nik1

На мен не ми се вярваше да видя конфедеративния флаг в Капитола (И вероятно на повечето републиканци в Капитола) Да (само мое мнение),

Не, друго питам колега (и въпросът ми не бепе към вас с, освен ако не учасувате с два ника във форума),: Битите негри трябва ли да извиняват ако са отвърнали на биещите ги и са счупили главата един от тях ..Или първо на тях трябва да се извинят билите ги? Всъщност визирате мен като "човека", но аз не съм "отричал" (въ6в вашия смисъл ) военните престъпелния, извършени от българските офицери в окупирана Сърбия. (все пак преди да мо слагате думи и мисли, бъдете така коректен да прочете думите който всъщност съм казал и написал) /Понеже не сте историк предполагам да разберете какво е това здравословен скептитиъм/ Глупости, няма за какво са се пазаря.. според мен вие всъщност се "пазарите" (отговорът ви е един опит от за пазарене), Напротитив, беше съвсем лично

Вражда, или по-скоро силна враждебност и желание за разплата , породени от разбирането и усещането, че Сърбия ( и сърбите) са се отнесли много несправедливо към България и българите. За поддържанети на враждата /враждебността/ и желанието за разплата и не е необходимо да се преминава през "процес на радйкализия" - достатъчно (и то е причината) е разбирането и усещането, че Сърбия ( и обобщено сърбите) са се отнесли несправедливо към България и българите. Говорим за висши офицери (разбрахме се че не става дума за войниците), издали (издавали) незаконна заповед (незаконните заповеди . По метода на изключването - не е расизъм ( сърбите не са друга раса, нито са друга култура!), малко вероятно е висшите офицери да са психопати (мнение, което споделихте), и друго какво - за мен с най-голяма вероятност като причина/подбуда/ остава реваншизмът.

Не ви разбирам и най-малко.. Реванши́зм (фр. revanchisme, от revanche «месть, отплата, возмездие») — стремление государств, партий или общественных групп к реваншу путём пересмотра результатов нанесённых им военных и политических поражений. Отмъщението е форма на правосъдие, използвана при отсъствие или при отказ от нормите на формален закон и право. Често отмъщението се дефинира като увреждащи действия срещу лице или група в отговор на действителна или въображаема несправедливост.[1] То се използва за наказване на злодеяние извън рамките на закона.

Оффф... Пишете, че Защо е "малко вероятно" издалите заповедта да са имали ревашистки нагласи Revanchisme, from revanche, "revenge Отмъщението е форма на правосъдие, използвана при отсъствие или при отказ от нормите на формален закон и право. Често отмъщението се дефинира като увреждащи действия срещу лице или група в отговор на действителна или въображаема несправедливост.[1] То се използва за наказване на злодеяние извън рамките на закона.

Аз не разбирам за какво намесвате войниците и забивате в тази посока, Никой войник не е бил подсъдим за тези престъпления Подсъдими и осъдени са висшпте офицери(https://bg.wikipedia.org/wiki/Христо_Козаров, и полк. Христо Стоянив) , издавали заповедете. Имах предвид тях и мислех че е очевидно.. Констатирам само По другите въпроси не получавам отговор..

Добре ,а за това кога? http://www.makedonskatribuna.com/Voinata se vrushta_files/the_war.htm и това https://en.wikipedia.org/wiki/Cultural_genocide "След това", "когати му дойде времето" или....("не знам все ми е тази") Не допускате ли (поне в известна степен), че дискутираните в темата военни престъпления са мотивирани от реваншизъм (не само антисръбски), Ако е така, не следва ли признаванетоето и извинението да бъдат насочени първо към травматизираните от нашата страна (не малко 300 000 потомци на македонски българи от Вардарска и Евгейска Макединия и още толкова пиринско -македонски българи) Все пак мисля е коректно и някак "европейско" да се спазва реда и последователна (ако не логическа, то историческа)

Госпожата е българка и това се вижда още на първата снимка (нали това ви пиша по-горе) От печатите се вижда, че е пътувала в Сърбия, А Вие написакте това: Не пише откъде е госпожата, Може и от Кюстендил да е..

Също така: Осемдесет процента от медта за нуждите на СССР по време на войната е доставяна по ленд-лиз.. Не съм чувал за патрони, чиято обвивка (на оловнаната сърцевина) да е направена от желязо да кажем (защото в чисто състояние желязото е сравнително ковко, и има висока температура на топен), вместо от мед. Въпреки, че желязните руди са много разпространени.

На паспорта пише Царство България (първатата снимка), Въпросната гопожа Маргарита Петрова Попова е български поданик, вероятно от присъедините към Царството Западни покрайнини, (Пиротско) (съдейки по движението и спрямо Пирот) Сърбите ги наричат "окупирани" (и пищещият неправилно приема , че госпожата е сръбски поданик) , в действителност те са анекирани от България (както Вардарска Мекедония и Беломорието, т..н. "Освоводени земи"и включват също Пироско и Беломорието), и са под български суверенитет, а госпожата е български поданик Ако госпожа Маргарита Петрова Попова живеше в окупирана (от Германия/България) част на Сърбия - т.е на запад от Бела Паланка , тя щеще да има документи издадени от Правителството на Недич.

PS На 24 януари 1944 г., при поредната бомбардировка на София, поради лошата видимост от гъстата мъгла самолетите не успяват да хвърлят бомбения си товар над града. Взривени са 30 бомби в района на Герман и Симеоново. Целта вероятно е била да се разруши водопроводът за столицата и градът да бъде лишен от вода. (Бомбардирани са и Скопие, Враца, с. Кунино и с. Беглеж.) Съюзниците СССР, САЩ и Англия изпращат поредна нота до България да спре помощта си за Германия. Следват тежки въздушни нападения на София на 29 и 30 март 1944 г. http://62.204.158.5/news1/?id=33872

Ще ги репатрират вероятно , как "какво", ха-ха-ха Излизат и странични въпроси (извън темите) , може би неинтеррсни за много форумци: допустимо ли ли е двойното поданство?. Доколкото поданикът се подчинява на монарха, допустимо ли е да се подчинява на два монарха?

Щом е "етническо", значи има значение етноса , а не статута Ами? Да, обаче българите влизат във "владение" , което се признава и от местното население (1)... и от "великите сили" (2) ( 1) http://macedonia.kroraina.com/mpr/vakarelski.html "Посещението на царя в Скопие и местното население На 3 октомври 1942 г. се разнесе новината, че царят ще пристигне в Скопие. Интересът у населението към това събитие беше голям. Нашата хазайка каза на жена ми някак си въодуше-вено: „Мари Ано! Царот кел да дойде, их, да мога де го видам нашиот цар каков йе!" На следния ден площадът беше още от рано ограден от кордон наши войници, стоящи гъсто един до друг. Движението към стария мост, към старата чаршия и към площада бе спряно. Хората обикаляха и минаваха Вардара през дървеното мостче по-горе от каменния мост и през много по-далечния по-долу бето-нен модерен мост. Народът започна да се трупа зад кордона още след очистването на площада. Ние с жена ми и децата заобико-лихме и се качихме в музея, сградата на който вместо с кереми-ден покрив, завършваше с широка тераса. Там се настани целият персонал, чиновниците от Търговската камара и мнозина познати. Към 10 часа се раздаде команда - подготовка за пристигането на височайшия гост и недълго след това по моста мина открита лека кола и още една друга след нея. В първата, до шофьора изправен стоеше царят. Раздаде се спонтанно „ура" от народа зад кордона, което „ура" като че ли нямаше да има край. Във втората кола имаше висши офицери. Когато колите спряха насред площада, царят се опита на няколко пъти да говори и овациите спряха. Тогава той започна с поздравления към скопските граждани и из-каза радостта си, че има възможност да бъде между население-то на този отдалечен български край. Ново „ура" заглуши думите му. Народът зад кордона беше натъпкан така, че яйце нямаше къде да се хвърли, както се казва. Но по едно време първите ре-дици напънаха, натиснаха гъстата редица на кордона, който започ- на да се огъва. Офицерите от местната военна част тръгнаха ядосани да възпрат предстоящото скъсване. Царят им махна с ръка да не се грижат за това. Не след много кордонът се скъса не на едно място, войниците бяха повлечени от народната вълна. И този народ - мъже, жени, стари и млади, облечени празнично, с „ура" се струпа от разни страни около колата на царя. И той сякаш бе изскубнат, като дърво от корена му, и бе понесен на ръ-це по площада от гъстата тълпа с нескончаемо „ура". И така не минути, а повече от половин час... Човекът нито можа, нито бе нужно да доизкаже словото си. Всеки мъж, всяка жена правеше неимоверни усилия да се доближи до него, поне да го докосне с пръсти. Антуражът му остана като вкаменен в колите си. Какво изпитаха в първия момент тия хора не зная, но скоро бяха явно зарадвани и само следяха с очи как височайшият гост на Скопие бе носен като дете прав над главите на народа. От високата тераса на музея можехме да наблюдаваме отлично това незабравимо народно ликуване. Най-после царят отново се качи на царската ко-ла. Изправи се до шофьора, благодари сърдечно за посрещането, което го развълнувало до сълзи (това вече при затихнали „ура" и глъчка) и съобщи, че иска да обиколи с колата си града и ще продължи за Велес. Доволен, с ново „ура" народът се разстъпи откъм Военния клуб и колите заминаха край Вардара откъм гимназията и по-на-татък към манастира в Нерези. Народът дълго време не се разне-се, а коментираше, споделяше впечатленията си, радостта си, ня-кои бършеха очите си от появилите се неволно радостни сълзи по тях. Особено радостни и задоволени бяха онези, които бяха успели да се докоснат до царя. Това се чуваше из тълпата, кога-то си пробивахме път с децата за към дома. Като стигнахме у дома, видяхме на двора хазяите Жарновски да палят огън, за да топлят за нещо вода в един голям черен котел. Хазяйката се затича към нас, срещна жена ми, пре-гърна я и като опиянена повтаряше: - Господжо Ана, ама колко съм щастна, ама колко съм щастна, го видов и го фатив за дреата царот! За дреата го пипнав! Ама колко съм щастна, не знаеш! Царот, ма, царот. Не се съмнявам, че посрещането е било не по-малко вълнуващо, искрено, сърдечно, радостно навред по градовете и селата, гдето е спирал този невзрачен конвой от две коли с един цар. И човек се чувстваше действително горд и щастлив като българин при тая гледка. Ех, само да се махнат тези чужди войници, си мислехме. Така стана царското посрещане от народа - без речи, само с чувства!" (2) http://62.204.158.5/news1/?id=33872 В периода 18-25 октомври започва англо-американската въздушна офанзива на Балканите. Техните военновъздушни сили най-напред бомбардират Скопие и Велес. На 10 януари 1944 г. е най-мащабната и унищожителна англо-американска въздушна бомбена акция. В нея участват 200 бомбардировача и 200 изтребителя. Бомбардирани са централната част на София, регентството (където е Столичната община на "Московска" 33), военното министерство, Народният театър, много сгради в централната част на столицата. Засегнати са всики западни квартали на града. При това нападение жертвите са много - 750 убити само в София (в Скопие те са 150). В продължение на кървавата едногодишна въздушна борба англо-американските съюзни сили атакуват 186 населени места с над 45 268 бомби. Загиналите в тези въздушни нападения българи са между две и четири хиляди души като повечето от тях са безследно изчезнали. Изгубените самолети са 27, а загиналите летци изтребители – 22-ма. Освен столицата, бомбардирани са още Скопие, Велес, Ниш, Охрид, Прилеп, Враца, Пловдив, Хисаря, Русе, Карлово, Казанлък, Лом, Свищов и много села и други населени места. В устремната защита на родната земя от своя страна българските летци изтребители свалят 185 противникови самолета, без да се броят повредените. Броят на убитите и пленените противници е над 658 души. по скоро да https://www.ciela.net/svobodna-zona-darjaven-vestnik/document/2135492286/issue/4417/naredba-za-podanstvoto-v-osvobodenite-prez-1941-godina-zemi Държавен вестник, брой 59 от 17.III НАРЕДБА ЗА ПОДАНСТВОТО В ОСВОБОДЕНИТЕ ПРЕЗ 1941 ГОДИНА ЗЕМИ НАРЕДБА ЗА ПОДАНСТВОТО В ОСВОБОДЕНИТЕ ПРЕЗ 1941 ГОДИНА ЗЕМИ ОДОБРЕНА С ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 3156 НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ОТ 5 ЮНИ 1942 Г. Обн. ДВ. бр.124 от 10 Юни 1942г., изм. ДВ. бр.59 от 17 Март 1943г., изм. ДВ. бр.235 от 19 Октомври 1943г., изм. ДВ. бр.108 от 26 Май 1944г., отм. ДВ. бр.35 от 13 Февруари 1945г. Отменена с чл. 1, т. 4 от Наредбата-закон за отменяването на законите, наредбите и правилниците, отнасящи се до заетите през 1941 година земи - ДВ, бр. 35 от 13 февруари 1945 г. Чл. 1. Всички югославски и гръцки поданици, от български произход, придобиват по право българско поданство от деня на влизане тази наредба в сила, ако на тази дата имат местожителството си в освободените през 1941 година земи или в старите предели на Царството. Чл. 2. (Изм. - ДВ, бр. 59 от 1943 г., бр. 108 от 1944 г.) Всички югославски и гръцки поданици, от български произход, които са родени в освободените през 1941 година земи и имат местожителството си вън от тези земи и вън от старите предели на Царството, могат да придобият българско поданство, ако в тригодишен срок от влизане на тази наредба в сила поискат това, с молба до Министерството на правосъдието, направо или чрез царските дипломатически или консулски власти. Чл. 3. (Изм. - ДВ, бр. 59 от 1943 г., бр. 235 от 1943 г., бр. 108 от 1944 г.) Бежанци от български произход, които след 1 септември 1939 година, поради военните събития, са напуснали своята държава и са се установили на местожителство в освободените през 1941 година земи, или в старите предели на Царството, могат да придобият българско поданство, ако поискат това с молба до Министерството на правосъдието в тригодишен срок от влизане на тази наредба в сила или от установяването им в страната. Чл. 4. (Изм. - ДВ, бр. 59 от 1943 г., бр. 235 от 1943 г., бр. 108 от 1944 г.) Всички югославски и гръцки поданици, от небългарски произход, които в деня на влизане тази наредба в сила имат местожителството си в освободените през 1941 година земи, стават български поданици, освен ако, до 1 май 1945 година, изявят желание да запазят досегашното си поданство, или да придобият друго чуждо поданство и в същия срок се изселят от пределите на Царството. Тази разпоредба не се отнася до лицата от еврейски произход; омъжените жени от еврейски произход следват поданството на мъжа си. Чл. 5. (Изм. - ДВ, бр. 235 от 1943 г., бр. 108 от 1944 г.) Носителите на нансенови паспорти, от руски или арменски произход, които са се заселили в освободените през 1941 година земи и имат местожителството си в тези земи, могат да придобият българско поданство, ако поискат това в тригодишен срок от влизане на тази наредба в сила. Чл. 6. Лицата от небългарски произход, придобили поданството по настоящата наредба, които са се показали недостойни или опасни за държавната сигурност и обществен ред, могат със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве, да бъдат заставени да напуснат пределите на Царството, с което те загубват българското поданство. Чл. 7. Приемането за български поданици на лицата по чл. 2, 3 и 5 става със заповед на министъра на правосъдието, която се публикува в "Държавен вестник". Чл. 8. Лицата, които придобиват българско поданство по тази наредба, се освобождават от заплащане на герб, мита, такси и берии.

И да, и не (не винаги). Не, защото международното право (вкл поведението на държавите по време на война, както и какво се случва след нея) в най - голяма степен се диктува от великите сили, и когато великите сили стигнат до конфликт поменбду си подобен на ПСВ или ВСВ, то това това право се корумпира в "право на победителите" Международното право е консенсусно и незадължително , и преполага взаимодействие Аз не знам да има един осъден за военни престъпления американски, британски или съветски командващ, или сръбки и четник и партизанин от "победилата страна" във ВСВ.. Къде е международното право тук?

Кое не е вярно, не разбрах? “Що се отнася до някакъв подкуп от германците, трябва да признаем, че в това обвинение има нещо вярно. Германците ни подкупиха с факта, че повърнаха Добруджа на България. Те ни подкупиха още повече, когато ни съдействаха да вземем Западна Македония и Беломорието. Действително това не е малък подкуп, това е най-големия подкуп, какъвто можем да си въобразим и за който в-к “Зора” ратува близо четвърт век. Що се отнася обаче до паричен подкуп,, него получаваме от нашите читатели, служейки на техните разбирания.” [20] В 1941 няма механизъм, който да го забранява. Обществото на народите е в лок-аут.. Неслучайно то съществува между двете войни Ще перефразирам: .

Фактически е, след капитулацията и историческия край на'Кралство Югославия, и даването като "подарък" от Германия на България Условието за мирен договор, междунаридни признат в смисъла на хагската конвенция, в условията на световна и тотална война, когато половината велики сили воюват с другата половина до ваимно унищощие, е нон-нонс Може да се говори само за "договори на победителите", е ние имаме с такива с едната велика сила Германия - за Макединия

Войната с кралство Югославия е завършена, Няма договор , който да указва границите на Вардарска Македония като част от България - така е, но фактически тя е част от България и там действа българското право.

Ако това се беше случило на територията на Царството, то нямаше да е военно престъпление (защото няма война, няма воюващи страни, и българската армия/страна не е окупатор), а само криминално.

ПС Личното ми мнение по въпроса следва логиката - ако България (български ръководител) трябва да се извини на някого и някъде, то е центъра на Тел Авив, всичко друго е за мен подигравка с историята Не тази истирия която е писана от победителите във ВСВ , всички те извършвали масово и ендемично военни престъпления по време на тази война (от четниците и партизаните в Сърбия, през убийствата в Катин,... до разрушаване на цивилната част на градовете и убийствата на милиони цивилни граждани при самолетните бомбардировки)

Звучи ми... като изсмукано от пръстите.. и нетипично за участиети ви във форум "наука" И така да е, не е военни престъпление, а криминално, извърпено от военни - защото е извътршено спорямо български поданнии (аз коментирам само случълото във Вардарска Македония) Все пак, не е точно "унищожение" Евреите от новите земи са депортирани са към лагерите "на изток" (всъщност е трябвало да бъдат депортирани всички евреи вкл. тези от старите земи, също) , В договора няма клауза и не се споменава нищо за унищожение. Да обобщя, това е класически случай на етническо прочистване (депортация и отнемане на имуществото от държавата)

Според мен все още не разбирате и не виждате голямата картина, и "принципа". Морална и наказателна отговорност за легални деяния (окупацията и анексията на Вардарска Бановина - сами а себе си) не се носи.. Защо?Защото войната и окупацията са легализирани в Женевските конвенции.. Апропо: Грешката (за която пишете) може да е "политическа" или историческа, но не е криминална или морална (в смисъла на приетия морал) , и отговорноста следва да е политическа Какво имам предвид: един български неутралитет (по подобие на този на Холандия ) вероятно би бил по малкото зло - на масата на преговорите след войната, нямаше да сме от страната а победените, което хипотетично ни даваше шанс да се отстояваме българското начало в Макединия (и този процес на дебългариюация да не се случи по този начин) Много народи остават разделени, и имат свой път, но само макединците отричат общите си корени с българите , и имат идентичност изградена на антибългарска основа.

Македония свободна или автономна област ли е ( да бъдем коректни все пак - те не е страна и не се казва Македъния, а област и се казва Вардарска Бановина) като "част от Югославия, и на страната на съзниците", Каква е волята и желаниети на македоновардарския елит (кой е този според вас) по този въпрос? Значи ли при окупацията/анексията на Вардарска Бановина от Сърбия - всичко е ОК от гледна тока на морала ви , но с българската анексия/окупация - не? Ако това е така- то е безпринципно..Ако не е така - какво ги мислите съседите, какво мислят те за нас?ТЕ НЕ МОГАТ ДА СА МОРАЛЕН КОМПАС, нито техните защитници . Или принципно тук - при окупацията/ анексията (сами за себе си) няма морал и понятие за морал Не говоря за военни престъпенлия, изселвания, етнически прочисвания и т.н. Ако имаше понятие за морал тук - следваше морално да заклеймим и анексията на Източна Румелия от Княжеството (защо не, ако проповядваме принципност) Или следваше морално да заклеймим и вийната и последваща окупация на голямна част от Балканите от Руската армия през 1878 - резултат от които е създаването на независима българска държава

"Ще изчезне ли българския народ" , 1972 Георги Марков Може би за мнозина този въпрос звучи фантастично. Изчезването на един народ не е често явление, още повече – народ с 13-вековна история и прекрасен собствен език. Но ония, които познават действителното положение у нас днес, неоспоримите факти и изводите, които те налагат, не могат да не бъдат разтревожени от едно трагично явление. Още преди години то възбуди вълнения сред официалните партийни и правителствени среди, в печата и по радиото се заговори с не много висок глас, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света, че българската част от населението е с отрицателен прираст, т. е. започва да намалява. Апелираше се за спешни мерки. Но тъй като негативните явления никак не са по вкуса на съвременните български ръководители, не се направи задълбочено обсъждане и анализ на статистическите данни. Въпросът набързо беше претупан по държавна и партийна линия и крайният му резултат се изрази с покачването на ергенския данък от 5 на 10 на сто. Както и с масовото преименуване на цигани с български имена. И този път, както в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупольозност – да се скрие болестта на момата, та дори и тя да умре. За първи път в своята история, в години на мир, а според властта – и години на небивало щастие, българският народ започна да намалява. Отбелязаният прираст на населението, което все пак достигна над осем милиона, е изключително за сметка на циганското и донякъде на турското малцинство в страната. Лично на мен един от секретарите на ЦК на БКП ми е казвал: “След 20 години ние ще бъдем турско-циганска държава.” Какво стана с нашия народ? Кое унищожи желанието му да живее, да създава поколение? Кое унищожи силата на земната му кръв? Къде изчезнаха многолюдните селски семейства, родове и цялата бликаща жизненост на една млада нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще? Реакциите на българските власти показват, че те са неприятно изненадани и като че ли не могат да си обяснят явлението. Печатът, който напълно изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че те жертвали децата си за сметка на по-удобен, комфортен живот. Един български социолог обясни, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете – в името на автомобила и т. н. Друго обяснение, пак плод на характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с “порасналата свобода на жената”, която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да посвети живота си на деца. Беше намекнато също, че донякъде и материалните несгоди възпрепятствали раждаемостта. Пак в печата се появиха и някои от обясненията на другата страна – семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха с това, че поради материални причини, а също и поради съвременното устройство на живота в страната, както мъжът, така и жената трябва да работят и няма кой да гледа децата. Приведоха се факти, че хора, които нямат стари родители, за да им гледат децата, трябва да разчитат на детските домове. Но влизането на едно дете в детски дом сега било по-трудно от влизането на кандидат-студент в университета. Естествено, печатът в България не отиде по-далеч в своите търсения, може би защото знаеше добре какво ще срещне. Защото не става въпрос за една или две причини, които биха могли да бъдат отстранени с правителствени решения, а за комплекс от болестни явления, някои от които вече непоправимо са разрушили жизнеспособността на народа. За всекиго е ясно, че не става въпрос за преходни явления, а за тежко заболяване на националния дух, чиито трагични последствия тепърва ще наблюдаваме. Нека погледнем не на материалната смяна на дете за автомобил, а на онова, което поражда тази смяна, като се позовем именно на това, че битието определя съзнанието. Първото, което откриваме е, че днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден. И това не е трагикомична игра на шепа кафеджийски интелектуалци, а атмосфера, проникнала и в последното село. За да не бъда голословен, нека се позова на няколко факта: огромното нарастване на броя на разводите, по които България заема едно от първите места в света; значителното нарастване на броя на самоубийствата, характерно впрочем за повечето страни от съветския лагер; честите констатации на партията и комсомола, че младежта нямала идеали; големият брой стопански престъпления и кражби; разни форми на проституция. Нито един от изброените дотук факти не съществуваше като явление в страната преди 25 години. Искам да разкажа само един куриозен случай. Когато работех като инженер в едно предприятие, един от добрите ми работници изпадна в болестна апатия, нежелание да говори, да яде, да живее; направи няколко опита за самоубийство и го прибраха в лудницата. Отидох да го видя, беше в особено състояние. Опитах се да му кажа, че трябва да се помъчи да живее. Но той ме погледна полуусмихнат, тъжен и ми каза със странен глас: “Няма нареждане да се живее, другарю Марков! Виж, ако имаше нареждане… можеше и да се живее!” Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. Един наблюдателен западен журналист след посещението си в България отбеляза, че онова, което му е направило най-силно впечатление е, че всеки човек в тая страна “има определен таван”, че обществото е ограничило развитието на всекиго с предопределен таван. Разбира се, за грамадното мнозинство от населението таванът е твърде нисък. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната, всяко дете – утрешен гражданин, има определен път. Всеизвестно е, че колкото и да е способно детето на обикновения гражданин (който не е имал щастието да изяде два шамара в полицията преди 9. IX . и следователно няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпотия ще влезе в английската гимназия и ще попълни утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли странно, че няма нито един случай, при който дете на партиен ръководител да е завършило техникум, да упражнява професия като стругар, металург, миньор, строител? Ако само погледнем състава на българските легации в чужбина, ще открием, че те са подслонили децата на повече от половината съвременна българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, никога няма да отиде по-далече от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това е също българско име), седнал в “Чайка”-та на баща си, ще заеме място в университета и след това – където си иска. Да не говорим, че в училище Володя винаги ще има по-добри бележки от Иванчо и при всички съревнования състезанието ще бъде между “Чайка”-та и пешеходеца. Вторият аспект на безсмислицата е производен на първия. Разрушението на всички нравствени норми и понятия доведе до това, че всичко може. Колко пъти политиката на БКП преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестност, за лъжа и истина? Ами огромната лъжа, наречена комунизъм, в името на която се извършват безброй престъпления? Едни и същи хора обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) за национален герой, после за национален предател и го обесват, след което отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, а пък напоследък май пак ще го обявят за предател. Да не говорим за липсата на елементарна справедливост в страната, за липсата на съд, на критерии за каквото и да било, или ако трябва да обобщим всичко в един принцип – това е принципът на безпринципността. Третият аспект е чувството на несигурност. Няма човек в страната – от председателя на държавния съвет до последния гражданин, който да познава чувството за сигурност. Не съм сигурен дали комунистите премахнаха експлоатацията на човек от човека, но те създадоха нещо още по-жестоко, нека го наречем “зависимост на човек от човека”, при която всеки подлец или мижитурка може да изиграе убийствена роля в живота на всеки гражданин. Несигурност в работата, несигурност у дома, несигурност в бъдещето. Прибавете към това призрачната атмосфера на войната, която се подхранва от цялата пропагандна машина. В продължение на последните 20 години България може би десет пъти беше пред конфликт. Корея, Суец, Куба, Виетнам, Югославия, Китай, Чехия, Израел… Всеки знае, че при евентуална съветска война България ще бъде първата страна, която ще се намеси. Военно обучение, непрекъснато свикване на запасни, бойни подготовки, непрекъснати аларми… За какви деца може да става дума? При това аз не искам да засягам общественото устройство, откъдето произтичат множество други фактори, които отравят душите и сърцата на българските граждани. Това е общото обяснение. Затова мнозина стигнаха до крайно неприсъщото на националния ни характер живеене ден за ден, затова не една млада жена повтаря: “За какво да раждам! Да създавам един нещастник, за да се мъчи на този свят! Не, това е престъпление!” Ето какво пресушава корените на 13-вековното българско дърво. Въпреки пълното ни разбиране за размера на злото, аз искам да вярвам, че обикновените граждани ще съумеят да надвият безплодната атмосфера, в която живеят, и може би с някаква нова петвековна надежда ще съхранят живото тяло на народа и чудния български език.