и новият саркофаг е там, на ъгъла, само че е преместен и не е до стената на църквата. Това "ъгъл", според мен, все пак се разбира като нещо по-близо до края на стената, а не до центъра и. Колоните в църквата „Св. 40 мъченици” са сваляни от първоначалните си места поне два пъти. Първият път това е в 1228-1230 г. за да бъдат сложени под тях стилобати и да се издигнат колоните във височина. Веднага след освобождението, по неизвестни причините колоните също са били сваляни. В два пътеписа, някъде от около 1884 г. (съжалявам,но трябва да ровя из библиотеката си, за да видя на кои пътешественици са) се споменава, че само колоната с надписа на Йоан Асен е била на мястото си. Останалите са се търкаляли по пода. Нищо чудно и да не са сложени на първоначалните си места, ако това не е било отбелязано при свалянето им. Какво пък да кажем за обръщането на надписа. „Нищо чудно” е предположение, не е твърдение. Хронистите казват, че Калоян бил тръгнал за Одрин, след като чул, че и латинците тръгнали натам. Но това очевидно не е вярно. Въстанието в Тракия е било инспирирано именно от Калоян и очевидно той е бил по-рано там, при самото му избухване. Тия 1000 кумани, как така са довтасали толкова бързо? Всичко е било планирано. Вилардуен пише, че в края на март знамената на Калоян вече са се веели над стените на Одрин. В надписа се говорело за 1388 г., тъй че явно не става дума за Йоан Асен от миниатюрата. Колкото до първата от двете гравюри, аз и досега не съм си обяснил колко е вярна тя. На оригинала пише „Катедралата в Търново, 17 септември 1887 г.” Била ли е възстановена тогава „Св. 40 мъченици", при това и със свод под покрива? И какво е правил Фердинанд на 17 септември 1887 г. в Търново – той е положил клетва на 15 август? В крайна сметка може ли в „Св. 40 мъченици” да се събере толкова народ?

СЪДЪРЖАНИЕ Мястото на гроб 39 Паисий Хилендарски за погребението на цар Калоян Легендата за минарето и гробът на цар Йоан Асен „Св. 40 мъченици” преди Освобождението Преданието за гроба на цар Калоян Откриването на гроба Турците и църквата „Св. 40 мъченици” Цар Калоян – първостроител на църквата „Св. Четиридесет мъченици” Колоната с надпис „Крепост Редесто” Стенописът с имената на светите Четиридесет мъченици Началото на църквата „Св. 40 мъченици” Текстът с изложението и илюстрациите са в прикачения файл: Гробът на цар Калоян и легендите за Св. 40 мъченици.pdf (изтегля се след регистрация)

Хубаво си го написал Йончев. С риск да те обидя ще кажа, че на умряло куче си извадил нож. Но щом Ганчо Ценов е написал нещо, което се тиражира усилено напоследък, редно е да се обясни неговата несъстоятелност. По-големият въпрос е друг. В същата „Кроватова България” в предговора се изразява увереност, че „няма да бъде далеч денят, когато нашите деца ще учат от историята оставена ни от д-р Ганчо Ценов и неговите последователи”! Представяш ли си децата ни Йончев (при мен ще са внуци), как разпалено ни обясняват, че не е имало никакви ромеи, защото ромеите са живели точно там, дето Ценов изкарва че са живели българите. Излиза, че в цялата ни история ние сме се били едни българи-тракийци, срещу други българи-тракийци, но не сме го знаели. Ето това е моят прочит на Ценов и „принос” в продължение на неговото дело. Само че аз не съм съгласен децата да ми обясняват и как гърците са ни покръстили, за да угодят на други. А тези истории са тиражирани под път и над път – в учебници, в интернет и пр. и пр. Пишем си ние тук по форумите и какво? Днес, съставяйки новата си студия и понеже исках да сложа един линк към нещо, което съм писал по-рано, тръгнах да го търся във форума. И какво открих: в линка на прикачения файл ме предупреждават, че ако го отворя има опасност компютърът ми да бъде заразен с вирус! Извинявай, драги Йончев, не мога да го коментирам това, но ти как си го обясняваш? Откъде разбраха, че съм ходил на първия митинг на опозицията на 18 ноември? Може и да е техническа грешка – не знам и не ме интересува. Но аз съм сигурен (не заради тая подробност с вируса), че докато грешките на Ценов няма да се изучават в училище (и за това добър принос дава и твоята статия), то грешките на Златарски и в бъдеще ще се тиражират! Комунизмът е манталитет – идва с раждането. Родилите се с науката на Златарски също ще си отидат с нея. А относно спора за християнството в България ще кажа: само в една батерия има плюс и минус. Тия теории, че всички живеещи в земите, които след 681 г. се определят като български, са били езичници до ІХ в., са безпочвени. На Балканския полуостров са се появили първите християни и техният брой непрекъснато е нараствал. В ІХ в. за тия християни единната църква даже се е разделила на две. Тогава в България християнството е било въведено като задължителна официална религия. Някой има ли сведения дали езичеството и коя негова разновидност са били официални в България преди това? (С изключая „гра-то” от един неточно прочетен надпис). Не е ли странно, че в „Именника на владетелите от рода Дуло” специално е упоменато, че предците на Аспарух са управлявали с остригани глави. Значи ли това, че самият Аспарух си е пуснал коса или просто писаното е приьом на съставителя на „Именника” (първият е бил именно Аспарух) да каже, че основаното „отсам Дунава” е започнато с приобщаването на дошлите към обичаите на заварените?

Ето за какво става дума: 1. Първото изображение е детайл от картината на руския художник Алексей Попов „Защитата на Орлово гнездо (Шипка)”, където срещу турците се сражават руски войници. 2. Второто изображение е на картината „Бой за Шипка” на Димитър Гюдженов, където срещу турците се сражават български опълченци. Вижда се, че Гюдженов е заимствал доста от Попов. 3. Третото изображение е детайл от картината „Черногорците при Тузи”, където срещу турците се сражават черногорци. Факсимилето е от пощенска карта и в придружаващите текстове на другите езици се вижда, че става дума за атака на черногорците. Именно тази последна картина е хем уникална, хем странна. Уникална е, че „точ в точ” копира картината на Попов, само са сменени костюмите на руските защитници на Орловото гнездо, с тези на атакуващите черногорци. Интересно е обаче, къде и кога става действието? Има град Тузи в Черна гора, но на изображението се вижда не град, а планина. В българската мемоарна историческа литература се среща сведението, че на връх Св. Никола Сюлейман паша провеждал атаките с много хора, отиващи на явна смърт, по "същия начин както и в Джунинския проход в Черна гора”. Дали това събитие не е изобразено на пощенската карта? Позволих си да поместя тези бележки в „Българска история”, макар че става дума и за събитие извън нея. Все пак получило се е така, че черногорски художник е създал техен роден исторически документ, копирайки руска картина, отбелязваща събитие станало в България с турци и руснаци. Пълен исторически интернационализъм!

Само че гърците откъде са разбрали, как се наричат тези готи и хуни - от римляните. Римляните най-рано от всички са наричали народите на север – как, Иванко? Наричали са ги „вулгари”. А аз ти обясних, че това „вулгари” не идва от „вулгарис”. Защото вулгарис, значи обикновен и ти сам знаеш, че като наберeш vulgaris на Гугъл и след това щракнеш на „изображения”, ще видиш върховна земна красота. Цялата флора и фауна, носеща в латинското си име „обикновен” (не простак) излиза в блясъка си на екрана. И също ти обясних, че това „вулгари”, като преминало при гърците, станало „българи”. Ти не ми повярва, Иванко, добре че си повярвал поне на Паисий. Сега ще ти кажа още нещо, Иванко. Блазиус Клайнер пише, че „хуните, по онова време са били наричани на своя език „болгар”, сиреч съгражданин и съплеменник”. Излиза че българите са хуни, а хуните са българи, но и едното и другото не е това, което е. Защото „хуни” е било сборно понятие. Например гръцки хронисти сочат, че едно от хунските племена се казвало „хуногундури”, именно то било българското племе? А сега, де: хем хуни, хем българи, хем съплеменници, накрая и хуногундури, и за да няма бъркотия, дай да приемем, че родът Дуло е исконно български? Страшно умно, нали Иванко. Да проверим все пак, дали пък не самите хуни са се наричали българи, ами римляните са ги наричали така? Като отидем в латинско-българския речник откриваме думата vulgus-volgus (също като Волга). Не разбирам от латински, но не може ли от това vulgus, да се е появило и Vulgarorum или Vulgarum, както римляните първоначално не, ами чак до папа Николай І са пишели „българите”, каквото и когото да са разбирали под това понятие. И колко интересно, ако е така. Защото vulgus-volgus е същото, което и „болгар” при Клайнер: народ, маса, простолюдие, тълпа. А защо не и племе, или както аз считам за най-точно: ОРДА! Римляните и гърците, Иванко, са наричали народите на север хуни, но и българи, т. е. „членове на Ордата”, както столетия по-късно испанците ще кръстят непознатите жители на Америка индианци, т. е. жители на Индия - нали са мислели, че са открили Индия. Но индианците в Северна Америка са ацтеки, а тези в Южна – маи. Каква е гаранцията, че „вулгарите” в ІV в. на римляните, са същите „българи” в VІІ в., дето са се появили при гърците. Непознати са били като индианците или по-точно като негрите (всички са черни, можеш ли да ги различиш). Някой да се е заинтересувал от тези хуни или българи, и да е описал нещо от бита им? Или каква им е религията (тук изключвам тангроведа Бешевлиев)? Дали са били един и същ народ, дето се е шматкал там на север от Дунава два века, вместо направо да го мине тоя Дунав и да си вземе своето? Чакали са да дойде Аспарух от рода Дуло – истинският българин, за да сторят това? Тоя дето е казал „хуните, така наречени българи” и той не е бил много наясно с кого си има работа, пък и му е било все едно. Поразсъждавай малко, Иванко, над бъркотията, която са ни оставили. Пускам два текста на Павел Дякон от ЛИБИ ІІ, в които едновременно се говори за Bulgarum и Vulgarum. Двата текста са от две последователни страници, вижда се и от номерацията на заглавията. Как мислиш Иванко, все за едни и същи българи ли става дума в текста? Във втория текст Vulgarum са „българското племе отвъд Дунава”. Колко вида българи е имало и наясно ли е бил Павел Дякон за кого пише? А за това, дето тракийците са били българи си прав, но първо са се наричали тракийци. Иначе ако са се наричали българи, още Херодот щеше да ги запише така в историята си. А Херодот все пак не е Златарски, нали? Иначе да се приказва, че тракийците са разбрали, че са българи едва в VІІ в., когато дошъл Аспарух от рода Дуло, аз го намирам за несериозно. Тия „тракийци” отдавна са били станали първо римляни, после гърци (може и обратно да е било, не знам) и накрая ромеи. Тъй и не се знае населението на Тракия, какво е било: изселвано е както от византийските императори, така и от българските князе. Това с тракийците е същата история като с македонците.

Между другото „Основни начала за българската най-стара повестност” го няма във въпросния том трети с историографията на Раковски. Досещате се защо, нали! Кой ще пусне в 1985 г. нещо противоречащо на писаното тогава от нашите баш-историци. Ще ме извинява уважаемия Йончев, ама тоя професор Трайков си е поредният най-обикновен манипулатор, който е подвел и мене, защото аз мислех, че си купувам събраните съчинения на Раковски (те общо са четири тома), а той ми е пробутал всъщност „подбрани” такива. Колкото до въпроса, какво е чел Раковски, като е писал историята за нетюркския произход на българите, аз бих отговорил така: всичко писано преди него, но в никакъв случай Златарски, Бешевлиев и Гюзелев. Много добре го е написал Раковски: тръгнали са отнякъде си някакви си хора, пристигнали са някъде, където са намерили други хора – можеш ли да разбереш кой откъде е. В израза „после в познати от повестности времена дохождали в Европа не изеднаж, но на няколко си пъти и смесили са се със своите еднородни братя”, Раковски обаче май е сбъркал. По-логично е след като са се смесили да са станали братя. Не са имали писменост тия, наричани от хуни до българи, да запишат що са свършили. Когато са се мернели пред някой грамотен римлянин или грък последните са записали, каквото са видели. Ама това, дето не са видели, не са го записали. Сега мало и голямо се е хванало да я измисля тази история за прабългарите. Едно е ясно: в 681 или нам коя си там година, на юг в Долния Дунав нещо става. Но то става, както с тези дето са си били тук от памтивека, така и с тези които са преминали „отсам Дунава”, а също и с тези, дето са дошли по-подир. Всички те от един момент почват да се наричат българи. И тези от новоприсъединените след това територии също са били наричани българи, защото са ставали част от населението на България – това го пише и Атанасий Библиотекар. Ние обаче казваме – не, и посрещачите и новопристигналите са си били българи от памтивека?! Тези дето са създали българската държава не са се наричали българи. „Именникът на български канове” не е на кановете. Той обаче не е и на българските князе. В него думата българин не се споменава. Споменава се родът Дуло. България е създадена и се е създавала от най-различни такива родове, докато идва един момент, когато гръцкият хронист, затруднен че трябва да напише българи, за тези, които дотогава са наричани хуни, написал: „Хуните, така наречените българи”. Българите не са се казвали българи – така са ги нарекли вкупом, другите. Всички дето са били на север от Цариград и Рим са били наричани общо хуни, варвари, скити, също и българи. И всред тях е имало един род Дуло, който род е останал в един, ама чисто български писмен паметник, като създател на Дунавска България. Самите основатели обаче не са пожелали да оставят на поколението за какви са се считали по народност. Казват имало общност на езика. Може, ама как така днес от Триест до Камчатка говорят на почти един и същ език. Езикът се учи, културата се възприема. Обикновено това става по линията на прогрес напред и в съвместно съществуване, а не в отстояване на първичното. Варварите завладяват Рим, но днес Рим не е варварски. И днес има тюрки и татари, но не са в Европа – стоят си в Азия. Който е дошъл в Европа е станал европеец – рано или късно. Бог Тангра никога не е преминавал Дунава.

По въпроса как е писал Раковски и откъде е черпил материал за изследванията си, доста може да се научи от бележките към том трети на „Съчинения в четири тома”. Този трети том е „Историография” и във въпросните бележки е включено едно изследване „Историографската наследство на Георги Стойков Раковски”, което трябва да е работа на съставителя проф. Веселин Трайков. Набързо сканирах два момента, но цялото изложение на В. Трайков е 35 страници. «От запазените ранни писма на още невръстния ученик в Куру чешме се вижда, че там той се е запознал с трудовете на Ксенофонт, Тукидид, Херодот. Още през тези години бъдещият пламенен родолюбец показва характера си: по спомени на П. Р. Славейков там той „се препирал и често се биял със съучениците си гърчета за българщината, коего тогава било още рядкост и за гърците, и за бьлгарите". За родолюбието на младия Раковски по онова време говорят и редица негови съученици. Той вече е свързал близка дружба с един от най-пламенните български възрожденци — отец Неофит Бозвели. Като котленец Раковски имал достъп и в дома на влиятелния сановник княз Стефанаки Богориди. Там той разглежда богатата библиотека на своя именит съгражданин и покровител. По онова време, едва 18-годишен, той пише до стария си учител от Карлово Райно Попович за младежите българи, конто следват в Атина и „на други европейски места". Той следи и дейността на Васил Ев. Априлов, който „открил някои стари работи в България" — по негова подбуда бил издирен хрисовул на цар Асен, който — добавя младежът — „аз със собствените си очи видях у един приятел, който кореспондира с тях". А какво е разглеждал при посещенията си в дома на Богориди личи и от една негова статия за Стефанаки Богориди, писана в Одеса на 22 август 1859 г. Там той пише, че учените българи трябвало да „записват по нещичко от един век насам". И добавя, че сам е разглеждал например документи на Атанас Богориди, „кому ръкописи на францушки и гръцки език видях в княз Богоридово книгохранилище в 1837 г.". Естествено е подобен младеж да продължи и по-късно да проявява непрекъснат интерес към изворите, които е свикнал да разглежда и оценява още от ранна възраст. Скоро този интерес прераства в съзнание за важността на историческото изследване, откриващо славното българско минало. Като изповед звучи писаното до П. Златов през юни 1857 г.: „Кое по-сладко занимание. може бити, разве да се занимава человек в издирвание древности премилаго своего народа!" През целия си живот, където и да отиде, каквото и да прави, Раковски неизменно търси сведения за миналото на своя народ, които хвърлят светлина върху събитията от българската история. „Аз, додето ме държат крака и ръце и додето усещам и най-малкая умна сила в себе си, не ще престана да работя в полза народу си, кого съм от младости тол силно възлюбил и от кого нямам друго по-драгоценно и по-свято нещо на свят." ......................................... «Във връзка с издирванията си Раковски непрекъснато се нуждае от книги. За някои от тях са запазени различии списъци, бележници и т.н. — в тях се срещат стотици заглавия на руски, френски, немски, гръцки, сръбски, турски, български и др., заглавия на книги, речници, енциклопедии, атласи, исторически паметници и т.н. Като преглежда тези списъци и данни за различии издания, изследователят може да допусне, че се касае за интереси на някой кабинетен учен, а не за трудове, нужни за основоположника на българското организирано общонационално революционноосвободително движение. Така например в един „Журнал", както го именува той, са отбелязани 139 издания, разделени от него в различии групи по езиков белег: френски, старобългарски, руски, сръбски, турски, гръцки или по друг белег: речници, санскритска тематика, църковни книги, Венелинови съчинения, филологически. Описанията им съдържат минимални данни: автор и заглавие, а някъде и година на издаване, когато отделен труд има и повече издания. Отбелязан е и броят на томовете, когато съчинението е многотомно. В архива на Раковски са запазени и други списъци, озаглавени „Бележник за нужния ми книги занимания ради" или „Бележник за нужния ми книги за занимание" и т.н. В тях фигурират десетки други заглавия — речници, енциклопедии, исторически трудове, фолклорни сборници и т.н. Ето какво съдържа например един от тях: Нрави и обичаи всех народов; Всеоб¬щая история; Скандинавское баснословие; Турска история на турски език; най-доброе издание; Всемирная история на руски език, най-последное и съвършеное издание; История Русии; Иван Екзарх; Всички Палаузови сьчинения; на гръцки Речник за елинските стари обряди и проч.; „История на България" на френски от Вретос, издадена в Петроград; на френски „Revоlucion grесquе" и др. В архива на Раковски са се запазили и други бележки, конто той си е дьржал с оглед на подготвяните от него изследвания. Там срещаме такива отметки, като „Как са руски изменили старобългарски чърковни книги". Всички тези списъци и бележки сочат широката предварителна библиографска работа, която Раковски е извършвал при подготовката за работа над една или друга тема.”

Показани са три картини, изобразяващи сражаващи се опълченци. Две от изображенията са детайли от по-големи пана. Картините си приличат, но и се различават. Кои са участниците в сраженията, кога и къде са станали те? Аз също не знам пълните отговори и ще ми е интересно да науча нещо повече.

Благодаря, драги Йончев – съвсем си прав. Движа се стъпка по стъпка в една цел, но и на мен не ми е много ясно, какъв точно ще бъде финалът. Започвам проучванията си в една посока, а водейки се по фактите, накрая се озовавам до друг край. Имах намерения да направя чисто изкуствоведческо изследване на двете хроники, като ги съпоставя с текстовите първоизточници. Пък то, какво излезе. Като се разрових, видях грешките на Гюзелев. А пък ако бях пуснал статията два дена по-рано, нямаше - пак в Гюзелев, да видя неговия превод на славянския превод на Амортола. А този славянски превод обяснява едни въпроси, пък задава други. Емоционално възприемам историята, затова се и паля. Нямам преднамерено отношение към никого. Но ето как от един, може би погрешно написан или погрешно прочетен текст, се извеждат факти, в които не всеки може да долови, къде свършва истината и къде почва измислицата. Все пак поучително е човек като пише, да има предвид и да не прави в предположенията си едновременно две крачки напред. Защото, както е в случая с Гюзелев, от една невършеща ни от историческа гледна точка някаква работа година, се отива до съвсем неверни твърдения кога е съставен превода на Манасиевата хроника. Тия работи не са ги видели професионалните историци, а какво остава за обикновения читател. Рицар, благодаря ти и на теб, но и ти много се палиш и не винаги разбираш какво искам да кажа. Навремето учих сина си, преди да каже това, което е на езика му, да преброи до десет и тогава да реши дали да го каже. Тебе те съветвам като напишеш въпросителните, да помислиш дали трябва са толкова много или може да ги посъкратиш. Засега ползвам Ганчо Ценов, доколкото той е открил несъстоятелността на историята за покръстването на българите, предлагана навремето. Не съм го проучвал обаче задълбочено как е продължил нататък, но май ми се струва че не е тръгнал съвсем в правилната посока. (Това за личните съобщения е нещо ново за мен, аз не съм много наясно с форумите, в момента не знам как да реагирам, трябва да проуча въпроса). Написах сега това, защото счетох, че съм длъжен да изкажа мнение, но нека не се разбира то като заявка за някаква по-детайлна дискусия. Аз съм малко като чукчите – повече го давам на писане. Е, естествено, че трябва и да се чете нещо, преди да се напише, но гледам да карам това, което е по моя дневен ред. Форумът дава чудесни възможности за творческа изява.

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА І. Княз Богорис и покръстването на българите в Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица Скилица и неговата илюстрована хроника Конфликтът между княз Богорис и императрица Теодора, и продължение на мира Българите решават да приемат християнската вяра Легендата за картината със Страшния съд Покръстването на българския княз от архиерея Методий Едно мнение на Ганчо Ценов за Методий ІІ. Покръстването на българите във Ватиканския препис на хрониката на Константин Манасий Миниатюрата с покръстването и добавките за него Съдържанието на миниатюрата и добавките според Васил Гюзелев Знаели ли са през Второто българско царство кой е Борис-Михаил? Спекулациите с годините в добавката за покръстването Кои са изобразени на миниатюрата с кръщаването? ІІІ. Изводи от представените в двата преписа факти ІV. Приложение: Паралелно изложение на текстовете за покръстването на българите в хрониките на Продължителя на Теофан, Кедрин-Скилица и Йоан Зонара Изложението на цялата студия с приложението виж в https://dereksiz.org/pokrstvaneto-na-blgarite-spored-ilyustrovanite-hroniki-na-joan.html

Галахад, приятно ме изненада! Не се бях заглеждал по стените на двореца отзад и отстрани. Макар и снимано отдалеч, все пак разбрах за какво иде реч. Този герб е малко познат. На левия щит е гербът на Фердинанд – българския лъв на гърдите с герба на Саксония. А на десния щит е гербът на Мария Луиза – трите бурбонски лилии, заобиколени от мидени черупки. Всъщност това е гербът на пармските херцози. Отгоре си е короната на Фердинанд, която съм я коментирал. Този герб там на Двореца си е едно откритие. Веднага като се връща от сватбеното си пътешествие Фердинанд казва на Стефан Стамболов, че за новото му семейство стария дворец е тесен и трябва да се разшири. Тогава реконструират двореца в сегашния му вид. А вижда се, че Фердинанд чрез хералдиката е показал на кого е тоя дворец. Интересно, че независимо от втората му сватба гербът не е премахнат. Държал е човекът на символите на семейството му, нали Мария Луиза му е родила децата. Гербът от двореца го има на един от възпоменателните медали за сватбата на Фердинанд и Мария Луиза. Аз подготвям специално материал за тази сватба и политическите и измерения, и там ще говоря и за медалите. Все пак пускам като нещо изпреварващо този медал, но не искам да навлизам в дискусия извън конкретната тема за короната на Третото българско царство.

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА Родилните мъки около новия български герб Българските хералдици за короната в герба на Царство България Сватбата на княз Фердинанд І с княгиня Мария Луиза Короната подарена от княз Фердинанд на княгиня Мария Луиза Короната е била на кралица Мария Антоанета Депутатите да поправят текста в закона за българския герб Изложението е в прикачения файл : Короната на Мария Антоанета и българския герб.pdf (изтегля се след регистрация)

Аз затова обръщам внимание, че на едно и също място – житието на св. Сава, името на цар Калоян е изписано еднакво, и то три пъти, и е също, както на пръстена - КАЛОѨN. А името на император Калойоан Ватаци е изписано по съвсем друг начин – KAЛOІWАN. Констатацията на Ив. Стойчев, която аз споделям напълно и това го пишат и нумизматите е, че орлите в монетите на търновските царе – двуглави или не, са по подражание на монетите на византийските императори. Всъщност тогава е имало монети-имитации, изцяло копиращи византийските. В случая с билоновата монета, тя е имитация на западноевропейските монети, каквито сече и Йоан Срацимир, но не с лъв, а с лилия. Тук прикачвам заедно с монетата на Йоан Шишман и първите попаднали ми две сродни монети с лъв от ХІV в. Все пак в гербовниците илирийски пише "на печати" царски, а не на монети. Аз се опитвам да сглобя наличните факти за пръстена на Калоян и нямам претении да казвам цялата истина за останалите български монети, печати и пр. Само, че има разлика между короните. Мисля, че обясних, че както в Русия, така и в България (не твърдя, че е заимствано) в началото само владетелите са имали пръстени-печати. Споменава се за пръв такъв печат на велик руски княз от средата на ХІІ в. При нас изглежда практика в това отношение се е опитал да въведе цар Калоян, но явно не е била възприета и от това се възползвали местните феодали. Например Витомир е бил управител на Сердика. Може и нещо друго да се каже по тоя въпрос. Аз само отбелязах, че въпросът с българските средновековни пръстени-печати стои открит. Мен по-вече ме интересува въпроса с печата на цар Калоян, по който аз имам още какво да кажа, и да дам още пояснения по въпроса, но сега ги обмислям.

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА І. Името в Калояновия пръстен е на царя, а не на севастократора Моливдовулът с името на Калоян е фалшив, а севастократорът от Бояна не е Калоян Как се е пишело името на цар Калоян в ХІІІ век ІІ. Лъвът от Калояновия пръстен става символ на българската държава Хералдиката във Второто българско царство Българският герб през средновековието Бронзовият печат-„копие” на Калояновия пръстен Възрожденците ни за българския герб Калояновият пръстен и другите пръстени- печати Днешните археолози за Калояновия пръстен Практиката в Русия с печатите през средновековието ІІІ. Вместо заключение, актуален коментар Критики и похвала за обновената църква „Св. 40 мъченици” Църквата „Св. 40 мъченици” през годините Изложението на студията е в прикачения файл:kalojanov_lev.doc

Георги Раковски. Разговор о болгарскому свещеному въпросу „После же завладение турков, ако и изгубил [българският народ] царството си, обаче негова свобода не е пропаднала съвсем, но задържала се е еще няколко векове. Турское завладение над българи не е могло навсякъде да се извърши мечом, но по-голяма част Българии се е превзела на условия, кои са се пазили от завладетелев за няколко си векове. От тях же условия по-главни са били следния: 1. Да имат българи вероизповедание си свободно и свещенство си независимо, както са го имали и преди падения си. 2. Да носят свободно оръжие си и да са обвязани да съвоюват с турков против неприятелев им в особни полкове, под особен си знамян и под предводителством своего си войвода. 3. Да се управляват области и окръжния се пак от войводи, а села и градища от кнезове, кметове и старейшини. Областнии войводи управители носили титул на турски език беглер-бей = княз над князи. А между кнезове и кметове имало е отпосле и баш-кнез и баш-кмет = върховний кнез или кмет. То съюзно българско войнство е съставляло в тях времена повеч турская конница. 4. Ония же, кои не са били войници, т. е. не са били обязани да съвоюват с турком, тии са плащали по драм сребра на глава, т. е. мъжеский пол достигший в законна възраст. А после то даждие се определило на 50 аспри. Това даждие се събирало пак от българи изпомежду им, кои са носили име бирници. 5. Съжби и разпри по селам отсъждали и извършали се помежду им от избрани старци в церковния за това определени стаи. А в по-главни градове, кои са се управлявали от войводи, имало войводници, на турски и до днес съхранено войвода-конагъ, де са се отсъждали и извършвали граждански и военни работи. Тая уредба и правление са траели няколко векове и турци са владели над българи по този начин. На тия сички ние имаме исторически доказателства и живи еще възпоменания и остатки, не само наши народни български, но и султански разновременни берати, фермани и писмени повеления, кои не са еще познати европейским ученим, защото тии твърде малко са се занимавали на тойзи предмет.”

Оригиналът е: призвал в свидетели собак и тех, кому приносят жертвы не ведающие закона племена, и даже отрезал и не побрезговал взять в рот в подтверждение договора то, чем они нажираются”. Т. е.: „призова за свидетели кучета и тези, на които не познаващите закона племена принасят жертви, и даже отряза и не се посвени да вземе в устата си в потвърждение на договора, това с което те се хранят”. Двойка по руски, императоре. Иначе съм съгласен, че цялата история на Продължителя е много неясна. Аз и затова включих бегло в основното си изследване хрониките за въпросната церемония. А после, за да довърша анализа на всичките извори, повторих някои неща с пояснение. Като българин не ти прави чест да разсъждаваш така, императоре. Дякон Игнатий и другите гърци си съчинителстват за чужда сметка: българите, понеже били езичници, много-много не им пукало, заклевали се в евангелието, кръстили се, викали „Алилуя” и „Амин”. А виж, високопоставените в религиозно отношение византийци – даваш им месце, ама нали е пости, те отказват да го ядат и отиват на дръвника. Дрън-дрън! Ако накараш Златин Тепсиев да каже „Само ЦСКА”, ще го направи ли? Пък и на майтап. Или Дучето да почне да вика „Само „Левски” – веднага ще го закарат в лудницата. Теофилакт Охридски – българинът, етнически грък, пък си е съчинявал истории като Златарски. Но е бил по-близо до Фани Попова – измислял е и диалози. Два века и половина след събитията Теофилакт сякаш е намерил от някъде дневника на Кинам, лице непознато дотогава на никого. Прочети, императоре, историята с Кинам и Омуртаг и после виж какво пише Продължителят на Теофан за Лъв V, но по моя превод на руския превод, а не по твоя. Кинам е измислен като истински християнски антипод на Лъв. Лъв като принесъл жертва, седнал да яде с българите.Омуртаг „след като извършил едно бляскаво жертвоприношение и приготвил при това богата гощавка, заповядал на благородния Кинам да седне и да яде с другите началници, но той отказал”. Ето така си измислят историите гърците, императоре. Жалко, че някои българи в желанието си да водят спор „до дупка” им се хващат на въдицата. Все пак се надявам, че в случая става дума само за прекалено встрастяване в спора, а не за истинска позиция.

19. Лев заложил столь успешное начало своего царствования, таким образом распорядился церковью, как никто другой болея честолюбием, принялся за государственные дела: словно оса, никогда не расстающаяся со своим жалом, он сам упражнял свое воинство, во многих местах Фракии и Македонии собственными стараниями возвел от основания города и объезжал земли, дабы вселить страх и ужас во врагов. Потому-то, как рассказывают, и сказал после его кончины святой Никифор, что не только злодея, но и радетеля общего блага потерял город в его лице. Весьма волновался он о чинах и должностях, причем не только о гражданских, но и воинских. Сам он был выше сребролюбия и потому из всех предпочитал людей неподкупных и отличал всех по доблести, а не богатству. Он хотел прослыть любителем правосудия, однако на деле им не был, впрочем, не был ему чужд, сам восседал в Лавсиаке и многие судебные дела рассматривал самолично. Как-то раз подал ему жалобу один человек по поводу похищения его жены, будто похитил знатный муж его жену и что сколько не докучал я эпарху, ответа не удостоился. И вот он повелел тотчас представить ему эпарха и, когда удостоверился, что так все и было, осудил его, сместил с должности, излил на него немало гнева, а прелюбодея велел предать закону. Однако всем этим он хотел подольститься к народу и как бы покупал его расположение. 20. А вот против веры безумствовал он ужасно, так что почитал дурным даже поминать имя божие. Так, клятвенно скрепляя тридцатилетний мир с гуннами, именуемыми болгарами, и заключая мирные соглашения, когда должен был их подтвердить и упрочить, ни одной из наших клятв он не воспользовался, не призвал в ручатели и свидетели дел и слов ни Бога, ни силы небесные, ни Матерь христову и божию во плоти, но, словно варварская душа, не знающая богопочитания, призвал в свидетели собак и тех, кому приносят жертвы не ведающие закона племена, и даже отрезал и не побрезговал взять в рот в подтверждение договора то, чем они нажираются. И доверил он им христианскую веру, в которую предстояло им, как и положено, перейти с нашей помощью. И за то, что, по словам Господа, метал он бисер веры перед свиньями и влагал его им в уста, заслуживает отвращения сей нечестивец. А за то, что властитель ромейского царства и государства во всенародном театре при стечении множества верных и неверных позволял посвящать себя в их обряды и таинства, достоин он вечного червя и адского пламени. А Лъв какво е доверил на българите? Да пазят християнската вяра от кучетата ли? Началото на Чаталарския надпис „KANACYBIGI OMOYPTAГ IC TIH ГIN OПOYЕ ГЕNIТIN EK ТEOY APХON ECTIN” което навремето се превеждаше „Великият хан Омуртаг е княз от бога в земята, дето се е родил”. Напоследък превеждат „Кан сюбиги е от бога архонт в земята, където се е родил”. Който, когато, където и да е направил медальона на Омуртаг, той е знаел, че сам Омуртаг се е титулувал на гръцки КАNACYBHГІ. Което на български се е произнасяло или „каназибиги” или „канезибиги”, а най-вероятно „кънязибиги”, тъй като втората гласна е била носовка, по-късно изписвана на кирилица с „малък юс”. Тогава се разбира, че КАNАCY, всъщност е било „кънязь”.Медалиерът изписва в медальона-монета според тогавашните византийски правила „канезибиги” на латински – CANESYBНГІ. Омуртаг сам обяснява, че „CANESYBНГІ Омуртаг е княз от бога”. Аз вярвам на него, драги императоре, не на разни дякончета, дето са се правили на историци и са писали дочутото от тук оттам, а не знаят, че се казваме българи. Ако пък се правят, че не знаят, значи изобщо не трябва да ги чета. И все пак се опитвам да им разбера писанията и да потърся логиката в тях. Медальонът е само един, но и той е достатъчен да потвърди, че писаното по каменните надписи в Средновековна България е имало отзвук и във Византия. Иначе епиграфските паметници са най-много от времето на Омуртаг. И Златарски е видял, че в тях има нещо нередно, и представяте ли си – не е могъл да си го обясни (?) и си е затраял. След него обаче всички се правят на щрауси. Аз поначало си знам, че не трябва много-много да се вживявам в тази дискусия. Защото какъв спор да се води, бил ли е Омуртаг кръщаван, с хора които нито кръста, нито Христовият монограм, нито „княз от бога” приемат за християнски символи. Че той тоя Омуртаг може и да не е съществувал? Може някой майтапчия да е надраскал тия надписи и да си е издал и медальонче. Във византийските хроники пише Муртагон, а в илюстрованата хроника на Скилица пише „Критаг” – защо се приема тогава, че изобразения там е Омуртаг?

Императоре, благодаря за снимките на монетите. Аз реших да икономисам малко килобайти на администратора и тъй като така и не ми стана ясно как се постват изображения във форума, си ге качвам в прикачени файлове. Та на въпроса който задаваш, отговора е в док-файла в статията ми в началото на темата. Ако не си я чел, прочети я.

Сключването на 30 годишния „дълбок” мир Събитието „сключване на 30 годишен мир с българите” е влязло в гръцките хроники единствено във връзка с „богохулните” действия на Лъв V. Само Игнатий Дякон пише за някаква предварителна договорка, Лъв да „употреби” обичаите на гостите, а те – византийските. При това не се споменават клетвени действия, а „безсрамно и неприлично завършване на приятелския договор”(може да е било представление на участниците в срещата, примерно). Доколко Игнатий е имал реална представа, какво е ставало на въпросната заключителна церемония, личи от факта, че никъде в известието не е спомената думата „българи”, а се говори за „близко граничещите хуни”. Дяконът явно се е престарал като определя изливането на вода, обръщането на седла, хващането на ремъци, вдигането на трева – като „навличащо на себе си проклятие”. Затова следващият хронист Генезий лаконично описва цялата церемония на „мирните съглашения с хуните” само с едно изречение и я характеризира като „незачитане на християнските догмати” от страна на Лъв. Генезий не дава оценка на действията на „хуните”. В известието му също няма и намек за „българи” и това насочва на мисълта, че и Генезий и Игнатий (последният макар и живял по време на въпросното събитие) са използвали някакъв писмен или устен първичен източник. Цялото първично сведение изглежда не се е сторило интересно за Генезий или пък му е било преразказано от друго място съкратено, и затова той не се впуска в подробности. (Сведението пък, което е получил Игнатий може да е било украсено). Най-интересна е „правителствената” позиция на Продължителя на Теофан. Пак имаме „хуни” (изглежда продължителя също използва първичното сведение, цитирайки го буквално или обогатявайки го по друг начин), но с допълнението „тъй наречените българи”. В Продължителя цялото „богохулство” проявено при „клетвеното закрепване на тридесетгодишния мир”, е отнесено само към действията на Лъв. Българите са дадени даже като контрапункт: „ и довери им [Лъв] християнската вяра”. В последното не само, че не се визира някакво кощунство, но прозира нещо, което Продължителят е усетил, но не е можал да проумее напълно. Той пише „довери християнската вяра”, а не „разреши им християнските обичаи”. Изглежда в първичното сведение е имало нещо загатнато по-определено, че българите току-така не са се клели пред кръста и евангелието. Затова и Продължителят не конкретизира, а подхвърля, че то тъй и тъй, както се полага, ние византийците рано или късно сме ги кръстили българите, какво толкова е станало, ако пред тях е имало кръст и евангелие и в 815 г.. Колкото до историята с кучетата, Васил Златарски е превел точно Продължителя на Теофан, но после не е разбрал съдържанието на собствения си превод и се е объркал в представите си какво се е рязало. Ето как е обяснено това в руския превод на Продължителя на Теофан от 1992 г.: „А ето срещу вярата той [Лъв] ужасно безумстваше, така щото считаше за глупаво даже да споменава божието име. Така, скрепейки чрез клетва тридесетгодишния мир с хуните, наричани българи, и сключвайки мирните съглашения, когато той трябваше да ги потвърди и заздрави, той не се възползва от нито една от нашите клетви, не призова като гаранти и свидетели на делата и думите нито Бог, нито небесните сили, нито Божията майка, божия по плът, но като варварска душа не познаваща богопочитанието, призова за свидетели кучета и тези, на които не познаващите закона племена принасят жертви, и даже отряза и не се посвени да вземе в устата си в потвърждение на договора, това с което те се хранят. И им довери християнската вяра, в която, както се полагаше им предстоеше да преминат с наша помощ”. Какво излиза – Лъв ял храната, която българите принасяли в жертва на кучетата. (Аз на едно място се пошегувах, че първичният хроникьор нещо се е объркал и е взел за клетвена ситуацията, при която около угощаващите се след церемонията по сключване на договора е имало кучета и на тях е им била подхвърлена храна от трапезата). В ГИБИ обаче преводът направо посочва, че Лъв „разсякъл кучета дори”, и не поставял храна в устата си, а „изговарял онези думи, които употребявал” (сигурно е попържал кучетата?). Изобщо тая част от историята на „клетвената церемония” и дали за такава става дума, е много съмнителна в преводно отношение, и затова аз просто се отказвам да вземам отношение по нея. Тя обаче е вписана в контекст и с други текстове в главата „Лъв V” в Продължителя на Теофан. Става дума за някои обстоятелства и прояви на този византийски император в първите години на управлението му, започнало в 813 г. Според Продължителя на Теофан Лъв започнал успешно своето царствуване. Честолюбиво се отнасял към църквата, заел се и с гражданските дела. Много се грижел не само за гражданските чиновници, но и за военните. Сам бил над сребролюбието и затова предпочитал хора неподкупни, като им давал отличия според доблестта, а не според богатството. Искал да се прослави и като любител на правосъдието, даже сам решил справедливо някакъв съдебен спор. Най-важната оценка, която прави хронистът след тези думи е: „С всичкото това той искаше да се подмаже на народа и сякаш купуваше неговото благоразположение”. Що се отнася до фриволниченето на Лъв V с езичеството, същият хронист отбелязва: „За това, че владетелят на ромейското царство и държава във всенародния театър (хиподрума) при стеклото се множество от вярващи и неверници си позволяваше да се посвещава в техните обреди и тайнства, той е заслужил вечния казан и огъня на ада”. Какво излиза от тези редове? Че в първите години на управлението си Лъв V е бил или се е докарвал „народен” император. И всъщност „еретическото” според гръцките писатели, е било нещо като внимание или уважение към религията (толерантно отношение) към друговереца. Именно на основа на тази оценка можем да предположим, че медальоните-едностранни монети с името и титлата на Омуртаг са били подарък от Лъв V за гостите си, вече едноверци. Византийският император се е показал „ларж”, като е направил медальоните от почти чисто злато – 21, 25 карата! Е, сякаш не му е достигнало златото, та е намалено теглото на монетите на половина от това на императорските. И титлата на Омуртаг не е „василевс”, а „княз”, т. е. „архонт”. Но изглежда сам Омуртаг вече е бил такъв, а определено „от бога” му се е понравило. Лъв пък нямал нищо против. И заиграването с езическите обреди е в контекста на характеристиката на Лъв като „толерантен” към езичниците, до степен да практикува и обичаите им. Че гръцките хронисти не са разбрали правилно и пълно, какво е ставало във връзка с 30 годишния мир, се вижда от факта, че освен скандалната за тях случка, не са намерили нищо или нищо друго интересно около съдържанието на самия мирен договор. Имаме късмет, че Омуртаг го е написал в Сюлейманкьойския надписи нещо от него е останало. (Кой каквото ще да казва, обстоятелствата преди, по-време и след сключване на „дълбокия” мир са много добре документирани и от наши и от гръцки източници). Възможна причина съдържанието на договора да не е било разгласено от Лъв V, са вероятно отстъпките, които той е направил на българите. Сведението в Продължителя на Теофан за отстъпването на Загоре на българите е станало изглежда не при Теодора, а при Лъв. При това тази земя не е отстъпена. Загоре е завладяна от Крум и очевидно с 30 годишния мир тя е призната за българска (реално война не е имало и никой не я е завладявал след Крум, а с нея започва Сюлейманкьойския надпис). „Признаването” обаче е минало във византийските хроники като „даровете на автократора”, които накарали българите да се покръстят. Във всичките си писания гърците спрягат не „покръстване на българите”, тъй като такова не е имало, а покръстването на Омуртаг и боилите му при Лъв V.

Аз показвам медальон и монети. На монетите пише, че Лъв е базилевс (текста е на латински). А на медальона пише, че Омуртаг е канези биги. Същото в българските надписи е обяснено, че е „княз от бога”. Аз също не твърдя, че Омуртаг се е приел като истински християнин – РИЦАР пък не прие моето съмнение. Аз считам, че медальонът е византийска изработка. И направих предположение по какъв повод е могло той да се появи. Ако някой не е съгласен, нека да предложи друг отговор. Не трябва да зачеркваме, но няма как да приемем и явните противоречия. По-скоро трябва може би да се отнасяме по-доброжелателно към писаното в древността. Затова и аз предложих едно новс разчитане на известието на Продължителя на Амортола, което изглажда почти всички противоречия в гръцките хроники, свързани с темата „покръстване на българи”.

Изворите по тезата, че сключилите мир с Византия български князе са се покръствали, както и на сведенията за гоненията на християните по времето на езичника Крум І. Тервел (за мира) 1. Васил Златарски. История на българската държава през средните векове. Том 1, част 1 .1970, с. 226: „Своята благодарност за помощта, оказана нему от българския хан, Юстиниан изразил при заминаването на Тервел за България по следния начин: „Когато Тервел, разказва Никифор, трябвало вече да замине с войските си за България, Юстиниан дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за кесар. След това той заповядал да издигнат две едно до друго възвишения, на които възседавали двамата господари, а войската била длъжна по заповед на императора да им се покланя. Най-сетне като поднесъл на Тервел безбройни богати дарове, Юстиниан го изпратил с мир в земята му”. 2. Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. 1980. с. 50: „Тоя крал Тривелия пръв възприел християнската вяра в лято господне 703”. 3. Иван Йорданов. Корпус на печатите на средновековна България. 2001. с. 19: „МОЛИВДОВУЛ НА ТЕРВЕЛ КАТО КЕСАР. Опако: Кръстообразен нивокативен монограм, между раменете на кръста е изписано „Богородице, помагай на кесаря Тервел”...Сега от позицията на времето не бихме се смущавали толкова много от шокиращия ни някога факт, че езичникът Тервел се обръща за помощ към Богородица. Вече са налице редица нови факти за проникването на християнството в България под различни форми. Не бива да забравяме, че пред нас стои печат на византийски кесар, чиято промоция изисква специален церемониал, описан подробно в „Книгата за церемониите” от Константин Багренородни. Той е съобразен с християнския канон и се извършва в храма „Св. София”. Твърде вероятно, ако ли не задължително, хан Тервел да е бил покръстен, макар и формално”. Монограмът в моливдовула на Тервел е като на печата на Телериг Pechat_han_Telerig.jpg Както знаем Телериг преди това е бил български архонт и не се знае дали още тогава не се е покръстил‎. (Като си намеря захранващ кабел за скенера, ще пусна и изображение на това „опако”). ІІ. Крум (за мира) 1. Васил Златарски. История на българската държава през средните векове. Том 1, част 1 .1970, с. 342: „Докато вървяла още обсадата на Месемврия, Михаил I, който се чувствувал безсилен да се бори с българския хан, бил наклонен да сключи мир. Той се опитал още веднъж да сондира мнението на своите съветници по тоя въпрос, като свикал на 1 ноември патриарха и членовете на сената на заседание. Тук присъствували и митрополитите никейски и кизикски. Патриархът, митрополитите и императорът стояли за мир, обаче в сената надделяло мнението на магистър Теоктист, най-близкото и доверено лице на императора. Той бил най-живо поддържан от известния църковен деятел Теодор Студит, игумен на Студийския манастир. Те казвали: „Чрез нарушението на божествената заповед не трябва да се приема охотно мир”. За да сключи Крум мир с Византия са му предложили да се покръсти, но той отказал. ІІІ. Крум и Омуртаг (за гоненията) 1. ГИБИ VІ с. 55, Месецослов на Василий ІІ: „18. Месец януари, 21-и ден. Подвигът на светите Мануил, Георги, Лъв и на убитите с тях от безбожните българи при царуването на Лъв Арменеца. При царуването на Лъв Арменеца Крум, владетелят на българите, с много войска настъпил към Адрианопол в Тракия и го завладял по законите на войната. Заедно с града той заловил и пресветия епископ Емануил. Най-напред му отрязал ръцете до раменете, след това, като го разсякъл на две с меч, хвърлил го за храна на зверовете. Той ослепял поради греха. Бил намразен от своя народ и удушен от него с въжета. Властта над българите приел твърде безбожния Цок. Той събрал всички пленени християни, стратези, презвитери, дякони, миряни и ги принудил да се отрекат от християнството, защото българите не били още християни”. 2. Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. 1980. с. 59-60: „След него [Михаил] дошъл Лъв Арменин. Крун оставил част от войската под началството на своя брат Муртагона, а с другата войска отишъл и обсадил Цариград за дълго време, но не можал да го превземе. После се върнал, превзел Едрене и пленил безброен народ. Тук бил пленен и Василия Македон със своите родители (по-късно бил гръцки цар). Убил епископ Маноила и много християнски народ, със свещениците, клириците и монасите – всички, защото не се отказвали от Христа. В пролога пише това за месец юни”. 3. Историкът-манипулатор Васил Златарски, пак там, с. 377: „...реакцията от страна на българските боили, които дотогава се теготили под силната ръка на Крум, не се забавила да избухне още на първо време. Тая реакция се изразила в почналото се веднага гонение против християните. Начело на това гонение застанал българският воевода-боил Диценг, който е бил вероятно най-влиятелно лице измежду българските боили. Първа жертва на гонението станал най-главният проповедник и крепител на християнството, плененият от Крум одрински митрополит Мануил. След като не се съгласил да се отрече от Христос, той бил подложен на много оскърбления и предаден на мъченическа смърт. Подир екзекуцията на епископа Мануил обаче Диценг според Менология ослепял и бил убит от своите хора. На негово място изстъпва друг български воевода-боил на име Цок, който продължил гонението с още по-голяма жестокост. Тоя „безбожник” според думите на църковния писател събрал всички хванати християни, между които имало воеводи, свещеници, дякони и прост народ, и със сила искал да ги принуди да се отрекат от християнството и от ония, които не се покорили, едни обезглавил, други пък предал на разни мъчения и най-сетне безмилостно ги избил. Към това време ще да са пострадали и следните, изброени в славянския пролог християни: епископите Георги Девелтски и Петър, които, след като били бити с тояги безчовечно до смърт, били обезглавени, а също и много други — до 377 души били предадени „мечному осуждению”. Между тях били: „християнските воеводи Йоан и Леонт, които били заклани; епископът на гр. Никея (при Одрин)”. Пак историкът-манипулатор Васил Златарски, с. 379: „Друга една характерна особеност от времето на християнското гонение в България при Омортаг намираме в едно от поученията на Теодор Студит (759—826)”. Но в ГИБИ ІV, с. 29 в „Малък катехизис на Теодор Студит” четем: „Византийски пленници убити в България през 814 г...В България, както разправят осведомените, излязло престъпно нареждане от тамошния владетел: заловените в плен наши братя християни да ядат месо на светата Четиридесетница...онези, които не се подчинят щели да бъдат убити” и т. н. Подробности в GIBI_IV_p029.gif . Преводачите на откъса уточняват, че пленниците били отведени в българските земи през 813/814 г. Но под влияние на Златарски, също сочат, че издалият заповедта за задължителното ядене на месо (сигурно пържоли или най-вероятно татарски кюфтета) български владетел, бил Омуртаг. В оригиналния текст обаче името на Омуртаг не се уточнява. Пак историкът-манипулатор Васил Златарски, с. 379: „Колкото кратки и откъслечни и да са тия известия за християнските гонения в царуването на Омортаг, те все пак ни дават известна представа за силата на гонението и за способите, към които са прибягвали гонителите-езичници с цел да принуждават християните да се отричат от Христовата вяра”. ІV. Борис-Михаил (за мира) 1. ЛИБИ ІІ, с. 62, писмо на папа Николай І до епископа на Констанц Соломон: „Понеже ни съобщават, че верният крал [Людовик Немски] имал намерение да дойде в Тулина, а после да сключи мир с царя на българите...понеже казваш, че твърде преданият на Христа крал [Людовик Немски] се надявал, че самият цар на българите желаел да се покръсти” и т. н. Като твърде предан на Христа, крал Людовик Немски е знаел божията поръка да сключва истински мир само в неговото име. Сиреч контрагента е трябвало също да се закълне в Христос. А да се закълнеш в името на Христос означава да приемеш християнската вяра. След което вече можеш да твърдиш, че си „в Христа бога верен цар”, а както е било по времето на Омуртаг - че си "княз от бога”. Заключение Относно мира. Традицията, сключилите мир с Византия (Борис с Людовик Немски) български князе да се покръстват, е достатъчно добре регистрирана от хронистите. Също така изворово е добре отразена и в историята на Васил Златарски. Професор Златарски обаче и неговите фенове, не са разбрали за какво иде реч. Относно гоненията. Извършеното от Васил Златарски с преиначаването на съдържанието на изворите е гавра с българската история. Поредната!

А какво е обяснението за кръста и християнския монограм в надписите на Омуртаг? Или пък за медальона – има ли го, няма ли го, дали пък не е перфектен фалшификат? Да вземат да му направят рентгенографско изследване. Аз тръгвам да решавам въпроса с артефактите, дето никой досега не ги е обяснил. Историците си четат книжките, ама за колоните и медальона никой не обелва дума. Гледал Омуртаг, какво правил колегата-комшия и го копирал! Както казва шопа: те таков дзвер нема! Даже и изворите не са прочетени както следва. А както се вижда те кореспондират на артефактите. Цялата история съм я извадил от всякакъв предварителен и следварителен контекст. За сметка на това съм сглобил всичко известно по въпроса. Как да вярвам на Продължителя на Амортола, че Варда тръгнал да плаши българите, като самият този продължител е изпуснал 30 годишния мир, който го има отбелязан дори в българските епиграфски паметници! Аз махам и Михаил и Варда от историята на този продължител, тъй като както посочих в „Измислената история”, писаното от Продължителя на Амортола не може да се отнася към някакво покръстване на българите изобщо, а става дума за покръстване на княз и боили. Сега обяснявам, че това е станало, за да се подпише „дълбокия” 30 годишен мир. Продължителят на Амортола се е объркал в имената, иначе историята му идеално пасва, дори допълва писаното от другите хронисти за подписването на мира при Лъв V.. Т. Йончев, прочети още веднъж внимателно какво съм написал – всичко, което съм видял по въпроса съм го взел предвид и подредил. Струва ми се че не си разбрал, че аз говоря за покръстване „само” на българския княз и някои боляри. Аз не съм виновен, че досега Златарски не е четен, както трябва и е обявил за измислена перфектно документираната и логична случка в Несебър. И че не е обърнал както трябва внимание на това, че Лъв V „поверил християнската вяра” на българите, ами тръгнал да разправя врели-некипели за рязане на кучета. Ама и Златарски мълчи за кръстовете и християнската титла на Омуртаг, но и той отбелязва, че имало такива и това било проява на толерантност към християните. Виж и Мадарския коннник – само Омуртаг е от бога архонт, Тервел и Кормесий са само архонти. Колкото до гоненията, излиза че тоя Цок или Цог е бил луд и затова са го удушили. Но да те попитам драги Йончев, ти как ще обясниш „писаното в Месецослова на Василиий ІІ”, че лично Крум е убил епископ Мануил и после самия Крум бил убит от българите? Тая история, дето Людовик Немски се надявал, че българския княз ще се покръсти, за да подпише мирен договор с него, само потвърждава, че се е държало в ония времена, християнския мир да бъде скрепван от християни. И в тая случка има неразбиране – никъде папата не говори в 864 г. за покръстване на българите, а само за техния княз. Бинго, драги Йончев! Ето какво пише в приписката: „При този цар Михаил ІІІ и при неговата майка българите се покръстиха. Оттогава досега са изминали 511 години” (Стара българска литература. Т. 3, с. 305). Значи, ако българите са се покръстили в 864 г. хрониката трябвало да е била съставена в 1375 г. Но тя е писана в 1344/45 г. И ето поредната манипулация. В превода има бележка, в която е обяснено от преводача: „Българите били кръстени и приобщени към християнските народи през 864 г. Цифрата „511 г.” не е вярна. Ако приемем, че изразът „досега” означава годината 1344/45, когато най-късно може да се датира българският превод на Константин Манасий, то от покръстването на българския народ са изминали 481 г.” (с. 407) С други думи, ако върнем от 1344 – 511, ще получим, че според съставителя на Манасиевата хроника българите се покръстили в 833 г.?! А ако, когато е писал тая приписка преводачът на хрониката е било 1342 или още по-ранна година, ще излезе че българите са се покръстили и по-рано от 833 г. На кого да вярваме според тебе Т. Йончев? Ти тоя превод ли си чел, с приписка на приписката? Аз си държа на писаното, но моля то да се разглежда глобално, тъй като става дума за цялостен, поглед на събитията. Така на парче, лично аз не бих участвал в някаква дискусия. Нека, който ще критикува да каже първо по съдържателен и логичен начин как вижда кръстовете, титлата „от бога архонт”, медальона на Омуртаг? Тях ги няма в гръцките хроники, но съществуват. А при доброжелателно отношение, хрониките ги и обясняват.

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА І. Началото на управлението на Омуртаг Гоненията на християните Елементи на „толерантност” към християните ІІ. Продължителят на Амортола объркал походите ІІІ. Лъв V напада българите по море Златарски измисля битката при Бурдизос, тя била при Месемврия Разказът на Продължителя на Теофан и коментарът на проф. В. Златарски Отговор дава Продължителят на Амортола ІV. Покръстените български пратеници подписват 30 годишен мирен договор с Византия Българите се съгласяват на мирни отношения Церемонията при сключването на дълбокия мир Изискванията за сключване на мирните договори в Средновековието V. Лъв V прави подарък на Омуртаг Медальонът на Омуртаг и византинизацията на българския владетелски двор Кръстникът Лъв V признава на Омуртаг титлата „Canesy bigi” - „От бога княз” Как да четем Продължителя на Амортола VІ. Омуртаг става уважаван приятел на византийците Как Омуртаг става княз от бога.pdf (изтегля се след регистрация)

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА І. Как изглежда истинският Калоянов пръстен Какво пишат за пръстена специалистите Проблемът с правилната и точната терминология Текстът върху пръстените-печати не трябва да се чете Има ли пръстенът плочка? Общият вид на истинският Калоянов пръстен Пръстенът на банкнотата от два лева е фалшив ІІ. Какво е изобразено на Калояновия пръстен и с каква техника Хералдични аспекти в изображението на пръстена В Търново ли е бил изработен пръстенът? Къде е истинският Калоянов пръстен? Истинският Калоянов пръстен.pdf (изтегля се след регистрация)