Zara Thustra

Германците нямат нищо, което би могло да се сравни с огромния обем на доставки, които сталинските армии получават всеки месец. Когато немците нанасят своя удар в Курск през юли 1943 г., съотношението на жива сила, танкове и самоходни оръдия е повече от три пъти към едно в полза на съветите, това на бойни самолети--повече от четири пъти към едно, а на артилерийски оръдия--пет или шест пъти към едно. Тези преимущества се допълват от факта и че руснаците могат да избират и укрепват своята територия за отбрана. Битката при Курск е решаващо сражение, което бележи провала на последното голямо немско настъпление на Източния фронт във войната. Тази победа обаче става възможна благодарение на помощта на Съюзниците по програмата "Ленд-лийз", както и благодарение на американско-британския десант в Сицилия. Сталин има приоритет също така и по отношение на доставките на храна. Американските граждани са принудени да снабдяват руснаците с храна по време на строг режим на военно време у дома. Продоволствените доставки за Сталин по "Ленд-лийз" са толкова колосални, че до 1943 г. от рафтовете на много американски магазини изчезват стоки от първа необходимост. Около 8,000 комисии по разпределение на храната в Съединените щати по време на войната ограничават консумацията на всичко--от зърно, мляко, масло и захар до гориво, каучук, гуми, тъкани и обувки. Много американски заводи и петролни рафинерии са демонтирани и изпратени в Съветския съюз. Те включват завод за гуми "Форд", петролна рафинерия "Дъглас", 11 водноелектрически централи и завод за производство на стоманени релси. Обемът на американското промишлено оборудване, изпратено в периода от 1 юли 1943 г. до 30 юни 1944 г. възлиза на общо 739,000 тона на стойност 401 милиона долара. Историкът Шон Макмикин пише следното: "Още преди да започне третият протоколен период през юли 1943 г., сталинските агенти по снабдяване вече са реквизирали 'промишлено оборудване' на стойност 500 милиона долара--сума, сравнима със стойността на сегашните 50 милиарда долара--включително и машини, електрически печки, двигатели, кранове и подемници за нефтопреработвателните заводи, заводи за производство на гуми, заводи за алуминий и стомана." Около 11 милиарда долара под формата на въоръжение, промишлено оборудване, технологии и интелектуална собственост, предадени на Сталин, изиграват решаваща роля в помагането му да спечели войната. Съветските военновременни дългове са отписани през 1951 г. на цена от 2 цента за долар. За разлика от СССР обаче Великобритания изплаща изцяло дълга си с лихвите до 2006 г. По завладени територии и получени военни трофеи Сталин е победител както в Европа, така и в Азия. В това отношение никой друг не може да се сравни с него. Трите държави от Оста са напълно разгромени. Франция се превръща в развалини и скоро губи империята си. Великобритания пък се превръща във фалирала и нежизнеспособна държава. Резултатът от помощта за Сталин по програмата "Ленд-лийз" е експанзията на комунизма и на съветската империя. Използвана литература: Stalin's War: A New History of World War II на Шон Макмикин, издадена през 2021 г. ----------------------------------------- Шон Макмикин (р. 10 май 1974 г.) е американски историк, който се занимава с европейската история в началото на 20-ти век. Основните му изследователски области включват съвременната германска и руска история, комунизма и зараждането на Първата и Втората световни войни, както и ролята на Русия и Османската империя в тях. Получава бакалавърската си степен по история в Станфордския университет и завършва магистратура и докторантура в Калифорнийския университет - Бъркли. Досега има написани общо осем книги, включително и академични статии, които са публикувани в научни списания като "Contemporary European History", "Common Knowledge", "Current History", "Historically Speaking", "The World Today" и "Communisme". Понастоящем е професор по европейска история и култура в Бардския колеж в Ню Йорк.

"Три облика на Европа" - карта на американския архитект, картограф и илюстратор Робърт М. Чапин-младши, публикувана на 2 януари 1950 г. в популярното американско сп. "Тайм" (TIME Magazine) Първата карта показва Централните сили и техните владения през Първата световна война; втората силите на Оста и доминираните от тях територии през Втората световна война; и третата Съветския съюз и държавите с комунистически режим и такива подвластни на него през Студената война.

Великобритания удължава Втората световна война с цел унищожението на Германия Автор: Джон Уеър Година: 2019 Хитлер се е възхищавал на Британската империя Адолф Хитлер никога не е искал да воюва с Великобритания. За Хитлер Великобритания е естественият съюзник на Германия, както и държавата, на която той най-много се е възхищавал. Хитлер не е имал никакви амбиции срещу Великобритания или нейната империя, като всички налични документи подкрепят това.[1] Хитлер също така никога не е планирал световна война. Британският историк А. Д. П. Тейлър разбива мита за голямата германска подготовка за война:[2] „През 1938-39 г., последната мирновременна година, Германия изразходва 15% от брутния си вътрешен продукт за въоръжение. Британските разходи за това обаче са почти със същия размер. Германските разноски по въоръжението всъщност са орязани след Мюнхенското споразумение, оставайки на това по-ниско ниво, което към 1940 г. поставя британското производство на самолети например на много по-предни позиции от немското. Когато войната избухва през 1939 г., Германия разполага с 1450 модерни изтребителя и 800 бомбардировача; Великобритания и Франция разполагат с 950 изтребителя и 1300 бомбардировача. Германците имат 3500 танка; Великобритания и Франция 3850. При всички случаи обаче съюзническото разузнаване изчислява германската мощ на над два пъти повече от реалните бройки. Както обикновено, смятало се е, че Хитлер е планирал и се е подготвял за голяма война. Което всъщност не е така.“ По-нататък Тейлър изтъква, че Хитлер не е възнамерявал или очаквал голяма война:[3] „Той не е очаквал голяма война; затова и фактът, че Германия не е била въоръжена за такава, е без значение. Хитлер умишлено изключва опцията ‚въоръжение в дълбочина‘, която неговите технически съветници го карат да одобри. Той не е бил заинтересован в подготовката за продължителна война срещу Великите сили. Вместо това той избира ‚въоръжение в широчина‘—фронтова линия без резерви, подходяща само за бърз удар. Под ръководството на Хитлер въоръжението на Германия е такова, че тя да спечели война на нерви—единствената война, която той е разбирал и харесвал; тя не е имала необходимите средства за завладяване на Европа. […] Разглеждайки немското въоръжение ние се прехвърляме от потайните региони на психологията на Хитлер и откриваме отговор в областта на фактите. Отговорът е ясен. Състоянието на немското въоръжение през 1939 г. окончателно доказва, че Хитлер не е обмислял всеобща война, той дори може би не е възнамерявал да води каквито и да е войни.“ Британският историк и икономист Адам Туз пише, че делът от германското национално производство, отиващо за военни разходи, нараства с близо 20% малко преди войната.[4] Въпреки това обаче Туз признава, че Хитлер не е имал план за победа над Великобритания. Туз пише следното:[5] „Следователно оставаме с едно наистина главозамайващо заключение, че през септември 1939 г. Хитлер отива на война без никакъв кохерентен план как всъщност да победи Британската империя, неговия основен противник.“ Хитлер няма план да победи Британската империя, защото той никога не е искал да воюва с Великобритания. Хитлер винаги е мечтал за англо-германски съюз. Британският историк Алън Бълок пише следното:[6] „Дори и по време на войната Хитлер не спира да вярва, че един съюз с Германия […] би бил в полза на Великобритания, постоянно съжалявайки, че британците се оказват такива глупци, за да не осъзнаят това, без обаче никога да губи надежда, че той би могъл да преодолее техния инат и да успее да ги убеди да приемат неговия мироглед.“ Хитлер е искал да сключи мир с Великобритания Хитлер е нямал търпение да сключи мир още от момента, в който Великобритания и Франция обявяват война на Германия. В тесен кръг Хитлер споделя следното:[7] „Ако ние от наша страна успеем да избегнем всякакви военни действия, цялата работа ще се сгромоляса. Обаче в момента, в който потопим кораб и това доведе до немалко жертви, войнолюбивата страна там ще надделее.“ На 6 октомври 1939 г. Хитлер отправя предложение за мир, което обаче е бързо отхвърлено. Без съмнение лидерите на Съветския съюз, които са искали всеобща европейска война, си отдъхват от бързото отхвърляне на предложението на Хитлер. На 24 май 1940 г. настъплението на Германия към Дюнкерк е забавено по заповед на Хитлер. Германският фелдмаршал Герд фон Рундщет твърди, че ръцете му са били вързани заради инструкциите на Хитлер. Хитлер провежда разговор с фон Рундщет и две ключови лица от щаба му, а именно ген. Георг фон Соденстерн и ген. Гюнтер Блументрит. В тази връзка ген. Блументрит разказва следното:[8] „Той [Хитлер] ни изуми, говорейки с възхищение за Британската империя, за нуждата от съществуването й и за цивилизацията, която Великобритания докарва на света. […] Той каза, че единственото, което е искал от Великобритания, е тя да признае мястото на Германия на Континента. Връщането на загубените колонии на Германия би било желателно, но не и жизненоважно, като той дори би предложил военна подкрепа на Великобритания в случай че тя попадне в някакви трудности където и да е.“ Хитлер казва следното на своята приятелка г-жа Троост:[9] „Кръвта на всеки един англичанин е твърде ценна, за да бъде пролята. Нашите два народа си принадлежат един на друг, както расово, така и традиционно—това е и винаги е била моята цел, дори и генералите ни да не могат да го осъзнаят.“ На 26 февруари 1945 г. Хитлер заявява в своя Завет следното:[10] „Чърчил не можеше да оцени спортсменския дух, който бях демонстрирал, като се въздържах от създаването на незаличима пропаст между нас и британците. Реално погледнато ние се въздържахме да ги унищожим при Дюнкерк. Трябваше обаче да ги накараме да осъзнаят, че тяхното признаване на германската хегемония в Европа, състояние, на чиято реализация те винаги са се противопоставяли, но което така или иначе аз успях да реализирам без никакъв проблем, би им донесло несравними предимства.“ Чърчил обаче отказва да признае подаръка Дюнкерк от Хитлер. Вместо това той описва евакуирането на британските войски от бреговете на Дюнкерк като едно героично чудо, постигнато от Британския флот. Чърчил става още по-настървен в намерението си да продължи войната.[11] Желанието на Хитлер да запази Британската империя е проявено в друг случай, когато военните успехи на Съюзниците са в своята най-ниска точка. Когато Франция моли за примирие, германският министър на външните работи Йоахим фон Рибентроп обобщава отношението на Хитлер спрямо Великобритания в негов разговор насаме с италианския министър на външните работи граф Галеацо Чано така:[12] „Той [Рибентроп] каза, че според Фюрера съществуването на Британската империя като елемент на стабилност и обществен ред в света е от голяма полза. Понастоящем би било невъзможно тя да бъде заменена с някоя друга подобна организация. Следователно Фюрерът—както и беше заявил пред обществеността наскоро—не желае унищожението на Британската империя. Той моли Англия да се откаже от някои от владенията си и да приеме свършения факт. Само при тези условия Хитлер е готов да постигне споразумение.“ След Дюнкерк Рибентроп пише, че Хитлер е нямал търпение бързо да сключи мир с Англия. Хитлер излага условията си за мир, които той е бил готов да предложи на британците:[13] „Ще бъдат само няколко точки, като първата точка е, че не бива да се предприемат никакви действия между Англия и Германия, които по какъвто и да е начин биха уронили престижа на Великобритания. Второ, Великобритания трябва да ни върне една или две от старите ни колонии. Това е единственото нещо, което искаме.“ На 25 юни 1940 г. Хитлер се свърза с Йозеф Гьобелс по телефона, за да изложи условията за споразумение с Великобритания. В своя дневник Гьобелс пише следното:[14] „Фюрерът […] смята, че ако е възможно, [Британската империя] трябва да бъде запазена. Защото ако тя се разпадне, ние няма да можем да я наследим, биха я наследили чуждестранни и дори враждебни сили. Но ако Англия реши да не се съгласи, тогава тя трябва да бъде изцяло сломена. Фюрерът обаче би сключил мир на следната основа: Англия извън Европа, колонии и мандати върнати обратно. Репарации за откраднатото от нас след Световната война.“ След падането на Франция през юни 1940 г. Хитлер поема инициативата да приключи войната. В своя победна реч на 19 юни 1940 г. Хитлер заявява, че никога не е възнамерявал да унищожи или дори да нарани Британската империя. След което той отправя следното всеобщо предложение за мир:[15] „В този час смятам, че мой дълг е пред съвестта ми още веднъж да апелирам към здравия разум във Великобритания, както и другаде. Смятам, че се намирам в позиция да отправя този апел, тъй като не аз съм победеният, който моли за услуги, а победителят, говорейки от името на разума. Не виждам причина тази война да продължи.“ Тази реч е последвана от затворени дипломатически предложения към Великобритания чрез посредничеството на Швеция, Съединените щати и Ватикана. Няма съмнение, че Хитлер е нямал търпение да сложи край на войната. Чърчил обаче участва във войната именно с цел унищожението на Германия. Избавянето на Британската империя от разруха не е било от значение за Чърчил. Британският министър на външните работи лорд Халифакс също е искал да продължи войната, игнорирайки това, което той нарича „заявката на Хитлер да капитулираме по негово желание“.[16] Предложението за мир на Хитлер е официално отхвърлено на 22 юли 1940 г.[17] Алън Кларк, помощникът в отбраната към правителството на Маргарет Тачър, смята, че единствено манията на Чърчил спрямо Хитлер, както и „целеустремеността му да не прекратява войната“, го възпира да приеме предложението на Германия за спиране на войната през 1940 г.:[18] „Един рационален лидер можеше на няколко пъти да получи отначало разумни, а след това и отлични предложения от Германия. Хитлер всъщност предлага мир през юли 1940 г. преди началото на Битката за Британия. След победата на Кралските военновъздушни сили немските условия все още са важали, този път обаче повече в полза на Великобритания.“ На 14 август 1940 г., по време на Битката за Британия, Хитлер привиква своите фелдмаршали в Райхсканцеларията, за да ги инструктира, че една победа над Великобритания не бива да доведе до разпадането на Британската империя:[19] „Германия не се стреми към разгромяване на Великобритания, защото накрая облагите от това няма да отидат при Германия, а при Япония на изток, при Русия в Индия, при Италия в Средиземноморието и при Америка в световната търговия. Именно заради това е възможен мир с Великобритания—но не и докато Чърчил заема поста министър-председател. Следователно трябва да видим на какво са способни Луфтвафе и по възможност да чакаме генерални избори.“ Хитлер продължава да търси начини за прекратяването на войната, която той никога не е искал. На 10 май 1941 г. заместникът на Фюрера Рудолф Хес отлита за Шотландия в своя Месершмит 110, за да се опита да се споразумее за мирно решение с Великобритания. На 11 май 1941 г. Рудолф Хес казва на херцога на Хамилтън защо е предприел полета си до Шотландия:[20] „На мисия съм от името на цялото човечество. Фюрерът не иска да сломи Англия, а да сложи край на войната.“ Макар понастоящем да е невъзможно да се докаже, че Хес отлита за Шотландия със знанието и одобрението на Хитлер, наличните доказателства сочат, че това наистина е така. Отношенията между Хес и Хитлер са били толкова близки, че логически няма защо да не се смята, че Хес никога не би предприел такава важна стъпка без първо да информира Хитлер. В допълнение на това на Хес му е забранено да говори открито за мисията си по време на целия му 40-годишен период на лишаване от свобода в затвора „Шпандау“. Тази „заповед за запушване на устата“ очевидно е била наложена, защото Хес е знаел неща, които при едно публично оповестяване биха поставили съюзническите правителства в една наистина срамна позиция.[21] Съюзниците настояват за безусловна капитулация Мирното разрешаване на войната става невъзможно след обявяването на съюзническата политика за безусловна капитулация на пресконференция в Казабланка на 23 януари 1943 г. Чрез съюзническата политика за безусловна капитулация се гарантира, че войната ще се води до самия й край. Морис Ханки, британски държавник с голям опит, обобщава ефекта от политиката за безусловната капитулация по следния начин:[22] „Това само изостри войната, направи една битка до самия й край неизбежна, елиминира възможността която и да е от двете страни да предложи условия или да бъде отворена за преговори, даде на германците и на японците породен от отчаяние кураж, подсили позицията на Хитлер в Германия като ‚последната й надежда‘, подпомогна пропагандата на Гьобелс и направи десанта в Нормандия неизбежен, както и последвалите ужасно изтощителни и унищожителни настъпления през Северна Франция, Белгия, Люксембург, Холандия и Германия. Удължаването на войната позволи на Сталин да окупира цяла Източна Европа, да постави Желязната завеса и по този начин да реализира с един замах огромна част от предварително зададените му цели срещу т.нар. капитализъм, към който той включва и социалната демокрация. […] Не само вражеските страни, но и почти всички останали страни бяха обезкървени заради тази политика, която остави всички нас, с изключение на Съединените американски щати, без пукната пара и в окаяно състояние. За съжаление тези политики също така, в такъв пълен противовес на Проповедта на планината, не доведоха до нищо, което да подсили моралната позиция на Съюзниците.“ Мнозина други историци и политически лидери са на мнение, че Великобритания и Съединените щати правят така, че да е невъзможно за Германия да постигне някакво мирно решение на войната. Общоизвестно е, че Хитлер не е искал война нито с Великобритания, нито със Съединените щати.[23] Вместо това самите Великобритания и Съединените щати искат война с Германия. В това отношение американският републиканец Хамилтън Фиш казва следното:[24] „Ако Рузвелт и Чърчил наистина са искали да избавят света от заплахата на тоталитаризма, те имаха своята невероятна възможност на 22 юни 1941 г. Англия можеше да се оттегли от войната и да сключи мир с Хитлер при възможно най-изгодните условия. Хитлер не е имал никакви планове за Съединените щати, затова и е нямало как да бъдем застрашени при такъв ход на събитията. След това Хитлер и Сталин щяха да воюват помежду си до пълно изтощение. Именно това първоначално предвиждаше външната политика на Болдуин-Чембърлейн. Г-н Труман, по това време сенатор, твърдо е подкрепял тази политика, както и сенатор Ванденберг и много други. Това щеше да съхрани позициите на Съединените щати и на Великобритания като доминиращи сили на световната сцена и светът все още щеше да бъде преобладаващо свободен.“ Йоахим фон Рибентроп казва на републиканеца Харолд Фиш, че е от жизненоважно значение за поддържането на мира да има сътрудничество между Англия и Германия. Хитлер дори „предлага да постави 15 немски дивизии, както и целия си флот на разположение за британското правителство, които да окажат подкрепа на Британската империя в случай на война в която и да е точка по света“. По това време Фиш не вярва на това заявление на фон Рибентроп, но години по-късно обаче то намира своето потвърждение.[25] Хитлер изразява недоумението си от отказа на Великобритания да приеме предложенията му за мир на шведския изследовател Свен Хедин. Хитлер смята, че той многократно е протягал ръката си на мир и приятелство към британците, и всеки път те го унижават със своя отговор. Хитлер казва:[26] „Оцеляването на Британската империя също е в интерес на Германия, защото ако Великобритания загуби Индия, по този начин ние няма да получим нищо.“ Дори един дипломат от собствената Консервативна партия на Чърчил признава следното:[27] „За целия свят Чърчил бе самото олицетворение на една войнствена политика. Самото му включване в състава на правителството точно тогава, когато балансът между мира и войната все още беше колеблив, може би окончателно наклони везните в полза на войната.“ Отказът на Уинстън Чърчил да преговаря за мир с Германия сам по себе си е забележителен заради това, че преди това Чърчил говори открито за злините на комунизма. Веднъж Чърчил казва следното по отношение на комунизма:[28] „Това е не само доктрина; това е и един план за провеждането на кампания. Комунистът е не само човек с определени възгледи, той е и заклет майстор на едно добре обмислено средство за налагането им. Анатомията на недоволството и революцията се е изучавала във всяка една фаза и аспект, подготвен е един истински наръчник в духа на науката за подкопаването на всички съществуващи институции. За тях не е нужно да са верни на некомунистите. Всяко едно добронамерено действие, или всяка една проява на толерантност или помирение или милост или снизходителност от страна на държави или държавници ще бъде използвано в техен ущърб. И тогава, когато настъпи подходящият момент, всяка една форма на смъртоносно насилие, от бунта до покушението, ще бъде използвано без въздържаност или съжаление. Цитаделата ще бъде щурмувана под знамената на свободата и демокрацията, и щом апаратът на властта попадне в ръцете на Братството, всякаква опозиция, всички различни гледни точки ще бъдат умъртвени. Демокрацията е само средство, което да бъде използвано и след това захвърлено.“ Въпреки отвращението му от комунизма, Чърчил пренебрегва всички немски опити за мир и вместо това се присъединява към Съветския съюз във войната срещу Германия. На 20 януари 1943 г. бившият американски посланик Джоузеф Е. Дейвис разкрива, че Хитлер е предложил да се оттегли от власт, ако това би накарало Великобритания да сключи мир с Германия. Чърчил и други британски лидери обаче отхвърлят предложението на Хитлер.[29] Чърчил нито един път не се опитва да сключи някакъв мир с Германия. На 1 януари 1944 г. Чърчил казва следното в писмо до Сталин:[30] „Никога не сме си и помисляли за мир, дори и през онази година, когато бяхме напълно изолирани и когато можехме да сключим мир, без това да бъде в сериозен ущърб на Британската империя, но пък да бъде за сметка на вашите интереси. Защо сега да го обмисляме, когато победата е на прага и за тримата ни?“ Общоизвестно е, че Чърчил е бил войнолюбец. Английският публицист Ф. С. Оливер пише следното по адрес на Чърчил:[31] „Още от младежките му години г-н Чърчил обича с цялото си сърце, с всичкия си ум и с цялата си душа, както и с всички сили тези три неща: войната, политиката и самия себе си. Той обича войната заради опасностите от нея, обича политиката поради същата причина, а себе си той винаги е обичал, защото е бил наясно, че умът му е опасен.“ Чърчил винаги е искал да продължи войната срещу Германия вместо да преговаря за мирно споразумение. Заключение Дори водачи на Германската съпротива осъзнават, че съюзническата политика на безусловна капитулация не би се променила дори и Хитлер да беше умрял. На 18 юли 1944 г. Ото Йон се връща от безрезултатни преговори със съюзнически представители в Мадрид и информира съзаклятниците си, че безусловната капитулация ще продължи да бъде изисквана от тях дори и да успеят да убият Хитлер. Д-р Ойген Герстенмайер, съзаклятник, който след войната става председател на западногерманския парламент, казва следното в едно интервю от 1975 г.:[32] „Това, което ние от Германската съпротива не искахме да видим по време на войната, го научихме в пълна степен след това; а именно, че тази война като цяло не се е водила срещу Хитлер, а срещу Германия.“ Бележки: 1. Irving, David, Hitler’s War, New York: Avon Books, 1990, p. 3. 2. Taylor, A.J.P., The Origins of the Second World War, New York: Simon & Schuster, 1961, p. xxi. 3. Ibid., pp. 217-218. 4. Tooze, Adam, The Wages of Destruction: The Making and Breaking of the Nazi Economy, New York: Viking, 2006, p. 659. 5. Ibid., p. xxv. 6. Bullock, Alan, Hitler: A Study in Tyranny, New York: Harper & Row, 1962, p. 337. 7. Buchanan, Patrick J., Churchill, Hitler, and the Unnecessary War, New York: Crown Publishers, 2008, p. 331. 8. Hart, B. H. Liddell, The Other Side of the Hill, London: Papermac, 1970, pp. 200-201; see also Chamberlain, William Henry, America’s Second Crusade, Chicago: Regnery, 1950, p. 76. 9. Ibid. 10. Fraser, L. Craig, The Testament of Adolf Hitler: The Hitler-Bormann Documents, pp. 72-73. 11. Bradberry, Benton L., The Myth of German Villainy, Bloomington, Ind.: AuthorHouse, 2012, p. 369. 12. Ciano, Count Galeazzo, Ciano’s Diplomatic Papers, London: Odhams Press, 1948, p. 373. 13. Hinsley, F. H., Hitler’s Strategy, Cambridge: Cambridge University Press, 1951, p. 81. 14. Ferguson, Niall, Empire: The Rise and Demise of the British World Power Order and the Lessons of Global Power, New York: Basic, 2003, pp. 330-331. 15. Hitler, Adolf, My New Order, Edited with commentary by Raoul de Roussy de Sales, New York: Reynal and Hitchcock, 1941, p. 837. 16. Chamberlain, William Henry, America’s Second Crusade, Chicago: Regnery, 1950, p. 84. 17. Hinsley, F. H., Hitler’s Strategy, Cambridge: Cambridge University Press, 1951, p. 82. 18. Clark, Alan, “A Reputation Ripe for Revision,” London Times, Jan. 2, 1993. 19. Denman, Roy, Missed Chances: Britain and Europe in the Twentieth Century, London: Indigo, 1997, p. 130. 20. Langer, Howard J., World War II: An Encyclopedia of Quotations, Westport, Conn.: Greenwood Press, 1999, p. 142. 21. Hess, Wolf Rüdiger, “The Life and Death of My Father, Rudolf Hess,” The Journal of Historical Review, Vol. 13, No. 1, Jan./Feb. 1993, pp. 29, 31. 22. Hankey, Maurice Pascal Alers, Politics, Trials and Errors, Chicago: Regnery, 1950, pp. 125-126. 23. Fischer, Klaus P., Hitler and America, Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 2011, p. 2. 24. Fish, Hamilton, FDR The Other Side of the Coin: How We Were Tricked into World War II, New York: Vantage Press, 1976, p. 115. 25. Ibid., p. 87. 26. Irving, David, Hitler’s War, New York: Avon Books, 1990, p. 236. 27. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, p. 272. 28. Fish, Hamilton, FDR The Other Side of the Coin: How We Were Tricked into World War II, New York: Vantage Press, 1976, p. 51. 29. Walsh, Michael, Hidden Truths about the Second World War, United Kingdom: The Historical Review Press, 2012, p. 15. 30. Walendy, Udo, The Methods of Reeducation, Vlotho/Weser, Germany: Verlag für Volkstum und Zeitgeschichtsforschung, 1979, p. 3. 31. Fish, Hamilton, FDR The Other Side of the Coin: How We Were Tricked into World War II, New York: Vantage Press, 1976, pp. 115-116. 32. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 257. Източник: https://codoh.com/library/document/great-britain-perpetuated-world-war-ii-to-destroy

На 31 август 1939 г. в 10:00 часа сутринта в Берлин шведският бизнесмен и дипломатически посредник Биргер Далерус и британският дипломат и заместник-посланик към британското посолство в Берлин сър Джордж Огилви-Форбс прочитат текста от 16-точковия меморандум на Хитлер на полския посланик Йозеф Липски. На меморандума Липски реагира с пълно безразличие по следния начин: "Защо трябва да проявявам дори и най-малкия интерес към немските бележки и предложения? Няма причина да преговарям с германското правителство. Живея тук вече пет години и много добре знам какво се случва тук. Ако се стигне до война между Германия и Полша, в Германия ще избухне революция и полските войски ще тръгнат към Берлин." Източник: "Последният опит: Лондон-Берлин, лятото на 1939 г." ("Der letzte Versuch: London-Berlin, Sommer 1939") на Биргер Далерус, издадена в Мюнхен през 1948 г. от Nymphenburger Verlagshandlung

"11-точковият план за мир на Хитлер - доклад от Ватикана: Унгария ще бъде васал на Райха | 'Джобна Полша' плюс Гдиня | Дунавска конфедерация | Евреите ще бъдат депортирани навън" - началната страница на британския в. "Birmingham Gazette" от 19 март 1940 г. [...] "Според доклада предложенията на Хитлер са следните: 1. Всеобщо разоръжаване по земя, вода и въздух. 2. Създаване на малка независима Полша, базирана около Варшава с население от около 10 милиона души, с Гдиня като полско пристанище с излаз на Балтийско море. Поляците ще имат свободен достъп до Данцигското пристанище. Полската търговия по Балтийско море ще бъде улеснена и границите на новата полска държава ще бъдат определени с плебисцит под юрисдикцията на международна комисия. Проблемите с малцинствата ще бъдат разрешени в полските и дунавските зони чрез масова емиграция. 3. Чехите, словаците и унгарците ще формират тристранна държава, съюзена с Райха, в която Германия ще притежава определени индустриални и комуникационни права в продължение на 25 години. 4. Австрия ще остане в рамките на Райха. 5. Германия ще си върне обратно колониите в рамките на 25 години - поне някакви колониални отстъпки или закрила за германската емиграция до определени зони в Африка. 6. Ще бъде формирана Дунавска конфедерация, в която Германия и Италия ще участват като 'пазещи' сили и която ще включва Югославия, Румъния и чешката и унгарската държави. 7. Балканското статукво ще бъде поддържано и границите, като тези на Бесарабия и Трансилвания например, ще бъдат защитавани. 8. Останалите евреи в Германия ще емигрират в Палестина под егидата на Великобритания, в Италианска Източна Африка под егидата на Италия и в Мадагаскар под егидата на Франция. 9. Пълна свобода на търговията. Пряка връзка за икономическо сътрудничество със Съединените щати и никакви тарифни бариери за суровини. 10. Специално отношение спрямо италианската търговия в Джибурти и свободен достъп през Суецкия канал. 11. Италианците в Тунис ще имат нов статут."

Официалната история на съветските въздушно-десантни сили започва на 2 август 1930 г., когато 12 парашутисти са спуснати по време на военно учение на територията на Московския военен окръг. Преди това доброволците извършват няколко тренировъчни скока по време на 6-дневната им тренировка под ръководството на пилота от Съветските военновъздушни сили Леонид Минов. През 1929 г. самият Минов е изпратен в Съединените щати на обучение, където да се запозане отблизо със скачането с парашут; там той извършва първите си скокове. Съветският експеримент предизвиква голям интерес сред съветските военни теоретици и командири. Вертикалното измерение на въздушно-десантните операции като цяло се оказва изключително подходящо, пасвайки на съветската концепция за "битка в дълбочина", в резултат на което въздушно-десантните войски започват да се разширяват с бързи темпове, като към 1935 г. техният състав вече е наброявал близо 10,000 души. Същата година, по време на военни учения в Киевския военнен окръг, 1,200 парашутисти са спуснати пред погледа на впечатлени чуждестранни военни аташета. Въздушно-десантните войници успяват да превземат летище, по този начин позволявайки на конвенционалната пехота, подкрепяна от леки танкове и артилерия, да бъде докарана до мястото по въздух. Когато Германия започва инвазията си в Съветския съюз, съветските въздушно-десантни сили функционират като независим клон на Червената армия, подчинен директно на Върховното главно командване. Към този момент съветските въздушно-десантни части наброяват 10 въздушно-десантни корпуса, всеки от който е съставен от три бригади, плюс още няколко други малки формации, с пет допълнителни корпуса в различни степени на формиране. Всяка една бригада, наброяваща 3,000 души, е била съставена от четири въздушно-десантни батальона, един минохвъргачен батальон, една противовъздушна картечна рота, както и от разузнавателни, сапьорски и сигнални роти. Приземяващи се съветски въздушно-десантни войници по време на военни учения в Киев, 1935 г. Кадър от кинохроника от 1930-те, показващ съветски въздушно-десантни войници, скачащи от тежък бомбардировач "Туполев" ТБ-3 Извадки от американски вестник, съобщаващ за посещението и парашутните скокове на пилота Леонид Минов в САЩ Източници: https://warfarehistorynetwork.com/red-army-airborne-2/ https://en.wikipedia.org/wiki/Soviet_Airborne_Forces https://ru.wikipedia.org/wiki/Минов,_Леонид_Григорьевич

Магнус Хиршфелд (вторият от дясно наляво) в компания Берлински гей-клуб през 1920 г. Колекция от фотографии на индивиди със сменени полове на Магнус Хиршфелд Магнус Хиршфелд с тайния си любовник Ли Шю Тонг Германски студенти, единият от които член на СС, разглеждат порнографски материали и литература, иззети от библиотеката на д-р Магнус Хиршфелд, които по-късно да бъдат публично изгорени по площадите, май 1933 г. Арестантски снимки на берлинската проститутка Йохан Шеф, задържан през юли 1932 г. Младежи, които са се обличали в женски дрехи и успешно са минавали за жени масово са нахлували в магазини и са крали стоки в големи количества Корицата на сп. „Die Insel“ от декември 1930 г., рекламиращо серии от обяви за мъже за продан Проститутки-травестити в скута на обратни мъже в популярния берлински гей-бар „Marienkasino“ Ханси Щурм, победител на травеститския конкурс за красота „Мис Елдорадо“ от 1926 г. Травестити на по питие в клуб „Елдорадо“ Пощенска картичка на германския гей клуб „Силует“, станал популярен в края на 1920-те и началото на 1930-те години. Сред редовните посетители на клуба са били филмови звезди, кабаре изпълнители, заможни благородници, принцове, графове и барони Националсоциалистически длъжностни лица преравят перверзните материали из отломките на института, който току-що е бил закрит от новото правителство

Сексуалните пионери на Ваймарска Германия През 1919 г. Магнус Хиршфелд (Magnus Hirschfeld) и Артур Кронфелд (Arthur Kronfeld) основават първия в света Институт по сексуални изследвания (Institut für Sexualwissenschaft) в Берлин. И двамата са били активни дейци на Германската комунистическа партия и отявлени членове на берлинската еврейска общност. Институтът им е предлагал най-различни развратни услуги, включително и първите операции за смяна на пола в съвременната история, аборти, лекции и „сексуални консултации“, отдаване на стаи под наем, голяма библиотека с порнография и еротична литература на всяка една възможна перверзна тема (включително и педофилия и съвкупление с животни), както и Музей на секса, включващ най-разнообразни фетишистки хомосексуални предмети, вибратори, „мастурбационни машини“ и др. Всяка година институтът е приемал десетки хиляди посетители, включително и ученически обиколки. Хиршфелд е бил небезизвестен содомит, известен сред берлинските гей среди под кросдресърския му псевдоним Танте Магнезия. Той също така основава и комитет за правата на обратните и написва и публикува множество развратни книги и журнали, сред тях и Jahrbuch für Sexuelle Zwischenstufen („Годишник на преходните сексуални типове“). Всъщност, именно той е човекът, която измисля термина „травестит“. Хиршфелд участва в кампании, целящи да сложат край на практиката на Берлинския полицейски департамент да арестува кросдресъри и проститутки. През 1921 г. Хиршфелд организира Първия конгрес за сексуална реформа, който довежда до формирането на Световната лига за сексуална реформа и провеждането на конвенции в Копенхаген [1928 г.], Лондон [1929 г.], Виена [1930 г.] и Бърно [1932 г.]. Освен Артур Кронфелд, в клиниката към института на Хиршфелд работят също така и психиатърът Феликс Абрахам, гинекологът Лудвиг Леви-Ленц, дерматологът и ендокринологът Бернард Шапиро и дерматологът Фридрих Вертхайм. Хиршфелд е смятан за един от най-влиятелните сексолози на 20-ти век. Той става обект на атаки от страна на ранните фашисти и по-късно нацистите заради еврейския му произход и заради това, че е бил гей; през 1920 г. се стига до физическа саморазправа с фолкс (völkisch, "народни") активисти. В един момент Адолф Хитлер е смятал Хиршфелд за най-опасния евреин в Германия. През май 1933 г. Deutsche Studentenschaft (Германският студентски съюз) щурмува института, крещейки “Brenne Hirschfeld!” („Изгорете Хиршфелд!“), и започва да налага персонала и да троши помещенията. Институтът е бил перманентно закрит, а дългите му списъци с имена и адреси са били конфискувани. Няколко дни по-късно цялото съдържание на библиотеката е изгорено на улиците, около 20,000 книги и снимки, в това число и марксистка литература и други подривни материали. От този момент нататък, без никакво предисловие или обяснение, корпоративните медии и големите издателски къщи започват да надават вой срещу германските студенти с цел изкуственото предизвикване на обществен отзвук. По това време Хиршфелд е бил на международна обиколка, изнасяйки лекции по сексуалността в Северна Америка, Азия, Северна Африка и Близкия Изток. Той никога не се завръща в Германия и умира в изгнание във Франция само две години по-късно. През октомври 1941 г. съоснователят на института, Кронфелд, се самоубива в Москва при наближаването на Германската армия. Източници: Institute for Historical Review Wikipedia

Доклад на народния комисар на отбраната маршал Семьон Тимошенко и началника на Генералния щаб на Червената армия Кирил Мерецков до Сталин и Молотов с дата 14 октомври 1940 г. "Докладвам за Ваше одобрение основните изводи от указанията Ви, дадени на 5 октомври 1940 г., при разглеждането на плановете за стратегическо разгръщане на въоръжените сили на СССР за 1941 г. 1. Стратегическото развръщане на СССР на два фронта (на Запад и на Изток) се счита за основното. Главният противник и главният театър на военните действия са на Запад, така че основните ни сили трябва да бъдат съсредоточени тук. На Изток назначете такива сили, които не само ще ни гарантират устойчива позиция, но и ще ни позволят да победим японските сили на части през първия период на войната. Покрийте останалите ни граници с минимални сили. В тази връзка от наличните към момента сили назначете: - за операции на Запад (от брега на Баренцово море до бреговете на Черно море) - 142 стрелкови, 7 мотострелкови, 16 танкови и 10 кавалерийски дивизии, 15 танкови бригади и 159 авиационни полка; - за операции на Изток - 24 стрелкови, 4 мотострелкови, 2 танкови и 4 кавалерийски дивизии, 8 танкови бригади и 43 авиационни полка; - за операции в Задкавказието и Централна Азия и за покриването на останалите граници - 11 стрелкови дивизии, 6 кавалерийски дивизии, 2 танкови бригади и 27 авиационни полка (включително и за противовъздушна отбрана на град Москва). 2. На Запад основната групировка следва да бъде в състава на Югозападния фронт, за да може в първия етап от войната Германия да бъде откъсната от балканските страни с мощен удар в посока Люблин и Краков и по-нататък до Бреслау, по този начин лишавайки я от най-важните й икономически бази и оказвайки решаващо влияние върху балканските страни по отношение на участието им във войната. В същото време активни действия от Северозападния и Западния фронт ще приковат немските сили в Източна Прусия. 3. С цел по-нататъшното укрепване на силите на Запад народният комисар на отбраната: а) разработва и докладва мерките за формиране, използвайки съществуващата щатна численост на Ч. А. - 18 танкови бригади, 20 картечно-артилерийски бригади, използвайки вторите за покриване на границите и особено по време на периода на войсково съсредоточаване, и един механизиран корпус. Формирането трябва да бъде завършено до 1 май 1941 г. и напълно снабдено с материали до 1 октомври 1941 г. Предвидете в схемата за разгръщане формирането на 2 фронтови отдела, базирани в щабовете на Московски и Архангелски окръзи, и 2 армейски отдела, базирани в щабовете на Западния и Киевския специални военни окръзи, с разгръщането на тези отдели по време на мобилизационния период; едновременно с това представете съображения относно реорганизацията на съществуващата стрелкова дивизия, съкращавайки числения й състав до 16,000 души; б) предвижда разгръщането на четиридесет и две (42) стрелкови дивизии през първия месец от войната, използвайки четиридесет от тях на Запад и две от тях на Изток; в) незабавно предприема мерки за укреплението на инженерната част на северната и северозападната граница, за да може в бъдеще, с оглед на вече изградените надеждни укрепления, повече сили да могат да бъдат освободени за подсилването на основната групировка на югозапад; г) при подготовката на театъра на военните действия на югозапад да наблегне основно върху развитието на железниците и изграждането на летища. Имайки се в предвид превъзходството на вероятния противник по отношение на авиацията, счита се за необходимо бойната авиация да се увеличи до 20,000 самолета, като за целта трябва допълнително да бъдат формирани сто авиационни полка през 1941 г., от които 60% бомбардировъчни и 40% изтребителни, като всички тях се използват на Запад. 4. Взимайки се в предвид горепосочените мерки, съставът на силите на Югозападния фронт трябва да бъде увеличен до 80 стрелкови дивизии, 5 мотострелкови дивизии, 11 танкови дивизии, 7 кавалерийски полка, 20 танкови бригади и 140 авиационни полка. В допълнение на това в резерва на Главното командване трябва да има най-малко 20 стрелкови дивизии зад Западния фронт в района на Двинск, Полоцк, Минск, и най-малко 23 стрелкови дивизии зад Югозападния фронт в района на Шепетовка, Проскуров, Бердичев. 5. Планът за стратегическо разгръщане на Запад с нанасяне на главния удар от силите на Югозападния фронт следва да се счита за основен. Трябва да се признае, че е необходимо временно да се разработи план за разполагане на войски на Запад с основната групировка като част от Западния фронт с цел да се победят германците в Източна Прусия чрез усилията на Западния и Северозападния фронт и да се нанесе спомагателен удар срещу Люблин чрез силите на Югозападния фронт. 6. Одобрение на предложените съображения за разполагане на войски на Изток. Основната задача на войските на далекоизточния фронт (Забайкалския и Далекоизточния фронтове) е през първия период от войната да разгромят врага част по част и да овладеят Северна, а после и Южна Манджурия, възползвайки се от своето техническо превъзходство. При всякакви обстоятелства - да удържат Приморието за себе си, като за целта подсили 15-а Армия чрез предислоциране на тридивизионен стрелкови корпус от Забайкалския окръг и един артилерийски полк от РГК на 2-ра Армия към състава й; до пролетта на 1941 г. да бъдат допълнително сформирани две отделни танкови бригади. 7. Одобрение на представените съображения относно разработването на частни планове за разполагане на бойни операции срещу Финландия, срещу Румъния и срещу Турция. 8. Разработването на всички планове за развръщането и действията на войските както по линията на Народния комисариат на отбраната, така и чрез Народния комисариат на флота да бъде завършено до 1 май 1941 г. 9. Задължаване на Народния комисариат на железниците на СССР с участието на представители на Народния комисариат на отбраната да изготви до 1 януари 1941 г. нов график на военните влакове, осигуряващ превоза на НКО в количества, предвидени в плановете по развръщане. 10. С цел да се ускори съсредоточаването на войските, народният комисар на железниците, другарят Каганович, следва до 1 декември 1940 г. да разработи и да докладва план за развитието на железниците на Югозапад." Източник: Центральном архиве Министерства обороны Российской Федерации (ЦАМО РФ), Ф. 16. Оп. 2951, Д. 242. https://архив.минобороны.рф/archival_service/central/resources/collection/gallery.htm?id=10955@cmsPhotoGallery

Американска карта от 1945 г., детайлно изобразяваща обширната система "Гулаг" в Съветския съюз Уводният текст към картата гласи: "Съветска Русия дължи своя икономически успех най-вече на своето богатство от природни ресурси, и на второ място на евтиния труд, получаван чрез поробването на милиони затворници. Изчислено е, че затворниците, постоянно работещи в т.нар. 'корективни лагери', наброяват поне 10 милиона; смята се, че най-високото число е 40 милиона. Огромната всеобхватна организация на тези лагери разделя Русия на определен брой системи от лагери, чиито граници често съвпадат с тези на административните окръзи (области). Централната организация се нарича Гулаг (Главно управление на лагерите), базирана в Москва. Системите, които са под чадъра на Гулаг, са разделени на области (отделения), а тези области на лагерни пунктове, или на трудови колони. Всеки един трудов лагер може да побира от няколко стотин до няколко хиляди затворници; една трудова колона се състои от 600 до 1800 души. Всички секции на тази организация, на тази "държава в държавата", имат собствени възложени икономически задачи. Изхранването и осигуряването на дрехи на затворниците варира според средната доза изпълнена дневна работа. Затворниците са охранявани от секции на националния въоръжен корпус, НКВД (бившето ГПУ). Тази карта е изготвена на базата на първоизточни съветски документи и писмени показания на бивши затворници, прекарали годините между 1939 и 1942 година в тези 'поправителни' трудови лагери. Най-отгоре на картата са възпроизведени снимки на съветски документи, изготвени от лагерните власти. Под тях е основната организационна схема. Картата не е завършена, тя е базирана само на части от достъпния материал. На нея не са изобразени всички трудови лагери, които не са включени в специалните системи и които са разпръснати из цяла Украйна, Белорусия, Кавказкия регион и централноазиатските републики. Няколкото затворнически лагери в Москва също не са включени. Други неща, които също не са включени, са: строителството на железопътна линия, водеща на югоизток към място, наречено Тайшет, паралелно на която на изток се намира железопътната линия Иркутск - Чита - Владивосток; северната железопътна линия, към момента в процес на строене (?), която ще свързва Мурманск. Картата също така не включва и концентрационните лагери, които са били създадени на териториите, окупирани от Съветска Русия в годините между 1939 и 1941 година. Границите на лагерите са очертани с черна продължителна линия. Надписите посочват имената на лагерите на руски. Има абревиатури като Севжелдорлаг (СЕВерен ЖЕЛезопътен ЛАГер - Северен лагер за железопътно строителство). Последното ЛАГ значи лагер; абревиатурата И. Т. Л. (Изправително-трудов лагер) - изправителен трудов лагер. Няма разлика между Лаг и И. Т. Л. Черните кръгове в червените кръгове посочват градовете, където има концентрационни лагери, които не са включени в системите и които са под юрисдикцията на местните власти на НКВД." Вариант с по-висока резолюция: https://www.raremaps.com/gallery/detail/64130/map-of-concentration-camps-in-soviet-russia-starzewski-zamorski

Едни от многото украинки, екзекутирани от НКВД в затвора в Дубно в периода 24-25 юни 1941 г. Германски войници оглеждат телата на жертви на НКВД, Лвов, юни 1941 г. Ужасена и шокирана жена от Лвов, току-що посетила задния двор на затвора, 3 юли 1941 г. Ексхумация на екзекутирани затворници във външния двор на затвора в Лвов, 3 юли 1941 г. Местни жители на Лвов разпознават затворници, които са били убити от НКВД преди съветите да се изтеглят от града, юли 1941 г. Местни жители събират евреи на едно място на улица в Лвов, след като откриват масови гробове в затвори на НКВД, 30 юни - 3 юли, 1941 г. Първата страница от списък с имената на затворници от Затвор №3 в Золочев, Западна Украйна, следващи да бъдат екзекутирани, както и произнасянето на съответната присъда от началника на местното съветско разследващо поделение, 1941 г. Лявата страна на същия документ. Написаното с червен молив гласи: "Присъда - да бъдат застреляни като врагове на народа" Дясната част на същия документ. Написаното с черно мастило - позволение за екзекутиране - е от съветския прокурор на Лвовска област: "Упълномощявам разстрелването като врагове на народа"

По време на немската инвазия в СССР, съветската Тайна полиция (НКВД) брутално избива между 10,000 и 40,000 политически затворници в Западна Украйна в рамките на осем дни, което поражда вълни от етническо насилие след германското окупиране на региона. ---------------------------------------------- Когато Германската армия започва инвазията си в Съветския съюз на 22 юни 1941 г., Сталин нарежда на съветските тайни служби (НКВД) да "премахнат" затворническото население в окупираните съветски територии, вместо да им позволи да попаднат в германски ръце. Това е изпълнено чрез масовото убийство на затворници от най-различни части в Западна Украйна, Беларус, Естония и Литва. По-голямата част от масовите екзекуции, по-късно наименувани от местните жители "затворническите кланета на НКВД от 1941 г.", се случват в Западна Украйна. Поради липсата на надеждни източници обаче е трудно да се установи точният брой жертви; въпреки това обаче историците изчисляват, че НКВД убива някъде между 10,000 и 40,000 души в десетки затвори в рамките на осем дни. Етническият състав на жертвите в Западна Украйна съответства в известна степен на демографията на населението: 70 процента от жертвите са украинци, 20 процента поляци, а останалите евреи и хора от други националности. Западна Украйна, която включва историческите региони Транскарпатия, Източна Галичия, Волиния, Северна Буковина и западните части на Подолие, е била част от Полша преди избухването на Втората световна война. След съвместната инвазия на Германия и Съветския съюз в Полша през септември 1939 г. Западна Украйна минава под съветска власт и е придадена към Украинската съветска социалистическа република до нацистката инвазия в СССР, когато регионът остава под контрола на нацистите до момента, в който Червената армия започва да си възвръща украинската територия през 1944 г. Съветската окупация в Западна Украйна е белязана с терор и репресии, след като Сталин започва да прилага там насилствено съветизиране, което е включвало не само разпространяването и излагането на публичен показ на съветски символи и пропаганда, но също така и провеждането на масова кампания срещу жители, определени като"врагове на държавата". Поради страховете на Сталин от всякакви национални или антисъветски елементи, стотици хиляди заподозрени политически противници са арестувани, лишени от свобода, депортирани в Сибир или Казахстан или масово екзекутирани между февруари и юни 1940 г. Първоначалните арести и депортации са били насочени срещу антикомунисти, предвоенни полски елити, граждански длъжностни лица, държавни служители, военни офицери и украински националисти. Към април 1940 г. обаче НКВД започва да арестува огромен набор от хора, включително роднините на вече осъдените, както и видни лекари, инженери, адвокати, журналисти, артисти, университетски преподаватели, учители, търговци и заможни земеделци. Хората, избягнали незабавна депортация или смъртна присъда остават задържани под стража в затворите на НКВД, когато германците задействат нападението си срещу Съветския съюз. Изчислено е, че близо 140,000 политически затворници са били държани по затворите на различни места в окупираните от съветите територии в навечерието на Операция "Барбароса". След като научават вестите за немската инвазия, на НКВД им е наредено да евакуират и ликвидират всички политически затворници под евакуационна заповед №00803. В Западна Украйна НКВД започва да екзекутира затворници в сутринта на 23 юни, без значение дали те са били лишени от свобода за углавни престъпления, или просто са чакали да бъдат разпитани. В централния затвор в град Луцк, разположен в северозападната Волинска област, затворниците са събрани наедно и заключени в малки килии под претекст за широкомащабна евакуация. Малко след това офицери от НКВД привикват всеки един затворник поименно в задния двор, нареждат ги на едно място и започват да хвърлят гранати към групата, докато от съветските танкове се открива картечен огън. Малцината оцелели след това са накарани да прекарат остатъка от деня в копаенето на гробове и заравянето на трупове до момента, в който надзирателите им не започват да бягат от настъпващите германски части. Изчисленията на броя на жертвите от затвора в Луцк варират в зависимост от източниците, наброявайки между 1,500 до 4,000 души. Процедурите на НКВД по избиване варират от затвор на затвор, в зависимост от броя на затворниците, които е следвало да бъдат екзекутирани, някои от тях бивайки систематично застрелвани в тила или изгаряни живи в заключени килии. Затворниците в триетажния затвор в Дубно, разположен в Ровненска област, са застреляни и намушкани с щикове, докато са спели. На 26 юни 1941 г. НКВД взривява две големи килии, запълнени с приблизително 1,200 жени-затворници в Самбир, град, намиращ се на приблизително 80 километра югозападно от Лвов. В град Ивано-Франкивск, преди познат като Станислав, три големи подземни килии пък са натъпкани догоре с близо 2,500 мъртви тела. В разследващия затвор в Лвов съветските власти хвърлят жертвите, независимо дали са били живи или мъртви, в подземни килии, след което заключват вратите и подпалват сградата в опит да прикрият престъпленията си. Други главни места на кланета включват Золочев и Добромил в Лвовска област, Чортков в Тернополска област и град Ровно в Ровненска област. Изчислено е, че между 800 и 1,500 затворници погиват във всяко едно от тези места. Населението остава шокирано не само от броя на убитите, но също така и от начина, по който те са загинали. Много от затворниците, убити от НКВД в Западна Украйна са били подлагани на брутални изтезания, преди да бъдат убити. Първите известни докладвания за затворническите кланета на НКВД се появяват в някои германски вестници в първата седмица на юли 1940 г., където се описват сцени на семейни членове, опитващи се да разпознаят близките си сред хиляди изтезавани трупове. В един анонимен репортаж от Берлин пък се съобщава как жертви от Лвов са били натиквани в килии, където след това или са били застрелвани, или стомасите им са били разпорвани с нож. В подобни ужасяващи разкази се говори и за разпнати свещеници с издълбани кръстове в гърдите им, за импровизирани стаи за мъчения с подгизнали с кръв стени, както и за масови гробове, пълни с тела, белязани от мъчения и с липсващи крайници. Разкази на очевидци потвърждават бруталния начин, по който някои затворници са били измъчвани и накрая убити. Богдан Казановски, който оцелява масовото екзекутиране на затворници в Бригидския затвор в Лвов, разказва как е виждал отвеждането на затворнически групи в подземията на затвора, след което как е чувал техните оглушителни викания, докато са били измъчвани, преди да бъдат застреляни. Една оцеляла затворничка от Лонцкия женски затвор в Лвов пък си спомня как е вървяла покрай трупове с липсващи уши, очи и носове, когато нахлуващите германски сили я освобождават. Други си спомнят как са виждали тела, които са били тежко изгаряни с вряща вода. От броя на затворниците, които са били измъчвани, може да се каже, че няколко от кланетата в Западна Украйна не са били само някакво спонтанно действие на отстъпващите Червена армия и НКВД, а са били, поне до известна степен, планирани от съветските власти. Фактът, че много от затворниците са били повиквани поименно, са били измъчвани и накрая застреляни също посочва, че НКВД е ликвидирал затворниците по един вид систематичен начин. Този селективен подход предполага, както смятат Александър Мотил и Ксения Кебузински, че съветската Тайна полиция е действала с „особена враждебност, породена от факта, че повечето от затворниците са били украински националисти, които съветската пропаганда е дамгосвала като най-лошия вид ‚врагове на народа‘“. Откриването на хиляди очевидно изтезавани и частично разложени тела предизвиква гневни изблици както сред украинците, така и сред поляците. Зверствата повлияват до голяма степен на обществените нагласи, което води до две важни последици. От една страна, кланетата подклаждат омразата срещу съветската власт и подсилват украинския ентусиазъм за Германия. Тъй като отварянето на затворите съвпада с германската инвазия в Съветския съюз, тогава е било лесно Германия да бъде свързвана с освобождение, а Съветския съюз с потисничество. Фактът, че НКВД отделя време в ненужното измъчване на затворници се превръща в доказателство за много от украинците и поляците за тяхната роля на жертва под съветска власт. В резултат на това мнозина украинци се присъединяват към нацистите в борбата срещу СССР по време на войната, в резултат на което през 1944 г. десетки хиляди украинци напускат родните си места, когато Червената армия си възвръща контрола над Западна Украйна. От друга страна обаче украинската и полската омраза спрямо съветите лесно се насочва към еврейското население поради всеобщото асоцииране на евреите с комунизма. Според историка Пол Ханебринк, „твърдението, че комунизмът възниква в резултат на еврейско съзаклятие и че евреите следователно са били виновни за престъпленията, извършвани от комунистическите режими, се превръща в основата на контрареволюционерски, антидемократични и расистки идеологии в най-различни страни“. След нацистко-съветското разделяне на Полша около 200,000-300,000 полски евреи търсят закрила от германците в Западна Украйна и Западен Беларус, което затвърждава убежденията на мнозина украинци и поляци, че евреите подкрепят комунизма и Съветския съюз. С пристигането в Западна Украйна нацистката пропаганда използва съветските масови убийства за насърчаването на междуетническите напрежения и за поддържането на „юдео-болшевишката“ теза, насърчавайки и подпомагайки местното население във вълни от насилие срещу еврейското население, което води до серии от погроми през юли 1941 г. С или без нацисткото подклаждане обаче значителен брой украинци и поляци, заедно с местните милиции и полицейски участъци, нападат еврейски домове и придружават нацистки офицери около града, помагайки им в преследването на еврейски врагове. Евреите са подложени на побоища с пръчки и камшици, накарани са да чистят градските улици и да изпълняват най-различни ритуали, свързани с комунизма. В едно особено унизително начинание в Лвовския еврейски квартал евреите са накарани да изкопават масови гробове и да заравят труповете на избитите затворници. Украински националисти и местни полицейски участъци също така подпомагат и в масовите разстрелвания, извършвани от Айнзацгрупа „В“, които водят до убиването на 4,000 до 8,000 еврейски жертви. По време на погрома в Лвов членове на украински милиции публично оповестяват, че побоищата над евреите са били отговор на убийствата на техните братя и сестри от НКВД. В една атмосфера, преизпълнена с всеобща тъга и настроението, че еврейското население е носело колективна вина за престъпленията, извършени от НКВД, целта на погрома е била да унижи евреите като някаква форма на обществена справедливост за затворническите кланета. Влиянието и последиците от затворническите кланета придават акцент върху последствията от междуетническите конфликти и насилия по време на война, които имат потенциала да изкривят и внесат смут в местните взаимоотношения, особено в етнически разнообразните региони като Западна Украйна. Съветската окупация в Източна Полша вече е предизвикала вълни от антиполско насилие през 1939-1940 г. поради серията от репресивни политики, приети от Втората полска република по време на междувоенния период, които са потискали изразяването на украинската култура. Въпреки че погромите от юли 1941 г. възникват в резултат на най-различни фактори, вродени в етническите междуособици между украинци, поляци и евреи, очевидно е, че украинското и полското участие в антиеврейското насилие е било отчасти породено от изблиците на гняв, които кланетата предизвикват и подбуждат. В допълнение на това западноукраинските затворнически кланета от 1941 г. предоставят поразяваща представа, жизненоважна за разбирането на съветските масови убийства и съветския тоталитаризъм. Съветските власти убиват приблизително 12 милиона души в тридесетте и няколко години между болшевишкото завземане на властта и смъртта на Сталин. Съветските убийства при Сталин са били методични: враговете на народа са били идентифицирани и после систематично унищожавани—повечето от тях умират от принудителен глад, погиват в съветските лагери за задържане или са били застрелвани с куршум в тила. Макар съветските кланета от 1941 г. да стандартизират съветските зверства по много начини, една важна разлика е фактът, че огромен брой затворниците са били брутално изтезавани преди да бъдат застреляни. Не е изненадващо, че съветският режим отрича всякакво участие в кланетата и се опитва да прехвърли вината, както при известните кланета в Катин, на нацистите. Междуетническите конфликти и насилия са често срещани аспекти от войната на Източния фронт, когато отделни хора и цели групи от населения се сблъскват с множество инвазии и окупации. Затворническите кланета на НКВД от 1941 г. са пример за това как обикновените хора преживяват и реагират на събития по време на Втората световна война. Както с много други зверства, затворническите кланета повлияват на хората по различни начини в Западна Украйна. Някои от тях отвръщат с насилие поради шок, страх и гняв, докато други реагират с пасивност или безразличие. Горчивите спомени от съветските престъпления, извършени по време на окупацията от 1939-1941 г., накрая само подсилват антисъветските настроения в Западна Украйна и повлияват на начина, по който местните жители реагират на нацистката окупация в региона. Антисъветските настроения могат също така да бъдат възприети и като една от причините, поради които мнозина украинци и поляци бягат от настъпващата Червена армия през 1944 г., установявайки се в Западна Европа с надеждата да имигрират в Северна Америка. Източник: https://www.nationalww2museum.org/war/articles/1941-nkvd-prison-massacres-western-ukraine

Освалд Шпенглер и расата Освалд Шпенглер (1880 г. - 1936 г.) е германски философ и историк. Той е известен най-вече със своя magnum opus "Залезът на Запада", чийто първи том е издаден през 1918 г., а вторият през 1923 г. Основната теза на Шпенглер е, че цивилизациите са като биологичните организми: те се раждат, съзряват, остаряват и накрая умират. Той смята, че Западната цивилизация се намира в своя етап на здрачаване, а именно периода на залеза, предшестващ нейната смърт. Той с право остава най-известен с това откровение, което го сполетява, когато Западът се намира в пика на своята мощ и световно господство, виждайки бъдещето на Западната цивилзиация с такава яснота, каквато на останалите им убягва. Една особена черта на неговата мисъл--една грешна такава обаче--е неговото омаловажаване на расата като двигателя на цивилизацията. Конкретната причина, поради която цивилизациите западат и умират, е, че самата първоначална раса, дала тяхното начало, "умира" с течение на времето, тоест раждаемостта й намалява, смесва се с по-нисшите народи, които тя покорява, и така губи волята си за власт. И все пак, през 1931 г. Шпенглер публикува една книжка, озаглавена "Човекът и техниката", която приема твърдението, че расата наистина представлява съставната част--тук той използва думата "порода"--от формирането на цивилизацията. Той директно заявява, че Западната цивилизация е създадена от северните, германски, народи. Друг проблем с теориите на Шпенглер е неговото странно отношение към евреите. Той правилно определя евреите като чужд елемент в Западната цивилизация, но необичайно ги описва като "фосилизиран" народ, който е изчерпал своите жизнени способности и който не играе активна роля в западната политика и култура. От това и става ясно, че Шпенглер не е националсоциалист. Наистина, неговата връзка с националсоциалистическата държава и движение е спорна. На президентските избори през 1932 г. той гласува за Хитлер (а не за Хинденбург). След като Хитлер е избран за райхсканцлер през 1933 г., на Шпенглер му е позволено да се срещне с него. След срещата обаче той остава невпечатлен и впоследствие изразява негативни коментари по адрес на Фюрера. Той възприема Мусолини, а не Хитлер, като олицетворение на неговите идеали през 20-ти век. Въпреки това обаче Шпенглер остава в Германия. Той открито влиза в спорове с Алфред Розенберг на теми, свързани с идеологията, а когато д-р Йозеф Гьобелс го кани да изнесе поредица от открити лекции, той отказва. Неговата последна книга, "Часът на решителността", е издадена в Германия през 1933 г. и бързо се превръща в бестселър. По-късно обаче тя е забранена заради неприятелския й тон към националсоциализма. В тесен кръг Шпенглер е изключително критичен към националсоциалистическата расова мисъл, особено тази, касаеща евреите. Тук трябва да се отбележи, че самият Шпенглер е отчасти евреин: една от неговите прабаби, с рождено име Бройншен Мозес, е еврейка, което прави Шпенглер една осма евреин. Може би той приема националсоциалистическото отношение към евреите като един вид лична обида, но все пак остава неясно дали неговото незначително еврейско потекло изиграва някаква съзнателна или несъзнателна роля във формирането на мисълта му. В основата на проблема стои разклонението между Шпенглер и Хитлер по отношение на важността от расата в цивилизацията. За Хитлер биологичната раса е от първостепенно значение. За разлика от него обаче Шпенглер се придържа към едно мистично, духовно възприемане на расата, отделено от биологичната действителност. Може да се каже, че с течение на времето Шпенглер смекчава по-ранните си расови възгледи, но в крайна сметка той никога не признава напълно първичността на биологичната раса във връзка с възхода и залеза на цивилизацията. Поместеното тук кратко есе се появява в печата едва няколко месеца преди ранната смърт на Шпенглер на 56-годишна възраст. В него той изразява едно расово възприемане на историята, доближаващо се повече до националсоциалистическата мисъл, отколкото до по-ранните му писания и в което той предупреждава белите народи на Европа за ужасната съдба, която ги чака, ако те решат напълно да се отдадат на разврата на тяхното време. Това есе е отговор на Шпенглер на една анкета на тема световния мир, която се появява в сп. "Космополитън". Вследствие на това няколко добре познати личности отговарят на есето, което накрая довежда до серии от статии. Материалът на Шпенглер е публикуван в януарското издание на списанието през 1936 г. ----------------------------------------------- "Възможен ли е световният мир? от Освалд Шпенглер ВЪПРОСЪТ дали световният мир някога ще бъде възможен може да бъде отговорен само от някой, който е запознат със световната история. Да бъдеш запознат със световната история обаче означава да познаваш човешките същества като такива, каквито са и каквито ще бъдат. Има огромна разлика, която повечето хора никога няма да могат да осмислят, между възприемането на бъдещата история като такава, каквато ще бъде, и като такава, каквато на човек му се иска да бъде. Мирът е желание, войната е факт; и историята никога не е обръщала внимание на човешките желания и идеали. Животът е борба, в която участват растенията, животните и хората. Тя е борба между индивидите, социалните класи, народите и държавите и може да бъде под формата на икономическо, социално, политическо и военно съревнование. Той е борба за власт за постигане на волята, за възползване от предимството или за прокарване на мнение относно какво е справедливо или целесъобразно. Когато обаче всякакви други начини се провалят, отново и отново ще се прибягва до върховното средство: насилието. Човек, който си служи с насилие може да бъде определен като престъпник, една класа може да бъде наречена революционерска или предателска, един народ кръвожаден. Това обаче не променя фактите. Съвременният световен комунизъм нарича войните си 'въстания', империалистическите държави описват своите като 'омиротворяване на чуждестранни народи'. И дори ако светът съществува като една обединена държава, по същия начин войните ще бъдат наричани 'въстания'. Разграниченията тук са чисто и просто от устно естество. В днешно време само белите народи говорят за мир, а не превъзхождащите ги по численост цветнокожи народи. Това е едно много опасно състояние. Когато отделните мислители и идеалисти говорят за мир, както и са го правили още от незапомнени времена, ефектът винаги е нищожен. Когато обаче цели народи се превърнат в пацифисти, това вече е симптом на изкуфялост. Силните и неизхабени раси не са пацифисти. Заемането на такава позиция означава да захвърлиш бъдещето си, тъй като пацифисткият идеал е едно статично, терминално състояние, противоречащо на основни факти на съществуването. Докато човекът продължава да еволюира, винаги ще има войни. Ако белите народи някога се уморят от войната до такава степен, че техните страни вече да не могат да ги карат да я водят, светът неизбежно ще стане жертва на цветнокожите хора, така, както Римската империя бе сломена от тевтонците. Пацифизмът означава да дадеш властта на заклетите непацифисти. Сред вторите обаче винаги ще се намират бели хора--приключенци, завоеватели, лидери--чиито последователи се увеличават с всеки един постигнат успех. Ако днес в Азия се вдигне въстание срещу белите хора, безброй други бели ще се присъединят към въстаниците само защото на тях им е писнало от мирния живот. Пацифизмът ще си остане идеал, а войната факт. Ако белите раси са решени никога повече да не водят войни, цветнокожите такива ще действат по друг начин и ще бъдат владетелите на света." Източник: New American Government

А. Х. пред бюста на полския маршал и държавен глава Йозеф Пилсудски (5 декември 1867 г. - 12 май 1935 г.) в сградата на войводската администрация в Келце, Полша, 10 септември 1939 г. Членове на германска военна делегация, водена от ген. Курт Лийбман (третият от ляво надясно), генерал от пехотата и първи командващ Военната академия в Берлин, отдават почести заедно с полски военни лица по време на полагането на венец пред Гробницата на Незнайния воин във Варшава, януари 1938 г. Полски офицери с германски военни представители (вторият от ляво надясно е подполковник Алфред Герстенберг, военното аташе на Луфтвафе в Полша) пред Гробницата на Незнайния воин във Варшава, април 1938 г. Райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер по време на визитата му във Варшава, придружаван от германския посланик в Полша Ханс фон Молтке и началника на полската полиция ген. Кордиан Йозеф Заморски (зад Молтке) на Главната железопътна гара, февруари 1939 г. Райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер и началника на полската полиция ген. Кордиан Йозеф Заморски във Варшава през 1939 г. Хайнрих Химлер с ген. Кордиан Заморски по време на инспектиране на почетна гвардия при пристигането му във Варшава през 1939 г. Бриг. ген. Александер Нарбут-Лучински от въоръжените сили на Полша държи карта в присъствието на чуждестранни военни аташета, включително и от Германия, по време на мирновременни маневри в полския град Жешов в югоизточната част на страната, септември 1938 г. Членове на официална делегация на Министерството на външните работи на Германия, водени от райхсминистъра на външните работи Йоахим фон Рибентроп, полагат венец пред Гробницата на Незнайния воин във Варшава в присъствието на германския посланик в Полша Ханс фон Молтке, полския министър на отбраната ген. Тадеуш Каспжицки и други полски военни и длъжностни лица, 26 януари 1939 г.

Из доклада на Лев Захарович Мехлис (13 януари 1889 г. - 13 февруари 1953 г.), началник на Главното политуправление на Червената армия и заместник народен комисар на отбраната, както и един от главните организатори на Големия терор от края на 1930-те, представен на съвещание по военна идеология на 10 май 1940 година: "Червената армия, както всяка една друга армия, е инструмент на войната. Целият личен състав на Червената армия трябва да се обучава в мирно време въз основа на една обща цел--подготовка за война. Нашата война с капиталистическия свят ще бъде справедлива, прогресивна война. Червената армия ще действа активно, постигайки пълен разгром и унищожение на врага, прехвърляйки бойните действия на територията на противника. В съответствие с това е необходимо да възпитаме целия личен състав на армията, както и цялата ни страна в духа, че всяка война, водена от армията на социализма, ще бъде прогресивна война, ще бъде най-справедливата от всички войни, водени досега. По този повод Ленин недвусмислено казва: 'Това следва да бъде война за социализма, за освобождението на други народи от буржоазията. Енгелс бе съвършено прав, когато на 12 септември 1882 г. в свое писмо до Кауцки той директно признава за възможността от "отбранителни войни" на вече победилия социализъм. Той е имал в предвид именно отбраната на победилия пролетариат срещу буржоазията на други страни' /Ленин, том XIX, стр. 325/. И второто изказване на другаря Ленин: 'Победилият пролетариат на тази страна, вече експроприирал капиталистите и организирал собственото си социалистическо производство, ще се изправи срещу останалия капиталистически свят, привличайки към себе си угнетените класи на други страни, вдигайки в тях въстание срещу капиталистите и в случай на необходимост действайки дори и с военна сила срещу експлоатиращите класи и техните държави' /Ленин, том XVIII, стр. 232-233/. Става дума за активното действие на победоносния пролетариат и на трудещите се в капиталистическите страни срещу буржоазията, за действие, при което инициаторът на една справедлива война ще бъде нашата държава и нейната Работническо-селска червена армия." Източник: Российский государственный военный архив. Ф. 9. Оп. 36. Д. 4252. Л. 114а—154 https://history.wikireading.ru/216952