В горите край Амазонка живее оранжево жабче дърволаз. То е дребно – колкото половината от палеца на малко дете. В Амазония, където очи и зъби дебнат безспирно дребосъкът спокойно си лази по дърветета посред белия ден.
Този вид няма хищници, защото кожата му съдържа отрова достатъчна да убие десет възрастни мъже.
В природата има и други защитни стратегии – симбиоза и мимикрия например. Можеш да живееш със силен покровител или пък да се правиш на клонче или мъртво листо. Тези подходи са по-лесни и често по-изгодни, но имат неотстраними недостатъци. Симбиозата е надеждна докато съществува видът-закрилник. Ако той изчезне ставаш по беззащитен от стрък трева на пролетно пасище. Освен това за закрилата се плаща – получаваш толкова закрила, колкото полза принасяш на закрилника.Мимикрията дава повече независимост. Но и тя не помага, ако очите и зъбите, които те търсят са, решително гладни.
Толкова гладни, колкото московските мужици за украинска земя.
Както и да свърши погибелната руска война срещу Украйна, тя вече предложи две очевидни заключения.
1. Агресор, който притежава ядрено оръжие може да бъде възпрян единствено от заплаха с ядрено оръжие.
2.Жертвата на ядрен агресор не може да разчита на решителна подкрепа от покровители, ако покровителите не се чувстват непосредствено застрашени от същия агресор. Дори ако покровителите сами притежават ядрено оръжие.
За украинците тези изводи са част от горчив и – вероятно последен, урок. Грешка е да замениш скъпата, но непоклатима сигурност, срещу обещание за закрила - без значение колко могъщи и авторитетни са обещателите. Тази грешка Украйна направи през 1994г. когато замени ядрения си арсенал срещу Будапещенския меморандум, с който Русия, Великобритания Франция и САЩ станаха гаранти за нейната независимост.
Все-едно, ако жабчето от тази история замени отровата си срещу закрилата на Добрия Крокодил, Благородния Ягуар и Благодушната Змия. Четвърт век всичко е наред, но после Змията се връща към обичайната си диета и захапва жабчето. А другите гаранти си остават добри и благородни, но само страхливо ръмжат и побутват опашката на змията.
Наред с единствения верен извод, историята тук предлага и няколко грешни. Например , че жабчето е сключило лош договор, който не задължава неотвратимо добрите и благородни закрилници да го защитят с гърдите и зъбите си от вероломната змия. Само че никакъв договор няма значение, ако не съществува принуда за изпълнение. Особено – ако изпълнението предполага проливане на собствена кръв. Грешката не е в лошия договор. Договорът е грешката.
Още един грешен извод е да решим и да обвиним добрите и благородни обещатетели, че всъщност са страхливи егоисти. Да така е. И какво от това? Обитателите на джунглата възхитено наблюдават как храбрата жертва три години не се дава на змията и чакат развръзката. Жабчето постоянно и неуспешно увещава предпазливите си закрилници, че Змията няма да се насити с него. Че наоколо има и други Змии, които с хищен интерес чакат края на неравната битка. Че ако то погине, магията на реда в джунглата ще се развали а Добрият Крокодил и Благородният Ягуар ще се превърнат в зелен гущер и шарено коте. Жабчето може да се окаже право, но посмъртно.
Може да се предположи, че Жабчето е било длъжно да се откаже от великата сила на отровата, защото по всеобщо съгласие в джунглата, велика сила трябва да имат само Крокодила, Ягуара и Змията. Това отчасти е вярно – донякъде, защото обладателите на сила ревниво я пазят. Но повече – защото останалите обитатели вярваха, че обладателите няма да ги изядат съвсем.
Сега вече не вярват. Поне умните от тях.
В този разказ Украйна не е жабчето. Ако Украйна оцелее и запази достойнството си, тя е достатъчно силна, за да си върне ядрените оръжия. Жабчетата сме ние всички малки страни, които могат да се окажат принудени да капитулират при нападение от много по-силен враг или да се превърнат във формално независим протекторат.
Разбира се, всяка малка страна, която сама започне военна ядрена програма, ще бъде наказана, а разходите и санкциите ще я завлекат в бедност. Но няколко съюзени страни ще бъдат далеч по-трудни за наказване и ще разпределят разноските по създаване и поддържане на ядрен арсенал. И не е необходимо да се създава ядрена триада и хиляди заряди. Дори няколко дузини бойни глави и носители с обсег примерно 2000 км., са напълно достатъчна гаранция. Разходите за поддържане на достатъчен ядрен потенциал са по-ниски от издръжката на голяма редовна армия. Голямата (сиреч – наборна) армия налага поне двегодишна задължителна военна служба, редовно призоваване на резервистите и постоянни масови учения. Изграждането на възпиращ ефект чрез ядрена сила е по-щадящо за обществото, защото не предполага мащабна милитаризация.
Очевидно, масовото ядрено въоръжаване повишава риска от използване на ядрено оръжие. Само че вече въпросът не е дали, а кога. И кой в каква позиция ще бъде когато дойде времето. Кой ще изчезне и кой ще оцелее в джунглата на следващия век.
