Гръцкият крал Георгиос и българският цар Фердинанд в Солун, през декември 1912 г. Именно заради властта над този град най-вече ще се стигне до въоръжен конфликт между двете страни през следващата 1913 г.
Автор: Радослав Тодоров
След края на победоносната Първа Балканска война, между България и съюзниците ѝ, назрява конфликт относно разпределението на отвоюваните бивши османски територии в географската област Македония. Проблемът е в това, че в подписания Лондонски мирен договор няма никакви клаузи, които да решават този въпрос. Нито пък според сключените първоначални договори между съюзниците има точно договорени следвоенни граници.
Докато между България и Сърбия поне е очертана някаква спорна зона във Вардарска Македония, чиято съдба трябва да се решава след войната с арбитраж, то между България и Гърция не е уточнено съвсем нищо. И двете страни претендират за Солун и Егейска Македония, както и двете считат, че ще стигнат до там първи и след като веднъж ги превземат повече няма да ги отстъпят.
Сметките на българския щаб обаче излизат доста по-криви. България се наема да мобилизира най-много войници и да воюва сама на най-тежкия фронт, срещу основните сили на врага. Което отвлича войските далеч на изток от спорните територии в Македония, накъдето гърците и сърбите насочват всичките си сили и съответно първи ги заемат.
Гърция все пак дава значителен принос във войната най-вече със своя солиден флот, съставен от 1 модерен тежък крайцер, 3 по-стари броненосеца, 14 ескадрени миноносеца и други кораби, начело с адмирал Павлос Кундуриотис. С действията си флотът бързо овладява егейските острови и установява контрол над Бяло море, блокирайки входа на Дарданелите. По този начин са прекъснати морските комуникации между османските владения в Мала Азия и Македония. Така Османската империя е лишена от възможността да прехвърля по море войски от далечните си азиатски владения и те се налага да поемат по дългия и бавен сухопътен маршрут към Балканите. Това дава ценно време на съюзниците да разгромят намиращите се към момента османски войски на фронтовете и да превземат балканските владения на империята, преди тя да е успяла да вдигне и придвижи целия си мобилизационен потенциал натам. По този начин Османската армия в Македония е оставена без всякакви подкрепления, а тази в Тракия, която се сражава срещу българите при Люлебургас и Чаталджа, е отслабена, защото е принудена да отдели сили за защита на Галиполския полуостров.
Бойните действия на гръцката армия през Първата Балканска война
След завладяването на Солун в края на октомври 1912 г. съюзниците използват възможността бързо да прехвърлят войски по море през солунското пристанище. Така по-голямата част от българската 7-а рилска пехотна дивизия е превозена от там до Галиполския полуостров в помощ на българските войски за тежките боеве срещу по-многобройните турски сили при Булаир.
От друга страна гръцкият успех по море е улеснен от това, че в първите седмици на войната османският щаб праща главните сили на своя флот за охрана на войските и военните доставки през Черно море, а в началото на ноември – за отблъскване на пристъпа на българската армия срещу Чаталджа с помощта на тежката корабна артилерия. Турския флот обаче запазва контрола си над проливите, благодарение на което пренася безпрепятствено войски срещу българите от Малоазийския бряг в Източна Тракия. Едва в началото на декември, след примирието на фронта пред Чаталджа, турският флот прави опит да пробие блокадата на Дарданелите, но е отблъснат от гръцкия в битката при Ели (3 декември 1912 г.). Месец по-късно вторият опит също е отбит в резултат на битката при Лемнос (5 януари 1913 г.). Единствено крайцерът Хамидие (който вече е бил поправен след торпилирането му от българските миноносци в Черно море) успява да пробие блокадата и до края на войната тероризира гръцките търговски, военни и транспортни кораби в Егейско, Средиземно, Йонийско и Адриатическо море.
Флагманът на гръцкия военен флот през Балканската война – линейният крайцер „Аверов“.
По суша гръцката армия започва настъплението си през Тесалия към Солун на 5 октомври 1912 г. В боя при Еласона на следващия ден гърците отблъскват прикриващия турски отряд и напредват до прохода Сарандапоро, където малобройните турски войски са разбити и гръцката Тесалийска армия навлиза в долината на река Алиакмонас.
На 20 октомври тя извоюва решителна победа край Енидже Вардар, която ѝ открива окончателно пътя към Солун. Седмица по-късно, на 27 октомври, османският командир Тахсин паша предава града на принц Константинос. Настъпващата от север българска 7-а Рилска дивизия достига Солун няколко часа след гърците.
След като на запад в Епир на 5 март 1913 г. комендантът на Янина Есад паша предава обсадената си крепост на гърците, с това Първата Балканска война за тях приключва. Докато за българите, които досега са се сражавали с много по-крупни вражески сили, тепърва предстои щурмът на непревземаемата Одринска крепост, както и Третата и Четвъртата битка при Чаталджа, където империята трупа всички възможни подкрепления за отбрана на тази позиция, отстояща само на 40 км от столицата Истанбул.
Така че изтощението на гръцките войски към началото на Втората Балканска война е незначително спрямо това на българските, а тепърва се извършват и нови рекрути в Гърция.
В същото време българският войник изнася на собствен гръб цялата тежест на битките по Тракийския фронт, където са съсредоточени по-голямата част от силите на Османската империя и където се завръзват най-кръвопролитните сражения през войната. Цялата нация е изправена на бойна нога в продължение на 9 месеца боеве, в резултат на което войската е силно обезкървена и уморена. При това войниците вече искат да се прибират, тъй като 90% от тях са обикновени селяни, изоставили домовете, семействата и стопанствата си, за които няма кой да се грижи. Не само сред войниците, но и сред офицерите се появяват настроения против перманентната война срещу всички, породена от Фердинандовото „Всичко или нищо”, така че ако трябва нека бъдат направени някакви отстъпки на Сърбия и Гърция за да се приключва вече. Поради това и бойният дух на армията вече няма нищо общо с онзи, който е царял в началото на войната.
А докато българите воюват на изток, сръбските и гръцките части имат времето да се настанят в Македония и да изградят удобни и силни отбранителни позиции срещу евентуално бъдещо нападение от наша страна.
Границите на Балканите до началото на войната, октомври 1912 г.
Началото на конфликта и боят при Ангиста
За да укрепи контрола си върху Солун, в началото на 1913 г. гръцката армия се придвижва постепенно на север, като се възползва от факта, че повечето български войски все още воюват далеч на изток срещу османската армия. Спорадичните въоръжени инциденти прерастват на 20 февруари в голямо стълкновение при градчето Нигрита, до десния бряг на река Струма. През април гръцки части дебаркират край Лефтера, източно от Струма и настъпвайки на север принуждават българите да се оттеглят от Правища. Българска част е атакувана и при Съботско, северно от Воден.
Със задачата да прокара разграничителна линия между двете страни е натоварена смесена комисия, но преговорите са неефективни и сблъсъците дори се увеличават. Опасявайки се да не изгуби пристанищния град Кавала, след примирието с османците на Чаталджанския и Булаирския фронт, българското командване прехвърля подкрепления в застрашения район.
В началото на май българската 2-ра армия постепенно заема позиции между Орфанския залив и Дойран. На 7 май в Сяр, където е щабът на армията, е получена заповед от заместник-главнокомандващия генерал Михаил Савов. Инструкциите до командващия армията, генерал Никола Иванов, са да избягва провокации от гръцка страна, предвид несигурното дипломатическо положение, но да държи здраво и двата бряга на Струма. Това би улеснило българското настъпление, щом започне назряващата война. В същата телеграма от Иванов се изисква да завземе левия бряг на река Ангиста и да прикрие намиращия се наблизо участък от железницата Драма – Сяр.
При преговорите за уреждане на конфликта гръцката страна отхвърля обвиненията, че нейни войски се инфилтрират в чужда територия и на свой ред обвинява българите, че правят тъкмо това с действията си в селата Гюмендже и Съботско, северно от Енидже Вардар. Гърците претендират за района на планината Кушница, намиращ се между Орфано и Кавала, дотогава заселен предимно с турци и гърци, с довода, че първи са го освободили. Убедени, че българите ще се опитат да завладеят със сила оспорваната територия и да преговарят едва след това, гърците прехвърлят подкрепления в района. Напредването на българските постове води до поредица от схватки в края на април при Палеохори, на 25-26 април при моста край Вълчища, на 27 април между Толян и Лефтера, където гръцката страна дава десетки убити и ранени.
Тези сблъсъци са последвани от временно примирие, но в нощта на 6 срещу 7 май българите прекосяват договорената граница и напредват към село Вълчища. Така се стига до решителен сблъсък при Ангиста.
На 8 май в района на мостовете Вълчища и Кючуккюпрю се завързва нова престрелка. След като командващият Сярската бригада отхвърля поканата да оттегли българската застава от района, рано сутринта на следващия ден гръцките войски преминават в настъпление към мостовете. Те обаче са ударени във фланг от българските части и отхвърлени няколко километра на юг. До полунощ на 9 май българите достигат линията между връх Исар и Доксамбос на Тахинското езеро.
Опасявайки се, че гърци и сърби ще използват събитията край Ангиста като повод за нападение, на 10 май българският министър-председател Иван Гешов нарежда на ген. Савов да прекрати бойните действия. Съгласно предварителното си задание от ген. Иванов, частите на Сярската бригада спират настъплението си на изгодни за отбрана планински позиции. В резултат на боя и последвалото го примирие железопътната линия за Сяр е трайно обезопасена. Гръцкият премиер Елевтериос Венизелос използва инцидента при Ангиста, за да представи България пред големите европейски държави като агресор и да спечели по този начин дипломатическо предимство в спора за Солун.
В боя при Ангиста българите (по собствени данни) дават 28 убити, 130 ранени и 10 безследно изчезнали, а гърците (също по български данни) – 107 убити и 550 ранени.
Окупираните от съюзниците територии към април 1913 г.
Териториалните спорове и “Денят на престъпното безумие”
Втората Балканска война, обикновено е наричана от нашата историография Междусъюзническа война, макар че това не е съвсем точно, тъй като в нея впоследствие против нас се включва отново Османската империя, която в първата не е била съюзник на никого, както и Румъния, която пък въобще не е участвала в предходната война. Така че това реално е война на изтощената и изолирана България, срещу всички останали балкански държави (без току що образуваната Албания).
Гърците обикновено я наричат “Българската война”, тъй като в нея те се бият единствено против нас. При възникналия конфликт на интереси сърбите се явяват техен естествен съюзник, който също има териториални спорове с нас. Българските претенции са за цяла Тракия и цяла Македония, включително Вардарска и Егейска, с мотива, че макар и да са етнически доста пъстри, в тези райони, като цяло преобладава българският етнически елемент и съответно те са считани от нашата страна за изконно български. Но при такова разпределение за Сърбия остават само Косово и Новопазарския санджак, който при това трябва да си го делят с Черна гора, а за Гърция остава само Тесалия и част от Епир.
За нас разбира се това разпределение изглежда напълно справедливо, но не и в очите на съюзниците. Според тях е нечестно лъвският пай от цялата плячка да отиде за България, а всички останали да се задоволят с “трохите”. Те също са проляли кръв, превзели са територии и не смятат да ги дават на България, особено гърците, с които нямаме никаква предварителна уговорка, така че пред тях свети зелена светлина да вземат каквото могат. Ако успеят да превземат територии с преобладаващо българско етническо население, това за века на национализма и пропагандата не е особен проблем – населението се превъзпитава и асимилира чрез репресии, изселвания, геноциди – събития каквито често са наблюдавани в Европа през този период.
Реално всички балкански държави се стремят да увеличат територията, населението и съответно богатството си. За българските управляващи е добре дошло обстоятелството, че териториите, за които претендират са с предимно български етнически облик. Макар че и тук има изключения – Солун например никога не е бил български, нито българите са били мнозинството от населението му. Същото важи между другото и за егейското крайбрежие и голяма част от Източна тракия, където особено по градовете преобладава гръцко и турско население. А също и в северозападната част на Македония, където вече силно преобладават албанците.
На същия принцип Гърция и Сърбия претендират за територии, в които техните етноси са малцинство, смятайки че това може да се поправи с пропаганда, изселвания и размяна на население. Но главното е да не се допусне България да стане толкова голяма, колкото се стреми, тъй като това би я направило хегемон на Балканите – нещо, с което нито съседите ни, нито Великите сили са съгласни, така че реално то е нямало как да бъде допуснато.
Българският управленски елит обаче смята, че след като толкова лесно е успял със силата на действително впечатляващата ни армия толкова лесно да разгроми Османската империя, ще успее да сплаши с едно демонстративно нападение сърбите и гърците и така ще ги направи по-отстъпчиви при преговорите за новите граници. Извършването на тази демонстрация дава дългоочаквания от тях повод да започнат пълномащабна война срещу България и да вземат от нея това, което искат, представяйки го за справедливо пред арбитрите от Великите сили, с мотива, че нападнатите са били те, и след като победят ще искат компенсации за това.
Сред българските политически кръгове възникват бурни спорове дали трябва да се започва война срещу всичките ни съюзници или да се търси дипломатическо решение на спора с някои отстъпки. Но заповедта на цар Фердинанд войските ни да нападнат сръбските и гръцките в Македония вече е дадена и нищо не може повече да върне потока на събитията назад. Датата е 16 юни 1913 г. и тя ще остане запомнена в историята ни като “Денят на престъпното безумие”.
“Балканският котел”, или как тогавашната западна преса изобразява Балканите като барутният погреб на Европа, заплашващ да избухне във всеки момент.
Нова война на Балканите
От петте армии, с които България разполага във войната, четири се налага да бъдат прехвърлени срещу сърбите и черногорците за да могат да покрият целия западен фронт от над 400 км. Така срещу Гърция остава единствено самотната 2-а армия на ген. Никола Иванов (известен тогава като “Героят от Одрин”), в състав 3 пехотни дивизии (ок. 36 000 души) при това наскоро попълнени с новобранци. Още от самото начало положението на 2-а армия е особено тежко, защото тя трябва да се изправи срещу почти всички сили на гръцките войски, в състав 9 пехотни и 1 кавалерийска дивизия (ок. 121 000 души), които имат смазващо числено превъзходство над нея в съотношение повече от 3:1.
В този участък спорадичните сблъсъци и престрелки между български и гръцки войници започват да избухват още преди Първата Балканска война да е приключила и 2-а армия да бъде прехвърлена там от Одрин, т.е. дори когато все още сме били съюзници, като провокациите от гръцка страна са постоянни.
Възползвайки се от превъзходството си в хора и артилерия, гръцкото командване съсредоточава силите си за последователни удари по разтеглената отбрана на 2-а армия. Пръсната от Струма до Вардар, тя не успява да окаже ефективен отпор.
На север от Солун, в посока Кукуш и Дойран, гърците настъпват със силите на 4 пехотни дивизии и 1 конна бригада в тила на българските войски, сражаващи се срещу сърбите. Същевременно този удар е подпомогнат и от гръцката 10-а пехотна дивизия, която е базирана на десния бряг на Вардар при Гумендже. Едновременно с това други две дивизии (1-ва и 6-а) трябва да настъпят през Негован към Сяр и да прекъснат комуникациите между Македония и Западна Тракия по железопътната линия Сяр – Дедеагач. В тяхна помощ в района на Нигрита действа и 7-а дивизия. Нейната задача е да завземе Орляк и да пресече пътя за отстъпление на българите през Струма.
На 21 юни позициите ѝ са пробити на две места в центъра – при Кукуш и на 20 км западно оттам при Лахна.
Според планът Савов – Нерезов от 18 май, в първоначалната фаза на бойните действия 2-ра армия трябва да задържи позициите си по Карадаг и долното течение на Струма до изтласкването на сърбите от Криволак и поречието на Брегалница. След това да получи подкрепления от сръбския фронт и да настъпи и превземе Солун.
Към 15 юни армията с щаб в Сяр е разтеглена на над 150-километрова линия от Вардар до Орфанския залив. Две бригади от 3-та балканска дивизия заемат районите на Дойран и Кукуш. Една бригада от 10-а пехотна дивизия прикрива пътя Солун – Сяр при селата Негован и Зарово. Драмската бригада осигурява прикритие на моста на Струма при Орляк. Източно от реката остават Сярската бригада и 11-а пехотна дивизия, както и гарнизоните в пристанищата Порто Лагос и Дедеагач.
Въпреки че е настроено за настъпателна война срещу бившите съюзници, българското главно командване не подготвя алтернативни продоволствени бази и съобщения за войските си в Македония. Това ограничава тяхната маневреност и превръща отбраната на единствената снабдителна линия Сяр – Демирхисар – Дойран в основен приоритет на генерал Иванов, но до избухването на войната не са подготвени други укрепления, освен при Кукуш.
Българският план за войната.
На 17 юни, едновременно с офанзивата на 4-а армия срещу сръбските линии на Брегалница, 2-ра армия също преминава в настъпление. С крайния си ляв фланг (11-а дивизия и Сярската бригада) тя изтласква гърците от покрайнините на Кавала и ги принуждава да се оттеглят на западния бряг на Струма. В това време крайният десен фланг завзема Гевгели, прекъсвайки прекия контакт между гръцката и сръбската армия, а центърът напредва към Солун.
Въпреки слабата съпротива, настъплението е спряно на следващия ден със заповед на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов. Поради поражението на 7-а пехотна дивизия от сърбите на Злетовската река, Савов отлага офанзивата срещу Солун и нарежда на ген. Иванов да оттегли войските си, като прикрива направленията през Дойран и Сяр.
За да спечели време за победа над сърбите, българският щаб планира да допусне гърците до Струмица, където трябва да им бъде нанесен контраудар. Генерал Иванов преценява, че позициите при Кукуш и Лахна са най-изгодни за отбрана, и решава да задържи армията си на тях. Разбрал от прехванати съобщения за намерението на гръцкото командване да насочи войските си през Кукуш и Дойран, той иска подкрепления от стратегическия резерв на главното командване, но вместо на гръцкия исканата пехотна бригада е изпратена да подкрепи притиснатите части на сръбския фронт.
Генерал Никола Иванов, главнокомандващ на действащата срещу гърците 2-а Българска армия.
Цялата статия можете да прочетете в Брой 168 на списанието. - free download
Гръцкият крал Георгиос и българският цар Фердинанд в Солун, през декември 1912 г. Именно заради властта над този град най-вече ще се стигне до въоръжен конфликт между двете страни през следващата 1913 г. Автор: Радослав Тодоров След края на победоносната Първа Балканска война, между България и съюзниците ѝ, назрява конфликт относно разпределението на отвоюваните бивши османски територии в географската област Македония. Проблемът е в това, че в подписания Лондонски мирен договор няма никакви клаузи, които да решават този въпрос. Нито пък според сключените първоначални договори между съюзниците има точно договорени следвоенни граници. Докато между България и Сърбия поне е очертана някаква спорна зона във Вардарска Македония, чиято съдба трябва да се решава след войната с арбитраж, то между България и Гърция не е уточнено съвсем нищо. И двете страни претендират за Солун и Егейска Македония, както и двете считат, че ще стигнат до там първи и след като веднъж ги превземат повече няма да ги отстъпят. Сметките на българския щаб обаче излизат доста по-криви. България се наема да мобилизира най-много войници и да воюва сама на най-тежкия фронт, срещу основните сили на врага. Което отвлича войските далеч на изток от спорните територии в Македония, накъдето гърците и сърбите насочват всичките си сили и съответно първи ги заемат. Гърция все пак дава значителен принос във войната най-вече със своя солиден флот, съставен от 1 модерен тежък крайцер, 3 по-стари броненосеца, 14 ескадрени миноносеца и други кораби, начело с адмирал Павлос Кундуриотис. С действията си флотът бързо овладява егейските острови и установява контрол над Бяло море, блокирайки входа на Дарданелите. По този начин са прекъснати морските комуникации между османските владения в Мала Азия и Македония. Така Османската империя е лишена от възможността да прехвърля по море войски от далечните си азиатски владения и те се налага да поемат по дългия и бавен сухопътен маршрут към Балканите. Това дава ценно време на съюзниците да разгромят намиращите се към момента османски войски на фронтовете и да превземат балканските владения на империята, преди тя да е успяла да вдигне и придвижи целия си мобилизационен потенциал натам. По този начин Османската армия в Македония е оставена без всякакви подкрепления, а тази в Тракия, която се сражава срещу българите при Люлебургас и Чаталджа, е отслабена, защото е принудена да отдели сили за защита на Галиполския полуостров. Бойните действия на гръцката армия през Първата Балканска война След завладяването на Солун в края на октомври 1912 г. съюзниците използват възможността бързо да прехвърлят войски по море през солунското пристанище. Така по-голямата част от българската 7-а рилска пехотна дивизия е превозена от там до Галиполския полуостров в помощ на българските войски за тежките боеве срещу по-многобройните турски сили при Булаир. От друга страна гръцкият успех по море е улеснен от това, че в първите седмици на войната османският щаб праща главните сили на своя флот за охрана на войските и военните доставки през Черно море, а в началото на ноември – за отблъскване на пристъпа на българската армия срещу Чаталджа с помощта на тежката корабна артилерия. Турския флот обаче запазва контрола си над проливите, благодарение на което пренася безпрепятствено войски срещу българите от Малоазийския бряг в Източна Тракия. Едва в началото на декември, след примирието на фронта пред Чаталджа, турският флот прави опит да пробие блокадата на Дарданелите, но е отблъснат от гръцкия в битката при Ели (3 декември 1912 г.). Месец по-късно вторият опит също е отбит в резултат на битката при Лемнос (5 януари 1913 г.). Единствено крайцерът Хамидие (който вече е бил поправен след торпилирането му от българските миноносци в Черно море) успява да пробие блокадата и до края на войната тероризира гръцките търговски, военни и транспортни кораби в Егейско, Средиземно, Йонийско и Адриатическо море. Флагманът на гръцкия военен флот през Балканската война – линейният крайцер „Аверов“. По суша гръцката армия започва настъплението си през Тесалия към Солун на 5 октомври 1912 г. В боя при Еласона на следващия ден гърците отблъскват прикриващия турски отряд и напредват до прохода Сарандапоро, където малобройните турски войски са разбити и гръцката Тесалийска армия навлиза в долината на река Алиакмонас. На 20 октомври тя извоюва решителна победа край Енидже Вардар, която ѝ открива окончателно пътя към Солун. Седмица по-късно, на 27 октомври, османският командир Тахсин паша предава града на принц Константинос. Настъпващата от север българска 7-а Рилска дивизия достига Солун няколко часа след гърците. След като на запад в Епир на 5 март 1913 г. комендантът на Янина Есад паша предава обсадената си крепост на гърците, с това Първата Балканска война за тях приключва. Докато за българите, които досега са се сражавали с много по-крупни вражески сили, тепърва предстои щурмът на непревземаемата Одринска крепост, както и Третата и Четвъртата битка при Чаталджа, където империята трупа всички възможни подкрепления за отбрана на тази позиция, отстояща само на 40 км от столицата Истанбул. Така че изтощението на гръцките войски към началото на Втората Балканска война е незначително спрямо това на българските, а тепърва се извършват и нови рекрути в Гърция. В същото време българският войник изнася на собствен гръб цялата тежест на битките по Тракийския фронт, където са съсредоточени по-голямата част от силите на Османската империя и където се завръзват най-кръвопролитните сражения през войната. Цялата нация е изправена на бойна нога в продължение на 9 месеца боеве, в резултат на което войската е силно обезкървена и уморена. При това войниците вече искат да се прибират, тъй като 90% от тях са обикновени селяни, изоставили домовете, семействата и стопанствата си, за които няма кой да се грижи. Не само сред войниците, но и сред офицерите се появяват настроения против перманентната война срещу всички, породена от Фердинандовото „Всичко или нищо”, така че ако трябва нека бъдат направени някакви отстъпки на Сърбия и Гърция за да се приключва вече. Поради това и бойният дух на армията вече няма нищо общо с онзи, който е царял в началото на войната. А докато българите воюват на изток, сръбските и гръцките части имат времето да се настанят в Македония и да изградят удобни и силни отбранителни позиции срещу евентуално бъдещо нападение от наша страна. Границите на Балканите до началото на войната, октомври 1912 г. Началото на конфликта и боят при Ангиста За да укрепи контрола си върху Солун, в началото на 1913 г. гръцката армия се придвижва постепенно на север, като се възползва от факта, че повечето български войски все още воюват далеч на изток срещу османската армия. Спорадичните въоръжени инциденти прерастват на 20 февруари в голямо стълкновение при градчето Нигрита, до десния бряг на река Струма. През април гръцки части дебаркират край Лефтера, източно от Струма и настъпвайки на север принуждават българите да се оттеглят от Правища. Българска част е атакувана и при Съботско, северно от Воден. Със задачата да прокара разграничителна линия между двете страни е натоварена смесена комисия, но преговорите са неефективни и сблъсъците дори се увеличават. Опасявайки се да не изгуби пристанищния град Кавала, след примирието с османците на Чаталджанския и Булаирския фронт, българското командване прехвърля подкрепления в застрашения район. В началото на май българската 2-ра армия постепенно заема позиции между Орфанския залив и Дойран. На 7 май в Сяр, където е щабът на армията, е получена заповед от заместник-главнокомандващия генерал Михаил Савов. Инструкциите до командващия армията, генерал Никола Иванов, са да избягва провокации от гръцка страна, предвид несигурното дипломатическо положение, но да държи здраво и двата бряга на Струма. Това би улеснило българското настъпление, щом започне назряващата война. В същата телеграма от Иванов се изисква да завземе левия бряг на река Ангиста и да прикрие намиращия се наблизо участък от железницата Драма – Сяр. При преговорите за уреждане на конфликта гръцката страна отхвърля обвиненията, че нейни войски се инфилтрират в чужда територия и на свой ред обвинява българите, че правят тъкмо това с действията си в селата Гюмендже и Съботско, северно от Енидже Вардар. Гърците претендират за района на планината Кушница, намиращ се между Орфано и Кавала, дотогава заселен предимно с турци и гърци, с довода, че първи са го освободили. Убедени, че българите ще се опитат да завладеят със сила оспорваната територия и да преговарят едва след това, гърците прехвърлят подкрепления в района. Напредването на българските постове води до поредица от схватки в края на април при Палеохори, на 25-26 април при моста край Вълчища, на 27 април между Толян и Лефтера, където гръцката страна дава десетки убити и ранени. Тези сблъсъци са последвани от временно примирие, но в нощта на 6 срещу 7 май българите прекосяват договорената граница и напредват към село Вълчища. Така се стига до решителен сблъсък при Ангиста. На 8 май в района на мостовете Вълчища и Кючуккюпрю се завързва нова престрелка. След като командващият Сярската бригада отхвърля поканата да оттегли българската застава от района, рано сутринта на следващия ден гръцките войски преминават в настъпление към мостовете. Те обаче са ударени във фланг от българските части и отхвърлени няколко километра на юг. До полунощ на 9 май българите достигат линията между връх Исар и Доксамбос на Тахинското езеро. Опасявайки се, че гърци и сърби ще използват събитията край Ангиста като повод за нападение, на 10 май българският министър-председател Иван Гешов нарежда на ген. Савов да прекрати бойните действия. Съгласно предварителното си задание от ген. Иванов, частите на Сярската бригада спират настъплението си на изгодни за отбрана планински позиции. В резултат на боя и последвалото го примирие железопътната линия за Сяр е трайно обезопасена. Гръцкият премиер Елевтериос Венизелос използва инцидента при Ангиста, за да представи България пред големите европейски държави като агресор и да спечели по този начин дипломатическо предимство в спора за Солун. В боя при Ангиста българите (по собствени данни) дават 28 убити, 130 ранени и 10 безследно изчезнали, а гърците (също по български данни) – 107 убити и 550 ранени. Окупираните от съюзниците територии към април 1913 г. Териториалните спорове и “Денят на престъпното безумие” Втората Балканска война, обикновено е наричана от нашата историография Междусъюзническа война, макар че това не е съвсем точно, тъй като в нея впоследствие против нас се включва отново Османската империя, която в първата не е била съюзник на никого, както и Румъния, която пък въобще не е участвала в предходната война. Така че това реално е война на изтощената и изолирана България, срещу всички останали балкански държави (без току що образуваната Албания). Гърците обикновено я наричат “Българската война”, тъй като в нея те се бият единствено против нас. При възникналия конфликт на интереси сърбите се явяват техен естествен съюзник, който също има териториални спорове с нас. Българските претенции са за цяла Тракия и цяла Македония, включително Вардарска и Егейска, с мотива, че макар и да са етнически доста пъстри, в тези райони, като цяло преобладава българският етнически елемент и съответно те са считани от нашата страна за изконно български. Но при такова разпределение за Сърбия остават само Косово и Новопазарския санджак, който при това трябва да си го делят с Черна гора, а за Гърция остава само Тесалия и част от Епир. За нас разбира се това разпределение изглежда напълно справедливо, но не и в очите на съюзниците. Според тях е нечестно лъвският пай от цялата плячка да отиде за България, а всички останали да се задоволят с “трохите”. Те също са проляли кръв, превзели са територии и не смятат да ги дават на България, особено гърците, с които нямаме никаква предварителна уговорка, така че пред тях свети зелена светлина да вземат каквото могат. Ако успеят да превземат територии с преобладаващо българско етническо население, това за века на национализма и пропагандата не е особен проблем – населението се превъзпитава и асимилира чрез репресии, изселвания, геноциди – събития каквито често са наблюдавани в Европа през този период. Реално всички балкански държави се стремят да увеличат територията, населението и съответно богатството си. За българските управляващи е добре дошло обстоятелството, че териториите, за които претендират са с предимно български етнически облик. Макар че и тук има изключения – Солун например никога не е бил български, нито българите са били мнозинството от населението му. Същото важи между другото и за егейското крайбрежие и голяма част от Източна тракия, където особено по градовете преобладава гръцко и турско население. А също и в северозападната част на Македония, където вече силно преобладават албанците. На същия принцип Гърция и Сърбия претендират за територии, в които техните етноси са малцинство, смятайки че това може да се поправи с пропаганда, изселвания и размяна на население. Но главното е да не се допусне България да стане толкова голяма, колкото се стреми, тъй като това би я направило хегемон на Балканите – нещо, с което нито съседите ни, нито Великите сили са съгласни, така че реално то е нямало как да бъде допуснато. Българският управленски елит обаче смята, че след като толкова лесно е успял със силата на действително впечатляващата ни армия толкова лесно да разгроми Османската империя, ще успее да сплаши с едно демонстративно нападение сърбите и гърците и така ще ги направи по-отстъпчиви при преговорите за новите граници. Извършването на тази демонстрация дава дългоочаквания от тях повод да започнат пълномащабна война срещу България и да вземат от нея това, което искат, представяйки го за справедливо пред арбитрите от Великите сили, с мотива, че нападнатите са били те, и след като победят ще искат компенсации за това. Сред българските политически кръгове възникват бурни спорове дали трябва да се започва война срещу всичките ни съюзници или да се търси дипломатическо решение на спора с някои отстъпки. Но заповедта на цар Фердинанд войските ни да нападнат сръбските и гръцките в Македония вече е дадена и нищо не може повече да върне потока на събитията назад. Датата е 16 юни 1913 г. и тя ще остане запомнена в историята ни като “Денят на престъпното безумие”. “Балканският котел”, или как тогавашната западна преса изобразява Балканите като барутният погреб на Европа, заплашващ да избухне във всеки момент. Нова война на Балканите От петте армии, с които България разполага във войната, четири се налага да бъдат прехвърлени срещу сърбите и черногорците за да могат да покрият целия западен фронт от над 400 км. Така срещу Гърция остава единствено самотната 2-а армия на ген. Никола Иванов (известен тогава като “Героят от Одрин”), в състав 3 пехотни дивизии (ок. 36 000 души) при това наскоро попълнени с новобранци. Още от самото начало положението на 2-а армия е особено тежко, защото тя трябва да се изправи срещу почти всички сили на гръцките войски, в състав 9 пехотни и 1 кавалерийска дивизия (ок. 121 000 души), които имат смазващо числено превъзходство над нея в съотношение повече от 3:1. В този участък спорадичните сблъсъци и престрелки между български и гръцки войници започват да избухват още преди Първата Балканска война да е приключила и 2-а армия да бъде прехвърлена там от Одрин, т.е. дори когато все още сме били съюзници, като провокациите от гръцка страна са постоянни. Възползвайки се от превъзходството си в хора и артилерия, гръцкото командване съсредоточава силите си за последователни удари по разтеглената отбрана на 2-а армия. Пръсната от Струма до Вардар, тя не успява да окаже ефективен отпор. На север от Солун, в посока Кукуш и Дойран, гърците настъпват със силите на 4 пехотни дивизии и 1 конна бригада в тила на българските войски, сражаващи се срещу сърбите. Същевременно този удар е подпомогнат и от гръцката 10-а пехотна дивизия, която е базирана на десния бряг на Вардар при Гумендже. Едновременно с това други две дивизии (1-ва и 6-а) трябва да настъпят през Негован към Сяр и да прекъснат комуникациите между Македония и Западна Тракия по железопътната линия Сяр – Дедеагач. В тяхна помощ в района на Нигрита действа и 7-а дивизия. Нейната задача е да завземе Орляк и да пресече пътя за отстъпление на българите през Струма. На 21 юни позициите ѝ са пробити на две места в центъра – при Кукуш и на 20 км западно оттам при Лахна. Според планът Савов – Нерезов от 18 май, в първоначалната фаза на бойните действия 2-ра армия трябва да задържи позициите си по Карадаг и долното течение на Струма до изтласкването на сърбите от Криволак и поречието на Брегалница. След това да получи подкрепления от сръбския фронт и да настъпи и превземе Солун. Към 15 юни армията с щаб в Сяр е разтеглена на над 150-километрова линия от Вардар до Орфанския залив. Две бригади от 3-та балканска дивизия заемат районите на Дойран и Кукуш. Една бригада от 10-а пехотна дивизия прикрива пътя Солун – Сяр при селата Негован и Зарово. Драмската бригада осигурява прикритие на моста на Струма при Орляк. Източно от реката остават Сярската бригада и 11-а пехотна дивизия, както и гарнизоните в пристанищата Порто Лагос и Дедеагач. Въпреки че е настроено за настъпателна война срещу бившите съюзници, българското главно командване не подготвя алтернативни продоволствени бази и съобщения за войските си в Македония. Това ограничава тяхната маневреност и превръща отбраната на единствената снабдителна линия Сяр – Демирхисар – Дойран в основен приоритет на генерал Иванов, но до избухването на войната не са подготвени други укрепления, освен при Кукуш. Българският план за войната. На 17 юни, едновременно с офанзивата на 4-а армия срещу сръбските линии на Брегалница, 2-ра армия също преминава в настъпление. С крайния си ляв фланг (11-а дивизия и Сярската бригада) тя изтласква гърците от покрайнините на Кавала и ги принуждава да се оттеглят на западния бряг на Струма. В това време крайният десен фланг завзема Гевгели, прекъсвайки прекия контакт между гръцката и сръбската армия, а центърът напредва към Солун. Въпреки слабата съпротива, настъплението е спряно на следващия ден със заповед на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов. Поради поражението на 7-а пехотна дивизия от сърбите на Злетовската река, Савов отлага офанзивата срещу Солун и нарежда на ген. Иванов да оттегли войските си, като прикрива направленията през Дойран и Сяр. За да спечели време за победа над сърбите, българският щаб планира да допусне гърците до Струмица, където трябва да им бъде нанесен контраудар. Генерал Иванов преценява, че позициите при Кукуш и Лахна са най-изгодни за отбрана, и решава да задържи армията си на тях. Разбрал от прехванати съобщения за намерението на гръцкото командване да насочи войските си през Кукуш и Дойран, той иска подкрепления от стратегическия резерв на главното командване, но вместо на гръцкия исканата пехотна бригада е изпратена да подкрепи притиснатите части на сръбския фронт. Генерал Никола Иванов, главнокомандващ на действащата срещу гърците 2-а Българска армия. Цялата статия можете да прочетете в Брой 168 на списанието. - free download
