nik1

Ресторант Хелиос: "Делфини и тюлени в менюто няма"

Измир, "Кършияка"

Градски пейзажи от "Кършияка"

https://m.offnews.bg/news/Obshtestvo_4/Kak-se-zavzema-biznes-Razsledvane-na-Antikoruptcionniia-fond_731382.html Как се завзема бизнес? Разследване на Антикорупционния фонд Бизмесменът Илия Златанов разказва за схема за милиони, контролирана от бившия следовател Петьо Еврото. Никой от замесените не коментира OFFNEWS 24 юни 2020 в 13:48 | 7459 |2 Разследване за това как се отнема бизнес за милиони публикува Антикорупционният фонд. То е по разказа на Илия Златанов - бивш собственик на най-големия производител на асансьори "Изамет". В 15-минутното видео Илия Златанов разказва как е потърсил съдействие чрез препоръчан му от приятел посредник - бившият следовател Петьо Петров, известен като Петьо Еврото. "Малко е скъпчия, но пък ще ти реши проблемите", казал му приятелят. Златанов се обърнал към него, след като заради семеен конфликт се оказал изхвърлен, по думите му - незаконно, от бизнеса си. Той е бивш вече собственик на групата фирми "Изимет", които според АКФ са с 20 милиона годишен оборот и са основен производител на асансьори. Свръзката с Петьо Еврото станала в ресторант "Осемте джуджета" на столичната улица "Шандор Петьофи" 55, близо до НДК. Според твърденията на Златанов, на срещата в ресторант „Осемте джуджета“ бившият следовател, сега адвокат Петров, обещава да съдейства. Срещу тази помощ Петров поисква половината от възстановените активи на фирмата „Изамет“. На 3 юли 2019 Илия Златанов подава пореден сигнал до прокуратурата и още на следващия ден той е разпитан. Само две седмици по-късно, на 19 юли, прокуратурата информира медиите за повдигането на обвинения срещу шест лица – сред които сина, дъщерята и бившата жена на Златанов - за изнудване, длъжностни присвоявания, неизгодни сделки и за пране на пари в големи размери. От трезори на съпругата на Златанов и сина му са иззети 565 хиляди евро и 35 килограма злато на стойност над 4 милиона лева. Според разказа на Златанов, ден преди изземването, в офиса на препоръчани от Петров адвокати, Илия Златанов подписва запис на заповед за близо 3 милиона лева. Парите се дължат на Любена Петрова, съпругата на Петьо Петров. На основание записа на заповед са запорирани и останалите му активи - фирмени дялове, недвижими имоти, автомобили и банкови сметки. По документи иззетото от трезори злато за над 4 милиона лева е върнато на Илия Златанов. Неговият разказ обаче е по-друг: според него златото изчезва в багажника на колата на Любена Петрова, още на паркинга на Специализирана прокуратура, допълва АКФ. Петьо Петров-Еврото Снимки: АКФ Следват нови срещи и заплахи, включително за живота му и този на сина му Явор Златанов, който е в ареста след акцията на прокуратурата срещу семейната фирма и е на хемодиализа. Илия Златанов казва, че подписал всичко, което искат от него, и спешно заминал в чужбина. В момента Златанов се намира в държава, която не иска да обяви публично, и подготвя сигнали до европейски институции за това, което му се е случило. "По-добре врабче в ръката отколкото щъркел в небето" - така потърпевшият обяснява защо се е съгласявал на делба и прехвърляне на фирми. Имената в разказа на Златанов В разказа на бизнесмена се споменават и други имена - на адвокатката от Пазарджик Десислава Коцева, която по думите му действала като натрапен му защитник, който впоследствие се обърнал срещу него. Споменава се и натрапена охрана от "две момчета от Перник", които на два часа се отчитали на Митко Каратиста (Димитър Спасов). Златанов посочва още, че братът на вътрешния министър е униформен полицай и личен шофьор на Петьо Еврото. Споменава се и Делян Пеевски, за когото според Златанов Петьо Еврото споменал, че иска да контролира бизнеса с асансьори, защото се очакват 4 милиарда от ЕС за подмяна на старите асансьори. Фирмата на Златанов е била прехвърлена на дружеството "К Корекшън", която станала новия собственик на фабриката в Дупница. "К Корекшън" пък била прехвърлена на фиктивно лице - роденият през 1993 г. Кристиян Христов, казва още Илия Златанов. "Ние с Черепа се справихме... вие ще изчезнете като песъчинки в пустинята", казал му Еврото, за да го убеди, че няма как да не приеме условията. "Подписваш, знаеш какво да правиш - иначе ти в затвора, той (синът му - б.р.) ще умре", казали му на последната среща. Никой от замесените в разказа му не е пожелал и не е коментирал до момента изнесените твърдения. „Осемте джуджета“ е първата част от разследването на АКФ по казуса.

Всъщност пет от най-добрите десет изтребителби летци на Съветския съюз летяха предимно на P-39, включително вторият по брпй свалени самиолети ас , два пъти герой на Съюза.Александър Покришин с петдесет и девет свалени прптивникови самолета (четиридесет и осем на P-39) и ас номер четири, Григорий Речкалов (петдесет шест свалени самолет( всички освен шест на американския изтребител), въпреки че точните суми се различават леко в различните източници. Тези съветски асове всеки поотделно отбелязаха повече убийства при пилотиране на P-39, отколкото всеки пилот на Съюзниците, летящ с който и да е американски изтребител през Втората световна война - високо постижение за самолет, смятан за неадекватен от военновъздушния корпус на САЩ! В крайна сметка основната роля, която P-39 изигра в съветските военни усилия, беше подчертана от две събития, настъпили на май 1945 г. в навечерието на капитулацията на Германия. Германски изтребител Me 262 сваля P-39 над Бохемия - последният самолет, свален от Luftwaffe през Втората световна война. А на следващия ден съветска айракобра унищожава двумоторен самолет Focke-Wulf 189 над Прага - последният самолет Luftwaffe, унищожен в конфликта. В крайна сметка Бел прави втора голяма промяна в дизайна на P-39 - в по-голямата P-63 Kingcobra, която разполага с четири-лопатно витло, ламинарни крила, създадени от NACA, и - накрая! - турбокомпресор, който се усеща всеки път, когато самолетът е лети над 10 000 фута. Съветският съюз дори изпрати тестов пилот и инженер, който да даде съвет за дизайна на самолета. Въпреки че Kingcobra можеше да достигне скорост от 410 мили в час, армейският въздушен корпус преценява, че е по-долен клас от P-51 Mustang и никога не е използвал типа, с изключение на малък брой боядисани в ярко оранжево, които да служат като „Pinball“ - практически мишени за противовъздушни оръдия. Около 2400 от Кингкобрата са доставени на Съветския съюз, като тайно споразумение ограничава тяхното бойно използване до кратката, но решителна съветска кампания срещу японските сили в Манджурия през август 1945 г. Минават още няколко години, преди типът да изчезне от историята. Ескадрила от съветски P-63, базирана близо до Владивосток, е била случайно видяна от американските самолети P-80 на ВВС на САЩ по време на Корейската война. Приблизително по същото време шестдесет френски ВВС P-63 служат като фронтови изтребители срещу силите на Хо Ши Мин, докато самолетът не бъде прекратен в експлоатация през 1951 г. По ирония на съдбата дизайнерите в Бел създадоха изтребител, който слабо отговаряше на оперативните нужди на американските военни, но това работеше отлично за тактическата въздушна война с ниско ниво, която води Съветският съюз. Това просто показва, че приложението (използването) му е толкова важно, колкото дизайна, за успеха на бойния самолет. Просто така се случи, че се падна на съветските пилоти, да увеличат максимално потенциала на този "злобен" американски изтребител. https://nationalinterest.org/blog/the-buzz/americas-worst-world-war-ii-fighter-was-the-star-the-russian-22152?page=0%2C1

Няколко ескадрили на военновъздушните сили на P-39 в крайна сметка видяха действия в Северна Африка и Италия. Там те предоставиха достойно служба до голяма степен в ролята на наземно нападение, възползващо се от огромната си огнева мощ и доброто управление на ниска надморска височина, осигурявайки въздушна подкрепа за съюзническите сили в Северна Африка и Италия, и десантно разположени в Анцио и Южна Франция. Първоначалното влизане на Airacobra в действие обаче се оказа неудачно, тъй като почти резултат от бойци от 350-та и 81-а изтребителна група тръгнаха по време на преминаване от Англия в Мароко и направиха принудително кацане в Португалия. Португалците надлежно конфискуваха самолетите за собствените си военновъздушни сили, въпреки че бяха толкова любезни, че плащат на правителството на САЩ 20 000 долара за всеки самолет! (моя бележка: при цена на нов самолет от 50-60 хиляди долара) P-39 изигра по-кратка, но по-изявена роля в тихоокеанския театър. През 1942 г. Airacobras и по-старите P-40 Warhawks са единствените съвременни изтребители на военновъздушния корпус на армията, които държат линията срещу първоначалния японски натиск в Югозападния Тихи океан. Айракобрата участва в интензивни въздушни битки в подкрепа на морски и армейски войски на островите Гуадалканал и Папуа Нова Гвинея. Лошо оценените изтребители постигнаха съотношение на убийство 1: 1 срещу по-маневрени японски самолети с по-опитни пилоти, включително страховитата A6M Zero. Въпреки това, P-39 нееднократно се бореха да се изкачат достатъчно бързо, за да прехващат японски бомбардировачи над 20 000 фута, а краткият му обсег от 500 мили ограничаваше ефективността му на далечните тихоокеански острови. Независимо от това, Airacobras изигра жизненоважна роля при прехващането на японски бомбардировачи, които се спускат на малка надморска височина, за да забият съюзното корабоплаване. Лейтенант Бил Фидлер стана единственият американски ас P-39, когато нанесе пет убийства над Нова Гвинея и Соломоновите острови, включително три нули подред, преди трагично да загине при сблъсък на пистата. Айракобрата също видя битка в отдавна забравената кампания за завземане на Аляските острови Ату и Киска от японските сили, макар че студеното влажно време би се оказало по-смъртоносно враг от японските оръдия. Резервни P-39 бяха предадени за попълване на австралийските военновъздушни сили (те никога не видяха бой), свободните французи (участващи в близка въздушна поддръжка над Италия и Южна Франция) и 4-тата буря на италианските ко-воюващи военновъздушни сили (удрящи цели на Балканите). За съжаление, тези P-39 претърпяха много инциденти, водещи до смъртта на италианския ас Тересио Мартиноли и френския ас Пиер Льо Глоан. Спомняте ли си онези P-400, от които британците не можеха да чакат да се отърват? Е, британците събраха 212 от изтребителите чрез рискови арктически конвои до Мурманск като предаване на военна помощ на отчаяния Съветски съюз през зимата на 1941–42 г. Съветски пилоти прекараха няколко месеца в изпитания на тези изтребители с лоша репутация, като направиха всичко възможно да разберат гадните проблеми със самолета. И колкото и да е смешно, Съветите ги обичаха. Сталин дори написа лично писмо до Рузвелт с молба за още! Тази привързаност не важи за цялото оборудване на Lend Lease. Хвърлящият среден резервоар M3 Grant беше наречен „Ковчег за седем братя“; Spitfire се смяташе за твърде чувствителен към студа. Но P-39 перфектно отговаряше на съветските изисквания. През първите два месеца на Кобрата в съветската служба двадесетте айракобри от елитния 153-и гвардейски изтребителски полк, опериращи от Воронеж, свалят осемнадесет бомбардировача и четиридесет и пет изтребителя (предимно Junker 88s и Messerschmitt 109s), докато само губят осем самолета. За разлика от високочинните въздушни битки при стратегическите бомбардировъчни кампании в Западна Европа, по-голямата част от въздушните операции над Източния фронт се извършват на малка надморска височина в подкрепа на войски на земята - област, в която недостатъците на P-39 едва ли имат значение. Освен това съветските летища като цяло са били близо до предните линии, което прави малкия обсега на Айракобра да е без значение. Всеки P-39 също идва със собствено радио, което е рядкост сред съветските изтребители от Втората световна война. В комбинация с по-удобни пилотни седалки и по-щедро покритие на бронята в сравнение със съветските дизайни, американският изтребител скоро спечели привързания прякор Кобрукшка („Малката кобра“). Около 5000 P-39 са предадени на съветска служба, от които 1000 са загубени при всички обстоятелства. 2500 от изтребителите с един двигател бяха фериботи от американски и руски пилоти - много от тях жени - от Бъфало, Ню Йорк до Аляска, оттам през пролива Беринг в Русия, а след това завърши опасен пробег през веригата от сибирски летища до фронтови единици в Европа. Други 2000 бяха изпратени в щайги през окупирания от съюзниците Иран След първоначалната партида от P-400s, Съветите управляваха предимно варианта P-39N с по-мощен двигател V1070-85, който увеличава максималната скорост до 390 мили в час, и P-39Q, с 2 30 калибър картечници и с 2 50 . Съветските механици обаче често премахваха изцяло крилените картечници, за да подобрят летателността му, тъй като пилотите на VVS предпочитаха да летят с по-малък брой, по-точно монтирани фюзелажни оръжия. Много истории приемат оръдието на P-39 като оръжие, което го прави идеален самолетен атакуващ самолет. Но в действителност, Съветите дори не са придобили противотанкови патрони за 37-милиметровото оръдие и са натоварили Айракобрата със задачата предимно за сваляне на вражески бомбардировачи и ескортиране на съветските наземни самолети Ил-2 Шурмовик. Съветските пилоти на айракобра са били готови да опълчат на немските изтребители, за да ги извадят ит строя, а един ас на P-39 дори свалил немски 109, като ударил опашката му с витлото си. Продължава...

P-39 Airacobra може би е най-малко обичаният американски изтребител от Втората световна война, считан за неадекватен от военните планиращи в началото на военните действия и отписан като почти безполезен от много историци. Със сигурност, P-39 не можеше да достигне високите показатели на класическите американски бойни птици, като пъргавия P-51 Mustang, и мощният P-47 Thunderbolt. И все пак именно пилотите на Айракобрата, а не тези на Гръмотевицата или Мустанг, постигнаха най-високите резултати от всички авиатори, летящи на американски военен самолет по време на Втората световна война. Че този факт не е по-добре известен може би защото тези пилоти от Airacobra летяха с червени съветски звезди на крилете си. Основана през 1935 г., Bell Aircraft Corporation беше известна с нетрадиционните дизайни като бомбардировача Airacuda, който би бил у дома на корицата на списание за научна фантастика. През 1939 г. Бел се доближава до проектите на своя прототипов едномоторен прехващач XP-39 от революционна гледна точка: вместо да проектира оръжие, за да пасне на самолета, Bell проектира самолет, който да се монтира около оръдието му - огромно 37-милиметрово оръдие Oldsmobile T9, минаващо и стрелящо през витлото. То има калибър, често срещан в танковите оръдия от началото на Втората световна война. Може да отнесе само с едно директно попадение цял вражески самолет, а P-39 също носи две допълнителни картечници с калибър .50 в носа и четири оръжия с калибър .30 в крилата. За да се освободи мястото за носеното оръдие и трийсет патрона, 12-цилиндровият V-1710 двигател Allison P-39 е монтиран зад пилотската кабина - дори можете да видите ауспуха точно под задния навес - с вал на витлото. минавайки между краката на пилота. Дизайнът беше и първият изтребител с една седалка, който можеше да се похвали с трета разтегателна екипировка под носа в допълнение към една от всяка страна на фюзелажа в по-стабилна конфигурация на триколката, която вече е стандартна. Повдигната кабина, която се отваря от страничната врата, предлагаше на пилота отлична видимост, а самозапечатващите се резервоари за гориво и около 200 паунда броня, добавени към първоначалните модели на P-39D, подобриха жизнеспособността на Airacobra. Прототипът XP-39 демонстрира много прилична максимална скорост от 380 мили в час през 1938 г. Въпреки това, Air Air Corps поиска Бел да увеличи скоростта още повече, като премахне елементите, произвеждащи "драг"(влачене). В крайна сметка дизайнерите решават да премахнат лъжичка за въздушно смукателно устройство на Airacobra под фюзелажа, за да се справят с проблема с влаченето. Това решение се оказва фатално за перспективите на Airacobra за изтребител на предни линии, тъй като самолетът без турбокомпресорите се управлява като тухла на надморска височина над 15 000 фута. След няколко години американските бомбардировачи ще да влезнат в битки при нападенията срещу нацистка Германия, проведени на височина от 25 000 фута, а немските изтребители ще се изкачват още по-високо, за да ги поставят в засада. Освен това, бавният темп на изкачване на Айракобра направи ужасна първоначалната си роля за прехващане на високо летящи вражески бомбардировачи. Централно монтираният P-39 двигател също така избута центъра на тежестта отзад, което прави самолета предразположен към порочни завъртания, след като оръдеите боеприпаси са били изхвърлени от носа. P-39 по принцип не беше харесван от пилотите си. Той също така никога няма да има своя собствена пилотна асоциация, за разлика от четирите други основни типа изтребители на армейския въздушен корпус. Преди влизането на САЩ във Втората световна война, Обединеното кралство получи над 200 експортни модели Airacobras, известни като P-400s, които бяха съоръжени с 20-милиметрово оръдие в главината на витлото. Но пилотите на Кралските военновъздушни сили бяха водели много битки на височина с Луфтвафе и мразеха Айракобрата. Само 601 ескадрила е управлявала Айракобрата, летейки на американските изтребители на една бойна мисия, преди типът да бъде изтеглен от британската служба. Когато първите две изтребителни групи на ВВС на САЩ пристигат в Англия през лятото на 1942 г., RAF убеждава американците да оставят своите P-39 и да използват вместо това британските Spitfires Mark Vs! Продължава...

https://books.google.bg/books?id=gfQllbVmng0C&pg=PA95&lpg=PA95&dq=The+most+individual+kills+of+the+second+WW.+P-39&source=bl&ots=SFhADZ1R65&sig=ACfU3U29UmSzyhHkoQcVCpn1SUktq7BPGQ&hl=bg&sa=X&ved=2ahUKEwivofqN_pLqAhXdAGMBHRfCATIQ6AEwE3oECAwQAQ#v=onepage&q=The most individual kills of the second WW. P-39&f=false

ПС Още не съм се облекъл за излизане от къщи, да каже и още нещо. Темата за "окупацията и администрирането (само)" от България на Македония (за мен неправилна исторскиески теза) налива, налива и налива и мисля ще продължава да налива вода в мелноцата на македонизма..Че дори искат да има се извиняване на тях (кой са те тогава, и каква е тяхната територия тогава, ако не е България) за депортацията на македонските евреи. Ако трябва да се извиняваме, аз лично препочитам до да направим в Тел-Авив, пред самите евреи, а не в шибаното Скопие пред и заради сърбоманите и ренегатите..

Не съм твърдял че спогодба Клодиус-Попов урежда суверититета (изобщо няма документ който да урежда суверинитета) , а това че само го утвържава И аз се повтарям: Има ли протестни ноти в периода за направената анексията на новите територии с наредбата за поданството? Ако няма значи анексията устройва и е приета от съюзниците.. Анексията е факт. И българският менстрийм (и не само той) действа въз основа на това фактическо положение по отношение на новите територии ------ Аз смятам да си взема почивка от тази тема, а и няма какво повече да пиша в темата..

Не знам как и защо правиш аналогиите -Унгария е окупирана, за да се попречи на нейното излизане от войната. Такава теза нямаме и не разглеждаме. По-близкия случай според мен е този на Румъния, която спира депортацията на евреите от новите територии..

няма, но има това: https://www.ciela.net/svobodna-zona-darjaven-vestnik/issue/4417/changed-repealed Има ли протестна нота от Германия и Италия, от .по този въпрос Не? Ако не , българския суверенит (за този момент и дои края на войната, т.е за периода за който говорим) върху тези територии е признат от Германия и Италия. Имаме предвиф и това, нали

И къде отидиха тези 13 хиляди еврей от Тракия и Макединия? Колко от от тях оцеляват- аз знам за единици ит тях? Държиш че в нивоте земи няаме български суверенитет (или достътъчен каквото и да значи това), добре аз няма да ти променя мнението, ОК. Моето е обратно на твоето - има достатъчен суверинет при желание на българския мейнстрийм, да не бъдат депортирани тези евреи,

Аз лично "алтернативна" теза за суверинитета при Аврамов не виждам в монографиите му, какво е имал предвид точно не знам, предположих че прави общи пожелания в стил днешен и неопределен, ако може трудната рабира (която трябва да свършим ние), да ни я свърши големия брат, , но той самия трябва да каже

Ествествено че Германия ще реагира, но какъв "натиск"има, за бога? С оръжия, със заплаха за окупация или прекъсване на дупломатическите отноиепния или с какво? Сериозно ли? България не праща войски на Източния фронт, но щом стане дума за 11 хиляди човека, изратени на смърт (всъщност става дума за българската чест), Германия е виновна.. Оправдаваме закона за защита на държава, антисемитизма, българския опортюнизъм и алчност (защото да разбиеш и национализираш и/или се облагодетстваш лично от еврейските бизнеси и имоти е проява на горните) с Германия.. Ясно.. Темата за мен е несъстоятелна и защото Италия, и Унгария (преди да е окупурана от Германия в 1944) не депортират своите евреи, а Румъния спира да депортира еврей от новите теритиории (от старите тя не го е правила) И това:

засмях се защото двамата четем и разбираме един и същ текст по много различен начин "Казусът", или "дилемата" поставена от Аврамов, както го разбирам аз е: "Няма съмнение че суверенитетът е български (според Аврамов, който го пише неколкократно в прав текст -цитирал съм и ще ги цитирам пак по-долу) и решенията и отговорностите са български, Нямаше ли да е по-добре от морална гледна точка и от гледна точка запазване на доброто име, ако мръсната рабира беше оставена на Германия" Дилемата според мен не е като на Пилат Понтийски, а по скоро като днешните Балкано-ЕС (Брюсел) дилеми, ако може друг да ни свърши трудната работа, и друг да поеме отворност вместо нас- например Брюксел или Берлин.

Само една вметка от монографията Румен Аврамов:

В този раздел на сборника намират място редица архиви, свързани с установяването на статута на евреите в Беломорието и Македония, като самото даване на поданство на населението в „новите земи“ е върховен израз на суверенитет. Поместени са двата основни правни акта, уреждащи въпроса между април 1941 и юни 1942 г. – приетият през декември 1940 г. нов Законът за българското поданство и Закона за защита на нацията. Те са гласувани преди депортирането изобщо да стои на дневен ред, но въ­веждат правила, които впоследствие ще бъдат използвани за него: загуба на поданството при изселване от страната (в частност по споразумение с друга държава) и забрана чужди евреи да го приемат. Както показват други от публикуваните документи, политиката на властите в присъедине­ните територии през този период не изключва еврейското население. То на практика е третирано като с българско поданство, което е и записано в редица административни формуляри (вж. Факсимилета). А мъже ре­довно са прибирани в еврейски трудови групи, така както се постъпва в „старите предели“. Слагането на ред в поданството в Беломорието и Македония (през май-юни 1942 г.) предшества с около месец началото на преговорите с германците за депортацията. Но уреждането на материята е вече подчине­но на една радикална визия (включваща възможността за масово изселва­не) относно бъдещето на евреите там, за които е търсен специален статут. В сборника (вж. раздел 2.3.) са поместени възловите документи в тази насока (Наредбата за поданството в новоосвободените през 1941 г. земи от 5 юни 1942 г. и релевантните членове 7 и 29 на Наредбата от 29 август 1942 г. за възлагане на Министерския съвет решаването на „еврейския въпрос“). С тях евреите са граждански маргинализирани и целта за изсел­ването им от „новите“ и от „старите предели“ е публично формулирана[2]. Публикувани са също протоколите от обсъждането в Министерството на правосъдието на наредбата за поданството, където ясно са изречени юридическите аргументи и са претегляни уязвимите точки. Крайният й ре­зултат е превръщането на евреите от Беломорието и Македония във фак­тически апатриди (хора без гражданство) – те няма как да са български поданици, а теоретично могат да бъдат само такива на вече несъществу­ващи (окупирани) държави, които не са в състояние и не желаят нито да ги приемат, нито да се застъпят за тях; когато се стига до депортирането, евреите се оказват единствените „законно“ засегнати от мярката „чужде­нци“. Приведени са публични разяснения по този статут, изискванията за ежемесечна регистрация, симптоми на съответната бъркотия в бюрократичната документация и дори в самите списъци, подготвяни за депор­тирането, където през 1942 г. евреите фигурират ту като „нелишени от югославско или гръцко поданство“, ту с гръцко/югославско или „бившо гръцко/югославско поданство“, ту като „евреи“, ту като „гръцки евреи“ или дори с квалификацията „българско поданство“. (вж. Факсимилета). В сборника са публикувани пространни изложения до царя и минис­тър-председателя (не е ясно дали те са достигнали адресатите), както и до други по-ниски инстанции, с които непосредствено след издаването на наредбата еврейските общини от Македония настояват на членовете им да се даде възможност да станат български поданици. В тези петиции еднозначно се заявява, че до 5 юни 1942 г. те в действителност са били приемани тъкмо за такива и че благоприятно решение би ги освободило от месечната такса за пребиваване в качеството им на чужденци, която при тяхното положение и при лишаването им от право да упражняват занятие се превръща в осезаемо финансово бреме. Тези отчетливо изразени ис­кания (посрещнати с разбиране дори от някои български чиновници) са съзнателно игнорирани или формално отхвърляни, при това още преди да бъде изразен германският интерес за депортация от България. На корес­понденцията по въпроса окончателно е сложен край, когато през февруари 1943 г. от КЕВ отговарят, че всякаква размяна на писма е станала безпред­метна, тъй като „предстои ликвидиране с еврейството общо в България и особено с това в освободените през 1941 година земи. Още по време на събитията от март 1943 г. юридическите решения с поданството на евреите от „новите земи“ са публично осъдени в две памет­ни парламентарни изяви на Никола Мушанов и Петко Стайнов (вж. раз­дел 4). Техен предмет е именно поданството, а не българската власт върху териториите, която не е оспорвана от никого. В речта си Мушанов показ­ва, че депортираните евреи са превърнати в res nullius (ничия собственост, безстопанствени хора) и свежда стореното до флагрантно посегателство върху правовия ред, при което без обвинения и доказателства невинни са задържани и лишавани от права. А в интерпелацията си от 22 март и в последвалите прения П. Стайнов стига до също така лапидарни изводи, доказвайки, че изградената правна конструкция не е в състояние да лиши евреите от българско поданство, защото „личността следва по право съд­бата на територията“, а „новите земи“ са присъединени от България. И така нататък http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2146-2013-08-19-09-01-06

Раздел 2 е посветен на оформянето на замисъла за депортиране на беломорските, македонските и пиротските евреи и на държавните реше­ния, взети за неговото изпълнение. Става дума за сложен процес, който включва дипломатически контакти и интензивни преговори с Германия, законодателна и нормативна подготовка. Ключови в това отношение са въпросите за статута на териториите и за поданството на евреите в тях (вж. раздел 2.1.), които заемат важно мяс­то в продължаващите и до днес дебати за отговорността на българската държава за случилото се. Приведените в сборника документи засягат как­то чисто правната трактовка на проблема, така и фактическото положение на нещата, стоящо често на границата и отвъд нея. „Новите земи“ са завзети от германско оръжие, но за Райха те не представляват обект на дългосрочни териториални претенции, а са само инструмент за военно-дипломатическо въздействие (по време на войната и след нея) върху държавите в региона и източник на известни икономи­чески изгоди. Това се потвърждава напълно от поместената в сборника спогодба Клодиус-Попов, чиято главна цел е да предостави на Германия стопански гаранции. Доколкото се докосва до въпроса за суверенитета, тя съвсем не оспорва българските претенции, а напротив – удовлетворява ги, оставяйки оформянето им за след края на конфликта. Това е добре разбираемо, доколкото всяко присъединяване на територия (включително на „новите земи“) и прокарване на граници в хода на война има условен, временен и международноправно непризнат характер преди окончателно­то подписване на мирен договор. В цялостната си политика и пропаганда обаче българската държава гледа на администрирането на тези територии като на решаваща стъпка към тяхното бъдещо безусловно придобиване. Действията на България са изцяло насочени към елиминиране на каквато и да е двусмисленост в статута им. Представените свидетелства показват как върху „новите пре­дели“ е утвърждаван де факто българският суверенитет, прокаран в част­ност имено през призмата на „еврейския въпрос“. Във всички произхождащи от Беломорието, Македония и Пирот до­кументи, включени в сборника, настойчиво се натрапват българската държавна символика и атрибути (например печати), с които те са оформени, а бюрократичният език бързо и трайно приема, че „новите земи“ са част от България. Публикуваните архиви говорят за суверенно отношение и в редица имуществени норми: облагането с еднократния данък засяга, както показва наредбата за приложението му, българските поданици от еврей­ски произход, независимо дали живеят в „старите“ или в „новоприсъединените през 1940 и 1941 г. земи“ (т.е. върнатата през септември 1940 г. по силата на международен договор Южна Добруджа е напълно приравнена в юридическо отношение с „новите земи“ от 1941 г.); преписките за издъл­жаване на сумите по този данък се проточват месеци след депортацията на евреите; постъпленията от ликвидирането на имуществото им отива, пряко или косвено, в полза на българската държава. Приведени са статис­тически данни, според които в началото на 1942 г. евреите в страната са вече не 48 000, а 58 876 д. В самата договореност с Германия (вж. раздел 2.2.2.) открито е посочено, че България ще заплати „на глава“ за всеки изселен именно защото ще „спечели“ от ликвидирането на техните вещи и активи. А когато през май 1942 г. в Министерството на правосъдието обсъждат поданството в „новите земи“, професионалните юристи в прав текст ги третират като българска територия, върху която „се упражнява суверенитет на държавата“, и самата наредба – като привеждане на по­данството в съответствие с този български „териториален суверенитет“. Както става ясно, фактическото овладяване е пряко или косвено при­знато и отвън. Германия преговаря и сключва споразумение за депортира­не на евреите от Беломорието и Македония с българското правителство; Народното събрание одобрява спогодба между двете държави около 800 „български поданици от германски произход“ (живеещи предимно в „но­воосвободените земи“) да се изселят „от България“ в Германия ; редица от поместените архиви засягат дейността на чужди (включително германски) консулства в Скопие или Битоля, акредитирани не другаде, а в София. А според спогодбата Клодиус-Попов България поема припадащите се дъл­гове на бившата гръцка и югославска държава и на съответните им нацио­нални банки, което е класическа клауза при встъпване в суверенни права върху новопридобита територия. Документите показват, че независимо от епизодичните търкания с германците и неминуемо временния характер на новите граници, Германия толерира процеса на утвърждаване на българ­ска власт.

"Четейки архивите на депортацията" изданието съдържа 609 документа http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2146-2013-08-19-09-01-06 Четейки архивите на депортацията Съдбата на евреите в контролираните от България територии през Втората световна война не е преставала да привлича вниманието на исто­рици и на широки кръгове в страната и извън нея[1]. Отразявал политиче­ските промени, конюнктурни обстоятелства или развитието на самото историческо познание, този интерес неизменно се е изправял пред трудност­та – професионална и чисто човешка – да бъдат осмислени във взаимната им обвързаност двата тясно преплетени разказа за оцеляването на едни и трагичната участ на други. И ако първият от тях е широко и позитивно експониран, като през годините се спори само за положителните роли, то този за депортирането от българските власти на 11 343 евреи от Беломорието, Македония и Пирот в нацистките лагери не успява да излезе от острастения дебат за вина и (не)отговорност, от частичното осветляване или от витиеватите интерпретации. При това, към обичайните политически и идеологически разделителни линии през последните две десетилетия се добавиха изкривявания, свързани с трудните отношения между България и Република Македония. Пристъпвайки към подготовката на сборник с документи от съхраня­вани в България архивни фондове, посветени на депортацията на евреите от Беломорието, Македония и Пирот, се ръководехме от два принципа. Преди всичко приехме, че събитията са част именно от българската ис­торическа действителност и наследство, че те са особено важен тест за зрелостта на обществената ни памет. На второ място, стъпихме на оче­видността, че предусловие за какъвто и да е дебат е познаването на об­стоятелствата. Преглеждайки обнародваното досега, си дадохме сметка, че немалко важни архивни документи са правени публично достояние. Но това е ставало фрагментарно или несистемно, което затруднява осмисля­нето на множество пластове от събитието и на общите му послания. Про­дължават да са в оборот и редица неистини или изопачени факти. Ето защо тук представяме случилото се възможно най-цялостно и ясно структу­рирано. Ядрото на събитието („вдигането“ и депортирането на евреите) е поставено в по-широк времеви контекст, който включва свидетелства както за годините, предшествали депортацията от март 1943 г., така и за последвалия период до произнасянето от Народния съд на присъдите сре­щу някои от изпълнителите. Архитектониката на сборника от своя страна цели да онагледи най-важните, по наше мнение, аспекти на разглеждания исторически материал. При подготовката на архивни сборници съставителите неизбежно са длъжни да правят серия от избори, в които се проявява отношението им към събитието и към документите. В подбора сме следвали правилото да поместим възможно най-изчерпателно архивните следи, свързани с възло­ви решения и факти, а когато става дума за масови и повтарящи се проце­си – да публикуваме представителни за тях документи. * На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт и германски войски влизат в страната. След бързо развитие на събитията на Балканите, на 6 април германската армия атакува Гърция и Югославия във взаимодействие със съюзниците си от пакта, като съществена част от силите й използват коридора през българската територия. С окупирането на двете държави, въз основа на споразумения с Германия и Италия, бъл­гарската армия и администрация от 20 април 1941 г. насетне започват да се настаняват в Беломорието, Вардарска Македония и Западните покрай­нини. Взаимният интерес е очевиден – за Райха това осигурява освобож­даване на военна сила за други цели; за България той е в постигането на „националния идеал“ чрез стъпване в „изконни“ земи. Към онзи момент в трите области живеят около 13 000 евреи (близо 8500 в Македония и около 4500 в Беломорието), съсредоточени почти из­ключително в по-големите градове (Дедеагач, Ксанти, Гюмюрджина, Ка­вала, Драма, Серес, Битоля, Щип, Скопие и Пирот), където от столетия съществуват добре организирани еврейски общини. Раздел 1 на сборника представя документи, които показват настъпилите след април 1941 г. про­мени в техния стопански и социален живот, както и действията на българ­ската администрация. Отразени са демографията и поминъкът на еврейско­то население, изселването на част от него от Беломорието в други области на Гърция, преобладаващите настроения сред общностите. Става ясно как евреите в „новите земи“ веднага попадат под ударите на вече действащия Закон за защита на нацията (ЗЗН), на приетия през юли 1941 г. закон за еднократния данък върху тяхното имущество и на другите антисемитски разпоредби, приети в България. Вижда се посредническата роля на Централната консистория в София, която настойчиво апелира към лоялност, превръща се в трансмисия при прилагането на мерките, но и се мъчи да установи общуване между евреите от „старите“ и от „новите“ предели на страната. Документите регистрират как педантичното прилагане на забра­ните в тези области води до стопанска парализа на еврейските общности. Приведените финансови отчети говорят за техни общини, останали без никакви приходи поради напълно замряла активност и за масова безрабо­тица, което неизбежно насочва членовете им към сивата икономика. От лятото на 1942 г. антиеврейските мерки в България рязко се втвър­дяват и в края на август е учредено Комисарството за еврейските въпроси (КЕВ). Сборникът показва отраженията на тези промени в „новите земи“: премахването и на привидната самостоятелност на еврейските общини; затягането на забраните за движение на много публични места; бързо по­тушеното недоволство на местния бизнес и на общински предприятия за­ради загубата на клиентела; задължението за носене на жълти звезди ... В документите може да се проследи влошеното икономическо положение на евреите вследствие третирането им като чужденци и съответната невъз­можност да упражняват търговска дейност, а от 29 август 1943 г. – прак­тически и на каквото и да е търговско, занаятчийско и полузанаятчийско занятие. Макар за влизането в сила на тези ограничения да е дадена из­вестна отсрочка, в навечерието на депортацията е заповядано те да бъдат изпълнени в срок от две седмици. Отразени са мерките за настаняване на софийски евреи сред общностите в „новите земи“, както и гетоизирането на еврейски квартали в някои градове като Битоля.

Държавен вестник, брой 59 от 17.III НАРЕДБА ЗА ПОДАНСТВОТО В ОСВОБОДЕНИТЕ ПРЕЗ 1941 ГОДИНА ЗЕМИ НАРЕДБА ЗА ПОДАНСТВОТО В ОСВОБОДЕНИТЕ ПРЕЗ 1941 ГОДИНА ЗЕМИ ОДОБРЕНА С ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 3156 НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ОТ 5 ЮНИ 1942 Г. ........ ........ Чл. 4. (Изм. - ДВ, бр. 59 от 1943 г., бр. 235 от 1943 г., бр. 108 от 1944 г.) Всички югославски и гръцки поданици, от небългарски произход, които в деня на влизане тази наредба в сила имат местожителството си в освободените през 1941 година земи, стават български поданици, освен ако, до 1 май 1945 година, изявят желание да запазят досегашното си поданство, или да придобият друго чуждо поданство и в същия срок се изселят от пределите на Царството. Обаче: Тази разпоредба не се отнася до лицата от еврейски произход; омъжените жени от еврейски произход следват поданството на мъжа си. ПС Моя бележка: Даването на българско поданство е проява на върховен суверенитет върху новите земи

То целият въпрос е че на македонските евреи не в дадено поданство от българска страна (както на македонските българи), защото българският меинстрийм (Забележка 1) е смятал да реши "еврейския въпрос" в Царството. И от друга страна е мейнстримът е смятал да национализира еврейското имущество и/или да се обогати лично от това решение (както и става в действителност) "Един вид - няма да дадем поданство на еврейте от нивозавладените територии за да не си цапаме допълнително ръцете"(Забележка 1) Тук Германия е непричьом - говорим за действията/бездействията на депутатите и партиите в Народното Събрание, и за това че де юре Македния става част от Царството, а евреите - де юре български поданици (както и македонските българи и албанци), защото поданството "върви" с /следва/ териториявта , но не и де факто. Как Германия е щяла да погледне и регира на даване на българско поданство на макенонските евреи е друга "бира" Забележка 1: Както и сега, така и тогава на действията на мейнстрима има опозиция - тогава опозицията е Никола Мушанов и депутати от ДП. "Спасяването на българите от еврейския въпрос" - в моралният аспект сме "спасени" наполовина ; в по-циничния аспект на 3/4, имайки предвид съотношенията на евреите от старите територии и новите територии). ПС Има две монографии по този въпрос от Румен Аврамов, който желае, може да ги прочете (за Киров главно, за Глухчо и сие имам съмнения, че ще ги прочетат)

Как се да се процедира оттук нататък? Ами като в UK, например - работи се и се преодолява културата на расизъм и расово профилиране в полицията (обучения и най-вече прочистване ако говорим за САЩ) . Полицията се извинява за расовото профилиране, това което направига много полициите в ЮК Иначе няма как да се разкъса порочния кръг