К.ГЕРБОВ

Покръстването е чисто индивидуален акт. Никакво смислено съдържание няма в израза „покръстване на българския народ”. Даже и в Манасиевата хроника това е илюстрирано с гол мъж в купела, до него свещеник. Борис се кръщава в 865 г., но изглежда не е можело нещата след това да се сведат само до обявяване на всеослушание на народа, че вече в България официалната религия е християнството. Да си мислим пък, че непокръстените са се наредили на опашка на мегдана около същия такъв купел, е направо смешно. Трябвало е да се създаде църковна организация (лично аз се боя да коментирам обширно този въпрос, тъй като до момента не съм съвсем наясно с него). За това Борис - вече Михаил (така пишат) иска от папата патриарх, който да се заеме с работата по създаване на тази организация. Обръща се към папата, защото той формално все още е най-високопоставеното лице в християнството. Папата обаче му казва: чакай малко – първо трябва да имаш епископи, те пък да имат енории, енориите да имат енориаши и църкви... Фактът, че в 870 г. разрешават на Борис да има автокефален архиепископ, означава че явно е имал основание, т. е. покрил е необходимия минимум за такъв. Именно този акт трябва да се приеме като основополагащ за „началото на...”, и да определим по-нататък как е продължението: „покръстване на българите”, „въвеждане на християнството като официална религия в България”, „изграждане на българската църква”... Колкото до боилите, явно не съм бил достатъчно убедителен в коментара си за бунта им. Ето какво казва папата по въпрос 13 от питанията на българите: „А между въпросите и допитванията вие казвате, че искате светски закони”. Срещу тия „светски закони”, които вървят заедно с християнските, срещу това ново законодателство са въстанали боилите. Защото дотогава те са били тези, които са имали право и задължение да следят за спазването на Крумовите закони. А сега над тях освен князът е заставала и църквата.

На мен ми е чудно, как никой досега не си е направил труда сериозно да изследва изворите, ами се приема всичко в тях "априори" и се търси начин как всичко да се събере в едно. В "Покръстването на българите" Ганчо Ценов първи е видял противоречивостта на гръцките хроники за покръстването, но страннно - и той не е разбрал, какво пише в Продължителят на Теофан. Иначе, където и да отворите Златарски, ще видите че той не представя факти, а ги измисля. Колкото и да е страннно, но най-вярно от българските историци историята за покръстването е предадена от Паисий Хилендарски. Само дето е решил, че писаното се отнася за Омуртаг. Но за разлика от Златарски, Паисий е бил наивен човек, не е демонстрирал висша мисъл и не си е измислял. Иначе и той е ползвал основните гръцки хроники. Имал е късмет Паисий, че е попаднал на историята на Мавро Орбини. И забележете в руски превод, защото е издаден такъв в 1722 г. Руснаците А. Василев и М. Соколов, като са писали историята на българите, не са ли го чели, ами са се спрели само на Продължителя на Амортола. Между другото се сетих за нещо, което съм пропуснал, и то е логика в чисто исторически план: защо болярите само година след покръстването се вдигат на бунт срещу княза си, нали те именно са били кръстени лично от Михаил ІІІ и са дали обещание да покръстят целия народ?

„През август 863 г. на Балканския полуостров и в българските земи започнал силен земетръс, който траял 40 дни. Годината била неплодородна и българското население било измъчвано от голям глад и други природни бедствия. Това използувала Византия, която предприела поход по суша и по море срещу България. Княз Борис І, който бил поел вече пред немския крал Людовик задължението да се покръсти заедно с целия си народ и да се приобщи към Римската църква, трябвало да поведе преговори с Византия. През пролетта на 864 г. между двете воюващи държави бил сключен „дълбок мир”. България се задължавала да приеме християнството от Цариградската църква. Дошлите в Цариград за сключването на мирния договор български пратеници били покръстени. Заедно с тях за България заминала внушителна мисия от византийски духовници, за да извърши масовото покръстване на народа и подготовката на официалния акт на покръстването на самия владетел. Поради зреещата народна съпротива княз Борис І не придал пълна тържественост на своето кръщение и го извършил тайно една нощ през 866 г., като приел името на своя кръстник и „духовен баща” византийския император Михаил ІІІ (842-867)”. (Васил Гюзелев в „Кратка история на България” от 1981 г.) Считана все още за официална (в същия вид тя е поместена и в „Енциклопедия България”, том 5), тази история всъщност е компилация от съобщенията на няколко византийски писатели-хронисти, писани в ІХ-Х в. Ганчо Ценов нарича тези съобщения „легенди”. Те обаче не си схождат. Между тях има явни противоречия, които представят не една обща, а две, дори три различни линии-версии, всяка от които има собствени недостатъци и противоречия. Всичко това може да се види като се подходи критично към гръцките извори и им се направи обстоен безпристрастен анализ. І. Историята за покръстването на българите до Продължителя на Теофан Най рано в гръцката историография направленията в различното третиране на историята за покръстването на българите са очертани от Никита Пафлагонски, Продължителят на Георги Монах-Амортола и Йосиф Генезий. 1-во сведение. Сведението на най-ранният хронист Никита Пафлагонски, живял в края на ІХ и началото на Х в., е съвсем кратко: „Настъпил месец август и столицата започнала да се тресе от извънредно силни трусове.---Земетресението продължило четиридесет дни, докато сломило жестокостите и безсрамието им.---Прочее земетръсът спрял веднага. А тогава по божи промисъл и българите, измъчвани от силен глад, а освен това и привлечени от даровете на императора, сложили оръжието и пристъпили към светото кръщение”. (ГИБИ ІV, с. 131). В ГИБИ се пояснява, че земетресението е станало в 863 г., а жестоките безсрамници били привържениците на патриарх Фотий. Т. е. във второто изречение се визира борбата между византийските патриарси Фотий и Игнатий. Столицата, разтърсвана от земетресението очевидно не е българската, а е Цариград. 2-ро сведение. Продължителят на Амортола дава повече сведения за горните събития: „Михаил тръгнал с кесар Варда на поход и се опълчил по суша и по море срещу княза на българите Михаил, понеже се научил, че българският народ изнемогвал от глад. Българите, като научили това, били като от гръм поразени, те предварително се отчаяли от победата, преди да влязат в битки и сражения, поискали да станат християни и да се подчинят на императора и на ромеите. Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име, А велможите му кръстил, като ги довел в столицата. Оттогава настанал дълбок мир”. (ГИБИ VІ, с. 137). 3-то сведение. Подобна, но не съвсем, е и интерпретацията на Йосиф Генезий (предполага се, че той е написал историята си „Византийските царе” между 944 и 959 г.): „И тъй владетелят на българите, като се научил за това (победата на византийските войски над Омар в 863 г.) и променяйки намеренията си вследствие на този успех, се съгласил на мир, ако и по-рано да бил дързък. Освен това и неговите хора били измъчвани от глад, поради което те, както изглежда си припомняли Омировите думи: „Всяка смърт е страшна за нещастните смъртни, но най-страшно е да завършиш живота си, като умреш от глад”. Поради това всички лесно се съгласили да приемат християнско кръщение, а техният владетел приел да се нарича Михаил – по името на императора. Там били изпратени отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра”. (ГИБИ ІV, с. 334-335). Посочените трима автори формулират всъщност две версии за покръстването на българите. Според първата - на Никита Пафлагонски, българите били мъчени от силен глад, имало и земетресение, и понеже получили дарове от византийския император, пристъпили към светото кръщение, като сложили оръжие. При втората версия – застъпвана от Продължителя на Амортола и от Генезий, ясно е очертана заплахата от страна на Византия, а и понеже българите били мъчени от глад, уплашени те поискали да станат християни и да приемат християнското кръщение от Византия. При третирането на тази втора версия и двата разказа изглеждат на пръв поглед сходни, но при вникване в детайлите, между тях се установяват диаметрално противоположни различия: 1. Михаил с кесаря Варда тръгнал на поход по суша и по море срещу българите, които изнемогвали от глад, те се отчаяли и поискали да станат християни (Аморт.) – Българите като се научили за победата на византийците над Омар, се съгласили на мир и понеже били гладни, се съгласили да приемат християнството (Ген.); 2. Българските велможи (боляри) били кръстени в столицата на Византия Цариград (Аморт.) – В България били изпратенивизантийски архиереи да укрепят християнската вяра (Ген.); 3. Михаил кръстил българския княз (неясно къде?) и му дал своето име (Аморт.) - Българският княз сам приел (може би от изпратените в България архиереи?) да се нарича Михаил, по името на византийския император (Ген.); Вижда се, че още в тези най-ранни по време хроники има съществено разминаване във версиите. Сходствата са само, че приемането на християнството от българите станало под заплаха при византийския император Михаил и понеже били измъчвани от глад, и че българският архонт приел името на византийския император. Дори в заплахата има нюанс – при Генезий тя е „уплаха”. Историята на Никита Пафлагонски В началото изглежда действително е била легендата – всичко е станало „по божи промисъл”, т. е. било е предопределено от бога. Първото сведение не е добре изяснено в ГИБИ. В какъв контекст е това „сложили оръжие”? И ако при това земетресение и глад българите са изтичали при византийците да се покръстят, при следващите такива природни бедствия как са реагирали – все византийците ли са търсили за помощ? Тогава в мирните договори е трябвало да има и клауза за помощ при природни бедствия. А и какво значи, хем земетресението траяло 40 дни, хем спряло веднага? Може и земетресението да е било силно в столицата на Византия – Цариград, но от каква степен е било то в Плиска? В този фрагмент нещо липсва от оригиналния текст. За съжаление то липсва и в предаването на сведението от В. Златарски (История, т. 1/2, с. 51, бел.) и Г. Ценов (Произход на българите, с. 234). Странно, но цялата кратка история на Никита Пафлагонски внушава, че българите сами са решили да се покръстят. Освен, ако като истински туземци, не са се поблазнили от даровете на императора (в преводите на В.Златарски и Г.Ценов е съответно „автократора” и „самодържеца”), както ни уверява летописецът, без да обяснява обаче нещо повече за тези подаръци. По този повод възниква съмнение тези подаръци, дали пък не са били вметнати за да се каже, че все пак в покръстването на българите има пръст и Византия? Историята на Продължителя на Амортола На най-същественият от горните въпроси отговаря радикално вторият хронист – Продължителят на Амортола: българите се покръстили, защото се отчаяли, като разбрали за византийската войска, която тръгнала към тях. В описаната от Амортола история обаче няма никаква логика: византийският император Михаил ІІІ тръгнал на война срещу българския княз, защото разбрал, че българите гладували; те пък поискали да станат християни и да се подчинят на императора? Не е ясно в крайна сметка той нахранил ли ги е. Според тая история излиза, че българският княз е бил кръстен на границата, а болярите били разходени за това в Цариград. Историята на Генезий Най-неочаквано третият, по-късен хронист – Генезий бие отбой: не е имало поход на Михаил ІІІ към България. Покръстили се бедните българи, едно че се стреснали от успехите на византийската войска, но най-вече защото били гладни, а и били чели Омир: „най-страшно е да завършиш живота си, като умреш от глад”! Кой знае защо в историята не се посочва как е било направено на българите предложението да се покръстят, на което те бързо се съгласили. Също и: архиереите, тръгвайки за България, взели ли са зърно за гладният народ? Сигурно и Омир е бил на мнение, че само с вяра не се живее. Генезий въвежда в историята обаче и един нов момент. Преди цитираните вече по-горе събития, свързани конкретно с покръстването на българите, той споменава за техните заплахи, отправени към императрицата на Византия Теодора, управляваща тогава самостоятелно, тъй като Михаил ІІІ бил още непълнолетен. „А предводителят на българите – пише Генезий – по род произхождащ от аварите и хазарите и водещ името си от господаря си Булгар, когото ромеите оставили да се засели в Доростол и Мизия, отправял към ромеите враждебни думи, като ги заплашвал с нападение. А императрицата гордо и мъжествено му заявила, че ще настъпи с войската си чак до земята на българите: „ И ако победиш жена, няма да можеш да се гордееш с победа, а ако бъдеш победен от нея, то всички ще ти се подиграват за твоето поражение”. Скитът, като чул това, решил да стои мирен в страната си” (ГИБИ ІV, с. 334). Именно тези намерения („ако и да бил дързък”) – да нападне Византия, визира Генезий, когато пише, че след успеха на византийците с Омар в Мала Азия, владетелят на българите променил намеренията си и се съгласил на мир. Писаното от Генезий е още по-наивно и от това на Никита Пафлагонски. Според Генезий, освен познаването на Омир от българите, техният владетел е бил и голям ценител на риториката и направо се е засрамил от отговора на императрицата (така ще коментира събитието по-късно Псевдосимеон). Но мъдро е постъпил и след това, като след голямата победа на византийците, станала далеч от границите на България, предвидливо и без да чака да го нападнат, сключил мир с византийския император. Може да се оспори писаното от Генезий за доброволното приемане на християнството от българите, като се каже, че той не е ходил в библиотеката и затова не е бил запознат какво пише Продължителят на Амортола за похода на Михаил. Само че изглежда самият Генезий може да е бил библиотекар на Константин VІІ Багренородни, тъй като сведенията са, че е бил от кръга на учените, които византийският император - сам изкушен от историята, е държал около себе си. Просто Генезий не е намерил във византийските извори никакви данни за поход на Михаил ІІІ към България и е бил принуден да приеме, че българите са се покръствали сами. Но е държал все пак да запази връзката на покръстването на българите с Византия, поддържана от предишните хронисти и затова ни обяснява, какво е туй да си гладен и да изпитваш страх от византийската войска, пък макар и на хиляди километри от нея. Генезий обаче също не ни казва, след като българите са се покръстили, Византия ли ги е изхранвала? Хронистите, споменати дотук дори не ни съобщават, кой все пак е покръстил българите. Пишат за покръстването на българския владетел и на неговите боляри, отбелязват че византийски архиереи отишли в България да уточняват някои християнски работи, но как е станало на практика покръстването на целия български народ, не е обяснено. То не е обяснено и от следващите хронисти. Чак в ХІ в. българинът – етнически грък Теофилакт Охридски, се сеща, че в историята с покръстването на българите трябва да има и покръстващи и със закъснение от няколко века вкарва маса византийски свещеници в България. ІІ. Историята за покръстването на българите според Продължителя на Теофан В самия надслов на съчинението „Животоописания на византийските царе”, наричано още „Хронография на Продължителя на Теофан”, и още по-кратко само Продължителя на Теофан, е посочено, че то било съставено по нареждане на император Константин VІІ Багренородни (913-959). Според увода, сведенията били събрани и подредени от самия император Константин на основа на писмени извори и устни предания, и били само преписани от неговия секретар. Изложението в Продължителя на Теофан, за разлика от дотогавашните хронографии, е групирано около личностите на отделните владетели. В четвърта книга се разказва за времето на Михаил ІІІ. Очевидно Продължителят е било съвместно дело на няколко души, които в императорските дворец и библиотека са имали възможност да съберат и проучат всичко писано до тогава относно историята на Византия. В резултат за покръстването на българите се е получил един твърде обемист за времето си хронографски разказ, в който не фигурира нищо от Продължителя на Амортола, а сходството с Генезий е само в първата част. Българският княз заплашва ромеите с нападение, но подновява мирния договор Въпросната първа част, е предадения като диалог фрагмент за заплахата на българския княз, отправена към императрица Теодора и остроумният и отговор. Именно това според Продължителя на Теофан е бил единственият конфликт между България и Византия, свързан с историята на покръстването на българите. Но историята с въпросния конфликт, при Продължителя само на пръв поглед прилича на тази, разказана от Генезий. Премахнати са посочените произход и родословие на българския княз, името му е по-близо до днес възприетото, в историята се откриват данни, кореспондиращи с други източници. „Князът на България (той бил Богорис) – пише Продължителят на Теофан, - когато узнал, че жена управлява империята, започнал да се държи по-дръзко. Поради това той изпратил някои вестители при нея да и съобщят, че нарушава договора и че ще се отправи на поход против земята на ромеите. Обаче тя, без да прояви нещо женствено или немъжествено му известила: „Ще ме намериш и мене в поход против тебе и аз се надявам, че ще те победя. Ако пък не стане [това] и ти ме победиш, то и така ще те надвия, постигайки явна победа, защото ти ще си победил жена, а не мъж”. Поради това прочее той останал в покой, без да посмее да извърши нещо дързостно, и отново възобновил договора за приятелството” (тук и нататък, с изключение на конкретно посочените случаи, е използван превода в ГИБИ V, с. 115 – 118). В ГИБИ по повод на този пасаж има интересен коментар, в който се казва: „Загатва се за мирния договор, сключен между България и Византия по времето на Омуртаг, чийто срок изтекъл към 845 г. Златарски предполага, че между княз Борис и правителството на Теодора е бил сключен траен мирен договор”. Последното не е точно така – Златарски говори не за траен мир, а за подновяване на мирните договори, и то едва след 852 г., когато Борис поема управлението на България. Нормално е в рамките на един средновековен хронографски разказ не всичко да е вярно. Така е и при Продължителя на Теофан, въпреки, че в това произведение се казват най-много истини за покръстването на българите. Според приетата днес хронография, в 845 г. Борис още не е бил начело на българската държава. От друга страна обаче 30 годишният мирен договор, сключен в 815 г. от Омуртаг и Лъв V, действително е изтичал в 845 г. и е трябвало да бъде подновен. Лековато историците ни са подминали перфектното и логично сведение на Продължителя на Теофан, че в 845 г. императрица Теодора (843-856) подновява мирния договор с България. Остава да се изясни кой е бил българският владетел, който е подписал този договор. Това, което не са видели българските историци, го е видял Блазиус Клайнер, който пише в 1671 г.: „В лято Христово 845-то, когато на Петровия престол седял папа Сергий ІІ, българският княз Богор, като узнал че над ромеите владее жена...(тук е предадена същата история на Продължителя, но взета вече от Йоан Скилица). Посрамен и побоял се от думите (на императрицата), той (Богор) се укротил и подновил предишните мирни договори”. (Б. Клайнер. История на България. 1977, с. 61-62). И писаното от Клайнер обаче е пропуснато от професорите ни по история, увлечени да сглобяват историята за покръстването на българите само от гръцки разкази. Вижда се, че и византийските историци, коментирайки отношенията между България и Византия не винаги са знаели, при даден император кой точно по име български архонт е бил насреща. Изглежда цялата история за взаимоотношенията между двете държави, особено в периода след Крум, трябва да се напише наново. Няма поход срещу България в 863-864 г., имало мирен договор Че не е имало поход на Михаил ІІІ към България, личи от прочита на цялата едноименна четвърта книга в Продължителя на Теофан. В нея много обстойно са описани войните, които е водил този император: срещу измаилтяните (Петроний срещу Омар в 863 г., т. 25) и срещу критяните – (Михаил с кесаря Варда в 866 г., т. 41). А между тях е разположено и отбиването на нападението на русите, което от някои историци се счита, че е станало в 860 г., но Продължителят сочи, че е било по време на войната с измаилтяните (т. 33). (Използваните тук сведения, които ги няма в ГИБИ, са взети от изданието „Продолжатель Феофана. Жизнеописания византийских царей. М. Наука. 1992” ). При това положение трябвало ли му е на Михаил ІІІ, воювайки в 863 г. на два фронта, да тръгва на „грандиозен поход по море и суша” срещу България, за да угоди на Великоморавския княз Ростислав – както изкарват нещата В. Златарски, П. Петров и В. Гюзелев? Хайде, посочените току що сведения за византийските войни ги няма в ГИБИ, но там има едно много показателно сведение, свързано конкретно с българите. В т. V, с. 118, в „Продължителя на Теофан” е поместена главата „Мир на българите с Византия”. В която се казва: „[Петрона] заедно с четирите императорски отреди и със стратезите на Тракия и Македония (защото за тях бил закон, когато съществувал мир с българите, те да споделят опасността и да воюват редом с източните войски) завзел западната част, вземайки със себе си и темата за Тракезийците”. В Продължителят това е т. 22 , но в руския пълен превод на съчинението е т. 25 и там краят е малко по друг: „ [Петрона] се разположил от запад, като при него имало и отряд тракийци”. По-важното в случая обаче е, че цитираното се отнася именно за войната срещу измаилтяните в 863 г. И ясно се вижда, че тогава между Византия и България е съществувал мирен договор – същият, който е сключила Теодора в началото на управлението си, и който В. Златарски не признава, защото тогава увисва похода на Михаил ІІІ. Объркването на историците превеждали Продължителя на Теофан в ГИБИ тук е тотално. Ето какво сътворяват преводачите на ГИБИ, т. V, след установяването на противоречията между Продължителят и нашите историци: „В нашия извор има неясна хронология на събитията. В действителност поражението, нанесено на арабите от Петрона, се датира, не след покръстването на българите (септември 865 г.), а на 3 септември 863 г. В такъв случай посочването на Продължителя на Теофан за съществуването на мирни отношения трябва да се свърже с постигнатото споразумение между императрица Теодора и Борис, а не със сключения в 864 г. „дълбок мир”. Точно така е. Неясна, а може би и неточно е предадена в хрониката на Продължителя на Теофан тази връзка между покръстването на българския княз и управлението на императрица Теодора. Но неверни са и писанията, които не съответстват на историческите данни за провеждане на византийските войни. Все пак Продължителят може и да се е объркал за времето на покръстването на Борис, но едва ли е направил объркване що се отнася до далеч по важното за Византия събитие – войната срещу измаилтяните в 863 г. Преводачите на ГИБИ е трябвало да продължат забележката си с: В. Златарски се е объркал, защото той е този, който твърди, че в 864 г. е имало поход на Михаил ІІІ срещу България и едва след него бил сключен „дълбок” мир. От Продължителят на Теофан се вижда, че ситуацията е била коренно различна. За да воюват с измаилтяните на изток, византийците се принудили да изтеглят част от войските си, разположени на запад в Тракия и Македония. Петрона е бил главен стратег на Тракия! Излиза, че в есента на 863 г. Борис и гладният му народ спокойно са можели да се разходят из западните провинция на Византия и да оберат зърното от складовете и хамбарите. Казармите са били празни. Покръстването на българския княз По отношение на покръстването на българите Продължителят на Теофан всъщност застава зад писаното от Никита Пафлагонски и го доуточнява. Самото покръстване е отделено на две фази – първо се е покръстил само българският княз. „Но настанала някаква от бога пратена напаст, – пише в Продължителят – която обхващала и опустошавала земята му (глад настъпил, та по този начин, както подобавало, да бъдат по-добре превъзпитани и да се отучат от злото онези, които били по-охранени и по-привързани към земните блага). Той (българският княз) се принудил да призове за закрила от злините онзи бог, който, както подобава, често бил възвеличаван и почитан от Теодор (дългогодишен пленник – византийски монах) и от сестра му (била дълги години във византийски плен и приела християнството). След като (българите) се отървали от злините, той по този начин бил обърнат към богопочитанието, удостоил се с купела на новорождението и от изпратения при него от столицата (Цариград) епископ бил преименуван Михаил по името на императора”. (ЛИБИ ІІ, с. 116). Като изключим повторението в друг план на шеговитото отношение на Генезий към гладните българи, което изглежда е израз на неразбирането от византийците за истинските причини, довели до решението на Борис да се покръсти, тази история изглежда логична. Както ще се види по-нататък, тя като че ли се потвърждава и от кореспонденцията на византийският патриарх Фотий до новопокръстеният български княз Михаил. Бунтът на болярите срещу Борис, българите приемат християнството Историчността на сведенията, приведени в Продължителят се виждат и от още един момент – бунтът на болярите срещу Борис. Тази история е разказана за първи път в гръцки източник именно от Продължителят. А за историчността на събитието днес спор няма. То е потвърдено и от латинските извори – Бертинските анали и отговорите на папа Николай І на запитванията на българите.. В Продължителя съобщението е кратко: „Когато станало известно, че се покръстил [Богорис], той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание”. Българите се покръстили сами, византийците им подаряват земя С края на горното кратко повествувание Продължителят на Теофан директно слага кръст на историята за насилственото покръстване на българите, понеже те били поставени под заплаха Последният епизод в историята с покръстването, отбелязан в Продължителя, също се появява за първи път на бял свят. Но той е поантата на взаимоотношенията между Византия и България в годините, когато последната прави първите си стъпки към приобщаване с християнската общност. Четем: „След като се обърнал към богопочитанието, той [Богорис] писал на императрицата за земя, тъй като бил стеснен поради многочисления [си] народ, и поискал от нея [земя] по-откровено, понеже свързани чрез вярата и неразривно приятелство, вече те представлявали едно цяло, а не две [страни]. Той обещавал и сам да се подчини и да спазва вечен и ненарушим мир. Тя благосклонно го изслушала и му дала пустата по това време [земя] от Сидера, която тогава била граница между ромеи и българи до Дебелт. Тази земя била наричана [от тях] Загора. По този начин цяла България преминала към благочестието, след като бог ги призовал да го познаят, и то чрез такива малки искри и напасти (може би нападки – б. м.). И така, след като били удостоени с ромейска земя като с друга обетована земя, те се подчинили да бъдат в неразривна общност”. Тук първото „да се подчини” не е в контекста „да се подчинява занапред на императрицата”, а окончателно да се откаже от враждебните си намерения срещу Византия и да поддържа с нея мирни отношения. А „те се подчинили” след това, е - „те се съгласили”. Възможно е да се визира и ново по дългосрочно преподписване на сключения договор. Но все пак като четем гръцките хронисти, трябва да сме докрай убедени в писаното, за да им повярваме безрезервно. Твърде възможно е в този последен епизод също да има някакво объркване и да става дума за 30 годишният мирен договор, в който съдейки по остатъците от Сюлейманкьойския надпис е имало текст за границите между България и Византия, в който текст се споменава и Дебелт. Как да разбираме Продължителя на Теофан Продължителят на Теофан изразява всъщност официалната византийска позиция в средата на Х в. относно взаимоотношенията с България и покръстването на българите. Не случайно това съчинение се появява скоро след „Византийските царе” („Василевсите”) на Генезий, има сходното заглавие „Животоописания на византийските царе”, и разказва за същите герои и в повечето случаи за същите събития. Същевременно има по-голям обем (7:3), има много нови теми, а много от темите, залегнали при Генезий, са развити по съвсем друг начин. Така е и с покръстването на българите. Очевидно съставителите на Продължителя на Теофан на са били съгласни с това, което е написал Генезий, въпреки че и за него се сочи, че е било съставено по нареждане на Константин Багренородни. Изследователите на Продължителя на Теофан изказват мнение, че „като цяло Константин Багренородни, а по-вярно възглавявания от него кръг от учени секретари, е създал грандиозен сборник на византийската практическа ученост, равен на който не е познат нито във византийската, нито в западната средновековна наука”. И намират, че в него се появяват черти, отличаващи го от средното ниво на тогавашната византийска хронистика. Продължителят на Теофан е характеризиран като „съмняващ се” писател, даващ основание да се говори за наченки на историческа критика сред средновековните хронисти („Продолжатель Феофана...”). Продължителят на Теофан изглежда като „преработено и допълнено” издание на „Василевсите” на Византия след 813 г., направено вероятно по-субективни причини, за да се очертаят в по-величествен план деянията на Македонската династия, чийто основател е Василий І Македонец, а меценат и съавтор на Продължителя на Теофан е внукът му Константин VІІ Багренородни. Но Македонската династия има отношение за събитията след 867 г., а т. н. покръстване на българите е свързано с произходящото в периода 863-866 г. Някои изследователи считат, че Генезий и Продължителят са използвали данни от някакъв общ източник. По вероятно е обаче да не е имало такъв, а при съставянето на двете съчинения да са ползвани общи по-ранни известия и там да са съответствията. Но очевидно сборът на стари хроники при Продължителят е бил по-богат, а и сивото вещество, което се е занимавало с тях е било от по-висше качество – съмнявало се е. Интересно в това отношение е добавянето в Продължителя на сведението за продължаването в 845 г. на мирния договор между България и Византия. Него го няма отбелязан при Генезий - нито в епизода с Теодора, нито в епизода за войната срещу Омар, като обяснение за участие в нея на войски от западните области на Византия. При Продължителя обаче именно наличието на такъв договор свързва логично тези два епизода и взаимно ги потвърждава. Не случайно веднага след историята за взаимоотношенията между Византия и България, в която по-голямата част е заета с покръстването, началото на следващият пасаж в Продължителя на Теофан, започва с констатацията: „И тъй в такова блестящо положение били работите на Запад и [за тях] се говорело навсякъде”. Това означава, че когато се е съставяло съчинението, спорове за покръстването на българите не е имало и повсеместно е било мнението, че българите се покръстили сами и не са създавали някакви заплахи за Византия. Най-ценното, което може да се извлече от Продължителят е, че освен липсата на известие за поход на Михаил ІІІ към България, е ясно заявено, че решението за приемането на християнството е било лична воля на българския княз и на българския народ. Можем спокойно да приемем, че по отношение на покръстването на българите, Продължителят на Теофан изразява официалната позиция на византийското правителство в средата на Х в., а именно: - решението за покръстването на българите е взето от самите тях; - Византия е съдействала само за покръстването на българския княз; - никакви свещеници не са изпращани официално в България; - през цялото управление на Теодора и Михаил ІІІ отношенията с България са били мирни (на Запад всичко е спокойно), което е дало възможност Византия да води успешни войни с арабите. Наред с тези определено положителни за изясняване на покръстването ни факти, Продължителят на Теофан обаче не е намерил достатъчно сведения да създаде една докрай автентична история. При използваните устни предания и непрецизни писмени източници, се е изгубил верният ориентир, кое предание, за кой византийски император и кой български предводител се отнася. Не можем да се съгласим, че актовете на покръстването на българския княз и народ могат да бъдат отнесени към времето на самостоятелното управление на императрица Теодора в периода 843-856 г. Както знаем от латинските извори, посочените събития дори и към началото на 864 г. не са били още факт. Интересен момент, показващ, че покръстването на българите в Продължителя на Теофан е сглобено от събрани от различни места легенди, е неяснотата, защо все пак Богорис се е покръстил? Един път, както стана дума по-горе, се казва, че това станало защото като призовал бога, гладът изчезнал, а малко след това, че българският княз се кръстил, поразен от картината на второто пришествие, нарисувана от монаха Методий. Според тази история Богорис бил страстен ловец и поискал в дома му да бъде изобразена сцена, в която да нямало избиване на животни или хора, но зрителите да изпитват страх и удивление като гледат картината. Монахът изобразил второто божие пришествие: от едната страна как праведниците получават награда за страданията си, а от другата как грешниците били отпращани към очакващото ги мъчение. „След като картината била свършена - пише Продължителят на Теофан - и той (Богорис) видял тези неща, той бил обладан от страх пред бога, посветен бил в нашите божествени тайнства и в дълбока нощ приел божественото кръщение”. Преводачите на ГИБИ коментират, че мотивът за обръщане в християнска вяра поради страх, както и „Страшния съд” се срещат няколко пъти у средновековните писатели и че в друга форма тази легенда е повторена във връзка с покръстването на Киевския княз Владимир. Той обаче е кръстен след съставянето на Продължителя на Теофан - в 988 г., така че нашата легенда е по-ранна. Вижда се обаче с вмъкването на Теодор Кофара, покръстената в Цариград сестра на Богорис, християнската картина рисувана от византийския монах Методий, че съставителите на Продължителя макар да са казали, че българският княз се е кръстил по своя воля, все пак не се отказват и все гледат да насочат нещата, че това все пак е станало с участието и на Византия. ІІІ. Историята за покръстването на българите след Продължителя на Теофан Колкото и странно да изглежда, по въпроса за покръстването на българите източните и западните историографи са на диаметрално противоположни мнения. Българските и руските историци застават зад версията на Продължителя на Амортола, докато латинските разпространяват историята на Продължителя на Теофан. Същото правят и византийските историци след Х в. След Амортола Лъв Граматик включва в хрониката си историята с похода на Михаил ІІІ, като я възпроизвежда с абсолютно същият гръцки текст (така е и в ГИБИ V, с. 157). След Продължителя на Теофан обаче само Псевдосимеон заимства историята с похода. Но Псевдосимеон прави пълна компилация, като събира в едно Продължителя на Амортола и Продължителя на Теофан. Откъдето се е получило така, че българите биват покръстени два пъти: един път след похода на Михаил, като „императорът ги довел в столицата и ги кръстил всичките”; и втори път – от българският предводител, който като потушил бунта, „носейки на гърдите си знака на божествения кръст , открито направил всички християни” (ГИБИ V, с. 175). Останалите гръцки хронисти след Продължителя на Теофан, изцяло заимстват неговото сведение и то по един и същи начин присъства в хрониките на Йоан Скилица, Георги Кедрин, Йоан Зонара. Най-интересното е че Мавро Орбини и Блазиус Клайнер също ползват Скилица и Кедрин и привеждат в „Царството на славяните” (1601) и „Архив на преславната провинция България” (1671) ” техните сведения. Последното е много показателно и може да се обясни с факта, че тази версия на Продължителя на Теофан хармонира с известията на средновековните латински хронисти, в чиито съчинения не са посочени сведения за някакво покръстване на българите от Цариград. Разпространението в средновековна България и Русия на версията за покръстването на българите според Продължителя на Амортола, може да се обясни с факта, че веднъж преминала в превод в старобългарската литература, вероятно още преди падането на България под византийско владичество, тя е задържала там позициите си в по-късните преписи, тъй като поради своя обем Продължителяг на Теофан не е превеждан на старобългарски. Славянският превод на „Временник на Амортола” е включен в популярните хронографи, многократно преписвани в руска редакция, събрани от А. Попов (Обзор хронографов русской редакции. 1866). Те са оказали влияние и на руските историци, защото широко цитираните от В. Златарски М. Соколов и А. Василев са включи в своите истории несъществуващият поход на Михаил ІІІ срещу България. Получил се е един затворен кръг: В. Златарски застава зад този поход и зад версията на Продължителя на Амортола, защото вижда похода посочен в историите на Соколов и Василев. Те пък са взели този поход от Продължителя на Амортола (!). В по-новите съчинения за византийската история, писани от руски автори, походът на Михаил не фигурира. Нека тук и да отбележим, че чрез Орбини, в поредицата от историци, застанали зад и популяризиращи мирното покръстване на българите (за разлика от В. Златарски) се нарежда и първият ни историограф Паисий Хилендарски. ІV. Покръстването на българите според епистоларните съчинения на съвременника патриарх Фотий Интересни факти около историята с покръстването на българите може да открием като си зададем въпроса: Какви религиозни въпроси е решавал Борис в 864-866 г.? Покръстването по същество е начин за тяхното решаване. В. Златарски твърди, че пастирското послание на цариградския патриарх Фотий „до възлюбения син Михаил, от бога княз български”, било аналогично на „Отговори на папа Николай І по допитванията на българите”. Но това не е така. Сам Златарски пише: „Той [Фотий], като че ли умишлено избягва да засяга известни конкретни въпроси, които най-много са интересували българския княз, именно въпроса за отношенията на държавната власт към светската, а особено въпроса за отношенията, в които християнска България трябвало сега да стане спрямо Византия в църковно отношение” (с. 104). Няма аналогия между писаното от Фотий и папа Николай І – двамата разглеждат коренно различни теми. Създава се впечатление, че Фотий действително е изпратил послание, а не отговори или съвети, защото никой не му е искал такива. Ако не беше това мото „до Михаил”, това послание напълно би прилягало да има получател и руският княз Асколд, за който има доста сведения, че е бил покръстен лично от Фотий в 867 г. В посланието до българския княз Михаил, а и в двете по-късни писма до него няма и следа от очакванията, хитрият Фотий, ей така, между другото да попита Михаил: „Ти си мой духовен син и аз като баща те наставлявам, та да те попитам ей тъй, ти как виждаш тая църква в България, нещо не ти ли трябва? А и да не ме питаш, аз все пак като патриарх – неин покровител, да ти кажа как я виждам тая работа?” Умореният от многото си измислици В. Златарски не само че не се учудва на тази липса на интерес от Фотий към ставащото в България, ами кардинално решава нещата като отсича: „Безспорно след приемането на християнството в своята грижа да уреди държавата си по образеца на другите християнски държави, Борис се обърнал в Цариград с просба да му се изпратят служебни книги, а също и християнски закони — църковни и граждански. Това може да се предполага a priori, по аналогия с неговото обръщение към папата със същата просба след една година” (с. 91). Така безцеремонно с a priori професорът попълва поредната страница от своята измислена история за покръстването на българите от гърците. Иначе от посланието на Фотий, а и от другите негови писма до Михаил личи някаква духовна връзка между него и новопокръстения български княз. Което като че ли потвърждава писаното в Продължителя на Теофан за покръстването на Борис с архиерей от Цариград. (виж ЛИБИ ІІ, с. 59-98). Най-любопитно е отношението на Фотий към новопокръстените българи, изразено в неговото „Окръжно послание до източните патриарси” от пролетта на 867 г., с което цариградския патриарх кани останалите православни патриарси на църковен събор, който трябвало да вземе отношение и към дейността на изпратените в България папски епископи. „Но и българите, – пише Фотий – народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много наклонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се присъединиха към християнската вяра”. (ГИБИ ІV, с. 99). В. Златарски превежда „чуден”, като „неочакван”. И това е по-правилно. За Фотий събитието с християнизирането на българите било чудо - неочаквано и необяснимо. V. Историята за покръстването на българите на Васил Златарски Историята за покръстването на българите във версията на проф. Васил Златарски е пълна компилация на разгледаните гръцки извори. Златарски всъщност застава изцяло зад версията на Продължителя на Амортола и към нея прибавя с преиначаване събитията от Продължителя на Теофан, като накрая дори включва тълкувателно сведенията на Никита Пафлагонски. Професорът не е срещнал в начинанието си някакви непреодолими (външно) пречки, тъй като по същество двата Продължителя толкова се различават в сведенията си, че при безкритично отношение към тях, те могат с известни корекции да се обединят като случки от едно общо събитие. Огромната разлика обаче в двата извора при политическата оценка на събитията, не е видяна от Златарски. На няколко пъти Васил Златарски е имал възможност да осъзнае, че се движи в грешна посока, когато е писал първата глава на част 2 от том 1 на „История на българската държава”. Първият път това е още в началото, когато се опитва да съвмести сведенията от двата Продължителя по отношение на подписването на мирния договор между Византия и България (Противоречието, забелязано от преводачите на ГИБИ, което бе коментирано по-горе). Оказва се, че такова съвместяване не може да стане по механичен начин и Златарски изпада в паника, констатирайки: „Тук има някоя бъркотия в реда на събитията”. След което нарежда събитията по свой вкус. (Златарски. История. т. 1, ч. 2, с. 31). Професор Златарски намира причините за започване на поход на Михаил ІІІ срещу България с измислицата, че византийският император подтикван от великоморавския княз Ростислав, напада България за да я откъсне от съюза и с Людовик Немски. Според който съюз, българският княз трябвало да приеме кръщение от католическата църква. (По този въпрос виж тук във форума „Българо-немски съюз и коалиция срещу България в 863 г.”?). Започвайки да пише за похода на Михаил ІІІ, В. Златарски отново е изненадан и ни доверява: „От другите (освен Продължителя на Амортола) византийски и западни хронисти никой не споменава за тоя поход на Михаил III с изключение на Псевдосимеон” (с. 45). В началото В. Златарски все пак се усъмнява в наивната история на Продължителя на Амортола и отсича: „И тъй според приведените известия, които взаимно се попълват, може да се заключи, че като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир между двете съседни държави в 864 г.; при това българите от своя страна предложили да приемат християнството и да се покоряват на императора и ромеите, в което ще трябва да видим условията на мира. Колкото и категорично да се явява това твърдение на хронистите, все пак трудно е да се допусне, че българите са били принудени да отидат до такава крайност. При каквито тежки условия и да се намирал Борис в дадения момент, едва ли би могъл да направи такива предложения и особено второто.” (с. 47-48). Тук Златарски разсъждава съвсем логично и по-нататък възкликва: „Тогава как ще трябва да се обясни това странно наглед явление, когато през цялата дейност на Борис се изтъкват стремежите му да запази самостойността на своята държава?” Но вместо да потърси друго обяснение, задалият въпроса примиренчески обобщава: „Тъй или инак, както се види, и двете предложения били приети от Борис”. Под „двете” се разбират предложенията българите да приемат християнството и да се покоряват на императора на ромеите. В. Златарски е трябвало повече да проучи този, констатиран и от него като „неочакван” поход. Вместо това той тръгва да го оправдава с измислените внушения на Ростислав. Успял да вмести похода между двете византийски войни в 863 и 866 г., Златарски набързо приключва усилията си да възпроизведе по-подробно събитията, установявайки, че: „както неочакваността, тъй и грандиозността на похода поставили Борис в стеснено, ако не и в критическо положение, което докарало мирното разрешение на похода, защото работата не дошла до кръвопролитие” (с. 46). По-нататък Златарски сам достига до извода, че така очертан походът излиза безсмислен и е принуден да заключи: „При такова положение на работите Борис не е могъл да окаже отпор на византийците, а пък в случай на конфликт с Византия той едва ли би могъл да очаква помощ от своя съюзник Людовик Немски, който сам се нуждаел от чужда помощ в борбата си с моравския княз Ростислав; но в същото време ще трябва да признаем и това, че и самото византийско правителство едва ли е имало намерение да води война с българите, и то тъкмо в момента, когато източните граници на империята се нападали от арабите; а това обстоятелство, че работата не дошла до кръвопролитие, още един път ясно посочва, че мирът бил желателен еднакво от двете страни и че походът на Михаил III нямал никакви завоевателни цели, а е носел чисто демонстративен характер” (с. 46). Ето това е стопроцентова позиционна патова ситуация, в която няма никакво движение, която и Фани Попова не може да измисли. И уникалното в цялата тая „блестящо” очертана от историкът професор Васил Златарски ситуация, е че само изразът-предположение „самото византийско правителство едва ли е имало намерение да води война с българите”, е донякъде верен. „Донякъде”, защото не става дума „за едва ли”, ами Византия изобщо не е имала никакво намерение да воюва по това време с България и сигурно е благославяла бога, че е имала сключен мирен договор с нея. Всичко това последното нагледно е демонстрирано и подчертано в Продължителя на Теофан. Людовик Немски пък не е успял в същата година да се помири с Борис. Именно тази безсмислена ситуация е видял Генезий, като е написал все пак в своето съчинение, че българите решили да се кръстят, защото чули за голямата победа на византийците над арабите. И по тоя начин е коригирал в исторически план Продължителя на Амортола, като същевременно се е опитал да обясни странното (и може би неприемливо за Генезий) положение, описано от Никита Пафлагонски, че българите са се покръстили сами. Но да се върнем пак на по-горе цитираното. Всъщност с така написаното Златарски изпада в матова ситуация, но редакторите на изданията на историята му въобще не са разбрали, че професорът си ги разправя на ангро, даже и не чете какво е писал преди това. Защото на с. 49 В. Златарски ни поднася в нов вариант историята за кокошката и яйцето, като пише: „готвещият се в Тулна от страна на Людовик Немски съюз с Борис за през 864 г. против моравския княз Ростислав, за който съюз пратеникът на Людовик, констанският епископ Саломон, своевременно известил папата, па и архиепископ Хинкмар така също съобщава, не се състоял, а това ни дава достатъчно основание да мислим, че при сключването на мира от страна на византийското правителство било така също предложено на Борис като условие да се откаже от съюза си и от всички по-нататъшни сношения с Людовик, а оттук и с римската църква по въпроса за покръщането, което и съставяло, както видяхме, главната цел на предприетия от Михаил III поход”. Какво излиза: Людовик не помогнал на Борис, въпреки, че имал договор с него, който договор обаче не бил сключен, защото вече Борис сключил договор с Византия и обещал да не сключва договор с Людовик! Но това е само част от кашата, която ни поднася Златарски в самозабравата си да измисля факти и събития.. Истински подвиг е извършил професорът, като е дарил историята ни с един „блестящ анализ” на това, как принуденият да се покръсти Борис направил големи териториални завоевания на преговорите при сключване на „дълбокия мир”. Границата по този договор между България и Византия Златарски е очертал с подробности до рекичка и баирче. Всичко това е направено на около пет страници и ни е поднесено под мотото: „При какви обстоятелства се водили преговорите и какви са били условията на последвалия подир това “дълбок” мир между България и Византия, хронистите нищо не споменават” (с. 47-52). В една от клаузите на договора В. Златарски е успял да вмъкне и въпросът с изхранването на гладуващите българи. Тук професорът успява да присъедини към историята на покръстването на българите дори и сведението на Никита Пафлагонски и пише: „Ако може да се вярва на думите, от една страна, на Никита Пафлагонски, според когото “българите, измъчвани от силен глад и заедно с това склонявани от даровете на самодържеца, след като сложили оръжие, пристъпили към своето кръщение”, а от друга, на Теофановия продължител, който казва, че Борис, “след като получил избавление от това бедствие [от глада], обърнал се към богопочитание”, от които може да се заключи, че гладът в България се прекратил преди приемането на християнството, може с известна достоверност да се предполага, че освен териториални отстъпки и точно определяне на българо-византийската граница Борис ще да е поставил в условията още да му се отпусне известно количество храни, в които виждаме “даровете на самодържеца” и “средство за избавление” от глада” (с. 51). Само че в посочените извори поход няма, при Никита Пафлагонски няма и граници, а при Продължителят на Теофан мир е имало преди да настъпи глада. Не е ли бил според Златарски гениален този Борис-Михаил: византийците тръгват с грандиозна войска и флота, а той, гладният, ги залъгва с покръстване и става фактическият победител в конфликта, отвоювайки хляб и земя за българите. А две години по-късно, ни лук ял, ни лук мирисал, тържествено кани папата да кръщава българите! Трябвало е Златарски поне още малко да се постарае и да спести на българският княз византийският поход. На практика проф. Васил Златарски въобще не е разбрал, че гръцките хроники се различават в повествованието си. На с. 47 той първо цитира Генезий: “Предводителят на българите, като научил за това [за поражението на Омар от Петрон] и се изплашил от такъв успех, склонява на мирни отношения, макар че попреди бил дързък; обаче и от глад били измъчвани поданиците му ... и така силно, че всички решили да приемат християнското кръщение, а князът им поискал да се нарече Михаил по името на императора, когато били изпратени там някои известни архиереи, за да утвърдят това, което се отнася към християнската вяра” . Като бележка Златарски отбелязва, че „това известие влязло в основата на разказа за нашето покръщение у Теофановия продължител” (?!). След това професорът цитира и писаното от Симеон Логотет, което е същото, както у Продължителя на Амортола: „Но българите, като узнали за това [за похода], били поразени като от гръм и преди борбата и сражението се отчаяли в победата и молели да станат християни и да се покоряват на императора и ромеите; тогава императорът, като кръстил княза им и го възприел, турил му своето име, а като отвел болярите му в Цариград, кръстил и тях; оттогава настанал мир дълбок.” Накрая В. Златарски заключава: „И тъй според приведените известия, които взаимно се попълват, може да се заключи, че като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир между двете съседни държави в 864 г.” Как може да се допълват сведения, когато в едното пише, че българите се кръстили след като научили за някаква си победа, в другото – че се кръстили, след като били нападнати, а в третото – че решили да се кръстят по свои си причини? И що за щуротия е изразът „като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир”. Ами във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите нещата са можели да свършат още тогава – без да има нужда от поход. И от цялото размотаване, което става в двете истории – българските боляри отиват в Цариград, византийските архиереи в Плиска - не е ясно къде е бил кръстен българският княз, и по-своя воля ли или насила е станал Михаил. В един момент на с. 48, с присъщата си прецизност и наивност, достигайки все пак до истината за покръстването на българите, проф. Златарски ни я споделя: „Сам патриарх Фотий (856—867) в своето послание до източните патриарси заявява, какво българският народ “неочаквано се присадил в християнската вяра”. И пак там в бележка добавя: „Нещо подобно намираме и в разказа на Теофановия продължител”. Тук Златарски е трябвало малко да се стресне и да си помисли, бил ли е той прав когато разправя, че в 862 г. Ростислав предал на Михаил ІІІ, че Борис искал да става католик и византийският император от тогава почнал да се готви да нападне България, за да я накара да приеме православното християнство. Как тогава в 867 г. византийският патриарх ще казва, че покръстването на българите станало неочаквано? Значи гърците изглежда въобще не са разбрали кога и как е станало преминаването на българите към християнската вяра! Пропуснал поредната възможност да спре с измислиците си, В. Златарски продължава да нанизва историята си, за да обезсмисли докрай истинската история за покръстването на българите, заменяйки я с фалшива, при това пораженческа - гърците насила ни накарали да се покръстим. Това е съдържанието на т. 1, ч. 2 от с. 44 до 54, включително 30 и 31 (подобните по начин на създаване с. 41-44 бяха разгледани в темата „Българо-немски съюз и коалиция срещу България в 863 г.?”) Васил Златарски въобще не е трябвало да се захваща да пише история, а да състави нещо като ГИБИ и ЛИБИ, и то по-възможност без коментари към тях. Историята за покръстването на българите на Васил Златарски трябва да се преподава на историците като пример как не трябва да се пише история. (Модераторите могат да я поместят като антипример към „Как се пише научна статия”). Като изключим цитатите, въпросната история е един сбор от предположения – странни и нелогични, трудно разчитими. На практика тя се е възприемала вече осемдесет години като библия: каквото е написано в нея – истина е. Ганчо Ценов, Петър Петров и Васил Гюзелев все пак са открили някакви несъответствия между историята на Златарски и останалите извори, но не са успели да разберат, че писаното от гърците десетки години след събитието - което явно не е представлявало голям интерес за тях по време на случването му, са подвеждащи и не кореспондират с писмата и аналите писани от съвременниците, главно латински автори. И че все пак последните от гръцките извори са се опитали да намерят истината за покръстването. Може би само Ганчо Ценов е разбрал легендарният характер на византийските хроники, но той след тази констатация е тръгнал да търси истината в друга, невярна посока. VІ. Не е имало никакво покръстване, официално е въведено християнството Анализът на гръцките извори показва, че съставителите им от средата на Х в. не са били наясно как е станало преминаването на българите към християнската вяра, и когато са тръгнали да правят продължения на хрониките на Амортола и Теофан, са го свели до еднократния физически акт „покръстване”. След което са потърсили запазени устни предания или писмени фрагменти, в чийто подтекст, като че ли се е виждало нещо свързано с такъв акт. Като се изключи несъществуващия поход на Михаил ІІІ срещу България, всички останали „подистории” по всичко изглежда са се случили, но по различно време и при различни главни действащи лица – византийски император и български княз. Не трябва да се подминава и вероятността освен покръстването на Борис в тях да се визира и покръстване на друг български предводител – говори се за покръстване на Тервел, Телериг наистина се е покръстил, имаме и загадъчният християнски медальон на Омуртаг. Най-ранното сведение на Никита Пафлагонски, което може да се приеме и като на съвременник на събитията, изчерпва всичките знания на византийците за „покръстването”: станало е по времето на Михаил ІІІ, като българите по свое желание и без чужда помощ преминали в християнската вяра. Подобни мисли внушава и писаното за българите в посланието на патриарх Фотий от 867 г. В по-късните гръцки хроники отначало е представена агресивната версия на Продължителя на Амортола, която очевидно не е отговаряла на други събития във Византия, произтекли по същото време и затова по-късно е отхвърлена от подкрепеният и съставен с личното участие на императорКонстантин VІІ „Продължител на Теофан”. И в тази по-късна, всъщност и последна гръцка версия, също личат явни несъответствия с другите извори – най-вече с латинските, немски и папски. От последните се вижда, че нещата не стоят така, както досега е приемано от нашите историци. В средата на ІХ в. много от българите били вече покръстени. Въвеждането на християнството в България става след едно нейно значително разширение на юг от Стара планина, почнало още по времето на Крум. С области, в които населението отдавна е било покръстено, първо от римляните – после от гърците. В разширените територии на страната е имало много и най-различни свещеници – гърци, арменци. Имало е и проповедници на настъпващите от изток ереси. Имало е и църкви и манастири. Свещенослужителите са познавали добре езика на местното население. Вероятно е имало и свещеници от местен произход. В Продължителя на Теофан се споменава и за монах-зограф. „Покръстването на българския народ” няма никакви реални физически измерения. Сам българският княз Михаил обяснява на папа Николай І, че не просто е искал да премахне езичеството и да въведе християнството, но и да установи свързаните с него светски закони. Новопокръстеният български владетел решава да смени Крумовите закони с християнските „десет божи заповеди”. И срещу това въстават не обикновените българи, а болярите. Едва ли българските велможи са държали толкова много на езическите си обреди. Явно те от нещо са се страхували за да скочат срещу княза си. Вероятно са виждали в църквата институт, който е можел да следи техните действия и да ги изобличава. Имало ли е някой, който да следи за спазването на Крумовите закони? Патриарх Фотий е считал, че с покръстването на Борис работата е опечена. Изобщо и дума не е ставало в 865 г. за някакво масирано нахлуване в България на гръцки свещеници. Едва след бунта на болярите Михаил вижда, че няма да се справи сам и е поискал помощ от Рим, като направо е поставил въпроса за самостоятелен патриарх на Българската църква. Като не е получил такъв, се е съгласил на първо време на двама римски епископи, които да подготвят работата. И тогава Фотий е видял, че въобще не е разбрал за какво става дума и е скочил да провежда Вселенски събор, който да реши България да бъде в диоцеза на Цариградската патриаршия. Но докато папата и Цариград се разправят близо десет години за България, в 870 г. българският Михаил, използвайки умело раздора между Римската и Цариградската църква, успява да издейства автокефален архиепископ и въобще престава да се интересува от църковния спор. На практика цялата история на покръстването на българите, цитирана тук в началото, не е вярна – даже и формулировката на събитието. Самите факти не са предадени достоверно, а какво да кажем за тълкуванията. Професорите ни историци направо са затънали в блатото, наречено „гръцки хроники”.

Искам да приведа цитат от едно интервю с проф. Николаос Мицопулос по повод издаването на български език на книгата му "Базиликата на остров Св. Ахил в Преспа", отпечатано във Вестник Новинар 14/2/2007. Първи мой въпрос: Действително ли българите по онова време са погребвани по гръцки обичай. Не са ли това гръцки погребения, което означава, че църквата дълго време е била гръцка. Затова едвам е намерен някакъв сграфито текст на български. Втори мой въпрос: Ако църквата е била използвана от гърците, как така те са запазили гроба на един български цар. В Търново са изгорили запазените български ръкописи, а тук не са пипнали гроба. Какво тук значи „малка стена, предпазваща гроба от оскверняване”. Та от цял един каменен град като Търново нищо не е останало, а в гръцката след 1018 г. църква „Св. Ахил” стои непокътнат български гроб. Гърците ако са знаели, че вътре има погребан български цар, на парчета са щели да го направят. Трети мой въпрос: Що за щуротия е това, „мощите на светците, които цар Самуил е пренесъл след превземането на Лариса, както и на други епископи” да бъдат събрани накуп и турени в един общ саркофаг. Не се ли е объркал гръцкият професор и не е ли бил най-луксозният и непипнат гроб в базиликата именно с мощите на св. Ахил, дето сега считат, че е на Самуил. И понеже е на светец, затова се е запазил в годините. Колкото до въпроса, могат ли да се погребват в саркофази над земята току що починали хора, аз вече го коментирах. Има и куп други детайли, които насочват към неправилно тълкуване на артефактите (също като археолозите работили в „Св. 40 мъченици”). На база на интервюто, възникват обаче и други въпроси: Не бие ли К. Мицопулос в интервюто отбой? И Бат Божу и колегата му от ПГУ Гоце още ли настояват за „костите на Самуил”? Да не излезе на края, вярвайки на гръцкия професор, да погребем край „Св 40 мъченици” и кокалите на някой грък? Българските монаси от ХІІІ в. не са щели мощите на сръбски светец, ние ще препогребваме гърци, боядисани червено? (Според Мицопулос скелетът бил оцветен червено, защото погребаният носел червена дреха. Само че освен оловни плочи, за да не стареят костите навремето са ги мазали с подходящи разтвори – може от това да са червени).

Сега ми е ясно, защо съдебната система в България не работи – защото в нея се прилага римското право от V век, когато дори и гърците не са чували за българите. Ерго, то оттогава това право е започнало да куца, защото се е побългарило.Туй пък дето филолозите си измислят исторически факти е дреболия. Икономистът Петър Добрев направо им разказва играта, как с филология може да се създаде история по-голяма и от тази на Златарски. На Изток, гърците, понеже ни мразят, ни наричат хуни. На Запад изглежда по им се е нравило да наричат хуните българи. Взели сме страха на цяла Европа и затова ни мразят и ни наричат българи. По времето на Атила в Рим е било пълно с българи, та са ни познавали много добре колко чиним, даже и в правото им сме се намесили. Е после взеха да се чудят, що е туй българи. И Стоичков бе там и нищо не показа, та пак ни позабравиха. Сега с проститутките естествено е пак да се говори за българите. Това, че в Римския парламент депутат обижда друг, като го нарича „вулгаро”, не значи че му казва „българин”, а че е простак. Казано бе вече, латинската дума vulgaris я има от памтивека. Тя означава „обикновен, прост”. Но не прост, в смисъл на „глупав”. В българската граматика съществува понятието „просто изречение”, което не означава нито глупаво, нито вулгарно изречение. В правилника на пощите съществува понятието „проста кореспонденция”. Т. е. кореспонденция, която не е препоръчана, сиреч обикновена кореспонденция. Всичко това е взето от латинската дума vulgaris. „Вулгаризиране на правото” в смисъл на „булгаризиране” при Атила, са някакви измислици – някой бил казал: виден вестник, виден български филолог. В речника на чуждите думи в българския език точно е определено: „вулгаризация” – твърде опростено излагане на теория или научна мисъл, опростяване до изопачаване, грубо изопачаване. На практика цялата теза „вулгарен = българин” е просто вулгаризация на историческите факти, в крайния смисъл на думата – грубо изопачаване. Жалко е, че филолози като Борислав Георгиев приемат за чиста монета писаното в италианските тълковни речници, вместо да проучат въпроса и да реагират адекватно. Тук ще засегна и някои бележки по мой адрес. Не искам да се правя на правист, както много искат да минат за историци. Не съм и лингвист, правя там грешки. Като това за „тон”, но в посоченият от мене текст, където се говори за роби, няма „склави”. Затова пуснах и линк – който разбира гръцки да уточни нещата. В целият текст там аз не видях думата „склави”. А съчинеието е точно за робите и робството във Византия. Като преглеждах после в ЛИБИ, открих текста Bulgari, sociatis sibi Sclavi et ut fertur, което е преведено: „Българите като взели на своя страна славяните”. Текста е отнесен към 853 г., става дума за войната срещу Людовик Немски. Вижда се, че и преди покръстването, българите не са били наричани склави. А пък да приемем, че тогава е имало население, като това дето Спартак го е организирал на въстание, и с него са се съюзили българите, също не е логично. Тия склави са били панонски славяни. Има доста неща да се изясняват, но няма как да стане това с римското право. Колкото до автохтонния народ, не робувам на никакви теории, както бях обвинен. През Балканите е минавал кой ли не. Едни са оставали, други са си заминавали. Просто след Аспарух за населението от Карпатите до Цариград се говори само като за българи, ромеи и склави. А в един момент, даже и склавите изчезват или по-скоро остават само в Панония. От аналите на Анастасий Библиотекар за VІІІ Вселенски събор се вижда, че когато се е говорело за двата Епира, Тесалия и Дардания, и византийци и римляни без спорове са приели, че „тая страна сега се нарича България по тия българи”. Т. е. още тогава е важал принципа: не е важно от кой етнос си, а към коя общност (държавност) принадлежиш. Иначе сред тези „българи” е имало траки, римляни, келти, хуни, готи, гърци, арменци, даки, авари, хазари... При подписването на 30 годишния мирен договор в 815 г. между Омуртаг и Лъв V са разменени пленници и от двете страни. Крум пък е депортирал 12000 души от Одринско в Бесарабия. Папа Николай І отговаря на въпрос на българите, как да се отнасят с робите. Склавите фигурират в два стъробългарски надписа от времето на Омуртаг и както стана дума по-горе, това са „славяните”, които още не са станали българи. Тези пък „славяни” са били всякакви етноси, които не са били нито гърци, нито римляни. (Темата за "склавите" трябва основно да се проучи. Не върви сякаш елементарният превод "склави=славяни"). Интересно защо не са го кръстили „Вулгаро”? Пък и кръстили университет на българите, а не да речем затвор. Тук нещата са сериозни. Дайте като ще спорим за история, да ползваме исторически извори. В писмото на папа Николай І до Констанцкия епископ Соломон от 864 г. е отбелязано rex Vulgarorum (цар на Българите). Почти по същото време, в Бертинските анали за 866 г. е отбелязано rex Bulgarorum. Излиза или че папата е нарекъл българският цар - „цар на простаците”, или тогава в 864 г. не е знаел, че тая народност там на изток се казват Bulgarorum. После в „Отговори по допитванията на българите” папата се е поправил. Като ще си играем на думи, нека да кажем, че rex Vulgarorum, може да се преведе и като „цар на народите”, тъй като vulgus, нали означава „народ”. Папата в средата на ІХ в. не е знаел, как се наричаме, защото или още не е започнал да казва на всички езици „Христос Възкресе” (то тогава тоя израз не е съществувал още) или не бил наясно що са това българите, защото не сме били още кръстени. Но обикновените немски монаси са били по-наясно. Най-логично е папските чиновници да са заели думата „българи” от гръцки текстове и да са се объркали с буквата „бета”. То така и някой средновековен българин-преводач се е объркал и е помислил, че EVROPA е латинска дума и я е превел ЕВРОПА. Но гърците са ползвали V като ЮПСИЛОН (дано да не бъркам). Затова сега на европейците ще обясняваме, че на кирилица тяхната валута се нарича ЕВРО. И така ще го напишем с букви на кирилица. Но буквите в думата са главни, гръцки. И гърците ще си четат ЕБРО, а западняците ИЙБПОУ. Така, че Никито Василев от сега да помисли да сложи и едно „сir” в скоби. Иначе и сега на банкнотите пише на гръцки ЕУРО и ако си бяхме спазили граматическите правила да взаимстваме чуждите думи по правоговор, сега трябваше да си казваме ЕУРО. (Не съм чувал какво казва по този въпрос Борислав Георгиев). Изкривявал ни се езика, казва Василев. Да видим като отидеш на запад и им кажеш ЕВРО, дали ще те разберат за какво става дума. Е, на това му викат „вулгаризация”. В случая тя е и българска. Я по-добре да не го четем на гръцки. По-горе се видя как папата не го е разбрал, добре, та ние ли. От всички думи за „власи” - Wlachen, Vlachen, Wlachi, Vlasi, Valx, Wallachians, Valachos, Vlachos, Olah, Ulah, Blahoi - само последната МОЖЕ да се прочете като блахи. Ама те гърците са писали и България с „бета”. Навремето имаше един израелски политик, казваше се Абба Еван. Ний му казвахме тъй. А по-запознатите информираха, че в Израел не го произнасяли с „в”, а с „б”, но и израелците пишели двете букви с една. Защо ние сме приели „в”-то е ясно, нали. Същото бе и с генералния секретар на Комунистическата партия на САЩ, познат у нас като Гюс Хол. На английски се пишеше Gus. Познайте сами, как са му казвали американците.

Латинската дума "склави" означава слуги, често роби. Така след VI в. в римските хроники са били наричани презрително остатъците от населението на разбития Хунски съюз. Както показах по-рано, в Гърция на робите са викали „тон”. В 1532 г. хърватина Винко Прибоевич от остров Хвар, издава във Венеция книгата си „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”, която търси идеологическа формула, за да оглави „славянското” множество, изгубило държавната си независимост при падането на българското и сръбското царство. След това Мавро Орбини написва „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони – история, в която се виждат произходът на почти всички народи, говорещи славянски език.” От там насетне славяните са ясни – тези които говорят едно слово. Никакви сервитьори няма тука, нито детегледачки, които изхвърлят всичко, което е в коритото. От тия двамата – Прибоевич и Орбини тръгва панславизма, но това е друга тема. Вижда се, че в древността „склавони-скиавони” е била събирателна, макар и презрителна, но не прецизирана дума за тези, дето не са били римляни или гърци. Славяни пък е опит, разни народи да минат под един знаменател. Оттам и Васил Златарски е станал жертва, защото неправилно е превел Чаталарския надпис. В него Омуртаг обяснява, че е издигнал крепост срещу „гърците и склавоните”. Златарски обаче превежда „склавони” – „славяни” и прави заключение, колко ги е мразил Омуртаг славяните. А Омуртаг под склавони е имал предвид населяващите Тракия и Македония, които не са били нито гърци, нито българи. Днес македонците се опитват да се изкарат склавони. Няма в латинско-българския речник дума slave. Няма и в австрийския, т. е. немския език. В немско-българския речник slawe си е славянин. „Славянин” е дума измислена в 1532 г. от Винко Прибоевич!

Пълен провал! Правя опит с прикачване: rob_i_slavjanin.doc

Дотолкова, доколкото и аз тепърва смятам да се запозная по-подробно с тези славяни, славини, склави и прочие, тъй като мисля, че техните наименования се бъркат в някои наши преводи на гръцките извори, ще споделя наблюденията си, че в гръцките извори „роб” и „славянин” са различни понятия. 28-те килобайта, които отпуска администрацията, не ми дават възможност да се обоснова директно, тъй като изворовият материал, достъпен в интернет е сканиран. Направих си труда да извадя само едно изречение в паралелен текст на гръцки и български език и въпреки че го компресирах, то излезе 36 кв. Затова ще се опитам да насоча вниманието, като глухонемите. В ГИБИ V е поместена „Новела на император Йоан Цимисхий относно комеркиона (митото) върху заловените роби” . В нея за роб е използвана гръцката дума  (тон). Ето адресите за проверка 236.gif 237.gif 238.gif . За славяните в ГИБИ ІV, в хрониката на Йосиф Генезий има текст: „Славянин – военачалник на тема Опсикион”. Славянин в гръцкия текст е „De Slavo”. Адрес за проверка GIBI_IV_p335.gif . С това римско право да не стане така, че с водата да изхвърлим бебето. (Съжалявам, ако не излезе на гръцки "роб".)

И днес не е изгубила давност и продължава да се поддържа като официална тезата на проф. Васил Златарски за съвместните действия в 862 г. на Византия и Велика Моравия, в противовес на създадения тогава военен съюз между България и Немското кралство. Тази теза е необходима на Златарски, за да обоснове историята си за покръстването на българите, в която основен момент е походът на византийския император Михаил ІІІ срещу България в 864 г. Вследствие на тази заплаха българите били принудени да се покръстят, като приемат християнството от Цариградската църква. Според професора, подтик за византийското настъпление към България дал именно Ростислав, който „насъскал” Михаил ІІІ по начин, можещ да се определи също като „византийски”. Поне така изглеждат в подтекст нещата представени от Васил Златарски. По-късно тезата за съвместните действия срещу България е доразвита от Петър Петров и Васил Гюзелев до обобщението, че в 863 г. вече е съществувала могъща коалиция на Византия, Велика Моравия, Хърватия и Сърбия срещу България. Накратко логиката на Васил Златарски е следната: В 861 или 862 г. Борис І се съюзява с Людовик Немски за общи действия срещу Велика Моравия. Князът и Ростислав в 862 г. търси помощта на Византия, като отправя молба до византийския император Михаил ІІІ, да изпрати във Велика Моравия проповедници, които да обясняват на техния славянски език християнското вероучение и по този начин страната да стане независима в църковно отношение от Германия. Едновременно с това Ростислав известява византийския император за българо-немския съюз и поисква помощ от Византия и срещу българите. Пратениците на Велика Моравия съобщават за обещанието на българския княз да приеме християнството от Римската църква с подкрепата на немския крал и немското духовенство. За да осуети плановете на Борис за католическата християнизация на България, и по този начин да бъде отстранена тя като съюзник на Людовик и проводник на интересите на папата на Балканския полуостров, в 864 г. Византия организира поход срещу България и българите са принудени да се покръстят под егидата на Цариградската църква. За потвърждение на тази си историческа версия, която днес се приема като реално случила се и както бе казано - лежи в основата на официалната история на покръстването на българите, В. Златарски на практика се опира на едно единствено безспорно събитие: провеждането на църковно-славянската мисия на пратениците на Михаил ІІІ - Кирил и Методий, във велика Моравия . Всичко останало в интерпретацията на предисторията и самата история за съвместните действия на Велика Моравия и Византия, включително и на сформирането на българо-немски военен съюз, е изведено в характерния за проф. Златарски стил, да създава факти от преднамерено подбрани и тенденциозно подредени предположения, които се приемат априори. И не само това – в логиката на Златарски, изнасянето на спорните факти и тълкуването им, има съществени пропуски и неверни заключения. Васил Златарски извежда „факта” за съюза между Ростислав и Михаил ІІІ, и свързва с породените от него сетнини за България, чрез три взаимосвързани постулата. Четем и коментираме „История на българската държава през средните векове” (изд. 1971 г. ), том 1 , част 2, с. 41-44. І. България и Немското кралство сключват военен съюз срещу Велика Моравия в 861-862 г. 1. Васил Златарски разказва, че синът на Людовик – Карломан, искал да бъде независим владетел, като се провъзгласи за баварски крал. Затова сключил съюз с моравския княз Ростислав, „като предполагал* да намери в него и помощник за осъществяване на своите властолюбиви стремежи”. Людовик, „който не е могъл да не знае за действията на сина си”, за да се противопостави и на него и на Ростислав, който пък „му внушавал немалък страх”, потърсил съюза на българския княз. Борис „се отзовал с готовност, защото сам очевидно се опасявал от засилилия се моравски княз”. За всичко това Златарски не привежда никакви реални доводи, а ги съчинява („внушава немалък страх” и „отзовал се с готовност”, не може да ги измисли и Фани Попова, ), като въпреки недомлъвките, кое е истина и кое не, не е можал да мине без да не включи думи и фрази, като „предполагал”, „не е могъл да не знае" , които издават явната огромна липса на конкретни факти при съчиняването на цялата история. Това „очевидно”, си го е виждал само Златарски. ( * . Думите и изразите с курсив, открояват изреченията, в които не се излагат реални факти, а се правят предположения). 2. По-нататък В. Златарски продължава изложението си с интерпретация на Фулденските анали (всъщност и горното начало е изведено от там), като или не е разбрал какво пише в тях или ги претворява манипулативно. Може би и затова е цитирал извън контекста само една фраза от тези анали: „quasi Rastizen, Marahensium Sclavorum ducem, cum auxilio Bulgarorum ab oriente venientium... domaturus” – „да усмири княза на моравските славяни Ростислав, с помощта на българи, които идвали от изток”. И върху този текст изгражда измислената си история, като преиначава оригиналната. В. Златарски твърди, че въпреки предупрежденията, които отправил Людовик към Карломан, последният продължавал „да се сношава с моравския княз” . Тогава Людовик обявил война на сина си и неговия съюзник, в която взели непосредствено участие и българите през пролетта на 863 г. като съюзници на немския крал. „Няма съмнение, - пише професорът - че тоя съюз между Людовик и Борис бил сключен не в 863 г., защото българите се намирали в поход вече през пролетта, а по-рано, и то ако не в 861 г. след първия бунт на Карломан, когато Людовик се намирал в най-стеснено положение, най-късно през 862 г., след като Карломан временно се отказал от плановете си против баща си и когато Людовик вече замислял да почне открита борба с Ростислав. Какви са били условията на тоя съюз, не е известно, но едва ли ще бъде грешка, ако допуснем, че главната прицелна точка бил тука пак Ростислав, който несъмнено е бил представен като еднакво опасен за двете съседни държави. Но тоя план не можал да се осъществи, защото новата измяна на Карломан в 863 г. отвлякла вниманието на Людовик от Ростислав, още повече, че и последният не оказал никаква помощ в това време на Карломан”. Според Фулденските анали обаче, синът Карломан бил лъжливо обвинен в големи престъпления и затова Людовик искал да го лиши от заеманата от него длъжност на управител на Каринтия. За да заблуди сина си в намеренията си, немскияг крал събрал войска, уж за да нападне великоморавския княз Ростислав, а всъщност тръгнал към уплашения Карломан, който се укрепил в Каринтия. Текстът в ЛИБИ, т. 2, с. 44 е: „Между това кралят събрал войска под предлог, както се говорело, да усмири княза на моравските славяни – Растиц (Ростислав) с помощта на българи, които идвали от изток, а в действителност се придвижил към Каринтия, за да залови сина си”. Доста странна е тази история: защо немският крал трябва да предприема заблуждаващи действия, в които са намесени моравски славяни и българи, и така домашният конфликт е изведен на международно ниво? Има и друг любопитен въпрос: знае ли ли са предварително „българите дошли от изток”, с кого ще се бият – с моравските славяни или с немците на Карломан? Отговори на тези въпроси засега не са дадени, то и въпросите не са задавани. В. Златарски обаче, не се занимава с това, а както се видя по-горе, направо изопачава съдържанието на Фулденските летописи. От оригиналният и пълен текст във Фулденските летописи се вижда, че никакви планове на Карломан срещу баща му – немския крал, е нямало. Бил е несправедливо обвинен. А „намеренията” на Людовик да нападне Ростислав са били блъф. И тези „българи дошли от изток”, вероятно също са били слух, част от заблуждаващите действия на немския крал (след като първата част на изречението била измислица, защо втората да е истина). Дори и да е имало „българи дошли от изток”, най-вероятно те да са били като „италийците”, които са помагали на Теодор Комнин – т. е. наемници. И зад тях не е стоял българския княз, т. е. „дошлите” (а не изпратените в помощ) не са представлявали официалната власт в България. Тук най-важен е аспектът: воювала ли е България срещу Моравия? Защото никъде в източниците, засягащи въпроса, не се споменава за български крал, още по-малко той да е бил заплаха за Велика Моравия. Но Златарски, тълкувайки описания в немските анали като вътрешнодържавен и отчасти семеен конфликт, определено намесва в него Велика Моравия и България и го прави международен с нелицеприятен за България оттенък – българите отишли в Германия, да се бият срещу Моравия. (Конфликтът между Карломан и Людовик в 863 г. е бил явно буря в чаша вода, защото немския владетел в 864 – 865 г., вероятно след като е разбрал, че синът му е лъжливо набеден, го прави крал на Бавария). 3. Вместо да спре слабите си логически упражнения до тук и да се откаже от търсенето на мними доказателства, че България и Немското кралство са сключили военен съюз срещу Велика Моравия най-късно в 862 г., В. Златарски заключава: „Още тогава, в началото на 863 г. при усмирението на Карломан, било е вероятно уговорено с Борис за съвместни военни действия, вече специално насочени против Ростислав, за през следната 864 г.” С това констативно предположение Златарски ни казва, че ни е избудалкал. Преди това както видяхме, коментирайки съюза, насочен срещу Карломан, но и срещу Велика Моравия, като сключен, „ако не в 861, най-късно в 862 г.” той пише, че не са известни условията на договора между Людовик и Борис, но несъмнено, той бил насочен срещу „опасния” Ростислав. Сега изведнъж Златарски ни казва, че едва в началото на 863 г. вероятно вече ще се уговаря нещо конкретно за действия срещу Велика Моравия. 4. Само, че и това не е последната дума на професора, защото той веднага ни сервира вече истински подробен цитат от отговорите на папа Николай І от началото на 864 г. на запитване на Людовик Немски, отправено от епископа на Констанц. В който цитат се казва: „Понеже ти известяваш, че верният крал (Людовик – б.м.) има намерение да отиде в Тулна и там да закрепи мира с българския крал и да принуди Ростислав волю-неволю да се покори и т.н.”. (Същият текст според ЛИБИ, т. 2, с. 62 е: „Понеже ни съобщават, че верният крал (Людовик) имал намерение да дойде в Тулина (дн. Тулн), а после да сключи мир с царя на българите и да подчини доброволно или насила Ростислав и т.н.”). Каква излиза тя? Не в 861, нито в 862 или 863 г., а едва в 864 г., Людовик изявил намерение да закрепва - не съюза си с българския крал, а мира с него! Ерго, никакъв военен съюз дотогава не е имало между Людовик и Борис срещу Велика Моравия, а се е предвиждало тепърва сключване или закрепване на мирен договор между двамата владетели. И инициативата за мира е поета от немския крал, за да може той спокойно (волю-неволю според В. З.) да се разправи с Ростислав, без българско участие. Че нали според Златарски, Людовик вече е имал на своя страна България, защо му е трябвало да иска мир от нея? При тази ситуация съвсем се компрометира сведението, за официалното участие на българите в „усмиряването” на Карломан: как така съюзници, водят съвместна война и чак после сключват мир помежду си? 5. От изнесеното до тук се вижда, че фактически цялата история на В. Златарски за създаване на българо-немски съюз е скалъпена и затова е неубедителна. В автентичният, напълно ясен като произход и посочени в него лица документ – писмото на папата от началото на 864 г., съвсем определено се казва: „и след това да затвърди мира с краля на българите”. Вместо да се разпростира във въображаеми фикции, Златарски по-скоро логично е могъл да свърже съдържанието на писмото със своето известие, изложено в по-предишна страница на книгата си (с. 36), в което известие се казва, че в 853 г. Людовик Немски разбил дотогавашния съюз между Ростислав и Борис, и принудил последния да сключи мир с него. 864-та година е било времето, този съюз да бъде потвърден (затвърден), ако е бил десетгодишен. Макар че дали е имало мир между България и Германия след 853, също не е доказано, а пак е предположение на Златарски. По-скоро изглежда, че България през цялото време е била на страната на Велика Моравия и Людовик потърсил не съюз с България, а мир – поне да не му пречи, когато се разправя с Ростислав. Какъв немско-български съюз е можело да има в 862 г., когато дори папата в отговора си на Людовик от 864 г. очаква с нетърпение и надежда начинанието му, да сключи тъй нужния за разправата с Ростислав мир с българския княз, и благославя горещо: „ние молим всемогъщия бог...да насочва добре пътя му и Людовик да се завърне с мир и радост в страната си”! 6. Без да му мисли, Васил Златарски изкарва Борис и България, като политически противници на Велика Моравия. По-късно П. Петров и В. Гюзелев доразвиват тезата за военен съюз между Людовик и Борис и очертават нещо като средновековна Балканска война. Според двамата историци българо-немският съюз е бил насочен срещу могъща коалиция на Византия, Велика Моравия, Сърбия, Хърватия и разбунтувалия се син на Людовик Карломан. В подкрепа на това твърдение те посочват две сведения на Константин VІІ Багренородни за военни действия на българите срещу Сърбия и Хърватия. Макар в извора да не е посочено точно, кога са водени тези военни действия, Петров и Гюзелев ги поставят в 863 г. и схващат българското нахлуване на Запад като по-нататъшно изпълнение по договора с Людовик. Напоследък някои историци излизат с мнение, че конфликтът със Сърбия е бил в 870 г. Договор с военна насоченост между България и Германия в 862 г. очевидно не е имало. Както се видя, неумелият да разсъждава логично Васил Златарски, след много предположения, допускания и ред подобни, сам накрая е намерил най-точния извор, слагащ чертата на всички спорове. Нито той, нито последователите на Васил Златарски обаче, са разбрали за какво иде реч. ІІ. Людовик предлага на Борис да приеме християнството с помощта на немското духовенство Преди да премине конкретно към темата за военните аспекти във взаимодействията между Велика Моравия и Византия в 862 г., Васил Златарски подготвя почвата и с фриволен – несъобразен по време коментар на другия момент, на който набляга Людовик преди да подпише (или да продължи вече подписания) мир с българския княз и който момент е основен за Златарски в развиването на тезата му за похода на Михаил ІІІ срещу България. 1. „Наред с чисто политическите условия при сключването на споменатия съюз на Борис било предложено от Людовик да приеме християнството” – пише Златарски. И пояснява: „Констанският епископ Саломон I, който по поръка на Людовик дохождал през месец май 864 г. в Рим, съобщил на папа Николай I между другото и това, че Людовик се надява, какво “сам българският крал иска да се обърне във вярата”. Тук Златарски привежда сведението от Латинската патрология, което в ЛИБИ, т. 2, с. 62 е: „Но понеже казваш, че твърде преданият на Христа крал (Людовик) се надявал, че самият цар на българите желаел да се покръсти и т.н.”). Логичното предположение тук е, че Людовик действително може да е имал намерения да предложи в договора за мир с българския княз да има клауза, че последният ще стане съпричастен с християнството в Западна Европа. Но не e била сигурна реакцията на другата страна. Людовик само се надявал, че българския княз „сам” желае да се покръсти. Има един много важен момент в този и следващия латински документ: става дума за покръстване конкретно и само на българския княз! 2. За да засили акцента върху предстоящото взаимодействие между немския крал и българския княз при покръстването на последния, което взаимодействие Златарски счита, че е факт още от 862 г., професорът привежда и второто сведение, което съществува по въпроса за връзката „Людовик – покръстването на Борис”. „Ареймският архиепископ Хинкмар - пише Златарски - в Бертинските анали под същата 864 г., като споменава, че Людовик бързал да отиде на среща с българския хаган, говори за последния като за такъв, който вече обещал на краля да стане християнин. И тъй, ако в началото на 864 г. се говорело и писало, какво Людовик се надявал, че Борис ще изпълни обещанието си да приеме христянството, разбира се, от немското духовенство, то ясно е, че такова предложение било направено на Борис от Людовик при сключването на съюза в 861 г. или 862 г., а обещанието било дадено, ако не още тогава, то сигурно в началото на 863 г. при усмирението на Карломановия бунт.” Тук, като че ли В. Златарски е напипал връзката между предстоящото в 864 г. сключване на договора за мир (Златарски говори за съюзни отношения) и покръстването, но пак спекулирайки с годините, отнася идеята на Людовик за покръстването към по-ранна дата, тъй като на Златарски му трябва предложението за покръстването да е станало преди Ростислав да е изпратил мисията си до Михаил ІІІ. Голямата манипулация на професора е, че коментира приемането на християнството от българския княз, като обещано от последния още в 862 г., като се позовава на съобщението от Бертинските анали. А както се вижда от цитата от писмото на папата, в началото на 864 г. Людовик само се е надявал, че българският княз ще се покръсти. 3. Съобщението в Бертинските анали, на което В. Златарски с основание обръща внимание, но и го тълкува тенденциозно, е още по-странно и объркано и от Фулденските. Преводът му в ЛИБИ, т. 2, с. 287 гласи: „864 г. Германският крал Людовик потеглил с враждебни намерения срещу българския [княз], наричан Кагано (в превода е „хаган”, но в оригиналния латински текст думата е с главна буква – б.м.), който бил обещал да стане християнин. После в случай на успех, кралят възнамерявал да уреди Вендската марка”. В коментара в ЛИБИ към този текст се казва, че според едно от мненията (споделяно и от В. Златарски), Людовик не е имал враждебни намерения и че изразът, употребен в латинския текст hostiliter obviam alicui pergere не означавал „отивам на военен поход”, а „на мирна среща” (?!). В превода в ЛИБИ обаче било възприето другото мнение, за „враждебни намерения” и оттам за враждебни отношения между българи и немци. Бертинското съобщение в ЛИБИ даже е озаглавено „Людовик предприема поход (?) срещу българите”. Имало ли е тогава в 864 г. съюз България-Германия, след като според тълкуването на споменатия източник от някои историци, Людовик се отнасял враждебно към българите и даже организирал поход срещу тях? Според други историци пък Михаил ІІІ в същата година също организира поход срещу България, да я откъсне от съюза си с Германия? На кои историци да вярваме? Всъщност в Бертинските анали не се ли говори за същото, което визира папата в цитираният по-горе от Златарски негов отговор до епископа на Констанц на запитване на Людовик Немски? Професор Златарски е разделил това писмо на две части – едната за сключването на мир с българите, а другата за покръстването на българския княз. Но тези два цитата следват в оригинала един след друг (виж ЛИБИ т. 2, с. 62, така ги е посочил и Златарски в бележките си). Логично сведението в Бертинските анали може да се отнесе като по-късно допълнение към съдържанието на отговора на папата и да се разчете в смисъл, че Людовик е тръгнал на срещата за подписването на мир с българския княз враждебно настроен, защото последният е обещал да стане християнин, но после отказал? Или по-вероятно е да е отказал, без да е обещавал. И още нещо: изразът „в случай на успех” означава, че мисията на Людовик за покръстването на българския княз била под съмнение. 4. Внимателният анализ на всичко приведено от В. Златарски като факти показва, че в периода 861 – 864 г. няма никакви сериозни данни за съюзни отношения между Германия и България, и за конкретни ангажименти на българския княз с подкрепа на покръстването му от немското духовенство. Имало е очаквания и надежди от страна на немския крал Людовик и папа Николай І. Произволно тълкувайки единствените три сведения, които имаме за българо-немските отношения в 861-864 г., Васил Златарски сътворява огромната си манипулация за наличие на някакви верски причини за похода на Михаил ІІІ. Някак между другото, по-нататък на с. 49 Златарски ще признае: „Готвещият се в Тулна от страна на Людовик Немски съюз с Борис за през 864 г. против моравския княз Ростислав, за който съюз пратеникът на Людовик, констанският епископ Саломон, своевременно известил папата, па и архиепископ Хинкмар така също съобщава, не се състоял”. До с. 49 обаче, В. Златарски продължава да си сътворява своята „историйца”. Ето колко чинят историческата мисъл и достойнството на В. Златарски като историк! ІІІ. Ростислав, съзнателно или не, подтиква Византия да нападне България, за да я отклони от взаимодействието и с Немското кралство, изтъквайки пред Михаил ІІІ намеренията за покръстването на българите под егидата на Римската църква. 1. В началото професорът разказва познатата ни днес (приемаме за обективна) история, как в края на 862 г. Ростислав заедно с братанеца си Светополк изпратили в Цариград пратеници с молба до император Михаил III да изпрати във Велика Моравия проповедници, които да обяснят на техния — славянски език, християнското вероучение. „Целта, която гонел Ростислав, - пише Златарски, цитирайки Успенски - когато се обръщал към Византия с горната просба, се обяснява обикновено с това, че той, като издигнал Моравия до положение на политически самостойна държава, стремил се в същото време да я постави в същото положение и в църковно отношение и чрез това окончателно да премахне в държавата си немското влияние, защото Моравия се намирала в зависимост от посавския епископ, верен служител на Людовик Немски”. 2. Това са фактите, които не задоволяват В. Златарски и той влиза в познатото си русло на разсъждения, с предизвестен край. Четем продължението на горното: „Обаче едва ли ще трябва да изключваме в това обръщане на Ростислав към Византия всяко политическо значение пред вид на отношенията му към съседите. При опасното положение, което било създадено за Моравия и цялото среднодунавско славянство от съюза на Людовик с Борис, Ростислав покрай главната цел на обръщането си към Византия не ще да е пропуснал да обясни чрез своите пратеници на цариградското правителство какво зло очаквало Моравия, ако тоя съюз постигне целта си, и в силата на новите си близки отношения спрямо Византия да иска помощ против българите. В същото време пратениците му сигурно не са се забавили да съобщят в Цариград за главния резултат от съюза на българския княз с немския крал — за обещанието на Борис да приеме християнството от римската църква, респективно от немското духовенство”. Е, видяхме, че никакви обещания не е поемал българския княз към немския крал, ами последният е искал сключване на мир с България. И също се е надявал Людовик, българският княз да иска да се покръсти. Знаменателен тук е фактът, че Людовик така и не затвърдил мира с българския княз. А също и че никъде не става дума за покръстване на целия български народ, към каквато теза изведнъж преминава нататък В. Златарски. 3. В послеслова на третата история, базирана на интригантството на Ростислав, Васил Златарски все пак се опитва да намери някакъв реализъм, но пак с прийомите на „няма как да не е било тъй”. Все пак крайната му цел е да обоснове похода на Михаил ІІІ срещу България. „В Цариград не са могли да не подозират, че наистина политическият съюз на Борис с Людовик може да повлече подире си покръстването на българския народ (!) от римската църква, - хваща бика за рогата Златарски - и да не предвиждат сетнините от последното за Източната империя, ако би то да се осъществи, а особено за цариградската църква в борбата й с римския папа, който още в първото си писмо до император Михаил III изявявал своите църковни права върху всичките области на Балканския полуостров. И тъй самите интереси на Византия изисквали, щото тя да се притече на помощ на Ростислав, а за византийското правителство се явявало като необходимост да откъсне Борис от Людовик”. Това, че Михаил ІІІ се е притекъл на помощ на Велика Моравия, не се нуждае от доказателства – България е продължител на църковно-славянската мисия на Кирил и Методий. Но никаква необходимост не е намерил Михаил ІІІ да откъсва Борис, от един несъществуващ съюз. И нещо много важно - няма как пратениците на Ростислав в 862 г. да са казали на Михаил ІІІ, че българският княз е искал съдействие от Людовик, българският народ да приеме християнството от Римската църква. Вместо да препуска волно с фантазиите си, В. Златарски е трябвало да се съсредоточи повече върху цитираното от него, че „Людовик се надява, какво “сам българският крал иска да се обърне във вярата”. Ясно се вижда, че към началото на 864 г. Людовик „се надявал, че някой иска” (по-точната дума е желае), а в 862 г. Михаил ІІІ е бил отлично информиран, че работата вече била почти опечена! В. Златарски пише, че „всички тия планове на Людовик не останали неизвестни за Ростислав, който узнавал, както се види, чрез свои хора при кралския двор най-потайните кроежи на Людовик”. „Хората” на Ростислав явно трябва да са ходили на врачка, щом са узнали нещо, което и две години след това е било неизвестно, за тия дето уж са го намислили – да се покръсти Борис. А едва четири години по-късно ще се разбере, че той е обявил християнството за държавна религия в България и търси съдействие от Рим и Цариград. Всъщност Златарски, както стана вече дума, не е обърнал внимание, че във всички документи приведени от него се говори за „покръстване на българския княз”, а не за покръстване на българския народ. В отговора на папа Николай І на запитването на Людовик Немски, което бе разгледано по-горе, и което Златарски е разделил на две части, се казва и още нещо. Продължението след „твърде преданият на Христа крал (Людовик) се надявал, че самият цар на българите желаел да се покръсти” е: „и че мнозина от самите тях били станали християни”. Този момент е много важен за разбиране на цялата история с покръстването на българите: нито Византийската църква, нито Римската, са имали преди 866 г. намерение да покръстват българите - те самите са се кръщавали. Събитията, които наричаме „покръстването на българите”, са станали след като се е кръстил Борис и е обявил християнството за официална религия в българската държава, и най-вече след бунта на болярите. Тогава Борис е решил да създава Българска църква, като потърси помощ отвън и започват разприте между Рим и Цариград. Казано на тоталитарен език, теорията на проф. Васил Златарски по отношение на повдигнатите въпроси е реакционна и антиславянска. Продължението и с историята за похода на Михаил ІІІ срещу България я прави и пораженческа. Историкът Васил Златарски се е отнесъл провокативно към историята на четири държави: България, Велика Моравия, Германия и Византия.

Цитатът е от Продължителя на Теофан, книга четвърта. Сигурно го няма в ГИБИ, не съм гледал там, в Интернет е ужасно трудно да се ползва. Разбирам, че не е редно да го пускам на руски език, но темата не ме интересува и си спестих труда и времето с превода. Василий е Василий І Македонец, а Михаил - Михаил ІІІ: 43. Итак, царь вернулся, и поскольку сына у него не было, усыновил Василия, пожаловав ему сан магистра. Шло время, править государством Михаил был неспособен, сознавал свою простоту, к тому же стало известно, что из-за плохого ведения дел готовится возмущение и бунт сената, поэтому он возлагает на голову Василия вожделенную корону и в день праздника пятидесятницы, в месяце мае, двадцать шестого числа, четырнадцатого индикта провозглашает и представляет его царем в Великой церкви божьей мудрости. Кто этот Василий и как стал известен царю, расскажет посвященная ему история. Теперь же, удостоившись царского величия, он принялся за государственные дела, устранился от ежедневных ристаний и состязаний, а также от гнусностей гнуснейшего патриарха Грила, коими безмерно наслаждался Михаил. 44. Как говорится, все приедается, и гнусное и естественное, лучший тому учитель- опыт. Однако Михаилу, тогдашнему властителю, как утверждают, не приедались ни ристалища, ни пьянство, ни гнусности. Василий пытался было ему помешать, отвлечь от подобных занятий, увещевал царя, выставлял и рисовал его взору ненависть граждан, проклятия иереев, возмущение синклита, но лишь навлек на себя зависть и прослыл приемный сын не другом ему, а ненавистным врагом. Вот почему приблизил вскоре Михаил одного человека, в то время гребца царского дромона (звали его Василикин и был он братом того самого Капногена, что вторично получил сан эпарха), одел его в пурпур, водрузил на голову диадему, обул в башмаки-знак царской власти, вывел за руку к синклиту и сказал, что давно следовало мне представить этого мужа в столь сиятельном уборе: И вид, достойный владыки, И венец для него будто создан Все говорит нам о власти. И лучше бы мне его сделать царем вместо Василия. Раскаялся я, что его поставил на царство. Таково начало его падения. Эти речи, дойдя до слушателей, ввергли всех в изумление и великое оцепенение, ибо будто мифических гигантов чуть ли не ежедневно порождал он на свет "посеянных" царей. Возросла и, словно пламя, еще сильней загорелась с тех пор ненависть к Василию, а пищей и причиной ее было, что не желал он вместе с ними предаться погибели и разделить их разнузданные удовольствия. Михаил же от пьянства и вина нередко впадал в такое безумие, что в тот момент велел творить всякие ужасы и хуже ужасов: приказывал одному отрубить уши, другому-нос, третьему-голову. Если бы не находились такие, кто из жалости оставлял без внимания приказы и откладывал исполнения на завтра в надежде на их отмену и раскаяние Михаила (а оно обычно наступало), никого бы уже не осталось в живых из царского окружения. Едва не погиб сам Василий, не раз становившийся игрушкой в хмельном застолье царя. Он, однако, терпел и ждал, надеясь, что рано или поздно посетит раскаяние этого человека. Но ни в каком случае не мог царь, согнутый, словно колесничное колесо еще в детском возрасте, снова начать двигаться прямой дорогой. И вот составили против Василия заговор посерьезнее: на охоте один из оруженосцев должен был метнуть копье, по видимости в зверя, а на деле в Василия. Это поведал и подтвердил в смертный свой час человек, получивший приказ и пустивший копье. Да он и метнул копье согласно приказу, но промахнулся. Так был спасен поправшим смерть Богом от близкой смерти Василий. Все это стало известным и отточило меч на царя. И вот дабы не был заколот Василий, как незадолго до того кесарь, а еще раньше Феоктист, то ли по решению синклита, то ли по воле друзей Василия (и им грозила такая же смерть), закалывают Михаила царские стражники во дворце святого великомученика Мамы в сентябре месяце, двадцать четвертого числа, первого индикта, года 6376, в третьем часу ночи. Процарствовал он вместе со своей матерью Феодорой четырнадцать лет, а единолично- одиннадцать, а позже совместно с Василием один год и три месяца.

Нищо не е пропуснал Константин Багренородни, но ти Галахад четеш ГИБИ, а там има само нещата свързани с България. В Продължителя на Теофан цялата глава V е с историята на Василий Македонец. Състои се от 102 пасажа. А в ГИБИ са публикувани три ли, четири ли, нещо такова. А защо има само толкова малко написано за връзките на Василий с българите, е ясно. Като изключим двете години, прекарани в Плиска като малък и борбата с българина, други контакти император Василиий не е имал с българите. Направи проучване дали не е бил български агент баща му, макар че той почива докато Василий е още юноша.

В том 1, част 1, с. 375 на „История на българската държава” Васил Златарски прави равносметка на преселванията по времето на Крум: „През времето на походите си в Тракия и към Цариград той откарвал в плен големи маси от тамошното население и ги заселил в разни части на държавата си. Така след превземането на Девелт в 812 г. той преселил жителите на града заедно с епископа им Георги на българска територия. В 813 г. след завладяването на Одрин той откарал от жителите на града и околностите му до 10 хиляди души освен жените начело с одринския митрополит Мануил и ги поселил в отвъддунавска България по североизточните граници на държавата. През зимата 813/814 г. били отведени в България като пленници от околностите на Аркадиопол до 50 хиляди души мъже, жени и деца, без да се посочва мястото на тяхното поселение”. На с. 357-358 Златарски коментира по-подробно второто преселение: „След превземането на Одрин Крум откарал в плен голямо количество хора от жителите на града и околностите му, което възлизало до 10 хиляди души освен жените, в числото на които били одринският митрополит Мануил, родителите на бъдещия византийски император Василий Македонец заедно с него, който тогава бил още дете-годиначе... Тия пленници били отведени със семействата и цялата им покъщнина и били компактно поселени от Крум „в България отвъд Дунав”, т. е. в българските владения на север от Дунав, и то близо до устието на тая река, защото по-сетне в края на 837 г., когато тия пленници намислили да се върнат в отечеството си, те се покачили на изпратената от Цариград флота нейде при устието на Дунав, дето последната ги чакала, следователно пленниците били настанени нейде в Южна Бесарабия между р. Серет и Днестър, с други думи, по североизточните граници на държавата. В новото си отечество, което получило името „Македония”, самите пленници се наричали „македонци” по името на родното им място — Македонската тема”. Проф. В. Златарски сочи, че е взел горните сведения от Продължителя на Теофан и Лъв Граматик. Вижда се обаче, че историята разказана от Лъв Граматик не е свързана с Василий, въпреки заявеното в началото и. Гъркът се е объркал, често им се случва. По нататък в текста за съдбата на изселените не се споменава нищо за Василий, тъй като той не е изпратен зад Дунава. По съдържателна е историята на Продължителя на Теофан, но тя не е така, както я представя Галахад. Според Продължителя, Крум отвел „в България” (!) всички жители на завладения Адрианопол, заедно с митрополита им Мануил. „С другите били отведени в българската земя също и родителите на Василий заедно с него, който бил още пеленаче”. Тук въобще не става дума за отвеждане в Бесарабия, където Златарски предполага, че са били преселени „македонците” и както е според разказа на Лъв Граматик. Продължителят пише, че приемникът на Крум - Омуртаг, след като не успял да убеди пленниците да се отрекат от християнската вяра, убил архиепископ Михаил. „След това бог се смилил над своя народ – пише пак там – и му дал възможност да напусне страната (защото владетелят на българите, като не можел да се бори продължително време против ромейските войски, отново склонил да се подчини). Когато християнският народ, който щял да бъде пуснат (да се върне) в собствената си земя, бил заведен при владетеля, той видял детето Василий, с благородно лице, любезно усмихнато да подскача наоколо, привлякъл го при себе си и му дал чудно голяма ябълка.” Васил Златарски, подведен от Лъв Граматик, пак е изпаднал в неглижерно състояние: подминава от свои си съображения уточненията в Продължителя, пропуска да отбележи важния момент с освобождаването на византийските пленници и бъдещия император Василий, и създава поредната каша. Както посочих, на с. 357-358 Златарски пише, че одринският митрополит Мануил и родителите на бъдещия византийски император Василий Македонец били поселени от Крум „в България отвъд Дунав” и се върнали по родните си места в 837 г. А на с. 377 пък четем, че след смъртта на Крум начело на започналите гонения на християните застанал Диценг и той предал на мъченическа смърт одринския митрополит Мануил. Пита се: Диценг ли е ходил в Бесарабия да накаже Мануил или са довели митрополита в Плиска? И на колко години е бил плененият от Крум Василий, когато го освобождават в 837 г. ? Може би това последното е смутило професора Златарски да посочи, какво е писал Продължителят на Теофан, защото в неговата хроника ясно е отбелязано, че при освобождаването си Василий бил дете, а според изчисленията на Златарски той трябвало да е на 25 години. Ако пък Василий е бил освободен по времето на Михаил, той вече трябва да е бил пенсионер. Затова и Лъв Граматик забравя да го отбележи сред завърналите се „македонци”, а Златарски отново пропуска да посочи, какво е писал Лъв за времето на освобождаване на заточените „македонци”. Тя цялата тая история с „Македония” в българските земи, намирисва на нещо пак скалъпено от гърците. След като Аркадиопол (Люле Бургас) и Одрин ги изкарват, че са били в Македония, тогава къде е била Тракия? Семейството на Василий Македонец в 813 г. е отведено не в Бесарабия, а в България (изглежда и в самата Плиска) вероятно в група от по-представителни личности, какъвто е бил одринския митрополит. Пуснато е при подписването на 30 годишния мирен договор между Лъв V и Омуртаг в 815 г. Същата история за Василий, взета от Продължителя на Теофан, е разказана и в хрониката на Кедрин-Скилица. В „Миниатюрите от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица” на Атанас Бажков даже има и миниатюра с Омуртаг и малкия Василий. Голямата ябълка според изкуствоведа, била символ на императорската власт. Изглежда на Василий Македонец или по скоро Тракиец, му е харесала България и затова не е искал да я напада. Както се казва: „хубав край - хубави хора!”. А и случката с Василий също е с хубав край. Съжалявам, че не мога да ви покажа миниатюрата, но с 28, 6 кв мога само да ви изпратя много поздрави.

1. Във „Формиране на старобългарската култура” и „Съкровището от Над Сент Миклош” Станчо Ваклинов не пише, че трилистниците са били герб на Аспарух. Това си е характерна византийска украса – палмета, клонче от финикова палма. На конната апликация от Ак калан, което е до Цариград (какво прави Аспарух там?), и която е същата като показаната в студията на ил. 8 (в средата), даже се виждат и фурмите. Това си е типичен орнамент от Двуречието и се прилага за декорация и във Византия и в Предна Азия. За тази апликация Ваклинов конкретно пише: „Всички ателиета, които са произвеждали коланни гарнитури, са повтаряли византийските образци, съобразявайки се с вкусовете на своите клиенти в степите и с устройството на коланите и снаряженията на воините у всеки народ”. („Формиране на...”, с. 143) (виж по-подробно в прикачения файл) palmeta.doc Проучвателите на българската култура по традиция се пишат големи патриоти и всичко намерено, където е стъпвал български крак го приписват на българите. Така и този вид палмета (защото има и друг, като ветрило) ни се предлага като „прабългарска палмета”. Че е чисто българска трябва да се докаже. Но пък „герб на Аспарух”? Това, че геометрията на апликациите от Ак калан прилача на герб, защото е във формата на щит, не означава сходство с хералдичния герб, който се формира в Западна Европа в Х в. Има и кръгли и правоъгълни апликации. Диадемата пък от Преслав е от обърнати щитове (?). 2. Може ли един „кан” да бъде християнин? Не е ли участвал в езическите обреди на племето, на които гърците така се възмущават? По времето на Омуртаг са клали християните, а при Борис – езичниците. По Канаспарухово време излиза пък, че шаманът коли гълъб и предсказва по сърцето му, а канът се кръсти! Та в християнската религия гълъбът е символ на Светия дух. Поне ги наричайте тези „кан-ханове” архонти, те и така сами са се написали в надписите около Мадарския конник. Византийците също са наричали българските владетели архонти. Откъде сега излезе този „Докс”? В монограмите на Кубрат някои откриват думата „патрикий”. Май българите освен притежатели на всички съкровища около западния бряг на Черно море, са притежавали и всички възможни владетелски титли. Този „кан Еспор” езичник ли е бил или правоверен християнин? Като е бил християнин, защо са го изгорили? Това не е християнски обичай. Излиза, че кръстът върху орела е бил за погребания с него, елемент на декорация. Да не би пък изгарянето да е било за наказание, както в средните векове? „Всички вещи са смесени – български, печенежки, славянски, византийски”. Това означава, че погребаният действително е бил номад, а номадите са били грабители – печези, кумани и пр. „Колекцията” от 1600-те предмета е събирана с години, както съкровището от Наги сент Миклош. Орелът е бил на някой истински християнин, а гробът на езичник. От тук трябва да се тръгне, за да се реши въпроса с гроба във Вознесенка. Орелът очевидно е плячка. И кръстът върху него е поставен от предишният собственик. Надписът в монограма не е задължително да бъде нещо като „ex libris”. Името на притежателят фигурира най-вече при пръстените. На реверса на печата на Тервел има подобен монограм, за който твърдят, че бил на св. Богородица. Ако разчетем монограма на орела отляво надясно и отгоре надолу, действително излиза името „Петро”. И ако този орел е бил на някоя гръцка войскова формация, то логично е надписът да се чете като „Св. Петър” - единият от основателите на Римската църква, която по това време е била една. Никъде обаче в монограма не се вижда ясно очертана буквата „С”, която я има и при Еспор, Испор, Есперих, Исперих, Аспарух. А защо никой не чете и буквата над кръста, която е гръцко „У” - в пръстените на Кубрат я четат. Аз например чета монограма като Еуроп – Европа (виж илюстрацията в прикачения файл) orel.pdf Твърденията че един прочел правилно монограма пък друг не, и особено „голямото доказателство”, че “понякога монограмите трудно се поддават на интерпретация, тъй като буквите им често са замаскирани, поставени в обратен ред, или начертани само отчасти така, че често е необходимо голямо умение да се разгадаят имената, скрити в тях...”, означава пълно безсилие да се застане твърдо зад някаква убедителна позиция.

Е изложих я, ама няма кой да я прочете. Само повторение на дрънканиците.

Почти всички, взели отношение към погребенията в църквата „Св. 40 мъченици”, застават зад мнението, че тя е фамилна гробница-мавзолей на царската династия Асеневци. Някои даже конкретизират, че там са погребани цар Йоан Асен (Иван Асен ІІ) и двете му съпруги. Което подхранва версията, че гроб 39 не е на цар Калоян, защото е било редно, след построяването на църквата от Йоан Асен (така погрешно се разчита надписа му в същата църква), той да внесе в нея останките на погребания преди двадесет и три години свой чичо и предшественик на търновския царски престол. Ако обаче се прецизират съществуващите твърдения за царските погребения в „църквата - гробница на Асеневци”, то излиза, че тя не е на цялата фамилна династия, а частна – само на семейството на цар Йоан Асен, който още преживе е разпределил, къде да бъде погребан той и къде съпругите му. Даже е знаел, че ще има две съпруги и за втората е запазил по-почетното място в църквата. Някак непредвидено сякаш е дошло погребението на неговия приятел Растко Неман – първия сръбски архиепископ Сава, обявен след смъртта му за светец. Ако се погледне плана на днешната обновена църква с гробовете в нея, ще се види, че според изказваните предположения, почетните места до южните стени в притвора и наоса са заети от гробовете на Йоан Асен и съпругите му (някой е сбъркал, като е приел, че гробът на св. Сава е до южната стена на притвора ). Но в посочения план има още три гроба. А в един момент е изградена нетрадиционната за една църква пристройка в западната и част, която изцяло е изпълнена с гробове. Има ли някаква логика във всичките тези погребения? Или някои са нарушили идеята за царственост на „царската църква”, както я нарича Патриарх Евтимий? Като се вземе предвид факта, че в пристройката били погребвани игумените на манастира „Великата лавра”, в чертите на който се е намирала „Св. 40 мъченици”, възниква въпросът: кой се е разпореждал с църквата, наричана в средновековието „божие небе” – царят, патриархът или игуменът на манастира? Изказваните мнения, че в църквата „Св. 40 мъченици” има погребани – и то в наоса - царски особи, не само че не са обосновани, но те показват и непознаване на каноните на православната църква. Влязлата в своя двадесет и първи век християнска църква има вековни традиции. Тя е оцеляла именно на църковните канони, поддържани с най-различни средства през годините. Малко нещо се е променило в църковната практика от първите години на съществуване на църквата. Съгласно древните църковни правила е забранено погребването на умрелите в храма и даже в чертите на оградата на църквата. Това е отбелязано в няколко руски православни сайта. (В българския Интернет не се намери нищо по въпроса). В практиката на Руската православна църква са допускани някои изключения, но само за епископи и младенци (непълнолетни). Такава е била практиката и при погребванията в „Св. 40 мъченици”, което се вижда и от предложеното в прикачения файл изследване: На кого са гробовете в Св. 40 мъченици.pdf (изтегля се след регистрация)

Петър Добрев и „13 века България” се подиграват с българо-румънската история ЦИТАТ: „Управителният съвет на НДФ “13 века България” обсъди мястото и начина на експониране на Оброчен кръст от ІХ-ХІ в., съхраняван в Архитектурно-парковия комплекс Двореца-Балчик към Министерството на културата. Масивният кръст, висок 1,73 м., е ценен исторически паметник, изследван от български учени – и въпреки известни спорове, безспорно се оформя мнението, че е находка, уникална със своите буквени и символни изображения. Изобразени са най-почитаните от древните българи светила – Слънцето, Юпитер и Луната. Ясно е очертан най-старият български религиозен символ – IYI, разпространен масово в България през епохата преди покръстването и запазен през първите векове на християнството. Върху кръста са изсечени древните български думи “боил” и “цар”, характерни за най-старите български кирилски паметници: Симеоновия сборник, Мариинското и Зографско евангелие, Синайския псалтир и др. Те са само част от богатата символика, характерна за тази древна реликва. Надписите изобилстват с думи, характерни за специфичния разговорен език, който е звучал в България през първите векове след покръстването, изображенията са изкусни – дело на майсторска школа. Не случайно кръстът се извисява с няколко височини над минарето на джамията, построена на брега, в парка при двореца на румънската принцеса, посветена в бахайската вяра. Тези символни елементи са подредени нарочно в архитектурна композиция – траен спомен за историческите сблъсъци и за превратностите в съдбата на Добруджанския край. Оброчният кръст се намира в дъното на градината до активиращо се свлачище. Обсъдени бяха възможностите за реставриране и консервиране на Кръста, за поставяне на табели към една от старите и добре запазени каменни пластики от ранната християнска епоха по нашите земи”. Приведеният цитат е от сайта на Националният дарителски фонд „13 века България” http://www.fond13veka.org/index.php . От посоченото в цитата се вижда, че около Оброчния кръст в Двореца в Балчик съществуват някакви спорове, но въпреки тях е оформено мнение, което очевидно се поддържа и от фонда - за това то е описано така подробно. За какво конкретно става дума, се вижда от едно съобщение на агенция „Фокус” по повод възникналия конфликт между Министерството на културата и СУ “Св. Климент Охридски” относно стопанисването на Двореца. В съобщението се дава изявление на изпълнителният директор на Фонд “13 века България” Тошо Пейков, който между другото отбелязва, че фондът следял съдбата на Двореца , защото имал специални задължения по закона за опазване на паметниците на културата. “Ние вече имахме едно заседание на управителния съвет - казва Пейков - по повод оброчния кръст от ІХ - Х век, както твърди проф. Петър Добрев, който е експониран в горната част на парка в Балчик и обърнахме внимание на министъра на културата, че този оброчен кръст е с голяма историческа стойност, за което той трябва да бъде поддържан в добро състояние. Министерството взе отношение и кръстът сега е в добро състояние”. http://www.ndt1.com/article Добре е човек, още повече пък фондация, да се грижат за нещо, но все пак те трябва да знаят, какво представлява обгрижваното. Защото зад иначе благородната идея прозират и нечисти намерения. Като например словесната разправа, която води Петър Добрев с противниците на неговото мнение за произхода и съдържанието на Оброчния кръст. Разправа, която вижда се тихомълком се приема и от „13 века България”, а очевидно и от Министерството на културата. Преди година-две в едно списание се появи публикацията „SOS за българските светини - Автор ст. н. с., д-р Петър ДОБРЕВ”, с подзаглавие „Как оброчният ни кръст се превърна в румънски”. В нея многотитулованият автор громи „странния опит на един професор по турски език да обяви най-стария оброчен кръст, запазен в българските земи, за румънски или румъно-български”. „Примерът - казва Добрев, - колкото и трагикомичен да е той, показва, че у нас дори към най-големите светини се посяга понякога не с благоговейни ръце”. Професорът го отнася и с оценката, че „един високо титулуван преподавател не беше се постарал да научи правилата на четене на румънския език”. И че „върху тази реликва е нанесен трикратно старинният български символ IYI, а в централния кръг има още три характерни български символа – отляво Слънцето, отдясно – Луната в растяща фаза, а в средата – символа на Юпитер, един абсолютно нерумънски символ, свързан пряко с 12-годишния древнобългарски циклов календар”. Колко разбира икономистът Петър Добрев от българска история, български символи, румънски език и пр., ще разберете от материала в прикачения файл. Една българска поговорка гласи: Луд умора няма. Друга обаче уточнява: Не е луд, който яде зелника, а този който му го дава. В случая обаче, Националният дарителски фонд „13 века България”, подкрепейки щурите измислици на Добрев и харчи народна пара. Нищо от цитата на фонда, относно съдържанието на оброчния кръст не е вярно. В едно от безбройните си писания Петър Добрев прави заключението, че преди време „в българската история започна един доста дълъг сериал, при който науката сляпо служеше на политиката и с български ръце се обезличаваха някои от най-интересните исторически находки – сериал, на който най-добре ще подхожда името ”Българи срещу България!”Много са сериите на този тъжен и зловещ сериал...” По една ирония на съдбата, последната поредна серия в профанизирането на българската историография е делото на Петър Добрев. Можете да се убедите сами от съдържанието на прикрепения файл Кръстът на Мирчо Стари в Балчик и общото в българската и румънската история: gerbov_2.pdf (изтегля се след регистрация).

Дълго време се приемаше становището, отразено и в „Енциклопедия А-Я” (изд. 1974 г.), че църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново е построена и изписана в 1230 г. по случай победата на цар Иван Асен ІІ в Клокотнишката битка в същата година. Всъщност това виждане не е отразило за времето си съвсем точно вижданията на историците по строежа на църквата. Проф. В. Златарски още в 1930 г. уточнява, че тя е била построена преди битката при Клокотница. След откриването на гроба на цар Калоян в 1972 г., дотогавашните представи за времето на първоначалното изграждане на „Св. 40 мъченици” се коригираха. В „Енциклопедия България” (т. 6, 1988 г.) вече четем, че църквата „Свети Четиридесет мъченици” във Велико Търново, е построена вероятно по времето на цар Калоян и е възобновена от цар Иван Асен ІІ в чест на победата му над епирския деспот кир Теодор Комнин при с. Клокотница. Последното обаче пак е неточно, защото от надписа на Йоан Асен в църквата се вижда, че тя е била вече изградена преди той „да излезе на война” с Теодор Комнин. Предлагам своето виждане за строителството на църквата „Св. 40 мъченици” и по-специално на участието на цар Йоан Асен в него, което виждане се базира на резултатите от археологическите проучвания, извършени в църквата и манастирския комплекс около нея, извършени от 1970 г. насам. „Какво е изградил цар Йоан Асен (Иван Асен ІІ) в църквата „Св. 40 мъченици” е в прикачения файл: 1111.pdf (изтегля се след регистрация)

Историята, която разказва Паисий Хилендарски за „крал свети Тривелия”, както много други у него е сборна и по същество включва текстове, които според приетите днес гледища се отнасят до няколко владетели: Тервел, Крум и Борис. Там, където се говори, че „крал Тривелий” пръв възприел християнската вяра в лето господне 703”, всичко е описано така, както днес приемаме, че е станало при Борис. Но не се споменават имената на двамата сина. Всъщност Паисий Хилендарски в писанията си за Тривелий, дословно цитира „Царството на славяните” на Мавро Орбини. Оттам е дошла и думата „крал” – от „король”, тъй като Паисий е ползвал руски превод на книгата. Изглежда и той не е намерил в многото писания, които е прочел - „хан” или „кан”. Според Орбини, след смъртта на Тервел, синът му – който управлявал царството (втория син), почти веднага го последвал. Пайсий пък пише, че по-младият син малко време следвал заповедите на баща си. Бил развратен във вярата и непоносим за българите. Затова го изгонили от престола. Паисий споменава, че „свети крал Тривилий” си съградил голям манастир близо до Охрид и в тоя манастир приел монашески чин. Като монах бил наречен Теоктист. Каква е истината тук е трудно да се каже. Но възниква въпросът: след като Борис се е замонашил в кой манастир е отишел? Нали българската църква тогава едва е потръгвала. Имало ли е български манастири? Опитах се да открия нещо в Интернет, но и аз като Паисий се обърках. Намерих на едно място в Уикипедия т. н. „Списък на българските православни светци”, в който бе посочено: Тривелий Теоктист крал Български (хан Тервел ) - 1 януари. В друга статия на Уикипедия - „Календар на православните църковни празници”, на 4 януари се отбелязва Св. преподобни Теокист. В Църковен календар 2007 също няма Тривелий Теоктист и на 4 януари се отбелязва Преп. Теоктист. Къде свършва истината и започва митът? Все ми се струва, че и печатът на Тервел е някакво менте. Пазел се някъде в Щатите, бил се разпадал, понеже бил оловен. А като е оловен, защо на снимката не е сив? И най-много ме съмнява изображението на щита на Тервел – то е на Мадарския конник! Или на времето са разбирали много от фалеристика, или май изработката на печата е по-нова.

Варварски истории 2 Къде е заровено кучето Тъй като, четейки Бешевлиев, видях, че май не гръцките хронисти, ами родните ни историци са писали по-вече неверни неща, реших да проверя историята с рязането на кучета и останах за пореден път като гръмнат. Това е поредната издънка на Васил Златарски, която установявам. Историята с кучетата е публикувана в неговата “История”, том 1, част 1, като притурка озаглавена “За българската договорна клетва” (с. 566-576 в изданието от 1970 г.). Рязането на жертвени кучета, приписвано като обичай на българите-езичници, е плод на фантазията на проф. В. Златарски, на неговото неумение да разчита правилно текстовете, които (не може да се отрече) е събрал в огромно количество в книгите си, превръщайки ги в енциклопедии от тематичен изворов материал. Не на последно място – в “историята с кучетата” Златарски е станал жертва на собствената си теория за хунския произход на българите. В описаните в гръцките хроники религиозни езически обреди, които българският владетел Крум извършил пред вратите на Цариград, Златарски не е видял нищо смущаващо при “принасянето на човеци в жертва”. И дава това сведение в т.1/1 на Историята си без коментар. Даже пише, че обряда Крум извършил “според обичая си” - т. е. нищо необичайно няма, просто става дума за редовна практика! За езическите действия, които пак гръцките автори приписват вече на византийския император Лъв V, като извършени от него в срещата му с пратениците на Омуртаг при сключване на 30-годишния мирен договор, реакцията на Златарски е много енергична. Той решава, че единият от тези хронисти – Теофановият продължител, си е досъчинил някои факти. И реагира остро в две от публикациите си. За споменатият договор пишат Игнатий Дякон – който е съвременник на събитията от началото на ІХ в., Генесий и Теофановият продължител – които са живели в Х в. Според Игнатий Дякон, при сключването на приятелския договор с „близко граничещите хуни”, император Лъв V употребил техните обичаи, а те ромейските. По този начин били осигурени взаимните съглашения. Хронистът нарича случилото се като „безсрамно и неприлично завършване на приятелския договор”. Защото „езичниците” се допирали с нечестивите си ръце до ромейските божествени символи и се кълнели в тяхната сила. А ромейският император извършил с ръце възлияние от чаша върху земята, обръщал саморъчно конски седла, хващал тройни ремъци, повдигал нагоре трева – и с всичко това навличал върху себе си проклятие”. Генесий не придава на случката кой знае какво голямо значение и е лаконичен: „Той (Лъв) не зачиташе за нищо християнските догмати , както наистина ги наруши при мирните съглашения с хуните, като им предостави да извършат нашите обичаи, а за себе си и своите подчинени – техните обреди”. Какви точно обреди са били извършени, авторът не уточнява. Продължителят на Теофан въобще не споменава за обредните действия, описани от Игнатий. В началото Продължителят се изказва остро за Лъв V: „Към вярата той толкова силно свирепствуваше, щото смяташе за добро да не произнася името божие”. И описва историята, която е шокирала Златарски: „Когато с клетва (Лъв) сключваше 30-годишния договор с хуните, тъй наричаните българи, и довършваше мирните съглашения, понеже с клетва трябваше да ги потвърждава и заякчава... като някоя варварска душа, лишена от благочестие, употреби за свидетели на извършваното кучета и онова, с което нечестивите народи принасят жертви, и [ги] разсичаше; и не се гнусеше за потвърждение да произнася през уста това, с което те си служеха”. От сведенията на тримата хронисти В. Златарски дава предпочитание на Игнатий Дякон, като съвременен писател. Разбрал сведението на Теофановия продължител, като „разсичане жертвени кучета и произнасяне на някакви си думи” Златарски реагира, както бе казано - остро. И окачествява „известието за употребението на кучета при извършването на договорната клетва у българите-езичници” като лични прибавки и догадки на автора. Който е чул или прочел за този обичай у друг езически народ и го е пренесъл върху българите. Златарски оценява разказа на Теофановия продължител, като нямащ никаква историческа стойност, а описаното в него изпълнение на договорната клетва на българите – като съвършено невярно. И се произнася категорично: „Историческата критика доказва, че Продължителят се разпорежда най-произволно с историческите извори, като в същото време ги попълва със свои собствени разсъждения, няма да говорим за тенденцията, която той прокарва в хрониката си”. Интересно обаче, защо В. Златарски се е усетил, че с рязането на кучета, византийските автори са прекалили и е реагирал така енергично? Даже пише специална статия „Клятва у языческих болгар”, която е отпечатана в юбилеен сборник в Петроград в 1905 г. В същото време е приел за обичайно Крум да принася в жертва хора. В действителност проф. Златарски, употребявайки толкова усилия да обори твърдението, че при българската договорна клетва били разсичани жертвени кучета, е станал сам жертва, защото не е разбрал собствения си превод на гръцкият текст на Продължителя. И усетил, че с религията на хуните, българите могат да бъдат вкарани в най-гнусни религиозни деяния, решавайки да излезе в наша защита, Златарски на практика сам сътворява тази зловеща кучешка история. Прочел, какво е написал Златарски, читателят остава направо учуден, когато вижда, колко малко редове е посветил на кучетата В. Бешевлиев в главата „Религия” на „Първобългарите.Бит и култура” (с. 77). Оказва се, че прочитът, който прави Бешевлиев на писаното от Теофановия продължител, е съвсем друг. А сред бележките по темата, въобще не е посочено името на В. Златарски. Според Бешевлиев, Продължителят съобщавал, че за клетвените обреди, изпълнени при сключването на 30-годишния мирен договор, за пазители и свидетели на самия договор, били призовани кучета. На които „безбожните езичници (=българите) принасяли и на тях жертви”? В познатия си стил за „изясняване на нещата”, Бешевлиев е написал: „Кучета като пазачи, способни да виждат духове и незаменими помощници на ловеца, са играли навярно някаква, ако и незначителна роля във вярата на първобългарите”. Сиреч, според Бешевлиев, в известието на Продължителя на Теофан изобщо не се споменава за рязане на кучета. Кой от професорите Златарски и Бешевлиев е прав? Ако прочетем внимателно писаното от Теофановия продължител, даже и така както то е преведено от Златарски, ще видим, че никъде авторът не споменава, че употребата на кучета при договор е български обичай. В сведението се отбелязва само в началото „хуните, тъй наричаните българи”, а в края – „а християнската вяра повери на ония, които щели да бъдат някога си от нас”. Теофановият продължител даже ни хвали, защото той пише в Х в., когато вече сме християни! И употребата на кучета при клетва, писателят насочва имагинерно към неуточнените „нечестиви народи”, чиято практика била допаднала на „варварската душа” на Лъв V. В. Златарски вероятно се е подвел от това „ги”, което сам е поставил в българския превод на текста. Но дори и с „ги”, пак се вижда, че се разсичат не кучетата, ами „онова, което нечестивите народи принасят жертви”. В текста ясно е казано, че кучетата не са жертви, а са свидетели. Някак си не върви да заколиш свидетели на договорната клетва, ако и да са кучета. Цялата описана случка, всъщност може да означава, че докато се е сключвал мирния договор в съответната тържествена обстановка, домакинът Лъв V е разрязал опечените сърна или прасе (или и двете), предвидени „за пренасяне в жертва” и е давал от нея на ловните си кучета. Те са отговаряли с радостен лай, а той галено им е говорел ново заучени български думи. Може и да е разбрал вече, че „архон” на български е „канасюбиги”. Не е смешно това, макар да има известна ирония. Явно в средновековието представите за богохулство са били по-различни, и не са такива, каквито ги мислим ние днес. За византийските блюстители на християнството са били „нечестиви” отливането на вода на земята (и днес правим това в памет на умрелите), вдигане на конски седла и ремъци (очевидно номадски обичаи), вдигане на трева (земеделски обичай). Тази „варварска история” за пореден път идва да покаже, че проектирайки се като произхождащи от хуните и тюрките, ще носим винаги бремето на техните неясни, често описвани като зловещи обичаи. Както се вижда от тая и от предишната история, създателите на хунската, доразвита като тюркска теория за произхода на българите – В. Златарски и В. Бешвлиев, сами са станали жертва на собствените си заблуди. На съмняващите се в писаното по-горе предоставям пълния текст на Продължителят на Теофан в превода на Васил Златарски: „Към вярата той [Лъв] толкова силно свирепствуваше, щото смяташе за добро да не произнася името божие. Защото, когато с клетва сключваше 30-годишния договор с хуните, тъй наричаните българи, и довършваше мирните съглашения, понеже с клетва трябваше да ги потвърждава и заякчава, не употреби при това нашите [светини] — бога и небесните сили или станалата по плът майка на Христа бога — за очевидци и свидетели на казаното и извършваното, но като някоя варварска душа, лишена от благочестие, употреби за свидетели на извършваното кучета и онова, с което нечестивите народи принасят жертви, и [ги] разсичаше; и не се гнусеше за потвърждение да произнася през уста това, с което те си служеха, а християнската вяра повери на ония, които щели да бъдат някога си от нас, както по-подобаваше, обърнати в нея.” (Theoph. contin, ed., Bon., р. 31,8–21).

Повечето от гореизложеното ми е познато, има и някои нови за мен неща. Темата за погребенията в "Св. 40 мъченици" искам да изложа в по-подробен вид и да я представя в свой си стил - с илюстрации и т. н. И нека тогава да дискутираме по нея. Подготвям и две други теми: "Какво е съградил Йоан Асен в църквата" и "Историята на гроба на цар Калоян през вековете". Мисля, че най-интересна ще бъде тази за Калояновия пръстен. Но тя по-нататък.

Това, което цитирах има няколко аспекта. Самият Бешевлиев коментира явлението „пренасяне в жертва на хора”, като нещо съвсем нормално. Даже привежда и къде било засвидетелствувано: „у хуните от предхристиянската епоха” (?) и „у куманите” – според сведение на Никита Хониат (!). И дотам професорът се вживява в ролята си на вещ коментатор на събитието, че уточнява, как жертвата била принесена „вероятно” на небето. И видът на добитъка даже е определил като „сигурно” такъв. Вместо да спре навреме, В. Бешевлиев дописва византийските хронисти, като насериозно изпълва две изречения с „навярно”, „вероятно”, „сигурно”. Все пак целта му е била да напише цяла книга, как всичко у българите било тюркско. Теофан е писал за „нечестиви и бесовски жертвоприношения”, а в Scriptor incertus вече е дадено по-подробно, че са принесени в жертва „човеци и много добитък” (по-горе съм объркал изворите). Именно „езическото”, „варварското” у българите са изтъквали византийците в своите писания. Това да убиеш някого по време на война не прави на никого впечатление. Но да го убиеш, като го принасяш в жертва, е определяно от гърците като „мръсен езически обичай”. Нарочно е насаждана на гърците ненавист към българите чрез религията. Да си спомним „страховитите” им писания, как Омуртаг карал благочестиви християни да ядат месо от жертвено животно. А и случаят, дето при подписването на мира с Омуртаг, когато пак според византийските писания Лъв V извършил жертвено рязане на кучета. Даже собствения си император не са пощадили, защото е бил иконоборец. А дали описаното е било истина? Между впрочем, не съм сигурен, но гърците май на са писали нищо за строежите по времето на Крум и Омуртаг. В. Бешевлиев взема за чиста монета писаното и от лични амбиции даже го обогатява. В книгата си той развива и тезата, че българите са извършвали и ... „сакрално цареубийство”. И дава като потвърждение пример, в който е вложил освен езиковите си познания и цялата си фантазия. Разказва познатата ни от Златарски история за края на войводата-боил Диценг в допълнен вариант (пак от гръцки източници): „Според Цариградския синаксар Диценг, който заел престола след краткото управление на Крумовия наследник Дукум, бил ослепял, намразен от народа и удушен с въже от приближените. Преди това той бил победен от византийците, което било първото поражение на българите след бляскавите победи на Крум.” След това Бешевлиев въобще не коментира, колко е истината в написаното от него. Например, къде е бил Омуртаг докато са управлявали Докум и Диценг? Или защо и Крум не е бил убит след като Никифор разорява Плиска? Вместо да си зададе подобни въпроси и да отговори на тях (след като представя нова информация), Бешевлиев се впуска в невероятен коментар за доказване на състоятелността на „удушаването с въже” като сакрално действие. Четем: „Както военният неуспех, така и ослепяването показвали достатъчно ясно, че Диценг е загубил свръхестествената си сила и че не се е ползвал с благоволението на висшия бог. Смъртта чрез удушване с въже е характерна за тюрките и монголите , у които се практикувало за знатни лица, като принцове и таркани, за да не се пролива кръвта им на земята. Следователно тук се касаело за същото, както при убиването на животни за храна.” Написаното от българския историк за прабългарите е по-ужасно и от това, което са писали византийците. Ако Носовски и Фоменко прочетат това, съвсем ще приемат, че сме монголци и ще махнат „велик княз” при българите в хронологията си. Според Бешевлиев българите въобще не са правили разлика между човек и животно. Ами ако тези средновековни българи просто са си изкарали яда на неспособния пълководец и са му видели сметката? И днес стават такива неща. Е има и садомазо, но чак пък – въже, за да не му изтече кръвта? Във връзка с това, че много сме се връзвали на писанията на гърците – от една страна, и от друга – че не сме разбрали какво са искали да ни кажат предците („нека роденият по-късно”), ще дам още един пример и ще задам въпрос. По повод на гоненията на християните при Омуртаг, Златарски пише, че те били с антиславянска насоченост. И конкретизира: „Че Омуртаг е водил антиславянска политика, се ясно изтъква от Чаталарския надпис, дето славяните са поставени наред с българските врагове – ромеите”. Въпросът е: след като славяните са били външни врагове на българите, значи ли, че по времето на Омуртаг българската държава е била етнически чиста и е била населена само с българи от тюркски произход?

Те битките тогава са били или при Солун или при Одрин. И „Клокотнишката” е била по-скоро близко до Одрин, отколкото до Филипопол.

В книгата си „Първобългарите.Бит и култура” В. Бешевлиев цитира Теофан: „Крум, като направил жертвоприношение според обичая си извън Златната врата, принесъл в жертва човеци и много добитък” (става дума за обсадата на Цариград). И коментира: „Човеците, навярно пленници, и животните са били принесени в жертва вероятно на небето. Жертвените животни са били сигурно коне, говеда и овце”. Вие, вярвате ли на това – не става дума за вида на добитъка?

И на Йоан Асен не е открита надгробната плоча. В манастира "Великата лавра" са разкрити над 100 погребения, но аз не си спомням да е била открита там или в околностите на Търново (в някой градеж) плоча с надгробен надпис на владетел. За първи път откриваме гроб на български владетел и както се казва - не можем да повярваме на очите си. И аз си помислих, че Паисий е минал през Търново и е видял гроба на Калоян. Но тогава би следвало да е видял и колоната на Йоан Асен. А в История славянобългарска са омесени в едно историите за Калоян, Йоан Асен и Калиман. и от тримата Паисий извежда един цар - не е успял да ги диференцира. Но както се казва - "по историите ще ги познаете". Днес спокойно може да се направи редакция на текста на Паисий Хилендарски и всяка история да си отиде към съответното действащо лице. Тогава няма как, царят починал при обсадата на Одрин и пренесен в Търново, че и погребан в манастира (не църквата, тя може още да се е строяла) да бъде друг, а не Калоян. Според мен в църквата "Св. 40 мъченици" не е имало царски погребения, но доказателствата за това смятам да изложа по-подробно в отделна тема.

Според резултатите от проведеното комплексно проучване на откритото в 1972 г. погребение на Калоян, той умира на около 40-годишна възраст. Установено е забавяне на погребването с 6—8 до 15 дни, което е свидетелство, че смъртта на владетелят е настъпила извън Търново – обстоятелство, наложило пренасянето на трупа. В потвърждение на последното са и данните за вероятното осоляване и изваждане на вътрешностите му, наложено от пренасянето на мъртвото тяло във все още топлото време. Преди повече от два века, Паисий Хилендарски е написал: „Отново латините се вдигнали срещу тоя цар [Йоан] по море и имали голяма битка при Солун. Той излизал напред и ръководел своята войска. В тая война латините го ранили по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун. Неговите барони и войски, понеже много го обичали, не го погребали в Солун, но извадили вътрешностите му, пренесли го в Търново и го погребали в неговия манастир „40 мъченици”. Нека подминем с усмивка пушката. Ясновидец ли е бил Паисий да посочи в 1762 г. къде е погребан цар Калоян? Защо, когато гробът на владетелят бе открит, малцина се сетиха за писаното от родоначалника на българската историография? А и в обемистата си „История на българската държава през средните векове” проф. В. Златарски, увлечен да представя гръцките легенди, съзнателно или не, въобще не отбелязва сведението на Паисий (поне аз останах с такова впечатление). Може би защото този „манастир „Св. 40 мъченици”, отнесен към времето на Калоян, изобщо не му се връзва с голямото му „прозрение” за връзка между „Клокотница”, „9 март 1230 г.” и името на едноименната църква? Тези, които трябваше да защитават откритието – археологът, който откри гробът и някои от следващите участници в разкопките и проучването на църквата - станаха най-върлите противници на тезата, че гроб 39 е на цар Калоян. И те ли не бяха чели Паисий или нещо не бяха наясно с откритото от самите тях? Има един любопитен момент, свързан с откриването на тленните останки на цар Калоян, който изглежда е останал незабелязан, защото не е коментиран, но който най-добре обяснява защо откривателят на гроба Въло Вълов така упорито отричаше, че той принадлежи на цар Калоян. Разкриването на гроб 39, където е открит уникалния златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен“, става при съмнителни, проведени не според археологичните правила действия, които не са оповестени впоследствие официално. За сметка на това тръгват различни коментари. Баба Величка Лозанова, която до започване на разкопките живееше в надстройка над църквата, а после бе преместена в съседна къща, разказваше прелюбопитна история. Археолозите, които се занимавали с разкопките в църквата и около нея, дошли не съвсем изтрезнели от вечерната разпивка и действали много невнимателно. “Копаха с кирката юнашки” – коментираше баба Величка, която беше ескурзовод и чистач на историческите църкви в Асенова махала. Бързо разкопали и слоя, където се е намирал скелетът на погребания. Едва при вида на костите, смесени с пръст, разтрошавайки една голяма буца, те откриват в нея пръстена. Разчитайки надписа “Калоянов пръстен”, веднага разбират грешката, която са направили с бързината си и какви могат да бъдат последствията, и почват да действат панически. Заравят всичко, което са изкопали и после придобили кураж най-внимателно почнали отново да разкриват гроба. Били повикани и антрополози, които доста се разгорещили в спора, каква е била възрастта на погребания и допълнително разбъркали костите на още не съвсем разкрития скелет. Дали е било изцяло така, както разказваше баба Величка, май вече няма кой да ни каже. Тя и ръководителят на разкопките Въло Вълов са покойници. Показателна обаче е записката, която последният прави в археологическия си дневник. С дата 5 октомври 1972 г. Вълов отбелязва, че разкопките на гроб 39 продължили няколко дни. В дневника са приложени рисунки и снимки на разкрития скелет, които са правени, обаче, след разчистване на погребението. Веселина Инкова, под чието ръководство са направени обстойни технико-лабораторни изследвания на Калояновото погребение, публикувани в едноименната книга, потвърждава неудачното разкриване на гроб 39, като пише: „За съжаление нашите изследвания започнаха от момент, когато погребението беше разчистено и нивото на пръстта бе под нивото на костите (обр. 1). Поради тази причина не бе възможно да бъде проучен най-богатият на веществен материал и съответно най-информативно способен слой почва, разположен непосредствено върху и отстрани на костите. От друга страна, голяма част от установените при изследванията материали, неотстранени при разчистване на погребението, бяха разместени и силно фрагментирани, имаха нищожни размери и нарушена в повечето случаи взаимовръзка и стратиграфия. Посочените обстоятелства са едни от основните причини, затруднили категоричното определяне на принадлежността и технико-технологичните характеристики на голяма част от материалите. Това от своя страна се отрази върху количеството и донякъде върху категоричността на основаната върху обобщените резултати от изследванията информация за погребението.“ Гробът на цар Калоян е разкрит по безотговорен начин, дори и да е било така, както казват археолозите, че те тогава не са използвали шпакла и четка. Реакцията на Въло Вълов показва неприязненото му отношение към откритото от него погребение, след като е разбрал, че не е на случаен човек. Мнозина от бившите колеги на В. Вълов са приемали, че понеже той категорично е считал гробът за много по-късен от 1207 г., затова е отстранен от обекта в Търново – за да не пречел на тогавашните държавни управници, които искали на всяка цена да вдигнат шум с откриването на мощите на големия български владетел. Има и археолози, запознати с обстоятелствата при откриването на гроб 39, които считат, че ръководителят на разкопките се е отнесъл небрежно при разкопаването му и е разкрил непрофесионално находката. И го упрекват, че е допуснал разчистване на пръстта под нивото на костите, като по този начин е унищожил ценна информация. По този повод В. Вълов е смъмрен, а колегите му твърдят, че за непрофесионалното разкриване на гроба той се е “оправдавал като ученичка” и е трябвало да съдейства на комисията, занимаваща се с идентифицирането на погребания, обяснявайки лично какво е имало в пръстта, която е разчистил. Както споменават членовете на тая комисия, изследването на гроба започнало, след като погребението било вече разкрито и нивото на пръстта било под нивото на костите. Вероятно обясненията пред комисията Вълов е дал, когато три месеца след откриването на гроба е извикан в София, където е престоял 15 дена. А след завръщането си във В. Търново „признал” на съпругата си, че го натискали да каже, че гробът е на цар Калоян. При тези обстоятелства, кой може да каже, как са изглеждали в действителност тези кости и какво е имало в разбърканата отначало, а после изхвърлена пръст? А какво е казал Вълов на комисията и след това, може да се установи по някои от запазените документи и публикации. В бр. 9 от 1973 г. на сп. “Космос” е отпечатана статия на Богдан Ланджев, който описва някои моменти от откриването на гроба с Калояновия пръстен и публикува интервю с Въло Вълов. “Открит е скелет на мъж – пише журналистът – сравнително добре запазен, в характерната за християнските погребения поза със скръстени на гърдите ръце”. На въпроса на Ланджев “Какво направихте за запазването на скелета?”, Вълов отговаря доста многозначително: “Всичко, каквото можахме. Скелетът и околната среда са запазени така, както ги намерихме. Това ни струва много труд, но успяхме ”. Над какво се е трудил Вълов и какво е успял? За начина на разкопаване на гроба на цар Калоян Въло Вълов може донякъде да бъде извинен. Копаещите не са били много сигурни, дали до самите стени на църквата може да има гроб и то царски. А и скелетът на погребания е бил близо до повърхността, тъй като гробната яма (ако това е било яма?) е сравнително плитка. Само че впоследствие Вълов изглежда е направил гаф, който никой не е забелязал. Вече след разчистването на гроба са изготвени рисунки и снимки на мощите на погребания. Той действително е със скръстени на гърдите ръце. Но това християнско погребение ли е? На смъртния одър християните се полагат със скръстени ръце, но не над гърдите, а над корема! Скелетът на цар Калоян след окончателното му разкриване е “аранжиран” досущ като погребението на владетеля от Варненския халколитен некропол, който е бил езичник, живял хиляди години преди Христа. Възникват предположения, че останките на притежателя на Калояновия пръстен може да са рисувани и снимани в езическа погребална поза, което да доказва, че той не е цар Калоян. Версия, към която Вълов съзнателно да е насочвал вниманието. Но едва ли в ХІІІ в. някой може да бъде погребан не по християнски обичай непосредствено до “царската църква”, където опелото в повечето случаи се е извършвало от самия патриарх. В тази дилема следва да натежи сведението на проф. Йордан Йорданов, един от антрополозите, пристигнали на прясно разкопания, макар и разбъркан гроб 39? Който пише: “Трупът е положен по гръб, с ръце, скръстени върху долната част на корема”. При повторното погребване на тленните останки на Калоян беше публикувана снимка, показваща църковните ни отци в момент на изпълнение на очистителна молитва над останките (наречени в пресата „мощи”) на царя в новия му ковчег. Снимката поражда някои въпроси. Говореше се, че тези останки е трябвало да ги подреди лично проф. Йордан Йорданов. Как ли ги е подредил, спомнил ли си е как са изглеждали те преди 35 години или е използвал снимките от експозицията във Великотърновския музей? Приели ли са духовниците, преди да затворят ковчега-саркофаг, че тленните останки на погребаният действително са положени по християнски?