Иванко Тертер

Спокойно, не е български. Но по някое време може да прочетеш, че е английски или уелски. И няма да е лъжа, защото със сигурност не е гръцки или римски. Ти само стой и не мисли по темата и източниците.

Посвещается Балчо Нейкову и вилковчанам. Сначала расскажу об истории одной книги. Балчо Нейков – “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци” /Факийское предание. Записи из народной жизни. О праотцах воеводы Стефана Караджи. Стефан Караджа и его предки”/. Составлена в 80-х г. ХІХ в., издана лишь спустя сто лет – в 1987 г. Автор Балчо Нейков из Тулчанского района, тогда в Османской империи. Там после руско-османской войны 1828/ 1829 г. приезжают другие болгары – бежанцы из Восточной Фракии – Странджа – Сакар. Маленький Балчо Нейков слушает их рассказы, воспоминания родов, истории об их быте. Десетилетия общения с ними зарождает у него интерес к етнографии и иследованиях в этой области. После Освобождения Болгарии /1878 г./, Балчо Нейков систематизирует всю накопленую информацию и передает свою рукопись /сохраненную и по сей день/ в министерство просвещения. Вопреки этому, рукопись стоит в архиве и не проходит в печать. Пользовалась под видом рукописи узким кругом ученых, которые имели доступ к этому архиву. Впервые издана спустья сто лет, в 1987 г. Маленьким тиражом и это единственное издание. Вот это книга: http://www.aukro.bg/item847648259-namaleni...ie.html#gallery - Она и по сей день библиографская редкость и не очень популярна среди людей изучающих историю. А сейчас расскажу об истории одного старого рода, чьи корни перенесут нас в эпоху конца Второго Болгарского царства /1185-1422г./. В юговосточной части Болгарского царства находится приграничный с Византией /Восточная римская империя/ район названный Стража или как османы позднее на их языке произносили Странджа. Само имя /Стража, Сторожевые/ подсказывает, что там издавна были поселения сторожевых воинских родов на службе болгарских царей. Они охраняли юговосточную границу и побережье южнее горы Стара планина /Хемус/, за что имели свои привилегии и военную структуру. Во главе воинов были наследственные правители с чисто военным титулом и функцией “Воевода” /”Бой-вода”, “бой-ведут”/. В 60-х г. ХІV в. там были воеводами три брата – Вълко /Вылко или Вилко/ и его братья близнецы Нико и Пейчо. Они были племянниками, по линии своей матери Стояны /в монашестве Ефросина/, одного старого воеводы Момчила. Момчил в свое время принял участие в гражданской войне в Византии /середина ХІVв./. Болгарский царь Йоан Александр помогал партии регентки Анне Савойской, а сам Момчил бился то на стороне партии Анны Савойской, то на стороне претендента Йонна VІ Кантакузина. Почему так получилось и почему его поведение, его роль была таковой отдельная интересная тема, но ее пропустим сейчас. Обе партии дали ему награды. Анна Савойска признала за ним титул “деспот”, а Йоанн VІ Кантакузин титул “севастократор”. В одно время Момчил закрепился в отданных ему под управление землях в районе Меропы и Мора /горы Родопы/ и провозгласил себя и свои земели независимыми от Византии. Йоан VІ Кантакузин нанял селджуков во главе с Умур бегом и подошел к землям своего севастократора Момчила, чтобы вернуть свое влияние там. У стен Перитеорина /ныне Ксанти/ подошли две армии – 5000 армия Момчила и 20000 армия претендента Йоанна VІ Кантакузина и Умур бега. Момчил и его армия не убежали, не скрылись в своих крепостях, а приняли бой. В неравной упорной битве 7 июля 1345 г. претендент и будущий император Йоанн VІ Кантакузин и его союзник Умур бег удержали победу, а Момчил пал на поле боя. Сам Кантакузин плакал над телом убитого Момчила, похоронил его с почестьями. Позволил его супруге вернуться обратно в столицу Болгарии Царевград Търнов со всем своим имуществом, факт указывающий и на то, что Момчил по видимому породнился до этого по линии свадьбы с родом из высшей аристократии столицы Болгарского царства, а почему и не с самым высшим... Оставшимся в живых воинам Момчила, во главе с его двоюродным братом Райчо, Кантакузин дал позволение вернуться обратно в Болгарское царство. Они поселились в южных его пределах и их поселение было названо и носит и поныне имя Момчиловци /Момчиловцы/. Вот такая история воеводы, севастократора и деспота Момчила, а сейчас вернемся к его племянникам Вълко, Нико и Пейчо. О них пишет Балчо Нейков в своей рукописе “Факийское предание. Записи из народной жизни. О праотцах воеводы Стефана Караджи. Стефан Караджа и его предки”. Вълко Добруджанский /вторая половина ХІV в./ - Воевода в области Стража /Странджа/ и владелец крепостей в районе Факии: Белеврен, Карвасара, Саралък. Вместе с братьями Пейчо и Нико воюет против османского эмира Мурада І, когда после 1362 г. он начинает атаковать южные пределы Болгарского царства охраняемые ими. После того как силы братьев воевод ослабевают /к концу 60-х г. ХІV в./ Нико и Пейчо предлагают Вълко принять предложение Мурада І подчиниться ему в качестве вассалов, в замен чего он сохранит за ними их земли и привилегии. Вълко услышав это от своего брата Пейчо отказываеться от предложения и даже убивает Пейчо. Сразу после этого он с остатками верной своей армиеи покидает свои земли и идет на север, где вступает в подчинение болгарскому деспоту Добротица /”DESPOTUM BULGARORUM DOBROTICAM” и "PARTES ZAGORAE SUBDITAS DOBROTICAE” – как известен в венецианских и генуезких документах/. Прозвище Добруджанский Вълко получил, потому что был на службе у деспота Добротици в его землях известных по его имени как “Добротичиеви земли” или как османы на их языке произносили “Добрудж ели”, “Добруджанские земли”. Продолжает военную службу как воевода и при его сыне деспоте Иванко /Йоанко/ Тертер. Ведет сражения с отрядами османов при их походах в эти восточные пределы Болгарского царства. Воюет в Канлъбуджак, Бабадаг и др. Был ранен у крепости Мара, западнее города Тулча. После этого тяжелого ранения он умирает у рыболовного села Вълково /в тексте Балчо Нейкова/ или Вылково/ Вилково /как известно поныне/. Нико и Пейчо /вторая половина ХІV в./ - сыновья – близнецы Стояны /в монашестве Ефросина/ и братья Вълко. Вместе с ним воевали против Мурада І. Оба эти воеводы владели следующими крепостями в области Стража /Странджа/: Сърнасенска, Крънчала, Бялата /Близнаци, Икисчи/ и Караевренска. Пейчо был убит своим братом Вълко. Нико принимает предложение быть вассалом Мурада І, в замен чего он и его наследники сохранили за собой все привилегии, включительно иметь свою личную армию, титул воевода и земли, которые у них были во времена их болгарских царей. Их армия периодически и при необходимости собиралась в районе Войник – Бакаджик. В начале ХVІІІ века один из наследников Нико Маринчо Страшный /конец ХVІІ-1762г./ сопровождал после его поражения при Полтаве /1709г./ Карла ХІІ, при его переходе из Бендеры в Адрианопол /1711-1714г./. По пути в Бендеры и по дороге назад, Маринчо Страшный специально проходил через Вълково /Вылково или Вилково/ и искал могилу своего предка известного и почитаемого Вълко, по прозвищу Добруджанский. Нашел ли, не известно. По крайней мере не осталось информации об этом. Балчо Нейков тоже не писал. Наверное никто из тех кто рассказывал ему эти вещи, не знал о каком то результате в поисках Маринчо. Может быть все таки не нашел значит? Во всяком случае надеюсь, что было интересно это изложение вилковчанам и исследовательям в области истории и этнографии. По крайней мере из этого названного очень старого източника /Балчо Нейков и его труд ““Факийское предание. Записи из народной жизни. О праотцах воеводы Стефана Караджи. Стефан Караджа и его предки”/ раскрылась вторая более вероятная, чем нынешная /про форму вилки/ гипотеза о происхождении имени этого прекрасного села, а сейчас городка Вълково или Вилково. А корни этого имени приводят нас к концу ХІV-нач. ХV века, когда в этом районе умер после тяжелого ранения мужественный воевода Вълко /Вылко или Вилко/. източници: Балчо Нейков – “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци” /Факийское предание. Записи из народной жизни. О праотцах воеводы Стефана Караджи. Стефан Караджа и его предки”/; Буду благодарен за информацию о теме, особено в области истории этого края периода вт. пол. ХІV-ХV век, топонимия, могилы, раскопки и анализы археологов.

Посвещава се на Балчо Нейков и вилковчаните. За начало ще започнем с историята на една книга. Балчо Нейков - “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци”. Написана е през 80-те г. На ХІХ век, а е издадена едва след сто години – през 1987 г. Автор е Балчо Нейков, родом от Тулчанския край, тогава в границите на Османската империя. Там след руско-османската война 1828/ 1829 г. идват още българи – бежанци от Източна Тракия – Странджа – Сакар. Малкия Балчо Нейков слуша разказите им, спомени за родовете, историята на техния бит. Десетилетията общуване с тези бежанци от Странджанския край зараждат в него интерес към етнографията и изследванията в тази област. След Освобождението на България /1878г./, Балчо Нейков систематизира цялата събрана информация и предава ръкописа си /запазен и до наши дни/ в министерството на образованието. Въпреки това, рукописът остава в архва и не е допуснат до печат. Ползвал се е от тесен кръг учени, които са имали достъп до него. За първи път е труда му е издаден през 1987 г. и това е единственото издание. Това е книгата: http://www.aukro.bg/item847648259-namaleni...ie.html#gallery - И до ден днешен тя е библиографска рядкост и не е много популярна сред хората интересуващи се от история. А сега ще разкажа една история за стар род, чиито корени ще ни пренесат в епохата към края на Второто Българско царство /1185-1422г./. В югоизточната част на Българското царство се намира приграничния с Византия /Източна римска империя/ район с име Стража или както османите са по-късно са произнасяли на своя език – Странджа. Самото име /Стража, Стражници/ подсказва, че там отдавна са били поселения на гранични воено-задължени родове на служба при българските царе. Те са охранявали югоизточната граница и морския бряг южно от Стара планина /Хемус/, за което са имали свои привилегии и военна структура. Начело на воините са стояли наследствени управители с чисто военна титла и функция “Воевода” /”Бое-води”, ”Бой-вода”, “Водят бой”/. През 60-те г. на ХІV век там са били воеводи три братя – Вълко и братята му близнаци Нико и Пейчо. Те са били племенници - по линия на майка им Стояна /с монашеско име Ефросина/ - на един известен стар воевода Момчил. Момчил е бил участник в гражданската война от средата на ХІV в. във Византия /Източна римска империя/. Българския цар Йоан Александър е подкрепял партията на регентката Анна Савойска, а сам Момчил се е бил ту на страната на партията на Анна Савойска, ту на страната на претендента Йоан VІ Кантакузин. Защо се е получило така, защо неговото поведение, неговата роля е била такава, това е отделна интересна тема, която сега ще пропуснем. Двете партии му дали награди. Анна Савойска му е признала титла “деспот”, а Йоан VІ Кантакузин – титла “севастократор”. По някое време Момчил здраво се закрепил в предоставените му за управление земи в района на Меропа и Мора /в Родопа планина/ и провъзгласил себе си и земите си за независими от Константинопол. Йоан VІ Кантакузин наел селджуките начело с Умур бег и приближил към земите на своя севастократор Момчил, за да върне влиянието си там. Пред стените на Перитеорион /дн. Ксанти, Беломорска Тракия, Гърция/ се появили две армии – 5 000 армия на Момчил и 20 000 армия на претендента Йоан VІ Кантакузин и Умур бег. Момчил и армията му не избягали, не се скрили в своите крепости, а приели боя. В неравна яростна битка на 7 юли 1345 г. претендента Йоан VІ Кантакузин и съюзника му Умур бег успели да победят, а Момчил бил убит. Сам Кантакузин е плакал над мъртвото тяло на Момчил, като след това го е погребал с почести. Позволил на съпругата му да се върне обратно в столицата на Българското царство Царевград Търнов с цялото си имущество, факт указващ и на това, че Момчил приживе по всяка вероятност се е сродил по линия на свадбата си с род от висшата аристокрация от столицата на Българското царство, а защо не и с най-висшия... Останалите живи воини на Момчил, начело с братовчед му Райчо, също получили разрешението на Кантакузин да се завърнат в Българското царство. Те се заселили в южните му предели и селището им е било наречено и носи и до ден днешен името Момчиловци. . Ето такава е била историята на воеводата, севастократора и деспота Момчил, а сега да се върнем към племенницте му Вълко, Нико и Пейчо. За тях пише Балчо Нейков в своя ръкопис “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци”. Вълко Добруджански /втора половина на ХІVв./ - Воевода в областта Стража /Странджа/ и владетел на крепостите в района на Факия: Белеврен, Карвасара, Саралък. Заедно с братята си Нико и Пейчо воюва срещу османския емир Мурад І, когато след 1362 г. последния започва да атакува южните предели на Българското царство, които те охраняват. След като силите на братята отслабват /към края на 60-те г. на ХІV век/ Нико и Пейчо предлагат на Вълко да приемат предложението на Мурад І да му се подчинят в качеството на васали, срещу което той ще им съхрани за тях и поколенията им земите и привилегиите. Вълко, чул това от брат си Пейчо, отказва предложението и даже убива брат си. Веднага след това с останалата му вярна войска напуска земите си и се отправя на север, където се присъединява към армията на българския деспот Добротица /”DESPOTUM BULGARORUM DOBROTICAM” и "PARTES ZAGORAE SUBDITAS DOBROTICAE” – както е известен в генуезки и венециански документи/. Прякора Добруджански Вълко е получил, защото е бил на служба при деспот Добротица, в неговите земи, известни като “Добротичеви земи” или както османците на техния език са произнасяли “Добрудж ели”, “Добруджан”. Продължава военната си служба и при сина му деспот Иванко /Йоанко/ Тертер. Води сражения с османски отряди при техните походи в източните предели на Българското царство. Воюва в Канлъбуджак, Бабадаг и др. Бил е тежко ранен при крепостта Мара, западно от град Тулча. Умира от раните си при риболовното село Вълково /в текста на Балчо Нейков/ или Вылково / Вилково /както е известно сега/, до стария град Килия, при делтата на Дунав. Нико и Пейчо /втора половина на хІV век/ - Воеводи, синове – близнаци на Стояна /монашеско име Ефросина/ и братя на Вълко. Заедно воюват срещу Мурад І. Двамата са владели следните крепости в областта Стража /Странджа/: Сърнасенска, Крънчала, Бялата /Близнаци, Икисчи/ и Караевренска. Пейчо бил убит от брат си Вълко. Нико приема предложението на Мурад І да му стане васал, в замяна на което той и наследниците му са съхранили всичките привилегии, включително правото да имат своя лична войска, титла воевода и земи, които са имали по времето на своите български царе. Войската им периодически и при необходимост е имала сборище в района на Войник – Бакаджик. В началото на ХVІІІ век един от наследниците на Нико Маринчо Страшния /кр. ХVІІ-1762 г./ е съпровождал след поражението му при Полтава /1709 г./ шведския крал Карл ХІІ, при прехода му от Бендер в Адрианопол /1711-1714 г./. По пътя към Бендер и по пътя назад, Маринчо Страшния специално е преминал през Вълково /Вилково/ и е търсил могилата на своя известен и почитан роднина Вълко, известен и като Добруджански. Дали я е открил, не е известно. Балчо Нейков също не е писал. Навярно никой от тези, които са му разказвали тези неща, не е знаел за някакъв резултат от търсенето на Маринчо. Може би все пак не я е открил... Все пак е особено ценна информацията, че паметта и лобното място на Вълко Добруджански се пази от наследниците му, по линия на брат му Нико, векове след смъртта му. Във всеки случай се надявам, че е било интересно това изложение за вилковчаните и за изследователите в областта на историята и етнографията. В крайна сметка от този назован стар източник - Балчо Нейков и труда му “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци” - се разкрива втора много по-вероятна от единствената сега известна /от думата ... “вилица”, реката приличала на този прибор/ хипотеза за произхода на името на това прекрасно село, а сега градче Вълково или Вилково. А корените на това име ни пренасят към края на ХІV-началото на хV век, когато в този район на делтата на р. Дунав е починал от раните си смелия воевода Вълко /Вылко или Вилко/. източници: Балчо Нейков – “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци”; в превод на руски език: О происхождении названия города Вилково, Килийский район, Одесская область, Украина. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry88229

Само да допълня, че самите "уелсци" не наричат себе си така, а се наричат себе си "кимри". Уелс (на английски Wales, на уелски Cymru, Къмри) http://cy.wikipedia.org/wiki/Cymru Cymru

И при мен се получи така. Не можах да вляза. Иначе желая успех в начинанието и ще бъда радостен да разгледам съдържанието.

Тази тема може да се проследи и допълни и с някоя от тези: Шишмановото царство 1393-1689 г., има ли данни за наличието на тази теза или не "Царство България" 1422-1689 г. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=3946 Български боляри в периода ХV-ХІХ век http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=5712 Въстанието в Търново през 1598 година, Възможна ли е подкрепа и от Македония? http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4191 Кога България е окончателно завзета от турците?, 1396? 1422?, след 1453, 1480 г? http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=5396 Къде е северната граница на България при цар Иван Шишман?, и в по-разширен контекст – северната граница на ІІ-то бълг. царство http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=3858 За високите мита в северната митница на България – Рукар, Карпати /1377 г./ http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8375 Монета на областта Влахия с издател цар Йоан Шишман Български /1371-1395 г./ http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8218 “Принцовете на България” – воеводите от рода Бесараба http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7161 Воеводата Радич /1454 г./, истината за "първия хайдутин". http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4108 Бан Михаил Шишманов http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=2109 и специално систематизирано за "България с център София" начело с български воеводи и банове, тук: История на “България с център София” /Воеводство София/ през ХV век. работна хипотеза. http://bghistoryanalysis.blogspot.com/2009/06/v.html І. ДАННИ ЗА ОСОБЕН СТАТУТ НА СОФИЯ /СРЕДЕЦ/ В РАМКИТЕ НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО В ПЕРИОДА ДО СРЕДАТА НА ХІV ВЕК: - нач. на ХІІІ в. - има сведения, че в София /Средец/ резидира. севастократор Александър - брат на цар Йоан Асен ІІ /1218-1241 г./ - ср. на ХІІІ в. - в София /Средец/ резидират севастократор Калоян /този от Боянската църква/ и съпругата му севастократорица Десислава. Резидентите в София са от най-близкото роднинско обкръжение на българския цар и носят втората в йерархията титла след царската - севастократор. Очевидно е, че в този период София се явява еквивалент на Преслав по времето на Асен І и Петър ІV. Цар Асен І резидира в столицата Търново, а брат му съвладетел цар Петър ІV е в Преслав. При цар Йоан Асен ІІ /след 1218г./ и при приемниците му, очевидно София заема мястото на Преслав, като резиденция на брата на царя и низходащите му, с ранг на съвладетели или поне втори в йерархията с титла “севастократори”. Най-вероятно и статута на София не е като на другите области, а е по-висок и обособен йерархично. Вече към ХІV в. Видин заема второ място, след Търново, но едва ли София е изгубила особения си статут. По вероятното е Видин да е надскочил нейния, който е останал съхранен. Видин да е придобил статут на резиденция на съвладетелите на българския цар /не напразно именно видинския владетел Михаил ІІІ Шишман заема престола в 1323 г. след смъртта на Георги ІІ Тертер/, а София /Средец/ да е останал с втори по йерархията статут след този на двете престолнини – Търново и Видин. ІІ. ДАННИ ЗА СТАТУТА, УПРАВИТЕЛИТЕ И ХРОНОЛОГИЯ НА ВОЕВОДСТВО СОФИЯ /БЪЛГАРИЯ С ЦЕНТЪР СОФИЯ/ В ПЕРИОДА ОТ КРАЯ НА ХІV – НАЧ. ХVІ ВЕК.: 1385-86 г. София се управлява от бан Янука. Някои /напр. Й. Андреев/ го идентифицират с Йоан Асен, брат на Йоан Шишман /1371-1395 г./. В народния епос и фолклор се говори за “цар Ясен” /Йо/ан/ Асен – Я/н/А/сен/ и “Шишманович Яне” /Шишман Йоан – Ио/я/ан/. Бан Янука е пленен от османците, приема исляма и отново се връща в София, отмята се от исляма, убит е от османците, а след това София е овладяна от тях, но очевидно запазва някаква автономия. 1413 г. След битката при Чамурлий, воеводата Радик /Радул/, като съюзник на Мехмед, получава за свое владение тази част от България, която е Воеводство с център София. 1428 г. сключено е тригодишно примирие между Османската държава и Унгария. 1431 г. изтича тригодишното примирие между Османската държава и Унгария. 1431 г. Висконти – посланик на миланския дук от името на император Сигизмунд преговарял с българите “да се върне цяла България до София под властта му и да убият всички турци в земите си, щото той не искал да се заеме с това лично” /известие от Бертрандон де ла Брокиер – “Задморско пътешествие”, 1432 г./. Според мен ето с кого е преговарял Висконти – с воеводата, българския първенец, който е имал ресурса да се освободи от всички турци в земите си. Явно тогава е отказал предложението на Сигизмунд отправено чрез Висконти. Обаче “потурнака Юсюф” /син на деспот Константин Деян/ от Кюстендил и деспот Георги Бранкович може би приемат предложението на Сигизмунд и заработват по тази схема. 1431 г. “деспот Георгий изгони всички турци от Сърбия и стигна до София” /известие от хроника от ХV век, касае се за Георги Бранкович/. Стигнал е “ДО София”, значи Радик си е още в София, но се “ослушва” и не “гони турците ОТ София”. Юсуф потурнака “гони всички турци от Кюстендил”. 1431-1432 г. Поход на Турахан паша срещу Георги Бранкович и Юсуф, като Георги Бранкович е изтласкан от земите си и държаните от него части на воеводство София и се укрива в Унгария. Потурнака Юсуф вероятно е убит и земите му се поемат от синовете му. Радик запазва статута си на български воевода в София, като даже си връща отнетите от Бранкович части на земите си. 1443 г. І Кръстоносен поход на Владислав Ягело – Варненчик и Ян Хуниади. В похода участва и господин Фружин Шишман, син на цар Йоан Шишман. В България до София към тях се присъединява тежковъоръжен отряд (вероятно на воеводата Радик), който дотогава – по думите им - воювал на страната на османците, но сега искали да воюват на страната на кръстоносната войска. Ян Хуниади ги приветства и ги изпраща като авангард пред армията понеже били “местни хора и познавали терена”. ср. 1444 г. господин Фружин Шишман продава имението си Файдаш за да участва и във втория поход. Като проекто-крал на България обаче се е виждал и Ян Хуниади. Очевидно между Фружин и Хунияди се появява напрежение. окт. 1444 г. ІІ кръстоносен поход на Владислав Ягело – Варненчик и Ян Хуниади. кр. 1444 г. След поражението при Варна /10 ноември/ Ян Хунияди обвинява "българските князе" (очевидно Фружин и синовете му) в предателство. Възможно е действително тогава Фружин да "стопля" с турците. В Унгария е подета кампания срещу българския престолонаследник. 1454 г. Отнети са владенията на господин Фружин Шишман в Унгария (Максонд и др.). 1454 г. Георги Бранкович също е в немилост в Унгария, като са му отнети имотите там. след 1444-1454 г. до 1490 г. "студена война" между рода Хуниад и Шишман за управление над балкански земи и специално тези на царство /кралство/ България. 1454 г. унгарски поход начело с Ян Хуниади, при който разбиват османците при Крушевац, превземат Ниш и стигат до Пирот. 1454 г. след като предната година е завзел Константинопол /1453 г./ османския султан Мехмед ІІ се насочил на север и след като “овладял България” достигнал до Смедерево, т.е. очевидно похода му е през София, която в качеството на българска престолнина е овладяна от султана /известие на Мачей Меховски от “Трактат за двете Сарматии”-1517 г./ 1454 г. Заради “стари грехове” султанът откарва в плен воеводата на София Радик /известие от сръбска хроника от ХV в., в което даже се посочва името на воеводата – управител на България с център София – воеводата Радик - „вь тожде лето Мехмедь царь плени Радича блъгарьскаго войеводоу оу Софии” - Сръбските летописи в Гласник/. 1454 г. Между Свърлиг и Шекиркьой се заселват българите княз Фружин, Стойко - негов син, Стоян - негов син и Станислав - негов син /известие от османски данъчни регистри от ХV век/. след 1454 г. Очевидно в София идва "Стоян хайдутин”, комуто се родило момче със “златно перчемче”, което после станало “войвода в голяма града София и войводствало до падане под турско". Дали това не е Стоян, синът на Фружин? Дали момчето със златно перчемче не е неговият син бан Михаил Шишманов? /известие от народния епос/. След 1454 г. Георги Бранкович “стопля” с османците и си връща старите земи, западно от София – в Косово. 1479 г. унгарците превземат Видин. 1489-1493г. падане на България под властта на султана, според Петър Парчевич. 1490 г. край на управление на династията Хуниад в Унгария. 1490 г. крал на Унгария става чешкия крал Владислав ІІ. Последният е и “император на Свещената римска империя”. октомври 1490 г. турците нахлули в Босна, но били отблъснати от бана на Яйце. пролетта на 1491 г. унгарския военоначалник Пал Канижа прогонил османската армия достигнала до Надварад. След това турските нападения зачестили. 1492 г. Пал Канижа разгромил турците при Северин /доста близо до България с център София/. февруари-март 1493 г. османците нахлули в Трансилвания, а лятото обсадили Белград който бил спасен от Пал Канижа. 1493 г. Баязид ІІ заема София и екзекутира “Бан Михаил Шишманов” /известие от “Българска анонимна летопис”, подрепено от друго известие на сръбска летопис, където се споменава за навлизането на Баязид ІІ в София на 5 април 1493 г.: “1493 Г. БАЯЗИД ДОШЪЛ НА 5 АПРИЛ В СОФИЯ, 12 ДНИ, ПРИБЪСТ И НА КОУНЕШ ВЪЗВРАШТЪ СА ПЛЕНИ СВОЮ ЗЕМЛЮ ЗА НЕКОЮ СЪГРЕХОЮ”/ 1493 г Радивой “стяга” Кремиковския манастир в София. Дали не е първата работа на новоназначения от султана управител? В средновековната българска христианска традиция е да се строи или ремонтира църковна обител при възкачване на престола. 1508 г. договор между императора на Свещената римска империя Владислав ІІ и османския султан Баязид ІІ, с който се признава властта на султана над "Силистра, Тулча и другите градове на Шишмановото царство". ІІІ. ТИТЛАТА “БАН” В СИСТЕМАТА НА СВЕЩЕНАТА РИМСКА ИМПЕРИЯ: Титлата "Бан" - "Ban" (viceroy) - в Свещената римска империя е равнозначна на "ВИЦЕКРАЛ" /Вайс-рой, Вице-рекс/ или в случая с българската титулатура "ВИЦЕЦАР". Съответно упоменатите с тази титла лица са съвладетели или наместници на “сеньора” им – императора на Свещената римска империя. Докато Радич е споменат в сръбската хроника с титла "воевода" /съхранена от османците, като институт на българското царство/, то при Михаил Шишманов отново в сръбска хроника е поставена друга титла - "бан" /вицекрал или вицецар/. Естествено, че щом унгарските крале и императори на Свещената римска империя през целия ХІV век и след това, се смятат и за владетели на България /тяхна претенция/, то за следващия след тях в йерархията по отношение на България, ще е налице само титлата “бан” в смисъла на "вицекрал" или “вицецар”. Това уточнение на термина указва, че наистина е много вероятно Михаил Шишманов да е бил в контакт с императора на Свещената римска империя и унгарски крал Владислав ІІ /ок. 1491 г.-1493 г./, като вероятно е преминал на негова страна в двубоя с османската държава. Тук се вързва хронологията с военните действия на унгарците с османците и нахлуването на султана в София, екзекутирането на "бана" /вицецаря или вицекраля/ Михаил, "поставянето на турска войска в София" и оттук Петър Парчевич брои, че България е паднала под османска власт /онези "преди 180 г.", за които той пише в ХVІІв./. В смисъл "пада" по виждането на католическия свят, тъй като е отстранен последния български владетел с титла "вицецар" /бан/ на императора и "български /според папството/ цар" Владислав ІІ. Най-сетне, може би именно своя “вицецар” /бан/ Михаил Шишман има предвид Владислав ІІ, споменавайки "шишмановото царство" през 1508 г. Може би именно този договор е един вид капитулацията на императора и "български цар" /според папството/ Владислав ІІ, който по силата на договора от 1508 г. със султана се отказва за в бъдеще от претенциите си върху: "Силистра, Тулча и другите градове на Шишмановото царство", като ги признава за султана и назначаваните от него управители!? ІV. АНАЛИЗ И РАЗЧИТАНЕ НА НАДПИСА от 1493 г. – ктитора на Кремиковския манастир РАДИ ВОЕВОДА /Ради-Воев/: “РАДИВОЙ” /надпис от фреска в Кремиковския манастир, наложен в миналото от академичните среди за име на лице/ Обаче, както правилно е посочила изследователката К. Паскалева, на самата фреска няма имена, освен тези на двете деца: “Затова актът на дарението на Радивой, ктитора та Кремиковската църква, е всъщност продължение и преосмисляне на традицията в новите условия.... В ктиторската композиция не са посочени имената на изобразените лица, а само имената на починалите деца.” /Паскалева, К. Църквата “Св.Георги” в Кремиковския манастир, С., “Български художник”, 1980, с. 44./ Надписът на фреската всъщност е - “Рад (Д е над РА) Воев”. Да не би името на изографисания ктитор да е "РадВоево"? РАДИ ВОЕВОДА /Условно “Ради ІІ Воевода”, ако "Радик от 1454 г." е “Ради І Воевода”/! Подобно именуване се наблюдава при българските влашки воеводи. Например: "МирчеВоево" /фрески от манастирите в Козяк и Белград – Куртя де Арджещ/ Подобни внаждания на титла към името е налице в “имена” на средновековни балкански или български аристократи : БОРИВОЙ /Борис или Борил Воевод/, ЛИТОВОЙ /Лито или Люти Воевода/, РАДИВОЙ /Ради или Радул Воевода/, ВЕРИВОЙ /грецизирано произн. на Борис или Борил Воевода/, МИРЧОВОЙ /Мирчо Воевода/. Гореизложеното ни дава оснавание да предложим работна хипотеза за списъка на владетелите на България с център София през ХV век. V. ВЛАДЕТЕЛИ НА БЪЛГАРИЯ С ЦЕНТЪР СОФИЯ С ТИТЛА “ВОЕВОДА” В ПЕРИОДА 1385 – 1508 Г. До 1385 г. - Йоан Асен – съвладетел на цар Йоан Шишман След 1385 г. - Йоан Асен – васал на османския емир 1399-1403 г. - Георги Страцимир – васал на османския султан 1403-1413 г. - Балша ІІI Балшич – васал на османския султан 1413-1454 г. - Ради І Воевода – васал на османския султан след 1454 г. - Фружин Шишман – младши, син на “Фружин Цезар” 1460-те г. – Стоян /Стан/ Воевода - син на Фружин до 1493 г. - Михаил Шишман – съвладетел на императора на Св.римска империя 1493–1508 г. – Ради ІІ Воевода – васал на османския султан след 1526 г. – начало на постепенно ограничаване на статута на воеводството и разтварянето му в централизиращата се османска административна система. VІ. РОДОВИ ВРЪЗКИ НА ВЛАДЕТЕЛИТЕ: Може да се търси логична връзка по сечението на назначаване на управители от два български рода - "Сенкови" /Ради І Воевода и вероятния му низходящ Ради ІІ Воевода/ и "Шишман" /Йоан Асен - брат на цар Йоан Шишман, Фружин - младши - внук на Йоан Шишман, Стоян /Стан/ - правнук на Йоан Шишман, Михаил - пра-правнук на Йоан Шишман/. В периода 1413 - 1454 г. управлява представител на рода "Сенкови" /Санкон/. От 1454 - 1493 г. управляват представители на рода "Шишман". След 1493 г. османския султан прави ново рокадо, като назначава за управител представител на рода "Сенкови", вероятно внука на стария и отведен в плен през 1454 г. Ради І Воевода /"Радич"/ в лицето на Ради ІІ Воевода /"Радивой"/.

Да бе. Кажи го това нещо на Йоан Страцимир и поддържниците му. Точно така. Към 1395 г. имаме цар Йоан Страцимир и съцар Константин ІІ Асен от една страна във Видин и господин Търновски Йоан Шишман в Никопол. Значи преди тази дата е постигнато "извънсъдебно" споразумение между братята - небагрянородния Йоан Страцимир и багрянородния Йоан Шишман. Резултата е в първото изречение - Йоан Страцимир остава единствен "цар", а синът му Константин ІІ Асен "съцар". Йоан Шишман остава "господин" Търновски, съответно "господинчич" е синът му Александър. Да, нямало е как Фружин да е цар или съцар приживе на брат си Александър. Нещо повече, брат му Александър също няма как да е цар или съцар, защото такъв не е бил баща му във времето преди смъртта си. Баща му е "господин", Александър е "господинчич" /наследник на господина, малък господинчо/, съответно Фружин се явява някъде втори "господинчич", встъпил в правата на първи "господинчич" или вече "господин", след като брат му Александър приема исляма под името Искендер и е изпратен в Мала Азия да управлява от името на османския султан. Ето защо към 1397 - 1422 /вкл. по време на Констацкия събор, което ни интересува по темата/ имаме цар Константин ІІ Асен /"прослевния император на България/ и господин Фружин Шишман /"господар на Загора" или "господин Търновски" останала и предадена му титла след смъртта на баща му Йоан Шишман/. А след като имаме цар Константин и господин Фружин, смятам, че няма да е трудно да се отговори на въпроса, евентуално кой от двамата би стоял зад титулатурата от Констанцкия събор "император на България" или "цар на България".

цар Константин ІІ Асен Страцимир /1397-1425 г./ Споменатия в Констанцката хроника “Keiser von Bulgarien и Rex Caldeorum”. Поддържам становище, че споменатия български владетел в този пасаж от Констанцката хроника е Константин ІІ Асен Страцимир. Това е така защото в този период /1404 г./ е фиксирана признаваната му титулатурата спомената от Сигизмунд “император на България”. В същото време, братовчед му Фружин е “господар на Загора”. Освен това, следва да се има предвид и статута на праводателите на двамата. В периода 1991-1393 г. е постигнато съглашение между двете партии в царство България – “багрянородната” /начело с Йоан Шишман”/ и “небагрянородната” /начело с Йоан Страцимир/. По силата на това съглашение, “император на България” или “Цар на българите” еднолично остава първородния “небагрянороден” син на Йоан Александър Йоан Страцимир. Брат му Йоан Шишман остава с титлата “господар на Загора или България” или “господин Търновски”, която е фиксирана и в негови писма от 1395 г. до останалите му верни воеводи. По тази линия и приемниците им получават титлите на бащите си – Фружин е "господар на Загора", а Константин ІІ Асен Страцимир – “император на България” и възможно “крал на Халдея” /ако не му е призната за пръв път на него от Златната орда например/. http://nauka.bg/forum/index.php?s=&sho...ost&p=76933 “Rex Caldeorum” реална титла на българския владетел /”Keiser von Bulgarien”/ от 1414-1417 г.

Имало ли е женски манастири в Странджа /Парория/ през ХІV век, по специално втората половина на ХІV век? Ако е имало кои са те и къде са се намирали? Ако е нямало такива там, но има информация за монахиня с произход от Странджанско означава ли, че тя прекарва монашеството си в друга област? Къде може да е монахиня по това време, в кои български женски манастири по това време?

Ето това е. С погрешна матрица и основа за изследванията, се стига до абсурди. За да се започне едно изследване или обсъждане по дадена тема, най-напред трябва да се разкрие какво представляват отделните термини в отделните документи. При липса на отговор, разкриващ истинските стойности на термините, се достига до изкривяване, а оттам към безсмисленост на изследването. При продължаването му обаче, това вече се нарича манипулация на източниците и на историята.

Паисий Хилендарски констатира, че цар Борис-Михаил след покръстването приел добавката "Йоан", откогато всички негови приемници използвали за обозначение на самодържеството си. ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ: "...Тоя блажен и велик цар Михаил се наричал Йоан-Михаил и по негово име българските царе, които били от неговия род, имали такава титла: първо Йоан, след това своето име, както му било. Така и последният цар Шишман се пише Йоан Шишман. И гдето се намират техни образи, печати и грамоти, всички се подписвали така по името на своя праотец и прародител блажения цар Йоан-Михаил. Някои от прост род заграбвали българския престол, но никой от тях не се задържал. След известно време българските господари и войска ги изгонвали и пак поставяли на българския престол от царски род и племе - и до последния цар Шишман. Като знак на царския печат имали лъвско изображение. Това означавало, че българският народ бил силен във война и войска като лъвове, малък народ, но имали славно име и много пъти се взимали данък от кесарите." ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ Текстът е предаден на съвременен книжовен език по зографски ръкопис, обнародван от проф. Йордан Иванов: История славеноболгарская, собрана и нареждана Паисием иеромонахом... Стъкми за печат по първообраз Йорд. Иванов, София, 1914. http://www.zapiski.info/view.php?id=97 Дали е възприета от Константинопол или от Рим? Това е без значение по темата, защото не е важно откъде българските владетели са възприели тази държавна традиция. Важното по темата е, че воеводите на т.нар. Влахия /след 1330г./ и Молдова /след 1365г./ я използват и възприемат от традицията на българските владетели, на българските си царе - въздигнали ги в самодържество или съуправителство /съцарство/ по отношение владените от тях територии на царство България /само по отношение на тези територии/, тъй като по това време са висши аристократи от кръга на българската държавност.

Тежки научни констатации. Сега ги проверяваме за да ги потвърдим. Не за друго, да не се помисли нещо. Особено пък, като твърдо констатира някой че името Balchic /Балхик, Блахик или Ва/е/лик/ било дадено от турците след завладяването на Балканите, направо да се диви човек.

пак по темата за Армукастро: "Таким образом, на северо-западном побережье Черного моря названы четыре остановки: Мирис, в устье Дуная; Армукастру, в 3 милях от Дуная; Аклиба, безымянная остановка в устье Днестра. Армукастру описан еще в составе маршрута, идущего от Афранисуфы (Браиичево) вниз по Дунаю до Диристры (Силистра) и далее на восток: «Армукастру — древний город, (в котором имеются) высокие здания и постройки с широкими сводами; он отличается большими размерами и низкими ценами (на товары). Находится он у подножия прекрасной горы, выступающей в море». Некоторые дополнения к характеристике городов побережья имеются в других секциях. Какой-то пункт в устье Дуная был связан с Трапезундом: «От Атрабзунда, если пересекать море на лодке, до реки Дану 9 дней плавания» (5-я секция VI климата). На картах во всех рукописях изображение этого дорожника не противоречит данным текста и не содержит ничего нового по сравнению с ними. Армукастру показан в непосредственной близости от Дуная, впадающего в море одним рукавом. Между Дунаем и Днестром, на выдающемся в море мысу, обозначена Аклиба. Порты в устьях Дуная и Днестра, о которых говорится в тексте, но названия которых не приводятся, не указаны и на карте." http://lotuna.ru/1990/18.html с две думи някакви хипотези за локализацията, къде правилно формулирани, къде не, но мисля, че на теб ти трябва това - "Намира се в подножието на прекрасен хълм /планина/, влизащ в морето" /Находится он у подножия прекрасной горы, выступающей в море/".

може би те интересува точно този пасаж: "Расстояние от города Барнас (Варна) до города Армукастру в одном случае равно 25 милям, в другом одному дню плавания." Разтоянието от град Барнас /Варна/ до град Армукастро в единия случай е 25 мили, в друг един /случай/ на един ден плаване" http://lotuna.ru/1990/14.html Информация ал-Идриси: текст и карта. Часть 4 «Нузхат ал-муштак» /благодарности на Семен за насоката за източник по темата/

С настоящата тема е обвързана долната хипотеза и обсъжданията към нея: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry87743 Гербовете с трите лъва са на Волжка България

Но проблемът е там, че и Теодор Ласкарис и Посоченото от теб известно Слово за господа Исус Христос посочват като символ за "татарите" кучето /копой, псе/. Така че, ако при Ногай има лъв, то го е заел от покорените от него кумани /такива са старите български родове Асеневци, Шишмани, Тертери, Бесараби/. Възможно Ногай по майка да е издънка от кумански род /рода на нашите владетели, над които е бил един вид сюзерен-патрон/, а по баща чингизид, внук на Чингиз хан. Монголите правят такива смесени бракове между тях и владетелските родове на покорените и включени в държавността им народи. Това към кой век е редакция и от какъв езиков вид е източника? Предвид термините на народи посочвани в него е интересно. Всъщност Д. Петканова правилно е отбелязала, че също е вероятно да е най-малкото произведение в "българизиран вариант", в смисъл с чужд произход /вер. по латинска терминология на народите - катарски, албигойски/ и проникнало в кр. ХІІІ-нач. ХІV обратно в родината на тайното учение.

Послание на император Теодор ІІ Ласкарис във връзка със сключването на мирния договор с цар Михаил ІІ Асен "...Прочее, песът (кучето) се съедини с лъвчето и мечката, влезе в тяхното събрание и, подбудени от лакомия и зверски стремеж, полудели от лакомия, бяха поразени съвършено от Бога и кучето се обезглави, и лъвчето се спасяваше с бягство, а пък мечката, (което е най-чудното и най-новото) стана посредник и за двамата, и колкото неща зверовете бяха грабнали сък зъбите си и погълнали, те бяха принудени да ги избълват, като ги удари — с божия помощ — с тояга по главата ромейската царска войска. Ако, прочее, лъвчета и кучета и мечки, най-големите и ненаситните зверове, се изплашиха от меча на царството ми и дойдоха да го молят и искат мир, кое ли друго варварско племе би се осмелило да се бие с него?" http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/Gramoti/...karis-pismo.htm ЛЪВЧЕТО - Михаил ІІ Асен, българите цар Михаил II Асен /1246 - 1256/ - внук на Йоан Асен І, син на Йоан Асен ІІ. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%...%81%D0%B5%D0%BD КУЧЕТО - Ногай или друг татарски темник, татарите http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D0%B9 "Говори се, че името Ногай означава „куче“. Всъщност в монголския език „нохой“ буквално означава куче; обаче това не намеква задължително за обиден или отрицателен оттенък, тъй като хората често са наричани кучета сред монголите, а в наши дни се среща обръщението „нохдууд“ (хора; народе; момчета). Чингис хан също е наричал изявилите се военачалници „военни кучета“ или „военни хора“". МЕЧКАТА - Ростислав Михайлович, русите http://www.heraldicum.ru/russia/subjects/towns/novgorod.htm гербовете на Новгородското княжество, символ е мечката. Монетата на Ногай с лъва, звездата и полумесеца е сечена във времето, когато българските царе са му васали или греша?

Печат на Иван Шишман (1371-1395), билонов лъв. http://nag-school.org/File_new/Nationalger...%20gallery.html Stema Domnitorului Duce Despot al Marii Valahii în armoarialul lui Ulrich von Richental "Conciliumbuch zu Costancz" (1420-1430), ediţia "Codex d‘Aulendorf" (1433-1450), dedicat delegaţiilor participante la Conciliul de la Constanţa (1414-1418). Това е модернизиран вариант-препис на посочения от К.Гербов герб на Деспота на Малка Блахия /т.нар. по-късно Олтения/ от Хрониката на Рихентал или преписа й Кодекс на Аулендорф. Няма нищо по-нормално съставителите да слагат там и България. И там е била България /това е северната й част/, а и е там към момента на съставяне на гербовниците, макар и васал на периоди на Свещената римска империя и на Османците. Деспотите на Малка Блахия са Шишмани. Там са земите им начиная най-малко от първия известен представител деспот Шишман /кр. ХІІІв./, между другото и васал на темника Ногай, за да е полезно за темата. Там този Добромир от Малка Блахия, чийто герб е посочения по-горе, следва да е издънка на този царски род, но от представителите останалите в старите им земи - от двете страни на Дунав. А както пише анонимния френски летописец от 1308 г. България е една империя, сама по себе си голяма, а по средата й тече Дунав... императорите носят името Шишмани" /в този период Теодор Светослав още не е обуздал напълно конкурентите си за престола, а се знае че Шишман се провъзгласява за цар на България, оттам й вековния за в бъдеще пиетет на Видин /Видинско царство или деспотство/, че е столица на България приоритетно и преди Търнов. A Kunság történelmi címere Герб на областта Куншаг /Куманска област, Унгария/ - получила названието си в началото на ХІІІ в., когато там са се заселили куманите, но това са куманите начело с хан Котян. Той е от рода Тертер /Тертер-оба/. Съответно това е най-вероятно герба на Тертероба. К.Гербов, забелязваш ли какви символи има от двете страни на лъва /полумесец и седемлъчна звезда/ и същия е с раздвоена опашка, както се среща и в някои гербовници за герб на България? Между другото е на син фон и лъва е жълт. Досущ, като герба на Галичка Рус /Рутения/ от ХІІІ-ХІV в. А Йоан ІІ Асен къде бяга в 1207 г. и откъде идва с помощна войска през 1218 г.? Вероятно при родата си на север от границите на България, т.е. северно от Карпатите, в Галичка Рус /Рутения/. Дали герба на Асеневци не е бил същия или подобен, да речем не с един, а с три лъва? А дали е нямал освен това и други символи - полумесец или седмолъчна звезда? http://hu.wikipedia.org/wiki/Kunok Куншаг (Кумания; венг. Kunság) — историческая область в центральной части Среднедунайской равнины, в междуречье Дуная, Тисы и Кёрёша. Название область получила от половцев (куманов), расселившихся на этой территории в начале XIII века http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%83%...%88%D0%B0%D0%B3 Герб Казани по Карлусу Алярду Исторически символом Казани является мифическое драконоподобное существо Зилант. Легенда связывает Зиланта с царём змей, некогда многочисленных в казанском регионе [8]. Старинное описание ханской эмблемы помещено в сочинении Карлуса Алярда (издано в 1705 году в Амстердаме, в 1709 году переведено на русский): «Флаг цесаря от Татарии, желтой с черным лежащим и к наружью смотрящим драконом (великим змием) с василисковым хвостом». http://dic.academic.ru/dic.nsf/ruwiki/5167 Герб на Казан по съчинението на Карлос Алярдо /1705 г./, на жълт фон драконоподобно същество. Досущ, като на герба на Уелс. Същия флаг и дракон е даден и от К.Гербов, като такива на Казанското ханство. Лъв явно няма в Казанското ханство, но фонът е жълт.

Вероятно означава, че праводателят му - в случая в лицето на брат му Асен І - е бил "Йоан", а "Йоанич/а" е бил определен или се е падал по право за наследник на "Йоан" и е бил член на управляващия в държавата род. Василевс - наследниците са Василич Цар - наследниците са Царевич Крал - наследнците са Кралевич /"Каралюк" или "Кралич"/ Господин - наследниците са Господинчич "Йоан" - наследниците са ...?? /май в народната памет, че "Иван не е име, а титла", виждаме отглас на една средновековна реалност. И кой ще каже, че народа не е мъдър и народната памет не е мъдра?/

КАНАТ УСКЕНБАЙ (Алматы, Институт истории и этнологии им. Ч.Ч.Валиханова) Улусы первых Джучидов. Проблема терминов Ак-Орда и Кок-Орда. http://www.eurasica.ru/articles/library/ka...rda_i_kok-orda/ В общи линии "Златна или Жълта" пред израза Орда, най-вероятно показва географското й положение в държавността им. Има "Синя" /Западната/ и "Бяла" /Източната/ орди, като части на държавата на монголите. Смята се, че "Златна или "Жълта" е централната част. На моменти за нея в летописите се пише, като за "Синя", на моменти като за "Бяла". А в самите руски летописите за пръв път името Златна орда, за тези земи, се появява едва в средата на ХVІ в., което е извън диапазона на тази тема. Улусите политически са носили имената на владетелските си родове, като този на т.нар. "Златна орда" е наричан "Улус Джучи", на владетелския си род Джучи /"Душихан"/. Флага на улуса на Тамерлан от ХІV-ХV век е черен с три червени кръга подредени във форма на триъгълник.

Много интересно, наистина. Допълвам и тук някои свързани с темата неща. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8027 “Rex Caldeorum” реална титла на българския владетел /”Keiser von Bulgarien”/ от 1414-1417 г. За размисъл, защо Улрих Рихентал не е сбъркал герба на Българиите и е посочил правилно герба на владетеля на малка България, която е в Европа, между Унгария и Константинопол. На първо място, той е очевидец и хроникьор, при това официален, на Констанцкия събор /1414-1417г./. Не е сериозно да мислим, че бидейки три години свидетел на събора и пребиваващите делегациите, всяка със своите гербове и знаци, да бърка две много познати за всеки средностатистически образован човек от ХV век Българии. Тази в Европа е непосредствен вековен съсед от юг на Свещената римска империя. Няма начин той да не я знае, да не знае историята й, владетелите й - минали и настоящ, както и личните им знаци и гербове. На второ място, за да е герба на Волжка България /като част от Златната орда или Татария/, то това би било безумно за самия събор. Това е общохристиански събор на три течения в христианството - католицизъм, униатство и православие. Безумие е на събора да участва и делегация на "злейшие сарацини", както неведнъж в латинските източници от епохата се описват волжките българи. Те са с мюсюлманска вяра, включително по времето на събора в Златната орда вече от един век /от 1316 г./ е с официална мюсюлманска религия. Това не означава, че не е възможно герба на Волжка България или на някой от нейните владетели да е досущ, като на герба на Дунавска България. Напълно възможно. И тук е мястото да преосмислим и се замислим, а откъде идва рода на Асеневци /по едното коляно, дали по рода на бащата или на майка им/? Какъв ще да е герба на тази клонка на произхода им? Откъде вземат помощни войски при военните си набези на юг от Дунав в периода 1185-1190, да не кажа до края на ХІV в. наследниците им и приемници на престола във войните на царството им? Къде бяга Йоан ІІ Асен след 1207 г. и откъде се завръща през 1218 г. Галичкото княжество /Галичка Рус, Рутения/? Дали не при роднините? Да видим има ли данни за гербовете на Галичка Рус /Рутения/ от периода: "...на гербах всех владимирских городов — лев. Лев с крестом. Понятно, гербы городов появились в России уже при Петре Великом. Но задолго до этого лев был знаком галицких (нынешний центр Галиции — город Львов) и владимиро-суздальских князей…" http://www.vestnik.com/issues/2004/0609/wi...mukhametov1.htm Сергей БАЙМУХАМЕТОВ Герба на Галичка Рус /Рутения/ е бил изправен лъв, а ненапразно и днешния город Львов /т.е. град на Лъвовете/ носи това име. Герб на Галичка Рус /Рутения/ - ХІІІ-ХІV в. Отговор на въпроса, герба на коя България е указан в Хрониката на Констаския събор от Рихентал, ни дава и пълния герб на Свещената римска империя към 1510 г.: герб на Свещената римска империя към 1510 г. Считано от ляво на дясно, на шестата колона с гербове, вторият от долу на горе е герба на България с трите лъва на жълт фон описан в Хрониката на Рихентал, в по-късната такава от Грюненберг, а и в графиката на арабския пътешественик от ХІV в. Част от Свещената римска империя в този период е била европейска /Дунавска/ България, а не Волжка. В този смисъл, ако К. Гербов успее да докаже, че Волжка България или неин владетелски род е имал за герб три лъва, то това означава, че този герб се позва и там по Волга и тук по Дунав. Съответно или е запазен спомен за общ стар герб преди разпада на Стара Велика България или просто Волжка България и Дунавска България в периода ХІІ-ХV век са имали обща управляваща династия или нейни представители на двата трона. Дали това е династията Асеневци? Разклонения на този род са Шишмани, Тертер и Бесараби. Бесараби имат за герб врана. Този герб също е част от гербовника на Галичка Рус /Рутения/, но в по-късно време. Вероятно е герба на рода Корвин /воеводата Ян Хуниад и синът му крал Матиаш Корвин/. Гербове на владетели на Уелс Llywelyn ap Gruffudd /1246 — 1282, Уелс/ - гледаме герба му на стената зад него. Да, това е неговия личен герб. На последната династия независими владетели на Уелс /Wales, както ги наричат или Кимри, както се наричат/! http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%BB%...%84%D0%B8%D0%B4 Лливелин Последний или Лливелин, наш последний правитель (Llywelyn Ein Llyw Olaf) (около 1223 — 11 декабря 1282) — последний независимый правитель Уэльса, при котором страна была окончательно завоёвана Эдуардом I. герб на Уелс Owain Glyndŵr /Уелс/ Coat of arms of Wales /Уелс/ Dafydd ap Llywelyn (c. 1215 – February 25, 1246) was Prince of Gwynedd from 1240 to 1246. He was for a time recognised as Prince of Wales. /Уелс/ Bleddyn ap Cynfyn (died 1075) was a Prince of the Welsh Kingdoms of Gwynedd and of Powys. /Уелс/ House of Dinefwr Coat of arms /Уелс/ Deheubarth (literally, "south part") was a south-western kingdom or principality of medieval Wales. Deheubarth was founded circa 920 by Hywel Dda ("Hywel the Good") Близостта на гербовете на Волжка /и не само/ България с тези на владетели от старите династии на Уелс не свършват дотук. Продължава, калкото и да е странно и в момента: герб на Уелс Герб на Казан Герб на Бавария Бавария. Долу в дясно, в щита, е герба с трите лъва на жълт фон. Същия, като в Хрониката на Рихентал, на Грюненберг и е най-вероятно герба на България, като остатък /отглас от миналия герб на Свещената римска империя/ в герба на Баварския владетел. http://nauka.bg/forum/index.php?s=&sho...ost&p=30499 за тези гербове е писано тук Гербове на България с лъвове: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%...%80%D0%B8%D1%8F Герб на България /интересни по темата са показаните от 1295 г. нататък – наличие на лъв или лъвове/ http://ziezi.net/gerb.html Герб на Република България /наличие на лъвове в показаните гербове в периода до 1741 г./ Гербове на Златната орда /лични гербове на нейни владетели/ Личен герб на Тохтамыш /ХІVв./ Същия отстъпва и ярлыци /земи/ на свои васали - един от тях е Ягайло, комуто предоставя земите с латинско католическо название "Молдова". Този ярлык е подпечатан с личния печат-герб на сюзерена Тохтамыш - "волска глава с обица на носа, между ушите звезда.". Оттам този герб става част от големия герб на полско-литовските крале, като владеещи тези земи и ... остава до наши дни на Молдова. http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Zo...e.phtml?id=3057 Ярлык Тохтамыша: Второе возвращение http://nauka.bg/forum/index.php?s=&sho...ost&p=43704 Гербът на Молдова взет от търновската църква „Св. 40 мъченици”? Личен герб на Джанибек хан http://vector-images.com/image.php?epsid=1550&lang=rus Золотая Орда, двуглавый орел на монетах хана Джанибека (XIV в.) Владетел с герб с лъвове не съм открил. Надявам се К.Гербов или някой друг тук да открие и да се обсъди.

Кое е това "славянско", че нещо не разбрах. Да не става въпрос за българско или както казват в лат. терм. блахико /valachico/? И искаш да кажеш, че българския и латинския са сродни и имат общи словообразователни елементи? Много добре, значи "-ул" си е българско окончание, точно толкова колкото си е и латинско /по твоите думи/ окончание.

ей, като се почне с тия латински аналогии в румънския език... Добре, продължаваме в същия дух: Такива латински окончания съпътстват римо-латинската област в Западна и Средна Азия, и то даже до завземането от римляните на Италия и възхода им. В този смисъл е важен римо-латинския суфикс при древните ирански народи: http://www.protobulgarians.com/Statii%20za...ki/Sufix-ul.htm ИРАНСКИ СУФИКСИ В ЕЗИКА НА ДРЕВНИТЕ И СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРИ. СУФИКСЪТ "- ЕЛ" И НЕГОВИТЕ ПРОИЗВОДНИ (-УЛ, АЛ, ЪЛ, ИЛ, ОЛ). Малко римски имена: Драго – Драгил - Драгул, Дойчо – Дойчул - Дойчил, Дико – Дикул, Диво (Дивен) – Дивил, Добри – Добрил, Дедо – Дедул, Даро – Дарул –Дарил, Данго (от Дранго) – Дангул – Дангол – Дангил, Дандо -Дандал-Дандол, Дадо – Дадул –Дадил, Врано – Вранил (черен), Вико – Викул, Видо – Видел – Видол - Видул, Варо – Варул – Варчул, Вардо – Вардол – Вардул, Бързо – Бързил, Бърню – Бърнел (планинец), Бушо – Бушил, Бродо – Бродил, Брено – Бренул, Братоя – Братоил – Братул - Братула, Бою – Бойкил – Бойкул, Курто – Куртел, Кутро – Кутрил – Кутрал (от кутри -малък), Кършо – Кършул, Миндо – Миндул, Мичо – Мичул, Момчо – Момчил – Момчул, Неко – Некул – Некол, Няго – Нягул – Нягол, Перо – Перел – Перул, Янчо – Янчул, Цанко – Цанкул, Чичо-Чичул и т.н. Аве Рим от Албиона до Имеона, от ІІ хил. пр. Хр и времената на Виенската папска школа.

...

Кои историци я знаят? Може би смисълът е на първо място да я разкриеш за себе си ти /всеки за себе си/, да я предадеш на племенницата. Аз на своята... Те на децата си... и т.н., както е ставало у нас /и не само у нас, а и наколоко/ във времената до Раковски, Караджата и хаджи Димитра. До времената, когато тази родово приемствена народностна историческа нишка не е била скъсана с наложени чужди научни геополитико-исторически тези. Това е един велик смисъл от познанието. И, ако по този начин се съхрани тази последната непроменена част от древната и средновековна общобългарска народност, език, традиции и култура, а най-вече памет и име, това вече ще е успех. В памет на прадедите, които са ни го предавали през поколенията и е в оригинал неподправено. Да, и да не се стига дотам да забравяме произхода си /както не са правили много деди, а други все пак са правили и са се асимилирали и променяли/, заради влизането в една или друга модерна социална "народностна" категория, пък била и титулна, модерна и т.н. Такива са били титулните социални "народности" в "Романия" - "романите -известни в източната Романия/ ромуни - известни в западната Романия" и в приемника й в Цариград "Османска държава" - "яничари".