протобългарин

Как може да твърдиш че Чингис-хан избил татарите до крак. Той и избил едно племе на което е имал зъб, но татарите са част от половците, куманите, това са токуз-огузите. Тяхното формиране започва още при уйгурите. Под името токсоба, фигурират в Източна Европа много преди идването на Бату. Татарите, под което трябва да разбираме подчинените тюркски племена в ордана на Чингис, са авангарда, много от тях се издигат до местни величия след разпада на Чингисовата д-ва. А че са избивали поголовно неподчинилото се население е факт, който не можеш да оспориш. Рашид ад Дин пише че след като завладяли волжкобълг.столица Биляр, след устроеното клане наброили 300 000 отрязани уши ,т.е. 300 000 души са избити, а това е целия град до последния човек. Волжките българи се съпротивляват, затова са и жестоко наказани и болшинството им е избито от новите завоеватели. Това което е оцеляло се влива в по-късно формиращата се татарска народност и днес са казански татари, респ и чуваши. не може да се твърди че някакви хипотетични волжки българи са се съхранили като отделна група, отделна от татарите и чувашите, съществуваща днес. Така че не виждам какво тлокова е подразнило някой в главата от книгата ми, публикувана като статия, смятам че много подробно съм изяснил етногеназата на татарите.

Тюркизацията на асите в Балкария е късна, във времената на Златната Орда, когато тук се заселват много кумани. Иначе понятието алани е доста неуточнено. Смятам че най-разумно е обяснението на Яценко, който определя аланите като съвкупност от всички източноирански племена преселили се от Ср.Азия в Кавказ и Предкавказието. Осетинците се формират от два основни клона, на дуласите, нашите Дуло и дигорите, които са по-ранни заселници заедно с внъндур-болгар, т.е. от 2-1 в.пр.н.е. и от по-късно дошлите ири, ирони, класическите алани преселили се с хайландурите, барсилите и хазарите, в 1-2 в. от н.е. Интересно е че дигорите имат някакви много древни спомени са родствен народ бурки, бурсари, които са ими били съседи, но напуснали земите си проди някакво бедствие. Естествено народното творчество вмъква приказни сюжети, чума, глад и пр.причини. Арменската география "Ашхарацуйц" освен четирите бълг.племена съобщава и народ пурку, съсед на дигорите. Плиний и Птолемей съобщават за пагерити съседи на двалите, които са част от дигорите. Като се знае че "Ашхарацуйц" е писано по "Географията" на Птолемей, съвсем ясно е че Ширакаци и преписал народа пурку/пагерити, без да подозира че това са купи-болгар. Византийските автори съобщават за българи и пугури в Кавказ, т.е. две названия на един народ! Съвр.българи и свър.осетинци са плод на дълга етногенеза, но най-древните ни корени са общи. Например с изумление научих че в 19 в. Милер описва сред дигорците, един по-особен род, племе уитигури. Съответно има и племе куртагити. Бях писал че етнонима утигур приозлиза от осет.утыг - тълпа, маса. Сега обаче съм склонен да приема друга версия. Самите утигури и кутригури се появяват след разпада на оногурската общност. Ако кутригур, може да се изведе от бълг.кутри, осет.къадер - малък, то утигур може да отразява дигорското устур - голям, т.е. малкия род и големия род.

Кубрат отхвърля зависимост от аварите, а не от Тюркския каганат, който вече се е бил изтеглил от региона и се е разпаднал на Западен и Източен. ------------------------------- В 5-6 в. сред алано-хонските племена в Кавказ, настъпват процеси на консолидация. Оформят се два центъра, западен и източен. Западният център обхваща племената на западните алани /дуласите, или двалите/, внъндурите/уногундури и техните по-северни съседи оногурите, разпаднали се после на кутригури и утигури. Тяхната политика като цяло показва провизантийска ориентация. Грод се покръства, същото свършват век по-късно Органа и Кубрат. Аланските владетели Амбазук и Саросий също провеждат провизантийска политика. Източният център възниква от племената на дагестанските хони – савирите, барсилите, хазарите, източните алани /ироните/. Тяхната политика е по-непоследователна, но като цяло има по-изразен проперсийски характер. /ЮД-ГА,стр.76-77/ Кога и как възниква Кубратовата държава? От западния център избоява ранносредновековната държава, наречена от византийските автори „Стара и Голяма”, за да я различават от по-късната Дунавска България, която е „нова и малка”, в сравнение със страта, Кубратовата. Както професионалните ни автори така и лаиците, интерпретират понятието като „Стара и Велика”. Забравя се че в гръцкия език „мегали” означава голяма и велика едновременно, както в славянските езици, тези два нюанса на понятието се изразяват с думата велик. В българския език велик и голям са два синонима с различен произход, респ. славянски и прабългарски. Така че едва ли византийските хронисти ще величаят една, езическа, варварска в техните представи държава, ненадживяла своя създател, още повече че това е в разрез с начина на имперското им мислене. В 576 г. тюрките развалят отношенията си със Византия и подчинените им утигури, под водачеството на владетеля си Анагай, завладяват Кимерийския Боспор, до тогава ромейски. След 558 г. савирите, подгонени от аварите, се преселват в по-южна посока, в Дагестан на територията на хоните барсили и хазари. Между 581 и 603 г. Тюркския каганат изпада във вътрешни междуособици и се разпада на Западен и Източен. Властта над най-западните причерноморско-каспийски територии отпада. По този повод Патриарх Никифор пише: ”По същото време, господарят на унугондурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле със войската (аварския гарнизон) оставена от нето (кагана) и я изгонил от своите земи. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който запазил до края на живота си.” А години преди това, същият автор, пише как владетел на хоните (но не аварите), дошъл в Константинопол и с покръстил: „Минало някое време, и господарят на хонския народ заедно със своите управници и приближени дошъл във Византия, за да помоли императора, да приемат христианството. Императорът (Ираклий) охотно се съгласил и приел гостите. Ромейските архонти станали кръстници на хонските архонти, а тяхните жени – на хонските жени и ги кръстили в божия купел. И получили императорски дарове и звания. Императорът удостоил със сан патриций, техния хегемон (владетел) и благосклонно ги изпратил в хунската им страна ”. /ПН-КИ/ Никифор е спестил името на владетеля, но е известно че Кубрат е имал титлата патриций, т.е. той е бил този хонски „хегемон”. Въпреки че според Никифор, Кубрат получил титлата патриций, едва след отхвърлянето на зависимостта от аварите. Виждаме че уногундурите са били под номинална зависимост от аварите. Затова и те са единствените възможни носители на държавността. След като геополитическият натиск върху региона от запад и изток отслабва, енергичния и предприемчив Кубрат прогонва аварите, обявява независимостта си, призната от договор с Византия и както е логично да се предположи, покорява останалите утигурски и кутигурски земи (старата „Патрия Оногория”). Теофан Изповедник също ясно разграничава народа българи, който приравнява с уногондурите, обитаващи по поречието на р.Куфис (Кубан) и народа на котрагите, за които посочва че са родствени на уногондурите. Затова в етнонима българи той вижда „българи и котраги (кутригури)”. В 576 г. Византия нанася голяма поражение на савирите, византийските пълководци Теодор и Курс, окупират Кавказка Албания и преселват голяма част от савирите по северния бряг на р.Кура, за да им са винаги под контрол. В източния център изгрява звездата на Хазария, която става негов хегемон. Хазарската управляваща класа е узурпирана от известна група тюркски бегълци от племето ашина, които се спасяват от преследвани поради гражданската война при тюрките. След смърта на Кубрат, започват междуособици и разпадане на държавата, от което се възползват хазарите и завладяват нейните територии. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал (умрял според Никифор) на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668/. През 664 г. той премества резиденцията си в гр. Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук той е убит през 668 г. Годината 665, която според изчисленията от „Именика...” е първата на наследника ме Безмер (Бозмихър), наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия. Първият удар понася Испор (Аспарух). „Ашхарацуйц”, казва че синът на Хубраат, Хаспар-хрук, се укрепил срещу хазарите, в Българската или наречена още Конска планина (Дзиакан, Суган). Нейната локализация, традиционно се свързваше с възвишението Ергени, край днешния Ставропол, като се разчита на не особено точните карти на Птолемей. Всъщност владенията на Испор са били в Северозападен Кавказ, в Балкария и Дигория, в родовите владения на Дуло (двалите). След смъртта на Кубрат /665 г./, наследниците му се разделят. Едва ли са били пет, както казва легендата, защото Кубер и Алцек живеят далеч на запад. Легендарната история със снопа пръчки, които Кубрат разпръснал, за да покаже на синовете си че ако се делят, ще бъдат слаби поединично, не е нищо друго освен описание на аланския и общоирански обичай „баресман” – гадаене за бъдещето, със разпръскване на сноп „ритуални” пръчки. Основният источник за тези събития – Теофан Изповедник, ясно казва, че първородният син на Кубрат, Батбаян пръв е изпитал хазарския удар. За третият син, Аспарух, е казано: “като преминал Днепър и Днестър, по-северно от Дунав, заел т.нар. Онглос, заселил се между тези реки, защото, мястото е защитено и трудно за превземане от всички страни: отпред блатисто, а от другите страни опасано като венец от реки...” Почти дословно, с незначителни нюанси, този текст е повторен от патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар. Сходна трактовка на събитията дава в писмото си хазарския владетел Йосиф IV, до испанския равин Хасдай ибн Шафрут, написано в 951-952 г.: “Те (българите) били победени (в своите стари земи), а те (хазарите) ги преследвали, докато не преминали голямата река Дуна”. До ден днешен те (българите, в.н.н.т.р.) живеят близо до Куштантиня (Константинопол), а хазарите завладели тяхната страна.” Испор се укрепва в местността Онгъл около устието на Дунав и северната му граница е Южния Бесарабски вал, прокаран на около 40 км. Северно от Дунавската делта. Галицкия вал между Прут и Серет може да се разгледа като продължение ня Южния Бесарабски вал в западно направление. Този район е заблатен и представлява сериозна пречка за хазарската конница. В своено интересно изследване за местонахождението на Онгъла, Г.Балтаков (д-р на географските науки) открива нови, неподозирани факти. В една твърде подробна, френска карта на Балканите от Никола дьо Фер, правена в 7 в. се посочва че между Черна вода и Констанца (тогава носеща българското име Преславица) е съществувал ръкав, свързващ р.Дунав с Черно море. В следващите векове е пресъхнал, но днес е въстановен чрез изкуствения плавателен канал Черна вода-Констанца. Бих добавил още, че този ръкав е отбелязан, още в картите на Птолемей, както и в по-късните карти на: Франческо Росели – 1496 г., Джакомо Гасталди – 1548 г., Г.Меркатор – 1606 г., Йохан Блау – 1642 г., Дж. Кантели – 1684 г., Н.Яйо – 1692 г., Николаус Витсен – 1694 г., с езеро, разположено по-близко към Дунав. В картите от 18 в. този ръкав е вече пресъхнал, в картата на Г. и В. Волк – 1700 г. е отбелязано езеро, оттичащо се в Черно море при гр.Преславица, в картата на Йохан ван Велзен от края на 18 в. (издадена по време на т.нар. Батавска република, зависима от Наполеон), има същото езеро, отичащо се в Дунав и Черно море, при Преславица. В други карти, на Г.Лотер – 1750 г. и Г.дел Изъл – 1730 г., този ръкав е представен много ясно. Според Г.Балтаков такава е географската реалност и в 7 в., а о. Певки (на осетински озн.широк) от “Ашхарацуйц” и Онгъла на Исперих са представлявали цялата територия на Бабадагския масив, ограничен от Съвр.Дунавска делта и въпросния ръкав при Черна-вода – Констанца, съществувал до 18 в. Това е територия достатъчно голяма за развръщане на конница и нанасяне на съкрушителен разгром на византийските сили. /ГБ-ПОД-7в./ В “Ашхарацуйц” ясно се казва че Дунав образува 6 ръкава, които образуват езеро и остров нарачен Пюки, или Певки в картите на Птолемей. На този остров живее Аспар-хрук, син на Хубраат. /А/ Интересно е че в цитираните карти, Дунавската делта е дадена със шест ръкава, както и наличието на езеро при най-южния от тях. Така че семантиката на онгъл/ъгъл като оградено място има реални географски измерения. Топонимът Преславица се запазва в западноевропейските карти до началото на 19 в., след което се налага турското Кюстенджа. Переславец на Дунав, към който се е стремял руския завоевател Светослав в 971 г., е същата тази Преславица, съвр.Констанца. Топонимът Певки, се е запазил в названието на селището Пъкъул луй соаре, където е открита голяма ранносредновековна българска крепост. През късното средновековие, селището се е наричало Пекуй или Пакуй. /ПГ-ГП/ Съществуващият отбранителен вал между Черна вода и Констанца, поизследване на румънски археолози (П.Дякону), е строен в периода 976-992 г. , от българите, след нашествията на Светослав. Центърът на тази област е било укрепеното селище до съвр.град Никулицел, където е цитаделата на владетеля и където е първата столица на държавата, до построяването на гр.Плиска, а след това продължава да бъде важна резиденция на кановете. Например срещата на кан Тервел с Юстиниян ІІ, бягащ от Хазария, както смятат някои изследователи е била именно в Никулицел, а не в Плиска. Цялата тази територия е около 20 хил.кв.км. площ, приблизително равна на 1/5 от съвр.територия на България, т.е. площтта е напълно достатъчна за да приюти минимум 100 000 войни със семействата ми, или около 500/600 хил. души, численост внушителна за ранното средновековие. Народът на Испор/Аспарух никак не е бил малоброен. По-късно по линията между Днестър и Прут преминава и източната граница на І-та Българска д-ва, без промяна до падането и под византийска власт, когато района на север от Дунава се заема от печенезите и торките (узите), а по-късно и куманите. По данни на археологията, в периода 7-9 в. цялата територия на Дунавско-Пруто-Днестърското междуречие е гъсто заселена. Открити са руините на повече от 137 български селища. Най-големита са надхвърляли 9 ха площ, средните – около 5 ха, и най-малките, около 0,5-1 ха. По времето на Симеон и войната му с маджарите, източното граница на България е вървяла по р.Днестър и десния и приток, р.Бик. Например византийците прекарали с кораби маджарите през устието на Дунав, при тяхната агресия срещу България, т.е. Дунавската делта е била границата с Ателкуз (междуречието) – земята на маджарите, между реките Днестър, Днепър и Прут. В края на 9 в. се наблюдава рязко замиране на живота в областта, поради маджарската агресия. Български селища се запазват единствено около съвр.гр.Калфа. В следващия 10 в., рязко нараства броя на българските селища в Подунавието, което показва наличието на голяма българска миграционна вълна към вътрешността на страната. На север от Дунав започват да се появяват печенежки селища. Съществуването на «отвъддунавските земи» се прекратява. /ВК-СВППБЦ/ В Северна Бесарабия, в периода 9-11 в. съществува луки-райковецката археологическа култура, чиито носители са славяните-тиверци, включени в пределите на Киевска Русь, а в Южна Бесарабия, в същото време са съществували множество селища от салтомаяцки тип, продължаващи в културата Лимбар, от Северна Добруджа. Те са оставени от българите, обитавали източно пограничие на І-та Българска държава. /НТ-ЭКДПМ/

Кубрат отхвърля зависимост от аварите, а не от Тюркския каганат, който вече се е бил изтеглил от региона и се е разпаднал на Западен и Източен. ------------------------------- В 5-6 в. сред алано-хонските племена в Кавказ, настъпват процеси на консолидация. Оформят се два центъра, западен и източен. Западният център обхваща племената на западните алани /дуласите, или двалите/, внъндурите/уногундури и техните по-северни съседи оногурите, разпаднали се после на кутригури и утигури. Тяхната политика като цяло показва провизантийска ориентация. Грод се покръства, същото свършват век по-късно Органа и Кубрат. Аланските владетели Амбазук и Саросий също провеждат провизантийска политика. Източният център възниква от племената на дагестанските хони – савирите, барсилите, хазарите, източните алани /ироните/. Тяхната политика е по-непоследователна, но като цяло има по-изразен проперсийски характер. /ЮД-ГА,стр.76-77/ Кога и как възниква Кубратовата държава? От западния център избоява ранносредновековната държава, наречена от византийските автори „Стара и Голяма”, за да я различават от по-късната Дунавска България, която е „нова и малка”, в сравнение със страта, Кубратовата. Както професионалните ни автори така и лаиците, интерпретират понятието като „Стара и Велика”. Забравя се че в гръцкия език „мегали” означава голяма и велика едновременно, както в славянските езици, тези два нюанса на понятието се изразяват с думата велик. В българския език велик и голям са два синонима с различен произход, респ. славянски и прабългарски. Така че едва ли византийските хронисти ще величаят една, езическа, варварска в техните представи държава, ненадживяла своя създател, още повече че това е в разрез с начина на имперското им мислене. В 576 г. тюрките развалят отношенията си със Византия и подчинените им утигури, под водачеството на владетеля си Анагай, завладяват Кимерийския Боспор, до тогава ромейски. След 558 г. савирите, подгонени от аварите, се преселват в по-южна посока, в Дагестан на територията на хоните барсили и хазари. Между 581 и 603 г. Тюркския каганат изпада във вътрешни междуособици и се разпада на Западен и Източен. Властта над най-западните причерноморско-каспийски територии отпада. По този повод Патриарх Никифор пише: ”По същото време, господарят на унугондурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле със войската (аварския гарнизон) оставена от нето (кагана) и я изгонил от своите земи. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който запазил до края на живота си.” А години преди това, същият автор, пише как владетел на хоните (но не аварите), дошъл в Константинопол и с покръстил: „Минало някое време, и господарят на хонския народ заедно със своите управници и приближени дошъл във Византия, за да помоли императора, да приемат христианството. Императорът (Ираклий) охотно се съгласил и приел гостите. Ромейските архонти станали кръстници на хонските архонти, а тяхните жени – на хонските жени и ги кръстили в божия купел. И получили императорски дарове и звания. Императорът удостоил със сан патриций, техния хегемон (владетел) и благосклонно ги изпратил в хунската им страна ”. /ПН-КИ/ Никифор е спестил името на владетеля, но е известно че Кубрат е имал титлата патриций, т.е. той е бил този хонски „хегемон”. Въпреки че според Никифор, Кубрат получил титлата патриций, едва след отхвърлянето на зависимостта от аварите. Виждаме че уногундурите са били под номинална зависимост от аварите. Затова и те са единствените възможни носители на държавността. След като геополитическият натиск върху региона от запад и изток отслабва, енергичния и предприемчив Кубрат прогонва аварите, обявява независимостта си, призната от договор с Византия и както е логично да се предположи, покорява останалите утигурски и кутигурски земи (старата „Патрия Оногория”). Теофан Изповедник също ясно разграничава народа българи, който приравнява с уногондурите, обитаващи по поречието на р.Куфис (Кубан) и народа на котрагите, за които посочва че са родствени на уногондурите. Затова в етнонима българи той вижда „българи и котраги (кутригури)”. В 576 г. Византия нанася голяма поражение на савирите, византийските пълководци Теодор и Курс, окупират Кавказка Албания и преселват голяма част от савирите по северния бряг на р.Кура, за да им са винаги под контрол. В източния център изгрява звездата на Хазария, която става негов хегемон. Хазарската управляваща класа е узурпирана от известна група тюркски бегълци от племето ашина, които се спасяват от преследвани поради гражданската война при тюрките. След смърта на Кубрат, започват междуособици и разпадане на държавата, от което се възползват хазарите и завладяват нейните територии. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал (умрял според Никифор) на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668/. През 664 г. той премества резиденцията си в гр. Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук той е убит през 668 г. Годината 665, която според изчисленията от „Именика...” е първата на наследника ме Безмер (Бозмихър), наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия. Първият удар понася Испор (Аспарух). „Ашхарацуйц”, казва че синът на Хубраат, Хаспар-хрук, се укрепил срещу хазарите, в Българската или наречена още Конска планина (Дзиакан, Суган). Нейната локализация, традиционно се свързваше с възвишението Ергени, край днешния Ставропол, като се разчита на не особено точните карти на Птолемей. Всъщност владенията на Испор са били в Северозападен Кавказ, в Балкария и Дигория, в родовите владения на Дуло (двалите). След смъртта на Кубрат /665 г./, наследниците му се разделят. Едва ли са били пет, както казва легендата, защото Кубер и Алцек живеят далеч на запад. Легендарната история със снопа пръчки, които Кубрат разпръснал, за да покаже на синовете си че ако се делят, ще бъдат слаби поединично, не е нищо друго освен описание на аланския и общоирански обичай „баресман” – гадаене за бъдещето, със разпръскване на сноп „ритуални” пръчки. Основният источник за тези събития – Теофан Изповедник, ясно казва, че първородният син на Кубрат, Батбаян пръв е изпитал хазарския удар. За третият син, Аспарух, е казано: “като преминал Днепър и Днестър, по-северно от Дунав, заел т.нар. Онглос, заселил се между тези реки, защото, мястото е защитено и трудно за превземане от всички страни: отпред блатисто, а от другите страни опасано като венец от реки...” Почти дословно, с незначителни нюанси, този текст е повторен от патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар. Сходна трактовка на събитията дава в писмото си хазарския владетел Йосиф IV, до испанския равин Хасдай ибн Шафрут, написано в 951-952 г.: “Те (българите) били победени (в своите стари земи), а те (хазарите) ги преследвали, докато не преминали голямата река Дуна”. До ден днешен те (българите, в.н.н.т.р.) живеят близо до Куштантиня (Константинопол), а хазарите завладели тяхната страна.” Испор се укрепва в местността Онгъл около устието на Дунав и северната му граница е Южния Бесарабски вал, прокаран на около 40 км. Северно от Дунавската делта. Галицкия вал между Прут и Серет може да се разгледа като продължение ня Южния Бесарабски вал в западно направление. Този район е заблатен и представлява сериозна пречка за хазарската конница. В своено интересно изследване за местонахождението на Онгъла, Г.Балтаков (д-р на географските науки) открива нови, неподозирани факти. В една твърде подробна, френска карта на Балканите от Никола дьо Фер, правена в 7 в. се посочва че между Черна вода и Констанца (тогава носеща българското име Преславица) е съществувал ръкав, свързващ р.Дунав с Черно море. В следващите векове е пресъхнал, но днес е въстановен чрез изкуствения плавателен канал Черна вода-Констанца. Бих добавил още, че този ръкав е отбелязан, още в картите на Птолемей, както и в по-късните карти на: Франческо Росели – 1496 г., Джакомо Гасталди – 1548 г., Г.Меркатор – 1606 г., Йохан Блау – 1642 г., Дж. Кантели – 1684 г., Н.Яйо – 1692 г., Николаус Витсен – 1694 г., с езеро, разположено по-близко към Дунав. В картите от 18 в. този ръкав е вече пресъхнал, в картата на Г. и В. Волк – 1700 г. е отбелязано езеро, оттичащо се в Черно море при гр.Преславица, в картата на Йохан ван Велзен от края на 18 в. (издадена по време на т.нар. Батавска република, зависима от Наполеон), има същото езеро, отичащо се в Дунав и Черно море, при Преславица. В други карти, на Г.Лотер – 1750 г. и Г.дел Изъл – 1730 г., този ръкав е представен много ясно. Според Г.Балтаков такава е географската реалност и в 7 в., а о. Певки (на осетински озн.широк) от “Ашхарацуйц” и Онгъла на Исперих са представлявали цялата територия на Бабадагския масив, ограничен от Съвр.Дунавска делта и въпросния ръкав при Черна-вода – Констанца, съществувал до 18 в. Това е територия достатъчно голяма за развръщане на конница и нанасяне на съкрушителен разгром на византийските сили. /ГБ-ПОД-7в./ В “Ашхарацуйц” ясно се казва че Дунав образува 6 ръкава, които образуват езеро и остров нарачен Пюки, или Певки в картите на Птолемей. На този остров живее Аспар-хрук, син на Хубраат. /А/ Интересно е че в цитираните карти, Дунавската делта е дадена със шест ръкава, както и наличието на езеро при най-южния от тях. Така че семантиката на онгъл/ъгъл като оградено място има реални географски измерения. Топонимът Преславица се запазва в западноевропейските карти до началото на 19 в., след което се налага турското Кюстенджа. Переславец на Дунав, към който се е стремял руския завоевател Светослав в 971 г., е същата тази Преславица, съвр.Констанца. Топонимът Певки, се е запазил в названието на селището Пъкъул луй соаре, където е открита голяма ранносредновековна българска крепост. През късното средновековие, селището се е наричало Пекуй или Пакуй. /ПГ-ГП/ Съществуващият отбранителен вал между Черна вода и Констанца, поизследване на румънски археолози (П.Дякону), е строен в периода 976-992 г. , от българите, след нашествията на Светослав. Центърът на тази област е било укрепеното селище до съвр.град Никулицел, където е цитаделата на владетеля и където е първата столица на държавата, до построяването на гр.Плиска, а след това продължава да бъде важна резиденция на кановете. Например срещата на кан Тервел с Юстиниян ІІ, бягащ от Хазария, както смятат някои изследователи е била именно в Никулицел, а не в Плиска. Цялата тази територия е около 20 хил.кв.км. площ, приблизително равна на 1/5 от съвр.територия на България, т.е. площтта е напълно достатъчна за да приюти минимум 100 000 войни със семействата ми, или около 500/600 хил. души, численост внушителна за ранното средновековие. Народът на Испор/Аспарух никак не е бил малоброен. По-късно по линията между Днестър и Прут преминава и източната граница на І-та Българска д-ва, без промяна до падането и под византийска власт, когато района на север от Дунава се заема от печенезите и торките (узите), а по-късно и куманите. По данни на археологията, в периода 7-9 в. цялата територия на Дунавско-Пруто-Днестърското междуречие е гъсто заселена. Открити са руините на повече от 137 български селища. Най-големита са надхвърляли 9 ха площ, средните – около 5 ха, и най-малките, около 0,5-1 ха. По времето на Симеон и войната му с маджарите, източното граница на България е вървяла по р.Днестър и десния и приток, р.Бик. Например византийците прекарали с кораби маджарите през устието на Дунав, при тяхната агресия срещу България, т.е. Дунавската делта е била границата с Ателкуз (междуречието) – земята на маджарите, между реките Днестър, Днепър и Прут. В края на 9 в. се наблюдава рязко замиране на живота в областта, поради маджарската агресия. Български селища се запазват единствено около съвр.гр.Калфа. В следващия 10 в., рязко нараства броя на българските селища в Подунавието, което показва наличието на голяма българска миграционна вълна към вътрешността на страната. На север от Дунав започват да се появяват печенежки селища. Съществуването на «отвъддунавските земи» се прекратява. /ВК-СВППБЦ/ В Северна Бесарабия, в периода 9-11 в. съществува луки-райковецката археологическа култура, чиито носители са славяните-тиверци, включени в пределите на Киевска Русь, а в Южна Бесарабия, в същото време са съществували множество селища от салтомаяцки тип, продължаващи в културата Лимбар, от Северна Добруджа. Те са оставени от българите, обитавали източно пограничие на І-та Българска държава. /НТ-ЭКДПМ/

Кубрат отхвърля зависимост от аварите, а не от Тюркския каганат, който вече се е бил изтеглил от региона и се е разпаднал на Западен и Източен. ------------------------------- В 5-6 в. сред алано-хонските племена в Кавказ, настъпват процеси на консолидация. Оформят се два центъра, западен и източен. Западният център обхваща племената на западните алани /дуласите, или двалите/, внъндурите/уногундури и техните по-северни съседи оногурите, разпаднали се после на кутригури и утигури. Тяхната политика като цяло показва провизантийска ориентация. Грод се покръства, същото свършват век по-късно Органа и Кубрат. Аланските владетели Амбазук и Саросий също провеждат провизантийска политика. Източният център възниква от племената на дагестанските хони – савирите, барсилите, хазарите, източните алани /ироните/. Тяхната политика е по-непоследователна, но като цяло има по-изразен проперсийски характер. /ЮД-ГА,стр.76-77/ Кога и как възниква Кубратовата държава? От западния център избоява ранносредновековната държава, наречена от византийските автори „Стара и Голяма”, за да я различават от по-късната Дунавска България, която е „нова и малка”, в сравнение със страта, Кубратовата. Както професионалните ни автори така и лаиците, интерпретират понятието като „Стара и Велика”. Забравя се че в гръцкия език „мегали” означава голяма и велика едновременно, както в славянските езици, тези два нюанса на понятието се изразяват с думата велик. В българския език велик и голям са два синонима с различен произход, респ. славянски и прабългарски. Така че едва ли византийските хронисти ще величаят една, езическа, варварска в техните представи държава, ненадживяла своя създател, още повече че това е в разрез с начина на имперското им мислене. В 576 г. тюрките развалят отношенията си със Византия и подчинените им утигури, под водачеството на владетеля си Анагай, завладяват Кимерийския Боспор, до тогава ромейски. След 558 г. савирите, подгонени от аварите, се преселват в по-южна посока, в Дагестан на територията на хоните барсили и хазари. Между 581 и 603 г. Тюркския каганат изпада във вътрешни междуособици и се разпада на Западен и Източен. Властта над най-западните причерноморско-каспийски територии отпада. По този повод Патриарх Никифор пише: ”По същото време, господарят на унугондурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле със войската (аварския гарнизон) оставена от нето (кагана) и я изгонил от своите земи. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който запазил до края на живота си.” А години преди това, същият автор, пише как владетел на хоните (но не аварите), дошъл в Константинопол и с покръстил: „Минало някое време, и господарят на хонския народ заедно със своите управници и приближени дошъл във Византия, за да помоли императора, да приемат христианството. Императорът (Ираклий) охотно се съгласил и приел гостите. Ромейските архонти станали кръстници на хонските архонти, а тяхните жени – на хонските жени и ги кръстили в божия купел. И получили императорски дарове и звания. Императорът удостоил със сан патриций, техния хегемон (владетел) и благосклонно ги изпратил в хунската им страна ”. /ПН-КИ/ Никифор е спестил името на владетеля, но е известно че Кубрат е имал титлата патриций, т.е. той е бил този хонски „хегемон”. Въпреки че според Никифор, Кубрат получил титлата патриций, едва след отхвърлянето на зависимостта от аварите. Виждаме че уногундурите са били под номинална зависимост от аварите. Затова и те са единствените възможни носители на държавността. След като геополитическият натиск върху региона от запад и изток отслабва, енергичния и предприемчив Кубрат прогонва аварите, обявява независимостта си, призната от договор с Византия и както е логично да се предположи, покорява останалите утигурски и кутигурски земи (старата „Патрия Оногория”). Теофан Изповедник също ясно разграничава народа българи, който приравнява с уногондурите, обитаващи по поречието на р.Куфис (Кубан) и народа на котрагите, за които посочва че са родствени на уногондурите. Затова в етнонима българи той вижда „българи и котраги (кутригури)”. В 576 г. Византия нанася голяма поражение на савирите, византийските пълководци Теодор и Курс, окупират Кавказка Албания и преселват голяма част от савирите по северния бряг на р.Кура, за да им са винаги под контрол. В източния център изгрява звездата на Хазария, която става негов хегемон. Хазарската управляваща класа е узурпирана от известна група тюркски бегълци от племето ашина, които се спасяват от преследвани поради гражданската война при тюрките. След смърта на Кубрат, започват междуособици и разпадане на държавата, от което се възползват хазарите и завладяват нейните територии. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал (умрял според Никифор) на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668/. През 664 г. той премества резиденцията си в гр. Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук той е убит през 668 г. Годината 665, която според изчисленията от „Именика...” е първата на наследника ме Безмер (Бозмихър), наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия. Първият удар понася Испор (Аспарух). „Ашхарацуйц”, казва че синът на Хубраат, Хаспар-хрук, се укрепил срещу хазарите, в Българската или наречена още Конска планина (Дзиакан, Суган). Нейната локализация, традиционно се свързваше с възвишението Ергени, край днешния Ставропол, като се разчита на не особено точните карти на Птолемей. Всъщност владенията на Испор са били в Северозападен Кавказ, в Балкария и Дигория, в родовите владения на Дуло (двалите). След смъртта на Кубрат /665 г./, наследниците му се разделят. Едва ли са били пет, както казва легендата, защото Кубер и Алцек живеят далеч на запад. Легендарната история със снопа пръчки, които Кубрат разпръснал, за да покаже на синовете си че ако се делят, ще бъдат слаби поединично, не е нищо друго освен описание на аланския и общоирански обичай „баресман” – гадаене за бъдещето, със разпръскване на сноп „ритуални” пръчки. Основният источник за тези събития – Теофан Изповедник, ясно казва, че първородният син на Кубрат, Батбаян пръв е изпитал хазарския удар. За третият син, Аспарух, е казано: “като преминал Днепър и Днестър, по-северно от Дунав, заел т.нар. Онглос, заселил се между тези реки, защото, мястото е защитено и трудно за превземане от всички страни: отпред блатисто, а от другите страни опасано като венец от реки...” Почти дословно, с незначителни нюанси, този текст е повторен от патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар. Сходна трактовка на събитията дава в писмото си хазарския владетел Йосиф IV, до испанския равин Хасдай ибн Шафрут, написано в 951-952 г.: “Те (българите) били победени (в своите стари земи), а те (хазарите) ги преследвали, докато не преминали голямата река Дуна”. До ден днешен те (българите, в.н.н.т.р.) живеят близо до Куштантиня (Константинопол), а хазарите завладели тяхната страна.” Испор се укрепва в местността Онгъл около устието на Дунав и северната му граница е Южния Бесарабски вал, прокаран на около 40 км. Северно от Дунавската делта. Галицкия вал между Прут и Серет може да се разгледа като продължение ня Южния Бесарабски вал в западно направление. Този район е заблатен и представлява сериозна пречка за хазарската конница. В своено интересно изследване за местонахождението на Онгъла, Г.Балтаков (д-р на географските науки) открива нови, неподозирани факти. В една твърде подробна, френска карта на Балканите от Никола дьо Фер, правена в 7 в. се посочва че между Черна вода и Констанца (тогава носеща българското име Преславица) е съществувал ръкав, свързващ р.Дунав с Черно море. В следващите векове е пресъхнал, но днес е въстановен чрез изкуствения плавателен канал Черна вода-Констанца. Бих добавил още, че този ръкав е отбелязан, още в картите на Птолемей, както и в по-късните карти на: Франческо Росели – 1496 г., Джакомо Гасталди – 1548 г., Г.Меркатор – 1606 г., Йохан Блау – 1642 г., Дж. Кантели – 1684 г., Н.Яйо – 1692 г., Николаус Витсен – 1694 г., с езеро, разположено по-близко към Дунав. В картите от 18 в. този ръкав е вече пресъхнал, в картата на Г. и В. Волк – 1700 г. е отбелязано езеро, оттичащо се в Черно море при гр.Преславица, в картата на Йохан ван Велзен от края на 18 в. (издадена по време на т.нар. Батавска република, зависима от Наполеон), има същото езеро, отичащо се в Дунав и Черно море, при Преславица. В други карти, на Г.Лотер – 1750 г. и Г.дел Изъл – 1730 г., този ръкав е представен много ясно. Според Г.Балтаков такава е географската реалност и в 7 в., а о. Певки (на осетински озн.широк) от “Ашхарацуйц” и Онгъла на Исперих са представлявали цялата територия на Бабадагския масив, ограничен от Съвр.Дунавска делта и въпросния ръкав при Черна-вода – Констанца, съществувал до 18 в. Това е територия достатъчно голяма за развръщане на конница и нанасяне на съкрушителен разгром на византийските сили. /ГБ-ПОД-7в./ В “Ашхарацуйц” ясно се казва че Дунав образува 6 ръкава, които образуват езеро и остров нарачен Пюки, или Певки в картите на Птолемей. На този остров живее Аспар-хрук, син на Хубраат. /А/ Интересно е че в цитираните карти, Дунавската делта е дадена със шест ръкава, както и наличието на езеро при най-южния от тях. Така че семантиката на онгъл/ъгъл като оградено място има реални географски измерения. Топонимът Преславица се запазва в западноевропейските карти до началото на 19 в., след което се налага турското Кюстенджа. Переславец на Дунав, към който се е стремял руския завоевател Светослав в 971 г., е същата тази Преславица, съвр.Констанца. Топонимът Певки, се е запазил в названието на селището Пъкъул луй соаре, където е открита голяма ранносредновековна българска крепост. През късното средновековие, селището се е наричало Пекуй или Пакуй. /ПГ-ГП/ Съществуващият отбранителен вал между Черна вода и Констанца, поизследване на румънски археолози (П.Дякону), е строен в периода 976-992 г. , от българите, след нашествията на Светослав. Центърът на тази област е било укрепеното селище до съвр.град Никулицел, където е цитаделата на владетеля и където е първата столица на държавата, до построяването на гр.Плиска, а след това продължава да бъде важна резиденция на кановете. Например срещата на кан Тервел с Юстиниян ІІ, бягащ от Хазария, както смятат някои изследователи е била именно в Никулицел, а не в Плиска. Цялата тази територия е около 20 хил.кв.км. площ, приблизително равна на 1/5 от съвр.територия на България, т.е. площтта е напълно достатъчна за да приюти минимум 100 000 войни със семействата ми, или около 500/600 хил. души, численост внушителна за ранното средновековие. Народът на Испор/Аспарух никак не е бил малоброен. По-късно по линията между Днестър и Прут преминава и източната граница на І-та Българска д-ва, без промяна до падането и под византийска власт, когато района на север от Дунава се заема от печенезите и торките (узите), а по-късно и куманите. По данни на археологията, в периода 7-9 в. цялата територия на Дунавско-Пруто-Днестърското междуречие е гъсто заселена. Открити са руините на повече от 137 български селища. Най-големита са надхвърляли 9 ха площ, средните – около 5 ха, и най-малките, около 0,5-1 ха. По времето на Симеон и войната му с маджарите, източното граница на България е вървяла по р.Днестър и десния и приток, р.Бик. Например византийците прекарали с кораби маджарите през устието на Дунав, при тяхната агресия срещу България, т.е. Дунавската делта е била границата с Ателкуз (междуречието) – земята на маджарите, между реките Днестър, Днепър и Прут. В края на 9 в. се наблюдава рязко замиране на живота в областта, поради маджарската агресия. Български селища се запазват единствено около съвр.гр.Калфа. В следващия 10 в., рязко нараства броя на българските селища в Подунавието, което показва наличието на голяма българска миграционна вълна към вътрешността на страната. На север от Дунав започват да се появяват печенежки селища. Съществуването на «отвъддунавските земи» се прекратява. /ВК-СВППБЦ/ В Северна Бесарабия, в периода 9-11 в. съществува луки-райковецката археологическа култура, чиито носители са славяните-тиверци, включени в пределите на Киевска Русь, а в Южна Бесарабия, в същото време са съществували множество селища от салтомаяцки тип, продължаващи в културата Лимбар, от Северна Добруджа. Те са оставени от българите, обитавали източно пограничие на І-та Българска държава. /НТ-ЭКДПМ/

Г.Ценов е едно недоразумение, но с гордост мога да го определя като бащата на фолк-чалга-историята у нас!

"И именно като български депутат той може да предлага каквито си иска резолюции, неангажиращи пряко нашата страна. Да повторя пак - г-н Тошев в ПАСЕ е депутат, ИЗБРАН на парламентарни избори от българския народ, той НЕ Е НАЗНАЧЕН от никого, още повече не е назначаван за дипломат от никого. Това, което сте написали по-горе не е гаф на българската дипломация, а е Ваш гаф, като резултат от липсата на основни познания за европейските институции." --------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- След всички тези словесни безсмислици, ще ви кажа че за мен Л.Тошев е едно от онези седесарски недоразумения на прехода. Той е извършил смеше н гаф, както всички наши пишман-дипломати, дето смятат дипломатическата работа са "почивка в чужбина" награда от партията. Друг негов гаф беше че повдигна отново въпроса за българското участие в покушението срещу папата. А за избора и въобще избирането знаем го на какво долно ниво е в България. И магаре да е щом е от "партийката" ще го изберат, ще фалшивицират гласове, ще подкупят някой циганин с мастика и бира изборът става, както казва А.Константинов "избраните - всичките наши". Не може да проявяваш такава просташака русофобия и да си подлагаш на разни пантюркистки "казански" внушения. Волжките българи са историческо понятие, няма ги, татарите ги избиха и асимилираха. А че са се тюркизирали още преди монголското нашествие, изворът "Сказание за Юсуф" го потвърждава, независима дали ви е известно съществуването му или не? Днес В Татарстан живеят татари и 200 "сумашедшие" пантюркисти и слава на бога че нямат глас и тежест в татарското общество, защото такива могат да ги забъркат, че ще ни опозорят името, към което са се присламчили! А в България в последно време просто се оляха на тема Волжка България. Напоследък и едни "специалист" на 85 г. П.Чолов, дето се титлува професор, ама не е, изкара че Волжка България стигала до Тибет, е аз смятам че е стигала до Космоса! И Извънземните са волжки българи, избягали от хазарите! Много силната ви Волжка България приема исляма за да получат средства от арабите за борбата срещу хазарите. Волжка България става независима едва след като русите смазват хазарите. Така че айде стига с тези волжки фолк-съчинения, сложета е на мястото и - регионална средновековна, тюркоезична ислямска държава.

Глаголицата е съставена върху първообраза на алано-прабългарското руническо писмо. Всеки глаголически знак има своя рунически аналог!

Кормесий и Кормисош са различни владетели. като етимология явно показват сходен произход:Кормисош, Кормесий – български владетелски имена. Кормесий е малко известен владетел, наследил Тервел. Най-логично обяснение си остава посоченото от К.Менгес иранско име Хормузд, Ормузд, средноперсийски форми на авестийското Ахурамазда. Ахурамазда е богът символ на доброто, светлината, ясното небе, слънцето. В пехлеви xwarshēd, осетински xūr, xor, khour, ягнобски xur, кюрдски hûr, гилянски haši, персийски xoršid, шугнански xīr, язгулемски xêwur, сариколски xer – слънце. Името е явно двусъставно, от *xor – слънце и *saja – сияе, в пехлеви shēd – блестящ, в осетински sat – кехлибар, така че Кормесий, Кормисош е означавало сияещо слънце, аналогично на персийското xoršid. За този период византийските хронисти не говорят много, но в едно сведение на Теофан Изповедник се говори за искане да бъде подновен договор, сключен между император Теодосий III /715-717 г./, патриарх Герман /715-730 г./ от една страна и “Кормесий, господарят на българите по онова време.” В.Златарски произволно определя 716 г. като годината на сключване на договора. Единственият му довод за това е импелатор Теодосий III “е царувал само през тая пълна година”, но това не е от съществено значение. Важното е че за разглеждания период има данни за български владетел с името Кормесий. За него се споменава като “Крумесис, архонта” и в надписа от Мадарския конник. В.Златарски обявява за анахронизъм споменаването на Кормесий от Теофан, тъй като го отъждествява с кан Кормисош от Именника, властвал по-късно. Това обаче е преднамерено тълкуване. В изследването си “Българско-византийските отношения при управлението на Тервел и Кормесий” Г.Цанкова-Петкова, базирайки се основно върху сведенията на хронисти, също достига до извода, че след Тервел е управлявал кан с името Кормесий. Тази теза косвено се потвърждава и от сведението на монаха Алберих: “Година 750, Над българите пък....вече царувал трети владетел, на име Кормесий”. Датировките на Алберих, отоносно българската история по принцип са недостоверни и поради това не бива да си вземат под внимение. Интересното тук е че той ясно определя Кормесий за трети владетел. Около Тервеловия наследник са изказани няколко версии. Така например Дж.Бъри и М.Москов смятат, че всъщност са управлявали не един, а двама неизвестни владетели. Доказателствата им обаче са изцяло в сферата на нагласянията и произволните тълкувания на източниците. О.Прицак и П.Добрев пък смятат, че неизвестния владетел се е казвал Товирем (Прицак) или Твиремик (П.Добрев). Няма каквито и да е убедителни доказателства за съществуването двама неизвестни владетели, а хронологизирането на Тервел по-долу отхвърля тезата на Москов и Бъри. Ето защо следва да се приеме, че загадъчният кан е само един – Кормесий. Преиодът на властването му е продължил от ноември-декември 715 до юни 721, или юни 722.

Кормесий и Кормисош са различни владетели. като етимология явно показват сходен произход:Кормисош, Кормесий – български владетелски имена. Кормесий е малко известен владетел, наследил Тервел. Най-логично обяснение си остава посоченото от К.Менгес иранско име Хормузд, Ормузд, средноперсийски форми на авестийското Ахурамазда. Ахурамазда е богът символ на доброто, светлината, ясното небе, слънцето. В пехлеви xwarshēd, осетински xūr, xor, khour, ягнобски xur, кюрдски hûr, гилянски haši, персийски xoršid, шугнански xīr, язгулемски xêwur, сариколски xer – слънце. Името е явно двусъставно, от *xor – слънце и *saja – сияе, в пехлеви shēd – блестящ, в осетински sat – кехлибар, така че Кормесий, Кормисош е означавало сияещо слънце, аналогично на персийското xoršid. За този период византийските хронисти не говорят много, но в едно сведение на Теофан Изповедник се говори за искане да бъде подновен договор, сключен между император Теодосий III /715-717 г./, патриарх Герман /715-730 г./ от една страна и “Кормесий, господарят на българите по онова време.” В.Златарски произволно определя 716 г. като годината на сключване на договора. Единственият му довод за това е импелатор Теодосий III “е царувал само през тая пълна година”, но това не е от съществено значение. Важното е че за разглеждания период има данни за български владетел с името Кормесий. За него се споменава като “Крумесис, архонта” и в надписа от Мадарския конник. В.Златарски обявява за анахронизъм споменаването на Кормесий от Теофан, тъй като го отъждествява с кан Кормисош от Именника, властвал по-късно. Това обаче е преднамерено тълкуване. В изследването си “Българско-византийските отношения при управлението на Тервел и Кормесий” Г.Цанкова-Петкова, базирайки се основно върху сведенията на хронисти, също достига до извода, че след Тервел е управлявал кан с името Кормесий. Тази теза косвено се потвърждава и от сведението на монаха Алберих: “Година 750, Над българите пък....вече царувал трети владетел, на име Кормесий”. Датировките на Алберих, отоносно българската история по принцип са недостоверни и поради това не бива да си вземат под внимение. Интересното тук е че той ясно определя Кормесий за трети владетел. Около Тервеловия наследник са изказани няколко версии. Така например Дж.Бъри и М.Москов смятат, че всъщност са управлявали не един, а двама неизвестни владетели. Доказателствата им обаче са изцяло в сферата на нагласянията и произволните тълкувания на източниците. О.Прицак и П.Добрев пък смятат, че неизвестния владетел се е казвал Товирем (Прицак) или Твиремик (П.Добрев). Няма каквито и да е убедителни доказателства за съществуването двама неизвестни владетели, а хронологизирането на Тервел по-долу отхвърля тезата на Москов и Бъри. Ето защо следва да се приеме, че загадъчният кан е само един – Кормесий. Преиодът на властването му е продължил от ноември-декември 715 до юни 721, или юни 722.

Роски букви не е руски, това е мит който издигнага учените от Съветската епоха. Има две вероятности за значението: 1. Роски - аорски или алански букви, алано-прабългарското руническо писмо е еднакво. 2. Роски да отразява всъщност Сурски - сирийски, респ.алано-прабългарското руническо писмо е производна на сирийското несторианско и останалите арамейски писмености. Виж и прочети - Г.Турчанинов. Древние и средневековые памятники осетинского письма и языка . Владикавказ изд. „ИР”. 1990 г., pdf (zip архив), 238 стр.9,65 Мб Уеб-сайт: ALANICA история Аланов. http://alanica.ru/ftp/index.htm Може де се открие и на адрес: http://iriston.com/download/turchaninov.pdf Книгата я няма в България, така че може да се прочете само оттук!

Държавата на Кубрат (която си е племенен съюз, ненадживял създателя си) никога не е стигала до Каспийско море. Излиза че България обхваща целия район между Кавказ-Дон-Волга и съответните морета. За другите народи място не остана?! Иначе единствено при Симеон и Иван Асен ІІ иммаме за кратко излаз на три морета.

И дума не може да става за преместване. Хазарският каган Йосиф ясно го казва че са преследвали българите (в.н.н.т.р.) чак до Дунав. Ашхарацуйц също казва че Аспарух се спасил от хазарите едва на остров Певки (Бабадгския масив). Явно че това е бил жесток погром, причинен от някакви вътрешни мождуособици, както пишат византийските хронисти, от които се възползват хазарите, живеещи в земите на съвр.Дагестан от 2 в. Много се дразня като видя някоя карта в която България я "провлачват" чак до Днепър. За маджарския Ателкуз място не остана. Археологията показва че по време на цялото І-во Бълг.ц-во, източната граница на България е вървяло по р.Прут-р.Бик-р.Днестър в долното си течение. Какъв ти Днепър, та в тези райони е салто-маяцката култура (черните българи) но те са били хазарски поданници. това че Омуртаг е воювал до Днепър, не значи че е присъединил тези земи! Дори геополитически погледнато един такъв район между Днестър и Днепър много трудно би се държал в подчинение от Балканите!

Какво се случва ли? Тези които остават в Кавказ, в Балкария, остават етнонима си на областта но се смесват с близкородствените си съседи аланите дигори. В средновековието до татарската инвазия, населението на Балкария се нарича аси и е даланоезично. Олхонтор-болгар или Теркске българи, от "Ашхарацуйц" които са едно и също с аланите-олонди на Птолемей (р.Алонта е р.Терек)и хайландурите на М.Хоренаци, се вливат в алнската д-ва, като оставят етнонима си на едни от най-големите средновековни алански градове - Хайлан. Китар-болгар се сливат с кавказките авари и останалите дагестански народности. Съвсем ясна податка дава "Ашхарацуйц" - планината на Аспарух се наричала Дзиакан, което значавало "Конска планина". Въпреки слепостта на нашите историци, които се чудят как да я запратят в Приазовските степи (Донецкия кряж, възвишението Ергени, Ставрополските възвишения и пр.нелепости) топонимът си съществува и до днес. Това е голям планински масив, делящ Балкария от Дигория. В кабардински се нарица Тсуган, Шуган и означава букв. конски, от абхазо-адигското шу - кон. Осетинците я наричат Суган, а арменците продължават да си я наричат Дзиакан. На юг този масив се свързва с планината Паргар и като подкова отделят Колхида от Грузия. През 8 в. след големия арабски натиск върху Кавказ, голяма част от прабългарите, суварите, аскилите (есегелите - аланско племе в Балкария) и аланите се изселват към Северното Черноморие и дават начало на алано-българската салто-маяцка култура. Самият топоним Салтов е от алански произход и означава студен, от осетинското салт - студ. Част от тях към края на 8 в. мигрират още по на север към Волга където дават начало на Волжка България. Окончателно салто-маяцката култура (черните българи, названието идва и от етнонима савир което означава в превод на осетински черни ири, т.е. черни ирони, черни алани) е погълната от куманите и представителите и наричащи се също аси, са тюркизирани, стават кумани. Не са ми известни данни за прасаление на "черни българи" кам Дунавска България, въпреки че археологически е хваната миграционна вълна от Днестъро-Прутското междуречие към Подунавието през 10-11 в. във връзка са маджарското нашествие и последвалото заселвана на печенезите!

А какво мислите за тази податка: 19. Д-р Ж. Войников - Алано-прабългарска писменост: част 1; част 2; част 3; част 4; част 5; част 6 на www.protobulgarians.com Тук ще намерите изчерпателен отговор на интересуващите ви въпроси!

Българите от долината на р.В.Морава и р.Българска Морава са посърбени още в 19-началота на 20 в. Не се заблуждавайте че се чувстват българи! Те не могат да се чувстват българи, защото поколения наред са обработвани здраво от сръбската национална държава и нейните инструманти. по-добре мислете разумно, а не като заслепени патриотари!

------------ Толкова по-зле за вас! Ордите ги правят тюрките, монголите и татарите, българите правят държави!

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Много наивно, какъв расизъм...? Просто нещата такива каквито са! Много идеализираш миналото при това в някакъв наивистичен стил което твърде много те отдалечава от реалната история. дори не можеш да работиш с извори ...какъв ти Кул Гали и прочие татарски серсемщини. Така и не разбра че Джагфар Тарихи е дело на шизофреника Нурутдинов! Но изследвайки "почерка" ти, май си от онези сектанти наричащи се "Българска Орда"?!

"Накрая искам да приключа, че българите са и православни, и католици, и мюсюлмани /както помаците, така и волжските българи. Всеки българин от съответното вероизповедание е направил бележити неща за народността си, но и за съответното си вероизповедание. Но са запазили и, така да се каже, езическата си и природно дадена толерантност и чувство за справедлисот. Затова българина православен е най-малко фанатик от православните, българина католик е най-малко фанатик от католиците /също имам афинитет към доскоро отхвърляните българи-католици и дейността им през османското владичество/, българина мюсюлманин е най-малко фанатик от мюсюлманите". Наивно до безобразие! Кой кла Батак и изнасилва батачанки в 1876 г. Българите-мюсюлмани или помаците. Не били фанатици ли. Колко смесени брака има между българи и помаци, без да е имало конфликт между семействата? Това е много трубдно осъществимо и днес. Нацията е историческа категория която възниква с модерната д-ва. на Балканите нациите се появяват през 19 в. Българската нация е предпоследна по възникване (след нея е албанската). При нас нацията възниква с борбата за независима църква и Екзархията е институцията неин носител и изразител. помаците не участват в този процес поради враждебната си и несъвместима ценностна система, създадена от религията.По същия начин босненци не са сърби или хървати, а "мюсюлмюни". Предполагам си гледал филма на Силвия Трендафилова в СКАТ за съвр.помаци които ясно заявяват "турци сме"! Единствено по времето насоциализма имаше някаква политика по въпроса за асимилацията им, но провеждане хаотично, непоследоватлено затова и резултатите са слаби - единствено в Смоленско голяма част от помаците се припознаха като българи. И това стана защото тогава на моде бе атеизма, който руши най-трудната бариера - исляма. докато в България не бъде унищожен исляма, не очаквайте помаците да станат българи! А за татарите - пълни глупости че били българи. Та жителите на Волжка България още до татарското нашествие са с тюркизиран език. А и тяхнате етногенеза е съвсем друга. Е прочел си ми статията, надявам се да си схванал поне част от нещата! Моного сте ми смешни вие патриотарите - за вас един период от 1400-1300 години е като миг. Смятате че човешките общности не се изменят, което показва че на хора като тебе, Иванко им липсва чувството за историчност! Едва когато го придобиеш ще можеш да разбираш Историята. А тя е сложна наука, не е за всяка патриотарска кратуна, но която и се привижда "древнобългарска вселена"! Не съм много любезен, но патриотарите просто ги ненавиждам, не мразя - а ненавиждам, защото са абсолютно толкова вредни, колкото и запанеещите се космополитни отрепки!

"Историята на българската народност е толкова глобална, че не може да се свиваме в сегашните си политически и регионални граници. Дунавската клонка на българското име е една от всичките и трябва да се подава ръката към всички народи искащи да влеят самовъзприятието си в нея." Наивен патриотарски комплекс? Къде я виждаш тази глобалност. Приличаш ми на Петърдобревистите. Всичките говорат за накаква глобална много древна прабългарска, пардон древнобългарска култура - само дето я няма, нито в изворите, нито в археологията. А идвайки тука "много културните древни българи" веднага заимстват гръцкия език и кановете пишат официалните си надписи на гръцки! Прабългарите са част от алано-сарматския свят и са толкова културни, колкото останалите алано-сармати. Те не могат да наскочат боя си, защото на разни комплексирани патриотари от 20-21 в. им се иска! Единственият народ който все още носи името българи, казвам все още, защото до три-четири деситилетия ще изчезнем изобщо като общност,пръснати по света като най-долна работна ръка, сме ние балканските българи. Никакви татари, никакви балкарци и прочие. Това че нищожна част от татарските пантюркисти искат да обсебят едно минало което не им принадлежи, е добре познато в света!

"А пък за смесването на българите със ”социална категория зависимо население” /склавени, роби/ нямам думи". И аз нямам думи ...... О наивно момченце, -найсигодишно. Славянин произлиза от "слово" - хора словящи на един език. по същия начин славяните са нарочали готите - немци, неми, чийто език е непонятен. По аналогичен начин в готски съществува думата "слован" - ням, говорещ неразбрано!

"Протобългарин, а сега ако 50 % от тези “македонци” и “сърби” поискат да им се признае народностното име и прозход по самоназвание и самоусещане, ще им дадеш ли тази възможност или ще ги отхвърлиш с мотива, че са никакви българи, а само македонци и сърби?" Посмали лъжата! Нито един "сърбин" от Поморавието не е поискал "българско гражданство"! От "македонците" болшинството го искат заради безвизовия достъп до ЕС, за да емигрират по-лесно. Много малък брой от тях се осъзнавата като "българи" (хора на 50-60 г.в-ст.

И колко са тези хора - около 200 побъркани пантюркисти ислямисти последователи на Фархатчо? Момчета не се усещате как от някакви си "патриотарски" подбуди на национална комплексираност, де що мърда по земята да е от български произход, се оставяте разни шизофреници от Татарстан да ви водят за носа! В послевните години от този "Волжка България" ми писна, такива свободни съчинения се изписаха? Иванко не се хаби, словесните ти ".... (Още веднъж молба да не се ползват такива думички) ..... " не ме интересуват!

Името Асен не е куманско по произход! Асен – българско, неславянско име. Интересни аналогии виждаме в тох./б/ asam, asnke, тох./а/ āsānik, хотаносакското asana – достоен, благороден, yasa – чест, aise – сила, мощ. /DA-DT-b/ В ирландски uasal, кимвърски uchel, бретонски uhel, huel – благороден, горд човек. /ЕDGL/ В хетски и лувийски asi, assija assemi– обичан, assu – хубав, добър, assa – доброта, галски aesus – възрастен, почитан, тракийски asn-i – свят, почитан. В етруски ais – бог, aisina, eisina - божествен. /EG/ При балкарците ësеn означава благородник. В пехлеви āsān – лекота, āsānīh – облегчение, āsānīha – спонойствие. /ИС-ПРС/ В осетински æncon, ягнобски oson, кюрдски asan, пущунски a'san, талишки hoson, персийски asan, шугнански osůn, гилянски еsеn, рушански, хуфски ozōn, язгулемски asen, сариколски usun, кховарски a`son, белуджи asani – светъл, чист, лек, приятен. /VS-ETD/ Също в осетински æss – истина, правда. В санскрит asāi – сит, добър, assanna – свиден, скъп, близък, āsāāna – богат, господар, староиндийски īśāná – владетел, господар, съвр.персийски āš – продоволствие, в авестийски isuuan, исландски aih, aigun, старовисоконемски eigen – богат, способен, силен, латинскr sanus - здрав. В хотаносакски jsan – пораждам, създавам. /L-IAIL/ С тохарската етимология можем да обясним българското име Асен /нямащо славянски аналогии/. В тюркските езици думата е заета под формата essen – здрав, бодър, жизнерадостен, умен, дало турското uzun – голям, дълъг. В монголски az – щастие, късмет. /МРС/ При куманите се е срещало името Осен, Асин съхранено в Лаврентиевската летопис /Русия/. В.Стоянов съобщава един твърде любопитен факт. В поземлен опис на Търновско, от първите години на турското робство /1445-61 г./ се споменава сред войнушко население от Севлиевско, българин наречен “Добруй с друго име Асен”. /ВС-КПАБ,стр.203/ Самият смисъл на името Асен е точоно този – добър, благороден. Разбира се възможно е просто съвпадение или двойно име на далечен потомък на славния български род. Смятам че трябва да търсим предкумански корени на това широкоразпространено български име. Още повече, че то е засвидетелствано и като аланско, сарматско име в Боспорското царство – Ασανού /Асаной/.

Бесар - в кумански озн. владея, управлявам, подтискам, а -оба озн.род, така че Бесараб или Басараб - управляващ род. Напълно възможно е бесар да е куманско име на нечий представител на Басарабите, 90 години преди Раду Черния от рода Басараб да се спусне от Фегераш и да засели областта Дългопол (Къмпулунг) в прикарпатска Мунтения.