протобългарин

Да се доверяваме на Махабхарата като изторически извор и все едно да смятаме за такъв Илиадата, Скандинавските саги или Сказанието за нартите. Трудно ще различим някакви реални събития от по-късни фантастични натрупвания. Въпросната Балхика, напълно може да отговаря на Кушанската или Ефталитската д-ва, които покоряват Северна Индия. Смятам че трябва да се търсят по-ясни паралели. напр. бушките в Ашхарацуйц и връзката им с ефталитите, пагорити-пугури-българи в Кавказ, булоцзи-българи и пр. Не приемам за сериозно, разни прадревни етноси като кутии (гутеи) и утии да се смесват с едно далеч по-ново население, живеещо доста по-северно, само по някакава близост в имената. Връзката кимери-българи също е фантастична. "Фир Болг" означава "хората с торбите" от келтското болг - торба и няма нищо общо с българи, а белги означава гневните, нострат.корен булг/белг - бунтовник използван и при тюрките. Нека да търсим културно-историческата общност от коята са тръгнали предиците ни? "Алтайци", хуни или индоевропейци, т.е. източноиранци с тохарска основа? Това е въпросът.

Както и да го погледнеш, в съвременната ни жалка българска действителност, циганите са бомба с часовников механизъм. Рано или късно ще избухне!

"Стоедин" постави много точно въпроса! Как ще си сменят езика, при това без да имат икономическа, изобщо житейска изгода от това. В Турската империя е важна религията, а не езика. Щом си мюсюлманин, ти си "висша раса" независимо от произхода и езика ти. Защо албанците, босанците и нашите помаци не научиха турски, просто не им е трябвал в такава степен че на битово ниво да сменят езика си. Това че гагаузите са говорили тюркски език, вероятно понятен за обикновенния османски турчин, (Евлия Челеби го нарича "нетурски читашки език") изобщо не им е помогнало. Те са третирани като рая, клани и избивани наравно с българоезичните християни, затова и голяма част от тях се преселва в Бесарабия, където уви, вече по други пътища и причини, вкл. и нашата незаинтересованост на държавно ниво, изграждат собствено небългарско съзнаие в наши дни. Съществува и мнение че т.нар. алиани, казълбаши в Делиормана, са също местно доосманско тюркско население (кумани, узи) приело исляма, но в най-толерантната му форма. Че се смятат за българи е ясно, няколкостотин години живеят в българска среда и са станали българи. Въпроса за гагаузите ме кара да се замисля за нашата етногенеза. Ние спорим, колко са славяните, колко са прабългарите и какви са били, имало ли е траки, нямало ли е, колко са били. Но не отчитаме че по време на Византийското владичество и във ІІ-то Бълг.царство настъпват крупни етногенетични промени. Процентът на куманското население вляло се в средновековният български етнос е доста голям, предвид че управляващите династии и сигурно значителна част от аристократите, са били от кумански произход! Имена като Куман, македонското Коте (Котян), Къньо и др. (В.Стоянов ги е събрал и описал) са разпространени при българите. Сигурно генетично трудно ще се хванат, тъй като куманите произлизат от същата индоевропейска европеидна популация в Централна Азия (най-грубо казано, тюркизирани тохари и иранци) от които и прабългарите.

"До този момент Togarm не е представил абсолютни никакви научни потвърждения за представителността на изследванията, въз основа на които са получени горните данни за некакви генетични хаплотипове". Не бива да подценяме генетиката, сама отговор няма да ни даде, но като допълнително изследване може да потвърди или да ни усъмни в дадена теория. Лошото е че в България нивото и не е много високо (то коя ли наука е на висота у нас?), защото струва пари. Досега не съм чел или чул да са направени системни генетични изследвания на българската популация, за да се определят най-характерните за нас хаплотипове (набори от гени, генът е последоватленост в молекулата ДНК носещ информация за производството на даден белтък). Трябва да се изследва най-вече митохондираялната ДНК даваща пряката наследственост при жените, защото се предава само от майка на дъщеря или Y-хромозомната ДНК, даваща пряката наследственост при мъжете. Но на дали ще доживеем някои да изследва българския народ и да сравнява генетичния му портрет с този на евентуалните ни родственици!? Трябват мъни и хъс, второто дори и да го има, при липса на първото нищо не става!

"Казваш че утиите, или удините са част от кавказките албанци. ОК, но откъде дойдоха тези удини и откога са там?" Те са си там от дълбоката древност, местен езиково синокавказки народ. От тях идва названието на областта Отена. Прав си че народите лесно не сменят названията си. Тогава що правят утигурите на изток от Азовско море, когато утиите или удините в същото време са в основата на държавата Алуанк (предците на съвр.дагестанци). Кутии - вероятно от абхазкото кут - властвам. Но последните изчезват из Иранското плато, много по-рано от появата на българи северно в Кавказ.

Добре, съгласен съм с теб че ако не беше П.Добрав да разрови нещата, днес тюркската теория щеше да си е още по-непоколебима. Днес тя си е официална и се учи в университетите, но вече има и професионални историци които се съмняват в нея. Това наистина е безспрония и огремен принос на П.Добрев. За което трябва да му благодарим, независимо че го критикуваме за грешките му, например че един влашки кръст го приел за древнобългариски, че си измисли "Балхара" за да е по-убедителен и пр. Но има и много фолк-история, много измислици, много фантазии, писани и от Г.Ценов и от Д.Съсъслов и от Й.Вълчев и особенно в наше време. Не може всичко да се приема като чиста монета. Не може да се прескача от шумери на кимери, от утии и кутии на утригури и кутригури, че и на извънземни по Мутафчиев. Трябва да се локализира изходната културно-историческа общност, от която започва нашата етногенеза и по пътя на сравнителния анализ, да се търси евентуалното ни развитие, като се използват изворите, археологията, антропологията, лингвистиката, сега и генетиката. Нещо подобно се опитва да прави Цветелин Степанов. Но тава изисква работа на екип от специалисти, за съжаление до сега в България не са се появили такива. Проблемът е че за всички нас, които търсим индоевропейските корени на предците си, не можем да се опрем на стройна теория. Просто такава никой до сега не изложи, имам предвид професионалите, защото ние лаиците сме си лаици, каквото и да предложим, то няма да се приеме на сериозно. Поради тази причина привържениците на тюркския произход ще злорадстват и тържествуват. Ще обявяват за шарлатания абсолютно всеки опит да се направи някакъв анализ извън техните представи. Аз бях изумен като се порових наскоро в "Бойна слава" като видях каква реакция има срещу сромния сайт "протобулгарианс.ком" в който с моя приятел доц.И.Иванов излагаме вижданията си, които изобщо не си съвпадат по много от въпросите, затова имам отделна подстраница. Такова оплюване и в същото време се държат като "тънкообидчиви кокони", когато отговориш в техния тон, те "специалистите?" от "елита" и ние плебейте от "гетото". За Бахликата и арсите, защо си сигурен че Махабхарата отразява древни събития, П.Голийски ясно го казва, това са сказания написани едва в началото на нашата ера, тук се преплитат както по-стари събития, така и по-нови народи, като кушаните, ефталитите, които индийците си ги наричат тохари (тугра, торушки).

Нов бисер - Зиези бил хунския шанюй Чжи-чжи. Въпросната личност изобщо не може да се нарече родоначалник. Става известен със злополучната си война с братчедите ни усуни. Убит е от китайците и главата му е поднесена на императора от пълководеца Чен Тан. Хората му също са избити от китайците. за какъв родоначалник може да става дума, абе "ивандобревщини". Един "Иван Добрев" единица за простотия! ---- Бележка на модератора Повече по тази тема - Чжи Чжи и Чен Тан: Изчезналите римски легиони http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=1186

Бакат е в Средноазиатското междуречие в Согдиана, областта Уструшана. Народа булх - е една заблуда. "Ашхарацуйц" е писана по Птолемей и картата към нея е точно копие на Птолемеевата карта. Там където арменецът е сложил бхух или булх, Птолемей е поместил народа билтае, билти, дардите балти, дали названието на района Балтистан. За българи в "Ашхарацуйц" тябва да се припознаят бушките, дадени и северно от Кавказ и редом с ефталитите по Амударя и Сърдаря. Михаил Сирийски говори за Имеон, а това не е само Памир, а цялата планинска верига Тяншан-Памир-Болор (Ферганския хребет). П.Добрев също го познамвам много добре, горкия доста се е пооплел в собствените си изсмукани от нищотото хипотези. За северно-иранския народ - аз също мисля така, културата на прабългарите е сарматска, но езикът си остава голяма загадка, има и много ирански корени, думи, но има и алтайски.

От това че туган, тукан се среща при всички тюркски езици и означава родственик, като е от ирански произход, съответно тугъ - кръв, бълг.тужар - потомък, т.е. търся общия корен на титлата текин и съхраненото българско тукан. А за тюрското тегин: В древнотюркски tajsi, манчжурски tajzsi, монголски taiz – престолонаследник, според Räsänen (1969) и Н.Баскаков е заемка от китайското t`aj-tšeng – принц, наследник на трона. /НБ-КЗТЯ-ТО-1987/ В китайски tšуt – дете, син. Заето в чжурчженски čūy-yih, dzyi – син. /ССТМЯ,стр.271/ Титлата тегин, текин, тексин е възприета и от тюркските племена. При огузите престолонаследникът се наричал yanal-tekin. /ВБ-П,стр.45/ Виждаме два вероятни пътя на навлизане в алтайските езици, чрез китайски и чрез иранските езици.

Осетинците се делят на две големи групи, западни, дигори които са езиково по-стари и принадлежат към сиракския пл.съюз, т.е. идват във 3-2 в.пр.н.е. Тук да двалите (дуло) които са част от дигорите и нашите внъндури. Ирите или ироните са класическите алани, идват в 1-2 в., тук са олхонторите (хайландурите). Иначе имат и по-малки общности, куртагити, алагири, респ.двалите които са болшинството на съвр.южни осетинци. Да не се бърката утиите с утигурите. Това са удините, същ. и днес, те са основателите на Кавказка Албания (Алуанк). Между утигури/кутригури и много по-ранните кутии няма нищо общо, нека не изпадаме в крайности. утигури и кетигури, предполагам че са двете части на които се разпадат оногурите. по времето на Юстиниян не се споменават оногури, а само родственити утигури и кутригури. Утургури свързвам с у(с)тургури - голямото племе, кутригури - съотв. осет.къатер - малък - малкото племе или от Курт, куртагар - наследници на Курт (неизвестен роздоначалник), в осет.курт - ковач.

За кума- ела, давам веднага етимология кýма – ела веднага, рядка българска, диалектна дума. В БЕР се свързва с румънското acuma. /СИ-РРОД,стр.223/ Аналагично в осетински cumа – eла, cumа kænыn – eла насам. /ОРС/ П.Добрев посочва искашимското kumak – призив за помощ. /ПД-ЕАКБ,стр.102/ В тох./б/ kwām, kwā – ела, покана, призив, kum, kamem – идвам, пристигам. /DA-DT-b/ за тукани, не е свързано с тукашни, това е обяснетие почиващо на славянски произход на думата, само че не е така. Вж. канар-тикин – престолонаследник. Значението е кански, канов потомък, наследник на кана. При хетите tuhkanti, означавало “дете, първороден син”, престолонаследник. /ИКФ-Х,стр.68/ Титлата се среща в согдийски tykyn, кушанабактрийски togino, средноперсийски tkyn. В санскрит toko – потомство, takman, авестийски taohman, кховарски dagan – деца, потомци, dag - момче. /VS-ETD/ В карачаевобалкарски tukъum – род, tugъan – роден, киргизки tukum – семе, в останалите тюркски езици *tugan – родственици, което е иранизъм, от toχm – семе, потомство, вероятно стара, несъхранила се в осетински аланска дума, в осетински tug – кръв, дало и прабългарското тикин (също и тужар) – потомък, кръвен родственик. Абаев посочва осетинското tug като пряко развитие от общоиранското toχm. /ВА-С-3,стр.310/ Във връзка с прабълг.титла „тикин” може да посочим българската дума тукани – родственици, кръвни роднини. Г.Занетов също соъбщва че в Бесарабия и във Варна, гагаузите наричали съседите си българи с името „тукани”. Т.Балкански съобщава че румънското население нарича българите във Влахия със същото име „тукани”. Райко Сефтерски предлага друго обяснение, търсейки паралел с чувашкото тавън-тукан с най-общо значение на „родных братьев и сестрев”. /МФ-ЭСЧЯ-2,стр.183/ В основата и на тукан и текин е корен *тукъ/тугъ. В осетински иронски tug, дигорски tog – кръв, обяснява произхода и на бълг.думи, хора свързани с кръвно родство.

Проблематични или не, това е положението, друга податка няма. Но защо да са толкова проблематични, като ясно си казват хората че въпросните булодзи са потомци на старото европеидно население, направо си казват че са юечжи. Търсеики произхода може да се формулират няколко възможности: 1.Българи-булцзи-тохари, после иранизирани в Ср.Азия 2.Българи-бактрийци (П.Добрев), смятам несериозна. Бахди, Бактра, апахтар означава северен, посока на света, в съвр.персийски бахди е запад. 3.Българи-сармати, алани, хионити 4.Българи-угрофини 5.Българи-хуни, остатъци от племената на Атила, все още официална теория, независимо дали се казва тюркска или хунска. Вж.ИЦА и компания "Бойна слава". 6.Българи-много древни алтайци, дори хипотетично бих предложил, някаква част от алтаиския протоетнос е запазила европеидния си вид, като борушаските в Хималаите, респ. част от племената ди да са тези протоалтайци, после при преселенията си в Ср.Азия се подлагат на иранизация, но запазват някои алатаизми в езика си, звучи твърде еретично. 7.Българи-смесени. И Р.Рашев и И.Добрев посочват прабългарите като смесен етнос, с преобладаващ тюркски характер, смятам го да несериозно.

Алхоните са ефталити, та това е факт отдавна известен, има и ефталитски монети с надпис алхан. Пущуните (ефталитите) се озовават на сегашното си местоживеене едва в 7-8 в. Пасианите са предци на печенегите, пацинаките или кангарите. В пехлеви пешаниг означава родственик, аналогично на нашето пашеног, което няма нищо общо с баджанак.

"Според Петър Голийски (просто блестящ автор!) Дуло е владетелският род на племето Алхон, за което има основателни предположения че е от тохарски, а не от хунски произход, или най-малкото е от смесен хуно-тохарски произход." Алхоните или по-точно алханите са ефталити. И днес дардите наричат пущуните алхани, а пущуните са потомци на ефталитите. Т.е няма никаква връзка с хуните, защото хуни и хиони са съвсем различни неща, все едно да сравняваме тюринги и тюрки! Не знам как ги доказва тия работи Голийски, доста се е пообъркал в книгата си като се позовава на класическите фалшификати, сътворени от Нурутдинов. За мен Дуло си е сарматското племе Дуласи, Двали, съседи на пагеритите/пугури или внъндури в Кавказ, появили се едновременно в 3-2 в.пр.н.е. съвместно със сираките.

Има и изключения, лошото е че са много малко, което потвърждава правилото!

Не виждам какво толкова е неясно на Хърс? Булодзите за названието което се открива сред китайските хроники и е всъщност названието българи. Това го доказва и Иван Добрев, като естествено ги обявявава за хуни, което не е вярно. Или в началото на нашите начала е европеидно населеине, част от тохарския масив в Синцзян. Но докато се стигне до Кубратовата България има дълга етногенеза. Това че част от това населние е останало в Синцзян си е напълно резонно. И че първоначлно са обитавали в Шенси, ами да, цял Северен Китай до 5-4 в.пр.н.е. е обитаван от европеиди (тохари, ди). Връзката която посочвам булоцзи-българи, бал-гхари - народ войска, общност от хора е много по-логична от бунтовници, смутители, буламач или хора на белката (булгана).

С Тогарм наистина се получава нормален и интересен разговор, за разлика от надутия пуяк, всезнайкото ИЦА, очите и ушите на гениалното явление в световния пантюркизъм, феномена Иван Добрев. Всъщност неговото отсъствие се усеща доста положително! За връзката на използваното от нашите антрополози "понтийска раса" с прабългарите и расата на Средноазиатското междуречие, съм си мислил и аз. Т.е. виждаме че прабългарите са били 60% от нашите предци, да сложим 10-20% славяни и нещата си идват на мястото. Тогарм имаш ли накяква информация за генетични маркери и сравняване с осетинците и др.кавказки народи. Напр.осетинците са предимно брахикранни европеиди, което ника не се вързва с разпространеното в "съветската" наука мнение че аланите са били изцяло долигокрании. Обясняват го като късен белег получен от съжителството с грузинците и останалите кавказци, но дали е така. Според мен както при аланите, така и при прабългарите, чиято етногенеза започва в Синцзян и Средноазиатското междуречие, си е имал солиден брахикранен субстрат, андроновско наследство, както и от древните контакти с протоалтайците, което обяснява и алтайското, а не тюркско влияние откриващо се в някои прабългарски думи (двалма - коняр, кудерма - палач, дохътор - възглавница, миник - хилядник, чван - метална чаша, има го и в осетински, белчук - пръстен, съотв.съвр.му производно белезници и др.) Тогарм, виж поста ми от стр.10 "Малко генетика". Свалих го от сайта на приятеля ми доц.И.Т.Иванов. Както виждам доста си навътре в генетичните сравнения, възм. си професионалист в тази област, така че ще те помоля да го коментираш. Покрай глупавите заяждания с ИЦА-та, си остана без да се коментира.

Известния в Библията персонаж Тогарма, произлиза от посочения в асирийските клинописни текстове град Тегарам, намиращ се в Източна Анатолия, отговарящ на хетската област Тегарема, който става център на първото арменско държавно формирование, възникнало в 4 в.пр.н.е. върху руините на Урарту, наричащо се Арма, Арматана, известна също като „Дом на Тогарма”. Предцита на арменците са потомци на малоазиатските фригийци, наричани още мизи (мушки) заради балканският им, трако-фригийски произход. Разбира се във формирането на арменската народност участва и солиден кавказки хурито-урартски елемент, хети, перси, партяни. Именно споменът за древните мушки, посредством асирийската писмена традиция, е заимстван от юдеите, които му влагат нов смисъл – представата за страшните народи гог и магог, респ. яджудж и маджудж в арабска транскрипция, които застрашават цивилизования свят. Тази легенда, известна като „Книга на пророк Йезекил”, има широко разпространение, както в античните, така, в раннохристиянските и ислямските текстове. Ясно е че под Тогарма, древните юдеи са разбирали, идващите от север индоевропейци. Това се проследява и в родословието на Тогарма. Той е син на Гамер и внук на Яфет. Братятя на Тогарма са Ашкеназ и Рифат. Гамер се свързва с гимараите, асирийското название на кимерийците, Ашкеназ, с ашкузите – скитите, Рифат – с патлагонците (индоевропейски малоазиатски народ, родствен на арменците), но е възможна връзка с т.нар. Рипеиски планини, схващани като края на света, намиращи се на север и обитавани от скити и по-късните сармати, Яфет, е древногръцкия Япет и отразява авестийското xšathem – страна, тох./б/ yapoy – страна, народ. Според Йосиф Флавий, Тогарма е прародител на фригийците. Така че потомството на Яфет и Гамер, са всъщност индоевропейските народи, смутили Предна Азия около 10-7 в.пр.н.е. и създали предсатвата за „северните народи яджудж и маджудж или гог и магог” които ще унищожат цивилизования свят, схващан от асирийци и юдеи като техния предноазиатски „семитски свят”. ------------- За кимерийците: Големите миграции на племена свързани с карасукската общност, произтичат още в 8-7 в.пр.н.е. и водят до появата на кимерийците в Европа. Кимерийският произход е твърде интересен. Традиционно се смяташе че те са част от срубните племена или мигрирала на изток гето-дако-тракийска група, т.е. местно автохтонно население. Названието Крим се свързва с кимерийците. Те са били добре въоръжени конници. Археолозите описват два типа кимерийски погребения: черниговски и новочеркаски. В първия случаи скелетът е в свито странично положение с глава на изток, а във втория – скелетът е на гръб с глава на запад. Черниговският тип има своите аналогии в погребенията от Средна Азия в Тува, могилниците от комплекса Аржан. Новочеркаският тип е характерен за районите на Северното Черноморие, Балканите, Карпатския регион, Южна Германия, а на изток до Северен Кавказ. Той е типичен за халщатската археологична култура свързана с келтите. При черниговските поглебения се откриват каменни стели с изображения на войни и инвентар с карасукски произход. Кимерийските кинжали с гъбовидни зооморфни ефеси и тъп ъгъл между острието и дръжката, са копия на карасукските. Днес много изследователи виждат в кимерийците първата голяма обратна индоевропейска вълна напуснала Южен Сибир или Синцзян и преселила се на запад. Вероятната причина е консолидацията на древните китайци и натиска им на запад върху карасукци. Така че кимерийците имат двукомпонентен състав смес между Карасук и Халщат. /ИПК-КТК/ Каменните изображения на войни са типични за част от кимерийските погребения. Някои автори ги наричат „еленови камъни”. Те са ширико разпространени в Евразия и трудно е да се свържат с конкретна археологическа култура. Съществуват много хипотези. Според едни „еленовите камъни” са типични за кимерийците (Членова Н.Л.,1984г.), според други те са дело на карасукците жун и ди /прототохарите/ (Ковальов.А.,1987г.). Въпросните констатации спокойно могат да бъдат обединени. Много въпросителни поставя е етимологията на самото им самоназвание, предадено през гръцки като Κιμμέριοι. Елините се запознават с това название не от самите кимерийци, а от анатолийското население, което ги е наричало «степняци» - *gimmariai, хетски gimmaral, лувийски immari – степ. Етнонимът кимерийци, според Дяконов и В.Иванов означава “подвижен войнски отряд“, от авестийското gwa-m-ira>gam-ir(a) – предвижвам се. В.И.Абаев сравнява етнонима «киммериай» с осетинското goumiri/gumeri и картлийското (грузинско) gmiri - герой, богатир. В осетинските предания гамерите (goumiry) са великани обитавали земята преди боговете да създадат нартите. Жорж Дюмезил доказва влиянието на „Нартския епос” върху „Скандинавските саги” където също има герои-великани Гюмир и Хюмир, резултат от аланско влияние в тясното съжителство с германските племена. Подобно се тълкува и китайското жун, което освен човек означава и смел войн. Някай автори свързват “иседоните” на Херодот с населението на Източен Туркестан, представителите на карасукската култура. Етнонимът иседон е близък до осетинската дума æfsæddоn – войска, войскови. При келтите еседари се наричали войните сражаващи се с колесници, еssеdа, essedum означава бойна колесница, ирландското еyr означава войн управляващ и сражаващ се на колесница. Виждаме че осетинския и келтския термин имат обща първооснова. Възможна е етимологичната връзка иседони-еседари-кимери, в смисъл на войни. Тохарското kam, означава идвам, предвижвам се, а er – войн, така че кимер може да се разтълкува като войн на колесница, аналогично на авестийските кшатрапи и ведийските кшатрии. Бойната колесница е един от основните символи на прототохарските войни ди. Миграцията на кимерийците, последвано от появата на скитите в Предна Азия, води до разпространението на „звериния стил” в Евразия, далеч зад границите на Синцзяно-Алтайската му родина. Кимерийците изчезват внезапно от историческата сцена, както и внезапно се появяват. Но все пак са оставили името си. Сред съвр. абхази и адиги, през 19-20 в., са се срещали родовите названия Кемиркуа, Klэмыргуэ (Кемурго), Хомараа, Кемиргоеви. В абхазо-адигските езици, коренът *kimer- не означава нищо, което показва че най-вероятно имаме съхранение на този древен етноним, чийто представители са се разтворили в местната кавказка среда. /СХ-ИАСВ/

"над 60 % от българите са от хаплотип J1b2," Че не може 60 от българите де сме потомци на траките, е ясно тъй като късното тракийско неселение е част от ранновизантийския субетнос. Освен това Балканите са изкл.рядко населени в 5-7 в. поради множеството нашествия. Ясно е че този хаплотип е донесен от прабългарите. А къде още е разпространен този хаплотип, изключая Изт.Средиземноморие? Какво е положението в Кавказ и Ср.Азия. Има ли връзка с т.нар. Източносредиземноморска раса. Аналогично на този хаплотип, преобладавща сред прабългарите е "понтийския расов тип" който влиза в източносредиземноморската раса. Върху найната основа и "андроновските брахикрании" се формера расата на средноазиатското междуречие, също типична за българите.

За Вънд и преселенията в Кавказ: Вънд/Вунд е полулегендарен прабългарски владетел, чието име е свързано с народа внъндур-болгар, споменат от арменския хронист Мовсес Хоренаци. Това е и първото споменаване на етнонима „българи” в неговата „История на Армения” завършена към 482 г.: По времето на арменския цар Вахаршак/Валараш, на север от Армения се появяват „диви племена, занимаващи се с разбойничество”. Вахаршак ги извиква и „убеждава” да оставят разбойничеството и да се заселят в плодородна страна, където да живеят постоянно за да му плащат данък. Тази страна се простира от планината Пархар(по-рано Париадър), където свършват земите на понтийците и егерите (мингрелите), до областта Кол/Кох. Там няма големи летни горещини, има много ливади и лозя и самия Вахаршак идвал тук през лятото на лов. Сред планинските клисури на Кавказ, в областта Шар, наричана още „Безлесен” (т.е. гол, без гори) или Горен Басеан, той заселва този северен народ, който се нарича Влъндур, Вхъндур, или Внъндур-болгар, по името на предводителя им Вунд (по-точно Вънд, Въндо). По- късно цялата област става известна като Вананд, по името на заселниците и много селища носели името на потомците на Вунд. Това е съобщението на арменския хронист, твърде подробно за да определим мястото и времето на въпросното събитие. Второто съобщаване на „ванандаците” (внъндури) е свързано с големи размирици които станали в Кавказката планина, където е била „Страната на Българите” по времето на Аршак І син на Вахаршак, тогава много българи също потарсили убежеще в областта Кох/Кол. Третото съобщение за ванандаците е доста по-късно, около 387 г, когато Армения е поделена между Византия и Сасанидска Персия. Тогва част от „ванандаците” се отдали на предишният си занаят, разбойничеството, като нападали едновеременно владенията на двамата арменски царе (византийският и персийският поставеник на трона), затова арменският цар Хосров (Хосров ІІ /385/386 − 387 г./ от Персийска Армения) ги прогонил на юг, към „Четвърта Армения” и границата със Сирия. Така че при всички случаи заселването им е преди тази дата! Планината Пархар е южно предгорие към най-западната част от Кавказ, наподобяващо подкова, вървящо паралелно на югоизточния черноморски бряг. В античните гръцки източници е наречена Париадар, страната на понтийците и егерите е Аджария и Мингрелия, част от Грузия, Кол е част от Древна Армения, разположена около изворите на р.Кура, областта Басеан обхваща изворите на р.Аракс. Плиний я нарича Паригеритска планина. С.Глинка предава названието и като „Баркара/Пигария” (Исторiя арменского народа, М., 1832 г., с. 159). Николай Адонц, посочва че в началото на 20 в., тази планина се нарича Болхар, което е повече от показателно. Виждаме че внъндурите обитават най-западните части на Кавказ, около изворине на р.Кура, като са съседи на грузинските и абхазо-адигските племена. Някои автори обясняват Пархар със значението му в гръцки като планина с плоско било, но преименуването на Париадар в Пархар/Болхар е явно свързано със заселването на българите. За датирането на тези събития, трябва да се знае че в арменската хронографска традиция, съвсем закономерно се приравнява династията на Аршакидите с по-ранната династия на Арташесидите, като събития станали във 2-1 в.пр.н.е. се преписват на владетели от по-късната Аршакидска династия. Според Хоренаци, Вахаршак е брат на третия партянски цар Аршак Велики. Неговия дядо Аршак Храбри, се възцарява над партите, в страната на кушаните (т.е. в източните предели на Иран), 60 години след смъртта на Александър Македонски, или 323 г.пр.н.е – 60 = 263 г.пр.н.е. тогава е началото на въстанието на партите срещу властта на гръко-македонските завоеватели, историците определят събитието около 250 г.пр.н.е. Смята се че начело на въстанието застават двамата братя Аршак и Тиридат. В 247 г.пр.н.е. Аршак става цар на Пратия, родоначалник на пратянската династия Аршакиди и годината на възцаряване става 1 година от Аршакидската ера. Мовсес Хоренаци посочва че партянския Аршак е управлявал 31 години, т.е. по неговата хронология, от 263 до 232 г.пр.н.е., наследен е от сина си Арташес, управлявал 26 години, или от 232 до 206 г.пр.н.е., който също е наследен от сина си Аршак, наречен Велики. Този цар воюва с македонския владетел от династията на Антигинидите, Деметрий ІІ и го пленява около 139 г.пр.н.е., като разгромява и Антиох ІІ Сидет-Евергет (138-129 г.пр.н.е.). По това време назначава брат си Вахаршак или наречен още Валараш за цар на Армения. Той управлява 22 години, или прибилизително от 139 до 117 г.пр.н.е. Наследен е от сина се Аршак І, управлявал 13 години, или от 117 до 104 г.пр.н.е. по време на неговото царуване настъпват смутове в „страната на българите” и част от тях се преселили на юг от Кол/Кох, т.е. в същинска Армения. Аршак І е наследен от сина си Арташес І, който пък е наследен от Тигран ІІ Велики (95-55 г.пр.н.е.). През неговото управление, Армения и Партия са нападнати от Рим, но в 54 г.пр.н.е., римският пълководец Марк Лициний Крас загива в битка с пратяно-арменските войски при Кара в Месопотамия. Такива са данните на Мовсес Хоренаци за този период. /МХ-ИА/ Наблюдават се доста неточности с царуването на партянските царе, Аршак І умира още в 247 г.пр.н.е., наследен е от брат си Тиридат, управлявал до 211 г.пр.н.е, наследен от Аршак IІ (211-191 г.пр.н.е.). Хоренаци е писал за арменската династия на Арташесидите (189 пр.н.е.-52 н.е.), предвид наличието на владетелите Арташес, Тигран ІІ Велики. Още повече че посочва Арташес като партянски цар, баща на Вахаршак/Валараш, който става първи аршакидски цар на Армения. Вероятно владетелят при който се заселват българите е Арташес (Артаксий) I, цар от (189-159 г.пр.н.е.), стратег (спарапет) от 200 г.пр.н.е. Неговата личност и управление съвпадат напълно с Вахаршак на Хоренаци. Приблизително съвпадат и посочените от Хоренаци, години на управление, съотв. 22 за Валараш и 30 за Арташес. Но така или иначе, заселването на българите, предвид контекста на посочените събития, може да отнесем в периода 2-1 в.пр.н.е., т.е. по времето на Арташесидите. Поради тясното сътрудничество между Армения и Партия, Мовсес Хоренаци, е слял династията на Арташесидите със следващата династия на Аршакиди или Аршакуни (52-428 г.). Тази тенденция се открива и при другите арменски хронисти. Иначе Арташес е сатрап в Селевкидската д-ва. През 201 г.пр.н.е. заедно със Зарех, като военачалници на Антиох ІІІ, разгромяват арменския владетел Ерванд ІV и присъединяват земите му към Селевкидската държава. Но по-късно в 190 г.пр.н.е. вдигат бунт и се провъзгласяват за независими владетели, възползвайки се от поражението на Антиох ІІІ в битката при Магнезия, нанесено му от Рим. Арташес става владетел на Армения, а Зарех – на Софена. Самият Арташес е родственик на сваления Ерванд, защото в арамейски надпис е посочил че е син на Зарех Ервандян Добрия. Поради завоевателните си походи, Арташес предизвиква съпротивата и консолидацията на дагестанските племена ути (утии, удини), гаргари (вайнахи, предците на ингушите и чеченците, както и на дагестанските народи), лбини (албани) и шаки (саки?), довела до създаването на държавата Кавказка Албания (Алуанк, Агуанк, Агвания). Според Мовсес Каганкатваци в неговата „История на Алуанк (Кавказка Албания)”, съгласно преданието, народът утии се смятат за потомци на митическия албански родоначалник Аран, назначен за владетел на Албания, от арменския цар Валараш. Виждаме ясно приравняване на личността на Арташес, към Валараш, защото именно Арташес воюва с племената създали Кавказка Албания, най-значителното от които е на утиите (съвр.удини). Самите утии обитават първоначално земите южно от р.Кура, в съвр.Северен Азърбайджан, наричана от античните автори (Плиний) с названието Отена, т.е. „стратна на утиите”. Според В.Ф.Минорский Отена е обхващала районите на съвр. Гяндж, Шамхор и Тауз в Азърбайджан. Г.Капанцян я локализира южно от р.Аракс, а С.Т.Еремян смята че утиите обитават долините на р.Тертер и р.Кура, т.е. района на Нагорни Карабах, На тази територия, помества Отена и К.В.Тревер. Ареалът на распространение на удините е бил доста обширен, но с времето се е свил до поречията на реките Арак, (Арцах) Кура. /ЯЯ-ЭКА/ Разбира се въпросните утии нямат нищо общо с много по-късните прабългари-утигури! Утиите са носителите на държавността и на официалния, писмен език на Кавказка Албания. Самото название Албания се свързва или с лбините, едно от въпросните племена, създатели на тази дагестанска общност, или с митичния персонаж Алупу, трети син на Яфет и техен родоначалник, а Аран е син на Алупу. В митологията на лакците Алпан е бог на мълнията, гръмовержеца, носител и защитник на справедливостта (един вид аналог на Митра и Сйявуш). /ЯЯ-ЭКА/ Вероятно зад Алупу се крие представата за бог Алпан, чието име е дало названието на страната. Съвпадението на гръцко-римската транскипция Албания, със съответната балканска страна е чисто външно и изцяло случайно. Същият владетел (Арташес) присъединява района на Париадар/Пархар към Армения. Според Леонтий Мровели „Арменският цар Арташан, със своите войски нападнал Мцхетия (Грузия) и разбил войските на съюзените грузини и овси (алани)”. Страбон уточнява че Арташес е воювал и победил сирите, т.е. сираките (голяма сарматска общност, установила се в Западен Кавказ в 3-2 в.пр.н.е.). Установено е че Мовсес Хоренаци, в своята „История” смесва личностите на Арташес и Вахаршак/Валараш, като събитията и деанията на Арташес се преписват на Вахаршак/Валараш. /НТГД-ПДА/ Причината поради която всички арменски хронисти смесват Арташесидите и Аршакидите се дължи на следната легенда, разказана от Вардан Аревелци: ”Ние сме слушали и чели че Вахаршак е бил не брат, а син на Аршак Велики и ето в какво се състои този разказ: “Царят парсийски (персийски) поискал мраморната колона, намираща се в Мцбини в двореца на арменските царе. Като взели колоната, намерили на нея гръцки надпис: “Писах аз, Агатангел: Аршак Велики имал четири сина: първият той възцарил над Теталите (кушаните, ефталитите), вторият над Лирикийците (?), третият над Партевите, четвъртият над Арменците, на който дал във владение да завоюва Хайк за себе си и чедата си”. /В-ВИ/ Същата история е преразказана ив „Историята” на Себеос. Последният уточнява че върху короната били издълбани имената на първите арменски царе. Виждаме че в представата на арменските хронисти личността на Арташес, завоювал Хайк (Армения) от Селевкидската зависимост, се приравнява към сина на партянския Аршак, откъдето вече идват закономерно всички по-нататъчни обърквания на събития и владетели! Предвид войните на на Арташес с овсите или сирите, възниква логичния въпрос, не се ли крият тука загадъчните „внъндури”, които Валараш/Вахаршак/Арташес, „убедил” да оставят предишнша си начин на живот и заселил в Басеан. Обикновено арменските царе са заселвали в пограничните райони покорени племена, в случая Басеан току що е завоюван от Грузия и съюзните и „овси”,т.е. аси, в случая сираки?! До още по-интересни изводи стига Левон Мириджанян, който изселдва „Историята” на М.Хоренаци и доказва реалността в сведенията които Хоренаци е получил от недостигналата до нас книга на сириеца Мар Абас Катина. Именно от него, Хоренаци посочва първите две съобщения за българите на Вънд. Въпросът за съещствуването на Мар Абас Катина и достоверността на книгата му, както и съществуването на арменски владетел Вахаршак/Валараш, брат на партянския цар Аршак І (около 247 пр.н.е.-211 пр.н.е.) са били винаги спорни и в арменската и в международната научна общественост. Според изложението на Хореници, сирийският учен Мар Абас Катина е изпратен от арменския цар Вахаршак, до неговия брат, партянския владетел Аршак І, да използва партянските царски архиви в Ниневия, за да напише книга за историята на Армения. Но изразът „vor i Ninue” – (в Ниневия), кара учените да отхвърлят съществуването на Мар Абас и книгата му, защото древната столица на Асирия, Ниневия, отдавна е разрушена и не е културен център. Но сравняването на различните преписи, на труда на Хоренцаи показва интересен артафакт. В Амстердамският препис на „Истарията”, въпросният израз е записан като „vor i Ninuei”. Сравняването на vor i Ninue и vor i Ninuei, според Л.Мираджанян, показва грешките на преисвачите и най-вероятната оргиналнат фраза на М.Хоранаци – „vor i Ninuee” като двойното „е” в единят случай е редуцирано до единично ( ), а в другия, разчетено като „и” ( ), като „vor i Ninuee” означава „от Ниневия”. Или най-вероятно в столицата на Партия са се съхранявала по-стари документи, донесени от Ниневия. /ЛМ-ИАП,гл.5/ Но е възможно и друго решение. Ако погледнем обаче начинът на изписване на буквата „н” - и буквата „с”- се вижда че резликата между двете е наличието на малка дъгичка при „н” която лесно може да се добави при преписите поради погрешно розчитане на недобре изписано „с”. Тогава изразът придобива вида „vor i Nisuee”, или „vor i Nisuei” – от Ниса или в Ниса, столицата на Партия известна със своето книгохранилище. Точно това казва и Хоренаци: „И той (Катина), като изучил всичките тези книги, намерил една книга на гръцки език...”. Катина е провел изследването си в царския партянски архив на партянския владетел Аршак (в Ниса), иначе Хоренаци непременно би посочил че Катина е посетил архива в Ниневия. Няколко изречения по-долу Хоренаци, съобщава че Мар Абас намерил в тази книга, написана на гръцки и асирийски език, сведения за историята на арменците и с разрешението на Аршак Партянски я „занесал в Мцбини (арменската столица) на цар Вагаршак”. В глава I, Хоренаци разказва за смъртта на Александър Македонски, и създаването на Селевкидската държава, въстанието на партяните и основаването на партянската д-ва от Аршак І Храбри, както за основането и историята на арменската Арташесидска династия, от Вахаршак до Трдат Велики. Партянският цар Аршак ІІ Велики (около 211-191 пр.н.е), приблизително около 217 г.пр.н.е., налага своя брат Вахаршак на арменския трон. След славното царуване на Вахаршак, Мовсес Хоренаци описва царуването на сина му Аршак І, който е наследен също от сина си Арташес І Велики. След някои сведения за царуването на Аршак І, едно от което е съобщение за българите: „по време на неговото царуване настъпват смутове в „страната на българите” и част от тях се преселили на юг от Кол/Кох, т.е. в същинска Армения”. След това Мовсес Хоренаци съобщава: „Тук историята на стареца Мар Абас Катина свършва”. Ясно е че Мар Абас Катина е починал на преклонна възраст именно в годините на арменския цар Аршак І, т.е. сирийския хронист е живял във 3-2 в.пр.н.е. Вахаршак управлява 22 года (217-22=195 г.пр.н.е.). Именно в този период, българите на Вънд се появяват в Кавказ и част от тях са преселени в Приадар, наречена после Пархар. Известно е че Арташес І Велики се възкачва около 189 г.пр.н.е. Следователно, синът на Вахаршак и баща на Арташес, Аршак е управлявал между 195-190 г.пр.н.е. В глава 31 (32) в Книга І, на своята „История” Хоренаци пише за потомците на цар Вааган (Вахаган), сина на цар Тигран І Ервандян: Араван, Нерсех, Зарех, Арлюга, Багам, Вахан и Вахе, Мовсес Хоренаци пише че Вахе въстанал против Александър Македонски и бил убит от македонците. След това Мовсес Хоренаци казва: „След него до царството на Вахаршак в Армения, няма какво да се каже заради смутовете и борбата за трона в нашата страна, поради което Аршак Велики така лесно влязъл в Армения и поставил брат си Вахаршак за владетел на Армения”. /ЛМ-ИАП,гл.5/ Според теорията на Левон Мириджанян, българското преселение трябва да го отнесеме още по-рано, между 217 и 195 г.пр.н.е. Въпросът за царуването на Вахаршак си остава спорен. Например, описвайки царуването на Арташес І Велики, Хоренаци преплита събтия от Ахеменидското време, като казва че Арташес омъжил сестра си за Михридат, владетел на Иверия, а всъщност става дума за Митридат VІ, владетеля на понтийското царство. После пише че Арташес покорил земите на лидийския цар Крез, което е събитие от времето на Ахеменидите. Или след края на книгата на Мар Абас Катина, на Хоранеци почти нищо не е известно за наситеното със събития царстване на Арташес І, които са разказани за времената на Вахаршак. Но за нас е важно че „Историята” на Хоренаци не е плод на „късни анахронизми” а съвсем последоватлено представя събитията и ако не вадим съобщението за българите от контекста на хронологичната последоватленост, се вижда че появата им в Кавказ е твърде ранна, синхронна са появата на сираките и аорсите, станала точно в същия период 3-2 в.пр.н.е.! Страбон, живял във 2 в.пр.н.е. помества сираките в западен кавказ, окоро изворите и горното течение на р.Кубан, на североизток от тах са аорсите. Оказва се че не само Мар Абас Катина и Хоренаци са забелязали българите! Гай Плиний Секунд (23/24-79 г.) в своята „Естествена История” съобщава че: “Около устието на р.Кира в Каспийско море, живеет каспиите. От Себастопол (Диоскорида, съвр.Сухуми) на 70 000 крачки, живеят ахейците (Ашуя, ашуйци предци на съвр.абхази), мардите, керкетите (абхазо-адигски племена, смята се че керкити е най-ранната известна форма на етнонима черкези, респ. Черкасия, обитавана от наследниците им кабардинците), а зад тях, във вътрешността серите (сираките), кефалотомите (букв.превод главорези). Богатият град Питиунт (Пицунда) е разграбен от гениохите (цени, цанари – грузинско племе). Зад него в клисурите на Кавказките планини, живее сарматския народ на епагеритите, а до тях - савроматите. /ППК/ При последните избягал Митридат, при (по времето на) император Клавдии. Той (Митридат) разказва че в съседство с тях живеят талите (двалите, дуласите), които на изток достигат до устието (всъщтност залив) на Каспийско море, като този залив изсъхва при морски отлив”. В своята „География” Клавдий Птолемей (2в.), описва различните народи. По посока от Причерноморието към Рипейските планини (Урал): агатирси, зад тях аорси и пагерити/пагорити, под тях – савари (саври, саубри, саури, респ.народа шави у Плиний, или савири? За появата на които е твърде рано) и боруски (борани) до Рипейските планини. Пагерити/пагорити е форма идентична с по-късното “пугури” (форма на българи) използвано от Михаил Сирийски. Ако анализираме названитео пагорити, пагерити, се вижда че до Плиний и Птолемей те са дошли чрез аланския език, тъй като отразяват формата пагоритæ, пагеритæ с -тæ – окончание за множ.число и етноними, т.е. изходната форма е пагори, пагери, макс.близко до пугури. То фигурира и в Картата на Касторий или „Певтингеровите таблици” под формата пархаци или пархаки. Птолемей помества в земите на пагеритите град Серака, което е ясна податка за близост със сираките, победени от Арташес. В това отношение е интересна легендата на осетинците от Куртатинската теснина, записана от Пфаф. Според нея, преди техните деди да се заселят тук, е обитавал загадъчния народ Бурдартæ или Бурсартæ. Местното население си го обяснява като русокоси, жълтокоси, от осет. bur – жълт, светъл. Всъщност Бурдартæ би означавало бурдари и Бурсартæ – бурсари, тъй като –тæ е частица за мн.ч. В преданията на осетинците-дигори има мъгляви спомени за митичната област Бурка, намираща се в близост с техните земи, където обитавал някакъв митичен народ царциатæ, загинал от природни бедствия и глад. По записите на Мусо Цаллагов „Фолклорни материали”, от разказа на Ягор Бигулаев (1932 г.) се казва че в Северна Туалетия (Двалия, Двалетия) живял някога силния народ царцата, който бил постигнат от някаква заразна болест и те умирали със стотици. Нартите и царца, в друго осетниско сказание, се приравняват като един народ, но тъй като били горди и силни, разсърдили боговете и те ги наказали. (И.Джанаев, запис в с.Кесаты Кау, 1932 г.). В Санибанската теснина „ущелье” народните предания твърдят, че на север от селата Старая и Верхняя Саниба, по пътя към село Верхнее Кани, на планинския склон и близо до реката се намират древните селища на народа царциата, който загинал от чума (рын). Умрелите погребвали в катакомби. Това станало преди 2000 години според разказвача Гатази Дзусов. Според Борис Алборов е съществувала реална област „Бурка” разположена в Западен Кавказ, в земите на съвр.Балкария и Дигория. Дори Албаров смята че родът Бората от нартския епос, всъщност отговаря точно на загадъчните бурка. В арменската география „Ашхарацуйц” ясно е посочен народ пурка/пурку, обитаващ в съседство с цанарите (саунартæ) в равнината до ардозците (обл.Ардоз при изворите на р.Терек), близко до Аланските врата (прохода Дарйял). Пурка се поместват между зихите и цанарите, следователно, народа Пурка е живял някъде на Моздокската равнина, простирайки се до зихите на Черно море. Това е територията на съвр.Северна Осетия и Кабардино-Балкария. Пурку от „Ашхарацуйц” точно отговаря на осетино-дигорското Бурку. /БА-ЭЦОНС/ Или ако продължим логичните разсъждения на Алборов виждаме че загадъчнтите бурка/пурка отговарят точно на плиниевите епагерити, птолемеевите пагерити, пархаците от Певтингеровите таблици, или това е едно от първите споменаванията на българския етноним в Кавказ!!! Част от прабългарите обитават точно Балкария, Дигория и Западен Кавказ и са съседи на абхазците (зихи). Съставителя на „Ашхарацуйц” един път е съобщил за известните му купи-болгар в Западен Кавказ и втори път е преписал птолемеевите пагерити, под формата пурку, без да подозира че става дума за един и същи народ! Прокопий Кесарийски, в своята „История на войните с персите” казва: „Зад пределите на абасгите (абхазите родствени на зихите) до Кавказкия хребед живеят брухи, намират се между абасгите и аланите. По крайбрежието на Понт Евксински са се утвърдили зихите... Зад тях живеят сагините. Приморската част на страната им, по-рано се е владяла от римляните. Там те са построили двете крайморски крепости Севастопол и Питиунт, намиращи се една от друга на два дена път.” В нашата литература П.Добрев изказва интересната хипотеза че зад въпросните „брухи” се крие българския етноним. Повечето рускоезични изследователи ги причисляват към абхазо-адигските племена, други - към сармато-аланските племена. Интересна гледна точка според Гаглойти, е че етнонима произдлиза от осет. bыru – преграда, укрепление, вал, крепост. В това отношение заслужива внимание, че едно от убихските племена се нарича в средновековието “алани”. Псевдоариан в своето описание на Черно море, споменава река Брухонта (Βρούχοντα), отговаряща на съвр.Мзимта, намираща се на територията на Абхазия, аналогично на птолемеевата р.Бурка: ”Зад Коркондам, на Понта, зад град Ампсалис е река Бурка”. Трето споменаване на този топоним е от Агатий, който в своята „История за царуването на Юстиниян” съобщава за крепост между земите на лазите и аланите, наричащо се Бухлоон и че принадлежи на апсилите (абазгите). Четвъртото споменаване на този етноним е от Плано Карпини (13 в.), в своята „История на монголите”, сред народите в Кавказ, покорени от монголите: „каси (касоги), якобити, алани или аси, обези (абазги) или георгиани (грузинци), несториани, арменци, кангити (кангари), комани, брутахи, които са иудеи…”. Виждаме че брутахите са същите брухи, или са едно от абхаските племена, или в крайна сметка асимилирани прабългари, в случая са посочени че изповядват юдаизма. Етнонимът брухи, традиционно в рускоезичната литаратура се свързва с убихите, които са част от абхасците. Самоназванието им звучи като пьок, пьох, бьох. /НВ-ЭПНСК,стр.59-69/ Днес убихите обитават същите райони, където са посочени от Прокопий, но по-голямата част от тях, поради ислямската си религия, през 19 в. е изселена в Турция, известни ни като сборната кавказка мюсюлманска общност „черкези”. Така че много по-достоверно е приравняването на етнонимите брухи (бурки) и българи. Например Новоселцев също свързва брухите с българите, предвид сходния район на обитание, Западен Кавказ, на границата, между абазгите и аланите. Смятам че основателно може да търсим връзка между брухи и бурдари, бурсари, бурки, пурка, пагерити. Това са различни названия на един и същ народ! В същия географски район, Захари Ритор посочва “бургари със свой език, народ езически и варварски” обитаващ на север от Капийските врата (в случая Дарйял), а от Каспийските врата до морето е страната Базгун /Барсилия/. /ЗМ-И/ В своята „История” Михаил Сирийски споменава че българите и пугурите се заселили в „страната аланска”. Бургарите на Ритор и пугурите на Михаил Сирийски съвпадат напълно по локализация с пагеритите/бурка/пурка/брухи. Следователно внъндур-болгар за които пише Хоренаци са всъщност „българите на Вунд или Вънд” участващи в сиракската общност, с които воюва Арташес І, а римските автори ги наричат епагерити/пагерити. Появата на сираките в Кавказа е свързано с мащабната промяна на етническата обстановка в Средна Азия в 3-2 в.пр.н.е. свързана с установяването на юечжите-тохари, усуните-асиани и кангюйците-пасиани по поречието на р.Сърдаря. Самите сираки се свързват със споменатия четвърти народ, участвал в съюза на тохари, аси/асиани, пасики/пасиани, известен като сакаравали или сакарауки. Хаусиг смята серите за тохари и ги свързва с едно от племената учавствало в юечжийско-усунския съюз, завладял Гръко-Бактрия: племето сакаравали или сакарауки. Той вижда в това название двусъставна дума sarag и тох./а/ wla, тох./б/ wāl – цар, владетел, т.е. царски сери. /ВС-К,стр.69-71/ В гръко-римската географска традиция с етнонима сери се обозначават тохарите, съседи на Китай. Китайското чи-ди е аналогично по значение – червени ди, потвърждаващо сери = червени. В тохарски ark, arkwi, arsi – сребро, блестящ, санскрит sāukrar, sāubhraā, протоиндоирански cāukra, авестийски suxra, староперсийски ëuhra, средноперсийски suxr, осетински sirх, surх – светъл, блестящ, червеникав, ормури sowrb, пущунското sara – чист, светъл, свят. /L-IAIL/ В съвр.български сур означава светъл, пепеляв, сивкав, но насурял означава зачерван, зреещ. Напълно е възможен преход в тохарски arsi – sarsi – sartas – rtar - червен. Тибетците наричали тохарите белоглави, светлокоси, червенокоси, жълтокоси, т.е. сери, в тибетски ser – червеникав, жълт, в искашимски surkhun, пущунски surh, sur, sra, означават блестящ, светлочервеникав, рижав, черевеникав, а пущунското sursarey – риж, червенокос. Вероятно осетинското sirx, sirxu, стои в основата на етнонима сираки, който в Кавказ е известен и като сири, сери, суракийци. Не приемам версията на В.Абаев че сираки произлиза от осет.sirak – чужденец. Самото име Вунд/Вънд съвсем не е случайно. То отразява една обща закономерност за която ни съобщават с учудващо постоянство китайските хроники. Управляващото племе при юечжите се наричало Хун-е (хиони, хиаона от Авестата), а управляващият род или династия Вен. Когато хуните разгромили юечжите, последните се преселили на запад, където създали нови държави. Но при всички начело застанали предсатавители на династията Вен, която водила началото си от града Чжоаву (града на Сйявуш, намирал се някъде до Хотан, според Фирдуоси). Родът Вен е управлявал всички кангюйски владения по поречието на р.Сърдаря и Фергана (Даван). Нещо повече, „малките юечжи” т.е. тези тохари които останали в Синцзян и се подчинила на хуните, се управлявали от „веноуто-ван” в по-късна транскрипция е даден като „венюцзян-ван” като ван е китайска титла означаваща подчинен княз, а веноуто е самоназванието на народа, явно по името на управляващата династия. Като използува анализите на В.С.Таскин и Н.И.Крадин, Габуев доказва че йероглифа на изписване на Вен, от израза Веноуто-ван е един и същ с йероглифа означаващ управляващата династия в кангюйските земи и Даван, както и със синонима на Аланя – Уананшана/Венаншана. Така през 4-5 в. се неричат земите около Аралско море в китайските хроники (Бей-ши). /ТГ-АКО/ Оказва се че коренът „вен” не е случаен и има своето сходно обяснение както в тохарските, така и в иранските езици. В етимологичния речник на Дъглас Адамс, wntare означава изключителен, важен, winānne – победа, wināsk – чест, поклонение, wincane – най-силен. Като първооснова той посочва прототохарското *weonduru – силен, славен, велик, водещ, управляващ. Паралели в хетски uëent, uen, латински venus, старовисоконемски winida, кимвърски gwent, um-wan, санскрит vaānats, vanati, авестийски vanaiti, vantor, vanaiti, староперсийски vantan, *vanat – желая, стремя се, искам, боря се, заповядвам, владея, в пехлеви winārbeg – разпредител, заповядващ. /P-IEW/ В авестийски van, vanañt, средноперсийски wjn`r, winar, winrg – победоносен, порядък, процъфтяване, winner – заповядващ, вахански wыnыar – устойчив, силен, съвр.персийски wеnd – държа. /Ch-DIV/ Също виж осетинското wajыn/wajun (изговаря се като уайын/уайун) – управлявам, fænd – говоря, заповядвям, управлявам, ръковода, fændоn – воля, желание, uændоn – смелост, победа. /VS-ETD/,/ОРС/ В осетински дигорски uenddug – виден, представителен, известен, също в иронски wыnd (uыnd), дигорски windæ (uindæ) – с представителен, хубав, привлекателен вид. /ВА-С-4,стр.110,116/ В искашимски wanuw – призовавам, шугнански wintao - побеждавам. /IED/ В пеласгийски, в надписите от Микена wanaka – господар, владетел. При етруските е съществувал бог наречен Vanth. /ВГ-ДЕЕ,стр.17/ В палийски viňňū – мъдър, знаещ, viňňati - известен, vineti – водещ, управляващ. Тези примери напълно прилягат на рода Уин/Вин – победоносен, най-силен, почитан, най-важен изобщо водещ, управляващ и осетинското (аланско) вънд/винде – с представитилен, важен вид. За връзката на внъндур с Вен говори и титлата на владетеля на малките юечжи Веноуто-ван, владетел на народа веноуто – венетери, внъндури. П.Голийски, като специалист по арменска филология, прави обстоен лингвистичен анализ на начина по който се записва името влендур/вхндур през различните епохи съобразно развитието на арменския език. Стига до извода че най-правилната интерпретация е „ванандур” което съответства и на хазарскта транскрипция в-н-н-т-р. Унгарците също наричат българите по този начин – нандор от ванандор. Подобна форма дава и арабинът Ал Гардизи, н-н-д-р. В арабската писмена традиция в-н-н-д-р се явява традиционно название на дунавските българи за разлика от волжките които се наричат булгар. В арменската литература името Вунд се превръща в синоним на българи изобщо. Авторът доказва че ванандур, в-н-н-т-р и уногондур са синоними на едно и също название. Всяко отнасяне на ванандур към вахандур и от там търсенето на етногенезисни връзки с ваханците в Бадахшан, (чието самоназвание е вохони и е най-вероятно във връзка с ефталитското название валхони), не е особено удачно. /ПГ-КНВМХ,стр.39-42-А.26-2004/ Масуди съобщава че в съседство с аланите и хазарите живее народа al-w.l.nd.r.yа, чието име идвало от столицата им, града w.l.nd.r, арабското понятие е производно на арменската форма влендур. По-късните форми са, уногондури, в-н-н-т-р, нандор! Преходът към византийското уногондур е станало вероятно от арменската форма вхндур. Внъндури-веондуру, е максимално близко до тохарското понятие! Също в иранските езици с нставката –dār се образуват етноними, отразаващи значението владея, напр. дандари – владеещи реката, от dār – владея, управлявам, притежавам и алано-сарматското dana/dan, осет.don - река. Или внъндури може да се разглежда и като „владени, управлявани от Вънд”, внъндур-болгар – „управляваните от Вънд българи”, като –дуръ/-дъръ се явява аналог на общоиранското dār – държа, управлявам, владея. Появата на внъндурите в Кавказ, посочени от М.Хоренаци, е синхронна с първата юечжийска вълна от 2 в.пр.н.е., оставила и топо- и етнонима тохари в Кавказ, разселила се в Средна Азия и Средноазиатското междуречие. В кушанобактрийския език ванандо означава победител, Ванинда е богиня на победата. Българското име Въндо (Вунд) отразявя тази древна тохарска и иранска етимология! А.Стаматов посочва че в 59 г. по времето на император Нерон, римският пълководец Домиций Корбулон при обсадата на Тигранакерт, обезглавява плененият съюзен на арменците варварски владетел носещ партянската титла мегистан, megitanes. Както обяснява К.Тревер името му е било Вананд. /АС-ТІРБИ,гл.2/ Спорно е, това ли е българският Вананд, много по-вероятно е негов наследник. Факт показващ че в 1в. внъндурите са в Кавказ. Още при Тигран ІІ започват сблъсъците на Армения с римляните, така че напълно възможно е внъндурите като съюзници на Армения да са пострадали от римското нашествие, свалило от власт и самия Тигран ІІ. Акад. Я.А.Манандян, изследвайки главните пътища на Армения според „Tabula Peutingeriana” или „картата на Касторий” стига до извода, че станционните пунктове в Армения са носили имената на областите, в които се намират и обслужват. Между тях се споменават „Banantea”, „Arachia” (изв. като „Archene” у Плиний) и „Artaza” (Ардоската равнина, в осет. ærdoz е високопланинско пасище, аналогично на старобълг. рудина), (Манандян Я.А., Круговой Путь Помпея в Закавказье, ВДИ, кн. 4/1939 г., с. 81). Интересуващата ни станция е била разположена в Горен Басиан и е изписана като „Barantea”. Я.А.Манандян я чете „Banantea” с пояснение, че отговаря на древноарменското „Vanand” - в род. пад. „Vanandeay”. Без колебание споменатите станции и области той идентифицира с „Вананд”, „Харк” и „Артаз”. Но това значи, че когато са били създавани Певтингеровите таблици (вт. пол. на 2 в. - нач. на 3 в., с окончателна редакция в 4 в.) областта „Вананд” вече е носила своето българско име. /АС-ТІРБИ,гл.5/ Трябва да уточним че въпросната римска пътна карта, съставена от 11 пергаментни листа, е изготвена още в 1 в. по поръчение на император Октавиан Август. След това е допълвана до времето на император Константин Велики. Става известна като „Певтингерови таблици” едва в Ренесанса, когато препис от нея става собственост на Конрад Певтингер (Konrad Peutinger 1465-1547 г.) – немски учен енциклопедист и историограф от Аугсбург, който пръв я отпечатва и публикува, като я прави достояние на научната общественост. Или още в периода 1-4 в. вече имаме утвърдено название Вананд в Армения отговарящо на областта в която били заселени българите на Вънд, впоследствие арменизилрали се и станали неделима част от арменския народ. Всъщност основната маса българи (внъдури, в.н.н.т.р., нандор, уногундури, купи-болгар) продължава да обитава на север от Кавказ и става държавнотворческия елемент в бъдещата Кубратова България. Арменските българи във Вананд са една малка част, вероятно пленена и заселена там от Вахаршак І или Арташес І. Аналогично съседна на Вананд е областта Артаз, заселена с пленени алани, а топоним Ардос съществува и днес в района на Сев.Осетия. А самият Вънд и неговите потомци са представители на същия юечжийски род Вен управляващ в Средна Азия. Династията на Вънд е първата известна ни древнобългарска династия. Кога и как е била заменена с рода Дуло, не ни е известно.

А сега за "алтайската прародина", нямаща нищо общо с планината Алтай! АЛТАЙСКИ ПРОБЛЕМ. Въпросът за произхода на тюркските народи, техния начален етап на етногенезата и изобщо формирането на т.нар. „алтайска езикова група” е важен за проблема който изследваме. Особено след като официалната ни историческа наука, все още поддържа „тюркския, или тюркско-алтайския” произход на древните българи. Някои лингвисти отричат изобщо съществуването на общо алтайско езиково семейство. Те смятат че носителите на тюркските езици имат самостоятелен произход и развитие от носителите на монголската и тунгусоманчжурската групи. Наличието на езикови паралели свързват с дългото им съседство и съжителство. В своя детайлен анализ, С.А.Старостин, доказва не само единството на алтайската езикова група но и твърдо включва в нея корейския и японския език. Той се позовава на изцяло лингвистични критерии, като сравнява базовата лексика, фонетичните и граматичните съответствия, на езиците от петте алтайски подгрупи и нагледно илюстрира общия им произход. Алтайското езиково семейство принадлежи към голямата ностратическа група. То стои най-близко, като базов фонд, на първо място до угрофинското, и на второ – до индоевропейското езиково семейство, което показва че в ностратическата прародина са били съседни палеолитни общности. /СС-АППЯЯ/ Днес представителите на алтайската група са расово, предимно монголоиди. При част от тюркските народи, градиента монголоидност-европеидност върви плавно от изток на запад. Изключение правят уйгурите, обитаващи Синцзянски АР, т.е. те са в най-източния „тюркски сектор”, но са с доста по-силно изразена европеидност от северозападните си съседи – киргизите. Всичко това показва протичането на сложни етногенезисни и миграционни събития в миналото. Като част от ностратите и предците на „алтайците”, първоначлно са били вероятно европеиди, както и синокавказците. При миграцията си на изток, попадат в палеолитно монголоидно обкръжение, в резултат на хилядолетната метисация придобиват също монголоиден тип, но налагат езика си. Това показва че протомонголоидните палеолитни популации са стояли на изключително по-ниско ниво в развитието си, от ностратите. Самото название „алтайски народи”, алтайска езикова група”, създава погрешно впечатление че Алтай е тяхната „прародина”. Това положение е наследено от миналото и днес предизвиква доста недоразумения. Според лингвистичния анализ на известния алтаист А.Дибо, на общоалтайския, респ. протоалтайския словесен фонд, може да се охарактеризира ландшафта на „алтайската прародина”. Пейзажът се характеризира с невисоки планини, полегати склонове. Протоалтайците са имали много глаголи означаващи „да пресека планината”, както и много думи за клисури, проходи, долини, което показва че тези планини са били леснопроходими. Важно място в „протоалтайския” ландшафт, заемата сухите, полупустинни степи. Има много названия за малки и бързотечащи реки, наблюдават се семантични съвпадения от типа „голяма река-море”. Климатът в протоалтайската прародина е бил хладен и засушлив, тъй като се наблюдават много думи за замръзване, студен вятър, прашна буря. Списъкът на протоалтайските растения съдържа някои видове хвойнови дъревета, иглолисни видове като сибирскиа бор (Pinus Siberica) някои широколистни дървета дъб, топола, ива, орех, храсталаци, полски цветя, гъби. Относно животинския свят, в протоалтайския фонд се откриват много думи за вид, пол, възраст на копитните животни, най-вече елен, лос, сърна, но сравнително слабо е застъпен дивия бивол. Ловът е заемал основна място в прехраната. Присъства и богат набор от думи за описание на средните и едри хишници – от вида на мечките, вълците и тигъра - възможно е наличието и на табуирани названия. Наличието на два типа названия за маймуните, показва че са познавали това животно от дълбока древност. В протоалтайския фонд, съществува голям набор от думи за видовете риба и риболова, много по-богат от аналогичния протоиндоевропейски, показващ голямото значение на риболова като поминък. От названията на другите животни, се вижда че имат различни названия за диви коне, но не са познавали ездата, основното превозно животно е вола, от домашните животни са най-застъпени овцете, козите и свинята. Притежават и различни названия за подвижното скотовъдство. От превозните средства, най-рано са използвали шейните и различни видове лодки и салове, колесницата не е добре позната. Не позват меда и пчеловъдството, за разлика от протоиндоевропейците, които имат древни традиции в това отношение. За разлика от протоиндоевропейците, протоалтайците имат по-богат набор от термини за видовете дрехи, обувки, връхни дрехи, свързано с подвижното скотовъдство. Относно жилището, протоалтайския дом е с кръгли стени, от кожа, липсват специални термини за огнище, комин, което показва че е бил от типа на юртите, липсват термини за постоянни поселения, докато, при протоиндоевропейците, се подчертава правоъгълната форма, дървените стени, огнището, постоянните поселения. “Протоалтайската прародина” е била разположена в граничните райони на степта и най-южните части на тайгата. /AD-IALR/ Археологически „протоалтайската прародина” съвпада с голямата култура на „плочестите могили”. Тя обхваща териториите на Централна и Източна Монголия, Манчжурия, Северна Корея, съвр.руско тихоокеанско Приморие. На юг се ограничава от планините Иншан и Хинган, на север се простира до източните и северни брегове на ез.Байкал, където достига ареала на сродната и шиверска култура, разпространена в Бурятия а на североизток – до якутската тайга и тихоокеанското крайбрежие. Именно този регион отговаря на „лингвистичната прародина”, с множество ниски планини, равнинен и полустепен ландшафт. Могилните комплекси са групирани така че могилните насипи образуват кръгови и четириъгълници. Расположени са винаги на възвишения, добре осветени от слънцето. Основният критерий по който се определя тази култура, е погребалния обряд. Характеризира се с погребения в грунтови ями, облицовани с каменни плочи. Върху тях има рисунки на елени. Срещат се и керамични находки от гърнета-триподи, разпространени в Древен Китай. В Сибир, освен в Забайкалието, не се срещат никъде другаде. Триподите се появяват на териториите на Северен Китай, от времето на неолита. Първоначално се използват от земеделските племена. По-късно стават своебразен символ на китайската цивилизация. Появата на триподите в Забайкалието свидетелстват за контакти с южните съседи, или миграция от юг. В Забайкалието и Монголия появата на скотовъдството се свързва с културата плочестите могили, датирана от 13-6 в.пр.н.е. до 3-2 пр.н.е., т.е. времето на образуването на хунския племенен съюз и споменаването от китайските хроники, сродните на хунну племена. Резултатът от анализа, костите от домашни животни, откривани в плочестите могили, показва протоалтайците са популация от значително подвижни скотовъдци. Р.Н.Ступникова изследва неограбените плочести могили край ст.Оловянной, в Източното Забайкалие и описва особен обичай на поставянето в гроба на череп или само на долната челюст на жертвеното животно, предимно коне. Наподобява погребалния обряд на хунну. В ранния хунски могилник в Дерестуе, се откриват кости и гръбначни прешлени от едър и дребен рогат добитък. Много рядко се срещат черепи от диви животни: черепи на кулан и див овен. (Коновалов,1976). Иволгинското градище и отнасящият се към него могилник илюстрират ранните етапи на хунну в Забайкалието. Черепите на жертвените животни са поставени в гробната яма в определен порядък, около всяка глава има копито и част от прешлените с опашката. При хунну се срещат и ритуални погребения на кучета. Такъв обряд, при който кучето е проводник на човешката душа към отвъдното е зафиксиран при източните съседи на хунну - ухуани и сянби (Викторова,1974). Я В.Чеснов пише, че „при корейците съществува ритуално изяждане на куче в особено тържествени случаи. При това кучето се удушава, за да не се пролива кръв. В миналото кучето е имало тотемен характер. Този ритуал на жертвоприношение и изяждане на куче сближава корейците с населението на Югоизточна Азия, най-вече с Източен Индокитай”. При виетнамците кучето се смята за деликатес. Въпросът за произхода на ритуала е много спорен, но съществува мнение че е зает в дълбока древност от племената ди, при които също се почитало кучето, във връзка с мита за „световното, космическо яйце”, тъй като в митологията на народността мяо, или ман-и, които са потомци на белокожите ди проникнали в Южен Китай, съществува представа че прародителя Панху може да се превъплащава в шарено, петцветно куче. Предполага се че китайското изписване на етнонима жуни, с йероглифи може да означава и „огнени кучета”, не е свързан с обидна етимология, а отразява тези прадревни представи. При дунху съществувала легенда, според която вълшебното куче Ху снася и мъти яйца. /АР-МИПД/ Кучето е животно на Богинята-майка в индоевропейската митология. Интересно е че жертовоприношенията на кучета е характерна черта и на прабългарите. Корените на този ритуал са явно или пратохарски, или много древни, общопалеолитни. Антопологично погребаните в плочестите могили са типични представители на северния клон на монголоидната раса. В.Е.Ларичев смята че по погребален обряд, произхода на културата на плочестите могили, показва родство със земеделската култура Дунбей от бронзовата епоха. Принципно са еднакви погребалните съоръжения, и наличието на погребален инвентар съдове-триподи. Също в погребенията от Дунбей, се открива аналогичен обряд на поставяне на черепа и долната челюст на жертвеното животно, разположени край плочите на погребалната яма. Видовият състав е типичен за земеделци: бик, свиня, куче, овца. Първото споменаване на киданите в китайските източници от 8 в., показва че са обитавали земите именно около Дунбей в Манчжурия. Смисълът на този обряд, според Ларичев, е че черепа и челюстите на придружаващите животни, поставяни в могилите от Дунбей, Забайкалието не се явяват месна ритуална храна, а са символично стадо, дававащо възможност на покойника да „продължи” същия начин на съществуване, воден и преди смъртта. Появата на обряда е свързано с опитомяването на животните и преминаването към скотовъдство, първоначално смесено със земеделие, както е в Дунбей, а по-късно с миграциите на север, се превръща в основен поминък да съществуване. /СД-ЖПОЗ/

"Докторе, да не си разсъждавал с мойта глава бе, човек? " не знам Тогарм, просто следвам логиката на събитията, посочена от изворите, не робувам на предварително наложена схема, да изкарвам прабългарите 100% "алтайци", забележи "алтайци", а не тюрки, както поголовно правят ИЦА и елитната му компания, използвайки стакмистиката и еквилибристиката на хипотетичния прабългаро-чувашки "r" -език, измислен от бащицата-пантюркист Баскаков, различен от останалите тюркски "z"-езици, или 100% бактрийци както прави бат`Петьо Добрев.

За Топличкото въстание, просто някои трябва да се разрови във Вонния архив, да проучи архива на ген.Александър Протогеров и ще напише превъзходна монография. Иначе това е едни умрял опит на сръбските гадове да вдигнат населението на Поморавието, но не се получава, защото тогавшните моравци са били повече българи отколкото сърби. Затова и въстанието избува в Куршумлия и Прокопие (Прокупле) където сърбите и сърбоманите са били основно население. Данните които сепиша от сърбите сза 20 000 убити са пълни фантасмагирии, защото горе-долу толкова е било населението на цялата Нишка област. Най-много да са избити от няколкостотин до 1000 души. Но на война като на война, и аз да бях, щях да постъпя по същия начин.

Историк, стара ти е информацията. съвр.БА няма ракетни дивизиони, артилерия, флот и самолети, съвр.БА което изобщо не може да се нарече армия, а обслужващ персонал на Чичо Сам, гашници за мисии, вкл. и момиченца за американските "рамбовци". Бог да пази България, защото никой не я пази! Имам преки впечатления от армията в която съм работил от 1992 до 2002 г.

Произходът на гагузите е твърде интересен. Понастоящем съществуват много теории, но много от тях са вече отхвърлени от науката. В началото на 20 в. българският историк Г.Димитров, обобщава литературнитее сведения и дискусии за гагаузите, и посочва 19 различни мнения за произхода им. Гагузкият етнограф М.Губогло наброява 21 версии за произхода на гагаузите. Смяташе се че гагаузите са „стари българи”, респ.прабългари, че са българи приели турския език, но съхранили християнската си вяра, че са гърци или албанци приели турския език, че са огузи-селджуки, преселени в Добруджа от селджукския султан Кей-Кавус и вуйчото му Саръ-Сълтък, теория която е особено популярна в Турция и се натрапва от пантюркистките кръгове, тъй като поставя връзка между съществуването на това население и османската агресия на Балканите, в частност легитимира завладяването на България. Съгласно турските виждания, Добруджанското деспотство е „гагаузка държава” а Балик, Добротица и Иванко за гагаузки владетели. Ката трябва да посочим че турските историци поставят съвсем неприемливото уравнение узи=огузи=гагаузи. Професорът от Педагогическия Институт „И.Крянгэ” - г.Кишинев, Д.Тодорогло смята че гагаузите произлизат от огузите, от племето хагогузи. По пътя на фонетическите трансформации: хагогуз-гагагуз-гагоуз се стига до съвр. гагауз. Хагогуз означава „истински огузы”. Хагогузите се предвижват от Централна Азия към северното крайбрежие на Черно и Каспийско море, между Волга и Дунав, а впоследствие (11в.) се заселват в района на Каварна (http://www.comrat.iatp.md/gagauzia/history_gagauz.htm ). Днес повечето изследователи смятат предците на гагаузите за родствени на половците (куманите), като обясняват етнонима от gag-oγuz «хората със стрелите», самото тюркско o‘uz, оγuz произлиза от ok-uz "хората със стрелите", от от съюза на „десетте стрели” десетте тюркски рода, като всеки род се е олицитворявал със стрела. Етнонимът gag Радлов объяснява като племенно название на гузите. Ст.Младенов исхоожда от формата gök-uz «сини, п.т. «небесни» узи», аналогично на göktürk. С.Курогло в 1986 г., предлага етимологията то хакк-огуз «чисти огузи». Л.А.Покровская предлага «ханга-гуз», т.е. «гузи от Ханг». Хангагишими са се наричали огузските племена по поречието на. р.Или, от Ханг, Канг (древноиранският Кангха, кит.Кангюй»), т.е. пасиани, кангари, кенгереси, печенези.( http://turkmenslov.blogspot.com/2007/05/blog-post_1926.html ). Съществува и мнение че гагауз отразява румънското gaga – крясък на патица, респ.gaўgaўi – говорещи неразбрано. Аналогично в български гакам, руски гагать, гагакать, сърбохърватски гагати, словенски gagati, чешки gagati, gaґgati, полски gagac` - говоря неразбрано. Звукоподражателна етимология, както и литовското gagêti, латвийското gãgãt, албанското gogeësinj, средновисоконемското gagen, gagern, староисландското gaga – грача. В литовски gãga – гларус. (Фасмер) От всичко казано може да кажем че: 1. Със сигурност гагаузите нямат нищо общо с прабългарите, едните са тюркоезични, другите вероятно ираноезични. 2. Гагаузите не са и селджуки, няма никакви изворови и археологически данни за селджукско заселване в Добруджа, която във своята вътрешност е почти необитаема от 11 до 17 в. (Г.Атанасов). 3. Най-вероятно предците на гагаузите са кипчако-узки племена заселили се в областта Карвуна. Самите узи, ги откриваме в китайските хроники като ази/аси, (Тан-шу или История на Династията Тан) по-късно (Юан-шу или История на Династията Юан) във формата уси – племена взели участие във формирането на средновековния киргизки етнос. Те са потомци на тюркизираните последни остатъци от ираноезични (алански) племена, материалните носители на таштъкската археологическа култура (Малолетко). Тюркизираните аси/ази/уси/узи се придвижват с куманите (половци) и в 11 в. стават известни като „черные колубки” в руските летописи. По данни на Константин Багранородни, узите влезли в съюз с хазарите и разгромили печенегите, които се предвижили на запад и станали съседи на маджарите в Ателкуз. Сред узките племена са известни торките, берендеите, ковуите, боутите, турпеите, каспичите (от посл.е и топонима Каспичан). Формирането на узите е свързано повече със северните кипчакски и протокиргизки племена, а не с южната огузо-селджукска общонст, въпреки тесните контакти между тях. Затова и узите се предвижват и обитават съвместно с кипчаките и печенегите, а не със селджуките!) Топонимът Карвуна - старото име на Каварна, Карвунската земя, така се е наричала Добруджа във ІІ-то Бълг.ц-во, преди времето на Добротица. Думата има интересен тюркски произход, а появата и е свързана със заселването на кумански (вероятно и узки) групи в района, т.е. не е от прабълг.произход. Това население не е успяло да се българизира напълно, затова е дало началото на тюркоезичната етническа група гагаузи. В народните представи този район на Добруджа се нарича още „Стохълмие”. Наистина „кар” може да се свърже с протоалтайското *k`ori, древнотюркското qorum, уйгурското qoram, чувашкото kurk (угрофинска заемка), хакаското xorīm, тувинското xorum, в монголски *küri, kuri, халха-монголски xür, прототунгусоманчжурски *xurē, евенкски ure, корейски *kòráŋ, японски *kùrùa, kúro – хълм, насип, планина. В угрофинските езици *kurV(-ka), естонски kuruk, саамски (лапландски) kårrå, марийски kэrэk, kurэk, kurэk, kuruk, коми ki`r, kør – хълм, планина, в протодравидски *kùr, протоескимоски *qarə-qa- (-qi-) – планина, в протоинодевропейски *g(w)ar(w)-/-e-, авестийски gairi-, санскрит girí, славянски *gora, балтийски *gura – планина. В тох./б/ kwar, kurm, gurm, в хотаносакски gulma – изпъкналост, хълм, тох./б/ kw.r, kur - масивен, голям, старши, почитан. /DA-DT-b/ В осетински kæri – купчина. /ИРС/ В тракийски kara – планина, Belakra – Беласица (бяла планина). Понатието е ностратическо. За втората част на думата „вуна” откриваме точен аналог в чувашки vuna, vona, vunnă, vonnă, vun, von – десет, аналог на общотюркското *оn – 10. Интересен ааналог е корейското оn – 100, което Рясянен сварзва със старокорейското pon, аналог на тунгусоманчжурското fon – 100. /МФ-ЭСЧЯ-1,стр.130,131/ В прототунгусоманчжурски *poba – десятък, *dzuba-n - 10, в древнояпонски *-pə˜, *-pua, p(w)o – 100, *təwə, towo – 10. В прототюркски *jom, jüz – 100. (Старостин) За обяснението на Карвуна – „Стохълмие” може да мислим че в тази група тюркски племена се е употребявала и по-древната алтайска форма pon- fon-von – много, респ.100, в противен случай, трябваше да имаме „Десетохълмие”?