Президентската реконструкция в САЩ – от проект към реална политика (продължение)
Според конституцията при случай на смърт на настоящия президент, неговото място се заема от вице-президента. На 15 април 1865 г. като седемнадесети президент на Съединените щати се заклева „плебеят и патриот“ Андрю Джонсън. Роден в дървена колиба в Ралей, Северна Каролина, на 29 декември 1808 г., в бедно семейство с английско, ирландско и шотландско потекло, Джонсън често напомня на избирателите за скромния си произход. Губи баща си, когато е едва на три години. Майка му се омъжва повторно, отново за бедняк. На десет години Андрю вече е чирак в местен магазин, но работата там не му харесва и, заедно с брат си, бягат в съседното градче. Скоро се преместват в Южна Каролина, където младият Джонсън за първи път среща любовта в лицето на Мери Ууд. Сърцето му е разбито, защото тя два пъти отказва да се омъжи за него. Не желаейки да стои тук, Андрю скоро се премества в Тенеси, където започва и същинската част от живота му.
В Грийнвил, Тенеси, започва собствен бизнес като шивач, от където идва и прякорът му Шивачът от Тенеси. На 18-годишна възраст се жени за Елиза Маккардъл. Сватбената церемония е извършена от Мордекай Линкълн – първи братовчед на бащата на Ейбрахам Линкълн. През 1835 г. Джонсън прави успешен опит за заемане на място в Камарата на представителите. През 1841 г. е избран за член на Сената. В периода 1843 – 1853 г. се подвизава като конгресмен. През 1852 г. предлага приемане на Хоумстед акт, който бива приет едва по време на Гражданската война. През с. г. в Нешвил Джонсън споделя: „Аз нямам политическо бъдеще“. След изтичане на последния му мандат във върховния орган на законодателната власт, бъдещият президент е избран за губернатор на Тенеси – длъжност, която му донася популярност и която заема до 1857 г. С. г. е избран за сенатор. През 1859 г. изнася дълга реч пред Конгреса, в която обвинява Северът, че с премахване на робската институция Съюзът е застрашен: „Всички хора са създадени равни, но в Декларацията за независимост робите не са вписани като равни, още повече, че конституцията на отделните щати съдържат текста на Декларацията“. Първият му мандат като сенатор приключва през март 1862 г., когато е назначен от Линкълн за военен губернатор на Тенеси. Като такъв, Джонсън иска да премахне бунтовническото влияние в щата; настоява държавните служители да положат клетва за вярност към Съюза и да бъдат закрити всички вестници, издавани от симпатизанти на Конфедерацията. Когато е издадена Прокламацията за еманципация, Джонсън освобождава всички роби, намиращи се на територията на Тенеси и дори успява да привлече 20 000 чернокожи войници, които да служат на армията на Съюза. Заслугата за демократизиране на щата Тенеси и ратифициране на тринадесетата поправка в неговата територия на 22 февруари 1865 г. изцяло принадлежи на Андрю Джонсън.35
Нравът и личността на Андрю Джонсън се доближават до тези на неговия предшественик Ейбрахам Линкълн. Основните принципи, в които вярват и двамата американски президенти – за успешно развитие на американската демокрация и за единното бъдеще на Съюза – са тези, залегнали в Декларацията за независимостта и Конституцията. По отношение на Гражданската война и отцепническите щати и Линкълн, и Джонсън смятат, че бунтовниците не са напускали Съюза, а просто трябва да бъдат вразумени и върнати набързо обратно в него. От тук и общата им презумпция по въпроса с Реконструкцията – по-леки условия за амнистия и по-бързо възстановяване на щатските власти на Юг. Подобно на Линкълн, и Джонсън не гледа на освободените чернокожи като на равни на белите, поради което в неговия план за реконструиране също липсва информация за съдбата на бившите роби. Нещо повече, самият Джонсън смята, че е продължител на делото на своя предшественик. В световната историография е затвърдено мнението, че планът на Джонсън за Реконструкция не просто доближава този на Линкълн, но и е приложен по същите опасения, които изпитва Честния Ейб, относно желанието на Конгреса да накаже метежниците с по-тежки „присъди“.
В американската история винаги, когато президентът почине изненадващо, вице-президентът сякаш не е толкова добър колкото своя предшественик. Типичен случай в тази връзка е и двойката Ейбрахам Линкълн – Андрю Джонсън. Докато първият е любимецът на народа, президентът на масите, освободителят, умиротворителят, бащата на нацията и може да бъде описан с още куп значими епитети, то Джонсън е приет от обществото като Шивачът от Тенеси, като вице-президентът на Линкълн36 и често пъти е подценяван предвид скромния си произход. Без съмнение е трудно, дори почти невъзможно, някоя личност да бъде безусловно приветствана от дадено общество след загубата на един от най-великите си лидери. Може би „плебеят и патриот“ би бил приет от американци по-добре ако не беше наследник на Честния Ейб. Но въпреки противоречивите симпатии на американската нация към новия президент, Конгресът гледа на него като на „божи дар“37. Много скоро обаче между радикалните републиканци и Андрю Джонсън избухва конфликтът, от който се притеснява, и който би застигнал дори и Линкълн.
На 24 май 1865 г. Джонсън представя своят план за Реконструкция пред управленческия кабинет. На 29 май с.г. президентът издава две прокламации (№ 134 и № 135), съответно за амнистия и помилване и за реорганизация на конституционното управление в Северна Каролина, които, както твърди историкът Ерик Мак Китрик „засягат три основни въпроса“38 – за амнистиране и помилване на бившите конфедералисти, за възстановяване местната власт в бившите конфедеративни щати и за бюрокрацията и избирателните права в териториите на бившата Конфедерация. Прокламация № 134 за амнистия и помилване, по думите на историка Милтън Ломаск „е вариация на десет – процентовия план на Линкълн“39 и предоставя амнистия и помилване, включително възстановяване на собственическите права, с изключение на робите, на всички, които положат клетва за вярност към Съюза и приемат отмяната на робството. Всички останали лица, които не са помилвани от тази прокламация, са изключени от гласуването за участие в местната власт.40
В първата прокламация на Джонсън са посочени четиринадесет вида класи, изключени от общите условия за помилване – това е и основната отличителна черта на този документ от Декларацията за амнистия на Линкълн. Именно тези изключения могат да получат помилването на президента само след написан до него доклад във формата на молба за помилване и искат лично от него неговата благосклонност. При сравняване на Прокламацията на Джонсън за амнистия и помилване и Декларацията на Линкълн за амнистия и реконструкция, става ясно, че съдържанието на двата документа има много общи клаузи. Шестте, изключени от общите условия за помилване в Линкълновия 10 % план, лица, присъстват по аналогичен начин и в първата прокламация на Джонсън: 1. Цивилни или дипломатически служители или агенти на Конфедерацията; 2. Всички, напуснали съдебните пунктове, за да подпомагат бунта; 3. Военни или военноморски служещи на Конфедерацията над чин полковник в армията и над чин лейтенант във флота; 4. Всички, напуснали местата си в Конгреса, за да подпомагат бунта; 5. Всички, подали оставка от армията или флота на Съединените щати, за да подпомагат бунта; 6. Всички, замесени по някакъв начин с пленяване на чернокожи или бели – част от лоялните граждани на Съюза. За разлика от Линкълн обаче, Джонсън добавя още осем изключения, както следва: всички, отсъстващи от Съединените щати, за да подпомагат бунта; всички военни и военноморски служители, участвали в бунта и получили образованието си от правителството във Военната академия в Уест Пойнт или в американската Военноморска академия; всички, които са задържали служители на американското правителство в бунта срещу Съединените щати; всички, напуснали домовете си, намиращи се под юрисдикцията на Съединените щати и са отишли в границите на Конфедерацията, за да подпомагат бунта; всички, обвързани с унищожаването на търговията на Съединените щати; всички, вече задържани от властите на Съединените щати; всички, доброволно взели участие в бунта и всички, чиито облагаем имот има стойност над 20 000 $; всички, приели Прокламацията на президента от 8 декември 1863 г. или заклели се във вярност към Съюза, но не са спазили условията. Ясно се вижда, че докато Линкълн е против допълнително помилване, то Джонсън иска тъкмо обратното. Именно тази негова стъпка, вероятно направена от желанието му за мъст към южната робовладелческа олигархия, му донася омразата на кабинета и отрицателни епитети като президент.
Според много американски историци, изследователи на разглеждания казус, целта на Джонсън е бившите му врагове и тези, които се отнасят зле с него предвид скромния му произход преди началото на Гражданската война, сега да го молят лично за снизхождение. Джонсън е осъждан от по-голямата част от историците и предвид факта, че само с клетва и с лично помилване много бивши изтъкнати членове на Конфедерацията отново могат да се върнат във властта на Юг. Това всъщност се случва малко по-късно същата година. Тези упреци към Шивача от Тенеси не са безпочвени. „Джонсън приема победата на Севера в Гражданската война като завръщане на лоялността на масите от бели южняци, поведени към измяна от южната аристокрация.“41. Подобно на Линкълн, и той не смята да забавя процеса на реконструкция на Юг, тъй като, според Конституцията – по негово мнение, метежническите щати никога не са били извън Съюза. Разбира се, действията, които предприемат те през 1861 г. трябва да бъдат наказани по някакъв начин, но основната идея е реорганизацията им да премине бързо – основно с приемане на законите за премахване на робството и изпълнение на условията, отбелязани в двете прокламации от 29 май 1865 г., по възможност преди свикването на Конгреса през декември с. г.
Втората прокламация – за реорганизация на конституционното управление в Северна Каролина (Прокламация № 135) е еталон за всички останали бунтовнически щати, с изключение на Тенеси, където републиканската форма на управление, според покойния Линкълн и според Джонсън, е вече възстановена. Според Прокламация № 135 в Северна Каролина се назначава временен губернатор, чийто задължения са, във възможно най-кратък срок, да създаде условия за събиране на щатско събрание от лоялни на Съюза граждани, чиято задача е да реорганизира щатската власт във формата на лоялно към Съюза и конституцията на Съединените щати републиканско управление, в това число приемане на документите, слагащи край на робската институция. Едва след като направеното от тези лоялни граждани бъде прието от федералната власт на страната, временният губернатор се заема с организиране за провеждане на избори за делегати. Ако всичко е направено по изброените изисквания, временният губернатор се освобождава от длъжност след като съответният щат избере негов постоянен заместник.42 Подобно на първата Джонсънова прокламация, и в тази присъства сянката на Линкълн що се отнася до изборите, които, според Прокламация № 135, ще се проведат по подобие на тези от 1860 г. Оказва се, че тази прокламация е приложена само за Северна Каролина. В следващите няколко седмици Джонсън издава подобни прокламации за останалите метежнически щати.
„Прокламациите от май се появяват, за да отразят пазената от дълго време цел на Джонсън за счупване на политическата и икономическа хегемония на „робокрацията“ и да установи надмощието на южняшката юнионистка част от съсловието на йомените“43, отбелязва Ерик Фоунър. Доказателство за твърдението на американския историк е, че едно от условията за връщане обратно в Съюза на бунтовническите щати е приемане и ратифициране на тринадесетото изменение към Конституцията на страната, отменящо робството на територията на Съединените американски щати. Подобно на Линкълн, и отношението на Джонсън по въпроса с чернокожите е, че, първо, те трябва да бъдат освободени – да, но това да стане поетапно, и, второ, след като бъдат освободени да получат избирателно право – също поетапно. За опасенията на Джонсън по отношение даване на граждански права на освободените чернокожи свидетелстват както речите му, така и издаваните от него държавни документи. Малко след като встъпва в длъжност като президент, той споделя пред един богат масачузетски аболиционист (деец, борещ се за премахването на робството и даване на равни права на черните с белите) и радикал Джордж Лутър Стиърнс: „Да позволим на чернокожите да се ползват с всеобщо избирателно право сега ще породи война на расите“44. И това е вярно – на Север такава крайна стъпка автоматично би се приела от една голяма част от населението не като мярка от реконструкционната програма на Юг, а като единствена цел за отминалата война. Много северняци ще са разочаровани и дори бесни ако се окаже, че са водили четиригодишна война, само за да освободят чернокожите и да им предоставят граждански права.
Действията, които президентът предприема или по-точно НЕ предприема по въпроса със съдбата на чернокожите, се обясняват с принципите, които той спазва в своето управление – първо да е верен на конституцията и да върне в Съюза метежническите южни щати, а едва след това да се заеме с всичко останало. Тази политика обаче му осигурява сигурни и ревностни врагове в лицето на радикалните републиканци в Конгреса. Привърженици на идеята за строго наказание на сецесионистките щати, дейци като Тадеуш Стивънс (1792 – 1868), Чарлс Съмнър (1811 – 1874) и други, всячески се стремят към жестоки санкции за метежниците, в това число конфискуване на техните имущества и разделянето им между чернокожите, както и даване на граждански права на бившите роби. Водени от своето желание за отмъщение и наказание, радикалите предприемат сериозни стъпки към утвърждаване на своите възгледи за реконструиране на Юга. По тяхна инициатива през 1865 г. се създава т. нар. Бюро за освободените роби и изоставени земи, чиято основна задача е грижата за наскоро освободените чернокожи. В противовес на действията на радикалите, бившите метежници на Юг пък създават т. нар. Черни кодове – закони, които де факто връщат робството по южните щати. Бездействието на Джонсън по отношение на Черните кодове допълнително изостря отношенията му с Конгреса и скоро се стига до открито стълкновение. И ако конфликтът между Линкълн и радикалите не успява да стигне до своята кулминационна точка предвид смъртта на Честния Ейб, то разривът в отношенията изпълнителна – законодателна власт при неговия наследник почти не последва премахването му от поста държавен глава.
Оценките за водената от Джонсън реконструкционна политика показват, че президента извършва свой собствен курс на реставриране, а не толкова на реконструиране на бунтовническия Юг. В тази насока е и мнението на Милтън Ломаск, който твърди, че „акцентът на плана на президента не е върху реконструкцията като такава, а върху възстановяването. Основната цел на президента е да завърши реставрацията възможно най-бързо, позволявайки по този начин на южните щати, повторно представлявани в Конгреса, да имат право на глас в своята собствена реконструкция. (...) Погледната като цяло, програмата е великодушна и мъдра“45, като се изключи обаче фактът, че Конгреса не приема Джонсъновите правителства за легитимни. Подобна позиция заема и Майкъл Перман, като отбелязва, че „целта на президента е просто да създаде функциониращи правителства в конфедеративните щати и да не се ангажира с никакви повторни преразпределения на политическата власт. Реорганизацията трябва да бъде направена от самите южняци като доказателство за доброволното им желание отново да станат част от Съюза и да демонстрират своята лоялност към него“46. Това, което води Джонсън към този, подобно на Линкълн, „мек“ курс на реконструиране на южните бивши конфедеративни щати, са надеждите на бившия сенатор на Тенеси, че южняците ще осъзнаят грешката си, ще се разкаят за станалия бунт и ще приемат президентските условия безусловно. Грешките в програмата си, които допуска Джонсън, се дължат на няколко фактора. Първо и основно – той продължава реконструкционната политика на Линкълн, което се оказва непоправима грешка. Вярно е, че като военно-временна мярка, като каквато е и утвърдена, тя има положителни резултати, но в следвоенно време и при условие, че на бунтовниците се дава шанс да се върнат отново на заеманите преди гражданския конфликт държавни длъжности, ефектът й се оказва отрицателен. Второ – лекомислено е да се смятат за крепител на успеха на програма от такова решаващо значение клетвите, които ще положат уж разкаялите се бунтовници. А именно това прави Джонсън. На неговите амнистии обаче южняците гледат като на нещо, с което могат отново да се завърнат към предвоенния си начин на живот, като вземат с президентското помилване всички полагащи им се като пълноправни граждани права, в това число да си върнат отнетата собственост, след което свободните чернокожи пак да се превърнат в техни роби. Трето – по подобен мекушав начин не са предвидени различни условия за връщане в Съюза за различните щати, което на практика води до утвърждаване на новата стара аристокрация на Юг. И четвърто, но не последно място, е най-голямата надежда на президента, че Конгресът ще признае неговите правителства за легитимни.
Приложението на Джонсъновия план за реконструкция започва още през лятото на 1865 г. в Мисисипи, като преди това президентът заявява, че приема реконструираните при управлението на Линкълн Тенеси, Арканзас, Луизиана и Вирджиния. В средата на август в Мисисипи се свиква събрание, главно от бивши виги, на което се уж приемат условията от двете президентски прокламации. До началото на декември с. г., когато се събира 39-ият Конгрес, всички останали метежнически щати (Флорида, Алабама, Джорджия, Тексас, Вирджиния, Северна и Южна Каролина), по подобие на Мисисипи, „премахват“ робството в своите територии и се заклеват във вярност към Съюза и конституцията и законите на страната. Когато през декември Джонсън се обръща към Конгреса, заявява, че реконструкцията е приключила успешно. Още повече, че тринадесетото изменение към основния закон вече влиза в сила. Но Конресът отказва да признае както приетите от президента реконструирани по време на войната правителства, така и тези от Президентската реконструкция на Джонсън. Нещо повече, по думите на историка Кенет Стамп „преди да започне радикалната реконструкционна програма, Джонсъновите правителства представят образец на разочарование, дискриминация и сегрегация в следвоенния Юг“47. Започва ожесточена борба с президента, която завършва с опит за импийчмънт, респ. с края на неуспешната Президентска реконструкция, и със започването на нов етап от „тъмната и кървава епоха“ , известен като Радикална реконструкция (1867 – 1872).
Бележки:
1Varon, Elizabeth R. Andrew Johnson and the Legacy of Civil War. – American History, Oxford Research Encyclopedias, March, 2016. 2Доктрината „Монро“, по името на петия американски президент Джеймс Монро (1817 – 1825), е геополитическа концепция, изобретена от държавния секретар Джон Куинси Адамс (1767 – 1848), според която американският континент не трябва да се разглежда като обект на колонизация, а всяко европейско нахлуване в тази част от света се смята за заплаха за Съединените щати. От своя страна, САЩ гарантират ненамеса в европейските дела. 3През XIX в. испанските и португалски колонии в Латинска Америка започват движение за освобождение от метрополиите, в следствие на което, до края на века, на световната карта се появяват новите независими държави – Хаити (1804), Парагвай и Аржентина (1816), Чили (1818), Венесуела и Колумбия (1819), Мексико, Перу, Гуатемала, Ел Салвадор, Никарагуа, Коста Рика и Хондурас (1821), Бразилия и Еквадор (1822), Куба (1898), Доминикана (1865) и др. 4Най-потърпевша от американската експанзиционна амбиция е Мексико, която губи важни територии като Тексас, Калифорния, Невада, Юта според договора от Гуадалупе Идалго (2 февруари 1848), областта между реките Рио Гранде и Колорадо, Орегон. Договорите с Мексико за тези територии са оформени от американското правителство като „покупка“. Груба намеса във вътрешните дела от страна на Вашингтон има и в Куба. 5В периода 1781 – 1788 г. Съединените американски щати са конфедерация – съюз на суверенни държави, при който местните органи имат по-голяма самостоятелност спрямо националните, а от 1789 г. – федеративен съюз – държава, състояща се от самоуправляващи се звена, обединени от централно правителство. 6Иванян, Эдуард А. История США. Москва, 2004, с. 103. 7Датировката на Реконструкцията е строго обсъждана и дискутирана. До настоящия момент все още не е ясно какви са хронологичните рамки на периода на възстановяването на отцепническия Юг. В настоящия доклад за начало на тъмната ера е посочена 1865 г. – краят на Гражданската война, а за крайна – 1877 г., за която основно се смята, че слага край на реорганизацията. 8Бринкли, Алън. История на американския народ. Незавършената нация. Рива. София, 1999, с. 367. 9По-подробно за биографията на Ейбрахам Линкълн (1809 – 1865) виж в: Каравелов, Любен. Америка – оная обетована земя. Денница, С., 2012, с. 121 – 128. Линкълн, Ейбрахам. Моята представа за демокрацията, с. 140 – 144. Сандбърг, Карл. Абрахам Линкълн. С., 1963, с. 580. Авраам Линкольн. 100 человек, которые изменили ход истории, с. 33. 10От началото на своето съществуване до днес Съединените щати имат общо две конституции. Първата, „Параграфите на Конфедерацията“ е приета като обединяваща мярка по време на Войната за независимост (1776 – 1873) и действа до приемането на втората Конституция (1787), която, с някои поправки, се спазва и днес. 11Линкълн, Ейбрахам. Моята представа за демокрацията. Стигмати. София, 2009, с. 120 – 121. 12Фостер, Уилям З. Негритянский народ в истории Америки. Иностранной литературы. Москва, 1955, с. 332. 13Прокламация за освобождаване на робите. 14Авраам Линкольн. 100 человек, которые изменили ход истории. Москва, №59, 2009, с. 22. 15Фостер, Уилям З. Негритянский народ в истории Америки, с. 341. 16Ross, Edmund G. History of the impeachment of Andrew Johnson, a president of the United states 1868, с. 5. 17Proclamation of Amnesty and Reconstruction, December 8, 1863. 18Пак там 19Конституция на Съединените американски щати. 20Ross, Edmund G. History of the impeachment of Andrew Johnson, a president of the United states 1868, с. 10. 21Пантев, Андрей. Виолина Павлова. Гражданската война в САЩ, 1861 – 1865, с. 146. 22Фостер, Уилям З. Негритянский народ в истории Америки, с. 346. 23Foner, Eric. Reconstruction, America’s Unfinished Revolution, 1863 – 1877. New York, 1989, с. 36. 24Perman, Michael. Emancipation and Reconstruction, 1862 – 1879. Chicago, 1987, с. 27. 25Foner, Eric. Reconstruction, America’s Unfinished Revolution, с. 73. 26Радикалните републиканци са отделно крило в Републиканската партия, които по време на Гражданската война и особено в периода на Реконструкцията са основното и най-силно звено в Конгреса. В редиците на наричаните и радикали, радикални републиканци, са предимно аболиционисти, които се борят за наказание на отцепниците и за даване на граждански права на освободените черконожи. 27Из Законопроекта „Уейд – Дейвис“ 28Tindall, George Brown. David E. Shi. America – A Narrative History. Brief Second Edition. W. W. Norton and Company, New Jersey, London, 1989, с. 441. 29Конституция на Съединените американски щати. 30The Constitutional Amendment on Slave. The New York Times, 19 ноември 1865 г. 31The Democracy and Slavery – Subservience and its Reward. The New York Times, 27 юли 1865 г. 32Tindall, George Brown. David E. Shi. America – A Narrative History. Brief Second Edition. W. W. Norton and Company, New Jersey, London, 1989, с. 443. 33Иванов, Роберт Ф. История США в лицах. Авраам Линкольн и Гражданская война в США, с. 430. 34За убийството на Ейбрахам Линкълн повече информация е налична в: О‘ Райли, Бил. Мартин Дъгард. Да убиеш Линкълн. Книгопис, София, 2014, с. 392. 35По-подробна информация за биографията на Андрю Джонсън (1808 – 1875) виж в: Benedict, Michael Les. The Impeachment and Trial of Andrew Johnson. New York, 1973, с. 3 – 5. Lomask, Milton. Andrew Johnson: President on Trial. New York, 1960, с. 3 – 35, 80 – 81. McKitrick, Eric. Andrew Johnson and Reconstruction. Chicago and London, 1960, с. 134 – 142. Trefousse, Hans L. Andrew Johnson: A Biography. New York, 1997, с. 464. 36По време на изборната кампания през 1864 г. Линкълн сам номинира Андрю Джонсън за свой вице-президент. Целта на тази номинация е символична – да се направи компромис и за втора най-важна фигура в управлението да бъде избран южняк. 37Foner, Eric. Reconstruction, America’s Unfinished Revolution, с. 177. 38McKitrick, Eric. Andrew Johnson and Reconstruction, с. 49. 39Lomask, Milton. Andrew Johnson: President on Trial, с. 84. 40Proclamation 134 – Granting Amnesty to Participants in Rebellion, with Certain Exceptions, May 29, 1865. 41Benedict, Michael Les. The Impeachment and Trial of Anrew Johnson. New York, 1973, с. 6. 42Proclamation 135 – Reorganizing a Constitutional Government in North Carolina, May 29, 1865. 43Foner, Eric. Reconstruction, America’s Unfinished Revolution, с. 183. 44Lomask, Milton. Andrew Johnson: President on Trial, с. 144. 45Пак там, с. 86. 46Perman, Michael. Emancipation and Reconstruction, с. 34. 47Stampp, Kenneth Morgan. The Era of Reconstruction, 1865 – 1877. New York, 1966, с. 82
THE PRESIDENTIAL RECONSTRUCTION IN THE USA–FROM A PLAN TO REAL POLITICS
Summary
Mariya Lazarova
The end of the Civil war (1861 – 1865) in the United States of America was accompanied and with another socially-significant event – the murder of the president – emancipator of the slaves – Abraham Lincoln (1809 – 1865). The death of one of the most famous American leaders put the country in complicated political, economic and society situation.
Proclaimed by the Honor Abe documents during the civil conflict between the North and the South did not succeed to fulfill its major purpose to abolish slavery in the US. Accepted few months before Lincoln’s death, the thirteenth amendment was ratified with great difficulty after a year – only during the management of his successor – Andrew Johnson (1808 – 1875).
Politically disoriented, Southerner but odds with the Southerners, living in the North, but not liked and from the Northerners, the new president had the difficult assignment to handle with the Reconstruction in the South rebellion states. Andrew Johnson applied, with some digressions, Lincoln’s plan of Reconstruction.
Johnson’s Presidential reconstruction, however, was very convinced by the very powerful group of the Radical republicans in Congress. Due to the circumstances, Johnson’s South governments were proclaimed for illegal and were destroyed, and the Congress drawn its own Reconstruction program.
Keywords: Reconstruction in the United States of America, Presidential Reconstruction, Abraham Lincoln, Andrew Johnson, Radical Republicans
https://istorianasveta.eu/история/новото-време/сащ/687-президентската-реконструкция-в-сащ-–-от-проект-към-реална-политика.html
