Togarm

Някъде бях чел една много точна реплика, може и твоя да беше: "И за пореден път се сблъскваме с досадната претенция на съвременните "учени" да знаят събитията по-добре от техните съвременници и очевидци." (по памет) Това мисля за критиките на "Зографската история" и други подобни източници. Съответно - за самата "Зографска история" мисля само хубави работи. Но иска тълкуване и качествен анализ.

Постнах едно мнение в друга тема, като отговор на друго мнение, но този отговор явно е за тук. Извинете ме че пре-поствам собствените си мнения, но мисля че е важно. Благодаря! Ето го и постингът: А някой да се сеща че ho ek Theou archon си е съвсем буквален превод на KANASYBYGI? Сиреч: "От / в / чрез Бога владетел" Я сега да видим какви лично наши родни варианти си имаме и да престанем да ровим по света за аналогии. 1. "Кана" - О.К., това е иранското "кана" - "владетел", преминало при тюрките като "хан" с изменено значение (по-нископоставена титла). В българския език съществуват изразите "канара човек", "кански труд" и т.н. Значението е очевидно - "голям / много голям / грамаден / огромен". Звучи странно като дума която трябва да бъде използвана в титулатурната ономастика, но нека си спомним какви далеч по-странни обръщения към владетели и въобще благородници имаме в Западна Европа: "Ваше Величество", "Ваше Сиятелство", "Ваше Превъзходителство", "Ваша Милост" и прочие и прочие малоумия. На всичкото отгоре въпросните владетели явно са страдали от шизофреничната нагласа да се смятат за "Ние", "Нас", анализа на което оставям на доктор Войников като психиатър. От тази гледна точка една владетелска титулатура със семантика "голям" (т.е. "големият човек" в държавата), е много по-нормална. 2. "Ас" (Кан - ас = "канЪТ") - Архаична членна форма за мъжки род единствено число, запазена и до днес в Родопите и сред българите в Албания и северозападна Гърция, намиращи се в планински и труднодостъпни райони, където езиковите реформи достигат бавно. 3. "У" - "в" / "при" / "чрез" / "от" и т.н. Фактът, че при славяните има такава дума със същото значение, не означава че и при българите, които са също индоевропейски народ, не я е имало. 4. "Биги" - Дериват от древноиранското "бага" със значение "БогЪ" в славянските езици. Реконструкция: "Кан-ас у Биги" = "Владетел-ят от/в/чрез Бога" = "ho ek Theou arhon" При което се оказва, че когато се ползва БЪЛГАРСКИ ЕЗИК за превеждането на една БЪЛГАРСКА ТИТЛА, вероятността преводът да бъде смислен и точен е далеч по-голяма. И отговаря БУКВАЛНО на гръцкия превод. Всички други версии не могат да се похвалят с това. Закономерно, при преминаването на тази титла при славяните членът "ас" престава да бъде такъв и се слива с корена, при което се получава "кънязъ" / "къненз", по простата причина че в славянските езици няма членуване, освен ако не е под българско влияние. Някой би възразил: "А защо славните не са възприели само корена на думата?" Отговорът е простичък - Защото не са срещали тази дума нечленувана. Защото в средновековна България няма "владетел", а "Владетелят", който не може да бъде "някой си", "един от владетелите", просто защото е само един. Пък и е нормално когато се представя в един от своите надписи да пише "(Аз) от Бога владетелЯТ еди-кой си..." и пр. Затова е "Кан-ас" / "Кан-ът". Предполагам че по същия начин стои въпросът с тохарския вариант "КАНО". Няма нужда да ходим да гоним Михаля през девет планини в десета. Той си е вкъщи. Поздрави!

А някой да се сеща че ho ek Theou archon си е съвсем буквален превод на KANASYBYGI? Сиреч: "От / в / чрез Бога владетел" Я сега да видим какви лично наши родни варианти си имаме и да престанем да ровим по света за аналогии. 1. "Кана" - О.К., това е иранското "кана" - "владетел", преминало при тюрките като "хан" с изменено значение (по-нископоставена титла). В българския език съществуват изразите "канара човек", "кански труд" и т.н. Значението е очевидно - "голям / много голям / грамаден / огромен". Звучи странно като дума която трябва да бъде използвана в титулатурната ономастика, но нека си спомним какви далеч по-странни обръщения към владетели и въобще благородници имаме в Западна Европа: "Ваше Величество", "Ваше Сиятелство", "Ваше Превъзходителство", "Ваша Милост" и прочие и прочие малоумия. На всичкото отгоре въпросните владетели явно са страдали от шизофреничната нагласа да се смятат за "Ние", "Нас", анализа на което оставям на доктор Войников като психиатър. От тази гледна точка една владетелска титулатура със семантика "голям" (т.е. "големият човек" в държавата), е много по-нормална. 2. "Ас" (Кан - ас = "канЪТ") - Архаична членна форма за мъжки род единствено число, запазена и до днес в Родопите и сред българите в Албания и северозападна Гърция, намиращи се в планински и труднодостъпни райони, където езиковите реформи достигат бавно. 3. "У" - "в" / "при" / "чрез" / "от" и т.н. Фактът, че при славяните има такава дума със същото значение, не означава че и при българите, които са също индоевропейски народ, не я е имало. 4. "Биги" - Дериват от древноиранското "бага" със значение "БогЪ" в славянските езици. Реконструкция: "Кан-ас у Биги" = "Владетел-ят от/в/чрез Бога" = "ho ek Theou arhon" При което се оказва, че когато се ползва БЪЛГАРСКИ ЕЗИК за превеждането на една БЪЛГАРСКА ТИТЛА, вероятността преводът да бъде смислен и точен е далеч по-голяма. И отговаря БУКВАЛНО на гръцкия превод. Всички други версии не могат да се похвалят с това. Закономерно, при преминаването на тази титла при славяните членът "ас" престава да бъде такъв и се слива с корена, при което се получава "кънязъ" / "къненз", по простата причина че в славянските езици няма членуване, освен ако не е под българско влияние. Някой би възразил: "А защо славните не са възприели само корена на думата?" Отговорът е простичък - Защото не са срещали тази дума нечленувана. Защото в средновековна България няма "владетел", а "Владетелят", който не може да бъде "някой си", "един от владетелите", просто защото е само един. Пък и е нормално когато се представя в един от своите надписи да пише "(Аз) от Бога владетелЯТ еди-кой си..." и пр. Затова е "Кан-ас" / "Кан-ът". Предполагам че по същия начин стои въпросът с тохарския вариант "КАНО". Няма нужда да ходим да гоним Михаля през девет планини в десета. Той си е вкъщи. Поздрави!

Ами май не са. Няма никакви данни ободрити, тимочани и т.н. да са обитавали някога Долна Мизия, откъдето Аспарух изселва "7-те славянски племена", които всъщност са едно племе наречено "седемте рода" ("епта генеас"). В момента има много сериозни дискусии дали т.нар. "Великоморавия" се е намирала там където класически я поставят - в днешна чешка Моравия, или в рамките на северозападната част на ранно-средновековна България. Аз лично смятам че ободритите са обитавали по-сетнешната унгарска област Бодрог, браничевците - Бараня, тимочаните - района около река Темеш, моравяните - около река Марош и т.н., предвид на факта, че когато войските на Омортаг потушават възстанието, се придвижват по Драва, което е доста по-на северозапад от Тимок и Морава, ако ме разбираш. Пък и няма абсолютно никакви данни влиянието на "източните франки", т.е. германците, да се е разпростирало южно от Белград. Докато за Панония и Хърватско, определено е имало тяхно влияние и даже инвазии. Да, северите са в Балкана, но северите по всяка вероятност не са славяни, а савири, които са сармати. Забележи, че само те са оставени в близост до българската столица (макар да мисля че до Тервел със сигурност, а вероятно и известно време и след него, владетелите ни са резидирали не в Плиска, а в цитаделата при Пъкуюл Луи Соаре срещу Дръстър / Силистра). Сагудатите май накрая ще излезат и сагартии, при което автоматически се оказваме в централна Персия, но никак не бих се учудил, впрочем. Белегезити и драгувити (драговичи или други ?) - етноним, патроним или епоним? За милингите - защо ли не ми звучи особено "славянски" това? Пък и не се сещам за друг такъв пример сред славяните. Лариса е тохарски град?!? Какво ли ще кажат пеласгите с техния Ларс Тетунов, женския вариант на чието име е Лариса. Не, не, вероятно става въпрос за шумерския град Ларса?!? Трябва да проверя какво пише по въпроса в енциклопедия "Ларус". Най-вероятно оттук ще изкочат древните расичи - предтечи на великите руси - които дадоха основата на ет-руските... Айде стига.

Е, аз няма да те одера жив. Само post-mortem В този форум вече са ме определили като привърженик на "кимерийската теория" за прото-българите, което не е далеч от истината, макар да е само половината от нея. Така че, не съм особено изненадан от "кимерийската версия". Книгата на Чавдар Бонев, в интерес на истината не съм я чел, но практически теорията му, меко казано не е нова. Още Раковски я лансира, макар и с не особено доказателствени методи, а след него само се трупат масиви от данни, подкрепящи едно такова мнение. Моят приятел Константин Каменов също смята, че славяните са потомци на траките, като във същото време твърди, че не съществува такова нещо като славяни. Аз не споделям такива радикални възгледи, но съм съгласен че до VI век практически няма сведения за славяни, а споменаваните по-рано венеди / венети имат своите келтски, илирийски и германски аналози (даже и едно сведение че венетите, които са траки, са се наричали по-рано витини), така че не е особено убедително "панславистите" да се позовават на тях. Етнонима "анти" пък изобщо не може да бъде етимологизиран на славянска основа. От друга страна, лингвистичната група, която знаем като "славяни" има (с изключение на "южните славяни" и най-вече на нас - българите) своето езиково, антропологично, етнографско (знаеш това), митологично и генетично единство. Което не може да бъде отречено по никакъв начин. Аз лично считам че основна заслуга за формирането на славянската група имат скито-сарматски групи, оттеглили се на север след нашествията на готи и хуни, и смесили се със субстрат от вероятно пра-угрофински произход. Да, в онова време част от угрофините вероятно са живеели доста по-насам в Европа. Както и да е. Приемането на тракийската теория за произхода на славяните поставя един много сериозен проблем, а именно да се отговори на въпросът конкретно от траките, или от дако-мизо-гетския етнически и лингвистичен масив са тези "пра-славянски бегъци" на север. Защото според акад. Владимир Георгиев между траките и дако-мизо-гетите има много сериозни различия. Иван Дуриданов е на същото мнение. Разглеждайки предоставените от тях данни и анализи, и аз съм склонен да се присъединя към това становище. Ако са от траките, защо не е засвидетелствана такава мащабна тракийска миграция на север. Ако са от дако-мизо-гетите, в лингвистичен аспект нещата не се връзват. Иначе балтите са този от индоевропейските народи, който има най-много лексикални паралели с шумерския, което е малко странно, според мен. Имам теория по въпроса за техния произход, но засега ще си я запазя за себе си. В общи линии, това е.

Смятам, че наличието и на други мнения ще бъде ползотворно за една добра дискусия. Или греша? Поздрави!

Доктор Войников, какво става? Аз не виждам никъде такъв постинг, и ако е от лични съобщения, няма нужда да го постваш тук в общите теми. Не смятам че ти или Петьо Голийски (ако той е Smordo) сте "дребни" и бих се радвал да присъствам на една сериозна дискусия между вас, в която се използват аргументи, а не квалификации и епитети. Мисля че тези прийоми не са за твоето ниво. Благодаря!

И още един: kaloian [Moderator] Регистриран на: 29 Ное 2004 Мнения: 238 Местожителство: Sofia МнениеПуснато на: Сря 24 Май 2006, 12:58 Заглавие: Малко известно АТИЛА - БИЧ БОЖИЙ ИЛИ МОРСКИ КРАЛ Продължение от брой 4/2006 г. КОРАБИТЕ НА АТЛИ В МИТОЛОГИЯТА В своята книга Prose Edda, написана през 1220 г., исландският учен и историк Снори Стурлусон включва т. нар. „Списък на морските крале” на Севера. Prose Edda представлява сборник от митове и легенди на северните народи в стихотворна форма. Тя се състои от 3 части, наречени съответно Gylfaginning, Skaldskaparmal и Hattatal. Съществуват общо 7 преписа на Prose Edda, направени в периода 1300-1600 г. В приложения списък фигурират Атли (името, с което северните народи наричат вожда на хуните Атила), Будли (името, с което северните народи наричат неговия брат Бледа, а също и баща му) и Хун (име, което може да бъде разглеждано и като маркер за етническа принадлежност). Обикновено в скандинавските саги морските крале управляват области, острови и провинции, разположени в Норвегия, Швеция и Дания, имат благородно потекло и силни флотове. Списък на морските крале на Севера според книгата Prose Edda (известна още като Younger Edda или Snorri’s Edda), написана от исландския учен и историк Снори Стурлусон през 1220 г. Атли, Фроди, Али, Глами, Бейти, Ати, Беймуни, Одмунд, Гудмунд, Атал, Гещил, Гетир, Готи, Гулфи, Швейди, Гейр, Инеф, Гопи, Ендил, Шекил, Екил, Скефил, Солви, Халф, Хемлир, Харек, Гор, Хагбард, Хаки, Хроднир, Мити, Хьоролф, Хродунг, Хогни, Мусинг, Хундинг, Хвитинг, Хейти, Мевил, Хялмар, Мойр, Хемир, Меви, Роди, Ракни, Рер, Лейфи, Рандвер, Рокви, Рейфнир, Лейфнир, Нефил, Рефил, Нори, Лунгви, Бурвил, Килмунд, Бейми, Йорек, Асмунд, Твинил, Ингви, Тейти, Вирфил, Винил, Вандил, Солси, Готрек, Хун, Гьоки, Будли, Хомар, Хнефи, Хорфи, Сорви. В сборника Prose Edda фигурират петима герои и един върховен бог с едно и също име (Атли). За избягване на обърквания и погрешни тълкувания тук е приложен списък на тези герои: 1.Атли, син на Хринг; 2.Атли, син на Итмунд; 3.Атли, син на Будли и вожд на хуните (или Атила); 4.Атли, епически поет; 5.Атли, върховен скандинавски бог (или Тор); 6.Атли, морски крал. От изброените герои номер 3 със сигурност е идентифициран като Атила, вожд на хуните. Не съществува единно мнение по въпроса за идентификацията на герой номер 2 и 6. През 1936 г. на базата на многобройни сравнения и анализи известният преводач Хенри Адамс Белоус идентифицира героя от германските саги Етцел (Атила) като първообраз на Атли, син на Итмунд от исландските саги. В Prose Edda Атли, син на Итмунд придружава крал Хьорвард в плаването и битката срещу великана Хати (в превод „Омразният великан”). Ето и откъс от Prose Edda („Балада за Хелги, син на Хьорвард”), посветен на битката и последвалата среща между Атли и Хримгерд, дъщерята на Хати: „Той уби великана Хати, който беше седнал на върха на една планина. Хелги, син на крал Хьорвард, и Атли, син на Итмунд, застанаха с корабите си във фиорда Хата (в превод „Залив на омразния великан”). Атли пое вахтата през първата част от нощта. Хримгерд, дъщерята на Хати /го/, заговори: 12. Кои са героите във фиорда Хата? Корабите /им/ са покрити със щитове. Изглеждате /ми/ смели и едва ли изпитвате страх. Би трябвало да знам името на краля /ви/. Атли отговори: 13. Неговото име е Хелги, а ти никога не ще можеш да причиниш вреда на /този/ герой. Със желязо е обкован флотът на принца, нито пък вещиците могат да ни направят зло. Хримгерд каза: 14. Кой точно си ти, могъщи човече? Под какво име си известен на другите хора? Принцът, който ти позволява да стоиш на носа на кораба /му/, трябва да ти вярва добре. Хримгерд каза: 19. Глупав си ти, Атли, мисля си, че сънуваш, клепачите се спускат върху очите ти; /някога/ моята майка застана край корабите на водача, а аз убих синовете на Хльотвард. Атли отговори: 23. Не ще отида там, докато воините не се събудят отново, ще пазя техния водач. Изобщо няма да се колебая, мръсна вещице, ако изскочиш изпод нашия кил. 29. Погледни на изток, Хримгерд, защото Хелги вече те прониза с песните на смъртта. Невредим се прибира в пристанището флотът на принца, и хората на краля също са невредими”. Ако приемем идентификацията на Хенри Адамс Белоус от 1936 г., то тогава можем да кажем, че в лицето на Prose Edda разполагаме с легендарно (или литературно) описание на корабите на Хелги и Атли (или Етцел, Атила). В това описание се споменават голям брой кораби (флот), корабна защита (покритие от щитове, най-вероятно върху бордовете; във вариант желязно покритие, когато се говори за целия флот), място за носене на вахта (в носовата част) и вахтен (Атли), флагмани (или кораби на водача), основни части на корпуса (нос, кил), навигационни дейности (навлизане във фиорда Хата и пристигане в пристанище), стоянка (пристанище, разположено на изток) и моряци или воини (хората на краля на борда). Наличието на голям брой кораби е знак за важността на експедицията, а покритието от щитове (или желязо) говори за добрата подготовка и екипировка/въоръжение на участниците в нея. Прави впечатление и разпределението на длъжностите (водач, хора на краля, вахтен). С Атли, син на Будли и вожд на хуните се срещаме в „Гренландска балада за Атли” от сборника Prose Edda. Тя разказва за пратеничеството на хуните до крал Гуки и последвалото посещение на неговите синове Гунар и Хогни в страната Хунланд. Пратеникът Нефрьот преминава през гората Миркууд, пристига в дома на принц Гунар и му предава поканата на Атли. Вождът на хуните обещава на Гунар и Хогни богати дарове (щитове, брадви, позлатени шлемове, копия, сребристи пелерини, алени ризи, буйни коне), роби и земи (равнината Нитахийт). В замяна той иска от двамата братя да посетят двореца му, като тайно възнамерява да ги убие. Интересно е, че в списъка на изброените от Нефрьот дарове фигурират и „корабни носове, покрити със злато”, които Атли се ангажира да предаде на братята. От списъка не става ясно дали вождът на хуните ще позлати носовете на корабите, с които ще пристигнат Гунар и Хогни, или ще им предостави собствени кораби. Второто предположение изглежда по-логично, защото според текста синовете на крал Гуки пристигат в Хунланд с „буйни коне” през планините и гората Миркууд, а не с кораби. УЧАСТИЕ В БУНТОВЕ В своето съчинение „Всемирна хроника” византийският историк (от сирийски произход) Йоан Малала разказва за участието на хунски наемници в бунта на Виталиан Тракиеца срещу император Анастасий I през 514-516 г. Първоначално императорът решил да изпрати срещу бунтовниците флот под командването на Патриций (Patricius) от Фригия и Йоан, син на Валериана. Те трябвало да съберат войници и бързоходни кораби и да ги съоръжат с течен огън, изготвен от сяра по препоръка на философа Проклос от Атина. Впоследствие Патриций и Йоан били освободени от длъжност, защото се оказало, че в миналото са поддържали официални контакти с Виталиан Тракиеца и неговия баща. За командващ на флота бил назначен Мариний от Сирия (книга 16, глава 16). Самият Виталиан разбрал за мащабната подготовка и отплаването на Мариний (Marinus), събрал всички налични кораби, качил на тях банди от въоръжени хуни и готи и се насочил към Константинопол с идеята да го завладее и да прекъсне връзката на Мариний с главните сили. Срещата между двата флота станала в Босфора в района на Бутарион. Морският бой започнал в „третия час от деня”; корабите на Виталиан Тракиеца внезапно били обхванати от пламъци и потънали в пролива. С тях загинали и много готи, хуни и скити. Йоан Малала уточнява, че част от корабите на бунтовниците (вероятно флагманът и охраняващите го съдове) се оттеглили и се завърнали в Анаплус. ХУНИ, ТЮРИНГИ И БУРГУНДИ Доцент Мурад Эскендерович Аджиев, автор на книгата „Тюрките и светът: съкровената история” допуска, че част от хуните на Атила са се смесили с фламандците и фризийците в Западна Европа. Трябва да се отбележи, че освен в сагите на северните народи вождът на хуните е герой и в някои фризийски легенди. Тезата за смесването на хуните с фламандците и фризийците засега не среща голяма подкрепа. Археологическите находки по-скоро говорят за смесването на хуните с племенната федерация на тюрингите, както и с бургундите. На базата на генетични анализи германският учен Херберт Шуц стига до извода, че след разпадането на империята на Атила сред тюрингите е имало военнопленници, роби и съпруги от хунски произход. Шуц се позовава на данните от няколко погребения от Западна Европа и намерените черепи със специфична удължена форма. Изкуственото удължаване (деформиране) на черепа е било практикувано изключително от хуните още в детска възраст (вж. библиографията). В допълнение може да се каже, че западно от река Рейн са открити голям брой подобни черепи върху територии, населявани от бургундите до 436 г., когато Първото бургундско кралство е унищожено от римляните и хунски наемни войски. Германският археолог Вернер предполага, че между хуните и бургундите са съществували приятелски отношения преди 436 г. Според легендите от Фризия крал Адел е потомък на Шем. Самият Адел живеел в Индия (=Източна Скития) и имал трима сина: Фризо, Бруно и Саксо. В свое изследване от 1943 г., публикувано в Копенхаген Н. К. Лукман убедително идентифицира крал Адел (в превод „благороден”) от митологията на северните народи и фризийците като прочутия вожд на хуните Атила. В Индия (=Източна Скития) Фризо се оженил за Хила, дъщеря на тракийския крал Агатокъл. Тримата братя били прогонени и отплавали към Гърция заедно със своите съпруги, деца и множество роднини. В Гърция Фризо станал ученик на Платон (427-374 г. пр. Хр.). По-късно Фризо, Бруно и Саксо постъпили в армията на Александър Македонски и воювали в Мала Азия. Тук те събрали семействата и далечните си роднини от Гърция и отплавали през Средиземно море с голям кораб, наречен Mannigfuald („Множество”). През 313 г. първият брат пристигнал във Фризия, където основал селището Ставорен. Бруно и Саксо продължили на изток. В Германия Бруно основал селището Брунсвик (днес Брауншвайг, Долна Саксония). От направеното изложение се вижда, че тримата братя са легендарни фигури, чиито живот е обвързан с известни исторически събития и личности, съществували през различни векове преди и след новата ера (Wiesma, 1973). ШОТЛАНДСКА ВРЪЗКА? Чрез своите бракове дворът на Атила и неговите наследници се е свързал с някои от най-известните европейски династии. В изследването „История на шотландския клан Друмонд” лорд Страталан твърди, че неговият род произхожда от Унгария и по-точно от кралската фамилия Арпад. Според лорд Страталан основателят на клана Друмонд се наричал Морис (или Йорик де Марот) и пристигнал в Англия през 1060 г. Биографията на Морис е изключително интересна. Заедно с Едуард Ателинг той участвал в борбата срещу Уилям I Завоевател (1066-1087 г.). Едуард и Морис били победени от Уилям I и напуснали Англия през 1066 г. Първоначално възнамерявали да се прехвърлят на континента, но силна буря отклонила кораба им към Шотландия. Морис поел управлението му и успешно го извел до Фърт оф форт край селището Куинсфери. Бегълците били приети от шотландския крал Малколм Канмор в неговата резиденция в Дънфермлин. В знак на признание и благодарност за проявената храброст по време на опасното морско пътешествие Морис бил награден от краля и получил голямо имение, семеен герб и правото да носи името Друмонд през 1070 г. Имението било разположено в областта Дъмбъртоншир и включвало енорията Ленокс. Версията на Страталан представя Морис като син на унгареца Георги (или Джурджу). Както е известно, Джурджу е незаконен син на унгарския крал Андрей I, управлявал в периода 1046-1060 г. Фамилията Арпад, към която принадлежи и Андрей I, води началото си от принц Алмуш (или Алмош/Алмиш). За този факт свидетелстват няколко унгарски хроники: анонимната „Делата на унгарците” от 1200 г. с вероятен автор Магистър П., „Делата на хуните и унгарците” от Симон Кеза, написана в края на ХIII в., „Илюстрираната унгарска хроника” от ХIV в. и „Виенската илюстрирана хроника”, съставена от Ян де Турош през ХV век. Научният екип, подготвил юбилейното издание на „Илюстрираната унгарска хроника” от 1969 г. (вж. библиографията) включва изследователите Дешо Дершени и Клара Гардони. Относно произхода на принц Алмуш Д. Дершени и К. Гардони отбелязват, че хрониката проследява пълното му родословие и изброява имената на повече от 40 негови предшественици, но те са легендарни, а не реално съществували исторически личности (Ной, Яфет, Тана, Нимрод, Хунор, Бор, Дама, Келед, Кеве, Кеар, Белер, Кадар, Отмар, Фаркас, Будофард, Букен, Чанад, Будли, Безтур, Мике, Миске, Омпуд, Кулче, Левенте, Леел, Замур, Замбур, Болуг, Булчу, Зултра, Беренд, Кадича, Опус, Етей, Семен, Турда, Бендекус, Етеле, Чаба, Ед, Угег, Елеуд). Изводът на изследователите е следният: вероятно името на принц Алмуш произлиза от името на един от най-известните владетели на „волжко-българските тюрки” Алмуш, управлявал в периода 895-925 г. Дали обаче унгарският Алмуш може да бъде идентифициран като волжко-българския Алмуш или това са две различни личности? В наскоро публикувания свод от текстове за историята на Волжка България „Джагфар Тарихи” („Аналите на Джагфар”, Оренбург, 1993) Алмуш е баща на Арбат. Нещо повече – според автора на аналите - Бахши Иман, именно Арбат със своята армия от „моджари” (вероятно маджари) превзел териториите на бившия Аварски хаганат в Централна Европа в края на IХ в., бил провъзгласен за хан и положил основите на племенната федерация, която по-късно прераснала в кралство Унгария. Очевидно в лингвистично отношение имената на Алмуш и Арпад от Унгария са близки до тези на Алмуш и Арбат от Волжка България, а родствената връзка между тях (баща-син) е идентична в „Илюстрираната унгарска хроника” и „Джагфар Тарихи”. Трябва да се отбележи, че според Бахши Иман волжко-българският владетел Алмуш произхожда от династията на балтавар Бел-Кермек, управлявал в периода 455-465 г. Самият Бел-Кермек е син на вожда на хуните Атила (вж. таблицата). Проследяването на връзката между Атила и шотландския клан Друмонд е изключително предизвикателство за съвременните изследователи на европейските кралски фамилии. Лорд Страталан и привържениците на неговата теза се опират на анонимен документ от ХIХ в., открит в шотландски частен архив. Документът е озаглавен „Кланът Друмонд, който произхожда от хуна Атила”. В момента Националната библиотека на Шотландия разполага с копие от документа (микрофилм). Версията на лорд Страталан е критикувана остро от У. Фрейзър в монографията The Red Book of Menteith. Той смята, че доказателствата за съществуването на Морис (или Йорик де Марот) и пристигането му в Шотландия през ХI в. са неубедителни. В подкрепа на твърдението си У. Фрейзър представя официални документи от началото на ХIII в., в които лицата Малколм и Джилбърт от графство Ленокс фигурират като първите носители на фамилията Друмонд. Имението в областта Дъмбъртоншир е принадлежало на короната до 1489 г. и не е било отдавано като награда през 1070 г. За първи път то е отдадено за ползване под наем на лорд Джон Друмонд в края на ХV век. У. Фрейзър открива и грамота от 1362 г., издадена от Робърт Стюарт, херцог на Стратерн. Според нея лицето Морис Друмонд придобива правото на ползване на земята в местността Друманд. Тя обаче е разположена в херцогството Стратерн, а не в областта Дъмбъртоншир. ХУНСКАТА ИМПЕРИЯ - МОРСКА СИЛА В ЕВРОПА? Империята на Атила е имала излаз на следните морета: Северно, Балтийско, Черно, Азовско и Каспийско. Важни изводи по отношение на морското и речното корабоплаване при хуните, както и техните завоевателни походи по море към Скандинавския полуостров, прави Едуард Гибън, автор на „История на залеза и падението на Римската империя” (1788) в глава XXXIV, озаглавена “Личността, завоеванията и дворът на Атила, крал на хуните”: “Ако прокараме граница между цивилизования свят и областите със суров климат, между жителите на градовете, които обработват земята, и ловците или овчарите, които живеят в шатри, то Атила би могъл да получи званието върховен и единствен монарх на варварите. Единствен той измежду завоевателите от древни и по-нови времена обединява двете могъщи кралства Германия и Скития… Тюрингия, която в онези времена се простирала чак до река Дунав, била между провинциите, подчинени на Атила; от позицията на могъщ съсед той се намесил във вътрешните работи на франките; един от военачалниците му наказал и почти унищожил бургундите при река Рейн. Той (Атила) подчинил островите в океана и скандинавските кралства, обкръжаващи водите на Балтийско море и разделени от него; и така хуните можели да получават данък от кожи от този северен регион, който дотогава бил защитен от всички други завоеватели поради суровия си климат и смелостта на местното население.” По-нататък Едуард Гибън проследява и анализира случаи, в които хуните използват плавателни средства за пресичане на големи реки и блатисти местности в Централна Европа. Някои от тези случаи са описани подробно в хрониката „Готска история” от Приск Панийски (вж. по-горе). Сред тях са пресичанията на реките Истър, Дрекон, Тигас и Тифесас. Гибън прави обобщение на речния корабоплавателен опит на хуните и формулира следния извод: „Хуните били господари на голямата река: те осъществявали своето корабоплаване с големи еднодръвки/канута, издълбани от ствола на едно дърво...” Изводите на Едуард Гибън в по-ново време се споделят и от доц. Мурад Эскендерович Аджиев. В „Тюрките и светът: съкровената история” той разкрива малко известния факт, че в Националния исторически музей на Унгария се съхранява копие от старинна карта на пътешествието на Лейв Ериксон до Новия свят. В полето на картата с кратки бележки са описани отделни етапи от пътешествието. Интересно е, че писмените знаци, с които си е послужил автора на картата са тюркски руни, а Атлантическият океан е обозначен като „Тенгыр/Тенгир”. Оригиналът на картата се пази във Ватиканската библиотека. Калоян ПАНЧЕЛИЕВ Авторът благодари на Живко Табаков и Преслав Панчелиев за съдействието. Текстове под снимки: 1. Портрет на Атли (или Атила), син на Будли и вожд на хуните от исландския сборник с митове и легенди на северните народи Prose Edda, съставен през 1220 г. от Снори Стурлусон. Това е едно от малкото изображения на Атли (Атила), което се приема за исторически достоверно. В сборника е включена и специална балада, посветена на вожда на хуните. Тя се нарича „Гренландска балада за Атли”. (PRINCE 1) 2. Карта на разпространението на митовете и легендите за Атила в Унгария (във вариант Етеле), германските провинции Заксен и Байер (във вариант Етцел), Холандия (във вариант Адел), Дания, Норвегия (във вариант Атле) и Исландия (във варианти Атли и Атле). В исландския сборник Prose Edda фигурират петима герои и един върховен бог с едно и също име (Атли). В „Гренландската балада за Атли” върховният вожд на хуните се ангажира да предаде на братята Гунар и Хогни „корабни носове, покрити със злато”. (PRINCE 2) 3. Изображение на флота на Хелги от сборника Prose Edda. В „Балада за Хелги, син на (крал) Хьорвард” Атли, син на Итмунд придружава Хелги в плаването до фиорда Хата. През 1936 г. Хенри Адамс Белоус идентифицира героя от германските саги Етцел (Атила) като първообраз на Атли, син на Итмунд от исландските саги. (PRINCE 3) 4. Херберт Шуц доказва, че сред тюрингите е имало военнопленници, роби и съпруги от хунски произход. Той се позовава на данните от няколко погребения от Западна Европа и намерените черепи със специфична удължена форма. Изкуственото удължаване на черепа е било практикувано изключително от хуните. Западно от река Рейн (вж. картата) са открити голям брой подобни черепи върху територии, населявани от бургундите до 436 г. (PRINCE 4) 5. Кан Алмуш, управлявал Волжка България в периода 895-925 г. Според Бахши Иман владетелят Алмуш произхожда от династията на балтавар Бел-Кермек, управлявал в периода 455-465 г. Самият Бел-Кермек е син на вожда на хуните Атила. („Древните българо-чуваши”, акад. М. Юхма) (SKANIRA SE) 6. Възстановеният „Флаг на Фризия”, който е подобен на герба на Фризо, син на крал Адел (Атила) от митологията на северните народи (www.ucsu.colorado.edu/~dykstrag) (PRINCE 6) 7. В сборника Prose Edda е включен т. нар. „Списък на морските крале” на Севера. В него на първа позиция (!) фигурира Атли (името, с което северните народи наричат вожда на хуните Атила). (PRINCE 7A) 8. Част от т.нар. „Съкровище от Картаген”, намерено преди Първата световна война (1914-1918) в римски саркофаг на хълма Сен Луи в Кудиат Ватьор, Тунис. Съкровището включва и 169 тънки златни обшивки (вероятно за було), фибули, златна тока, златна катарама с касети от хунско време, една късно римска огърлица и др. (www.thebritishmuseum.ac.uk) (PRINCE 7B и PRINCE 7C) 9. Изображение на Хелги от сборника Prose Edda. (PRINCE 9A) 10. В сборника Prose Edda е включена специална балада, посветена на вожда на хуните. Тя се нарича „Гренландска балада за Атли” и разказва за пратеничеството на хуните до крал Гуки и последвалото посещение на неговите синове Гунар и Хогни (на гравюрата) в страната Хунланд. (www.jrrvf.ifrance.com) (PRINCE 10A) 11. Може да се допусне, че империята на Атила е имала излаз на следните морета: Северно, Балтийско, Черно, Азовско, Каспийско и Адриатическо (чрез васални племена). На картата - един интересен опит за отбелязване на предполагаемите „морски граници” на Хунската империя в Северно и Балтийско море. (PRINCE 11A) 12. Името на прочутия вожд на хуните е пренесено през вековете и през ХХ в. се среща на борда на кораби от различни държави. На снимките: речните пътнически кораби „Етцел” (Швейцария) и „Атила” (Унгария), речният товарен кораб „Етеле” (Унгария), ледоразбивачът „Атле” (Швеция) и частната моторна яхта „Атле”. (PRINCE 12A, B, C, D, E) БИБЛИОГРАФИЯ: 1. Nancke-Krogh, S. Churches in Sweden, Öland. Volume 170, 1977 2. Nancke-Krogh, S. The horse of the Shaman. Faith and power of the Vikings, 1992 3. Nibelungenlied, The. Houghton- Mifflin Co., New York, 1909 4. Olson, S. G. The Incredible Nordic Origins, Nordica S.F. Ltd., Borough Green, Sevenoaks, Kent, England, 1981 5. Schwennicke, Detlev. 1978-1995. Europaische Stammtafeln: Stammtafeln zur Geschichte der EuropДischen Staaten, Neue Folge. First series by Wilhelm Karl, Prinz zu Isenburg, continued second series by Frank, Baron Freytag von Loringhoven.. 16 vols. Marburg, Germany: Verlag von J. A. Stargardt. 6. Stjerna, N. Steppe Nomadic Armour from Birka, Fornvannen 99 (2004). Stockholm. Translated by Magnus Ritzen: http://www.vikingsna.org/translations/birkaarmour/ 7. Sturluson, S. The Prose Edda, New York, The American Scandinavian Foundation, 1916 8. Wiesma, J.P. Freische Mythen en Sagen, 1973 9. Аджи Мурад. Тюрки и мир: сокровенная история. М., ООО Издательство АСТ, 2004 10. Иванов, Иван. „Нов прочит на руните по бронзовата седмолъчна розета от Плиска”, Стара Загора, Тракийски университет; доклад от Международната научна конференция „Българската държавност в Европа пред своя ХХ век”, 18-20 март 2005 г., София: http://lib.userline.ru/27013 11. Кесарийский, П. Война с готами. О постройках. М. Арктос 1996 12. Миринейский, А. О царствовании Юстиниана. М. Арктос - Вика-пресс, 1996 13. Панийски, П. Готская история. Вестник древней истории № 4, 1948 14. Полного Собрания Русских Летописей, том XVII: Хроника Быховца, М. 1966 15. Рашев, Р. Прабългарите през V-VII век. Орбел, София, 2005 ВЕРОЯТЕН ПРОИЗХОД НА ШОТЛАНДСКИЯ КЛАН ДРУМОНД ОТ ХУНИТЕ: Период на управление Личност Произход 434-445 г. Бледа 445-453 г. Атила Син на Бледа 453-455 г. /Орда на/ Елак Син на Атила 453-469 г. /Орда на/ Дингиз Син на Атила 469 г. /Орда на/ Ирник Син на Атила 455-465 г. /Орда на/ Бел-Кермек Син на Атила 465-505 г. Джураш Син на Бел-Кермек 505-545 г. Татра Син на Джураш 545-590 г. Баян-Челбир Син на Татра 590-605 г. Тубджак Син на Баян-Челбир 605-607 г. Бу-Юрган Син на Тубджак 607-618 г. Албури Син на Бу-Юрган 618-660 г. Кубрат Син на 660-663 г. Бат Баян Син на Кубрат 663-667 г. Шамбат Брат на Кубрат 667-690 г. Бат Баян /втори път/ Син на Кубрат 690-700 г. Бу-Тимер Син на Бат Баян 700-727 г. Сулаби Син на Бу-Тимер 727-760 г. Авар Син на Сулаби 760-787 г. Тат-Утяк Син на Авар 787 г. Тат-Угек Син на Авар 787-819 г. Кан Караджар Син на Тат-Угек 819-855 г. Айдар Син на Кан Караджар 855-882 г. Габдула Джилки Син на Айдар 882-895 г. Бат Угур Син на Габдула Джилки 895-925 г. Алмуш Син на Бат Угур …-907 г. Арпад Син на Алмуш 907-948 г. Жолтан Син на Арпад 955-972 г. Таксони Син на Жолтан 978-997 г. Михаил Син на Таксони …-1037 г. Василий Син на Михаил 1046-1060 г. Андрей I Син на Василий Георги /Джурджу/ Син на Андрей I Морис Друмонд Син на Георги /Джурджу/ Малколм Друмонд Син на Морис

Следващия пост на същия човек: kaloian [Moderator] Регистриран на: 29 Ное 2004 Мнения: 238 Местожителство: Sofia МнениеПуснато на: Вто 18 Апр 2006, 11:35 Заглавие: Малко известно АТИЛА - БИЧ БОЖИЙ ИЛИ МОРСКИ КРАЛ (Продължение от брой 3/2006 г.) РЕЧНО КОРАБОПЛАВАНЕ Друг вид примитивни плавателни средства, използвани от хуните са кожите (или кожените лодки, салове). За това свидетелства унгарската хроника „Геста Хунгарорум” и по-точно в параграф 9 от главата „Първото навлизане на унгарците в Панония”: /9/ „Докато Детрий и Макриний размишляваха и дискутираха, хуните пресякоха Дунав при Сикамбрия тихо през нощта в кожи/кожени лодки/ салове (in skins)”. Пресичането на реки с кожи (или кожени лодки) е широко разпространено сред племена като хуните, аварите, печенегите, узите, куманите и др. Технологията за изработване на кожени салове не се променя и като цяло се запазва и до късното Средновековие. Ето как еврейският пътешественик рави Петахия описва изработването, размерите, товара и приложението на кожените салове при куманите през 1170 г. : „Те (куманите), нямат кораби, а съшиват наедно десет разпънати конски кожи с връв (въже), която се прикрепя по краищата наоколо; те сядат на кожите, като турят там своите талиги и целия си багаж. После те привързват от края на кожите за опашките на своите коне, които пущат да плават, и по тоя начин преминават на другия бряг”. Изброените по-горе племена използват кожите и за изработка на мехове, с които също преодоляват водни пространства. В документалната „Повест за Атила” Николай Олай съобщава, че угрите (=хуните) на два пъти преминали Дунав при Келенфеулде с кожени мехове специално пригодени за условията на дълбоките реки. Според Олай войската на угрите разполагала с голям брой подобни мехове. ХУНИ В РИМСКИЯ И ВИЗАНТИЙСКИЯ ФЛОТ ПРЕЗ V-VI ВЕК Службата във византийската армия и флот е била привлекателна за много чужденци поради възможностите за професионална изява, доброто заплащане и високото обществено положение. Във флота на империята са служили славяни (Доброгаст), варяги, нормани, англичани, норвежци (Харалд Хардрад, Сигурд Кръстоносеца), генуезци, венецианци, българи (Мавър, Давид от Охрид, Йоан Радин), наемници каталани (Роже дьо Флор) и др. Сред тези чужденци е имало и хуни. За това свидетелства византийският историк Агатий Миринейски в книга 3 от своята хроника "За управлението на Юстиниан": „За да не бъдат лесно повредени от нещо корабите, които се намирали на реката, антът Дабрагез – на длъжност таксиарх, и някакъв хун, на длъжност лохаг, който се казвал Елмингир по заповед на военно- началниците въоръжили десет леки кораба, качили на тях оръженосците си и се отправили колкото е възможно по-нагоре по реката, като я охранявали с най-голямо внимание, наблюдавали във всички посоки за пресичащи (средства), плавали ту по средата на реката или се приближавали към единия или другия бряг и тогава се случило нещо радостно и приятно...” Събитието е датирано през пролетта на 556 г. по време на византийската кампания в района на река Фазис. Елмингир (Elmingeiros) е офицер от хунски произход във флота на империята. Неговата длъжност е лохаг; в негово разпореждане е поставено специално подразделение, наречено „лохос”. Заповядано му е да участва в подготовката за бойни действия на 10 речни кораба заедно със славянина Дабрагез (Доброгаст). Елмингир се включва в съоръжаването и екипирането на корабите, както и в патрулирането нагоре по течението на река Фазис. В допълнение може да се каже, че в римския флот също са служили хуни. През 427 г. (според други данни 424 г.) Гала Пласида, майка и регент на младия император Валентин изпраща в Африка голям флот срещу разбунтувалия се генерал Бонифаций. Генералът проявява толерантност към арианството и търси възможности за съюз с вандалите, което е в разрез с официалната политика на Рим. В състава на войската, изпратена с корабите са включени готски и хунски наемници, а за командващи флота са назначени Маворций (Mavortius), Галио (Gallio или Galbio) и Саноке (Sanoeces). В историческите извори титлите на тримата са обозначени като duces. Известно е, че Маворций, Галио и Саноке загиват в Африка. Името на Саноке (Sanoeces) обаче е обект на специални изследвания от страна на учените Моравчик и О. Менхен-Хелфен. Вторият анализира няколко имена, които са подобни по произношение и правопис на Саноке (“Светът на хуните”, Глава 9: „Език”, Част 7: „Лични имена с неопределен произход”). Сред тях са Сондоке (Sondoke), Сундике (Sundice) и Сундикус (Sundicus). О. Менхен-Хелфен отбелязва, че и трите имена са свързани с българската история: Сондоке фигурира в списък от имена на българи в Евангелието от Чивидал (8-9 век), Сундике се споменава в писмо на папа Йоан VIII до български благородник от 879 г., а Сундикус е един от българите, присъствали на осмия Вселенски събор в Константинопол през 869-870 г. Кана-багатур Сондоке бил син на Йоан Иртхутин и член на Съвета на великите боляри (боили). От втората си съпруга – славянката Собеслава имал деца Богомила и Велегнев (Гюзелев, 1969). МОРСКА ПЕХОТА През VI в. на Апенинския полуостров проникват хуни, славяни, българи, перси, траки и др. Повечето от тях са наемници във византийската армия и участват във войните на император Юстиниан срещу готите. Според монографията „Българите, живеещи в Италия през късното средновековие” от Винченцо Дамико българи дебаркирали „по плажовете на Бруцио, заедно с гепидите и гърците” в периода 504-511 година. Изпълнена с превратности и неочаквани обрати е тринадесетата година от Войната срещу готите в Италия, описана от Прокопий Кесарийски. В книга VII от едноименното съчинение авторът разкрива трудното положение на византийските войски и многократните опити на военачалника Велизарий да получи помощ от Константинопол. В края на 547 и началото на 548 г. император Юстиниан изпратил общо четири отряда на Апенинския полуостров съответно под командването на Пакурий, Вер, Вараз и Валериан. За първия информацията е оскъдна, докато за останалите трима се съобщава, че са пристигнали с кораби. Вер акостирал в Дриунт, слязъл на брега заедно с 300 бойци от племето ерули и изоставил корабите си. В последвалото сражение с готите 200 от ерулите били убити. Останалите се спасили благодарение на навременното пристигане на флота на Вараз. С него били изпратени и 800 наемници-арменци. Очевидно тези сили били недостатъчни, защото император Юстиниан заповядал на своя военачалник Валериан да прехвърли войскова единица от 1000 души от Армения в Азия на Апенинския полуостров в Европа. Дори и това подкрепление обаче не донесло желаната победа. В близост до Русциан готите на Тотила нанесли решително поражение на обединените сили на Велизарий. В резултат той се оттеглил на о-в Сицилия. През първата половина на 548 г. Валериан се завърнал в Константинопол, където бил приет от императора. Юстиниан поставил под негово командване отряд от 2000 пехотинци и ги изпратил „с кораби в Сицилия” при Велизарий. Прокопий Кесарийски не дава сведения за етническата принадлежност на пехотинците. Хронистът Комес Марцелин обаче твърди, че те са българи (Joannes magister militum in Campania praedans Gothos, nonnullos liberat senatores: qui postea patitur nocturnum Totilae superventum Bulgarum suorum proditione). Ако приемем неговото свидетелство то тогава можем да проследим плаването и действията на българския отряд, разказани подробно от Прокопий Кесарийски. Според Прокопий корабите на Валериан акостирали в Дриунт и се присъединили към силите на Велизарий. Тук пристигнал и военачалникът Йоан. Междувременно Тотила обсадил Русциан, където се намирали множество знатни византийски аристократи, 300 конници от Илирия под командването на тракиеца Гудил и масагета Халазар, както и 100 пехотинци. Велизарий, Валериан и Йоан събрали войската си и отплавали от Дриунт, за да помогнат на обсадените. За съжаление силна морска буря разпръснала корабите им и ги забавила допълнително. Когато флотът се събрал отново в близкото пристанището на Кротон положението на обсадените в Русциан вече било критично. Прокопий не съобщава за потънали кораби или човешки жертви в бурята пред Кротон следователно можем да предположим, че „българският” отряд останал в обединените сили на Велизарий. При Русциан обаче византийците не успели да стоварят десант, защото готите на Тотила организирали добре отбраната на брега. Той разположил в близост до морето конница и пехота и им „заповядал да приготвят копията си и да опънат лъковете си”. Византийците се изплашили, отказали се от десанта и се оттеглили в Кротон. Тук Велизарий заповядал на Валериан и Йоан да вземат по един отряд от хиляда души и да нападнат Пизенската област. Първоначално било решено походът да бъде осъществен по суша. Впоследствие Валериан отплавал с няколко кораба и своя отряд към Пизенската област. Той възнамерявал да стовари десант и да се присъедини към силите на Йоан, които се придвижили по суша. Двамата разчитали на изненадата и на един бърз и отклоняващ вниманието удар, който щял да принуди Тотила да снеме обсадата от Русциан. Плановете на Валериан и Йоан се провалили, защото готите продължили обсадните действия до превземането на града. Според Комес Марцелин българите преминали на служба при Тотила, което му позволило да започне настъпление в областта Кампания. КОРАБОСТРОИТЕЛНИ УМЕНИЯ При своите пиратски нападения в крайбрежните зони хуните са използвали тръстикови салове. Отново Агатий Миринейски в книга 5 от съчинението "За управлението на Юстиниан" описва как хуните (кутригури) построили и съоръжили 150 сала и нападнали Тракийски Херсонес през 558 г. Според Агатий „варварите решили да опитат един друг, смел, храбър и свързан с премного опасности начин, та така или да превземат по-бързо крепостта, или да я изоставят най-сетне, като се откажат от нея и се завърнат в своите селища”. Те събрали колкото може повече тръстикови стъбла – твърде дълги, доста яки и извънредно дебели, нагласили ги добре и като ги свързали с върви и усукана вълна, направили много вързопи. След това поставили прави греди и дъски по краищата (на вързопите) като ги стегнали с по-големи въжета и ги свързали съвсем плътно. Така три или повече вързопа образували един сал, който бил лек, достатъчно широк, за да побере четирима души, и толкова дълбок, че да носи със сигурност товара си. За осигуряване на по-добри ходови качества хуните извили и прегънали малко предните им части нагоре във вид на корабен нос и като наподобили предни и задни части на кораб, направили на двете страни на саловете места за гребци. „МОРСКИ БОЙ” МЕЖДУ ХУНИ И РОМЕИ Разказът на Агатий Миринейски продължава с тайното спускане на саловете в западната част на залива край Енос и внезапното нападение на византийския флот. На саловете се качили 600 души и привързали с ремъци към бордовете им лопати. Варварите гребели несръчно и се отдалечавали от сушата; били въоръжени много добре и готови за действие. Планирали да заобиколят извивката на стената, която се простирала чак до морето и да нахлуят в селищата във вътрешността на континента, защото те не разполагали с укрепления. Византийският военачалник Герман разбрал от съгледвачите си, че тръстиковата флота скоро ще се появи, присмял се на безразсъдността на неприятеля и се зарадвал на възможността да спечели лесна победа. Той веднага съоръжил 20 кораба, събрал група бойци, облечени в железни ризници, въоръжени с щитове, лъкове и копия и отплавал. Герман заповядал на командирите на кораби да изчакат в засада саловете на хуните зад един нос. Варварите заобиколили извивката на стената, насочили се към вътрешността на залива и настъпили с голяма самоувереност. Тогава именно корабите на ромеите излезли срещу тях и ги нападнали. Агатий Миринейски подчертава, че „те се втурнали с носовете на корабите напред и връхлетели много силно върху тръстиковите салове”. В резултат някои от саловете се преобърнали, а всички хуни загинали. Според автора варварите не се опитвали дори да се сражават, а просто „стояли върху саловете по необходимост и не знаели какво да правят”. Те се намирали в състояние на безредие и смущение, докато ромеите правели пробиви, където им се удавало, служели си с блъскане, както в пехотното сражение и сваляли в морето много противници. Освен това бойците на Герман разрязвали със сърповидните остриета на копията си въжетата, с които били свързани тръстиковите стъбла и много от саловете се разпаднали. ЗАГАДЪЧНИ ГЕОГРАФСКИ НАИМЕНОВАНИЯ В своята книга “Невероятният произход на северните народи” (1981, Nordica S.F. Ltd., Borough Green, Sevenoaks, Kent, England, стр. 114) С. Густен Олсен извършва подробен преглед и анализ на съвременните географски наименования от Скандинавския полуостров, които съдържат корена “хун”. В Швеция например техният брой е най-голям (общо 39 названия на населени места, ферми, планини, хълмове, езера, реки, острови, проливи и плитчини). Списъкът приложен от С. Густен Олсен включва: езерата Хун (в Остерготланд), Хунилсьон (в Ямтланд), Хунинген (в Калмар), Хунсбосьон (в Гавлеборг), Хунсен (в Копаберг), Хунснасен (в Йонкьопинг), реката Хунилан (в Ямтланд), селищата Хуна (в Кроноберг), Хунабо, Хунамала (в Блекинге), Хунамала (в Кроноберг), Хунебостранд, Хунебун, Хунекула, Хунемара (в Блекинге), Хунещад (в Халанд), Хунесторп, Хунсберг (в Кроноберг), Хунсала (в Калмар), Хунсберг (отново в Кроноберг), Хунсеберг (в Йонкьопинг), Хунсен (в Копаберг) и Хунсхулт, фермите Хунавик (в Йонкьопинг), Хунеберг (във Вастерботен), Хунерщад (в Йонкьопинг), Хунснас (в Йонкьопинг), Хунтли и Хунторп, островите Хунескар и Хуно (в Калмар), плитчините Хунебадан и Хунабаден, проливът Хунеболера, възвишения и хълмове Хунеберг (в Копаберг), Хунфлен (в Копаберг), Хунсбергет (в Кроноберг), Хуно Боте (в Калмар), и Хунсеберг (в Йонкьопинг). Името на възвишенията Хунеберг се превежда като „Планина на хуните”, а на селището Хунещад – като „Град на хуните”. В Норвегия съществува местност, наречена Хундален (в превод „Долината на хуните”). В Белгия се срещат имената на населените места Хун (в областта Намур), Хунанж (Лиеж), Хунберг (Брабант), Хунаж (Лиеж), Хунинген (Лиеж), Хунсберг (Брабант) и Хунсел (Брабант). Във Великобритания могат да бъдат отбелязани населените места Хуна, Хункоут, Хунгладер, остров Хуни, нос Руба Хуниш (в оригинал на шотландски името се изписва като Rubha Hunish като значението на “Rubha” е “point” т.е. нос, точка, земя, издадена в морето, в превод на български значението е Хунски нос), залива Лох Хуниш и местността Бода Хуниш. В Исландия се намират заливите, наречени Хуна фиорд, Хуна фиордур, Хунафлой, устието Хунаос, долините Хунафлоа и Хунафлоал. Няколко селища, в чиито имена се различава корена „хун” има и във Финландия. Това са Хунако, Хунинко, Хунури и Хунсала. В Дания правят впечатление имената на населените места Хуне (в областта Нордуланд), Хунеторп (Нордуланд), Хунсби (Сторстрьом), Хунстрап (Виборг и Фин), реките Хунса и Хунсаа (и двете в Сторстрьом) и Хуне Бек (Нордуланд), фермата Хунберг (Нордуланд). Интерес предизвиква и името на езерото Тангран, разположено в Копаберг, Швеция. В статията „Нов прочит на руните по бронзовата седмолъчна розета от Плиска” доц. Иван Танев Иванов разглежда надпис на гръцки език, в който се говори за жертвоприношение, извършено от кан сюбиги Омуртаг. Според доц. Иванов „в надписа е вмъкната фразата ...ТАНГРАН..., която много хора възприемат като наименование на омилостивявания бог. Има много примери, когато исторически имена, понятия и термини на древни народи са предавани силно променени в надписи на гръцки език. Фразата ТАНГРАН също би могла да бъде силно гърцизирана членувана форма на Анишър, при което отсъстващите в гръцката азбука фонеми „ш” и „ъ” са предадени като „г” и „а”: ТОУ (ТОН) АНИШЪР = Т’АНИГЪР = ТАНГРА.” ХУНИТЕ В СКАНДИНАВИЯ: АРХЕОЛОГИЧЕСКИ СВИДЕТЕЛСТВА Сьорен Нанке-Крог, директор на археологическия музей в Гьотеборг се занимава с проучване на религиозните вярвания в Скандинавските страни преди официалното приемане на християнството. Според него в Швеция са съществували форми на т. нар. “еретично християнство”, пренесени от Централна и Източна Европа през Балтийско море. Проникването им в Скандинавия започва след 400 г. от новата ера. Доказателство за това са многобройните графити и символи върху скали, култовите центрове на различни еретически групи, надписите върху каменни плочи на остров Оланд и други. Нанке-Крог твърди, че някои от ранните форми на “еретично християнство” са пренесени тук от хуните. Той се позовава на една от най-интересните археологически находки в Швеция – каменната плоча от Спарлоса. Върху нея са изобразени редица еретически символи, комбинирани с елементи, които имат отношение към степните народи. След провеждането на експедиция на остров Оланд и в резултат на задълбочени изследвания, анализи и сравнения Сьорен Нанке-Крог идентифицира като хунски следните графити върху плочата от Спарлоса: ездач, меч, шапка и юрта. За него юртата е еретически символ свързан с тялото на Христос, църквата и божествения Йерусалим. Други подобни еретически символи върху плочата са леопард и елен. Интересно е, че на плочата е изобразен и едномачтов ветроходен кораб с кърмово рулево гребло. Други загадъчни находки са останките от ризници, намерени в гарнизона на Бирка през 1877 г. (експедиция на Халмар Столпе), 1934 г. (проучвания на Холгер Арбман) и 1998-2000 г. (проект на Лена Холмквист-Олавсон). В публикацията Steppe Nomadic Armour from Birka от Никлас Стерна ризниците от Швеция са анализирани и сравнени с подобни находки от Сибир и Централна Азия. Оказва се, че една от ризниците от гарнизона намира своя аналог в ризници от Тибет и Източен Туркестан. Следователно тя е от “старо-тюркски” произход. Датирана е в периода 900-950 г. от новата ера. Никлас Стерна работи в института по археология към университета в Стокхолм. В неговите доклади гарнизонът на Бирка е обозначен като археологически обект RAA 35, ризницата открита от Халмар Столпе като находка номер 34 000:596, а ризницата намерена от Арбман като находка номер 21064. “Ризницата на Халмар Столпе” се състои от най-много фрагменти (плочки) – общо 275, докато “ризниците на Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон” включват съответно 201 и 244 фрагмента. Плочките са от следните типове: А1, А2, А3, B, C, D, E, F. От “Ризницата на Халмар Столпе” са анализирани общо 119 фрагмента, от “ризниците на Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон” съответно 56 и 92 фрагмента. Анализът е извършен в периода 1998-2001 г. в рамките на проекта “Крепости и укрепления в Средна Швеция в периода 400-1100 г.”, подкрепен от Bank of Sweden. Изводите са категорични: 1. Единствено в Централна Азия и Централен Сибир са открити ризници, подобни на тези в Швеция. 2. Находките на Халмар Столпе, Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон могат да бъдат дефинирани като “степни номадски ризници”. 3. Местата в Азия, където са намерени подобни ризници са Ниари (Тибет), манастирът Хуансе (също в Тибет), Турпан и Сан Пао (в Източен Туркестан). 4. Най-близкият аналог до ризниците от Швеция е ризницата от т. нар. Курган номер 11 в местността Балик-Суук в планината Алтай. Тя е датирана в периода 700-1000 година от новата ера и заедно с още 18 други е проучена от Глеб Кубарев. Според него подобни ризници са били произвеждани в оръжейните работилници в Согдиана и са принадлежали на тюркски воини от благородно потекло. На базата на археологическите доказателства може да бъде направен изводът, че отделни групи от хуни са проникнали на Балтийските острови и в Южна Скандинавия през V-VI век. Вероятно това са били белите хуни, наричани и нафталити. В различните исторически източници името им се среща и като абдали, йе-да, йе-та, ефта, хуа, хуни, тисагети, малки гути/готи и т.н. Известни са няколко миграции на белите хуни от Азия към Европа. Около 450 г. сл. Хр. голяма група от нафталити, която първоначално обитавала земите на север от Китай се отправила на запад към Европа. Според Т. К. Дерби и неговата „Кратка история на Норвегия” (Лондон, 1954, стр. 26) в периода 500-600 г. сл. Хр. втора вълна от бели хуни се заселила на Скандинавския полуостров на територията на днешна Норвегия. Китайски източници разказват за малките готи (белите хуни), които живеели на север от Алтай. Те принадлежали към племенния съюз на големите готи наричани още масагети (Монтгомъри Макгавърн, „Първите империи в централна Азия, САЩ, 1939 г., стр. 486). Запазените описания в някои исторически извори ги представят като „русокоси, със сини очи”. Малките готи най-напред се насочили на юг към Китай, където били отблъснати при Голямата китайска стена и по-късно също се отправили към Европа. БИБЛИОГРАФИЯ: Gibbon, E. The History of the Decline and Fall of the Roman Empire, H.H.Milman, 1845 Schutz, Н. Tools, Weapons and Ornaments: Germanic Material Culture in Pre-Carolingian Central Europe, 400-750, Brill Publishing, 2001 Hungarian Illuminated Chronicle, The. page 92, paragraph 9, Chapter “The First Entry of the Hungarians into Pannonia” Le Petit, J.F. Le Grande Chronicle Ancienne et Moderne de Holland, Zeelande, Utrecht, Frise, Oversyseel, et de Groenungham, Dordrecht, 1601 Maenchen-Helfen, O. The World of the Huns, University of California Press, 1973 McGovern, W. M. The Early Empires of Central Asia: a Study of the Scythians and the Huns and the Part they Played in World History with Special Reference to Chinese Sources, Chapel Hill: University of North Carolina, 1939 Monmouth, G. History of the Kings of Britain, Penguin Classics, 1973 Текстове под снимки: 1. Нашествието на хуните, предвождани от Атила в Западната Римска империя през 452 г. 2. Карта на Хунската империя по време на най-голямото й териториално разширение от 453 г., в границите й са включени крайбрежията на съвременните държави Белгия, Холандия, Германия, Дания и Полша 3. Според сведенията на Приск Панийски в държавата на хуните била формирана специална група от варвари-лодкари, които осъществявали превози с еднодръвки между двата бряга на река Истър (Дунав) 4. Унгарската хроника „Геста Хунгарорум” разказва за пресичането на река Дунав от хуните с кожи (или кожени лодки, салове). Примитивните технологии за изработване на кожени лодки не се променят съществено през вековете. На снимките – кожена лодка, използвана от местното население в Алтай и Тибет днес и пренасянето й по сушата 5. В документалната „Повест за Атила” Николай Олай съобщава, че угрите (=хуните) на два пъти преминали Дунав при Келенфеулде с кожени мехове специално пригодени за условията на дълбоките реки 6. Съчинението "За управлението на Юстиниан" от Агатий Миринейски описва изработването и съоръжаването на тръстикови салове от хуните (кутригури). За осигуряване на добра плаваемост дървената рамка била поставена върху вързопи. На снимките – разположение на гребците върху сал; кадър от филма „Хан Аспарух”, който показва преминаването на река Дунав от българите (а); разположение на вързопите и дънна част на съвременен сал от Тибет според Das Grose Buch Der Schiffstypen (б); дървена рамка на съвременен сал върху вързопи от Латинска Америка според Das Grose Buch Der Schiffstypen (в); изработване на съвременен сал върху вързопи на брега на голяма река в Китай (г) 7. Карта на възвишението Хунеберг в Швеция. Името му се превежда като „Планина на хуните” 8. Карти, на които са отбелязани нос Руба Хуниш (в оригинал на шотландски името се изписва като Rubha Hunish като значението на “Rubha” е “point” т. е. нос, точка, земя, издадена в морето, в превод на български значението е Хунски нос), залива Лох Хуниш, местността Бода Хуниш и селището Хунгладер във Великобритания 9. След провеждането на експедиция на остров Оланд археологът Сьорен Нанке-Крог идентифицира като хунски следните графити върху плочата от Спарлоса: ездач, меч, шапка и юрта. На плочата е изобразен и едномачтов ветроходен кораб с кърмово рулево гребло. Възможно е с кораби от този тип малобройни групи от хуни да са достигнали балтийските острови. Вероятно корабите са били наети или завладени от племена, подвластни на хуните. Може да се допусне, че с подобни плавателни съдове Хенгист и Хорса са доставили подкрепление за краля на бритите Вортигерн през 447-448 г. от Скития, област която е била в състава на Хунската империя 10. Плочки от загадъчните “степни номадски ризници” от Бирка, Швеция. 11. Най-близкият аналог до ризниците от Швеция е ризницата от т. нар. Курган номер 11 в местността Балик-Суук в планината Алтай

Попаднах на едни интересни постинги, и сега използвам възможността да ви запозная с тях. Това е от форум Airgroup2000. Ето ви линк: http://www.airgroup2000.com/forum/viewtopi...31&start=60 Приятно четене и отричане! kaloian [Moderator] Регистриран на: 29 Ное 2004 Мнения: 238 Местожителство: Sofia МнениеПуснато на: Чет 30 Мар 2006, 09:05 Заглавие: Малко известно АТИЛА - БИЧ БОЖИЙ ИЛИ МОРСКИ КРАЛ Историята на търговското корабоплаване, морските войни и корабостроенето в периода на Големите миграции в Северна Европа (300-500 г.) отрежда традиционно водеща роля на римляните, англо-саксите, ютите, вандалите, готите и фризийците. Племена като хуните и аварите обикновено са причислявани към т.нар. „номади на степите", а сведенията на летописеца Йоан Малала и поета Йоан Цеце от Византия за пристигането на Ахил пред Троя с кораби и войска от хуни, българи и мирмидонци не се приемат за автентични. Редица исторически източници, археологически находки, лингвистични данни и митологични свидетелства обаче потвърждават наличието на корабостроене и корабоплаване при хуните. ПИРАТСКИ НАПАДЕНИЯ НА ХУНИТЕ ПРЕДИ НОВАТА ЕРА Според „История на кралете на Британия" от Джефри Монмаут хуните са осъществявали нашествия и грабежи на Британските острови и в Германия. В тези пиратски нападения те са били предвождани от своите крале Хумбер и Мелга. Разполагали са с кораби, на които са товарели заграбената плячка (злато, сребро) и знатни пленници. В глава I от книга II хронистът разказва как Брут се сдобил „с трима прочути синове от съпругата си Игноге" - Локрин, Албанакт и Камбер. По-късно те разделили кралството Британия помежду си и всеки се оттеглил във владенията си. Локрин, който бил най-възрастният владеел средната част на Острова, по-късно наречена Логрия или Легрия в негова чест. Камбер получил земята, разположена отвъд реката Северн, която сега се нарича Уелс. Най-малкият брат Албанакт владеел страната Албания (днес Шотландия). След като тримата управлявали дълго време в мир, кралят на хуните Хумбер пристигнал в Албания (Шотландия), убил Албанакт в завързалото се сражение и принудил хората му да избягат при Локрин. В следващата глава II братята Локрин и Камбер събрали цялата си войска, сражавали се с краля на хуните Хумбер и го обърнали в бягство. В опита си да избяга Хумбер се отправил към близката река и се удавил в нея, поради което тя носи неговото име и до днес. След победата Локрин подарил плячката добита от враговете на своите войници; за себе си запазил златото и среброто, които намерил на корабите, както и три възхитително красиви девици; едната била дъщеря на крал от Германия и заедно с другите две била насила отвлечена от Хумбер след като той опустошил страната им. Победата на Локрин и Камбер над хуните е датирана през 1079 г. пр. Хр. В книгата „Митология на Британските острови" проф. Джефри Аш анализира етимологията на името на река Хумбер. То може да бъде преведено като „добра река" и да бъде класифицирано като старо-английско. В хрониката на Джефри Монмаут обаче, Хумбер е крал на хуните, а реката в която е удавен получава неговото име. Очевидно тук може да се търси връзка и с реката като символ на мъжествеността и създаването на потомство при хуните. НАШЕСТВИЯ ПО МОРЕ ПРЕЗ НОВАТА ЕРА Пиратските нападения на хуните продължават и през новата ера. Нападението на краля на хуните Мелга срещу Шотландия е регистрирано по време на римското владичество на Острова. В глава III от книга VI Джефри Монмаут твърди, че Мелга намерил временно убежище от преследванията на римляните в Иберния (Ирландия), но по-късно се завърнал с нови съюзници и кораби: „След това римляните вдъхнали кураж на изплашените хора доколкото това било възможно и им оставили образци от въоръжението си…Едва римляните се били сбогували (с местното население) и двамата водачи Гуаниус и Мелга слезли от корабите си, с които били избягали в Ирландия преди това, и с техните банди от шотландци, пикти, норвежци, даки (датчани) и други, които те довели се хвърлили срещу цяла Албания (Шотландия) до самата стена". В „Англо-саксонски хроники" например се съобщава, че през 477 г. в Британия пристигнал Ела, заедно с тримата си сина (Симен, Вленкинг и Сиса) и три кораба. Те слезли на мястото, наречено Бряг на Симен (в близост до Селси Бил, Съсекс), „погубили много от уелсците; а други прогонили в гората, която се казва Андред'сли." Съществуват две хипотези за произхода на Ела. Според първата той е син на Еллак. Както е известно Еллак е син на Атила и последен вожд на хуните в Западна и Централна Европа. Според втората хипотеза той е син на саксонския принц Есле. И ако произхода на Ела е спорен, то византийският хронист Прокопий Кесарийски е пределно точен по отношение на етническата принадлежност на варварите, които преминали Дарданелите през 539-540 г. В книга 2 от съчинението „Войната с персите" той говори за опустошенията извършени от хуните в Европа (32 укрепления в Илирия) и (Мала) Азия. Авторът описва как огромна войска от хуни преминала през река Истър (Дунав) и нападнала Европа. Уточнява се, че това се е случвало и по-рано, но никога не е носило на местните жителите толкова нещастия и огромни беди. Варварите опустошили всичко от Йонийския залив до предградията на Византия (Константинопол). Разорили 32 укрепления в Илирия, а град Касандрия (в древността той се наричал Потидея) превзели със сила. С цялата плячка и 120 хил. пленници се отправили към домовете си без да срещнат съпротива. Впоследствие често се появявали по тези места, дори превзели със щурм и Херсонес (Тракийски Херсонес). По време на прибоя хуните преминали през укреплението при Черния залив, установили се между т. нар. Дълги стени и неочаквано нападнали римляните в Херсонес. Много от тях убили, а други взели в робство. Неголям отряд от хуни преминал пролива между градовете Сист и Абидос, опустошил азиатските земи и веднага се завърнал в Херсонес. После заедно с останалата войска и цялата плячка всички се насочили към домовете си. Сведенията на Прокопий Кесарийски се потвърждават от „Историята на Северен Кавказ" (ИНСК, 1988, 96-97 стр.), където се разказва за нападенията на родствените на българите племена „утигури" и „кутригури". Те заемали господстващо положение в Източното Приазовие и Причерноморието; след 449 г. нахлували в Тракия, опустошавали Балканския полуостров, а през 539-540 г. проникнали даже в Мала Азия. Иван Божилов съпоставя наличните исторически източници и прави извода, че тези (пра)български групи са достигнали Галиполи, прехвърлили са се в Мала Азия, разграбили са околностите й и са се завърнали („Българите във Византийската империя", 1995, 23, 57 – бел. 7Cool. Следователно те са извършили две плавания през Дарданелите с неуточнени в изворите плавателни средства. МОРСКА КАМПАНИЯ НА АТИЛА ПРЕЗ V ВЕК Дали Атила е разполагал с морски флот? Използвал ли е кораби за бойни цели? Участвал ли е в сражения на море? Отговори на някои от тези въпроси дава полско-литовската "Хроника Быховца". В нея се разказва за морски поход на Атила около Западна и Южна Европа, стоварване на десант в западната част на Балканския полуостров и превземане на земята на съвременна Хърватска. Корабите, с които е осъществено плаването не са описани, но сравнително точно са изброени страните и моретата, през които преминава маршрута. Това са морето-океан (вероятно Атлантически океан), Земско море (Средиземно море), Британия, Франция (или френската земя), Испания и италианската земя. Очевидно експедицията е преминала през Гибралтарския пролив и съвременните Йонийско и Адриатическо море. За съжаление началната й точка не може да бъде установена от текста на хрониката: „В година 401 от рождението на Христа...се появи Атила, наречен Бич Божий; той излезе/дойде от реката Югра/Юхра, а реката Юра и днес се намира в земята на цар Ивак; бащата на Атила се наричаше Мандазиг. (Атила) излезе с тримата си братя: Ачар, Рохас и Биеда; излезе от/на морето-океан и пристигна в Земско море, което се намира между Франция и Испания. А когато на/влязъл в това море, тогава от Британия тръгнала кралицата на име Урсула, която трябвало да се омъжи за сина на английския крал; с тази кралица имало и единадесет хиляди девойки. Атила убил и кралицата и всичките единадесет хиляди девойки, които били с нея и те станали мъченици в името на Христа. Това било първото престъпление, което извършил Атила над християнския народ. После (той) заобиколил френската и италианската земя и отишъл/плавал по море до хърватската земя; там се стоварил (с войска) от морето и със сила взел хърватската земя". Началният параграф на "Хроника Быховца" не е запазен в оригинал. Той е известен на изследователите от по-късен препис, наречен "Хроника Стрыковского" (том I, стр. 56-57). Голяма част от текста на двете хроники съвпада изцяло, поради което на мястото на липсващия параграф в "Хроника Быховца" е включен съответният текст от "Хроника Стрыковского". В оригиналният полски текст на "Хроника Быховца" река Югра е изписана като Юхри (Juhri), а в руския превод – Югра. Възможно е под река Югра хронистът да е имал предвид река Угра, която е приток на река Ока. М.Меховски, най-известния полски географ от началото на 16 век в своя "Трактат за две области Сарматия " (М., 1936 г., стр. 109) също употребява името Югра по отношение на реката, която днес се нарича Угра. Колкото до река Юра то тя е приток на река Неман, която се намира в Беларус. Ивак вероятно е цар Иван IV Грозни (вж. И. Данилович "За литовските летописи", ЖМНП, 1840, №11, стр. 93-94). Описаният в "Хроника Быховца" морски поход около Западна и Южна Европа е значителна по мащабите си инициатива, за осъществяването на която са били необходими финансови ресурси, материална база, добре обучени екипажи и навигационни познания, големи и здрави кораби, провизии и силна войска. Следователно ако Атила е предприел един толкова мащабен морски поход той трябва да е регистриран и в други западно-европейски хроники от разглеждания период. В прочутите „Англо-саксонски хроники", съставени от Нений (вж. библиографията) е записано важно събитие, което има отношение към проблема. Нений проследява пристигането на саксонските вождове Хенгист и Хорса с три кораба на Британските острови през 447 г. (глава 31). Според автора двамата били прогонени от Германия и намерили добър прием в двора на краля на бритите Вортигерн. Той се нуждаел от подкрепление във войната срещу скотите и пиктите. Хенгист и Хорса се включили с готовност в нея и дори предложили на Вортигерн помощ от своята страна. Кралят се съгласил и „проводил пратеници в Скития, където те избрали известен брой войнствено настроени бойци и се завърнали със 16 кораба". В този пасаж не се посочват местоположението, границите или владетеля на Скития, нито пък етническата принадлежност на бойците. Със сигурност обаче може да се каже, че по същото време (447 г.) Скития влиза в границите на Хунската империя, а обединител на двете могъщи кралства Германия и Скития е Атила (за справка вж. по-долу: Гибън, 1845). Нещо повече – официалното название на държавата на Атила в европейските управляващи и дипломатически кръгове е Скития, а не Хунска империя. Само година по-късно – през 448 г. римляните изпращат дипломатическата мисия при хуните. Предводителят на мисията – Приск Панийски (за справка вж. по-долу: Панийски, „Готска история") съобщава, че е изпратен в Скития и нарича Атила „царствен скит". Следователно в „Англо-саксонските хроники" на Нений е официално регистрирано отплаване на 16 бойни кораба от Скития, област която в периода 447-448 г. е била под контрола на хуните и в състава на тяхната държава. Очевидно първоначалната посока на морския поход на Атила от "Хроника Быховца" и подкреплението от Скития за Вортигерн в „Англо-саксонски хроники" съвпадат. И в двата случая изходна точка е Скития (при Атила река Юра на територията на съвременна Беларус, а за пратениците на Вортигерн просто Скития в по-общ план). Как точно са изглеждали корабите на Хенгист и Хорса? Отговор на този въпрос ни дава датският изследовател Я. Роел, който проектира и построява „Хугин" – реплика на ранен англо-саксонски боен кораб от 5 век. Копието е построено през 1948-1949 г. в корабостроителницата Frederikssund и има следните характеристики: дължина 23,80 м., широчина 5,10 м., газене 1,75 м. и ветрилна площ 40 кв. м. Предполага се, че с подобни плавателни съдове англите, саксите и ютите са достигнали Британските острови. „Хугин" е спуснат на вода именно, за да ознаменува 1500-годишнина от пристигането на Хенгист и Хорса в двора на крал Вортигерн. Поради наличието на носово украшение на дракон незапознатите с темата често причисляват „Хугин" към викингските кораби. Драконовата глава върху вълнореза на „Хугин" всъщност е възстановена по известния „Гоблен от Байо", който пресъздава нашествието на Уилям I Завоевател в Англия през 11 век. Тя наистина е елемент от по-късна епоха, но самият „Хугин" е англо-саксонска реплика, Хенгист и Хорса са саксонци, а не викинги. Крайната точка на плаването е разположена някъде по брега на съвременна Хърватска. Не е известна по-нататъшната съдба на „корабите", с които Атила пристига на Балканския п-в. Възможно е те да са били използвани в други морски походи, за по-различни цели или пък да са били изоставени/изгорени. В унгарската Illuminated Chronicle се твърди, че жителите на Далмация, Панония, Македония, Фригия и Памфилия пострадали изключително много от нападенията на хуните и поискали разрешение от Атила да напуснат домовете си. След като получили съгласието му те „пресекли Адриатическо море и се установили в Апулия". Плаването им до Италия може да е било извършено срещу заплащане с „корабите" на Атила. Съществува и едно косвено свидетелство за възможностите на хуните да осъществяват нападения с кораби по крайбрежието на Адриатическо море. При навлизането на войските на Атила в Западната Римска империя през 452 г. жителите на някои от опожарените селища се оттеглили на малък остров в Адриатическо море. Впоследствие те се преместили на друг остров (Риус Алтус) и там основали прочутия град Венеция. Според унгарската Illuminated Chronicle повторното преместване е предизвикано от страха от хуните. Унгарският хронист Николай Олай в документалната „Повест за Атила" от 16 век допълва, че бегълците избрали Риус Алтус, защото се опасявали от „силата на Атила", която можела да ги достигне на малкия остров. Вероятно той е бил достъпен за хуните посредством крайбрежни плавателни съдове с неголеми размери. ПЛАН ЗА ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА АФРИКА И АСИРИЯ? Известната унгарската хроника „Геста Хунгарорум" представя завоеванията на Атила в Западната Римска империя през 452 г. Тя проследява в детайли обсадата и превземането на градовете Аквилея, Конкордия и Фриули. Подобна е и съдбата на селищата в ломбардското херцогство: посочва се, че хуните „разпростряли властта си върху Тревизо, Падуа, Верона, Бреша, Кремона, Мантуа, Пергамо, Милано, Александрия, Ферара и други". Равена била предадена от Йоан, местният архиепископ на Арианската църква, който пуснал тайно в града част от варварите и техния вожд. Архиепископът имал много богатства и бил назначил 12 ариански кардинали против волята на католическата църква. Йоан позволил на хуните да избият истинските християни, които били по-влиятелни от него в града. Той обещал на Атила, че може да завладее цяла Италия, град Рим и Африка без усилие и разходи, ако се присъедини към Арианската църква и преследва християните. Атила с готовност се съгласил, но той се интересувал повече от властта отколкото от религията. По-късно в Равена пристигнал папа Лъв с множество свещеници. Той се срещнал с вожда на хуните и преговарял с него в полето край града. Атила се вслушал в молбите и думите на римляните, защото бил изплашен от ужасно видение: като погледнал към небето видял мъж, който кръжи във въздуха, държи сабя в ръка, скърца със зъби и го заплашва, че ще му отреже главата. Ето защо вождът на хуните влязъл в Равена, заловил арианския архиепископ и неговите последователи, така както го посъветвал папата. Атила взел насила 60 хил. златни марки от Йоан и съучастниците му, след това ги убил и се завърнал в Панония с цялата си армия. Той вече бил подчинил земите на Юга, Запада, Севера и Изтока и „възнамерявал да пресече морето и да завладее Египет, Асирия и Африка". Сведението се потвърждава и от Николай Олай в документалната „Повест за Атила". Тук трябва да се отбележи, че в книгата „Прабългарите през V-VII век" (Орбел, София 2005, стр. 173-174) Рашо Рашев повдига въпроса за т. нар. „отделни находки на население от степен произход" в Египет. Според автора в един новооткрит папирус от Египет се споменава за тип свободна дреха от чиста коприна по хунска мода (Diethard 1996: 256-257, №5. 100). Възможно е думата „хунска" да е употребена като нарицателно име за народи, различни от гръцкия. Всъщност археологически паметници на население от степен произход в Египет не са известни на науката. Отделните находки, за които стана дума по-горе са една златна апликация и златен двустранен коланен накрайник (Werner 1974: Taf. IX/6,7). Те издават „присъствие на степна коланна мода, а вероятно и на население, което, попаднало в тази част на Византия, бързо ще се е претопило в местното християнско население, приемайки неговия бит, религия и погребални обичаи". В дискусията за степните находки в Северна Африка се включва и изследователят Ищван Бона (Das Hunnenreich, 1991). Той акцентира върху т.нар. „Съкровище от Картаген", намерено преди Първата световна война (1914-1918) в римски саркофаг в Кудиат Ватьор, Тунис. Съкровището включва 169 тънки златни обшивки (вероятно за було), фибули, златна тока, златна катарама с касети от хунско време, една късно римска огърлица и др. Повечето археолози от Западна Европа приемат находката за вандалска или аланска. Съществуват обаче и други мнения относно нейната етническа принадлежност. Руският учен Ростовцев, който пръв обработва и описва „Съкровището от Картаген" смята, че то е „сарматско от вандалската епоха". Според него златната тока има най-близък аналог в находки от Керч, златна катарама с касети от хунско време – в археологически паметници от Панония, а фибулите – в открития от Северен Кавказ и Дюрсо. За Ростовцев златните токи от Кудиат Ватьор и Керч вероятно са произведени в една и съща работилница. Анализът на златната катарама показва, че тя е попаднала в Северна Африка през 20-е години на V век и е била носена в периода 429-438 г. РЕЧНО КОРАБОПЛАВАНЕ През 448 г. от новата ера римляните изпращат посланици в двора на Атила. Сред пратениците са Максимин и тракиецът Приск Панийски. По-късно Приск Панийски описва дипломатическата мисия в хрониката „Готска история" и оставя много подробни данни за маршрута на пратеничеството, царския двор, езика, характера, обичаите, външния вид, облеклото, въоръжението и бита на хуните. Информацията, предоставена от него е изключително ценна, защото той е очевидец на описваните събития. Най-интересни по отношение на речното корабоплаване при хуните са сведенията на Приск Панийски за пресичането на река Истър (Дунав): „След като трудния път остана зад нас ние достигнахме една блатиста равнина. Посрещнаха/приеха ни варвари-лодкари, които ни превозиха през реката (т.е. Истър) на лодки-еднодръвки, които те изработват сами като отсичат дървета и издълбават вътрешността им. Те (т.е. варварите-лодкари) не се бяха приготвили точно заради нас, а преди това бяха превозили и една тълпа варвари (т.е. хуни), която ни срещна по пътя, защото Атила искаше да се прехвърли в земята на римляните под предлог, че ще ловува. Всъщност за царствения скит (т.е. за Атила) това беше и приготовление за война под предлог, че не всички бегълци му бяха предадени. След като бяхме превозени през Истър и повървяхме с варварите около 70 стадия бяхме принудени да изчакаме в едно равнинно място, докато Едикон със своите спътници не извести Атила за нашето пристигане". От изложението се вижда, че Атила поддържа специална група от варвари-лодкари, който осъществяват превози с лодки-еднодръвки между двата бряга на река Истър (Дунав). Следователно в държавата на хуните е създадена структура, която отговаря за военно-транспортните, дипломатическите и товарните превози през големите реки. Дейността на тази структура се отличава с високо ниво на организираност. Варварите-лодкари превозват група от хуни през река Истър (Дунав) от Дакия в Мизия (посока север-юг). Официално Атила възнамерява да се присъедини към тях и да ловува в Мизия, а всъщност планира да започне нова война срещу римляните. Варварите-лодкари превозват римските посланици Приск (от тракийски произход) и Максимин, заедно с придружаващите ги хуни от Мизия в Дакия (посока юг-север). Атила остава в Дакия, поради пристигането на римските пратеници и не преминава река Истър (Дунав). В цитирания пасаж от „Готска история" авторът посочва вида на плавателните средства (лодки), материалът (дърво) и начинът на изработката им (чрез отсичане на дървета и издълбаване на ствола). Последното е свидетелство за примитивни корабостроителни умения и наличие на корабни майстори във военновременни условия. Ето защо мястото, където варварите отсичат дърветата и издълбават вътрешността им може да бъде определено като „примитивна военно-полева корабостроителница". В „История на залеза и падението на Римската империя" (1788) Едуард Гибън представя похода на Атила в Галия през 451 г. Според автора преминаването на река Рейн от хуните и техните съюзници е осъществено по „мост от лодки". Дървеният материал за лодките бил отсечен и доставен от Херсинската гора. Впечатлението за високото ниво на организираност в речните превози при хуните се засилва от описанието на Приск Панийски за пресичането на още три реки (Дрекон, Тигас и Тифесас) с лодки и няколко други със салове: „Ние останахме на това място още един ден след отпътуването на Бигила. На следващия (втория) ден ние се отправихме заедно с Атила към северната част на неговата страна. Изминахме известно разстояние заедно с варварите и свърнахме по друг път, според указанията на нашите водачи от скитски произход... От тук ние продължихме по един равен път, който лежи в равнината и срещнахме плавателни реки, от който най-големите (след Истър) бяха Дрекон, Тигас и Тифесас. Ние пресякохме тези реки с лодки-еднодръвки, които се използват от крайбрежните жители, а останалите реки преплавахме на салове, които варварите (т.е. хуните) возят със себе си върху каруци/талиги и използват във местности покрити с вода/разливи". Тези факти допълват познанията ни за речното корабоплаване при хуните. Освен лодки те използват като плавателни средства и салове; нещо повече - саловете са постоянна част от оборудването/екипировката на войската, превозват се върху талиги и са сигурно средство за преодоляване на водни басейни. С основание може да се предположи, че в армията на Атила е съществувала бойна единица, която е отговаряла за изработването и поддръжката (превоза върху талиги) на салове за военно-транспортни цели. За плаване на крал Етцел (Атила) с кораб по река Дунав се разказва в Авантюра XXII „За това как Етцел направи Кримхилда своя жена" от известната епическа поема "Песен за нибелунгите": „В здраво укрепения/богатия Майзенбург* всички се качиха на кораб. Водата, която хората виждаха да тече беше покрита с коне и хора, като че ли бе здрава земя. Много здрави кораби бяха събрани заедно, за да не им навредят вълните или течението. Върху тях бяха опънати много палатки, като че ли все още (хората) бяха на сушата." * Майзенбург – днес град Виселбург, разположен на река Дунав на разстояние 21 мили югоизточно от Пресбург "Песен за нибелунгите" развива сюжета за сватбата между Етцел (Атила) и германската принцеса Кримхилда, датирана през 453 г. Авантюра XXII описва тяхното завръщане с кораб в кралството на Етцел. Очевидно тук корабът е символ на царската власт и сила, важен елемент от тържествената церемония, както и транспортно средство за официалните гости. Разбира се, сведението от "Песен за нибелунгите" е легендарно. БИБЛИОГРАФИЯ: Anglo-Saxon Chronicle, The. Everyman Press, London, 1912 Bazylik, C. Historia spraw Atyle, Krola Węgierskiego. Z Łacińskiego ięzyka na Polski przełożona przez Cypryana Bazylika. *** Gratia et Privilegio. W Krakowie. Drukował Maciej Wirzbięta etc., 1574 Caesariensis, P. Opera omnia/Rec. J. Haury. G. Wirth. Lipsiae, 1962—1963. Vol. 1: De Bello Persico Comitis, M. V.C. Chronicon: http://www.thelatinlibrary.com/marcellinus.html D'Amico, V. I Bulgari Stanziati Nelle Terre D'Italia Nell'Alto Medio Evo. Associazione Italo-Bulgara, Roma, 1942: http://ziezi.tripod.com/amico/amico.htm Dercsenyi, Dezso, ed. The Hungarian Illuminated Chronicle. Chronica de gestis Hungarorum. Bp.: Corvina: 1969. (and later editions) Derry, T. K. A Short History of Norway, London, George Allen & Unwin Ltd, 1968 Fraser, W. Red Book of Menteith, The. 1880

(Радактирано от мен поради повторение на поста ми. Togarm ; Моля модераторите да изтрият това каре. Благодаря!)

Понеже споменах теорията на Иван Танев Иванов и тя беше отхвърлена от уважавания от мен протобългарин, реших че няма да е зле да ви запозная с нея, тъй като авторът не е сред нас за да се защити. Така че преценете вие, драги съфорумци. Пействам: АЛБАНЦИТЕ - ПРИШЪЛЦИ ОТ СКИТСКИТЕ ПРЕДЕЛИ (КУТРИГУРИ, КОТРАГИ)? Иван Танев Иванов Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика. http://protobulgarians.com Когато търсим етническите корени на съвременните албанци (самоназвание шкиптари), трябва да се опираме единствено на научните факти. Необходимо е да се абстрахираме напълно от политическите настроения, пристрастия и отношения към тях, изградени в последните няколко века, които авторът напълно споделя. Днес албанците (шкиптарите) наброяват около 7 млн. и заемат компактна територия в няколко държави – Албания, Косово, Македония и Черна гора. Изолиран и доста смесен албански анклав има в Гърция, около град Атина (Фиг. 1). Говорят два диалекта, северен ”гег” и южен ”тоск”, който сега е официална норма. В диалекта „гег” има много носови гласни. След около 20 години, албанците ще съставляват около 12 млн. и ще са вторият народ на Балканите, след румънците. Фиг. 1. Географско разпространение на албанците. Албанският (шкиптарският) е изолиран индо-европейски език-загадка, нямащ преки връзки с нито един географски съседен език. Заедно с това и произходът на самите албанци е една мистерия. Съобразно хипотезата за автохтонност на албанците се приема, че албанският произлиза от някой древен балкански език, но от кого точно не е ясно. Някои считат албанския за производен на илирийския, други на дарданския, трети на трако-мизо-дакийския език. Липсват обаче силни доводи в полза на тези хипотези. Всъщност, най-близък до съвременния албански е съвременният арменски език, който според класическото сравнително езикознание е от западноиранската група езици! Официалната албанска историография се основава на хипотезата за автохтонния балкански и по-точно илирски произход на шкиптарите. Тя е изказана за пръв път от немски историк в 1774 г. [Johannes E. Thunmann "Untersuchungen uber die Geschichte der Oslichen Europaischen Volger" Teil, Leipzig, 1774]. Липсват обаче сериозни научни доказателства в подкрепа на тази хипотеза. "Илирската" хипотеза не се съгласува със съществуването на т.н. езикова линия на Константин Иречек (Konstantin Jireček: Die Romanen in den Stдdten Dalmatiens wдhrend des Mittelalters, I, 42-44.). Тази мислена историческа линия започва от средата на днешна Албания, минава по северната граница на днешна Македония и тръгва на изток по билото на Стара планина. Древното автохтонно население на Балканите, живяло на юг от тази линия е било практически напълно елинизирано още в първите векове на н.е., докато това на север е било латинизирано. Поради грубото несъответствие на хипотезата за илирския произход на албанците с тези исторически факти, тази хипотеза веднага се разпада на два несъвместими и исторически необосновани варианта. Първият е, че албанците произлизат от илири, живяли на север от тази езикова линия (т.е. от население силно повлияно от древните латини), а според втория вариант протоалбанците са живяли на юг от тази линия и следователно са силно повлияни от езика на древните елини. В действителност протоалбанците не са повлияни нито от елините, нито от латините. Някои съвременни албански топоними и хидроними са варианти на съответните латински или илирски названия от античността, тъй както някои български топоними имат римски или тракийски произход. Фонетически, повечето от тях обаче не съответстват на еволюцията на албанския език. Например албанското Shkodлr (Шкодра), което е свързано с латинското Scodra, а Tomor - с латинското Tomarus. От тук се прави заключение, че албанците са възприели тези названия не пряко от латините, а от някой друг междинен език (^ Eric P. Hamp, University of Chigaco The Position of Albanian (Ancient IE dialects, Proceedings of the Conference on IE linguistics held at the University of California, Los Angeles, April 25-27, 1963, ed. By Henrik Birnbaum and Jaan Puhvel). Непреодолим проблем за "илирската теория" поставят и писмените сведения. Според тях съществува промеждутък от три-четири века от момента на последното споменаване на на напълно погърчените илири и на първото наблюдение на шкиптари (съвременни албанци), наречени условно Albanon или Arbanon според древното название на областта, където са срещнати. Според византийски хроники, съвременните албанци са "открити" за пръв път през 1043 г., макар че векове наред Илирия е била част от Византийската империя. Илирите, вече като напълно елинизирано племе са споменати за последен път в Miracula Sancti Demetri (7-ми век) [Malcolm, Noel. "Kosovo, a short history"], Macmilan, London, 1998, p. 22-40]. Липсват и ранни споменавания за албанци в старобългарската литература, макар че няколко века територията на днешна Албания е част от Първото българско царство, т.н. Котокия. Липсват и археологически доказателства за пряка връзка на албанците с предишното местно население. Най-дискутиран е некропола в средноалбанския район Комани-Круя, който най-вероятно принадлежи на латинизирано илирско население. В пълна степен това, което е казано за "илирската" хипотеза важи и за "трако-дако-мизийската" хипотеза. От подобни недостатъци страда и "дарданската" теория, още повече, че дарданите са всъщност едно от по-вътрешните илирски племена. Изобщо, произходът на албанците трябва да се търси в район извън пределите на гръцката и римска държави и влияние, т.е извън пределите на Балканския полуостров. Като цяло, автохтонната (балканска) теория не може да обясни следните особености на албанския език [1,2]. 1. Пълната изолираност на албанския от езика на своите днешни и древни географски съседи. Албанския не прилича нито на гръцкия, нито на славянскит езици, нито на румънския, нито на древните автохтонни балкански езици, доколкото те са познати, като илирски и трако-дакийски. 2. Практически пълното отсъствие на (или наличието на твърде малко) ранни заемки от гръцки и латински език (Cabej, Eqrem "Die aelteren Wohnsitze der Albaner auf der Balkanhalbinsel im Lichte der Sprache und Ortsnamen", Florence, 1961; Eric P. Hamp, University of Chigaco The Position of Albanian (Ancient IE dialects, Proceedings of the Conference on IE linguistics held at the University of California, Los Angeles, April 25-27, 1963, ed. By Henrik Birnbaum and Jaan Puhvel). Ако албанците са древно местно население, те би трябвало да имат в езика си множество ранногръцки и латински думи. Даже по-нормало е да се очаква те да са възприели ако не изцяло ранносредновековния гръцки, то поне да имат значителен дял ранногръцка лексика. Съседният на ”протоалбанците” народ – македоните са напълно елинизирани още в първите векове преди н.е. Малко по-късно са елинизирани и траките на юг от Балкана. Районът на днешна Албания е завладян от римляните в 168 г. пр. н. е. и е включен в провинция Iliricum до 395 г., или общо 563 г. За много по-малко време (около 350 години) траките на север от Балкана (и Дунава !) са латинизирани и започват да говорят на латински. Как при тези условия протоалбанците са се опазили от пълна елинизация и особено латинизация до степен на пълна изолираност и от гърци и от римляни е пълна мистерия. Тази мистерия обаче съществува само в рамките на хипотезата за балканска автохтонност на албанците и в същност е още един аргумент срещу нея. Например, византийският император Юстин I (518-527) е бил илир по произход. По-рано в Римската империя е имало времена, когато и императорът и папата са илири по произход. Такива са Диоклециан и неговият илирийски племенник, папа Гай (283-296), роден близо до съвременния град Шкодра! Сигурно е, че техните семейства и по-далечните им роднини са гърцизирани или романизирани далеч преди те да станат василевси, императори или папи. Ако съвремените албанци произлизаха от подобни илири, те би трябвало да говорят на развален гръцки и латински. Вместо това, те говорят на език, който няма нищо общо с тези езици и няма никакви техни заемки от това време. Известни са много сторогръцки думи и лични имена, заимствани от илирите, но никоя от тях не присъства в езика на албанците (Wilkes, et al). На съвременната наука са известни огромен брой думи от илирския език и диалекти. Например, само в Южна Италия са открити над 600 надписа на месапите, илирийско племе, изписани с гръцки букви на месапския диалект на илирийския език. От огромното количество илирийски думи, съхранени в тези и други надписи, в старогръцки и латински източници, само няколко от тях се откриват в съвременния албански: bije-bilie - момиче; dardhл - круша (от тук названието на илирийското племе дардани); dele (delme) -овца, от тук идва названието на илирийското племе далмати, dallendysche - лястовица, от тук названието тавланти на друго едно илирийско племе, вероятно и mal - планина, сравни българското Мальовица). Горе-долу и в съвременния български има толкова думи от (латинизирания) език на траките (комин, гуша и дисаги, бисаги - латински остатъци). Тези факти говорят за наличието на много слаба, почти нулева етническа връзка на албанците с древните илири. Много западни учени (C. Pauli, H. Hirt, G. Mayer, and F. Cordignano) и практически всички сръбски историци, етнолози и археолози отхвърлят хипотезата, че албанския език е свързан с езика на илирите и че изобщо албанците произлизат от илирите. В книгата си "The Illyrians", авторът John Wilkes (1995) пише, че най-вероятно албанците имат произход, различен от илирския. Предложена е и хипотезата за небалкански, далечен (азиатски) произход на албанците. 3. В Италия албанците се наричат Arberishtja или Arberichte, в Гърция - Arvantis (Arvanite). В средновековна България (XIII-ти век) територията, населена с албанци (шкиптари) е записвана като Арбанашка земя. От общата основа на тези думи е образувано международно известното название на днешните албанци. Това име сигурно идва от названието на долината Арбанон (Arbanon), намираща се по течението на днешната река Shkumbi в района на град Драч. През античността в същия район е живеело илирско племе с подобно название - "албани", чието название сигурно е предадено на долината. Най-ранното споменаване на това племе е от II век пр. н.е. в "История на света", написана от Полибий (History of the World, Polybius), където се говори за град, наречен Арбон и разположен в днешна средна Албания. Неговото илирско население е наречено Арбани и Арбанити (Arbanios and Arbanitai). В I век след н.е. Плиний споменава илирското племе Олбоненси (Olbonense). Във II век след н.е. Птолемей, географ и астроном от Александия, чертае карта на Илирия, в която е отбелязан град Албанополис (Albanopolis), североизточно от град Драч, и споменава, че около този град живее илирското племе Албани (Albanoi). Веднага трябва да се отбележи, че всички тези документи и названия се отнасят изрично за илири или илирско племе, което най-вероятно няма нищо общо с днешните албанци. В действителност, между последното споменаване на първични (неелинизирани и нелатинизирани) илири и първото споменаване за днешните албанци има времева разлика от около 10 века. През това време античните илири са претопени от гърците и впоследствие частично унищожени от варварските нашествия (готи, хуни, вандали, славяни, авари, кутригури). Накрая са се появили днешните албанци - шкиптарите. За пръв път византийската принцеса Анна Комнина, пишейки за войните на баща си Алексий Комнин (1081-1118) с норманите, упоменава днешните шкиптари. Тя ги нарича с името Arbanitai или Arbanon за да подчертае, че това шкиптарско население живее в долината, която носи древното название Арбанон (Arbanon). Разбира се, няма нищо общо между това ново население и древното население, което е дало названието на долината (по същия начин първите българи отсам Дунава са наречени мизи). В последствие, това чисто локално прозвище прераства в название на един нов народ (и нас щяха да ни наричат днес мизи, ако си нямахме средновековна държава с нашо название). Въпросният район на долината Шкумби (Арбанон) е част от Първата българска държава в продължение на 150 години и се нарича Котокия или Кутмичевица, български названия с неясно значение (Фиг. 2). В град административния център на областта, град Девол, е действал първият български университет - Книжовната школа на св. Климент Охридски ((886-893 г.), където са обучени на писмен български около 3500 ученици, което вероятно e над 10% от младите хора в областта. В голямото книжовно наследство на тази школа никъде не става дума нито за илири, които отдавна са забравени, нито за албанци (шкиптари), които още не са се появили! Фиг. 2. Предполагаеми граници на раннобългарската историческа област Кутмичевица (Котокия). Център на областта е град Девол, докато Бялград (Велика, дн. Берат) е важен религиозен център. Със жълто-черни точки е показана историческата област Арбанон, обиталище на илирското племе арванити. Град Дуръс е историческият Драч, плътно заселен с кутригури според исторически данни и хроники. Албанците наричат езика си Shqip или Shqipлri, а себе си шкип или шкиптари (Shqip, Shqipetar, Shqiptar). Това самоназвание е записано за пръв път през 14 век. Някои предполагат, че първоначално то е било само фамилно име. Други свързват това название с албанската дума shqiponje (орел) и се аргументират с това, че двуглавия орел (византийски знак) е герб на съвременна Албания. Най-вероятна обаче е хипотезата на Demiraj [shaban Demiraj. Prejardhia e shqiptarлve nлn dritлn e dлshmive tл giuhлs shqipe (Произходът на албанците от гледна точка на албанските езикови доказателства). Shkenca, 1999, p. 194], който отбелязва, че на албански sqip означава "ясен, разбираем", от тук shqiptar - човек, чийто език е разбираем. 4. Българският учен Иван Дуриданов [Duridanov, Ivan. "The Language of the Thracians", (Езикът на траките, Наука и изкуство, София, 1976] забелязва, че албанските названия за морски и риболовни термини са от чужд произход, от което заключава, че протоалбанците са живяли далеч от морето. Според него протоалбанците не са илири, защото илирите от хилядолетия живеят по брега на Адриатическо море и са известни като отлични мореплаватели, а дардани. В действителност дарданите са също илирско племе и те би трябвало да "разбират" илирския език, включително и неговите морски термини. Втора хипотеза за произхода на протоалбанците е предложена от българския специалист по сравнително езикознание В. Георгиев. Той подразделя палеобалканските езици на няколко близко-родствени езикови общности: илиро-македонска, гръцка, фригийско-арменска, тракийско-пеласгийска и дако-мизийска [Георгиев В. И. Исследования по сравнительно-историческому языкознанию. М., 1958. С. 143]. Поради робуване на представата за палеобалканския произход на днешните албанци и невъзможността те да се причислят към илирите (включително и дарданите), В. Георгиев причислява протоалбанците в групата на дако-мизийците. Т.е според него протоалбанците идват от района на Долния Дунав. Включването на албанския език към групата на дако-мизийския език също е проблематично, защото в периода IV – V век потомците на балканските илири, дардани, даки и мизи вече са били частично или изцяло латинизирани. Как при това владимир-георгиевите ”протоалбанци” са се опазили съвършено ”чисти” от латинското езиково влияние е пълна мистерия, освен ако може би са живеели постоянно в пещери. 5. Автохтонната теория се атакува и от още един, неезиков аргумент. Илирите в района на днешна Албания са посрешнали римските завоеватели не като стадно население, а като поданици на царство с наследствена монархия. Това илирско царство е водило повече от 100-годишна война, преди да бъде победено. От тук заключаваме, че илирите са били добре осъзнати и организирани като държавна общност още преди новата ера. Как тогава да си обясним факта, че албанците, ако са техни потомци, се изявяват като народ с претенции за държавност или поне автономия едва след XII-ти век. Къде се губи тяхното народностно съзнание и култура на държавнотворчески народ в продължение на 12 века? При съвременните албанци липсва исторически спомен за времето преди XII - XIII-ти век. Теорията за автохтонния произход на албанците прилича на хипотезата, че малка част от одриските траки се е съхранила напълно интактна, примерно някъде из горите на Родопите и някъде към XII-век изведнаж се пробужда за свобода и собствена държавност! Ами през това време никой ли не им е искал данъци, никой ли не ги е набирал за войници, никой ли не ги е християнизирал, никой ли не ги е научил на занаяти, на нови храни, дрехи, оръжия? Що за идиоти биха станали тези нещастници след 12 века изолация и изведнаж - искаме държава, и ние имаме език, музика, култура? 5. Албанския език, заедно с българския и румънския притежават някои общи особености, което ги обединява в т.н. ”балкански езиков съюз” (Прабългарите и балканския езиков съюз). Най-важните от тези особености са наличието на задпоставен определителен член, наличието на гласния звук ”ъ” (древния индоевропейски звук шва - shwa), липса на инфинитив, стремеж към аналитизъм до пълна загуба на падежите и др. Например, на албански „бук” = хляб; „бука” = хлябът, хляба. Това донякъде сбижава албанския и румънския и налива вода в мелницата на тези, които считат албанския за наследник на местен трако-илирийски диалект. Това би било вярно, но ако се забрави за съществуването на българския (и неговия македонски диалект). А както беше показано (Прабългарите и балканския езиков съюз), българския (и македонския му диалект) е всъщност водещ и най-типичен език от балканския езиков съюз, носител (и вероятно генератор) на всичките му особености без изключения. Съгласно най-последната обоснована представа на учените, балканския езиков съюз е започнал да функционира не по-рано от VIII–ми век (когато идват прабългарите!!). И това се обяснява с мощното влияние на говоримия (извън това на по-късния писмен) език на Първото българско царство върху 2/3 от територията на тогавашния Балкански полуостров. Не случайно, езиковата територия на днешните албански и румънски езици влизат в границите на тогавашната българска държава и което е по-важно, влизат изцяло и частично в землището, върху което се създава средновековната българска народност [Димитър Ангелов. Образуване на българската народност. Наука и изкуство, ”Векове”, София, 1971]. 6. В албанския има много късни заемки от гръцки, български и османо-турски, което се обяснява като следствие от известните исторически контакти на средновековните албанци с носителите на съответния език. Това, което е чудно и необяснимо е, че албанците са ”заимствали” твърде много персийски думи от лексиката на османо-турците. Както е известно, първоначално официалният език на Османската империя е персийския. След това персийският език се замества с т.н. османо-турски. Поради мюсюлманската религия на османските турци, в техния език непрекъснато навлизат арабски думи. По тези причини, когато османските турци достигат землището на албанците, техният тюркски език е наситен с множество арабизми и персизми. Естествено, албанците заимстват множество думи от техния език, сред които тюркски, арабски и персийски. Прави впечатление обаче, че сред заемките има непропорционално много персийски думи. Тази селективност при заемането на персийски думи в албанския досега не е обяснена. А защо персийските думи в албанския език да не бъдат негови собствени, пред-османотурски думи? Не случайно, най-близък до албанския е арменския език, за който се смята, че е образуван от смесването на местен ирански език (скито-сарматски) с езика на тракийски изселници от Балканите. 7. В албанския език липсват ранно-тюркски заемки, но присъстват множеството български думи, значителна част от които се считат за прабългарски (ирански). По-долу са представени част от тези думи, записани от руския етнолог А. Селищев [3] в началото на XX-ти век в Албания. В посочените албански думи л се чете като "Ъ". kuts, kut, kute, k`ene – куче. Съответства на българаската неславянска дума "куче", която има прабългарски, индо- ирански произход: авестийски kuti, хинду-урду kuta, согдийски kwty, ягнобски kud, хуфски, рушански kid, kud, сариколски, искашимски kud, шугнански kut, язгулемски k`od, сангличи kod, кховарски keni, нуристански kua, осетински kuжdz, kuжdzme, qжwdyn, пущунски kutraj, талишки kūtile – куче. /VS-ETD/,/IED/ В тох./б/ ku, kuwa, kuсiye [Ж. Войников]. kerpe – кърпа (АС-СНА, стр.174). Съответства на българската неславянска дума "кърпа" – парче плат с индо-ирански произход. Като производно на общоиранското ker – отрязвам, може да се посочи ваханското, искашимското, сариколското kэrpa – памучно одяло. /ПД-ЕАКБ,стр.103/ В таджикски kurpa – памучно одяло. /DRT/ Навлязло е в таджикски. В санскрит karpaţa, палийски kappaţam, пракритски kappаda, пущунски и хинди-урду kapra, непалски kapar, кашмирски khāpara – тъкан. [Ж. Войников]. stopan - стопанин (прабългарска, източно-иранска дума) buyar, bular (buyaresha)- болярин (болярша) (прабългарска дума) Golem - средновековен феодал, благородник в Южна Албания. В италианските средновековни документи е отбелязано че албанските владетели се наричали с прозвището Γουλάμος, Golem, преведено като Grande. Селишчев отбелязва че голем/голям е широко разпространен и като топоним в Южна Албания. Дори в Пелопонес съществува село Γχολέμιον. Думата "голям" има източноирански произход (АС-СНА, стр. 266-267) [Ж. Войников]. sop – хълм. Съответства на старобългарската (иранска) дума съпъ – хълм. Сравни осетинското kъupp, cъupp – връх, хълм, връх на главата, теме, в талишки sкpe, персийски kūp - връх, хълм [Ж. Войников]. Според А.Селишчев в Средна и Североизточна Албания се среща топонима Жепа, в Южна Албания – с. Жепова, свързани с високи и планински места. Топонимите се срещат сред териториите, богати на старобългарски названия. koftšek – стенен долап за съхранение на хляба. Селишчев счита, че тази дума е заемка от старобългарски, където има дума ковчегъ – съндък. Този дума е заета и в много славянски езици, но не е славянска. zid -зид, стена chetta – род, чета chuke – чука, чукар, планински връх. На санскрит sikhara означава връх (sik) в планината (hаra). chuk – чук Sara godina - в Елбасан и околността това е новогодишен поздрав на местните албанци, което отговаря на българското - Сурва година. zakon - навик, обичай, начин. Сравни със стблг. "закон", заимствано във всички славянски езици и в гръцки. metške – мечка. Според А. Селищев е старобългарска заемка. (АС-СНА, стр.185). Българската неславянска дума мечка е изместила почти изцяло славянското медведь. Заета според Б.Цонев в унгарски като macko – мечка (БЦ- ИБЕ-2,стр.165). galige – езеро, блато. Смята се за старобългарска заемка (СМ-ИС стр.188). Обаче арабския пътешественик Ибн-Фадлан, оставил най-пълното описание на Волжка България от 922 г., съобщава, че при волжските българи халиче – означава "езеро", което е много близко до албанското galige. Štek, štegu – вървя, преминавам, пътувам [Б. Цонев - ИБЕ-2, стр. 172] –бълг. щъкам с източно-ирански произход: авестийски sac, šāti, средноперсийски sc, sаz, партянски s`x – преминавам, крача, осетински sakъex –крачка. Biser - бисер (прабълг. дума) [С. Младенов -ИС, стр. 41-58] Buburike – бъбрек,явна българска заемка с прабълг. произход [Ст. Младенов - ИС, стр. 41-58] Vikas – викам, казвам - българска заемка с авестийски произход [АС-СНА, стр. 192] Към тях можем да добавим и още съвременни албански думи (находка на автора), които са пълни аналози на доказано прабългарски или ирано-сарматски думи: katund – село. Съвпада с българското ”катун”,произхождащо от иранското kat – дом, селище, село, град. Ц. Степанов свързва старобългарското понятие "катун" със согдийското kate, kata – дом, къща, стая. (ЦС-СБ,стр.123). В согдийски kat – селище, град. pallл – меч. Съвпада със старобългарското ”палеш” – меч, което има санскритска етимология – на санскрит pales - режещ. kuvend – събрание, събор, родов съвет, парламент. В ранна езическа България е съществувал особен орган на общонародна власт – общонародно събрание, наречен ”кувент” на езика на прабългарите. Никой не знае от къде идва тази прабългарска дума! Ето, обаче, че тя е запазена при албанците. Нещо повече, при тях тя не е изолирана дума, а основа на глагола kuvendoy - разговарям (unл kuvendoy - аз разговарям; ti, ai, ajo kuvendon - ти, той, то разговаря и т.н. ). Кuvend значи "разговор" или "говорилня" или по италиански "parlament". Сранни хора са тези прабългари, ние ги мислим за хунски диваци, пък те знаят италиански! На всичко отгоре, 1000 години преди демокрацията си имат парламент! xhepi (джепи) - джоб. Странна и оригинална българска дума със санскритски произход. thikл (тхикъ)- нож, чекия (джобно ножче). Българска дума с древно индо-ирански произход. Днес се употребява от Индия до Иран. zog – птица. Според П. Добрев в памирските езици с подобни думи се наричат птиците, от където идва едно от названията на старобългарските букви – буквата ”ци”. enite – четвъртък. На езика на прабългарите планетата Юпитер се нарича Анишър (Аншар при асирийците и вавилонците). Съответно, денят четвъртък носи неговото име [Названия на прабългарските богове- планети]. Nлnл - майка. Сравни с българското диалектно „нана” – майка, което има общоирански и особено памирски, следователно прабългарски аналогии. madh – голям. Сравни с българското „маса” – голямо количество, което има сарматски произход (massageti- големи, велики гети). miždhуm – заплата. На старобългарски „мизда” – възнаграждение. Има арийско-авестийски произход, на авестийски mı̄̆ždəm, на санскрит mīḍhбm – заплата. pнbՙonti – те пият вода. Българския глагол „пия” има ирански произход. На санскрит pнbanti – пия. si (zezё ) - черен. Древна сарматска дума (Šaw – черен), от която идва съвременната българска дума "сив". В езика на аланите syāv, syuvāg, syāvak, syv, syuvg, syvak – черен. Според Турчанинов šyo е по-старата аланска форма, от която идва съвременната осетинска (иронска) дума syo – черен [Ж. Войников]. čupa – момиче (АС-СНА, стр. 56), зupkё - мома, момиче. Съответства на българската диалектна дума "чупе" - момиче. това е прабългаска дума, сродна на чувашкото sъpъ, язгулемското zaif - – жена, момиче. Dos – свиня. Сравни с прабългарския календарен термин ДОКС – глиган. flas - говоря. Сравни с българското ПЛЕЩЯ, ПЛЕСНАТ в устата!!! brekё -гащи, панталони. Сравни с българското ВРЕКИ – чувал (Кюстендилско) и ВРЕКЕЛ, ВРЕЩА, ВРЕЩЕ, ВРЕТИЩЕ, ВРЕШЧА, ВРЕКЯ – торба, чувал, конопен чувал. ВРЕКИ - чували, ВРЕЧИ -торби [Диалектни думи от сборника БЪЛГАРСКО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО. 12 тома. София. 1970 год.; Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974; Сборникъ отъ български народни умотворения, кн. VIII и IX, 1892, 1894. София, Печатница на „Либералний Клубъ”; Кузман А. Шапкарев, Сборник от български народни умотворения в 4 тома. Том IV, Български приказки и вярвания, ред. Ст. Стойкова, София, 1973]. njerлzor, njeriut - човек (от авестийското nar,nair - човек, мъж), сравни българското "нерез" strehoj - къща, сравни българското "стряха" dru - гора,дърво. Сравни с авестийското dru - дърво kala - крепост. сравни с общоиранското kalе - крепост (на турско-арабски "хисар") ngrлna - храна, типично българска дума с памирски корени (л се чете "Ъ"). barishte - билка. Като се вземе пред вид сарматската трансформация "Р -Л" се вижда, че албанската дума има същата основа, както прабългарската. zapana – стопанин, собственик. Сравни с прабългарската титла жупан korδ-a – меч. Според Ст. Младенов, това е заемка от старобългарски, където е имало дума корда, коръда - меч с ирански произход. Заета в много славянски езици. kбtš - тъкач. Смята се за старобългарска заемка. kertšmar – кръчмар. Старобългарска заемка, производна на иранската дума "кърчаг" - стомна, делва. kerš - хълм [Ж. Войников]. Смята се за заемка от старобългарски, където е имало дума кършъ, крътъ – скала. /БЦ- ЕАКБ-2,стр.40/. Заета в много славянски езици. Албанския топоним Кършова имакедонското Крушево (по-ранното Кършово) са неини производни. Един от кварталите на Пловдив се нарича Кършака. За Фасмер, етимологията на кършъ, крътъ – скала е неизвестна. Откриваме я в осетински, където kъrš (кърш) означава хребет. Заета в абхазки kiriš – хребет, кабардински kъiūыrš, абазински kъiūыrč – скалиста планина. /АШ-ЭСАЯ-1,стр. 236/ Също в хинди-урду khajūrā – хребет. А това показва безспорния, прабългарски произход на кърш. varg, veriga - верига (СМ-ИС,стр.41-58). Българското верига явно е прабългарска дума с ясни тохаро-осетински аналози: в осетински uжrdжg, uжrdжx, кюрдски weirs, пущунски vāx, талишки vās, памирски vax, язгулемски vкh, рушански, хуфски vāx, сариколски vыh – верига, шнур, ремък. gugugce - гугутка. По румънски gugugstiuca – гугутка. Това са явни старобългарски заемки. П. Добрев основателно свързва българското "гугутка" с памирските gugugštuka, guguraka – див гълъб, което показва прабългарския произход на тази неславянска дума. matca, mačok – котка, котарак. /БЦ-ИБЕ-2, стр.30/,/СМ-ИС, стр.41-58/. Съответства на българската неславянска дума мачка, маца – котка. Шафарик посочва словашкото mačka – котка, като старобългарска заемка. /БЦ-ИБЕ-1, стр. 52/. Заето в сръбски мачка, хърватски, словенски mačka, унгарски macska, румънски maţa – маца, котка. Думата е открита като реликт от езика на Алцековите българи, мошке, моске – котка, навлязла в съвр. италиански като miсcho – котарак (ВД-ИБ), което доказва нейния прабългарски произход. mace (чете се "маце")- котка. Сравни със старинното българско "мачка, маца, маце" - котка, коте. berr -овца. Коренната гласна в някои форми се променя от е в а (например bari ‘овчар’). Сравни със старобългарското БАРАН - овен, заимствано в руски и българското диалектно "баранка" - овца. Също сравни с българското БАЧИЯ - сдружение от овчари - собственици [Григор Рашов. Социална организация на традиционната българска бачия в Западна Стара планина. Българска етнология, 1983, № 3, с. 23-34]. bлrxollл - пържола. Отглаголно съществително, образувано от глагола "пържа" с помощта на прабългарския суфикс "-ул". В старобългарския език този глагол е съществувал като ПЪРЖИТИ (да пържа) и най-вероятно е донесен от прабългарите, понеже подобен глагол е съществувал в санскрит bhr-jjaāti (да пържа) и в персийски barštan (да пържа). patл - патка, патица. Тази дума е оригинална за повечето ирански езици и най-вероятно е донесена от прабългарите. Към тях могат да се добавят и албански изоглоси на старинни, оригинални български думи с неславянски произход: giлrл (чете се джър) - широк (сравни зера - област при прабългарите) pluhur -прах (забележете сарматската трансформация Р - Л и старинният български суфикс - УР) skarл - скара cadлr - чадър (оригинална българска, неславянска дума) palл - двойка предмети, старобългарски "пара"(сарматска Р-Л трансформация), от турски "чифт" pelenл - пелена porosis - поръчвам kukull - кукла (някои я смятат за новогръцка заемка, но е възможно да е българска заемка в новогръцки) gjobл (чете се джоб) - глоба magar – магаре. Смята се, че тази албанска дума може да е заемка от готите, при които marh – кон. Явно обаче авторите на тази хипотеза не знаят, че magar – магаре е българо-албански изоглос. kopsл - копче zonjл - госпожа. Подобна чужда дума има и в унгарския език - asszony (асжони) – принцеса, буквално ”благородна жена". Обяснението на тази фраза идва от източноиранските думи aors, ass (бял, брагороден) и zhen (жена). От aors, ass произлиза и етническото название на българо-аланските жители в района на Кубан и река Дон – АСИ или ЯСИ (благородни). Унгарската дума се счита за заемка от езика на аланите, което значи и от езика на прабългарите. lepjete -лапад (киселец). Този българо-албански изоглос се смята за остатък от най-старото, прединдоевропейско население на Балканския полуостров (заедно с албанските думи mal-планина, hardhi - лоза, shege - нар, vene/vere-вино). Но дали е така? mal - планина. Сравни българското Мальовица (връх в Рила, 2729 м), Малешевска планина в Източна Македония. Според Йордан Иванов основата mal може да е трако-илирийска. Обаче думата за планина при траките не е "мал", а "атон" и "пер" (сравни Атонски полуостров, Перелик, Персенк, Перперек, Пелистер). tл pime - да пийме kaзurrela - кичур, къдрица kerpudhe - гъба (сравни българското "пърхутка" - вид гъба) pulл - пиле midhл - мида rrepл - ряпа presh - праз qepл (чепъ) - лук (сравни с българското "чепка") qeras (черас) - черпя goxha (годжа) - висок. При българите в Румъния се среща църковната титла "гаджа" - светско лице, което има силно влияние върху църквата. Често срещано е и българското фимилно име Гаджев, Гаджева. Тези неясни български думи могат да се обяснят като производни на българо-албанския изоглос "годжа" - висок (преносно "влиятелен, високопоставен"), като българската дума явно е изчезнала или забравена. trupi - тяло на човек. Сравни с българското "труп" = "тяло". buza - устна. Сравни с българското "буза". asht - кости. Сравни с прабългарското ASO, АЗ, ЗОВЪ - "пепел от кремация на кости" shikimi- зрение (shikoj -гледай) - сравни с българското жаргонно "скивай - гледай" oborr - двор. Сравни с българското "обор" - стопанска постройка в двора на къщата. Всички автори, когато изброяват наличните прабългаризми в албанския език ги обясняват като ранни заемки в посока от мощната в миналото българска държава към малкото на брой присъединени местни жители на албанските планини. Според официалната (все още некоригирана) историческа версия, прабългарите са били едно малко племе на Балканите, живяло главно по Долния Дунав. Как тогава те са оставили толкова много думи в албанския език, след като албанците живеят на другия край на полуострова? Големият брой на тези прабългаризми в албанския и тяхното значение като ключови думи (berr - овца; dos - свиня; katund - село, селище; njerлzor - човек; ngrлna - храна; barishte -билка; kuvend – говорилня, събрание; zog – птица; enite – четвъртък, бог Анишър-Янкул-Юпитер, xhepi - джоб, thikл - нож, чекия и т.н.) показва, че тези албански прабългаризми могат и да не са заемки от ранните прабългари (на всичкото отгоре и при липсата на пряк контакт), а коренни албански думи. Т.е. те могат да са албано-прабългарски изоглоси, ако допуснем, че автохтонната теория не е в сила. Спрямо масата на тези думи, количеството на съхранените в албанския език първоилирийски думи е незначителен и направо бледнее. Защо тогава да смятаме албанците за наследници на илирите? В същност, ако допуснем че изброените по-горе морфологично и семантично подобни думи в албанския и българския (а те са само малка част от действителния общ брой) са резултат на езиково влияние на българския над староалбанския, то какво да кажем за основното положение на автохтонната теория, че стария илирски език се е съхранил поради крайната му консервативност и изолираност от старогръцкия и латинския? Ако за 200 години албанския се е напълнил с българизми и прабългаризми, то какво да кажем за 500 - годишното господство на римляните и 400 годишното владичество на византийците над илирите. Съвременния албански трябва да бъка от старогърцизми и романизми! Защо стороалбанският е бил толкова отворен към българския и е приел толкова българизми, а е бил невероятно консервативен спрямо старогръцкия и латинския? Ако следваме тази (всъщност лъжлива!) логика ще излезе, че езикът на българите и прабългарите е бил много по-културен от този на елините и римляните! С известно неудоволствие трябва да признаем, че това не е било така. Обяснението за това, защо в албанския има крайна оскъдица откъм думи на автохтонните езици е същото, каквото е и за липсата на тракизми в съвременния български - просто няма пряка етническа и езикова приемственост между новото и старото население на тези места. Ясно е, че автохтонната (балканска) хипотеза за произхода на шкиптарите не предлага научни аргументи и задгърбва научните факти и възражения - тя просто те задължава, иска да вярваш в нея! Съжалявам, въпреки че твърде много хора вярват в тази небивалица, аз не мога. Нещо повече! Добре извесно е, че лексикалния състав на един език е много по-силно подложен на промяна, отколкото неговите синтактически правила, които по принцип са силно консервативни форми. Ако лексиката на албанския се е изменила драматично от контакта с ранния български, то как да си обясним наличието на индоирански граматични правила в съвременния албански? Такива правила не могат да дойдат от гръцкия, латинския или славянския, защото там ги няма! Например: Множествено число в албанския се образува с добавяне на съгласната „т”, както в древните източно-ирански езици, скитски, сарматски, сакски, согдийски!! Пример: udha (път)- udhat (пътища). В албанския език се използва старинният санскрито-авестийски суфикс за образуване на деятелни имена "-тар, тор, тур", който е характерен и за езика на прабългарите (сравни прабългарските "багатур", "мижитурка", "баратор", както и по-късните "главатар", "технитар", "мечкадар", вероятно и "трубадур"- тръбач, музикант)!! Например: Shqip (албанец, разбираем) - Shqiptar (албанец, разбираем); kлpucл (обувка) - kлpucitar (обущар); mish (месо) - mishtor (месар); udha (път) - udhatar (пътник); kлndon (пея)- kлngлtar (певец); shkruan (пише) -shkrimtar (писател); treg (търг ! българизъм) -tregtar (търговец); arke (каса)- arkлtar (касиер); gjhл (лов) - gjahtar (ловец); logari (сметка) - logaritar (счетоводител). Към тези примери могат да се добавят и punлtar - работник, besimtar - вярващ, zdrukthлtar - дърводелец, peshkatar - рибар и др. Много важен аргумент в полза на иранския характер на албанския език е наличието в ранния и днешен албански на граматична конструкция, подобна на ирански изафет!! Иранските езици притежават характерна синтактична конструкция, известна като ирански изафет. Той представлява две последователни думи, свързани със съюза ”и” (широко ”е”). Първата е съществително име, а следващата дума определя характерна черта на първата. Например, на персийски: Дешт-и-Кипчак (Кипчакска степ), rжng-e-roshжn (ярък цвят). Албанските изрази libлr e badhл (бяла книга); Стани–и–мизъс (Станю мизиецът); Formula e Pagлzimit" („Баптиска формула” – название на най-старата книга на албански език от 1462 г.), Drini i si (Черни Дрин), Republika e Skipлrisл (Албанска република), gotл e madhл (голяма чаша), pompa e benzinлs (бензинова помпа) и т.н са типични примери на синтактична конструкция, идентична с иранския изафет. Такъв ирански изафет е съществувал и в езика на прабългарите, за което свидетелстват данните от прабългарски надгробни паметници [Два надписа от село Гарван, Силистренско и Плиска]. В албанския език се използва старинният индо-европейски суфикс "-ash"за образуване на прилагателни имена, който е типичен за съвременните индо-арийски езици, а също и за германските езици. Следи от този суфикс има и в българския език, но той напълно липсва в гръцкия език и при славянските езици. Няма данни този суфикс да е присъствал в езика на македоните и илирите. В албанския обаче го има, например: burrл (мъж) - burrash (мъжски) fлmijл (дете) - fлmijлsh (детски) kukull (кукла) - kukullash (нещо, което е характерно за куклите, кукленски) kepucл (обувка) - kepucлsh (нещо, което е характерно за обувките) begatsh - богат човек, богаташ (българизъм) В българския език се срещат само остатъци от този неславянски суфикс, например: богат - богаташ, торба - торбеш (название на богомилите - кудугери); мург-мургав (черен) - Мургаш (Черен връх), малък - Малешко, гол - голешар. До скоро суфиксът "– аш" (-уш) е бил мощно средство за образуване на лични имена в именната система на българите [Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004 ]. Например: Цаню - Цануш, Наню - Нануш, Маню - Мануш, Добри - Добруш, Каро -Каруш, Карушко и т.н. Изказаната по-горе хипотеза за небалканския произход на шкиптарите може да обясни и следните два езикови факта, които са абсолютно несъвместими с автохтонната балканска хипотеза. 1. Установено е, че езикът на илирите е от групата сатем (тук влизат езиците на траките, протославяните, балтите, индо-иранците), докато съвременният албански (шкиптарски) език е от групата кентум (тук влизат езиците на келтите, германците, италите, гърците и анатолийските народи). Смята се, че в края на бронзовата епоха групата сатем се е врязала и изтласкала групата кентум от района на Източна и Югоизточна Европа. Няма как илирийският език сатем да се е превърнал в последствие в език кентум, освен ако самите илирийци не са заместени от нов народ, говорещ на език кентум, например езика на кутригурите. 2. В Европа има две групи от народи, в чийто езици се е запазил един прастар начин на броене с основа числото 20. Тази прастара двадесетична бройна система се е съхранила само в Западна Европа при някои от наследниците на келтските езици (френски, английски), както и при албанците (шкиптарите). Например на френски vingts e 20, quatre-vingts (4x20) e 80, в старофренски е имало quinze-vingts (15 х 20) или 300. На английски score означава 20, но също и "резка, белег, драскотина, белег, отбелязвам, сметка, резултат". Това препраща към много стара практика: да се брои по двайсет, като се правят резки на групи по 20. Една резка - 20, две резки - 2 х 20, т.е 40. Точно такова е положението в албански, където 20 е zet, а 40 - dizet (2 х 20). В староалбански език, запазен у арбешите (заселени в Южна Италия и Пелопонес - виж. фиг.1), 60 е гласяло "три-двайсет", 80 - "четири-двайсет". За отбелязване е, че албанският е единствения балкански и източно-европейски език, запазил двайсетичната бройна система. Произходът на думата zet (20) според Демирай бил неясен [shaban Demiraj, Prejardha ... op. cit., p. 43]. Защо да е неясен, напротив, твърде е ясен! В българския език сходната дума "чет" означава "брой" - сравни: "чет нямат = брой нямат", "те нямат нито чет, нито брой", "безчет = безброй" и т.н. Освен това в средновековна България и доскоро е използвана спомената по-горе техника на записване на дългове с помощта на две еднакви дъски, тесни и дълги по около един метър. В присъствие на длъжника заемодателят е отбелязвал еднакви черти по двете дъски, съответстващи на взетия заем или оставащия дълг или заплата. Едната дъска оставала при длъжника, другата при заемодателя за нуждите на бъдещото разплащане. На български дъските се наричали "четеле". Това название е образувано от морфемата "чет" + (прабългарския) суфикс "ел". Основата "чет" означава "брой, резултат, резка, белег" и отговаря на албанското zet и английското score. Нещо повече, същата техника и същото название - chetele, са използвани и в Персия, където същата дума "чет" означава "чета, броя, отбелязвам"! Езикът на кутригурите, развил се в контактната зона между най-източните келти и най-западните иранци (Северното Причерноморие) може да възприеме както елементи от келтската култура (двайсетична бройна система, кентум системата), така и използването на дъски - четеле с названия на основата на иранските езици. Това именно сближава шкиптарския език с българския. Наличието в съвременния албански на посочените по-горе специфични за иранските езици и санскрит синтактични норми говори за вливането на мощен ирански етнически и езиков субстрат в съвременната албанска нация. Този ирански субстрат не може да дойде от латинизираното или погърчено автохтонно балканско население. Такъв субстрат може да дойде от Северното Причерноморие, земята на ранните келти, скити и сармати. Горните обстоятелства силно подкрепят алтернативната хипотеза за неавтохтонния, небалкански произход на първите албанци. Ранните албанци би трябвало да бъдат население, дошло извън пределите на Римската и по-късната Византийска империя. Пред вид на наличието на типично ирански граматични конструкции, на много иранизми (персизми) и прабългаризми в албанския, ядрото на протоалбанците изглежда да е някакво скитско или скито-сарматско племе. Идвайки в бившите илирски планини, първите протоалбански пришълци са заварили едно силно разредено, силно гърцизирано или латинизирано местно население и след като са го претопили, са дали начало на бъдещия албански етнос. От претопеното автохтонно население може да са дошли и малкото на брой трако-илирийски думи в албанския. Какво може да бъде това скито-сарматско племе, родствено на прабългарите, което да се е заселило в илирските планини след унищожаването и/или прогонването на местното население? Ако се съди по ранното българско название Кутмичевица или Котокия на района на река Shkumbi, тези скито-сармати може да са част от известните кутригури (котраги), скито-сарматско племе асоциирано към Стара Велика България племе, родствено на прабългарите. Историческите данни силно подкрепят тази възможност, защото от края на V-ти век (493 г.) насетне започват масирани нашествия и заселвания на склавини и кутригури (погрешно наричани българи), което променя етническата картина на балканските предели на Византия. Всъщност, първите българи се появяват на Балканите с идването на Аспарух (областта Онгъл) и брат му Кубер (Керамисийското поле) едва през 680 г. Дотогава, в продължение на около 200 години кутригури и склавини заселват земите на европейска Византия. През 493, 499 и 502 г. войска от кутригури напада византийските области Тракия и Илирик. През 499 г. в битка при река Цурта (Илирия) кутригурите побеждават византийската войска. Хронистът Комес Марцелин отбелязва: ”Така там погина илирийската военна мощ” [Marcellinus Comes. Chronicon, p. 95; Iordanes. Romana, p. 46 = ЛИБИ, 1, с. 313, 332]. Около 515 г. кутригурите нахлуват в диоцеза Илирик и го опустошават, като разгромяват противопоставилите им се византийски отряди. През 540 г. кутригурите отново навлизат във византийските предели на Балканския полуостров. В Илирик те успяват да превземат 32 крепости. За пръв път те използват обсадна техника. Непосредствено след това Юстиниан I успял да привлече антите (утигурите) като федерати на империята за борба срещу кутригурсите нападения. През 551 г. 12-хилядна войска на кутригурите начело с Хиниалон тръгва в помощ на гепидите, но след неразбирателство с тях напада Илирик и Тракия. Тогава Юстиниан I убедил утигурите, начело със Сандилх, да нападнат землището на кутригурите. Кутригурската войска била принудена да се завърне. Нападението на утигурите принудило една част от кутригурите, около 2000 войни заедно със семействата си, начело със Синион да помолят императора да се заселят във Византия. Въпреки започналата война с утигурите, през зимата на 558-559 г. огромна войска от кутригури, водени от Заберган и склавини, използвайки замръзването на Дунава, нахлули във вътрешността на полуострова. Част от тях тръгнала на югозапад и достигнала до същинска Гърция. Византийската дипломация отново убедила утигурите да нападнат кутригурите. Сандилх нападнал и опустошил селищата на кутригурите, след което пресрешнал връщащите се кутригурски войски на Заберган и им нанесъл тежко поражение. Войната между кутригури и утигури принудила кутригурите да прекратят нападенията си срещу Византия, като последното е през 562 г. Менандър Протектор съобщава, че в 568 г., по нареждане на аварския каган, 10 000 силна кутригурска армия разорява Далмация. Подобно на склавините, част от кутригурите се заселвали трайно в земите на юг от Дунава. Първоначално най-плътни заселвания са станали в провинция Илирик, отдалечена и слабо защитена от централната власт в Цариград. Най-ранните (550 г.) и мощни заселвания на кутригури южно от Дунава са станали в посока към днешна Албания и Западна Македония (Котокия, Кутмичевица). Най-плътно заселване на кутригури в Илирик обаче става след около 130 години след посочения период. В 558 г. на север от Кавказ се появяват аварите и веднага (558-562г.) започват съвместна война с кутригурите срещу утигурите [Menander. Fragmenta. С. 443 = ГИБИ, 2, с. 235]. След това аварите се изтеглят към Панония и увличат голяма част от кутригурите с тях. Заедно с кутригурите, аварите основават там Аварския каганат. Панонските кутригури (погрешно наричани българи) са съставлявали многоброен народ. В началото на втората половина на VII-ми век част от тези кутригури са увлечени от българите-оногхонтори на Кубер и се заселват в Керамисийското поле. След заселването на аспаруховите българи в Онгъла, това е второто по мащаб заселване на българи и кутригури. Потомците на Куберовите българи са днешните македонски българи, а потомците на кутригурите най-вероятно са днешните албанци. Заселването на района на град Драч, прародината на днешните шкиптари (Арбанон, по-късно Кутмичевица, Котокия) с кутригури (наричани българи) е отразена и в много летописи. В един старинен летопис, открит в Русия, преселването на българите на Балканите е описано така: "Многочислени, дори безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя дори до Драч (дн. Дуръс, виж. Фиг. 2), тъй като българите и персите и влъхвите са едно и също и всички те са на тази земя преселници" [Национална библиотека Кирил и Методий, 774]. В български летопис по този повод се казва: "Много же бесчсльни съще испълнишя сия стран Днав и она до Драча и далее" [Среднеболгарский перевод хроники Константина Манасии, София, 1988, 228-229]. В превод - "много, почти безчислени, те изпълниха отсамната страна на Дунава и отвъдната до Драч и по-нататък". Ясно се посочва, че районът на гр. Драч е заселен с българи (всъщност - кутригури, котраги). Понеже котрагите са федерати на Стара Велика България и поданици на бат Кубрат, съвсем правилно те се наричат българи, макар че етнически са само родствено на българите сарматско племе. Археологическите находки в района на днешна Албания от VII век и по-късно показват, че преди Куберовите българи да населят Албания, там вече са живеели скито-сармати [5]. Преди българите, по тези места е присъствала една начална полиетническа култура, съдържаща местно население (траки, кутригури и анти), както и представители на Пенковската (Черняховска) култура (главно сармати, дошли от земите северно от Дунава) и ранни склавини. Техния брой непрекъснато е намалявал поради външните нашествия. С идването на прабългарите (всъщност котрагите) се появява етническа чиста култура, която след 660-та година се подсилва от идването на Куберовите българи. Тя успява да постави под свой контрол завареното етнически пъстро население, да го консолидира и да създаде условия за появата на една нова култура – тази на Дунавска България. Не случайно районът на река Шкумба, родината на днешните албанци е наречен Котокия, Кутмичевица в Първото българско царство! Това е пряко указание за наличието на котраги, кутригури в него !!! Възможно е и аварите (източноиранско племе - ефталити) да съставляват значителен субстрат на албанците, защото до идването на белохърватите в земите на Илирия, аварите са били основно население там. Всъщност, византийският император е поканил белохърватите да прогонят аварите от Илирия, поради непрекъснатите им набези в посока към Константинопол. Белохърватите пристигат, побеждават местните авари, част от аварите се изселват, други се асимилират в бъдещата хърватска нация. Възможно е част от аварите да са се заселили на юг в земите на днешна Албания при етнически родствените им кутригури, техни верни съюзници във войната им против утигурите и Византия. Територията на днешна Албания и Косово са вкючени за значителен период от време в границите на Аварския каганат - държавно обединение на авари (обри - ефталити), българи-оногондори и котраги, която е заемала основно областите Панония и Срем, но за известен период е заемала и части от някогашните римски провинции Далмация, Превалитания, Дардания и Илирик. Или другояче казано, аварската държава е слизала от днешна Унгария на северозапад до днешна Албания на юг. За териториалния обхват на тази силна и мощна държава говорят много археологическите находки от Брестовец (Славония), Чобе на р. Босна, Плисков до Книн (Северна Далмация), Дунавско поле (Западна Херцеговина), Шудиково на р. Лим (Черна гора). Присъединяването на албанските земи към Аварската държава се подкрепя от документи, в които се отбелязват "Епископия Хунабия" в Албания и "Епископя Аварорум" в Черна гора. В района на днешна Албания са намерени и две изключително ценни археологически колекции с аварски произход - съкровището от с. Врап (открито през 1901 г. в хълмистата област Шара на 30 км югоизточно от Драч (Дуръс), днес в Metropolitan Museum of Arts, Ню Йорк) и това от гр. Ерсека (80 км южно от Охрид), показано на 14.12.1981 год. в галерия Sothebi Parke Bernet and Co. - Лондон. За златните съкровища от Врап и Ерсека специалистите казват, че са "археологически находки от европейски ранг", които засега са единствените, съдържащи поясни гарнитури отляти от злато. Те са подробно изследвани и публикувани от световноизвестния немски археолог Йоахим Вернер. Заключението е, тези находки съдържат т. нар. "царски инсигнии", които има право да носи само владетелят. Техният стил сочи като място на производство и употреба Аварския каганат. Вернер изтъква, че съкровищниците на "аварски владетели" винаги са били "в непосредствена близост до кагана" и поради това Врап и Ерсека маркират централната област, от която владетелят управлявал. Възможно е това да е местно държавно обединение на прабългари, котраги и авари, което в началото е включено към Аварския каганат, а впоследствие към Първото българско царство [Милош СИДОРОВ. Съкровищата на премълчаваната българска държава ]. Обобщавайки казаното, може да се заключи, че има сериозни историографски, археологически, езикови и топонимни доказателства за да се предположи, че ядрото на днешните албанци не са потомци на опазило се от елинизиране и латинизиране илирско или трако-дакийско население, а представлява основно пришълци от скито-сарматски произход, най-вероятно кутригури (котраги) и остатъци от аварите. ДОПЪЛНИТЕЛНИ ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ : 1. Hamp, E. P. "Albanian". Encyclopedia of Language and Linguistics. (Oxford, UK: Persamon Press) 1994: 66-67. 2. Mallory, J. P. and D. Q. Adams. "Albanian". Encyclopedia of Indo-European Culture. (London: Fitzroy Dearborn) 1997:9 3. Селищев 1931 - Селищев А.М. Славянское население в Албании. София: Македонск. науч. ин-т, 1931а. 4. Петър Добрев. История на българската държавност по най-старите царски и църковни летописи. ИКК Славика – РМ. София. 1995 5. Рашев Р. Българите през V-ти – VII –ми век. II-ро допълнено издание. София. 2004, стр. 184 – 185. 6. Ангелов Д. Образуване на българската народност. София. 1971 7. Ж. Войников. Произход на ранните българи. 2008. Танакра. (книга, в печат)

Откакто китайците са измислили хартията винаги се е намирало кой да печата на нея. Самите изображения, които знаете добре като чпонско или китайско изкуство, обикновено са гравюри (китайците има и много рисунки с туш, в т.ч. цветен). С изнамирането на книгопечатната техника от Йохан Гутенберг, се е наложило изображенията, които допреди това са се рисували, също да бъдат тиражирани, което от своя страна е отворило пътя за широко използване на графичните техники. На практика, северните художници (най-вече германските) от периода XV - XVII в. обикновено са колкото живописци, толкова и графици. А някои са само графици. Най-голямото име на ранната графика е Албрехт Дюрер - син на златар от Нюрнберг. Следващия колос на графичното изкуство е холандецът Рембранд Ван Рейн, или просто Рембранд, който също като Дюрер е и живописец. Преди Дюрер са работили Лукас Кранах, Алтдорфер и т. н. "бащи" на немската графика. По-нататък за велики графици може да се говори при Франсиско Гоя (основно е живописец), Гюстав Доре и пр. До годината която споменаваш, вече отдавна са в земята най-големите имена в историята на графиката. Поздрави!

Ами аз не съм печатал откакто завърших, сиреч от 1998 г., щото предпочитам да работя живопис, пък и графиката изисква една специфична и сложна материална база, както и стоматолог, който ти е добър приятел, понеже от киселините с които се работи се скапват зъбите. Искам да кажа, че навремето преди да закрият цинкографиите и целият национален печат да стане офсетов, можеше да се намерят такива плочи (мед и цинк, но главно цинк) в полиграфиите, обаче сега вече ги няма. При емн е лесно ако реша да печатам, защото имам запазени от преди в достатъчни количества, пък и да нямам - КЦМ (комбинат за цветни метали) ми е на една крачка - между родния ми Пловдив и Асеновград. А там има всичко. А самите материали за художници - бои, мастила, графични игли, кобилици и т.н. ги има във всяка една книжарница за художествени материали. Ако си от София е лесно - отиваш до ректората на Художествената Академия и питаш някой график откъде пазарува (преди имаше такава книжарница в самия двор на Академията, но разбрах че сега са я махнали). Ако си от друг град положението малко се усложнява, защото не бих могъл да ти дам съвет и ще трябва сама да се оправяш. Поздрави и успех!

Практически навсякъде има щрих. Ако увеличиш и гледаш внимателно, ще видиш, че само в най-светлите участъци няма кръстосване на щриха. Посоката на щриха - ъгъла в който се кръстосват линиите дава направлението на формата, а силата на натиска с който са гравирани тези линии дава тяхната плътност (тъмнота), която пък изгражда светлосенките (които също генерират форма, предвид посоката на светлината). Тази техника няма нищо общо с линогравюрата и дървогравюрата, които са висок печат (печатаемата повърхност се намира високо, а бялото се отнема с резеца и се намира ниско). При тази техника имаме дълбок печат, което ще рече, че след гравировката, медната плоча се намастилява, като мастилото се втрива щателно в дълбоките места. След това мастилото се премахва от повърхността на плочата с длан, което е един бавен и изключително неприятен процес. След това премахване, оставамастило само в гравираните участъци, тоест - в т.нар. "щрихи". След което се печата на валяк за дълбок печат (който е различен от високопечатния) при натиск на валяците приблизително 6 атмосфери, но в зависимост от дебелината на самата плоча и материала от който е направена. В зависимост също от консистенцията на самото мастило, към което се добавят и други съставки, които при всеки художник са различни и в различна пропорция спрямо мастилото. Под натиска на валяците хартията (кадастрон за дълбок печат) се набива в гравираните участъци и "изтегля" мастилото от тях. Така се появява едно графично изображение, пред което вие стоите и се удивлявате как е постигнато. Възможно е да го направиш, разбира се. Само че, подготовката за да достигнеш такова ниво (включително в чисто технически аспект) ще ти отнеме между 10 и 20 години. При някои колеги всъщност никога не се получава, независимо колко време са практикували. Понеже не си обичат професията и не разсъждават когато я практикуват, не за друго. Поздрави!

Добре дошъл! Ако ти си Петър Голийски, както твърди протобългарин, би ли дал повече информация относно датировката на най-ранното българско присъствие в Европа (в контекста на миграцията "Фир-болг", баварските "Балгер" и т.н.), че ми писна да те цитирам. Разбира се, аз имам малко по-различно становище относно датировката, но смятам че и твоето ще бъде особено полезно тук. Също така бих те помолил да развиеш въпроса за идентификацията на тези групи с протобългарите. Благодаря! П.П. По-нататък ще бъде интересно да се засегне темата за пред-арийския произход на индийските "бахлика" и връзката им с Предна Азия.

Хърс, цифрите които споменавате се подкрепят по един независим път от Бартоломео де Яно - монах от ордена на миноритите, при пътуването му през балканските земи на Османската империя. Цитирам: "От шест години насам турците са отвлекли от християнските земи повече от 400 000 християни... Ние видяхме със собствените си очи... клетите християни и християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги, двама по двама, в този град (Цариград)... Безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат и пъшкат жално, като молят за божия милост и просят от християните, където минат, без никой да смее да им продума и дума. И християнските търговци ги оплакаха, а и ние, които наблюдавахме с мъка голямата жалост и смут на християните, които се озъртаха за милост, мъка и съчувствие към тях. Видяхме и малки деца, и девойчета, водени и носени в кафези, както се носят птици на пазар, на коли и коне..." Драги съфорумци, годината на това известие е 1443 г. По това време на Балканския полуостров, османските турци владеят земи, населени почти само с българи - Мизия до Браничевската област, Тракия и Македония. Освен тях те владеят и земи, традиционно населени с гърци - Тесалия, Локрида, Фокида и Беотия, които са обаче, несравнимо по-малки като територия и по-слабо населени от прежде споменатите. Константинопол ще падне цели 10 години по-късно от това известие. В Анатолия (която е завзета доста по-рано) няма такива мащабни процеси нито на ислямизация, нито на поробване, защото е извън обсега на християнско-ислямския "фронт", турците са вече отдавна стабилно стъпили и не е налице обективна необходимост от "тюркизация" или "ислямизация", още повече че от Средна Азия и Иран продължават да пристигат нови и нови вълни тюркски заселници и "борци на исляма". Ако допуснем че дори само половината от споменатият брой християни роби са българи (предвид редовните османски набези извън границата), това означава, че приблизително 200 000 българи са отвличани като роби в рамките на шест години, както споменава Де Яно. Или иначе казано, 200 000 : 6 = 33 333 души на година. Предвид факта, че в този период нямаме засвидетелствани масови отвличания на други народности от страна на османците (а имаме такива за българите), цифрата 40 000 души годишно, може и да се окаже силно снижена. При това става въпрос за пленниците - роби. Все още не сме заговорили за данъка "девширме", сиреч за еничарството. Ако добавим и тях ще се окаже че между 40 000 и 50 000 българи средно годишно са били насилствено откъсвани от българския етнически масив. За 10 години това прави близо половин милион души, което е чудовищно за такава епоха като средновековието, и аз просто не мога да си представя как сме оцелели като народ. Добре, че тази практика с времето е била поизоставена, пък и прираста ни е бил доста голям. Факт е че нашият народ за пет века, снижава броя си, въпреки изключително високия си демографски ръст. От това по-показателно здраве му кажи. Поздрави!

Galahad, поздравления, много хубава тема! Обещавам по-нататък и аз да се включа в дискусията.

Много интересно. А, за македонците и много типично. Благодаря ти за тази публикация! Възможно ли ти е да постнеш целия текст на изследването (на само за нас българите, но и за останалите народи), или поне да дадеш линк към него? Това би било от особено голяма помощ за общата ни работа. Поздрави!

Мидийците или племената "мада", "мадаи" и т.н. според съвременната историография са източно-ирански народ твърде сходен с персите (парсуа). Според сведението на Херодот мидийците се самоназовават "арии", а персите "артаои", от което сведение разбираме, че понятието "арии" със значение "благородни / знатни" (както е във ведическа Индия), не е собствено персийско самоназвание, а е така да се каже "откраднато" от мидийците. За самото название "мидийци" Херодот твърди че мидийците са го възприели когато Медея е дошла при тях, а преди това са си били "арии".Разбира се, такова едно сведение е доста смехотворно, особено ако се има предвид че Медея е колхидка, т.е. чужденка по отношение на мидийците, при това - бегълка. Освен това, ако се насилим все пак да го допуснем, ще трябва да имаме предвид, че според всички сведения за аргонавтите (в чийто контекст на практика се споменава Медея при гърците), сочат времето им минимум едно поколение преди Троянската война. Което пък означава че ще е необходимо да докажем присъствието на мидийци в по-късната Мидия (нали там - при тях е дошла Медея) в един такъв хронологичен период, за което нямаме никакви данни. Първите сведения за мидийците се появяват около IX - VIII в. пр. Хр., което е близо половин хилядолетие след историята на аргонавтите. Според наличните сведения мушките са клон на анатолийските мизи, изселил се по посока на Арменското плато, горе-долу в същото време, когато (от изток) се появяват мидийците.Тези мушки се разделят на две основни групи, от които по-голямата остава в района на по-сетнешната арменска област Муш и образува племенен съюз с племената "уруме" или "уру-армени". Това става в района западно от езерото Ван. По-малобройната група се остановява в териториите на днешна югозападна Грузия в близост до границите на Турция и Армения.Те просъществуват като самостоятелна общност по-дълго време, и дори дават името на днешната грузинска провинция Месхетия. Ако има някаква връзка между миди и мизи, тя е най-вече в рамките на общия индоевропейски масив. Поздрави!

Разбира се. Това е само една хипотеза, която се подкрепя от някои източници и други дадености. Искрено се надявам в скоро време да съумея да я превърна в теза, не защото много държа да бъдем непременно кимерийци, а защото така биха се подредили повечето парчета от "древнобългарския пъзел", към което всички се стремим, смятам. Успех!

Съжалявам че се намесих в дискусията тогава. Разбира се, аз доброволно си признавам че не съм безпристрастен, и не бих могъл да бъда. Просто сметнах, че не може да се разглежда въпросът за насилствената ислямизация извън контекста на самата система на управление чрез терор и насилие, което е по-скоро правило в Османската империя, отколкото изключение. Абстрахираме ли се от общия принцип, можем да си извадим каквито си искаме изводи. Даже може да се опитаме да докажем, че българите са насилвали турците да приемат християнството. Защо не? А може би трябва да очакваме в онази дива и мрачна епоха неграмотните овчари в Родопите да си водят хроники на събитията, или пък османските власти да изпращат специални хроникьори в тази затънтена и труднодостъпна планинска област, та да не би ислямизацията да остане незабелязана. Както и да е. Желая ви успях в родолюбивото начинание.

:laugh: Това беше готино.

Добре. From a historical angle, Bulgarians have descended from three main ethnic groups which mixed on the Balkans during the 6th - 10th century: local tribes, including the Thracians; Slavic invaders, who gave their language to the modern Bulgarians; and the ancient Bulgars, from whom the ethnonym and the early statehood were inherited. In physical appearance, the Bulgarian population is characterized by the features of the southern European anthropological type[44]Genetically, modern Bulgarians are more closely related to other Balkan populations (Macedonians, Greeks, Romanians) than to the rest of the Europeans. От историческа гледна точка, българите произхождат от три преобладаващи етнически групи, смесили се на Балканите през периода VI-ти - X-ти век: местни племена, включително траки; славянски начественици, дали езика сина съвременните българи; а древните българи, чийто етноним и ранно държавотворчество наследяват. По външен вид българското населениесе характеризира чрез отличителните белези на южноевропейския антропологичен тип. От генетична гледна точка, съвременните българи са по-свързани с другите балкански народи (македонци, гърци, румънци), отколкото с останалите европейци. The ethnic contribution of the indigenous Thracian and Daco-Getic population, who had lived on the territory of modern Bulgaria and established here the Odrysian kingdom has been long debated among the scientists during the 20th century. Some recent genetic studies reveal that these peoples have indeed made a significant contribution to the genes of the modern Bulgarian population, which is however comparable, or even less than, to the contribution to other Balkan (Albanians, Greeks, Romanians) and Italian groups.[49] This is also apparent in the presence of the Aegean anthropological in some modern Bulgarians. [50] The ancient languages of the local people had already gone extinct before the arrival of the Slavs, and their cultural influence was highly reduced due to the repeated barbaric invasions on the Balkans during the early Middle Ages by Goths, Celts, Huns, and Sarmatians, accompanied by persistent hellenization, romanisation and later slavicisation. Етническия принос на местното тракийско и дако-гетско население, живеещо на територията на съвременна България, и основало тук Одриското царство, е било предмет на продължителни спорове между учените през XX век. Някои неотдавнашни генетични проучвания разкриват че това население има всъщност значителен принос към генетичния тип на съвременните българи, който е все пак сравним, или даже по-малък, отколкото към приноса на останалите балкански (албанци, гърци, румънци) и италиански групи. Това е също така видимо в представянето на егейската антропология сред някои българи. Древните езици на местното население са били вече изчезнали преди идването на славянит, и тяхното културно влияние е било в голяма степен ограничено поради повтарящите се варварски нашествия на Балканите по време на ранното Средновековие на готи, келти, хуни и сармати, придружено с постоянна еленизация, романизация и по-късно славянизация. The Slavs emerged from their original homeland (most commonly thought to have been in Eastern Europe) in the early 6th century, and spread to most of the eastern Central Europe, Eastern Europe and the Balkans, thus forming three main branches - the West Slavs, the East Slavs and the South Slavs. The easternmost South Slavs became part of the ancestors of the modern Bulgarians, which however, are genetically clearly separated from the tight DNA cluster of the most Slavic peoples. This phenomenon is explained by "the genetic contribution of the people who lived in the region before the Slavic expansion" [51]. The frequency of the proposed SlavicHaplogroup R1a1 ranges to only 14.7% in Bulgaria. Славяните излизат от тяхната "първородина" (обикновено приемаща се че е била в Източна Европа) в ранния VI век, и се разселват в по-голямата част на източна Централна Европа, Източна Европа и Балканите, формирайки по такъв начин три основни групи - западни, източни и южни славяни. Най-източните от южните славяни стават едни от предците на съвременните българи, които все пак, са генетично ясно разграничени от малката група на повечето славянски народи. Този феномен се обяснява чрез "генетичния принос на народите, живяли тук преди славянската експанзия." Честотата на предполагаемата славянска хаплогрупа R1a1 обхваща само 14,7 % в България. Това стига ли?

Рей, явно не четеш какво ти отговарям. Аз СЪЩО смятам така. Тук просто съм побликувал официалните данни, и даже според тях се твърди, че генотипът на българския народ е със СИЛНО автохтонно влияние. Даже преобладаващо. Друг е въпросът дали това "автохтонно - тракийско" не е всъщност т. нар. "памиро-ферганска" (в генетичен аспект) раса. Това тепърва ще се дискутира. Важното е че не съвпада с ПРЕОБЛАДАВАЩИЯТ сред славяните генотип R1a1. Сега разбра ли ме вече, или пак да обяснявам?