Ishamael

Албанците решиха да стават независими в Косово до края на месеца....интересно, кога ще сме сивидетели на Съединение на Косово с Албания.....коя ли е следващата крачка? Македония? Косово? Има ли опасност за българия от ефекта на доминото? Няма ли Баските и Абхазийците да са следващите???

Хърватите са покръстени от франките, при това постепено, като се започне от времето на Карл Велики, и вече до средата на 9ти век вече са християни.... Те имат договор с Рим да не водят нападателни войни, а само да се бранят. В замяна Светия Престол им обещава че лично св.Петър ще пази земите им...впрочем имео на държавата - Кроатия се свързва с кръста...

Модела е наистина впечатляващ, дано го разработят до край!

Любопитен факт е, че след тази битка, арабите пленяват един китаец, който им разкрива тайната на хартията

То може, въпроса е, че 1741г. е максималното разщирение с включването на Белгия, Неаполитания, Сардиния и Ломбардия в рамките на Хабсбургските владение. Иначе нарочно няма други държави, за да си личи ясно империята която се визира.

Сега ще сложа на Македония, за БГ не виждам смисъл, вече има цели раздели по темата.... Империята на Атила Империята на Александър III - 323 пр.Хр.

Въведение Историята е наука за това което е било, за това което е, а понякога и за това, което ще бъде. Историята е изтъкана от нишките на множество съдби и народи. Някои велики други неизвестни. Колелото на историята се върти, вековете отминават и само спомена остава от тях, а някои са толкова назад процеса на въртене, че само спомени и митове са останали от тогава. Във времена прастари, преди писмеността, хората творяли история. Всеки миг от живота им бил история. Това не се е променило и до днес. Разказвали са приказки за делата си, приказките се превръщали в легенди, легендите в митове и се запазили, изопачени, различни, но все пак същите. Така се създава един свят на ръба между реалността и въображението. И именно тук започва фентъзито. Велики светила на жанра като Толкин, Джордан и Мартин, създават светове на ръба на реалността, описват земи и герои, които са почти истински и ако само за миг повярваме в магията на словото им, се оказваме потопени в един свят на магия и вълшебства.... Но за да бъдат тези светове истински, за да бъдат възприети от хората, трябва да има нещо, което да ги свързва с нашият свят и това, са историческите паралели. Няма фентъзи свят, който да не прави паралел с нашият, да не взима идеите за армии, личности и държави, които са съществували или съществуват, тук, в нашата реалност. Най-големите майстори на жанра умело претворяват крале и кралици, рицари и армии в напръвпоглед нови измислени образи, живееще своя живот и следващи своята съдба. Но едно по-дълбоко вглеждане в тяхната същност ни показва лицата на земните крале и кралици, герои и богове, злoдеи и чудовища, станали легенда или пък добили слава, неизличима от славиците на историята. Тук ще се спра само ня някои основни места, в които образи от реалното се сливат с образи от въображаемото. Ще се постарая да дам една ясна и безпристрастна оценка, без да претендирам тя да е абсолютно точна и достоверна, с оглед на това, че авторите имат свои собствени идеи, които невинаги разкриват в книите които пишат, или интервютата, които дават. Глава I Властелинът на Пръстените или как Света на Келтите и Викингите оживя след векове на забрава Джон Роланд Руел Толкин, професор по Англосаксонски в Оксфорд е роден в ЮАР, но израства и живее в Англия. Настрана от академичната си кариера, Толкин е наричан „Бащата на Фентъзито” заради създаването на „Хобит” и „Властелинът на Пръстените” които са и единствените завършени негови трудове, които излизат докато е жив. Още от млад, Толкин се вълнува от легендите и сказанията на келтите и германските народи. В крайна сметка превръща интересите си в академична кариера. Освен Старогермански и келстски, познава латински и старогръцки, както и всички етапи през които минава английския. В крайна сметка, съвкупността от митология, език и любовта на автора към природата (Особено тази на Уелс – бел. авт.) го провокират да създаде един вълшебен свят, който в исторически план сякаш е същестувал преди нашия. И наистина, изглежа, че ние живеем в Четвъртата или Петата епоха на средната земя, погледнато през призмата на Толкиновия свят. Историята на Средната земя започва няколко хиляди години преди събитията във „Властелина на Пръстените”. Толкин последователно описва поредица от исторически (що се отнася до повествованието) процеси: На първо място, това е преселването на Елфите от Водите на Пробуждането, разположени някъде далеч на изток в посока Запад. Тук ясно личи вечният модел в развитието на нашият свят, при който народите се движат от Изток на Запад в търсене на по-добро място за живеене. Разбира се, това преселение продължава много векове, тъй като елфите, бидейки безсмъртна раса не отчитат времето както смъртните хора. Следващият процес на преселение е свързан с пробуждането на Хората и пътят на част от тях на Запад. Това преселение е далече по-бързо и ограничено и до някаква степен напомня за преселението на саксонците в Англия, които бягали от напора на степните хора. Толкин описва хората преселници (наричани Едаини – приятели на елфите) като високи, светлокоси и светлооки. Те бягали от източните зли човеци – мургави, със скосени очи, измамни. Въобще, стериотипни описания, наложили се върху представата за номадите в западната историография в края на XIX и началото на ХХв. Следва поредица от войни, изпълнени с епичните разкази за Скритият град Гондолин, за Турин Турамбар и Туор и Берен, все герои на хората, свързани с митологичните вярвания на Северните народи. Цялото сказание за човешките герои, които са свързани едни с други по род, напомнят за епоса за Нибелунгите, който е фундаментален за цялата старогерманска митология. В крайна смета, войните със злите сили завършват с победа и хората са наградени с дълаг живот и правото да се заселят на нов остров – Нуменор (който на еллфически се нарича Авалоне – явен паралел с Авалон, Острова на Блажените в Келстската митология) По своята същност легендата за Нуменор копира легендите за Атлантида. Възгорделият се народ бил наказан от Боговете (Наричани тук Валари – сързано е със скандинавска дума „вал” – слава, сила ). Само малцина праведни оцелели, отплувайки на кораб след потопа, залял острова. И тук ни се отдава шанс да направим един паралел между кралят – изгнанник Елендил и библейският Ной. И двамата, бягайки с народа (семейството, в случая с Ной) си се спасяват от потопа и започват съществуването си отначало. Създаденото ново човешко кралство, наподобява едно кралство, подобно на Артурова Британия, обединена от Върховният Крал на хората. След смъртта на Исилдур, кралството започва да се разпада и да губи земите си, докато във времето на Войната за Пръстена, вече е бледа сянка на предишната си слава. Дори кралският род е изчезнал и сега Наместници седят на трона в Гондор. И тук се появява идеята за „Завръщането на Краля”, заложена в Английскатъа митология, с легендата, че когато Англия изпадне в час на най-тежка нужда, Кралят (Артур), ще се завърне, за да спаси земята си. Във „Властелинът на Пръстените”, този крал е Арагорн II, син на Араторн, който успява в последна сметка да обедини Западните Хора и да победи Злото. Според много от критиците на Толкин, конфликта във „Властелинът на Пръстените”, наричан Войната на Пръстена, е образ на Втората световна война, и наистина, намираме паралели. Нека се спрем по-подробно: Злите сили, водени от могъщият демоничен дух Саурон прегазват света и само Гондор – последният бастион на хората остава незасегнат. Познато, нали. През 1941г. Англия е последната евриопейска държава, която устоява на Нацистка Германия. Ала настъпва обрат, и Гондор се съюзява с Рохан – русите, светлооки войни от степта, които идват на конете си, за да спасят положението. Тук можем да направим един чудесен паралел с Русия. Роханците били притиснати от орките в крепостта Шлемов дол и били на прага на отчаянието и разгрома, също както руската армия, бранеща Сталинград. Изведнъж, с зората на утрото идва нова надежда – Еомер – най – добрият генерал на Роханците, прокуден от краля в изгнание се завръща с хората си и спасява обсадените. При Сталинград, Жуков, върнат от своето заточение, застава начело на армията, която обкръжава немците при Сталинград и ги побеждава. След победата при Шлемов дол, роханците (rohans – Russians, дори името звучи близо) се притичат на помощ на обсаденият Гондор и заедно побеждават злото. Паралелно с този конфлик, войските на злото са спрени и на друг фронт от силите на елфи, хора и джуджета, водени от старият крал Бранд, който умира по време на последната битка, което доста наподобява съдбата на Рузвелт, който умира в разгара на войната. Резултата след победата също наподобява следвоенното положение – Гондор и Рохан си поделят властта над човешките земи. Разбира се, ра разлика от Конференцията в Ялта, тук нещата стават доста по справдливо и не накърняват ничии интереси. Злото е напълно заличено, а неговата Черна Кула и станата му Мордор са сринати (подобно на Райхстага и Берлин, както и Германия като цяло) Единственото което ясно откроява Средната земя от нашият свят е ясното разграничение на добро и зло, и идеализирането на първото за сметка на пълното отричане на второто, породено от дълбоката религиозност на Толкин. За разлика от приказната Средна земя, в политиката на нашият свят няма Добро и Зло, а различни държавни интереси, които изглеждат добри за едни и лоши за други. Но все пак, целта е да се получи хубава и поучителна история, а не студената сива реалност на следвоенният свят в която живее Толкин. Глава II Колелото на Времето или за Цикличността на Историята Робърт Джордан или Джеймс Оливър Ригни Младши, както е истинското му име, е автор на един от най-популярните и пленителни фентъзи светове, в цялата история на този жанр. Сят на магия, битки, величави крале, пророчества и наглед Непобедимо Зло, светът на „Колелото на Времето” ни е поднесен в общо 12 последователни книги, които ни рариват съдбата на Ранд Ал Тор – бедно селско момче, предопределено от Съдбата да се срази с Господаря на Мрака в Последната Битка. Вековете идват и отминават, Колелото се върти и втъкава в себе си нишките на отделните човешки животи, превръщайки ги в шарка изпъстрена от съдбите човешки. След всяко въртене на колелото, когато дойде пак реда на поредният век, той вече е забравен, а спомените за него са се разтопили в пясъците на времето. Нещата се повтарят, ала все пак, във всяко завъртане се случва нещо различно. Базис на цялата тази философия на цикличността, несъмнено са далекоизточните философски идеи за цикличността на времето и повтаряемостта на събитията, идея, която съвсем не е чужда на европейската историческа мисъл и има немалко привърженици, които съдят от явната повтаряемост на някои процеси и дори конкретни събития. Близостта между Света на „Колелото...” и нашият свят изведнъж става явна и дори осезаема, когато се вгледаме в митологията на Света на Колелото на Времето. В разказите на барда Том, се говори за века, преди Приказния, когато Моск и Мерк, двамата гиганти воювали по между си с огнени мечове, за Алзбет, кралицата на Всичко и за Лен, който летял до звездите в корема на орел. Не е трудно да ги разталкуваме. Двамата гиганти са Русия (МОСК(ва)) и САЩ (аМЕРиКа), а огнените мечове, вероятно са ядрените оръжия, с които разполагат двете суперсили. Алзбет, кралицата на всичко е Елизабет II, кралицата на Англия, която и сега владее територии върху целия свят, а Елизабет е най – важният монарх в света към момента. Лен и Орела, пък са отржение на космическите поледи на астронавтите до Луната, пръв сред които Нийл Армстронг. След това, историята на Колелото на Времето, преминава през един век на едно пацифистично, идеално общество, където всеки има свое място и всички се стремят към общото благо. В реда на историческото расъждение, спокойно можем да кажем, че в описанието на този идиличен свят, Джордан реализира идеята за една утопия, така характерна за не един или двама мислители на миналия век, а и в по-предишни времена. И ето, най-сетне идваме на Третия век, век който е бил, е и пак ще бъде. Съгласно повествованиет, този Трети век продължава малко повече от три хилядолетия, но не е ясно дали това важи за предишните и следващите епохи. През тези три хилядолетия се случва цяла поредица от събития, като на всеки милениум, света преживява по една голяма война, която променя изоснови реда на нещата. По време на тези войни държави умират и се раждат нови, за да се стигне до настоящото положение. Като цяло, Джордан превръща част от средновековните общества в различни държавни обединения. Повествованието изисква да се спрем първо на Тар Валон – белият хилядолетен град, построен при разпадането на стария ред и дом на ордена на Айез Седай – жени магьосници, дърпащи конците на различните владетели. Начело на Айез Седай стои Амирлинският Трон – върховната Майка, която съвсем спокойно може да бъде съпоставена с Апостолическия Престол и светият Отец – Папата. Функциите им до голяма степен се припокриват, както и процедурата по избирането им. Напрактика, Джордан ни показва, как би изглеждала католическата църква, ако клира се състоеше само от жени. Самият град също е съпоставим с Рим – разположен е на река, преживял е вековете и единствен се е запазил въпреки всичките войни, които не са отбягвали и неговите блестящи стени. Ако плъзнем поглед на югоизток, ще видим кралство Андор – доста добро копие на Англия. Джордан заявява че Андор може да има само кралица и е било така за последните 900 години. Това е хиперболизиран символ на управлението на Елизабет II в Англия, а защо не и на кралици като Ана, Виктория и Елизабет I, по времето на които, Великобритания бележи своя връх. Самият андор е устроен по подобие на средновековна Англия, със специфичното положение на лордовете, правата на хората и титлите и наименованията на различните административни постове. Още повече, имената са най-близко до англосаксонската именна традиция. Няколко стотин километра по на юг е разположен Тийр – търговски град държава, със значителни земи, население и сила. Тайренците копират поведението и вида на испанците през късното средновековие и Ренесанса, като се започне от въоръжението и се стигне до прическите, брадите и разбира се, имената, които имат най-силна стойност на отличителен белег и принадлежността към определена държава. Подобен е случая с Иллиан ( подобен на Гърция), Салдеа ( подобно на Унгария ), Шиенар и Малкиер ( един вид Япония, пречупена през погледа на едно западно общество). Специфично място имат Чедата на Светлината – орден от отдадени на подчинението на Създателя войни, което отлично кореспондира на симбиозата между Тамплиерите и Инквизицията, които парадоксално, но се оказват достадобре съвместими, въпреки пререканията между Инквизиторите (Разпитвачите) и редовите Чеда. Някои от най-известните имена в Епоса също срещат своите паралели. Шейтан – еквивалент на Сатаната, наричан още Тъмния, е явна заемка от арабският език, където Шейтан е другото име на Иблис (Сатанаел). Другото име на Тъмния е Ба Алзамон, което е ясна препратка към могъщият финикийски бог Баал Зефон. Артур Пейнедраг, Ястребовото крило, който обединил света под властта си, може да съпоставим с Чингис Хан и Александър Македонски. Приликата с Чингис Хан се допълва и от факта, че и за двамата казват, че „дете, натоварено с торба пари върху породист жребец, можело да преброди земите му, без да срещне опасност.” Главният герой, Ранд, открива свои еквиваленти в Иисус, Буда, Один и Митра. Той е въплащението на Светлината и Доброто и е върховен водач на всички, които следват повелята на Създателя. Подобно на Толкин, Джордан също демоснстрира добро познаване на различните митологии и ловко вплита образите от тях във своето повествование. Въпреки множеството заемки, Джордан успява да създаде един увлекателен и уникален свят, който толкова се доближава до нашия, че ако докоснем някой от порталните камъни, криещи се според повествованието в нашия свят, туко виж сме се оказали насред една от най-великите саги в света на фентъзито. ГАЛВА III Сага за Войната на Разлома Или как Реалността може да стане Приказка Реймън Ейлиъс Фийст е автор на може би най-мащабната фентъзи вселена. Светър на Мидкемия, който е един от милионите светове, съединени от Коридора на Световете, ни предлага едно истинско огледало на нашия свят, такъв какъвто е бил, около 14ти век след Христа. За да разгледаме света, ще се спрем на два от трите континента, за които се разказва в дългото повече от 10 книги повестование. На първо място, това е континента Мидкемия. Той може да бъде мислено разделен на Северна и Южна част. Северната се доминира от Островното кралство, което въплащава в себе си характерните черти на всички западноевропейски средновековни монархии – Англия, Франция и Немските кралства, като всичките техни прилики и разлики се сливат в един организъм, където в състояние на симбиоза съществуват свободите на английското население, клановата структура на шотландците, сложният и тежък френски дворцов церемониал и рабира се класическото немско крепостничество. Обществото на кралството следва строгата феодално-средновековна социална пирамида, като в дъното й е разположено селячеството, а на върха е краля, със седалище Риланон. От своя страна, самата кралска институция се базира на принципа на диархията, като западните владения се управляват от принца на Крондор, който се явява наместник на краля и върховен сеньор на херцозите и графовете на запада, докато краля управлява богатия изток. Паралела с Диоклециановата система, наложена около 285г. сл.Хр. е явен. Освен това съществува и чисто идеологически-етническото разделение на Изток-Запад, като ИЗтока е определен като поклонник на разкоша, интригите и подмолността и коварството, докато на запад, живеят с понятието за чест, слава и войнска доблест, простота и лаконичност на изказа и разбира се, недоверие към Изтока, което и характеризира цялостната Западноевропейска Средновековна гледна точка. Освен социално-политическите, Островното кралство въплащава в себе си и етно-култорологичните елементи на европейските народи – светлия цвят на кожата, предимно по светлите коси и очи, високият ръст, носенето от мъжете на бради и мустаци, както и в чисто модно отношение стила дрехи, характерни за Западноевропейскот Средновековие. Друг паралел, който автора разгръща и свързва с по-новото време е наличието на игра близнак на съвременния футбол, която напомня средновековната форма на този спорт, но е далеч по-организирана, присъстват елементи като стадион и трибуни с публика. Автора обаче отбелязва и кралете като регламентатори на спорта, каквито впрочем са били кралете на Англия и Франция през Късното Средновековие, въпреки че за разлика от своите фентъзи паралели, те не реформирали спорта, а го забранили. Друг интересен спортен паралел е играта „чаха”, което е еквивалент на нашият шах, и също както него е далеч по-стара от футбола. Чахата била внесена в кралството от юг, също както в Европа тя е внесена чрез арабите. Южната част от континента е доминирана от Империята Кеш. Кеш е една хилядолетна империя, доста подобна на Римската. В началото на своето съществуване, Кеш не се различава по своята административно-военна структура от Принципата на Рим. Легионите на Кеш са точен еквивалент на Римските, както и административно-бюрократичните названия. В един момент, Кеш губи северните си предели, както и Византия губи западните си земи, и преминава един етап на „ориентализация” на всичкис сфери от своето социополитическо битие. Изменя се церемониала, начина по който се възприема владетеля, променя се и етническият състав на държавата, като се засилва ролята на пустинните номади от Джалпур (които са еквивалент на арабите). Така се стига до една държава, доста близка до Абасидският халифат, такъв, какъвто е бил по времето на легендарният Харун ал Рашид и неговите наследници, обогатен от персийската държавно-идеологическа традиция. По северните брегове на Кеш, съществува един низ от пиратски пристанища и свърталища на главорези, силно напомнящ за берберските пиратски центрове в северна Африка (Алжир и Тунис), които се обособяват някъде през 11-13ти век. Подобно на берберските пирати, и севернокешийските косари тормозят бреговете на кралството, както и островното кралство Квег. Същият този Квег е интересна държава, която е последната останка на старата Кешийска Империя и съществува в една форма, близка до тази на Римското общество около IIIти век. Квеганците наричат себе си истински наследници на Империята и кралете им мечтаят да въстановят старият ред. На запад от Безкрайното море се намира Континента Новиндус. Сам посебе си, той е точно копие на Индийският субконтинент. Състои се от множество градове държави, царства и федерации, характерни за Предмоголска Индия. Имената, външният вид, традициите, имената на отделните градове, палнини и реки, напомнят индийските. Обществото е сързано в сложни касти и кланове, а из джунглите бродят независими племена на ловци, едва достигнали прага на земната „каменна епоха”. Несъмнено, един забележителен културно-исторически феномен в развитието на Мидкемия, по време и след Войната на Разлома е империята на Цураните. Тя представлява една уникална симбиоза между обществено-политическата структура на Япония и Империята на Инките, като влиянието на инките личи по-скоро в етно-културните елементи, докато политическият апарат и военната структура се базират на японската феодално-политическа ситема от времето на шугуните. Императорът е върховен господар, но е по-скоро религиозна от колкото светска фигура. Реалната власт лежи в ръцете на Господаря на Войната ( еквивалент на японския Шугун), който се избира от съвет на различните партии, които представляват съюз на няколко клана, които от своя страна се делят на родове, а та – на семейства. Правилата и порядките са строго регламентирани. Самото общество е устроено по подобие на япоското с характерните за него касти и степени. Инкската нишка, лежи по скоро в някои от имената на хората, макар да се срещат и множество японски, в структурата на храмовете, които копират инкските стъпаловидни пирамиди, както и във външността на хората – по-дребни от мидкемийците, с тъмна, мургава кожа и широки лица. Освен това, цураните, подобно на инките, не познават желязото, използват дъвени и каменни сечива. Цураните са усвоили технология, която чржез различни процеси превръща един многопластов дървен материал, във вещество, сходно по здравина и гъвкавост до калената стомана. Реймънд Фийст майсторски претворява един свят, така близък до нашия в една вълшебна сага, която заслужено се нарежда след най-великите фентъзи поредици, създавани някога. Овлекателният стил на писане, който буквално насища всяка станица с действие, не оставя и миг скука. Разбира се, светът на Фийст нямаше да е така магически неповторим, ако всеки негов детаил не бе така близък до нашият свят, ала същевременно толкова различен, че магията да оживее пред очите ви. ГЛАВА IV Епосът Малоренон Пророчества, Богове и Магии със земен привкус Дейвид Едингс е едно от отвърдените имена в света на фентъзито. Неговите герои – Белгарат,. Гарион и Пулгара са любимци на мнозина сред феновете на фентъзито. Едингс също създава един сам по себе си уникален свят, в който Времето е спряло, изчаквайки да се случи Избора между Добро и Зло. Светът на Едингс е ясно разделен на два континента – Източен и Западен, които са свързани от тесен провлак, подобен на Беринговият мост през Ледената епоха. Като цяло, Запада е е пълното олицетворение на Доброто, докато Изтока символизира злото, тиранията и деспотизма. И все пак, Едингс създава героите си така, че всеки от тях да има доброто заложено у себе си и рано или късно то да се показва на яве. Западният континент е изпъстрен от множество големи етнически групи, които населяват различни по характер и големина земи. Най-важната за повествованието раса, са алорните, които са еквивалент на скандинавските и германските народи – високи, яки, с черна или руса коса. Облеклото, стилът им на поведение и начинът им на воюване също се припокриват със средновековният маниер на викинги, британци и германи. На изток от тях живеят алгарите, които като цяло могат да се свържат с унгарците и другите степни народи, населяващи земите между Татрите и Урал през средновековието. На юг от Алорните и алгарите живеят племената на арендите и мимбратите. Това са строгофеодални общества на рицари-войни, сякаш излязли от някой от безбройните средновековни рицарски епоси. Живеят според свой собствен кодекс на честта, имат строго регламентирани правила и разбира се, притежават многословието и прекомерната дължина на изреченията, характерна за рицарските романи през Средновековието. Още по на юг се намира Толнедранската империя, със нейните легиони и павирани пътища. Тя копира Римската империя, както по устройство и администрация, така и по характерните за населението етно-социални белези като облекло, външен вид и имена. Южно от Толнедра е разположено кралството на хората-змий – Найса. То има типично индийско излъчване, като се започне от евнусите и отровите и се стигне до екзотичните имена, огромните джунгли, и бавните и мътни реки. Нисайците са представяни като подмолни и лукави хора, управлявани от своята кралица-змия, близка до образа на индуската богиня Кали-Ма. Освен тези групи население, в следствие на едно голямо преселване Изток-Запад, в Западния континент са се настанили груп племена, сред които най-много изпъкват мургите. Те са точен еквивалент на арабите, както от социално-културна, така и от военно-политическа гледна точка. Подобно на арабите използват широко арките и куполите в строителството си, освен това домовете им имат строгоразграничени женски и мъжки помещения, а жените носят кърпи и фереджета и рядко напускат дома си. Що се отнася до източният континент, то там нещата изглеждат доста по-различно. Едингс използва сложна симбиоза между традициите на всички големи изочни монархии – Византия, Китай, Персия, Индия, за да пресъздаде колорита на Малорейската Империя. Напрактика не съществува строго определена дефиниция за типичният малореец. Етно-културните характеристики се изменят във всяка различна област, като се започне от Далечния Север и се стигне до южните краища на Малорея. Обществото на самите малорейци е кастово – войнско, като всеки си има военен чин, а всяка категория военни живее отделно от останалите. Разбира се, има го и сложният бюрократичен апарат, който се е превърнал едвали не в символ на Империите. Трудно би било да диференцираме някоя отделна група население и да кажем „ето, в нашият свят те съответстват на точно този народ!” Подобно на Джордан, Едингс също залага на циклиността в Историята и повтаряемостта на събитията. Но за разлика от Джордън, където „Колелото на времето се върти и вековете отминават”, при Едингс времето е спряло и нещата се случват отново и отново, но през все по-малък времеви диапазон, докато накрая, разликата между две еднакви събития не се свежда до по-малко от едно десетилетие. Светът на Малоренон определено е един от най-пъстрите и разнообразни вселени във фентъзи жанра. Едингс майсторски вплита магията, приключенията и сериозната доза хумор, за да изгради един правдоподобен и реалистичен свят. ГЛАВА V Песен за Огън и Лед Или Войната на Розите с привкус на Зима и Стомана Джордж Мартин е един от най-популярните фентъзи автори в момента. Неговата епична поредица „Песен за Огън и Лед” е определена от феновете на жанра като задължителна литература на всеки истински фен. Епоса тепърва очаква своя финал, което е и причината почитателите на поредицата да тълкуват по най-различни начини елементите от поредицата, опитвайки се да предположат нейният завършек. Строго погледнатао, Мартин създава най-реалистичният сред фентъзи световете. Това обаче се дължи както на героите му, които са точни копия на хората, които живеят в нашия свят, така и на задъл;боченото познаване от страна на автора на голяма част от политико-културните модели от Средновековния период и майсторското им пресъздаване в хода на повествованието, добавяйки, разбира се, щипка магически привкус, който да подсили очарованието на епоса. Отново виждаме едно ясно открояване на Изток – Запад в лицето на два отделни Материка – Вестерос ( Разположен на Запад, както подсказва името му) и Източните земи, които преставляват сложна поредица от острови и полуострови, които могат да се обобщят в едно цяло. Вестерос може да се раздели на два големи дяла – Земите южно от Вала и земите северно от Вала. Нека най-напред да се спрем на вала като явление. Той символизира образа на Адриановата стена, със същото значение, което последната е имала за жителите на Битания – да държи варварите далеч от цивилизацията. Валът, в тази светлина е една хиперболизирана версия на Адрияновит Вал. Представлява огромна ледена стена, простираща се между две морета, със средна височина около 250м. Любопитното е, че Валът е съграден от същият материал, който е предназначен да възпиа – леда. Защитата срещу Зимата е именно стената от Лед. От друга страна, нима Адрияновият вал не е била стена от камъни срещу народа на Камъка?(Визирам сказанието за скалата на Скун, върху която от най-дълбока древност се коронясвали кралете на Шотландия – бел.авт.) Земите Северно от Вала, са обитавани от Диваците, или както сами се наричат – Свободният Народ. Те не се подчиняват на закони, всеки сам определя съдбата си, не плащат данъци. Живетя на племена, кланове и родове. Всички тези факти ни показват една картина, близка до състоянието на скотите и пиктите около IIIв. сед Христа. Паралел, разбира се, се прави с общите черти, които се отдават на варварите в Севена Европа. Южно от Вала, се намира Кралство Вестерос. То съвсем спокойно може да бъде отъждествено с кралство Англия. Съставено е от 7 велики дома, които някога били крале, също както някогашните 7 саксонски кралства, преди идването на Вилхелм Завоевателя. В този ред можем да направим известна съпоствака. В лицето на дома Старк, който управлява Севера, виждаме кралство Нортумбрия, а по-късно могъщите Нортумбрийски херцози; Ланистър от Склата съответстват на Херцогство Ланкастър, което е и едно от основните благороднически семейства, във войната на розите. Земите на Рода Тирел, разположени на юг могат да се сравнят с богатото Кралство Мерция ( Възможна е и съпоставка в имената – Главата на Тирел е Мейс (Mace), подобно на Мерция (Mercia). Домът Баратеон, от друга страна е съпостваим с Дома Йорк, владееще, западните предели на Англия. Още повече, след смъртта на Робърт Баратеон, Еленът на Баратеон и Лъвът на Ланистър се обединяват, също както се съединяват Бялата и Червената роза. След смъртта на Върховният крал Робърт Баратеон, започва войната на Петтимата крале, в която най-могъщите домове си оспорват короната. В тази война сериозно изпъкват различни моменти и събития от Войната на Розите. Някак на страна от Вестерос, стоят два дома – Грейджой от железните Острови и Мартел от Дорн. Грейджой живеят в едно общество, наподобяващо викингското и могат да бъдат свързани с остатъците от викингски пирати, обитавали Ирландско море, остров Ман и другите по-малки острови през Ранното и Възходящо Средновековие. Домът Мартел има статут на княжество, управлявано от принц и може да се съпостави с Арморика (или Бретан), която се намирала във Франция, но била под властта на Английският крал. От другата страна на Океана са Източните земи. По –големи от Вестерос и наситени с най-различни култури, народи и държави, тези земи до преди 300 години се намирали във властта на Валирия – велика древна империя, която изградила пътища по всички краища на земите си и бединила изтока под властта си. Тук ясно личи образа на Римската империя, като обединителка на разпокъсаният Изток. По настоящем, Изтока се състои основно от крайбрежните градове-държави, населени с робовладелски общества от средиземноморски тип. Северно от тях, в просторните степи живеят дораките – точно копие на хуномонголският ти степни народи. Те живеели, подобно на монголите на орд, които се наричат халазари и се управляват от хал ( нашето хан), който е абсолютен владетел. Това е народ на номади-скотовъдци и родени войни. Често пъти Свободните градове са принудени да плащат откуп на дотраките за да проължат съществуването си. Това доста напомня на положението с хуните, когато обсадените ринмски градове откопували свободата си. Унищожаването на Овчият народ, пък, е предпратка за ликвидирането на конфедерацията на Черните овни от ордите на Тимур, които могат да се отъждестват с дотраките. За разлика от други фентъзи автори, Мартин захвърля облика на блестящите рицари и предствая феодалната система и рицераското съсловие в целият им реален „блясък”, всичките недостатъци на тази социална структура, както и всички видове изстъопления, присъщи на „конническото съсловие „ (chevalier – конник – бел.авт.) през Средните векове. Епосът на Мартин достига до една изключително висока степен на реалистичност, предавайки съдбата на героите със всичките детайли и подробности, показвайки всички техни радости и скърби, което отсъства у други автори. Песен за Огън и Лед си е извоювала славата на оригинално, уникално и знаменито произведение в света на Фентъзито, но без солидната историко-културна основа, върхо която почива повествованието, пъстротата, очарованието и неповторимостта на тази Сага, не биха били така величествени. ГЛАВА VI Заключение или как бихме обобщили изложените тези С оглед на разгледаните шест епоса, можем да достигнем до следните няколко заключение: На първо място, у всички тях ясно личи изразеното противпоставяне Изток-Запад, като Изтока обикновено носи в себе си един негативен заряд. Злото идва от Изтока, източните хора са лукави, зли и безчестни. Те поддържат робството и третират слугите си като вещи. На изток не се цени човешкият живот, понеже човешкият потенциал на Изтока е несравнимо по-голям от този на Запада. Тук явно личи един образ, налаган в Западното общество по време на Студената война, а и в момента. Що се отнася до отношението към някои определени народи, ясно личат представи, трупани още от средновековието. Народите населяващи изтока носят типичните физиологични дадености на хората от Леванта и Степите. Запада е символ на Свободата, на Реда, на честта, храбростта и добродетелите. Явно личи един стериотип, заложен още в химна на САЩ, където Щатите са “land of the free, land of the Brave” – земята на Храбрите, земята на Свбодните. Запада винаги има по-малко хора като потенциал, но те винаги са по-талантливи войни и компенсират количеството с качество. Като цяло, на Запад героите са храбри и честни, а лукавството и измамата са им непознати и противни. Ясно е наложен стериотипа на Западното мислене, особено след Втората Световна Война. Населението на Запада носи точните характеристики на Англосаксонските и Балтогерманските типове хора, в противовес на хората от Изтока. Следва ясното разграничаване на Добро от Зло, което и е основната отлика от нашият свят, където доброто и злото зависят от индивидуланата гледна точка, докато тук автора ясно налага своята гледна точка за добро и зло, което до една или друга степен намалява обективността в повествованието. В този смисъл Джордж Мартин постига най-голяма степен на обектвиност, като влага Абсолютното зло в магическите създания – Другите, а когато става дума за хора влага в образите им всички черти на човешкият характер. Предпочитаният период за развитие на действието е Средновековието, като се започне от Ранното Средновековие при Толкин и се стигне до Късното средновековие на Фийст и Джордан. Средновековието несъмнено е период, предлагащ богати възможности за сблъсак на различни народи, култури, традиции и цели цивилизации. Авторите проявяват добро познаване на историята на Европа и Изтока, възползвайки се от слабоизвестни на Запад факти, народи и наименования, за да ги вместят успешно в повествованието си и да постигнат оригиналност на света, който въображението им рисува. Митологията на Скандинавските и Западноевропейските народи служи като фундамент, върху който с помощта на събитийността, историческите елементи и собственото си въображение, автора гради света, който се ражда от идеите, които го вдъхновяват. Митологийте донасят необходимото количество легендарни сюжети и приказни създания, с които да се попълнят празните места в един сложносъставен пъзел, какъвто е всеки един отделен фентъзи свят. Служейки си със широк спектър от понятия, събития, култури, религии и етно-социални елементи, авторуите създават сложни и изпъстрени с напрежение, събитийност и екзотика светове, всеки от които по свой ункален начин грабва въображението на читателя, и го пренася някъде далеч от скучното, сиво ежедневие, в което живеем, за да го превърне в част от някои от най-големите приключения, описани от майстори на жанра като Толкин, Мартин и Джордан. Целта на фентъзито е да забавлява и развлича, но също така и да обогатява, посредством заложената метафора на действителният свят. Едно добро ниво на обща култура и внимателно вникване в същността на различните светове, позволява на читателя да открие податки и елементи от собственият ни свят и по този начин да почувства себе си част от голямата магия, на един вълшебен жанр.

Не подценявай хърватите....Според сведенията на хронистите са разполагали със цитирам : " 100 000 пехота и 30 000 кавалерия" а и за разлика от българите са имали силен флот. Персиан, а после и Борис се провалят срещу тях, а след това и Симеон...

Така, но към 1000 година, Самуил вече разполага с една не много голяма, но доста опитна армия...за съжаление при Ключ шанса е на страната на ромеите....

Определено попада. Хрельо, който издига Кулата в манастира е сръбски аристократ и управител на областта, назначен на този пост от Стефан Душан.

Доктора може би ще ни покаже своите способности за да ги оценим? Файловете за Атила и Македония не съм ги качил още, ако беше почакал малко можеше и да видиш. Иначе Империите са на върха на своята териториална мощ: Ето изброявам ти за да задоволя претенциите: Асирия на Ашурбанипал Птолемеите във 3ти век преди Христа Персия по времето на Дарий 512г. пр.Хр. Картаген в 223г. пр.Хр. Рим в 117г. сл.Хр Византия в 556г. Арабският Халифат около 750г. Франкската империя - 814г. Свещената Римска Империя - 1220г. Хабсбургската Империя в 1547г. Османската Империя в 1565г. Жечпосполита Полска в 1600г. Австрийската Империя в 1741г. Наполеоновата Империя в 1808г. Руските владения в Европа към 1816г. Германската Империя - 1900г.

То поредицата императори-войни принципно са живеели скромно, както цимисхий, така и Никиор II, за когото, ако не се лъжа казват, че винаги спял на походно легло и носел броня и войнишки панталони вместо коприни и пурпур. Иначе за мен лично Самуил и Василий са едни от най-силните личности на своето време, и ако държавите, които ръководеха бяха с изравнение сили, този сбъсък можеше да продължи още по-дълго време ( То не че и така е било кратко де) Спокойно мога да твърдя че това е едно от най-големите противопоставяния на две личности в историята.

Доста добри коментари! Само попрвака че са МамерТинци а не Мамеринци иначе всичко е супер!

Бих искал да кандидатствам за статия за някой от броевете с тази публикация, ако редакторЪТ Одобри, де... Бележка на модератора: Може, но подлежи на корекции (правопис, пунктуация...)!

Поне в моите виждания, Старият Свят е Средиземноморието и земите прилежащи около него....Разбира се карти на Индия и КИтай и Америките също биха били интересни...ще се поразровя за нещо

Бойното Поле Сражението се разиграло в района на поредица от хълмове, разположени не далеч от град Фера в Тесалия, наречени Кучешките глави ( Кюноскефалай). И Полибий и Тит Ливий отбелязват че хълмовете били сравнително високи, със суров, пресечен терен и без някаква значителна растителност. От двете им страни имало равнини местности, в които били разположени лагерите на двете войски – македонската от към Фера, а римската на срещуположната страна, западно от хълмовете, близо до храма на Тетида.1 Сутринта преди самото сражение, се изсипал проливен дъжд, последван от гъста мъгла, която започнала да се вдига едва в разгара на сражението. Така, битката започнала в почти непрогледна мъгла, в която “нито знаменосците можели да видят пътя, нито войниците да видят знамената”.2 И двамата пълководци никак не били доволни от терена, на който им се наложило да се сражават, но докато римляните с по – мобилния си строй можели по – лесно да маневрират на пресечения терен, македонската фаланга щяла да загуби голяма част от предимството си. В крайна сметка, не желанието, а нуждата принудили Филип и Фламинин да дадат сражение на това място. Като цяло, бойното поле дава явно предимство на римляните, тъй като пресечения терен неутрализира нападателния капацитет на македонската фаланга. Освен това, хълмовете попречили на македонската армия да формира единен фронт. Както се оказва в последствие, това щяло да се окаже жизнено важно за развоя на сражението. Пълководците: Тит Квинций Фламинин Започва своята военна кариера по време на Втората Пуническа война, където служи като трибун под командването на Марцел. След това е назначен за управител на завзетият обратно Тарент и се прочул не само като военен но и като опитен администратор. Това му донесло правото да участва като основател на две колонии, създадени по това време – Нарниа и Коса. Тези успехи го накарали да си постави най – високата цел в политическата кариера на едни римлянин – консулската длъжност. Ала все още не бил преминал през постовете народен трибун, претор и едил и двамата народни трибуни Фулвий и Маий отхвърлили неговата кандидатура, тъй като счели че е все още прекалено млад и неопитен за да му се възлага такава голяма отговорност. Сенатът обаче върнал кандидатурата му за гласуване в народното събрание и той, едва тридесет годишен бил избран за консул, заедно със Секст Елий. Жребият отредил на Тит да води войната с Филип V Македонски, и сякаш всичко било нагласено от съдбата, понеже Рим се нуждаел от гъвкав пълководец, който да не разчита само на чистата военна сила, но и да е опитен дипломат и да познава своите опоненти. Когато Фламинин пристига на Балканите, той решава да не следва тактиката на своите предшественици – Суплиций и Публий, които не се заемали с организирането на сериозно сражение, а се задоволявали само с дребни стълкновения с противника. Ето защо Фламинин се заема целенасочено към даване на решително сражение на македонската армия, с цел да я разгроми и да спечели войната с един бърз и решителен удар.3 Фламинин е добре запознат с гръцката култура и политически живот и е един от най – талантливите римски пълководци по онова време (края на III – началото на IIв. пр. Хр.). Той е точно човека, от който се нуждае Рим за да води успешна политика на Изток, тъй като Фламинин бил изключително гъвкав и дипломатичен човек, който бил склонен към разумни компромиси, за да постигне крайната си цел. Това го отличавало от голяма част от политиците в Рим които били прекалено крайни и неотстъпчиви, както показал мирния договор, слагащ край на Втората Македонска война. Фламинин прозрял, че Македония може да бъде победена само чрез неутрализирането на гръцките градове от Ахейския съюз. Ето защо преди да започне военните действия той приложил своята дипломатичност и красноречие и успял да склони гръцките полиси да не съдействат на македонския цар. Филип V Македонски Филип V от династията на Антигонидите управлявал Македония от 221 го 179г. пр. Хр. Бил син на Деметрий II и Хризеида, и наследник на Антигон III Досон, който упралявал Македония като регент на Филип след смъртта на Деметрий II. Когато наследява престола през 221г. Филип бил едва осемнадесет годишен. Той поема Македония в едно бурно и размирно време за целия средиземноморски свят, когато на запад Рим и Картаген кръстосали оръжие във Втората Пуническа война, а на изток елинистическите монархии воювали за надмощие. Можем да оценим Филип V като един талантлив владетел, който имал сериозни амбиции и големи планове, но на който съвременното политическо положение, не позволило да реализира своите замисли. Основната цел на Филип била да запази македонската хегемония на Балканите и в егейския басейн. За целта той започнал Първата Македонска война, в която негови противници били пергамския цар Атал I и Етолийския съюз. Без да спечели решително сражение, Филип бил принуден през 205г. да подпише договора от Финика, който слагал край на войната, запазвайки статуквото. Военните действия му попречили да изпрати помощ на съюзника си Ханибал и картагенците в крайна сметка загубили Втората Пуническа война, а хегемонията на Рим на запад станала неоспорима. Последвалият опит на Филип да разшири своята власт в Илирия били възпрени от Рим, ето защо той насочил погледа си към егейските острови и тракийското крайбрежие на Егейско море. Почувствали се застрашени от македонската офанзива, гръцките градове повикали на помощ Рим. Републиката пратила ултиматум на Филип: Да признае римската власт в Македония, превръщайки страната си в провинция на Републиката. Филип отхвърлил ултиматума, слагайки началото на Втората Македонска война. 4 Армиите Римската армия Тит Квинкции Фламинин разполагал с около 33 000 5 души армия под свое командване. В това число се включвали етолийската конница, наемниците от Епир, както и бойните слонове, осигурени от нумидийския цар Масиниса. Основната част от римската войска, била съставена от мъже служили срещу Ханибал в Италия, а след това и в Епир, по време на Първата Македонска война. Това били войници с богат опит, които били печелили сражения, срещу противници, служещи си със различни военни способи и методи за водене на сражение – картагенци, испанци, нумидийци, македонци, илири и тн. Основната бойна формация на римската армия бил манипуларният строй 6 – основен начин на построяване на войниците по време на ранната Република, чак до реформите на Гай Марий. Войниците, а и самите манипули се подреждали в шахматен строй на бойното поле, което правело римския боен ред изключително гъвкав, маневрен и лесно нагодим към непрекъснато променящите се условия по време на битката. Римляните използвали къси метателни копия ( pillum ), с които замеряли противника от близко разстояние, след което в действие влизали късите римски мечове ( gladius ), с които легионерите промушвали и разсичали противниците си. Защитното снаряжение на римския пехотинец, се състояло от правоъгълен щит, със заоблени краища ( scutum ), който бил направен от дърво, обковано с тънък метален пласт. В средата а щита имало метален “пъп”( umbo ), който легионерите използвали за да отбиват копия, стрели и мечове. Щитовете имали овална, полуцилиндрична форма. Това позволявало изпратените от врага стрели и копия да се “плъзгат” по повърхността на щита, което до голяма степен неутрализирало пробивната им сила. Главите на войниците били пазени от шлемове ( galea ), покриващи тила, горната част на главата и лицето, оставяйки очите, устата и носа открити, което позволявало по – добра видимост. Бронята ( lorica ) предпазвала раменете и торса. Най – често се състояла от метални ленти, свързани по между си със специални ремъци, направени от кожа. Етолийската конница била може би най – елитната кавалерийска част в цяла Елада. И Ливий и Полибий твърдят че етолийците превъзхождали останалите гърци в кавалерията толкова, колкото им отстъпвали по отношение на пехотата.7 Били въоръжени със стандартното за средиземноморските конници снаряжение – дълго копие ( ок. 2,5 – 3 м ), лека броня или нагръдник, защитаващи торса и шлем, покриващ горната част на главата, а по някога носели широкополи плетени шапки ( като тесалийската кавалерия, например – бел. авт. ) Македонската армия От своя страна, Филип V разполагал с около 25 500 8 души, от които 16 000 педзетайри (πεδζεταίροι), 2 000 пелтасти, 5 500 лека пехота от Тракия, Илирия и Крит и 2 000 конници, част от които тесалийци. За разлика от римската пехота, която използвала гъвкавия и маневрен разпръснат строй, македонците се строявали във фаланга. Това бойно формирование се състояло от плътно наредени пехотинци, които използвали своите дълги копия ( сариси - ок. 4,5 до 5,5 м), държейки ги с две ръце. Фалангата се строявала в дълбочина от 14 до 16 реда, като основно нейно подразделение било синтагма, съставена от 256 души. 6 синтагми образували 1 таксис, а 6 таксиса образували фаланга. Реално в битката участвали само първите 5 реда, тъй като копията на следващите, не достигали до противниковия строй. Копията се държали наклонени напред, като първи и втори ред ги държали в почти хоризонтално положение, а следващите редове постепенно намалявали ъгъла на наклон, като последните редове държали копията си прави. В резултата се получавало “таралеж” от копия, като тези копия, които достигали противника нанасяли удар, а останалите, били толкова на гъсто наредени, че покривали главите на войните от предните редове и ги пазели от стрелите на врага.9 Когато влизали в сражение, задните редове натискали със щитовете, войниците пред себе си, като по този начин давали допълнителен тласък и увеличавали атакуващата сила на фалангата. В своя разбор на македонската тактика, Полибий отбелязва, че атаката на фалангата е неустоима,10 но тя има една голяма слабост – липсата на маневреност. Практически, в момента, в който противника успее да удари фалангата по фланга или в гръб, войниците ставали лесно уязвими, а формацията се разпръсвала. Освен сариса, македонската пехота била въоръжена с къси мечове, които използвали в краен случай. Защитени били от нагръдник или броня, които покривали торса, но оставали врата и раменете открити, което позволявало на войниците по – лесно да използват своите копия. Щитовете на македонската фаланга, за разлика от гръцката, били далеч по – малки, тъй като педзетайрите трябвало да държат сарисите с двете си ръце. Ето защо фалангата била силно уязвима към стрели и копия, които леките противникови части запращали срещу нея. Македоснките шлемове, подобно на римските, и за разлика от по – плътните гръцки, оставяли очите, носа и устата открити за по – голяма видимост. В армията на Филип V имало и тесалийска конница – легендарната кавалерия от времето на Александър, която все още се ползвала със славата на елитна и страшна за противниците военна част. Били въоръжени с лека броня или нагръдник, а при атака използвали своите дълги копия (ксистон ) или мечове. На главите си носели плетени сламени шапки, със широка периферия. Тази битка щяла да се превърне в първия голям сблъсък между тактиката на елинистическия изток и латинския запад. Изходът от нея щял да определи коя от двете армии е по – добра и кой от двата метода на воюване – стегнатия строй на фалангата или мобилния и гъвкав римски ред бил по –съвършен. Битката Принуден от мъглата да се разположи на лагер, Филип, изпратил своя резерв да заеме върха на хълмовете, разположени в тила на армията му. Именно там те се срещнали с една част от хиляда пехотинци и десет конника, която Фламинин бил изпратил напред, за да разузнае. Мъглата, която все още не се била вдигнала, затруднявала видимостта и римляните забелязали своите врагове, едва когато били в непосредствена близост до тях. Завързало се сражение, в което противниците си разменяли спорадични атаки. И двете подразделения изпратили вестоносци до своите пълководци. Междувременно, римския отряд, който бил числено превъзхождан от македонския резерв, започнал да отстъпва под натиска на противниковите сили. Когато Фламинин научил че войниците му губят инициативата в разразилата се битка, той изпратил етолийската кавалерия, начело с Еуполем и Архедам, както и двама от своите трибуни, начело на 500 конници и 2000 пехотинци. Пристигането на подкрепленията сякаш дало крила на римляните и те подновили атаката си срещу македонците, които, макар да се защитавали храбро, започнали да отстъпват обратно по хълма към своята предишна позиция, като междувременно изпратили нови вестоносци при Филип, молейки го за помощ. Македонският цар, който не очаквал главното сражение да се състои в този ден, бил разпуснал армията си да търси храна и припаси. Когато получил вестта за развоя на сражението, той изпратил Хераклид от Гиртон, начело на тесалийската конница, Леон, командир на македонската кавалерия и Атенагор, заедно със всички наемници с изключение на тракийците, да помогнат на притиснатите македонски части. Сега на свой ред македонската армия преминала в контранастъпление и изтласкала римляните от височините. Само отличните качества на етолийската конница спасили римляните от пълен разгром и позволили на пехотата да се прегрупира в подножието на хълма и да посрещне атаката на македонската армия. Следейки развоя на битката, Фламинин събрал цялата си армия и я извел от римския лагер. След като държал кратко слово, в което вдъхвал кураж на войните си, припомняйки предишните победи на римското оръжие над македонците, Фламинин се заел да подреди войската си за бой. На дясното крило разположил пехота, а пред нея подредил бойните си слонове, като им дал заповед да останат нa място, а той самия, начело на лявото крило, и прегрупиралите се части, повел атака срещу противника. Междувременно, Филип събрал тази част от армията си, която не била напуснала лагера в търсене на провизии и започнал да изкачва хълмовете, за да се съедини с частите, които вече се сражавали срещу римляните. В лагера си, Филип оставил Никанор Слона да се погрижи останалата част от армията да се събере и да се включи в сражението възможно най – скоро. Когато обаче достигнал височините и видял, че армията му отстъпва под натиска на римляните, македонският цар съсредоточил своята пехота и пелтасти на десния фланг, като им заповядал да увеличат дълбочината на своите редове. След което дал заповед за атака надолу по хълма, за да помогне на отстъпващите части. По същото време, Фламини и неговата част се озовали в предните редове на римската войска и също атакували. Последвал яростен сблъсък, а виковете на армиите огласили бойното поле. Десният фланг на македонците, предвождан лично от Филип успешно се включил в сражението и взел превес над римските части, водени от Фламини. За разлика от десния фланг, центъра на македонката армия, представлявали една разтеглена колона, която все още се разполагала на бойното поле и не били заели позиция. Лявото крило току що било завършило изкачването на хълмовете и едва сега започнало да се показва по билото. Междувременно, Фламинин, виждайки че левият му фланг не може да устои на атаката на фалангата и започва да губи терен, се прехвърлил на десния фланг. След като забелязал състоянието на македонският център и ляво крило, той дал заповед слоновете и манипулите от десния римски фланг да настъпят срещу противника. Македонците, които все още не били съумели да изградят стабилен боен ред се обърнали в бягство още преди да се срещнат лице в лице с противника. Римската армия започнала да ги преследва и да избива бягащите войници. Един от трибуните, начело на двадесет манипули, взел решение да не гони врага а да атакува във фланг македонските части, водени от Филип. Той успял да заобиколи македонците и да удари фалангата им в гръб. Настъпващите до този момент македонски сили, притиснати от двете страни от римските войници, загубили единството на своя строй и започнали да отстъпват безредно, преследвани от римляните. Филип V се изтеглил от бойното поле, заел една от височините и виждайки приближаващите се римски части, събрал около себе си колкото могъл тракийци и македонци и отстъпил на север. Фламинин позволил на армията си да продължи преследването още малко, но след това спрял своите хора и се отправил към македонският лагер. Този бърз отказ от преследване на врага щял да бъде подложен на множество критики от противниците му в Рим. Така завършила битката при Киноскефале. По думите на Полибий, римляните загубили 700 души, а македонската армия – 8000 убити и 5000 пленници.11 Заключение Битката при Киноскефале се превърнала в единственото и решително сражение за цялата Втора Македонска Война. Победата на Тит Квинкций Фламинин се оказала достатъчна за да може Сената да наложи своите условия на Македонския цар. Реално, след края на войната, Македония се превърнала във второстепенна държава на Балканите и никога повече не могла да се съвземе от нанесения й удар. Рим отвъдил трайно своите позиции в Македония и Гърция. Пред амбициите на Рим за доминация в Елада стоял само Етолийският съюз, който скоро също бил отстранен и то с помощта на Филип V, който се превърнал във верен съюзник на Рим. Съдбата на Македонското царство се решила двадесет и девет годни по – късно, когато в битката при Пидна Луций Емилий Павел Македоник разгромил синът на Филип V – Персей и сложил край на Антигоновата династия и на царството на Александър III и Филип II. Бележки 1 – ТитЛивий - История 33,7 Записано на 11.03.2007 от http://www.gutenberg.org/files/12582/12582-h/12582-h.htm ; Полибий – История – 18, 22 Записано на 11.03.2007г. от: http://www.perseus.tufts.edu/cgi-bin//////...ookup=Plb.+18.1 2 - Тит Ливий – История – 33,7 3 - Плутарх – Животописи – Тит Квинкций Фламинин записано на 18.03.2007 http://www.bostonleadershipbuilders.com/pl.../flamininus.htm 4 - Взето от http://www.ancientworlds.net/aw/Thread/416229 на 18.03.2007 5 - Взето от - http://en.wikipedia.org/wiki/Cynoscephalae на 03.05.2007 6 - Взето от - http://en.wikipedia.org/wiki/Maniple_%28military_unit%29 на 03.05.2007 7 – Тит Ливий – История – 33,7 ; Полибий – История – 18,22 8 – Взето от http://en.wikipedia.org/wiki/Cynoscephalae 9 - Полибий – История – 18,29 10 – Пак там 11 - По Полибий – История – 18, 21 – 27 ; Тит Ливий – История – 33, 7 – 10 Егейският басейн в навечерието на войната

Баварския владетел е бил една наистина странна птица...Ако не ме лъже паметта, той беше въвел някакъв китайски (или японски беше?) архитектурен стил, понеже бил фен на Далечният изток.

Тази тема вече съм я пускал в един друг форум, но ми се ще да видя тук какво мислите. Щеше ли Василий да се справи, ако той беше цар на България, а Самуил беше императора, който му се противопоставяше? И не на последно място кой е по-добрия войн, държавник и владетел?

Ако беше спрял с 917г. мисля че щеше да стане по-добре.... проблема не е толкова че изтощава държавата,колкото, че след Хърватскатаи Сръбските войни, в които губим две армии, общаша численост на българската войска намалява....Колкото до отвъддунавското заселване на маджарите, не мисля че загубата на които и да е земи отвъд дунава може да има каквото и да е значение за България, освен може би бесарабия, която вероятно са държали наистина изкъсо.... Сега казахте Светослав и Цимисхи....Тук работата е леко дебела, понеже първо - Русите вече са смазали Хазарския Хаганат и са наказали Волжка България, а ако се не лъжа и с маджарите са успели да се справят, както и с печенегите. На фона на малката ни армия, тяхното войнство изглежда доста сериозно....Второ - Византия, вече е преодоляла съпротивата на арабите на изток. Освен това Цимисхий е наистина качествен пълководец и владетел...Освен това си имаме и византийският военан потенция...(въпреки че българите воюват с 3 теми чак до 1002г., когато Василий подписва мир с Фатимидите, имперската машина се надига с цялата си реална мощ....и резултата е печално ясен....) Но да се върна на Симеон...според мен той достига предела на българските военно-политически възможности! Това е...по пътя на войната не сме можели да се разшириме повече от това.

Смятам че в условията в които е бил поставен се е справил доста добре. Обвиняван е за неща, които не са така, поне според мен. Каквото и да се говори, само броя на хората, отишли на погребението му, говори достатъчно....

Ние сме българи и с оглед на това можем да говорим за най - велик българин и отделнио за най - велика световна личност. От българите, подкрепям мнението за Васил Левски, безпорно един гений на революцията, но нека не забравяме и хора като Гоце Делчев и Раковски! Колкото до света... тук пак е сложно да говорим. Ако става въпрос за политика, ще посоча няколко имена, които за мен са равносилни - Папа Инокентий III, Ришельо ( няма да назовавам цялото име, за да не получи Сириан епилептичен припадък ), Талейран, Метерних, Алексий I Комнин, Бисмарк и тн. За пълководци.... Велизарий, Хенри V, Алесандро де Франезе, Конде, Тюрен, Густав II Адолф, Наполеон, Фридрих II, Уелигтън. За религия.... Исус, Мохамед, отново Инокентий III, Лутер, Калвин, Игнасио Лойола Музиканти и творци има прекалено много.....

Радвам се че ти допада, Византиецо Благодаря за посрещането

Тридесетгодишната война ( 1618 – 1648г.) Статията е преместена в сайта БГ Наука: http://bgnauka.eu/index.php?mod=front&...e&pid=10547 Останал без преки наследници, император Матиас, решил още приживе да уреди законово своето наследяване в полза на херцога на Щирия, ревностният католик Фердинанд ( По – късно император Фердинанд II ), който бил избран по – отделно за крал на Унгария и на Бохемия. Някои от протестантските лидери в Бохемия, страхувайки се да не загубят правата, дадени им от Рудолф II, предпочели за свой крал Фридрих V, лорд – електор на Палатината, ала друга част заели позицията на католиците и така през 1617г., Фердинанд бил избран за наследник на Бохемия, което значело, че след смъртта на император Матиас, той щял да получи титлата ”крал на Бохемия”. Когато новоизбрания крал изпратил в Прага Вилхем граф Славата и Ярослав Борзита граф фон Мартиниц, те били задържани от калвинистите, осъдени и изхвърлени през прозореца. Католическата версия на историята, разказва че ангели долетели и ги спасили, а протестантската, твърди че те успели да се приземят в рова на замъка Храдчани, което ги спасило от смъртта. С това събитие, останало в историята като ”Второто Пражко Изхвърляне През Прозореца” започнал Бохемският бунт, който се оказал първата от многото войни, наричани от историците с обещаващото наименование – Тридесетгодишна война. За зла съдба на Германия, и бохемските аристократи и новият император Фердинанд II (който наследил на трона починалия през 1619г. Матиас ) се оказали прекалено неспособни водачи, което въвлякло в конфликта западногерманските държави, на страната на чешките калвинисти и Испания, чийто крал Фелипе IV бил повикан на помощ от своя братовчед Фердинанд. Така, вместо да приключи в рамките на не повече от тридесет месеца, войната продължила цели тридесет години. Бохемските благородници, които отчаяно се нуждаели от съюзници, отправили послание до електора Фридрих V, молейки го да стане техен крал и да им позволи да се присъединят към протестантския Евангелистки съюз. Тук за пръв път проличала липсата на единение сред бунтовниците, тъй като някои от тях пратили подобни молби до херцога на Савоя, курфюрста на Саксония и принца на Трансилвания. Австрийците успели да разкрият всички тези писма, направили ги публично достояние и по този начин, чехите загубили голяма част от поддръжниците си, най – вече курфюрста на Саксония. В началото, Фортуна се усмихнала на бунтовниците. В Горна Австрия избухнал бунт на лутерианската аристокрация, който скоро бил подкрепен и от Долна Австрия. Едновременно с това, трансилванският принц Габриел Бетрен започнал поход в Унгария, разполагайки с благословията на турския султан. По същото време, императора все още бил зает с война срещу Венеция и му отнело известно време за да прегрупира силите си. През 1619г. войските на граф Трун достигнали стените на Виена. На 10 юни, 1619г., граф Букьои разбил протестантската армия, водена от Мансфелд при Заблати, с което отрязал възможността на Трун да получи подкрепа от Прага и графът прекратил обсадата незабавно. Битката при Заблати имала още една важна последица, разкрита била Савойската намеса във войната, след като била пленена цялата кореспонденция на Мансфелд, заедно с други важни книжа, уличаващи Савойския херцог в даването на големи суми на Евангелисткия съюз, както и изпращането на гарнизон за крепостта Ринланд. След това разкритие, савойците били принудени да оттеглят подкрепата си. Въпреки Заблати, армията на Трун продължавала да съществува като цяло, а Мансфелд се завърнал в Бохемия и успял да се прегрупира. Междувременно, през август, 1620г., аристократите от Горна и Долна Австрия, заедно с чешките водачи, отнели на Фердинанд титлата крал на Бохемия и я предали на Фридрих V. Въпреки тази измяна, трансилванската армия все още действала на страната на бунтовниците и Габриел Бетрен успял да изтласка имперските сили от Унгария. Междувременно, испанците също взели участие във военните действия. Амброзио Спинола, заедно със волята армия, поел от Брюксел към Германия и нахлул в Рейнланд. Междувременно, испанският посланик във Виена, дон Иниго Онатес, успял да убеди Саксония, да се включи на скараната на императора, като в замяна им обещал да получат Лузатия. След това, Онатес привлякъл на страната на Фердинанд и баварския херцог Максимилиян, на когото обещал да предаде електорската титла на Фридрих V. Бавария, заедно с водената от нея Католическа лига, се включила във войната. Саксонците навлезли в северна Чехия, спазвайки уговорката си с Онатес. По същото време, армията на Спинола попречила на Протестантския съюз да окаже адекватна подкрепа.Под командването на Йохан Церклаес, граф Тили, армията на Католическата лига умиротворила Горна Австрия, а Фердинанд успял да възстанови реда в Долна Австрия. След това, двете армии преминали Дунав и заедно поели към Прага. На 08.11.1620г., близо до чешката столица, се състояла битката при Бялата планина, в която Тили и Букьои разбили Мансфелд, а Фердинанд окончателно се справил със своя противник Фридрих V, и си възвърнал Бохемия, която след тази велика битка, щяла да остане хабсбургска за следващите триста години. Бляскавата победа на Тили сложила край на Евангелистката уния, а Фридрих V загубил всичките си владения, а над личността му тегнела имперска възбрана, което означавало че той се считал за престъпник във всички краища на Свещената империя. Въпреки че се превърнал в безимотен изгнаник, Фридрих се заел да потърси помощ за своята кауза, търсейки поддръжка в Нидерландия, Дания и Швеция. Крахът на бунтовниците бил последван от конфискации на имущество и гонения на протестанти, което осигурило връщането на Бохемия в лоното на католическата църква, след над два века духовно господство на хусити и други подобни секти. Испанците, които търсели начин да ударят холандците по фланга, в наскоро подновената Осемдесетгодишна война, заели земите на Фридрих V – Рейнския Палатинат. Бохемската война на практика приключила с подписването на мирен договор между Габриел Бетрен и императора, на 31.12.1621г., съгласно който, Трансилвания получавала някои територии от Кралска Унгария. Някои историци наричат периода от 1621 -25г. Палатинската фаза на Тридесетгодишната война. След разгрома при Бялата планина и оттеглянето на Бетрен, протестантските сили започнали изтегляне към Нидерландия, водени от Мансфелд и Кристиан фон Бруншвик. Междувременно, през 1622г., паднали Манхайм и Хайделберг, а на следващата година, империалистите превзели и Франкентал. Палатинатът окончателно минал в ръцете на испанците. Мансфелд и Бруншвик успели да се доберат до Нидерландия, но въпреки че помогнали на холандците да вдигнат обсадата от Берген – на – Зуум, холандците нямало как да продължат да субсидират тази армия, ето защо те дали пари на двамата водачи и ги отпратили към източен Фриешланд. Мансфелд останал там, но Бруншвик решил да се отправи към Долносаксонският Кръг за да помогне на своите роднини в борбата с императора. Неговите маневри привлекли вниманието на Тили и той поел на север за да се справи с новия враг. Армията на Бруншвик, след като останала без поддръжката на Мансфелд започнала да отстъпва към Нидерландия. По – дисциплинираните войници на Тили ги догонили и на 06.08.1623г., при Щадлон, Тили нанесъл катастрофално поражение на Бруншвик, унищожавайки 4/5 от армията му. След като научил тези така трагични за него новини, Фридрих V, който бил притискан и от своя тъст Джеймс I, окончателно се отказал от всякаква по – нататъшна борба. Така Бохемия била окончателно умиротворена, а над Свещената империя отново се възцарил мира, но както се оказало за твърде кратко. Датската фаза на войната ( или по скоро Датската война – бел.авт.) започнала, когато Кристиан IV крал на Дания и херцог на Холщайн, страхувайки се, че засилването на имперската власт може да засегне суверенитета на страната му, повел армията си в Долна Саксония. Кристиан вече се бил проявил като отличен администратор и дипломат. Финансите, осигурени му от митата, които Дания налагала на стоките, влизащи и излизащи от Балтийско море, както и репарациите, изплащани от Швеция, послужили за укрепването на мира и просперитета на Дания. Скоро потомците на Кнут се превърнали в най – богатата и перспективна държава в Европа и само Бавария можела да се сравнява с нея по отношение на вътрешната стабилност. Освен това, Кристиан успял да си спечели субсидии от страна на Англия, Франция и Холандия. Така, той организирал една двадесет хилядна армия и навлязъл в Германия. За да му се противопостави, Фердинанд II взел на служба чешкия благородник Албрехт фон Валенщайн, който предоставил на императора една армия, която в началото наброявала 30 000 а в последствие близо 100 000 души, като в замяна поискал само правото да плячкосва земите през които премине. Задействал се и Тили. Кристиан бил принуден да се изтегли от Германия, под угрозата, армията му да бъде напълно унищожена от съединените сили на Валенщайн и Тили. Валенщайн се възползвал от отстъплението на датчаните и след като междувременно се справил с Мансфелд, на който нанесъл съкрушително поражение при моста Десау, се отправил към Мекленбург и Померания, а след това завладял дори Ютланд. По времето когато Валенщайн съкрушил Мансфелд, Тили разбил датчаните при Лутер през 1626г. За зла съдба на Кристиан, всички съюзници на които се надявал го изоставили. Англия се оказала прекалено слаба, Франция била заета с избухналата гражданска война, а Швеция била въвлечена във война с Полша. Все пак, опитите на Валенщайн да построи флот и да превземе Копенхаген се оказали напразни, тъй като нит Ханзата нито поляците, щели да позволят присъствието на имперски флот в Балтийско море. Валенщайн решил да обсади и превземе Щтраусунд – единственото пристанище, което разполагало с ресурсите и съоръженията, нужни за създаването на флот, ала града устоял на обсадата, подпомаган първоначално от датски а в последствие от шведски сили. За самия Валенщайн, се оказало че обсадата ще излезе по – скъпа от колкото евентуална победа над Дания. По същото време, Фердинанд, който се почувствал достатъчно силен, след бляскавите победи на неговите генерали, се вслушал в съветите на Католическата лига и през 1629г. издал Едикта за Възстановяване, съгласно който, 2 архиепископии, 16 епископи и стотици манастири, се отнемали на протестантите и се предавали на католиците. Тази стъпка се оказала изключително погрешна, тъй като настроила северно германските принцове срещу императора и привлекли на страната на протестантската кауза Лъва на Севера – шведския крал Густав Адолф. През същата тази 1629г. двама от най – големите врагове на императора – Габриел Бетрен и Петер Ернст фон Мансфелд починали. Така приключила Датската война, оставяйки Валенщайн под стените на Щраусунд, а Фердинанд II – като господар на Германия. Издаването на едикта се оказало голяма грешка, тъй като това събитие се превърнало в повод за шведския крал Густав Адолф да обяви война на императора, за да защити протестантите. Както и Кристиан IV преди това, Густав бил финансиран от Ришельо и холандците. Ала за зла съдба на католиците, Фердинанд загубил доверие в своя генерал – Валенщайн и наредил неговото отстраняване. Така, когато шведите нахлул в Германия, императора трябвало да разчита на Католическата лига а не на своя собствена армия. През август, 1631г., дошла битката при Брайтенфелд, в която армията на Адолф нанесла тежко поражение на католическите сили, водени от Тили. Година по късно, по време на форсирането на р. Лех, шведите повторно сразили католическата армия, а Тили паднал убит, поразен от оръдеен изстрел. Останал без опитен военоначалник, императора се принудил да се обърне отново към Валенщайн, който в рамките на няколко седмици събрал нова армия и се заел да прекъсне връзките на Густав с протестантите в северна Германия. Шведският крал знаел, че Валенщайн е подготвен да го посрещне, но нямал друг избор освен да нападне империалистите. На 16.11.1632г., шведите успели да отблъснат имперската армия, но Густав Адолф бил убит. Междувременно, подозренията на Фердинанд се оказали верни и той заповядал обявеният за изменник Валенщайн да бъде премахнат. Това станало на 25.02.1634г., когато капитан Деверо, един от приближените на Валенщайн, го убил докато се подготвял да подпише договор с шведите Останали без водачеството на своя крал, протестантите били разбити в първата битка при Нюрдлинген на 6.09.1634г. В следствие на тези събития както и на непрекъснатото отслабване на протестантските позиции, през 1635г. бил подписан Пражкият мир, с което се слагало край на Шведската война. Франция била изправена пред провал в своите външнополитически цели, ето защо Ришельо решил да влезе във войната. Въпреки че Франция била една от основните католически сили, тя заела страната на протестантите. Победите на империята и Испания над немските принцове и Нидерландия щяла да засили още повече обръча около Франция и Ришельо решил да не допуска подобен развой на събитията. Така започнала Френската война, последната фаза на конфликта, в която Франция и Швеция застанали рамо до рамо срещу хабсбургската хегемония. Този последен щурм срещу разпадащата се империя, завещана от Кaрл V се оказал последният и фатален удар за мечтите на Хабсбургите да обединят стария свят ако не под прякото си влияние, то поне под своята зависимост. Войната започнала с решително настъпление за Хабсбургите. Кардинал инфантът Фернандо и генерал Йохан фон Верт предприели успешна офанзива срещу Франция. Имперската армия водена от Верт прегазила Шампан и застрашила Париж и едва след намесата на Сакс – Ваймар, който разгромил Верт при Компиен през 1636г., донесло спокойствие за Франция. В продължение на шест години, до 1642г., никоя от двете страни не могла да постигне решително надмощие. След смъртта на Ришельо през 1642г., неговият наследник Мазарини започнал да работи за постигането на мир. Междувременно, изгряла звездата на двама т най – талантливите пълководци на онова време – Конде и Тюрен. Първият разгромил непобедената до тогава испанска армия при Рюкроа, победа, която обърнала хода на военните действия не само във Фландрия но и по цялото поречие на р. Рейн. Междувременно, Тюрен провел редица успешни кампании в Италия, а след това, заедно с Конде спечелили поредица от решителни кампании в Швабия и Бавария, сред които най – славни били битките при Нюрдлинген през 1646г. и след това битката при Ленс, с която през 1648г. се сложило край на войната. По същото време, шведите, водени от Ленарт Торстенсон и кралският маршал Карл Густав Врангел разгромили имперските сили във Бохемия. Изправена пред пълна катастрофа, империята била принудена да подпише мир през 1648г. Той останал в историята като Вестфалски мирен договор. Под официалният документ, подписите си оставили представители на Испания, Франция, Австрия, швейцарците, Португалия, Нидерландия и Ватиканът. Тридесетгодишната война била последната голяма религиозна война в Европа. Тя ангажирала по- голямата част от Стария континент. Епидемиите, глада и насилието, съпътстващи войната, довели до измирането на около 20% от населението на Централна Европа и северна Италия. По време на конфликта, с пълна сила проличали неизброимите зверства и произвол, на които били способни наемническите армии. В чисто политическо отношение, Тридесетгодишната война се превърнала в надгробен камък на испанската хегемония и надеждите на Хабсбургите и от двата клона на семейството да запазят влиянието си в Европа. Войната донесла фактическа свобода на отделните принцове в Свещената империя, с което се слагал окончателен край на опитите за надмощие, които императорите се стремели да осъществят още от времето на Барбароса. Титлата ”император” се превърнала в почти символична и носела по – скоро престиж, от колкото реална власт. Испания била принудена окончателно да признае разпадането на своята империя – Нидерландия и Португалия официално ставали независими от Мадрид. Слагал се край на испанското присъствие в Португалия, продължило 60 години, както и на Осемдесетгодишната война с холандците. Франция, след като отстранила своя стар враг – Хабсбургите и след обезкървяването и децентрализацията на Германия, се превърнала в първата европейска сила, статут, който щяла да запази през следващите няколко десетилетия, белязани от управлението на Луи XIV. Швеция, най сетне получила това към което се стремяла още с идването на власт на династията Васа – надмощие в Прибалтика. Кралството увеличило своята територия, прибавяйки Померания, както и редица градове по германското балтийско крайбрежие. Победите, извоювани от Густав Адолф и защитени след смъртта му от неговите генерали, издигнали Швеция до ранга на велика сила. Австрия окончателно загубила надмощието си в Свещената империя, а владетелите й за винаги били лишени от възможността да обединят Германия под своята власт. Империята била принудена да продаде на Франция Страсбург и областта Елзас. Все пак, на Хабсбургите било дадено правото да се разпореждат както намерят за добре с религиозното положение вътре в техните земи. Това бил и един от важните принципи, заложени от Вестфалския мир – всяка страна, дори и най - малките имали право сами да се справят с вътрешните си проблеми, без съседите им да се месят. Това било направено с цел да не се повтори положението с френските религиозни войни, когато испанската армия постоянно диктувала положението в страната. Тридесетгодишната война сложила край на съществуването на някои стари държави като Померания и Анхалт. Първата била разделена между Швеция и Бранденбург, а втората станала част от Саксония. Промените, внесени в политическата карта, засилили раздробяването на централна Европа, но и поставили началото на един постепен процес, довел по сетне до раждането на една нова сила – Прусия. Вестфалският мирен договор сложил край на едно време на религиозни войни и на дългата традиция, в Европа да има само една доминираща сила. Поставено било началото на съвременните европейски държави, а принципът за баланс на силите бил заложен като основа на мирният договор. Войната се превърнала в едно необходимо зло, което довело до раждането на Европа, такава, каквато я виждаме днес. Текста е лична творба, извадка от дипломна работа, всяко негово публикуване без изричното съгласие на автора се смята за незаконно!!! Ishamael™

Че е добър, добър е, ползвам го за Дипломната работа, мерси че ми го даде. Обаче информацията за ядрения и ракетен арсенал е засекретена и рядко дават реални цифри.