Марин Йорданов

Мисля, че е неуместно да изпадаме в буквализъм, защото Именникът е преведен от един език на друг и е преписван от незнаен брой преписвачи... По-важно е да изясним кое от Именника може да смятаме за достоверно и кое – не. За мен е интересен въпросът защо се акцентира на рода, а не на племето, на етноса...

Много късно сте се сетили! Нямаме нормални управници, нормална икономика, нормална съд. система и т.н.

Нищо не може да спре размножаването на глупостта. Особено ако човекът има хиляда приятели във ФБ и повечето са склонни да вярват, да патриотарстват и т.н.

25.05 13:59 - БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ ГЛАВИ ОТ ЗОРАТА НА ВРЕМЕТО ДО ДНЕС – ИМЕНА, ДАТИРОВКИ И ЦАРУВАНЕ Автор: shtaparov Категория: Политика Прочетен: 376 Коментари: 13 Гласове: 13 Последна промяна: 23:37 БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ ГЛАВИ ОТ ЗОРАТА НА ВРЕМЕТО ДО ДНЕС – ИМЕНА, ДАТИРОВКИ И ЦАРУВАНЕ Отдавна мислех да събера всички налични данни за Българските владетели и държавни глави в класификация,каквато не е правена до днес. Тук не съм посочил само владетелите на Волжка България (668-1487 г.),понеже те не са управлявали Българския народ в другите части на Европа. От това,което успях да събера може да се посочат много имена в създадената от мен систематизация: ПРАИСТОРИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ "ПЪРВО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО" (ок.7-6 000 г. пр. Хр.–ок.3500 г. пр. Хр.) БАНА (БАНО) – митичен цар или Велик княз от Веда Словена (ок.7-6 000 г. пр. Хр.) ГОЛЯМ БРОЙ НЕИЗВЕСТНИ РЕГИОНАЛНИ ВЛАДЕТЕЛИ (ок. 7-6 000 г. пр. Хр.-ок.3500 г. пр. Хр.) АРХАИЧНА БЪЛГАРИЯ "ВТОРО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО" (ок.3500 г. пр. Хр.–ок.105 г. сл. Хр.) ГОЛЯМ БРОЙ НЕИЗВЕСТНИ РЕГИОНАЛНИ ВЛАДЕТЕЛИ (ок. 3500 г. пр. Хр.-ок.1220 г. пр. Хр.) включително: ДИОНИС I (ок.2600 г. пр. Хр.) ДИОНИС II (ок. 1600 г. пр. Хр.) ДИОНИС III (ок. 1300 г. пр. Хр.) ДИОНИС IV ОРФЕЙ (ок. 1220-ок.1200 г. пр. Хр.) ТЕЛЕФ (ТЕЛЕЦ I) – (ок.1200 - ок.1170 г. пр. Хр.) ГОЛЯМ БРОЙ НЕИЗВЕСТНИ РЕГИОНАЛНИ ВЛАДЕТЕЛИ (ок.1170 г. пр. Хр. - ок.280 г. пр. Хр.) БОЛГ (ок.280- ок.260 г. пр. Хр.) БРЕМ (БРАН) – (ок.280-278 г. пр. Хр.) НЕИЗВЕСТНИ ВЛАДЕТЕЛИ (ок.260-ок.225 г. пр. Хр.) КАВАР (КУВЕР) – (ок.225-218 г. пр. Хр.) ГОЛЯМ БРОЙ НЕИЗВЕСТНИ РЕГИОНАЛНИ ВЛАДЕТЕЛИ (218 г. пр. Хр.- ок.105 г. сл. Хр.) СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ ТРЕТО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО НЕИЗВЕСТНИ ВЛАДЕТЕЛИ (ок.105-ок.150 г. сл. Хр.) ВАНАНД (ВУНД) – (ок.150-ок.170 г.) ГОЛЯМ БРОЙ НЕИЗВЕСТНИ ВЛАДЕТЕЛИ НА ОТДЕЛНИ БЪЛГАРСКИ КНЯЖЕСТВА (ок.150-ок.370 г.) IV век: ФИЛИМЕР (БАЛАМИР, ВЕЛИМИР, БАЛАМБЕР) – (oк.360-378 г.) БАЛТАЗАР (378-390 г.) УЛДИН (390-410 т.) V век: ДОНАТ (410-412 г.) ШАРАТОН (АЖУНКУР) – (412-422 г.) ОКТАР (422-432 г.) РУГИЛА (432-434 г.) БЛЕДА (ВЛАДА) –(434-445 г.) АВИТОХОЛ АТИЛА (434-453 г.) ЕЛАК (453-455 г.) ТУЛДИЛА (455-457 г.) ДЕНГИЗИХ (ДЕНКИШ РИХ) – (457-469 г.) ЕРНАХ (ИРНИК I) – (469-ок.489 г.) ДЮРАШ (ок.489 г.) КРИС-БОРИС (ок.489-499 г.) БУЗАН (БОЖАН) – (499-502 г.) VI век: ВОЛЕГ I ЛИБЕРТ (502-ок.510 г.) ГРОД (ок.510-528 г.) МУГЕЛ (МИКЕЛ) – (528-ок.530г.) САНДИЛХ (ок. 530-537 г.) БОЛГ (ВОЛЕГ II) – (ок.537-539 г.) ДРАГОН (ДРОНГ) – (ок.537 –539 г.) НЕИЗВЕСТЕН (539-ок.555 Г.) ЗАБЕРГАН (ЗАБЕР-ГАН) – (ок.555-ок.570 г.) РЕАН НЕИЗВЕСТНИ ВЛАДЕТЕЛИ (ок.570-607 г.) VII век: ИРНИК II (ХЕРНАК, КУЕРНАК, ОРГАНА) – (607-625 г.) ГОСТУН (625-627 г.) АЛЦИОК (АЛЦЕК) (627-629 г.) КУРТ БАТ (КУБРАТ) – (629-665Г.) БОЯН БЕЗМЕР (665-668 г.) ЧЕТВЪРТО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО (668-913 г.) ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ (СЛЕД 678 г.) VII век ИСПЕРИХ (ИСПОР-РИХ) – (668-695 г.) КУБЕР МАВЪР (ок.680-ок.700 г.) ТЕРВЕЛ (първо управление) – (695-716 г.) VIII век: ТАРАС (ок. 700-ок.720 г.) КОРМЕСИЙ I ТРЕБЕЛАН (716-717 г.) ТЕРВЕЛ (второ управление) – (717-724 г.) СЕВАР МОЙСЕЙ (720-735 г.) КОРМЕСИЙ II КОРМИСОШ (725-742 г.) ВИНЕХ (742-749 г.) КОРМЕСИЙ III (749-760 г.) ТЕЛЕЦ II (760-763 г.) САБИН (763 г.) ПАГАН (763 г,) УМОР (763-764г.) ТОКТО (764-765 г.) ТЕЛЕРИГ (ТЕЛЕЦ III) - (765-778 г.) КАРДАМ (778-802 г.) IX век КРУМ (802-814 г.) ДОКУМ (814 г.) ДИЦЕНГ (814-816 г.) МУРТАГ (816-831 г.) МАЛАМИР (831-836 г.) ПРЕСИЯН I (836-852 г.) БОРИС "ПЪРВИ" МИХАИЛ (852-889 г.) ВЛАДИМИР РАСАТЕ (889-893 г.) СИМЕОН I ВЕЛИКИ (893-913 г.) ПЪРВО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (913-1073 г.) X век СИМЕОН I ВЕЛИКИ (913-927 г.) ПЕТЪР I (927-970 г.) БОРИС II (970-977 г.) ГАВРИЛ I РОМАН (977-993 г.) САМУИЛ (993-1014 г.) XI век ГАВРИЛ II РАДОМИР (1014-1015 г.) ИВАН ВЛАДИСЛАВ (1015-1018 г.) ПРЕСИЯН II (1018-1019 г.) – (от 1041-1060 г. княз) ТИХОМИР (1040 г.) ПЕТЪР II ДЕЛЯН (1040-1941 г.) АЛУСИАН (1041 г.) MИХАИЛ (1060-ок.1072 г.)- княз ПЕТЪР III БОДИН (1072-1073 г.). Въпреки пленяването му от византийците в 1072 г.,той бил признаван за Български владетел до края на въстанието. ПЪРВА БЪЛГАРСКА АВТОНОМИЯ – ВИЗАНТИЙСКИ ЦАРЕ НА БЪЛГАРИЯ ХI век ВАСИЛИЙ (1019-1025 г.) КОНСТАНТИН (1025-1028 г.) РОМАН (1028-1034 г.) МИХАИЛ ПАФЛАГОН (1034-1041 г.) МИХАИЛ КАЛАФАТ (1041-1042 г.) КОНСТАНТИН МОНОМАХ (1042-1055 г.) ТЕОДОРА (1055-1056 г.) МИХАИЛ СТРАТИОТИК (1056-1057 г.) ИСАК КОМНИН (1057-1059 г.) КОНСТАНТИН ДУКА (1059-1067 г.) МИХАИЛ (1067-1078 г.) РОМАН ДИОГЕН (1068-1071 г.) НИКИФОР ВОТАНИАТ (1078-1081 г.) АЛЕКСИЙ I КОМНИН (1081-1118 г.) XII век ЙОАН КОМНИН (1118-1143 г.) МАНУИЛ KOМНИН (1143-1180 г.) АЛЕКСИЙ II КОМНИН (1180-1183 г.) АНДРОНИК КОМНИН (1183-1185 г.) ИСАК АНГЕЛ (1185 г.) ВТОРО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО XII век ПЕТЪР IV (първо управление) – (1185-1186 г.) ИВАН АСЕН I (1186-1196 г.) ИВАНКО (1196 г.) ПЕТЪР IV (второ управление) – (1196-1197 г.) КАЛОЯН (1197-1207 г.) XIII век БОРИЛ (1207-1218 г.) ИВАН АСЕН II (1211-1241 г.) КАЛИМАН I АСЕН (1241-1246 г.) МИХАИЛ II AСЕН (1246-1256 г.) КАЛИМАН II АСЕН (1256-1257 г.) КОНСТАНТИН I ТИХ (1257-1277 г.) МИЦО АСЕН (1257-1263 г.) ЯКОВ СВЕТОСЛАВ (1263-1275 г.) - деспот МИХАИЛ III (1277-1279 г.) ИВАИЛ (1278-1279 г.) ИВАН АСЕН III `1279-1280 г.) ШИШМАН I (1280-1313 г.) ГЕОРГИ I ТЕРТЕР (1280-1292 г.) СМИЛЕЦ (1292-1298 г.) ИВАН СМИЛЕЦ (1298-1300 г.) XIV век ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ (1300-1321 г.) ГЕОРГИ II ТЕРТЕР (1321-1323 г.) МИХАИЛ IV ШИШМАН (1323-1330 г.) ИВАН СТЕФАН (1330-1331 г.) ИВАН АЛЕКСАНДЪР (1331-1371 Г.) МИХАИЛ IV АСЕН (1337-1354 г.) ШИШМАН II (1341 г.) ИВАН АСЕН IV (1354-1355 г.) ИВАН СРАЦИМИР (1355-1397 г.) ИВАН ШИШМАН (1371-1393 г.) ИВАН АСЕН V (1371-1378 г.) КОНСТАНТИН II АСЕН (1397-1422 г.) XV век ФРУЖИН (ПРЕСИЯН III) – (1422-1460 г.) XVI век ШИШМАН III (1598 г.) XVII век РОСТИСЛАВ СТРАТИМИРОВИЧ – княз (1686 г.) КАРПОШ – крал (1689 г.) ВТОРА БЪЛГАРСКА АВТОНОМИЯ – ОСМАНСКИ ЦАРЕ НА БЪЛГАРИЯ XV век МЕХМЕД ФАТИХ (1460-1481 г.) ДЖЕМ (1481 г.) БАЯЗИД (1481-1512 г.) XVI век СЕЛИМ (1512-1516 г.) ТУРСКО ИГО (1516-1878 г.) ТРЕТА БЪЛГАРСКА АВТОНОМИЯ – РУСКИ ЦАР НА БЪЛГАРИЯ XIX век АЛЕКСАНДЪР (1878-1879 г.) ПЕТО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО (1879-1908 г.) XIX век АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ (1879-1886 г.) РЕГЕНТСКИ СЪВЕТ (1886-1887 г.) ФЕРДИНАНД (1887-1908 г.) ТРЕТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (1908-1946 г.) ХХ век ФЕРДИНАНД (1908-1918 г.) БОРИС III (1918-1943 г.) СИМЕОН II (1943-1946 г.) ПЪРВА БЪЛГАРСКА РЕПУБЛИКА (1946-1990 г.) ДЪРЖАВНИ ГЛАВИ ХХ век ВАСИЛ КОЛАРОВ (1946-1947 г.) МИНЧО НЕЙЧЕВ (1947-1950 г.) ГЕОРГИ ДАМЯНОВ (1950-1958 г.) ДИМИТЪР ГАНЕВ (1958-1964 г,) ГЕОРГИ ТРАЙКОВ (1964-1971 г.) ТОДОР ЖИВКОВ (1971-1989 г.) ПЕТЪР МЛАДЕНОВ (1989-1990 г.) СТАНКО ТОДОРОВ (1990 г.) НИКОЛАЙ ТОДОРОВ (1990 г.) ВТОРА БЪЛГАРСКА РЕПУБЛИКА (ОТ 1990 Г. ДО ДНЕС) ДЪРЖАВНИ ГЛАВИ ХХ век ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ (1990-1997 г.) ПЕТЪР СТОЯНОВ (1997-2002 г.) ХХI век ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ (2002-2012 г.) РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ (2012-2017 г.) РУМЕН РАДЕВ (2017-[2027] г.) .... и т.н. Учудените въпроси на някои читатели ме накараха да добавя,че за Българското минало на Балканския полуостров през праисторическите епохи има много доказателства и аз дори не разполагам с всички,но ще посоча някои от тях: 1. ("Пра")-Българските "руни" (сричково-йероглифно писмо) са почти идентични с Дунавското протописмо от пето и шесто хилядолетие преди Христа. Сиреч- няма как неолитните хора в нашите земи да са пишели на Български,а царете им да са турски или руски! 2. Генетична близост на древните и съвременни Българи с населението,което обитавало Балканите в неолита и халколита. 3. Българският княз,откърмен от сърна е царувал по време на Троянската война а кога е основана неговата държава- това никой не знае но поне е сигурно,че не е по-късно от 3000 г. преди Христа. 4. Световни историци и етнографи признават следните неща: а) Старите къщи в Българските села се строели по същите технологии и в същия вид,който са имали жилищата на неолитните хора по нашите земи. б) Носиите на праисторическото население на Балканите са почти идентични с добре познатите народни носии на Българите. в) Типичния Български калпак е открит на неолитни статуетки. г) Добре познатата Българска подница е съществувала в непроменен вид тук преди 8000 години. д) Добре познатата Българска бъклица,а и не само тя е правена в почти същия вид от хората,които живели на Балканите през Бронзовата епоха и халколита. е) Български гайди са ползвани тук през Бронзовата епоха и неолита- затова няма как на тях да са свирели гърци,турци или руснаци! ж) Български чембаси,кавади и знамена с конски опашки са ползвани тук през Бронзовата епоха и няма как да си кривим душата,че те са дело на гърци, турци или "славяни"! Тук ще добавя също,че статията не е окончателно завършена и в нея има още какво да се напише,но в удобен момент ще направя и това. https://shtaparov.blog.bg/politika/2024/05/25/bylgarski-dyrjavni-glavi-ot-zorata-na-vremeto-do-dnes-imena-.1911370 Може би това е дъното?...

Френски историци спорят с Виктор Суворов: Дали Хитлер изпреварва нападението на Сталин? Жан Лопес , Лаша Отхмезури* 31 октомври 2022 23 мита за Втората световна война или какво се заблуждаваме, че знаем за нея Сред легендите, които затрудняват разбирането за Втората световна война, има една, която заема специално място поради радикалния си характер: че когато Хитлер е започнал операция „Барбароса“ на 22 юни 1941 г., той е изпреварил съветското настъпление само с няколко дни. Тази теза с право може да се нарече ревизионистична, тъй като обръща общоприетата преценка за едно от най-важните събития на ХХ век. Съждение, което трябва да се разбира в юридически смисъл. Международният военен трибунал в Нюрнберг признава райхсмаршал Гьоринг, фелдмаршал Кайтел и генерал Йодл, основните военни съветници на Хитлер, както и външния министър Йоахим фон Рибентроп, за виновни за „заговор и престъпления срещу мира“, включително за умишлена агресия срещу СССР. Дали тримата западни съдии в Нюрнберг са били подведени от съветския си колега генерал-майор Йона Никитченко? Дали Гьоринг, Кайтел, Йодл и Рибентроп не са казвали истината, когато повтарят докрай, че Третият райх е бил в положение на самозащита срещу СССР през 1941 г.? Подготвяла ли се е Червената армия да тръгне към Берлин? Дали „коварната, хищническа и подла атака“ срещу мирния Съветски съюз не е просто сталинистка лъжа, прикриваща умишлени агресивни намерения? Теорията за ледоразбивача Първият момент, който трябва да се отбележи, е откога датира това твърдение. Всъщност то е направено в самия ден на нападението, 22 юни 1941 г., в прокламацията на Хитлер към германския народ, както и в дневната му заповед към войниците на Източния фронт. Фюрерът отбелязва присъствието на „160 руски дивизии“ на границата си, припомня безбройните нарушения на германското въздушно пространство от червени самолети – вярно е обратното – и измисля въоръжено проникване на съветски войски на 17 и 18 юни, което е „отблъснато след дълга престрелка“. Лъжата е класическа – тя вече е използвана срещу Полша в Глайвиц на 31 август 1939 г., а единствената ѝ цел е да оправдае пред германското обществено мнение едностранното нарушаване на Пакта за ненападение, подписан на 23 август 1939 г. Нито един западен историк не е заблуден от тази басня, която, изглежда, е вдъхновена директно от Хитлер. Всъщност тезата за превантивна атака е захвърлена за четиридесет години на рафта на нацистките пропагандни трикове. Тя се появява отново в средата на 1980-те години под перото на Виктор Суворов, псевдоним на Владимир Богданович Резун, офицер от съветското военно разузнаване, който през 1978 г. дезертира на Запад и е осъден на смърт в родината си. Първата му статия „Кой е планирал нападение през юни 1941 г. – Хитлер или Сталин?“ е публикувана през май 1985 г., последвана от книга на руски език, издадена в Париж през 1988 г., със заглавие „Ледокол“ (Ледоразбивачът). Книгата се появява на международния пазар в немска версия (1989 г.), след това в английска (1990 г.) и е издадена на руски език в Москва през 1992 г., една година след изчезването на СССР. Лондонският вестник „Таймс“ и „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ дават положителна оценка на книгата. Успехът е феноменален в Германия, Австрия, бившите сателитни страни на Москва и най-вече в Русия, където „Ледоразбивачът“ се продава в над 10 милиона екземпляра. След двайсетгодишен спор, в резултат на който са издадени стотици книги и статии, по-голямата част от историците отхвърлят труда на Суворов-Резун и идеята за превантивна война. Въпреки това остава ядро от привърженици в различна степен, като Йоахим Хофман и Валтер Пост в Германия, Хайнц Магенхаймер в Австрия, Ричард Раак в САЩ, Михаил Мелтюхов и, по-предпазливо, Владимир Невежин в Русия. Книгата на Суворов не е академичен труд. Това е памфлет, полемичен трактат, остро обвинение срещу Сталин, превърнат за случая във всезнаещ демон, способен да предскаже хода на световната история за двадесет години напред. Всъщност Суворов обвинява диктатора, че е допринесъл за идването на Хитлер на власт, че е предизвикал Втората световна война и след това е изчакал германските победи, за да може, когато дойде моментът, да премине в атака и да съветизира цяла Европа, обхваната от хаос и смазана от нацистката окупация. Червената армия е почти готова да влезе в действие, когато Хитлер я изпреварва само с няколко дни, според Суворов. Историците нямат особени затруднения да разнищят аргументите на „Ледоразбивачът“, които изобилстват от фактологични грешки, орязани цитати, произволни твърдения и никога не се занимават с германските намерения. Въпреки тези опровержения книгата на Суворов вкоренява тезата за превантивната атака в съзнанието на милиони хора на изток от Рейн и до Урал и до ден днешен. Все пак публикацията има и положителни последици, тъй като налага откриването или възобновяването на два важни исторически проекта. Първият поставя отново въпроса за естеството на външната политика на Сталин между 1939 и 1941 г. и след това, а вторият, насочен по-конкретно към военните историци, има за цел да разгледа настъпателното разположение на Червената армия по време на нападението ѝ от Вермахта. И за да свържем двата въпроса в един: на какъв политически и стратегически план се е готвела да отговори Червената армия през лятото на 1941 г.? „Барбароса“, най-пламенното желание на Хитлер Преди да очертаем някои отговори на тези въпроси, е необходимо да си припомним нещо сигурно, напълно обосновано след шестдесет години изследване на намеренията на Хитлер. Като напада Съветския съюз, господарят на Третия райх не отговаря на военна заплаха. Веднага след като идва на власт през 1933 г., той заявява на своите генерали намерението си да завладее и колонизира Източна Европа. Историкът Ролф-Дитер Мюлер показва, че Вермахтът продължава да разработва планове срещу СССР и да подготвя изненадваща атака до есента на 1939 г. Въпреки че решението за унищожаване на СССР традиционно се датира на 31 юли 1940 г. – директивата е от следващия 18 декември, – то е предшествано през юни от подготовка, извършена по инициатива единствено на висшето командване на армията. Хитлер и Вермахтът никога не са преставали да желаят в пълно единение да се разправят с „юдеоболшевизма“ много преди пактът Рибентроп–Молотов от 23 август 1939 г. да предостави на двамата бъдещи противници обща граница. Хитлер не само че не се страхува от съветско нападение, а напротив – опасява се, че по-нататъшни отстъпки от страна на Сталин в последния момент ще го лишат от повод за идеологическия и расовия му кръстоносен поход. В речите на Хитлер пред неговите генерали, особено в речта му от 30 март 1941 г., както и в дневниците на германските фелдмаршали и генерали, командващи армиите, съсредоточени на изток, не се срещат споменавания за подготовка за съветско нападение. На 11 март 1941 г. Фон Бок, командир на групата армии „Център“, отбелязва обратното: „Разузнавачи от Литва говорят за големи руски маневри в балтийските държави и твърдят, че те прикриват разгръщане на силите за нападение срещу Германия. Невъзможно е да се повярва!“. На 27 март: „Малко неща сочат, че е възможно руско нападение“. Генерал Ерих Маркс, бащата на една от версиите на плана „Барбароса“, стига дотам да съжалява, че руснаците не са го удостоили с милостта да нападнат първи. Нека се върнем към първия от въпросите, повдигнати от книгата на Суворов „Ледоразбивачът“. Към какво се стреми Сталин: към сигурност на границите на СССР или към износ със сила или с подривна дейност, или и с двете, на съветския модел? С риск да разочаровам читателя, отговорът все още не е сигурен. Учените в тази област се разполагат в един непрекъснат спектър – от стремеж към сигурност преди всичко до стремеж към световна революция. Германската историчка Бианка Пиетров-Енкер вижда източника на катастрофата от лятото на 1941 г. в стремежа на сталинистите да улучат два заека с един куршум. Върху този градиент се наслагва и втори – за характера на дипломата Сталин: дали грузинецът е реалист, опортюнистичен прагматик, или идеолог, избран от Ленин именно заради склонността му винаги да мисли като болшевик? И тук изобилстват противоречиви портрети – руснакът Олег Хлевнюк се придържа към второто, а израелецът Габриел Городецки – към първото. Що се отнася до тази статия, въпросът е с по-малки измерения. Отвъд мястото на идеологията в мисленето на Сталин е важно да се разбере дали има доказателства за съществуването на „заговор срещу мира“, замислен от него, ако използваме терминологията на Нюрнбергския процес. Суворов представя две доказателства, за които се твърди, че са от устата на самия Сталин: речите му от 19 август 1939 г. и 5 май 1941 г. /.../ https://e-vestnik.bg/36418/frenski-istoritsi-sporyat-s-viktor-suvorov-dali-hitler-izprevarva-napadenieto-na-stalin/

Не знаем какъв е бил климатът тук в онези древни времена... Нали казват, че траките били най-многобройни след индийците?... "За да бъдат решавани днес проблемите с произхода на палеобалканското население, следва да бъдат привлечени и коментирани резултатите от новите ДНК анализи, да бъдат интерпретирани съвкупно обемът и хронологията на археологическите данни и да се доверим на новите начини за изследване на палеоклимата и геологичните данни за наличие на природни катаклизми. Наличен е богат генетичен материал от всички културни епохи, но липсва каквато и да е ДНК работа върху него. Подобно е положението и със статистическите методи, които отдавна са засекли изключителната гъстота и интезитет на културното развитие в Тракия още от края на палеолита. Археологическите данни безапелационно доказват, че в Анатолия и Тракия се е установило небивало средоточие на могилна култура още от края на осмото хилядолетие пр. Хр. (устието на река Марица)." https://bg.wikipedia.org/wiki/Траки

Защото повечето хора са предимно емоционални и недостатъчно разумни. Страстите, вярата, суеверията са по-силни от разума... Това едва ли може да се промени, независимо от напредъка на технологиите...

Благодаря! Шрифтът се увеличава или намалява с натискане и задържане на най-левия долен бутон и движение на колелцето на мишката...

Интервю с д-р Катя Меламед: „Древните българи представляват разнообразие от племена и родове“ (втора част) Спас Спасов | 22.02.2020 | Каква е била религията на прабългарите – шаманизъм, тангризъм, зороастризъм или нещо друго? Има ли връзка между прабългари и тюрки? Какво е най-характерното за прабългарските погребални обичаи и защо е важно да ги познаваме? Тези и други любопитни теми обсъждаме във втората част от интервюто с д-р Катя Меламед. – Какво е важно да знаем за етническата принадлежност на погребаните с кремация в прабългарските езически некрополи от нашите земи? Известна е хипотезата на Рашо Рашев, че гробовете с трупоизгаряне в биритуалните некрополи принадлежат на славяни от Пенковската култура, дошли заедно с прабългарите в днешните български земи. Същевременно е известно, че погребалният обред на прабългарите през V – VII в. е трупополагане. Биритуализмът се появява след това, демонстриран в т.нар. Кубано-Донецка група, както и в Долнодунавските некрополи. Бихте ли внесли повече яснота по проблема? – Биритуалните некрополи в днешна Североизточна България принадлежат на българите. Това е тезата, която защитавам. Между тях няма славяни – или поне в достатъчен брой, за да променят обреда. И кремациите, и инхумациите в биритуалните некрополи са оставени от племената, които познаваме като българи. Вече говорихме за това – те са разнородни и имат различни погребални практики. А и не е съвсем вярно, че българите не се погребват чрез изгаряне. Някои от тях го практикуват и имаме както археологически, така и писмени данни. Тезата, че кремациите са славянски, а инхумациите – прабългарски, е остаряла и невярна. Тя отговаря на времето, в което е изработена – с цялото ми уважение към усилията и труда в миналото. Биритуализмът в погребалния обред е един много интересен и същевременно много показателен въпрос. Той добре илюстрира разнородност в състава на една култура, в едно обединение, в един съюз. Без да влизам в подробности, ще спомена Черняховската култура, която е много по-добър пример за сравнение, отколкото Кубано – Донецката група. Черняховската култура се датира между II-ри и началото на V-ти век. Покрива големи територии в Северното Причерноморие и Източна Европа. Свързва се предимно с миграцията на готите, но включва в себе си и много други етноси. Характеризира се също с биритуални некрополи. Анализът на известните данни налага извода, че в биритуалните български езически некрополи се наблюдава същото отношение към погребалния обред, същата система от разнообразни погребални практики, съчетани с течение на времето в единен обред, установен в некрополите в Североизточна България от края на VII-ми и първата половина на IX-ти век. Основните характеристики на Черняховския погребален обред са сходни на характеристиките на българските езически некрополи: едновременно практикуване на инхумация и кремация в яма, кремация в урна, разнообразни гробни структури, нестабилна ориентация, наличие на черепи, деформирани чрез превръзка, незадължителен сходен подбор на лични вещи, съдове и жертвена храна в гроба. Изследователите на Черняховската култура отдават разнообразието на елементите не на съвместно съжителство на отделни народи, а на различни народностни традиции, съчетани в общата култура на едно нехомогенно общество. Разбира се, сега нямаме време да анализираме погребалния обред, присъщ на Черняховската култура, за да го съпоставяме с погребалния обред в българските езически некрополи. Предлагам само една възможност за сравнение на отношения към едно и също събитие, към един и същ проблем. прабългарски некрополи от Дунавска България. Източник: bulgari-istoria-2010.com некрополи от Кубано-Донецката група. Източник / bulgari-istoria-2010.com – Като специалист по некрополи (в превод „градове на мъртвите“), ще Ви помоля да вземете отношение по една от най-интересните за любители тема. Какви са били религиозните представи на прабългарите – шаманизъм, тангризъм, зороастризъм или нещо друго? – От всичко по малко. Не можем да знаем подробности, защото древните българи са безписмен народ. Поне повечето българи, определена част от тях познават руническа писмена система. Що се отнася до шаманизма, за него имаме далеч повече данни, добити при археологически проучвания. Но трябва да се уточним, че шаманизмът е практика, а не религия, както добре е изследван и дефиниран от Мирча Елиаде. Все пак можем много да научим от погребалните практики. На първо място безспорно вярват в задгробния живот, в живота след смъртта. Изглежда светът на мъртвите е устроен по начин, сходен със света на живите. Двата свята са свързани с път, който душата трябва да премине. (Тези представи, разбира се, не са присъщи само на българите – познаваме ги добре от много други култури.) С тази представа можем да си обясним всички онези съдове, включително кани за течност, ножчета и други предмети, които откриваме в гробовете. Почти сигурно е, че пътя и живота след него поемат облечени – откриваме и части от облеклото. Понякога откриваме и оръжия – войните се явяват въоръжени. Колкото до пътя, познаваме описания на шамански практики – едно от главните задължения на шамана е да отведе душите на мъртвите Отвъд. Според един разказ на шаман, отговарял за голяма територия, понякога се събирали 20 и повече душъ, които чакали да бъдат отведени. Много тежка задача, защото по пътя някои душъ се губели и шаманът трябвало да се връща, за да ги намери. Пак с пътя е свързана и една практика, позната от Сибир. В детски гробове погребвали и кучета, откривани и в Североизточна България: както кучето безпогрешно познава пътя до дома, така и ще помогне на душата да стигне Отвъд. Ориентацията на тялото, положено в гроба, също носи добра информация. Тя зависи от много важна световна посока или точно определено място, мотивирани, приети и задължителни в културата – да си припомним Източната ориентация в християнството: от Изток очакваме Месията и лицата ни трябва да са обърнати на изток. В българските езически некрополи ориентацията е доста колеблива, но все пак имаме преобладаваща посока в отделните некрополи. От етнографски записи, както и от исторически хроники знаем, че често ориентацията при погребване е съобразена с посоката на преселение, с мястото, където първоначално е родено племето, с прародината. Така например можем с известна сигурност да си обясним северната ориентация на голяма част от гробовете. Или с представата за посоката, в която се намира светът на мъртвите. С друга представа, също известна от писмени записи, можем да интерпретираме гробовете с ниши. Те са отделна група, проучена в биритуалните некрополи – правоъгълни шахти, в една от стените на дъното с издълбана ниша, понякога затворена с плоча. В нишата е положено тялото или гробните жертви. Можем да свържем тази практика с древната представа за пещерата, в която е родена прамайката или праотецът, обичайно от митичен брак на мъж с животно. Легендата е позната в културния кръг, към който принадлежат и българите – бракът е между мъж и вълчица. В друга група гробове в некрополите, за които си говорим, има и погребан кон, заедно с мъртвия. Нека си отбележим, че тези гробове са както с инхумация, така и с кремация, и определено са отдават на българите. Логично се интерпретират като гробове на войни, често и с оръжия. Ще си позволя цялата история, разказана от Ибн Фадлан – арабски писател от първата половина на X век. През 921 г. той участва в една експедиция от Багдад във Волжка България и оставя един великолепен пътепис с много етнографски описания. Ето какво ни разказва Ибн Фадлан: В случай че умре някой свободен от тях, освен всички останали практики, в зависимост от броя на конете му, те убиват 100 или 200 от тях, „или пък само един от тях и изяждат месото, като оставят главата, краката, кожата и опашката, опъват ги на пръти и започват да нареждат: Това са неговите коне, които ще го отнесат в рая“. Ако пропуснат да жертват кон в деня на погребението, идва старец и казва: „Видиш ли, моите другари ме изпревариха, изпотрошиха ми се краката, за да ги настигна, но не мога. Останах сам.“ Тогава роднините жертват кон, разпъват чучелото му на гроба и старецът отново идва, за да им каже: „Видях еди-кой си и еди-кой си да казва: Съобщи на домашните и на приятелите ми, че вече ги настигнах. Догоних тези, които бяха преди мен, че се успокоих от умората“. Освен всичко друго, този текст дава добра представа за мисления път между двата свята, който изисква специално отношение и е свързан с движение и усилия. Свободният мъж го преминава на кон. – Бихте ли коментирали тюркизацията сред прабългарите, тя мит ли е или реалност? В тази връзка не бива да се спестяват резултатите от антропологията, отнасящи се за погребаните в прабългарските некрополи. Ще Ви цитирам: „Разпознати са европейски типове със слабо изразени монголоидни черти (Бдинци); европидни и контактни типове между европидната и монголоидната раси, българи с алански или тюркски корен (Кюлевча); българи, смесени с алано-сармати (низината на Девня); българи с монголоидни белези, тюрско-монголска расова група (Балчик).“ – Този въпрос изисква специални познания, извън археологията или историята. Във всеки случай не мисля, че тюркизацията е мит. Езикът, запазен в някои от каменните надписи, както и голяма част от споменатите титли, макар и изписани с гръцки букви, са тюркски. Също така вярвам на антропологическите анализи, затова и съм ги цитирала. Вече няколко пъти стана дума за състава на българите, водени от Аспарух и основали Дунавска България: това е едно нехомогенно общество. Изворите съобщават имената на различни племена, със сигурност има още, чиито имена не знаем. Това е проблемът за етническа и етнонимическа действителност, формулиран от проф. Александър Фол: 1. Многобройност от неидентифицирани или неназовани безкнижовни племена. 2. Наличие на силно и/ или воюващо племе или племенно обединение. 3. Описания на обстановката от чужди, най-често враждебно настроени наблюдатели. Моля да обърнете внимание на елемента безкнижовност! Такава гледна точка ще ни спести много и ненужни размисли или дискусии. Ще ни се стори излишно да гадаем какво точно се крие зад името българи. Следва да си представим разнообразие от племена, колена и родове. Разнообразие от места, където се е родила прамайката или праотецът, разнообразие от посоки, навици и привички. Тъкмо това ще открием после в некрополите им, но без да се учудим или смутим. Понякога се изказва снизхождение към ролята на погребалния обред в изясняването на исторически събития. Вие се занимавате с теоретична археология и сте дефинирали погребалните практики като Modus vivendi („Начин на живот“). Погребалните практики са система, която регулира отношенията между живи и мъртви в едно общество. Какво друго трябва да знаят любителите на историята относно важността на погребалния обред в етнокултурно отношение? Трябва да си представим, че в онези времена двата свята съществуват едновременно в представите на хората и са устроени по приблизително един и същи начин. Ще си послужа с една класическа представа за устройството на Вселена, присъща и на славяните – едно дърво: в корените му е светът на мъртвите, там са рибите и змиите; около ствола му живеем ние, живите, заедно с всички сухоземни животни; в короната са небесата, заедно с птиците, Слънцето и Луната, с Жар птица. Съществува възможност за пътуване между световете – могат го шаманите, както и орелът. Да си припомним приказката за „Тримата братя и златната ябълка“. Прабългарско погребение от VII в. в Италия,край Кампокиро-Вичене. Предполага се, че принадлежи на Алцек, петия син на хан Кубрат. Източник / www.vk.com Това пътуване е опасно – опасно за живите. Ако не са спазени установените обичаи за погребение, мъртвецът може и да се завърне превъплътен за отмъщение и вреда. Според фолклорните текстове това се случва нерядко. Затова и погребението е нещо като договор между жителите на двата свята. Погребалните практики са отражение на този договор. Обществото – не само семейството на починалия – е загрижено да се спазва точно този договор. Затова и в много култури съществуват специални колегии, които са натоварени да следят спазването на правилата и подпомагат при нужда несъстоятелните семейства. Всичко, което си казахме досега, всъщност обрисува света на живите, не света на мъртвите. Една от практиките в българските езически некрополи е обездвижване и повреда на скелета – при погребение се затискат непосредствено с големи камъни главата, гърдите (разбирай сърцето) или краката, овързват се краката от коленете надолу, режат се ходилата или направо разбъркват костите от скелета известно време по-късно. Правят го, защото вярват в духове на мъртвите, във възможността нещо да се обърка и мъртвият да се върне за вреда на живите. При това можем да допуснем с доста голяма сигурност, че тези мерки са предизвикани от социалния статус или поведението на мъртвия приживе. Има безкрайно много истории, които могат да се разкажат за отношенията между живи и мъртви. Времето няма да ни стигне. Разбира се, археологията не е достатъчна сама да възстанови тези отношения – необходими са усилията и постиженията на много други науки като етнология, митология, фолклор. /.../ https://www.bulgarkamagazine.com/интервю-с-д-р-катя-меламед-древните-б/ ПП: Пак ще кажа, че теорията за смесения произход на прабългарите е най-вероятна, най-логична...

Мисля, че психическите заболявания, зависимости и отклонения от нормалното са доста повече в съвременния свят. Може да направим все пак някои сравнения с миналия век. Тогава нямаше толкова много хора с психически и други болести, нямаше толкова много аптеки и лекарства. Прадядо ми Тачко например е живял над 90 г.. Дядо Йордан, роден през 1906 г., живя 85 г., без да взема никакви хапчета...

Интервю с д-р Катя Меламед: „Българите са конен народ, не непременно номадски“ (първа част) Спас Спасов | 15.02.2020 | Трябва ли българите да бъдат наричани прабългари? А славяните политическа измислица ли са? Дали прабългарите на Аспарух са номадски народ? А възможно ли е пък прабългарите да са траки (гети / готи), и не са ли те най-древният християнски народ на земята? Тези теми обсъждаме в първата част от интервюто за списание „Българка“ с д-р Катя Меламед от Националния археологически институт с музей при БАН. Д-р Катя Меламед е археолог към Секцията за средновековна археология в Националния археологически институт с музей при БАН. Специализирала е в Англия, Унгария и Полша. Ръководила е археологически експедиции на антични и средновековни обекти в България. Хоноруван преподавател е в Нов Български университет, където води лекции по археология, етнология, английски за археолози и докторанти. Автор е на множество научни статии и студии. Доскоро в учебниците се правеше словесна разлика между православния български народ, който съществува исторически от Покръстването (864 г.) до днес, и прабългарите – езичници, които са само един от етническите компоненти на същия този народ. Днес „българи“ биват наричани и хората от езическото племе, и народът, съставен от прабългари, славяни и местни християни. Това не води ли до недоразумения? Интересен въпрос за начало. При по-голямо внимание не би трябвало да има недоразумения. Във всички случаи името стои в контекст, който подсказва времето на описваните събития. Преди покръстването българите наричат себе си българи – така ги описват и в част от хрониките. Няма да се спирам на етимологията, нито на всички споменавания. Известно е, че за първи път името се появява на историческата сцена през 334 г. в един късноантичен латински сборник, познат от преписи – изписани са като Vulgares. По-добре да си припомним домашните извори, например два надписа от IX век, преди покръстването. Врязани са върху камък на гръцки език, официален за държавната канцелария по онова време. Единият надпис е оставен от Кан Пресиян (836 – 852 г.). Намерен е във Филипи, недалеч от Кавала, Гърция. Ще си позволя да цитирам целия текст, тъй като добре представя историческия момент: „Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда. На християните българите (Βουλγαρι) направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда.“ надписът от Филипи, Гърция Българите са назовали себе си българи, а Богът им не е Христос. Има още един надпис, вероятно на Кан Маламир (831 – 836 г.), силно фрагментиран. Намерен е във Василика (бивше Царско село), южно от Солун. В текста се споменават „… моите братя българите…“. Има и други примери. В края на XIX – началото на XX век, когато започват проучванията на историята и културата на народа, доведен от Кан Аспарух, той се описва под същото име – българи. Ще спомена само Геза Фехер (1890 – 1955 г.), унгарски археолог, който първи по-обстойно пише за него, също под името българи. При превода на трудовете му обаче се появяват прабългарите, име, което остава и до днес. Изключение прави проф. Веселин Бешевлиев (1900 – 1992 г.) – историк, епиграф и филолог, ненадминат познавач на езика, писмеността и културата им – нарича ги първобългари. Понякога се появяват и протобългари. В по-ново време се срещат и като древните българи – също една възможност за отлика, за уточняване. При необходимост и аз си позволявам древните българи, но предпочитам обичайно да ги наричам така, както са се нарекли те самите. Ще ми се да допълня, че българи е само едно от имената на племената, водени от Аспарух – и че всъщност не знаем дали е племенно име или събирателно, появило се в хрониките, които не са писани от българи. Много съм мислила върху един пасаж на Константин Багренородни (913 – 959 г.): „… обаче откак богоомразният български народ премина реката Истър…“ Тогава стана известно и тяхното име, понеже преди това ги наричаха оногундури. Що се отнася до славяните, съществува противоречие между писмените сведения за тях и славянските археологически паметници от днешните български земи до създаването на Първото българско царство. Известно е, че в края на VI в. Йоан Ефески пише: „Проклетият славянски народ завзе цяла Елада, околностите на Солун и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господстваха там напълно свободно, като в своя родна страна. Те забогатяха, имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия. Научиха се да водят война по-добре от ромеите.“ Ще разкажете ли какво заключава археологията по тази тема? Бива ли я научната обосновка за „създаване на славяните“ в лабораторни условия (по Флорин Курта)? Писмените сведения за славяните са наистина много, а археологическите паметници, разпознати като славянски на територията на днешна България са малко. Проблемът обаче е в нас, а не в славяните. Не задаваме въпросите правилно, нито пък съчетаваме правилно славянските древности и контекста, в който се вписват. На всичкото отгоре въпросът със славяните и има ли ги у нас е един от най-силно политизираните в домашната ни история. Преди 9-ти септември 1944 г. големите усилия на археолози и историци са свързани с българите. Добре де, древните българи, не е много за чудене! Това е началото на модерната ни археология и история, по някакви причини съсредоточена предимно на североизток, където стои Първото българско царство. Започват големите открития в Мадара – безспорно български и много вдъхновяващи; Плиска – първата столица и също свързана с българите; Преслав – християнският възход на Царството. Славяните се губят, не ги откриваме, не ги разпознаваме. След 9-ти септември 1944 г. зарът се обръща и застива на друго число. През 1950 г. е проведена първата национална археологическа конференция, под патронажа на Вълко Червенков. Наред с всичко, което се казва и после отпечатва в нарочен дебел том, се поставя и кардиналният въпрос, как е възможно славяните да ги има добре изучени в Съветския съюз, а да ги няма в България. Българските археолози са разпратени да ги търсят и някои наистина ги намират. Не знам дали е редно да го спомена, но когато започвах работа във втората половина на XX век, все още се разказваше историята за един от реставраторите в Археологическия институт по онова време, който носел славянска керамика в джобовете си и я подхвърлял по обектите. Не знам дали е вярно, но като историк винаги се заслушвам в историческите клюки и вярвам, че в тях има зрънце истина. По-важно е обаче да обърнем внимание, че реставраторът е имал славянска керамика в джоба си и тя във всички случаи произхожда от българските земи. И така славяните „царстват“, къде наистина, къде не, до 1990 г., когато зарът е хвърлен наново. Славяните са отречени напълно, на власт идват пак българите. При това с ново потекло. А въпросът, който трябва да си зададем, е къде да търсим славяните, в какъв контекст? През V век, а вероятно и малко по-рано започва голямо славянско преселение от Централна Европа на Изток. Балканите са завладени, населени със славяни – почти целите Балкани. По него време днешните български земи са хинтерланд (термин от немски език – земята отзад, принадлежаща територия) на Константинопол, особено Южна България. Тези земи са добре пазени. Славяни се появяват като нападатели по-скоро, отколкото като колонизатори. Групи от тях се включват като федерати по Долнодунавския лимес (граница), на север – земи, които Византия така и не успява да контролира кой знае колко добре. Това е оживеният варварски път на Великото преселение. Затова и безспорно раннославянски паметници имаме на север – некрополите в Силистренско, в Козлодуй – изключително интересна територия, за съжаление непроучена все още. Има ги и на други места на север. Разпознаваме ги, без да спорим, по много характерните им гърнета и подници, работени на ръка, лошо изпечени и съвсем несравними с керамиката на други федерати, на Византия или на българите. На юг от Балкана е много по-сложно. Те навлизат най-често от земите на днешна Гърция или от запад на малки групи и бързо се вписват в добре работещите административни, военни и църковни системи на Византия. Никой не търпи дълго размирици във вътрешния си двор. Славянски керамични съдове Прабългарски керамични съдове Славяните са късноантично население, вписват се в късноантични работещи структури и бързо се принуждават да следват правилата им. „В Рим живей като римлянин“. Не ги откриваме често на юг, защото ги търсим като варвари – езичници. А християнството твърде бързо уеднаквява. Разпознати като славянски са християнски некрополи в южна България от VIII век. Що се отнася до тезата за „лабораторно създаване на славяните“, намирам я за твърде насилена. Познавам добре книгата на проф. Флорин Курта – четох внимателно и оригинала, и прекрасния превод на български от един от водещите днес историци, Цветелин Степанов. Споменавам го, за да избегна всякакви съмнения за „изгубени в превода“. Та тезата, пространно изложена, се спира основно на изворите, както и на металните предмети, предимно фибули, за които всеки сериозен историк знае, че са предмет на търговия, произведени в периферни византийски ателиета за варварския свят и никак, наистина никак не доказват или отричат присъствието на славяни. Да, славяните харесват един вид фибули, купуват и носят, но не само те. Тезата на проф. Курта не обсъжда керамиката, нито пък езическия погребален обред – два основни аспекта на славянската, а и на всяка друга култура, особено безписмена, подчертавам безписмена. Фибулите са мода, която се мени, домашната керамика е присъща традиция, погребалните практики са начин на живот. По ирония на съдбата, тъкмо в земите на днешна Румъния, откъдето впрочем е и самият професор, се намира един от най-големите раннославянски езически некрополи – в Сърата-Монтеору, датиран най-общо в VII век. В него са разкрити близо 1500 гроба с кремация и жертвени ями. Фибулите, набедени като указател за наличието или липсата на славяни, са намерени само в 13 гроба. Некрополът не е публикуван подробно, макар да е работен през 50-те години на XX век. В заключение: можем да разпознаем ранните славяни – езичници най-вече по керамиката им. Дори не и задължително по погребалната им практика кремация – кремират се и българите, а и много други. Но съчетанието кремация в урна – славянско гърне е едно доста сигурно указание. Историята има силно развито чувство за хумор. В днешните времена на силно отрицание на славяните, преди няколко години в територията на северната тангента в Софийското поле се разкриха три раннославянски села от края на VI – VII век. Някои може да не приемат факта, че момиче се преобразява като кукер (предвид обичая от миналото). За тези, които обичат традициите, може би е приятно и се връщат назад във времето. Съществува проблем с периодизацията на прабългарската археологическа култура по нашите земи. Знае се, че монументалното строителство (на дворци и капища) в Плиска и останалите аули датира не по-рано от средата на VIII в. – IX в. Датировката на прабългарските езически некрополи преди средата на VIII в. също е предмет на спор в научните среди (имам предвид спора за ранната датировка на некропола при Балчик). Значи ли всичко това, че прабългарите идват тук съвсем не толкова цивилизовани, колкото е модерно да се твърди? Дали прабългарите у нас извървяват за около век – век и половина пътя „от номадство към градове“ (по сполучливия израз на Светлана Плетньова)? Не мисля, че днес има много сериозен спор относно датите на българските езически некрополи. Вярно е, че доскоро те се датираха във втората половина на VIII – началото на IX век. По съвсем неясни причини, а най-вероятно и поради недостатъчните археологически данни, в началото датите им се изтегляха към по-късно време и тогава наистина имаше спорове. Некрополът в Балчик обаче беше справедливо определен като най-ранния от всички и осигури база данни за сравнение. Не виждам убедителни доказателства за спор. От друга страна, в последните 20 – 30 години разкопките в Плиска разкриха по-стария културен пласт, под каменните градежи. Пластът представя най-ранния, първоначален период на столицата от края на VII – VIII век. Аулът е бил защитен от землен вал и ров пред него. В този смисъл напомня устройството на лагера при Никулицел, днес в Румъния – мястото, където около 660 г. Аспарух и подвластният му народ спират при делтата на Дунав и се укрепяват според традициите си. Разбира се, нямаме сега достатъчно време за подробности. Постройките от този ранен период в Плиска са предимно от дърво. Някои от тях са с импозантни размери – една сграда, с кръгъл план и диаметър около 30 метра е определена като първия кански дворец. Прецизните разкопки, както и интерпретацията, са на проф. Рашо Рашев (1943 – 2008 г.), безспорен познавач на българската култура. След опожаряването на града от император Никифор I Геник през 811 година започват и каменните градежи. Пък нека не говорим на едро и със закръгления. Ще спомена Кан Омуртаг (814 – 830 г.) и неговия Чаталарски надпис от 821 – 822 година. Текстът съобщава за строеж на мост, за крепост, за лагер в Плиска, за украса от четири стълба и два медни лъва между тях – все строежи, които не изглеждат съвсем дървени. Има и други строителни надписи от Омуртаг – споменавам го само за да обърна внимание, че тези събития са в първата половина на VIII век, а не във втората и IX век е още твърде далеч. А дали българите, които идват на Долен Дунав и основават държава, са номади е въпрос твърде дълъг и все още с не съвсем ясен край. Не, не са номади! В онова време преселници невинаги означава номади. Ще си послужа с една хроника, а и малко преди датата ѝ. Като размишлява върху социално устройство и етнография, Аристотел (384 – 322 пр.н.е.) отбелязва: „Някои живеят по полиси, други по етноси“. Разбирай: някои живеят в градове, други по общини. Това етнографско наблюдение не търпи промяна хилядолетия напред, до наши дни. Можем да прочетем подобно описание и за самите народи от българите, оставено близо 1000 години след Аристотел. То принадлежи на Захарий Ритор, живял между втората половина на V-ти и първата половина на VI век, сирийски историк, епископ на Митилена. Оставил е богато писмено наследство, сред което се откроява една Църковна история, съхранила събития, описани в изчезнали вече сирийски и византийски съчинения: „Базгун е земя със свой език, която се допира и простира до Каспийските врати и до морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите живеят бургарите със свой език, народ езически и варварски; те имат градове; и аланите – те имат пет града… Авнагур е народ, който живее в палатки…“ Освен това трябва да се уточни и какво разбираме под българи – древни българи! Може би с това трябваше да започнем?! Вече споменах, че българи е събирателно име. Зад него трябва – задължително, за да не изпаднем в грешки или ненужни спорове – та зад това име трябва да виждаме конгломерат от племена! Това са различни племена, на много от тях знаем имената, а още повече остават безименни за нас. Различни са, макар и с близки обичаи и практики. С различен произход. Сред тях може да има номади, но част от тях не са. Българите са конен народ, не непременно номадски. Приема се, че сме наследници на славяни и прабългари. Затова е толкова важно да се изследват техните некрополи. Вие обаче се занимавате и с некрополи, които са оставени в нашите земи от население, живяло тук преди идването на славяни и прабългари. Какво е любопитно да се знае за него? Кои етноси оставят свои некрополи по нашите земи в периода IV – VII в.? Да, имаме разнообразие от некрополи от IV – VII век. На първо място трябва да отбележа, че много голямата част от тях, да не кажа всички, са християнски. Случи ми се да проуча няколко от тях с дата IV – V век. Те са оставени от траки. Без съмнение приели християнството, като всички други на територията на Римската империя, траките запазват живи спомените и практиките си от предходното време. Да ги наречем колебливи християни, все още неукрепнали във вярата. Единият некропол се намира в полите на Пирин – местността Карагонско, Банско. Датиран е добре с една превъзходно запазена бронзова коланна гарнитура. Наред с всички по-ранни следи, на територията на некропола са запазени няколко поменални каменни структури, едната с куполно огнище. Малко по-късно те ще бъдат окончателно забравени. Още по-интересен е другият некропол – в местността Църковен рид (Клисе бурун), с. Нова махала, Баташко. Там се разкри един от най-ранните християнски манастири в Родопите, както и некропол близо до него. Гробовете са празни – старателно почистени от кости, заравнени, оставени само жертвените съдове и покрити с големи каменни плочи. Обичаят е известен като „равнение на гроб“, добре описан от Стойо Шишков (1865 – 1937 г.), оставил великолепни разкази за етнографията на Родопите и Тракия. Според този обичай известно време след погребение (3 или 5 години, зависи от качествата на пръстта) гробът се отваря, костите се измиват с вино и се отнасят в местната църква, а след няколко дни се прибират в костница до нея. Гробът престава да бъде място за помени. Не знаем началото на този обичай, нито причините му, но най-вероятно е предхристиянски. В Родопите са проучени още няколко некропола с празни гробове. Свързваме ги с траките, възможно с бесите. Известни са и няколко некропола, оставени от готи или сармати. Да споменем един в местността Стражата край Плевен. Анализът на гробните дарове води до заключението за военизирано население. Напоследък готската тема съвсем справедливо и дългоочаквано навлезе в научните изследвания. И за тях има много писмени извори, силно се увеличават и археологическите данни. Ще отбележа, че готите в българските земи и особено на север от Балкана също са християни. Един много интересен некропол с обилен брой керамични съдове и късове шлака в гробовете е проучен край с. Поповяне, Самоковско. Свързан е с рудари – преселници от запад. Край село Одърци, Добричко е проучен голям печенежки некропол. Нека не забравяме, че днешните български земи са почти по средата на вековния път от Изток на Запад и от Север на Юг. Много народ е минал по този път. Не сме наследници само на славяни и българи. Праотците ни са много повече, наследството ни е богато. Ако имахме време, можехме да разгледаме какво се случва в различните географски области на България – ще останем учудени от разнообразието. Бихте ли коментирали шумно рекламираната напоследък хипотеза, че прабългарите са местно население на Балканите? Те не били идвали от никъде, а още от праисторията живели тук. И освен това приели християнството не от княз Борис, а директно от апостолите Павел и Андрей през I в. сл.Хр. Следователно прабългарите, които всъщност са вид късни траки (гети / готи), се явяват един от първите християнски народи, а защо не и най-древният християнски народ на земята… Много занимателен въпрос – но и много сериозен! На първо време ми дойде наум една стара жалба – или извод: Настъпиха тежки времена, всеки пише и никой не чете. Тези твърдения са несериозни. Има много хроники на древните събития, много археология. Вече споменах някои от тях. В общи линии събитията са известни, сега допълваме и доизясняваме, обогатяваме. Учим се да задаваме въпросите правилно. Все още не знаем много детайли, но знаем реда. Ще си призная, че понякога прочитам подобни съчинения, защото ми се иска да знам срещу какво сме изправени. А събирам материал и за едно есе на тема Балкански синдром. Всъщност този синдром не е присъщ само на българите. Завладял е целите Балкани. Като че ли никой не иска да бъде това, което е. Историите се прекрояват, моментите или събитията, които не се харесват или не могат да се напъхат във все пак установения ред, просто се изпускат. Пъчим се като най-древни, най-правоверни. Изобщо всеки си пише историята както му харесва, както се сети. Но какво да кажем за тази случка през 713 година? На престола в Плиска е кан Тервел, а в Константинопол – император Анастасий ІІ. Агатон, дякон и хартофилакс, протонотариус на Константинополския патриарх, пише дисертация. Между другите неща съобщава, че „през време на 11 индиктион (= 713 г.) в събота на Св. Петдесетница, при залез-слънце изведнъж неочаквано въстана против него (императора – бел. моя) събраната в Тракия войска, тъй като – нарушавайки сключените споразумения, той стана причина за случилото се непосредствено тогава нападение на оногур – българите, което се завършило с пленяването и клането на християните в Тракия.“ Съвсем наскоро поетесата Аксиния Михайлова получи престижната френска награда „Макс Жакоб“ с книгата си „Целувката на времето“. Това е втора награда от Франция, след наградата „Гийом Аполинер“ през 2014 г., и втора книга, писана директно на френски език. Новината е... Какво да кажем за бунта на българските нотабили срещу покръстването през 864 г? Знаем какво се случва – Кан Борис – Княз Михаил избива целите родове на бунтовниците, до последното бебе. Знаем добре това от отговорите на папа Николай на запитванията на българите. Какво се случва с Кан Расате – Княз Михаил и защо? Отговорите би трябвало да знаем още от училище. Ще прибавя само една миниатюра от „Минология на Император Василий II“, XI век, от Библиотеката на Ватикана. Една от най-добрите илюстрации на българския воински костюм. За първи християнски народ на Балканите претендираме не само ние. Както впрочем и за най-стар народ. Може би с още малко усилия ще установим, че сме на Балканите още преди началото на времето,… както и християни преди самия Христос?! Опитите сигурно ще продължат!… https://www.bulgarkamagazine.com/интервю-с-д-р-катя-меламед-българите/ ПП: Интересно и полезно четиво за тези, които се интересуват от българската история...

Разумните читатели сами могат да си направят изводи, да научат нещо повече... Заядливите винаги ще намерят за какво да се заядат... Има ли нещо ново и по-различно ПО ТАЗИ ТЕМА?... Акад. Йордан Иванов е един от най-видните български историци и пренебрежителното ви отношение не говори добре за вас. Нима си мислите, че сте по-големи специалисти, капацитети от него?...

Българите в Солунско. Исторически бележки акад. Йордан Иванов, 1934 г. Македонският цар Касандър основал в 315 г. преди Христа града Тесалоника (Солун) и го нарекъл така по името на жена си, сестра на Александър Велики. В новия град Касандър преселил жителите на съсипаните от него двадесет и шест градчета, които лежали по бреговете на Солунския залив и на Халкидическия полуостров. От тия градчета географът Страбон (кн. VII, фрагмент 24) отбелязва само шест: Аполония, Халастра, Терма, Гераскос, Енея, Кисос. Жителите на тоя край по онова време били тракийци и гърци колонисти. Логографът Хекатей от Милет (VI—V в. пр. Хр.) съобщава, че населението на Халастра било тракийско, а туй на Терма — тракийско и гръцко. Тукидид (IV, 109), като говори за източната издънка на Халкидика, именно за Анте (сега Света гора), изрично подчертава, че нейните градове били населени със смесица варварски племена, говорещи два езика, т. е. тракийски и гръцки. По-рано и пеонски племена допирали до Солунския залив. Оттам, от града Амидон (Абидон) и от Долния Вардар бяха отплавали някога пеонци за Троя да помагат на троянците против гърците (Илиада, II, 849; Стрибон, VII, фрагмент 23). Няма съмнение, че Касандър в основания от него град поселил и свои верни македонци, тъй че от самото начало Солун представял оная етнична смесица, която го отличавала и през следващите векове на неговото съществуване. Подобна пъстрота е имало и в близкия на Солун хинтерланд. Без да говорим за римското владичество в Солун, когато разноплеменността на града се увеличава още с романски и еврейски елемент, ще се спрем на епохата след великото преселение на народите, която измени съвсем племенния лик на Балканския полуостров и засегна дълбоко цялата солунска околност, а отчасти и самия Солун. Новодошлият етничен елемент, който докара тая промяна в Солун, бяха главно славяните, които по-късно приеха политическо име „българи”. През VI—VII в. славяните кога самостойно, кога заедно с аварите обсаждаха Солун пет пъти с голямо множество и най-сетне се поселиха извън крепостните стени на града по целия негов хинтерланд. Византийски оставаше само Солун, пазен от своята силна крепост и от флотата. Тия славяни, поделени на племена, запазиха векове наред своето самоуправление и ту воюваха срещу града на св. Димитрия, ту влизаха в разбирателство с него, като съюзници. Западно от Солун, та до града Бер (Верия, Караферия) се бе настанило племето сагудати; северозападно от Солун и северно от сагудатите били драговитите; северно от Халкидика — ръхините, а североизточно от тях, по долна Струма, живеели струмиците. Вести за тия славянски племена намираме в гръцките извори, именно в „Чудесата на св. Димитрия Солунски”, чиято първа част е била писана през първата половина на VII в., в „Превземането на Солун (от арабите в 904 г.)”, написано от съвременник на събитието, солунчанина Йоан Каменната, в „Кастамонитската хроника” и др. Ето прочее няколко къси извадки от тия гръцки извори за поселените славяни в Солунско през VII—X век. За третото нападение на славяните върху Солун, станало към 617 — 619 г., в „Чудесата на св. Димитрия Солунски” четем: „когато в Солун епископствуваше светопаметният Йоан. . . , дигна се безкрайното множество на славянския народ, съставено от драговити, сагудати, велегезити, воюнити (бабуни?), бързяци и др. племена”. Като опустошили Гърция, продължава разказът: „После те решиха единодушно да вървят срещу христолюбимия тоя град (Солун). Едни заеха морето с многобройни от тях приготвени еднодънерни кораби, а другото безбройно множество, дошло заедно с челядите и покъщнината си, обгради от всички страни, от изток, север и запад, тоя богохраним град, след превземането на който те смятаха да се настанят в него”. Славяните не сполучили да превземат Солун, но и Византия не могла да ги отбие далеч, та те си останали пълни господари на солунското поле, там се заселили и оттам замисляли за нови нападения. А че славяните били останали на постоянно местожителство в Солунско, за това изрично говорят гръцките хронисти Теофан и Никифор, кога става дума за похода на византийския император Юстиниан II срещу тия славяни в 688 г. Така напр. Никифор казва за Юстиниан, че като потеглил през Тракия срещу славяните, втурнал се до Солун и много оттам живущите славяни изловил едни с война, други с предумване и ги преселил през Абидос в областта Опсикия, в Мала Азия Петдесет години нещо след това, именно през 735—737 г. , пак се говори в „Чудесата на св. Димитър”... за настанени при богоспасения град (Солун) славяни и за ръхикския славянски княз Пребъда, който имал вероломни замисли и лоши намерения срещу същия град. Гърците сполучили да уловят Пребъда. За неговото освобождение славяните отворили война: „Струмските и ръхинските славяни, както и сагудатите, всички масово се въоръжиха срещу нашия град Солун”. Обсадата продължавала цели две години. Тоя път Солун бил спасен от славяните велегезити, които живеели южно от Олимп, в приморска Тесалия, и били станали гръцки съюзници; те сполучили да се промъкнат през обсадата и снабдят Солун с храни... С време било със сила на оръжието, било със своето търговско и културно надмощие Византия сполучила да смекчи отношенията между Солун и околните славянски племена. Едно по едно тия племена, като запазвали своето вътрешно самоуправление, почнали да признават политическото сюзеренство на Солун или да влизат в приятелски или съюзнически отношения с него. Това не ще рече, че работите са вървели винаги гладко: без бунтове и въстания не е минавало. Така през първата половина на IX в., когато вече всички тия славянски племена признавали върховната власт на Солун, имаме съобщение за едно голямо въстание на присолунската Славения... Това съобщение намираме в житието на св. Григорий Декаполит, който е пътувал из земята на долнострумските славяни и е живял известно време в Солун. В това житие, написано от дякон Игнатий, скевофилакс на цариградската „Св. София”, за тоя бунт четем между другото следните редове: „И след няколко дена се подигна немалко въстание от главатаря на тая Славения, много потоци кърви се проляха и страната бе опожарена ...”... За укротяването на славяните Византия си послужила с друго оръжие — християнството. Как е проникнало християнството сред присолунските славяни, за това са запазеии само две-три случайни посочвания. Знаем напр., че към края на IX в. то се било разширило дотам между солунските другувити, че император Лъв Мъдри (886—912) открил за тях ново епископство и го подчинил на солунския митрополит. Епископството носело името на областта Другувития и в списъка на духовните седалища при Лъв Мъдри то е споменато току след съседното Берско (Верийско). Към същото време, 904 г., се отнася и свидетелството на солунчанина Йоан Каменната за тия другувити и за съседните им сагудати, които водели заседнал живот, имали села и се намирали в мирни отношения, от една страна, със Солун, от друга, със съпределиите тям българи. „На запад (от Солун), казва Йоан Каменната, се простира равнище, което иде дори до едни високи и големи планини, гдето е разположен градът, наречен Бер, прочут по всичко, с което може да се похвали един уреден град. В средата на тая равнина се намират няколко размесени села, чиито жители се наричат другувити и сагудати. Едни от тях плащат данък на града (Солун), а други от тях са поданни на скитския ( = българския) народ, който е в съседство недалеч от тях. Освен това селата им, като са резположени в непосредио съседство едни до други, това има немалко значение и за солунчани, защото те влизат в търговски връзки със скитите ( = българи), особено пък когато живеят дружески с тях и не дигат оръжие за диви сбивания. Те правят размяна на нужните им предмети още от старо време, толкова повече, че те водят еднакъв живот и имат еднакви жизнени потреби”. За разпространението на християнството сред сагудатите и ръхините имаме свидетелството на Кастамокитската гръцка хроника. Там четем следното: „През дните на неблагочестивите ромейски царе иконоборци, които водеха война срещу светите икони, народите от дунавските краища, възползувани от безначалните времена, тъй наречените ръхини или по-просто влахоръхини и сагудати, като покориха България, разпространиха се малко по малко в различни области и завладяха и Македония... Най-после те дойдоха и в светата гора Атонска с всичките си челяди, защото нямаше кой да им се опре или да воюва с тях. След някое време светите отци (от Света гора) ги огласиха с евангелско учение и те повярваха и станаха съвършени християни” (Успенский, История Афона, III, стр. З11). Това известие е важно и от друга страна. То посочва, че солунските славяни съставяли част от ония свои съплеменници, които идели от Долния Дунав и едни се заселили в България, а други в Македония, и че те не припадали към западната югославянска група — хърватите и сърбите, които идели от Средния Дунав. За стари славянски и български селища на Халкидическия полуостров и около градеца Хиерисо, който лежи на самия светогорски провлак (наричан и сега от гърците Провлака), както и за тяхното християнство през X в. свидетелствуват някои гръцки грамоти от това време. В 924 г. при Роман Лакапин до хирисовската крепост били заселени българи и им били раздадени земи за обработване. Тия земи били взети от земята на манастира „Йоан Колову”. Малко по-късно, в 960 г., императорът, за да възнагради манастира за отнетите му земи, подарил му чифлигари българи. В грамотата между друго четем: „На манастира „Йоан Колову” бяха подарени четиридесет освободени от данък чифлигари в замяна на ония малки дялове земя, които отдавна са принадлежали на манастира в хиерисовския край; тия чифлигари са взети от заселените на тия места славяни българи..... А че тия българи в Хиерисо и в околността му били славяни по език, а по вяра вече християни, добре личи от техните имена, запазени в гръцки грамоти от X в.: Константин Халума, Иван Горазд, Къниг Непровад, Васил Стоимир, Антоний Ръкавина, Власий Владко, Николай Дядко. Последните от тия имена, от Васил Стоимир надолу, са били собственоръчно написани с гръцки букви на акт от 982 г., а един от подписите е с глаголица (срв. Йор. Иванов, Българите в Македония, 2-ро изд., 123—124: същият, Български старини из Македония, 2-ро изд., 21—23). Български селища през XI в. се поменават и на полуострова Касандра, югоизточно от Солун, именно в документ от 1068 г., гдето се разграничават имотите на манастира на Лъв Сфренци и точно определените синори на българите..... И тъй присолунските славянски племена от ожесточени врагове на Солун чрез далновидността на византийската власт, чрез подаръци, чрез търговията, културата и християнството лека-полека станали през IX—X в. приятели, съюзници или напълно подчинени на втория град на империята. Най-напред били подвластени племената другувити и сагудати, що живели югозападно от Солун, в неговото поле. Планинците по Круша планина, по Беласица, Рупел и Струма, ако и да признавали сюверенството на Византия и да имали византийски генерал-губернатор (стратег) запазили и през X в. своята вътрешна автономия, със свои войводи. Сам Каменната нарича струмските славяни „съюзници”, ако и над тях да е имало византийски стратег. Тая своя самостойност те проявили напр. при нападението на Солун от арабите в 904 г. Ако и молени да се притекат в помощ на застрашения град ако и да били щедро надарени, те дошли само въоръжени и стояли извън крепостта. При тях отишли и ония славянски войски, които вече били вътре в града, заедно със своите войводи. Изглежда, че те смятали да се съединят към войските на българския цар Симеон и да действуват съвместно с тях във вреда на Византия. Цар Симеон искал да се възползува от затрудненото положение на Солун, да го превземе заедно със славяните и да го засели, както за това изрично говори Лъв Магистър, който бил пращан в това време за преговори със Симеон. Лъв сполучил да вземе обратно завоювания и разорен от арабите „Солун, когато българите поискаха да го заселят”. Византийците отклонили цар Симеон от Солун, като му дали други териториални придобивки в Македония. Българската граница била поставена на 20 километра северно от Солун, по гребена на Градоборската планина, и тук-таме по граничната линия били побити каменни стълбове с надписи. В края на миналото столетие бидоха открити три от тия погранични стълбове, два при с. Наръш и един при с. Зардаровци. Един от наръшките надписи, най-добре запазен, носи следния надпис: В година от създаване мира 6412, индикт 7-ми (= 904 г. от Хр.). Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от бога княз на българите, при Теодор олгутракана и при комита Дристра). Снимка от тоя важен надпис и бележки за него гл. у Ф. И. Успенсский, Пограничньi столб между Византией и Болгарией при Симеоне (Известия Рус. арх. инст. в Константинополе, 1898, III, 184—194) и у Й. Иванов, Български старини из Македония, 2-ро изд., 16—20. акедонските славянски племена, които, както рекохме, съставявали едно голямо етнично цяло със славянските племена в България и Тракия и с които били се преселили откъм Долния Дунав, като влизали постепенно в българските държавни граници, получили ново политическо име — българи. Затова и гръцките писатели от това време захващат да означават с общото име „българи” не само българите туранци, които се претопили в славянското мнозинство, но и самите славяни. Особено изразни са свидетелствата в тоя случай на охридския архиепископ Теофилакт, родом грък, който е бродел често из своята широка духовна област и познавал добре нейното население. Това славянско население той нарича българско и езика му български. Така напр. в написаното от него житие на св. Климент четем: „Но понеже славянският род, сиреч българският не разбираше книгите, написани на гръцки. . .”. В друго свое съчинение—„Страдание на тивериополските мъченици”, — като говори за построения от Борис храм в Брегалница, продължава: „. . . в Брегалница. .. и в тамошния божествен храм бе отреден клир, обучен на български език , за да предстоява там и да изпълнява постоянно свещените песиопения”. В същото съчинение той, като говори за славяните и българите, що се заселили в България, Тракия и Македония, нарича двата народа с едно име българи: „Когато тоя народ (думата е за аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели. .. И понеже покориха цялата илирска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. Същият тоя префинен грък, ако и архипастир на българите, чуди се как да злепостави омразното нему паство, но все пак го нарича „българско”. На връщане в Охрид той пише на императрица Мария между друго: „И тъй сега се връщам при българите, аз, царигражданин по душа, чужденец на българите и вече мириша на гнило като овчите кожуси на българите.” В друго писмо до царския брат Адриан Теофилакт се оплаква от двама българи в Охрид: „О земя, о небе, аз съм станал посмешище на двама българи!” В трето писмо до видинския владика той се оплаква от охридчани и от мокряните, живеещи западно от Охридското езеро: „Недей бива малодушен, защото не си само ти, който търпиш беди. . . Или ще кажеш, че отвън нападат кумани. Но то е нищо в сравнение с охридчани, които връхлитат върху нас от самия град!. . . Или пък ще се оплачеш от лошите жители на самата крепост (Видин)? Но туй са деца спрямо нашите българи, що живееят в крепостта или по-добре, за да не посрамя големината на злината в нашата крепост, ще кажа — що са твоите всезлодейци спрямо нашите диви мокряни!” В писмо до царския зет Вриений, Теофилакт се оплаква от бирниците: „И за мелниците клириците платиха двойно повече данък от миряните, а също и за рибните ловища (даляните), които на езика на българите се наричат струги, а на гръцки. . . Така и за мелниците, отдавна съборени, поискаха данъка за всички години, а за здравите мелници наложиха двойно повече, отколкото на българите”. (Повече извадки от писмата на Теофилакт с обяснения вж. у Й. Иванов, Българите в Македония. 2-ро изд., 140—144). От многото други свидетелства за това, че македонските славяни, както и северобългарските и тракийските били получили национално прозвище „българи”, ще поменем само още две, идещи от чужди, небалкански източници. В 1040 г. се дигна въстание в Македония против византийската власт. За да се потъпче въстанието, византийците прибегнаха до помощта на наемните норвежки дружини, командувани от Харалд. Харалд, който смаза сурово бунта, в скандинавските песни се величае като „опожарител на българите”. Историкът на кръстоносците Вилхелм Тирски, който е бил в Македония и говори за движението на кръстоносците от Драч през Македония в 1097 г. и за пристигането им в Битоля, добавя, че там наблизо епископът на Пюи, като се бил отдалечил от лагера, за да настани своя шатър на по-удобно място, бил нападнат от българи и пленен. Да се спрем сега на друг въпрос — българското население в самия град Солун. От вестите, които изнесохме за заседнало славянско население в близката и по-далечна околност на Солун и за постепенно засилващите се политически, икономически, културни и религиозни връзки между тия славяни и града, логично е да се предположи, че славянският елемент е прониквал лека-по-лека в града на св. Димитър и е образувал там своя по-голяма или по-малка славянска или, както по-късно се нарече, българска ядка. Това е общочовешко социално явление, хинтерландите да подхракзат етнично големите градски центрове. Когато населението на хинтерланда е инородно с това на града, градското население взема връх и чрез своята култура приобщава инородците и с време ги претопява. Процесът на претапянето може да спре, ако преселенците бъдат опреснени с новодошли техни сънародници или ако тия преселенци припадат на висококултурна нация, или най-сетне ако преселниците държат фанатично на своята религия, както е напр. случаят с евреите. Добри примери за това ни дава миналото на гръцките колонии край Черно море — Месемврия, Анхиало, Созопол и др., които поглъщаха постепенно малките български приливи. В Солун обаче българският прилив, бидейки постоянен и благодарение на големия български хинтерланд доста значителен, българската солунска ядка никога не е изчезвала и дори през известни моменти е проявявала чувствителна жизнеспособност и отпор. За съжаление сравнително малко са запазените исторически вести за славянобългарския елемент в Солун до началото на XIX в. Ние ще ги приведем накратко. Първото най-старо съобщение за това се съдържа в поменатите „Чудеса на св. Димитър”. То се отнася според едни изследвачи към първата половина, а според други — към втората половина на VII в. Думата е за ония туранци, които се били смесили със заробени византийци, закарани в Панония, както и с авари и после, под водителството на Кубер дошли в Македония и се заселили в Керамия, в Битолското поле. Керамия е лежала на 11 мили или около 16 километра североизточно от Битоля на римския път, що водел от Хераклея (Битоля) за Стоби (сега Грацко) на Вардара (вж. за това нашите бележки в Известия на Българското арх. дружество, I, 236—237). Ето някои извадки за това от „Чудесата на св. Димитър”, гдето се говори за голямото множество балкански християни, закарани в плен от българите и аварите в Панония. „Оттогава това население, като се смесило с българите и аварите и други народи, народило деца мелези и станало многоброен и голям народ. . . Като минали 60 и повече години. . ., хаганът на аварите, като ги смяташе за особен народ. . ., постави им за княз така наречения Кубер. . . Кубер мина с целия си народ река Дунав, дойде в нашите краища и завзе керамийския лагер. . . Едни от тях (от Куберовия народ) поискаха нашия град Солун, закрилян от мъченика св. Димитър, други — честития царствен град, трети пък — останалите градове на Тракия. . . Тогава Кубер изпрати до скиптродържеца пратеници да остане там с народа си и искаше да се заповяда на племето друговити, живущи недалече, да му доставя храни в изобилие, което и стана” (Тои§;агс1???, 186—190). Веднъж заздравял в Битолско и влязъл в разбирателство с драговитите, чиито селища допирали до Солун, Кубер скроил план да заеме и тоя последния град по вероломен начин. С тази мисия натоварил своя съмишленик Мавър, който сполучил да убеди византийския император да му позволи да дойде и да се засели в Солун с част от преселенците. Мавър бил ловък и знаел освен славянски и български още и гръцки. Той се представил на императора като негов верен човек и помощник. Императорът го назначил за военачалник на преселената орда, пратил му подарък консулска мантия и знаме. Планът на Мавър бил да превземе града Солун отвътре, като през нощта на великата събота, тъкмо срещу Великден, когато всички са залисани в празника, да дигне оръжие, да запали някои махали и в тая бъркотия да стане господар на града. Мавър се уповавал на опитните и доверени свои хора, които той назначил за сотници, петдесетници и десетници на своята орда. Доноси обаче разкрили замислите на Мавър. Адмирал Сисиний по заповед на императора заминал бързо за Солун и благодарение на екипажа на ескадрата, който слязъл в града само два дена преди да се дигне бунтът, кроежите на Мавър били осуетени. Преселниците били извадени извън града и поставени във военен лагер с окоп, а сетне били препратени по море за Тракия и Цариград. Мавър и там запазил известно време главатарството над своя отряд, но после, по нови доноси, той бил лишен от почестите и пазен под надзор. Така според „Чудесата на св. Димитър” планът на българите Кубер и Мавър да превземат Солун не сполучил. Явно е, че зад тоя наглед наивен гръцки разказ се крие друга истина. Заетата с арабите Византия била тъй обезсилена на Балканите, че била принудена да остави славяни и българи да се ширят безнаказано из нейните провинции и да ги укротява с всевъзможни начини, ту като им праща подаръци, ту като ги обявява за свои приятели и съюзници. Такъв е бил случаят и с Кубер и Мавър. Това е било следователно първото проникване на българите вътре в Солун. Дали след идването на адмирал Сисиний всички българи били изселени от Солун, а те били дошли там с челядите си, не е съвсем ясно. Както и да е, факт е, че през VII в. българска колония живяла известно време вътре в Солун. Второ известие за българи в Солун се отнася към 894 г., когато едно от главните тържища на българската търговия, която се намирала в Цариград, било преместено в Солун. Митата тогава се събирали не от държавни чиновници, а от откупвачи. Органите на тия откупвачи в Солун, бидейки далеч от централната византийска власт, ограбвали българските търговци, а тия последните се оплакали на цар Симеон. Както е известно, Симеон за това обяви война на Византия и оплени Тракия. Фактът да се отвори българско тържище в Солун с необходимите за това складове, чиновници, нагледници, работници вече показва, че през това пристанище е ставала главната обмяна на произведенията на обширната тогава българска държава с колониални произведения, идещи от Изток. Другото голямо българско тържище се намираше в Преславец на Долния Дунав; то обслужваше размяната на стоки, идещи от разни страни, или както се казва в Несторовия летопис: „Всички блага се трупат там: от Гърция злато, платове, вина, овощия различни; от Чехия и от Маджарско сребро и коне; от Русия кожи, восък, мед и роби.” Привеждаме тия последните вести, за да се види какъв широк размах е могло да има и солунското българско тържище. Самото преместване на тържището от Цариград в Солун не ще да е било диктувано само от желанието на Византия да отбие българското влияние в нейната столица или от желанието на заинтересовани алчни откупвачи на митата да грабят българите; Солун вече отдавна е бил пазар на български произведения, идещи от близкия и далечен солунски хинтерланд, населен с българи. Българите пък на тоя пазар са купували колониални и фабрични стоки. Солун при тия условия не е бил без българско търговско и занаятчийско население. Българският език наред с гръцкия е бил нещо обикновено на тоя пазар, както това беше до неотколе, до Световната война: солунските евреи, гърци и турци всички говореха български. Така е било и през IX в., когато Византия преместила българското тържище в Солун. Разпространението на българския език в Солун в онуй време е било факт, добре известен на всички. Ето защо, когато император Михаил проводил солунските братя Кирил и Методий за проповедници в славянска Велика Моравия, окуражил ги с думите: „Вие сте солунчани, а солунчани всички говорят чисто по славянски!” Фактът, че на солунския пазар имало българи и се говорело български, е намерил отзив и в така наречената Солунска легенда, гдето св. Кирил разказа за Солун между другото: „Излязох на тържището и чух българи като говорят” (Вж. Й. Иванов, Български старини из Македония, 2-ро изд., 282.) /.../ http://promacedonia.org/rami/j_ivanov_solunsko.html

Да, това е грубо политизиране на историята... Но не бива сега да залитате в другата крайност... Доста видни български учени са писали ПРЕДИ 1944 г. за важната роля на славяните... "Славянското море" не е измислено и наложено от комунистите, а далеч по-рано. Защо внушавате подобни манипулации? С нови лъжи и заблуди ли ще се борим срещу старите лъжи и заблуди?...