Warlord

Незнам къде си го чел това, но не е вярно. В момента, в който Симеон става владетел той поема еднолично цялата власт и над войската и над църквата и вътрешната политика. Дори е имало моменти, в които се е биел сам едновременно на три фронта - срещу сърби, маджари и византийци, но въпреки това е побеждавал. А за баща му Борис І точно това се опитвам да обясня с тази тема, че не е бил слаб като пълководец, а напротив - печелел е войните, които е водел. Просто нашите историци се опитваха (и все още продължават) да идеализират и символизират образът му, отнемайки някои щрихи от него и добавяйки свои измислени. Същото са се опитали да направят и средновековните автори. Просто изворите и особено заключенията правени преди 1989, а и сега за нашата история трябва да се разглеждат по-критично.

Ох, омръзна ми вече да опровергавам този нагъл и досаден слух. През 2006 г. концерт на ManOwaR в България няма да има, така отговориха мениджърите им на едно наше запитване на официалния им сайт. Листата с турнетата за първата половина от следващата година е вече готова и там никъде не фигурира България... за голямо съжаление.

За нас това е много лошо, защото хвърля було на непрогледен мрак върху отговорите на нашите въпроси за тяхната история. За самите колонизатори е било полезно - те не са се интересували от наука, а само от злато и печалби.

Империи, държави, племена. Картите са от ляво надясно: от 1100, 1200, 1300, 1400, 1500, 1600, 1700, 1800, 1900, 2000 г.

Реших от тези мнения да образувам нова тема, защото излезнаха от тематиката на миналата. Сега вече пишете по тази тема - отношението на европейците към другите култури и приносът им за тяхното развитие/падение.

В съвременната историческа наука образът на Борис І се е утвърдил като провалил се воин, но добър дипломат, който след всяка загубена битка сядал "на по чашка" с врага и така уреждал нещата, че в крайна сметка държавата му не губела нищо! Но възможно ли е такова нещо всъщност? Това не се подлага на критика от историците днес защото така е изложено и от средновековните автори. А когато става въпрос за Борис погледът на историците обикновено попада върху Покръстването, Кирил и Методий, Владимир Расате. По-малко внимание се обръща на ранния период от неговото управление изпълнен с поредица от войни, които предрешават бъдещето на цяла Централна Европа. Нека да видим накратко какво всъщност се случва: Само година след като Борис става кан на България той влошава традиционно добрите отношения с могъщото Немско кралство. Причината е сключването на съюз с великоморавския княз Ростислав, който води ожесточена борба против немската агресия в западните славянски земи. В отговор на това Немците отново нападат Великоморавия, а срещу България насочват своя васал хърватския княз Терпимир. Последва сблъсък между хърватските и българските войски, който обаче не излъчва победител. И двете страни не губят, но и не печелят нищо. След взаимна размяна на дарове е сключен мир и конфликта приключва без особени последствия и за едните и за другите. На другия фронт обаче нещата се развиват много по-неприятно за Българо-Великоморавския съюз. Немският крал Людовик разгромява княз Ростислав и насочва погледа си към България. Последвалите събития не са много ясни, но изглежда България претърпява голямо поражение. От писанията на Теофилакт Охридски (ХІ в.) използвал загубен старобългарски летопис до нас достигат обезпокояващи думи: "...и тогава облаци от франки връхлетели цялата българска земя...". Тези събития водят до прегрупиране на силите и създаване на нови военнополитически блокове в Европа. България е принудена да сключи съюз с Немското кралство открито насочен срещу Великоморавия. Византийската империя обаче не е безразлична към тези конфликти и също се намесва във войната на страната на Великоморавия. Целта и е да отслаби България и да пресече пътя на Немското кралство за влияние в Източна Европа. Византийската дипломация веднага започва да изгражда огромна антибългарска коалиция привличайки сърбите и хърватите на своя страна. За да осуети тези действия Борис решава да нападне първи. Българската армия нахлува в Сърбия и... според сведенията й е нанесено поражение от смешните сръбски дружини, които на всичкото отгоре пленяват наследникът Расате заедно с още 12 велики боляри!!! При това положение Борис е принуден да отправи молба за мир. А сърбите, които го държат в ръцете си вместо да диктуват мира охотно се съгласяват да върнат всички пленници и след размяна на подаръци приятелски изпращат Борис до границата. Той не им дава никакво обезщетение и България не губи никакви територии. Как става това? Според мен е невъзможно, особено ако се има в предвид и всеизвестната алчност и наглост на сърбите. Вероятно събитията са отразени неточно от по-късни автори и то съвсем целенасочено. През 863 г. българските и немските войски водят съвместни военни действия срещу отцепникът Карломан, син на Людовик и срещу княз Ростислав. Въпреки неблагоприятното си положение Великоморавия успява да утвърди независимостта си и подкрепена от Византия да води по-успешно борбата срещу немците. На следващата година византийците узнават за намеренията на Борис да приеме християнството от западната църква чрез Немското кралство и нападат България по суша и по море. Немското кралство не успява да изпрати помощ тъй като силите му са ангажирани във войната с Великоморавия. Според летописците малко преди войната с византийците в продължение на 40 дни българската земя е разтърсвана от хронични земетресения, които й нанасят големи поражения, а и през последната година настъпва необикновенно голяма суша, която унищожава посевите и в крайна сметка Борис отново понася тежко поражение и се съгласява да приеме християнството от Византия. Добре, само че след поредната загубена война България отново не губи нищо. И не само че не губи нищо, но дори и печели - при преговорите за мир Византия се съгласява да отстъпи на Борис територии в Тракия, включително и излаз на Бяло море. Как стават всички тези фокуси? Аз имам отговор, поне за себе си. Пълен абсурд е за една държава да загуби война и да не изплати никакви репарации на победителя, особено пък и да не загуби никаква територия - за средновековието това е напълно невъзможно. И как въпреки всичките поражения, земетресения и суши България вместо да бъде докарана до икономическа и политическа катастрофа продължава да се издига и да набира мощ. Симеон поема управлението на една стабилна, укрепнала и силна държава готова за Златен век. От Крум до Симеон има един постоянен възход, който не е прекъсвал. Борис не прави изключение, той не е бил некадърен воин и е печелел войните както са ги печелели и предишните канове. Само че средновековните летописци писали за него премълчават някои факти, като победите на Борис, а други направо си измислят - гладът, земетресенията, постоянните загуби. Целта на по-късните византийски(а и български автори) е да изтъкнат колко зле вървяло всичко и какви нещастия търпяли българите преди да се покръстят. А след като приели християнството от добрите византийци всичко се оправило и потръгнало добре. Българските летописци пък напълно игнорират ранния период от управлението му заклеймявайки го като пълен провал и възхваляват късния - след 865 г. Те премълчават и начинът по-който е наложено християнството - със страшно клане над аристокрацията, за да не опетняват името на Борис с тези грехове и той да може да бъде канонизиран за светец.

Преди 1088 години малката река Ахелой и близкия черноморски бряг стават безмълвни свидетели на една от най-кръвопролитните битки в цялата история на Средновековна Европа. Това не е обикновена война. Тя не се води за превземане на дадена територия или извоюване на дадени права или облаги. Тя се води за да се реши ще съществува ли повече България или не. Във византийският императорски двор единодушно се взима решението, че България трябва да бъде унищожена веднъж за винаги, тъй като тя е набрала прекалено голяма мощ и амбициозният й владетел сериозно заплашва империята със своите войни срещу нея и вмешателствата му във вътрешните й работи. Византия започва едно необикновено мобилизиране на абсолютно всичките си войски - и в Европа и в Азия, нещо което се е случвало изключителн рядко. Както обикновено византийската дипломация се заема сяс създаването на широка антибългарска коалиция и започва преговори с маджари, сърби и печенеги. Планът за разгромяването на България е печенежките орди да нахлуят от север, сърбите да ударят България в гръб, а византийската армия да нанесе решителния удар настъпвайки от юг. Цар Симеон е предизвикан да воюва едновременно на три фронта, но той взима правилното решение да бие противниците по части, като първо насочва главните си сили срещу най-опасния. През това време безбройни византийски войски се струпват в Константинопол прехвърляйки се от Мала Азия в Европа. Военачалниците "се поклонили пред животворния дървен кръст и се заклели да умрат един за друг, след което цялата войска се устремила срещу българите". Заедно с над 80 000-ната редовна византийска армия потеглят и тълпи от разбойници и главорези привлечени с обещания за богата плячка. На тази колосална военна сила цар Симеон може да противопостави значително по-скромна като численост армия като се има предвид неблагоприятното му положение. Той пресреща настъпващите византийци южно от Месемврия. На 20 август 917 г. върховният главнокомандващ магистър Лъв Фока извежда византийските войски от укрепения лагер и ги построява в обичайния боен ред - център и две крила. Цар Симеон разполага българската армия огледално на противниковата, като оставя в резерв тежката конница и част от пехотата. Византийците атакуват първи като нанасят удар с десния фланг и веднага въвеждат резервите. Под напора на настъпващите части от тяхното дясно крило войските съставляващи българският ляв фланг започват трескаво да отстъпват назад. В резултат на това българският боен ред силно се огъва. Останалата част от армията също започва да губи позиции пред по-многобройния противник. В този критичен момент цар Симеон, който дотогава наблюдава сражението от една височина в страни, се спуска заедно с целия тежковъоръжен резерв и нанася удар на левия фланг на византийските редици като го помита и изтласква центъра назад притискайки го към морския бряг. В тази безизходица византийците се впускат в паническо бягство, българските конници се впускат да ги преследват и битката придобива характер на грандиозна касапница, в която измират близо сто хиляди души! От византийската войска не успява да се спаси почти никой, включително и командния й състав. Унищожавайки напълно вражеската армия цар Симеон настъпва право срещу Константинопол. Византия трескаво събира нови войски от всякъде за да възпре Симеон, но и те са разгромени след нощни действия на българската армия близо до Катасирти. Осуетен е опитът на византийците да прекарат печенегите с кораби през Дунав и да нападнат Мизия, а самите печенеги са отблъснати. След това в Сърбия нахлуват войски предвождани от воеводите Сигрица и Мармаис, които я разгромяват изцяло, пленяват владетеля Петър Гойкинович и поставят на престола свой човек. След този велик триумф на българското оръжие при Ахелой, България окончателно взима инициативата в свои ръце, а цар Симеон става пълновластен господар на целия балкански полуостров.

Чел съм книгата "Кон-тики" писана от Тур Хейердал, в която е описана подробно тази експедиция. Беше изключително интересна. За самия остров Пасха препоръчвам да прочетете една друга негова книга - "Аку-аку", в нея се описва неговата експедиция на острова и археологическите му разкопки и проучвания. За много неща там той даваше свои що годе задоволителни обяснения, на изникваха много нови открития, а с всяко обяснение възникваха нови и нови въпроси. След по-късни експедиции и изследвания Тур Хейердал коренно промени някои от първоначалните си теории, правени по време на тази експедиция. Затова ми е много трудно да напиша някакъв систематизиран материал за историята на Великденския остров, тъй като всички материали, които съм чел дават най-различни заключения, често в противоречие едни с други, пък и доста ключови моменти зависят от открития, които все още не са направени, а може би и никога вече няма да бъдат направени. Затова ще дам тук като материал само това, което със сигурност може да се каже за острова и обитаелите му. Тоест видяното и описано от европейските експедиции, които го откриват и изследват. (Статията е станала много добре, може да прибавиш и този материал към нея) ----------------------------------------------------------------------------------------------- 1722 г. на Великден следобед холандецът Рогевеен и хората му станали първите европейци стигнали до тук. Те забелязали, че на брега някакви неизвестни хора дават димни сигнали за да привлекат внимание. Холандците се приближили с двата си платноходни кораба и по залез пуснали котва. Преди да се стъмни те успяли да видят някакво странно човешко общество. Най-напред при тях на кораба дошли високи, добре сложени хора, които доколкото може да се съди по описанието били светлокожи полинезийци, каквито има на Таити, Хавай и другите източни острови в Тихия океан. Но населението изглежда било смесено, защото някои от посетителите били съвсем бели като европейците, а други се отличавали с по-тъмна кожа. Някои от тях имали червеникав отенък, сякаш били доста обгорели от слънцето. Мнозина били с бради. На брега испанците видяли исполински статуи, високи по 10 метра. Върху главите им имало големи цилиндрични камъни, подобни на корони. Островитяните палели огньове пред тези великански божества, после приклякали пред тях, като стъпвали с целите си ходила на земята, и благоговейно свеждали глави. След това вдигали и сваляли ръце с притиснати една в друга длани. На следващата сутрин, когато слънцето изгряло, туземците се проснали легнали на земята и се молели на изгрева. Наоколо горели стотици огньове запалени в чест на божествата. Това е единственото описание на слънцепоклоннически обряд на Великденския остров. Между първите, които се качили на борда при холандците бил един съвсем бял мъж, който се държал с по-голямо достойнство от останалите. Върху гладко обръснатата си глава носел корона от пера, а в ушите му имало заоблени бели украшения, големи колкото юмрук. Меките части на ушите му били продупчени и изкуствено удължени, та достигали чак до раменете му. Много от другите островитяни също са с изкуствено удължени уши. Когато вършели някаква работа и ушите им пречели те изваждали украшенията и закачали дългата долна част на ухото за горната. Много от островитяните се разхождали съвсем голи, но целите им тела били покрити с художествено татуирани шарки, представляващи птици и странни фигури. Други носели наметала от лико, боядисани в червено и жълто. Всички те се държали дружелюбно и холандците и холандците не видели каквито и да било оръжия при тях. Много чудно било, че почти не забелязвали жени, макар че островът гъмжал от мъже. Затова пък малкото жени, които се показали, били изключително склонни към непознатите посетители, без мъжете им да проявяват най-слаб признак на ревност. Жителите живеели в дълги ниски колиби от тръстика, те приличали на лодки, обърнати с дъното нагоре, без прозорци и с толкова нисък вход, че човек едва успявал да се провре през него. Явно било, че в тях живеят хора без никакви мебели освен няколко рогозки на земята и по един камък за възглавница. Развъждали само птици, отглеждали банани, захарна тръстика и преди всичко сладки картофи, които били ежедневния хляб на островитяните. Най-големите плавателни съдове, които имали били някакви канута, дълги около 3 метра и толкова тесни, че човек едва можел да се смести с двата си крака вътре. И те толкова пропускали вода, че колкото време гребеш, толкова трябвало и да изгребваш водата отвътре. Хората живеели все още в каменната ера, не познавали метали, а храната си готвели просто между нажежените камъни в ями. Холандците си помислили, че едва ли в техния век по света има други толкова технически изостанали хора. Затова е съвсем естествено, че били безкрайно учудени, като видели сред тези бедни хора гигантски каменни статуи издигащи се към небето, които били по-големи от всички статуи по градовете в Европа. Най-напред немогли да разберат как са изправени тези високи статуи тежащи тонове. Те изследвали обветрената от времето повърхност на един от колосите и разрешили въпроса по своему, като заявили, че фигурите не са от камък, а от някаква глина, покрита по-късно с дребни камъчета. Загребали обратно към корабите, които вече били загубили 2 от котвите си и отплавали от току що откритият остров, след като престояли само един ден на него. В корабния дневник отбелязали, че населението на острова е весело, миролюбиво и има добри обноски, но че всички са опитни крадци. Поради някакво недоразумение на един от корабите застреляли местен посетител и дванайсетина други на брега, а европейците се отървали със загубата на една покривка за маса и няколко шапки, задигнати от главите им. Туземците останали на брега със своите мъртви и ранени, втренчили очи в големите платна, които изчезвали на запад. Изминали почти 50 години до второто посещение от външния свят. През 1770 г. на хоризонта на Великденския остров се появили 2 испански кораба, водени от дон Фелипе Гонзалес и също били призовани с димни сигнали. Испанците слезли на брега с двама свещеници и голям отряд войници и тържествено се запътили към билото на една тривърха могила на източния бряг, а подире им танцувала цяла тълпа от ликуващи изпълнени с любопитство туземци. Гостите поставили по един кръст и на 3-те възвишения, пели, дали салют и обявили острова за испанска територия. За доказателство, че цялата работа е извършена законно, написали декларация до краля на Испания Карлос, под която "разрешили" на най-смелите туземци да покажат "с израз на радост и щастие" имената си във вид на птици и чудновати знаци, които испанците приели за подписи. Така островът се превърнал в собственост на испанския крал и получил ново име - Сан Карлос. Испанците не се подлъгали да мислят, че паметниците са от глина. Един от тях ударил така силно с мотика една от статуите, че от нея изхвърчали искри, станало ясно, че тя без съмнение е каменна. Но за испанците останало загадка как са изправяни тези статуи и те се усъмнили, дали са правени на този остров. Както подаръците им, така и крадените вещи изчезвали безследно и испанците се усъмнили, че населението има тайни подземни скривалища, защото островът бил открит и лишен от растителност. никъде не се виждали деца, сякаш цялото население се състояло от възрастни мъже и мълък брой необуздани жени. Испанците срещнали на острова високи руси мъже, те премерили двама от тях, единия бил висок 1.96 м, а другия 1.99 м. Мнозина имали бради и испанците, че приличат повече на европейци, отколкото на обикновени туземци. Те отбелязали и че косите им били различни. повечето били с черни, но имало и с кестеняви, червеникави и канелено кафяви. а когато успяли да накарат жителите на острова да повторят ясно на испански: "Аве Мария, да живее Карлос ІІІ, крал на Испания", всички се съгласили, че туземците са възприемчиви, интелигиентни хора, които можели лесно да бъдат опитомени. Изпълнени със задоволство, те напуснали новите си поданици и никога вече не се върнали. През 1766 г. дошли англичаните и то под командването на самият капитан Кук. По това време чуждестранните посетители явно започнали да дотягат на туземците. Когато Кук слязъл на сушата се виждали удивително малко хора - общо само няколко стотин - всички били под среден ръст и в окаяно състояние. Те били мрачни и не проявили никакъв интерес към гостите. Хората на Кук помислили, че след посещението на испанците островът най-вероятно бил сполетян от някакво нещастие и че обитателите му измират. Но самият Кук се усъмнил, че населението се е укрило под земята, защото се виждали извънредно малко жени, макар че по целия остров били изпратени патрули. На няколко места англичаните намерили купчини камъни и тесни отвори в земята, които сметнали, че водят към подземни пещери, но всеки път когато се опитвали да ги изследват туземните водачи отказвали да ги допуснат. Измъчвани от скорбут, англичаните напуснали Великденския остров разочаровани, като не успели да вземат за себе си нищо освен малко сладки картофи - единствения по-ценен продукт, който намерили. Но дори и с тях ги изиграли, защото лукавите туземци напълнили кошовете с камъни и сложили само най-отгоре по няколко картофа. 20 години по-късно през 1786 г. французинът Ла Перуз направил подобно светкавично посещение. Този път из целия Великденски остров се появили хора, като по-рано някои от тях имали светли коси и този път се оказало, че почти половината от тях са зрели жени. Освен това имало рояци от деца на различна възраст както във всяко нормално общество. Можело да се предположи, че са изскочили изпод земята сред голия лунен пейзаж на малкия остров. И именно това се било случило. Островитяните изпълзели из подземните ходове и разрешили на французите да влязат в някои от тесните каменни тунели, където преди това не допуснали англичаните. Това потвърдило съмненията на Кук, че населението си е направило тайни убежища в тъмни подземни помещения. Там аристокрацията се била укрила от капитан Кук. а навремето когато холандците открили острова, били скрили там децата и повечето жени. Ла Перуз разбрал, че понеже Кук и хората му се държали миролюбиво населението (общо около 2000 души) сега събрало смелост и плъзнало на бял свят. Ла Перуз направил и първият опит да повлияе на местната култура. През няколкодневното си пребиваване край брега той свалил на сушата свине, кози и овце и посял известно количество семена. Но всичко това веднага било изядено от гладните жители, преди да успее да се размножи и островът останал непроменен. Никой друг не посетил Великденския остров до началото на ХІХ в. Тогава американците се появили на хоризонта и островитяните се стекли на тълпи по скалите край брега, без въобще да се укриват в своите убежища. Капитанът на американската шхуна решил да направи кратко посещение за да търси колонисти за някаква тюленова станция, която щяла да се открива на остров Хуан Фернандес, край брега на Чили. След ожесточена борба той успял да отвлече 12 мъже и 10 жени и отплавал с тях. Когато изминали 3 дни пуснал пленниците си на свобода на палубата. Мъжете незабавно скочили в морето и започнали да плуват към изчезналия Великденски остров. Капитанът не им обърнал никакво внимание, а се върнал и извършил ново покушение на острова. Следващите кораби, които минали не били в състояние да свалят хора на стръмния бряг, защото били посрещнати от непреодолима преграда от туземни хвъргачи на камъни. Най-после една руска експедиция успяла насилствено да слезе на брега с помощта на барут и куршуми, но няколко часа по-късно и тя била принудена да се оттегли и върне на кораба си. Минали години. Малко по малко доверието на туземците отново било спечелено и през промеждутъци от много години някой минаващ кораб правел кратко посещение. Постепенно островитяните престанали да мятат камъни и все повече жени излизали на открито. Но отново се случило нещастие. Край брега пуснала котва една флотилия от 7 перуански тюленоловни кораба. Цяла тълпа от островитяни изплувала до тях и се покатерила по корабите, където за тяхно най-голямо удоволствие им позволили да напишат по няколко завъртулки под някакъв лист хартия. С това те подписали договор да отидат като работници на онези острови край брега на Перу, където да събират гуано (птичи тор). Когато доволни и нищо неподозиращи те поискали да се върнат отново на брега ги вързали и ги свалили в трюмовете. След това 8 от търговците на роби загребали към острова с дрехи и яркоцветни подаръци, които хвърлили на брега. Тълпа от любопитни островитяни, която се стекла около залива, почнала бавно да се приближава. Островитяните били захластнати от съблазнителните предмети. Когато на брега се струпали неколко стотин, ловците на роби ги нападнали. Островитяните, които коленичили за да вземат подаръците били сграбчени и ръцете им вързани отзад, а онези които се опитали да избягат през скалите или да изплуват в морето били обстрелвани. Точно когато последната лодка била готова да тръгне, натоварена догоре с пленници, един от капитаните открил двама местни жители скрити в една пещера. Като не успял да ги придума да тръгнат с него той ги застрелял. И така на Бъдни вечер 1862 г. Великденският остров останал самотен и обезлюден. Всички, които не били мъртви или пленени, се били сврели в своите подземни катакомби, като търколили камъни пред отворите. Корабите откарали хиляди роби, които свалили да копаят гуано на островите край перуанския бряг. Епископът на Таити протестирал и властите решили, че робите незабавно трябва да бъдат върнати на своя остров. Но докато подготвили кораб да ги вземе 900 умрели от болести и поради необичайните за тях жизнени условия, а от стоте, които се качили на кораба, 85 умрели по пътя, тъй че само 15 се върнали живи на Великденския остров. Те донесли със себе си едра шарка, която се разнесла мигновено и изтребила почти всички обитатели, макар че се били изпокрили по най-дълбоките и тесни подземия. Настъпило време на оскъдица и нищета, докато накрая цялото население на острова от няколко хиляди намаляло на 111 души. Междувременно на острова с най-добри намерения се бил заселил първият чужденец. Това бил самотен мисионер, който се опитал да облекчи мизерията, но туземците му откраднали всичко, каквото имал, та дори и панталоните. Той се измъкнал с първия кораб, но се върнал с 2-3 помощници и основал малка мисионерска станция. Няколко години по-късно когато всички оцелели островитяни се съгласили да се покръстят, пристигнал някакъв авантюрист французин, който ги настроил против мисионерите. Туземците изгонили мисионерите, убили французина и продължили да си пеят църковни песни, а всички следи от мисионерите били заличени. В края на ХІХ в. белите открили, че около статуите на Великденския остров има отлична паша за хиляди овце и най-сетне островът бил присъединен към Чили. оттогава на острова има губернатор, свещеник и лекар и никой вече не живее в пещери или тръстикови колиби.

Плутон има 3 спътника???!!! :blink: Е това вече ме шашна, как не ги бяха открили досега?

Е, недей така сега. Това си е патент на вестник "Феномен" и канал 2001.

Ето и една рисунка - как са изглеждали дворците на Вавилон.

Например?

Има ли научно обяснение или поне предположения защо само Венера се върти в обратната посока за разлика от всички останали планети в Слънчевата система?

Могат да се добавят още: вятичи - горното течение на река Ока моравяни - долината на река Морава сърби - горните течения на река Лим и Дрина хървати - по река Сава словенци - по източните склонове на Алпите тиверци - степите край река Днестър уличи - долното течение на река Днепър дреговичи - между реките Днепър и Припят бодричи - край Балтийско море западно от река Одра чехи - по река Вълтава моравци - по река Морава словаци - на изток от земите на моравците висляни - по река Висла мазовшани - по река Висла поляци - по река Варта И едно уточнение - Седемте славянски племена всъщност е име на едно племе и по-точно може да се нарече Седемте славянски рода.

Дори и наистина причината за оттеглянето на императора от бойното поле да е била подаграта, това не оправдава загубата на византийците и не умаловажава успеха на българите. Ясно е, че и трудно достъпният блатист терен е затруднил придвижването на тежките византийски конници и обсадата на Онгъла. Аспарух е избрал много подходящо място, където да отбранява набързо построените дървени укрепления и ровове. Така мочурищата заставят византийците да се придвижват бавно и на групи по отделни направления, което значително намаля силата на техния удар. Едва ли има нещо вярно в това, че българите се уплашили само при вида на ромейските конници и веднага се скрили зад укрепленията си. Също така е доста съмнително и това, че византийците се стреснали от това, че императорът избягал и видите ли затова загубили битката. Сами се сещате, че двата източника, които дават сведения за тези събития са византийски и твърде пристрастни и едностранчиви. Ако българите ги беше страх от ромеите, тогава нямаше да искат да предприемат внезапни контраудари от лагера си срещу тях. А такива със сигурност е имало, за да могат най-накрая да направят успешен пробив през обсадата на византийците, да им нанесат поражение и да ги обърнат в бягство. Самият Теофан Изповедник пише така: "А българите като видели това, започнали да ги преследват и повечето погубили с меч, а мнозина наранили". Българските конници преследват и избиват византийските в продължение на няколко стотин километра от делтата на Дунав да Варна. По всичко личи, че е имало голяма битка завършила с голяма победа за Българите и разгром на Византия върху чиято територия в резултат на това е създадена нова държава

Искате да кажете "Античността", тогава са се изявявали древногръцките философи. В сравнение с нея Средновековието е застой за философията и мирогледа на човека, не случайно този период го наричат "The Dark ages".

Тук нали се искаше архитектура най-вече. Това са компютърни проекции на: 1. Рилския манастир 2. Замъкът Червен 3. Замъкът Баба Вида 4. Троянския манастир 5. Патриаршията в Царевец

Ето снимки. Първите две са на крепостта Царевец с църквата "Св. 40 мъченици", другите две са на крепостта Баба Вида - единствения изцяло запазен средновековен български замък.

Ами това е всичко, което съм успял да събера и систематизирам за историята на инките, на мен ми беше доста интересно да търся книги и извори за ранния период до преди Колумб да открие Новия Свят. Надявам се и на вас да ви хареса. Манко Капак - първият инка, легендарен основател на Инкската империя, живял докъм началото на ХІІІ в. Той потеглил с хората си на север тръгвайки от бреговете на свещеното езеро Титикака, преминал през земите на враждебно настроените племена ури и коло (аймара). Но когато ги оставил зад гърба си той започнал да привлича нови бойци от местните племена и родове марас, саньок, тарпунтай, хуакайтаки, сутик, маска, пикуса и особено от племето чавин, което било много прочуто за времето си. Той се установил в една долина в местността наречена Хуайнапата, между реките Хуатанай и Тулумайо където живеело племето хуала, но още с първата битка било прогонено. На това място Манко основал град Куско и положил основите на империята. Племето алкахуйза, което също населявало долината приело властта на инките без бой. Там живеели също и не многобройните племена саусирай и антасайя, отначало саусирай оказали сериозна съпротива, но когато управляващата ги върхушка напуснала долината Манко станал пълновластен господар на долината. Тогава инките намерили мирно съжителство с антасайя и саусирай и с дипломатически бракове и стъпки затвърдили властта си. Синчи Рока - вторият инка, син на Манко Капак. Оженил се за дъщерята на могъщия владетел на селището Саня - Сутик Хуаман, от когото получил няколко хиляди бойци и обещанието, че границите на империята ще бъдат добре охранявани. Синчи Рока насочил усилията си към изграждането на живота във все още малката държава. Той пресушил блатата в околностите на Куско и дори регулирал течението на двете реки. Построил здрава крепост, уредил голямо търговско селище и пазар. Той водил "тиха политика" с малки крачки, която обаче подготвя малката му държава за бъдещия й скок и разрастване. За разлика от легендарния си баща той царува по-малко - около 19 години и умира сравнително млад. Локе Юпанки - третият инка. Поради неясни причини Синчи Рока не избира за свой наследник първородния си син Манко Сапак, когото всички смятали за бъдещ владетел, а Локе Юпанки. "Локе" означава нещо като "некадърник", "с две леви ръце". Той завързал приятелски връзки със съседите си и също като баща си не водил войни, а се занимавал предимно с развитието на столицата. Преустроил владетелската резиденция Интиканча, разширил манастира "Деви на Слънцето" и го превърнал в народна светиня. За разлика от баща си, който имал десетки законни и главно незаконни потомци, Локе Юпанки до стари години останал бездетен и дори официално не бил женен. Накрая все пак се оженил за дъщерята на един вожд от долината на Куско, която се наричала Мама Кахуа (Мъдрата), която му родила син. Майта Капак - четвъртият инка. Той по нищо не приличал на баща си, отличавал се с решителност, амбициозност и енергичност. Той е първият инка, който се опитал с неочаквани нападения и войни да разшири пределите на империята. Така той разпрострял властта си над цялата долина на Куско и превърнал жителите й в поданици на една много по-монолитна държава. Още от малък той бил много оправен. Когато баща му Локе Юпанки вече бил стар и болен срещу него направили заговор племето алкахуиза, но Майта Капак и още двама негови доверени се заел с тях и жестоко се разправил с изменниците, които били вкарали десет войника в двореца Интиканча за да убият инката. Затова веднага щом той наследил властта набързо усмирил алкахуизите и всички други племена, които дотогава били независими от инките в околността. Освен това Майта Капак наложил и единна религия на поданиците си с култа към Слънцето и към златния орел Инти. Създал самостоятелна религиозна институция и направил най-големия си син върховен жрец. Сплотявайки всички племена от долината на Куско той създава народът на инките. Капак Юпанки - първоначално от Майта Капак властта трябвало да наследи първородният му син наречен също Майта, но казват, че той бил грозен в лице и тяло и по тази естетическа причина избрал за престолонаследник втория си син Капак Юпанки. Той е първият инка, който предприел походи извън долината на Куско, като организирал няколко военни похода. Войските му нападнали и окупирали долината Юкай. Успешни войни провел и срещу градовете Куюмарка и Анкасмарка, като лично той командвал армията. Докато отсъствал от Куско го замествал един от братята му Тарко Хуаман, който уреждал вътрешните въпроси. Тогава няколко високопланински племена организирани вероятно от индианците антахуалас подготвили нападение срещу империята. Но благодарение на добре организираната шпионска мрежа на чужда територия Капак Юпанки научил какво става и пръв нанесъл удар на врага, като избил мнозина от тях, а после нахлул в земите им. След време победените отново нападнали империята и успяли да превземат Хуанакаури, но с добре организирана контраатака Капак Юпанки успял жестоко да си отмъсти. Войниците му изклали 6000 неприятелски бойци, а победените племена станали васали на империята. През царуването на Капак Юпанки инките установили приятелски отношения с кечуанците, които били техни северозападни съседи. Капак Юпанки вероятно умира отровен при дворцови интриги. Рока - син на Капак Юпанки от втората му жена, с която сключил брак защото първата била полудяла. Вероятно е имало междуособици в резултат, на които Рока се добрал до трона, този период е доста неясен. Рока е първият владетел, който винаги прикачвал към името си титлата "инка", което означавало нещо като император, за разлика от предшествениците му, които официално били само вождове. При царуването си той издига още по-високо култа към личността си, обожествявайки себе си. Зает с подобни дейности той обръщал по-малко внимание на външните опасности, с които се заели главно близките му, от царското семейство - даровити бойци, тактици и стратези. Те потушили въстанието на индианците маска. А по-късно покорили градовете Муина и Пинахуа. Най-много се отличили военачалниците Апо Майта и Викакирао, докато те, останалите вождове и многобройните въоръжени сили били в постоянна бойна готовност и често проливали кръвта си за държавата, инката Рока тънел в разкоша на дворците си. Той доживял до дълбока старост и управлявал близо половин век империята си, построил много дворци, както и училище за благородници. А военачалниците му успяли значително да разширят границите на империята благодарение на тяхната експанзия, водена от фанатичен инкски национализъм. Яхуар Хуакак - В напреднала възраст Рока се оженил за дъщерята на вожда на град Хуайлакан, която първоначално била обещана на войнствения вожд на аямарките Токай Капак. От техния брак се родил княз Титу Куси Хуалпа, влязъл в историято с името Яхуар Хуакак. Разяреният дълбоко обиден вожд на аямарките решил да си отмъсти. Помогнали му роднините на жената на инката - индианците от Хуайлакан, които поканили осемгодишния княз в града си за да му предадат символично земята си. Инката Рока не заподозрял нищо и изпратил сина си при роднините на неговата жена. Щом князът и свитата му влязли в града били нападнати и избити с изключение на самия княз, който бил предаден жив на Токай Капак, но неочаквано започнал да пролива кървави сълзи пред него (?). Това било сметнато за някаква лоша поличба от всички в двореца. Отмъстителният Токай Капак се объркал, разколебал и в крайна сметка изпратил 8-годишното дете на заточение в планините. След една година заточение князът бил отведен от една от незаконните жени на Токай Капак в родния й град Анта. Жителите на Анта върнали престолонаследника на инките и станали почетни граждани на империята им. Титу Куси Хуалпа сега бил наричан Яхуар Хуакак, т.е. "Кървав плач". Той станал съуправител с баща си Рока и се оженил за Мама Чиклю, дъщеря на Токай Капак, а Токай Капак се оженил за инкската княгиня Кури Окло. Яхуар хуакак организирал множество дипломатически бракове и подобрил отношенията с индианците от Хуайлакан, а с присъединяването на индианците от Анта инките вече заели добро стратегическо положение сред местните племена. Хатун Тупак (Виракоча) (? - 1438) - при загадъчни обстоятелства най-малкият от тримата синове на Яхуар Хуакак заема трона. Той разпространил слуха, че му се присънил бог Виракоча с големи мустаци и брада, като му заръчал да заеме инкския престол и да разширява империята със сила. Оттогава Хатун Тупак взел името на богът - създател Виракоча. Още в началото избухнал бунт срещу него. Водени от другите му братя хората се разбунтували наричайки го престъпник и узурпатор, още при първото му отсъствие от Куско. Братът на инката Рока ІІ поел управлението в негово отсъствие, но въстаниците го убили. Избили съвсем без причина и всички незаконни жени на инката, които нямали нищо общо със станалото. Обаче щом Виракоча се върнал потушил бунта и избил всички негови противници. След като осигурил вътрешната стабилност той предприел нападения срещу външните си врагове. Завладял важният град Калка на река Урубамба, покорил и град Муина, който също имал важно значение за ранната инкска експанзия. После Виракоча продължил настъплението на юг и югоизток присъединявайки многобройните племена кавини, канчи и кани. Каните дори доброволно се предали виждайки как съседите им се съпротивлявали на инкската агресия без никакъв резултат. Отвъд земята на каните се простирала земята на колите (аймарите), която заемала обширни територии от днешна Боливия наричана Коласую (Колак). По това време там съществували много аймарски държавици и племенни обединения като килака, омасую, колахуаяна, пакаса, убина. Най-силните били Кола, със столица Хатункола и Лупака, със столица Чукуито. Те се борели помежду си за надмощие над аймарските племена. Владетелите им Карибо (на Лупака) и Запана (на Кола) се обърнали едновременно към Куско с една и съща молба за помощ, като предлагали и договор за ненападение и отбрана. Инките веднага се възползвали от възможността да проникнат в земята на колите. Те сметнали за по-удобен и по-способен владетеля на Лупака - Карибо и Виракоча му изпратил войска край езерото Титикака в негова помощ. Запана узнал за този съюз и решил светкавично да нанесе удар на Лупака преди подкрепленията му да са пристигнали. Но Карибо отблъснал войските му и минал в контранастъпление, стигнал чак до столицата Хатункола, ограбил я и окупирал цялата земя на Запана. Инките пристигнали на бойното поле след края на аймарските войни, но Виракоча потвърдил с нова спогодба приятелските си отношения с Лупака. Когато в напреднала възраст инката се изморил от дългите години прекарани във войни той възложил на двамата способни военачалници Апо Майта и Викакирао, които служели и по времето на баща му, да се грижат за сигурността на империята. Още докато бил жив Виракоча избрал за свой наследник и съуправител незаконния си син Укрон. Но Укрон се интересувал много повече от жените и развлеченията в императорския двор отколкото от държавните дела. Така, че той се оттеглил в дворцовия комплекс Писак, далеч от Куско и държавните проблеми, където подобно на баща си обичал да прекарва повечето от времето си. Там избягал Укрон да се скрие и когато един прекрасен ден съвсем неочаквано нахлули чанките. ВОЙНА МЕЖДУ ИНКИ И ЧАНКИ Чанките били страшните варвари на тогавашно Перу, които били намислили с един решителен удар да пометат от лицето на земята инкската държава и Синовете на Слънцето. Чанките дошли в централната област на Андите от голямото езеро Чоклокоча (Царевично езеро - на запад от сегашната перуанска провинция Вилакас). Оттам те се установили в долината Андахуалас, покорили местните туземни индианци, основали своя държава и с мощна експанзия започнали да разширяват пределите на своята власт. Така и племето кечуа тежко пострадало от техните нападения (кечуа означава хора от топлата долина, по късно техният диалект бил приет за официален в цялата инкска империя). Родината им - полутропическа долина около град Абанкай била завладяна от чанките, а самите кечуанци избягали при инките и се присъединили към тях. След като завзели земята на кечуанците, чанките опрели граници в инкската империя. Вече бил само въпрос на време сблъсъкът между двата колоса на средните Анди - империите на инките и чанките. В този критичен момент обаче инкската империя била управлявана от двама съвсем безотговорни владетели. Енергичният в началото Виракоча доживявал дните си в планинските дворци, а синът му Укрон се интересувал само от жени. Двамата най-висши лидери на империята на чанките били "консулите" Хасту Хуаранка и Томаю Хуаранка. Те били на мнение, че наскоро създадената им държава вече била достатъчно мощна за да не може нито Куско, нито цялата инкска империя да й устои. Преди да тръгнат на поход, чанките облекли мумията на основателя на държавата им Ускохуилка (Дива котка) в златни дрехи, накичили я с изумруди и понесли на носилка пред огромната войска. След като преминали ключовата позиция при клисурата Вилканога, убедените в успеха си чанки изпратили вестоносци до инките, които трябвало да искат от Синовете на Слънцето безусловна и пълна капитулация. Като чули за ултиматума инките не могли да повярват на ушите си, целия дворец изпаднал в ужас. Те въобще не мислели да бранят Куско, а направо побягнали към двореца Какия Хакияхуана в трудно достъпната крепост Писак. Куско бил в паника, без инките и повечето военачалници. Но членовете на инкското семейство, които останали в града не мислели в никакъв случай да бягат или да се предават. Образувала се група родолюбци, които решили твърдо да се бият. Това били престарелите военачалници Апо Майта и Викакирао, законните синове на Виракоча: първородния Рока, великия жрец Тупак Хуарочили и 20-годишният син на Виракоча - Куси Юпанки Последният организирал съпротивата. Балансът на силите първоначално бил страшно неизгоден за инките, твърди се, че чанките били повели сто хилядна въоръжена войска срещу тях. А в Куско, където владеела пълна суматоха, можели да се съберат едва 700 бойци. Куси Юпанки отчаяно помолил за помощ съюзниците на инките, но повечето от тях и дори част от преките му поданици решили да изчакат наблюдавайки събитията в долината от околните планини. През това време чанките начело с мумията на прародителя си Ускохуилка стигнали чак до портите на Куско. След това градът бил нападнат от най-голямата армия събирана до тогава в Южна Америка. Първоначално чанките насочили главния удар към района в покрайнините на Килисканча. Били се ожесточено за всяка къща, но жителите на Килисканча, водени от вожда Курак Хуаранка храбро удържали на огромния натиск.(Истински чудеса на героизъм и мъжество показала жената на вожда - Ханан Кока, избивайки десетки чанки). Ожесточени битки се завързали на хълма Карменка, където тежко бил ранен легендарният пълководец Апо Майта. Непрестанните боеве продължили и на следващия ден, тогава чанките се опитали да се спуснат по склоновете на хълма Карменка и да проникнат право в центъра на Куско, но преди да успеят Куси Юпанки предотвратил критичното положение с внезапен контраудар. С шепа доверени бойци той се промъкнал на хълма, добрал се до мумията на Ускохуилка и с много усилия успял да я превземе и отнесе в Куско. Тогава бойният дух на чанките паднал и в последвалите сражения те загубили инициативата в двубоя. В покрайнините на Куско се завързало голямо сражение, в което измряли над 10 000 чанки, от тогава името на това място станало Яхуарпампа (Кървавото поле). Сразените чанки започнали да отстъпват в безредие, а воините на Куси Юпанки ги преследвали и избивали по протежението на 10 километра чак до лагера им в Ичупампа. В този момент виждайки внезапният обрат в хода на войната съюзниците, васалите на инките и всички "неутрални племена", които досега се колебаели дали да се намесят, бързо се присъединили към храбрия княз и подсилили твърде много войската му. Куси Юпанки повел обединените войски и отново нападнал чанките, които се били струпали в Ичупампа и трескаво събирали подкрепления отвсякъде. Инките проникнали в лагера им и настанало страшно и продължително кръвопролитно сражение. И този път Куси Юпанки имал късмет, неговите войници видимо започнали да взимат превес. Единият вожд на чанките Томай Хуаранка, паднал, посечен в слепоочието от каменна секира, а вечерта на същия ден загинал и другият вожд Хасту Хуаранка. Това вече предрешило изхода на битката и тя била окончателно спечелена от инките. Безспорно битката при Ичупампа била най-кървавата от всички други в предколумбова Южна Америка. В нея загинали 30 000 инкски воини, а броят на избитите чанки бил много по-голям. Тази победа решила всички въпроси, така че 250 години след като Манко Капак довел инките в долината на Куско, те вече безспорно се издигнали като най-голямата сила в Средните Анди. При това инициатор на победата бил един младеж, когото баща му лишил от престола, но му предстояло да стане най-великият инка. Куси Юпанки (Пачакути) (1438-1471 г.) - той покорил окончателно разбитите чанки. Труповете на умрелите им войни превърнал във военни трофеи, като заповядал да одерат кожите на загиналите вождове, да ги изсушат и натъпчат със сено, а после да изложат в Куско тези ужасни чучела, за да служат за поука на всеки негов неприятел. Благородниците, между които и военачалниците Викакирао и Апо Майта, великия жрец Тупак Хуарочири и всички синове на Виракоча се събрали в Куско и единодушно избрали за нов инка Куси Юпанки. Укрон, официалният престолонаследник не искал да признае тези нечувани дотогава демократични избори за владетел и тръгнал от Писак на поход към столицата с дружина доверени войници. Но по пътя го пресрещнала войска изпратена от Куси Юпанки и понеже Укрон не бил воин като брат си загинал още в първата схватка. Новият инка поканил на коронясването си и неговият баща Виракоча. В храма на Слънцето Куси Юпанки приел от ръцете на великия жрец царските отличия и след това накарал Виракоча пред очите на хилядната тълпа да се влачи в прахта по корем на главния площад в Куско и да моли сина си за милост и прошка. После дал на баща си едно мръсно гърне, в каквито по тамошните къщи събирали изпражненията, напълнил го с питието чича и заповядал на Виракоча да го изпие до дъно. Той направил всичко това и най-сетне получил милост и прошка от сина си и му било позволено да преживее на спокойствие старините си в провинциалния му дворец. При коронясването му деветият инка бил наречен Пачакути Юпанки (Преобразувател на света). Той променил много неща в империята. След поражението на чанките държавата му вече нямала никакви по-сериозни врагове в Средните Анди. На юг обаче се намирала могъщата държава на колите (аймари). Там вече били приключили войните за надмощие и сега обединената империя на колите се оглавявала от Чучи Капак, чието седалище било в град Хатункола. Тази държава се простирала от областта на езерото Титикака до Тихия океан и от пустинята Атакама до околностите на перуанския град Пуно. Пачакути проводил пратеници в Хатункола с призив към Чучи Капак да се подчини на инките и да присъедини многобройния си народ към инкската империя. Чучи Капак обаче заявил, че ако Пачакути не се откаже от агресивните си планове щял да заплати с живота си, а от черепа му щял да си направи голяма чаша, от която да пие за победата. В резултат на това инките нападнали колите и след редица тежки битки (най-кървавото сражение се водело за град Пукара) превзели столицата на империята - Хатункола. В ръцете на Пачакути, който лично командвал похода, попаднали Чучи Капак и двамата му сина. Победата била пълна. Пачакути продължил победоносния си поход на запад и станал първият инка, който е зървал някога сините води на Тихия океан. Той бил смаян от красотата му и за спомен от пътешествието по бреговете на океана деветият инка донесъл и един необикновен трофей - огромен кит. След това Пачакути провел редица военни походи и завладял голяма част от южното крайбрежие на Перу, чак до Лима. В прединкски времена тук са процъфтявали много и значителни култури като Паракас и Наска. Всички градове и скъпоценности попаднали в ръцете на Пачакути, той превзел и прочутия град Пачакамак, известен с оракулското си светилище, един вид Делфи в стара Америка. В историческия си военен поход по западно и южно Перу Пачакути посетил и развалините на Тиахуанако, а също така завладял и големия и важен град Арекипа заедно с още много други по-малки градове, племена и държавици. Пачакути бил с изключително въображение, организаторски способности и бил инициатор на най-различни официални празненства и церемонии, измислил особен ритуал за победоносното посрещане на завръщащия се владетел. След покоряването на колите икрайбрежието на океана Пачакути бил посрещнат в Куско като велик завоевател. Градът бил празнично украсен с уханни цветя и красиви килими прострени по стените на къщите и дворците. Редки птици от джунглите на Амазония, пърхали привързани с дълги връвчици. Хората били пременени в хубави пъстри дрехи. Най-отпред пред свитата крачели свирачите, огласящи околностите с индиянските си пищялки, подир тях пристъпвали няколкостотин барабанчици и група тръбачи, които надували морски раковини. Следвали ги певците, хорът пеел инкските химни (хаили), които възхвалявали подвизите на императора (овечето оди за Пачакути били съчинени от самия него). Подир музикантите и певците вървяли първите редици от инкската войска, а след тях пристъпяли с наведени глави победените военнопленници - голи и боси, пазени от многобройна стража. С тях влачели и труповете на аймарските вождове, които били изтърбушени, балсамирани и натъпкани с тревата ичу, така че ръцете на всяка се удряли в корема и издавали особен звук (т.нар. хора-тъпани). Вождът на колите, Чучи Капак, още не бил убит, носели го на носилка, гол и завързан. А след него крачела инкската войска, зад нея благородниците на империята, великия жрец, управителите на провинциите и вождовете. С елита на империята вървели и девите на Слънцето, те били около 3000 девици и принадлежали само на великия победител. Той бил носен полегнал носен на златно ложе в златна носилка украсена със скъпоценни камъни. След това Пачакути влязъл в светилището Кориканча и дълго се молил на бога Инти (Слънце), накрая владетеля на колите Чучи Капак бил най-тържествено заклан в същия този храм. Синовете му били осъдени на доживотна тежка работа в каменоломните. А останалите видни аймарски пленници били хвърлени на зверовете в инкската зоологическа градина. Инкската империя значително нарастнала като площ и население в резултат на завоевателните походи на Пачакути и вече се превърнала в конгломерат от най-различни племена и етнически групи на различно културно равнище, изповядващи различни религии, които инките се опитвали да сплотят в едно цяло. за свой наследник и управител на аймарските племена деветият инка избрал първородния си син Амару. Амару обаче се оказал изтънчен, чувствителен и образован романтик, който не бил в състояние да води държавни дела и войни. Не смогвал да се справи дори с малобройните групи аймарски бунтовници, нито пък с удържането на войнствените племена по югоизточната граница. Още по-голямо разочарование предизвикал престолонаследникат с един свой любовен скандал. Инките били свикнали, имали правото и дори задължението да си вземат жени и всичко каквото им харесва, без да питат никого и без да ги е грижа за чувствата на избранницата. Но Амару се влюбил в хубавата девойка Куси Чимбо и се опитвал да спечели сърцето й с думи и постъпки, а не със заповед. А на всичкото отгоре момичето се противяло и капризничело и дори му направила отказ. Според военачалниците му той само се излагал с това и те го виждали като твърде мекушав за бъдещ инка. Въпреки, че в крайна сметка Куси Чимбо склонила да се ожени за него цялото обществено мнение (разбира се само на тези които имали право на собствено мнение) било против любвеобилния Амару. Така Пачакути се принудил да отнеме правото на престолонаследник на Амару и да го даде на по-малкия си син Тупак Юпанки. Амару приел това спокойно и останал верен на баща си, а по-късно и на брат си. Тупак Юпанки бил от друго типично "инкско" тесто. Отначало той участвал в големия поход като водач на малобройна дружина бойци, защото по заповед на Пачакути върховен вожд на северните войски бил брат му Капак Юпанки, който притежавал големи стратегически и тактически познания и опит. Първоначално тази акция била предназначена за завладяване на земите, през които от западното крайбрежие стръвно нападали чинчите. В пограничната област между държавата на чинчите и Инкската империя живеели раканите (пръстови индианци), които скоро доброволно се предали на инките. капак Юпанки повел на север войските си, измежду които имало и много чанки предвождани от княз Анко Айю, именно те във всички битки от северния поход печелели победа след победа в полза на инките. Те превзели крепостта Паркос, която препречвала пътя на Капак Юпанки. В друга битка чанките дали възможност на инкската войска да навлезе в плодородната долина Уайя, те победили и в боевете за Тарма и Пумпу. Пачакути, който зорко следял събитията бил доволен от хода на военните действия, но бил крайно огорчен от факта, че навсякъде побеждавали чанките, с които в началото на кариерата си трябвало да се бие на живот и смърт. Така че той решил да се оттърве веднъж за винаги от тях и заповядал на брат си Капак Юпанки да ги избие до крак докато спят. Чанките обаче узнали навреме за намеренията на инките и при първата възможност през нощта, незабелязани от никого напуснали инкската войска. После нападнали живописната област Кайехон де Уайляс, отвлекли много жени, храна и след това се насочили на изток, преминали най-високите андски хребети и се заселили край голямата тропическа река Мараньон, където живели на свобода чак до идването на белокожите. Чанките били едни от малкото народи, които инките не могли да покорят. Капак Юпанки преследвал чанките, но немогъл да ги стигне. Затова пък прекрачвайки реката, до която според волята на Пачакути трябвало да достигне, той навлязъл в царството Кахамарка, което граничело с крайбрежната държава Чиму. За да компенсира загубата на чанките Капак Юпанки нападнал Кахамарка и я превзел, а след това поел обратния път. Пачакути се зарадвал на вестта, че Кахамарка била превзета, но това че брат му нарушил неговата воля прекрачвайки точката определена от него за крайна на офанзивата, не му простил и го осъдил на смърт. Наказанието било изпълнено в Лиматамбо (градът на оракулите). Така окончателно престолонаследник останал Тупак Юпанки. През дългото си управление Пачакути променил столицата Куско из основи. Историческия център на града и околностите на Кориканча, където живеело простолюдието били разрушени и бил построен град само за аристокрацията. Пресушил блатистите места край града, където двете реки се вливали и построил голям площад там, от който тръгвали 4 пътя за най-отдалечените кътчета от империята. Освен 4-те квартала построени от Манко Капак израстнали нови 10. За преустройството на Куско били свикани над 50 000 работници, майстори и занаятчии. Същевременно започнал и строежът на градската крепост Саксайхуаман, най-голямата индианска крепост в Южна и Северна Америка. Пачакути построил и обсерваторията Интихуатана ("място, където е оковано Слънцето"). Тази изключителна личност създала нови закони, нови преобразувания в календара, в науката, нова философия за религията, много стихотворения, грандиозни по обем строежи и завоевания на земи и народи. "Преобразувателят на света" успял да уреди и предвиди всичко каквото е щяло да става след смъртта му и да даде наставления на сина си - бъдещият инка как да продължи неговата политика. Тупак Юпанки (1471-1493 г.) - десетият инка. Той възприел всички нововъведения и преобразувания на баща си и въобще не ги променял повече, единственото, което предприел били нови безкрайни завоевателни походи. Невъзможно е да се изброят и подредят хронологически всичките походи и битки на този изключително войнствен владетел. След като Кахамарка била присъединена, Тупак Юпанки повел войската към земите на индианците чачапоя в тропическата низина на Мараньон. Целта била не само да се превземе тази територия, но и да се отвлекат девойките от племето чачапоя, които според инкските представи за красота били най-хубавите в Перу, понеже били с особена, съвсем нетипична за индианците бяла кожа. Империя Чиму Тупак Юпанки покорил индианците чачапоя, пленил вожда им Чукисокта и обърнал посоката на военните действия на 180 градуса за да нападне хищно и стръвно с всичките си войски най-могъщата крайбрежна империя Чиму - последната все още независима от инките държава в Перу. Тази империя била много прочута и също наречена на управляващата я династия. Тя се простирала на повече от 1000 километра по северното крайбрежие на Перу, между Анкон и Тумбес. Тези индианци населявали плодородните речни долини, пръснати в почти мъртвата пустиня край бреговете на океана. Чиму били добри земеделци, изключителни строители на напоителни системи и прочути рибари, но като воини не можели да се мерят с инките. По начина си на живот те се различавали от планинците, по религията също - главен бог при тях била Луната, в нейна чест били издигнати светилища и дори големи пирамиди. Царство Чиму било богато, имало в изобилие злато и скъпоценни камъни, а занаятчиите и особено златарите били много по-добри майстори от инкските. Заради богатствата си Чиму постепенно изгубили независимостта си в резултат на серия от нашествия и битки с инките по цялото протежение на държавата. Чиму все пак удържали първия удар на инкската армия начело с владетеля си Минчанкаман, но нападателите все пак оплячкосали богатата долина Хекетепеке, след което обърнали посоката на нашествието право на север. Тогава Тупак Юпанки завладял индианците палта, които живеели край северната граница на днешно Перу и били на сравнително ниско ниво на развитие. Но той не се задоволил само с тяхната земя, която покорил след 5-месечни битки, а нахлул още по на север в земите на днешен Еквадор. Там била родината на канарите - войнствено племе, което дало мощен отпор на инките, но не след дълго паднало поради голямото числено превъзходство на врага. Когато завладял земята на канарите Тупак Юпанки се върнал за известно време в Куско, но след като изпълнил задълженията си в столицата отново пристигнал тук с голяма войска. през това време бившата столица на канарите Тумибамба (града на ножовете) удивително бързо била превърната в типичен инкски провинциален град, снабден с храм на Инти, манастир "Деви на Слънцето", дворец за владетеля, военни складове, хамбари и др. Както по-рано Кахамарка сега и Тумибамба станала плацдарм за инкските нашествия в далечните земи. Империя Кито На север от канарите се намирало могъщото царство Кито на едноименното индианско племе живеещо в полите на грандиозния връх Чимборасо (6272 м). Тези хора първоначално според митичното си потекло се наричали кари. Те дошли тук от тропическите низини в Колумбия и спадали към езиковата група на чибчите. Към тях по-късно били присъединени племената пуруха и пензалес. Тази държава била управлявана от царе с официалната титла "сцир", първите десетина сцири били от рода Кито. Следващите 4-ма били от династията Дучисела, чиито родоначалници били една княгиня от рода Кито и върховният вожд на индианците пуруха. На сцир Хуалкопо, 4-тия от династията Дучисела, Тупак Юпанки проводил пратеници, които трябвало да го убедят да стане поданик заедно с народа си на инкската империя. Хуалкопо отказал любезно и учтиво, но все пак отказал и естествено последвала инкска инвазия. Първоначално двубоят бил доста оспорван и на няколко пъти инките били възпирани. Тупак Юпанки разположил тук във все още непокорените изцяло земи на Кито огромна войска начело с вожда Чалко Майта, а с друга многобройна войска се запътил на юг за да покори окончателно империята Чиму. Понеже блатистото еквадорско крайбрежие било трудно проходимо, за войската му крайбрежните племена направили салове от балсово дърво. След което Тупак Юпанки предприел нашествие на остров Пуна, близо до днешният град Гуаякил, а след това дълбоко на запад в океана и достигнал до два острова, които нарекли Хахуачумби и Ниначумби (вероятно от архипелага Галапагос). След покоряването на остров Пуна Тупак Юпанки нападнал близкият крайбрежен град Тумбес. Това градче държава било подчинено на Чиму и от редица поколения го управлявала владетелка, която носела титлата "капуляна". Капуляната можела да си избере за съпрузи неограничен брой местни мъже. Тумбес бил превзет почти без бой. И понеже империята Чиму най-малко очаквала нападение откъм малкото васално градче на северната й граница Тупак Юпанки бързо напреднал навътре в териториите й. Инкски войски нахлули в Чиму в същото време и от юг, като дълго време обсаждали Парамонга - най-голямата и яка крепост в Чиму. Накрая и тя паднала под неудържимия натиск на инкската армия, която веднага след това се устремила към столицата Чанчан. Градът бил превзет, а владетелят Минчакаман - пленен и откаран в Куско, а заедно с него потеглили и кервани с приказни богатства, плячкосани от крайбрежната империя. Освен богатствата към Куско били изпратени като ценна жива плячка и майсторите (най-добрите в цяла Южна Америка), които вече трябвало да работят за инките и да украсяват тяхната столица. След като окончателно покорил империите Чиму и Кито великият завоевател тръгнал с войската си на изток към джунглите на Амазония. Там в негостоприемния за планинците край той стигнал чак до река Амарумайо (днешната Мадре де Диос) и продължил към реките Ману и Паитити. Там го застигнала вестта, че колите възползвани от отсъствието му вдигнали бунт начело със сина на екзекутирания им вожд Чучи Капак. Те избили инкските дружини охраняващи земята им. Инката повел войските си от джунглите право към езерото Титикака и бързо и лесно се разправил с въстанниците. оттам тръгнал на югоизток към земите на дивото първобитно индианско племе чаркас. На парагвайската граница инката заварил пратеници от град Тукуман (днешна северозападна Аржентина), които го помолили за постоянна защита и охрана на селището. Той оставил един гарнизон в Тукуман, а с останалата част от войската си потеглил още по-на юг в днешно Чили. По време на многобройните походи инкските бойци прекосили на няколко пъти най-високите ледници на Андите, както и големи площи в джунглите на Амазония, дори плавали със салове в Тихия океан. Сега им се наложило в този южен поход да прекосят и огромната пустиня Атакама, страховита, безводна и почти без живот. Но воините на Слънцето се справили и с тази трудна задача. А след като победили край сегашният град Копиапо племето диагита, те се спуснали към сърцето на Чили - долината където по-късно испанците щели да основат Сантяго де Чили. Централно Чили с високите си планини, покрити с вечен сняг, с гъстите си гори, вулканите и ледниковите езера било родината на най-войнствените индианци - арауканите, които по-късно щели да се съпротивляват успешно дори на испанците през колониалния период. И тъкмо арауканите в ожесточено сражение проточило се три дни край река Мауле разгромили инкските войски. Така тази река станала най-южната граница на необятната империя на Синовете на Слънцето. Тупак Юпанки изпълнил желанието на баща си "да завладее света" покорявайки земи с обща площ над 1 милион квадратни километра и милиони поданици. Хуайна Капак (1493-1528 г.) - единадесети инка. Заел престола още като невръстно дете в резултат на дълги дворцови интриги. Майка му Мама Окьо - сестра и законна съпруга на Тупак Юпанки, отстранила любовницата на инката Чичи Окьо и нейният син, когото владетелят определил за престолонаследник. Мама Окьо устроила истинска Вертоломеева нощ на съперницата й и нейните привърженици, които били заловени и избити до крак. Тя отстранила по-късно и регента Хуалая, който се опитал да заграби властта и накрая все пак единадесети инка станал Хуайна Капак. В началото младият владетел обиколил голяма част от империята за да потуши надигащите се бунтове сред поданиците му. Най напред посетил земята на колите, която била важен източник на сребро и войници. За да възстанови мира и властта си в тази южна област той заселил там много колонисти, които говорели кечуански. Също заповядал да се изградят здрави погранични крепости за отбрана от боливийските човекоядци чиригуани, които нахлували откъм Чако. От там инката заминал за Чили, където прекарал около година и се опитал да промени облика му по инкски образец. Докато младият владетел се намирал в южната част на империята, на север в Еквадор избухнало голямо възстание против Синовете на Слънцето, като негови организатори били каранките. На път към бунтуващият се север Хуайна Капак само минал през Куско за кратко и продължил. Той бил свикнал да поверява управлението на столицата на Хуаскар, единствения му син, който не тръгнал в похода на север. И макар Хуайна Капак да управлявал още почти 20 години той никога повече не се завърнал в Куско. С инката тръгнали на война и 10-годишния княз Нинан Куйочи и незаконния му брат Атахуалпа. Макар, че Хуаскар също бил 10-годишен баща му избрал него за престолонаследник, в случай че той и синовете му загинат във войната. По времето на Тупак Юпанки карангите формално приели властта на Инката, но не след дълго престанали да му се подчиняват и като истински тайфун нападнали инкските крепости в северен Еквадор, превзели ги всичките и вече се канели победоносно да продължат към град Кито, който инките много ценели. Дори многобройната войска водена лично от Хуайна Капак не успяла да потуши бунта. В битката край планината Котокача карангите дори съборили от златната носилка великият Син на Слънцето, който едва отървал живота си тогава. Инката трябвало да се справи и с бунт сред благородниците от собствената си войска и чак тогава да нанесе решителният удар. Инките обсадили главната крепост на карангите, която била опасана от цели 5 яки стени. С цената на огромни жертви упоритият военачалник Ауки Тома успял да си пробие път чак до най-вътрешните укрепления. Тогава обаче инкските войници се изтеглили от стените сякаш решили да отстъпят. Карангите веднага се спуснали да ги преследват. Но щом излезли от прикритието на яките стени те били пресрещнати, заобиколени и разбити от два резервни, но многобройни инкски отряда. Сетне в полите на Котокача, където неотдавна инката щял да се прости живота си, карангите били изклани до крак. В продължилата 12 години жестока война между инки и каранги Хуайна Капак успял да изтреби цялото им племе. Жените, старците и децата избивал като дивеч. И във всяко превзето село веднага настанявал колонисти от областта на Куско, говорещи на кечуански. Хуайна Капак разкрасил родния си град Тумибамба, където била сътворена втора златна градина - с животни, растения и пастири изваяни от чисто злато. Тук бил построен дворец Молеканча, както и много светилища, между които и облицования със златни плочи храм на Мама Окьо - майката на владетеля. Освен в Тумибамба Хуайна Капак живеел най-често в Кито и от там управлявал империята. Сътбата му била не да умре от естествена смърт или от раните по бойните полета, а от болест. В Еквадор се разразила страшна епидемия, която за кратко време унищожила цели народи, от нея измряли 250 000 индианци. Ставало въпрос или за едра шарка, или за бурон (възпаление на лимфните жлези), която най-вероятно била пренесена от белите, които само се появили по крайбрежието. Такава страшна епидемия никога не била сполетявала индианците от Южна Америка. Именно от тази болест се разболял и умрял Хуайна Капак. На смъртно легло той пожелал инка да стане законният му син Нинан Куйочи, а него след смъртта му да откарат в Куско. По-късно мумията му наистина била пренесена в Куско и посрещната с най-големи почести, като жив победител от дългите войни в Еквадор. Нинан Куйочи обаче също се заразил от тази чужда болест и починал, така че и той се завърнал в Куско чак след смъртта си. Гражданската война Хуаскар (1528-1532 г.) - веднага щом чул за смъртта на баща си той се провъзгласил за инка и започнал да раздава богати подаръци на благородниците в Куско. Атахуалпа, който разполагал с не по-малки сили от брат си му проводил пратеници с предложение за мир, но Хуаскар ги набедил за шпиони и наредил да ги избият. В резултат на това Атахуалпа се обявил за независим владетел на Еквадор. Двамата братя започнали да събират войски и започнали най-грандиозната и опустошителна гражданска война в Предколумбова Америка. На бойното поле двамата струпали общо над 320 000 войника, от които в 15 големи битки загинали над 100 000. Първият сблъсък станал при град Кусибамба между Атахуалпа и канарите, които били верни на Хуаскар. Войските на Атахуалпа помели малобройните канари и настъпили на юг където разгромили и воюващите на страната на Хуаскар индианци чачапоя край Чочахуайлас, като от 10 000 воини на племето били избити 8 000. Атахуалпа превзел и Кахамарка - най-важният град в областта. След загубата на Кахамарка Хуаскар струпал основните си сили да отбраняват град Хаута. Край Мантарският мост военачалниците на Атахуалпа победили в тежка битка, Хуаскар дал нови 10 000 жертви и град Хаута паднал. След поредното голямо поражение при село Янамарка Хуаскар изпаднал в безнадеждност. Но съветниците му го убедили да предприеме последна решителна битка като сам поведе войската си. Тази последна битка от гражданската война станала край река Котапампа, южно от Апуримако. Отначало двата отряда на Атахуалпа водени от военачалниците Чалкочиму и Кискис, Хуаскар успял да прогони далече, в една млада горичка, която заповядал да се подпали. Много войници на Атахуалпа изгорели живи. На другия ден инката се готвел да нанесе решителен удар, но разузнавачите на Атахуалпа заловили един ранен вражески офицер и след жестоки мъчения изтръгнали от устата му плана на Хуаскар. При последвалия сблъсък воините на Атахуалпа увлекли врага в една тясна клисура и го ликвидирали напълно нахвърляйки се като вълци на дивеч. Почти всички войници на Хуаскар измряли, а той бил пленен. След това победителите се нахвърлили над Куско., когото толкова мразели, за да ликвидират ръководната му роля в империята избили до крак всичките му големци, държавници, жреци, учени и майстори, както и всички роднини на хуаскар, по особено жесток начин. Атахуалпа (1532 г.) -син на последната княгиня на Кито, потомка на бившата управляваща Еквадор династия. Превземайки Куско той устроил масови кланета изтребвайки напълно всички членове на царското семейство - братя, сестри, съпруги, любовници и деца на Хуаскар, дори пеленачета, а също и жреците, амаутите, учените и другите благородници на Куско. Особено силна омраза проявили към починалия отдавна инка Тупак Юпанки, който някога бил покорил Еквадор. Неговата мумия войниците на Атахуалпа повлекли в прахта по улиците и изгорили на кладата. След като унищожили аристокрацията на Куско победителите се нахвърлили и на простия народ. С масова разправа и хилияди трупове завършила войната между двамата братя. Хуаскар бил оставен жив за да може да види разрухата на Куско и убийствата на жените и децата му. Докато гледал всичко това Хуаскар не казал нищо, а само шепнел "О, Пачачи Виракоча, о, създателю на света! Дано този, който ми причини такава злина си изпати от същото..." Проклятието му се сбъднало само след няколко месеца. През ноември 1532 г. дошли испанците... http://bg-science.info/view_his.php?id=20

Ако трябва да е само един това ще бъде Васил Левски. За мен той не е просто велика личност, а култ!

Съгласен съм с всичко казано от Аватаркс. Само с вероятността за успех бих увеличил малко процентите в наша полза. Но си прав, че и тогава и сега нямахме никаква ясно изразена национална доктрина и стратегия. А и тогава както и сега в армията беше пълно с отрепки, свикнали само от време на време да правят лъскави паради и нищо друго. А пък в онзи момент заформящия се политически елит на "демократизиращата" се България пет пари не даваше за националното й обединение и други толкова важни проблеми. Въпроса е по-скоро докога ще продължава така?!!!

Защо реши да ги ограничиш точно между тези години?

Ами зависи, ако си националист-идеалист и искаш всички българи да живеят в една голяма и силна България тези жертви щяха да бъдат оправдани. А вече неведнъж се е проливала българската кръв заради този идеал и ако все пак никога България и Македония не се обединят, ще излезе, че цялата тази кръв се е проляла напразно. А онези в Македония не искат да се нарекат българи защото са с промити мозъци. Едни са сръбски еничари и правят всичко възможност против българското там, други също са наясно с нещата, но ги е страх да си признаят какви са и да си усложняват живота, защото както знаем Македония си е полицейска държава. Въобще от тази война със сигурност щеше повече да има смисъл отколкото тези във Ирак и Афганистан, в които участваме в момента.

Сърбите определено нямаше да седят със скръстени ръце и щяха да избухнат въоръжени сблъсъци навсякъде по новите ни граници, а между София и Белград щяха да започнат да прелитат ракети. Сърбите тогава разполагаха с много тежка артилерия и бяха все още със свежи сили, а ние имахме ракети като СС-23 и Скъд. Както и да се развиеше този конфликт, последствията щяха да са много тежки, особено за нас - народът щеше да обеднее още повече, а и да преживее пряко една тежка война. В чисто военно отношение със сигурност щяхме да овладеем Македония, а след това и да дадем успешен отпор на сръбската атака (ако можете само да видите какво представляват нашите отбранителни линии по сръбската граница!). И не само това можехме да нахлуем и в дълбочина в Сърбия, дори и тя да не беше вплетена едновременно с това в друг военен конфликт и да решим въпроса и със Западните покрайнини. Според мен моментът беше удобен и от военно-стратегическа и от политическа гледна точка. Така както хърватите и мюсюлманите си взеха това, което е тяхно от разпадащата се Югославия същото трябваше да направим и ние. А световната общественост и мнение да ни третира по един и същи начин, като тях. Имайте предвид, че и на НАТО не се нравеше великосръбския шовинизъм и накрая решиха директно да нападнат остатъците от Югославия за да я доунищожат напълно. Според мен имаше възможност някои от великите сили да предпочетат нарушаване на баланса на Балканите за сметка на Югославия, управлявана от диктатора Милошевич, третиран и като военнопрестъпник от Запада, в полза на доста по-демократичната и удобна България. Дори тук на Балканите щяхме да имаме подръжници в лицето на Хърватия, Босна (Федерацията на хървати и мюсюлмани имам предвид), може би и Словения, само защото мразят сърбите, като смъртни врагове. Турците едва ли щяха да са толкова засегнати от случилото се, дори можеше и да използват момента като повод за вкарване на нови войски в Северен Кипър и Кюрдистан, което пък щеше да нажежи още повече напрегнатата обстановка между Гърция и Турция. Гърците със сигурност щяха да нададат вой до небето при евентуално обединение на България и Македония, защото това пряко щеше да застраши и оспори нейната власт над Южна Македония, също заселена с Българи, които можеше и да се надигнат. Тогава възникват сериозни опасения и от Българо-гръцки сблъсък, едновременно с Българо-сръбския. Не се знае и как коварните мамалигари отвъд Дунав щяха да реагират... Това със сигурност щеше да доведе до нова Балканска война с особено тежки последици. От тази гледна точка изглежда неправилно България да беше присъединила Македония. Но трябва ли едни такива изчисления и опасения да възпират желанието на българите да не бъдат разединени и потъпквани от другите. Аз немисля!

Тълкуваш го грешно. Не в смисъл, че византиеца е бил много страшен като си свали шапката, а в смисъл, че с това е дал знак на скритите стрелци да пуснат стрелите си. Иначе пак повтарям: Има няколко сведения и те са противоречиви, неможе да се каже със сигурност каква точно е причината за смъртта на кана.