Аферата със златните медальони на базилевса Муртаг
Автор: iliyanv
http://iliyanv.blog.bg/history/2017/01/05/aferata-sys-zlatnite-medalioni-na-bazilevsa-murtag.1500848
По време на археологическите разкопки при Абоба-Плиска през 1899-1900 г. в окрайнините на с. Тюрк Арнаутлар (днес с. Белоградец, Община Ветрино – 9 км източно от Плиска) Карел Шкорпил попада на стар некропол и в един от гробовете намира „златен медальон”. Шкорпил не успява да идентифицира надписа, но го публикува в известието на Руския археологически институт в Константинопол, посветено на разкопките при Абоба-Плиска (Известия на РАИК, бр. 10/1905, стр. 387). Медальонът е с изображение на християнски владетел само върху лицевата страна. Шкорпил не е посочил тегло и диаметър, но Бешевлиев твърди, че е имал диаметър 22 мм без да е посочил източник на информацията. Скоро след публикацията, както отбелязват и В. Бешевлиев в „Прабългарски епиграфски паметници”, 1981, медальона бил загубен. Всъщност за случая съществува много по-точна дума от „загубен”, защото златната находка с огромно значение за историята на България е попълнила незаконно колекцията на Руския археологически институт в Константинопол. Това не е нито първата, нито последната кражба на важни български културно-исторически ценности от руските „археолози”, действали безнаказано в България почти 20 години под благосклонното отношение на официалните български власти. За съжаление и Шкорпил е бил съвсем лаконичен при публикуването на находката, спестил е детайли по нейното намиране и е действал по-скоро като новопазарски иманяр, отколкото като човек на науката. През 1975 г. при редовни археологически разкопки на Царевец археологът Петър Славчев открива втори златен медальон, на който ясно е идентифициран Муртаг и близък по прилика с този на Шкорпил,. Благодарение на втория медальон е идентифициран и първия „загубен” на Шкорпил (Петър Славчев/ Иван Йорданов „Златни медальони на хан Омуртаг”, сп.”Археология” 21/2, 1979 г. стр.25-32).
Ето как го е описал Бешевлиев в „Първобългарски надписи”, второ допълнено издание от 1992 г.:
„ Златен медальон. Допоясно изображение на владетел, голобрад, облечен с дивитисион и хламида, закопчан с кръгла фибула на дясното рамо, на главата ниска корона с кръст и пропендули; в дясната ръка кръст, а в лявата, свита пред гърдите, навярно акакия; в горната половина околовръстен надпис; всичко оградено с венец. Обратната страна гладка и празна. Диам. 20 мм, деб. 0,5 мм, тегло 2,7423 г. Намерен в жилище на Царевец, Търново.
б. Същият медальон, диам. 22 мм, намерен в гроб до с. Тюрк Арнаутлар, сега Белоградец, Варненско, днес загубен.
CANE SΥBHΓI ΩΜΟΡΤΑΓ
„(Медальон) на кан сюбиги Омортаг"
Букви. Смесени латински с гръцки.
CANE е може би тюркска притежателна форма със суфикс -е вм. -i, по подражание на надписите с родителен падеж на византийските оловни печати.”
На пръв поглед не може да не забележим характерната особеност, че познатото ни от каменни надписи и хроники име на владетеля не е Муртаг, а МОРТАГ. Като изключим забележимо по-грубата работа на българския гравьор, иконографията на медальона-монета наподобява тази от монетосеченето на византийските императори - иконоборци от епохата на Муртаг, с които той е имал взаимоотношения – Лъв V Арменец, Михаил II Балба и Теофил. Муртаг сключва с християнска клетва и спазва безусловно 30-годишен договор с Лъв V Арменец, който нашата историография нарича „мирен” ( Bulgari cum Romanis foedera jungunt - текста от Продължителя на Теофан и действията на Муртаг ни подсказват, че договорите между империята и България изглеждат по-скоро „федератски”), а според българския превод на Манасиевата летопис българския владетел поддържал лични приятелски отношения със следващия император Михаил II Балба: „ При този цар (Михаил) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”. След кесаря Тервел едва ли има друг български владетел до IX век като Муртаг, чиято принадлежноста към християнстата религия да е доказана по безспорен начин. Доказателствата във вид на християнска символика са налични върху най-големия по съдържание и единствен цялостно запазен истински надпис в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици” , както и множество други по-кратки или фрагментирани, в т.ч. на негови подчинени , погребани по християнски до Голямата базилика в Плиска. В друга епоха медальона на християнина Муртаг би бил двустранно гравиран и на реверса вероятно би бил изписан образа на Христос или Богородица. Едностранният медальон на християнина Муртаг, живял и управлявал в мир и приятелски отношения с византийските императори-иконоборци е свидетелство, че самия базилевс Муртаг е бил владетел-иконоборец в епоха, в която българскто общество е било толерантно към различни религии. В подкрепа на това твърдение разполагаме с първокласно материално доказателство – оловен моливдовул на Исая, епископа на България (Иван Йорданов, „Корпус на печатите на средновековна България”, 2001). Първоначално Йорданов го е датирал 864-866 г., съобразявайки със смехотворното всеобщо българско покръстване през 865 г., въпреки че моливдовула носи всички необходими белези за произход от времето на иконоборците: на лицевата част има надпис „Исая, епископ на България”, на обратната страна кръстообразен монограм. И все пак през 2008 г. Йорданов промени първоначалното си датиране и изказа становище, че моливдовула може да се отнесе към първите деситилетия на IX век (Йорданов, И. „ България при Борис I (852-889,+907). Приносът на сфрагистиката .– Християнска култура в Средновековна България ,В. Търново, 44-47, изд. «Фабер» 2008), т.е. е възможен и към времето на Муртаг. Струва си да отбележа и още една характерна особеност на моливдовула – неговия надпис „ ИСАИА ЕПИСКОПО ВОVЛГАРИА” , който съдържа съвременната графема „И”, която използваме днес. В кръстовидния монограм на другата страна също е използвана същата буква. Тази азбука, която няма нищо общо с гръцката можем условно да я наречем „„мизица”, „скитица” или „хуница” (както обикновено са ни наричали гръцките хронисти) е почти идентична с „кирилицата” поне стотина години преди самите Кирил и Методий да се появят на бял свят.
По аналогичен начин изглежда и християнството на друг български владетел - Кубрат. Живял, приел християнство, управлявал и поддържал близко приятелство с император Ираклий в епохата на римски императори-монотелити (Ираклий I и Констанс II), най-вероятно е самия той и българите да са били привърженици на монотелизма, борбата срещу който довежда до свикването на Шестия вселенски събор и война между възстановеното православие от Константин Погонат в Константинопол и монотелизма на българите, които обаче излезли победители във войната от 680-681 година, доказателство за което е протоколираното изказване на Константин Апамейски пред събора на 9 август 681 г.: “Константин ме наричат и съм презвитер на светата Божия църква в Апамея от втора провинция Сирия, ръкоположен от Авраам, епископ на Артеуса. Дойдох на вашият свят Събор за да ви съобщя, че ако аз бях изслушан, то ние нямаше да претърпим това, което претърпяхме през тази година, т.е. това, което претърпяхме във войната с България. Още отначало исках да вляза на събора и да моля да бъде сключен мир, да бъде предложено някакво примирително решение, и да не се порицават нито тези, нито другите, т.е. нито проповядващите една воля, нито проповядващите две воли. Аз се отправих при патриций Теодор, военният началник и го молих да съобщи за мен на събора, за да се извърши мир и любов, защото Бог най-много обича мира и любовта. А сега, ако заповядате, ще напиша по сирийски за вярата, която ми даде Бог, за да бъде преведено на гръцки”.
На втори план да се опитаме да забравим за момент, че г-н Бешевлиев е смятан за най-добрия епиграфист в България и да погледнем медальона със собствените си очи. Установяваме категорично, че владетеля не е голобрад. Най-малко по стилизираното му лице се забелязват мустаци, а според мен ясно се вижда и брада. Освен пропендулите, които висят от короната, Бешевлиев не е забелязал, че Муртаг е имал и дълги коси. Точно така изглежда Муртаг в миниатюрата от хрониката на Скилица-Кедрин – мъж с дълги коси и брада. Точно такъв е образа му и в миниатюра № 55 от Ватиканския препис на Манасиевата летопис.
Другото нещо, върху което следва да се фокусираме е надписа. А той е по-различен от твърдението на Бешевлиев:
CANС SΥBHΓI ОΜΟΡΤΑΓ
С двете удебелени букви съм посочил разликите. Първата разлика засяга четвъртата буква от началото на надписа. При Бешевлиев е „Е”, при моя прочит е „С”. Втората разлика е определителния член пред името на Муртаг (11-то буква от лявото начало): при Бешевлиев е гръцката омега „Ω”, в надписа ясно се вижда буквата „О”. Някой би отбелязал, че разликите не са толкова важни. Важни са и още как - първо, относно твърдението на Бешевлиев, че буквите са „смесени латински и гръцки”, а те могат да се определят за гръцки, само при наличие на класическата гръцка буква омега. Но ако буквата не е омега, а обикновено „О”, тогава можем да коригираме искрената заблуда на нашия най-известен епиграф и да отбележим, че в надписа са използваните букви от негръцка азбука, („мизица”, „скитица” или „хуница”) , азбука на която са писали част от българите през първата четвърт на IX век и която съдържа както латински, така и букви , които биха могли да бъдат и кирилски. Очевидно Бешевлиев дори не е благоволил да погледне медальона, а се е задоволил да ползва текста от публикацията на Иван Йорданов.
Да се върнем отново към първото, по-важно за българската история различие. То засяга значението на прословутата титла „канасубиги”, върху която официалната българска историография след 100-годишни упражнения беше стигнала до една парадоксална тюркска етимология на думата, чието авторство дори не беше българско, а принадлежеше на руския византолог Ф. Успенски, според когото „канасубиги” означава двойната титулатура „хан-бег”. По-късно ентусиазираният тюркофил В. Бешевлиев разви идиотското хрумване на Успенски до виртуозна словесна наукоподобност, която поради непреходното си значение трябва да бъде записано в Златната книгаза българската поп-фолк историята и заслужава да бъде цитирана още веднъж: „Първата дума на тази сложна титла кан е известната тюркска титла за владетел кан, хан или също каган. Втората част сюбиги представя сложния български, съответно тюркски израз сю бег и, на който първата дума сю значи „войска”, а втората бег (с и в български) „господар”. (В. Бешевлиев, „Прабългарски епиграфски паметници”,1981)
Едва през последните двадесетина години историците започнаха да правят опити за нетюркски прочит на словосъчетанието, приемайки тезата на Успенски и Бешевлиев , че то все пак се състои от две части. От многото варианти за разделянето най-сериозни претенденти за истината остават два варианта: „кана + субиги” или „канас + убиги”. Опитът за превод на двете думи от латински език има любопитен резултат, но е лишен от ясен смисъл (кана - съкратено от canabae - цивилно селище /колония/ аташирано към военна база; убиги – от vbique - навсякъде – в превод ще излезе, че Муртаг е шеф на военизираните селища по границите) и би бил естествен, ако надписите бяха от времето на първите сведения за българи в Римската империя от IV – V век.
Тъй като условната дума „канас” се среща и във варианта „канес”, някои историци съвсем естествено се насочиха към идеята, че това не е нищо по-различно от съвременната българска дума „княз” в двете и диалектни форми „къняз” и „кънез”. В това предположение има и логическа закономерност: в българския превод на Манасиевата летопис Муртаг е титулуван „княз”. В старобългарските преводи на византийските хронисти нашите владетели преди Симеон също са князе. В ранните хроники на гръцки и латински език българските владетели са архонти и регеси, т.е. князе и крале (друг е въпросът, че преводачи като Бешевлиев и Дуйчев често превеждаха тези титли като „вождове”). Важно е да подчертая, че титулатурата „канасубиги” се среща само през един кратък исторически период от 815 до около 840 година при владетелите Муртаг, Маламир и Персиан, които са в пряка родствена връзка – баща, син, внук. През 80-те години на миналия век Бешевлиев се опита напълно неоснователно да прокара тезата, че в т.н. Хамбарлийски надпис от с. Маламирово е налична титлата „архон субиги”, която се отнася и за княз Крум. Такава титла не се среща в надписа, това е само предположение на В. Бешевлиев, което погрешно е прието от мнозина изследователи и обикновени читатели за чиста истина, за което спомага и невярната информация в електронни средства за информация и Уикипедия. Хамбарлийски надпис, В. Бешевлиев „Първобългарски надписи”, 1992, стр. 117 : „ (5)... и брат му не го забрави и излезе и бог му даде (10) и той опустоши следните места и крепости: Сердика, Дебелт (15), Константин, Версиникия, Адрианопол. Тези силни (20) крепости той превзе. А на останалите крепости бог даде ( = внуши) страх и те ( = гърците) ги напуснаха и избягаха и долната страна, той (не?) забрави тази страна, откъдето излязъл беше с цялата си войска и беше изгорил нашите земи сам старикът император, плешивият, и завзел беше всичко и беше забравил клетвите, и излезе срещу него владетелят Крум, за да воюва... и отиде, за да... опустоших...”
През последните години придоби популярност тезата на историка Красимир Гербов, че „канасубиги” следва да се чете и разбира като „къназ у бога”. Основанието на Гербов е, че в украинския език думата „бог” се изписва като „бiг” и че е възможно тази диалектна форма да е била запазена за известно време при българите, а също така, че в някои надписи веднага след словосъчетанието „канасубиги” се повтаря на гръцки език същата формула – „архонт от Бога”. Трябва да разочаровам многобройните привърженици на тезата с едно известие на Катакалон Кекавмен (ок. 1020 – 1080) , византийски автор, военен деец и писател, внук на българския болярин при царуването на Самуил - Димитър Полемарх, който очевидно е знаел добре български език. В неговия „Стратегикон”, ГИБИ VII, стр. 12 четем прелюбопитното известие:
Bulgari divitem β ο γ α τ ο ν nuncupant
Българи наричат имотния „богат”
„...Във всичко се застъпвай за нуждаещия се. И наистина богатият е бог за бедния, понеже го облагодетелства. Затова и българите наричат имотния – богат (β ο γ α τ ο ν), което значи богоподобен.” Какво по-хубаво обяснение за това, че българите през X век са говорили български език и потвърждение, че на български език думата „бог” не е „бiг”.
Преди да се фокусираме във втората част на словосъчетанието – а именно „убиги”, трябва да знаем някои характерни особености на българските надписите на гръцки език. Преди всичко правят впечатление често допусканите грешки от гравьорите или каменоделците. Сред видовете грешки са пропускане на буква, сгрешена буква – например определителния член за мъжки род се е изписвал както неправилно с „омега”, така и правилно с „омикрон”, както и грешки от друго естество. Понякога, както в медалиьона на Муртаг се използват и латински букви. Използват се лигатури – т.е. две или повече графеми се сливат в един символ. Така се пести и място, а това е особенно важно за каменните надписи. Например в Чаталарския надпис каменоделецът е изпуснал буквата „И” в думата Плиска и в надписа е записано Plskas .
В т.н. надпис № 1 от Филипи при изписването на думата „България” е пропусната буквата „Л”, две други графеми ”ГА” са изписани в лигатура , освен че поради счупване на плочата липсват още няколко букви и реално цялото изписване на „България” съдържа само пет букви – Βουγα , от които последните две са изписани в лигатура. Формално и обективно погледнато дори не би трябвало да се счита, че този надпис има нещо общо с България и с княз Персиан, защото и от неговото име са запазени също няколко букви Π....... α ν ο ς. Ами ако за изпуснатата буква „Л”, каменоделецът е имал предвид друга буква, например „Р”, което е и напълно възможно, тогава вместо „България” или „българи” ще се чете „бургари”, което означава нещо съвсем различно.
В този ред на мисли бих искал да споделя и хипотезата, че в титулатурата „канасубиги” гравьорите са изпускали съзнателно една буква. Авторството на тази хипотеза принадлежи, ако не греша, на Школата на вездесъщия исторически анархизъм. Да си представим, че спазвайки правилата на слятото писане на думите трябва да изпишем думите „началник канцелария”. Подобно на ефекта от използването на лигатурите, надписа би могъл да изглежда „началниканцелария”, без да загубим смисъла на написаното. В нашия случай гравьорите са изпускали буква „С”, защото се дублира с второ „С” , т.е. истинското словосъчетанието би следва да бъде „канас субиги”. И именно надписа от златния медальон на Муртаг е едно скромно доказателство за верността на тази хипотеза, тъй като са налични две графеми „СS” една до друга – едната от латинска, другата от нелатинска писменост. Също е важно е да се отбележи, че поради някаква причина гравьорът на медальона е пропуснал буквата „А” или „Е” в първата част на словосъчетанието ”CANAC” , вероятно за да запази изображението на кръста, който владетеля държи в ръката си. Ето как би изглеждал надписа, ако гравьорът не бе пропуснал поради някаква причина буквата „А”:
CANАС SΥBHΓI ОΜΟΡΤΑΓ
Какъв би могъл да бъде прочита на втората част на словосъчетанието – SΥBHΓI ? Струва ми се, че е редно да се вслушаме в мъдростта на Паисий Хилендарски, който ясно е осъзнавал, че първоначално българите са били на Балканския полуостров по римско, а не по гръцко време и е нормално да са владеели латински език : „... В 777 година умрял Копроним, окаяният иконоборец. Царувал 35 години и избил много светци заради светите икони и бил много жесток и за гърците, и за българите. През неговото царуване българите пак отстъпили от християнството и се обърнали към предишното езичество, защото нямало в това време славянско писмо, но българите четели и пишели по латински.”
Subigi, subigo – завоевател, покорител / http://archives.nd.edu/latgramm.htm
канас субиги – княз завоевател
Да се върнем на първия по хронология на откриването медальон, намерен през 1900 г. от К. Шкорпил в незнаен гроб от околностите на с. Белоградец, Община Ветрино. Шкорпил не е успял да разчете надписа, но действайки дилетантски не е посочил диаметъра и теглото му, както и по-детайлна информация по находката, задоволявайки се да му направи само точна рисунка.
Иконографският сюжет е подобен на търновския медальон, изработката – по-груба. Кръст върху короната – несъразмерно голям с нея. Медальона е бил предназначен за носене като украшение. От надписа са ясно четими първите 6 букви: CANESY. Владетелят наистина този път е изобразен голобрад – липсват брада и мустаци. Може би е ходил скоро при бръснар? Нищо подобно – лицето е издължено, тясно. Наподобява образа на цар Петър I. Този владетел няма нищо общо с Муртаг. Това са две различни личности. Звучи невероятно- най-добрият сфрагист и епиграф на България да не могат да забележат разликите. Ако има връзка между емитирането на златните медальони-монети и титлата „базилевс”, а аз мисля че има, то в превод на исторически език моята констатация означава, че в българската история би трябва да има поне още един, неизвестен засега български базилевс. В своя „Корпус на печатите на Средновековна България” шуменския корифей Иван Йорданов е публикувал печати на неизвестен багатур и василевс на българите. Може би е време България официално да си поиска откраднатия медальон на Шкорпил (и не само него, а още десетки ценни артефакти за бг-историята, присвоени незаконно от РАИК между 1895 и 1914 г.), от правителството на Руската федерация, за да се направи нов прочит не само на медальона, но и на историята си. Не съм далеч от мисълта, след като се формира ново правителство, да уведомя бъдещия министър на културата за това.
Етх Бехти е толкова истинско, колкото и твърдението , че Симеоновият изборник е Светославов.
