протобългарин

ИЦА виж къде ме е клъвнал петела. Това че ти не си в сътояние да разбереш си е друга работа. Посочил съм доста голям набор от числителни. Значо прабългарите са говорили "извънземен" език, защото най-малко се вързват с алтайските и тюркските числителни.

Ето ви и карта, да не съм голословен.

"Проблемът с булоцзите е, че те продължават да обитават азиатското пространство столетия след като прабългарите се появяват в Източна Европа, но ти вероятно веднага би опонирал, че една част от булоцзите може да са останали в Азия." ИЦА чети по-подробно китайските хроники. Пръвото голямо изселване на юечжите е в 3-2 в.пр.н.е. Част от тях остават в Синцзян. Естествено че тези булоцзи са част от "малките юечжи" останали там. После те се появяват в Ср.Азия в 3 в. като Боло, за които китайските хроники пишат и натъртвът че са част от "малките юечжи". Булоцзи, под формата билу и ичжи се срещат още в първите съобщения за Западния край в Хан-шу и ясно се поместват в района северно от Чеши, като се подчертават че са родствени на чешийците ( които страннно защо са тохари?). По-късно за тях се съобщава че са под робството на хуните. Шизофреникът Иван Добрев не може да направи разлика между господстващ народ и подчинено население, като пише за булоцзите, но на него акъла не му стига е на два ешека да раздели сламата. Съвсем ясно Бичурин казва че връзката на племената цзе с хунну е по женска линия, шанюят омъжил дъщеря си за владетеля на цзе, т.е. отношения на сюзерен към васал. Надявам се чи ИЦА е много по-интелигентен. Цзе, наречени още ицзи/ичжи, се откриват и сред племената непосредствени източни съседи на Чеши (Турфан) заедно с племената Билу, Полей и Бугур. Заедно с околните племена Пулей (Баркул), Бугур, Билу (Хараходжа) и Ичжи (цзе) образуват племенен съюз. /ВК-ПЧН,стр.159-163/ По-късната “Лян-шу” допълва твърде важно уточняване, отностна неговия състав. Едно от племената се нарича хуа. По време на династията Северна Вей /386-494 г./, хуа са под властта на жужаните. Около 420 г. те се преселват в Средна Азия и стават едно от ядрата на бъдещия ефталитски племенен съюз. /ЮР-ИСА-1,стр.360-361/ Според “Чжоу-шу” цзе - , били покорени от хуните и са смятани от последните за техни роби. В китайски “цзе” се превежда и като кастриран овен, предвид типичната, вторична обидна семантика, която китайците влагат във “варварските” етноними. След краха на Хунну те продължават да обитават района, като периодично оплячкосват китайските предели. Под натиска на жужаните, след 400 г., постепенно се преселват в западна посока и достигат до Турфан и Пулей. Наричани са още чи-ди (червените ди, чийто далечни потомци са) чи-ле, гу-хе, гаоче, ди-ли преминало в теле. За тях “Чжоу-шу” пише че са с език на хан и лица на ху, т.е. европеиди в процес на китайзация. В “Повествование за племето цзиху” се казва че са потомци на чи-ди и се наричат още болудзи/булодзи/булоцзи. В 696 г. цзиху и булоцзите воюват с киданите. /АМ-ИГЦА,стр.67-72/ “Цзин-шу” съобщава че областта Цзе от която идват цзеху се намира в окръг Усян, пров. Шанси отговарящи на земите около съвр.селище Юйше. По обичай брат се жени за съпругата на брат си ако той почине, това е остатък от полиандрията /при савирите, кушаните, ефталитие, двама братя имат една жена/. По външен вид цзеху са с дълбоки очи, високи носове и гъсти бради, т.е. типичните за китайските автори характеристики на бялата раса. /РВ-ПИКНК-Ц,стр.16-65/ В “Лян-шу” се уточнява че от племената цзе, произлизат хуа и хвар, както и йеда – дали начало ефталитие. Те са далечни потомци на старите юечжи. В “Хан-шу” се описват и владенията на Западния край намиращи се източно от Янци, по Северозападния джунгарски път. Първото в източна посока след Янци, на 835 ли/334 км е Западно Чеши (нар.още Чеши-предно). Столицата е Цзяохечен. За локализацията му в Турфанската падина, няма спор. Източно Чеши (Чеши-задно) се намирало на средета на пътя между Турфан и Хами. Столицата му е била в ройона на съвр.селище Цицзяоцзин, край което има остатъци от солено езеро. В 1в.пр.н.е. то е било доста по-голямо, сладководно и е осигурявало земеделието на 5 000 население. /ЛБ-ЗЦА,стр.50-52/ В района на съвр.Урумчи се намират Източно и Западно Цзюйми, на 520 ли/208 км източно от Чеши предно. Между езерата Пулейхай и Цинхай (съвр. Баркул и Торкул) е владението Пулей, на 210 ли/84 км от Чеши предно. В този район са описани и още четири малки владения: Юйлиши, Предно и Задно Билу и Цего. Юйлиши е било западно от Чеши задно. Билу са също западно но от Юйлиши. И двете са били в най-източните разклонения на Тяншан (хребедите Богдошан и Баркултак). На запад са граничели с Усун. На североизток от тях започват владенията на хунну. /ЛБ-ЗЦА,стр.52-54/ В “Ханската хроника” топонимът Чеши се предава и като Jushi – Юши (сравни с Visha, едно от названията на хуа). На северозапад от Чеши-Пулейската група се намират владенията Уге, Гегун, Кюеше и Динлин. Уге и гегун (протоуйгури и протокргизи, по археологически признаци много сходни с усуните) са живели около северното разклонение на Тяншан, веригата Боро-хоро, а динлините на север от тях към Алтай. Между тях и Пулей е владението Утанацили. Тези владения стават известни за китайските автори, след големия поход на Чжичжи-шанюй срещу усуните. Кюеше (протокипчаките) са на север от Урумчи, северно от Богдошан. Антропологично населението на тези най-северни региони са идентичнии с останалите жители на Западния край. Китайските хроники посочват родството между динлин и ди. Да се върнем на владенията около Чеши. “Хан-шу” съобщава че земята им е плодородна и два пъти в годината сеят просо и пшеница. Отглеждат непознатия за Китай памук (проникнал в Поднебесната Империя едва в епохата Тан). Имат развито лозарство и винарство. Владението Пулей (Баркул) също има развито земеделие, отглеждат много коне, овце, камили. Тъй като Пулей оказва голяма съпротива на хуните, шанюят преселва голяма част от жителите му на север, в долината на р.Черен Иртиш. Фан Е в “Хоу Хан-шу” (История на късната или младшата династия Хан) споменава и Пулей, които след бунт срещу хуните били изселени на север или на запад, в местност наречена Аву, където възниква едноиманната държава Аву. А не е ли това, първото споменаване на държавата Юебан, образувана от роби на Хунну?! Кратко е описанието на Ичжи, разположено североизточно от Пулей. В късноханската епоха жителите му (3000 души) са част от племената цзе, мъжете бръснат главите си. Занимават се със скотовъдство и наемничество. Били много добри войни. Същото казва и за Цеми (Урумчи). Описанията на владенията Чеши повтарят казаното от Бан Гу. Фан Е (Хоу Хан-шу) заключава че всички тези владения: Цеми, Пулей, Билу, Ичжи гравитират около чешийците и образуват федерация от 6 държави /с Предно и Задно Чеши/. Те са сродни по произход, наричат се още “шестте държави Jushi” (Юши, Юйши). Разположени са между Янци, Усун и Хунну. “Бей-ши” посочва че „на запад от Ию е на север от Янци (Карашар), до планините Байшан обитават циби, булочжи, иде, супо, нахе, уху, хегу, еде и юйуниху”. /АМ-ТХ,стр.119/ Ясно виждаме булоцзите като обитатели на земите северно от Карашар, редом с ефталитите (йеда, иде), протоуйгурите (уху), протокиргизите (хегу), протокипчаките (циби - по-старото ханско кюеше). “Булочжи” се явяват по-късна форма на ханските Билу и Ичжи. В “Суй-шу” също се споменават племената сродни с болудзите и техните локализации: На запад от Иу (Хами) и на север от Янци (Карашар), близо до предгорията на Белите планини (хребеда Актаг, част от Тяншан) живеят циби, болочжи, иде, супо, нахе, уху, хугу, еде, юйниху и др. Разполагат с 20 хилядна армия. В късния текст „Венсянтункао” от Ма Дуан-лин, се изброяват част от племената влезли съюза теле: „На запад от Иу, на север от Янци, по склоновете на планината Бо [Бай]-шан, обитават шиби, боло, чжии, чжи, субо, наге, уху, гухе, учжи, ниху и др. [племена], имат войска от 20 000 войни” . Преписвачът е разделил названието булоцзи на две части, което е явна грешка, или е под влияние на “Хоу Хан-шу”. Яо Вей Юан, по-късен автор в своето “Изследване за племената ху” пише че племената цзе са потомци на юечжите, грешка е да се смятат за част от хунну! В 329 г. булодзите цзе унищожават хунската държава Младша Чжао в Северен Китай, но в 348 г. са победени от Ши Мин, наследник на управляващия род в Чжао. Тогава той си отмъстил и загинали много войни цзе. Именно за тях Яо Вей Юан пише да не се бъркат с хуните, защото са юечжи. Нещо което направи Л.Н.Гумильов и популяризира невярното твърдение за някаква мнима европеидност на хуните. /СК-ЛТТ,стр.107/ Самият основател на държавата Младша Чжао, Ши Ле, е по произход от племената цзе. Етимология на етнонима “българи”. Санпиен Чен смята че името булодзи/болудзи/булоцзи е закономерно предаване чрез китайска транскрипция на етнонима българи, като се позовава на Питър Буудберг (неизвестен у нас изследовател от 30-те год. на 20 в.) и Карл Менгес. Той смята че вероятната изходна форма е била Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan‚ среднокитайското B`uo-lak-kiei, което реконструира до Bulgar/Bulγar, съответно китайската форма - *бо-лак. Лу Фейан, във своя трактат по китайска фонология, също смята че формата Buliugu, е само друг вариант на корена Buluoji. В тобаската династия Северна Вей асимилирани представители на този народ, са носили фамилията Булуген. Дори един от владетелите на д-вата Бей-Ци (Северна Ци), или известна още като Източна Вей, император Ву Ченг, приел тронното име Гао-Дан /537-569 г./, носи прозвището Булоцзи , което показва произхода му. Съвр. китайска транскрипция на България и българи е съотв. - Bǎojiālìyàyǔ, Baoˇ jia li` ya` yuˇ (Баодзялия) и баодзяли и се приближава до танската форма. Като запазени думи от езика на булодзи, Санпиен Чен посочва: 1. keye – крепост, сравни с тохарското ikente – място и широкоразпространеното в Ср.Азия и Източен Туркестан понятие канд, кент, кат – град което е с тохарски произход. Тохарското/б/ kwaso, kisain, kisaim, означава село, аналогично на прабългарското кисинии, кишини – местообиталища, селища, поминателни комплекси. 2. kuli – роб , авторът го свързва с тюркските езици, но трябва да се отбележе че думата се среща и в тох./б/ kulam, kul - несвободен човек, роб, като второ значение – неудачник, нещастник и като цяло има ностратически произход. 3. weiye – вид влаголюбиво дърво. Връзката с тюркското yaγac /ягяч, агач/ е неубедителна. В тох./а/ wip, тох./б/ waiw – влажен. В индоевропейските езици е широкоразпространен коренът vei- /вия се/ и производните му vein-, voin-, veit-, voit- със значения клони /бълг.диал. вейки/, върба – ива, венец /сплетени клонки/ и второстепено лоза. /ВИ-ЯВТГ/ В тох./б/ veiki директно означава (по Д.Адамс) част от растение и е напълно сравнимо с бълг.дума вейки. 4. Kutuo – топоним. В тохарски /б/ koto означава пещера, яма /бълг.разгов. котора - тясна дупка/, тесен проход. Има аналогия с източноиранското *kotal, бълг. котловина - планинска теснина, проход, клисура. 5. Името Balint, носено от вожд на племето гаоче, родствени на булоцзите, среща се и в българския език. Може да се изведе от тох. bāl – силен, мощен, голям и тох. lant – владетел, т.е. силен владетел. /СЧ-НБКБ-А-2004-26 стр.43-47/,/SC-SRCB/ 6. Името Мивота, носено от владетел на сродните гаоче. Сравни с тохарското mewiyo, mewiya – тигър и типичното окончание –ота, срещано в средновековните български имена, както и при осетинците. Както виждаме така наречените “тюркски” думи в езика на болудзите са по-близки до тохарски. Поради жужанското, а после тюркското си обкръжение болудзите /гаоче, теле/ в следващите векове 8-10 в. се подлагат на пълна тюркизация. Въпреки това почти до 10 в. китайските хроники използуват етнонима юечжи при описанията на събития в Западния край, което показва че процесът на тюркизация е протичал бавно. “Чжоу-шу” съобщава че булоцзите са уседнал скотовъдо-земеделски народ. Любопитна подробност е че булоцзите почитали петела като свещенна птица. Вероятна връзка с „празника на Сйявуш” когато всеки мъж, в Западния край, заколвал петел, според китайските източници. В българската народна обрядност се е запазил и т.нар.мъжки празник – Петльовден. И така, в заключение може да кажем че първото появяване на народ, носещ името „българи”, става в Източен Тяншан, в земите обитавани от наследниците на т.нар. „малки юечжи”, останали в прародината и покорени от хунну. Те формират тохароезична общност, носеща сборното име цзе. Местообиталището им е свързано с района между Хами и Чеши /Турфан/ и съвпада с т.нар. “Стари усунски земи”, което показва ясната родствена връзка с народа усуни, мигрирал на запад едва в хунската епоха. Племената от групата “цзе” са част от юечжите, това го показва и името ичжи/цзе – гари, кхари, респ. хора, народ. Те са потомци на ди и най-източните им представители са племената гаоче /кочо/ останали в хуно-сянбийско обкръжение в планината Иншан. Най-западните техни представители – чеши, вероятно форма на чжи, цзи, аналогично на самоназванието на племената ди, съхранено от китайските документи като хеши „Hezhi” , са и единият център на езика тох./а/, другият е Янци – Карашар. Хуа – бъдещите ефталити са техни сродници и както ще видим съдбите им се кръстосват не само в Западния край, а също и в Средна Азия, дори и в Европа, където се появяват последните остатъци от хуа – аварите, редом с прабългарите! Понятието булоцзи ни помага да си обясним и значението на самия български етноним: В китайските хроники було-цзи се превежда и като племената цзи от кит. було – народ, общност, племе. Аналогично в осетински bal, санскрит bala, ягнобски bulak, пущунски bluk, кюрдски bêluk, нуристански baluk, калашки, кховарски bo, кашмирски bēli, кавказки аварски bo – много хора, опълчение, войскови отряд, хинди-урду pul - народ, раджастхански bhēgata – простолюдие, беднота. /VS-ETD/ В осетински също balc – военен поход, balkъon – предводител. /ОРС/ Аналогично е старобългарското, славянско плъкъ – въоръжен отряд, в руски полк, сърбохърватски пук, чешки, словашки pluk, полски рułk, горнолужишки роłk – въоръжен отряд, народ, тълпа, хора. Фасмер смята че славянското понятие е заемка от древногерманското *fulkaz, долновисоконемското folk, англосаксонското folc съвр.немското volk – народ, но и въоръжен отряд, общност от войни, Аналогично развитие имаме в тракийски bula, албански рlоgu, гръцкото , ύθς, латинското populus, plebes – общност, въоръжен отряд, народ, vulgus - народ, тохарското wāl – област, район. Втората част на названието ичжи/цзе е синоним на юечжи, тъй като съвпада с най-ранната форма на този етноним – ючжи, респ. *gari/*khari/*hvari – хора, аналогично е и значението на хуа - *ghwor, *ghwat, *ghwar, *awar – хора, тох. wir – човек. В осетински guыr – човешко тяло, guыræn – раждане, gur – род, племе. /ОРС/ Откриваме голяма доза налучкана истина в съжденията на В.Стоянов, възприети и от Рашо Рашев. Те смятат че е съществувал древен корен, протоформа *bål /bul, bol, bal, byl/ със значение човек, който в множествено число преминава в *bål-k – хора. Тя е в основата на етнонима българи, по подобие на немското deutsch – хора, народ. /РР-П,стр.17-18/ Нещо подобно по семантично развитие се получава с латинското vulgus/vulgari – народ, общност, хора, по-късно простолюдие, основната част от населението. Както виждаме самото понятие българи като значение е напълно равностойно и идентично на тохари – общност, хора, общност от войни, народ-войска, народ: to-ghari, to-khari, ttau-da-gara и bal-ghari, bal-khari, wāl-ghari. Този извод е твърде важен защото ни показва в коя древна общност да търсим началния етап от народностната ни етногенеза, в общтността на юечжите-тохари!!! Чешийската федерация е непрестанна арена на ханско-хунския конфликт. През 153 г. са подчинени на губернатора на Дунхуан. В 123 г. губернаторът на Дунхуан, Шан Дан пише в рапорт до императора, че жителите на Западния край (той визира конкретно чешийската федерация и племената чжи/цзе) не обичат хунну които тук са завоеватели и са принудени да търсят помощта на Хан. Ако Империята няма възможност да я осъществи, те нямат друг изход и се покоряват на хунну. С това авторитетът на северните диваци (хуните) расте до такава степен, че и южните диваци (кяните в Тибет) се присъединяват към тях. (по материали от “Западния край по Хоу Хан-шу“ превод на англ. Николас Симс-Уйлямс и Даниъл К.Уайт). /RB-KH/ “Хоу Хан-шу” съобщава че хуните не са свързани чрез никакво родство с обитателите на Западния край. За това те не се опитват да променят начина им на живот. Но налагат жесток режим на васалана зависимост, чрез която ограбват тохарските държавици, с високи налози и непосилни данъци. Според Фан Е данъците били толкова високи, че се изравнявали със средствата необходими за самото им съществуване. Хунският шанюй имал специален “Управител на робите” който се занимавал с делата на Западния край. /БЛ-ВТДРС-1988,стр.240-242/ Във “Вей-шу” има цяла глава за народа гаоче. Връзката им с хуните се посочва изрично че е по „женска линия”, дъщерята на хунския шанюй се омъжила за техния владетел, т.е. не става дума за родствена връзка с хунну, а отношения между сюзерен и васал, скрепени с брачен съюз. Във вейската хроника те се наричат още чили, чиле. Те са потомци на древните шанжуни и чи-ди. Обитавали са земите северно от планината Иншан, съседи на хунну и сянбите, но рязко се отличават от тях по европеидния си вид. В 363 г. воюват с племената тоба. В 398 г. първият вейски император Тоба Гуй, предприема голям поход срещу непокорните гаоче и ги разгромил. Преселва част от населението в планината Сишан до Пекин. След две години жужаните се възползуват от ситуацията и покоряват отслабените гаоче. В “Сян-го-чжен” (Описание на Троецарствието) се споменава за динилини, съседи на сянбите, обитаващи северно от Пекин още в 230 г. В 383 г. началникът на окръг Лянчжоу в държавата Ранна Цин, съобщава за заселване на динлини на юг до провинция Хенан, намираща се южно от Шанси. В 429 г. племената гаоче предприемат голяма миграция на запад. Те достигат до североизточните райони на Чеши и там създават своя държава. Но много скоро попадат под зависимаст от новите владетели на Западния край, Йеда (ефталитите). Ефталитите вземат за заложник престолонаследника Мивота. Гаоче стават васали и ефталитите диктуват и вътрешните работи на държавата. Така те свалят новоизбрания владетел на гаоче – Балинт и поставят своя възпитаник Мивота. Според “Вей-шу” в 499 г., гаоче завладяват Чеши и изселват населението му в Янци, влизащо в земите на Йеда. Това е краят на държават Чеши. В 502 г. Мивота започва война с жужаните, но е разбит северно от ез.Баркул. В 509 г. жужанският каган Футу воюва с владетеля на гаочанските китайци в Хами – Мен Вей. Жужаните са разбити и при отстъплението си на север попадат в засада на гаоче, където загива и кагана. След тази победа гаоче налагат властта си и върху китайците в Гаочан. В 516 г. новият жужански владетел Чоуну напада Гаоче и убива Мивота. Гоаче се преселват във владенията на Йеда. С ефталитска помощ, Ифу братът на Мивота за няколко години отвоювал териториите си и прогонил жужаните. В 521 г. нанася съкрушителен разгром на кагана Поломен. В 535 г. Империята Вей се разпада на западна и източна. В следващите години Анхуан, последният жужански каган разгромява Ифу, а брат му Уцзут прави преврат. /б.а. името Уцзут е носено и от усунски владетел/ В 539 г. жужаните отново покоряват гаоче. След 546 г. историята на гаоче се преплита тясно с тюрките, първоначлно като народи със съюзни интереси, тъй като са подчинени на жужаните, но впоследствие като врагове. Но така или иначе тюрките вземат връх и гаоче се подлагат на асимилация и смесване с новите завоеватели. В тюркските етнологически легенди се казва че хуните - потомците на Ашина се оженили за турфански жени и така се поставило началото на тюркския род. Кои са жителите на Турфан (бившето Чеши) по това време – гаоче. В резултат на това смесване в тюркските езици има тохарски заемки. Много от титлите и сановете при тюрките също имат тохарски и ирански произход. С разширяване на своята Степна Империя на запад, тюрките поглъщат нови и нови европеидни тохарски и ирански етнически групи. Така етнонимът гаоче, под формата теле се превръща в сборно понятие за означаване на всички подчинени на тюрките европеидни племена намиращи се в стадии на тюркизация. Теле е производно на предходното дили, което вероятно произлиза от осетинското dzile, пущунското ddala – хора, народ. Така възникват ранносредновековните етноси но уйгурите, кипчаките, киригизите, чигили, ягма, тюргешите и пр. все още съхранили европейдния си вид, но тюркизиращи се в езиково отношение. В следващите векове този процес ще премине Западния край, ще залее Средна Азия и в 9 -10 в. ще достигне до Източна Европа. По китайската традиция, етнонима гаоче /б.а. вероятно самоназвание кочо/ се изписва с йероглифи означаващи „високи телеги”, тъй като високите колесници, с колела с дълги спици, били типични за тях (сравни с пазарикските колесници с високи колела и старобълг.дума кочия). Състоят се от 12 рода: 1) Лифули, 2) Тулу, 3) Ичжан, 4) Далян, 5) Кухе, 6) Дабо, 7) Алун, 8) Моюн, 9) Съфин, 10) Фуфуло, 11) Киюан, 12) Юшупей. Формирането на ефталитския племенен съюз започва в 4-5 в. “Бей-ши” и “Вей-шу” описват почти идентична ситуация свързана с изселването на група юечжи под натиска на жужаните, на юг към Средна Азия, в същото време, също под натиска на жужаните и усуните напускат северните склонове на Тяншан и се преселват към Памир и Средна Азия. Пътешественикът Дун Ван посетил последен усуните пише че поради нападение на жужаните те се изселили на юг от Памир и в 437 г. изпратили посолство във Вей. Съвсем основателно Л.Боровкова намеква че преселението на около 1 милион усуни не може да остане незабелязано и да не се отрази на етногенезисните процеси в района. Несъмнено те са се влели в ефталитската общност. Според “Вей-шу”, центърът на Йеда се пада на запад от Суле (Кашгар в района на Фергана). В ефталитския период тя започва да се нарича Полона – китайската транскрипция на Паркана, Парканд (висока страна, висок град). Вейската хроника споменава за шест владения разположени на юг, югозапад и югоизток от Памир подваластни на Йеда. Л.Боровкова доказва пълната идентичност между юечжите на Кидоло (Кидар) завладели шест царства в Северна Индия от “Бей-ши” и Йеда от “Вей-шу” също завладели, същите области в Индия. /ЛБ-ЗЦА,стр.117-122,164/ В 5 в. Приск нарича Кидар, цар на кидаритските ефталити. Излиза че едната съставна част на загадъчните ефталити са мигриралите на юг усуни, другата – също мигрирали на юг юечжи с предводител Кидар, впоследствие наречени по неговата име – кидарити. В началото на 5 в. /417-18 г./ единствената война която водят жужаните, е със загадачните племена Юебан, разположени северно от Кангюй и северозападно от Усун, около ез.Балхаш. За да достигнат до тях, жужаните трябва да минат през усунските земи и разположените северно от тях територии на гаогюй (протокиргизите) и останалите късноюечжийски, източнотохарски племена от групата цзе. Юебан, наричан още Ниебан /б.а.сравни нючжи и ючжи, юечжи/ възниква около 170 г. когато част от северните хуни /вероятните предци на Атиловите/ се изтеглят на запад след разгрома от усуните. Те водят със себе си подчинени, юечжийски племена (връзка с Аву?). Но последните отказват да продължат преселението, явно се разбунтували срещу отслабналите си поробители и се установяват в земите около ез.Балхаш. Традиционно и погрешно се пише, че Юебан е хунска държава населена с хуни останали в района на Тарбагатайския хребед и ез.Балхаш. Так смята Л.Н.Гумильов – популяризатора на това погрешно мнение. “Бей-ши” дава следните любопитни подробности за Юебан: “Юебанският владетел бил в дружески отношения с жужаните. Веднъж тръгнал с няколкохилядна дружина на дружеско посещение при кагана Датан (умрял около 429 г.). Не минали и 100 ли/50 км, когато видели как ходят жужанските мъже – с мръсни дрехи, невчесани мръсни коси и неизмити лица. Жените им също били мръсни. Не миели посудата след хранене, а я облизвали с език. Владетелят постоянно чувал смеха и шегите на приближените си. Обърнал се и им казал – Смеете ми се че съм тръгнал на посещение в това кучешко царство.Обръщайте конете и да си вървим ! Като разбрал за постъпката на своя гост жужанският каган много се расърдил и от тогава станали врагове”. Хрониката съобщава че юебанците са част от гаогюйските племена. /СК-ЛТТ,стр.71/ А.Малявкин също смята че не бива да се приравняват хунну и юебан. Това са насила преселени от хуните племена от Източен Туркестан. Прави впечатление чистоплътността им, много по-голяма отколкото на типичните монголоиди жужаните, потомци на хунну и сянбите. Древните тюркути също, явно поради религиозни причини, не са обичали водата, както и съвремените монголци. По този повод Ибн Фадлан пише за огузите, през чийто земи преминава, преди да достигне до Волжка България: „Те не се мият ни от изпражненияна, ни от урината, ни от срамната нечистота (т.е. след полов акт или менструация). И въобще избягват водата, особенно в зимно време. ... Нито един от техните търговци … няма право да се измива през деня и пред свидетели”. За дрехите им, Фадлан пише че не ги сменят докато сами не се разпаднат върху телата им, изгнили от мръсотия. Например когато поднася като представител на Халифата, подарък кафтан за владателя на огузите Етрек, последният го навлякъл направо върху старата си туника, приличаща на парцали. Подобно е и положението при башкирите. Ибн Фадлан пише че са едно от най-мръсните тюркски племена, носят дрехите си докато изгният върху телета им и изяждат въшките си. А.Марцелин описва същите „хигиенни навици” и при хуните на Атила, които също не сменят дрехите си, докато не се разпаднат от носене, протриване и мръсотия и че извършват физиолигичните си нужди (уриниране, дефекация), без да слизат от коня, а като се извъртат на една страна „сядайки по женски” - странично. В “Тан-шу” се споменава че юебанците се миели три пъти дневно, мъжете бръснели главите си и оставяли плитка /б.а. типичната тохарска прическа/. На външен вид били като другите жители на Западния край. В Китай били известни със свойте лекари и знахари. Според китайският изследовател Чжен Чжупмян, юебан се произнася в китайския език като ши-пан и е възможната китайска форма на съобщеното от Т.Симоката аварско племе забен(дер), преселило се в Европа в 598 г. заедно с племената кучагир и тарниах. /АМ-ТХ,стр.219/ Известно е че в 6-7 в. народ с името аба все още обитава северните склонове на Тяншан. Хипотетично може да предположим връзка между аба и преселените по-рано от хуните жители на Пулей в областа Аву!? В 552 г. техни пратеници присъстват на погребението на тюркския каган Бумин. В последствие са покорени от тюрките. Според “Суй-шу”, аба обитават в Южна Джунгария в 6 в. По данни на Бичурин аба са в Джунгария още през ханската епоха. /МА-ИХ,стр.106-107/ Гръко-римските автори също споменават за народ абии, в западните части на Серика. Изхождайки от тохарските езици названието юебан, ниебан и вероятно свързаното с него абдал, йоптал, дало и популярното ефтал, ефталити, може да получи обяснение. В тох./а/ ype, тох./б/ yapoo означава страна, а napem - народ. Названието се е запазило в говорите на съвр. памирци които наричат Памир “упа Миро” – „Страна на Митра”. В осетинският език /дигорски/ се среща подобно понятие гупа, гуппарей , купъеу – група хора. В селкупски куп означава народ. Така че китайското юебан е най-вероятната транскрипция на тохарското ипе, яапоо – страна, народ и е във връзка се едно от названията на ефталитите: аб-дал, йоп-тал, еф-тал. Вероятен първоизход е от тохарските ype, yapoo и пущунското ddala – народ, респ. еволюирало до ав-дал - народа ав, ави, абии, абари, авари, тохаро-пущунски израз-билингва означаващ просто хора, народ. Названието вари, Варвализ /град на варите/ е споменато в “Тан-шу” под формата А-хуан. Шавани и Пулебланк свързват хуа – едно от китайските названия на ефталитите с намиращия се до Кундуз Варвализ, съобразно данните в “Тан-шу” за местоположението на А-хуан. Ал Бируни пише че Варвалидж е столица на Тохаристан и в миналото е бил столица на страната Ал-хайтула /АБ-ИП-5-ч-1,стр.467/ Според въстановките направени от Х.Хумбах и Итало Ронка на картите на Птолемей се вижда град Аорн и народност аорни разположен в близост до съвр. Кундуз. Хумбах смята че народнаст аорни, варни, вари е обитавала района още във 2 в. (по времето на Птолемей). В предкушанската епоха градът се е наричал Евкратидия (на името на гръко-бактрийския владетел Евкратид). В “Хан-шу” Евкратидия е посочена като столица на Дася (Гръко-Бактрия) под формата Ланши. По време на кушаните става Аорн/Варн,Вар,Варавализ. /ГГ-ПЦАКЕ-САКЭ-2,стр.74/ Или виждаме една вероятна двуетапност в заселването на района от народ с название вари, абари, авари, все част от юечжите. Дошлите през 4-5 в. срещат сродници преселени в кушанската епоха. Егише пише че в 454 г. Йездигерд ІІ овладял част от страната на ефталитите северно от Гурган, построил там крепост Нишапур и учредил нова провинция Абаршахр. Като се има предвид че Сасанидите са наричали новозавладените области с името на покорения народ + названието шахр (царство, област, провинция) може да се мисли че Абаршахр е земя на абарите както Кушаншахр – страна (провинция) на кушаните. Или виждаме абари, авари като едно от основните племена в ефталитския съюз. Данни потвърждаващи миграцията на западните хуа, наречени хвар /авар/ в земите на Согдиана и Хорезъм, преди това заети от хоните-хоногури. Аналогично в древнотюркските надписи, аварите се наричат „апар”. /ЛК-ПТК/ Т.е. аба, юебан, хуа са вероятни сродни названия на една и съща група племена. Абарите не могат да бъдат идентифицирани със жужаните, както поголовно и погрешно се смята, все още по инерцията на миналото, особено в рускоезичната и оскъдната наша литература. В 552 г. виждаме абарско посолство при погребението на каганът Бумин. Не е възможно те да са жужани защото по това време жужани и тюрки са в смъртна схватка. В 555-56 г. започва тюркското настъпление срещу владенията на абарите (респ. ефталитите) в Източен Туркестан. В 558 г. последното ефталитско посолство пристига в двора на Вей. Същата година аварите се появяват в Европа, като са посрещнати от оногурите и савирите със страхопочитание и боязън. По думите на Т.Симоката от всички скитски племена това на аварите било най-важно и влиятелно. Не остава съмнение че аварите/абарите са част от ефталитския племенен съюз, вероятно контролирал източните предели на държавата. Както и посочва “Лян-шу”, източните хуа били изпратени да конторолират Западния край и да покровителстват гаоче срещу жужаните. В същото време жужаните се изселват на изток в пределите на китайската държава Бей-Ци. Но и от там са прогонени, тъй като започват да практикуват разбойничеството – основния си поминък. По-голямата част от тях са избити от тюрките. Обезглавяват всички пленени войни, но запазват жените и децата им, които се вливат в тюрксите родове. Другата голяма племенна група взела участие в ефталитската етногенеза са протокиргизите гаогюй. Те обитават на север от усуните в разклоненнията на Тяншан (хребеда Боро-хоро). В 3 в. “Вей-люй” помества племената гегун (гянгун) северозападно от Кангюй на 3000 ли/1500 км и на 5000 ли/2500 км западно от Чеши. Войската им е около 30 000 човека. Мъжете бръснели главите си. На външен вид са руси, високи и синеоки. Рисуват телата си. Отглеждат много коне. Мъртвите си изгарят. Все белези характерни за таштъкското население. Според киргизкият епос “Манас” прародината на киргизите се наричала Каркархан. Според Б.Е.Кумиков в ранното средновековие по арабски данни хребедът Тарабагатай (северно от ез.Балхаш) се нарича Гиригир. Така че Каракархан е областта около Тарбагатай и ез.Балхаш. Киригиз се явява късна тюркизирана форма на каркари. Според акад.С.Е.Яхонтов, йероглифите в китайското обозначение на киргизи, сяцзяси, около 600 г. се е четяло приблизително – katkatsie, като крайното „t” в транскрипцията на чужди думи означава звук „r”, или „l”, отсъстващи в китайския език. Или названието е звучало като „kar-kar-sie”. В “Цян Хан-шу” (История на старшата династия Хан), то е „цзянкун, гегун”, или „kien-kwan”, по правилата на транскрипция в ханската епоха, когато крайното „n” предава чуждото „r”, ще се чете, според Ю.А.Зуев, като „karkyr-karkir”, което се потвърждава и от ранновизантийското название - χερχιρ. Според най-ранния вариант на епоса „Манас”, легендарния герой происхожда от кипчаките и е внук на Каркар-хан, чието име отразява древното название на района между Тарбагатай и Балхаш, както и самия етноним. Явно там, в района Каркархан, се получила смесване на киргизи и кипчаки/кимаки, като се е формира ядрото на киргизския народ (б.а. легендта за смесването, браковете на младежите уси, т.е. аси и китайски девойки от “Юан-ши”). /РА-КККЭМ/ Какво ли се крие зад загадъчното каракари? Каркар, Гиригир е название на планински хребет, респ.общоиндоевропейското *gar е планина, хълм, височина. Откриват се интересни тохарски и хотаносакски аналогии: тох./б/ kwrakar, тох./а/ kurekār, хотаносакски kāragāra – връх, покрив, на къща, тох./б/ kwarm*, kwarmne, kurm, gurm – хълм, възвишение. Явен признак за древен тохарски или хотаносакски пласт в етногенезата на каркарите-киргизи! В съвременният киригизки език, понятието каракар означава планинец. Гургар може да се преведе като планинци с помощта на иранските езици: *gur – тълпа, група, народ и *gar – планина. Една от областите в Бактрия където има голямо заселване на ефталити се нарича Гур, Гарчистан, разположена около Херат. Персите също наричат връхлетелите ги ефталитски племена – планинци. На практика се наблюдава близко съседство или направо съвпадане със земите на юебан. Но данните от „Манас” може би отразяват една по-далечна, предтюркска епоха, когато племената гегун и кюеше са непосредствени съседи в североизточните склонове на Тяншан, северно от Усун, Карашар (Янци) и Турфан (Чеши), или пък отразява преселването им в Тарбагатай поради жужанския натист в 418-20 г. И днес едно от пущунските племена обитаващи Белуджистан се нарича какари. В Северна Индия, названието на щата Гуджарат се свързва с името на ефталитското племе гуджари/гургари заселило са тук в 5 в. Друга такава област е щата Раджасхан. Друго ефталитско племе заселило се в Индия са джатите – ятийте (кит.Йеда, идан). Ятии, в тохарски āti – потомство, поколение, ято. В хотаносакски janto – човек. Виждаме несъмнената близост между какари в Белуджистан, гургари в Индия и племената гаогюй /каркари, гургари/. Това обяснява изречението от “Бей-ши” което казва че някои смятат ефталитите за част от гаогюйското племе. Прави впечатление названията Раджастхан и Какархан. Окончанието хан /страна/ има аналогия в осетинското Ирхан – страна на ироните и също с тохарското kаnia – страна. В по-късни предания името на киргизите се свързва с племената червени аси, според Н.Осмонов. Част от киргизките родове се наричали казъл-киргиз /червени киргизи/. Това напълно потвърждава отнасянето на гаогюй към чи-ди (червените ди) и присъствие на червени хиони /кермахиони/ сред ефталитските племена. Европейските авари също са кирмахиони, респ. червени хиони. Четвъртата голяма племенна група играла водеща роля в ефталитския съюз са юечжите наречени кидарити. Според Л.Н.Гумильов първоначалното им обитание е около Тарбагатай. Те са част от групата-племена цзе, булодзи, които и други китайски автори обявяват за наследници на юечжите. Съществува версия изложена в “Лян-шу” че, по време на хунския вожд Ши Ле, който създава своята държава Чжао с помощтта на племената цзе, около 320 г., част от хуа, проживяващи в Пинлян и принадлежащи към същата група цзе, мигрират на запад, като достигат до Хорасан и Хорезъм. Там стават известни като хионити. В самото начало на 4 в. в Хорезъм идва на власт нова династия, тази на Афригитите. Между 353-359 г. Хионитския (хоногурски) владетел Крумбат, воюва като съюзник на пресите в похода срещу крепостта Амида във Византия. После подкрепя поредното въстание на аршакидския по произход сасанидски наместник в Кушаншахр. Тази по-ранна миграция се потвърждава от “Бей-ши” която казва че в Суте, Суте-го (царство Суте), управляват хуни – хионитите. Също показателно е появата на новото название Сутего като синоним на Аланя/Уананшана и данните за смяна на управленческия род. Интересна е титлата на владетеля на хуни в Сутего – хур /хвар, вар/. В езика на съвр.кавказки аварци (асимиларан остатък от аварите) думата авар означава пророк, водач. А тилата на ефталитските владетели също е били вар, фиксирана от нумизматичния материал. Среща се при савирите, сибирските аси и волжките българи като илтивар. В основата е тохарското warks – управление. Така “Лян-шу” ни помага да си изясним произхода на средноазиатските хионити – част от европеидните племена в Синцзян, остатък от юечжите, мигриращи на няколко вълни в Средна Азия. Появата на Унаге в Уструшана и Унгуз (Уананшана), оногурите, са също част от тези хионити, предвид самоназванието на хионите – уни, „ойонто” – в хионитските средноазиатски монети и монетата на Санаб. В резултат от жужанския поход от 417-18 г. друга група – кидаритите, се преселват на юг и създават държава. Кабанов смята че около 420 г. кидаритите се обособяват около оазиса Несеф (сега Карш) където се е намирала и столицата им Нахше-боло. Той я свързва с разкопките в местността Ер-курган където открива руини на голям град с двоина крепостна стена съществувал в 4-5 в. Китайските хроники “Бей-ши, Вей-шу”, започват да споменават държавата Боло. В “Тан-шу” се казва че на запад от Боли е разположен Холосими /Хорезъм/. Приск нарича столицата на кидаритските ефталити - Балаам. /ВБ-СОАМ-ЛГ-ТВК,стр.520-524/ В периода 424-440 г. търговци от Боло посещават Китай и започват там производство на цветни стъкла. По-повърхностните познавачи на средноазиатската география по китайските хроники, твърдат че Боло е равнозначно на Балх. Разбира се, това не е вярно. Л.Боровкова също локализира Боло в Карш. Названието на Балх в “Бей-ши” е Бочжи. Освен това в предефталитското време, Балх е столица на сасанидската провинция Кушаншахр, а не е самостоятелен град. В “Бей-ши” се проследява пътя на преселение на юечжите-кидарити: “Поради близостта с жужаните от север, Да-юечжите често търпели техните нападения. Поради това владетелят им преместил столицата си от Юнланшан в Боло. След това храбрият юечжийски владетел Кидоло (Кидар) преминал високите планини (Болор, Памир?) и завладял шест царства от Гантоло на север, т.е. между Гандахра/Кандахар и Памир. При управлението на Тай у-ди /424-440 г./ жителите на владението на юечжите (Боло) извършвали търговия в Дай (столицата на Вей). Там те обучили около 100 китайци в изкуството на отливане на цветни стъкла”. Въпросът е, къде да търсим Юнланшан? Единствената допирна точка по която може да се ориентираме от къде идват кидаритите. В “Хан-шу” е споменат топонимът Линшан (ледена планина) отнасящ се за северните склонове на Памир. /ЛБ-ЦЗА,стр.132/ Така че Юнланшан е вероятният аналог на ханската Линшан. Кидаритите са обитавали земите северно от Памир и е много трудно да ги разграничим от усуните, гаогюй и юебан, сеседни племена дали начало на ефталитската държава. Виждаме че всички те са уседнали народи. Усуните имат държава и са част от тохарското население на Синцзян. Северните им родственици гравитират към също така уседналата таштъкска култура, познаваща и скотовъдството и поливното земеделие. По начин на живот рязко се отличавали от потомците на хуни и сянби – жужаните. “Вей-шу” уточнява местоположението на преселените юечжи – във Фудиши, на 15 760 ли от Дай. Фергана се намира на 14 452 ли от Дай. Това показва че първоначално кидаритите се заселват между Фергана и Фудиши, което е вейското означение на Бадахшан. След това продължават на югозапад и се укрепват около Карш. Виждаме пълното съвпадение в историите на Йеда и Боло. “Бей-ши” прави връзка между юечжите на Кидар и малките юечжи останали в Кансу: “Владението на Малките юечжи (в случая – кидаритите) е разположено от Болу (планината Болор, между Фергана и Тохаристан) на югозапад (където е Карш), на 16 600 ли от Дай (растоянието е близко до данните във “Вей-шу”). Преди това са обитавали между Сипин и Чанъе в Кансу”. “Тан-шу” дава също много интересни сведения за ефталитската предистория: “Династията Идан (Йеда, ятийте) е клон на Бактрия, известна още от ханско време. Бактрийците притиснати от усунците се изтеглили на запад. Дошъл Даван, нападнал Дахя (Бактрия) и я покорил. Столица станал гр.Ланши, а името на владетеля е Йеда. Потомците му започнали да наричат владението Йеда”. /НБ/ Въпросната информация нагледно показва участието на късните усуни, Фергана и части от юечжийското население на Западния край, в ефталитската етногенеза. Според Л.Н.Гумильов в “Тарих-нама-и-Харат” (История на град Херат) се казва че първоначално Тахмураси син на Хушанг подтискал своя народ живеещ около Кандахар. Около 5000 човека се отделили и преселили в Кабул. Но поради лошия климат продължили към земята на гурите и достигнали местността Аубе. Там обаче се скарали помежду си и една част се преселила в областта Олвиян Кушан (Високите кушани). Предводителят им се наричал Хайатле. Събититето станало в епохата на Муса (т.е. Мойсей, в дълбока древност). /ЛГ-РЕ,стр.369/ Въпреки митичните авестийски персонажи – Тахмураси и Хушанг виждаме отражение на реално събитие. Районът на Гур е южно от Нахше-боло. Какво се крие зад топонима Аубе (абийте, аба, Юебан, Абар, или областта Аву в “Западния край”) е трудно да се каже, както и къде са тези Високи Кушани. Арабските географи наричат района на Източен Хорасан където има град Кучан с името Устава /високи земи/. /ДТ-ХП,стр.189/ Връзката Високи Кушани – Кучан във Високите земи е логична. За арабските автори Хорасан и Хайтал са двама братя внуци на Сим. В ранното средновековие Хорасан се е простирал значително по на изток. /ДТ-ХП,стр.188/ Може да мислим че историята с разделянето на народа на Хайатле, всъщност преповтаря данните от “Лян-шу” за разделянето на хуа на източни (собствено ефталитите) и западни (хвар-аварите). В “Лян-шу” се споменава владетел на хуа Йедалидо/Yedaiyiliduo, според някои изследователи, управлявал хипотетично около /507-531г./. Има съвпадение на името Йедалидо-Хайатле-Хайтал (от арменските хроники). Но виждаме наслагване на личностно име с етноним, което показва по-вероятно връзка с някакави геналогични представи, отколкото с реална личност. Възниква въпросът, може ли да се търси връзка между племето булоцзи, сродно с хуа, част от племената цзе и по-късното название на кидаритите – боло. Твърде вероятно е точно булоцзи да са тези юечжи, остатъци от старите юечжи, наричани от китайците ту малки юечжи, ту гаогюй, преселващи се по различно време от Синцзян в Средна Азия. Затова китайците ги наричат ту юечжи, ту малки юечжи (подчертавайки второчната им по-късна миграция), ту боло. Знае се че именно племето булоцзи взема дейно участие в междуособиците между прототюркските, хуно-сянбийски кланове Ши и Лю, в д-вата Младша Чжао. В 350 г. стават жертва на гонение и избиване от владетеля Ши Мин. Вероятно част от тях да са мигрирали към Северозападен Тяншан и след около 70 години стават известни като кидарити. Също интересен е факта че именно в севереозападните части на Таримската котловина, от тохарските владения между Кашгар и Куча в 6 в. възниква държавата Болудзя, топоним несрещал се в предишните епохи. Спомента е в “Тан-шу”, като наследник на старото Цзимо или Гумо и Вен-су от ханското време. По обичаи и писменост били еднакви с Куча, но езикът бил малко по-различен. /НБ/ Възможно е да е основана от мигрирали тук болудзи-кидарити. Връзката Булоцзи – Боло е изключителна, твърде важна за нас, защото ни дава ключа към разгадаването на съобщените от арменските хроники, загадъчни бушки (българи) като едно от водещите ефталитски племена! Самото понятие кидарите е вторично, по името на управляващия владетел, явно самоназванието е било боло, отразено и в названието на столицата Нахше-Боло (свещенния, божествения Боло), от тох. nakte – бог, съобщена е и като Балаам, столицата на кидаритските ефталити, от Приск. /ВБ-СОАМ-ЛГ-ТВК,стр.520-524/

а ето ви и названията на "хайванчетата" в Календара. Названия на животните от прабългарския циклов календар, етимологичен анализ: 1. СОМОР – самур, белка, или плъх, мишка, лалугер. Волжките татари от групата на мишарите, употребяват названието sцmцran – лалугер, в останалите тюркски езици sungar – лалугер, сходно с тунгусоманчжурското singeri, sigar – мишка. /ММ-ИБХ,стр.86/ В татарски, турски, гагаузки samur, тюркменски samyr, чувашки săvăr, хакаски sarbax, шорски šarbaq, ойратски čоrbоq, якутски sārba – самур, собол, в английски sable (Mustella/Martes zibellina), по зоологическата класификация. В чувашки săsar, турски sansar (бълг.турцизъм цанцарь), карачаевобалкарски, киргизки suusar, татарски, казахски susar, узбекски savsar – белка, Martes. Старостин посочва общия произход на уралоалтайската протоформа šiŋere – мишка и синотибетското srāiŋ - белка. В древнокитайски srēŋ, тибетски sre-moŋ, бирмански hrań` - белка, китайски shu – мишка. /ММ-ИБХ стр.82,65/. В удмурски, коми šir, удмурсдки šэr, коми šшr, мордвински šeer, čejeŕ, čeveŕ, šejer, фински hiiri, естонски hiir, вепски hir', вотякски iiri – мишка. Също в марийски sэrmэ, šurmaŋše, коми śer, удмурски śor, хантски śurэm, селкупски suurem – златка, белка, пор. Мансийското sovar – заек, е аналогично на хинди-урду sabart – заек и чувашкото săwăr – белка, самур. /UE/ В осетински иронски sжlаbыr, sжlаvыr, дигорски salaur - златка (Martes martes), заето в чеченски salor, ингушки saolor – златка, самур. /ОРС/,/ВА-С-3,стр.62/ Партянското sоmur, sоmor, пехлеви smūr, samōr, съвр.персийското sаmūr – самур, в осетински samur-guj – куче, ловец на самури, са вероятни алтайски заемки. /ИС-ПРС/ По подобен начин, явно възникват, в гилянски susmеr, персийски susmar – гущер. /VS-ETD/ Интересна податка дава Старостин, като въстановява протоиндоевропейската дума *smī- полска мишка, изхождайки от древногръцкото "смис", "сминеос", латвийското smicęns – полска мишка. /IEE/ Като основа трябва да посочим протоалтайската форма е *sēma, тюркското *sаm, монголското *samur, тунгусоманчжурското *sēm, японското *sámá – скривам се, изчезвам. Обяснява произхода на думата самур – животно живеещо в дупка, скриващо се в земята, респ. мишка, лалугер. /S-АE/ Връзката на алтайското singeri, sungar – лалугер, с башкирски songor, sungur – дупка, показва аналогичност в семантиката. Виждаме че в основата на прабългарския календарен термин сомор, стои най-вероятно алтайско, или угрофинско, понятие, означаващо животно живеещо в земята, в дупка. Но вероятно навлизането в прабългарски е станало не директно от алтайски, а през партянски, или пехлеви, придвид окончанието на –ор, а не на –ур! Не е задължително сомор да означава точно мишка, както по инерция се смята поради механичното налагане на китайската и производната и тюркска циклова, календарна система. Най-вероятно сомор е означавало дребен горски хищник от рода на белките, лалугерите (сем.Marmota) и е аналог на общотюркския самур. 2. ШЕГОР – бик, вол, бивол. П.Добрев посочва като решение санскритското šakvara - бик, šikara – рогато животно и памирското шег и искашимското цег – бик. /ПД-ДБЕ,стр.118/ В кумански sыеr, узбекски sigir, карачаевобалкарски, казахски syjyr, татарски syer, гагаузки syyr, турски sıg'ır, тюркменски sygyr – крава, говедо, в казахски syjyr – добитък, едри рогати домашни животни, в кумански sigir - бик. /ПРС/,/VS-ETD/ В основата е алтайското sigo, тюркското si`g, монголското seenek, тунгусоманчжурското sig, seg, японското sika – елен и сходното suku, тюркското sukak, монголското sogu`a, тунгусоманчжурското soge, японското suu`karu – кошута. /S-AE/ В тохарски se - елен, karse – сърна, осетински sag – елен, sжg - козел, xъug, шугнански x'ij', сариколски x'ej', тохарски osko, санскритски ahi, авестийски azi, арменски ezn, английски ox – вол, ягнобски čak, белуджи zah - козел. /VS-ETD/ В искашимски shutur, вахански shtur – теле, искашимски cara, пехлеви štōr – добитък. В тох./б/ kaurs, осетински kuыr – бик, също в тох./б/ kurāriwo, в хотаносакски kuraraiāwo – рогато животно, произлизат от нозванието на рога, в тох./б/ krořya, тох./а/ kror. Също и в иранските езици, това название е свързано с названието на рога, рогато животно, осетински sы sыkъа, sag, ягнобски šox, кюрдски şax, пущунски ssker, xkur, x.ax, талишки šox, персийски šax, шугнански xōx', гилянски šax, сариколски šox, кховарски surung, хинду-урду sing, нуристански chin – рог. /VS-ETD/ Названието на елена предхожда названието на бика и е ностратическо. Ако приемем че прабългарите са имали понятие шегъ – бик, вол, аналогично на осетинското xъug, може да мислим за източноирански произход на думата, но българският календарен термин показва и алтайски паралели. 3. ДВАНШ, ДВАН – заек. П.Добрев ги свързва с ”памирските” дванд, дванчи, дъвак – заек. Той посочва язгулемските δwag – бързо, малко зверче, заек, davan - бързоног. /ПД-ЦБД,тр.86/ Извежда го от индоиранското дван – тичам. /ПД-ППБК стр.93/ Интересна податка е персийското dāmak – заек. В санскрит dhani, dhanv, dhаvana, drava, палийски dava, бенгалски dhābana, непалски dhāwā, dhāwanti, dhāunu, кашмирски dav, dawān, dawцni, маратхи tavana, пущунски tag, tabah, персийски davan, davandeh, таджикски davidan – бяг. Сравни също пехлевийски sahōg, искашимски si, вахански sы, ийдга sigh – заек и санскритското sighra – бърз, стремителен, както и язгулемското xitum, сариколското xūtum – заек, може да обясним диалектния български израз ”изнесе се на хутата”, т.е. избяга много бързо и хитам - бързам. В енисейските езици, протоформата на заек е beś, кетски bį`s, котски peš, pačan, пумпоколски but. /S-YE/ В китайски tщ, baitu – заек. В алтайските езици протоформата на заек е ti`о`gsu, тюркски togus, монголски togsi, *čindaga, тунгусоманчжурски tuksa, корейски thуskн, toggi старокорейски /когурски/ *wus/i/kam, японски *bэsákí, *ùsákí, usagi, старояпонски *tusaki. Свързва се с корен означаващ бяг, бягам, бягащо животно. В тюркски tab`lgan, чагатайски tauš, tawuš, монголски tawlai, тунгусоманчжурски tēb, японски tapasir - бяг. /S-AE/ В балкарски tavšan, азърбайджански dovšan, турски tavšan, гагаузки taušan, тюркменски tovšan, татарски qujan, киргизки ko`n, шорски kozan, хакаски xozan, якутски kuobax, тувински kodan, узбекски qujon, казахски, карачаевобалкарски qojan, чувашки kujan, кумански qoyan – заек. /VS-ETD/ Последните форми показват ностратическа близост с кимвърски konin, бретонски konikl, латински cuniculus, в германските езици, в датски kanin, холандски (дуч) konijn, фризки knyn, исландски kanнna, немски kaninchen – заек. Като етимологично решение смятам че П.Добрев е прав, търсейки основата в индоиранския корен *dhav/*dav – бърз, бягящ, придобило в прабългарски формата дван/дванш, аналогично на алтайското название на заека. Ако думата беше алтайска заемка, то логично е да очакваме начален корен *tav-, а не *dav-, показващ индоирански произход. 4. ВЕРЕНИ – змей, дракон. Според М.Москов названието верени е от индоирански произход. В пали /староиндийски/ wayrani – чудовище, vāŕa, vōdra – змей, в сингалски /производен на пракрит/, говорен на о.Шри-ланка, barana е змей. В пущунски paran, в изразите kagaz-paran, gudi-paran означава ”книжен змей”, ”книжен дракон”, респ. хвърчило. П.Добрев посочва сариколските varan – голям гущер, varendak – дълга змия. /ПД-ЦБД,стр.86/ От същия корен е названието на комодския варан, голям двуметров гущер обитаващ о.Комодо в Индийския океан. Авестийското verevrayna, староиндийското vrtrahan, персийското varhran, weretranga, са названия на Веретранга – бога на победата. Според индоиранските легенди Веретранга, при индоарийте Индра, е спасил човечеството като е убил злия демон, змей Врита, който пленил Слънцето. Всъщност Веретранга е двусъставно понятие от вар, варан – змей, дракон и гна, ган – убивам, т.е. ”убиващ дракона”. /ММ-ИБХ,стр.90-91/ Може да посочим също древноиндоарийското pr.ādāku, pr.ādākusānu, prdā – голяма змия, персийски burji – змия, barghaman – змей, дракон. /L-IAIL/ Също в санскрит uraga, uragasya, палийски ura, бенгалски uraga, uranga, urangama, непалски urag, кашмирски цrь, pohur, маратхи uraga, virola, хинди-урду uragād, barjatiya – змия, също в хинди-урду uragād, uragsthān - червей, санскритски maha-uraga – голям змей, чудовище. В ягнобски argunčok, пущунски arxax, язгулемски wērxant – змия. Може да посочим баското herensuge, бурушаското *hargín – змей, дракон, заето в шугнански hargín – змей, дракон. Виж и съвр.българското върлина – дълга тояга, дълъг човек, възможна връзка с древния корен var, ver, ur – дълъг, голям, респ. дълга, голяма змия. По този начин от българското върлина, или от верени, в румънски е заета думата vărlan, vоrlan – змиьорка. /БЦ-ИБЕ-2 стр.53/ Интересен паралел е ирландското beithir – змей, чудовище. /EDGL/ Интересен, напълно удачен паралел прави Старостин, като сравнява чувашкото vэre-śэlen – дракон, букв.превод - огнен змей, от vere – змей и чувашкото śolъm, тохарското sāollye, памирското šale – пламък, угрофинското *śala – светкавица, с прабългарският календарен термин vereni. В останалите тюркски езици, се среща форамата *ebren – дракон, змей, респ. в турски evren, дало и лечната име Еврен, гагаузки ievrem, кипчакското ewren – змей, огнен змей. В тунгусоманчжурския, улчийски диалект се среща were(n) – змия, в останалите ТМ-говори ūre – червей, в японски woroti, wòròdì, óròchì – голяма змия, далечен, палеолитен паралел в америндското *oro – змия. В източнокавказките езици, в андийски berča, аварски boróx, цезки bikori - змия, в тибетски sbrul, *рrūl – змия. В европейските езици, този корен е дал и друго разширение, в балтийски vařma-s, аналогично на тох./б/ warme – мравка, пълзящо насекомо, в старонорвежки orm-r, норвежки, шведски, датски orm – змия, в староанглийски wyrm, wurm, weorm – змия, дало съвр.английското worm – червей, съвр.немското wurm – червей. В латински vermis, кимвърски gwraint – червей. Така, виждаме древно палеолитно понятие *w`urm`v – змия, червей. Прабългарското календарно понятие е вероятно от индоирански произход, с паралел в алтайските езици, като непроменената форма се е запазила само в улчийски, отчасти и в японски. Ако верени беше тюркска дума от езика на „тюркоезичните” прабългари, то трябваше да имаме еврен или ебрем, но не и верени. Чувашката дума, разбира се е запазила старата индоиранска форма. 5. ДИЛОМ – змия. Показват аналогия с тюркските названия, в старотюркски jīlan, тюркменски, гагаузки jylan, турски ylan, карачаевобалкарски žīlan, казахски `ylan, южноалтайски d'ylan, узбекски ilon, тувински čylan, якутски syyl, чувашки зĕlen – змия, оиратски d́īl – пълзи, по същия начин в хакаски čīl- пълзя, čīlan – змия, киргизки dzīl - пълзя, dzīlan – змия, татарски jīl – пълзи, jīlan – змия. В тунгусоманчжурски *sulama/*salama - змия, dzabda, манчжурски dzavэdzi, японски *datua – голяма змия. /ССТМЯ,стр.239/,/S-AE/ Виждаме ясно семантичната двойка пълзи-змия. Прабългарското *дилъ, би трябвало да означава пълзя, респ.производното му е дилом – змия. Старостин изследва дадения ностратически корен, даващ разширение в монголски *dzil- гладък, равен, в тунгусоманчжурски *dzul`v- гладък, гол. В индоевропейските езици, посочва арменското solim, балтийското *sel-ē- (*sel-a-) – пълзя. Тук може да посочим българското сулна, сълна, шмулна – пълзя. В.Абаев посочва осетинското kalm, мн.ч. kжlmыtж – змия, като производна на тох./а/ aca-kalm – голяма змия, боа. Като второ значение на думата в осетински е червей. В тохарски yel, осетински хilаg, хеlаgе, хеlun, yelgina, uallon – змия, червей, пълзящ. /ОРС/ Ясна тохаро-осетинска аналогия е тохарското yel – червей и осетинските uallon – червей, yelgina – змия, аналогично на старобългарското хъхлъ – змия. В основата на названията на червея и змията стои основното им качество – пълзенето. В санскритски jaluka, ирландски geal, gel, кимвърски gel, корнуелски ghel, бретонски gelaonen – пиявица (вид червей). /EDGL/ В бурушаски *γalγo – червей. В угрофинските езици, в удмурски kel, коми škol, хантски kul, селкупски *kals, юкагирски kel – червей. /UE/ П.Добрев посочва сариколски δiw – голям червей, δigufs - змия. /ПД-ЦБД,стр.86/ Показват интересна семантика. В староиндийски dhvajá – знаме, флаг, авестийски dvaž – плосък, приплеснат, староирански *dwak-s – змия, също в индийски /маратхи/ divala, шугнански divūsk, вахански fuks, искашимски woхs, voks, сариколски tafъsk, – змия. В протогермански *dwōka, старовисоконемски tuoh, съвр.немски tuch – плат, протоиндоевропейски *dhweg- знаме, парче плат, флаг. Този корен има близка връзка с протоиндоевропейското *dhwes-, староиндийското dhvamsati, авестийското dvas- духа, вее се от вятъра. /IEE/ Интерес представлява индийския диалект маратхи, където откриваме doluka – глава на змия, divala – вид змия. Произходът на дилом е спорен, но наличието на начален корен *dil- говори вероятно че се касае за алтайски произход. 6. ИМЕН – кон. В унгарски mйn, марийски imnе, мордвински išme – кон. /VS-ETD/ В етруски tamna - кон, в готски getamjon - оседлан. /EEG/ Прабългарският календарен термин е вероятно от угрофински произход. Използвал се е и в разговорната реч, за което говори прабългарската титла. В тюркските езици откриваме в хакаски, казахски цn`men, узбекски цmgэn, татарски цmgцn – конски гърди, предната част на коня, от тюркското цn, un – лице, предна част и `men - кон. В японски uma – кон. /VS-ETD/ В монголски эmээl – конско седло. В кумански еlkы – кон. /ПРС/ Също откриваме в осетински emlыk, emellek, ингушки, чеченски эmalk – необязден кон, адигски emlыč – див, се смятат от В.Абаев за стари алтайски заемки в езика на аланите. /АШ-ЭСАЯ,стр.175/ Монголското название на коня morin е древна индоевропейска заемка. Също в китайски ma – кон. Вероятно се касае за несъхранила се тохарска дума, идентична с келтско-германското mark – кон. Но също в тох./а/ yme, тох./б/ ymye – път, така че може да предположим хипотетична връзка с имен – ездитно животно за предвижване, аналогично на тох./б/ ykwes•s•e* - предвижвам се и yakwe - кон. /DA-DT-b/ 7. ТЕКУ – овен, овца или козел. В пехлеви tagar – овен. /ИС-ПРС/ В таджикски takka, осетински dalжs, toxyжl, чувашки taka – овен, кашмирски dushāla - коза. В кховарски dah, zogh – тибетското животно як, tho – козел, ut – овен, вахански tugh, пущунски ttakah – планински козел, персийски takeh, tooshtar – козел за разплод, пръч. /IED/ В бурушастки *ḍágar – овен, заемка от санскритското, палийското, пракритското *ḍaŋgara – бик, едър рогат добитък, в бурушастки и шугнански thugár – козел. Във фригийски attagos – козел. В източнокавказките езици, в аварски de`én, цезки, бежитски toq-či – козел, хуритски паралел taγэ – мъж, мъжко животно. В баски zik/h/iro, грузински tuk`an-i, мингрелски cik`an-i – козле. /БКС/ Също в протоалтайски *t`ukv, тюркски *tokl`, монголски *tugul, тунгусоманчжурски *tuku – агне, теленце. Исконното алтайско понятие за овен е koč`v, тюркски koč, монголски kuča. /S-AE/ В старотюркски kony, kyun, koyn, koy, hoy, старомонголски konin, koni, koin, koina, hoyin, hoy – овца, овен. /ММ-ИБХ,стр.83/ Прабългарският календалрен термин теку – овен, козел, е от вероятен, ирански произход. Абсолютно неприемливо е съчинителството на П.Добрев, че теку означавало кон! 8. ТОХ – петел, кокошка. Старостин посочва протоалтайското *ti`ak`a, тюркското tiak`gu, монголското takija, тунгусоманчжурското tiaku, японското taka/m/pai – кокошка, патица. /S-AE/ В старомонголски takiya, tayan, taqa, съвр.монголски taka, takan, taxa – кокошка. /ММ-ИБХ стр.93/ В тюркменски tovuk, гагаузки tauk, турски toyuk, кабардино-балкарски tauuq, татарски tavyk, казахски tauyk, узбекски tovuq – кокошка. В угрофинските езици, в манси taht, хантски tаgtan, коми tokti, марийски tokta, фински tohtaja – птица, в естонски tukk, фински tykka, лапландски topkuz, марийски tupka, коми tupjur – сова, вепски t'ik', естонски tikk, фински tikka – кълвач. В адъгски аdаkъа, аdаkъ, убихски takhэ, даргински dagъа – петел, вероятно заето в осетниското atakж – петел, същата дума я откриваме в татрски eteč, казахски eteš, башкирски atač - петел. В пехлевийски ardāg – петел, в сариколски tukhi – кокошка. Също протоенисейското tak, кетското tāγe, tāuγ, симското tāk означава жерав, а протоенисейското tōq, кетското toŗə, симското to/h/x, toxįn – вид гъска. Според Кастрен, старокетското teoq-pas е означавало петел. Старостин го свързва с протосинокавказското dvg/v/g – петел, в източнокавказските езици tбqa – петел, в бирмански u-dauŋh – паун. /S-YE/ В угрофинските езици коренът tuk означава също пера, козина, докато в алтайски tuk e козина. Така че прабългарското тох – петел или някакъв вид птица, е явно от урало-алтайски произход. 9. ЕТХ, ИТХ – куче. В тюркските езици названието на кучето е в чувашки jytă, тюркменски, турски, карачаевобалкарски, казахски, узбекски, киргизки it, татарски et, тувински, якутски yt, хакаски adaj. Виждаме ясна връзка с прабългарското термин итх – куче. Вероятна първооснова е угорското, хантското uxыt – вълк. Друга форма за куче е, в манси amp, хантски дmp, унгарски eb. /VS-ETD/ Във връзка с последните угорски понятия, които са явна алтайска заемка, може да посочим интересното протоалтайско понятие *ēpo, в тюркски *āb, /вж. българския турцизъм авджия – ловец/, монголски *aba, тунгусоманчжурски *wā, *ebā, японски *эp – ловувам. В алтайските езици хрътка е ŋi`ā`k`u, *ŋìndó, тюркски eker, монголски nokaj, тунугусоманчжурски ŋōke, *ŋinda, корейски n`kori, японски *ìnú. /S-AE/ Виждаме че тюркската форма е заимствана от някой угорски език, за разлика от останалите алтайски езици. По сходен начин е образувана изцяло върху славянска основа, думата гонче – ловно куче от гон – лов, производно на гоня - преследвам. /СИ-РРОД,стр.87/ Предложението на П.Добрев че българския календарен термин итх не е от алтайски, а от угорски произход, сравнявайки го с унгарското eb, както виждаме се оказва погрешно, поради също алтайската му основа. Така че етх/итх е от алтайски произход. 10. ДОКС - глиган. В осетински дигорски tuškа, džir - глиган. Етимологията на тушка е детайлно изяснена от В.Абаев. Той я свързва с английското tusk, старофризкото tusk, староскандинавското toskr, ирландското tosg – бивни. /ВА-СEИ,стр26/ В санскрит daānt, протоиндоирански hdant, авестийски dan•tan, согдийски t'k, хотаносакски dandaa, съвр.персийски dandān – зъб, също в авестийски daitika, хотаносакски data – диво животно с големи зъби /респ.глиган/. /L-IAIL/ Интересен паралел е протоугрофинското *tika, лапландски šagk, фински sika, естонски siga, мордвински tuvo, tuva, вепски čugu, вотякски sika, марийски šu, удмурски, коми zu, унгарски diszno, gyisno – прасе. /UE/,/VS-ETD/ В сардински tzotzu, tzotzoi, ирландски и шотландски torc, кимвърски twrch, бретонски turch, протокелтски *t-orko-s – глиган, прасе. Така че тушка – докс означава животно с бивни, глиган. Осетинската (аланската) етимология на прабългарския календарен термин докс е очевидна! От десет известни названия на животни, използвани в календара, 3 са с алтайски произход, 4 – с ирански, 1 – с угрофински, 1 – с урало-алтайски и 1 - с ирано-алтайски паралели. Смятам че първоизточникът на календара е алтайски. Според китайците, заимстван е от племето ухуани (протомонголи). Нашите хора постопенно са заменяли чуждите за тях алтайски названия с ирански и угрофински. който иска да се смее, който иска да подходи сериозно по въпроса и да научи нещо от едни шарлатанин и профан. Едва ли сте чели някъде по-подробна етимилогия на названията.

Още едни "ненауни етимологии" на числителните в "Именика" направени от един "шарлатанин, профан и прочие, може да видите обидите на "високонаучния" сайт "Бойна слава". Числителни в прабългарския календар. 1. АЛЕМ – първи, или начален. В тох./а/ alym, ālim,тох./б/ al – старши по възраст, в готски alan, ŷl – висок, израстнал, висок уровен. /P-IEW/ В келтски alim, ирландски ailt, древноиталийски alo, санскрит un-ula, авестийски arкdat, арменски aloj, фригийски аlmo, немски alt, alan английски old, старонорвежки aldr, старосаксонски aldar, старовисоконемски altar – възрастен, също висок. /P-IEW/,/VS-ETD/ В рушански и хуфски awwal - начален, awwalin – пръв, alam, olam – първи, ōli – върховен. /ВС-РХТ/ В ягнобски awal – начален, пръв. /МА,ЕП-ЯТ/ В татарски освен общотюркското bir, се използва и jalgъz – едно. /РТС/ В санскрит alam, таджикски, талишки alejn – първи. /ПД-ДБЕ,стр.117/ Сравни с осетинското жldar, кюрдското āldar, унгарското aladar – старейшина, вожд, предводител, осетинското жldar, кюрдското кldar, ягнобското ald – челен, първи, преден, главен. В осетински wжl, ягнобски oliugon, кюрдски alo, пущунски alvutel, талишки ali, гилянски yalaxanen – висок. Също в угрофинските езици, в манси al, хантски elti, удмурски vyliyn, лапландски ālā, фински ylā, естонски ьlal, мордвински vel'ks, вепски ьlez, ulahan – горен, висок, върховен. В тюркските езици al, aldа, aldy – преден, фронтален. В карачаевобалкарски аlgъа – начален. Също в киргизки al, казахски эl, турски alet, гагаузки alat – силен, в монголски *aldar – слава, почест. /VS-ETD/ В езика на баските ale – едно, единица. Аl е явен предностратически корен, както и българският календарен термин е с много древен произход. Може да търсим връзка с прабългарския календарен термин ал, алем – челен, старши, респ. пръв, както съвсем правилно предлага П.Добрев. Може да посочим тохарското alme – пролет, съответно прабългарското алем – първи месец, началото на който съвпада с началото на годината през пролетта, както е началото на общоиндоевропейската година. Но етимологията е ностратическа. 2. ТУТОМ – втори. В тох./б/ wate – втори, чифт, двойка, в тох./а,б/ wu - две. /DA-DT-b/ П.Добрев посочва прабългарското тут, тутом – две, втори като го свързва с памирското δuw, δuwtan – две, втори. /ПД-ЦБД,стр.93/ В талишки duu, средноперсийски tuw, вакхски bu, мунджански lu, йидга loh, искашимски di, сангличи dou, шугнански dhu, рушански dhaw, язгулемски dhow, осетински dyuua – две, dыkkаg – втори, в дардски zi, калашки du, кховарски ju, нуристански dui, хинду-урду do, пущунски dwa – две, пущунски duwwom - втори. В ягнобски juft – чифт. /МА,ЕП-ЯТ/ В другите езикови семейства, в баски zal, esl, в дагестанските езици zы, za, chьa, co, ce, ceb – две, в еврейски štajim, арабски tinin, грузински ori, мингрелски ziri, лазки žьri, свански jori – две. В алатайските езици, в чувашки ik, в останалите iki, дkki, в монголски qyor, xoyor, тунгусоманчжурски zhцr, juur, zhuwe – две. Прабългарското чисилително е с ясен ирански произход. 3. ЧИТЕМ – трети. В авестийски и санскрит čitiā, средноперсийски se, в манихейските текстове sh` – три, в средноперсийски seуum - трети. В пехлеви se, sīdīgar – три, трети. /ИС-ПРС/ В хоремзийски arcivak – три, се доближава до осетинското artжg, artжgtж – три, трети. В талишки čijĕm, язгулемски cuī, вакхски tru, хуфски, рушански array, искашимски rui, вахански trui, шугнански arran, сариколски haroi, сангличи trai, мунджански sharai, йидга shuroi – три. /ВС-РХТ/,/IED/ В калашки tre, tchi, кховарски troi, нуристански tere, хинду-урду tin, дардски tri, пущунски dre – три. В тох./б/ trai, traiya – три, трети. /DA-DT-b/ Интересен паралел е етруското ci, урартското kig - три. /EEG/ В дагестанските езици, štы, xы, kho,lъob, gъabu – три, в еврейски šaloš, арабски tlati, грузински sami, лазки sumi, свански semi – три, в алтайските езици, в чувашки vis, в останалите тюркски uch, ьch, монголски ghurban, тунгусоманчжурски ilan, elan – три. В унгарски hаrom, вогулски hurum, фински kolme – три. Прабългарското понятие е с ясен ирански произход. 4. ТВИРЕМ – четвърти. П.Добрев го свързва с памирското teur – четири. /ПД-ЦБД,стр.93/ В пехлеви cahār, cahārom – четери, четвърти. /ИС-ПРС/ В тох./а/ satwar, štwer, тох./б/ sātwer, stwer – четири и е заето в тюркските езици като dцrt, tцrt - четири. /DA-DT-b/ В осетински е съответно cыppаr, cыppжrжm – четири, четвърти. Също, в санскрит cavtarah, авестийски tujreā, персийски čahar, вакхски cybyr, искашимски tsafur, ci, вахански tsabur, шугнански cavуr, рушански cavъr, сариколски tsavur, сангличи safor, мунджански tifar, cafir, йидга chshir, язгулемски cher, кховарски chror, калашки chao, нуристански shtewo, дардски kor, арменски čork`, балтийски keturi, латински quattuor, келтски cethair, немски vier, английски four – четири. /VS-ETD/,/IED/ В тюркските езици, старотюркски tцrt, чувашки tawat, останалите dцrt, в монголски dцrben, durbon, тунгусоманчжурски dьgьn, duin – четири. В баски sa, в дагестанските езици pli, pšti, phi, di, unk, bugъu – четири. В еврейски, арабски arba, грузински otho, свански wochtwu – четири. В унгарски nиgy, вогулски nyila, фински nelya – четири. Прабългарският календарен термин показва най-вече тохаро-ирански произход. 5. ВЕЧЕМ – пети. П.Добрев превежда дава пример с памирското пена, патси – пет, пети. /ПД-ЦБД стр.93/ В тох./а/ pana, pinkte, тох./б/ pic, piš – пет, пети. В осетински fоndz, fжndzжm – пет, пети. Сравнявайки с веч, вечем виждаме преминаването ”п” съответно във ”ф” при осетинците и във в при прабългарите, както и сходен начин на образуване на числителните редни с наставка - жм и - ем. В талишки wэžэ, widžem – пет, пети, вакхски panzj, мунджански, йидга panj, искашимски pu, сангличи panz, шугнански, рушански pindz, язгулемски penj, кховарски poch, нуристански push, хинду-урду pudu, пущунски salor – пет. В пехлеви panj – пет. Общоиндоевропейската етимология на понятието е вероятно, но също откриваме в угрофинските езици образуване на числото 5, свързано с петте пръста на ръката, в унгарски цt, манси дt, хантски wet, вогулски at, коми vit, удмуртски vit́, марийски wэc, wić, wэzэt, wizэt, мордвински vet́e, vдt́д, лапландски viht(t)a, естонски viis, фински viisi – 5. Семантиката е свързана с палеолитното евразийски *udV – ръка, крайник, респ. петте пръста на ръката. /UE/ В езика на баските mash, в дагестанските езици štu, šti, ištu, tъu, šhi, huba, hwi, phi, в еврейски hameš, арабски hamse, грузински huti, свански wohwishwid – пет. В тюркските езици, в старотюркски bech, чувашки pilek, в останалите bish, besh, което е тохарска заемка, в монголски tabun, tuban, taw, tawu, тунгусоманчжурски tunga, sunzha – пет. Българският календарен термин е с тохаро-ирански паралели (веч-пиц, пиш), или от угрофински поризход. 6.ШЕХТЕМ – шести. П.Добрев прави аналогия с общоиндоиранското šhas, šattama, средноперсийски šettem, сариколски хšei – шест, шести. /ПД-ДБЕ,стр.117/ В пехлеви shas, shashom – шест, шести. /ИС-ПРС/ В санскрит shash, вакхски shad, мунджански axshe, йидга uxsho, искашимски xul, шугнански xogh, рушански xuw, язгулемски xu, дардски shuh, кховарски chhoy, калашки sho, нуристански shu, хинду-уруд che, пущунски chpag – шест. В ирландски sи, sиa, sia, кимвърски chwech, корнуелски wheh, бретонски c'houec'h, sveks – шест. /EDGL/ В осетински съответно жхsжz, жхsжzжm – шест, шести. В тох./а/ sāk, тох./б/ skas - шест. В другите езикови семейства наблюдаваме: в езика на баските sha, huth, еврейски šeš, арабски sĕttĕ, грузински ĕkwsi, мингрелски amchwi, лазки anshi, свански usgua – шест, в дагестанските езици, названието на шестицата е съответно hы, fы, cы, anlъ, inli и пр. В алтайските езици, в чувашки ult, в остналите alt, alti, монголски dzorghaa, jirghoon, тунгусоманчжурски ningun, nungu – шест. В унгарски hat, вогулски hтt, фински kщszi – шест. Прабългарското числително понятие е с ясен индоирански произход. 7. АЛТОМ – последен. П.Добрев го извежда от келтското alt – заден, долен. /ПД-ЕАКБ,стр.20/ В подкрепа може да посочим тохарското al – отдалечен, протогерманското *altian – притискам, натискам надолу. /DA-DT-b/ В угрофинските езици, във фински, естонски ala, мордвински al, коми-ерзя, мокша alo, удмурски, коми, манси il, хантски jalēk, jolan, унгарски al, alatt, селкупски illé, лапландски vuollen, юкагирски al – най-долен, най-низък, също в хантски alэŋ, манси awэ.l, owl – край, последен, а във фински alka, естонски alga, лапландски aĺge, означават начало. В тюркските езици *al, altĭn, alt , в корейски *àrái, arд, японски oru, orí – най-низък, най-долен, в дравидски *el - долу. В бурушаския език *alto – две, втори. Палеолитен паралел с протосинокавказкото *ł`i, америндското *ali – надолу. /СД-ПМ/,/UE/ Виждаме твърде древен, палеолитен, предностратически корен. Наблюдава се следната закономерност, в ностратическите езици, двойката *ala/*alka, показва смислова двойственост, „пръв-последен, висок-нисък” т.е. илюстрира се семантичното езиково развитие, на постепенно разширяване на понятията за пространствена ориентация, изхождащи от един начален корен, *al. Същото може да кажем и за прабългарските алем/алтом, респ.начало и край на годината. А това доказва, правотата в превода на П.Добрев. 8. ЕЛЕМ – неизвестно значение, най-вероятно е друга форма или неправилен запис на алем. Сравни с осет. жlжm – знаме. /ОРС/ Още повече че ”елем” е в съчетание със ”сигор” – също нетипично изписване на шегор! Вероятни диалектни разлики в изговора. 9. БЕХТИ – пролетно равноденствие, вероятно първи ден на годината, аналог на иранския Невруз. П.Добрев го обяснява с памирското (хуфско) бехт – главен, горен. Предполага се че прабългарското бехти отговаря на пролетното равноденствие – главен ден, начален ден, началото на общоиндоевропейската Нова година, аналогично на иранския Невруз. В ягнобски bahor, кюрдски bihar, пущунски bahar, талишки и персийски bāhar, таджикски baxor, шугнански bāo, гилянски bкhar – пролет. /VS-ETD/ В кашмирски с bođu-do`h, се обозначава деня на лятното слънцестоене. В шумерски ves е означавало деня на пролетното равноденствие, началото на годината. Сравни със славянското весна – пролет. Възможна е семантична връзка beh – bкhar, т.е. хубав, добър и пролет, добрия сезон, когато природата се събужда за нов живот. Идването на пролета е отбелязвано тържествено от древните общества, особено от земеделците. Така че ”бехти” може да е означавало и пролет – начало на годината, от про – първи и летъ – период от време. Като латинското primavera – пролет, респ. първи сезон, начало на годината. В авестийски yārā, протоиндоирански hiahr, ирландски еarrach, старовисоконемски jar, английски year – година. /L-IAIL/ Откриваме сходни алтайски понятия, протоформата *biujri, монголското*bьrь-dь, тунгусоманчжурското*bira, корейското *ù, старокорейското (когурско) *wol, японското *bì – пролет. /S-AE/ Българите наричат Пасхата Велик-ден, по аналогия с езическата обредност. Началото на прабългарската Нова година някои невярно свързват с 22.12 – зимното слънцестоене основавайки се единствено на несериозните публикации и свободно съчинителство на писателя Йордан Вълчев. Освен при българите и при чувашите Пасхата се нарича Велик ден (Калам-кун или Мен-кун) и отразява по-старо езическо понятие – началото на Новата година. По същия начин ваханците наричат невруза (иранската Нова година – 23.03.) ”шо-гун”, което буквално означава ”велик-ден”. Ако се приеме за начален ден пролетното равноденствие, то се получава най-пълно съвпадение на известните събития датирани по прабългарския календар, паралелно с християнския календар. Названията на числителните, или месеците от календара показва индоирански, тохарски паралели, eдин вероятен угрофински паралел, вкл. и ностартическата двойка алом/алтом. Окончанието –ом, -ем, за образуването на числителните бройни е типично за осетинския език, както и за средноиранските езици - um.

"Ако някой като Живко Войников още си мисли ,че Атила чисто индоевропейско име и неговитев хуни са жълти с дръпнати очички има много здраве от арменския поп" Прочети какво казва А.Марцелин по въпроса. това че на теб не ти оттърва, не значи че не е вярно. Кой каза че Атила е индоевропейско име?

булоцзи и пуку са съвсем различни неща. Едните са част от федерацията окло д-вицата Чеши, другите са късни (споменати в Тан-шу), свързват ги с беркутите - мисля че бурятско племе. Щом се появяват около 2 в., то прабългарите идват съвместно с аланите. А за разликата хуни-хиони (хионити), масаха-хона е пределно ясна, хуни, да кажем прототюрки смесени с протомонголи и източни иранци - хиони, в осетински хыонхъ - сродник, земляк, в Авестата - хиаона, един от народите, враждували с Арияшаяна. Хионтие са родствени или еднакви с ефталитите. За Аланя и Уананшана, респ. алани и хионити около Аралско море, Унаге на кит.автори е Уструшана, най-източната и част, сигурно си чувал и хионитскя вл.Крум-бат.

Спорът с ИЦА е безсмислен. Той е ловък манипулатор, който избирателно се отнася към фактите, от изворите, археологията и пр. Всичко което не му оттърва е "анахронизъм", грешки на изворите, или "спорно", а опонентите са ...., нали се сещате. Наслушали сме се на такива от преди 1989 г. Вместо да си губим времето предлагам ИЦА да отговори на следните въпроси: 1. Прабългарите хуни ли са. 2. Атиловите хуни, сродни ли са на северните хуни от Хунну. 3. Кога се появяват българите в Европа (Кавказ) и какъв расов тип са. 4. Колко и какви преселения той знае, довели до формирането на Кубратова България. 5. Ако Атила е Авитохол, т.е. българите са били "царското племе" на хуните, защо нито един източник не съобщава българи сред хуните. 6. Каква е връзката кутригури, утригури, оногури, оногундури и посочените в "Ашхарацуйц" български племена. 7. Какви са по произход булодзите в Синцзян и имат ли връзка с българския етноним. Как ще обясни паралелното възникване на д-ва Боло в Ср.Азия и Болудзя, в Тарим, разположена между Куча и Кашгар (съобщена по Тан-шу).

С идването на класическите алани във 2 в. сред коита са барсилите, хазарите и олхонтор-болгар (алани-олонди, хайландури). М.Мошков посочва че в първата половина на 2 в. започва ново предвижване на източноирански племена от районите на Северна Бактрия и прилежащите райони на Согдиана. Именно в по това време прекъсват съществуването си Аруктауския, Тулхарския и Кокумския могилници, което говори за начало на нова миграционна вълна от Средна Азия. Този поток от мигранти достига първо до Южното Приуралие, други продължават до Волга и Волго-Донското междуречие, като катализират формирането на късносараматската култура. Настъпват промени в погребалния обряд, като северна ориентировка, по-тесни грунтови ями и също по-тесни подбои. В Приазовието се появяват „Т-обарзните” катакомби, а в Дагестан, предимно подбойни погребения. Съществуването на различия в археологичните характеристики в западния и източния ареал на късносарматската култура, всъщност показва процеса на инфилтрирането на новите мигранти от изток и постепенното им смесване и асимилиране със завареното близкородствено „средносарматско” население. /ММ-ДЛВКАС/ Каква е причината за тази миграция? Най-вероятно активирането на кушанската завоевателна политика и максималното разширяване на Кушанската държава по времето на Канишка І, управлявал в началото на 2 в., в северна посока, за сметка на прилежащите южнокангюйски територии. Изследванията на А.С.Скипкин показват че районът в който започва да се формира късносарматската култура е Северозападен Казахстан. Именно Урало-Казахските степи са най-източният ареал на тази култура. Тя възниква изведнъж, което показва че не е местна а резултат на миграция. Откриват се преки аналогии с населението оставило подбойно-катакомбните погребения с широко разпространената ИДЧ /изкуствена черепна деформация/ от Туз-Гир, Тумек-Кичиджик, Кую-Мазар, в Средна Азия, района на Бухара. Времето на съществуване на тази култура е 2-4 в. /ТС-ПСКУКС/ Или виждаме че ареалът на късносарматската култура напълно съвпада с владението Янцай/Аланго/Уананшана, и ясно демонстрира предвижване на кангюйско население от района на Средноазиатското междуречие. Според Т.А.Габуев по археологични данни в края на 3 в. нова преселническа вълна от Средна Азия достига Кавказ. Китайската хроника “Вей-люй”, отразяваща събитията по време на династията Вей /220-264 г./, съобщава че Кангюй е загубил всичките си западни васали: Янцай, Ян /Южен Урал/, Лю /Южното Поволжие/, граничещи с Дацин /Рим/. В надпис на иранският жрец Картир, датиран в периода 276-282 г. се съобщава нова държава Алания, граничеща с Иверия/Грузия и намираща се северно от Дарйял. /СЯ-ГА,Str.pl.-1997/ Т.е. виждаме израстването на Аланго и Уананшана като самостоятелни формирования и окончателното разпадане на Кангюй. Ако първото упоменаване на алани в гръко-римските източници действително отразава политическите и етномиграционите процеси, корените на които са в Централна Азия, за време на появата на аланите в Европа трябва да се посочи около 50-те год. на 1 в. Но някаква по-ранна група алани вече в 35 г. са в Предкавказието и участват във войната на Партия и Кавказка Албания (Агванк). (Гаглойти,1995,с.47-50). Б.А.Раев и С.А.Яценко смятат че аланите са в Предкавказието още около 50 г.пр.н. Групировката на аланския вожд Анавсий взема участие в закавказката война с Помпей в 65 г.пр.н.е. (Раев, Яценко, 1993, с.117-118). /АЦ-СЦАПА/

Твърдя че има няколко преселения към Кавказ, в резултат на които се формират прабългарите създателите на Кубратова България. Да си чувал за смяна средносарматската с късносарматската култура в Кавказ? Има няколко преселения на сродни източноирански племена. понятия като алани, сармати са сборни и не отразяват строго отдиференциран етнос. несъмнено са увлекли със себе си и алтайски (а не тюркски) и угрофински елеминти, но не те са основните във формирането на прабългарите. Отпуши си ушите!

Интересен факт подсказва кабардино-балкарския вариант на нартския епос, където се описва че младите нарти за да станат войни, минавали през особен вид инициация, изпитание за мъжественост, изразяващо се в танц върху жарава. При осетинците такъв спомен няма, но наличието му в митовете на балкарците които са късно тюркизирани алани, показва че игри подобни на нестинарските явно са съществували при аланите. Възниква въпросът за произхода на нашието нестинарство. Традиционно се смята за остатък от тракийските древности. Но напълно възможно е да се е появило с прабългарите. Самото название нестинар добре се обяснява от гледище на иранските езици. Виж осетинското nysan, ягнобското nišon, кюрдското nîsan, пущунското nixan, талишки nyšon, персийски näšan, шугнански nixůn, гилянски nišun, язгулемски našona, сариколски nixun – знак, признак /познато ни като по-късния турцизъм нишан – знак/ и общоиранското nar – мъж. Нести-нар, знак, признак за мъжественост, аланската протоформа би изглеждала така: nysan-nar.

В 2-1 в.пр.н.е. се появяват катакомбно-подбойни погребения на територията на съвр.Кабардино-Балкария. Такива са некрополите от Чегем и Ниний Джулат и около Кисловодск. Именно тук, в Кабардино-Пятигорието и в басейна на Горен Кубан, възниква етническото ядра на сираките, представено с археологическите паметници от зубовско-воздвиженски тип. Отъждествяването на древната река Ахардей, с Кубан, където Страбон, помества сираките е очевидно. М.П.Абрамова поставя центъра на сиракското обединение по на север, в Източното Приазовие по долното течение на Кубан, където са открити около 400 погребения от 3-1 в.пр.н.е. така или иначе, въпреки различията в различните интерпретации, присътствието на сиракската група по поречието на р.Кубан, е твърдо установен факт. /ВК-ИТЦКС/ (В.А.Кузнецов. Иранизация и тюркизация Центральнокавказского субрегиона.Сборник: Памятники предскифского и скифского времени на юге Восточной Европы // Материалы и исследования по археологии России, № 1, под ред. Мунчаева Р.М., Ольховского В.С., М.1997 источник: www.archeologia.ru , 1997; Портал „Археология России”, 2006 г. http://www.archeologia.ru/Library/book/c4fea0f78d9f ) След 1 в. сираките и аорсите са погълнати от същинските алани, установили се в Централен и Източен Кавказ. В „Ашхарацуйц” сираките са посочени под № 5, като Суракийци (ср.с дигорската форма surxagtæ). Явно са остатъци от племето сираки, Птолемей посочва гр.Серака в земята на пагиритите. Това показва че остатъците от сираките най-вероятно са асимилирани и от прабългарите, а първоначално са били в тесни съюзни отношения, още повече че грузинските източници посочват съвместна война на сираките и грузинците с Арташес, войната след която част от внъндурите се заселват в Кол и Басеан. Сатархи/тохари и спали. За наличие на тохари в Източна Европа около 1 в., говорят споменатите от Птолемей тагри, сатархи и Thuxarici - крепост в Кавказ /на грузински/, в земята на кавказките кангари. В арменските източиници, названието на крепостта е Тухарк. Според Г.Капацян етнонимите кангар и тохар в Кавказ могат да се приравнят наппълно. /СК-ДТРП,стр.176/ (Древнетыркские рунические памятники. С.Клящорний. М.1964 г.) Логично е предвид общата етимология на двата етнонима. Петър Голийски, посочва че Тухарк се е намирала в областта на планината Пархар. Още в 140 г.пр.н.е. Помопоний Мела споменава сатархите край Крим и народа фикори (тикори, тохари, ср. с тайкурите от „Ашхарацуйц”), съседни на сирахите (сираките, в случая П.Мела по-точно е предал изходното аланско иронско sыrx) и меотиките (меотите), обитаващи между, Кимерийския Боспор и устието на Танаис. Според В.Кузнецов, етнонима тохари се открива и в изброените от „Ашхарацуйц” племена живеещи в Кавказ, под №21) такуйри, съседни са на дигорите. Авторът смята че то лежи в основата на етнонима тагаури и названието на източните части на съвр.Осетия, като е съхранило названието на тохарите, също участвали в етногенезата на аланите. Кузнецов се основава върху тохаро-осетинските езикови паралели, доказани от В.Абаев. /ВК-ИА,гл.2/ ( В.А.Кузнецова "Очерки истории алан".Владикавказ "ИР" 1992 год. Уеб-сайт: „Осетины, Аланы и Осетия, Алания. - http://iratta.com/index.php ) Плиний ги наричат скити-сатархи, обитаващи Източен Крим. Солин уточнява че сатархите са част от скитите обитавали в Азия до границите на Партия. Ю.М.Десятчиков отъждествява сатархите с тохарите. Около 120 г.пр.н.е. част от сатархите са изтикани към Днепър и Днестър, където Птолемей помества своите тагри. /АП-ПИКС-ВДИ-2001-3,стр.86-119/ Още в първата половина 2 в.пр.н.е. сатархите се разселват в Северен Кавказ и Крим, в района на Перекоп, по Северозападното Причерноморие и Долното Подунавие. Водят предимно уседнал начин на живот: земледелие, скотоводството, риболов и морско пиратство. Валерий Флак (1в.), в своя труд „Аргонавтика” ги нарича „русокоси сатархи” което показва антропологичния им тип. Гай Юлий Солин посочва че сатархите не познават парите, не употребяват злато и сребро в отношенията си и така са били чужди на користолюбието. Според писмените източници, сатархите, са наричени още сатархи-спали (спалеи). /СЯ-ГА/ (С.А.Яценко. ГЕРМАНЦЫ И АЛАНЫ: О РАЗРУШЕНИЯХ В ПРИАЗОВЬЕ В 236-276 ГГ. Н.Э. STRATUM + Петербургский археологический вестник- 1997 г. - http://stratum.ant.md/pav/articles/iatsenco/iatsen01.htm )

ИЦА, къде е Конската планина на Аспарух?

Академичния стил, казва че ИЦА отрича географските отнасяния на акад.Манданян.

.... редактирано от мен фружин

Разбрах, според тебе, акад. Я.А.Манандян нищо не разбира!

Без коментар! Простакът си е простак!

Акад. Я.А.Манандян, изследвайки главните пътища на Армения според „Tabula Peutingeriana” или „картата на Касторий” стига до извода, че станционните пунктове в Армения са носили имената на областите, в които се намират и обслужват. Между тях се споменават „Banantea”, „Arachia” (изв. като „Archene” у Плиний) и „Artaza” (Ардоската равнина, в осет. ærdoz е високопланинско пасище, аналогично на старобълг. рудина), (Манандян Я.А., Круговой Путь Помпея в Закавказье, ВДИ, кн. 4/1939 г., с. 81). Интересуващата ни станция е била разположена в Горен Басиан и е изписана като „Barantea”. Я.А.Манандян я чете „Banantea” с пояснение, че отговаря на древноарменското „Vanand” - в род. пад. „Vanandeay”. Без колебание споменатите станции и области той идентифицира с „Вананд”, „Харк” и „Артаз”. Но това значи, че когато са били създавани Певтингеровите таблици (вт. пол. на 2 в. - нач. на 3 в., с окончателна редакция в 4 в.) областта „Вананд” вече е носила своето българско име. /АС-ТІРБИ,гл.5/ Съкращението е А.Стаматов. Темпора инкогнита на ранната българска история. редактирано от мен Фружин

Ето и дипломатическите перипети около Сан-Стефанския договор. ____________________________________________.doc

Е разбира стагмистики, и т.н. щом не ни оттърва "те такова животно нема". М.Хоренаци е писал глупости! _________.pdf

Е просвети ни нас, незнаещите Цезарю, щом притежаваш тайни знания!

М.Хоренаци съобщава че по времето на Аршак І, син на Валараш (при който е споменат Вънд и хората му), имало големи смутове в страната на българите в Кавказ. Тогава част от тях се преселили в Армения. Тъй като Валараш отговоаря на Арташес І (цар 189-159 г.пр.н.е, стратег /спарапет/ от 200 г.пр.н.е.), то въпросния Аршак І всъщност е синът му Артавазд І 123-95 г.пр.н.е. По-нататък в повествонаието е споменат следващия владетел Арташес, отговарящ на Арташес II (33/2-20 г.пр.н.е.)., син на Артавазд ІІ, т.е. явяващ се не син а внук на въпр. Аршак І (на Хоренаци). Че това е така се потвърждава и от факта че, последния е наследен от Тигран Средния, или Тигран ІІ, всъщност, реалния Тигран ІІ (95-56/5 г.пр.н.е.), управлява преди Арташес ІІ, а самия Арташес ІІ е наследен от Тигран ІІІ, негов брат (20-10 г.пр.н.е. ). При Тигран ІІ, започват войните с Рим, което М.Хоренаци и отразил като поход на Гней Помпей срещу Армения. Именно Гней Помпей разбива Митридат, по думите на който, Плиний е записал народите епегерити и вали (двали), като сармати обитаващи Западен Кавкез Така че ванандаците са познати на Армения, доста преди идването на хуните, с които нямат нищо общо във времето и пространството.

А самия "Хронограф" отразява етническата ситуация, поне сто години по-рано, тъй като не фигурира Персия, а Партия. Отделно Вардан и Хоренаци съобщавата за барсили и българи още във края на 2, началото на 3 в., на който не му оттърва, това са анахронизми. А връзката пагерити-епагерити-пурку-пугури, ни отвижда още в 1 в.пр.н.е.-1 в., когато Плиний ги споменава за пръв път. Между българите и хуните няма нищо общо, хуните минават в Приазовието, българите живеят в Кавказ и по северните му подстъпи - изворите и горното течение на Кубан.

Първото реално споменаване на славяните е от Птолемей, в неговите карти са отбелязани като "ставани". Праславяните отговарят на т-нар. "култура на щриховата керемака" обособила се на теротирята на съвр.Западна Белорусия, Южна Полша, Закарпатието. А ярката монголоидност на хуните е така добре обрисувана и от А.Марцелин и от Приск (относно външния вид на Атила - нисък ръс, малки очи, сплескан нос, землист цвят на кожата), което изключва всякаква прилик със славяните. Но поради съхранените две хунски думи от славянски произход "мед и страва (помен)" може да се мисли че хуните са увлякли със себе си и част от праславяните.

Последното вкарване на информация в П-Т-ци е в началото на 4 в. но са започнати да се правят още в 1 в. Назавнието внъндур-болгар е показателно, показателно е и булгхари и хазари на Вардан във края на 2 в. Естествено за вас, всичко което не ви оттърва е анахронизъм, познат метод на работа! В 455 г. ванандаците са напълно арменизирани (участват във въстанието на Мамиконяните) За това са необходими поне 1-2 в. някак си никак не се вързват древните българи с дивите и примитивни орди на Атила, много добре описани от А.Марцелин. Не знам кой не може да скалъпи теория?