Стефан Атанасов

НОВИТЕ РЕГЛАМЕНТИ НА УЕФА И ШАНСОВЕТЕ НА „ЛУДОГОРЕЦ“ Всеки път когато УЕФА променя правилата на европейските турнири, тя го прави без обяснения, а обикновения запалянко се опитва да прочете мислите на тамошните администратори, за да разбере какво са целели те с въвеждането на поредната реформа. Може да се направи изводът, че с новия регламент УЕФА си е поставила три основни цели: 1. Да увеличи своите премии с около 20-30% и те да бъдат съразмерно разпределени в различните турнири. 2. Да сведе до минимум лотарийния принцип при тегленето на жребиите и отборите от категорията на Овчарчето Калитко да изчезнат напълно. 3. Да се увеличи общият брой на клубовете, които ще се възползват от нейни­те на­градни фондове. Как ще се постигне всичко това? И в трите турнира са останали по 36 отбора, раз­пределени в четири кошници по следния начин: Първа кошница: 1 – 9. Втора кошница: 10 – 18. Трета кошница: 19 – 27. Четвърта кошница: 28 – 36. Подреждането е направено според точковия коефициент, а „Лудогорец“ е в третата кошница на 25-та позиция, въпреки че има по-силни отбори, които са доста по-назад от него. От неговите противници „Славия“ Прага и „Лацио“ са от първата кошница, „Алкмар“ и „Олимпик“ Лион – от втората, „Виктория“ Пилзен и „Мидтиланд“ – от третата, а „Андерлехт“ и „Атлетик“ Билбао са от четвъртата кошница. С по-големи шансове от „Лудогорец“ са и двата отбора, въпреки че са с по-нисък коефициент. Такъв участник е и „Бешикташ“, който не е негов противник, но също се намира в четвъртата кошница. Причината е, че той има много повече участия в Шампионската лига, а в Лига Европа е попаднал като нов отбор. ОБОБЩЕНИЕ Изводът от казаното дотук е, че шансовете на „Лудогорец“ да стигне до допълнителен мач са под 50 процента, а вероятността да се класира за осминафинал е почти нулева. Ако в други бъдещи турнири попадне в Лигата на конференциите, там възможно­стите му да продължи ще бъдат доста по-големи.

За Иван Колев може да се напишат коментари по журналистически, като футболна история, без статистически куриози. Олимпийските игри вече са самостоятелна тема, за която също не липсва информация и то доста интересна. Всичко това предстои.

Четиресет и осмия гол на Христо Бонев му е признат преди три години (2021), а преди това Бербатов се водеше като голмайстор. Най-силно е играл в мачовете Дания – България 1:1 (11 октомври 2000) и България – Белгия 2:2 (7 юни 2003). За първия в спортния печат има следния коментар: „Трябва да реагираме по някакъв начин и тук на сцената се появява младият 19-годишен Димитър Бербатов и той веднага оживява нападението ни. В 83-ата минута получава пас от фланга и макар и блокиран от защитник, без никакво забавяне, само с едно движение на десния крак изпраща топката в незащитения от Шмайхел ъгъл – 1:1. Това е гол, за чието изпълнение е необходимо завидно майсторство. Още тогава се вижда, че в лицето на Бербатов българският национален отбор има изключителен стрелец, който ще стане автор на редица важни и решителни голове. Удържаме финалния щурм на домакините и както през 1988 година, отново завършваме 1:1 в Копенхаген. („История на световните първенства“). По-късно постигаме същия резултат на чужд терен и през 2012 година. Срещу Белгия (2003) на националния стадион идват 38 хиляди души, колкото е неговия капацитет. Записал съм си следното: Отново препълнен до краен предел стадион от публика, която беше вдъхновена от силната игра на един млад и перспективен отбор. През първото полувреме белгийците откриха първи резултата. След почивката Стилиян Петров направи успешен пробив по тъчлинията, след което с дълъг пас намери Бербатов на противоположния край на терена, близо до вратата. Той засече високата топка с глава и променяйки посоката ѝ под ъгъл 90 градуса вкара един изключително красив гол в английски стил. След това белгийците пак поведоха, а нашият изравнителен гол за 2:2 дойде от дузпа за спъване на Боримиров.

За времето през което твърди, че е бил студент в НСА, той се е намирал в чужбина. Магистърската диплома му е подарена, а това е тема, която тепърва предстои да коментираме.

Футболна история и статистика ГОЛМАЙСТОРСКИЯТ РЕКОРД В НАЦИОНАЛНИЯ ОТБОР СЕ ЗАДЪРЖА САМО ДЕСЕТ ГОДИНИ През 2010 година Бербатов напусна националния отбор, след като наскоро беше подобрил рекорда по най-много вкарани голове. Със своите 48 попадения той надмина Христо Бонев, който имаше 47. Новият рекорд се задържа десетина години, след което беше поискано мнението на УЕФА. Оказа се, че тя признава на Бонев 48 гола и така за историята ще останат и двамата рекордьори. По-какъв начин се промени ситуацията? На 8 май 1974 година националният ни отбор е играл приятелски мач срещу Турция, спечелен в София с 5:1. Българската футболна федерация (БФФ) тогава е признала на Бонев един гол (заедно с Д. Жечев, П. Панов и Б. Григоров), но е записала и автогол на Никос Ковис. За какво става дума? При втория си гол Бонев стреля във вратата на гостите. Топката се отклонява от крака на противниковия играч, но влиза във вратата. БФФ е постъпила по старите критерии за гол или автогол, а УЕФА е приложила новия регламент. Според него автогол е налице само при директен удар във вратата, а не когато е отклонено движението на топката. Бербатов побърза да си тръгне много рано и след време се оказа, че е сбъркал. В живота си той има две правилни решения и две груби грешки. Според официалната си автобиография (2018), през 1999 година той отказал да премине в „Левски“ Кюстендил, откъдето му предлагали много по-висока заплата. Това със сигурност е могло да затрудни по-нататъшната му кариера и неговия трансфер в „Байер“ Леверкузен. По същата причина следващата година той отново отказал да бъде продаден в „Лече“, който тогава играел в серия А на италианското първенство. Един-два месеца по-късно Бербатов подписал договора си за преминаване в „Байер“. Колкото до грешките, за първата вече разказахме. Втората беше свързана с обвързването му около личности със съмнителна репутация. Всеки с решенията си и с проблемите си.

През 1915 година е направена корекция на българо-турската граница, в резултат на което увеличаваме територията си на 115 хиляди кв.км. Така последните две промени на границите са извършени по следния начин: 112 + 3 = 115 х.кв.км. (1915) 115 – 12 = 103 х.кв.км. (1919) Извършените през 1915 промени в границите често се забравят, а това пречи на по-прецизните изчисления.

В Първата световна война България е загубила девет хиляди квадратни километра, от които 7,5 хиляди в Беломорска Тракия, където не живеят българи. Там 80% от хората са били турци или гърци. Но най-грубите си грешки сме допуснали в Балканската война. От Лондон (17 май 1913) нашата делегация си тръгва със 148 хиляди кв.км международно признати граници. За арбитража в Петербург руският цар е дал индикации, че ще ни даде и градовете Прилеп, Велес, Битоля, Охрид и Струмица. А това щеше да означава през 1913 страната ни да надхвърли територията на Санстефанска България. Междусъюзническата война проваля всичко. Бил е възможен също така вариант Балканската война въобще да не я започваме, а да участваме направо в Европейската, на страната на Съглашението. Тогава териториалните придобивки дори са щели да бъдат още по-големи.

Автор на книгата е Сава Стефанов Попов (1874-1949). Роден е в Севлиево и е дългогодишен автор на учебници по география. Покрай основните си занимания е написал и книгата за периода на най-често променящите се граници. Най-вероятно не е дочакал Крайовската спогодба. В противен случай щеше да посочи и сегашната ни територия. Оказа се, че не включен в библиографията на нито един от най-важните учебници по история – на издателство „Наука и изкуство“ (1983), на „Христо Ботев“ (1993) и шести, седми и осми том от 14-томната история на БАН. Ако беше цитиран, днес официалната ни история щеше да изглежда по друг начин. Имам обяснение защо се е получило така, макар че не съм напълно сигурен. Издателство „Христо Данов“ е предназначено за масовия читател, а проучванията от тая категория редовно са били пренебрегвани от историците. Изчисленията по неговата книга са правени от геодезисти и картографи, а Сава Попов е ползвал само готова информация. Окончателно мнение ще дам след като я прочета. Гледайки кориците ѝ се сещам за популярния израз „Такова животно нема“.

Без да го е казвал Васил Левски, директора на ловешкия музей Иван Лалев е дал такова интервю за вестник „Марица“.

ЛЕВСКИ И АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ Може да се търси такава връзка само в главите на отделни автори Делото на Васил Левски често се свързва с Априлското въстание под формата на установена причинно-следствена връзка. Такива твърдения въобще не отговарят на истината, а опитите да се доказва в какви срокове се е планирало бъдещото въстание са още по-безпочвени. Ето кои са най-широко разпространените мнения. Пламен Павлов: Най-много след една година Според Пламен Павлов въстанието е било планирано след не повече от една година, като за начален момент се приема Арабаконашката авантюра (септември 1872): И все пак Апостола вече е приел, че въстанието трябва да бъде отложено с месеци, най-много с около една година, но в новата ситуация не може да се мисли за продължителна подготовка. Затова в писмата си до комитетите в ония седмици и дни той говори за предстоящото въстание. („Левски: другото име на свободата“ 2017) Никола Обретенов: След 10-15 години Обретенов и Левски за последен път са се видели очи в очи на Общото събрание в Букурещ (29 април – 5 май 1872). Там те са разговаряли по-най различни теми, в това число и за бъдещото въстание: Трѣбва да се работи мѣжду народа не по-малко отъ 10-15 години и чак тогава да се повдигне въстание. Въпреки че цитира Васил Левски, той не го е разпитал подробно и повърхностно е изтълкувал неговите думи. Ако Левски е имал предвид въобще да се работи сред народа около 10-15 години, би следвало да се вземе под внимание и от кой момент. Това означава не за в бъдеще да се броят годините, а от началото на неговата революционна дейност – 1868. Важно е все пак да се отчете, че в никакви свои записки Левски не си е определял такива срокове, а е действал според обстоятелствата. Въстанието е могло да избухне, когато е добре подготвено, а за целта са били необходими хора, пари и оръжие. В неговите писма за „въстание“ се говори в много редки случаи, но или като случайно изпусната дума, или в отговор до друг революционер. Във всички останали документи той използва като термин националноосвободителната революция, която е нещо много по-сериозно от въстанието. Киро Тулешков: До три-четири години Най-достоверно звучи разказът на Киро Тулешков, който също като Никола Обретенов е очевидец на събитията, които описва: Почнаха се разсъждения и съвети кой ден и кога да се провъзгласи всеобщата революция в България, но в това време се питаше до колко време може да се приготви народът за едно такова сериозно дѣло. Накрая бил направен следния извод: Комитетът да се постарае за внасянето на орѫжие в България и да се почака още три-четири години и до това време да могат да се приготвят, щото като се повдигне народът, да не слага орѫжието си дотогава, дордето не се освободи. (Киро Тулешков: „Млади и стари“ – „Български глас“ 4 юни 1877) На Общото събрание в Букурещ, Киро Тулешков е бил само бодигард, казано на съвременен език, но това не може да бъде причина да се съмняваме в неговите думи. Такива разисквания най-вероятно е имало, но те не са били протоколирани. Статията е публикувана броени дни преди началото на Руско-турската освободителна война и това още повече засилва нейната достоверност. Божидар Димитров: Опира се на комитетите на Левски Нищо конкретно не е написал по темата като автор, но за сметка на това е доста по-изчерпателен в интервютата си. Ето го и точния цитат: Априлското въстание доказва колко бутафорен герой е Левски. То се вдига от Бенковски, който се опира именно на комитетите на Левски. (svoboden-narod.eu 28 ноември 2017) Издателите на „Свободен народ“ още не са изтрили това интервю, очевидно за да ни напомня колко бутафорен историк е Божидар Димитров. Дълги години се подписваше като професор, а изведнъж се оказа, че научната му степен в БАН съответства само на доцент. Но по съществото на темата е важно да се имат предвид три неща: – Организаторите на въстанието Панайот Волов и Георги Бенковски въобще не са се познавали с Васил Левски и никога не са се срещали с него. – Конспиративните квартири, в които се е укривал ги е знаел само той и това обстоятелство го е направило незаменим. Предложил е на Ангел Кънчев заедно да обикалят из страната и така постепенно да го въведе в работата, за което са щели да им бъдат нужни „не по-малко от четири години“, както изрично е казано в писмото на Левски до Ловешкия комитет. Работили са заедно само половин година, до гибелта на неговия съратник. – Липсата на втори човек от ВРО, който да разполага с информацията, която единствено Левски е знаел, е причината Волов и Бенковски да започнат от нулата, без да могат да се възползват от комитетите на Левски. Да се появи втори водач с неговите качества е било немислимо, а той дори не е могъл да намери подходящ човек, на когото да предаде най-важната информация. Иван Лалев: Ако зависеше от Левски, въстание нямаше да избухне през 1876 Накрая идва моментът да се посочи и едно компетентно мнение. То е на Иван Лалев – директор на Историческия музей в Ловеч (1991-2013). Цитирам неговото интервю за вестник „Марица“: – Противоречи ли избухването на Априлското въстание на идеите на Васил Левски? – Според Апостола необходимите условия за една революция са пари, оръжие и хора. Априлското въстание е провокация на лудите глави. По това време не е имало нито подготовка, нито достатъчно оръжие. Въпреки неимоверните усилия на Левски да подготви народа, през 1876 година практически не е било възможно освобождение на българите със собствени сили, както прокламира Апостола. Ако зависеше от Левски, въстание нямаше да избухне през пролетта на 1876 година. (19 февруари 2021) Друго и ние не можем да добавим, защото всичките гореспоменати факти и аргументи правят това мнение неопровержимо.

Това е информация придружена с коментар. Прикачените файлове се ползват с едно-единствено предимството – да запазват правилното форматиране на страниците, което ги прави по-удобни за четене. Същото значение имат и директно качените текстове, а те само външно изглеждат по друг начин. Изборът между двата вида публикуване, е технически, а не концептуален въпрос.

В поезията правилата не се спазват само когато това обслужва изискванията на римувания стих. Със северозападните диалекти съм запознат в детайли и ме интересува кои са романите, за да ги прочета?

Матурите – състояние и перспективи. 527.МАТУРИ 2024..pdf

По-скоро в поезията, за да се поддържа римуван стих.

Напоследък пак се подновиха споровете около пълния член, във връзка с което предлагам мнение по темата в прикачения файл. 523.ЧЛЕНУВАНЕТО В БЕ.pdf

Границите от Цариград (1876) и как те са щели да се отразят върху развитието на българския език Отново във „Форум наука бг“ беше публикувано мнението, че предвиденото в Цариградския договор териториалното раз­пределение е могло да задълбочи диалектните различия между отделните региони. Съгласни ли сме ние? Отговорът е – и да, и не. Днешното отдалечаване на македонския език от останалите български диалекти има преди всичко политически корени – различната азбука и правопис, влиянието на сръб­ския език, а оттам променената лексика, граматика и словоред. Нужно е най-напред да посочим кой е бил най-добрият вариант за развитието на българския език, а след това да се правят сравненията. За да може нашият език да се развива пълноценно са необходими (дори и днес) три регионални норми – източна, западна и македонска. Първите две могат да съществуват на базата на общ правопис, а за да може да се създаде и македонска регионална норма, ще са необходими известни от­клонения от официалния правопис, които да отразяват различията във фонетичен и морфологичен аспект, най-вече заради глаголните спрежения. Първите две са непознати на македонците, защото имат само трето спрежение. Така в двата вилаета източният и западният диалект са щели да се изградят върху общ правопис с 33 букви, а македонският (със същата азбука) да бъде доста по-добре разбираем за българите, но не само покрай буквите, а заради лексиката, която в момента е доста по-отдалечена. Буржоазнодемократичните правителства от края на 19 век разрешиха да имаме сравнително демократичен правопис, но изграден върху граматика, характерна за тоталитарните режими. След Девети комунистите довършиха започнатото, като въведоха и тоталитарен правопис.

НОВИ И ПО-МОДЕРНИ ИЗЧИСЛЕНИЯ – КОРИГИРАНИ ПРЕДСТАВИ Нужно е да се обяви и да се знае Въпросът с територията на Санстефанска България не излезе толкова прост, колкото в началото го мислех. Става дума за погрешно посочените 172 хиляди кв.км и откъде идва тази информация. След направената проверка се окоза, че това не е учебникът на издателство „Христо Ботев“ (1993). Не е и на „Наука и изкуство“ (1983), нито в Шести том на 14-томната история на БАН. За пръв път такива данни са публикувани в един учебник за ученици от горните класове, издаван между 2005 и 2008 година. Аналогична информация се съдържа и в справочната литература. Първата карта на Санстефанска България е била изготвена непосредствено след подписването на договора и оттам е попаднала в Агенция „Държавни архиви“. Там по преценка на око е било записано, че нашата територия е около 170 хиляди кв.км. По-късно са направени малки корекции, за да могат и градове като Кърджали да се включат в българското княжество. Така 130 години след Освобождението се е намерил учебник, който да напише, че Санстефанска България е била със 172 х.кв.км. След като тук във Форума има колеги, които по електронен път са направили по-точни изчисления, остава да се приеме за достоверно, че се отнася за територия, която е с 12-13 хиляди кв.км по-малко от приеманото досега. А това ще промени и базата ни за сравнения. Според Шести том от цитираната история, Русия и Турция предварително са се били разбрали нашата територия да не пада под договореното на Цариградската конференция. Оказва се все пак, че не са достигнали около шест-седем хиляди кв.км, за да се постигне пълна идентичност.

На практика така излиза, а независимостта е провъзгласена с една-единствена цел. В една бъдеща европейска или регионална война да не се окаже, че Турция воюва сама срещу себе си. След 1908 година това е било невъзможно.

Първоначалната тема беше за това, че в учебника от 1994 година е допусната груба грешка, без да се посочва източника на информация. Колкото до руския цар Николай Втори, той още преди несъстоялия се арбитраж е дал индикации, че ще даде на Сърбия градовете Куманово, Скопие, Дебър, Гостивар, Кичево и Тетово, а за България ще остави Велес, Прилеп, Битоля и Охрид. Спорна е оставала само съдбата на Струга, а с такава делба Фердинанд не е бил съгласен, защото най-големите градове в Македония (Солун и Скопие) са щели да останат в ръцете на гърци и сърби. Да не се даде нищо на България означава, че е безсмислено въобще да се ходи на арбитраж, а границите да си останат така, както са били разпределени в Лондон. Временната граница, която се разчертава след сключването на примирие, военните са я нарекли демаркационна линия. В Лондон ние отиваме със 158 хиляди квадратни километра, а си тръгваме с десет хиляди по-малко, за да се тегли линията Мидия – Енос и всичко, което е на югоизток от нея да остане за Турция. Така нашата делегация тръгва за Петербулг с международно признати 148 хиляди кв.км, като там сме щели само да вземаме, а не да даваме.

„История на България“ 1994 на издателство „Христо Ботев“ е първият учебник, където е дадена информация за територията на Санстефанска България. Те са посочили, че е била 172 хиляди квадратни километра, без да съобщават откъде имат тази информация. Ако чрез методите на електронната геодезия се получава разлика от 12-13 хиляди кв.км, излиза, че авторите са допуснали много груба грешка. В Девети том на 14-томната история на БАН е дадена временната територия през периода 1941-1944 година. Тя е 150 606,6 хиляди кв.км. След като е с точност до първия десетичен знак, там вече не можем да се съмняваме, че информацията е достоверна. В Лондон (1913) на нас са ни били международно признати 148 хиляди кв.км. В Петербург са щели да ни прибавят около 15-20 хиляди кв.км нови територии във Вардарска Македония и сме щели да надминем санстефанските си граници. Парадоксално, но факт.

Настоящата дискусия започва с публикуването на географската карта с двата вилаета – източен и западен. Кой може да изчисли териториите им в квадратни километри, заедно и поотделно. За целта представям нова карта с още по-ясно очертани граници.

Важно е било да имаме правипис с 33 букви, какъвто е бил до края на 19 век. Тогава сме щели да имаме разлика само в произношението, а лексиката и правописа да си останат незасегнати.

Кой може да изчисли територията, показана на картата? Западен вилает + Източен вилает = ? (в квадратни километри)

Влизаме почти едновременно. Разликата е била не в дни, а в часове в рамките на един и същи ден.

При ситуацията, в която сме се намирали към май-юни 1913 за нас Солун не само че е бил излишен, но е бил и непревземаем. Но през октомври 1912 ние сме го завладели с армия от 32 хиляди души, а след това сами сме го изоставили. Това е основната глупост на Фердинанд.